Уейуърд

1

Вече близо час Мъстин наблюдаваше създанието през оптичния мерник „Шмит & Бендер“. Беше се появило в циркуса по зазоряване и бе спряло, когато първата слънчева светлина докосна полупрозрачната му кожа. Напредваше през морените бавно и предпазливо, като от време на време спираше да подуши останките на себеподобните си. На другите, убити от Мъстин.

Снайперистът вдигна ръка към мерника, нагласи паралакса и отново се прицели. Условията бяха идеални — ясна видимост, умерена температура, никакъв вятър. При увеличение 25 пъти призрачният силует на създанието изпъкваше на сивия фон на разбитите скали. На разстояние 2400 метра главата му бе не по-голяма от песъчинка.

Ако не стреляше сега, щеше да се наложи отново да изчислява разстояния и ъгъл на стрелба. И имаше вероятност съществото да е излязло от полезрението му, когато бъде готов за действие. Не че светът щеше да свърши. На осемстотин метра нататък в каньона имаше ограда с ток с високо напрежение. Но ако създанието успееше да се покатери по скалите над бодливата тел, той щеше да си има неприятности. Щеше да се наложи да се обади. Да повика екип. А това означаваше допълнителна работа. Допълнително изгубено време. Щяха да положат всички усилия да попречат на съществото да стигне до града. И почти със сигурност щеше да си отнесе конско от Пилчър.

Мъстин си пое дъх — дълбоко и бавно.

Дробовете му се разшириха.

Издиша.

Дробовете му се свиха.

Останаха празни.

Диафрагмата му се отпусна.

Преброи до три и дръпна спусъка.

Британската AWM го изрита силно в рамото. Гърмежът бе приглушен от заглушителя. Той пак погледна през оптичния мерник. Целта му още клечеше върху една канара с плосък връх на дъното на каньона.

По дяволите!

Беше пропуснал.

Разстоянието беше по-голямо от обичайното и въпреки идеалните условия трябваше да вземе предвид твърде много променливи. Влажност. Плътност на въздуха. Температурата на цевта. Дори ефекта на Кориолис — въртенето на Земята. Мислеше си, че не е пропуснал нито една при изчисляването на прицелването, но…

Главата на създанието изчезна в розова мъгла.

Той се усмихна.

На куршума „Лапуа Магнум“ калибър 338 му трябваха малко повече от четири секунди да достигне целта си.

Страхотен изстрел.

Мъстин се надигна и се изправи.

Протегна се и се разкърши — беше се схванал.

Беше средата на утрото. Небето бе стоманеносиньо, без нито едно облаче. Деветметровата наблюдателна кула, на която се намираше, бе построена на скалистия връх на планината, много над линията на дърветата. От откритата платформа имаше панорамен изглед към околните върхове, каньона, гората и градчето Уейуърд Пайнс; гледано от височина 1200 метра, то представляваше решетка от пресичащи се под прав ъгъл улици, сгушена в защитената долина.

Радиото му изпращя.

— Мъстин, край — отвърна той.

— Засечен сигнал по оградата в зона четири, край.

— Момент.

Зона 4 обхващаше боровата гора, граничеща с южния край на градчето. Мъстин вдигна пушката и огледа оградата под боровете в продължение на четиристотин метра. Първо забеляза пушека, издигащ се от изгорената козина на животното.

— Имам видимост — каза той. — Просто елен, край.

— Разбрано.

Мъстин насочи пушката на север към града.

Появиха се къщи — разноцветни викториански постройки със съвършени правоъгълници яркозелена трева пред тях. Огради от бели колчета. Той насочи пушката към парка, където една жена люлееше две деца на люлка. Малко момиче се пускаше по пързалка.

Погледна училищния двор.

Болницата.

Общинската градина.

Главната улица.

Потисна познатата завист, надигнала се в гърдите му.

Гражданчета.

Живеещи в пълно неведение. Всичките до един. В прекрасно, блажено неведение.

Не ги мразеше. Не искаше техния живот. Отдавна беше приел ролята си на хищник. На пазител. Неговият дом бе стерилна стая без прозорци в недрата на планината и той се бе примирил с този факт дотолкова, доколкото беше възможно. Но това не означаваше, че не изпитваше носталгия някоя чудесна утрин, докато гледаше надолу към буквално последното късче от рая на тази земя. Или копнеж по дома, какъвто е бил някога.

И какъвто никога няма да бъде.

Проследи улицата и се спря върху един мъж, който крачеше бързо по тротоара. Тъмнозелена риза, кафяви панталони и черна каубойска шапка.

Месинговата звезда на ревера му проблясваше на слънчевата светлина.

Мъжът зави на ъгъла и гърбът му попадна точно в средата на мерника.

— Добро утро, шериф Бърк — каза Мъстин. — Да усещаш сърбеж между плешките?

2

Все още имаше моменти като този, в които Уейуърд Пайнс изглеждаше като истинско място.

Слънцето огряваше долината.

Утрото все още беше приятно прохладно.

Теменуги като скъпоценни камъни под отворен прозорец, от който се долавяше аромат на приготвена закуска.

Хора, излизащи на сутрешна разходка.

Поливащи градините си.

Вземащи местния вестник.

Капчици роса върху черна пощенска кутия.

Итън Бърк се изкушаваше да се позабави за момент, да се преструва, че всичко е точно такова, каквото изглежда. Че живее с жена си и сина си в съвършено градче, на което той е харесваният от всички шериф. Където имат приятели. Комфортен дом. Уреден живот. И именно чрез преструването той най-сетне започваше да разбира колко добре работи илюзията. Как хората се отдават, как се оставят да изчезнат в красивата лъжа, която ги заобикаля.

Когато влезе в „Димящото зърно“, звънчето над вратата зазвъня. Итън отиде до бара и се усмихна на баристата, младо хипи с руси плитки и прочувствени очи.

— Добро утро, Миранда.

— Здрасти. Итън. Обичайното ли?

— Ако обичаш.

Докато тя приготвяше еспресото за капучиното му, Итън огледа заведението. Всички редовни клиенти бяха тук, включително двамата старци Филип и Клей, които се бяха навели над шахматната дъска. Итън отиде при тях и проучи дъската. Явно се сражаваха от доста време — и двамата бяха останали с цар, царица и няколко пешки.

— Май вървите към пат — отбеляза Итън.

— Не бързай толкова със заключенията — каза Филип. — Още крия нещичко в ръкава си.

Противникът му, едър побелял мъж, се ухили през рошавата си брада.

— Под „нещичко“ има предвид, че ще се мотае, докато не умра от старост и не спечели служебно.

— Я млъквай, Клей.

Итън мина покрай вехтото канапе до библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите. Класика. Фокнър. Дикенс. Толкин. Юго. Джойс. Бредбъри. Мелвил. Хоторн. По. Остин. Фицджералд. Шекспир. На пръв поглед беше просто нестройна колекция от евтини издания с меки корици. Взе едно тънко томче от рафта. „И изгрява слънце“. На корицата имаше импресионистична картина на бой с кучета. Итън преглътна бучката в гърлото си. Вехтата книжка, масово издание на романа на Хемингуей, беше може би единственото запазено копие на този свят. Целият настръхна — беше страхотно и в същото време трагично да я държи в ръцете си.

— Итън, готов си!

Той взе още една книга за сина си и отиде до бара да си вземе капучиното.

— Благодаря, Миранда. Ще взема тези книги, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. — Тя се усмихна. — И да ги държиш в правия път, шерифе.

— Старая се.

Итън докосна шапката си и тръгна към вратата.

След десет минути мина през двукрилата стъклена врата, над която се мъдреше надпис ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС.

Рецепцията пустееше. Нищо ново.

Секретарката му седеше зад бюрото си и изглеждаше отегчена както винаги. Играеше пасианс, като редеше картите с равномерни механични движения.

— Добро утро, Белинда.

— Добро утро, шерифе.

Дори не го погледна.

— Обаждания?

— Не, сър.

— Някой да е минавал?

— Не, сър.

— Как мина вечерта ти?

Тя изненадано вдигна очи, стиснала асо пика в дясната си ръка.

— Какво?

За първи път от заемането на шерифския пост Итън продължаваше общуването си с Белинда отвъд празните „здравей“, „довиждане“ и административните приказки. В предишния си живот тя беше била медицинска сестра в педиатрично отделение. Итън се запита дали тя знае, че той знае.

— Просто те попитах как е минала вечерта ти. Снощи.

— О. — Тя прокара пръсти през дългата си сребриста коса, прибрана на опашка. — Чудесно.

— С нещо забавно ли се занимава?

— Не. Не бих казала.

Той си помисли, че тя може да върне въпроса и да се поинтересува как е минала неговата вечер, но след пет секунди неудобно мълчание и гледане в очите тя така и не каза нищо.

Накрая Итън почука по бюрото й.

— Ще бъда в кабинета си.

Качи краката си на масивното бюро и избута коженото кресло назад. Чашата димящо кафе бе в ръцете му. Главата на огромен лос се взираше в него от отсрещната стена. Между нея и трите антикварни шкафа за оръжие зад бюрото Итън се чувстваше досущ като в кабинета на провинциален шериф.

Жена му в момента би трябвало да пристига на работното си място. В миналия си живот Тереза бе правен съветник. В Уейуърд Пайнс бе единственият брокер на недвижими имоти, което означаваше, че прекарва дните си зад бюро в офис на Главната улица, в който рядко влизаха хора. Работата й, подобно на работата на повечето жители на Пайнс, бе предимно козметична. Украшение на една преструвка за градче. Само четири или пет пъти годишно й се налагаше да помогне на някого за закупуването на нов дом. Примерните граждани биваха награждавани с възможност да подобрят домовете си на всеки няколко години. Онези, които живееха най-отдавна в градчето и никога не бяха нарушавали правилата, живееха в най-големите и най-хубавите къщи. А очакващите дете гарантирано получаваха нов, по-просторен дом.

През следващите четири часа Итън нямаше нищо за вършене.

Отвори книгата от кафенето.

Прозата бе стегната и прекрасна.

Задави се на описанието на нощния Париж.

На ресторантите, баровете, музиката, дима.

На светлините на един истински, жив град.

На усещането за огромен свят, пълен с най-различни и завладяващи хора.

На свободата да го изследваш.

След четирийсет страници затвори книгата. Не можеше да я понесе. Хемингуей не го разсейваше. Не го откъсваше от реалността на Уейуърд Пайнс. Хемингуей тикаше лицето му в нея. Сипваше сол в рана, която никога нямаше да зарасне.

В два без четвърт Итън излезе от офиса си.

Тръгна пеша през спокойните квартали.

Всички, покрай които минаваше, му се усмихваха и му махаха, поздравяваха го с уж истински ентусиазъм, сякаш живееше тук от години. Дори тайно да се страхуваха от него, криеха го добре. А и защо да не се страхуват? Доколкото знаеше, той бе единственият жител на Уейуърд Пайнс, който знаеше истината, и работата му бе да се погрижи нещата да си останат такива. Да пази мира. Лъжата. Дори от жена си и сина си. Първите си две седмици като шериф беше прекарал в четене на досиетата на всички жители и запознаване с подробностите от предишния им живот. С това как са се интегрирали. С докладите за живота им след това. Вече бе запознат с личните истории на половината жители на града. С тайните и страховете им. Знаеше на кои може да се разчита, че ще поддържат крехката илюзия. И у кои външният блясък е пропукан.

Превръщаше се в тайна полиция, състояща се от един-единствен човек.

Беше необходимо. Разбираше го.

Но въпреки това го мразеше.

Излезе на Главната и закрачи на юг, докато тротоарът и къщите не свършиха. Пътят продължаваше и той стигна до гората от високи борове. Мърморенето на града постепенно заглъхна зад него.

Спря петнайсет метра след знака, предупреждаващ за остър завой. Погледна назад към Уейуърд Пайнс. Не идваха никакви коли. Нищичко не помръдваше. Не се чуваха никакви звуци освен чуруликането на някаква птичка в клоните високо над него.

Излезе от пътя и продължи през гората.

Въздухът беше изпълнен с аромата на борови иглички под топлите лъчи на слънцето.

Итън вървеше по мекия горски килим през сенки и светлина.

Движеше се достатъчно бързо да се изпоти. Усещаше хлад там, където ризата залепваше по влажната му кожа.

Разходката беше приятна. Никакво следене, никакви хора. Просто човек в гората, останал за малко насаме с мислите си.

На двеста метра от пътя стигна до камъните — гранитни канари, пръснати между боровете. Там, където гората продължаваше нагоре по склона, имаше гола скала, наполовина заровена в земята.

Итън я приближи.

От три метра гладката отвесна повърхност изглеждаше съвсем естествена, до кварцовите жили и ярките петна мъх и лишеи.

По-отблизо илюзията не бе така убедителна. Скалата изглеждаше малко по-четвъртита от очакваното.

Итън спря на няколко стъпки от нея и зачака.

След малко чу приглушеното механично бръмчене на зъбните колела. Цялата скална повърхност се повдигна като огромна врата на гараж, достатъчно широка и висока, за да побере автовлак.

Итън се наведе и мина под вдигащата се врата. Обгърна го влажният хлад на подземие.

— Здравейте, Итън.

— Маркъс.

Същият ескорт като миналия път — младеж на двайсет и няколко, подстриган нула номер и с издяланата челюст на пехотинец или ченге. Носеше жълта мушама и Итън се сети, че отново е забравил да си вземе якето. Очакваше го поредното студено пътуване.

Маркъс беше оставил открития „Вранглер“ без врати с включен двигател, обърнат в посоката, от която беше дошъл.

Итън се качи на мястото до шофьора.

Вратата тежко се затвори зад тях.

Маркъс освободи ръчната спирачка и превключи на скорост.

— Господин Бърк е с мен — каза той в микрофона си. — Тръгваме.

Джипът се понесе напред по еднолентовото платно без никакви означения.

Започнаха да се изкачват под ъгъл петнайсет градуса.

Стените на тунела бяха гола скала.

На някои места по камъка се спускаха струйки вода и лъкатушеха по пътя. От време на време по предното стъкло падаше по някоя капка.

Флуоресцентните лампи прелитаха размазани над главите им като мрачна оранжева река.

Поради течението и ръмженето на двигателя бе прекалено шумно за разговори. Итън нямаше нищо против. Облегна се на сивата винилова седалка и потисна желанието да разтрие ръце заради студения влажен въздух.

Ревът на двигателя намаля — ушите му бяха заглъхнали от промяната на налягането.

Преглътна.

Ревът се върна.

Продължиха да се изкачват.

При скорост 55 км/ч пътуването продължи само четири минути, но му се стори по-дълго. Имаше нещо объркващо и изкривяващо времето в целия този студ, шум и вятър.

В усещането, че буквално си пробива път нагоре през планина.

Изнервящото очакване от срещата с него.

Тунелът свърши в огромна пещера с площта на десет склада. Стотина хиляди квадратни метра или повече. Достатъчно голямо място за строеж на пътнически самолети или космически кораб. Но вместо това то съдържаше провизии. Огромни цилиндрични резервоари, пълни с основни хранителни продукти. Дълги редици рафтове с височина дванайсет метра, на които бяха наредени припаси и дървен материал. Всичко необходимо за поддържането на последния град на земята през следващите години.

Маркъс вкара джипа през стъклена врата с надпис СУСПЕНДИРАНЕ. Зад входа светеше мъглива синя светлина и сякаш леден пръст мина по гърба на Итън, когато си помисли какво се крие вътре.

Суспендираните единици на Пилчър.

Стотици.

Всички жители на Уейуърд Пайнс, включително самият Итън, бяха поставени в химическа летаргия в това помещение за осемнайсет столетия.

Джипът рязко спря пред двукрила стъклена врата.

Маркъс изключи двигателя и Итън слезе.

Маркъс въведе код на панела и вратите безшумно се плъзнаха настрани.

Минаха покрай надпис НИВО 1 и продължиха по дълъг пуст коридор.

Нямаше никакви прозорци.

Флуоресцентните лампи бръмчаха над главите им.

Подът беше покрит с линолеум на шахматно разположени черни и бели квадрати. На всеки три метра минаваха покрай врати с малки кръгли прозорчета. Нямаха дръжки — отваряха се с карти.

Повечето прозорчета бяха тъмни.

През едно обаче една аберация гледаше минаващия Итън. Зениците на големите мътни очи се разшириха, острите като бръснач кучешки зъби се оголиха, черен хищен нокът затрака по стъклото.

Посещаваха го в кошмарите му. Събуждаше се плувнал в пот — преживяваше отново атаката, — а Тереза го тупаше по гърба и му шепнеше, че е на сигурно място в леглото си, че всичко е наред.

В средата на коридора спряха пред двукрила врата без надпис.

Маркъс прокара картата си през четеца и вратата се отвори.

Итън влезе в малката кабина.

Маркъс пъхна ключ в хромирания панел и когато единственото копче замига, го натисна.

Движението бе плавно.

По време на возенето ушите на Итън винаги заглъхваха, но той никога не можеше да определи дали се изкачват, или спускат.

Не можеше да приеме мисълта, че дори след две седмици на новата работа все още го съпровождат, сякаш е малко дете или представлява заплаха.

Две седмици.

Господи!

Сякаш вчера седеше срещу главен специален агент Адам Хаслър в сиатълския отдел на Сикрет Сървис и получаваше задачата да дойде в това градче и да намери изчезналия си бивш партньор Кейт Хюсън. Но той вече не беше агент на Сикрет Сървис. Още не беше в състояние да приеме напълно този факт.

Единственият начин да разбере, че са спрели, беше отварянето на вратата.

Първото, което видя след излизането от асансьора, беше картина на Пикасо. По всяка вероятност оригинал.

Прекосиха елегантно фоайе. Тук нямаше флуоресцентни лампи и шахматен линолеум. Всичко бе мраморни плочки и скъпи стенни аплици. Пищни корнизи с изваяни венци. Дори въздухът беше по-добър — без онзи консервен, застоял компонент, който се усещаше в останалата част на комплекса.

Минаха през дневна с хлътнала централна част.

През огромна като катедрала кухня.

През библиотека с томове в кожени подвързии, миришещи на древност.

Завиха и продължиха към двукрилата дъбова врата в края на коридора.

Маркъс почука енергично два пъти и от другата страна се чу: „Влез!“

— Давайте, господин Бърк.

Итън отвори вратата и влезе във внушителния кабинет.

Подът бе покрит с тъмен паркет, излъскан до блясък.

В средата имаше голяма маса, на която под стъклен похлупак имаше архитектурен макет на Уейуърд Пайнс — напълно точен, до цвета на къщата на Итън.

Стената отляво бе украсена с творби на Винсент ван Гог.

Отсрещната беше заета изцяло от плоски монитори. Девет реда по двайсет и четири на всеки. Кожени канапета гледаха към екраните, показващи едновременно двеста и шестнайсет картини от Уейуърд Пайнс — улици, спални, бани, кухни, задни дворове.

Всеки път, когато ги виждаше, Итън с мъка потискаше неустоимото желание да откъсне нечия глава.

Разбираше целта — напълно, но все пак…

— Същата ярост — каза мъжът зад изящно гравираното махагоново бюро. — Проявява се всеки път, когато дойдеш да ме видиш.

Итън сви рамене.

— Подслушваш личния живот на хората. Напълно естествена реакция.

— Смяташ ли, че в нашия град трябва да има личен живот?

— Разбира се, че не.

Докато вратата зад него се затваряше, Итън пристъпи към огромното бюро.

Пъхна каубойската си шапка под дясната си мишница и седна в едно от креслата.

Погледна Дейвид Пилчър.

Той беше милиардерът изобретател (когато парите бяха означавали нещо) зад Уейуърд Пайнс, зад този комплекс в недрата на планината. През 1971 година Пилчър открил, че човешкият геном деградира, и предсказал, че човечеството ще престане да съществува в рамките на следващите трийсет-четирийсет поколения. Затова построил всичко това, за да запази поне малко чисти човешки същества преди деградирането на генома да е достигнало критичната маса.

Наред с вътрешния си кръг от сто и шейсет верни последователи Пилчър беше отговорен за отвличането на шестстотин и петдесет души: беше ги поставил — както и самия себе си — в състояние на летаргия.

И предсказанието на Пилчър се бе сбъднало. В този момент отвъд електрическата ограда около Уейуърд Пайнс живееха стотици милиони представители на онова, в което се беше превърнало човечеството — аберации.

И въпреки това Пилчър нямаше осанката, която би трябвало да си е заслужил. Беше физически невзрачен. Метър и петдесет, ако е с обувки с дебела подметка. Плешив, ако не се броеше едва забележимата сребриста четина — по-скоро хром, отколкото зимни облаци. Гледаше Итън с малките си очички, които бяха колкото черни, толкова и неразгадаеми.

Пилчър плъзна по кожената повърхност на бюрото си жълта картонена папка.

— Какво е това? — попита Итън.

— Доклад въз основа на наблюдения.

Итън отвори папката.

Вътре имаше черно-бели снимки на човек, когото познаваше. Питър Маккол. Главният редактор на градския вестник „Уейуърд Лайт“. На снимката Питър лежеше от своята страна на леглото и се взираше с празни очи в нищото.

— Какво е направил? — попита Итън.

— Ами, нищо. И това е проблемът. През последните два дни не се е появявал в работата си.

— Може би се е разболял?

— Не се е обаждал, че е болен, а и Тед, моят главен специалист по наблюденията, има странно чувство.

— Че обмисля да избяга ли?

— Може би. Или да направи нещо безразсъдно.

— Запознат съм с досието му — каза Итън. — Не си спомням да е имал някакви проблеми с интегрирането. Нито по-късно неприемливо поведение. Да не би да е казал нещо обезпокоително?

— Не е произнесъл нито дума от четирийсет и осем часа. Дори на децата си.

— Какво точно искаш от мен?

— Да го държиш под око. Отбий се и му кажи здрасти. Не подценявай ефекта, който може да има присъствието ти.

— Нали не обмисляш празненство?

— Не. Празненствата са запазени за онези, които извършват открита измяна и се опитват да привлекат други на своя страна. Не си носиш оръжието.

— Мисля, че то праща неправилно послание.

Пилчър се усмихна. Зъбите му бяха бели и мънички.

— Ще се радвам да проявиш интерес към посланието, което аз искам да бъде отправено от единствения ми представител на властта в града. Говоря сериозно. Какво би било твоето послание, Итън?

— Че съм тук, за да помагам. Да подкрепям. Да защитавам.

— Но всъщност не си тук, за да правиш някое от тези неща. Вината е моя — не бях ясен. Твоето присъствие е напомняне за моето присъствие.

— Ясно.

— Така че следващия път, когато те засека на екраните си на някоя улица, мога ли да очаквам, че ще те видя с най-голямото ти и най-гадно желязо на кръста?

— Със сигурност.

— Отлично.

Итън усещаше как сърцето бясно блъска в гърдите му.

— Моля не приемай този лек укор като цялостно впечатление от работата ти, Итън. Смятам, че се интегрираш чудесно на новата си позиция. Не мислиш ли?

Итън погледна над рамото на Пилчър. Стената зад бюрото бе плътна скала. В центъра имаше изсечен голям прозорец. От него се отваряше изглед към планините, каньона и Уейуърд Пайнс — на шестстотин метра под тях.

— Мисля, че свиквам все повече с работата — каза той.

— Изучаваш внимателно досиетата на жителите, нали?

— Вече ги изчетох веднъж.

— Предшественикът ти господин Поуп ги беше научил наизуст.

— Ще стигна и дотам.

— Радвам се да го чуя. Но тази сутрин не ги чете, нали?

— Следеше ли ме?

— Не конкретно теб. Но кабинетът ти се появи на мониторите на няколко пъти. Какво четеше? Не успях да видя.

— „И изгрява слънце“.

— А. Хемингуей. Един от любимите ми писатели. Знаеш ли, още вярвам, че тук ще бъде създадено велико изкуство. Именно затова взех нашия пианист Хектър Гейтър. Имам суспендирани и други видни писатели и художници. Както и поети. И винаги търся нови таланти в училището. Бен се проявява чудесно в часовете по изкуство.

При споменаването на сина му Итън настръхна, но каза само:

— Жителите на Пайнс не са в подходящото състояние на ума, за да създават изкуство.

— Какво искаш да кажеш с това, Итън?

Пилчър зададе въпроса си така, както би го задал психотерапевт — зареден с интелектуално любопитство, а не с агресия.

— Те живеят под постоянно наблюдение. Знаят, че никога не могат да се махнат. Що за изкуство би могло да създаде едно потиснато общество?

Пилчър се усмихна.

— Итън, като те слушам, понякога се чудя дали наистина си на моя страна. Дали наистина вярваш в онова, което правим.

— Разбира се, че вярвам.

— Разбира се, че вярваш. Днес на бюрото ми се появи доклад от един от номадите ми, който тъкмо се върна от двуседмична мисия. Видял е рояк абита, общо към две хиляди, само на трийсет километра от Уейуърд Пайнс. Движели се през равнините източно от планините, преследвали стадо бизони. Всеки ден ми се напомня колко сме уязвими в тази долина. Колко слабо, колко крехко е съществуването ни. А ти седиш тук и ме гледаш, сякаш съм вожд на ГДР или на червените камери. Не ти харесва. Уважавам това. По дяволите, иска ми се да беше различно. Но за нещата, които правя, си има основания и те се основават на запазването на живота. На нашия вид.

— Нима може без основания?

— Ти си човек със съвест и аз оценявам това — каза Пилчър. — Не бих сложил на твоето място човек без съвест. Всички ресурси, с които разполагам, всеки човек на работа при мен е отдаден на едно-единствено нещо. Да бди над тези четиристотин шейсет и един души в долината, включително над жена ти и сина ти.

— Ами истината? — попита Итън.

— В някои среди безопасността и истината са естествени врагове. Мисля, че един бивш служител на федералното правителство би могъл да схване концепцията.

Итън погледна към стената от екрани. На един в долния ляв ъгъл се появи жена му.

Седяща сама в офиса на Главната улица.

Неподвижна.

Отегчена.

Съседният екран показа картина, каквато Итън никога не бе виждал — птичи поглед от нещо, летящо на трийсет метра над гъста гора, при това със значителна скорост.

— Откъде е тази картина? — попита Итън и посочи стената.

— Коя?

Картината се смени с изглед от залата на операта.

— Вече я няма, но приличаше на нещо, летящо над дърветата.

— А, просто един от моите БЛА.

— БЛА?

— Безпилотен летателен апарат. Дрон MQ-9 „Рийпър“. Изпращаме ги от време на време на разузнавателни мисии. Има обхват от около хиляда и шестстотин километра. Мисля, че днес лети на юг до Голямото Солено езеро.

— Някога откривал ли е нещо?

— Още не. Виж, Итън. Не искам от теб да харесваш всичко това. Аз не го харесвам.

— Накъде вървим? — попита Итън, докато картината с жена му се сменяше с две момчета, строящи пясъчен замък на детска площадка. — Имам предвид като вид. — Погледът му се спря отново върху Пилчър. — Разбирам какво си направил. Че си запазил вида ни много по-дълго, отколкото е имала предвид еволюцията. Но нима е било само заради това? За да може една нищожна частица от човечеството да живее в долина под денонощно наблюдение? Без да й се показва истината? Принуждавана от време на време да убива един от своите? Това не е живот, Дейвид. А затвор. И ти си ме направил надзирател. Искам най-доброто за тези хора. За семейството си.

Пилчър отмести креслото си назад от бюрото, завъртя го и се загледа през стъклото към града, който беше създал.

— Тук сме от четиринайсет години, Итън. Ние сме по-малко от хиляда, а те са стотици милиони. Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е просто да оцелееш.

Замаскираната врата на тунела се затвори зад него.

Итън остана сам в гората.

Обърна гръб на скалата и тръгна обратно към пътя.

Слънцето вече се беше скрило зад отвесните скали на запад.

Небето бе свежо и златисто.

Във въздуха се появи прохладата на приближаващата нощ.

Пътят към Пайнс беше пуст и Итън вървеше по осевата му линия.

Домът му беше на Шеста улица 1040 — викторианска къща на няколко преки от Главната. Жълта, с бели первази. Приятна и скърцаща. Итън мина по застланата с каменни плочи пътека и се качи на верандата.

Отвори мрежестата врата, после дървената.

Пристъпи вътре.

Каза: „Скъпа, прибрах се!“

Отговор не последва.

Посрещна го мълчаливата, стисната като в юмрук енергия на празна къща.

Той окачи каубойската си шапка на закачалката и седна на един стол да се справи с ботушите.

Отиде по чорапи в кухнята. Млякото беше пристигнало. Четири стъклени бутилки задрънчаха, когато отвори хладилника. Той взе една и я понесе по коридора към кабинета си. Това бе любимото му помещение в къщата. Ако седнеше в голямото тапицирано кресло до прозореца, можеше да се радва на мисълта, че не го наблюдават. Повечето постройки в Пайнс имаха едно-две слепи места. При третото си посещение в комплекса бе успял да се добере до чертежите с камерите в дома му. Запомни местоположението им. Беше попитал Пилчър дали може да ги махне и му бе отказано. Пилчър искаше Итън да изпита напълно какво е да живееш под наблюдение, за да „имаш връзка с хората, над които бдиш“.

Имаше утеха в мисълта, че в този момент никой не може да го види. Разбира се, те знаеха къде се намира във всеки момент благодарение на микрочипа зад ахилесовото му сухожилие. Беше проявил благоразумието да не пита дали не може да бъде изключен от тази мярка за сигурност.

Отвори бутилката и отпи дълга глътка.

Не беше от нещата, които би казал на Тереза (докато го слушаха), но често си мислеше, че при всички ужасни трудности, свързани с живота им в Пайнс — без уединение, без свобода, под непрекъсната смъртна заплаха, — млякото, доставяно всеки ден от мандрата в югоизточния край на долината, е едно от малкото светли неща тук.

Студено, пълномаслено и прясно, със сладкия дъх на трева.

През прозореца виждаше задния двор на съседите. Дженифър Рочестър бе клекнала до една цветна леха и гребеше с лопатка пръст от ръчна количка. Спомни си досието й. В миналия си живот била преподавател в университета на щата Вашингтон. В Пайнс работеше като сервитьорка в бирарията четири вечери в седмицата. Беше примерен жител, ако не се броеше бруталната интеграция, която почти не бе успяла да приеме.

„Престани“.

Не искаше да мисли за работа, за личните подробности от живота на съседите.

Какво ли си мислеха те за него?

Потръпна от този живот.

Подобни моменти на отчаяние го връхлетяваха от време на време. Нямаше изход, не можеше да бъде друг човек — не и ако искаше семейството му да е в безопасност.

Бяха му го казали пределно ясно.

Итън знаеше, че може би трябва да прочете доклада за Маккол, но вместо това отвори чекмеджето на масичката до него и извади книгата със стихотворения.

Робърт Фрост.

Кратка сбирка стихотворения за природата.

Хемингуей го бе смазал сутринта, но Итън винаги намираше утеха у Фрост.

Чете близо час.

За кърпене на стени, снежни гори и неизминати пътища.

За притъмняло небе.

Чу стъпките на жена си на верандата.

Посрещна я на вратата.

— Как мина денят? — попита я.

Очите на Тереза сякаш прошепнаха: „Седях безсмислено зад едно бюро цели осем часа и не размених нито дума с друга душа“, но тя се усмихна насила и отговори:

— Чудесно. А твоят?

„Срещнах се с човека, отговорен за този затвор, който наричаме дом, и взех секретно досие за един от съседите ни“.

— И моят беше страхотен.

Тя прокара длан по гърдите му.

— Радвам се, че още не си се преоблякъл. Харесвам те с униформа.

Итън прегърна жена си.

Вдиша аромата й.

Плъзна пръсти по дългата й руса коса.

— Мисля си нещо — каза тя.

— Какво?

— Бен ще е при Матю най-малко още час.

— Така ли?

Тя хвана Итън за ръка и го задърпа към стълбата.

— Сигурна ли си? — попита той. Бяха го правили само два пъти през двете седмици от събирането им, и двата пъти на любимия стол на Итън в кабинета: Тереза седеше в скута му, ръцете му бяха върху бедрата й — доста неудобна оплетена поза.

— Желая те — каза тя.

— Да идем в кабинета.

— Не — отвърна тя. — В леглото ни.

Той я последва нагоре и по коридора на втория етаж. Паркетът стенеше под краката им.

Запрепъваха се в стаята, като не преставаха да се целуват, без да отделят ръце един от друг. Итън се опита да се отдаде на момента, но не можеше да пропъди камерите от ума си.

Една зад термостата на стената до вратата на банята.

Една в аплика на тавана, гледаща право надолу към леглото им.

Колебаеше се, разкъсван от противоречиви желания, и Тереза го усети.

— Какво има, скъпи? — попита тя.

— Нищо.

Стояха до леглото.

Отвън светлините на Пайнс се включваха — улични лампи, веранди, прозорци.

Засвири щурче и песента му се плъзна в стаята през отворения прозорец.

Ключов звук за спокойна нощ.

Само че не беше истински. Вече нямаше щурчета. Звукът идваше от миниатюрен говорител, скрит в храстите. Итън се запита дали жена му знае това. И каква ли част от истината подозира.

— Желаеш ли ме? — попита Тереза с онзи пряк тон, който го бе накарал да се влюби в нея още на първата им среща.

— Разбира се, че те желая.

— Тогава направи нещо по въпроса.

Без да бърза, той почна да разкопчава бялата й лятна рокля. Не че не го беше правил, но в загубата на тренинг имаше нещо възхитително ужасяващо. Не като в гимназията, но подобно. Липса на контрол, която го беше накарала да се възбуди още преди да стигнат до стаята.

Опита се да завие и двамата, но тя не му позволи. Каза му, че иска да усеща ветреца през прозореца по кожата си.

Пружината заскърца и докато Тереза стенеше, Итън се опита да изхвърли от ума си камерата над тях. Пилчър го бе уверил, че наблюдаването на двойки в интимни моменти е строго забранено. Камерите винаги се изключвали, когато дрехите се сваляли.

Но Итън се питаше дали наистина е така.

Или някой техник в момента го гледа как чука жена си. Изучава голия му задник. Начина, по който краката на Тереза се обвиват около кръста му.

Предишните два пъти Итън бе свършил преди Тереза. Сега мисълта за камерата горе се бъркаше в удоволствието. Той използва гнева си, за да удължи акта.

Тереза свърши със страховит оргазъм, който напомни на Итън колко чудесно могат да се чувстват заедно.

Остави се да свърши, след което останаха да лежат неподвижни. Без дъх и с бясно туптящи сърца. Вечерният въздух беше почти студен по потната му кожа. Моментът можеше да бъде перфектен, но знанието за всичко го сръгваше грубо с лакът. Дали щеше да дойде ден, когато ще може да се изключва? Просто да приема тези неочаквани моменти на покой с повърхностната им прелест и да забрави дебнещия отдолу ужас? Така ли хората успяваха да живеят тук години наред, без да полудеят?

— Значи все още можем да го правим — каза той и двамата се разсмяха.

— Следващия път ще махнем помощните колела — каза тя.

— Идеята ми харесва.

Той се претърколи и Тереза се сгуши в него.

Итън се увери, че очите й са затворени.

После се усмихна нагоре към тавана и му показа среден пръст.

Итън и Тереза приготвяха вечерята заедно: режеха продуктите един до друг на плота.

Беше време за прибиране на реколтата в общинската градина, краят на сезона, и хладилникът на семейство Бърк бе пълен с пресни зеленчуци и плодове. Тези месеци от годината бяха несъмнено най-благодатните за Уейуърд Пайнс по отношение на храната. След като скрежът попареше листата и снежната линия започваше да се спуска бързо към долината, храната поемаше по катастрофалния път към замразяването и изсушаването. През шестте месеца от октомври до март трябваше да карат на пакетирани изсушени боклуци. Тереза вече беше предупредила Итън, че посещаването на магазина за хранителни стоки през декември е като пазаруване за космическа мисия — рафт след рафт сребристи пакети, надписани по най-възмутителен начин — крем брюле, сандвич с печено сирене, филе миньон, опашка на омар. Вече го беше заплашила, че ще му поднесе замразен стек и омар за коледната вечеря.

Тъкмо бяха приключили с приготвянето на огромната салата (лук, репички и малини върху спанак и червена маруля), когато Бен нахълта в къщата — със зачервени бузи, миришещ на момчешка пот и лудуване навън.

Все още уловен в онзи деликатен миг между момчето и мъжа.

Тереза отиде при сина си, целуна го и го попита как е минал денят му.

Итън включи стария „Филипс“ — лампово радио от 50-те в отлично състояние. Незнайно защо Пилчър се беше погрижил във всяка обитавана къща да има по едно.

Избирането на канал беше лесно — имаше само един. През повечето време се чуваше само шум, но имаше едно-две публицистични предавания, а между седем и осем винаги течеше „Вечеря с Хектър“.

Хектър Гейтър бе средно прочут пианист в миналия си живот.

В Пайнс той преподаваше уроци на всеки, който искаше да учи, и всяка вечер свиреше за града.

Итън усили звука и гласът на Хектър се присъедини към семейството му.

— Добър вечер, Уейуърд Пайнс. Аз съм Хектър Гейтър.

Итън започна да слага салата.

— Седнал съм зад моя „Стейнуей“, великолепен „Бостън Бейби Гранд “.

Първо на жена си.

— Тази вечер ще изсвиря произведението „Голдберг вариации“ написано първоначално за клавесин от Йохан Себастиан Бах.

После на сина си.

— Строежът на произведението представлява ария, последвана от трийсет нейни вариации. Приятно слушане.

Докато си слагаше салата и сядаше, Итън чу как столът на пианиста изскърца.

След вечеря взеха купи домашно приготвен сладолед и излязоха на верандата.

Седнаха в люлеещи се столове.

Ядяха и слушаха.

Итън чуваше музиката на Хектър през отворените прозорци на съседните къщи.

Тя изпълваше долината.

Прецизни звънки ноти бликаха между отвесните скали, ръждивочервени от сиянието на залеза.

Останаха до късно.

След хилядолетие без замърсяване на въздуха небето бе напълно черно.

Звездите вече не просто се появяваха.

А експлодираха.

Като диаманти върху черно кадифе.

Човек не можеше да откъсне очи от тях.

Итън се пресегна и хвана Тереза за ръката.

Бах и галактики.

Вечерта захладня.

Когато Хектър приключи, хората в къщите заръкопляскаха.

От другата страна на улицата някой завика: „Браво! Браво!“

Итън погледна Тереза.

Погледите им се срещнаха.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Толкова се радвам, че си у дома.

Итън приключи с миенето на чиниите и се качи горе. Стаята на Бен беше в дъното на коридора и вратата й бе затворена — само рязка ивица светлина се виждаше под нея.

Итън почука.

— Влез.

Бен седеше в леглото си и рисуваше. С въглен върху амбалажна хартия.

Итън седна на юргана.

— Мога ли да погледна?

Бен вдигна ръце.

Скицата бе от гледната точка на момчето, както седеше на леглото си — стената, бюрото, рамката на прозореца, светлините отвън, които се виждаха през стъклото.

— Изумително — каза Итън.

— Не се получи точно така, както го исках. Нощта през прозореца не изглежда точно като нощ.

— Сигурен съм, че ще стигнеш и дотам. Знаеш ли, днес взех една книга от кафенето.

Бен наостри уши.

— Коя?

— Казва се „Хобит“.

— Никога не съм чувал за нея.

— Беше една от любимите ми, когато бях на твоите години. Реших, че мога да ти почета.

— Мога да чета, татко.

— Знам. Но аз не съм я чел от години. Може да е забавно да почетем заедно.

— Страшна ли е?

— Има някои страшни моменти. Така че бягай да си измиеш зъбите и идвай.

Итън се беше облегнал на таблата на леглото и четеше на светлината на нощната лампа.

Бен беше заспал преди края на първата глава и Итън се надяваше, че сънува дълбоки тъмници и древни пещери. Нещо различно от Уейуърд Пайнс.

Остави книгата и изгаси лампата.

Придърпа одеялото до раменете на сина си.

Постави длан на гърба на Бен.

На света няма нищо по-добро от това да усещаш дишането на детето си в съня му.

Все още не се бе възстановил от мисълта, че синът му расте в Уейуърд Пайнс. Съмняваше се, че някога ще може да го приеме. Имаше някои малки неща, за които се опитваше да си каже, че са за по-добро. Днес например. Ако Бен беше израснал в стария свят, Итън вероятно щеше да влезе в стаята на сина си и да го завари залепен за айфон.

Пишещ на приятели.

Гледащ телевизия.

Играещ компютърни игри.

Ровещ се в Туитър и Фейсбук.

Тези неща не липсваха на Итън. Не искаше синът му да расте в свят, в който хората по цял ден се взират в екрани. Където общуването е деградирало до изписване на малки букви и човечеството живее чрез и до голяма степен заради дозата ендорфини, получавана от звуковия сигнал за получен есемес или имейл.

Вместо това беше заварил своя почти тийнейджър да рисува преди лягане.

Трудно можеше да се чувства зле от подобно нещо.

Но онова, което тежеше на сърцето му и го тласкаше към черна депресия, бяха годините, които предстояха.

Какво щеше да очаква с нетърпение Бен?

Нямаше да има по-висше познание. Нямаше да има истинска кариера.

Нямаше ги дните на…

Можеш да бъдеш всичко, което си пожелаеш.

Всичко, към което се настроиш.

Просто следвай сърцето и мечтите си.

Баналности от златния век на един изчезнал вид.

Когато хората не успяваха да си намерят партньор сами, браковете в Пайнс често се подсказваха.

И дори когато това не се правеше, изборът на подходящи партньори не беше точно безграничен.

Бен никога нямаше да види Париж.

Или Йелоустоун.

Може би никога нямаше да се влюби.

Никога нямаше да изпита тръпката от отиването в колеж.

Или заминаването на меден месец.

Или карането през цялата страна, без да спира — просто така, защото е на двайсет и две и може да го направи.

Итън мразеше постоянното наблюдение, абитата и културата на илюзия на Пайнс.

Но онова, което не му даваше покой през малките часове, бяха мислите за сина му. Бен живееше в Пайнс вече пет години, почти толкова, колкото и в предишния свят. И докато Итън подозираше, че възрастните жители на Пайнс всеки ден се борят със спомените за предишния си живот, Бен беше до голяма степен продукт на това градче, на това странно ново време. Дори самият Итън не беше съвсем наясно с нещата, на които учат сина му в училище. Пилчър през цялото време държеше двама от хората си в цивилно облекло на територията на училището и на родителите не се разрешаваше да влизат вътре.

03:30

Итън лежеше буден в леглото, прегърнал жена си.

Далеч от всякаква идея за сън.

Усещаше миглите на Тереза по гърдите си всеки път, когато тя примигваше.

„За какво си мислиш?“

Въпросът бе преследвал брака им и преди, но в Пайнс бе получил съвсем нова тежест. През четиринайсетте дни, откакто бяха заедно, Тереза нито веднъж не бе нарушила повърхностната илюзия. Разбира се, беше приела радушно Итън. Беше изпълнено със сълзи събиране, но петте години живот в Пайнс я бяха превърнали в абсолютна професионалистка.

Нямаше никакви въпроси къде е бил или как е минала бурната му, изпълнена със смут интеграция. Никакво споменаване или дискусии на странните събития около заемането на шерифския пост. Или за това какво знае. Понякога му се струваше, че зърва нещо в очите й — признаване на обстоятелствата, потиснато желание да общуват на едно забранено ниво. Но като една добра актриса, тя нито за миг не излезе от ролята си.

Той все повече и повече започваше да осъзнава, че животът в Пайнс е като живот в сложна театрална постановка, при която завесата никога не се спуска.

Всеки имаше своята роля.

Шекспир спокойно можеше да е написал за Пайнс прочутите си стихове „Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, в който трябва да влезе и излезе; и играе различни роли“^[1].

Самият Итън вече бе изиграл няколко.

Долу телефонът започна да звъни.

Тереза седна, сякаш бе на пружина, без никакви признаци на сънливост, с пребледняло от страх лице, и попита ужасено:

— Всички телефони ли звънят?

Итън стана от леглото.

— Не, скъпа. Заспивай. Само нашият е. Търсят ме.

Вдигна на шестото позвъняване, застанал по боксерки в дневната и притиснал слушалката между ухото и рамото си.

— За момент си помислих, че няма да вдигнеш.

Гласът на Пилчър. Никога досега не беше звънял в дома му.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Итън.

— Ужасно съжалявам, че те събуждам. Успя ли да прочетеш доклада за Питър Маккол?

— Да — излъга Итън.

— Но не си отишъл да поговориш с него, както те посъветвах, нали?

— Смятах да го посетя утре сутринта.

— Не си прави труда. Тази нощ реши да ни напусне.

— Навън ли е?

— Да.

— Може да е излязъл да се поразходи.

— Преди трийсет секунди сигналът му стигна до завоя на пътя в края на града и продължи на юг.

— Какво искаш да направя?

Последва кратко мълчание. Итън някак усещаше раздразнението, идващо от другата страна на линията като топла вълна.

— Спри го — каза Пилчър. — Набий малко здрав разум в главата му.

— Но аз не знам какво точно искаш да му кажа.

— Разбирам, че това е първият ти беглец. Не се безпокой за това какво ще му кажеш. Просто се довери на инстинкта си. Ще слушам.

Ще слуша ли?

В ухото на Итън прозвуча сигнал „свободно“.

Тихо се качи горе и се облече на тъмно. Тереза още беше будна, седеше в леглото и гледаше как прокарва колана през гайките на панталона си.

— Какво е станало, скъпи? — попита тя.

— Нищо — отвърна Итън. — Викат ме по работа.

„Да, само трябва да попреча на един съсед да се опита да напусне малкото ни късче от рая посред нощ. Нищо особено. И нищо странно“.

Итън отиде при жена си и я целуна по челото.

— Ще се върна колкото се може по-бързо. Надявам се, преди да се е съмнало.

Тя не каза нищо, само сграбчи ръката му и я стисна толкова силно, че кокалчетата го заболяха.

Нощ в Уейуърд Пайнс.

Неподвижна приказка.

Щурците бяха изключени.

Беше толкова тихо, че Итън чуваше бръмченето на уличните лампи.

Туптенето на собствения си биологичен двигател.

Излезе на тротоара и се качи в черния си „Форд Бронко“ със сигнални светлини на покрива и герба на УП на вратите — същият, който беше гравиран и на шерифската му значка.

Двигателят изръмжа.

Итън превключи на скорост.

Опита да потегли леко, но мощният 4,9 литров шестцилиндров двигател бе отегчен и изрева гръмко.

Шумът несъмнено бе събудил хората.

В Пайнс рядко се движеха коли — човек можеше да прекоси града пеша за петнайсет минути.

И колите никога не се движеха нощем.

Предназначението им бе декоративно и всеки, чиято дрямка бе нарушена от рева на форда на Итън, щеше да разбере, че нещо е излязло от релсите.

Излезе на Главната и зави на юг.

След болницата включи дългите светлини и настъпи газта до дупка, ускорявайки към тесния коридор между високите борове.

Студеният горски въздух нахлу през отворения прозорец.

Караше в средата на пътя, яхнал жълтата осева линия.

И си представяше, че не предстои завой, че скоро пътят ще започне да се изкачва.

Извън долината, далеч от градчето.

Че ще може да включи радиото, да претърси станциите и да намери някоя със стари парчета. Пътят до Бойси отнемаше три часа. Нищо по-хубаво от това да караш нощем със свалени прозорци и хубава музика. Продължи само част от секундата, но Итън изпита чувството какво е да живее в свят, пълен с други като него. Нощ, изпъстрена със светлините на големи градове. Далечен рев на междущатски трафик и самолети, носещи се в стратосферата.

Чувството, че не си толкова ужасно сам.

Че не си от последните представители на своя вид, на човечеството.

Стрелката на таблото пълзеше към 110 км/ч, двигателят ревеше.

Вече беше профучал покрай знака за остър завой.

Наби спирачки и политна напред, когато колата поднесе и спря на завоя. Отби от пътя, изключи двигателя, слезе.

Подметките на ботушите му задраскаха по асфалта.

За момент се поколеба при отворената врата, загледан към „Уинчестър ’97“ в стойката над седалките. Не искаше да взима пушката заради посланието, което щеше да отнесе тя на Маккол. Не искаше и да я оставя, защото гората бе тъмна и страшна, а светът, с който граничеше тя, беше враждебен отвъд всякакви представи. Доколкото знаеше, никога досега не бе имало пробив на оградата, но за всяко нещо си има първи път и да излезеш невъоръжен сред тези дървета посред нощ си беше чисто предизвикване на закона на Мърфи.

Наведе се в купето, отвори жабката и напълни джобовете си с патрони. После свали пушката от стойката. Беше тип помпа с приклад от орехово дърво и с отрязани трийсет сантиметра от цевта.

Зареди пет патрона, вкара един в цевта и остави ударника наполовина вдигнат — най-близкото подобие на предпазител при това чудесно оръжие-динозавър.

Метнал пушката на рамо, Итън слезе от пътя и пристъпи между дърветата.

Тук беше по-студено, отколкото в града.

Мъглата се стелеше като одеяло над земята.

Луната още не се беше показала над отвесните скали.

Под дърветата цареше почти пълен мрак.

Итън включи фенерчето и навлезе в гората. Опитваше се да върви колкото се може по-направо, за да може да намери обратния път до шосето.

Първо чу електрическото бръмчене, прорязващо мъглата като постоянен басов тон.

Профилът на оградата се появи в далечината.

Крепостен вал, минаващ през гората.

Когато приближи, започна да различава детайлите.

Пилони с височина седем и шейсет, разположени на двайсет и три метра един от друг. Опънати между тях проводници, поддържани на всеки три метра от разделители. Кабелите бяха дебели два сантиметра, с шипове и поставени между бодлива тел.

Във вътрешния кръг на Пилчър течеше дебат дали оградата ще продължи да си върши работата в случай на прекъсване на тока — дали височината й и бодливата тел ще са достатъчни, за да държат абитата на разстояние. Итън смяташе, че едва ли нещо би могло да попречи на няколко хиляди изгладнели абита да минат през нея, стига да искат — независимо дали има електричество, или не.

Спря на метър и половина от жиците.

Отчупи два ниско надвиснали клона и отбеляза мястото с X.

И тръгна на изток, успоредно на оградата.

След около четиристотин метра спря и се ослуша.

Чуваше постоянното бръмчене.

Собственото си дишане.

Звук на нещо, движещо се през гората от другата страна на оградата.

Стъпки в боровите иглички.

Изпукване на съчки.

Елен?

Аби?

— Шерифе?

Гласът изпъна гърба на Итън, сякаш бяха пуснали ток по гръбнака му, и той свали пушката и насочи дулото към Питър Маккол.

Човекът стоеше на три метра от него, до ствола на гигантски бор. Беше с тъмни дрехи и черна бейзболна шапка. Беше метнал на рамо малка раница. Към нея имаше завързани две пластмасови бутилки вода, която забълбука, когато той пристъпи напред.

Доколкото Итън можеше да види, не носеше друго оръжие освен тоягата, която бе по-крива и от гръбнака на старец.

— Господи, Питър. Какво правиш тук, по дяволите?

Мъжът се усмихна, но Итън забеляза страха му.

— Ако кажа, че просто съм излязъл на нощна разходка, ще ми повярваш ли?

Итън свали пушката.

— Не бива да си тук.

— Чувал съм слухове за ограда в гората. Винаги ми се е искало да я видя.

— Е, ето я. Вече я видя. Да се връщаме в града.

— „Преди да построя стена, бих искал да знам какво затварям или какво отделям с нея“ — каза Питър. — Робърт Фрост го е писал.

На Итън му се прииска да каже, че знае. Беше чел Фрост — всъщност точно това стихотворение — само преди няколко часа.

— Е, пазителю на закона — каза Маккол и посочи стената. — Затваряш ли ни? Или ни отделяш от нещо?

— Време е да се връщаме у дома, Питър.

— Вече е време.

— Да.

— И с това къщата ми в Уейуърд Пайнс ли имаш предвид? Или истинския ми дом в Мисула?

Итън пристъпи напред.

— Тук си от осем години, Питър. Ти си важен човек за общността. Вършиш важна работа.

— „Уейуърд Лайт“ ли? Я стига. Този вестник е пълен майтап.

— Семейството ти е тук.

— Къде е това тук? Какво изобщо означава? Знам, че има хора, които намират щастие и покой в тази долина. Опитах се да убедя и себе си, че съм ги намерил, но лъжа сам себе си. Трябваше да направя това преди години. Продадох се.

— Разбирам, че е трудно.

— Нима? Защото от моята гледна точка ти си в Пайнс от пет минути. И преди да те направят шериф се чудеше как по-бързо да се махнеш. Какво се промени? Успя ли наистина?

Итън стисна зъби.

— Успял си да преминеш оградата, нали? Какво видя? Какво те превърна в истински вярващ? Чух, че от другата страна имало демони, но това е само измишльотина, нали?

Итън опря приклада на земята и подпря пушката на едно дърво.

— Кажи ми какво има отвън — каза Маккол.

— Обичаш ли семейството си? — попита Итън.

— Трябва да знам. Ако не друг, ти би трябвало…

— Обичаш ли семейството си?

Въпросът му най-сетне бе регистриран.

— Обичах го. Когато бяхме истински хора. Когато можехме да говорим за нещата, които са на сърцата ни. Знаеш ли, че това е първият истински разговор, който водя от години?

— Питър, последна възможност — каза Итън. — Искаш ли да се върнеш с мен?

— Последна възможност, така ли?

— Да.

— Или какво? Телефоните ще започнат да звънят? Или ти ще изчезнеш?

— Там няма нищо за теб — каза Итън.

— Поне ще има отговори.

— Какво си заслужава да платиш, за да ги научиш? С живота си? Със свободата си?

Маккол се изсмя горчиво.

— Нима наричаш това — той посочи зад себе си в посока към града — свобода!

— Наричам го единствения ти избор, Питър.

Човекът заби поглед в земята за момент, след което поклати глава.

— Грешиш.

— В какъв смисъл?

— Кажи на жена ми и дъщеря ми, че ги обичам.

— В какъв смисъл греша, Питър?

— Никога няма само един избор.

Лицето му стана сурово.

Внезапно изпълнено с решимост.

Той профуча покрай Итън, сякаш направил летящ старт, и все още ускоряваше, когато се блъсна в оградата.

Искри.

Волтови дъги, забиващи се в Маккол от жиците, подобно на сини кинжали.

Високото напрежение отхвърли Питър на три метра от оградата, право в едно дърво.

Питър!

Итън коленичи до него, но Питър го нямаше.

Покрит с електрически изгаряния.

Смачкан и изсушен.

Неподвижен.

Цвърчащ.

Димящ.

Въздухът се изпълни с воня на изгорена коса и кожа, дрехите му бяха целите в димящи дупки с обгорели краища.

— Така е най-добре.

Итън се завъртя.

Пам се беше облегнала на дървото зад него и се усмихваше в мрака.

С дрехи, черни като сенките под боровете. Само очите и зъбите й се виждаха.

И красивото й лице, подобно на луна.

Прекрасният питбул на Пилчър.

Тя се оттласна от дървото и тръгна към Итън като роден боец, какъвто и беше. Дебнеща. Грациозна. Като котка. Пълен контрол над тялото и икономични движения. Мразеше да си го признава, но тя го плашеше.

През миналия си живот в Сикрет Сървис се беше сблъсквал само с трима чисти психопати. И беше уверен, че Пам е такава.

Тя клекна до него.

— Гадно е, но и ме кара да си мечтая за барбекю. Шантаво, нали? Не се безпокой. Не е нужно да почистваш. Ще пратят екип.

— Изобщо не се безпокоях за това.

— О?

— Мислех си за семейството на горкия човек.

— Е, поне няма да им се наложи да гледат как го пребиват до смърт на улицата. А ако трябва да сме честни, нещата отиваха натам.

— Мислех си, че ще успея да го убедя.

— Ако беше новодошъл, може би. Но Питър се пречупи. Идеален жител в продължение на осем години. Нито един негативен доклад до тази седмица. И изведнъж отпрашва посред нощ с провизии? От известно време е сдържал това в себе си. — Пам погледна Итън. — Чух какво му каза. Нищо повече не можеше да направиш. Той вече беше решил.

— Можех да го пусна. Да му дам отговорите, които искаше.

Пам се подсмихна.

— Но си по-умен от това, Итън. Както доказа току-що.

— Наистина ли вярваш, че имаме право да държим хората в този град против волята им?

— Вече няма права. Няма закони. А само сила и страх.

— Значи не вярваш, че правата съществуват изначално?

Тя се усмихна.

— Нима не го казах току-що?

Пам се изправи и навлезе в гората.

— Кой ще говори със семейството му? — извика Итън след нея.

— Не е твой проблем. Пилчър ще се заеме.

— И какво ще им каже?

Пам спря и се обърна.

Беше на шест метра от Итън и едва се виждаше сред дърветата.

— Предполагам, че каквото му скимне. Има ли друго?

Итън погледна опряната на дървото пушка.

Безумна мисъл.

Когато погледна отново към Пам, тя беше изчезнала.

Остана с Питър дълго. Докато не се сети, че не иска да е тук, когато хората на Пилчър дойдат за тялото. Изправи се с мъка на крака.

Изпита облекчение, че се отдалечава от оградата, че бръмченето й постепенно заглъхва.

Вървеше през смълчаната гора и мъглата.

„Всичко е толкова прецакано, а няма на кого да кажеш. Не и на жена си. Нямаш истински приятел. Единствените хора, с които можеш да споделиш това, са един мегаломан и една психопатка. И това никога няма да се промени“.

След осемстотин метра изкачи малък склон и излезе на шосето. Не се беше върнал по пътя, по който възнамеряваше, но излезе само на няколко десетки метра от колата. Нямаше представа колко е часът, но беше изкарал много дълъг ден и много дълга нощ, а предстоеше началото на нов ден.

Отиде до колата, изпразни пушката, постави я на стойката й.

Беше толкова уморен, че можеше да се облегне на таблото и да заспи.

Вонята на екзекуцията с електричество беше все така силна — сигурно щяха да са нужни дни, за да се разнесе.

По някое време утре Тереза щеше да го попита дали всичко е наред и той щеше да се усмихне и да й отговори: „Да, скъпа. Добре съм. Ти как си?“

А тя щеше да му отговори с онези напрегнати очи, които изглеждаха напълно откъснати от думите й: „Великолепно“.

Запали двигателя.

Яростта го връхлетя от нищото.

Настъпи газта до дупка.

Гумите засвириха, намериха сцепление с асфалта, изстреляха го напред.

Излетя от завоя и се понесе по правата отсечка към покрайнините на града.

Билбордът го отвращаваше всеки път, когато го виждаше — семейство с блеснали бели усмивки, махащи като от някаква комедия от 50-те.

ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕЙУЪРД ПАЙНС,

КЪДЕТО РАЯТ Е ДОМ

Итън профуча с бясна скорост покрай него.

През десния прозорец се виждаше стадото говеда, скупчено на пасището.

Редица бели обори покрай дърветата, сияещи на светлината на звездите.

Погледна отново напред.

Фордът подскочи от нещо голямо с достатъчна сила, за да го накара да изпусне кормилото.

Колата се понесе към банкета и оградата със сто километра в час.

Итън сграбчи волана, завъртя го и усети как колата се вдигна на две гуми. За една ужасяваща секунда колелата изсвистяха по асфалта и десните задъвкаха светлинната лента по края на пътя.

Усети удара от инерцията в гърдите, в лицето си.

През предното стъкло зърна въртящи се съзвездия.

Кракът му се махна от газта и той вече не чуваше рева на двигателя — само три секунди тишина, ако не се брои фученето на вятъра, докато фордът се преобръщаше.

Когато покривът най-сетне докосна шосето, сблъсъкът бе смазващ.

Огъващ се метал.

Хрущящо стъкло.

Пукащи се гуми.

Искри от влаченето на метала по асфалта.

И после фордът застина. В две от гумите още имаше въздух. От пукнатините по предния капак със съскане излизаше пара.

Итън надуши миризмата на бензин. На изгорена гума. На охлаждаща течност. На кръв.

Беше стиснал волана толкова силно, че му трябваше момент, за да го пусне.

Още беше прикован от колана към седалката. Цялата му риза беше покрита с парченца стъкло. Посегна надолу и разкопча колана. Изпита облекчение, че ръцете му работят без болка. Размърда крака — те също изглеждаха наред. Вратата не се отваряше, но стъклото на прозореца се бе пръснало. Той изпълзя на четири крака навън и падна на пътя. Едва сега почувства болката. Нищо пронизващо — само бавно засилваща се болка, която сякаш изтичаше от главата му надолу по тялото.

Изправи се.

Олюля се.

Залитна.

Преви се — помисли си, че ще повърне, но гаденето отмина.

Махна стъкълцата от лицето си. Лявата му страна пареше от рана, от която по челюстта му вече се стичаше кръв и продължаваше надолу по врата и под ризата му.

Погледна към форда. Беше спрял перпендикулярно на осевата линия, със спукани десни гуми. Повечето стъкла бяха счупени и по боята имаше дълги драскотини, сякаш оставени от ноктите на някакъв хищник.

Итън се отдалечи със залитане от колата, следваше бензина, маслото и другите течности като някаква кървава диря.

Прекрачи откъснатата светлинна лента.

Едно странично огледало лежеше на банкета като извадено око, със стърчащи от него жици.

Крави мучаха в далечината, вдигаха глави и се обръщаха към суматохата.

Итън спря малко преди билборда и се загледа в нещото на пътя, което едва не го беше убило.

Приличаше на призрак. Блед. Неподвижен.

Закуцука, докато не се озова над нея. Не си спомни веднага името й, но я беше виждал в града. Заемаше някакъв ръководен пост в общинската градина. На около двайсет и пет, доколкото можеше да прецени. Черна коса, стигаща до раменете. Подстригана на бретон. Беше гола и кожата й бе мъртвешко синя като морски лед. Сякаш светеше в тъмното. С изключение на дупките. Толкова много дупки. В тях имаше нещо клинично, не отчаяно. Започна да ги брои, но спря. Не искаше броят им да се лута в главата му. Единствено лицето й бе недокоснато. Устните й бяха изгубили напълно цвета си, а най-големият и най-тъмен разрез в средата на гърдите й приличаше на малка черна уста, отворена от изненада. Може би тази рана я беше убила. Имаше и няколко други, които също биха свършили работата. Но нямаше никаква кръв. Единствената друга следа по кожата й беше от гумата на форда, минала през корема й. Шарката на грайферите се виждаше съвсем ясно.

Първата му мисъл бе, че трябва да се обади на полицията.

После: „Ти си полицията“.

Имаше разговори да му бъдат назначени един-двама заместници, но това още не беше станало.

Итън седна на пътя.

Шокът от катастрофата започваше да отминава и започваше да му става студено.

След известно време стана. Не можеше просто да я остави тук, дори само за няколко часа. Вдигна я на ръце и я отнесе в гората. Не беше толкова студена, колкото очакваше. Всъщност бе още топла. Без кръв и топла — зловеща комбинация. Шест метра навътре в гората попадна на шубрак от млади дъбове. Мушна се под клоните и я положи нежно върху мъртвите листа. Нямаше къде да я отнесе сега, но му се струваше нередно просто да я остави тук. Нагласи ръцете й на корема й. Когато посегна към горното копче на ризата си, откри, че ръцете му треперят. Разкъса копчетата, съблече ризата и покри жената с нея.

— Ще се върна — каза й. — Обещавам.

Върна се на пътя. За момент си помисли дали да не опита да избута форда до банкета, но беше малко вероятно през следващите няколко часа оттук да мине кола. Мандрата щеше да започне доставките на мляко късно следобед. Дотогава разполагаше с достатъчно време да разчисти.

Тръгна към града. Светлините на къщите блещукаха в долината пред него.

Толкова мирно.

Толкова съвършено и измамно мирно.

Когато влезе в къщата, почти се зазоряваше.

Той влезе в банята на долния етаж и взе най-горещата вана, която можеше да изтърпи. Почисти лицето си. Избърса кръвта. Горещината притъпи болките в тялото и мъчителното пулсиране зад очите му.

Когато си легна, небето вече изсветляваше.

Чаршафите бяха студени, а жена му — топла.

Вече трябваше да се е обадил на Пилчър. Трябваше да го направи веднага щом се прибра, но бе твърде уморен, за да мисли. Имаше нужда от сън, пък било и само за няколко часа.

— Върна се — прошепна Тереза.

Той я прегърна и я придърпа към себе си.

Ребрата отляво го боляха, когато си поемаше дъх.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той си помисли за Питър, димящ и цвърчащ след токовия удар. За мъртвата гола жена, лежаща насред пътя. За това как едва не бе умрял, без да има абсолютно никаква представа какво означава всичко това.

— Да, скъпа — каза той и я прегърна още по-силно. — Добре съм.

3

Итън отвори очи и едва не скочи от леглото.

Пилчър седеше на един стол откъм краката му и го наблюдаваше над една подвързана в кожа книга.

— Къде е Тереза? — попита Итън. — Къде е синът ми?

— Имаш ли представа колко е часът?

— Къде е семейството ми?

— Жена ти е на работа, както и би трябвало. Бен е на училище.

— Какво правиш в спалнята ми, по дяволите? — попита Итън.

— Ранен следобед е. Ти така и не се яви на работа. Итън затвори очи от смазващото напрежение в черепа.

— Имал си тежка нощ, а? — рече Пилчър.

Итън посегна към чашата вода на нощното шкафче. Имаше чувството, че цялото му тяло е схванато и чупливо. Все едно го бяха натрошили на хиляда парчета и после го бяха залепили криво-ляво.

Пресуши чашата и попита:

— Намерихте ли колата ми?

Пилчър кимна.

— Както можеш да си представиш, бяхме силно загрижени. Около билборда няма камери. Не видяхме какво е станало. Само резултатите.

Леещата се през прозореца светлина бе рязка.

Итън присви очи към нея.

Впери поглед в Пилчър — не можеше да познае коя книга държи. Беше с джинси, бяла оксфордска риза и сив шпиц пуловер без ръкави — все същия кротък, непретенциозен стил, който показваше всеки път в града, в който хората го смятаха за местния психолог. Вероятно двамата с Пам бяха дошли днес да прегледат пациенти.

— Връщах се в Пайнс след Питър Маккол — каза Итън. — Предполагам, че знаеш какво се случи там.

— Пам ми каза. Голяма трагедия.

— За миг погледнах към пасището и когато се обърнах отново напред, по средата на пътя имаше нещо. Ударих го, колата поднесе, реагирах малко прекалено и катастрофирах.

— Пораженията са сериозни. Имаш късмет, че си жив.

— Да.

— Какво имаше на пътя, Итън? Хората ми не са открили нищо, с изключение на потрошената кола.

Итън се зачуди дали Пилчър наистина не знае. Възможно ли бе жената на пътя да е била Скиталец? Носеха се слухове, че група жители са открили микрочиповете си и са ги махнали. Хора, които знаят къде са разположени камерите и къде са слепите места. Хора, които през деня държат чиповете у себе си, но понякога ги махат и ги оставят в леглата си, за да скитат незабелязани нощем. Говореше се, че винаги носели якета с качулки или анцузи, за да крият лицата си от камерите.

— Тревожа се — каза Пилчър, докато ставаше, — когато те виждам да се бориш с прост въпрос, на който човек би трябвало да отговори, без изобщо да се замисля. Или може би главата ти е още размътена от катастрофата. Това обяснява ли забавянето? Защо като те погледна в очите, сякаш виждам как колелцата се въртят?

„Знае. Изпитва ме. Или може би знае, че е била там, но не и къде съм я оставил“.

— Итън?

— На пътя лежеше жена.

Пилчър бръкна в джоба си и извади снимка, която можеше да се побере в портфейл.

Вдигна я пред лицето на Итън.

Тя беше. Импровизирана снимка. Усмихваща се или смееща се на нещо извън обектива. Изпълнена с жизненост. Задният фон беше размазан, но по цвета Итън предположи, че снимката е направена в общинската градина.

— Тя е — каза той.

Лицето на Пилчър помръкна. Той прибра снимката в джоба си.

— Мъртва ли е? — Зададе въпроса така, сякаш му бяха изкарали въздуха.

— Беше наръгана.

— Къде?

— Навсякъде.

— Измъчвана ли е била?

— Така изглеждаше.

— Махнах я от пътя — каза Итън.

— Защо?

— Защото не ми се виждаше правилно да я оставя гола на открито, пред очите на всички.

— Къде е тялото й сега?

— Извън пътя срещу билборда, в едни дъбови шубраци.

Пилчър седна на леглото.

— Значи си я скрил, прибрал си се и си си легнал.

— Първо взех гореща вана.

— Интересен избор.

— Вместо?

— Вместо да ми се обадиш веднага.

— Бях на крак двайсет и четири часа. Всичко ме болеше ужасно. Просто исках първо да поспя. След това щях да ти се обадя.

— Разбира се, разбира се. Извинявай, че се усъмних в теб. Итън, работата е, че въпросът е много сериозен. Никога досега не сме имали убийство в Уейуърд Пайнс.

— Имаш предвид неразрешено убийство.

— Познаваше ли тази жена? — попита Пилчър.

— Виждал съм я. Но не мисля, че сме разговаряли.

— Чете ли досието й?

— Всъщност не.

— Защото тя няма досие. Поне не такова, до което имаш достъп. Тя работеше за мен. Трябваше да се върне в планината снощи след мисия. Но така и не се появи.

— Като каква е работила за теб? Като шпионин ли?

— Имам мои хора, които работят в града сред жителите. Това е единственият начин да следя истинския пулс на Уейуърд Пайнс.

— Колко хора?

— Не е важно. — Пилчър потупа Итън по крака. — Не гледай така обидено, момче. Ти си един от тези хора. Облечи се и слез долу, ще продължим на чаша кафе.

Итън слезе долу, облечен в чиста изгладена шерифска униформа. Посрещна го ароматът на сварено кафе. Той седна на един висок стол при кухненския плот, докато Пилчър вадеше каната от кафеварката и наливаше кафето в две керамични чаши.

— Пиеш го чисто, нали?

— Да.

Пилчър донесе чашите, сложи ги на плота и каза:

— Днес сутринта получих доклад от наблюдение.

— За кого?

— За теб.

— За мен ли?

— Малката ти закачка вчера горе е привлякла вниманието на един от анализаторите ми.

Пилчър вдигна среден пръст.

— Получил си доклад за това?

— Получавам доклад всеки път, когато някой прави нещо странно.

— Нима намираш за странно, че се вбесявам, че някой от воайорите ти гледа какво правя с жена си?

— Наблюдаването на интимни моменти е строго забранено. Знаеш го.

— Единственият начин твоят анализатор да знае, че моментът вече не е интимен, е да гледа по време на въпросния момент. Нали така?

— С поведението си ти показа, че има камера.

— Тереза не видя.

— Ами ако беше?

— Да не си мислиш, че в града има някой, който на петнайсетата минута не е разбрал, че се намира под постоянно наблюдение?

— Не ми пука какво знаят или подозират, стига да си мълчат. Стига да следват правилата. А те включват никога да не обръщаш внимание на камерите.

— Знаеш ли колко е трудно да чукаш жена си, докато над леглото ти има камера?

— Не ми пука.

— Дейвид…

— Против правилата е и ти го знаеш.

За първи път в думите му прозвуча гняв.

— Да, знам го.

— Кажи, че няма да се повтори, Итън.

— Няма да се повтори. Но никога не позволявай да научавам, че анализаторите ти гледат. Че лошо им се пише.

Итън отпи голяма глътка, която опари гърлото му.

— Как се чувстваш, Итън? Виждаш ми се раздразнителен.

— Чувствам се гадно.

— Първата ни работа е да те заведем в болницата.

— Последния път, когато бях в болницата ти, всички се опитваха да ме убият. По-скоро ще го изтърпя.

— Както искаш. — Пилчър отпи глътка и направи физиономия. — Не е ужасно, но понякога съм готов да убия, за да мога да седна в кафене в някой европейски град и да изпия едно свястно еспресо.

— Я стига, ти обичаш това.

— Кое, Итън?

— Това, което си създал тук.

— Разбира се. То е делото на живота ми. Но това не означава, че няма неща от стария свят, които да ми липсват.

Продължиха да пият кафетата си и настроението леко се разведри.

— Тя беше добра жена — каза най-сетне Пилчър. — Чудесна жена.

— Как се казваше?

— Алиса.

— Не знаеше къде е, докато не ти казах. Това означава ли, че е била без чип?

— Позволихме й да го махне.

— Явно си й имал доверие.

— Абсолютно. Помниш ли групата, за която ти казах?

— Скиталците ли?

— Бях я пратил да се внедри сред тях. Всички те са успели да махнат чиповете си. Срещат се нощем. Не знаем къде. Не знаем колко са. Не знаем как общуват помежду си. Не бих могъл да я изпратя с микрочип. Щяха да я убият веднага.

— Значи се е внедрила?

— Снощи трябваше да иде на първата си среща. И да види всички участници.

— Значи си правят срещи? Как е възможно това?

— Не знаем как, но те разбират слабите места в наблюдението ни. Изиграли са системата.

— И твърдиш, че тези хора са виновни за смъртта й?

— Точно това искам да разбереш.

— Искаш да разследвам въпросната група?

— Искам да продължиш оттам, докъдето стигна Алиса.

— Аз съм шериф. Няма да позволят да припаря и на хиляда километра от тях.

— Мисля, че след бурната ти интеграция все още има колебания на чия страна си всъщност. Ако се представиш добре, може да сметнат, че си ценен за тях.

— Наистина ли мислиш, че биха ми се доверили?

— Мисля, че старият ти партньор ще го направи.

В кухнята настъпи пълно мълчание.

Чуваше се единствено бръмченето на хладилника.

От прозореца долитаха далечни радостни звуци — деца, които си играеха някъде.

Викове „Ти гониш!“

— Нима Кейт е Скиталец? — попита Итън.

— Кейт беше връзката на Алиса. Тя й показа как да махне микрочипа си.

— Какво искаш да направя?

— Да се свържеш със старата си тръпка. Дискретно. Да й кажеш, че всъщност не си на моя страна.

— Какво знаят онези хора и какво искат?

— Смятам, че знаят всичко. Че са минавали отвъд оградата и са видели какво има там. Че искат да управляват. Че всъщност набират хора. Направиха три опита за покушение срещу предишния шериф. Вероятно вече кроят подобни планове и за теб. Именно затова искам да ги разследваш. Това е основният ти приоритет. Ще ти осигуря всички инструменти, които ти потрябват. Неограничен достъп до наблюдението.

— Защо ти и хората ти не поемете това отвътре?

— Смъртта на Алиса е голям удар за всички ни. В планината има много хора, които в момента не мислят много ясно. Затова трябва да оставя тази задача на теб. Само на теб. Надявам се, че разбираш какъв е залогът. Каквото и да е личното ти мнение за начина, по който управлявам това място — а ти го сподели с мен, — той работи. Тук никога не може да има демокрация. Има твърде много за губене, ако нещата отидат по дяволите. По този въпрос си на моя страна, нали?

— Да. Ти си начело на изключително благонамерена диктатура, разнообразявана от време на време с някое клане.

Итън си мислеше, че Пилчър ще се разсмее, но той просто продължи да го гледа, парата от кафето се виеше около лицето му.

— Това беше шега — каза Итън.

— С мен ли си, или не?

— Да. Но аз работих с Кейт години наред. Тя не е убиец.

— Не се засягай, но си работил с нея в друго време. Сега тя е различен човек, Итън. Тя е продукт на Пайнс и ти нямаш представа на какво е способна.

4

Тереза гледаше как секундарникът минава 12.

15:20.

Тя подреди нещата по и без това идеално подреденото си бюро и си взе чантата.

Тухлените стени на офиса бяха покрити с брошури за недвижими имоти, които малцина бяха разлиствали. Рядко използваше пишещата машина или телефона. Най-често четеше книги по цял ден и мислеше за семейството си, а понякога и за предишния си живот.

От пристигането си в Пайнс се чудеше дали не е попаднала в отвъдния свят. Най-малкото това беше нейният живот след.

След Сиатъл.

След работата й като правен съветник.

След почти всичките й връзки.

След като беше живяла в свободен свят, който въпреки всичките си проблеми и трагедии имаше смисъл.

Но през петте години тук се бе състарила, както и останалите. Хора бяха умирали, изчезвали, биваха убивани. Бяха се родили деца. Това не се връзваше с никоя известна и представа за живот след смъртта, но пък, от друга страна, как можеш да знаеш какво да очакваш отвъд света на живия, дишащ човешки опит?

През годините си тук постепенно започна да осъзнава, че Пайнс прилича много повече на затвор, отколкото на живот след смъртта, макар че може би между двете нямаше смислена разлика.

Загадъчна и прекрасна доживотна присъда.

Ограничаването не беше само физическо, но и умствено, и именно умственият аспект я караше да се чувства като затворник в изолатор. Неспособността да дадеш израз на миналото си, на мислите и страховете си. Да се свържеш истински с друго човешко същество. Разбира се, имаше моменти. Малко и редки. Задържан контакт очи в очи, дори с непознат, когато интензивността му сякаш намекваше за наличието на вътрешен смут.

Страх.

Отчаяние.

Объркване.

В тези моменти Тереза поне усещаше човешката топлина, не се чувстваше така абсолютно и безнадеждно сама. Фалшът беше онова, което я убиваше. Принудените разговори за времето. За последната реколта в градината. Защо млякото закъснява. За всичко повърхностно и неистинско. В Пайнс винаги се водеха повърхностни разговори и това ниво на общуване бе едно от най-трудните изпитания по време на интеграцията й.

Но всеки четвърти четвъртък тя трябваше да си тръгне по-рано от работа и за един кратък момент правилата отпадаха.

Тереза заключи офиса и тръгна по тротоара.

Следобедът беше тих, но в това нямаше нищо ново.

Никога нямаше шумни следобеди.

Вървеше на юг по Главната. Небето беше зашеметяващо синьо, без нито едно облаче. Нямаше вятър. Нямаше коли. Не знаеше кой месец е — брояха се само часовете и дните от седмицата, — но имаше чувството, че е август или началото на септември. Заради нещо преходно в светлината, намекващо за края на сезон.

Въздухът беше напоен с лято, а светлината бе наситена със златна есен.

И листата на трепетликите бяха на път да пожълтеят.

Фоайето на болницата бе пусто.

Тереза взе асансьора до третия етаж, излезе в коридора, погледна си часовника.

15:29.

Коридорът бе дълъг.

Флуоресцентните лампи бръмчаха над пода от бели и черни плочки. Тереза продължи по коридора, докато не стигна до стола пред една затворена врата без табела.

Седна.

Бръмченето на лампите сякаш се засилваше, докато чакаше.

Вратата до нея се отвори.

Появи се жена и й се усмихна. Имаше съвършени бели зъби и лице, което Тереза възприемаше като прекрасно и отдалечено. Непознаваемо. Очите й бяха по-зелени от тези на Тереза и тя беше прибрала косата си на опашка.

— Здрасти, Пам.

— Здравей, Тереза. Заповядай, влез.

Стаята беше безлична и стерилна.

Бели стени без нито една картина или фотография.

Само стол, бюро и кожен диван.

— Заповядай — каза Пам с предразполагащ глас, който звучеше смътно механично, и даде знак на Тереза да легне.

Тереза се опъна на дивана.

Пам седна на стола и сложи крак върху крак. Носеше бяла престилка върху сива пола и очила с черни рамки.

— Радвам се да те видя, Тереза.

— И аз теб.

— Как си?

— Добре, предполагам.

— Мисля, че това е първото ти идване след завръщането на съпруга ти.

— Точно така.

— Сигурно е хубаво отново да сте заедно.

— Изумително е.

Пам извади химикалката от джоба на гърдите си и натисна копчето й. Завъртя стола към бюрото, вдигна химикалката над бележник, на който бе написано името на Тереза, и каза:

— Струва ли ми се, че чувам но?

— Не. Просто минаха пет години. Случиха се много неща.

— И сега имаш чувството, че си омъжена за непознат, така ли?

— Малко сме се позабравили. Има неловки моменти. И разбира се, не можем просто да седим и да си говорим за Пайнс. За безумната ситуация, в която се намираме. Той се върна изневиделица в живота ми и от нас се очаква да функционираме като идеално семейство.

Пам започна да пише в бележника.

— Как според теб се адаптира Итън?

— Към мен ли?

— Към теб. Към Бен. Към новата си работа. Към всичко.

— Не зная. Както казах, не можем да общуваме. Ти си единственият човек, с когото ми е позволено да разговарям истински.

— Така е.

Пам отново се обърна към Тереза.

— Случва ли ти се да се питаш какво знае той?

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Итън беше подложен на празненство и е единственият човек в историята на Пайнс, който се измъкна от него. Питаш ли се дали е успял да се измъкне от града? Какво е видял? Защо се е върнал?

— Никога не бих го попитала.

— Но се питаш.

— Разбира се, че се питам. Все едно умря и възкръсна. Има отговори на въпроси, които ме измъчват. Но никога не бих го попитала.

— Двамата с Итън вече бяхте ли интимни?

Тереза се изчерви и се загледа в тавана.

— Да.

— Колко пъти?

— Три.

— Как беше?

„Не ти влиза в шибаната работа“.

Но на глас каза:

— Първите два бяха малко тромави. Вчера определено беше най-добре.

— Свърши ли?

— Моля?

— Няма от какво да се срамуваш, Тереза. Способността или неспособността ти да получиш оргазъм е отражение на психическото ти състояние. — Пам се подсмихна. — И може би на уменията на Итън. Трябва да знам като психиатър.

— Да.

— Да, получила си оргазъм ли?

— Вчера, да.

Тереза видя как Пам изписва буквата О и усмихнато лице до нея.

— Тревожа се за него — каза Тереза.

— За съпруга си ли?

— Снощи излезе посред нощ. Върна се чак по зазоряване. Не зная къде беше. Не мога да питам. Разбирам го. Предполагам, че е гонил някой, който се е опитвал да се махне.

— Някога минавало ли ти е през ума да се махнеш?

— Не и през последните години.

— Защо?

— Отначало исках. Имах чувството, че още живея в стария свят. Сякаш съм в затвор или участвам в някакъв експеримент. Но има нещо странно — колкото по-дълго съм тук, толкова по-нормално става.

— Кое?

— Това да не знам защо съм тук. Какво всъщност е този град. Какво има отвъд него.

— И защо си мислиш, че е станало по-нормално?

— Може би просто защото съм се адаптирала или предала, но осъзнах, че колкото и да е странен този град, той не се различава чак толкова от предишния ми живот. Не и когато наистина не ги сравня. Повечето общувания в стария свят бяха плитки и повърхности. В Сиатъл работех като правен съветник в една застрахователна компания. Помагах на застрахователите да прецакват и доят хората. Тук седя по цял ден в офис и не говоря с никого. Също толкова безполезна работа, но поне тази не наранява пряко хората. Старият свят бе пълен със загадки отвъд възможността ми да ги разбера — вселената, Бог, какво става след смъртта. Тук също има много загадки. Динамиката е същата. Същите човешки недостатъци. Просто в тази малка долина.

— Значи казваш, че всичко е относително.

— Може би.

— Вярваш ли, че това е отвъдният свят, Тереза?

— Дори не знам какво означава това. Ти знаеш ли?

Пам само се усмихна. Беше фасада, без утеха.

Чиста маска. Мисълта мина през ума на Тереза, при това не за първи път. „Коя е тази жена, пред която изливам тайните си?“ В известен смисъл оголването беше ужасяващо. Но подтикът да се свърже наистина с друго човешко същество бе надделял.

— Предполагам, че просто гледам на Пайнс като на нова фаза в живота ми — каза Тереза.

— Кое е най-трудното?

— На кое? На живота тук ли?

— Да.

— Надеждата.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо продължавам да дишам? Според мен това е най-трудният въпрос за всеки, озовал се на това място.

— И ти как отговаряш на този въпрос, Тереза?

— Заради сина си. Заради Итън. Заради това, че съм намерила някоя чудесна книга. Заради снежните бури. Но не е като предишния ми живот. Няма къща, за която да мечтая. Няма лотария. Навремето си фантазирах как ще завърша право и ще започна собствена практика. Как ще направя кариера и ще забогатея. Как двамата с Итън ще се оттеглим да живеем на някое топло място с чисто синьо море и бял пясък. Някъде, където никога не вали.

— А синът ти?

Въпросът я свари неподготвена. Трите малки думи я зашлевиха изневиделица.

Таванът, в който се взираше, се размаза от сълзите.

— Бъдещето на Бен беше най-голямата ти надежда, нали? — попита Пам.

Тереза кимна и когато примигна, две солени струйки потекоха от крайчетата на очите й.

— Сватбата му? — попита Пам.

— Да.

— Бляскава кариера, която ще го направи щастлив и ще те накара да се гордееш?

— Не е само това.

— А какво?

— Това, за което току-що говорих. Надежда. Желая му толкова силно тези неща, но той никога няма да ги познае. Какви могат да си мечтаят да станат децата на Пайнс? Към какви далечни страни могат да се стремят?

— Замисляла ли си се, че може би тази идея за надежда, поне по начина, по който я възприемаш, може да е остатък от миналия ти живот, която е лишена от смисъл?

— Да не би да казваш „о, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка оставете“?

— Не. Казвам — живей в момента. Че може би в Пайнс радостта е в това, че просто оцеляваме. Че продължаваш да вдишваш и издишваш, защото можеш да вдишваш и издишваш. Да обичаш простите неща, които изживяваш всеки ден. Цялата тази естествена прелест. Звученето на гласа на сина ти. Бен ще порасне и ще живее щастливо тук.

— Как?

— Хрумвало ли ти е, че синът ти може вече да не споделя твоята остаряла концепция за щастие? Че расте в град, който култивира именно този живот в момента, който току-що описах?

— Но това е толкова ограничено.

— В такъв случай го вземи и си тръгни.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ще ни убият.

— Но може и да се измъкнете. Някои се махнаха и така и не се върнаха. Не се ли боиш тайно, че колкото и зле да ти се струва в Пайнс, навън може да е милион пъти по-лошо?

Тереза избърса очите си.

— Да. Боя се.

— И още едно нещо — каза Пам. — Отваряла ли си пред Итън темата за случилото се преди пристигането му? Имам предвид… живота ти.

— Разбира се, че не. Минаха едва две седмици.

— Защо не си?

— Какъв е смисълът?

— Не мислиш ли, че съпругът ти заслужава да знае?

— Това само ще му причини болка.

— Синът ти може да му каже.

— Бен няма да го направи. Вече разговаряхме по въпроса.

— При предишното ти идване тук оцени депресията си на седем по десетобалната система. Как я оценяваш днес? По-добре ли се чувстваш? По-зле? Или по същия начин?

— По същия начин.

Пам сложи едно чекмедже и извади малко бяло шишенце с хапчета.

— Пиеш ли си хапчетата?

— Да — излъга Тереза.

Пам постави шишенцето на бюрото.

— По едно на ден, преди лягане, също като преди. Ще ти стигнат до следващата ни среща.

Тереза седна.

Чувстваше се по същия начин, по който се чувстваше всеки път, когато сеансът приключваше — емоционално опустошена.

— Мога ли да те питам нещо? — каза тя.

— Разбира се.

— Предполагам, че разговаряш с много хора. Че чуваш личните страхове на всеки. Ще почувствам ли някога това място като дом?

— Не зная — каза Пам, докато ставаше. — Това зависи изцяло от теб.

5

Моргата се намираше на подземния етаж на болницата, зад двукрила врата без прозорци.

В дъното на източното крило.

Хората на Пилчър бяха пристигнали преди Итън с тялото и стояха по джинси и фланели при входа. По-високият от двамата, мъж с нордически черти и шеф на екипа за сигурност на Пилчър, изглеждаше видимо разстроен.

— Благодаря, че я докарахте — каза Итън, докато минаваше покрай тях и буташе вратата с рамо. — Не е нужно да чакате.

— Казаха ни да чакаме — каза блондинът.

Итън бутна вратата да се затвори след него.

Моргата миришеше като морга. Антисептиците не прикриваха особено добре присъщата миризма на смърт.

Подът беше от бели плочки с много петна и леко хлътнал, с голям канал в центъра.

Алиса лежеше гола на стоманената маса за аутопсия.

Чешмата зад масата течеше и звукът на капещата вода отекваше от стените.

Досега Итън бе влизал тук само веднъж. Тогава не му беше харесало, а сега, при наличието на труп, мястото беше безкрайно по-неприятно.

Нямаше прозорци и никакъв друг източник на светлина освен операционната лампа.

Той стоеше до масата за аутопсия и всичко около него се губеше в мрака.

Към постоянното кап-кап-кап се добавяше бръмченето на хладилниците за трупове — общо шест, вградени в стената зад умивалника.

Истината бе, че не знаеше какво прави. Не беше съдебен лекар. Пилчър обаче бе настоял да огледа тялото и да напише доклад.

Итън остави каубойската си шапка на везните за органи над умивалника.

Пресегна се и нагласи лампата.

На силната светлина раните изглеждаха чисти. Спретнати. Безупречни. Без разкъсана кожа. Просто десетки и десетки черни прозорци, гледащи към унищожението.

Под лампата кожата й беше с цвета на грунд.

Започна да изучава дупките една по една.

Все по-трудно му беше да мисли за нея като за Алиса, докато тя лежеше на масата под жестоката клинична светлина.

Вдигна лявата й ръка към лампата и огледа дланта. Под ноктите имаше мръсотия. Или кръв. Представи си как отчаяно е притискала раните си, мъчейки се да спре изливащата се от нея кръв.

В такъв случай защо беше чиста, ако не се брояха парченцата листа в косата й? Без никакви следи от кръв или петна по кожата? Не беше видял никаква кръв на мястото, където я беше намерил. Очевидно бе убита другаде и беше преместена на пътя. Защо бяха източили кръвта й? За да я пренесат, без да оставят следи? Или имаше нещо по-зловещо?

Итън огледа другата й ръка.

Краката.

Не искаше, но освети набързо между бедрата й.

Неопитното му око не видя натъртвания или видими увреждания, които да свидетелстват за сексуално посегателство.

Тъй като не можеше по друг начин, освен да се отнася нежно с тялото й, му трябваха три опита да я обърне.

Ръцете й тупнаха върху металната маса.

Той махна пръстта и камъчетата от гърба й.

Върху задната част на левия й крак имаше рана.

Зараснал разрез.

Вероятно беше направен, за да извадят микрочипа.

Избута лампата и се отпусна на металния стол. Начинът, по който тя лежеше върху студената маса — гола, унизена, — запали нещо в него.

Итън седеше в мрака и се питаше дали Кейт наистина би могла да направи това.

След известно време стана и отиде до вратата.

Когато излезе, хората на Пилчър млъкнаха. Итън погледна високия блондин.

— Мога ли да поговоря с вас за момент?

— Вътре ли?

— Да.

Итън му задържа вратата, докато влезе, после попита:

— Как се казвате?

— Алън.

Итън посочи стола.

— Седнете.

— Какво означава това?

— Задавам ви някои въпроси.

Алън го погледна колебливо.

— Беше ми наредено да я докарам тук и да я сложа в хладилник, след като приключите.

— Е, още не съм приключил.

— Никой не ми е казвал нищо за отговаряне на въпроси.

— Престани да се ежиш и сядай.

Мъжът не помръдна. Беше поне десет сантиметра по-висок от Итън. С невъзможно широки рамене. Итън усети как тялото му се напряга за бой, как сърцето му се разтуптява, как изпада в боен транс. Не искаше да започва пръв, но ако не използваше изненадата, ако не повалеше Алън през първите няколко секунди, вероятността да победи този човек с телосложението на някой нордически бог изглеждаше малко пресилена.

Свали едва забележимо брадичка.

Половин секунда преди да избухне и да забие чело в лицето на Алън той се обърна и седна, както му беше казано.

— Не са ми казвали, че трябва да правя това.

— Дейвид Пилчър, вашият шеф, ми даде неограничен достъп и ресурси да открия кой е направил това. Искате да открия, нали?

— Разбира се, че искам.

— Познавахте ли Алиса?

— Да. В планината сме само сто и шейсет души.

— Значи сте сплотена група?

— Много.

— Знаехте ли за дейността на Алиса в Пайнс?

— Да.

— Значи двамата сте били близки?

Алън впери поглед в тялото на масата. Мускулите на челюстта му потръпнаха — от ярост, от мъка.

— Бяхте ли близки с нея, Алън?

— Знаеш ли какво става, когато сто и шейсет души живеят заедно и знаят, че са единствените оцелели представители на човечеството?

— Всеки чука всеки ли?

— Именно. Ние сме семейство в планината. Губили сме хора и преди. Предимно номади, които така и не се завърнаха. Изядени. Но никога не е имало нещо такова.

— Всички ли са потресени?

— Адски. Знаеш, че това е единствената причина Пилчър да те остави да се занимаваш с това, нали? Забрани на всички ни да разследваме смъртта й.

— Защото може да си отмъстите.

В ъгълчетата на устата на Алън заигра едва доловима яростна усмивка.

— Имаш ли представа каква касапница мога да устроя в градчето с екип от десет въоръжени мъже?

— Даваш си сметка, че не всеки в Уейуърд Пайнс е отговорен за смъртта й.

— Както казах, има причина Пилчър да ти позволи да водиш шоуто.

— Кажи ми за назначението на Алиса.

— Знаех, че живее с гражданчетата. Но без повече подробности.

— Кога я видя за последен път?

— Преди две нощи. Понякога се връщаше в планината, за да прекара нощта при нас. Беше странно. Виждал ли си казармата ни?

— Май да.

— Няма прозорци. Малки тесни безлични помещения. В Пайнс живееше сама в цяла къща, но й липсваше спането в стаичката й в планината. Иди я разбери. Като се има предвид коя беше, можеше да живее навсякъде. Да прави каквото си иска. Но тя понесе товара си. Беше една от нас.

— В какъв смисъл „като се има предвид коя беше“?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Мамка му. Виж, не е моя работа да говоря за това.

— Какво пропускам?

— Забрави, ясно?

„Ясно. Засега“.

— И къде я видя за последно? — попита Итън.

— В столовата. Приключвах с храненето си, когато тя влезе. Взе си таблата и дойде при мен.

— За какво разговаряхте?

Алън се загледа някъде в тъмното.

За момент изглеждаше спокоен, сякаш споменът му доставя удоволствие.

— За нищо особено. Нищо, което да се запомни. Просто за това как е минал денят. И двамата четем една и съща книга и разговаряхме за впечатленията си дотук. Както и за други неща, но това съм запомнил. Тя винаги е била моя вярна приятелка и понякога любовница. Беше ни приятно един с друг и нямах представа, че я виждам за последен път жива.

— Не говорихте ли за работата й в града?

— Май я питах как върви мисията й. И тя каза нещо от сорта на „Скоро всичко ще свърши“.

— Какво според теб е имала предвид?

— Не знам.

— И това ли беше всичко?

— Това беше всичко.

— Защо Пилчър е поискал именно ти да пренесеш тялото й? Струва ми се доста безчувствено, като се има предвид…

— Аз го поисках.

— О.

Итън с раздразнение откри, че започва да харесва Алън. Беше участвал във война с мъже като него. Отдавна познаваше коравата им почтеност. Безстрашие и вярност, подкрепени със страхотна физическа сила.

— Има ли още нещо, Итън?

— Не.

— Открий кой го е направил.

— Ще открия.

— И направи така, че да ги боли.

— Искаш ли помощ за прибирането в хладилника?

— Не, аз ще се погрижа. Но първо бих искал да поседя малко с нея.

— Дадено.

Итън взе шапката си от везните за органи. При вратата спря и погледна назад. Алън бе придърпал стола до масата за аутопсия и посягаше към ръката на Алиса.

6

Тереза седеше на предната веранда и чакаше съпруга си.

Листата на трепетликата трептяха и шепнеха, а светлината, преминаваща през клоните, хвърляше треперещи сенки по трева, по-зелена и от „АстроТърф“.

Забеляза Итън да върви по Шеста улица, с по-бавно от обичайното му темпо. Походката му беше малко странна и като че ли щадеше десния си крак.

Зави от тротоара и продължи по каменната пътека. Тереза виждаше, че ходенето му причинява болка, но напрежението на лицето му изчезна зад широка усмивка, когато я видя.

— Боли те — каза тя.

— Дребна работа.

Тереза стана и слезе по стъпалата на тревата, която беше прохладна под сандалите й.

Вдигна ръка и докосна лилавото натъртване на лявата му скула.

Той се намръщи.

— Някой ударил ли те е?

— Не, всичко е наред.

— Какво е станало?

— Ударих джипа.

— Кога?

— Нощес. Нищо особено.

— Отиде ли в болницата?

— Добре съм.

— Не си ли се прегледал?

— Тереза…

— Какво е станало?

— Един заек или нещо такова изскочи пред колата. Завих рязко, за да не го сгазя. И катастрофирах.

— Катастрофирал си?!

— Добре съм.

— Веднага отиваме в болницата.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Няма да ида в болницата. Зарежи. Изглеждаш прекрасно. Каква е историята?

— Трябва ли да има история, ако изглеждам прекрасно?

— Знаеш какво имам предвид.

— Забравил си.

— Напълно възможно. Последните няколко дни беше пълна лудница. Какво съм забравил?

— Канени сме на вечеря у Фишър.

— Довечера ли?

— След петнайсет минути.

За момент й се стори, че ще каже, че няма да ходят. Че просто ще отменят вечерята. Можеше ли да го направи? Имаше ли тази власт?

— Добре. Само да махна тези гадни дрехи и след пет минути съм готов.

Тереза беше разговаряла с г-жа Фишър преди две седмици на фермерския пазар в събота сутринта — приятелски разговор, след като и двете бяха посегнали към една и съща краставица.

А една вечер миналата седмица телефонът иззвъня. Жената от другата страна се представи като Меган Фишър. Искала да покани Итън и Тереза на вечеря в четвъртък идната седмица. Биха ли дошли?

Разбира се, Тереза знаеше, че Меган не се е събудила сутринта с изгарящото желание да намери нови приятели. Меган беше получила по пощата писмо, което й предлагаше да се свърже със семейство Бърк. Самата Тереза също бе получавала подобни писма и реши, че на някакво ниво предложенията са смислени. Предвид забраната на истински човешки контакт тя никога не би поела инициативата да се сближи със съседите. Всичко беше твърде напрегнато и странно.

Толкова по-лесно бе просто да изчезнеш в собствения си личен свят.

Тереза и Итън вървяха по средата на улицата, хванати за ръце. Тереза носеше самун хляб в дясната си ръка, още топъл от фурната.

Бен си бе у дома и тя имаше чувството, че двамата с Итън са се измъкнали на среща.

Възхитителна вечерна прохлада се бе спуснала в долината. Малко закъсняваха. Вече минаваше седем. „Вечеря с Хектър“ беше започнало и кадифено прелестните звуци на пианото му се изливаха от всеки отворен прозорец.

— Помниш ли с какво се занимава господин Фишър? — попита Тереза.

— Адвокат е. А жена му е учителка. Учителка на Бен.

Естествено, Тереза знаеше, че тя е учителка на Бен, но й се искаше Итън да не го бе споменавал. Училището беше странно място. Образованието в Пайнс бе задължително за всички деца на възраст между четири и петнайсет години, а учебната програма беше загадка. Тя нямаше представа какво учи синът й там. Децата никога нямаха домашни и им бе забранено да обсъждат какво са учили с когото и да било, включително с родителите си. Бен никога не споделяше и тя бе достатъчно благоразумна да не проявява любопитство. Имаха право да надникнат в онзи свят само веднъж, по време на представлението в края на годината. Провеждаше се през юни и в Уейуърд Пайнс събитието съперничеше на Коледа и Деня на благодарността. Преди три години беше организирано празненство на един родител, който бе влязъл насила в училището. Тереза се питаше какво ли знае Итън.

— С какво право се занимава господин Фишър?

— Знаеше, че въпросът е глупав. Най-вероятно г-н Фишър седеше по цял ден в някой тих, рядко посещаван офис, в който телефонът почти не звънеше — също като нея.

— Не съм сигурен — каза Итън. — Ще трябва да го включим в списъка с теми за разговор. — Той стисна ръката й. В гласа му се долавяше сарказъм. Никой друг не би го доловил, но за нея беше доста хаплив. Тя погледна нагоре към него и се усмихна. Споделянето и разбирането си личеше в очите му. Интимността на шега, разбираема само за тях.

Това бе най-голямата близост, която изпитваше към него от завръщането му.

Можеше да си представи живот, прекаран в опити да създадат подобни мигове на връзка.

Фишърови живееха в уютна къща в северния край на града.

Меган Фишър отвори вратата още преди Итън да почука. Беше на около двайсет и пет, много красива в бялата си рокля с дантела по ръба на полата. Кафявата лента, която придържаше косата й назад, бе с цвета на загорялата й, покрита с лунички кожа на раменете.

Тереза си помисли, че усмивката й прилича на усмивка на филмова звезда — зъбата и широка, и ако се загледаш по-внимателно — не съвсем истинска.

— Добре дошли в дома ни, Тереза и Итън! Така се радваме, че дойдохте!

— Благодаря, че ни поканихте — каза Итън.

Тереза й връчи хляба, увит в кърпа.

Меган наклони неодобрително глава настрани.

— Нали ти казах да не носиш нищо. — Но въпреки това го прие. — О, още е топъл!

— Направо от фурната.

— Заповядайте, влизайте.

Тереза вдигна ръка и свали каубойската шапка на Итън.

— Аз ще я взема — каза Меган.

Къщата ухаеше на вечеря, при това на добра вечеря. Топлите вълни откъм кухнята носеха аромат на печено пиле с чесън и картофи.

Брад Фишър беше в трапезарията и подреждаше последното от четирите места на украсената със свещи маса.

Излезе в антрето с усмивка и протегната ръка. Беше две или три години по-възрастен от жена си и все още бе облечен — поне според Тереза — в работното си облекло. Черни обувки, сив панталон, бяла оксфордска риза без вратовръзка със запретнати ръкави. Приличаше на млад юрист, лъхащ на силен, агресивен интелект.

Итън стисна ръката му.

— Шерифе, радвам се да ви видя в дома ни.

— Благодаря за поканата.

— Здравейте, госпожо Бърк.

— Моля ви. Просто Тереза.

— Имам да довърша някои неща, преди да седнем — каза Меган. — Тереза, искаш ли да ми помогнеш в кухнята? Да оставим момчетата на питие на задната веранда.

Тереза изми зелената салата. През прозореца над умивалника виждаше Итън и Брад — стояха насред моравата с чаши уиски. Не можеше да определи дали всъщност разговарят. Дворът беше ограден. Завършваше при отвесната скала, която се извисяваше на повече от триста метра нагоре на серия все по-тесни корнизи, по които растяха борове.

— Меган, имате великолепен дом — каза Тереза.

— Благодаря. Много си мила.

— Мисля, че ти преподаваш тази година на сина ми. — Не искаше да го каже. Думите просто излязоха. Моментът щеше да е неловък, но Меган излезе умело от ситуацията.

— Точно така. Бен е чудесно момче. Един от най-добрите ми ученици.

И това беше всичко.

Разговорът продължи на пресекулки.

Тереза наряза топлото цвекло на пурпурни колелца и попита:

— Къде да ги сложа?

— Тук е чудесно.

Меган протегна към нея дървена купа и Тереза изсипа цвеклото. Помисли си, че мирише на пръст по странно приятен начин.

— Ти се занимаваш с недвижими имоти, нали? — попита Меган.

— Да.

— Виждала съм те през витрината да седиш зад бюрото. — Тя се наведе затворнически към нея. — Двамата с Брад се опитваме, ако ме разбираш.

— Наистина ли?

— Ако успеем и ако господин Щърк дойде със специалната доставка, ще потърсим нещо по-голямо. Може би ще се обърнем към теб. Ти да си агентът ни. Да ни покажеш някои от най-добрите имоти в Пайнс.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Тереза.

Още не можеше да свикне със странното чувство, че се намира в кухнята на Меган, сякаш всичко е съвсем нормално. Меган бе дошла в града само преди две години и интеграцията й бе истинска катастрофа. Беше направила два опита за бягство. Опита се да издере очите на бившия шериф. Тереза още помнеше как седеше един следобед в офиса си и гледаше през витрината, когато Меган изскочи насред Главната посред бял ден и закрещя като луда: „Какво му е на този град, по дяволите? Какво му е на този град? Вие не сте истински!“ Беше очаквала празненство същата вечер, но телефоните така и не зазвъняха. Меган изчезна. Три месеца по-късно Тереза я видя отново в града — Меган вървеше по тротоара с абсолютно спокойно изражение. Малко по-късно вече преподаваше в училището. После се омъжи за Брад. Меган бе играла важни роли в следващите празненства. Дори бе излязла в кръга с щанга в ръка и бе нанесла удар на един умиращ беглец.

А сега двете готвеха заедно, докато съпрузите им пиеха уиски навън.

Един и същи въпрос се въртеше в ума на Тереза, докато тя измиваше пурпурните петна от ръцете си.

„Как успяха в крайна сметка да те пречупят?“

Итън погледна нагоре към скалата и отпи от уискито.

Беше отлично — шотландски сингъл малц. Като се изключеше отвратителната наливна бира в бирарията, човек не можеше да намери лесно пиячка в града. Той смяташе, че разбира мисленето на Пилчър — животът в Уейуърд Пайнс сам по себе си бе достатъчно тежка битка. Наличието на твърд алкохол спокойно би превърнал Уейуърд Пайнс за нула време в град на пияндета. Но от време на време Пилчър пускаше в обръщение по няколко бутилки добър материал. Появяваха се в магазина или като скъпи питиета в ресторантите. А когато градът беше на сух режим, хората си произвеждаха сами.

— Скочът харесва ли ти, Итън?

— Страхотен е. Благодаря.

Брад Фишър.

Миналата седмица Итън беше прочел за втори път досието му.

Роден в Сакраменто.

Завършил право в Харвард.

Главен юрист на начинаеща компания в Пало Алто.

Брад пътувал през Айдахо на двуседмична лятна почивка с новата си съпруга и спрели да пренощуват в Уейуърд Пайнс. В досието не се споменаваше конкретно дали Пилчър им е устроил същата катастрофа като на Итън и много други.

Подобно на всички останали в Пайнс, семейство Фишър се събудили осемнайсет столетия по-късно в този прекрасен град-затвор.

Два месеца след пристигането им първата г-жа Фишър се покатерила на една от скалите в северния край на града и скочила от трийсет метра височина.

Самоубийството й съсипало Брад, но иначе интеграцията му преминала гладко. Без опити за бягство. Без отклонения в поведението. В досието му имаше само един доклад от наблюдение. Две външни камери го засекли една нощ на по-късна от разрешеното разходка след разправия с Меган. В крайна сметка докладът получил оценка ОПП (отсъствие на подозрително поведение) и Брад никога повече не събудил подозрението на наблюдаващите.

— Как ти се отразява новата работа? — попита Брад.

— Не се оплаквам. Започнах да свиквам. Разкажи ми за кантората си.

— А, нищо особено. Само секретарката и аз. Наричам го „работа на врата“. Поемам всичко, което прекрачи прага ми.

„Сякаш някои някога е прекрачвал прага ти“.

Двамата стояха в полумрака в сянката на скалата и пиеха.

След известно време Брад каза:

— Понякога виждам планински овце горе по скалните корнизи.

— Така ли? Никога не съм ги виждал.

Две минути по-късно Итън пусна коментар за градината.

Промеждутъците тишина не бяха съвсем неловки. Итън започваше да разбира, че в Уейуърд Пайнс тези периоди на споделено мълчание са нещо нормално, очаквано, неизбежно. Някои хора по природа ги бива повече в повърхностни разговори от други. По-добри са във вървенето в крак, в избягването на забранени теми. Преди говоренето имаше много повече мислене. Беше като да живееш в роман с добри обноски. Итън се бе натъквал на един-двама жители, които набързо завързваха задълбочен разговор по одобрена тема. Но като цяло разговорите в Пайнс се развиваха с премерено, почти пълзящо темпо и с ритъм, който определено се различаваше от ритъма в предишния свят.

Итън отдавна не бе пил твърд алкохол и вече се чувстваше леко замаян. Внезапно отдалечаване от момента, който го тормозеше. Той остави чашата си на оградата с надеждата, че съпругите им скоро ще ги извикат на масата.

Вечерята беше почти приятна.

Продължиха с общите приказки и разговорът забуксува само няколко пъти.

Но дори тогава, между тракането на приборите и пианото на Хектър Гейтър по ламповото радио, тишината не бе неприятна.

Итън беше сигурен, че е виждал това помещение на един от мониторите на Пилчър. Ако не грешеше, камерата беше вградена в гипсокартона в ъгъла на тавана над шкафа за чинии.

Знаеше със сигурност, че събирането на трима или повече души се наблюдава с приоритет от техниците на Пилчър.

В този момент ги следяха.

След десерта играха „Монополи“. Подобни игри се ползваха с огромна популярност на вечерните събирания. С ясните си правила те позволяваха на хората да се смеят, да се шегуват и да общуват по-спонтанно и със споделеното чувство за цел и съревнование.

Мъже срещу жени.

Тереза и Меган още в самото начало отмъкнаха скъпите квартали.

Итън и Брад се съсредоточиха върху инфраструктурата — железница, комунални услуги, водоснабдяване.

Малко преди девет и половина малката метална обувка на Итън попадна в скъпия квартал.

Последва банкрут.

Семейство Бърк махна на семейство Фишър от алеята — младата двойка стоеше под ръка на светлината на верандата. Извикаха си един на друг колко добре са си прекарали. Обещаха си скоро да се срещнат отново.

Тереза и Итън продължиха пеша към дома.

По улиците нямаше никой освен тях двамата.

Щурче засвири от скрит микрофон в един храст, покрай който минаха, и Итън се хвана, че се преструва, че е истинско. Че всичко е истинско.

Тереза разтърка ръцете си.

— Искаш ли сакото ми? — попита Итън.

— Добре съм.

— Приятна двойка — каза Итън.

— Моля те, никога не го прави с мен, скъпи.

— Кое?

Тя погледна нагоре към него в тъмното.

— Знаеш.

— Не знам.

— Повърхностни разговори. Запълване на мълчанието с глупости. Правя го всеки ден и ще продължа да го правя, както ми казват. Но не мога да го понасям с теб.

Итън трепна вътрешно.

Запита се дали някой микрофон наоколо не улавя разговора им. От ограничения си опит в планината и от докладите знаеше, че разговорите отвън невинаги се разбират ясно. Дори да ги записваха, Тереза не нарушаваше открито някое правило. Но въпреки това се отклоняваше опасно към сивата територия. Признаваше странността на положението и даваше израз на незадоволството си от начина, по който стоят нещата. Най-малкото последната размяна на реплики щеше да доведе до доклад.

— Внимавай — едва чуто прошепна Итън.

Тереза пусна ръката му и спря насред улицата, гледаше го с очи, които започваха да се насълзяват.

— С кого? — попита тя. — С теб ли?

Посред нощ телефонът иззвъня.

Итън слезе долу и вдигна.

— Съжалявам за късното обаждане — каза Пилчър.

— Няма нищо. Всичко наред ли е?

— Тази вечер поговорих с Алън. Каза, че двамата сте разговаряли в моргата днес.

— Да, той ми помогна.

— Трудно е — каза Пилчър; гласът му стана дрезгав, сякаш беше на път да се разплаче. — Итън, трябва да знаеш нещо.

7

Аудитория Кан

Северозападен университет

Чикаго, 2006

Всички хиляда места в аудиторията бяха заети и светлините, осветяващи катедрата, го заслепяваха. Преди двайсет години говоренето в претъпкана аудитория щеше да предизвика приток на адреналин, който щеше да продължи дни наред, но той вече отдавна беше претръпнал. Освен събирането на така необходимите средства това турне с изнасяне на лекции изобщо не го приближаваше към завършването на работата му. Напоследък единственото, което желаеше, беше да е в лабораторията си. На света му оставаха само седем години и трябваше да извлече всичко от всяка секунда.

След като аплодисментите утихнаха, той се усмихна насила, вдигна очи от бележките си и опря ръце на катедрата.

Знаеше встъпителните думи наизуст. По дяволите, знаеше цялата лекция наизуст, тъй като тя бе десетата и последна от обиколката.

Започна.

— Суспендираното на жизнените процеси не е концепция на науката от двайсети век. Не сме го открили ние. Подобно на всички големи загадки на вселената, то принадлежи на природата. Вземете например семето на лотоса. То може да покълне след престой от хиляда и триста години. В кехлибар са открити спори на бактерии, останали чудесно запазени и жизнени след десетки милиони години. А неотдавна учените от университета в Уестчестър успешно съживиха бактерия, прекарала двеста и петдесет милиона години в солни кристали дълбоко под земята.

Замълча за миг.

— Квантовата физика като че ли намеква за възможността да се пътува във времето и макар да са интересни, това са теории, които са приложими единствено към субатомните частици. Истинското пътуване във времето не се нуждае от черни дупки и кондензатори на енергийни потоци.

През аудиторията премина вълна смях. Винаги ставаше така на това място.

Той се усмихна към лица, които не можеше да види.

Сякаш изобщо ги нямаше.

Сякаш нямаше нищо освен енергията на тълпата, светлините и топлината от лампите.

— Истинското пътуване във времето вече е тук, било е тук от дълбока древност в природата и ние като учени следва да се вгледаме именно в нея.

Лекцията траеше четирийсет минути и през това време умът му бе другаде — в малкото градче Уейуърд Пайнс, Айдахо, което все повече и повече започваше да възприема като дом.

Заедно със събирача му Хавиер, който беше обещал да му осигури десет нови „наборници“ до края на годината.

С последната фаза от проучванията му и продажбата на резултатите на военните, която щеше да финансира напълно всичко, което предстоеше.

Когато завърши, започна да отговаря на въпроси. Хората се бяха наредили на опашка зад микрофона, поставен пред първия ред.

Четвърта бе една студентка по биология с дълга черна коса. Беше неизбежният въпрос, който задължително се задаваше на всяка лекция.

— Много ви благодаря за посещението, доктор Пилчър — каза тя. — За нас е истинска привилегия да гостувате в кампуса ни.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Говорихте много за медицинското приложение на суспендирането на жизнените процеси — как може да се използва за поставяне на пациенти в стаза, докато не се намерят начини за лечението им. Но какво ще кажете за онова, за което намекнахте в началото на лекцията си?

— Пътуването във времето ли имате предвид? — каза Дейвид. — Забавната част?

— Именно.

— Ами, просто се опитвах да привлека вниманието ви.

Всички се разсмяха.

— Проработи — каза студентката.

— Питате ме дали според мен е възможно.

— Да.

Той свали очилата си и ги остави върху подвързания с кожа бележник.

— Е, определено е забавно да си мечтаем за подобно нещо, нали? Вижте, провеждани са успешни опити с мишки, чиито жизнени процеси се спират с предизвикване на хипотермия, но както можете да си представите, намирането на хора, които да се подложат на подобен експеримент, е съвсем друг въпрос. Особено когато става въпрос за дългосрочно суспендиране. Дали е възможно? Да. Така мисля. Но сме все още на десетилетия до осъществяването му. Боя се, че засега суспендирането на жизнените процеси като начин човечеството да пътува във времето е в областта на долнокачествената научна фантастика.

Докато слизаше от подиума, те все още ръкопляскаха.

Енергичната млада придружителка, която бе до него през целия му престой в кампуса, го чакаше с ослепителна усмивка.

— Беше изумително, доктор Пилчър. Господи, толкова съм вдъхновена!

— Благодаря, Амбър. Радвам се, че лекцията ви е харесала. Бихте ли ме упътили към най-близкия изход?

— Няма ли да давате автографи?

— Първо имам нужда от глътка свеж въздух.

Амбър го поведе през задните коридори и покрай някакви гримьорни към двукрила врата в дъното на сградата, до рампата за товарене.

— Всичко наред ли е, доктор Пилчър? — попита го.

— Разбира се.

— И ще се върнете скоро, нали? Вече се редят на опашка пред масата. Аз също съм си приготвила книга.

— В никакъв случай няма да я пропусна.

Дейвид бутна вратата и излезе на алеята.

Тъмнината, тишината и студът бяха добре дошли.

От контейнерите наблизо се носеше воня, чуваше се буботенето на централното отопление над залата.

Беше онзи период между Деня на благодарността и Коледа, в края на есенния семестър, когато въздухът се изпълва с аромата на мъртви листа, а кампусът се смълчава с приближаването на изпитната седмица.

Колата му — черен „Събърбън“ — беше паркирана в алеята.

Арнолд Поуп, навлякъл алпинистко яке, седеше на капака и четеше книга на светлината на близката улична лампа.

Дейвид отиде при него.

— Как мина? — попита Арнолд.

— Свърши. Турнето свърши и това е добро.

— Приключи ли с подписването?

— Ще го пропусна. Реших да си направя малък подарък.

— Поздравления. Хайде да те закараме обратно в града. — Арнолд затвори книгата.

— Още не. Искам първо малко да се разходя из кампуса. Ако дойдат и попитат за мен…

— Изобщо не съм те виждал.

— Браво на теб.

Дейвид го потупа по ръката и тръгна по алеята. Поуп беше с него от четири години, първоначално като шофьор, но с миналото му в системата на правозащитните органи Дейвид го беше направил свой частен детектив.

Човекът бе талантлив, способен и плашещ.

Дейвид се оказа ценен не само като детектив, но и като съветник. Бързо се превръщаше в дясната му ръка.

Пресече Шеридан и след малко се озова на открито.

Въпреки късния час разноцветните стъкла на прозорците на библиотеката още светеха.

Небето бе ясно, луната се изкачваше над кулите на голямата готическа зала в далечината.

Беше оставил палтото си в колата и студеният вятър, духащ откъм езерото на четиристотин метра от него, го пронизваше през вълненото сако.

Но въпреки това усещането беше добро.

Чувстваше се добре.

Жив.

По средата на Дийринг Медоу вятърът довя до него миризмата на цигара.

Две крачки по-нататък едва не се препъна в нея.

Запази равновесие и отстъпи назад.

Видя първо кехлибареното огънче на цигарата, а след като очите му привикнаха с лунната светлина, и момичето зад нея.

— Извинете — каза той. — Не ви видях.

Тя го погледна. Коленете й бяха свити до гърдите.

Дърпаше силно от цигарата, пламъчето се разпалваше и гаснеше, разпалваше и гаснеше.

Дори на слабата светлина си личеше, че не е студентка.

Дейвид приклекна.

Тя го погледна в очите.

Трепереше.

Раницата в тревата до нея беше пълна догоре.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да.

— Какво правите тук?

— Какво ти влиза в шибаната работа? — Тя отново си дръпна. — Да не си някакъв професор тук?

— Не.

— Ами тогава ти какво правиш в тъмнината и на студа?

— Не знам. Просто исках за момент да остана сам. Да си прочистя главата.

— Чувството ми е познато — каза тя.

Луната се издигна над кулите на залата зад тях и освети лицето на момичето.

Лявото й око беше насинено, подуто, полузатворено.

— Някой ви е ударил — каза той. Погледна отново раницата. — Сама ли сте?

— Разбира се, че не.

— Няма да ви издам.

Тя допуши цигарата до филтъра. Метна фаса в тревата, извади нова от джоба си и запали.

— Това е наистина вредно, нали знаете — каза Дейвид.

Тя сви рамене.

— Кое е най-лошото, което може да ми се случи?

— Може да умрете.

— То пък голямата трагедия.

— На колко години сте?

— А ти на колко си?

— На петдесет и седем.

Дейвид бръкна в джоба си, отвори портфейла и извади всички пари, които имаше.

— Това са малко над двеста долара…

— Няма да ти духам.

— Не, аз не… просто исках да ги вземете.

— Сериозно?

— Да.

Ръцете й трепереха от студа, докато вземаше пачката.

— Ще си намериш ли топло легло за нощта? — попита Дейвид.

— Да бе, хотелите без проблем дават стаи на четиринайсетгодишни.

— Навън е много студено.

Тя се подсмихна и очите й проблеснаха. Момичето имаше дух.

— Имам си начини. Няма да умра тази нощ, не се безпокой. Но ще си намеря топла храна. Благодаря.

Дейвид се изправи и попита:

— Откога си така?

— От четири месеца.

— Зимата иде.

— Предпочитам да замръзна до смърт, отколкото да отида в още някое приемно семейство. Не можеш да ме разбереш…

— Израснах в чудесен квартал в Гринуич, Кънектикът. Симпатично малко градче на четирийсет минути с влака до Централната гара. Ниски дъсчени огради. Хлапета, играещи си на улицата. Беше през петдесетте. Сигурно не знаеш кой е Норман Рокуел, но мястото беше като нарисувано от него. Когато бях на седем, родителите ми ни оставиха със сестра ми една петъчна вечер. Щяха да идат до града да вечерят и да гледат някакво представление. Така и не се върнаха.

— Изоставиха ли ви?

— Загинаха в автомобилна катастрофа.

— О.

— Никога не приемай, че знаеш откъде е дошъл някой.

Той си тръгна. Панталоните му шумоляха в тревата.

— Ще съм се махнала още преди да си казал на ченгетата, че си ме видял — извика тя след него.

— Няма да казвам на ченгетата — отвърна Дейвид.

След още десет крачки спря.

Погледна назад.

После се върна.

Клекна отново пред нея.

— Знаех си, че си шибан перверзник — каза тя.

— Не, учен съм. Виж, мога да ти намеря истинска работа. Топло място, където да останеш. Далеч от улиците, ченгетата, родителите, институциите или онова, от което бягаш.

— Майната ти.

— Отседнал съм в хотел „Дрейк“ в центъра. Фамилията ми е Пилчър. Вече имам стая изцяло за теб, ако размислиш.

— На твое място не бих тръпнала в очакване.

Той се изправи.

— Пази се. Между другото, аз съм Дейвид.

— Приятен живот, Дейвид.

— А ти как се казваш?

— Какво ти пука?

— Честно казано, не знам.

Тя завъртя очи и издуха струйка дим.

— Памела — каза момичето. — Пам.

Дейвид се вмъкна тихо в апартамента си и окачи палтото си на закачалката до вратата.

Елизабет седеше в гостната и четеше на меката светлина на лампиона, надвиснал над коженото кресло до прозореца.

Беше на четирийсет и две. Късата й руса коса беше започнала да губи жизнеността си — жълто, обмислящо да стане сребристо.

Зашеметяваща зимна красота.

— Как мина? — попита тя.

Той се наведе и я целуна.

— Страхотно.

— Това означава ли, че си приключил?

— Ние приключихме. Прибираме се у дома.

— Имаш предвид в планината.

— Сега тя е домът ни, любов моя.

Дейвид отиде до прозореца и дръпна тежката завеса. Нямаше изглед към града. Само светлините на късния трафик по Лейк Шор Драйв и черната бездна на езерото от другата страна на пътя, зейнала в мрака.

Пресече дневната и внимателно отвори вратата на спалнята.

Промъкна се вътре.

Стъпките му бяха безшумни по дебелия килим.

Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака. После я видя. Свита на кълбо в огромното легло. Беше изритала завивките и се бе претърколила до ръба. Той я премести обратно в средата на дюшека, зави я и положи нежно главата й на една възглавница.

Малкото му момиче въздъхна дълбоко, но не се събуди.

Той се наведе, целуна я по бузата и прошепна:

— Сладки сънища, моя сладка Алиса.

Когато отвори вратата на спалнята, завари жена си на прага.

— Какво има, Елизабет?

— Току-що почукаха на вратата ни.

— Кой е?

— Някаква тийнейджърка. Каза, че се казвала Пам. Че си й казал да дойде тук. Чака те в коридора.