Уейуърд

8

Тобаяс приключи с привързването на малката си палатка и се спусна от бора. Наведе се на отслабващата светлина над кръга от камъни и удари кремъка и стоманата. Напрежението му растеше. Беше рисковано. Винаги беше рисковано. Но бяха минали седмици, откакто не беше усещал топлината и сиянието на огън. Откакто беше сипал борови иглички в чайника с вряла вода и по гърлото му бе текло нещо топло. Беше разузнал подробно района. Никакви следи. Никакви изпражнения. Нищо, което да показва наличието на нещо друго освен една кошута и два млади елена. Беше видял кичур груба бяла козина в тръните на една малина.

Изкара искра върху парчето плат. Жълтият пламък го облиза и продължи по топката сух мъх и борова клонка. Сухите ръждивочервени иглички се запалиха. Вдигна се струйка дим.

Сърцето му се изпълни с първобитна радост.

Тобаяс направи пирамида от клечки над разгарящия се огън и приближи длани към топлината. Не се беше къпал, откакто за последен път прекоси реката. Това беше най-малко преди месец. Още си спомняше как видя отражението си върху гладката като огледало повърхност — брада до гърдите, покрита с мръсотия кожа. Приличаше на пещерен човек.

Добави в огъня един по-дебел клон и се облегна на дървото. Чувстваше се относително безопасно в малката борова горичка, но нямаше смисъл да предизвиква късмета си, който и без това бе предизвикван твърде много пъти до точката на пречупване.

Извади от дъното на раницата си еднолитровото титаново котле и го напълни до половината с вода от последната си бутилка.

Добави шепа остро ухаещи борови иглички, откъснати току-що от един клон.

Сякаш за първи път от векове се почувства почти човек, докато се излежаваше и чакаше чаят да заври.

Изпи чая и остави огъня да догори. Преди да угасне напълно, направи инвентаризация на раницата си.

Шест еднолитрови бутилки за вода, от които само една бе пълна наполовина.

Кремък и огниво.

Комплект за първа помощ, от който бе останала само една таблетка „Адвил“.

Торбичка със сушена пастърма от бизон.

Лула, кибрит и последните остатъци тютюн, които пазеше за последната си нощ — ако изобщо дойдеше — в пустошта.

Последната кутийка патрони „Уинчестър 30–30“.

Револвер „Смит и Уесън“ калибър 357, чиито муниции бяха свършили преди повече от година.

Чанта-колан.

Подвързан с кожа дневник, затворен в найлонова торбичка.

Извади пръчица пастърма и остърга плесента. Позволи си пет малки хапки, преди да я върне в пакета. Допи боровия чай и прибра всичко. Метна раницата на гръб, изкатери шестте метра до убежището си и завърза раницата за един клон.

Развърза връзките на туристическите си боти — подметките отдавна се бяха износили и конците и кожата започваха да се разпадат — и ги върза за дървото. Измъкна ръцете си от ръкавите на дългото си палто „Барбур“. От месеци се нуждаеше от основно намазване с восък, но засега продължаваше да го държи сух.

Напъха се в малката палатка и дръпна ципа.

Леле, как вонеше!

Умът му не преставаше да работи.

Шансът някой рояк да се натъкне на горичката беше сравнително малък. Малка група или единак — по-голям.

Лагеруването на дърво имаше както добра, така и лоша страна.

Добрата — намираше се извън прякото им полезрение. Безброй пъти бе чувал изпукването на клонка посред нощ и тихомълком се бе подавал, за да погледне от шест или девет метра височина към някое аби, прокрадващо се под него.

Лошата — ако някое създание погледнеше нагоре, с него бе свършено.

Посегна надолу и докосна гладката, покрита с кожа дръжка на бойния си нож.

Това бе единственото истинско оръжие в арсенала му. Пушката можеше да му докара единствено беди в близък бой и вече я използваше само за да ловува своята храна.

Винаги спеше с ръка на ножа. Понякога се будеше през малките часове и откриваше, че го е стиснал като талисман. Странно, че такъв предназначен за насилие инструмент се бе превърнал за него в средство за утеха, също като спомена за гласа на майка му.

После се събуди.

Можеше да види небето през клоните.

Дъхът му излизаше на пара.

Цареше абсолютна тишина, ако не се броеше бавното туп-туп-туп на сърцето му преди зазоряване.

Проточи врат и погледна надолу към остатъците от лагерния огън.

От въглените се вдигаше бял пушек.

Тобаяс избърса росата от дългата цев на пушката и метна раницата на рамо. Отиде до края на горичката и клекна между две млади дръвчета.

Беше адски студено.

Първият скреж за сезона щеше да се появи след не повече от ден-два.

Извади компаса от джоба си. Гледаше на изток. Редуващи се поляни и горички постепенно се издигаха нагоре към планините в далечината. На осемдесет, може би сто километра оттук. Не знаеше със сигурност, но се надяваше, че навремето се бяха наричали Соутут.

Ако наистина бяха те, значи си беше почти у дома.

Вдигна пушката и погледна през оптичния мерник към терена пред себе си.

Нямаше вятър.

Тревите на откритите места бяха неподвижни.

На около три километра разстояние забеляза бизон — женска с теленце.

Следващата гора беше на пет-шест километра. Трябваше да прекара доста време на открито.

Метна пушката на рамо и излезе от защитата на дърветата.

След двеста метра погледна назад към смаляващата се борова горичка.

Огън, чай и най-близкото до спокоен здрав сън, на което можеше да се надява в дивата пустош.

Вървеше към слънцето и се чувстваше по-силен, отколкото се бе чувствал от дни.

С гъстата си черна брада, черната каубойска шапка и черното палто до глезените изглеждаше като скитащ пророк, пратен да обикаля света.

И в известен смисъл може би беше точно това.

Още не бе писал в дневника, но това бе ден 1287 от пътуването му.

Беше стигнал на запад до Тихия океан и на север до мястото, където някога се бе намирал големият пристанищен град Сиатъл.

Десетки пъти се бе разминавал на косъм със смъртта.

Беше убил четирийсет и четири абита. Трийсет и девет с револвера. Три с бойния нож. Две в ръкопашни схватки, които едва не беше изгубил.

И сега само трябваше да стигне до дома.

Не само заради очакващото го топло легло и обещанието за сън без непрекъснато дебнещи смъртни заплахи. Не само заради храната и мечтата за секс с жената, която обичаше.

А защото имаше да докладва новини.

Господи, какви новини имаше само!

9

Итън последва Маркъс до коридора на второ ниво покрай врати, отбелязани като Лаборатория А, Лаборатория В и Лаборатория С.

В края на коридора, почти в началото на стълбището, придружителят му спря пред една врата с кръгъл прозорец.

Маркъс извади картата си.

— Не знам колко ще се забавя, но ще им кажа да те уведомят, когато дойде време да се върна в града — каза Итън.

— Няма проблем. Ще бъда до вас през цялото време.

— Не, няма.

— Шерифе, заповедите ми…

— Иди да плачеш на шефа си. Може да си ми шофьор, но не и моя сянка. Вече не. И докато чакаш, домъкни докладите на Алиса за мисията й.

Итън грабна картата на младия мъж, прокара я през четеца и я тикна обратно в гърдите му. Прекрачи прага, обърна се да изгледа придружителя си и затвори вратата в лицето му.

Помещението не тънеше в мрак, но беше полутъмно — като в кино пет минути преди началото на прожекцията. На стената пред него бяха наредени монитори — по пет в пет реда. Отдясно на тях имаше друга врата, която се отваряше с карта. Итън никога досега не бе получавал достъп до центъра за наблюдение.

Мъж със слушалки се обърна във въртящия се стол.

— Казаха ми, че можете да ми помогнете — каза Итън.

Мъжът стана. Риза с къси ръкави и вратовръзка със закопчалка. Оплешивяващ. С мустаци. Нещо като петно от кафе под яката. Имаше вид на човек от център за управление на мисия и помещението определено имаше атмосферата на такъв център.

Итън измина разстоянието помежду им, но не протегна ръка.

— Сигурен съм, че знаете много за мен, но се боя, че нямам представа дори за името ви — каза той.

— Тед. Шеф съм на групата за наблюдение.

Итън се беше опитал да се подготви за този момент. За срещата с третия по важност човек на Пилчър, натоварен със задачата да шпионира жителите на Уейуърд Пайнс в най-личните им моменти. Желанието да му счупи носа се оказа по-силно, отколкото беше очаквал.

„Гледа ли, докато бяхме заедно с Тереза?“

— Вие ли разследвате убийството на Алиса? — попита Тед.

— Точно така.

— Беше чудесна жена. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— Радвам се да го чуя.

— Моля, седнете.

Итън последва Тед до мониторите. Двамата седнаха на въртящи се столове на колелца. Контролният пулт сякаш беше предназначен за управление на извънземен космически кораб. Множество клавиатури, чувствителни на допир екрани и технологии, изглеждащи по-напреднали от всичко, което Итън помнеше от своя свят.

— Преди да започнем, искам да ви попитам нещо — каза той.

— Разбира се.

— По цял ден седите тук и подслушвате и гледате личния живот на хората. Прав ли съм?

Очите на Тед като че ли се замъглиха — може би от срам?

— Това е работата ми.

— Знаехте ли за мисията на Алиса в града?

— Да.

— Добре. Ето го и въпроса ми. Вие сте начело на най-сложната система за наблюдение, която съм виждал. Как така пропуснахте убийството й?

— Тук не хващаме всичко, господин Бърк. В града има хиляди камери, но повечето от тях са в помещенията. Имахме много по-голяма външна мрежа, когато Пайнс започна съществуването си преди четиринайсет години, но елементите й понесоха значителни поражения. Унищожаваха камери. Драстично ограничиха полезрението ни.

— Значи случилото се с Алиса…

— Се е случило на сляпо място, да.

— Знаете ли къде са тези слепи места?

Тед насочи вниманието си към пулта и пръстите му се задвижиха със скоростта на светлината по клавишите и тъчпадовете.

Картините от камерите угаснаха.

Двайсет и петте монитора показаха едно общо изображение — въздушна снимка на Уейуърд Пайнс.

— Това е изглед към града и долината — каза Тед.

— Виждаме на практика всеки квадратен метър в границите на електрическата ограда. Можем да увеличим образа навсякъде, където си поискаме. — Образът се увеличи, показвайки училището. Уредите на игрището се виждаха с кристална яснота.

— Това в реално време ли е? — попита Итън.

— Не. Снимката е направена преди години. Но тя е рамката, на която разчитаме при наблюдението и проследяването.

Тед потупа екрана с пръсти.

Върху картината се наложи светещ слой.

По-голямата част от града беше покрита.

Тед посочи екраните.

— Навсякъде, където виждате слоя, имаме картина в реално време от камери, задействани с микрочип. Но можете да забележите черните места.

Той чукна няколко клавиша и една къща изпълни екрана. Изгледът се смени от нивото на улицата. Тед плъзна пръст по тъчпада и викторианските прозорци и дървената обшивка изчезнаха; изображението се превърна в интерактивен чертеж.

— Ще видите, че в това жилище има три слепи места. Обаче… — Светещият слой се смени с плътно червен. — Нямаме така наречените „глухи“ места. Подобно на всяка друга, тази къща е оборудвана с достатъчно микрофони, за да засичаме всеки звук със сила над трийсет децибела.

— Колко са трийсет децибела?

— Разговор в библиотека — прошепна Тед и върна въздушния изглед към Пайнс със светлия слой. — Така че като изключим няколкото слепи места във всяка къща, повечето помещения в Пайнс са под наблюдение. Но щом излезете навън, дори да сте в града, системата започва да показва пукнатини. Вижте всички тези черни области. Онова там е заден двор без никаква възможност за наблюдение. Гробището е пълна трагедия — има само няколко камери тук-там. А като се движите от центъра на Пайнс към скалите, нещата стават още по-зле. Вижте слепите места в южната част.

Осем хектара терен без абсолютно никакво покритие. Но на теория имаме начин да се справим с това.

Тед натисна няколко копчета на клавиатурата.

Появи се нов слой наред със светещия.

Стотици червени точки.

Повечето бяха скупчени в радиус от шест преки в центъра на града.

Някои се движеха.

— Досетихте ли се какво показват? — попита Тед.

— Микрочиповете.

— Получаваме четиристотин и шейсет сигнала. Един по-малко.

— Защото съм тук с вас ли?

— Точно така.

Тед постави курсора над една неподвижна точка в сграда на Главната улица. Чукна тъчпада. До точката се появи текст.

— Брад Фишър — прочете Итън.

— Мисля, че снощи вечеряхте с Брад и съпругата му. Сега е десет и единайсет сутринта и господин Фишър е в кантората си. Точно там, където би трябвало да е. Разбира се, всички тези данни могат да бъдат обработвани по всякакви начини.

Всички точки изчезнаха, с изключение на тази на Фишър.

Часовникът в долната част на екрана започна да отброява назад.

Точката излезе от сградата, мина по Главната и влезе в къщата му.

— Колко назад във времето можете да се върнете? — попита Итън.

— До интеграцията на господин Фишър.

Червената точка започна да снове светкавично из целия град.

Месеци назад.

Години.

— И мога да му сложа следа — каза Тед.

Появи се следа, сякаш някой драскаше с перо по екрана.

— Впечатляващо — каза Итън.

— Естествено, разбирате проблема ни.

— Системата работи, докато хората не махнат микрочиповете си.

— Процедурата не е нито лесна, нито безболезнена. Разбира се, вие сте наясно с това.

— И какво всъщност правите по цял ден? — попита Итън.

— Имате предвид как се наблюдава цял град ли?

— Да.

— Сложете си слушалките.

Итън взе слушалките от конзолата.

— Чувате ли ме? — ясно прозвуча гласът на Тед.

— Да.

Пръстите на Тед заработиха по тъчпадовете и картината с Уейуърд Пайнс и траекторията на Брад Фишър изчезна, за да се смени с двайсет и пет отделни образа.

— Аз съм един от тримата техници, водещи наблюдение в реално време — каза Тед. — Зад онази врата има още четирима, които денонощно преглеждат отбелязани видео- и аудиозаписи. Следят представляващите интерес лица. Съставят доклади. Поддържат връзка с екипа ни в града. С вас. Разбирате ли как системата събира и сортира данните?

— Не.

— Не казвам, че видеото не е жизненоважно, но всъщност разчитаме най-вече на аудиото. Системата ни използва много усъвършенстван софтуер за разпознаване на глас, който отделя определени думи и тонове. Следим не толкова самите думи, колкото емоцията зад тях. Освен това имаме софтуер за разпознаване на езика на тялото, но той не е така ефективен.

— Бихте ли демонстрирали?

— Разбира се. Гледайте. Отначало е малко объркващо.

Образите по екраните започнаха да се сменят.

Итън видя…

… жена, миеща чинии…

… училищна стая с Меган Фишър, сочеща черната дъска…

… крайречния парк, пустеещ…

… мъж, седнал на стол в къща и взиращ се в нищото…

… мъж и жена, правещи секс под душа…

И така нататък.

Образите се сменяха все по-бързо и по-бързо.

Отделни звуци.

Откъси от разговори без смисъл и извън контекст, сякаш някакво дете върти бързо копчето на радио и сменя станциите.

— Уловихте ли това? — попита Тед.

— Не, кое?

Образите замръзнаха. Един от тях изпълни екраните.

Изглед от тавана към жена, облегнала се на хладилник. Скръстените й ръце бяха очертани от светещия слой.

— Ето — каза Тед. — Това е защитна поза. Виждате ли слоя за разпознаване?

Пред жената стоеше мъж, но лицето му не се виждаше.

— Да опитаме от по-добър ъгъл.

На екрана се смениха картини от три различни камери с такава скорост, че Итън не успя да възприеме нито една от тях.

— Не, това е най-доброто.

Ръката на Тед задейства цифровия усилвател.

Подслушваният разговор зазвуча в слушалките на Итън.

— Но аз те видях с нея — каза жената.

— Кога? — попита мъжът.

— Вчера. Седяхте на една и съща маса в библиотеката.

— Приятели сме, Дона. Само приятели.

— Как да съм сигурна, че не сте нещо повече?

— Защото те обичам и никога не бих направил нещо, с което да те нараня.

Тед изключи звука.

— Добре. Спомням си тази двойка. Той наистина кръшка. Правил го е поне с четири жени, за които се сещам. Истински боклук.

— Значи няма да продължите да наблюдавате това?

— Напротив, ще продължим. — Тед затрака на клавиатурата. — Отбелязвам картината от тази камера. По-късно някой от техниците ще прегледа записите с господин Кръшкач от последната седмица. Ще провери дали някоя от любовните му срещи не е излязла от контрол. Господин Пилчър и Пам ще получат докладите утре сутринта.

— А после?

— Ще предприемат действията, които сметнат за необходими.

— Искате да кажете, че ще го накарат да спре да го прави ли?

— Ако поведението му бъде изтълкувано като заплаха за общия мир ли? Със сигурност.

— Какво ще направят с него?

Тед вдигна очи от пулта и се усмихна.

— Искате да кажете какво ще направите. По всяка вероятност вие ще се заемете с проблема, шериф Бърк.

Тед върна на екраните въздушния изглед към Уейуърд Пайнс.

— След като вече сте запознат в най-общи линии как работи системата и какви са възможностите й, аз съм на ваше разположение. Какво искате да видите?

Итън се облегна назад в стола си.

— Можете ли да ми покажете проследяващия чип на Алиса?

Появи се червена точка в къща в източния край на града.

— Очевидно това не е тя — каза Тед. — В нощта на смъртта си Алиса е махнала чипа си и го е оставила в чекмеджето на нощната си масичка.

— Дори не знаех, че Пилчър има дъщеря. Как го понася той?

— Честно казано, не знам. Дейвид е сложен човек. Най-много от всичко цени контрола над емоциите. Сигурен съм, че скърби насаме.

— Къде е майката на Алиса?

— Не е тук — каза Тед с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма да позволи задълбаване по този въпрос.

— Добре, покажете ми движението й през града през последната седмица.

Тед заработи с пулта.

Точката излезе от къщата, стигна до общинската градина и се върна.

После излезе отново от къщата и изчезна от картата.

— Това е било последното й идване в планината ли? — попита Итън.

— Да.

Микрочипът на Алиса отново се върна в града.

Задвижи се нагоре-надолу по Главната.

До градината.

Отново до дома й.

Итън стана и се протегна. После попита:

— Можете ли да покажете друг микрочип?

— Разбира се. Чий?

— На Кейт Хюсън.

— Имате предвид Кейт Болинджър.

Тед въведе името й и чукна един панел с дясната си ръка.

Появи се втора точка, в друга част на града.

— Можете ли да изолирате всички случаи, когато двете точки са били едновременно на едно и също място? — попита Итън.

— Това вече е нещо. Колко назад?

— Пак толкова. Да започнем преди една седмица.

Итън изчака Тед да вкара параметрите.

Когато погледна екраните, на картата имаше четири двойни точки.

— Можете ли…

— Да извикам видео- и аудиозаписи от всяка среща ли? Помислих си, че така и няма да ме попитате. — Тед увеличи първите две точки в общинската градина. — Това е първата среща — обясни той. — Преди шест дни. Само момент. Искам да намеря най-добрия ъгъл. — Превъртя различни изгледи прекалено бързо, за да може Итън да проумее нещо. — Така, това е най-добрата картина.

Образът на Кейт изпълни екраните. Беше с лятна рокля, слънчеви очила и сламена шапка. Вървеше към камерата между редици саксии с цветя. На едната й ръка се полюшваше плетена кошница, пълна с плодове и зеленчуци.

Долната част на екраните се запълни от нечий тил.

— Това Алиса ли е? — попита Итън.

— Да.

Тед увеличи звука.

Кейт:

— Няма ли вече ябълки?

Алиса:

— Не, свършиха бързо.

Кейт бръкна в кошницата и й подаде нещо.

— Спрете картината — каза Итън.

Образът замръзна — Кейт с протегната ръка.

— Какво е това? — попита Итън.

— Зелена ябълка?

Тед пусна видеото.

Кейт:

— Винаги ни осигурявате най-хубавите плодове и зеленчуци. И реших да ви донеса нещо от моята градина.

Алиса:

— Каква великолепна чушка!

Кейт:

— Благодаря.

Алиса:

— Ще я изям довечера.

Кейт излезе от кадър.

— Искате ли да го видите отново? — попита Тед.

— Не, пуснете следващия запис.

Загледаха как Кейт и Алиса се срещат още три пъти.

На следващия ден двете се разминаха на Главната и Алиса поклати глава.

На по-следващия пътищата им се срещнаха в парка край реката.

Този път Алиса кимна.

— Какво ли означава всичко това? — каза Тед и погледна Итън. — Някакви идеи?

— Още не.

Тед пусна последната среща на Алиса и Кейт.

Беше се състояла в деня на смъртта на Алиса, в общинската градина. Разговорът им беше същият като първия.

Кейт спря при сергията на Алиса.

Размениха няколко думи.

После Кейт й даде още една чушка.

Тед спря записа.

— Вероятно в чушката има бележка — каза Итън.

— Какво ни казва това?

— Не знам. Уговорка за място и време за среща? Инструкции за Алиса да махне микрочипа си? Обяснете ми нещо. Доколкото разбирам, когато Скиталците свалят чиповете си, не можете да ги следите. Камерите обаче не засичат ли движенията им?

— Не.

— Не?

— Камерите ни регистрират само близостта и движението на микрочипа.

— Какво по-точно означава това?

— Вижте, няма начин да наблюдаваме града през хиляди камери едновременно. През повечето време ще гледаме само пустеещи места. Затова камерите ни засичат микрочиповете. Иначе казано, камерата е в спящ режим, докато в обхвата на сензора й не се появи някой микрочип. Тя предава картина само при наличието на чип. И дори тогава, ако чипът остане неподвижен в продължение на петнайсет минути, камерата отново минава в спящ режим.

— Тоест, искате да кажете…

— Че камерите не работят през цялото време. Когато някой жител махне микрочипа си, той се превръща във всяко отношение в призрак. По някакъв начин Скиталците са измислили как да изиграят системата.

— Покажете ми.

Тед извика нова картина.

— Това са последните трийсет секунди запис на Кейт в нощта на убийството на Алиса.

На екраните се появи спалня.

Кейт влезе в стаята по нощница до коленете.

След нея влезе съпругът й.

Двамата си легнаха и угасиха светлината.

Камерата на тавана превключи на нощно виждане.

Семейство Болинджър лежеше абсолютно неподвижно в леглото.

След петнайсет минути картината угасна.

При следващото включване стаята беше изпълнена с утринна светлина, а Кейт и съпругът й се надигаха в леглото.

— Сложили са си отново чиповете — каза Итън.

— Да. Но през цялата нощ, от десет и петнайсет до седем и половина на следващия ден, са били призраци. И точно през този период Алиса Пилчър е изгубила живота си.

— Това е причината Пилчър да организира празненствата, нали? — Итън погледна Тед. — Прав ли съм? Не само защото иска градът сам да въдворява ред. А защото щом някой си махне чипа, се нуждае от помощта ни да открием беглеца.

Итън повика Маркъс и когато придружителят му се появи, му каза:

— Искам да видя квартирата на Алиса.

Слязоха по стълбите до четвърто ниво.

След пет крачки по коридора Итън позна коя е вратата на Алиса по свежите цветя на пода. Запита се дали Пилчър е пратил някой в града за тях. Стената навсякъде около вратата бе покрита с бележки, картички, снимки, знаменца.

Която и каквото и да беше била Алиса, я бяха обичали — поне в планината.

— Сър, нося докладите, които поискахте — каза придружителят му и му връчи картонена папка.

— Бих искал да вляза — каза Итън.

— Разбира се.

Маркъс извади картата си и я прекара през скенера.

Итън завъртя дръжката и влезе.

Жилищното пространство бе тясно.

Без прозорци.

Не повече от девет квадратни метра.

Единично легло до отсрещната стена. Бюро. Шкаф с чекмеджета. Библиотечни рафтове по стената, половината заети от книги, другата половина от снимки в рамки.

Итън ги разгледа. Снимките бяха на една и съща жена на различна възраст — от момиче до петдесетгодишна.

„Майката на Алиса?“

Седна на леглото й.

На стената срещу рафтовете имаше чудесен стенопис на плаж — палми, зелена вода с тъмни рифове, бял пясък, небе, което сякаш нямаше край.

Итън се излегна на възглавницата, качи краката си на леглото.

Усмихна се.

От този ъгъл стенописът създаваше чувството, че си на плажа, излегнал се на пясъка и загледан към фалшивата линия на хоризонта, където морето докосваше небето.

Папката беше озаглавена „Записи на контактите на Мисия #1055“.

Отвори я.

Пет страници.

Пет доклада.

Ден #5293

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #1

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

Първи контакт установен около 1125 на ъгъла на Главна и Девета. Пробутана бележка до Кейт Болинджър, гласяща: „Писна ми да ме наблюдават“. Кратка среща на погледи. Без разменени думи. Без други контакти на тази дата.

Ден #5311

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #2

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

Осемнайсет дни след първия контакт Болинджър дойде при мен в градината и ми даде чушка. Чушката бе разрязана и в нея бе открита бележка, в която пишеше: „Проследяващ чип на ахилесовото сухожилие на левия крак. Изрежи го в някой килер, но го дръж със себе си до следващ сигнал“. Две възможни дати с час за среща, за да потвърдя, че съм махнала чипа. Първата е в ден 5312 в 14:00. Следващата е в ден 5313 в 15:00. Ако не успея да махна чипа до ден 5313, връзката се прекъсва. Без други контакти на тази дата.

Ден #5312

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #3

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

В 14:00 се разминах с Болинджър, докато вървях на юг по Главната недалеч от кръстовището с Шеста. Поклатих глава. Без други контакти на тази дата.

Ден #5313

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #4

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

В 15:00 се разминах с Болинджър, докато вървях на юг по алеята край реката. Кимнах. Тя се усмихна. Без други контакти на тази дата.

Ден #5314

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #5

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

Болинджър се появи на сергията ми с втора чушка. Бележката в нея гласи: „Довечера 1:00. Мавзолеят в гробището. Остави чипа в чекмеджето на нощната масичка. Носи яке с качулка“. Подробности в утрешния доклад.

Итън вървеше по коридора на трето ниво, следван от придружителя си.

В средата спря пред двукрила врата. Видя през прозореца баскетболен мач. Тениски срещу голи до кръста. Удари на топката по паркета. Скърцане на гуменки. За миг му хрумна безумната мисъл да се включи в играта.

Продължиха напред.

— Мога ли да те попитам нещо, Маркъс?

— Давайте.

— На колко си години?

— На двайсет и седем.

— И от колко време живееш тук?

— Господин Пилчър ме извади от летаргия преди две години, за да заменя охранител, загинал по време на мисия отвъд оградата.

— Всеки в планината е знаел с какво се захваща, когато е постъпвал при Пилчър, нали?

— Точно така.

— Ти защо го направи?

— Кое да съм направил?

Итън спря пред вратата на кафенето.

Обърна се към Маркъс.

— Защо заряза стария си живот заради това?

— Не съм зарязвал нищо, господин Бърк. Знаете ли какъв бях в предишния си живот?

— Какъв?

— Измамник и пиянде.

— И какво? Пилчър те намери? Даде ти шанс да станеш всичко, което би могъл да бъдеш?

— Срещнах го точно след като излязох от затвора — тригодишна присъда заради пътнотранспортно произшествие с жертви. Бях друсан и пиян и убих едно семейство точно на Нова година. Той видя в мен нещо, за което никога не бях подозирал.

— Имаше ли семейство? Приятели? Живот, който поне да е твой? Какво те накара да му се довериш и да се озовеш на това място?

— Не знам, но той излезе прав, нали? Тук сме част от нещо, господин Бърк. Нещо, което има значение. За всички ни.

— Ще ти кажа нещо, Маркъс, и не искам никога да го забравяш. Никой не е питал мен или когото и да било в онази долина дали искаме да бъдем част от това.

Итън продължи нататък.

В началото на стълбището към първо ниво го спря шум.

Маркъс вече прокарваше картата си през четеца на стъклената врата към пещерата.

Итън тръгна обратно по коридора.

— Господин Бърк, къде отивате?

Шумът приличаше на писък.

Като писък на банши.

Измъчен.

Нечовешки.

Беше го чувал и преди. Смразяваше кръвта му.

— Господин Бърк!

Итън вече тичаше по коридора, а писъците ставаха по-силни.

— Господин Бърк!

Той спря пред един голям прозорец.

Впери поглед през стъклената преграда към лабораторията.

Видя вътре двама мъже с бели престилки и Дейвид Пилчър.

Бяха наобиколили една аберация.

Създанието беше завързано за метална носилка на колела.

Яките кожени ремъци се опъваха по краката му, под и над коленете.

Един през тялото му.

Пети обездвижваше главата.

Дебелите му китки и глезени бяха приковани към носилката от яки стоманени скоби и създанието се мяташе, сякаш пускаха по него електрически ток.

— Не бива да сте тук — каза Маркъс, който най-сетне успя да го настигне.

— Какво му правят?

— Елате, да вървим. Господин Пилчър няма да остане доволен, ако види…

Итън заблъска по стъклото.

— Господи! — промърмори Маркъс.

Мъжете се обърнаха.

Двамата учени се намръщиха.

Пилчър им каза нещо и тръгна към вратата на лабораторията. Когато тя се отвори, писъците на абито се усилиха и отекнаха по коридора, сякаш някакъв демон крещеше от ада.

Вратата се затвори.

— Итън, какво има?

— Излизах. Чух писъците.

Пилчър се обърна към стъклото. Абито се беше успокоило или бе останало без сили. Само главата му се въртеше под ремъка, а писъците бяха стихнали до стонове. Итън виждаше през прозрачната кожа как сърцето му тупти яростно. Нямаше детайли. Само цвят и смътна движеща се форма, сякаш гледана през матово стъкло.

— Екземпляра си го бива, нали? — каза Пилчър. — Сто четирийсет и три килограмов здравеняк. Един от най-едрите мъжки, които сме виждали. Човек би си помислил, че е алфа-мъжкар на рояк, но снайперистът ми го видял сутринта да върви през каньона съвсем самичък. Трябвали му четиристотин милиграма телазол, за да го упои. Това е доза за едър мъжки ягуар. И беше само леко замаян, когато стигнахме до него.

— От колко време го държите упоен?

— Транквилантите действат само около три часа. След това по-добре да ги заключиш, защото идват на себе си много ядосани.

— Наистина е голям.

— Определено е по-голям от онзи, с който си имаше вземане-даване. Сигурен съм, че ако се беше срещнал с този мъжкар в каньона, сега нямаше да разговаряме.

— Какво ще правите с него?

— Готвим се да махнем една жлеза в основата на врата му.

— Защо?

— Абитата общуват чрез феромони. Това са предавани по въздуха сигнали, които предават информация и предизвикват реакции.

— Нима хората не правят същото?

— Да, но по много по-инстинктивен и широк начин. Сексуално привличане. Разпознаване между майка и новородено. Абитата използват феромоните така, както ние използваме думите.

— И защо режете на практика езика му?

— Защото последното, което искаме, е да каже на приятелите си, че е в беда. Не ме разбирай погрешно. Обичам оградата. Доверявам й се. Но идеята за няколкостотин абита от другата й страна, опитващи се да измислят как да спасят брат си, ме притеснява. — Пилчър погледна към кръста на Итън. — Пак не си носиш револвера.

— Тук съм. В планината. Какво значение има?

— Има, Итън, защото те помолих да го носиш. Просто е. Носи оръжието си непрекъснато. Влез в ролята си, по дяволите.

Итън погледна отново през стъклото.

Единият от учените се беше навел над лицето на абито и светеше с фенерче в лявото му око. Създанието съскаше.

Изглеждаше високо между метър и деветдесет и два и десет.

С ръце и крака като въжета от увити стоманени нишки.

Итън не можеше да откъсне поглед от звяра. Черните му нокти бяха дълги колкото пръстите му.

— Интелигентни ли са? — попита той.

— И още как.

— Умни като шимпанзета?

— Мозъците им са по-големи от нашите. Поради очевидните комуникационни бариери преценяването на интелигентността им — от наша гледна точка — е проблематично. Опитвал съм серия социални и физически тестове и не мога да кажа, че не могат да ги преминат. Просто отказват да го правят. Все едно да подложа теб на тестове, а ти да ми кажеш да си ги завра еди-къде си. Нещо такова. Преди няколко месеца успяхме да уловим един донякъде покорен екземпляр. Женска. Държим я в девета клетка. С нисък рейтинг на враждебност. Нарекохме я Маргарет.

— Колко нисък?

— Дадох й тестове за памет, докато седях от другата страна на масата. Вярно, двама от хората ми бяха зад мен с насочени в гърдите й едрокалибрени пушки. Но въпреки това тя не показа признаци на агресия.

— Какви тестове?

— Проста детска игра на запомняне. Ела, повърви с мен.

Пилчър почука по стъклото и вдигна пръст на учените.

Тръгнаха по коридора към стъклената врата в дъното. Маркъс ги следваше.

— Използвам малки картички. Едната страна е празна. На другата има снимка — жаба, велосипед, чаша мляко. Подреждам ги със снимката нагоре на масата и оставям Маргарет да ги разгледа. Започваме лесно. Пет картички. После десет. Тя разполага с две минути да ги разгледа. После ги обръщам, за да не вижда снимката. Бъркам в торба с дубликати. Показвам й някоя — например картичката с чашата мляко. Тя докосва с нокът съответната картичка на масата и аз я обръщам, за да видя дали е познала.

— И как се справя?

— Итън, стигнахме до сто и двайсет картички, като на Маргарет са й нужни само трийсет секунди да запомни местата им.

— И познава всичките?

Пилчър кимна и каза с известна гордост:

— Напълно. Спря и посочи малкия прозорец на една врата, през която се влизаше само с карта. — Държа я там. Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Ни най-малко.

Флуоресцентната светлина блестеше в стъклото.

Итън заслони лицето си с длани и погледна в клетката.

— Знам какво си мислиш — каза Пилчър. — Но не вярвам, че тя е аномалия. Имам предвид интелигентността й. Просто темпераментът й е различен. Което не означава, че не би ми разкъсала гърлото, ако реши, че може да й се размине.

Помещението представляваше само под, стени, таван. И чудовище.

Нещото на име „Маргарет“ седеше в ъгъла със свити към гърдите крака. Гледаше към прозореца с малките си матови очи, които изобщо не мигаха.

— Вече я научих на петдесет и два знака. Учи много лесно. Иска да общува. За съжаление ларинксът и е устроен различно от нашия и не е в състояние да говори, поне по разбираем за нас начин.

Аберацията изглеждаше едва ли не така, сякаш медитира.

За Итън беше безкрайно по-обезпокоително да види създанието неподвижно и кротко.

— Не знам дали видя доклада ми тази сутрин — каза Пилчър.

— Не, дойдох направо тук.

— Събуждаме един перспективен жител. Уейн Джонсън. Днес е първият му ден. Вероятно в момента се събужда в болницата. Пам е поела ориентирането му. Ще видим как ще мине, но може да ни потрябва помощта ти през следващите дни.

— Добре.

— Надявам се, че Тед от наблюдението ти е бил от полза.

— Беше.

— Това означава ли, че скоро ще се свържеш с бившия си партньор?

— Довечера или утре.

— Отлично. Имаш ли план?

— Работя по въпроса.

— Ще ми докладваш всеки ден как върви.

— Дейвид, относно обаждането ти снощи — каза Итън.

— Забрави. Просто реших, че трябва да знаеш.

— Исках отново да ти кажа колко съжалявам за загубата ти. Ако имаш нужда от нещо…

Пилчър впери поглед в Итън. В очите му имаше ярост, но гласът му бе спокоен.

— Открий кой направи това на малкото ми момиче. Това е всичко, от което имам нужда. Само толкова.

10

Когато Уейн Джонсън се събуди, Пам седеше до леглото му в класическа униформа на медицинска сестра.

Той дълго лежа неподвижен под завивките, мигаше към тавана.

Накрая се надигна и я погледна.

Беше без риза, оплешивяващ.

На четирийсет и две.

Никога не се беше женил.

Нямаше деца.

Уейн беше дошъл в Уейуърд Пайнс, Айдахо, на 8 август 1992 г. като пътуващ продавач на енциклопедии. Беше пристигнал късно и бе почукал на пет врати. Вечерта, след една успешна продажба, отседнал в хотела и отишъл в семеен ресторант. По пътя бил блъснат от мотоциклет на едно кръстовище. Идеален инцидент — достатъчно силен удар, за да изгуби съзнание, но не и да го убие или да причини трайни увреждания на мозъка му.

Предвид смъртта на Питър Маккол при оградата две нощи по-рано градът бе готов за появата на нов жител.

Кожата на Уейн Джонсън още изглеждаше сивкава. От изваждането му от летаргия и преливането на кръв бяха минали само десет часа, но цветът му щеше да се възстанови до края на деня.

Пам му се усмихна.

— Здравейте.

Той присви очи към нея. Вероятно още виждаше размазано, докато организмът му се рестартираше.

Погледът му се стрелна из стаята.

Намираха се на четвъртия етаж на болницата. Прозорецът бе притворен и завесите бяха дръпнати. Ветрецът подухваше ритмично, сякаш самата стая дишаше.

— Къде съм? — произнесе Уейн Джонсън.

— В Уейуърд Пайнс.

Той придърпа завивките до брадичката си, но не от свенливост.

— Аз… замръзвам.

— Напълно нормално е. Ще се почувствате по-добре в края на деня, обещавам ви.

— Стана нещо — каза мъжът.

— Да. Станало е нещо. Помните ли какво?

Очите му се присвиха.

— Знаете ли как се казвате? — попита Пам. Пълната амнезия, особено през първите четирийсет и осем часа, се наблюдаваше при трийсет и девет процента от събудените.

— Уейн Джонсън.

— Много добре. Помните ли защо сте дошли тук?

— Да продавам енциклопедии?

— Да. Добре. Направихте ли продажби?

— Не си спом… една. Може би. Да. Една продажба.

— И после какво стана?

— Отивах да вечерям и… — Пам видя как споменът за травмата го връхлита, как сянката на страха минава по лицето му. — Нещо ме удари. Не зная какво. После не помня нищо. Това болница ли е?

— Да. И сега това е вашият град.

— Моят град ли?

— Точно така.

— Аз не живея тук. А в Скотсблъф, Небраска.

— Живели сте в Скостблъф, но сега живеете тук.

Уейн се понадигна.

За Пам това беше най-любимата част от интеграцията. Да гледа как новият жител започва да проумява, че животът му — или онова, което бе това ново съществуване — се е променил необратимо. Нищо не можеше да се сравнява с празненствата, но тези моменти на тихо, съсипващо откровение бяха на второ място, поне за нея.

— Какво означава това? — попита Уейн Джонсън.

— Означава, че вече живеете тук.

Понякога успяваха да свържат точките сами.

Понякога трябваше леко да ги побутне.

Пам изчака минута, като гледаше как зъбните колелца зад очите на г-н Джонсън се въртят трескаво.

Накрая той каза:

— При инцидента… пострадах ли?

Пан се пресегна и потупа издутината на крака му под одеялото.

— Боя се, че да.

— Лошо ли?

Тя кимна.

— Аз…?

Той огледа стаята.

Погледна ръцете си.

Пам усещаше идването на въпроса.

Зовеше го.

Беше се приближил на пръсти до него.

— Аз…?

„Задай го. Просто го задай“ — помисли си Пам. Данните бяха категорични — почти всеки жител стигаше до този въпрос и намираше кураж да го зададе на глас, след което интеграцията минаваше без инциденти. Прескачането му беше плашещо точен индикатор за невярващите, борците, бегълците.

Уейн затвори уста.

Преглътна въпроса като горчиво хапче.

Пам не го притисна. Нямаше смисъл.

Още беше рано.

Още имаше предостатъчно време да накара г-н Джонсън да си помисли, че е умрял.

11

Итън седеше на маса до прозореца в „Димящото зърно“, отпиваше от капучиното си и гледаше магазина за играчки от другата страна на улицата. Наричаше се „Дървени съкровища“ и към него имаше работилница, в която един мъж, Харолд Болинджьр прекарваше работните дни в правене на играчки. Съпругата му Кейт Болинджър, бивша Кейт Хюсън, някогашна партньорка на Итън в Сикрет Сървис, работеше в магазина.

Итън беше разговарял с нея само веднъж след пристигането си в Уейуърд Пайнс, по време на ужасната си интеграция. Но след като стана шериф, двамата не бяха разменили нито дума и до този момент беше успявал да я избягва напълно.

Сега я наблюдаваше през стъклото.

Тя седеше до касовия апарат в празния магазин за играчки, погълната от книга. Беше късен следобед и падащите под ъгъл лъчи проникваха през витрината и осветяваха преждевременно побеляващата й коса, правейки я почти ослепителна.

Като купест облак, осветен отзад от слънцето.

Беше чел досието й. Няколко пъти.

Кейт живееше в Уейуърд Пайнс от почти девет години. Когато Итън дойде да я търси, тя беше на трийсет и шест. За три седмици бе станала на четирийсет и пет. В предишния им живот той бе с една година по-възрастен от нея. А сега тя бе с осем години по-голяма от него.

Досието й описваше брутална интеграция.

Борила се, опитвала се да бяга, играла си с търпението на Пилчър дотам, че едва не й устроил празненство.

А после просто се предала.

Установила се в определената й къща.

Започнала да върши определената й работа.

И две години по-късно, когато тогавашният шериф на Пилчър й казал, се омъжила за Харолд Болинджър и се преместила да живее при него без абсолютно никакви възражения.

В продължение на пет години двамата били примерни граждани.

Първият доклад бил задействан от думи, засечени от микрофона над леглото им.

Прошепната фраза, едва достигаща обхвата на устройството.

Гласът на Кейт: „Енглър и Голдън участват“.

После нищо в продължение на месец, докато една нощ микрочипът на Кейт се озовал в гробището — в два и половина след полунощ.

Шериф Поуп я проследил. Намерил я да се шляе сама. Разпитал я, но тя се направила на тъпа. Извинила се. Излъгала, че се скарали с Харолд и имала нужда от глътка чист въздух.

И един последен инцидент два дни по-късно — Харолд и Кейт изчезнали за един час в килера към спалнята им, който случайно се оказал едно от малкото слепи места в къщата.

Данните били отбелязани, бил генериран доклад, но не открили нищо.

В продължение на година и половина нямало нови доклади, докато Тед от отдела за наблюдение не изпратил меморандум до Пилчър и Пам.

Итън го прочете, докато отпиваше от капучиното си.

Ден #5129

От: Тед Ъпшоу

До: Дейвид Пилчър

Относно: Жители 308 и 294, Кейт и Харолд Болинджър

През последните няколко месеца имам растящи подозрения и сега се чувствам длъжен да ги споделя с вас. След полунощ, веднъж на всеки две седмици, камерите в единайсет известни ни домакинства (Болинджър, Енглър, Кирби, Тюриел, Смит, Голдън, О’Брайън, Найсуондър, Грийн, Бранденбург и Шоу) престават да предават картина за продължителен период, приблизително между четири и седем часа. Типичните нощни картини представляват два часа мятане и въртене. Единственото, което може да причини такава продължителна липса на картина, е пълната неподвижност на микрочипа. Иначе казано, няма движение, което да активира камерите. Но това е невъзможно.

За да се изключи една камера за часове нощем, хората трябва да спят напълно неподвижни. Или да са мъртви. Камерите са много чувствителни и са програмирани да се събуждат и при най-малкото движение, дори при повдигането и спускането на гръдния кош при дълбок сън.

Камерите не са извадени от строя. Ако случаят беше засвидетелстван само в едно домакинство, щях да го отпиша като аномалия. Но броят на случаите, повтарянето им и фактът, че се случват едновременно на много места, ме карат да заключа, че зад гърба ни става нещо по-голямо, тайно и координирано.

Смятам, че гореспоменатите жители, а може би и други, не само са открили микрочиповете си, но и са намерили начин да ги махат по всяко време пред камерите. Естествено, без микрочиповете жителите могат да се движат невидими из домовете си, през града и дори отвъд оградата.

Вероятността растящ контингент жители да се срещат тайно е много обезпокоителна и изисква незабавни действия.

Итън допи капучиното си и излезе на улицата.

Когато влезе в магазина за играчки, над вратата зазвъняха звънчета.

Беше дишал дълбоко, докато пресичаше Главната, но сърцето му продължаваше да тупти като полудяло.

Кейт вдигна очи от книгата — опърпано евтино издание на Лий Чайлд, последния роман от поредицата за Джак Ричър.

Бялата коса я правеше да изглежда по-възрастна отдалеч. Отблизо си оставаше младолика. С няколко бръчки, но все така привлекателна. Сравнително неотдавна — поне от неговата гледна точка — той бе влюбен в тази жена.

Връзката им трая три месеца, които бяха най-интензивните, безразсъдни, ужасяващи, щастливи и изпълнени със съдържание в живота му. Представяше си, че би се чувствал по същия начин и ако беше непрекъснато под въздействието на хероин, без да се страхува, че всяка доза може да доведе до смъртта му.

Тогава бяха партньори и една седмица пътуваха заедно в северната част на Калифорния.

Всяка нощ вземаха две стаи. Всяка от петте нощи той оставаше при нея. Почти не спаха през седмицата. Не можеха да изкарат и миг, без да се докосват. Не можеха да спрат да говорят, когато не се любеха, а дневните часове, когато трябваше да се преструват на професионалисти, правеха всичко още по-прекрасно мъчително. Никога не се бе чувствал така напълно естествено с някого. Дори с Тереза. Безусловно приемане. Не само на тялото и ума му, но и на нещо повече, на същността му. Итън никога не се беше свързвал с никого на такова ниво. Най-щедрата благословия и най-съсипващото проклятие бяха обединени в една и съща жена и въпреки болезнената вина и осъзнаването как връзката може да съсипе съпругата му, която все още обичаше, идеята да обърне гръб на Кейт му се струваше като предателство спрямо душата му.

Затова тя го беше направила вместо него.

В една студена дъждовна нощ в Капитол Хил.

В сепаре на чаша белгийска бира в шумен тъмен бар на име „Залитащият монах“.

Беше готов да напусне Тереза. Да зареже всичко. Беше поканил Кейт там, за да й го каже, а вместо това тя се бе пресегнала през дървената маса, излъскана от десетки хиляди бирени чаши, и бе съкрушила сърцето му.

Кейт не беше омъжена, нямаше деца.

Беше готова да скочи в пропастта с него, когато той имаше толкова много неща, които да го държат на ръба.

Две седмици по-късно тя вече беше в Бойси, след като бе подала молба за прехвърляне.

Година по-късно беше изчезнала в Айдахо в някакво градче насред нищото, наречено Уейуърд Пайнс, а Итън бе изпратен да я търси.

Осемнайсет столетия по-късно, след като почти всичко, което бяха познавали, се бе превърнало в прах или се беше разпаднало, двамата стояха и се гледаха в един магазин за играчки в последния град на планетата.

За момент взирането в лицето й така отблизо замъгли съзнанието на Итън.

Кейт заговори първа.

— Чудех се дали ще се отбиеш някога.

— И аз самият се чудех.

— Поздравления.

— За?

Тя посегна през тезгяха и потупа блестящата му месингова значка.

— За повишението. Радвам се да видя, че шоуто се води от познато лице. Как свикваш с новата работа?

Добра беше. От кратката размяна на реплики беше очевидно, че Кейт е овладяла майсторски повърхностното говорене на Уейуърд Пайнс, при това без никакви усилия.

— Справям се — каза той.

— Несъмнено се радваш, че имаш нещо постоянно и предизвикателно. — Кейт се усмихна и Итън нямаше как да не чуе подтекста. Запита се дали всички го чуват. Дали изобщо замлъква някога.

„За разлика от това да тичаш полугол през града, докато всички се опитваме да те убием“.

— Работата ми приляга добре — каза той.

— Страхотно. Наистина се радвам за теб. Е, на какво дължа удоволствието?

— Просто исках да намина и да кажа здрасти.

— Е, много мило от твоя страна. Как е синът ти?

— Бен е чудесно — отвърна Итън.

— Бързо расте.

— Така е.

Господи, чувстваше се толкова сковано, докато говореше с нея. Като лош диалог в роман или актьори, които си четат репликите.

От съседното помещение се чу чукане — Харолд майстореше нещо.

— Как е съпругът ти? — попита Итън.

Думата не му хареса — не и когато се отнасяше за мъжа, чукал Кейт през последните седем години.

Или бракът им беше само привиден? Може би тя тайно го мразеше, но не го показваше пред хората?

И никога не му е позволявала да я докосне?

— Великолепен е — каза тя и искреността на усмивката й противоречеше на всичко, което си беше помислил. Тя обичаше Харолд. Лицето й грейна, когато каза името му. В този момент и само за миг Итън успя да зърне истинската Кейт.

— Той ли е оттатък? — попита Итън.

— Да. Разчукал се е. Шегуваме се, че той е мускулът, а аз мозъкът на този бизнес.

Итън се изсмя насила.

— Не съм се срещал с него. Е, в действителност.

Мислеше си, че тя ще разбере намека му. Предложение да ги запознае.

Но тя каза само:

— Ще се срещнеш. Днес е малко зает покрай една поръчка за училището. Защо не вземеш нещо за Бен? Каквото си избереш. За сметка на фирмата.

— Не бих могъл.

— Настоявам.

— Много мило от твоя страна.

Итън отстъпи от касовия апарат. Магазинът не беше голям, но рафтовете му преливаха от пода до тавана с ръчно изработени играчки. Той взе една дървена кола. Колелата й се въртяха. Вратите, предният капак и багажникът се отваряха.

— Наистина е добра — каза той.

— Нещата на Харолд са изумителни.

Итън върна колата на рафта.

Кейт излезе иззад тезгяха. Беше с жълта рокля с тона на есенните листа на трепетлика. Фигурата й почти не се беше променила.

— Колко голям е Бен сега? — попита тя.

— На дванайсет.

— Хм. Трудна възраст, през която традиционните играчки започват да губят привлекателността си. — Тя отиде в дъното на магазина. Босите й крака стъпваха по паркета, който почти сияеше под лъчите на следобедното слънце, нахлуващо през витрината. — Но си мисля, че имам подходящото нещо.

Повдигна се на пръсти и посегна за една прашка на най-горния рафт.

Изработката бе проста, но изискана.

Резба върху изгладено дърво.

Дебел ластик, завързан за двата края на чатала, и кафяв кожен джоб в средата.

— Идеална е — каза Итън.

— За мен е удоволствие.

Докато вземаше прашката, другата му ръка посегна и докосна ръката на Кейт. Чукането в другото помещение бе спряло, но блъскането на сърцето на Итън бе оглушително в тишината на магазина.

Той я погледна в очите, които изглеждаха по-сини, отколкото ги помнеше, и погали пръстите на лявата й ръка.

Като се мъчеше да не обръща внимание на електричеството, което прескочи през тях, докато се докосваха.

Тя не се отдръпна.

Погледът й се стрелна към ръцете им.

Тя взе листчето от него и го стисна в шепата си.

— Наистина се радвам да те видя отново — каза Итън.

И излезе от магазина.

Звънчето над вратата на „Недвижими имоти Уейуърд Пайнс“ звънна.

Тереза вдигна поглед към влизащия в офиса мъж. Никога досега не го беше виждала.

Незабавно позна, че е новодошъл, каквото и да означаваше това.

Изглеждаше блед като платно и много объркан.

Спря до бюрото и попита:

— Вие ли сте Тереза Бърк?

— Да.

— Казаха ми да говоря с вас за къща, но всъщност не знам какво…

— Да, разбира се, мога да ви помогна с това. Как се казвате?

— Ъ-ъ-ъ, Уейн. Уейн Джонсън.

Тереза протегна ръка и се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем, Уейн. Заповядайте, седнете.

Извади папката с наличните къщи и я плъзна към него.

Той се поколеба.

За момент тя се зачуди дали няма да си излезе.

Но той отвори папката и започна да прелиства страниците.

Тереза мразеше това. Едно беше да помогне с преместването в нова къща на хора, които живеят от няколко години в Уейуърд Пайнс. Те знаеха как стоят нещата, как да играят представлението. А този нещастник беше дошъл току-що. Нямаше представа какво се случва с него. Защо е тук. Защо не може да се махне. Тереза се запита дали вече не са го заплашвали. След около минута той се наведе напред.

— Харесахте ли си нещо? — попита Тереза.

— Какво става тук? — тихо прошепна той.

— Какво искате да кажете? — отвърна Тереза. — Просто преглеждаме недвижими имоти. Вижте, зная, че купуването на нова къща може да е смущаващо, но съм тук, за да ви помогна.

И го каза така, сякаш почти го вярваше.

Някакво движение на отсрещната страна на улицата привлече вниманието й. Итън излизаше от „Дървени съкровища“ с прашка в ръка.

Итън гледаше през прозореца над кухненската мивка как небето потъмнява. Лампите в къщите започваха да светват. Долината се изпълни със звуците на пианото на Хектър Гейтър.

Ветрецът през мрежата носеше напомнящ за зимата мраз. Итън го забелязваше все повече и повече — когато слънцето се скриеше зад планините, студът се настаняваше в долината почти моментално. С агресивност от самото начало, която той намираше за обезпокоителна. Беше чувал да говорят, че зимите тук са дълги и направо легендарни.

Ръцете му се забавиха под топлата вода.

Внезапно Тереза се озова до него.

Стовари чиния върху плота.

— Всичко наред ли е? — попита Итън.

Беше се държала странно на вечеря. Странно дори за Уейуърд Пайнс. Не бе казала нито дума. Не бе откъснала очи от чинията си.

Погледна го.

— Не забравяш ли нещо? — попита тя.

— He.

Беше ядосана. Зелените й очи пламтяха.

— Нямаше ли нещо за Бен?

„Мамка му!“

Беше го видяла. Някак си го беше видяла в магазина за играчки. Но той не беше донесъл прашката у дома. Вместо това беше отишъл в участъка, бе попитал Белинда за новини и беше прибрал подаръка на Кейт в долното чекмедже на бюрото си.

С надеждата да избегне точно този разговор.

— Какво направи с нея? — попита тя. — Мисля, че синът ни ще се радва да си има прашка.

— Тереза…

— Господи, наистина ли ще опитваш да отричаш?

Той дръпна ръцете си от струята и ги избърса с кърпата, преметната през дръжката на фурната.

Усети в гърлото си ужасно метално изгаряне, което му напомни за нощта, когато разказа на Тереза за Кейт. Бившата му партньорка вече беше в Бойси, когато той седна с Тереза и изля всичко. Не можеше да живее с лъжата между тях. Прекалено много я уважаваше. Прекалено много я обичаше. Никога не беше преставал да обича съпругата си.

Тереза не разбра.

Това не го изненада.

Но и не го изхвърли.

Това вече го изненада.

Беше плакала и остана съсипана, но накрая пак го обичаше.

Все още.

Въпреки.

И се случи нещо странно — реакцията й го накара да я заобича още повече. Показа му я в светлина, в която никога не я беше виждал. Или по-скоро беше пропуснал.

Тереза пристъпи към него.

— Видях те там — каза тя. — В магазина й. Видях те.

— Бях там — рече Итън. — Тя ми даде прашката за Бен и не я донесох у дома…

— Защото искаше да я скриеш от мен.

— Защо й е да ми дава нещо, което очевидно е от нея, ако правехме нещо зад гърба ти?

— Но ти все пак я скри от мен.

— Да.

Тереза затвори очи и за момент Итън си помисли, че ще го разпердушини.

Тя отвори очи.

— Тогава защо отиде при нея?

Итън се облегна на печката.

— По работа, Тереза. Само това мога да ти кажа.

— Работа?

— Иначе никога не бих отишъл при нея.

— И очакваш просто да приема думата ти?

— Обичам те и ми се иска никога да не я бях срещал. Нямаш представа.

— Какво се очаква да направя?

Тереза пусна чешмата и си сипа чаша вода.

Изпи я.

Остави чашата.

Загледа се през мрежата на прозореца.

— Виж, получил си нещо от нея, което не си могъл да получиш от мен. Някакво изживяване отвъд нашето. Не те мразя заради това. Никога не съм те мразила. — Тя се обърна към него. От сапунената вода в мивката се вдигаше пара. Гейтър свиреше концерт за пиано на Моцарт. — Но това не означава, че не си ми причинил болка.

— Зная.

— Чудя се дали тя те кара да се чувстваш така, както ти мен. Не се опитвай да отговаряш. Значи по работа, а?

— Да.

— Предполагам, това означава…

— Не мога да говоря за това.

Тя кимна.

— Ще взема вана.

— Приключих с нея, Тереза. Напълно.

Остана да гледа как жена му излиза от кухнята, чу как паркетът скърца под краката й, докато вървеше по коридора към банята.

Затвори се врата.

След малко чу приглушеното плискане на вода във ваната.

Итън се вмъкна под завивките.

Легна настрани, опрял глава на ръката си, и загледа спящата си жена.

Топлината на тялото й загряваше пространството между чаршафа и завивката.

Беше оставила прозореца притворен и въздухът бе достатъчно студен, за да го накара да се замисли дали да не извади още едно одеяло от дъбовата ракла до леглото.

Мислеше, че може да задреме за около половин час, и се опита да затвори очи, но просто не се получаваше.

Умът му рядко преставаше да работи.

Кейт несъмнено бе прочела бележката му.

Но как я беше приела?

Преди седем часа, докато седеше в кафенето, той най-сетне беше решил как да действа.

Беше откъснал парченце от последния брой на „Уейуърд Лайт“ и бе написал на него:

Те знаят за теб. Наблюдават ви. Изпратиха

ме да ви проверя. Мавзолеят. 2:00. Тази нощ.

12

01:55

Никаква луна и безброй звезди в черно, черно небе.

Студ.

Малкото езерце без патици в градския парк започваше да се покрива с лед покрай брега.

Следобед един от хората на Пилчър беше докарал нов „Бронко“ пред къщата на Итън — двойник на предишния джип, може би мъничко по-лъскав.

Но Итън бе предпочел да отиде пеша.

Пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Върховете на пръстите му бяха изтръпнали от студа.

След малко вървеше покрай реката. Водата ромонеше между камъните, нощният въздух ухаеше сладко на чистота.

Наистина ли бяха минали само две седмици, откакто бе прекосил същата река посред нощ, гонен от целия град, за да избяга нагоре в каньона?

Вече не се чувстваше като онзи човек.

Прескочи разпадащата се каменна стена, излязла сякаш от стихотворение на Фрост. Блоковете бяха студени като лед.

Надгробните камъни светеха като древни лица под звездите. Ромонът на реката затихна.

Итън нагази през трева до кръста и си запробива път през храсталаците.

Тук, сред мъртвите в южния край на града, светлините на Уейуърд Пайнс почти не се виждаха.

Мавзолеят се появи в далечината.

Дали беше дошла?

Старата Кейт би го направила. Несъмнено.

Ами новата? Онази Кейт, която бе живяла девет години в Уейуърд Пайнс? Кейт, която вече не познаваше?

Нещо се мотаеше в подсъзнанието му. Нещо грозно и не на мястото си.

Страх.

Страх, че Кейт и групата й наистина са изтезавали и убили Алиса Пилчър.

„Нямаш представа на какво е способна“.

Думите на Пилчър от вчера не излизаха от главата му и докато приближаваше криптата, Итън си помисли: „Трябваше да си взема оръжието“.

Мавзолеят се издигаше в малка горичка от стари трепетлики, които вече се бяха освободили от листата си — златни монети, пръснати сред умиращите бурени. Каменните кашпи за цветя от двете страни на желязната врата отдавна се бяха разпаднали, но колоните бяха запазили формата си.

Нямаше вятър.

Реката се чуваше само като шепот.

— Кейт? — обади се той.

Никакъв отговор.

Той извади фенерче, насочи лъча към трепетликите, извика я отново.

Бутна тежката врата; долната й част задра по камъка с писък, от който го заболяха зъбите.

Насочи фенерчето вътре.

Лъчът освети каменните стени.

Изписаното стъкло в дъното.

Нямаше я.

Обиколи бавно криптата, като осветяваше бурените, които вече се огъваха под тежестта на крехката глазура на скрежа.

Ледените кристали блещукаха под лъча.

Върна се при входа и седна на стъпалата между колоните. Постепенно започна да осъзнава, че не е дошла. Бе предприел рискован ход с предупреждението — и в резултат я беше подплашил.

Какво щеше да направи тя сега? Да побегне?

Изгаси фенерчето.

Вървенето от къщата и очакването да я види бяха държали студа настрана, но сега той се върна с пълна сила.

Той се изправи.

Рязко пое дъх.

Кейт стоеше на метър и половина от него, истински призрак в мрака, облечена изцяло в черно, с качулка на главата.

Докато пристъпваше напред, острието на касапския нож в ръката й проблесна на светлината на звездите.

— Нож? — каза Итън. — Сериозно?

— Помислих си, че може да се стигне до бой.

— И сега ли го мислиш?

— Човек никога не може да е сигурен напоследък.

— Няма ли да го оставиш, по дяволите? Дори пистолета не съм си взел. — Тя просто се взираше в него. Итън не можеше да види очите й на слабата светлина, но устата й бе тънка, стегната линия.

— Какво? Не ми вярваш ли? Искаш да ме обискираш ли, агент Хюсън?

— Разкопчай якето.

Кейт прибра ножа в импровизирана ножница, скалъпена от тиксо.

Ръцете й се плъзнаха по бедрата му.

Бързо, без да пропускат нищо.

— Още го можеш — каза Итън.

— Кое?

— Още претърсваш като професионалист.

Кейт отстъпи назад. Изгледа го с твърдост, каквато не бе виждал преди в очите й. Или поне не насочена към него.

— Ебаваш ли се с мен? — попита тя.

— Не. Сама ли си?

— Да.

— Къде е Харолд?

— За толкова тъпи ли ни смяташ, че да те оставим да заловиш и двама ни?

— Никой не се опитва да те залови, Кейт. Поне сега не.

— Дори не знам дали ти вярвам.

— Но дойде.

— Имах ли избор?

— Хайде да поговорим вътре.

— Добре.

Итън я последва по каменните стъпала в криптата. Когато и двамата влязоха, тя бутна вратата с рамо и я затвори.

Обърна се.

Застана срещу Итън в мрака и попита:

— С чип ли си?

— Да.

— Значи знаят къде си.

— Вероятно.

Кейт се извъртя и хвана дръжката на вратата, но Итън я издърпа назад.

— Пусни ме!

— Успокой се, Кейт. Няма значение.

— Как ли пък не. Те знаят, че си тук.

— Знаят само местоположението ми. В мавзолея няма микрофони. Аз нямам микрофон.

— Но знаят, че разговаряш с мен, нали?

— Те ме изпратиха.

С изненадваща сила и бързина тя го блъсна към прозореца и приглади дрехите си.

Итън извади фенерчето от джоба си, включи го и го сложи на пода между тях. Светлината му освети гротескно лицата им отдолу.

Дъхът им излизаше на пара в студения въздух.

— Трябва да ми се довериш, Кейт.

Тя се облегна на стената.

— Трябва да докажеш, че мога да ти се доверя.

— Как да го направя?

— Какво знаят те за мен?

— Знаят, че ти и други сте махнали микрочиповете си. Че понякога излизате през нощта.

— И са те пратили да проучиш? — попита тя.

— Точно така.

— Защо?

— Наистина ли искаш да играем по този начин?

— Не знам за какво говориш. Преди две седмици преобърна града наопаки в отчаяното си желание да се махнеш. А сега си шериф. Това очевидно работи за тях.

— Значи знаеш кои са „те“.

— Кой идиот не знае?

— Какво друго знаеш, Кейт?

Тя се отпусна на пода.

Итън също седна.

— Знам, че около града има ограда. Знам, че всички сме под наблюдение. Непрекъснато. Знам, че преди две седмици ти искаше да научиш истината.

— Била ли си отвъд оградата?

Кейт се поколеба, после поклати глава.

— А ти? — Явно го прочете по лицето му, защото го каза преди той да успее да излъже. — Боже мой, бил си.

— Кажи ми за Алиса.

Не можеше да се каже, че тя трепна, но в очите й се изписа изненада.

— Какво по-точно?

— Знаеш ли, че беше убита по-миналата нощ?

— Сериозно ли?

— Беше открита гола насред пътя, наръгана многократно. Измъчвана.

— Боже мой. — Кейт издиша треперливо. — Кой я е открил?

— Аз.

— Защо ме питаш за това?

— Кейт.

— Какво?

— Да не си мислиш, че не знаят, че сте общували с Алиса?

Погледът й се стрелна насам-натам, в очите й се появи паника.

— Тя дойде при мен — прошепна Кейт.

— Знам. Видях записите. Трябвало е да се срещнеш с нея в нощта, когато е умряла.

— Откъде знаеш това? — Итън не отговори, остави я сама да се сети. Лицето на Кейт посърна. — О. Разбирам. Била е от тях.

— Да.

— Шпионка.

— Какво стана онази нощ, Кейт? Трябвало е да се срещнеш с нея в един след полунощ. Документирала е всичко. Какво стана?

Кейт заби поглед в пода.

— Може би ще ми повярваш — рече той. — Може би не. Но аз съм тук като твой приятел.

— Не ти вярвам.

— Защо?

— Защото не мога да рискувам да сгреша.

— Кажи ми какво стана. Мога да ти помогна.

— Нуждая ли се от помощта ти?

— И още как.

— Какво има оттатък оградата?

— Не ме питай това.

— Трябва да знам.

— Какво е станало с Алиса?

— Не знам.

— Ти ли я уби?

— Ти ми кажи. Убийца ли съм?

— Вече не те познавам.

Кейт стана.

— Това заболя повече, отколкото можеш да си представиш.

— Ти ли я уби?

— Не.

Итън взе фенерчето и се изправи.

— Кажи ми в какво си се забъркала.

— Довиждане, Итън.

— Трябва да знам.

— Заради самия себе си ли? Или заради хората, които държат каишката ти?

— Те ще те убият, Кейт. Теб и Харолд. Ще направят така, че да изчезнете.

— Знам рисковете.

— И?

— И живея живота си по моите правила. Ако те ме водят по този път, тъй да бъде.

— Просто искам да ти помогна.

— На чия страна си, Итън? Наистина?

— Още не знам.

Кейт се усмихна.

— Първото честно нещо, което ми каза. Благодаря за това.

И хвана ръката му. Пръстите й бяха ледени, но формата на дланта му беше позната. За последен път я беше държал преди две хиляди години на един плаж в северната част на Калифорния.

— Уплашен си — каза Кейт.

Лицето й бе на сантиметри от неговото. Вниманието й бе като топлинна лампа.

— Нима това не се отнася за всички ни?

— Тук съм от девет години. Не зная къде съм. Нито защо. Понякога си мисля, че всички сме мъртви, но в тихите малки часове на нощта зная, че това не е вярно.

— Какво правиш, когато излизаш от къщата си нощем?

— Какво има отвъд оградата?

— Мога да те защитя, Кейт, но трябва да…

— Не искам закрилата ти.

Тя отвори вратата и излезе.

На пет крачки от криптата спря, обърна се и го погледна.

— За последно видях Алиса преди две нощи.

— Къде се видяхте?

— Разделихме се на Главната. Не сме я убили ние, Итън.

— Но тя е била с вас в нощта на смъртта си.

— Да.

— Къде?

Кейт поклати глава.

— Къде отивате през нощта, Кейт? И защо?

— Какво има отвъд оградата? — И когато той не отговори, се усмихна. — Знаех си.

— Обичаш ли го?

— Моля?

— Съпруга си. Обичаш ли го? Истинско ли е?

Усмивката се стопи.

— До скоро, шерифе.

Вървеше към дома си, без да знае.

Без да знае дали Кейт го е излъгала.

Без да знае дали е била от другата страна на оградата.

Без да знае дали е убила Алиса.

Без да знае абсолютно нищичко.

Беше имала същия ефект и върху връзката им. Можеше да прекара с нея ден, който да му изглежда като блаженство, а на следващия да не е сигурен къде точно се намира. Да премисля всичко. Така и не беше разбрал дали го прави съзнателно, или вината е негова, че позволява на тази жена да проникне толкова дълбоко в главата му и да оплете всичко.

Събу се при вратата и тръгна на пръсти по паркета към стълбището. В къщата беше студено, подът пукаше и скърцаше под тежестта му.

Продължи по коридора към стаята на сина си.

Вратата беше отворена.

Той тръгна към леглото.

Температурата в стаята едва ли беше над седем-осем градуса.

Бен спеше под одеялата, но Итън въпреки това го зави по-добре и докосна с опакото на ръката си бузата му.

Мека и топла.

Тези дни очакваше да докарат дърва за огрев. Говореше се, че градът изгаря значителни количества дърва, за да се топли през зимата, като всяко домакинство получаваше по двайсет кубика. Пилчър имаше малка армия от хора, които излизаха всеки ден отвъд оградата с тежковъоръжена охрана, за да режат дърва за целия град.

Итън тръгна към спалнята.

Свали панталона и ризата и ги остави на купчина при вратата.

Подът беше леден.

Забърза към леглото.

Вмъкна се под завивките и придърпа Тереза към себе си.

Тя излъчваше топлина.

Той я целуна по шията.

Май нямаше изгледи да заспи. Напоследък му беше почти невъзможно да изключи постоянния шум в главата си.

Затвори очи.

Може би все пак щеше да заспи.

— Итън.

— Здрасти, скъпа — прошепна той. Тя се обърна към него и той усети дъха й в лицето си — позната, нежна топлина.

— Махни си краката от моите. Ледени са.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Когато излезе. Къде ходи?

— По работа.

— Да се видиш с нея ли?

— Не мога…

— Итън.

— Какво?

— Къде?

— Няма значение, Тереза. Наистина няма…

— Не мога повече така.

— С кое? С нас ли?

— С този град. С нас в него. С теб. С нея. С работата ти. — Тя се наведе към него, приближи устни към ухото му и прошепна: — Мога ли да говоря така, или ще ни чуят?

Той се поколеба.

— Така или иначе ще го направя, Итън.

— Тогава не мърдай.

— Какво?

— Лежи абсолютно неподвижно.

— Защо?

— Просто го направи, става ли? И най-вече не движи левия си крак.

Останаха да лежат неподвижни.

Усещаше сърцето на жена си да тупти върху гърдите му.

Итън преброи наум до петнайсет и прошепна:

— Не говори по-силно от това.

— Преди си мислех, че само ако можеш да си отново с мен, да си тук с нас, ще мога да се справя. Ще се вържа на лъжата.

— И?

— Не мога.

— Нямаш избор, Тереза. Знаеш ли на каква опасност излагаш семейството си дори само с този разговор?

Устните й съвсем опряха ухото му.

По гръбнака му полазиха ледени тръпки.

— Искам да се махна оттук. Не мога повече, Итън. Не ми пука какво може да се случи с нас. Просто искам да се махна.

— Пука ли ти какво ще стане със сина ни? — прошепна Итън.

— Това не е живот. Не ми пука дали всички ще умрем.

— Добре. Защото ще стане точно това.

— Сигурен ли си?

— Стопроцентово.

— Защото знаеш?

— Да.

— Какво има там, Итън?

— Не можем да водим този разговор.

— Аз съм ти жена.

Телата им бяха притиснати едно в друго.

Краката й бяха хладни и гладки, а топлината й го подлудяваше. Искаше да я разтърси. Да я изчука.

— Защо се възбуди, по дяволите?

— Не знам.

— Какво има там, Итън?

— Наистина не искаш да знаеш.

И ръката й се озова върху члена му.

— За нея ли си мислиш?

— Не.

— Закълни се.

— Кълна се.

Тя се плъзна надолу под завивките и го пое с уста. Докара го до ръба. После се отдръпна и свали нощницата си. Беше го възседнала и дъхът й излизаше на пара. Наведе се и го целуна. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили от студа.

Тереза се претърколи по гръб заедно с него, вкара го в себе си.

Стенеше и стоновете й бяха прекрасни.

Докато оргазмът започваше, тя придърпа главата на Итън надолу, доближи устни към ухото му. Неговите устни се озоваха до нейното. Тя изстена и каза:

— Кажи ми.

— Какво? — Беше останал без дъх.

— Кажи ми… ооооохИтън… къде сме всъщност.

Итън опря устни до ухото й.

— Ние сме единствените останали, мила. — Двамата свършваха заедно, шумно и силно, в синхрон, който никога не бяха постигали. — Това е последният град на света.

Тереза викаше дадададанеспирай. Достатъчно силно, за да заглуши думите му.

— И сме заобиколени от чудовища.

Лежаха преплетени, потни и абсолютно неподвижни.

Итън шепнеше в ухото й.

Разказа й всичко.

Къде се намират. Кога се намират. За Пилчър. За абитата.

После легна, подпрял глава на лакътя си, и започна да гали лицето й.

Тереза се взираше в тавана.

Беше прекарала тук пет години, много повече от него, но се чувстваше като в преддверието на ада. Не знаеше какво става. Вече знаеше. Може би го бе подозирала преди, но сега цялата й несигурност се изпари — с изключение на Итън и Бен тя никога повече нямаше да види хората, които беше обичала в предишния си живот. Те бяха мъртви от две хилядолетия. И дори да беше хранила някаква надежда да се махне от Уейуърд Пайнс, Итън току-що я беше унищожил.

Нямаше крайна дата на пребиваването й на това място.

Беше осъдена на доживотен затвор.

Итън се запита коя ли емоция преобладава в нея. Вероятно в главата й се беше забъркал същински коктейл — гняв, отчаяние, съкрушение, страх.

Гледаше на светлината на уличната лампа как сълзите се стичат от очите й.

Ръката й започна да трепери в неговата.

13

Водонапорна кула

Волънтиър Парк

Сиатъл, 2013

Когато Хаслър приближи входа на водонапорната кула, от сенките до вратата се появи жена.

— Закъсняхте.

— С пет минути. Спокойно. Той горе ли е?

— Да.

Едва ли беше на повече от двайсет. Стройно мускулесто телосложение, безумно красива, но с мъртви очи. Интересен избор на мускули от страна на Пилчър. Тя определено имаше самочувствието на човек, който може да се оправя.

Стоеше между Хаслър и вратата и му препречваше пътя.

— Може ли? — каза той.

За миг си помисли, че ще му каже, че не може, но тя най-сетне отстъпи настрани.

— Не пускайте никого — каза й Хаслър, докато минаваше покрай нея.

— Благодаря, че ми казвате как да си върша работата, шефе.

Хаслър се заизкачва тежко нагоре.

Стъпките му отекваха по металните стъпала.

Наблюдателното ниво бе слабо осветено — кръгла тухлена стена със засводени прозорци със здрава метална мрежа, която да попречи на някой да скочи през тях. Яки решетки от пода до тавана обезопасяваха двайсетметровия кладенец на спиралното стълбище.

Облечен в дълго черно палто и с бомбе, Дейвид Пилчър седеше на една пейка на отсрещната страна на наблюдателната площадка.

Хаслър заобиколи и седна до него.

За момент се възцари тишина, нарушавана единствено от тропота на дъжда по покрива над тях.

Пилчър го погледна с едва доловима усмивка.

— Агент Хаслър.

— Дейвид.

Отвън силуетът на Сиатъл беше като размазано неоново петно на фона на ниските облаци.

Пилчър бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади дебел плик.

Остави го в скута на Хаслър.

Хаслър го отвори внимателно, надникна вътре, прокара палец по стодоларовите банкноти.

— Приличат ми на трийсет хиляди — каза и остави плика.

— Имате ли новини? — попита Пилчър.

— Изминаха петнайсет месеца от изчезването на агент Бърк и смъртта на агент Сталингс. Не са открити никакви следи. Никакви улики. Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че някой от Финансовия отдел ще забрави, че един агент е изгубил живота си, а други трима са изчезнали при изпълнение на задълженията си в Уейуърд Пайнс, Айдахо. Но при липсата на нова информация само буксуват и го знаят. Преди два дни вътрешното разследване на изчезването на агентите ми официално получи по-нисък приоритет.

— Какво се е случило според хората ви?

— Какви са версиите ли?

— Да.

— Какви ли не, но всички са далеч от истината. Днес имаше „служба с надежда“ за Итън Бърк.

— Какво е служба с надежда?

— Проклет да съм, ако знам.

— Ходихте ли?

— Не. Отидох в дома на Тереза след това.

— Ще я навестя, след като приключим тук.

— Сериозно?

— Време е.

— Тереза и Бен ли?

— Имам теория, че ако мога да запазя семействата заедно, когато е възможно, преходът от другата страна ще бъде по-плавен.

Хаслър стана.

Отиде до един прозорец.

Загледа се покрай стъклената оранжерия, осветена от празнични светлини.

Чуваше трафика и музиката на живо от Капитол Хил, но тук, на върха на водонапорната кула, се чувстваше откъснат от всичко.

— Помислихте ли за онова, за което разговаряхме миналия път? — попита той.

— Да. А вие?

— Само за това мисля. — Хаслър се обърна и погледна Пилчър. — Какво ще бъде?

— Кое?

— Уейуърд Пайнс. Когато излезете от онова, как го наричахте…

— Суспендиране на жизнените процеси. — Лицето на Пилчър помръкна. — Вече знаете повече за проекта ми, отколкото ми харесва.

— Ако исках да ви пипна, Дейвид, можех да го направя преди месеци.

— Ако ви исках мъртъв, агент Хаслър — вас и всички, които обичате, — нищо на света не би могло да ми попречи да го направя. Нито затворът. Нито дори гробът.

— Значи помежду ни има изградено доверие — каза Хаслър.

— Може би. Или най-малкото гарантирано взаимно унищожение.

— Аз лично не виждам разликата. — Леден дъжд трополеше по стъклото на прозореца. Хаслър го усещаше по тила си като неприятна студена мъгла. — Да се върнем на въпроса ми, Дейвид. Какво ще бъде, когато се събудите?

— Отначало работа. Много и усилена работа. Градът трябва да бъде построен отново. Това ще отнеме известно време. А след това? Не зная. Става въпрос за бъдеще, отдалечено на две хиляди години от настоящето. Кулата, в която се намираме, ще бъде в развалини. Този изглед? Изчезнал. Всички хора в този град и техните деца, внуци и правнуци ще са се превърнали в прах. Дори костите им.

Хаслър се вкопчи в мрежата пред прозореца.

— Искам да съм част от това.

— Няма никакви гаранции, Адам.

— Ясно ми е.

— Ще бъде като Колумб, отплавал да търси нов път към Индия. Като полет до Луната. Милион неща могат да се объркат и никога да не се събудим. Може да ни удари астероид. Да стане земетресение. Може да се събудим в токсична атмосфера или във враждебен свят, за какъвто не сме и помисляли.

— Наистина ли смятате, че ще се случи?

— Нямам представа какво ще ни очаква, когато се събудим. Представям си само онзи съвършен малък град, в който човечеството ще получи шанс да започне отново. Това е единственото, което ме мотивира.

— Значи ще ме вземете с вас?

— Екипът ми вече е попълнен. Какви са уменията, които можете да ми предложите?

— Интелект. Лидерски способности. Умения за оцеляване. Бях в Делта Форс, преди да постъпя в Сикрет Сървис, но вие несъмнено вече го знаете.

Пилчър само се усмихна.

— Е, в такъв случай сте вътре.

— Ще ви помоля за нещо и ако се съгласите, можете да си вземете плика.

— Какво?

— Итън Бърк никога да не се събуди.

— Защо?

— Искам да съм там с Тереза.

— С Тереза Бърк.

— Точно така.

— Жената на Итън.

— Да.

— Влюбен ли сте в нея? — попита Пилчър.

— Всъщност, да.

— А тя влюбена ли е във вас?

— Още не. Никога не е преставала да го обича. — Хаслър усети как жлъчта пламна в стомаха му. Със зеления пламък на завистта. — Той й изневерява с бившата си партньорка Кейт Хюсън, а тя въпреки това го приема. Продължава да го обича. Срещали ли сте се някога с Тереза Бърк?

— Да, но само за малко.

— Той не я заслужава.

— А вие я заслужавате.

— Бих обичал тази жена така, както заслужава да бъде обичана. Ще бъде по-щастлива с мен в Уейуърд Пайнс, отколкото е била някога през живота си. — Трябваше да положи огромно усилие да каже тези думи на глас. Никога досега не бе споделял чувствата си с никого.

Пилчър се разсмя и стана.

— Значи в крайна сметка целта на всичко е да си намерите момиче, така ли?

— Не…

— Майтапя се. Ще се погрижа да се случи.

Стиснаха си ръцете.

— Кога се потапяме? — попита Хаслър.

— Нарича се спиране на жизнените процеси. Комплексът ми е готов. Остава само да заредим склада и да съберем последните няколко души. Аз съм на шейсет и четири, не ставам по-млад, а от другата страна има много неща за вършене.

— Значи…

— Организирам новогодишно парти в Уейуърд Пайнс. Аз, семейството ми и сто и двайсет души от екипа ми ще пием най-доброто шампанско на света и ще потънем в сън за две хиляди години. Поканен сте.

— След две седмици?

— След две седмици.

— Какво ще си помислят хората, че е станало с нас?

— Лично аз съм се подготвил. Минаха седем години от последната ми публична лекция. Станах отшелник. Предполагам, че има петдесет процента шанс некрологът ми да излезе някъде. А вие? Замисляли ли сте се как да напуснете?

— Ще закрия осигурителния си номер, ще опразня банковите си сметки и ще оставя объркана следа към някой доставчик на фалшиви паспорти. Това не е трудната част.

— А кое?

Хаслър погледна през прозореца към забулените в мъгла хълмове на Куин Ан — квартала на Тереза.

— Това, че ще трябва да чакам две хиляди години, за да бъда с жената на мечтите си.