Уейуърд

14

Тобаяс лежеше по корем в люлеещата се трева.

Почти не дишаше.

На петстотин метра от него абито се появи от боровата гора.

Излезе в полето и се понесе със спокойни скокове към Тобаяс.

„Мамка му!“

Няма и пет минути преди това Тобаяс беше излязъл от гората от другата страна на полето. Половин час по-рано бе пресякъл един поток и се бе задържал за половин секунда на брега му, като се колебаеше дали да не спре да пийне вода. Беше решил да продължи. Иначе щеше да изгуби пет или десет минути, докато се напие и напълни бутилките. И щеше да е стигнал полето и да завари абито на открито. Можеше да проследи пътя му от безопасното прикритие на гората. Да избегне именно тази гадна ситуация, в която се намираше в момента. Налагаше се да го застреля. Сблъсъкът беше неизбежен. Беше пладне. Абито се намираше по посоката на вятъра. Не му оставаше друго, освен да остане тук, на открито, далече от най-близките дървета. Обонянието, зрението и слухът на създанието бяха толкова чувствителни, че щеше да го забележи веднага щом се изправи. А като се имаше предвид посоката на вятъра, щеше да го надуши всеки момент.

Тобаяс хвана своя „Уинчестър Модел 70“.

Стисна ложата и се надигна на лакът.

Погледна през оптичния мерник.

Не го беше правил от цяла вечност и докато абито идваше на фокус, си помисли за всички пъти, когато мерникът се бе удрял в нещо, когато подпираше пушката на дърво или я хвърляше на земята. За дъжда и снега, съсипвали оръжието му през всичките хиляда и повече дни в пустошта.

Прецени разстоянието на двеста метра. Абито все още беше далеч, но тялото му изпълваше мерника. Тобаяс направи лека корекция заради вятъра. Сърцето му биеше върху земята, която беше още студена от нощта. Бяха минали седмици, може би месеци от последния му сблъсък с абита. Тогава все още имаше муниции за револвера. Господи, как само му липсваше! Ако разполагаше с него, сега щеше да се изправи, да извика, да накара звяра да се хвърли към него.

И да пръсне мозъка му от упор.

Виждаше как сърцето на абито пулсира в мерника.

Махна предпазителя.

Пръстът му докосна спусъка.

Не искаше да дърпа.

Изстрелът щеше да обяви присъствието му пред всяко живо същество в радиус пет километра.

„Остави го да мине, може и да не те забележи“ — помисли си той.

И после: „Не. Трябва да го очистиш“.

Гърмежът проехтя над полето, отразен от далечната стена от дървета, и започна бавно да утихва.

Пропуск.

Абито стоеше замръзнало — краката му изглеждаха яки като дъбове, — вдигнало носа си към вятъра. По брадичката и врата му имаше засъхнала кръв от скорошен успешен лов. Трудно беше да прецени размерите му през оптичния мерник, пък и това нямаше особено значение. Дори най-дребните, тежащи около петдесет и пет килограма, бяха абсолютно смъртоносни.

Тобаяс дръпна рязко затвора.

Празната гилза изхвърча с облаче дим.

Той бутна затвора напред, вкара патрон в цевта, погледна отново през мерника.

По дяволите, абито вече се носеше в спринт през полето.

В предишния си живот Тобаяс бе участвал в сражения по целия свят. Могадишу, Багдад, Кандахар, кокаиновите полета на Колумбия. Спасяване на заложници, прибиране на важни цели, тайни убийства. Нищо от това не можеше да се сравнява с насиращия страх, предизвикан от втурнало се към теб аби.

Беше на сто и петдесет метра от него и се приближаваше, а той нямаше представа колко изместен е мерникът му.

Отново се прицели.

Дръпна спусъка.

Пушката изрита силно рамото му и от лявата страна на абито пръсна кръв. Само беше одраскал ребрата му. Създанието все така приближаваше, без да забавя ход.

Но Тобаяс вече знаеше отклонението на мерника — няколко градуса надясно и надолу.

Изхвърли празната гилза.

Вкара нов патрон в цевта, погледна през мерника, направи корекция.

Вече го чуваше — учестено дишане и шумоленето на тревата под хищните нокти.

Усети странен прилив на увереност.

Прицели се в главата и стреля.

Когато вятърът отвя дима, Тобаяс видя абито проснато по очи и неподвижно в тревата. Тилът му беше отнесен от куршума.

Четирийсет и петото аби.

Тобаяс се надигна.

Дланите му се потяха под ръкавиците без пръсти.

От гората се разнесе писък.

Тобаяс вдигна пушката и погледна към дърветата на около километър от него.

Разнесе се втори писък.

Трети.

Не можеше да различи нищо отчетливо сред дърветата.

Само движение в сенките.

Призля му, когато осъзна реалността.

Беше убил само разузнавача на рояк.

Нарами раницата, грабна пушката и се втурна през полето.

Гората, към която се беше насочил, бе на четиристотин метра. Той метна пушката на гръб и се понесе презглава напред, като на всеки няколко крачки се озърташе през рамо към писъците, които ставаха все по-силни и по-чести.

„Стигни дърветата, преди да са те видели. Стигнеш ли гората, може и да оживееш. Ако роякът те забележи, ще умреш до десет минути“.

Погледна назад, видя мъртвото аби в тревата и гората в далечината, но не и движение в полето.

Дърветата, които щяха да го спасят, се намираха само на петдесет метра, право пред него.

От повече от година не се беше спасявал с бягство. Оставането жив отвъд оградата беше изкуство, основаващо се на принципа на избягването. Никога не се втурваш презглава в непозната територия. Винаги изчакваш. Вървиш тихо. Оставаш в гората всеки път, когато е възможно. Излизаш на открито само в краен случай. Не бързаш. Не оставяш следи. И ако всяка секунда и всеки ден си нащрек, имаш шанс да оживееш.

Стигна дърветата в мига, в който първото аби изскочи на открито. Не знаеше дали са го видели и самият той вече не можеше да ги види. Нито да ги чуе. Нямаше нищо освен бунта в гърдите му, собственото му тежко дишане.

Тичаше между дърветата, вейките се мъчеха да сграбчат ръцете му.

Един клон остави дълбока драскотина отстрани на лицето му.

По устната му потече кръв.

Прескочи един паднал дънер и погледна назад. Не видя нищо освен развълнувана зеленина.

Краката му горяха.

Дробовете му горяха.

Не можеше да издържи още дълго така.

Изскочи на поляна с големи камъни, зад която се издигаше двайсетметрова отвесна скала. Изкушението да се покатери по нея бе първично и инстинктивно, но неправилно. Абитата можеха да се катерят с почти същата скорост, с която тичаха.

През поляната се виеше поток.

Водни пръски се разхвърчаха под краката му.

От гората зад него се чуха писъци.

Краят на силите му наближаваше. Просто не можеше да продължи с това темпо.

Метна се към един гъсталак от млади дъбове с алени листа.

Край.

Стигна до гъсталака, падна на колене, изпълзя в храстите. Замаян от изтощение, остави пушката и отвори раницата.

„На това място ли ще умра след всичко, което преживях?“

Кутията 30–30 беше отгоре.

Както винаги.

Отвори я и започна да пълни гнездото преди затвора. Два в пълнителя, последният в цевта, затворът в крайно предно положение.

Претърколи се по корем.

Листата около него бяха оранжеви.

Във въздуха се носеше мирис на шума.

Сърцето му още биеше така, сякаш се мъчеше да изскочи.

Загледа се през дърветата към поляната.

Идваха.

Нямаше представа с колко голям рояк си има работа.

Ако го забележеха и бяха повече от пет, адиос.

Ако го забележеха и бяха пет или по-малко, имаше някакъв нищожен шанс.

Но ако пропуснеше и не убиеше с всеки изстрел, ако се наложеше да презареди, с него бе свършено.

Погледна през оптичния мерник поляната с канарите.

Не за първи път се изправяше пред перспективата да не успее да стигне до Уейуърд Пайнс. Вече беше закъснял с четири месеца. Напълно възможно бе да са го обявили за мъртъв. Пилчър би изчакал още малко. Би му дал шест месеца, преди да изпрати някой друг отвъд оградата във враждебната територия. Но какви бяха шансовете друг номад да попадне на онова, което беше открил той? Какви бяха шансовете да оцелее дълго като него?

Едно аби изскочи на поляната.

После второ.

И трето.

Четвърто.

Пето.

„Стига толкова. Моля те. Не…“

Група от пет се присъедини към първите.

После още десет.

След малко двайсет и пет създания обикаляха между камъните в сянката на скалата.

Сърцето му се сви.

Изпълзя назад в храсталаците, като помъкна раницата и пушката.

Нямаше шансове.

Светлината започна да отслабва.

Тобаяс продължаваше да премисля случилото се в опит да открие лошата си преценка, погрешната стъпка, но такава нямаше. Беше чакал в края на гората пет минути, преди да излезе в полето. Беше огледал терена. Беше се ослушвал. Изобщо не беше действал прибързано.

Разбира се, можеше да заобиколи откритото пространство. Да се придържа към гората. Това щеше да му коства целия ден.

Не. Не можеш да критикуваш подобен избор. В него нямаше нищо безразсъдно.

Доколкото можеше да прецени, Уейуърд Пайнс беше на петдесет до седемдесет километра източно от мястото, на което се намираше.

Четири дни спокойно пътуване.

Десет при лошо време или с по-незначителни наранявания.

Беше почти стигнал, за бога!

През последните три дни се бе изкачил по-високо. Елите и трепетликите започнаха да се смесват с борове. Сутрините станаха по-студени. Дори усещаше по-разредения въздух, който така и не изпълваше напълно дробовете му.

Мамка му.

И сега това?

Спокойно, войнико.

Оправи кашата.

Затвори очи и си заповяда да се освободи от паниката. До дясната му ръка в шумата имаше малък камък. Взе го и тихо започна да прави четирийсет и петия нарез върху приклада на пушката.

Вечерта наближаваше.

Не го бяха усетили, но не се и бяха махнали.

Странно — преди беше ставал свидетел как абитата следват миризмата му. Спомни си една нощ, прекарана на дванайсет метра над земята в клоните на един бор. На лунната светлина беше гледал как едно аби минава на петдесет метра от него с долепен до земята нос, очевидно по следите на нещо.

Може би заради потока.

Беше го прекосил бързо и необмислено, но водата бе стигнала до коленете му. Може би тя бе прекъснала следата му, колкото да ги заблуди. Всъщност не знаеше със сигурност колко силно е обонянието на абитата. И по какви точно следи се водят. По мъртви клетки на кожата? По миризмата на прясно стъпкана трева? Дано само да нямаха носове като хрътки.

Слънцето се спусна ниско над хоризонта.

Абитата се настаниха на поляната.

Някои се свиха като зародиши до камъните и заспаха.

Други се мотаеха покрай потока и потапяха ноктите си във водата.

След известно време група от четири изчезна в гората.

Никога не беше виждал рояк толкова отблизо.

От скривалището си в храстите видя абита, не по-високи от метър и двайсет. На четирийсет метра от него три от тях се плискаха в потока там, където той завиваше обратно в гората; общуването им представляваше обезпокоителна смес от борба на лъвчета и човешки деца, играещи си на гоненица.

Започваше да му става студено, а жаждата бе подлудяваща.

Имаше половин бутилка в раницата и можеше да си представи как жаждата го принуждава да поеме риска да бъде открит и да бръкне за нея, но положението не беше толкова отчаяно.

Засега.

По здрач четирите абита се върнаха от гората.

Бяха хванали нещо и две от групата го носеха; създанието се мяташе и врещеше, когато излязоха на поляната.

Роякът ги наобиколи.

Поляната се изпълни с цъкане и цвърчене.

Беше го чувал неведнъж — някакъв вид комуникация.

Докато абитата образуваха кръг, шумът беше достатъчно силен и Тобаяс се осмели да вдигне пушката и да погледне през мерника.

Ловците бяха уловили лос — кльощав младок, чиито рога тъкмо започваха да растат.

Стоеше разтреперан в кръга. Десният му заден крак беше лошо счупен, копитото не докосваше земята, от раната стърчеше бяло парче кост.

Един от едрите мъжки бутна в кръга младо аби.

Роякът зацвърча в унисон, вдигайки нокти към небето.

Младото аби стоеше като замръзнало.

Получи второ силно бутане.

След кратко колебание то започна да дебне лоса, който отстъпваше тромаво на три крака. Това продължи известно време като някакъв ужасяващ балет.

Внезапно младото аби атакува — метна се към раненото животно с разперени хищни нокти. Лосът завъртя глава, блъсна го и абито се просна на земята.

Роякът избухна в хаос, смущаващо напомнящ за смях.

Друг младок беше изблъскан в кръга.

Висок около метър и трийсет и с тегло четирийсет килограма, доколкото можеше да прецени Тобаяс.

Той се втурна напред, скочи на гърба на жертвата и заби нокти в него. Тежестта му принуди младия лос да рухне на колене. Той вдигна глава и направи безпомощен опит да се отърси, а младото аби зарови лице в козината му и замахна с лапа.

Играта продължи: младите абита се редуваха да гонят лоса в кръга. Да го хапят. Да го драскат. Да му пускат кръв, но така и без да му нанесат сериозни поражения.

Накрая един висок метър и осемдесет мъжкар изскочи в кръга, грабна младото аби за врата и го отскубна от гърба на лоса. Задържа го на сантиметри от лицето си и издаде стържещ крясък, звучащ като раздразнение.

После пусна малкото и се обърна към лоса.

Сякаш усетил засилващата се заплаха, лосът се помъчи да се изправи, но задният му крак беше безполезен.

Мъжкарят приближи.

Мракът се спускаше бързо.

Мъжкарят се наведе към лоса.

Вдигна дясната си ръка.

Лосът изрева.

Мъжкарят изкрещя нещо и трите млади абита скочиха в кръга и се нахвърлиха върху лоса, като задъвкаха червата му, които се бяха изсипали в тревата.

Докато кръгът се стесняваше, за да гледа как се хранят младите, Тобаяс свали пушката.

Шумът и суматохата му позволиха да бръкне дълбоко в раницата. Продължи да търси, докато пръстите му най-сетне напипаха бутилката. Той я извади, отви капачката и загълта жадно.

Заспа разтреперан и сънува всичко, което беше видял.

Руините на Сиатъл — гъста тихоокеанска джунгла, сред която стърчаха руини на небостъргачи. Долните трийсет метра на „Спейс Нийдъл“ още стояха, увити в пълзящи растения и храсталаци. Всичко му изглеждаше абсолютно непознато с изключение на Маунт Рейниър. На сто километра разстояние и две хиляди години по-късно върхът се издигаше все същият. Тобаяс го бе гледал от едно дърво на върха на някогашния Куин Ан Хил и беше плакал при вида на планината, докато джунглата се изпълваше с крясъка на животни, които никога не бяха виждали или подушвали човешко същество.

Сънува и как стои на един плаж в Орегон.

Скали се издигаха от мъглата като призрачни кораби.

Беше взел пръчка и бе написал Орегон, Съединени американски щати в пясъка. Беше седял и гледал как слънцето потъва в морето, а приливът идва, за да заличи написаните думи.

Сънува как върви, без да вижда края на пътя си.

Как спи по дървета и прекосява реки.

Как мечтае за дома си в Уейуърд Пайнс. С толкова одеяла, колкото си поиска. С пълен с топла храна корем. С врата, която се заключва.

За безопасността зад оградата.

За сън без страх.

И за жена си.

„Когато се прибереш — а ти ще се прибереш, войнико, — ще те чукам така, сякаш си се върнал от война“.

Беше надраскала тези думи на първата страница на дневника му в нощта преди той да замине. Разбира се, не знаеше къде отива, а само че по всяка вероятност няма да се върне.

Изпитваше такава нежност към нея.

А сега повече от всякога.

Само ако знаеше колко студени и дъждовни нощи е чел последните й думи и е намирал топлината на утехата в тях.

Сънуваше как умира.

Как се завръща.

И накрая сънуваше най-ужасното, което бе видял в дългата поредица ужасяващи неща.

Беше го чул и надушил от петнайсет километра. Шумът идваше от гора стари секвои, издигащи се на височина сто и двайсет метра по някогашната граница между Калифорния и Орегон.

Когато приближи, шумът стана невероятен.

Като стотици хиляди непрекъсващи крясъци.

Това бе най-големият риск, който бе поемал през четирите си години извън оградата, но любопитството не му позволи да се върне.

Дори дни по-късно слухът му не беше наред. Звукът бе десет пъти по-силен, отколкото на най-шумния рокконцерт. Сякаш хиляда реактивни самолета излитаха едновременно. Беше пълзял към него, покрит с импровизиран камуфлаж, който го сливаше с гората.

На около осемстотин метра от източника страхът надделя над любопитството и той не успя да направи нито крачка напред.

Зърваше го от време на време между гигантските дървета — размерите на десет футболни стадиона; някои от кулите му се издигаха на десетки и стотици метри над секвоите. Беше се взирал през оптичния мерник, мъчейки се да осъзнае онова, което виждаха очите му — постройка от милиони тонове кал, дървета и камъни, слепени в едно с нещо като смола. От мястото, на което се намираше, приличаше на огромен черен кошер — десетки хиляди отделни клетки, гъмжащи от аберации и техните гниещи жертви.

От вонята очите му се насълзяваха.

Шумът беше такъв, сякаш някой дереше живи сто хиляди души едновременно.

Гледката беше абсолютно извънземна и докато се отдалечаваше пълзешком, осъзнаването го блъсна като чук между очите.

Това чудовище беше град.

Абитата изграждаха цивилизация.

Планетата бе тяхна.

Събуди се.

Отново беше светло — мека, неуверена синя светлина на поляната.

Всичко беше покрито със скреж и крачолите на панталона му бяха замръзнали до коляното.

Абитата ги нямаше.

Тобаяс трепереше неудържимо.

Трябваше да стане, да се раздвижи, да се изпикае, да накладе огън, но не му пукаше.

Нямаше представа преди колко време роякът е продължил по пътя си.

Слънцето се издигна над скалата и озари поляната.

Скрежът по тревата се стопи.

Беше буден от три или четири часа и през това време бе чул само шумоленето на листата в гората наоколо.

Надигна се.

Треската от вчерашния спринт изгаряше всичките му мускули — бяха се опънали като струни на китара. Огледа се. Крайниците му започнаха да горят, когато кръвта в тях се раздвижи.

Изправи се с мъка. И изведнъж го озари.

Още дишаше.

Още стоеше.

Незнайно защо — жив.

Над него алените листа на храстите сияеха, осветени от слънцето.

Загледа се през тях към небето, по-синьо от всяко небе, което бе виждал в предишния си живот.

15

Когато Итън се събуди, Тереза и Бен вече бяха отишли на работа и училище.

Почти не беше спал.

Отиде гол по ледения паркет до прозореца и остърга скрежа по вътрешната страна на стъклото.

Светлината вън беше слаба, което означаваше, че слънцето още не се е показало над планините на изток.

Тереза го бе предупредила, че в разгара на зимата има едномесечен период — четирите седмици преди и след зимното слънцестоене, — когато слънцето така и не се показва над скалите около Уейуърд Пайнс.

Пропусна закуската.

Взе си едно кафе от „Димящото зърно“.

Тръгна на юг извън града.

Беше се събудил с надигащо се съжаление, сякаш след преливане — когато всичко от предишната нощ ти се струва като в мъгла и си изпълнен с гадното чувство, че здравата си оплескал нещата.

Защото той ги беше оплескал.

Беше разказал на Тереза.

Това бе почти немислимо.

Честно казано, вече беше объркан след срещата с Кейт и жена му беше използвала значителната си сила, за да изкопчи точно онова, което искаше. Той още не знаеше колко трагична е грешката му. В най-лошия случай Тереза можеше да се изпусне, да се разприказва пред други и да всее смут в града. Пилчър щеше да обяви празненство. Итън щеше да изгуби жена си. Бен майка си. Дори само мисълта за това беше в състояние да го убие.

От друга страна, не можеше да отрече, че се беше почувствал адски добре, че най-сетне бе казал на някого, при това на жена си. Жената, от която не би трябвало да има тайни. Ако тя успееше да си държи устата затворена, ако успееше да се справи с наученото — без изпускания, без моменти на слабост, без грешки, без моменти на откачане, — то поне щеше да има още едно човешко същество, с което да сподели смазващата тежест на знанието. Поне Тереза можеше най-сетне да разбере товара, който носеше на плещите си всеки ден.

Докато вървеше по средата на пътя, погледна билборда за „довиждане“ на Уейуърд Пайнс — четиричленно семейство, замръзнало усмихнато и с махащи ръце.

НАДЯВАМЕ СЕ, ЧЕ ГОСТУВАНЕТО В

УЕЙУЪРД ПАЙНС ВИ Е ХАРЕСАЛО!

НЕ НИ ЗАБРАВЯЙТЕ!

ОЧАКВАМЕ ВИ ОТНОВО ПРИ НАС!

Разбира се, това беше само встъпителната част на голямата шега на Пилчър.

Пътят просто завиваше осемстотин метра по-нагоре, за да нанесе истеричния си удар.

Същото съвършено, усмихващо се семейство, поздравяващо всички с:

ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕЙУЪРД ПАЙНС,

КЪДЕТО РАЯТ Е ДОМ.

Итън по принцип оценяваше иронията, а до известна степен дори хумора. Но като се имаше предвид изминалата нощ и в каква каша се превръщаше животът му, точно сега му се искаше най-много да си беше взел пушката, за да надупчи със сачми тези противни щастливи лица.

Следващия път.

Идеята определено обещаваше да му подейства като терапия.

Допи кафето си, когато стигна гората, и изтръска последните капки.

Беше започнал да мачка чашката, когато видя нещо от вътрешната й страна.

Почеркът на Кейт.

Думите бяха изписани с тънък черен флумастер.

03:00 на ъгъла на Главната и Осма.

Застани пред входа на операта.

Без чип, или не си прави труда да идваш.

Вратата на тунела вече бе вдигната и Пам го чакаше седнала на предната броня на джипа по черни найлонови шорти и късо горнище. Кафявата й коса беше вързана на опашка, но още бе тъмна от пот, несъмнено от изтощителна тренировка.

— Приличаш на модел от долнопробно списание за коли — каза Итън.

— Циците ми направо замръзнаха тук.

— Че ти си почти гола.

— Току-що свърших деветдесетте минути с колелото. Нямах представа, че ще закъснееш толкова.

— Имах дълга нощ.

— В гонене на старата тръпка ли?

Итън подмина думите й и седна на мястото до шофьора.

Пам запали двигателя, даде газ към гората и завъртя колата толкова рязко, че Итън щеше да излети, ако не се бе хванал в последния момент за напречната греда над главата му.

Тя настъпи педала до дупка и влетя тунела. Докато замаскираната врата се спускаше зад тях, двамата се понесоха към сърцето на планината.

— Направи ми една услуга днес следобед — каза Пам, докато пътуваха в асансьора към етажа на Пилчър.

— Каква?

— Отбий се при Уейн Джонсън.

— Новодошлият ли?

— Да.

— Как се справя той?

— Твърде рано е да се каже. Събуди се едва вчера. Приготвила съм ти досието му, но видях доклад от наблюдение, според който тази сутрин е вървял по пътя до края на града.

— Стигнал ли е до оградата?

— Не, не е излизал от пътя, но според доклада е стоял дълго на едно място, загледан в дърветата.

— Какво по-точно искаш да направя?

— Просто поговори с него. Погрижи се да разбере правилата. Какво се очаква от него. Какви могат да бъдат последствията.

— Искаш да го заплаша.

— Ако сметнеш, че е нужно. Не би било зле да го побутнеш към мисълта, че е мъртъв.

— Как?

Пам се ухили и го сръга с юмрук в ръката достатъчно силно, за да го заболи.

— Ох.

— Измисли, глупчо. Може пък да е забавно.

— Кое? Да кажа на човек, че е мъртъв ли?

Асансьорът спря, вратата се отвори, но когато Итън понечи да излезе от кабината, ръката на Пам му препречи пътя. Тя нямаше фигурата на жена културист от анимационен филм, но мускулите й определено впечатляваха.

— Ако се наложи да кажеш на господин Джонсън, че е мъртъв, разваляш всичко — каза тя. — Трябва сам да стигне до това заключение.

— Това е жестоко.

— Не. Точно това ще спаси живота му. Защото ако наистина вярва, че някъде там още има свят, знаеш ли какво ще направи?

— Ще опита да избяга.

— И познай кой ще го подгони? Или да ти подскажа?

Дари го с налудничавата си усмивка и свали ръката си.

— След теб, шерифе.

Итън влезе в жилището на Пилчър, мина по коридора към кабинета му, отвори двукрилата дъбова врата и влезе.

Пилчър стоеше до прозореца зад бюрото си и се взираше през стъклото.

— Ела, Итън. Искам да ти покажа нещо. Побързай, че ще го изпуснеш.

Итън мина покрай стената с екраните и заобиколи бюрото.

Пилчър посочи през прозореца. Пам застана от другата му страна.

— Само гледай.

Долината на Уейуърд Пайнс тънеше в сянка.

— Започва се.

Слънцето се подаде над източната стена.

Косите му лъчи озариха с утринната си светлина центъра на града.

— Моят град — прошепна Пилчър. — Всеки ден гледам как първите лъчи на слънцето го докосват.

Даде знак на двамата да седнат и попита:

— Какво имаш за мен, Итън.

— Снощи се видях с Кейт.

— Добре. Каква беше играта ти?

— Пълна откровеност.

— Моля?

— Казах й всичко.

— Какво пропускам?

— Кейт не е идиотка.

— Казал си й, че я разследваме? — В гласа на Пилчър се долавяше раздразнение.

— Да не мислиш, че не би си го помислила моментално?

— Няма как да разберем, нали?

— Дейвид…

— Нали?

— Аз я познавам. Ти — не.

— Значи си й казал, че сме я взели на мушка, а тя е казала: „Чудесно, значи така стоят нещата“ — обади се Пам.

— Казах й, че е заподозряна и че мога да я защитя.

— Играл си със старите чувства, а?

— Нещо такова.

— Добре, може и да не е най-лошият подход. Какво научи?

— Твърди, че е видяла за последно Алиса на Главната улица в нощта на смъртта й. Разделили се. Алиса била все още жива.

— Друго?

— Няма представа какво има отвъд оградата. Не престана да ме пита.

— Тогава защо излиза посред нощ?

— Не зная. Не ми каза. Но имам възможност да разбера.

— Кога?

— Тази нощ. Само че трябва да съм без чип.

Пилчър погледна Пам, после пак Итън.

— Невъзможно.

— В бележката й е казано изрично. „Без чип, или не си прави труда да идваш“.

— Тогава просто й кажи, че си го извадил.

— Да не би да мислиш, че няма да проверят?

— Можем да направим разрез отзад на крака ти. Изобщо няма да открият разликата.

— Ами ако имат някакъв друг начин да разберат?

— Какъв?

— Проклет да съм, ако знам, но ако довечера в крака ми има микрочип, ще си остана у дома.

— Направих тази грешка с Алиса. Позволих й да остане на тъмно. Ако беше с чип, вече щяхме да знаем къде е ходила. Къде е била убита. Няма да повторя тази грешка.

— Мога да се оправям — каза Итън. — И двамата го знаете. От личен опит.

— Може пък да не сме загрижени толкова за твоята безопасност, колкото за лоялността ти — обади се Пам.

Итън се обърна в стола си.

Веднъж беше имал сблъсък с тази жена на подземния етаж на болницата. Беше дошла при него със спринцовка и той я беше блъснал и бе забил лицето й в една бетонна стена. Сега се наслади отново на спомена като на превъзходно ястие и му се прииска да го изживее отново.

— Тя повдига основателен въпрос, Итън — каза Пилчър.

— И що за въпрос е това? Нямате ми доверие ли?

— Справяш се чудесно, но все още си в началото. Имаш много за доказване.

— Искам да ми махнете чипа или няма да отида. Просто е.

Гласът на Пилчър стана по-твърд.

— Утре по зазоряване те искам в кабинета ми с пълен доклад. Ясно ли е?

— Да.

— А сега аз трябва да те заплашвам.

— След като знам какво ще се случи със семейството ми, ако реша да избягам или да направя някоя друга глупост, така ли? Не мога ли просто да си представя най-лошото и да приема, че ще прибегнеш до него? Онова, от което имам нужда, е разговор на четири очи с теб. — Итън погледна Пам. — Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че нямам.

Когато вратата зад нея се затвори, Итън каза:

— Бих искал да получа по-добра представа що за човек е била дъщеря ти.

— Защо?

— Колкото по-добре я познавам, толкова повече шансове ще имам да разбера какво се е случило с нея.

— Мисля, че знаем какво се е случило с нея, Итън.

— Вчера бях в квартирата й. Навсякъде около вратата й имаше цветя и картички. Истинско изливане на чувства. Но се питам, имала ли е врагове в планината? Така де, все пак е била дъщерята на шефа.

Итън си мислеше, че Пилчър може да избухне от това нахлуване в личното му пространство и мъка.

Но вместо това той се облегна назад в стола си и заговори тъжно, почти унесено.

— Алиса беше последният човек, който би използвал положението си. Можеше да живее тук с мен в лукс, да прави каквото си поиска. Но тя настоя да остане в спартанската си стаичка и изпълняваше задачи като всеки друг. Нито веднъж не потърси специално отношение. А всички знаеха коя е. И я обичаха заради това още повече.

— Двамата погаждахте ли се?

— Да.

— Какво мислеше Алиса за всичко това?

— За кое?

— За града. За наблюдението. За всичко.

— В началото, след като всички се събудихме, си имаше своите идеалистични моменти.

— Тоест не е била съгласна с начина, по който управляваш Уейуърд Пайнс ли?

— Да. Но когато навърши двайсет, започна наистина да съзрява. Разбра основанията за камерите и празненствата. За оградата и тайните.

— Как се стигна дотам да стане шпионин?

— По нейна молба. Появи се необходимостта. Имаше много доброволци. Съперничеството беше голямо. Не исках тя да получи назначението. Беше само на двайсет и четири. Толкова умна. Имаше толкова много други неща, за които би могла да допринесе, без да се излага на опасност. Но тя беше непреклонна и преди няколко месеца ми каза: „Аз съм най-добрият кандидат за тази мисия, тате. Знаеш го.

Аз го знам. Всички го знаят“.

— И си я пуснал.

— Както скоро ще разбереш със собствения си син, пускането е най-трудното, най-голямото нещо, което можем да направим за тях.

— Благодаря — каза Итън. — Вече мисля, че я познавам малко по-добре.

— Иска ми се наистина да бе имал възможността да я опознаеш. Тя беше невероятна.

На път към вратата Итън спря и се обърна към Пилчър.

— Мога ли да ти задам още един личен въпрос?

Пилчър се усмихна тъжно.

— Разбира се. Защо да спираш сега?

— Майката на Алиса. Къде е тя?

Сякаш нещо се прекърши в стареца. Внезапно той се състари още повече, сякаш подпорите, които го бяха държали, рухнаха.

Итън моментално съжали, че го е попитал.

Сякаш въздухът беше изсмукан от стаята.

— От всички, които бяха подложени на суспендиране, деветима така и не се събудиха. Елизабет беше една от тези девет. А сега изгубих и дъщеря си. Прегърни довечера семейството си, Итън. Силно ги прегърни.

Операционната беше на второ ниво и хирургът ги очакваше.

Беше закръглен прегърбен човек с тромави движения, сякаш костите му бяха атрофирали след годините живот в тази планина, без да излиза на слънце. Бялата му престилка се спускаше до обувките му. Вече си бе сложил хирургическа маска.

Когато Итън и Пам влязоха, докторът ги погледна от умивалника. От чешмата течеше гореща вода.

Той миеше яростно ръцете си.

Не се представи.

Каза само:

— Свалете си панталона и легнете на масата по корем.

Итън погледна Пам.

— Ще останеш за това ли?

— Наистина ли си мислиш, че бих пропуснала шанса да гледам как те режат?

Итън седна на един стол и започна да си събува обувките.

Всичко беше подготвено.

До операционната маса имаше поднос със синя хирургическа кърпа, върху която бяха подредени скалпел, пинцети, форцепс, игли, ножици, марля, йод и малко шишенце без етикет.

Итън си свали обувките, разкопча колана и смъкна панталона.

Усещаше студения под през чорапите си.

Хирургът завъртя кранчето на чешмата с лакът.

Итън се качи на масата и легна по корем.

На стената зад мониторите и Стойките за системи имаше огледало. Итън загледа как докторът си слага хирургическите ръкавици и се приближава.

— Колко дълбоко е микрочипът? — попита Итън.

— Не ужасно много — отвърна докторът.

И отвори шишенцето с йод.

Изля малко върху марля.

Намаза крака на Итън.

— Прикрепяме ги към мускула. — Докторът заби спринцовката в най-малкото шишенце и добави: — Следват няколко убождания.

— Какво е това?

— Местна упойка.

След като задната част на крака му изтръпна, всичко мина бързо.

Итън не почувства нищо, но видя в огледалото как докторът вдига скалпела.

Усети лек натиск.

Не след дълго латексовите ръкавици на доктора се омазаха с кръв.

Минута по-късно той смени скалпела с пинцетите.

Двайсет секунди след това микрочипът изтрака в металния поднос до главата на Итън.

Приличаше на люспа слюда.

— Имам една молба — каза Итън, докато докторът пъхаше в раната парче марля.

— Каква?

— Зашийте ме криво-ляво.

— Умно — обади се Пам. — Ще си вдигнеш рейтинга пред Кейт, ако реши, че сам си го изрязал. Може да си помисли, че си кривнал от пътя.

— Точно това си мисля и аз.

Докторът вдигна иглата, в която бе вдянат черен конец.

Докато Итън и Пам вървяха по коридора към пещерата, болката от разреза започна да се обажда.

Той спря при вратата на килията на Маргарет, наведе се към прозореца и надникна вътре, като заслони очите си с длани от силната светлина.

— Какво правиш? — попита Пам.

— Искам да я видя.

— Не можеш.

Итън присви очи към мрака от другата страна на стъклото.

Не видя нищо.

— Работила ли си с нея? — попита той.

— Да.

— И какво мислиш?

— Трябва да бъде пратена в крематориума заедно с всички представители на вида й. Да вървим.

Итън я погледна.

— Значи не виждаш полза от изучаването на абитата? Все пак те са с няколкостотин милиона повече от нас.

— О, имаш предвид дали можем да съществуваме заедно ли? Да не намекваш за някаква глупост от сорта на „момчета, нека бъдем приятели“?

— Имам предвид оцеляване — каза Итън. — Ами ако не са безмозъчно агресивни? Ако притежават разум, може да установим контакт с тях.

— В Уейуърд Пайнс имаме всичко, от което се нуждаем.

— Не можем да живеем вечно в тази долина.

— Защо мислиш така?

— Защото не смятам положението в града за „живот“?

— А как би го нарекъл?

— Затвор.

Той се дръпна назад.

Лицето на Маргарет изпълни кръглия прозорец на сантиметри от неговото.

Очите й се взираха в Итън.

Бистри.

Абсолютно спокойни.

— Какво ли си мислиш? — каза той.

Черните й нокти започнаха да почукват по стъклото.

16

Беше двустайна викторианска къща в североизточната част на града, прясно боядисана, с два бора в предния двор; фамилията на Уейн Джонсън вече беше изписана върху черната пощенска кутия.

Итън се качи на верандата и почука с месинговото чукче.

След кратка пауза вратата се отвори.

Закръглен оплешивяващ мъж със сивкава кожа впери поглед в Итън, присвивайки очи от ярката светлина.

Беше по халат и косата му беше разрошена.

— Господин Джонсън? — каза Итън.

— Да?

— Здравейте, просто се отбивам да ви се представя. Аз съм Итън Бърк, шерифът на Уейуърд Пайнс. — Стори му се странно гадно да се представя като такъв.

Мъжът го зяпна объркано.

— Нали не възразявате да вляза за малко?

— Ъ-ъ-ъ, не, разбира се.

Къщата още миришеше на празна и стерилна.

Двамата седнаха на малката маса в кухнята.

Итън свали каубойската си шапка и разкопча якето си.

По лавиците и плотовете имаше чинии от огнеупорно стъкло и увити във фолио съдове.

Несъмнено съседите бяха посъветвани и окуражавани да носят обяд и вечеря на г-н Джонсън през първата му нелека седмица.

Трите най-близки чинии изглеждаха недокоснати.

— Храните ли се? — попита Итън.

— Нямам особен апетит. Но хората ми носят храна.

— Добре, значи се срещате със съседите.

Уейн Джонсън подмина думите му.

Наръчникът, Добре дошли в Уейуърд Пайнс“, който се връчваше на всеки жител при пристигането му, лежеше отворен на покритата с фурнир маса. Седемдесет и пет страници страховити заплахи, захаросани като „препоръки“ за щастлив живот в Пайнс. През първата си седмица като шериф Итън беше научил наръчника наизуст, от корица до корица. В момента книжката беше отворена на страницата, която обясняваше как се разпределя храната през зимните месеци, когато градината не работи.

— Казаха ми, че скоро ще започна работа — каза Уейн.

— Точно така.

Човекът отпусна ръце в скута си и се загледа в тях.

— Какво ще правя?

— Още не съм сигурен.

— Да приемам ли, че сте един от онези, с които мога наистина да разговарям? — попита човекът.

— Да — отвърна Итън. — Можете да ме попитате каквото си поискате, господин Джонсън.

— Защо ми се случва това?

— Не зная.

— Не знаете? Или не искате да ми кажете?

В началото на наръчника имаше раздел, озаглавен „Как да се справяме с въпроси, страхове и съмнения относно кои сме“.

Итън взе книжката и я прелисти, докато стигна до съответната страница.

— Тази глава може да ви предложи някои напътствия — каза той.

Имаше чувството, че произнася реплики от много лош сценарий, в който изобщо не вярва.

— Напътствия за какво? Не зная къде съм. Не зная какво стана с мен. И никой не ми обяснява нищо. Не ми трябват напътствия. А шибани отговори.

— Разбирам раздразнението ви — каза Итън.

— Защо телефонът не работи? Пет пъти се опитвах да се обадя на майка си. Само си звъни и звъни. Нещо не е наред. Тя винаги си е у дома, винаги е до телефона.

Не много отдавна самият Итън беше в положението на Уейн Джонсън.

Трескав.

Ужасен.

Почти откачил, докато тичаше из града в опит да се свърже с външния свят.

Пилчър и Пам се бяха заели да го накарат да повярва, че полудява. Такъв беше планът им за интеграцията му в началото. Уейн Джонсън беше различен случай. Той получаваше онова, което получаваха повечето — няколко седмици да изследва града и границите му и няколко възможности да откачи, преди да приеме положението.

— Тази сутрин тръгнах по пътя, водещ извън града — каза Уейн. — И познайте какво открих? Той просто завива обратно. Това е неправилно. Нещо не е наред. Пристигнах тук само преди два дни. Как е възможно пътят, по който дойдох, вече да не съществува?

— Вижте, разбирам, че имате въпроси и…

— Къде съм?

Гласът му отекна в цялата къща.

— Какво е това място, по дяволите?

Лицето му беше почервеняло и той се тресеше.

Итън се чу да казва: „Това е просто град, господин Джонсън“. И плашещото бе, че дори не беше обмислил отговора си. Просто изскочи от устата му, сякаш бе програмиран. Изпита ненавист към себе си. Бяха му повтаряли абсолютно същото отново и отново по време на интеграцията му.

„Поздравления. А сега ти лъжеш човека“.

— Казвам ви, че искам да се махна, шерифе. Че не искам да оставам тук. Че искам да се прибера у дома. Обратно при живота ми, какъвто си беше. Как ще ми отговорите на това?

— Че е невъзможно.

— Невъзможно е да се махна ли?

— Точно така.

— И откъде накъде си въобразявате, че можете да ме задържате тук против волята ми?

Итън стана.

Започваше да му прилошава.

— С какво право? — попита мъжът.

— Колкото по-скоро се примирите с новия си живот тук, толкова по-добре за вас.

Итън си сложи шапката.

Кракът започваше да го боли.

— Иска ми се просто да бяхте казали какво имате предвид — каза г-н Джонсън.

— Моля?

— Че ако се опитам да си тръгна, ще ме убиете. Това е, нали? Мъчната истина, около която танцувате?

Итън потупа наръчника и каза:

— Всичко е тук. Всичко, което е нужно да знаете. В града има живот. Извън него е смъртта. Съвсем просто е.

Излезе от кухнята и тръгна към вратата.

— Мъртъв ли съм? — извика Уейн Джонсън след него.

Итън спря с ръка на дръжката на вратата.

— Моля ви, шерифе, просто ми кажете. Ще го понеса. Умрях ли при онзи инцидент?

Нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере, че човекът плаче.

— Това адът ли е?

— Това е просто град, господин Джонсън.

Докато Итън излизаше, в главата му се въртеше само една мисъл.

Пам щеше да се гордее с него.

И за първи път в живота си той се почувства наистина зъл.

Подбра времето за прибиране у дома така, че да се отбие в бижутерския магазин и после да мине покрай офиса на Тереза точно когато тя си тръгва от работа. Зави по Главната. Раната на крака му туптеше.

Небето се беше смрачило, уличните лампи светеха и беше много студено.

Ето я и нея, на половин пресечка по-нататък, заключваше външната врата.

Беше със сиво вълнено палто и плетена шапка, завързана под брадичката; само няколко руси кичура надничаха изпод нея. Още не го беше видяла и докато се мъчеше да извади ключа от ключалката, празното й изражение пречупи нещо в него.

Изглеждаше смазана.

Овехтяла.

Той я повика.

Тя погледна към него.

Намираше се на някакво тъмно място. Разбра го моментално. Беше готов да се обзаложи, че през целия ден се е мъчила да преглътне сълзите си. Той стигна до нея и я прегърна.

Двамата тръгнаха по тротоара.

Имаше съвсем малко хора, които заключваха магазини и се прибираха след работа.

Попита я как е минал денят й и тя отвърна:,Добре“, с глас, който напълно опровергаваше значението на думата.

Пресякоха по диагонал кръстовището на Главната и Шеста.

— Не мога така — каза Тереза.

В гласа й имаше сълзи, гърлото й беше стегнато.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Знам.

— Но не тук. Не така.

— Могат ли да ни чуят?

— Ако не внимаваме. Говори тихо и гледай в земята. Има нещо, което не ти казах нощес.

— Какво?

Итън я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— Момент. — На ъгъла имаше улична лампа, в която Итън знаеше, че се крие камера с микрофон. Когато се отдалечиха на петнайсет метра от нея, той каза: — Знаеш ли, че в крака ти има микрочип?

— Не.

— Чрез него те следят.

— И ти ли имаш?

— Току-що ми го махнаха. Временно.

— Защо?

— После ще ти обясня. Искам да извадиш твоя. Това е единственият начин да разговаряме наистина.

Къщата им беше малко по-надолу.

— Ще боли ли? — попита тя.

— Да. Ще се наложи да те срежа. Ще го направим на стола в кабинета.

— Защо там?

— Това е сляпото място в къщата. Единственото. Камерите не могат да ни видят там.

Устните й се извиха в едва забележима усмивка.

— Значи затова винаги искаш да го правим в кабинета.

— Именно.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш?

— Мисля, че да. Готова ли си?

Тереза пое дълбоко дъх и издиша.

— Ще бъда.

Итън стоеше под арката между кухнята и трапезарията и се взираше в Бен, който седеше на масата, навлечен с голямо палто и с одеяло на раменете. Единственият звук в къщата бе скърцането на молива му по листа.

— Здрасти, приятел — каза Итън. — Как е?

— Добре.

Бен не вдигна очи от рисунката си.

— Върху какво работиш?

Бен посочи кристалната ваза на масата. Цветята в нея отдавна бяха умрели от студа. Окапали, изгубили цветовете си листенца вехнеха на масата около вазата.

— Как мина училището?

— Добре.

— Какво научи?

Това изкара Бен от концентрацията му.

Беше неволна грешка — остатък от предишния живот на Итън.

Момчето вдигна очи и го погледна объркано.

— Няма значение — каза Итън.

Дори вътре в къщата беше толкова студено, че той виждаше как дъхът на сина му излиза на пара.

Яростта дойде изневиделица.

Итън рязко се обърна и тръгна по коридора, отвори задната врата и излезе на двора.

Тревата пожълтяваше, умираше.

Трепетликите, отделящи имота им от съседите, се бяха освободили от листата си буквално за една нощ.

Подът на бараката за дърва още беше покрит с трески и парченца кора от миналогодишния запас. Итън извади брадвата от дръвника и си представи как Тереза е цепила дърва тук сама в студа, докато той още е спял.

Върна се в къщата, обхванат от някаква мрачна енергия.

Тереза беше в трапезарията с Бен и го гледаше как рисува.

— Итън? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна той.

Първият удар разцепи масичката за кафе по средата и двете й половини се огънаха навътре.

— Итън! Какво правиш, по дяволите?

Тереза вече се беше озовала в кухнята.

— Виждам… — Итън вдигна брадвата. — Шибания дъх на сина си в шибаната ни къща.

Следващият удар съсипа лявата половина на масата и разцепи дъба на три парчета.

— Итън, това са нашите мебели…

Той погледна жена си.

— Бяха нашите мебели. А сега са гориво. Да ти се намира брой от вестника?

— В спалнята ни.

— Би ли го донесла?

Когато Тереза се върна с броя на „Уейуърд Лайт“, Итън вече беше нацепил масата на достатъчно малки парчета, че да влязат в печката.

Намачкаха листата на вестника и ги напъхаха под подпалките.

Итън запали хартията.

Докато огънят се разгаряше, той извика Бен. Момчето се появи със скицник под мишница.

— Да?

— Ела да рисуваш при огъня.

Бен погледна съсипаната масичка за кафе.

— Ела, сине.

Момчето седна в люлеещия се стол до печката.

— Ще оставя вратата отворена — каза Итън. — Когато огънят се разгори добре, сложи още едно парче дърво.

— Добре.

Итън погледна Тереза, после към коридора.

Взе една чиния и тръгна след нея към кабинета. Заключи след себе си.

Светлината през прозореца бе сива, слаба, гаснеща.

— Сигурен ли си, че не ни виждат тук? — попита Тереза само с устни.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Да, но ще могат да ни чуват.

Настани я на стола и вдигна пръст пред устните си. Бръкна в джоба си и извади листчето, което беше прибрал преди половин час в участъка.

Тереза го разгъна.

Трябва ми достъп до задната част на крака ти. Събуй си панталона и се обърни. Съжалявам, но ще боли много.

Моля те, довери ми се. Много те обичам.

Тя вдигна очи от бележката.

Беше уплашена.

Започна да разкопчава джинсите си.

Той й помогна да ги смъкне. Имаше нещо неочаквано еротично в това — изпита импулс да продължи да я съблича. В края на краищата това беше столът за чукане.

Тереза се обърна и вдигна крака във въздуха, сякаш се протягаше.

Итън се премести отстрани на стола.

Беше деветдесет процента сигурен, че се намира извън обхвата на камерата, която, ако съдеше по видяното в кабинета на Пилчър, гледаше към библиотеката в отсрещния край на стаята.

Остави чинията на пода и си съблече палтото.

Клекна, отвори единия от големите джобове с капаци и извади всичко, което бе взел от работата си днес следобед.

Шишенце спирт.

Памук.

Марля.

Моментално лепило.

Тънко фенерче.

Форцепс, отмъкнат от операционната в комплекса.

Сгъваем нож „Спайдерко Харпи“.

Загледа се в левия крак на Тереза; миризмата на горящо дърво пропълзяваше под вратата от дневната. Бързо откри стария бял белег — приличаше на следа от мъничка гъсеница. Отвори шишенцето спирт, сложи топче памук на гърлото му и го обърна.

Острата миризма на изопропилов алкохол изпълни стаята.

Обработи белега със спирта и пусна памука в чинията. Отвори сгъваемия нож. Острието му изглеждаше зло — назъбено и извито като нокътя на хищна птица. Напои друго топче памук и стерилизира острието, после и форцепса.

Тереза го гледаше с поглед, в който се четеше нещо като ужас.

— Не гледай — оформи само с устни той.

Тя кимна, сви устни и стисна зъби от напрежение.

Когато върхът на ножа докосна горния край на белега, тялото й се скова. Итън не беше събрал нужния кураж да започне разреза, но въпреки това го направи.

Тереза рязко пое дъх през зъби, когато острието проникна през кожата й.

Итън погледна за миг ръцете й, свити в юмруци.

Откъсна се от момента.

Острието беше безумно остро, но това беше добре дошло. Без никакво съпротивление, сякаш режеше топло масло, Итън го прокара с лекота по белега на жена си. Нямаше чувството, че й причинява болка, но лицето й бе изкривено и червено, кокалчетата на пръстите й побеляха, а по крака й потече права струйка кръв.

Итън помнеше това изражение.

Тази яростна и прекрасна решимост.

От нощта, в която се роди синът им.

Острието бе проникнало на половин, може би един сантиметър и той се зачуди дали е срязал достатъчно дълбоко, за да стигне до мускула.

Внимателно извади ножа и го остави на чинията. Кръвта покриваше острието, гъста като смазка. Капките кръв капеха по белия порцелан. Гащичките на Тереза се покриха с червени петна, кръвта се събираше в процепите между пръчките на стола.

Итън взе форцепса.

Включи фенерчето и го захапа.

Наведе се, за да разгледа разреза отблизо.

С лявата си ръка разтвори раната.

С дясната вкара форцепса.

По лицето на Тереза се стичаха сълзи, тя скубеше косата си с ръце. Итън се съмняваше, че би издържала още рязане, ако се наложи да проникне по-надълбоко.

Бавно отвори форцепса.

Тереза издаде най-високия звук дотук — нещо дълбоко и гърлено.

Пръстите й се впиха в тапицерията на дръжките.

Най-трудното бе, че не можеше да й каже нито дума, за да я окуражи или утеши.

Освети раната.

Видя мускула.

Микрочипът проблесна като перла на повърхността му.

Той взе ножа от чинията.

„Успокой си ръцете“.

Потта пареше в очите му.

„Почти стигнах, мила“.

Пъхна ножа в раната и кръвта потече по крака й. Тереза трепна, когато върхът на ножа докосна мускула, но Итън не се поколеба.

Вкара върха на ножа между мускула и чипа и го освободи.

Извади острието с чипа в края му.

Беше затаил дъх.

Вдиша дълбоко, докато оставяше ножа в чинията.

Тереза го гледаше с напрегнато очакване.

Той кимна, усмихна й се и й подаде марля. Тя я взе и я притисна в раната. Кръвта я напои почти моментално и Итън й подаде нова.

Най-лошата болка като че ли отшумяваше, червенината на лицето на Тереза намаляваше, сякаш тя се съвземаше от треска.

След пет минути вече можеха да се оправят с течащата кръв.

След двайсет тя спря напълно.

Итън напои още едно топче памук със спирт и почисти разреза, а Тереза се мръщеше от щипането.

После той притисна краищата на раната, свали със зъби капачката на лепилото, изстиска голяма капка и я размаза по дължината на разреза.

Навън вече бе почти тъмно и в кабинета с всяка секунда ставаше все по-студено.

Итън държа раната затворена пет минути, после я пусна.

Лепилото държеше.

Итън се премести пред стола и доближи устни до ухото на Тереза.

— Извадих го. Справи се изумително.

— Много ми беше трудно да не изкрещя.

— Лепилото действа, държи раната затворена, но трябва да останеш неподвижна известно време. Нека да изсъхне съвсем.

— Замръзвам.

— Ще ти донеса одеяла.

Тя кимна.

Той й се усмихна.

В ъгълчетата на очите й още имаше сълзи.

— Дай да го видя — оформи с уста тя.

Итън вдигна ножа от чинията и го задържа пред лицето на Тереза.

Микрочипът беше покрит със засъхваща кръв, която ставаше все по-гъста.

Мускулите на челюстта й се стегнаха гневно. От посегателството върху нея.

Тя погледна Итън.

Не каза нищо, но нямаше и нужда. Той виждаше ясно думите, изписани на лицето й. Мръсни кучи синове.

Свали чипа от острието, избърса кръвта и тъканта с марля и й го даде. После бръкна в джоба на ризата си и извади златния накит, който й бе купил следобед. Тънка златна верижка с медальон във формата на сърце.

— Не трябваше — каза тя.

Итън отвори медальона.

— Дръж микрочипа в сърцето — прошепна й. — Носи го непрекъснато, освен ако не ти кажа друго.

В дневната беше направо топло. Бузите на Бен лъщяха на светлината на огъня. Той скицираше отворената печка. Пламъците. Почерняващото дърво вътре. Парчетата от разбитата масичка за кафе, пръснати около нея.

— Къде е мама?

— Чете в кабинета. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Да не я безпокоим известно време, а? Имала е тежък ден.

Итън взе няколко одеяла от отделението под канапето и се върна в кабинета.

Тереза трепереше.

Той я зави.

— Ще ти приготвя нещо топло за вечеря.

Тя се усмихна въпреки болката.

— Чудесно.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Излез след час, но колкото и да те боли, върви нормално. Ако те засекат на камерите, че куцаш, ще се досетят.

Итън стоеше до кухненската мивка и се взираше в мрака навън. Преди три дни лятото беше свършило. Листата започваха да пожълтяват. Господи, есента бе дошла и отминала за миг — от август до декември за седемдесет и два часа.

Плодовете и зеленчуците в хладилника почти със сигурност щяха да са им последните пресни продукти за следващите няколко месеца.

Напълни една тенджера с вода и я сложи на печката да заври.

Сложи до нея тиган, включи котлона на средно и наля зехтин.

Бяха им останали пет зрели домата — напълно достатъчно.

Планът за вечеря започна да се оформя.

Смачка скилидка чесън, наряза лук, изсипа всичко в тигана.

Докато чесънът и лукът цвърчаха, наряза доматите.

Все едно стоеше в кухнята им в Сиатъл. През късните съботни следобеди понякога пускаше плоча на Телониъс Мънк, отваряше бутилка червено вино и се потапяше в приготвянето на страхотна вечеря за семейството. Нямаше по-добър начин да разпусне след дълга седмица. Този момент приличаше на онези спокойни вечери, с всичките атрибути на нормалното. С изключение на това, че преди половин час беше извадил проследяващ микрочип от крака на жена си на единственото място в къщата, където не се намираха под непрекъснато наблюдение.

„С изключение на това“.

Добави доматите, размеси ги с лука, наля още зехтин и се наведе над печката, за да подуши ароматната пара: мъчеше се поне за миг да прегърне илюзията.

Тереза дойде, докато измиваше пастата. Усмихваше се и на Итън му се стори, че долавя болка в усмивката й — едва доловимо напрежение, — но походката й бе твърда. Вечеряха като семейство на едно одеяло в дневната, сгушени около печката и слушащи радио.

Хектър Гейтър свиреше Шопен.

Храната беше добра.

Топлината ги обгръщаше.

И всичко свърши прекалено бързо.

След полунощ.

Бен спеше.

Бяха изгорили цялата масичка за два часа и сега къщата отново се беше превърнала във фризер.

Итън и Тереза лежаха в леглото, обърнати един към друг.

— Готова ли си? — прошепна той.

Тя кимна.

— Къде е медальонът?

— Нося го.

— Свали го и го остави на нощната масичка.

— А сега какво? — попита тя, след като изпълни заръката му.

— Ще изчакаме една минута.

Облякоха се на тъмно.

Итън провери сина им. Момчето спеше дълбоко. Двамата с Тереза слязоха долу.

Без да кажат нито дума.

Докато отваряше вратата, Итън вдигна качулката на черния си анцуг и даде знак на Тереза да направи същото.

Излязоха.

Улични лампи и осветени веранди нарушаваха тук-там мрака.

Нощта бе леденостудена, без звезди в небето. Излязоха на средата на улицата.

— Вече можем да говорим — каза Итън. — Как ти е кракът?

— Ужасно боли.

— Ти си героиня, скъпа.

— Мислех, че ще припадна. Де да бях.

Тръгнаха на запад към парка.

Скоро чуха реката.

— Тук в безопасност ли сме? — попита Тереза.

— Никъде не сме в безопасност. Но поне камерите не могат да ни засекат без чиповете.

— Имам чувството, че пак съм на петнайсет и се измъквам от къщи. Толкова е тихо.

— Обичам да излизам късно нощем. Никога ли не си го правила? Нито веднъж?

— Разбира се, че не.

Кривнаха от улицата и продължиха през игрището.

На петдесет метра от тях една улична лампа осветяваше люлки.

Продължиха да вървят, докато стигнаха края на парка, до самата река.

Седнаха в пожълтяващата трева.

Итън надушваше водата, но не можеше да я види. Не можеше да види и ръцете си дори ако ги вдигнеше пред себе си. За първи път намираше пълния мрак за толкова уютен.

— Не биваше да ти казвам — каза той. — Стана в момент на слабост. Просто повече не можех да търпя тази лъжа помежду ни. Това, че не сме в крачка.

— Разбира се, че трябваше да ми кажеш.

— Защо?

— Защото този град е пълна измислица.

— Само че навън няма нищо по-добро. Ако си имала мечти да се махнеш от Уейуърд Пайнс, аз разруших тази мъничка надежда.

— Винаги съм предпочитала истината. И още искам да се махна.

— Това е невъзможно.

— Всичко е възможно.

— Ще ни убият още първия час.

— Не мога да живея повече така, Итън. Цял ден си мислих за това. Не мога да спра да мисля за това. Няма да живея в къща, в която ме шпионират. В която трябва да шепна, ако искам да проведа истински разговор със съпруга си. Не желая да живея в град, в който синът ми отива на училище и не знам на какво го учат. Ти знаеш ли на какво го учат?

— Не.

— И го приемаш за нормално?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай направи нещо по въпроса.

— Пилчър има сто и шейсет души, които живеят в планината.

— А ние сме четиристотин, почти петстотин.

— Те са въоръжени. За разлика от нас. Виж, не ти разказах онези неща, за да ме караш да вдигна всичко във въздуха.

— Няма да живея така.

— Какво искаш от мен, Тереза?

— Оправи нещата.

— Нямаш представа какво искаш.

— Искаш синът ти да порасне…

— Ако изгарянето на града до шибаните му основи би променило нещата поне мъничко за теб и Бен, бих го подпалил още през първия си ден като шериф.

— Губим го.

— Какво искаш да кажеш?

— Започна миналата година. И нещата само се влошават.

— В какъв смисъл?

— Той се отдръпва, Итън. Не знам с какво му пълнят главата, но ни го отнемат. Помежду ни има стена.

— Ще разбера.

— Обещаваш ли?

— Да, но трябва и ти да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Да не казваш на никого нито дума от онова, което ти разказах. Абсолютно нищичко.

— Ще направя всичко по силите си.

— И още нещо.

— Какво?

— За първи път сме заедно в Уейуърд Пайнс, без да ни наблюдават камери.

— И какво?

Той се наведе и я целуна в мрака.

Вървяха през града.

Итън усети как ледени мушици докосват лицето му.

— Това сняг ли е?

В далечината светлината на една самотна улична лампа се беше превърнала в сцена за снежинките.

Нямаше вятър. Снежинките падаха право надолу.

— Зимата дойде — каза Тереза.

— Но само преди няколко дни беше лято.

— Лятото е дълго. Зимата също. Пролетта и есента профучават. Миналата зима продължи девет месеца. Снегът по Коледа беше три метра.

Той хвана облечената й в ръкавица ръка.

В цялата долина не се чуваше нито звук.

Цареше тотална тишина.

— Бихме могли да сме къде ли не — каза Итън. — В някое село в швейцарските Алпи. Просто двама влюбени, излезли на нощна разходка.

— Не го прави — предупреди го Тереза.

— Кое?

— Не се преструвай, че сме на друго място и в друго време. Хората, които го правят в този град, полудяват.

Избягваха Главната, вървяха по страничните улички.

Къщите бяха тъмни. От комините не се издигаше дим и пълният със снежинки въздух бе чист и свеж.

— Понякога чувам писъци и крясъци — каза Тереза. — Далечни, но ги чувам. Бен никога не споменава за тях, но знам, че и той ги чува.

— Това са абитата — каза Итън.

— Странно, че никога не ме е питал какви са тези звуци. Сякаш вече знае.

Продължиха на юг след болницата по пътя, който уж водеше извън града.

Лампите останаха зад тях.

Мракът стана още по-плътен.

По пътя се беше натрупал един сантиметър сняг.

— Днес ходих при Уейн Джонсън — каза Итън.

— Трябва да го заведа на вечеря утре.

— Излъгах го, Тереза. Казах му, че нещата ще станат по-добри. Казах му, че това е просто най-обикновен град.

— И аз. Но така те накараха да кажеш, нали?

— Никой не ме кара да правя каквото и да било. В крайна сметка винаги опира до избор.

— Как се справя той?

— Как мислиш? Уплашен е. Объркан. Мисли си, че е мъртъв и че това е адът.

— Ще избяга ли?

— Вероятно.

В началото на гората Итън спря.

— Оградата е на километър и половина напред.

— На какво приличат? — попита тя. — Абитата имам предвид.

— Като на всички гадни неща, излезли от детските ти кошмари. Чудовищата в шкафа, под леглото. И са милиони.

— И ми казваш, че между нас и тях има само една ограда?

— Голяма ограда. По която тече ток.

— О, ами в такъв случай…

— Освен това по върховете има снайперисти.

— А Пилчър и хората му живеят в безопасност в планината.

Тереза направи няколко крачки по пътя. Снегът се натрупваше по раменете и качулката й.

— Кажи ми нещо. Какъв е смисълът от всичките тези красиви къщички с белите огради?

— Мисля, че той се опитва да запази нашия начин на живот.

— За кого? За нас или за себе си? Може би някой трябва да му каже, че нашият начин на живот е минало.

— Опитах се.

— Трябва всички да сме в онази планина и да измислим нещо. Няма да прекарам остатъка от живота си в някакъв смахнат град-играчка.

— Е, началникът не споделя възгледите ти. Виж, няма да оправим нещата тази нощ.

— Знам.

— Но ще ги оправим.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Дори това да означава да изгубим всичко?

— Дори това да означава да изгубим живота си. — Итън пристъпи към нея, разпери ръце и я прегърна. — Моля те да ми се довериш. Трябва да продължиш, сякаш нищо не се е променило.

— Това ще направи срещите ми с психотерапевта интересни.

— Какви срещи?

— Веднъж месечно ходя на психотерапевт. Мисля, че всички ходят. Това е единственото време, когато можеш да говориш открито с друг човек. Трябва да споделяме своите страхове, мислите си, тайните.

— За всичко ли можеш да говориш?

— Да. Мислех си, че знаеш за тези срещи.

Итън усети как настръхва.

Потисна надигащата се ярост — сега тя нямаше да му помогне.

— С кого се срещаш? — попита той. — С мъж? Или с жена?

— С жена. Много е красива.

— Как се казва?

— Пам.

Итън затвори очи и вдиша дълбоко студения, ухаещ на борове въздух.

— Познаваш ли я? — попита Тереза.

— Да.

— От хората на Пилчър ли е?

— На практика е дясната му ръка. Не бива да й казваш нищо за тази нощ. Нито за чипа. Разбираш ли? Нищо. Иначе семейството ни ще бъде избито.

— Добре.

— Преглеждала ли е някога крака ти?

— Не.

— Някой друг правил го ли е?

— Не.

Итън си погледна часовника. 2:45. Почти беше време.

— Виж, трябва да ида на едно място. Ще те изпратя до вкъщи.

— Пак ли ще се виждаш с Кейт? — попита тя.

— И с групата й. Пилчър умира да разбере какво са намислили.

— Нека дойда и аз.

— Не може. Тя очаква само мен. Ако изведнъж види и теб, нещата могат да станат…

— Неловки ли?

— Може да се уплаши. Освен това тя и хората й може да са убили един човек.

— Кого?

— Дъщерята на Пилчър. Била е шпионин. Важното е, че не знам дали са опасни, или не.

— Моля те, внимавай.

Итън хвана жена си за ръка и тръгнаха обратно към дома.

Светлините на Уейуърд Пайнс изглеждаха мъгливи от снега.

— Винаги, обич моя — каза той.

17

Докато стоеше в гората сред боровете, тя си помисли, че няма нищо по-красиво от снежинки, гледани през уред за нощно виждане.

Преди десет години имаше горски пожар на пет километра от центъра на града. Тогава беше стояла сред горящите дървета и бе гледала падащите от небето сажди. Сегашната гледка й напомни за онзи ден, само дето снегът светеше в зелено. Изгарящо зелено. Всяка снежинка оставяше луминесцентна следа. Земята между дърветата, пътят, покритите със сняг покриви на къщите в града — всички те светеха като LED екрани.

Снегът по раменете на Итън и Тереза също светеше.

Сякаш бяха поръсени с някакъв вълшебен прах.

На Пам дори не й се наложи да се крие зад някое дърво.

Доколкото можеше да прецени, Итън не беше донесъл фенерче, а в гората, отвъд светлините на верандите, мракът бе толкова гъст, че тя не се страхуваше, че ще я видят. Трябваше само да стои абсолютно мълчаливо на четири-пет метра от тях и да слуша.

Не би трябвало да е тук.

Технически беше изпратена да наблюдава новопристигналия Уейн Джонсън. Това беше втората му нощ в Уейуърд Пайнс, а втората нощ бе нощта на бегълците. Но Пам започваше да си мисли, че Уейн може да влезе в правия път по-бързо от предвижданията. Че няма да създаде значителни проблеми. В края на краищата той бе търговец на енциклопедии. Нещо в естеството на професията му предполагаше конформизъм — поне за нея.

Затова се беше вмъкнала в празната къща срещу дома на Итън и бе заела позиция зад завесите на дневната, с пряка видимост към предната им врата.

Пилчър щеше да се вбеси, че е зарязала мисията си. Отначало щеше да си изпати здравата заради решението си, но после, когато най-сетне се успокоеше и я изслушаше, шефът й щеше да остане очарован от резултатите от избора й.

Беше го правила и преди с Кейт Болинджър. Бе я следила нощем в продължение на две седмици преди най-сетне да я хване как излиза от дома си. Но проследяването на Кейт и съпруга й беше друга история. Пам я беше изгубила бързо след това, когато Кейт буквално изчезна под земята. Беше се опитала да убеди Пилчър да отдели по-сериозни ресурси в тази насока, но той я бе отрязал, тъй като Алиса вече се беше заела със случая.

„И как проработи това за теб?“

Личното й мнение бе, че старецът търпи прекалено много дивотии от шерифа си.

Не го схващаше. Не разбираше какво точно вижда Пилчър в Бърк. Да, Итън можеше да се оправя. Да, имаше уменията да управлява града, но, за бога, никой не си заслужаваше неприятностите, на които ги беше подложил.

Ако зависеше от нея — а един ден щеше да зависи, — щеше да се справи с Итън и семейството му още преди две седмици.

Щеше да окове Бен и Тереза за стълба зад оградата.

И да остави абитата да се погрижат за тях.

Понякога заспиваше, представяйки си писъците на сина на Итън, лицето на Итън, докато гледа как момчето му, а после и жена му биват изкормени пред очите му. Нямаше обаче да нахрани абитата със самия него. Щеше да го затвори за месец, може би два. По дяволите, може пък и за година. Колкото е необходимо. Щеше да го накара да гледа отново и отново как абитата изяждат семейството му. Да пуска записа да се върти безкрайно в килията му. С включен звук. И едва когато го пречупеше по всеки възможен начин, когато тялото му се превърнеше в немощна черупка за съсипания му ум, тогава и само тогава щеше да го върне в града. Щеше да му даде хубава дребна работа, може би сервитьор или секретар — нещо незначително, отегчаващо, смазващо душата.

Разбира се, щеше да го проверява всяка седмица.

И ако се справеше добре, щеше да запази достатъчно от ума му, за да си спомня коя е тя и всичко, което му е отнела.

И той щеше да доживее остатъка от дните си като жалка отрепка, подобие на човешко същество.

Това беше начинът да се справиш с хора като Итън Бърк. С хора, които се опитват да избягат. Унищожаваш ги. Превръщаш ги в ужасяващ пример за всички останали.

И категорично не ги правиш шерифи.

Тя се усмихна.

Беше го спипала.

Най-сетне.

Фантазията, за която си мечтаеше, докато лежеше в стаята си в планината, най-сетне, за първи път, изглеждаше постижима.

Това я правеше невероятно щастлива.

Застанала в мрака между боровете, сред горящите зелени снежинки, падащи около нея, Пам не можеше да спре да се усмихва.

18

Итън стоеше на ъгъла на Главната и Осма пред двукрилата врата на операта, побираща четиристотин души. Сградата беше заключена за през нощта и фоайето от другата страна на стъклото тънеше в мрак, постерите в рамки на представления от Бродуей не се виждаха. Представления се изнасяха от време на време — музикални рецитали, самодеен театър, събрания на кметството. В петък вечер се прожектираха класически филми и на всеки две години тук се провеждаха изборите за кмет и общински съвет.

Той си погледна часовника — 03:08.

Не беше в стила на Кейт да закъснява с осем минути за каквото и да било.

Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

Снегът беше спрял. Студът беше безпощаден.

Итън запристъпва от крак на крак, но това не успя да го стопли.

На ъгъла на сградата се появи сянка и тръгна право към него. Снегът скърцаше под краката й.

Итън се напрегна. Не беше Кейт.

Тя не вървеше така и изобщо не беше толкова едра.

Итън стисна автоматичния нож в джоба си. „Трябваше да си тръгна след петата минута. Това беше знак, че нещо не е наред“.

Мъжът — с черно яке с качулка — спря пред него.

Беше по-висок от Итън и с по-широки рамене. Беше брадясал и миришеше на мандра.

Итън бавно измъкна ножа от джоба си и пъхна палец в дупката на острието.

Едно движение и ножът щеше да се отвори.

Едно замахване и гърлото на мъжа щеше да се отвори.

— Много лоша идея — каза мъжът.

— Къде е Кейт?

— Ето какво ще стане. Първо. Ножът отива обратно в джоба ти.

Итън пъхна ръка в джоба си, но не пусна ножа.

Разпозна мъжа от снимката в досието му, но никога не го беше виждал в града и в този момент, на студа и с опънати нерви, не можеше да си спомни името му.

— Второ. Виждаш ли онзи храст? — Мъжът посочи през кръстовището на Главната и Осма към една голяма хвойна. Издигаше се зад една дървена пейка — автобусна спирка, която никога не бе виждала автобус. Просто поредният изкуствен детайл на това място. Веднъж седмично една старица, която губеше ума си, седеше по цял ден на пейката в очакване на автобус, който никога нямаше да дойде.

— Ще пресека улицата — каза мъжът. — Среща зад храста след три минути.

И преди Итън да успее да отговори, му обърна гръб.

Итън го гледаше как пресича празното кръстовище, докато светофарът се сменяше от жълто на червено.

Зачака.

Част от него крещеше, че нещо е излязло извън релси — Кейт беше онази, която трябваше да се срещне с него.

Че трябва веднага да се прибере у дома.

Мъжът пресече улицата и изчезна зад храста.

Итън продължи да чака, докато светофарът направи три цикъла. После излезе от навеса и тръгна през улицата.

Докато пресичаше, най-после се сети как се казва мъжът — Брадли Иминг.

По Главната всичко беше притихнало.

Изнервяше го — пълната пустота на улицата. Тъмните сгради. Светофарът, който бръмчеше над него и хвърляше редуваща се зелена, жълта и червена светлина върху снега.

Стигна до пейката, заобиколи храста.

Щеше да се случи нещо лошо.

Усещаше го.

Предчувствието жужеше зад очите му като сигнал за тревога.

Така и не чу стъпките, само усети топлия дъх на тила си половин секунда преди светът да потъне в мрак.

Първата му реакция бе да се бори, ръката му отново бръкна в джоба, затърси ножа.

Земята го блъсна силно, бузата му се зарови в снега. Имаше чувството, че неколцина мъже са наскачали върху гърба му.

Отново надуши сладникавата, наситена миризма на мандра.

— А сега кротувай — прошепна гласът на Брадли в ухото му.

— Какво правиш, мамка му?

— Не ми приличаш на човек, който би позволил доброволно да му завържат очите. Прав ли съм?

— Да.

Итън се напъна, направи последен опит да измъкне ръката си изпод себе си, но без резултат. Беше напълно обездвижен.

— Ще направим една малка разходка из града — каза Иминг. — За да изгубиш напълно ориентация.

— Кейт не спомена нищо такова.

— Искаш ли да я видиш, или не?

— Искам.

— Значи ще стане така. Има някои условия, които не подлежат на договаряне, както се изразявате вие. Или можем още сега да сложим край на цялата работа.

— Не. Трябва да я видя.

— Сега ще се изправим. После ще ти помогнем ти да се изправиш. Няма да ми се нахвърлиш или нещо такова, нали?

— Ще се опитам да се сдържа.

Тежестта изчезна.

Итън трескаво пое така нужната му глътка въздух.

Ръце го награбиха под мишниците, изправиха го на крака, но не го пуснаха.

Изведоха го на кръстовището на Главната и Осма. Итън непрекъснато си повтаряше, че е обърнат на север.

— Помниш ли играта на сляпа баба? — каза Иминг. — Сега ще те завъртим, приятел, но не се безпокой. Няма да те оставим да паднеш.

Въртяха го цели двайсет секунди — толкова бързо, че светът продължи да се върти и след като спряха.

— Да го поведем натам — каза Иминг на другите.

Итън вървеше несигурно и залиташе като пияница след затварянето на бара, но те го държаха.

Вървяха дълго, много след като Итън изгуби всякаква представа къде е.

Никой не проговаряше.

Чуваше се единствено дишането им и скърцането на снега.

Най-сетне спряха.

Итън чу скърцане, сякаш отваряха врата на ръждясали панти.

— Предупреждение. Тази част е малко сложна — каза Иминг. — Обърнете го, момчета. Аз слизам пръв. И проверете отново превръзката на очите му.

Когато го завъртяха на сто и осемдесет градуса, Иминг каза:

— Сега ще те смъкнем на колене.

Мястото, откъдето идваше гласът му, беше различно — сякаш идваше някъде отдолу.

Коленете на Итън докоснаха снега.

Иминг каза:

— Ще хвана крака ти и ще го сложа на стъпало. Усещаш ли го? — Дясната подметка на Итън докосна тясна пречка. — А сега сложи другия си крак до него. Браво. Момчета, дръжте му ръцете. Шерифе, продължавай в същия дух.

Макар че не можеше да вижда, Итън имаше чувството, че е надвиснал над дълбока пропаст.

Стъпи на следващата пречка.

— Момчета, сложете ръката му на горната пречка.

— Колко е дълбоко? — попита Итън. — И искам ли изобщо да знам?

— Трябва да се спуснеш по още двайсетина пречки.

Гласът на Иминг бе отдалечен, много под него, и отекваше.

Итън опипа пречката, за да прецени ширината й.

Въжената стълба беше несигурна. И се люлееше.

Когато краката му най-после стигнаха твърдото неравно дъно, Иминг го хвана за ръка и го замъкна няколко крачки настрани.

Итън чу как стълбата трака, докато останалите се спускат, след което ръждивите панти изскърцаха отново.

Някъде горе се затвори врата.

Иминг застана зад него и развърза възела.

Превръзката падна.

Итън стоеше ма най-изронения бетон, който бе виждал. Погледна Иминг. Мъжът държеше газен фенер, който превръщаше лицето му в колаж от светлина и сенки.

— Какво е това място, Брадли? — попита Итън.

— Знаеш името ми, а? Колко мило. Преди да стигнем до въпроса за мястото, искам да си поговорим за това дали ще дишаш достатъчно дълго, за да разбереш. Дали ще станеш един от нас, или ще те убием на място.

Звукът на стъпки накара Итън да се обърне.

Озова се лице в лице с двама млади мъже с черни якета с качулки; и двамата държаха мачете и го гледаха с напрегнато внимание, което подсказваше, че всъщност им се иска да ги използват.

— Беше предупреден — каза Брад.

— Без чип или да не си правя труда да идвам.

— Точно така. И сега ще видим колко добре следваш инструкции. Събличай се.

— Какво?

— Събличай се.

— Няма да стане.

— Ето как стоят нещата. Тези двамата ще проверят всеки квадратен сантиметър от дрехите ти, докато аз проверявам всеки квадратен сантиметър от тялото ти. Знам, че си бил с чип, когато си се срещнал с Кейт снощи. Това означава, че е по-добре да видим хубав, пресен, грозен като дявола шев отзад на крака ти. Ако го няма, ако стигна до заключението, че се опитваш да ни изиграеш, познай какво следва?

— Брад, направих точно…

— Познай. Какво.

— Какво?

— Ще те накълцаме тук, на място. И знам какво си мислиш. „Това означава началото на война, Брад“. Това си мислиш, нали? Е, познай отново. Не ни пука. Готови сме.

Итън разкопча колана си и смъкна джинсите и боксерките.

— Трошете си главите, щом искате.

Свали якето и го метна на единия от мъжете с мачете. Докато събличаше фланелката си, Брад клекна зад него и прокара облечен в ръкавица пръст по разреза.

— Пресен е — каза той. — Сам ли го направи?

— Да.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Гледай да го държиш чист, докато заздравее. Събуй ботушите.

— Няма ли първо да почерпите?

Корава група — никой дори не се изкиска.

След малко Итън стоеше чисто гол.

Фенерът не хвърляше много светлина, докато тримата клечаха около него и преглеждаха дрехите му — обръщаха всеки джоб и ръкав.

Стените на древния тунел бяха на метър и осемдесет една от друга и още толкова високи. Накъдето и да погледнеше, бетонът бе изронен до такава степен, че почти не приличаше на бетон. Спокойно можеше да се намират в катакомби под някой европейски град, макар че най-вероятно това бе просто една от последните останки от инфраструктурата на оригиналния Уейуърд Пайнс от двайсет и първи век.

Тунелът вървеше по лек наклон, вероятно към източната част на града. Имаше логика. От високите планини наоколо вероятно се стичаха големи количества вода по време на бурите и в началото на лятото, когато снегът се топеше. Дори сега по разпадащия се бетон под краката на Итън течеше мъничко поточе.

Брад му метна бельото и каза:

— Можеш да се обличаш.

Докато вървяха по тунела и водата се плискаше под краката им, в студения влажен въздух витаеше ясно доловимо разочарование — тези селски момчета искаха да го убият, копнееха да го нарежат на парчета. А той не им беше дал повод да го направят.

Таванът беше достатъчно нисък, за да го кара да се движи приведен.

Тунелът бе истинска развалина.

По стените се виеха пълзящи растения.

Корени.

Вода се стичаше на струйки по стените и капеше от тавана.

Фенерът осветяваше само на пет-шест метра пред тях и отвъд светлината се чуваше забързаното шумолене на дребни създания, които се разбягваха.

Минаваха през кръстовища с други тунели.

Покрай още стълби, изкачващи се нагоре в мрака.

Краката на Итън стъпкваха какво ли не.

Камъни.

Пръст.

Боклуци, домъкнати от планината от силните дъждове.

Череп на плъх.

Не знаеше от колко време се мъкнат през тунела.

Изглеждаше едновременно и цяла вечност, и броени секунди.

Въздухът се промени.

Стана застоял и малко по-топъл, отколкото в града.

Сега вървяха срещу постоянен ветрец, който носеше свежия мраз на света горе.

Струйките по пода се превърнаха в поток и към пляскането на краката им във водата започна да се добавя нов, по-плътен звук.

Излязоха от тунела в каменисто речно корито.

Заизкачваха се.

Когато спряха да си поемат дъх, Итън най-сетне идентифицира шума, който вече бе толкова силен, че щеше да се наложи да вика, за да го чуят.

Не можеше да го види в потискащия мрак без звезди, но наблизо имаше водопад. Той чуваше как водата се разбива в скалите с постоянен грохот; лицето му бе влажно от стелещата се водна мъгла.

Мъжете тръгнаха и той последва сиянието на фенера като спасително въже, докато се изкачваха в гъстата борова гора.

Не се виждаше никаква пътека.

Шумът на водопада постепенно заглъхна, а после изчезна. Итън вече чуваше само собственото си тежко дишане във все по-редкия въздух.

В тунела му беше студено. Сега се потеше.

И продължаваха да се изкачват.

Дърветата бяха толкова нагъсто, че по земята почти нямаше сняг.

Итън непрекъснато поглеждаше надолу по склона, мъчеше се да види светлините на Уейуърд Пайнс, но навсякъде бе тъмно като в рог.

Изведнъж гората нямаше накъде да продължи.

Дърветата просто опираха в скала.

Мъжете не спряха, дори не забавиха крачка, а продължиха направо нагоре по скалата.

— Стръмно е, но има пътека — подвикна Иминг. — Просто стъпвай точно там, където стъпваме ние, и се радвай, че е тъмно.

— Защо? — попита Итън.

Онези само се изсмяха.

В гората беше стръмно.

А това бе направо безумно.

Иминг закачи фенера за кожен ремък и го метна през рамо, за да използва и четирите си крайника.

Защото му трябваха.

Наклонът бе много по-голям от петдесетте градуса, които могат да накарат обикновения човек да се насере от страх. По скалата минаваше стоманено въже, покрай което имаше някакво подобие на пътека — малки вдлъбнатини и издатини, на които да намериш опора. Повечето бяха естествени. Някои изглеждаха дело на човешка ръка. Катеренето по това нещо изглеждаше като чисто самоубийство.

Итън се вкопчи в ръждивото въже — тук то означаваше живот.

Не виждаше нищо освен мижавото петно осветена от фенера скала.

След първия завой наклонът стана още по-стръмен.

Итън нямаше представа колко високо са се изкачили, но имаше ужасяващото чувство, че вече са над гората.

Вятърът се усили.

Без защитата на дърветата по скалата се беше натрупал половин сантиметър сняг.

И вече освен стръмна тя беше и хлъзгава.

Дори Иминг и хората му намалиха маниакалното си темпо и стъпваха внимателно, като гледаха всяка стъпка да е сигурна.

Ръцете на Итън се сковаха от студ.

На тази височина по въжето имаше полепнал сняг

След шестия завой положението стана съвсем безумно — скалата продължаваше вертикално нагоре.

Итън вече трепереше.

Краката му се бяха превърнали в желе.

Не беше сигурен, но май напрежението от катеренето бе скъсало конците на раната му и по крака му се стичаше струйка кръв и се събираше в ботуша му.

Спря, за да си поеме дъх и да събере кураж.

Когато отново погледна нагоре, фенерът беше изчезнал.

Над него нямаше нищо, надолу също.

Само безкраен, готов да го погълне мрак.

— Шерифе!

Гласът на Иминг.

Итън отново погледна нагоре и надолу — и пак не видя нищо.

— Бърк! Насам!

Той погледна настрани.

Светлината беше там, на пет-шест метра от него, но вече не се изкачваше. Другите някак бяха успели да се придвижат по отвесната скала.

— Идваш ли, или не?

Итън погледна надолу и я видя на един разкрач от себе си — една-единствена дъска, широка петнайсетина сантиметра, закрепена за скалата. И по-тънко въже, минаващо успоредно на нея.

— Хайде! — извика Иминг.

Итън прекрачи близо метър и стъпи на дъската. Беше покрита с киша и задната половина на каубойския му ботуш стърчеше над ръба.

Вкопчи се във въжето, понечи да премести десния си крак, но гладката подметка изгуби сцепление на заледената дъска.

Краката му увиснаха.

Писъкът, който чу, беше негов.

Гърдите му се блъснаха в скалата, ръката му едва държеше въжето, тежестта му го повличаше надолу.

Иминг му викаше нещо, но Итън не можеше да разбере думите.

Беше изцяло съсредоточен върху студеното боцкащо въже, чувстваше как хватката му бавно се изплъзва.

Видя как се подхлъзва, представи си как размахва ръце и крака. Нима имаше нещо по-лошо от падане в пълен мрак? През деня поне ще виждаш земята, която лети към теб, за да те довърши, и имаш шанс, колкото и малък да е, да се подготвиш.

Набра се на въжето и стъпи някак си на дъската.

Облегна се на скалата.

Задъхан.

С кървящи длани.

С разтреперани крака.

— Ей, задник! Искаше да литнеш ли, а?

Мъжете се разсмяха и стъпките им се отдалечиха.

Итън нямаше време да се окопити.

След пет мига ужас фенерът изчезна зад някакъв ъгъл.

Итън продължи напред и за огромно негово облекчение пътеката стана по-широка.

Вече нямаше въжета и дъски.

Сега вървяха по леко наклонен корниз.

Може би се дължеше на изтощението и отшумяването на адреналина, но Итън пропусна напълно прехода.

От вън към вътре.

Сега фенерът осветяваше каменни стени навсякъде около него, дори над главата му, а температурата бе скочила с десетина градуса.

Стъпките им отекваха.

Бяха в пещера.

Някъде отпред се чуваха гласове.

И музика.

Внезапно блеснала светлина опари очите му.

Водачите му продължиха напред, но Итън спря при широката отворена врата.

Не схващаше какво точно вижда.

Не можеше да го намести в представите си.

Помещението беше с площ няколкостотин квадратни метра. Таванът се спускаше в ъглите и се извисяваше на повече от шест метра в центъра. Стените бяха с цвета на кирпич. Навсякъде имаше свещи. Факли. Газени фенери, висящи от тавана. Беше топло, топлината се излъчваше от голямото огнище в един ъгъл — ниша, от която очевидно пушекът излизаше навън. Навсякъде имаше хора. Събрали се на малки групи. Танцуваха. Седяха на столове около огъня. Трима музиканти свиреха на импровизирана сцена — тромпет, бас и пиано, явно разглобено и домъкнато тук на парчета. Зад него седеше Хектър Гейтър и свиреше някакво унило джаз парче, което подхождаше идеално на някой клуб в Ню Йорк. Всички бяха облечени в дрехи, които не биха могли да понесат прехода, който бе направил току-що Итън.

Хората пушеха.

Разговаряха на висок глас, за да надвикат музиката.

Усмихваха се.

Смееха се.

Миризмата на алкохол висеше във въздуха като парфюм.

И в следващия момент Кейт стоеше пред него.

Беше боядисала косата си в тъмнокафяво и носеше черна жилетка без ръкави.

Усмихната, с блеснали от алкохола очи, тя сякаш бе на косъм да се просълзи.

— Най-добрият джин бар във всички градчета на света. — Тя прокара длан по ръкава на якето му. — Май си имал труден преход. Да идем да ти намерим нещо сухо.

И го поведе през тълпата към другия край на помещението. Влязоха в една ниша, където на дървени закачалки висяха мокрите дрехи, с които хората бяха дошли тук.

— Четирийсет и втори номер, нали? — попита

Кейт.

— Да.

Тя му посочи черен костюм, висящ в края на закачалката — сухо, безупречно чисто официално облекло.

— Като предишния ти стил, а? Обувките и чорапите са под костюма. Обличай се и идвай.

— Кейт…

— Ще говорим там.

И го остави сам.

Итън свали якето, тениската, мокрите джинси. Покрай стената имаше пейка и той седна да събуе ботушите си и да огледа раната.

Няколко шева се бяха скъсали, но беше взел за всеки случай марля и лепенки.

Стегна крака си, за да спре кървенето, и избърса с мократа тениска струйката засъхнала кръв, която се спускаше до петата му.

Докато се връщаше при партито, Итън не можеше да отрече, че се чувства като нов човек. В съблекалнята имаше огледало и бе пригладил косата си в стила, в който я бе носил по времето, когато бе работил в службите.

Някой беше сковал бар покрай едната стена на пещерата.

Итън тръгна към него през тълпата и се настани на един висок стол.

Барманът дойде веднага.

Бяла риза, черна вратовръзка, черна жилетка.

Освежаващо старомодно.

Барманът сложи салфетка за коктейли на тъмното изподраскано дърво на бара.

Итън го позна от града. Не бяха разговаряли, но няколко дни в седмицата работеше като касиер в магазина за хранителни стоки.

— Какво да бъде? — попита мъжът, без с нищо да показва, че знае или му пука кой е Итън.

— Какво предлагате? — попита Итън и погледна бутилките, подредени пред огледалото на стената. Видя бърбън, скоч, водка. Познаваше марките, но всички бутилки бяха почти празни. За сметка на това бутилките без етикет и с бистра течност преобладаваха.

Около огледалото имаше окачени десетки моментални снимки. Една в центъра привлече вниманието му. Кейт и Алиса в близък план, облечени като млади момичета — кепета на вестникарчета, крещящ грим и перли. Бузите им бяха долепени. Изглеждаха подпийнали и безнадеждно щастливи.

— Сър? — каза барманът.

— „Джони Уокър“ син етикет. Чист.

— Всъщност онези бутилки са повече за атмосфера и много специални случаи.

— Добре. Тогава какво ще ми предложите?

— Правя гадно мартини.

— Бива.

Загледа как барманът сипва от различни бутилки без етикет в голяма чаша за мартини, която постави върху салфетката и я украси с резен зелена ябълка.

— Наздраве. Първото е от мен.

Докато вдигаше чашата към устните си, гласът на Кейт се разнесе зад него:

— А сега се опитай да останеш с ясен ум.

И седна на стола до него, докато той отпиваше.

— Еха — каза той. — Е, поне с чашите са го докарали. Досега не ми се е случвало да поискам да не съм опитвал нещо.

Питието беше без миризма, но пареше на езика, след което идваше силен вкус на цитрус; за щастие усещането отминаваше бързо.

Итън внимателно остави чашата върху салфетката.

— Нали няма да ми кажеш, че си започнала да харесваш това подобие на домашен джин?

Кейт се разсмя.

— Изглеждаш добре, агент Бърк. Трябва да кажа, че елегантността на черния костюм и вратовръзката ти отиват хиляда пъти повече, отколкото шерифската премяна, с която приличаш на горски.

В огледалото хората танцуваха на някакво бавно джазпарче. Итън забеляза Иминг и приятелчетата му — бяха облекли смокинги, подаваха си някакъв буркан и гледаха бенда.

Посегна към чашата с мартини, но размисли и каза:

— Хубава обстановка. Как сте успели да домъкнете всичко тук?

— Мъкнем ги от години. Радвам се, че успя да дойдеш.

— Е, едва успях, пък и още не разбирам на какво точно съм попаднал. На някакъв маскарад?

— Нещо такова.

— И на какви се преструват всички?

— Там е работата. Тук никой не се преструва, Итън. Това е място, на което можем да дойдем и да бъдем такива, каквито сме наистина. — Тя се обърна на стола си и погледна тълпата. — Тук говорим за миналото си. За предишния си живот. Кои сме били. Къде сме живели. Спомняме си хората, които сме обичали, от които сме били откъснати. Говорим си за Уейуърд Пайнс. Говорим за всичко, за което си поискаме, без да се страхуваме от нищо. Тук страхът не е позволен.

— Говорите ли за напускане?

— Не.

— Значи никога не си била при оградата?

Тя отпи от гадното нещо, минаващо за мартини.

— Веднъж.

— Но не си минала от другата страна.

— Не. Просто исках да я видя. Откакто започнахме да идваме в тази пещера, трима души преминаха от другата страна.

— Как?

Тя се поколеба.

— Има един таен тунел.

— И нека позная нещо.

— Какво?

— Никой от тях не се е върнал.

— Така е. — Тя слезе от стола. — Да потанцуваме.

Итън хвана ръката й.

Тръгнаха по неравния под към поклащащите се в бавен ритъм двойки.

Той сложи ръка на кръста й, но запази прилично разстояние.

— Харолд няма да има нищо против — каза Кейт.

— Не е ревнивец.

Итън я придърпа към себе си и телата им почти се долепиха.

— Така добре ли е?

— Когато казах, че не е от ревнивите, не те предизвиквах.

Но не се дръпна.

Затанцуваха.

Итън се мразеше, че му харесва да я докосва отново.

— Как приемат хората това, че ме виждат тук? Държат се така, сякаш нямат представа, че шерифът е в заведението.

— О, имат представа. Обсъдихме го. Убедих ги, че може да ти се има доверие. Че се нуждаем от теб. Заложила съм си главата.

— Нямате нужда от мен. Повярвай ми.

— Въпросът е дали те имаме?

— Ако кажа не, ще свърша ли гол и надупчен по средата на пътя?

Ноктите на Кейт се впиха в рамото му.

В очите й блеснаха пламъци.

— Нито аз, нито който и да било от хората ми не е докосвал с пръст Алиса. Ние не сме революционери, Итън. Не идваме тук, за да трупаме оръжия и да замисляме преврат. Срещаме се, за да сме на място, където не ни наблюдават. Да се почувстваме като човешки същества, а не като затворници.

Итън я поведе по-далеч от музиката.

— Чудех се нещо.

— Какво?

— Всъщност са две неща. Първо, как се сети, че имаш микрочип в крака? И второ — как разбра, че ако го махнеш, камерите няма да те виждат? Не мога да си представя, че би могла да се сетиш за подобно нещо.

Тя извърна очи.

Итън я измъкна от пещерата в по-студения коридор.

Открай време го беше имало — сега вече разбираше. Спотайващо се подозрение. Но до този момент, докато не зададе въпроса на глас, простата истина му се беше изплъзвала.

— Кейт, погледни ме. Кажи ми истината за Алиса.

— Казах я.

Господи, беше забравил колко добре познава тази жена, с каква лекота може да види през нея. Помисли си за снимката на Кейт и Алиса зад бара и видя в очите й още нещо, което тя вече не можеше да крие — болка, загуба.

— Не е била само техен шпионин, нали?

Очите на Кейт се напълниха със сълзи.

— А и ваша.

Сълзите се търкулнаха по бузите й и тя ги остави да текат.

— Алиса се обърна към мен.

— Кога?

— Преди години.

— Години? Значи знаеш всичко. Знаела си го през цялото време.

— Не. Тя така и не сподели какво има отвъд оградата. Каза, че е за наша безопасност. Всъщност ясно даде да се разбере, че излизането извън оградата означава смърт, че всички, тя включително, сме затворени тук. Аз й вярвах. Повечето й вярваха. Така и не разбрах откъде идва Алиса. Къде живее, когато не е в града. Откъде знае всички неща, които ние не знаем. Но тя мразеше начина, по който се отнасят с нас. Тези условия. Каза, че има други като нея, които споделят чувствата й, и даде живота си, за да ни помогне.

— Била е твоя приятелка?

— Една от най-добрите ми.

— Значи чушките, тайните бележки, разследването на Алиса…

— Бяха само представление. Накарали са я да ни проучи. Може би те са й вдигнали мерника. Заподозрели са какви ги върши.

— Знаеш ли кои са те! Казвала ли ти е?

— Не.

В пещерата бендът свиреше друго парче, този път бързо.

Хората подскачаха.

— Алиса била ли е тук преди три нощи? — попита Итън.

— Не, тогава нямаше събиране. Беше твърде рисковано. Но е идвала тук много пъти. В нощта на смъртта й се срещнахме в криптата. Разговаряхме за това какво ще прави. Те очакваха пълен доклад от нея. Искаха да посочи имена, да ни издаде всичките. Така че да послужим за пример.

— И какво решихте да направи Алиса?

— Да скалъпи някакво извинение защо не е успяла да се види с групата ни. Това беше единствената възможност.

— По кое време се разделихте? Това е много важно.

— Помня, че докато се връщах у дома, часовникът удари два.

— И къде точно беше това?

— На ъгъла на Осма и Главната.

— Тя къде отиде, след като я остави?

— Нямам представа.

— Не, имам предвид в каква посока тръгна?

— О. Мисля, че на юг по тротоара.

— Към болницата ли?

— Да.

— И няма начин някой от хората ти да я е убил? Може би някой, който е знаел, че тя знае истината? Който е готов на всичко, за да я научи?

— Невъзможно.

— Абсолютно ли си сигурна? Момчетата, които ме доведоха тук, си имат доста трески за дялане. И мачете.

— Те ти нямат доверие. Но обичаха Алиса. Всички я обичаха. А и за нас не е тайна, че има тунел под оградата. Алиса не правеше опити да спре никого.

— Тогава какво ги е спирало?

— Хората, които тръгнаха и така и не се върнаха.

В крайна сметка се добра до „Джони Уокър“ със синия етикет.

Кейт отиде зад бара, реквизира бутилката и две чаши и ги отнесе до малка масичка встрани от шума и движението.

Пиеха, гледаха събралите се и слушаха музиката. Итън изучаваше лицата и смайването му растеше все повече, защото никой от присъстващите не беше човек, когото би очаквал да види на това място.

В Уейуърд Пайнс тези хора вървяха в строй като идеални граждани.

Спазваха правилата, не пораждаха никакви съмнения.

Можеше да се обзаложи, че почти всички тук са прегърнали всичко свързано с живота в Уейуърд Пайнс, но ето че бяха тук, без микрочиповете си — поне за няколко часа, — пияни, щастливи и танцуващи в една пещера.

След следващото парче бендът замлъкна.

Динамиката в залата се промени почти моментално.

Хората си намериха места по масите или насядаха по пода покрай стената.

Итън се наведе към Кейт и прошепна:

— Какво става?

— Ще видиш.

Съпругът на Кейт дойде при масата им.

Итън стана.

— Харолд Болинджьр — каза мъжът. — Май не сме се срещали.

— Итън Бърк.

Стиснаха си ръцете.

— Години наред сте работили с жена ми.

— Така е.

— Много бих искал някой път да чуя за това.

След като седнаха, Итън се зачуди дали Кейт е казвала на съпруга си за връзката им. Нямаше усещането, че го е направила.

Един мъж подреди свещи в полукръг пред сцената.

После се отдръпна и мястото му зае млада жена в рокля без презрамки.

Единствено русите й плитки я издаваха — баристата от кафенето.

Усмихваше се с чаша мартини в едната ръка и ръчно свита цигара в другата.

Нямаше микрофон.

— Става късно — каза тя. — Мисля, че имаме време само за едно споделяне тази нощ.

Един мъж стана и каза:

— Мога ли да започна аз?

— Разбира се. Заповядай.

Мъжът излезе на сцената. Беше с тъмен костюм, който не му беше съвсем по мярка — малко къси ръкави, малко тесен в кръста, — и докато излизаше, свещите осветиха лицето му. Беше Брад Фишър. Итън и Тереза бяха вечеряли в дома му само преди две вечери.

Итън огледа тълпата, но не видя г-жа Фишър.

Брад прочисти гърлото си.

Усмихна се нервно.

— Това е третият ми път тук — каза той. — Някои от вас ме познават. Повечето не. И все пак. Аз съм Брад Фишър.

— Здравей, Брад — отвърна залата като на сбирка на анонимни алкохолици.

— Първо, къде е Харолд? — каза той.

— Тук съм! — извика Харолд.

Брад се обърна към масата на Итън.

— Няма да се впускам в подробности, но преди два месеца Харолд дойде в работата ми и направи възможно да дойда тук. Не знам как да ти се отблагодаря, Харолд. И не съм сигурен, че някога ще бъда в състояние.

Харолд махна пренебрежително с ръка и извика:

— Превърти напред.

Присъстващите се разсмяха.

Брад продължи:

— Роден съм в Сакраменто, Калифорния, през 1966 година. Странно — една седмица преди да се събудя в Уейуърд Пайнс си мислех, че най-сетне съм достигнал върха на живота си. Дори си спомням точните думи, които си мислех. Имах чудесна работа в Силициевата долина и току-що се бях оженил. Жена ми се казваше Нанси. Запознахме се в парка Голдън Гейт. Не зная дали някой от вас познава Сан Франциско. Там има японска чайна. Бяхме на един мост. Луната беше пълна. Беше… — лицето му омекна при спомена — толкова… чудесно. Един от онези извити във висока дъга мостове. Като излязъл от някой тъп филм. После непрекъснато се смеехме, като си припомняхме.

— За медения си месец предпочетохме да пътуваме с кола, вместо да отидем в някой тропически рай — продължи Брад. — Познавахме се само от половин година и просто ни се струваше правилно да сме заедно. Да обикаляме Запада. Импровизирахме. Не крояхме планове. Това беше най-хубавото време от живота ми.

Дори от дъното на залата Итън видя как Брад събира сили, за да продължи.

— След около седмица стигнахме Айдахо. Прекарахме първата нощ в Бойси и още си спомням как на закуска Нане избра Уейуърд Пайнс на картата. Беше някъде в планините. Това й хареса.

— Отседнахме в хотел „Уейуърд Пайнс“. Вечеряхме в „Аспен Хаус“. Хранихме се във вътрешния двор, а белите светлини от трепетликите блещукаха над нас. Беше една от онези нощи… Знаете какво имам предвид, нали? Говориш за бъдещето на бутилка вино и всичко ти се струва възможно и достижимо. — Спря за миг. — Върнахме се в стаята си, любихме се и заспахме, а когато се събудихме, бяхме тук и нищо не беше същото. Нане издържа два месеца, след което се самоуби.

Замълча за момент.

— Сега живея с непознат човек, с когото не съм споделил нито един истински момент. Изкарах две самотни години от събуждането си в Пайнс и именно затова срещата ми с Харолд, а сега и с всички вас, с които мога да споделям истински моменти, е най-хубавото, което ми се е случвало от много време. — Отпи от мартинито си и се намръщи. — Свиквате с тази помия, нали?

— Никога! — извика някой.

Последва смях.

— Знам, че скоро всички трябва да излезем на студа и да поемем към домовете си, но се надявам отново да дойда тук и да говоря за жена ми. За истинската ми жена. — Брад вдигна чашата си. — Тя се казваше Нанси. Обичам я, липсва ми… — Тук емоциите надделяха. — И си мисля за нея всеки ден.

Всички в залата станаха.

Вдигнатите чаши заблещукаха на светлината на свещите и фенерите.

— За Нанси — каза залата.

Всички пиха, след което Брад слезе от сцената.

Итън го загледа как отива в прохода, където се свлече на пода и заплака.

Погледна Кейт и се запита какво ли си мисли групата й за поразителното несъответствие във времето. Брад Фишър бе казал, че е роден през 1966-а, но не можеше да е по-стар от двайсет и девет или трийсет, което означаваше, че се е озовал в Уейуърд Пайнс, Айдахо, през 90-те, когато президент беше Бил Клинтън и 11/9 беше шест години напред в бъдещето. Несъмнено други от присъстващите се бяха озовали преди и след него в града. Как си го обясняваха? Дали сравняваха впечатленията си от миналия свят, дали търсеха обяснение за сегашното си съществуване? Дали онези, които са пристигнали горе-долу по едно и също време, се търсеха един друг заради утехата от споделеното знание за историята?

— Само си представи — рече Кейт. — За първи път от две години е в състояние да говори открито за истинската си жена.

Хората се нареждаха на опашка пред съблекалнята.

— Ами Меган, жена му от Уейуърд Пайнс? — попита Итън. — Защо не я е довел?

— Тя е учителка.

— И какво от това?

— Те са истински правоверни. Някой му е осигурил някаква доза и сигурно я е сипал във водата на жена си на вечеря. Приспал я е за цялата нощ, за да може да се измъкне.

— Значи тя не знае, че той идва на тези събирания?

— Няма начин. И никога не бива да научава.

Всички си бяха тръгнали.

Итън смени черния костюм с мокрите си джинси и якето.

В залата Кейт гасеше свещите, а Харолд събираше празните чаши и ги подреждаше на бара.

С последната свещ Кейт запали газен фенер за обратното пътуване.

Последваха Харолд в коридора.

Навън се беше прояснило.

В черното небе горяха звезди и луната светеше ярко.

Харолд взе фенера и тримата тръгнаха по корниза към пътеката по отвесната скала. Обратният трафик беше изчистил дъските и въжетата от снега.

Сега Итън виждаше Уейуърд Пайнс.

Покрит със сняг и притихнал в долината под тях.

Бели покриви.

Блещукащи светлини.

Помисли си за всички хора там долу.

За онези, които сънуваха миналия си живот.

За онези, които още бяха будни през малките часове в личните си затвори и се питаха в какво се е превърнал животът им, без да знаят живи ли са, или мъртви.

За мъжете и жените, връщащи се с мокри дрехи от пещерата по домовете си в един свят, за който знаеха, че не е наред.

За жена си.

За сина си.

— Итън, трябва да знам — каза Кейт.

— Какво?

— Колко лошо е било? Онова, което са направили на Алиса. Страдала ли е?

Итън се хвана за въжето и повтори преобръщащата стомаха стъпка на дъската. Каза си да не поглежда надолу, но не се сдържа. Гората беше на сто метра под него, боровете бяха короновани със сняг.

— Умряла е бързо — излъга той.

— Моля те, не лъжи — каза Кейт. — Искам истината. Колко болка са й причинили?

В пещерата беше главозамайващо, но сега въпросите го връхлетяха като засилваща се гореща вълна…

Дали Алиса е била измъчвана от хората на Пилчър, за да издаде членовете на групата на Кейт?

Или е била убита от хората на Кейт, за да й попречат да ги издаде?

— Итън?

Къде се е случило?

— Итън…

Кой я е наръгал?

Пилчър не е убил дъщеря си.

Кейт разиграваше ли го?

— Какво са направили с приятелката ми? — попита тя. — Трябва да знам.

Той погледна назад към жената, която беше обичал някога. Тя й съпругът й стояха на ръба на скалата.

Беше предполагал, че тази нощ ще научи повече за случилото се с Алиса, а ето че беше станал само още по-несигурен.

Измъчван от още въпроси.

Думите на Пилчър заотекваха в главата му.

Нямаш представа…

На какво е способна.

— Разкъсали са я, Кейт — каза Итън. — Нарязали са я ужасно.

19

Изтощението го блъсна на кръстовището на Осма и Главната.

Вече бе сам, беше се разделил с Кейт и Харолд преди няколко пресечки.

Небето вече не беше с онзи дълбок синьочерен цвят.

Звездите избледняваха.

Утрото приближаваше.

Имаше чувството, че е будувал цяла вечност, не можеше да си спомни кога за последен път е спал нормално.

Краката го боляха. Шевовете се бяха скъсали отново. Беше премръзнал и жаден, а домът му го приканваше само на четири преки по-нататък. Щеше да свали мокрите ледени дрехи, да се пъхне под толкова одеяла, колкото успее да натрупа, и просто да презареди. Да прочисти главата си за…

Шумът на приближаваща кола го накара да се обърне.

Загледа се на юг към болницата.

Към него се носеха фарове.

Видът им го накара да спре на зебрата под светофара.

Беше нещо, което рядко се виждаше в Уейуърд Пайнс — кола, минаваща през града. По улиците бяха паркирани много коли и повечето бяха в движение. Имаше дори бензиностанция в края на града и автосервиз до нея. Но хората рядко караха коли. Колите служеха предимно за декор.

За момент си представи невъзможното — че към него се движи миниван. Таткото зад волана. Майката заспала до него на предната седалка, децата унесени в сънища отзад. Може би са пътували цяла нощ от Спокейн или Мисула. Може би идват тук на почивка. Може би просто минават.

Не беше вярно.

Знаеше го.

Но за половин секунда, застанал в притихналите минути преди зазоряване насред града, му се струваше възможност.

Приближаващата се кола се носеше по средата на Главната, яхнала бялата осева линия. Движеше се със сто или сто и десет километра в час, ревът на двигателя отекваше между тъмните сгради, дългите светлини го заслепяваха.

На Итън тъкмо му хрумна, че няма да е зле да се махне от пътя, когато чу как оборотите намаляват.

Джипът „Вранглер“, който го бе карал до планината толкова много пъти, спря на зебрата пред него.

Без врати, без платнище.

Итън чу как се задейства ръчната спирачка.

Маркъс се взираше в него иззад волана. Умората в очите му показваше, че и той отдавна не е виждал сън.

— Трябва да дойдете с мен, господин Бърк — каза той през ръмженето на двигателя.

Итън се облегна на рамката за платнището.

— Пилчър те е пратил да ме вземеш в пет сутринта?

— Звънял е в дома ви. Никой не е вдигнал.

— Защото цяла нощ бях навън и правех онова, което той поиска от мен.

— Е, иска да ви види веднага.

— Маркъс, уморен съм, премръзнал съм и съм вир-вода. Кажи му, че се прибирам да взема душ и да поспя. После…

— Съжалявам, господин Бърк, но няма да се получи.

— Моля?

— Господин Пилчър каза веднага.

— Господин Пилчър да си го начука.

Светофарът над тях хвърляше редуващи се цветове по джипа, по лицето на Маркъс, по пистолета, които внезапно беше насочил в гърдите на Итън. Приличаше на глок, но Итън не можеше да каже със сигурност в полумрака.

Вгледа се в лицето на Маркъс — гняв, страх, нервност.

Оръжието трепереше едва забележимо.

— Качвайте се в джипа, господин Бърк. Съжалявам, че трябва да го правя, но имам заповед и тя е да ви заведа в кабинета на господин Пилчър. Били сте войник, нали? Разбирате, че понякога трябва да изпълняваш това, което ти е казано, без значение дали ти харесва, или не.

— Бях войник — каза Итън. — Пилот на „Блек Хок“. Карах мъже в битки, от които знаех, че няма да се върнат. Стоварвах целия ад върху бунтовници. И да, получавах заповеди. — Итън седна до Маркъс и погледна над цевта на пистолета в притъмнелите му като буря очи. — Но ги получавах от хора, които разполагаха с пълното ми доверие и уважение.

— Господин Пилчър разполага с моите.

— Браво на него.

— Предпазният колан, господин Бърк.

Итън закопча колана. Май в крайна сметка нямаше да презареди.

Маркъс прибра оръжието, отпусна ръчната и превключи на първа.

Отпусна амбреажа, направи обратен завой, настъпи газта и се понесе по Главната; задницата на джипа поднесе, докато гумите се мъчеха да намерят сцепление.

Когато навлязоха в гората, Маркъс превключи на трета.

На Итън му бе трудно да върви пеша към къщи, но ходенето поне раздвижваше кръвта в крайниците му. Пътуването с джипа беше гадно — нямаше спасение от вятъра и той измръзна до мозъка на костите.

Маркъс отново превключи скоростите и излезе от пътя между дърветата.

Итън може би не мислеше трезво, но последното, което възнамеряваше да направи, бе да се яви на среща с Пилчър.

Докато приближаваха канарите, Маркъс бръкна в пазвата си и извади нещо като дистанционно.

В далечината в снега се появи триъгълник светлина.

Маркъс спря джипа в подножието на скалата.

Широката врата вече се отваряше, пълзеше нагоре в скалата.

Пръстите на Итън бяха така измръзнали, че едва ги усещаше как стискат ножа.

Той го отвори и ръката му се стрелна наляво.

Острието опря в трахеята преди Маркъс да успее дори да помисли да реагира.

Ръката му пусна волана и посегна към оръжието.

— Ще те заколя — предупреди го Итън.

Ръката на Маркъс се върна на волана.

— Стискай кормилото, сякаш животът ти зависи от това. Защото е точно така.

Отворът в планината вече зееше, светлината от тунела осветяваше дърветата наоколо.

Итън заговори в ухото на Маркъс:

— А сега много бавно махни дясната си ръка от кормилото и превключи на първа. Дръж скоростния лост и влез в тунела. После изключи двигателя. Разбра ли ме?

Маркъс кимна.

— Не искам да те наранявам, Маркъс, но ще го направя, ако се наложи. Убивал съм. По време на война. Дори в този град. Ще го направя пак. Не си мисли, че ще се поколебая, защото те познавам. Това няма да е от значение.

Ръката на Маркъс трепереше, докато хващаше лоста и превключваше на първа.

Настъпи леко газта и влязоха бавно в тунела.

Вътре Маркъс спря джипа, както му бе наредено.

Докато вратата се спускаше зад тях, Итън извади пистолета от кобура на Маркъс — „Хеклер и Кох USP“, калибър 40.

Запита се дали не ги следят камери.

— С теб е свършено — каза Маркъс. — Знаеш го, нали?

Итън обърна пистолета и го хвана за цевта. Маркъс се досети какво предстои и понечи да се предпази, но Итън го фрасна отстрани по главата с дръжката.

Маркъс се отпусна и щеше да падне от джипа, ако не беше предпазният колан. Итън взе идентификационната му карта, разкопча колана и остави гравитацията да си свърши работата и да го запрати на земята.

После разкопча колана и се премести на мястото на шофьора.

Настъпи амбреажа.

Запали двигателя.

След секунди се носеше по тунела към сърцето на планината.

Гигантските окачени светлинни глобуси бръмчаха над него в огромната пещера, но иначе комплексът беше притихнал.

Итън провери пистолета.

Едва не се разсмя.

Естествено, в цевта нямаше патрон.

Извади пълнителя — празен.

Метна оръжието на задната седалка и слезе от джипа.

Спря пред плъзгащата се стъклена врата, извади картата на Маркъс от джоба си и я прекара през четеца.

Коридорът на първо ниво бе пуст в този ранен час.

Итън се качи по стълбите до следващото ниво.

Черните и белите плочки блестяха под флуоресцентните светлини и стъпките му отекваха по коридора. Струваше му се странно незаконно да се движи тук сам.

Без водачи. Без наставници.

В края на коридора спря при вратата към отдела за наблюдение и надникна през прозореца.

Някой седеше при конзолата и преглеждаше картините от камерите — предимно хора, които се мятаха, въртяха и се чукаха в леглата си; телата им бяха като едва различими петна.

Итън прокара картата на Маркъс през четеца.

Вратата се отключи.

Той влезе.

Мъжът при конзолата завъртя стола си.

Тед.

Шефът на наблюдението.

Последният човек, когото Итън се надяваше да открие тук.

— Шерифе. — В гласа на Тед имаше лека тревога. — Не знаех, че ще дойдете.

— Да, не го включих в графика си.

Итън тръгна към стената от екрани, а вратата зад него се затвори.

— Да видя ръцете ти — каза той.

— Не разбирам.

— He разбираш какво означава „да видя ръцете ти“ ли, Тед?

Итън извади ножа.

Тед бавно вдигна ръце.

В помещението миришеше на застояло кафе.

— Оттатък има ли хора? — попита Итън.

— Двама — каза Тед.

— Някаква причина да очакваш техниците да дойдат тук?

— Не. Обикновено не се откъсват от работата си.

— Да се надяваме да е така. За доброто на всички.

Итън седна на стола до Тед. Ръцете на Тед трепереха и това накара Итън да изпита известно облекчение. Щом беше уплашен, значи можеше да бъде контролиран. Стъклата на очилата му бяха като телевизори и големите разширени зеници зад тях изглеждаха мътни и уморени.

— Цяла нощ ли си прекарал тук, Тед?

— Да.

— Кога свършва смяната ти? И ще те помоля да разбереш, че лъжите изобщо няма да са ти от полза.

Тед завъртя китката си, за да си погледне часовника.

— Трийсет и четири минути.

— Страх ли те е, Тед?

Тед кимна бавно.

— Това е добре. Би трябвало да те е страх.

— Защо правите това, шерифе?

— За да получа отговори. Можеш да отпуснеш ръцете си в скута, Тед.

Тед избърса чело с ръкав и постави длани върху памучните си панталони.

— Искам от самото начало да сме съвсем наясно за нещо — каза Итън.

— Да?

— Не знам дали имаш аларма или някакъв таен начин да подадеш сигнал, че си загазил. Но ако това стане, ако направиш тази грешка, ще те убия.

— Разбирам.

— Не ми пука дали пред вратата ще цъфнат трийсет въоръжени бойци. Ако вратата се отвори, ще приема, че си извикал някого, и последното нещо, което ще направя, преди да ми видят сметката, е да ти прережа гърлото.

— Разбрах.

— Не искам това да се случва, Тед.

— Аз също.

— От теб зависи. А сега да се захващаме за работа. Изчисти екраните.

Тед бавно се завъртя в стола си към конзолата.

Почука един панел и двайсет и петте екрана угаснаха.

— Всяко нещо по реда си — каза Итън. — Предполагам, че има картина от камерите по коридора от другата страна на вратата, нали?

— Може да има.

— Покажи ми я на монитора в горния десен ъгъл.

На екрана се появи картина от коридора на второ ниво. Беше пуст.

— А сега искам да видя къде е Пилчър.

— Той няма чип.

— Разбира се, че няма. Има ли камери в жилището или в кабинета му?

— Не.

— Това правилно ли ти се струва?

— Не зная.

— А дясната му ръка? Къде е Пам? Или тя също е извън радара?

— Не, би трябвало да можем да я открием.

Екранът в горния ляв ъгъл оживя и Тед каза:

— Ето я.

Екранът показваше картина от камерата в ъгъла на фитнесзала.

Помещението бе пълно с велоергометри, пътеки за бягане, тежести.

Беше празно, с изключение на една жена в центъра на кадъра, която се набираше на висилка без никакви видими усилия.

— Просто повика чипа й, така ли?

— Точно така. Какво означава всичко това, Итън?

Итън погледна към картината от коридора.

Още бе празен.

— Имаш ли камера при входа на тунела?

Пръстите на Тед заработиха.

Тунелът се появи на екрана.

Маркъс седеше на бетона, опрял чело в коленете си.

— Кой е това? — попита Тед.

— Придружителят ми.

— Какво е станало с него?

— Насочи пистолет към мен.

Маркъс се опитваше да се изправи. Успя, но краката му внезапно се подгънаха и той тупна отново по задник на земята.

— Ще те питам нещо, Тед.

— Какво?

— Какво правеше преди Пилчър да те вземе тук?

— Когато го срещнах, жена ми беше мъртва от една година. Бях бездомник, пиех до смърт. Той работеше като доброволец в приюта, в който отсядах понякога.

— Значи си се запознал с него, докато ти е сипвал супа?

— Точно така. Помогна ми да се изчистя. Щях да съм мъртъв, ако не се беше появил в живота ми. Изобщо не се съмнявам.

— Значи смяташ, че е извън всякакво подозрение? Че не може да сгреши?

— Чухте ли ме да казвам това, шерифе?

На екрана Маркъс вече стоеше и се опитваше да направи несигурна крачка навътре в тунела.

— Тед, при предишното ми идване тук ми показа как можеш да проследиш микрочип. Да видиш къде е бил някой.

— Да.

— Предполагам, че това не се отнася за Пилчър, нали?

— Точно така.

— Ами за Пам?

Тед се обърна в стола си.

— Защо?

Маркъс вече залиташе по тунела.

— Просто го направи.

— За какъв срок?

— Искам да видя къде е била преди три нощи.

Всички екрани угаснаха.

После се сляха във въздушен изглед към Уейуърд Пайнс. Червена точка се появи върху планината южно от града.

— Какво е това място — попита Итън.

— Комплексът.

— Можеш ли да увеличиш?

— Да, но ще ми даде картина само върху дърветата по склона. Имаме добър въздушен изглед към града, но не и над комплекса.

В долния десен ъгъл на екрана имаше числа, които като че ли показваха времето във военен формат.

— Намирала се е там в 21:00, така ли? — попита Итън.

— Да, в девет вечерта.

— Добре, тръгни бавно напред.

Времето се забърза — минаха секунди, минути, часове, но точката не помръдна от мястото си.

Тед спря картината на пауза и каза:

— Сега е един след полунощ — каза той.

— И Пам още не е напуснала планината. Продължавай напред.

Малко преди 01:30 точката излезе от планината, тръгна през гората и стигна до пътя към Уейуърд Пайнс.

Тед увеличи.

Точката на Пам стана по-голяма и вече бързо се движеше по пътя към града.

— Направи онова нещо, което показва всички райони, които се намират под визуално наблюдение — каза Итън. На екрана се появи картата. — Тъй като Пам е с чип, движението й задейства камерите, нали така?

— Да.

Пам тръгна по странична уличка, вървяща успоредно на Главната.

— Колко е часът сега?

— Два без единайсет минути.

— Можем ли да видим самата нея на камерите?

— Странно…

— Кое?

— Не получавам опция за картина от камерите. — Тед увеличи още повече. Всичките двайсет и пет екрана показаха картина между две пресечки. — О, ясно. Виждате ли? Застанала е на сляпо място.

Отблизо на картата имаше пръснати тъмни петна и докато секундите отминаваха, Пам сякаш винаги оставаше в тях.

— Добра е — каза Тед. — Знае разположението на камерите и къде да застане, за да стои извън кадър.

— Продължи напред към два без пет — каза Итън.

Прескочиха няколко минути напред.

Точно в два без пет точката на Пам се озова на южната страна на операта при ъгъла на Главната и Осма.

„Била си там. В нощта на смъртта й си гледала как Алиса и Кейт се разделят“.

— Може би ако ми кажете какво търсите, ще мога да ви помогна повече — каза Тед.

В два без една Пам тръгна на юг.

„И после си последвала Алиса“.

Пам излезе в обхвата на камерите.

— Мога да покажа картина — каза Тед.

— Да видим.

Екраните показаха изглед към Главната улица.

Картината беше неясна, но Итън успя да различи сянката на Пам, движеща се бързо по тротоара.

Тя излезе от кадър.

Картината изчезна.

Екраните отново показаха въздушен изглед.

— Какво е правила в града? — попита Тед.

— В два без една Алиса и Кейт Болинджър са се разделили на ъгъла на Главната и Осма. И двете са били без чипове, така че няма запис. Разбрах, че Алиса е тръгнала на юг, вероятно към комплекса. Пам я е последвала. Имай предвид, че няколко часа по-късно, недалеч от пасищата южно от града, ще открия Алиса. Гола, по средата на пътя. Измъчвана до смърт.

— Скиталците са я убили.

— Може би. Може би не. Провери трите камери, Тед.

Тед превключи картините.

Маркъс беше изчезнал от обхвата на камерата в тунела.

Пам беше излязла от фитнесзалата.

Коридорът си оставаше пуст.

— Върни се там, където бяхме — каза Итън. — Да видим къде е отишла.

Тед превключи на въздушния изглед към Уейуърд Пайнс.

Пам продължи на юг извън града. Там, където пътят завиваше обратно, точката й тръгна през гората и продължи чак до оградата.

— Можеш ли да добавиш моя микрочип? — попита Итън.

— Имате предвид по същото време ли?

— Именно.

На екраните се появи точката на Итън.

— Значи сте били с Пам? — каза Тед. — Не разбирам.

— Там бях. Преди три нощи при оградата. Питър Маккол тъкмо беше загинал.

— О, спомням си.

— Сега пусни отново траекторията на Пам от два без една до момента, когато стига до мен и оградата.

Тед отново пусна движението й и каза:

— Не разбирам…

— Тогава пусни отново.

Тед го направи още три пъти и накрая възкликна:

— Какво става, по дяволите?

Наведе се напред.

Поведението му се промени.

По-малко страх, повече напрегнатост.

Повече съсредоточаване.

— Аз ли греша, или липсват два и половина часа от наблюдението на Пам в нощта на убийството на Алиса?

И пусна записа отново.

Увеличи го, докато самата точка запълни четири екрана.

После го пусна отново и отново.

— Прескачането е без никакво прекъсване — каза той. — Личи си единствено по часовника.

Затрака яростно на три клавиатури.

На екраните светна код за грешка.

Тед впери поглед в него с наклонена настрани глава, сякаш не разбираше.

— Какво означава това? — попита Итън.

— Липсват данни. От два и четири до четири и трийсет и три сутринта.

— Как е възможно това?

— Някой ги е изтрил. Ще опитам нещо друго. Сега екраните показваха онова, което Тед пишеше — дълъг неразбираем код.

Накрая се появи различно съобщение за грешка.

— Пуснах възстановяване на системата шейсет секунди преди момента на прекъсването във времето — каза Тед.

— И?

— Записите, които търсим, липсват.

— Какво точно означава това?

— Че са били изтрити.

— Възможно ли е да са го направили Пилчър или Пам?

— Категорично не. Имам предвид, не лично те. Самото изтриване е на практика невъзможно, а да се залепи записът от наблюдението на Пам при липсващи данни, при това така безупречно, просто няма начин. За подобно нещо е необходима намесата на експерт.

— В такъв случай кой би могъл да им помогне? Някой от твоите техници?

— Само ако им е било наредено.

— Не си искал от тях да го правят, нали?

— Не. Кълна се.

— Колко от хората ти са способни на нещо подобно?

— Двама.

Итън посочи с ножа към вратата в края на контролния панел.

— Те там ли са?

Тед се поколеба.

— Тед!

— Единият.

Итън тръгна към вратата.

— Чакайте — каза Тед и посочи екраните, които отново показваха картини от камерите в комплекса.

Пам и Пилчър вървяха по коридора на второ ниво, следвани от двама мъже от охраната.

Итън изгледа кръвнишки Тед.

— Ти ли ги предупреди?

— Разбира се, че не. Сядайте.

— Защо?

Тед атакува конзолата.

Картините от камерите изчезнаха.

— Върни ги — каза Итън.

— Ако това означава каквото си мисля, по-добре картината да я няма на екраните, когато влязат.

Тед извика въздушната карта на Уейуърд Пайнс, увеличи къщата на Кейт Болинджър и включи интерактивния план.

Включи камерата над леглото й.

Кейт и Харолд изпълниха екраните — светлината на утрото се лееше през прозорците, докато се обличаха.

Итън седна.

— Помагаш ли ми?

— Може би.

От другата страна на вратата се разнесоха гласове.

Изщрака ключалка.

— По-добре бързо измислете нещо, шерифе.

— Само още нещо — каза Итън. — Ако трябва да говоря с някого посред бял ден в града…

— Пейката на ъгъла на Главната и Девета. Сляпо място. Глухо място.

Вратата се отвори.

Пилчър влезе пръв, следван по петите от Пам.

— Изчакайте малко — каза през рамо, вероятно на охраната. — Ще ви извикам.

Влезе и изгледа Итън, без да крие гнева си.

— Маркъс е в лечебницата със сътресение и спукан череп.

— Това лайно ме заплаши с пистолет — каза Итън. — Има късмет, че не е в моргата. Ти ли си му дал тази власт?

— Казах му да иде в града, да те намери и да те докара тук на всяка цена.

— Е, в такъв случай да благодари на теб, че е само с пукнат череп.

— Какво правиш тук?

— На какво ти прилича?

Пилчър погледна към Тед.

— Искаше да види картина на живо от дома на Болинджър — каза Тед.

На екраните Кейт шеташе в кухнята.

Изплакваше френска кафеварка за еспресо.

Пилчър се усмихна.

— Какво има, Итън? Снощи нямаше ли достатъчно време да се видите? Искам веднага да те видя в жилището си.

Итън пристъпи към него.

Беше поне с петнайсет сантиметра по-висок от Пилчър и изгледа отгоре върха на носа му.

— С радост ще дойда с теб, Дейвид, но първо изпитвам нуждата да споделя с теб, че ако още веднъж ми изиграеш подобна глупост да пращаш свой лакей да ме вземе с пистолет…

— Внимавай — прекъсна го Пилчър. — Краят на изречението може да ти излезе скъпо.

Погледна покрай Итън и добави:

— Сигурен ли си, че всичко тук е наред, Тед?

— Да, сър.

Пилчър отново погледна Итън.

— След теб.

Итън пъхна ръце в джобовете си, докато минаваше покрай Пам. Тя се усмихваше налудничаво; кожата й още блестеше от пот след фитнеса.

В коридора от двете страни на вратата стояха двама яки мъжаги. Бяха облечени цивилно, но на ремъците около вратовете им висяха автомати. И двамата гледаха Итън агресивно.

Пилчър поведе всички по коридора и прокара картата си през четеца на врата без обозначения, водеща към асансьора до жилището му.

Погледна назад към охраната.

— Мисля, че ние ще поемем нещата нататък, господа.

— Маркъс ми каза, че си откраднал картата му — каза Пилчър, след като всички се качиха в асансьора.

Итън му я даде.

— Май си имал бурна нощ, скъпи — обади се Пам.

Итън погледна надолу към якето си — още мокро, изкаляно, скъсано на няколко места.

— Отивах си у дома да се оправя, когато Маркъс ме пресрещна.

— Радвам се, че го е направил. — Тя се усмихна. — Харесвам те мръсен.

Когато стигнаха жилището на Пилчър, Пам хвана ръката на Итън и го задържа в кабината.

Доближи устни до ухото му и прошепна:

— Случайно ви видях с Тереза на вечерната ви разходка снощи. О, не ми прави физиономии. Не съм казала на никого. Засега. Просто исках да знаеш, че вече ми принадлежиш.

Пилчър ги заведе до кръгла стъклена маса недалеч от безупречната си кухня. Личният му готвач вече приготвяше закуската — от голямата викторианска печка се носеше аромат на яйца, бекон и шунка.

— Добро утро, Тим — каза Пилчър.

— Добро утро, сър.

— Би ли донесъл кафето? Можеш да вземеш и поръчките ни. Трима сме.

— Разбира се, сър.

Светлината през прозореца до масата беше сива и потискаща.

— Чух, че снощи валял сняг — отбеляза Пилчър.

— Съвсем леко — каза Итън.

— Тази година първият сняг подрани. Още е август.

Млад гладко избръснат мъж с униформа на готвач излезе от кухнята с поднос, на който имаше три порцеланови чаши и голяма френска кафеварка.

Постави всичко върху стъкления плот, наля кафе и каза:

— Зная, че Пам и господин Пилчър го пият чисто. Шерифе? Желаете ли сметана и захар?

— Не, благодаря — отвърна Итън.

Кафето ухаеше великолепно.

И на вкус беше безкрайно по-добро от онова, което се сервираше в града.

Беше точно такова, каквото Итън го помнеше от Сиатъл.

— Вчера щеше да се гордееш много с нашия шериф, Дейвид — каза Пам.

— Така ли? Какво е направил?

— Отби се при Уейн Джонсън. Това е първата ти интеграция, нали, Итън?

— Да.

— Господин Джонсън минава през тежък период. Задаваше трудните въпроси, които задават всички. Итън се справи блестящо.

Тим взе поръчките им и се върна в кухнята.

— Е, умираме да чуем как си прекарал вечерта, Итън.

Итън се загледа в ароматната пара, вдигаща се от кафето му. Намираше се в трудно положение. Ако този човек беше в състояние да убие собствената си дъщеря, какво щеше да направи с него и със семейството му, ако откажеше да назове имена?

Но ако се разприказваше, щеше да подпише смъртната присъда на Кейт.

Невъзможен избор.

И ако това не беше достатъчно, Пам знаеше, че е махнал чипа на Тереза.

— Итън, кажи ни всичко, което видя.

Под смъртна заплаха Алиса може и да не беше назовала имена, но несъмнено бе казала истината на баща си или на Пам.

Казала беше, че групата на Кейт не е опасна.

Че те не замислят революция.

Че са се срещали само за да се почувстват за поне мъничко свободни.

Но въпреки това беше убита.

Истината не бе помогнала на Кейт и групата й. Нито пък беше спасила Алиса.

— Итън?

В момент на ужасяващо, заслепяващо откровение той разбра какво трябва да направи.

Рисковано. Безумно.

— Итън!

Но това беше единственият му ход.

— Влязох — каза той.

— Какво означава това?

Итън се усмихна.

— Срещнах се с вътрешния им кръг.

— Завели са те там, където се срещат ли?

— Завързаха ми очите и ме отведоха в гората. Покатерихме се по скалата до една пещера по средата на склона на планината.

— Би ли могъл да намериш мястото?

— Мисля, че да. Не ми вързаха очите на връщане.

— Искам да ми начертаеш карта.

— Разбира се.

— И какво видя?

— Бяха петдесет-шейсет души.

— Включително бившата ти партньорка и съпругът й?

— О, да. И несъмнено Кейт и Харолд командват парада.

— Разпозна ли други?

— Да.

— Ще ни трябва пълен списък с имена.

— Няма проблем. Но трябва да знаете нещо.

— Какво?

— Снощи очаквах безобидно събиране. Открай време за хората е било естествено да се опитват да заобиколят правилата, ако има такива. Контрабандистите по времето на сухия режим през 20-те са идеален пример. Но това събиране, тези срещи не са безобидни.

Пилчър и Пам се спогледаха, без да могат да скрият изненадата си.

Очевидно Алиса им бе казала обратното.

— Честно казано, мислех си, че си просто маниак на тема контрол, но ти се оказа прав — каза Итън. — Те активно привличат нови членове. И разполагат с оръжия.

— Оръжия ли? Какви?

— Предимно домашна изработка. Сатъри. Ножове. Бухалки. Видях една-две пушки. Натрупват сериозен арсенал.

— Какво искат?

— Виж, всички бяха доста изнервени, че ме виждат там.

— Разбираемо.

— Но доколкото разбрах, искат те да поемат нещата. Да привлекат на своя страна целия град. Това е ясно. Не рискуват живота си да ходят на тези срещи само за да седят и да си приказват за доброто старо време преди Уейуърд Пайнс. Знаят, че са под наблюдение. Знаят за оградата. Някои дори са отивали отвъд нея.

— Как?

— Оше не знам. — Итън обгърна с ръце чашата си, за да се стопли от горещия порцелан. — Ще бъда честен. Отначало бях скептичен. Но ти… ние… имаме сериозен проблем.

— Ами Алиса? — попита Пам.

— Питаш дали те са я убили ли?

— Да.

— Е, никой не излезе да си признае, докато бях там, но какво си мислите? Виж, тези хора са изключително параноични, че могат да ги открият. Не знаят точно кой си ти, Дейвид, но знаят, че съществува някой като теб. Знаят, че някой контролира всичко това. И искат да те спрат на всяка цена. Те искат война. Свобода или смърт и всичките такива глупости.

Тим се върна със сребърен поднос.

Поднесе пресни плодове от градината, несъмнено последните.

— Яйца на очи върху кнедли за господин Пилчър. Яйца по бенедиктински за Пам. И бъркани за вас, шерифе.

Наля още кафе на всички и излезе.

Пилчър бодна една хапка, изгледа Итън и каза:

— Итън, разбираш, че една война между последните няколкостотин човешки същества на планетата е нещо, което не може да бъде допуснато.

— Разбира се.

— Какво предлагаш?

— Моля?

— Ако беше на мое място, какво би направил?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Защо ми е трудно да ти повярвам? Пам?

— Така. Всичко по реда си. На първо място бих накарала нашия супершериф да напише имената на всички, които е видял снощи на малкото им соаре. После бих помолила мен — тя посочи себе си — да събера малък екип. Ще минем през града и за една нощ всички скапаняци от списъка ще изчезнат. — Усмихна се. — Но пък, от друга страна, аз си падам по гадните номера, така че може просто да съм настроена гаднярски.

— Би ги приспала отново ли? — попита Пилчър.

— Или бих ги убила по ужасен начин. В края на краищата на този етап вече ми се струват изгубена кауза, не мислиш ли?

— Колко каза, че са били там, Итън?

— Петдесет, най-много шейсет.

— Не виждам как бихме могли да пожертваме толкова хора. Наречете ме безнадежден оптимист, но трябва да приема, че групата на Кейт има хора, които биха могли да бъдат разубедени и по не толкова крайни начини като изтезанията и смъртта.

Пилчър посоли яйцето си.

Хапна.

Погледна през прозореца в скалата.

Изгледът беше зашеметяващ. На триста метра под тях гората се спускаше по склона към града.

Когато Пилчър се обърна отново към масата, на лицето му беше изписана решимост.

— Итън, очаква те интересна нощ — каза той.

— В какъв смисъл?

— Ще организираш първото си празненство.

— За кого?

— Почетните гости ще бъдат Кейт и Харолд Болинджър.

Лицето на Пам грейна.

— Чудесна идея — каза тя. — Отрежи главата на змията и останалото умира само.

— Знам, че единственото празненство, в което си участвал, е твоето собствено, Итън, но приемам, че си изучил правилника — каза Пилчър. — И знаеш какво се очаква от теб.

— Някакви скрупули да ръководиш екзекуцията на бившата си тръпка? — поинтересува се Пам.

— Чувствителността ти е трогателна — отвърна Итън. — Напомни ми някой ден да ти обясня какво означава съпричастие.

— Може и да не беше формулиран добре, но въпросът е уместен — каза Пилчър. — Можеш ли да го направиш, Итън? И не разбирай погрешно, че намеквам, че имаш избор.

— Ужасен съм, ако ме питаш това — каза Итън. — Навремето я обичах. Но след снощи разбирам необходимостта от онова, което предстои.

Мускулите на лицето на Пилчър като че ли се отпуснаха.

— Да го чуя от теб, Итън… нищо не може да ме направи по-щастлив от това, че си изцяло на наша страна. Че тримата работим заедно. Че имам пълната ти лоялност и доверие. Това е толкова важно… и има толкова много неща, които не съм ти казал. Толкова много неща, които искам да споделя. Но трябва да знам, че си наистина с мен.

— Болинджър трябва да бъдат заловени живи — каза Пам. — Трябва да го заявиш ясно от самото начало на участниците, иначе гостите ни ще бъдат убити в някоя уличка. Предвид посланието, което се опитваме да пратим, те трябва да умрат в кръга на Главната улица. Трябва да е кърваво и ужасно, така че всички от групата им да разберат каква е цената за неподчинението им.

— Ще гледам как провеждаш празненството — каза Пилчър. — Представянето ти довечера може да допринесе много за изграждането на истинско доверие помежду ни. — Допи си кафето и стана. — А сега си върви у дома и се наспи, Итън. Ще пратя следобед доктор Митър в града да ти зашие чипа.

Пам се усмихна.

— Чудесно, обичам празненствата. Повече и от Коледа. И имам усещането, че жителите на града също ги обичат. Знаеш ли, че някои от тях имат специални костюми за голямата нощ? Украсяват ножовете и камъните си. Всички трябва леко да полудяваме от време на време.

— Нима смяташ убиването на двама от твоите за „леко полудяване“? — попита Итън.

— В крайна сметка това е нещото, в което сме най-добри, нали така?

— Надявам се да грешиш.

— Лично аз мразя празненствата — каза Пилчър. — Но пък, от друга страна, тези хора са мои и колкото и да е трудно, знам от какво се нуждаят. Пълното съвършенство през цялото време ще ги подлуди. Всяко идеално градче си има своята грозна тайна. Няма чудесни сънища без кошмари.

20

Итън влезе в тъмната си къща. Пусна водата в банята и се качи в спалнята.

Тереза спеше под цяла планина одеяла.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Ела с мен в банята.

Водата във ваната беше единственото горещо нещо в къщата — но великолепно горещо.

Парата замъгли огледалото над мивката, прозореца над ваната. Стените сякаш започнаха да се потят.

Тя го разбра.

Влезе във ваната и се отпусна между краката му.

От телата им водата във ваната се качи само на един пръст под ръба. Топлата мъгла бе толкова гъста, че Итън почти не виждаше мивката.

Той завъртя кранчето с крак, за да изпълни банята с шума на течаща вода. Придърпа Тереза към гърдите си. Дори в горещата вода кожата й бе хладна на допир. Ухото й бе точно до устните му и положението беше толкова идеално за разговор, че той се учуди как не се е сетил за него по-рано.

Парата ги обгръщаше.

— Хората на Кейт не са убили жената, чиято смърт разследвам — каза Итън.

— Тогава кой го е направил?

— Пам, някой друг от хората на Пилчър или самият той.

— Да убие собствената си дъщеря?

— Не го знам със сигурност, но така или иначе довечера ще има празненство.

— За кого?

— За Кейт и Харолд.

— Господи! И като шериф ти трябва да го водиш?

— Да.

— Не можеш ли да го предотвратиш?

— Не искам да го предотвратявам.

— Итън. — Тя завъртя глава да го погледне. — Какво става?

— По-добре да не знаеш.

— В случай че не се получи ли?

— Да.

— Колко реална е тази възможност?

— Много. Но снощи разговаряхме за това. Обещах ти, че ще оправя нещата дори това да означава, че ще рискуваме да изгубим всичко.

— Знам. Просто…

— Става малко различно, когато нещата станат истински. Между другото, Пам знае за нас. Че сме излизали снощи.

— Казала ли е на някого?

— Не и се обзалагам, че няма да го направи, поне не преди празненството.

— Ами ако каже нещо след него?

— След това вече няма да има значение. Но виж, не е нужно да го правя. Можем просто да се влеем в редиците. Да изживеем остатъка от живота си като прилични скромни граждани. Аз ще бъда шериф. Това си върви със своите привилегии. Нямаме да изплащаме ипотеки. Нямаме сметки. Всичко ни е осигурено. Преди работех до късно. Сега винаги ще си бъда у дома за вечеря. Ще имаме повече време заедно като семейство.

— Част от мен се пита дали бих могла да приема това, нали разбираш? — прошепна Тереза. — Просто да се установя. Но това няма да е живот, Итън. Не и при тези условия. — Тя го целуна. Устните й бяха омекнали от парата и топлината. — Така че направи каквото е нужно и знай, че каквото и да стане, аз те обичам и че през последните двайсет и четири часа се чувствам по-близо до теб, отколкото през последните ни пет години брак в Сиатъл.

Към средата на следобеда снегът вече беше изчезнал.

Итън стоеше под синьото зимно небе до оградата на училището.

Децата излизаха тичешком от тухлената сграда надолу по стълбите. Итън забеляза Бен да излиза с двама приятели, метнали раници на гръб. Разговаряха, смееха се.

Колко нормално изглеждаше всичко.

Деца в края на учебния ден.

Нищо повече.

Бен стигна до тротоара. Още не беше видял баща си.

— Здрасти, сине — каза Итън.

Бен спря, приятелите му също.

— Татко. Какво правиш тук?

— Просто ми се прииска да те взема от училище. Нещо против да повървим до вкъщи?

Момчето не изглеждаше в настроение да се връща вкъщи с татко си, но въпреки това скри смущението си с достойнство. Обърна се към приятелите си и каза:

— Ще се видим по-късно.

Итън сложи ръка на рамото му.

— Какво ще кажеш да идем на най-любимото ти място на света?

Минаха четири пресечки по Главната и пресякоха до сладкарницата „Сладкият зъб“. Някои от учениците ги бяха изпреварили — тълпи момчета и момичета бяха обсадили стотиците стъкленици с дъвчащи бонбони: „Сприй“, „Суит Тартс“, „Пикси Стикс“, „Край Бейби“, „Джоли Ранчър“, „Джоубрейкър“, „М&М“, „Старбърст“, „Пез“, „Скитълс“, „Сауър Пач Кидс“, „Нърдс“, „Смарти“, „Атомик Файърболс“ — нищо не липсваше от внушителния арсенал за разваляне на зъби. Итън знаеше, че подобно на всичко останало, сладкишите са били консервирани, но неволно си помисли, че ако има нещо, което би могло да остане непроменено в продължение на две хиляди години, то несъмнено е „Джоубрейкър“.

Двамата с Бен спряха при шоколадовия щанд. Домашно приготвени лакомства от всякакъв вид ги приканваха от витрината.

— Избирай каквото си искаш — каза Итън. Въоръжени с горещ шоколад и хартиена торбичка с всевъзможни сладки, двамата излязоха на тротоара.

Това бе най-оживеното време в Уейуърд Пайнс, след учебните часове, когато улиците бяха възхитително шумни и изпълнени с детски смях. Най-истинските часове на деня.

— Да седнем някъде — предложи Итън.

И поведе момчето през улицата до пейката на ъгъла на Главната и Девета.

Седнаха и започнаха да пият шоколада, да похапват лакомствата и да гледат минувачите.

— Помня, когато бях на твоите години — рече Итън. — Ти си много по-добро момче от мен. И по-умно.

Момчето го погледна. Имаше трохи около устата.

— Сериозно?

Итън си помисли, че с очилата и спуснатите наушници на шапката синът му прилича досущ на Ралфи от „Коледна история“.

— И още как. Аз бях гадно лайненце. Много устат. Много бунтарски настроен.

Това като че ли развесели Бен.

Той отпи от шоколада си.

— Училището беше просто училище — каза Итън. — Имахме домашни. Родителски срещи. Срочни оценки.

— Какво са срочни оценки?

— Оценките ти за срока. Сигурно не помниш училището в Сиатъл. Това тук е малко по-различно.

Бен се взираше в паважа между краката си.

— Какво има, сине?

— Не бива да говорим за това — каза той със сериозен, много тих глас.

— Бен, погледни ме.

Момчето вдигна очи.

— Аз съм шерифът на Уейуърд Пайнс. Мога да говоря, за каквото ми скимне. Нали разбираш, аз командвам в този град.

Момчето поклати глава.

— Не, не командваш.

— Моля?

Очите на Бен се напълниха със сълзи.

— Не можем да говорим за това — каза той.

— Аз съм ти баща. Няма нищо, за което двамата с теб да не можем да разговаряме.

— Ти не си ми баща.

Итън щеше да се почувства по-добре, ако бяха забили шило в корема му.

Остана без дъх.

Внезапно светът се размаза от сълзите в очите му.

Едва намери дар слово.

— Бен? Какви ги говориш?

— Не си истинският.

— Не съм истинският ти баща ли?

— Не разбираш. И никога няма да разбереш. Прибирам се.

Бен понечи да стане, но Итън го прегърна и го задържа на пейката.

— Пусни ме!

— И кой според теб е истинският ти баща? — попита Итън.

— Не бива да говоря за…

— Кажи ми!

— Онзи, който ни защитава!

— От какво ви защитава?

Момчето го изгледа яростно, през сълзи.

— От демоните от другата страна на оградата.

— Бил ли си от другата страна на оградата? — попита Итън.

Момчето кимна.

— Кой ви заведе?

Сякаш беше попитал стена.

— Дребен възрастен мъж с бръсната глава и черни очи, нали?

Бен не отговори, но и мълчанието му беше отговор.

— Погледни ме, сине. Погледни ме. Какво искаш да кажеш с това, че не съм ти баща?

— Казах ти. Той ни закриля. Той се грижи за нас. Той е създал всичко това. Всичко, което имаме в Уейуърд Пайнс.

— Този човек не е Бог, ако това са ви…

— Не го казвай.

„Ако има поне една причина да изпепеля това място до основи, ето я — помисли си Итън. — Крадат децата ни“.

— Бен, на този свят има истини и лъжи. Слушаш ли ме? Няма по-истинско нещо от обичта на майка ти и моята към теб. Ти обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Човекът, който ви е завел отвъд оградата, не е Бог. Едва ли може да е по-далеч от това. Казва се Дейвид Пилчър.

— Познаваш ли го?

— Работя за него. Виждам го почти всеки ден.

Изведнъж пред тях се появи Меган Фишър.

Итън не я беше чул да приближава.

Сякаш се беше материализирала от нищото.

Тя клекна внимателно с вълнената си пола и постави ръка на коляното на Бен.

— Всичко наред ли е, Бенджамин?

Итън се усмихна насила.

— Всичко е наред, Меган. Тежък ден в училище. Сигурен съм, че знаеш как е. Нищо, което да не може да се оправи с едно отбиване до сладкарницата.

— Какво е станало, Бенджамин?

Момчето беше забило поглед в скута си, сълзите му капеха в горещия шоколад.

— Това е личен въпрос — каза Итън.

Думите му накараха Меган рязко да вдигне глава.

От приятната весела домакиня, която беше посрещнала Итън и Тереза в дома си, нямаше и следа.

— Личен ли?

Сякаш не разбираше значението на думата.

Сякаш Бен беше неин син, а Итън прекрачваше границите на допустимото.

— В училището в Пайнс — продължи тя — ние вярваме в общия подход към…

— Да, личен. Като гледайте си шибаната работа, госпожо Фишър.

Изражението й — пълен шок и отвращение — ясно показа на Итън, че никога досега не са й говорили по такъв начин. Определено не и откакто се беше събудила в Уейуърд Пайнс и бе заела властната си позиция.

Меган се изправи и го изгледа намръщено по онзи начин, по който могат единствено учителите.

— Те са наши деца, господин Бърк — каза тя.

— Как ли пък не — отвърна той.

Докато тя се отдалечаваше ядосано по тротоара, Бен се изтръгна от прегръдката на баща си и побягна по улицата.

— Добър ден, Белинда — каза Итън, щом влезе в участъка.

— Добър ден, шерифе.

Дори не вдигна очи от картите.

— Някакви обаждания?

— Не, сър.

— Някой да е минавал?

— Не, сър.

Той почука по бюрото й, докато минаваше покрай нея.

— Надявам се да си в настроение за голямо забавление довечера.

Усещаше погледа й върху себе си, докато вървеше към кабинета си, но не се обърна.

Окачи шапката си на закачалката.

Отиде до килера и го отключи.

Беше го отварял само веднъж. Причините да го избягва бяха чисто психологически. Нещата вътре олицетворяваха онова, което мразеше най-много в работата си и в този град. Онова, от което се бе ужасявал още от първия ден.

Костюмът на предшественика му беше окачен на месингова закачалка на стената.

По време на собственото си празненство Итън бе зърнал шериф Поуп само отдалеч и покрай паниката и страха не бе забелязал подробностите по костюма му.

Отблизо приличаше на наметало на някакъв демонски крал.

Изработено от кожата на кафява мечка с допълнителна подплата на раменете, закопчавано на врата с тежка верига. Самата козина беше сплъстена на някои места, вероятно от засъхнала кръв. Никой не си беше направил труда да почисти дрехата и тя вонеше като дъха на клошар — на стара кръв и разложение. Но тези неща не можеха да се сравняват с украшенията. Скалпът на всеки предишен почетен гост бе зашит за наметалото. Общо трийсет и седем. Най-ранният приличаше на сушена пастърма. Най-новите бяха все още бледи.

Украсата за глава беше на рафта над наметалото.

Централната част бе череп на аби. Челюстите му бяха широко разтворени и закрепени с метални пръчки. Върху темето бяха завинтени разклонени еленови рога.

На скобите на стената бяха закрепени сабя и пушка, които проблясваха праведно под светлината на лампата.

Телефонът иззвъня и Итън се сепна.

Рядко събитие.

Върна се в кабинета, заобиколи бюрото и вдигна на петото позвъняване.

— Шериф Бърк.

— Знаете ли кой се обажда?

Макар Тед да шепнеше, Итън позна гласа му.

— Да — каза той. — Как разбрахте, че съм тук?

— Как според вас?

Естествено — Тед го беше гледал през камерите.

— Безопасно ли е да разговаряме така? — попита Итън.

— Не за дълго.

— Ще научат ли?

— Рано или късно. Въпросът е дали ще има значение, когато научат?

— Какво точно означава това?

— Открих го.

— Кое?

— Нещото, което търсим. Беше заровено дълбоко, но нищо не може да бъде заличено напълно.

— И?

— Не по телефона. Може ли да се срещнем в моргата след двайсет минути?

— Разбира се.

— Доктор Митър тъкмо влезе в участъка ви. По-добре тръгвайте.

Итън чу гласове на заден план и Тед побърза да затвори.

В мига, в който Итън остави слушалката, телефонът иззвъня отново.

— Кажи, Белинда.

— Шерифе, доктор Митър е дошъл да ви види.

„Да вкара отново чипа ми“.

— В момента съм малко зает. Би ли му предложила кафе? И го настани в чакалнята.

— Да, сър.

Итън отвори лявото чекмедже на бюрото си, взе кожения колан с кобура и го препаса.

Отиде при оръжейните шкафове и отвори средния.

Извади от него „Дезърт Игъл“, постави пълнител и го сложи в кобура.

После взе пушката „Модел 389“ с камуфлажна ложа и приклад и с оптичен мерник 4x32.

Телефонът му иззвъня отново.

Вдигна.

— Да, Белинда?

— Ъ-ъ-ъ, доктор Митър не иска да чака повече.

— Доктор, който не иска да чака? Виждаш ли иронията, Белинда?

— Моля, сър?

— Идвам.

Затвори и отиде при прозореца до оръжейния шкаф. Беше плъзгащ се. Отвори го, след което избута мрежата.

Прекрачи тромаво перваза и скочи зад редицата храсти, посадени покрай сградата.

Проправи си път през бодливите клонки и затича в тръс по улицата.

Беше дошъл на работа с джипа. Качи се и сложи пушката на Стойката за оръжие.

Докато палеше двигателя, чу през отворения прозорец как телефонът в кабинета му зазвъня отново.

Паркира джипа на празно място на Главната и отиде при витрината на „Дървени съкровища“.

Кейт седеше зад касовия апарат и се взираше с някаква отегчена, празна настойчивост в нищото. Преминаването от онези ярки моменти на свобода снощи в ежедневното робство, определящо живота в Уейуърд Пайнс, сигурно беше смазващо. Итън си помисли, че дните след тайните партита са изпълнени с махмурлук и осъзнаване на суровата реалност. На това какво всъщност представлява животът им.

Почука по стъклото.

Седнаха на пейката на ъгъла на Главната и Девета.

Центърът беше опустял.

Вече не изглеждаше истински.

Спокойно можеше да е декор във филмово студио, след като снимките са приключили.

Светлината вече започваше да отслабва и слънцето се бе скрило зад скалната стена на запад.

— Тук можем да говорим в безопасност — каза Итън.

— Изглеждаш ужасно — каза Кейт. — Спал ли си изобщо?

— Не.

— Какво има?

— Трябва да разбера как да намеря тунела под оградата.

— Защо?

— Няма време за обяснения. Била ли си там?

— Веднъж — каза тя. — Преди години.

— Мина ли от другата страна?

Тя поклати глава.

— Защо?

— Беше ме страх.

— Как да го намеря, Кейт?

— Имаше един голям дънер на бор. Висок колкото теб. По-голям от дърветата около него. Ако още е там, не можеш да го пропуснеш. Входът към тунела е точно до него, в земята. Със сигурност ще е покрит с борови иглички. Не мисля, че в скоро време някой е отивал от другата страна.

— Заключен ли е?

— Не зная. Итън, какво става?

Той впери поглед в нея.

Искаше да й каже.

Искаше да я предупреди.

— Просто ще трябва да ми се довериш.

Паркира джипа по-надалече в уличката зад болницата.

Промъкна се през служебния вход.

На приземния етаж цареше пълна тишина.

Слезе по стълбите и се озова на кръстовището на четири пусти коридора. Тръгна към двукрилата врата без прозорци в края на източното крило.

Последните няколко флуоресцентни панела при моргата не светеха.

Стигна вратата в полумрак

Бутна я.

Тед стоеше до масата за аутопсия с отворен лаптоп.

Итън отиде при него, докато вратата се затваряше, и попита тихо:

— Тук можем ли да говорим?

— Изключих камерите на това ниво. — Тед си погледна часовника. — Но те ще останат в спящ режим само още десет минути.

— Къде е Пам?

— Горе, на терапевтичен сеанс.

Итън заобиколи лъснатата маса и застана до Тед.

Погледна хладилниците, мивката, везните за органи. Тед беше отместил лампата от масата и тя осветяваше неприлично ярко единия ъгъл, докато останалата част от моргата тънеше в сенки.

Лаптопът зареди.

Тед вкара име и парола.

— Защо тук? — попита Итън.

— Моля?

— Защо поиска да се срещнем тук?

Тед посочи екрана.

Пусна видеото.

Висока разделителна способност.

Камерата на тавана в ъгъла беше насочена към Алиса.

— Мамка му — каза Итън.

Завързана с дебели кожени ремъци за маса за аутопсия.

За тази маса за аутопсия.

— Няма ли звук? — попита Итън.

— Нямах време да го търся. Повярвай, ще се радваш, че е без звук.

Алиса крещеше нещо.

Главата й се повдигна от масата.

Всеки мускул на тялото й се напрягаше.

Появи се Пам.

Сграбчи Алиса за косата и натисна главата й отново на масата.

Дейвид Пилчър се появи в кадър.

Постави малък нож на метала и се качи на масата.

Възседна краката на дъщеря си.

Вдигна ножа.

Устните му се раздвижиха.

Алиса изкрещя нещо. Пам държеше главата й.

Устните на Пилчър се свиха.

Главата му се наклони настрани.

Не изглеждаше гневен.

Нямаше абсолютно никакво изражение, докато наръгваше дъщеря си в корема.

Итън изтръпна целият.

Пилчър издърпа ножа. Алиса се гърчеше, удържана от ремъците.

Черната кръв започна да се разлива по масата.

Устните на Пилчър отново се раздвижиха. Лицето на Алиса се изкриви в агония. Когато Пилчър вдигна ножа за нов удар, Итън се извърна.

Гадеше му се. Преглътна железния привкус в гърлото си.

— Мисля, че схванах идеята.

Тед се наведе и чукна един клавиш.

Екранът милостиво угасна.

— И продължава в същия дух — каза Тед. — Продължава и продължава.

Итън беше потресен.

Помисли си за всички онези черни дупки по тялото на Алиса, които беше видял онзи първи ден в моргата.

— Значи онази нощ, след като Алиса и Кейт са се разделили, Пам е последвала Алиса и по някакъв начин я е домъкнала тук — каза той. — Пилчър може би вече ги е очаквал или е дошъл по-късно. Когато направих оглед на тялото й преди няколко дни тук, се питах как и защо кръвта й е била източена. Къде е била убита…

— А си се намирал на местопрестъплението.

Итън впери поглед в канала на пода.

— Имаш ли копие на записа, Тед?

— Направих няколко. — Тед бръкна в джоба си и извади карта памет с размерите на нокът. — Това е за теб. Не може да бъде пуснато на никое устройство в града, но го пази на сигурно място, ако с мен и с другите копия се случи нещо.

Итън прибра картата в джоба си.

Тед си погледна часовника.

— След още няколко минути по-добре да ни няма. И сега какво? Обмислях дали да не пусна записа на всички екрани в планината.

— Не, не го прави. Връщай се на работа. Продължавай така, сякаш не е станало нищо.

— Чух, че довечера ще има празненство, посветено на Болинджър. В планината вече се разпространява вестта, че те са виновни за смъртта на Алиса. Какво ще правиш?

— Имам наум нещо, но не съм го споделил с никого.

— Значи просто да бъда в готовност?

— Да.

— Добре. — Тед отново си погледна часовника. — По-добре да се махаме. Камерите ще се събудят след шейсет секунди.

В четири следобед Итън стигна завоя на пътя в края на града. Превключи на двойна предавка, излезе от пътя и вкара джипа в гората.

Земята беше мека и снегът се бе задържал в сенките между боровете.

Напредваше бавно.

Сякаш му трябваше цяла вечност да измине осемстотин метра.

Забеляза първия пилон през предното стъкло и докато приближаваше, оградата постепенно се материализира, а после и намотките бодлива тел отгоре.

Той спря джипа на трийсет метра от оградата.

Беше достатъчно тъмно, за да включи фаровете, но не искаше да поема риска.

Седеше зад волана. Не беше изключил двигателя. Не можеше да се отърве от страха, който будеше това съоръжение.

Само малко стомана и електрически ток.

И като се имаше предвид всичко, което трябваше да държи по-далеч от Уейуърд Пайнс и какво трябваше да пази, оградата изглеждаше толкова крехка…

Сякаш нищо не стоеше между човечеството и неговото измиране.

Кейт беше права.

Дънерът не можеше да остане незабелязан.

Отдалеч приличаше на огромна сребриста мечка, изправена на задните си лапи; мъртвите чепати клони в горната част бяха вдигнати високо като застрашителни нокти. Беше една от онези зловещи форми, които могат да стреснат човек в здрача.

Итън паркира до дънера.

Взе пушката.

Слезе от колата.

Стъмваше се прекалено бързо.

Вратата се затръшна и звукът отекна между дърветата.

Тишината се втурна да го погълне.

Итън заобиколи дънера.

Тук нямаше сняг, само слегнали се борови иглички и нищо, което да подсказва за наличието на вход.

Той свали задния прозорец на джипа и отвори багажника.

Взе лопатата и раницата.

След половин час копаене лопатата удари нещо твърдо. Итън я захвърли, клекна и разчисти с ръце останалите борови иглички, натрупали се за две, може би за три години.

Вратата беше от стомана.

Един метър широка, четири метра дълга, върху самата земя.

Беше заключена с катинар, ръждясал през годините от дъждовете и снеговете.

Един здрав удар с лопатата го счупи.

Итън метна раницата на гръб.

Зареди пушката.

Нарами я.

Извади големия пистолет и вкара в цевта патрон с кух връх.

Пантите изскърцаха като нокти, прокарани по черна дъска.

Вътре цареше непрогледен мрак.

Миришеше на влажна пръст, сякаш беше изпълзял под повдигната на подпори къща.

Итън откачи фенерчето от колана си, включи го и го насочи напред заедно с пистолета.

В земята бяха изсечени стъпала.

Спусна се предпазливо.

Лъчът освети проход, поддържан от греди.

Конструкцията изглеждаше импровизирана и изработена набързо и не вдъхваше доверие.

Итън тръгна под корени на дървета и издаващи се от земята канари.

В средата на прохода стените се стесняваха, раменете му започнаха да ги докосват и се наложи да върви прегърбен.

В един момент му се стори, че чува бръмченето на оградата през земята и сякаш усети леко гъделичкане в корените на косата си от електрическото напрежение.

Гърдите го стягаха, сякаш дробовете му се бяха свили, но той знаеше, че това е чисто психосоматична реакция на тясното затворено пространство.

А после се озова в началото на други изсечени в земята стъпала, в края на които лъчът на фенера освети друга стоманена врата.

Можеше да се върне, да вземе лопатата и да се опита да я разбие.

Вместо това вдигна пистолета и се прицели в ръждясалия катинар.

Пое дъх.

Дръпна спусъка.

След час Итън затвори багажника.

Върна пушката на стойката.

Облегна се на капака. Солената пот пареше в очите му.

Светлината под дърветата беше почти напълно угаснала.

От усилията се беше разгорещил, но сега потта му ставаше лепкава и студена.

— Какво си намислил, по дяволите?

Итън рязко се обърна.

Пам надничаше през затъмненото стъкло в задната част на джипа, сякаш се беше материализирала от нищото.

Беше с тесни джинси и червен потник, които подчертаваха фигурата й, с вързана на опашка коса.

Итън се загледа в тънката й талия.

Доколкото можеше да прецени, не беше въоръжена, освен ако не криеше нещо малко на кръста си.

— Оглеждаш ли ме, шерифе?

— Въоръжена ли си?

— О, да бе, това била причината да ме зяпаш.

Пам вдигна ръце над главата си като балерина, застана на пръсти и се завъртя.

Нямаше оръжие.

— Видя ли? — каза тя. — В тези джинси няма нищо освен самата мен.

Итън извади пистолета от кобура.

Уви, беше празен.

— Голям пищов, шерифе. Нали знаеш какво казват за типове с големи пищови.

— Това е „Дезърт Игъл“.

— Петдесети калибър, нали?

— Да.

— Можеш да убиеш гризли с такова нещо.

— Знам какво сте направили с Алиса — каза Итън. — Знам, че сте били ти и Пилчър. Защо?

Пам направи крачка към него.

Разстоянието помежду им бе два и половина метра.

— Интересно — каза тя.

— Кое?

— Скъсих разстоянието между нас. Две крачки — две големи крачки — и можех да навляза в личното ти пространство, а ти дори не ме заплаши.

— Може пък да те искам в личното си пространство.

— Ясно показах, че съм на твое разположение, а ти предпочете да чукаш жена си. Това, което ме тормози, което ме човърка, е, че си прагматик.

— Не те разбирам. — Но я разбираше.

— Човек на малкото приказки и още по-малко глупости. Едно от нещата, които ме карат да те желая. Ще рискувам и ще кажа, че ако в пистолета имаше патрони, щеше да го насочиш към мен още щом ме видя и щеше да ми пръснеш задника. Така де, това е единственият ти ход на този етап, нали? Познах ли?

Направи още една крачка към него.

— Има още нещо, за което не си помислила — каза Итън.

— О?

— Може да те искам в личното си пространство по друга причина.

— И каква може да е тя?

Още една крачка.

Вече усещаше миризмата й. Шампоана, който бе използвала сутринта.

Ментовия й дъх.

— Стрелянето е безлично — каза Итън. — Може пък да искам да те награбя и да те пребия с голи ръце.

Пам се усмихна.

— Вече имаше тази възможност.

— Помня.

— Тогава ми скочи изненадващо. Не беше честно.

— За кого? Та аз бях дрогиран, мамка му.

Итън вдигна пистолета и го насочи в лицето й.

— Ама че голяма дупка в края на пищова — рече тя.

Итън издърпа с палец ударника назад.

За миг в очите й се появи неувереност и тя примигна.

— Хубаво си помисли — каза Итън. — От всички моменти, които си изживяла, този ли искаш да ти бъде последен? Защото се носи много бързо към теб.

Тя се колебаеше.

В очите й имаше не точно страх, а несигурност.

Негодувание към ситуация, която не контролираше.

После отмина.

Желязната й решимост се върна.

Устните й се извиха в презрителна усмивка.

Определено имаше кураж. Не можеше да й го отрече. Щеше да изобличи блъфирането му.

Когато устата й се отвори, той дръпна спусъка.

Пам трепна — за частица от секундата си помисли, че е мъртва.

Итън превъртя пистолета, сграбчи го за цевта и замахна с всички сили, насочил два килограма израелска стомана към черепа й. И щеше да го фрасне, ако Пам не бе реагирала в последния възможен момент.

Докато Итън залиташе от инерцията, тя нанесе удар в бъбрека му с такава директна и зашеметяваща сила, че той рухна на колене. Изгарящата болка обхвана гърба му и преди да успее дори да си даде сметка за нея, Пам го фрасна в гърлото.

Итън лежеше проснат на земята, с буза върху боровите иглички. Светът се беше килнал и той се чудеше дали тя не му е смазала трахеята, защото не можеше да си поеме дъх.

Пам клекна до него.

— Само не ми казвай, че си толкова лесен — каза тя. — Бях намислила всичко, знаеш ли? А само два удара и ти лежиш на земята като някакво пале. Разочарована съм.

Итън губеше съзнание, пред очите му заиграха светлинни — пиротехника, предизвикана от липсата на кислород.

Ето.

Най-сетне.

Точно преди да изпадне в неудържима паника, нещо се пропука.

Струйка безценен въздух се плъзна по гърлото му.

Опита се да не издиша.

Изцъкли очи, докато ръката му се плъзгаше в джоба.

Към ножа.

— Докато лежиш и се задушаваш, искам да разбереш нещо.

Итън вкара палец в дупката на острието.

— Каквото и да се опитваше да направиш, не успя и Тереза и Бен…

От гърлото му се изтръгна влажен задавен хрип, който накара Пам да се усмихне.

— Онова, което направихме с Алиса, ще бъде като ден в луксозен спацентър в сравнение с това, което ще направя с тях.

Итън рязко отвори острието и замахна към крака на Пам.

Ножът беше толкова остър, че той разбра, че е улучил, едва когато тя ахна.

Итън извъртя китката си.

Пам изпищя и рязко отскочи назад.

Джинсите й потъмняха от кръвта, която потече надолу по обувката й върху боровите иглички.

Итън се надигна с мъка.

Изправи се.

Бъбрекът му туптеше, но поне можеше да диша отново.

Пам се влачеше по-далеч от него със здравия си крак.

— Мъртъв си! — изсъска тя. — Мъртъв си, мамка му!

Той вдигна пистолета и я последва.

Докато тя крещеше към него, той се наведе и стовари тежкото оръжие върху тила й.

Гората отново притихна.

Вечерта стана тъмносиня.

Беше преебан.

Абсолютно преебан.

Колко време можеше Пам да остане в неизвестност преди Пилчър да прати да я търсят? Глупости. Дори издирване нямаше да има. Щеше просто да вкара номера на чипа й и той щеше да се появи при оградата.

Освен ако…

Итън разряза с ножа джинсите на Пам и оголи левия й крак.

Жалко, че тя не беше в съзнание за това.

21

Планинският комплекс

Уейуърд Пайнс, Айдахо

Новогодишна вечер, 2013

Пилчър затвори вратата на кабинета си.

Замаян.

Буквално треперещ от прилива на енергия.

Мина покрай макета на бъдещия Уейуърд Пайнс и отвори дрешника, където го очакваше окачен безупречен смокинг.

— Дейвид?

Той се обърна, усмихна се.

— Скъпа, не забелязах, че си тук.

Жена му седеше на едно от канапетата, обърнати към стената от екрани.

Той тръгна към нея, като разкопчаваше ризата си в движение.

— Мислех си, че вече си се облякла.

— Поседи с мен, Дейвид.

Пилчър седна до нея на плюшената тапицерия. Тя постави ръка на коляното му и каза:

— Голяма нощ.

— Възможно ли е да бъде по-голяма?

— Наистина се радвам за теб. Ти успя.

— Ние успяхме. Без теб…

— Чуй ме.

— Какво има?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Реших да остана.

— Да останеш?

— Искам да видя края на моята история в настоящето. В този свят.

— Какви ги говориш?

— Моля те, не ми повишавай тон.

— Не ти повишавам тон, просто… Защо избра да ми го кажеш точно тази вечер? Откога си го решила?

— От доста време. Не исках да те разочаровам. Толкова пъти едва не го казах.

— Страхуваш ли се? Това ли е? Виж, напълно нормално е.

— Не е това.

Пилчър се облегна на възглавницата и се загледа в празните екрани.

— Целият ни съвместен живот беше насочен към тази нощ. Всичко беше насочено към тази нощ. И сега ти се отказваш?

— Съжалявам.

— Това означава, че се отказваш от дъщеря си.

— Не, не означава.

Той впери поглед в нея.

— Как така не означава? Обясни ми.

— Алиса е на десет. Ще влезе в средното училище. Не искам първият й танц да бъде в онова градче, което дори не е построено, след две хиляди години. Първата й целувка. Университетът. Обикалянето на света. Какво става с тези моменти?

— Ще ги изживее тогава. Е, поне някои от тях.

— Тя вече пожертва толкова много, откакто се преместихме тук. Животът й, моят живот е тук и сега, а ти не знаеш какво ни очаква в бъдещето. Не знаеш какъв ще бъде този свят, когато се събудиш.

— Елизабет, познаваш ме от двайсет и пет години. Нима някога съм направил или казал нещо, което да те накара да си помислиш, че бих позволил дъщеря ми да ми бъде отнета?

— Дейвид…

— Моля те, отговори ми.

— Не е честно спрямо нея.

— Не е честно ли? Тя получава възможност, която не е получавал никой човек. Да види бъдещето.

— Искам Алиса да има нормален живот, Дейвид.

— Къде е тя?

— Какво?

— В момента. Къде е дъщеря ми?

— В стаята си, събира си нещата. Ще останем на партито.

— Моля те. — Отчаянието в гласа му го изненада. — Как очакваш от мен да се разделя с дъщеря си…

— О, я се разкарай. — Сдържаната ярост проблесна в очите й. — Тя почти не те познава.

— Елизабет…

— Аз почти не те познавам. Нека не се преструваме, че това не е твоята мания. Твоята първа любов. А не аз. Нито Алиса.

— Това не е вярно.

— Проектът те погълна. През последните пет години те гледах как се променяш в нещо страшно неприятно. Прекрачи много граници и се питам дали изобщо осъзнаваш в какво си се превърнал.

— Направих онова, което трябваше да се направи, за да се стигне до тази нощ. Не дължа извинения никому. Още от самото начало казах, че нищо няма да ме спре.

— Е, надявам се в крайна сметка да си заслужава.

— Моля те, не го прави. Това трябва да е най-голямата нощ в живота ми. В нашия живот. Искам да си до мен от другата страна, когато всички се събудим.

— Не мога да го направя. Съжалявам.

Пилчър пое дълбоко дъх, издиша бавно и каза:

— Сигурно ти е било трудно.

— Нямаш представа.

— Ще останеш ли поне за партито?

— Разбира се.

Пилчър се наведе и я целуна по бузата.

Не можеше да си спомни кога го беше правил за последно. После каза:

— Трябва да поговоря с Алиса.

— Ще се сбогуваме след партито.

Тя стана.

Сива рокля „Шанел“.

Вълниста сребриста коса.

Той я гледаше как върви изящно към дъбовата врата.

Когато тя излезе, Пилчър отиде при бюрото си.

Вдигна телефона.

Набра.

Арнолд Поуп отговори на първото позвъняване.

Щеше да е най-доброто шампанско, което е вкусвал, ако можеше да го оцени, но нервите на Хаслър бяха опънати.

Това място изглеждаше нереално.

Говореше се, че за строежа, прокопаването на тунелите, взривовете и извозването са били необходими трийсет и две години. Цената надвишаваше петдесет милиарда. Цял флот от „Боинг 747“ можеше да се побере в огромния склад, но Хаслър имаше чувството, че истинските пари са отишли в помещението, в което се намираше в момента.

То беше с размерите на супермаркет.

Стотици съскащи и писукащи капсули с размерите на машини за безалкохолни напитки бяха подредени в редици, които се губеха в далечината. Някои изпускаха бяла пара, която се стелеше на три метра над пода. Все едно вървеше през студена синя мъгла. Таванът не се виждаше. Студеният въздух бе свеж и йонизиран.

— Искаш ли да я видиш, Адам?

Гласът го стресна.

Хаслър се обърна и се озова лице в лице с Пилчър.

Изглеждаше елегантен в смокинга и с чашата шампанско в ръка.

— Да — каза Хаслър.

— Насам.

Пилчър го поведе по дългата редица към дъното на помещението, после покрай още машини.

— Стигнахме — каза след малко.

Имаше клавиатура, измерващи уреди, показания и цифрова табела:

ТЕРЕЗА ЛАЙДЪН БЪРК

ДАТА НА СУСПЕНДИРАНЕ: 19.12.13

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Предната част на машината беше стъкло с дебелина пет сантиметра.

През него Хаслър видя черен пясък и част от кожа — бузата на Тереза.

Неволно докосна стъклото.

— Всеки момент започваме — каза Пилчър.

— Сънува ли? — попита Хаслър.

— Никой от опитите ни, а те бяха много, не подсказва за някаква психична дейност при суспендиране. Няма никаква мозъчна активност. Най-дългият експеримент с хора продължи деветнайсет месеца. Нито един от доброволците не съобщи за усещане за изминало време, докато са били в състояние на суспендиране.

— Значи все едно е изключена? Като електрическа крушка?

— Нещо такова. Успя ли да прочетеш меморандума в стаята си? Всички получиха копие.

— Не, тъкмо минах през медицинския преглед и дойдох право тук.

— Е, в такъв случай те очакват някои изненади.

— Целият ти екип ли ще бъде подложен на суспендиране довечера?

— Малка група беше избрана да остане през следващите двайсет години. Ще продължат да събират провизии. Да се погрижат да имаме най-новите технологии. Да се погрижат за някои недовършени неща.

— Но ти ще се подложиш.

— Разбира се. — Пилчър се разсмя. — Не ставам по-млад. Предпочитам да изживея оставащото ми време в бъдещия свят. А сега да се връщаме.

Хаслър го последва към изхода от залата.

Хората на Пилчър ги очакваха — всички в официално облекло.

Мъжете със смокинги, жените с къси черни рокли.

Пилчър се качи на някаква щайга и погледна събралото се множество.

Усмихна се.

На светлината на огромния светлинен глобус, окачен на тавана, на Хаслър му се стори, че очите на Пилчър са станали като стъклени от силните емоции.

— Тази нощ стигнахме до края на едно пътуване, продължило трийсет и две години — каза Пилчър. — Но като всеки край, той е и ново начало. Сбогуваме се със света, какъвто го познаваме, за да погледнем напред към онзи, който ще дойде. Към света, който ни очаква след две хиляди години. Развълнуван съм. Знам, че вие също сте развълнувани. И може би сте уплашени, но това е добре. Страхът означава, че сте живи. Че измествате границите. Няма приключение без страх, а Бог ми е свидетел, че всички сме на прага на едно невероятно приключение. — Вдигна чашата си. — Искам да вдигна тост. За всички вас, които вървяхте с мен и ще направите този последен скок на вярата. Обещавам ви, парашутите ще се отворят. — През тълпата премина нервен смях. — Благодаря ви. Благодаря за вярата ви. За труда. За приятелството. Наздраве за вас.

Пилчър отпи.

Всички пиха.

Дланите на Хаслър бяха започнали да се потят.

Пилчър си погледна часовника.

— Единайсет. Време е, приятели.

Пилчър подаде чашата си на Пам. Развърза папийонката си и я захвърли. Свали сакото и го пусна да падне. Хората започнаха да ръкопляскат. Пилчър свали тирантите си и разкопча плисираната си риза.

Другите също започнаха да се събличат.

Арнолд Поуп.

Пам.

Всички мъже и жени около Хаслър.

Залата притихна.

Чуваше се единствено шепотът на дрехите, които се свличаха на пода.

„Какво става, по дяволите?“ — мислеше си Хаслър.

Ако не се присъединеше, скоро щеше да бъде единственият облечен и това по някакъв начин му изглеждаше по-лошо, отколкото да се съблече пред напълно непознати.

Свали папийонката си и последва примера на останалите.

Две минути по-късно сто и двайсет души стояха голи в залата.

— Извинявам се за студа — каза Пилчър от пиедестала си. — Нищо не може да се направи. И се боя, че там, където отиваме, е още по-студено.

Слезе от щайгата и тръгна бос към стъклената врата, водеща към залата за суспендиране.

Трийсет секунди след като влезе, Хаслър трепереше неудържимо — отчасти от страх, отчасти от студа.

Между машините се образуваха опашки, хора в бели престилки ги насочваха.

Хаслър отиде при един от тях.

— Не знам къде да отида.

— Не четохте ли меморандума?

— Не, съжалявам, аз току-що…

— Всичко е наред. Как се казвате?

— Хаслър. Адам Хаслър.

— Елате с мен.

Лабораторният техник го отведе до четвъртата редица и посочи пътеката между машините.

— Би трябвало да сте по средата, отляво. Оглеждайте се за името си.

Хаслър тръгна след три голи жени. Парата тук изглеждаше по-гъста, дъхът му излизаше на облаче, а металната решетка над камъка беше като лед по стъпалата му.

Мина покрай мъж, който влизаше в една машина.

Сега страхът го облада наистина.

Докато погледът му минаваше по табелите, осъзна, че никога не си е представял този момент. Така и не се беше подготвил за него. Разбира се, знаеше, че той предстои. Знаеше, че доброволно се подлага на това. Но подсъзнателно си го беше представял като подлагане на пълна анестезия. Че на лицето му слагат маска в топла операционна. Че светлините помръкват и изпада в предизвикано от упойката блаженство. А не че ходи гол заедно с още сто души.

Ето го.

Неговото име.

Неговата — „Мътните да ме вземат!“ — машина.

АДАМ Т. ХАСЛЪР

ДАТА НА СУСПЕНДИРАНЕ: 31.12.13

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Загледа се в клавиатурата.

Цял куп неразбираеми символи.

Погледна напред и назад по редицата си, но другите вече бяха влезли в машините си.

Друг лабораторен техник вървеше към него.

— Хей, можете ли да ми помогнете? — каза Хаслър.

— Не четохте ли меморандума?

— Не.

— В него е обяснено всичко.

— Не можете ли просто да ми помогнете?

Техникът въведе нещо на клавиатурата и продължи нататък.

Чу се пневматично съскане като пуснат газ под налягане и предният панел на машината се открехна няколко сантиметра.

Хаслър отвори вратата.

Машината представляваше тясна метална капсула. Вътре имаше малка седалка от черен материал с облегалки за ръцете и очертания на стъпала на пода.

„Направо си побъркан, ако влезеш в това нещо“ — прошепна гласец в главата му.

Въпреки това той го направи: влезе вътре и настани задника си на ледената седалка.

От стените изхвърчаха ремъци и се стегнаха около глезените и китките му.

Сърцето му заби бясно, докато вратата се затваряше, и той едва сега забеляза пластмасовата тръба на стената, завършваща с ужасяващо дебела игла.

Помисли си за лицето на Тереза, останало без капка кръв. Мамка му!

Над главата му се разнесе съскане. Не можеше да види газа, но внезапно надуши нещо като рози, люляк и лавандула.

Женски механичен глас каза:

— Моля, дишайте дълбоко. Насладете се на цветята, докато можете.

От другата страна на петсантиметровото стъкло се появи Пилчър.

— Всичко ще е наред — обеща механичният глас.

Пилчър беше без риза, усмихваше се гордо, вдигаше палци.

Хаслър вече не усещаше студ.

Не се страхуваше.

Зазвуча „Плетач на сънища“ на Гари Райт и той затвори очи. Искаше да се моли, да фиксира мислите си върху нещо красиво като бъдещето, новия свят и жената, с която щеше да го сподели.

Но подобно на всеки важен, определящ момент в живота му, всичко профуча твърде бързо.

Пам го чакаше в залата.

Беше облякла халат и държеше друг за Пилчър, преметнат през ръката й.

— Дъщеря ми? — попита той, докато пъхаше ръце в ръкавите.

— Готова е.

Той се огледа.

— Толкова е тихо. Понякога си мисля как ли ще изглежда това място, когато всички заспим.

— Дейвид!

Елизабет вървеше към тях през каменната зала.

— Търсих къде ли не. Къде е тя?

— Пратих Алиса в кабинета си преди да започне събличането.

— Здравейте, госпожо Пилчър — каза Пам. — Изглеждате прекрасно тази вечер.

— Благодаря.

— Със съжаление научих, че няма да дойдете с нас.

Елизабет впери поглед в съпруга си.

— Ти кога влизаш?

— Скоро.

— Не искам да оставам тук. Ще уредиш ли някой да ни откара с Алиса до Бойси?

— Разбира се. Както желаеш. Можеш да вземеш самолета.

— Е, мисля, че май е време да…

— Да. Защо не отидеш в кабинета ми, след малко ще дойда. Искам само да се погрижа за още едно нещо.

Пилчър загледа как жена му върви към входа на първо ниво.

Избърса очи.

— Не би трябвало да роня сълзи тази нощ. Поне не такива.

Елизабет излезе от асансьора.

Апартаментът им беше притихнал. Не го харесваше. Не й харесваше нищо от живота в тази планина. Цялата клаустрофобия. Чувството за изолация, с което така и не бе свикнала. Душата й сякаш се свиваше от смазващата тежест на живота с този човек, устремен единствено към целта си. Но тази нощ най-сетне тя и дъщеря й щяха да са свободни.

Двукрилата врата на кабинета на Дейвид беше отворена.

Тя влезе.

— Алиса? Скъпа?

Никой не отговори.

Тя тръгна към мониторите. Беше късно. Дъщеря й сигурно беше заспала на някое от канапетата.

Стигна до тях.

Не.

Бяха празни.

Бавно огледа помещението.

Може би Алиса се беше качила горе? Сигурно се бяха разминали, макар че изглеждаше малко вероятно.

Нещо върху бюрото на Дейвид привлече вниманието й.

Винаги го държеше безупречно чисто. Без никакви дреболии. Без абсолютно нищо.

А сега в средата му лежеше бял лист.

И нищо друго.

Тя отиде при бюрото и придърпа листа по полирания махагон, за да го прочете.

Скъпа Елизабет, Алиса идва с мен. Можеш да видиш сама края на историята си. Каквото е останало от нея. Дейвид.

Внезапно я споходи силно усещане за нечие присъствие.

Тя се обърна.

Арнолд Поуп стоеше на една ръка разстояние от нея. Беше се обръснал за празника. Висок, широкоплещест. С къса руса коса, почти красив. Очите му обаче убиваха всичко. Нещо в тях беше прекалено жестоко и безстрастно, когато те поглеждаха. Долавяше шампанското в дъха му.

— Не — каза тя.

— Съжалявам, Елизабет.

— Моля те.

— Харесвам те. Винаги съм те харесвал. Ще го направя колкото се може по-бързо. Но трябва да ми съдействаш.

Тя погледна ръцете му, очакваше да види нож или жица.

Но ръцете му бяха празни.

Краката й омекнаха. Призля й.

— Може ли само момент, моля? Моля?

Погледна го в очите..

Бяха студени, напрегнати и тъжни. Приготвяха се за нещо.

И половин секунда преди той да пристъпи към нея тя разбра, че няма да получи своя момент.