Уикенд в Зюидкот

Събота сутрин

Слънцето продължаваше да блести над редиците изоставени автомобили, наредени, додето поглед стига, от двете страни на улицата. Вървейки, Майа забеляза една много хубава меркури, цвят каки. Сигурно е била на някой генерал — флагчето още си стоеше. Двама войници спяха в колата. Бяха смъкнали предната седалка и изтегнати в цял ръст, разперили ръце, спяха един до друг на меката тапицерия с израз на дълбоко блаженство. Майа чу шум от колела по паважа и в същия момент отдясно се показа количка с дъсчена платформа, тикана от един пехотинец. Върху нея, с краката напред, беше просната някаква жена. Роклята й, запретната почти до корема, откриваше бели, пълнички бедра, които при всяко разклащане на количката се подрусваха като в някакъв неприличен танц.

Скърцайки с двете си колела върху неравния паваж, количката зави в улицата, по която вървеше Майа, и се изравни с него. Очите на жената бяха изцъклени, а на слепоочието й зееше черна дупка. Бедрата й продължаваха да се тръскат при всяко друсване.

Пехотинецът се спря, пусна едната дръжка на количката и си избърса челото. Беше набит, с огромни ръце, сини наивни очи и лице на боксьор. Той погледна Майа и заклати глава.

— И туй ако е бачкане!

После пусна и другата дръжка, закрепи количката на подпората й и си избърса врата.

— Имаш ли да запалим по една?

Майа му подаде пакета си.

— Вземи повече.

— Е това се казва приятел — каза човекът.

Той си взе три цигари и внимателно ги напъха във вътрешния джоб на куртката си.

— Да ти кажа — подхвана той, — не че съм пушач, но тия трупове миришат, пущините.

Той плю в дланите си, хвана дръжките и рязко избута количката.

— Тази не — добави, — съвсем прясна е.

Отново се разнесе дрънченето на железария по паважа и пълничките бедра се полюшнаха пак. Майа вървеше мълчаливо до непознатия мъж.

— Къде си се настанил за спане? — попита го онзи след малко.

— В лазарета.

— Тогава не си в мойта посока.

— Разхождам се, ще се върна през дюните.

— Аха! — кимна човекът.

Ръцете му потрепваха при всяко друсване.

— Минаха ме, мамка им! — изруга той. — Това е десетият, разбираш ли, десетият труп, който мъкна от сутринта. И още има. Минаха ме!

Майа погледна умрялата. Може би двайсет и пет-трийсетгодишна, гола под роклята — къса, шарена лятна рокля. Беше толкова горещо вчера.

— Мамка им! — повтори човекът. — Когато попитаха кой знае да кара кола, трябваше да си трая, а не да се оставя да ме прекарат като новобранец. „Значи знаете да карате кола?“ — обръща се към мене Питен, капитанът. — „Добре!“ И хоп — веднага ме подреди, между дръжките и с нос в трупа! Изглежда, съм пребледнял. „Вирел! — вика ми Питен. — Какво, не смеете ли!“ Аз да не смея? Само това оставаше! Пет пари не давам за някакъв си труп! Остави го тоя Питен, нищо не разбира! Но между двете дръжки, хайде де! Като кираджийски кон!…

Той погледна Майа.

— Как да ти обясня, в цивилизацията съм шофьор на такси в Панам1.

И добави скромно:

— Нощен шофьор.

— Това е друга работа.

— И още как! — продължи Вирел. — Викам му на Питен: „Защо не земем някой камион! Камиони поне колкото щеш. Ще ви докарам един, дори два, ако искате.“ Но все едно, че на стената говориш!

„Ние имаме задача — тъй вика Питен — и ще я изпълним с инвентара на полка.“ Иди се разправяй!

Насреща се показа някакво рено, цвят каки. Шофьорът удари спирачки и колата спря на сантиметри от количката. При всичките тия изоставени автомобили, наредени плътно от двете страни на улицата, беше невъзможно да се разминат. Само реното запълваше цялото пространство. Чу се нетърпеливо изсвирване на клаксон, после второ. Вирел почервеня.

— Къде на майната си иска тоя да се дяна?

Той подпря количката, запали от цигарите, които му беше дал Майа, и с най-кротко изражение седна на едната дръжка.

От колата изхвърча младичък лейтенант и се приближи с широки крачки към тях.

— Махнете се от пътя — грубо нареди той. — Нося писмо за генерала и много бързам.

— Къде искате да застана? — попита Вирел.

Гласът му изведнъж бе станал благ. Дребничкият лейтенант се огледа. Нямаше никакво свободно място. Колите бяха една до друга.

— Ами тогава се върнете, кръстовището е на петстотин метра.

— Моля? — каза Вирел със същия благ тон. — Моля? Ако при всяка срещната кола взема да се връщам до най-близкото кръстовище, има опасност цял ден само да се разкарвам напред-назад с моя мъртвец. Върнете се вие, вие сте с кола.

Той говореше, едва-едва отваряйки устни, подбирайки думите си изискано, като някоя дама от благотворително дружество.

Лейтенантът се замисли за секунда.

— Невъзможно. Как ще измина на заден ход целия този път?

— И освен това — добави той, внезапно ядосан — нямам нужда от съветите ви. Стига толкова! Нося бързо писмо за генерала, заповядвам ви да се върнете!

Вирел не помръдна.

— Не разбрахте ли? — изкрещя лейтенантът. — Връщайте се!

— Господин лейтенант — заобяснява Вирел, — капитан Клари ми заповяда да откарам това цивилно лице в кметството и аз го карам.

— Не ме интересува капитан Клари! Връщайте се!

— Може — отвърна Вирел със същия сладникаво-изискан тон, — но аз имам заповед да откарам това цивилно лице в кметството и го карам.

— Цивилно лице? Какво цивилно лице? Къде е това ваше цивилно лице?

— Тук — посочи Вирел към мъртвата.

— По дяволите! — развика се лейтенантът. — Вие подигравате ли се с мен? Ще се върнете или не?

— Аз изпълнявам заповед на капитан Клари. Не мога да получавам заповеди от никой друг.

— По дяволите! — извика отново лейтенантът.

Беше толкова разярен, че заекваше.

— Значи не може да получавате заповеди от никой друг? Ще ви кажа аз на вас! Не може да ви заповядва един офицер, така ли? Или може би не знаете какво е това офицер! А двете ми нашивки! По дяволите, и тях ли не виждате?

— Не ви ли е срам — каза Вирел — да ругаете така пред мъртвец?

Дребният лейтенант направи неочаквано движение — извади пистолета си от кобура и го насочи към Вирел. Беше до такава степен извън себе си, че пистолетът играеше в ръката му.

— Заповядвам ви да се върнете! — изрече той глухо.

Вирел пребледня, но не помръдна. „Работата отива на зле — помисли си Майа, — и то по моя вина. Ако не бях аз, Вирел вече да се е подчинил. Тоя хлапак ще го пречука като нищо. Примерът, дисциплината — на двайсет години, тръгнал да спасява Франция…“

Вирел и дребничкият лейтенант се гледаха втренчено, без да мърдат, сякаш хипнотизирани от онова, което щеше да стане.

Майа извика:

— Стойте!

Двамата мъже трепнаха и се обърнаха към него, ядосани и недоволни, като че ли той беше развалил някакъв таен сговор помежду им.

— Стойте!

Сега и двамата го гледаха и Майа не знаеше какво да каже. Видът на Вирел беше мрачен и омърлушен.

— Стойте — каза Майа, — има май изход. Виждате ли малкия аустин, ще го преместим на средата на улицата, ще избутаме количката на железопътната линия, после ще върнем аустина на мястото му и вашето рено ще може да мине.

Настана мълчание. Дребничкият лейтенант прибра пистолета си.

— Както кажеш — кимна Вирел унило.

Не поглеждаше лейтенантчето. Без да чака някой да му помогне, той хвана аустина за бронята, повдигна предните колела и завъртя автомобилчето като перце.

— Готово!

— По насипа няма да е същото — обърна се той към Майа. — Ще трябва да буташ отзад.

Продължаваше да не поглежда към дребничкия лейтенант.

— Както кажеш.

Обърнат с лице към насипа, Вирел се впрегна в дръжките и задърпа. Дърпаше силно, но насипът беше стръмен и ронлив и количката спря по средата.

— Бутай, дявол да го вземе, бутай! — извика Вирел.

Майа буташе яростно, но не беше застанал добре. Количката се бе изправила почти вертикално и Майа трябваше сам да изтласка цялата тежест. Изведнъж той изруга. Умрялата се плъзгаше по количката и неудържимо се свличаше отгоре му. Едва успя да я улови за бедрата и да я задържи върху дъските.

— Какво става с тебе? — изви глава към него Вирел.

— Мъртвата се свлича отгоре ми.

— Сигурно й се харесваш!

Той се разсмя.

— Задръжте я! — извика лейтенантът. — Идвам.

Той наистина идваше заедно с шофьора на реното. Сега вече и четиримата пъшкаха около умрялата. Но усилията им не бяха съгласувани. Като дърпаше, Вирел още повече забиваше колелата, които другите двама се опитваха да освободят. Майа усещаше как свитите му пръсти потъват в меката плът.

Накрая Вирел пусна дръжките, подхвана количката отдолу и почна да я повдига като другите двама. Колелата се измъкнаха от земята. Още две крачки и количката, носена направо на ръце, беше поставена на линията. Четиримата спряха едновременно да си поемат дъх. Бяха плувнали в пот.

— По-тежко е, отколкото изглежда — каза шофьорът.

— Така е — съгласи се Вирел.

Лейтенантът го погледна приятелски.

— Тежичко беше.

— Да — каза Майа, — трябваше да се понапънем.

— Не е от момичето — подхвана Вирел. — Момичето, нищо че е набито, аз него с една ръка ще го вдигна. Тя количката тежи. Цялата е в железария, тази количка. Дори празна се бута трудно.

— Да, тъй е — настояваше шофьорът, — но и момичето си тежи.

— Вярно, но все пак количката тежи най-много.

— И двете тежат — каза лейтенантът.

— Съгласен съм — заключи Вирел.

Четиримата стояха до количката със сериозното изражение на специалисти, които говорят за работата си. Дребничкият лейтенант вече не бързаше. Той попиваше потта от челото си с кърпичка, оправяше си колана. Поглеждаше приятелски към Майа и Вирел.

— Доста тежичко — каза.

Четиримата продължаваха да стоят до количката и да се гледат приятелски, доволни от свършеното.

— Е, хайде! — махна дребничкият лейтенант със съжаление.

Той се затича надолу по насипа, следван от шофьора. Долу се обърна.

— Благодаря! — извика той поривисто. — И довиждане!

На Майа му се стори, че ако имаше как, той би им предложил дори да пийнат по нещо.

— Довиждане — отвърна Майа.

Вирел отвори уста, но се овладя навреме.

Дребничкият лейтенант улови бронята на аустина, както бе направил Вирел, но не можа да повдигне колата сам. Трябваше да дойде и шофьорът, за да я преместят. Вирел самодоволно ги наблюдаваше отгоре.

Чу се тракване на врати. Реното избръмча край тях.

— Върви при твоя генерал да те щипе по задника, путьо такъв! — извика Вирел.

Той бе хванал дръжките и буташе количката между релсите.

— Като сме се качили, да останем тук — предложи той, — ще слезем по-нататък. Там насипът е съвсем малък. А за друсането — малко по-малко или малко повече, все тая.

Изведнъж той рязко спря.

— Не, ама видя ли го тоя педи с патлака? Видя ли го? Щеше да ме пречука тоя идиот, ей!

— Значи — подхвана той след малко — ние, французите, взехме да се избиваме помежду си! Дотам ли я докарахме? Значи, който има пищов, той е правият, така ли? Като в джунглата, а? „Заповядвам ви да се върнете“ — разправя и хоп, вади патлака! Ама маниери, ха!

Ставаше все по-топло. Майа свали куртката си и я взе на ръка. Не се виждаше морето, но се усещаше, че е съвсем наблизо. Въздухът беше свеж и солен. От железопътната линия можеха да се видят изоставените автомобили, проточили се докъдето поглед стига, в успоредни редици по улицата.

— Преди тая курвенска война — подхвана Вирел — аз бях щастлив — добри пари изкарвах. Да си нощен шофьор, вярно, е уморително, но тарифата е двойна, пада бакшиш, возиш най-различни клиенти. И после, колата си беше моя, работех за своя сметка. Броячът, нали се сещаш, трябва да се понагласи.

Той помълча известно време.

— Тъй както ме гледаш, всяка сутрин, като се връщах, давах по сто франка на жена си! Сто франка! Това беше закон! Че и ми оставаха, да знаеш, от нищо не съм се лишавал. Само за аперитивчетата броех по четири десетачки на нощ.

— Четири десетачки?

— Нямаше как! Срещахме се с приятелите по разни барчета, нали знаеш, тук черпи един, там друг — не можеш да се правиш на ударен. Гледай, не че обичам да пия. За мен едно малко „Перно“ или „Бир“2 — не мога да кажа, че съм пияч, но до петнайсетина чашки на нощ издържах.

Той пусна дръжките, подпря количката и като я заобиколи внимателно, издърпа роклята на умрялата върху краката й. Но дори и така тя не стигаше до коленете.

— Не знам защо го правя — обърна се той с извинителен тон към Майа, — няма никакъв смисъл. Два пъти вече й оправям роклята, но от това друсане все се вдига. Пък и без туй не е дълга.

Той отново забута количката.

— Да знаеш, не ми излиза от главата оня педераст. „Заповядвам ви да отстъпите“ — ми разправя и хоп, вади патлака. Ама че маниери!

— Та ти разправях — продължи той веднага, — нощният шофьор изкарва парички. И после, нямаш си представа колко е интересно. Какво ли не виждаш, опознаваш живота, абе обиграваш се, слушай какво ти казвам.

Да се върви между релсите беше трудничко все пак.

— А ти, ти с какво се занимаваше като цивилен? — попита той изведнъж.

— Нищо особено.

— Питам ей така — каза Вирел, — колкото да става приказка. Е, твоя си работа. Странно, но с тоя ти сериозен вид бих те взел по-скоро за някой даскал.

Майа се усмихна.

— Даскалите като мен ли изглеждат сериозни?

— Не за това. Познавам даскали, страшни теркове, но видът им е един особен… да ти кажа, дето учат хлапетата, оттам им е този вид… Приличат, да ти кажа, на хора, дето все те дебнат да не изтърсиш някоя глупост.

— Моят вид такъв ли е?

— Да — отвърна Вирел.

И щедро добави:

— Виж какво, всеки си изглежда, както си изглежда. Не си ти виновен, че изглеждаш така.

— Аз — продължи той пак след малко — давах всяка сутрин по сто франка на жена си. Сто франка! А-а! Не можеше да се оплаче, щастлива беше, казвам ти. Пък и аз, какво — бачкане, бачкане и в къщи, това е. Глава на семейство, не е шега!

— Чакай! — добави той, като пусна дръжката и втренчи в Майа сините си очи. — Ще ти покажа снимката на моето момче.

Разбира се! Кирливото, натъпкано портмоне! Поизмачканата фотография, която внимателно ти подават с два пръста. И хлапакът в костюма за първото причастие, с огромен молитвеник под мишница, с коса, лъснала от помадата, объркан от празничната суматоха.

— Браво, мъжага.

— Така е. Ами да. В училище ги бие всичките — не че ми е син, но истината ти казвам, бива си го.

Вирел върна внимателно снимката в портфейла си.

— Дал съм го да учи при монасите — добави той скромно. — Ще знаеш, пет пари не давам за поповете. От ада им не ме е страх, а в рая им не вярвам, но с децата е друго. Разбираш ли, предпочитам да плащам, но момчето да не се развали.

Известно време той тикаше количката мълчаливо. Тя непрекъснато се тресеше по паветата. Роклята на умрялата отново се бе събрала нагоре и пълничките й бедра се подрусваха на слънцето.

— А! Жена ми — подхвана Вирел, — нейната беше наред. — Сериозен съм и всичко останало. Късмет извади, мене слушай. Като ме гледаш такъв як, може и да не повярваш, но не си падам по оная работа, кротък човек съм. Жена ми и толкоз. Има някои, дето все налитат, нямат спиране. Не съм от тях. Е, не че не излизам два-три пъти в седмицата, с приятели — да. Ама то е за майтапа повече. Да речем, срещнем се в някоя кръчма към два часа сутринта. Тъкмо когато усещаш умората, ами тъй да караш нощем е уморително, очите ти се затварят. Обръщаме по две-три малки, да се съвземем. И после все ще се намери някой да предложи: „Ей, копелета! Ще чукнем ли по нещо?“ Не можеш да откажеш, разбираш ли? За какъв ще те помислят? „Добре!“ — съгласяват се всички. И хоп! Всеки в колата си, знаем къде отиваме. Познаваме добре пътя. Представяш ли си? Четирите таксита в колона и почваме да обикаляме. Само гледаме как да изпреварим! Страшна работа! Калник до калник! Какви ли номера не си правехме! Копелетата знаеха да карат. Има си хас. Нужни са рефлекси! На първата спирка, нали се сещаш! Спираме и свирваме на мацките!

— Беше ти приятно?

Вирел учудено погледна Майа.

— Да не си откачил? Не беше за приятното, нали ти казвам. На майтап беше.

— Та докъде бях стигнал? — продължи той.

— Свирвахте на мацките.

— Така. Свирваме на мацките. А-а, какъв кеф! Имаше копелета, дето се мъчеха с мацките по седалките. Аз не обичам така. С такава мацка, мисля си, не е работа да се хабиш. Аз седях, а мацката в краката ми, коленичила. Разбираш ме, нали! Като паша. Представях си, че поне веднъж и аз съм като ония, господарите. Настанил съм се така, на задната седалка, а мацката в краката ми! Ето така се чувствуваш мъж, казвам ти! „Жозеф, можете да тръгвате!“ А, понякога си купувах предварително една голяма пура. Само за да я запаля в тоя момент. Чаткаш ли? Аз, разположен на задната седалка, лапнал пурата като някой важен шеф с машинописката си. Мацката в краката ми. Представяш ли си. Голям шеф, представяш ли си. Същински голям шеф. И само за две петачки.

— По-важно е въображението. Иначе не е кой знае какво.

— Тъй, тъй — съгласи се живо Вирел, — но за две петачки! За две петачки само. Имаше копелета, дето не им струваше нищо. Оправяха мацките, без да им плащат!

— Малко е подло.

Вирел втренчи в него наивния си поглед.

— Подло ли? Откъде ти скимна пък това? За кого да е подло? За мацките? Ама мацки като тях, помисли си малко, те са едно нищо! Дори не си струва да говорим за тях! Забележи, аз все пак не бих го направил. Но виж какво, с мен е друго, аз имам принципи.

— Трябва да ти кажа — добави той след малко, — че и мен монасите са ме учили.

Майа се усмихна и изкара пакет „Голоаз“ от джоба си.

— Една цигара?

— Няма да останат за тебе.

— Вземи. Не ми струваха скъпо. Бакалинът ми ги даде без пари.

— Ами? — извика Вирел и спря да бута. — Не може да бъде!

— Самата истина.

— Подиграваш се с мене!

— Съвсем не.

— Значи не поиска да му ги платиш?

— Не.

— И не ти прибра мангизите?

— Не.

— Ама че работа! Да не повярваш! Не ти прибра мангизите! Абе тоя да не е бил луд!

— Ами. Просто деморализиран.

— Деморализиран! — учуди се Вирел. — Вадиш едни думички! Деморализиран! Де да бяха всички деморализирани като него! Влизаш в магазина и казваш: „Искам това и това, и по-живо!“ Завиват ти го, усмихват ти се и хоп-а! Излизаш, без да плащаш! Кво по-хубаво от това!

— Но и за таксито също няма да ти плащат.

— Пука ми, щом всичко е без мангизи. Вземаш си от купа и толкоз.

— Ами мацките? — усмихна се Майа.

— Ми пак същото! И мацките без пари! От купа! Вземаш си от купа, и това е. Абе ти вярваш ли, че такова време може да дойде!

— Виж — подхвана той отново, — преди тая курвенска война не бяхме нещастни, не. Дори според мен бяхме щастливи. Ама не си давахме сметка. Чак сега забелязваме. Аз и жена ми, драги! Как си живеехме само! Виж какво, такива майсторки в леглото като моята жена сигурно не си срещал много. И ще ти кажа, аз я научих. Но въпреки това такава майсторка в леглото като нея, ще ти кажа, рядко се намира. Ах, мамка му! Спомням си нощем, когато валеше и фучеше навън, та чак ще събори къщето, а ние двамата под юргана, на топличко, само една лампа отстрани. Е това е животът, ако искаш да знаеш — дяволско време навън, а ти и женичката ти на топличко под юргана, слушате дъжда, вятъра и цялата тупурдия. Ах, дявол да го вземе, хич не ми пукаше за другите тогава? Само ние двамата — на топличко под юргана и лампата отстрани. И аз като я прихвана отзад, а ръката ми я гали по корема. Ох, божичко! Е така се чувствуваш мъж, дявол да го вземе. А жената — тя не обелваше дума, вярно ти казвам. Отвън вятър, мръсно време! Вятър, дъжд, град, святка, трещи, ужас! А ти си под юргана, на топличко, и галиш женичката си по корема. Как да не пратиш по дяволите всички останали, а? Да се блъскат, колкото щат. Глупаци! На света нямаше друго освен нас двамата, жена ми и аз! Царе бяхме! Е това е то живот, ако ме питаш мене.

Той спря количката и погледна неспокойно Майа.

— Ти също си изпитал това, нали? Кажи, че си го изпитал, а? Разправи да видя, ако си го изпитал и ти същото!

— Кое това? Любовта?

— Не, не любовта. Това, дето ти разправях. Вятър и дъжд навън, а ти си си в кревата на топличко с жена си и лампата. Въобще цар. Да вървят по дяволите всички.

— Да — съгласи се Майа, — така е, по дяволите всички! Всички, каквито и да са! Да вървят по дяволите с мръсните си мутри!

— Ха така! — извика сияещ Вирел. — Всички, каквито и да са! Ей, чаткаш, бе! Знаех си аз, че все пак си готино копеле. Макар че видът ти е сериозен. Трябва да си готино копеле, за да го загрееш това.

— Я ми кажи — подхвана той, спирайки количката, — швабите, като пристигнат, вярваш ли, че ще ни пречукат всичките? Има някои разправят, че ще надойдат с танкове и огнехвъргачки и трас-прас — в кюпа, до последния човек!

— Възможно е. На война всичко е възможно.

— Ах, мамка му! — изруга Вирел. — Ако направят така, значи швабите все пак са педерасти!

Сега той тикаше мълчаливо, смръщил вежди. Майа гледаше умрялата. И изведнъж си помисли, че някой ден и той ще заприлича на нея — неподвижен, с изцъклени очи, нещо, което ще поставят в сандък и което ще иде да гние в земята. Някой ден. Може би утре. Може би след няколко месеца или след двайсет години. Но този ден щеше да дойде непременно. Е, в живота нищо не е сигурно, но това да. Собствената ти смърт — това е събитие, на което можеш да разчиташ.

— Аз хващам надясно — спря Вирел количката. — Да си починем малко?

— Не, ще се връщам. Става късно.

Вирел подпря количката на крачето й, пусна дръжките и както Майа го беше видял вече да прави, придърпа отново роклята към бедрата на умрялата.

— Клетата душица — потупа я той замислено по коленете, — клетата душица! Подло нещо е животът все пак. Мръсен номер ти е свил той, клетата ми душица!

Той се обърна към Майа.

— Значи разделяме се, а?

— Да, трябва да се връщам вече.

— Аха — каза Вирел със съжаление. — Значи разделяме се, а?

— Да.

— Довиждане тогава.

— Довиждане.

— Довиждане и ако има нещо, аз съм насреща.

— Благодаря — отвърна Майа, — дано не ми се наложи.

Вирел избухна в смях.

— Ей, ама готино копеле си наистина ти! Макар че по вид си сериозен.

Той се намести пак между дръжките, освободи крачето на количката и го закрепи на мястото му. Поприведе се и като напрегна мускули, затика своя товар.

— И мерси за цигарките! — извика той, като се обърна.

Приближавайки лазарета, Майа виждаше все повече автомобили. Имаше всякакви — огромни камиони „Рено“, английски камионетки, тантурести като танкове, пежо 402, коли с предно предаване. Почти на всякоя липсваше я по едно колело, я по две. Малките аустин пък въобще нямаха колелета. Те лежаха по гръб, като бръмбари, които някое дете е обърнало на игра. Майа се запита отново какво ли ще правят с всичките тези колелета хората, които ги бяха задигнали. Само най-големите камиони биха могли все още да вървят. Някои мотори, разбира се, бяха умишлено повредени в съответствие с инструкциите. Но по-голямата част бяха невредими. Резервоарите бяха пълни с бензин. Майа сви рамене. Той и приятелите му също имаха автомобил — английска линейка, която Дери беше „доставил“. Тя им служеше като фургон за спане. Колите сега бяха повече, отколкото трябва. А мотоциклети имаше толкова много, че на километри да караш и да ги захвърляш през всеки десет метра.

„Не — каза си Майа, — не коли липсват сега, а пътища.“

Ботушите на Майа — съвсем нов чифт, намерен при отстъплението, потъваха в ситния пясък на дюните. Имаше толкова хора навсякъде, че понякога трябваше да прескача телата им, сякаш се намираше на някой моден плаж. Всичко това изглеждаше абсурдно — тези мъже в груб плат каки, мръсни и небръснати, на които дюните, морето, сияещото небе над тях придаваха вид на курортисти. На една височина отдясно Майа забеляза група мъже, които се шляеха с ръце в джобовете и гледаха небето. Те следяха маневрите на бомбардировачите и канадските изтребители и като на стадион шумно ги окуражаваха, щом стигнеше до тях пукотевицата на бреговите картечници.

Майа мина край група от десетина войници, които ядяха, насядали в кръг на пясъка. Сред тях се мъдреше пълна с вино бака, от която те загребваха поред с канче. Един от мъжете, когото Майа бе закачил, минавайки, се обърна и както си ядеше, го наруга. „Заради ботушите е“ — си каза Майа и се усмихна. Той погледна през рамо. Човекът, който го наруга, беше рус, с широки рамене, симпатичен на вид. Имаше белег под долната устна. „Още една физиономия — мина през ума на Майа, — която няма да видя никога повече.“ На война е така. Постоянно срещаш хора, дето няма никога да видиш отново, никога. Това е то войната. Лица, имена, които дефилират пред теб непрекъснато и потъват някъде в мрака. Понякога само едно лице. Друг път целият човек. Случвало му се бе да поговори минута-две с такива мъже, да научи имената им, какво са работили по-рано, щастливи ли са били с жените си. Но всичко свършваше в края на краищата по един и същ начин. Всички изчезваха после. Повече не ги срещаше.

И все пак понякога се сещаше за тях. Имаше дори такива, които, зърнал само за миг, оставаха невероятно ясни и живи в паметта му. Край Арк например, в най-големия зор на отстъплението, той седеше в един камион и някакъв артилерист пресече залятата от слънце улица. Беше висок, як, държеше парче хляб в едната си ръка и консерва в другата и бе пресякъл залятата от слънце улица, широко усмихнат, с все консервата в ръка. А преди петнайсетина дни, в Армантиер, точно в деня, когато ги бомбардираха, един английски военен полицай бе заговорил Майа на улицата. Около тях падаха бомби, а полицаят го питаше за адреса на някой бардак. Лицето му беше розовичко, със сини очи. Майа се засмя: „You want a Mademoiselle from Armentière, don’t you?“3, а полицаят също се бе засмял, но се чувствуваше, че е загрижен и неспокоен. Имаше стотици други лица, които Майа бе мярнал само. Имаше лица, които се бяха запечатали в него веднъж завинаги. Спомняше си и за други и всеки път знаеше, че повече не ще ги види.

Той се спъна в едно английско противотанково оръдие, заровено в пясъка. Дюните бяха осеяни с тях. Разпознаваха се отдалече по невероятно дългата им цев, която се разширяваше накрая като тромбон. Това им придаваше смешен, архаичен вид. Майа отново се сети за военния полицай от Армантиер, за сериозното изражение, с което го бе попитал за адреса на някой бардак. Около тях падаха бомби. Всички отстъпваха, а на полицая изведнъж страшно му се бе дощяло да се люби. „Някакъв отвеян тип“ — си каза Майа полугласно и почна сам да се смее. Макар че в края на краищата може би нямаше нищо смешно. Пред погледа му ясно се очерта сериозният и неспокоен полицай, като моментално фото, запечатано някъде в паметта му. Няколко секунди разговор. И край. „Това е то войната“ — помисли Майа отново. В мирно време всяко нещо си е на мястото. Срещаш все същите хора, виждаш се с тях, загубват се от погледа ти, срещаш ги отново. Съвсем закономерно, като в класическа трагедия, се завързват и угасват познанства. А на война всичко е объркано, нелогично, без продължение, без връзка.

В Зюидкот, зад лазарета, под дърветата, беше настанен лагерът, както го наричаха приятелите му. Гъмжило от войници без оръжие, без командири, надошли от всички части. Приближавайки, Майа забеляза слаб пушек между дърветата.

— Здрасти!

— Здрасти, копеле! — отвърна Александър.

Беше с брада, веселяк по природа. Сега сновеше около огъня, стъкнат на няколко крачки от фургона. Ръкавите на ризата му бяха запретнати и Майа отново се учуди на едрите му лапи.

— Къде са другите?

Майа седна на обичайното си място, опрял гръб на предното дясно колело на фургона. Той запали цигара.

— Пиерсон беше тук преди малко, четеше си молитвеника. Току-що запраши нанякъде. Каза, че ще се опита да намери хляб.

— А Дери?

— Дери ли? Не знам. Тоя Дери е станал много потаен. А ти, позволи ми да ти кажа, грешиш, като пушиш тъкмо преди ядене.

Александър отваряше консерва говеждо месо. Майа го гледаше с усмивка, защото то беше едно от любимите занимания на Александър. Той имаше наистина чудесен маниер за отваряне на консерви. Изкарваше голямото острие на джобното си ножче и със сигурно движение на китката режеше метала леко като масло. Така той отрязваше, без да оставя остри ръбове, почти съвършен кръг, който се държеше само в крайчеца. Тогава огъваше назад кръга и изтръскваше консервата в походната тенджерка. После, без да се мести, хвърляше кутията в сандък, който беше поставил за тази цел на пет-шест метра, до стената на лазарета. Рядко пропускаше целта. Кутията издрънчаваше върху други празни кутии. Това нищо и никакво дрънчене доставяше удоволствие на Александър. Казваше си, че и този път всичко е наред. Консервата — в канчето, празната кутия — в сандъка за празни кутии, а той, Александър, разбърква говеждото.

Александър вдигна глава. Беше се зачервил, очите му глождеха. При тая горещина беше уморително да клечиш до огъня и да гълташ всичкия дим. Ако беше сигурен, че ще останат дълго време тук, той би набавил някаква малка печка. Въздъхна. Всичко това беше само временно. Заради тези мръсници, фрицовете, така и не успяваха да се наредят както трябва. Едри капки пот се стичаха по челото му. Той ги изтри с опакото на ръката си, откачи канчето си, гребна с него вино от баката, която се охлаждаше под фургона, и бавно отпи. Ето, канчето беше в ръката му, виното се стичаше в гърлото, а металът на канчето хладнееше между устните му. И то неговото собствено канче! Сам си го беше измайсторил от консервна кутия, като грижливо бе изгладил ръбовете и бе я стегнал отстрани с оплетена жица, на която придаде формата на дръжка. Побираше повече от половин литър („нелошо като за войнишко канче-четвъртинка“, както бе казал абатът). И най-вече можеше да го оставиш на земята. Стоеше право. Не като новите канчета във френската армия, които се събаряха при всяко докосване.

Александър облиза последните капки, изплакна канчето с вода от баката вдясно от него и го закачи на мястото му, на пирона, забит на вратата отвътре. То стоеше там заедно с канчетата на приятелите му (само Майа нямаше свое), под походните чинии, канчетата за хранене и празните баки, които Александър беше надомъкнал след пристигането им в лазарета. Под тях бе мястото на дръжката от лопатка, която Александър сам бе издялал във формата на лъжица, за да бърка с нея консервите. Когато готвеше, той отваряше широко вратите на фургона и трябваше само да протегне ръка, за да си вземе каквото му трябва. Провизиите държеше в заключен с катинар сандък, в който по-рано навярно е имало медикаменти и който бе закрепен неподвижно за пода на фургона. Александър потърка очи с опакото на палеца си и тури ръце на кръста. Все пак, уморително беше да се клечи дълго край огъня, особено при тази горещина. Трябваше да потърси печка отнякъде.

Вече почти е готово. Ей сега ще пристигне и Пиерсон. Дери ще закъснее малко както обикновено. Майа както обикновено ще седне до него, до Александър. А Пиерсон — отсреща, до стената на лазарета. Дери до Пиерсон. Всеки на мястото си. А самият Александър — до огъня, с баката вино от дясната му страна, манджата говеждо от лявата. Той ще сервира на момчетата. Ще подразни Пиерсон, защото Пиерсон е кюре, а той, Александър, е антиклерикал. А Пиерсон, който е подофицер, ще говори за армията и за войната. Дери пък ще разправя за комбинациите, които е правил като цивилен, за да припечели някой франк. А Майа ще почне да се прави на луд, както само той си знае. Или пък изобщо няма да продума и ще придобие оня тъжен израз, който има, когато си мълчи. И пак всичко ще бъде наред.

— Какво ти става, та се хилиш такъв?

— Нищо — отвърна Майа. — Мисля си просто, че я обичаш.

Александър го погледна недоверчиво.

— Какво обичам?

— Линейката.

— Линейката ли? Каква линейка?

— Фургона де, щом тъй предпочиташ.

— Така де, кажи „фургона“, та да те разбере човек.

— Както кажеш.

Александър наведе глава над огъня.

— Е и? — обърна се към него Майа.

— Какво е и?

— Обичаш ли го този твой фургон?

— Удобен е — отвърна Александър с равен глас.

Майа се усмихна.

— И само толкова?

— Как само толкова?

— Удобен е. Само това ли?

— Ти откачаш — каза Александър.

Майа се усмихна. После усмивката му изчезна. Бе забелязал от другата страна на оградата, в лазарета, няколко редици носилки, поставени направо на земята. Бяха покрити с одеяла, под които се очертаваха неподвижни човешки тела. Одеялото на една от носилките се бе оказало много късо и от него стърчаха крака, обути в изпомачкани войнишки обувки. Не се виждаха чорапи, а къс мъртвобледа плът, като щавена кожа. Вместо връзки на една от обувките висеше някаква връв. Майа не успяваше да откъсне погледа си от тези мизерни обувки. След малко той стана и се премести до стената на лазарета.

— Я виж! Заел си мястото на Дери?

Майа погледна Александър ядосано.

— Мястото на Дери. Мястото на Пиерсон. Мястото на Майа!

— Е, и?

— Забавно е, не мислиш ли? От завчера сме тук, а вече си имаме привички!

Говеждото тихо къкреше в тенджерката. Присвил очи от пушека, Александър погледна Майа.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Какво прави тая сутрин?

— По дяволите, престани да ме разпитваш така. Моля те! С тези твои въпроси ставаш по-лош от жена.

— Добре, добре! — отвърна Александър примирително.

Той сложи още дърва в огъня и не след дълго преспокойно продължи, като че ли Майа не бе казал нищо:

— Та какво, казваш, прави тая сутрин?

— О! Нищо — отвърна Майа докачено, — наистина нищо. Нищо.

— Хайде, разказвай дявол да го вземе! Ти винаги имаш интересни приключения. Сякаш нарочно ги търсиш.

— Убих един плъх.

— Защо?

— Не знам — отговори Майа тъжно.

— И после?

— Срещнах някакъв тип, който караше една умряла. Вирел се казва.

— И това е всичко?

— Да, всичко. О не, чакай! Спах с една полякиня.

— Какво, какво? — изправи се Александър, турил ръце на кръста. — Полякиня ли?

Под гъстите вежди очите му блестяха с детинско любопитство.

— Полякиня ли? Не може да бъде! Аз никога не съм оправял полякиня! Полякиня, интересно, все пак! Е, и как е?

— Като всички.

— Но разказвай, дявол да го вземе, разказвай! Никога не съм оправял полякиня. И веднага ли я свали? Така, за нищо?

— Не, стана грешка. Взе ме за полицай.

Александър се разсмя.

— Майа полицай! Ей, момче, внимавай! Пази си задника! Аз винаги съм казвал, мечта ми е…

— For God’s sake4!

— Какво „for God’s sake“?

— Поне сто пъти си ми пробутвал тоя пиниз!

Майа стана и пъхна ръце в джобовете си.

— Да — подхвана той, — да, всичко е наред, нали? Ти смяташ, че всичко е наред, нали? Добре си живуркаме във фургона! Във фургона, до лазарета в Зюидкот, с добрите стари приятели. Леглото ни легло, манджата не е лоша, правим си шегички, добри приятели сме. А ти си майка за всички нас това е!…

— Е, и?

— Нищо — отвърна Майа, — отлично! Само казвам, че е отлично! Англичаните заминават, швабите напредват, а французите не заминават. Ето тук е морето, тук са швабите, а ние сме по средата, върху една ивичка земя, която с всеки ден се стеснява.

Александър се изправи с ръце на кръста и го погледна. Настъпи мълчание, после Майа каза:

— Дай да пийна нещо.

— Вино? Или предпочиташ уискито на Дери?

— Иска ли питане!

Александър отиде да донесе бутилка уиски от фургона, върна се, напълни своето канче и му го подаде. Майа го изпразни на един дъх.

— Питам се какво ли прави в тоя момент жена ми — каза Александър.

Майа подаде канчето на Александър, за да го напълни отново.

— Аха, жена ти! — каза Майа. — Жена ти! Хайде, разкажи ми за жена си, Александър! Красива жена имаш, нали?

— Да — отвърна Александър, — красива е.

Майа се засмя.

— „Разказвай, дявол да го вземе, разказвай!“ Добре те имитирам, а?

— Думите да, но за изисканата ми интонация, имаш много здраве.

— „Разказвай, дявол да го вземе, разказвай!“

— Сега е по-добре.

Майа отпи жадно и изправи глава.

— Не е голям късмет, не мислиш ли, да си на една ивичка земя, която с всеки ден се стеснява. Ивичката земя, която познаваш добре — между фрицовете и морето.

— Не говорехме за това.

— Ами! Случайно говорехме тъкмо за това.

— Говорехме за жена ми.

— Съвсем не! Говорехме за късчето от Франция, което се стеснява. Късмет нямаме, не мислиш ли — да се паднем точно върху този къс от Франция, който непрекъснато се стеснява.

— Ти откачаш.

— Не откачам, драги ми Александър. Намирам, че наистина нямаме късмет, защото, представи си, лично аз познавам едно късче в Южна Франция и то положително не се стеснява в този момент.

— Е, и?

— Какво е, и? Можехме да бъдем там вместо тук, това е! Всъщност няма причина да сме тук. Хващам се на бас, че ти лично никога не си се питал защо си тук, а не там?

— Виж какво, не обичам глупостите.

— Не е вярно, просто не искаш да се замислиш.

— Защото, ако бяхме на юг — продължи Майа, — щеше да бъде страшно гот. Щяхме да се изтягаме на плажа и да си греем ташаците на слънцето.

— Може да си ги топлиш и тук.

— Не е същото. Тук дори при хубаво време не можеш да си ги грееш.

Той гаврътна канчето наведнъж. Очите му светеха, лицето му беше зачервено.

— Не — продължи той след малко, — тука трябва да си държиш ташаците на завет през цялата година. Тъжен край. Ето какво е този къс от Франция. Тъжен край. Дори да има слънце.

— Така ти изглежда в момента.

Майа вдигна показалец:

— Виждам го какъвто е. Тъжен край. Едно мръсно късче от Франция, съвсем на север. Късче от Франция, дето кисне във вода и като го опереш се свива.

Той се разсмя и повтори:

— Късче от Франция, дето, като го опереш, се свива.

След малко продължи:

— Дай ми да пийна.

— Още?

— Още. Та за какво говорехме, Александър?

— Говорихме за жена ми.

— А, да! — кимна Майа. — Сигурен съм, че това е интересна тема! Е, добре! Разказвай, дявол да го вземе, разказвай! Разкажи ми пак колко хубава е жена ти!

— Не е лъжа — каза Александър, — жена ми е страшно хубава.

— Само дето — продължи той веднага — според нея аз малко съм й говорел, когато сме заедно. Отегчавала се, вика. Не знам за какво да й говоря.

— Говори й за душата й — каза Майа. — Жените умират да им говориш за душата, особено когато в същото време ги бараш по задника.

— Ти си пиян.

— Ами, от едно канче уиски.

— Три канчета.

— И така да е, нищо ми няма.

— Ти си пиян.

— Не съм пиян. Тъжен съм. Тъжен съм, защото съм девствен. Аз съм един тъжен девственик.

Той така се кикотеше, че почти не му се разбираше приказката.

— Това не пречи жена ми да е страшно хубава — каза Александър.

— Ха така! — вдигна дясната си ръка към небето Майа. — Говори ми още за жена си, Александър! Жена ти е чернокоса, нали?

Той се хилеше, но в същото време, тъй както беше весел, усещаше вътре в себе си страха и тревогата.

— Чернокоса е и има сини очи.

— И хубави рамене?

Александър се бе изправил пред вратата на фургона и си отрязваше тънка филийка хляб.

— Да.

— И хубав гръб?

— Да.

— И дълги крака?

— Ах, дявол да го вземе — отвърна Александър. — Какви крака има само!

Той затвори вратата на фургона и се върна при Майа.

— Дългите крака са хубаво нещо — каза той. — Придават класа според мен. Жена ми с нейните дълги крака прилича на лилия.

— Лилията няма крака.

— Знам аз какво приказвам. Жена ми прилича на лилия.

— За бога, Александър, не ми разправяй повече за жена си!

— Вземи — каза Александър, — яж.

— Какво е това?

— Сандвич. Докато чакаме другите.

— Не съм гладен.

— Ами, гладен си.

— Закълни се, че съм гладен!

— Заклевам ти се.

— Е, тогава трябва да е вярно.

Настъпи мълчание. Майа отхапа от сандвича.

— Александър!

— Какво?

— Сигурно ще ти сложа рога, ако се върнем.

— Ех, празник ще бъде, ако се върнем.

— Ако се върнем… — започна Майа тъжно.

Той продължи да яде.

— Я! — подвикна Александър. — Скив абатът как се носи. Че и с два хляба отгоре!

— Добър ден — поздрави Пиерсон с приятния си глас.

— Здрасти!

Пиерсон се усмихна и сведе дългите си мигли върху розовите си бузи. Той подаде двукилограмовите хлябове на Александър и застана прав до Майа, до стената на лазарета.

— Страхотен си, абате.

— Да — каза Пиерсон с приятния си шепнещ глас. — Смея да кажа, че се справих нелошо.

Той извади късата лула от джоба си и подобно на котка, която се свива на кълбо, за да спи, седна внимателно и кротко.

— А, не! — отсече Александър. — Сега няма да пушиш. Ще ядем.

Пиерсон върна лулата в джоба си.

— А на мен — каза Майа — вече не ми казват добър ден, така ли?

— Добър ден, Майа.

— Не, не така. По-нежно, моля те.

— А уискито на Дери нежно ли е?

— Това няма нищо общо. Изпълнявай, моля те.

— Добър ден, Майа.

— Така е по-добре, направо е по-добре. А сега, моля те, кажи на този дангалак, че хич не ти пука, и запуши луличката си, драги ми Пиерсон.

— Не, не, аз съм дисциплиниран.

— Я кажи — обърна се към него Александър, — откъде се взеха тия два хляба?

— Готвачът на лазарета ми ги отстъпи.

— Кюрето му с кюре! — възкликна Александър. — Сигурно милосърдните сестри са се застъпили за тебе, а?

Пиерсон вдигна грациозно ръка.

— Съвсем не! Съвсем не! Всичко стана само между готвача и мен. Отстъпи ми хляба срещу вино.

Майа не чуваше какво казва Пиерсон. Той слушаше гласа му. Този Пиерсон наистина имаше приятен глас. Лееше се плавно, без запънки. Търкаляше се тихо, като добре смазан сачмен лагер.

— Вино ли? — учуди се Александър. — Но аз не съм ти давал никакво вино. А и не бих ти дал. Имаме колкото за нас.

— Купих.

— За колко?

— За четирийсет франка.

— Четири десетачки! — извика Александър. — Ти не си с всичкия си!

— Това прави по десет франка килото.

— Цяла десетачка! По десетачка килото! Ти да не си луд?

— Но това е цяло кило.

— Така де! Десетачка за кило хляб! Ти трябва да си откачил!

— Толкоз струва.

— Толкоз струват ташаците ми! — вдигна към небето косматите си ръце Александър. — Една десетачка. Абе ти даваш ли си сметка! По-добре да не се беше захващал.

— Благодаря.

— Цяла десетачка! — продължаваше Александър. — И то за хляб!

— Мога да го върна, ако искаш.

— Хайде, стига. Вече си го взел.

— Тримата можем да съберем пари и за твоя дял.

— Кюрето му с кюре — продължаваше Александър, наведен над огъня.

В същия момент той изправи глава, за да се усмихне на Пиерсон, и забеляза Майа, опрял глава до стената на лазарета, затворил очи. Още веднъж той си даде сметка колко тъжен изглежда Майа, когато мълчи.

— Я виж! — обърна се Пиерсон към Майа. — Заел си мястото на Дери!

— Да! — тросна се Майа. — Заел съм мястото на Дери!

Внезапно той стана и се премести на обичайното си място, до предното дясно колело на фургона. Александър го проследи с поглед.

— Не обръщай внимание — промърмори той. — Господинът не е на кеф. Скучае, чака да го пленят, представи си!

— Съвсем не! — обади се Майа. — Очарован съм. Откакто чувам да се говори за фрицове, все се питам дали наистина съществуват. Да казват каквото щат, но цяло удоволствие е да се срещнеш с една по-висша раса.

— По-висша са те от ташаците ми — отбелязва Александър.

Майа се усмихна.

— Тия прочути ташаци! Откакто слушам да говориш за тях…

— Да — добави Пиерсон, — човек се пита…

— Я кажи, не знаеш ли някой виц за кюрета!

Пиерсон се усмихна, сведе дългите си мигли и не каза нищо.

— Е — обърна се Александър към него, — кажи поне какво разузна?

— Като се върне и Дери.

— Защо? Разказвай, дявол да го вземе, разказвай! Няма да го чакам сто години тоя Дери.

— Като се върне и Дери.

Александър сви рамене, попривдигна панталона си и продължи да бърка говеждото. Това беше френска консерва. Беше доволен, че успя да набави френски консерви. Английските не се припържваха така добре. Много тлъстина и малко месо. При варенето то намалява наполовина. Френската консерва придобива хубав цвят, като я препечеш. Ето, вече е готово, а Дери го няма.

Той се появи тъкмо навреме. Бързаше много, защото бе закъснял, и дебелият му корем се подрусваше на всяка крачка. Държеше главата си изправена назад. Тлъстината бе обхванала дотолкова лицето му, че брадата му се бе заличила и шията започваше някак си направо от бузите. Той стисна ръка на всички поред и седна на обичайното си място до Пиерсон, опрял гръб до зида на лазарета. Обходи с поглед наоколо, без да продума. Очите му се губеха зад дебелите стъкла на очилата. Навремени проблясваха за миг, студени и внимателни, сякаш бяха дебнали някого дотогава. Сетне очилата му почваха отново да блещукат и очите изчезваха.

— Подавайте си канчетата!

— Александър — обади се Пиерсон, — ти си нашата майка.

— Може да се майтапите, колкото щете — отвърна Александър. — Но ви питам как щяхте да се оправяте без мене? Особено Дери и Майа. Тия двамата щяха да живеят направо като свине!

Той стана да загаси огъня.

— Не говоря за Пиерсон. Виж, той е друго нещо. Той би се оправил. Ще надуши веднага къде има кльопачка, и то кльопачка с кюре. А кльопачка, където има вече едно кюре, положително няма да е лоша.

Докато говореше, той тъпчеше въглените с огромните си подметки. После седна и стисна канчето между яките си колене. Лицето му беше потъмняло, но кожата под космите на ръцете бе още бяла. Слънцето не успяваше никога да пробие тая гъста четина.

Майа го гледаше и се усмихваше.

— Нямаш представа с тази брада колко различна ти става мутрата. С тая коса, къдрава като косми на задник, си цял асирийски владетел. Само дето нямаш бисери в брадата.

Александър сви рамене.

— Ако имах бисери, нямаше да ги напъхам в брадата си.

— Аз пък — каза Пиерсон — намирам, че той прилича по-скоро на свети Йоан Кръстител точно след обезглавяването.

— Защо след обезглавяването?

— Ами защото такава глава стига за всичко. Няма нужда от тяло!

И четиримата се засмяха. Бяха щастливи, че са заедно и четиримата в такъв слънчев ден.

Отстрани, до Александър, на една дъска стояха канчетата на момчетата. Той ги напълни с вино от баката, после им ги подаде поред. Собственото си канче подаде на Майа, изчака да си го изпие, а после сипа и на себе си.

— Е, абате, казвай сега какво ново-вехто?

Пиерсон си избърса устните с безукорно чиста носна кърпа, която извади от джоба си.

— Забавни хора са това кюретата — отбеляза Александър. — Доверете им се и винаги ще бъдете добре осведомени. Навсякъде си пъхат носа, проклетите му кюрета.

— Кюрето те праща по дяволите — каза Пиерсон с приятния си глас.

Майа се наведе напред.

— Та какво ново-вехто, казваш? Дери, слушаш ли?

Дери се размърда леко, но не отговори.

— Ами какво! За товаренето в Бре Дюн — на корабите качват само англичани.

— По-високо, абате — обади се Александър. — Гласчето ти е толкова фино, че не се разбира какво казваш.

— В Бре Дюн качват само англичани. Не си струва да се опитва оттам. Сега навсякъде виждат шпиони. Разказаха ми, че на един кораб намерили някакъв френски майор и ординареца му, които се били качили тайно. Изхвърлили ги през борда. Майорът се удавил, а ординарецът се спасил с плуване.

— Подлеци! — възмути се Александър.

Майа сви рамене.

— Ако е истина.

— Да — съгласи се Пиерсон, — ако е истина. А и това не е всичко, англичаните в тоя момент се отнасят към нас, както ние се отнасяхме към белгийците след удара при канала Алберт. Това е съвсем ясно. Но англичаните поне товарят своите хора, докато французите!… Вярно е, че товарят французи в Дюнкерк и Мало, но досега, колкото да не е без хич, и то само комплектовани части.

И след малко добави.

— Сиреч без нас.

Настъпи мълчание.

— И после? — обади се Александър.

Пиерсон го погледна.

— Какво после, това е всичко.

Нищо особено не стана в следващата минута. Александър бе кръстосал огромните си лапи върху коленете си. Беше се навел напред и чакаше Майа, за да си вземе от него канчето и да сипе на себе си. Дери кръстоса отново крака, но му беше нужно известно време, защото бутовете му бяха огромни и трудно се наместваха един върху друг. Очите му не се виждаха зад очилата. Пиерсон беше поставил канчето до себе си, на земята. Той бе извадил лулата от джоба си и я пълнеше с педантични движения. Майа пиеше и лицето му не изразяваше нищо. Той пръв наруши мълчанието.

— Хубаво ти е кафето, Александър!

— Подай ми канчето!

— Ако прибавим по едно уиски! — каза Майа. — Райско ще стане!

— А не! Стига толкова.

Пиерсон изправи глава.

— Защо не?

— Да — подкрепи го Майа. — Защо не?

— Тоя нехранимайко пропуска да ти каже, че изпи три канчета още преди ядене.

— Изпихме три канчета.

— Няма защо да се притеснявате — намеси се Дери.

— Нали виждаш, Дери също иска.

— Както кажете — отвърна Александър, — но остават още само девет бутилки, да знаете.

— Значи по три бутилки на ден. Тъкмо ще имаме време да го довършим всичкото, преди да пристигнат ония господа.

Дери се поразмърда на мястото си.

— Това е мое уиски все пак.

— Което си свил от полковия склад.

— Ами нали това казвам, уискито е мое.

— Това е уиски на заведението — каза Александър.

— Е, добре! — прекъсна ги Майа. — Какво ни будалкаш тогава? Домъкни го, дявол да го вземе. Ще си помисли човек, че става дума за собствената ти кръв, а не за уиски!

Александър отиде да вземе бутилка от сандъка за лекарства. Напълни канчетата на Пиерсон и Дери. После напълни своето и го подаде на Майа.

— Питам се — промърмори той — защо все го оставям тоя тарикат да пие преди мене.

Майа се засмя.

— И аз се питам.

Той извади цигара от джоба си и я запали. Александър го гледаше като квачка пиленцето си.

— Убиец на плъхове!

— Виж, ти — учуди се Пиерсон, — плъх ли си убил?

— И аз трябваше да убия нещо през тая война.

— С пистолет?

— Три куршума. Да си призная, улучих го с първия. Другите два бяха от яд.

— Дай си пистолета. Ще ти заредя три нови патрона.

Дери се размърда.

— Не можете ли другаде, а?

Александър сви рамене.

— Не бой се. По въпроса за пищовите абатът няма грешка.

— Ако смея да кажа — добави Майа.

Абатът се усмихна и се обърна към него.

— Ето те отново въоръжен.

Майа прибра пистолета в кобура и повдигна канчето над главата си.

— Вдигам чаша — започна той церемониално, — вдигам чаша за бъдещите пленници!

Пиерсон разпалваше лулата си с грацията на стара мома.

— О! Не знам — каза той с благия си глас, — но не трябва да се отчайвате така бързо. Ето например ти, Майа, който говориш добре английски, ти имаш може би някакъв шанс в Бре Дюн.

Александър тъкмо нареждаше мръсните съдини пред вратата на фургона. Той рязко се изправи.

— А-а, не! — провикна се той. — Не и не! Изкарали сме цялата война заедно, няма да се делим тъкмо сега, я!

Пиерсон го погледна.

— Слушай, за четиримата едновременно е невъзможно. Сам човек ще се оправи много по-добре. Ако един от нас има някакъв шанс да замине, нека опита.

— Дявол да го вземе! Забравяш, че цялата война изкарахме заедно.

— И значи — продължи Пиерсон — трябва и четиримата да бъдем пленници? Какво ще кажете за това, момчета? Дери? Ей, Дери?

— Прието — смутолеви Дери.

— А ти, Майа?

— Прието.

— А ти, Александър?

— О, аз… — започна Александър.

Беше седнал отново. Държеше бутилката с уиски изправена между коленете си и я галеше с ръка.

— Правете каквото знаете — каза той тъжно.

После напълни отново канчето си и го подаде на Майа.

— Хайде, глупчо — подкани го той, — пий! Пий! Докато имаш още уста, за да пиеш.

— Благодаря, идиотчето ми — отвърна Майа.

Той погледна Александър и за миг в очите му се появи нежно пламъче.

— Аз не съм луд — каза Александър. — Не рискувам напразно кожата си.

Той огледа другарите си. Ето ги тук, седнали и тримата. Всеки на обичайното си място. Майа до него, Пиерсон отсреща, до зида на лазарета, и Дери до Пиерсон. А той, Александър, прав и им сервира. Отново всичко беше наред. А Пиерсон разправя да се разделели!

Изведнъж Александър се сети за отстъплението. Сети се с безкрайно отвращение. Беше ужасно. Не толкова защото беше опасно или защото те бяха битите. За него, Александър, най-ужасното бе неразборията. Проточилите се като черва части по пътищата, тълпата бежанци — тези жени и деца, покатерени по каруците… Ами пожарите, автомобилните гробища на всеки кръстопът. А къщите? О, господи! Къщите — изтърбушени, обезобразени, с увиснали по фасадите прозорци, а вътре — издънени мебели, изпочупени съдини, бельо сред мазилката! Александър никога не бе допускал, че е възможна такава непоправима, такава невероятна бъркотия. Но сега вече всичко беше по-добре. Много по-добре. Откакто пристигнаха в лазарета, всичко вървеше дори съвсем добре. Александър се сети за провизиите в сандъка за медикаменти и пресметна, че ако пестят, можеха да изкарат още осем дни. Дори десет дни, ако са наистина пестеливи. Но тия мръсници, фрицовете, току-виж довтасали и по-рано. Изобщо човек не можеше да бъде спокоен. Все да не се настаниш като хората.

— Милиони! — извика Дери.

Тримата приятели обърнаха погледи към него, после се погледнаха един друг. Дери не забелязваше никого. Тялото му беше вдървено, а очите втренчени право напред.

— Ох, дявол да го вземе! — изпъшка той пак. — Милиони! Милиони!

Зад очилата очите му бяха съсредоточени и студени, той гледаше право пред себе си така напрегнато, че Александър, който беше срещу него, се обърна. Но зад него нямаше нищо друго освен алеята на лазарета, дърветата и войници, които минаваха.

— Къде са тия милиони? — попита Александър.

Така беше зинал от смайване, че Майа го напуши смях. Пиерсон обърна глава и погледна Дери отново. Дери не забелязваше никого и гледаше право пред себе си. В очите му имаше нещо втренчено и безлично, като в очите на риба, гледани през стъклото на аквариум.

— Е? — обади се Александър.

— Хайде — подкани го и Майа, — изплюй камъчето.

Дери гледаше право пред себе си. Майа се усмихна на Пиерсон.

— Я го тупни по шкембака. Ще се събуди.

— Ей, Дери! — потупа го Пиерсон по ръката.

— Залепи му два шамара.

— Но какво му е! — учуди се Александър.

Пиерсон разтърси Дери за ръката. Дери подскочи и се огледа. Очите му отново бяха потънали зад очилата.

— Но какво му е! — повтори Александър. — Дали не е от уискито?

— Не може да бъде. Пийна само две глътки.

— Ей, вие — обади се Дери, — кога ще спрете да говорите за мен като за някой, който не е тук?

— Най-после! — възкликна Майа. — Тук ли си вече.

— И какво като съм тук!

— Нищо, казвам само.

Александър се разсмя.

— Във всеки случай преди малко те нямаше.

— Какво? Казах ли нещо?

— Говореше за някакви милиони.

— О! — отвърна Дери живо. — И какво казах?

— Каза: „Милиони! Ох, дявол да го вземе! Милиони!“

— Аз да съм казал това?!

Очите му вече съвсем не се виждаха зад очилата.

— Та? — каза Александър. — Какво означават тези милиони?

Тялото на Дери беше сякаш купчина мека, неподвижна маса.

— Не знам — смутолеви той, — нищо не означават, бълнувал съм.

— Я не ни прави на глупаци! — обади се Майа. — Когато тип като тебе вземе да бълнува, това все означава нещо.

— Какво искаш да кажеш с това „тип като мене“?

— Не се сърди, моля те.

— Е — подхвана Александър, — и какви са тия милиони? Къде са? Милиони! Откъде ги вадиш тия милиони? Оттука ли?

Дери се усмихна и на Майа още веднъж се стори, че устните му с мъка успяваха да избутат встрани огромната маса на бузите.

— Отде да знам — отвърна Дери, — трябва да съм бълнувал.

Настъпи тишина, тримата го погледнаха.

— Добре — каза обидено Александър, — никой не те насилва.

И стана.

— Докато чакаме, иди все пак да донесеш вода за съдовете. Твой ред е.

— Нямаме бърза работа — отговори Дери.

Пиерсон грижливо тъпчеше лулата си. Майа стана и разперил ръце, се протегна. Пиерсон вдигна глава.

— Какво ще правиш следобед?

— Не ти ли се струва смешно да питаш? Сякаш сега има някакво значение какво прави човек!

— Хей, Дери! — извика Александър. — Какво става с водата?

— Отивам — отвърна Дери, без да помръдне.

В същия миг над главите им се чу свистене, последвано от отривиста експлозия на няколко метра от тях, вляво. Облак дим ги обгърна. И четиримата мигновено залегнаха.

— Калибър 77 — отсече Пиерсон.

Той се разкашля. Димът се бе сгъстил. Отляво се чуваха гласове и подвиквания. Отново се чу свистене и същата отривиста експлозия съвсем близо до тях. Някакво дръвче тупна пред Дери. Той го взе, но веднага го пусна.

— Па̀ри.

— От дръжката на носилка е — обясни Александър. — Виж, че има парче плат на него.

Майа коленичи и погледна към градината на лазарета. Снарядът беше паднал посред убитите. Гледката беше ужасна. Една ръка висеше, закачена на телената ограда. Майа потърси с поглед мъжа с износените обувки. Той си беше там, с късото одеяло, което му придаваше вид на скитник. Не беше засегнат. Майа изпита някакво абсурдно удовлетворение.

— Да стрелят по убитите! — възмути се той, като залягаше отново.

Дери се закашля.

— По-добре по тях, отколкото по нас.

— И това го казваш ти? — учуди се Майа.

— Предпочиташ да стрелят по нас ли?

— Не.

— Тогава? — попита Дери победоносно.

— Просто ти го казваш, това е всичко.

— Интересно — подхвана Александър, — от артилерията никога не ме е страх. А виж, от самолетните бомби да.

— Снарядите идват много бързо — обясни Пиерсон, — няма време да се уплашиш.

Отляво продължаваха да се чуват викове. Минаха няколко секунди. Вече никакъв човек не се виждаше прав. Само проснати тела цвят каки, докъдето поглед стига. Майа забеляза отдясно двама пехотинци, които се бяха заврели под една кола. Запита се дали колата наистина ще ги предпази, но не успя да си отговори, престана да мисли за това и след минута с учудване установи, че вече не мисли за нищо. Не се страхуваше, усещаше земята до тялото си и това беше всичко. Лагерът, изпълнен допреди малко с гълчава, беше стихнал като по чудо. И Майа бе стихнал. Беше легнал на земята, не се страхуваше и не мислеше за нищо. Един войник сред войниците.

Александър се привдигна на лакът и почна да ругае. Просвайки се на земята, бе легнал върху пепелта от огнището. Цялата му риза отпред беше на петна. Съвсем чиста риза, която бе изпрал в Арк и която бе сложил същата сутрин. Съвсем чиста риза, а сега беше изцапана. Той изруга и започна внимателно да се чисти. Обърна глава към мястото, където беше залегнал Пиерсон, и се попита дали Пиерсон се моли. Бе имал един приятел, вярващ, който винаги се молеше в такива моменти.

— Ей, Пиерсон! — повика го той. — Смяташ ли, че това е калибър 77?

Пиерсон отговори веднага с благия си глас:

— Не само смятам, ами съм сигурен.

„Проклетият му подофицер“ — помисли си Майа.

— А на колко бие едно 77-милиметрово?

— Както 75.

— А 75 на колко бие?

— Как? — учуди се Пиерсон. — Не знаеш ли?

— О, аз не съм подофицер.

— На десет километра.

— Дявол да го вземе! — извика Александър. — Десет километра! Значи те са на десет километра?

— Може да са и по-наблизо. Десет километра е максималният обстрел.

— Дявол да го вземе! — повтори Александър.

И добави:

— И лазарета ли целят?

— Не вярвам. Трябва да търсят 75-милиметровата батарея, която се разположи тази сутрин на поляната.

Майа погледна Дери. Дери беше пребледнял, нервен тик подръпваше горната му устна. „Страхува се“ — помисли Майа. Почувствува се притеснен и като се претърколи настрана, му обърна гръб. Но чувствуваше, че зад гърба му Дери продължаваше да се страхува.

— Каква поляна?

— Не се ли сещаш, поляната вдясно, на 500 метра от лазарета. Вчера минахме покрай нея.

— А, да — спомни си Майа. — Значи на тая поляна има 75-милиметрова батарея, така ли?

Зад гърба му Дери продължаваше да се страхува и Майа се почувствува притеснен и виновен. „Господи! — каза си той наум. — Но не е моя вината, че него го е страх!“

— Да, от тази сутрин. Някое лейтенантче, което изстрелва последните си снаряди. Трябва да е смахнато това лейтенантче.

— Идиот! — добави Александър. — А в това време фрицовете стрелят по нас.

— Фрицовете — уточни Пиерсон — пристрелват целта. Но и като пристрелка не е лошо.

— Така ли мислиш? Поляната е на 500 метра.

Главата на Пиерсон беше съвсем близо до главата на Майа. Никога Майа не бе го виждал така отблизо. Точно в този момент Пиерсон се усмихна. Усмихна се както обикновено, свеждайки очи, и за кой ли път Майа забеляза, че усмивката му придава вид на мадона. Не само заради дългите мигли и розовите му бузи, а заради изражението, което той добиваше, щом спуснеше клепачи. Приличаше на човек, който потъва в някакви свои, дълбоко интимни мисли.

— За артилерията — засмя се Пиерсон. — 500 метра от целта не е толкова лошо.

— Можеш да му се довериш — каза Александър. — По въпроса за оръжията абатът знае нещичко.

Той се претърколи на лакът, като внимаваше ризата му да бъде колкото е възможно по-далече от земята. Продължаваше да се пита дали Пиерсон се молеше, когато го заговори преди малко.

— Свършиха ли?

— Не знам.

— Е, хайде, стига! — каза Дери ядосано. — Няма да лежа целия следобед. Имам си и друга работа. Бързам.

Той се надигна с тромавата пъргавина на шишкавите.

— Къде отиваш?

— За вода.

— Да не си полудял? — извика Александър.

Той също стана, но Дери бе откачил една бака от вратата на фургона и вече се отдалечаваше с едри крачки.

— Дери! — извика му Александър. — Не ставай глупак, чуваш ли?

Но Дери не се и обърна.

— Отгоре на всичко — добави Александър — взел е баката, дето тече!

Той залегна на земята. Този път едва бяха чули свистенето. Кратко, като в края на полета, свистене, което почти се бе сляло с експлозията. После отново ги обгърна дим.

— Не падна далече — обади се Пиерсон.

Закашляха се.

— Падна до кладенеца.

— Мислиш ли?

— Виж пушека.

— Да — съгласи се Пиерсон, — по-гъст е откъм тази страна.

Александър стана.

— Дявол да го вземе! Дано Дери…

Но в тоя момент той изскочи пред тях, развеселен, с празни ръце. Той така се смееше, че бузите и шията му се тресяха като желе.

— Ох, момчета! — изпъшка той. — Какво ми се случи!

Той спря, за да се изкашля.

— 77-милиметров, момчета!

Коремът му също се затресе.

— Падна толкова близо, че ме събори на земята…

Спря, задушавайки се от смеха. Шията му изведнъж се наду като на пуяк, стана виолетова, сетне спадна, съпроводена от серия пресипнали, къркорещи звуци.

— Вдигам се аз… Нищо счупено! Нищо! Даже косъм не е паднал от мене.

Вече се кикотеше. Непристойни звуци излизаха от гърлото му, все едно балон, на който си изпуснал въздуха.

— Но, скъпи приятели! Няма я баката! Никъде я няма! Търся я навсякъде!… Гледам под колите!… Гледам дори по дърветата!…

Той не спираше да се смее. Коремът му танцуваше, раменете подскачаха на тласъци, бузите и шията му се подрусваха и през цялото време в най-горната част на главата, зад очилата, блещукаха очите му, студени и втренчени, като че ли оживлението на това огромно тяло с нищо не ги бе засегнало.

— Дяволите я взели! Няма я баката! Никаква следа от баката…

Майа обърна глава. Винаги се чувствуваше неловко от смеха на Дери.

— Веднага си помислих, че Александър ще има да…

Застанали в кръг около него, тримата приятели го гледаха. Александър пристъпи напред.

— Ръката ти, Дери!

— Какво ръката ми? — продължаваше да се смее Дери.

Тримата го гледаха и Дери машинално проследи посоката на погледите им. Тутакси смехът му секна. Кръвта се оттегли от бузите и шията. Той залитна и Александър едва успя да го задържи за раменете.

— Уиски! — извика Александър. — Бързо уиски!

Дери беше побледнял. Горната му устна трепереше. Гледаше ръката си. Тя беше почервеняла, а кръвта, която се оцеждаше, образуваше кафява локвичка в краката му.

— Ръката ми! Ръката ми!

— Няма нищо — успокои го Александър.

Накара го да пийне.

— Ръката ми — повтори Дери.

Александър го държеше внимателно за китката и изливаше отгоре остатъка от канчето. Продължаваше да тече кръв. Дери гледаше ръката си и кръвта, която образуваше кафява локвичка в прахоляка до краката му.

— Ръката ми!

— Стой прав — нареди Александър, — ще ме смажеш с килограмите си.

— Ръката ми…

— Вече го каза.

— Можеш ли да я движиш? — попита Пиерсон.

Дери поклати глава, без да отговори. Горната му устна висеше и му придаваше вид на дете, което ще се разплаче. Дебелите му крака не спираха да треперят.

— Не изглежда да е нещо сериозно — каза Пиерсон. — Можеш ли да я движиш?

— Дявол го взел! — обади се Александър. — Не се подпирай така върху мен. Ще ме смажеш.

Изведнъж Дери почна да стене.

— Ръката ми! Ръката ми! Ръката ми! Ръката ми!

— Е добре де, какво ръката ти! — каза Майа. — Можеш ли да я движиш, отговори де?

— Да.

— Стой прав, дявол да те вземе. Ще ме смажеш с килограмите си.

— Не изглежда да е нещо сериозно — повтори Пиерсон. — Кръвта вече понамаля.

Пиерсон го улови за китката.

— Ще те превържа.

— Не! — с неочакван прилив на сили възрази Дери. — Трябва да ме отведете в лазарета.

— За тая дреболия? — учуди се Майа. — Да не си откачил?

— Трябва да се дезинфекцира раната — настоя Дери. — Отведете ме в лазарета.

— Ти си откачил. В лазарета си имат друга работа.

— Добре — отвърна Дери, — отивам тогава сам.

Вече нямаше нужда от подкрепата на Александър. Държеше се съвсем здраво на краката си.

— Преувеличаваш — каза Пиерсон. — За някаква си драскотина!

— Такива драскотини са понякога смъртоносни.

Беше пълен със сили.

— В лазарета си имат друга работа.

— Добре — продължаваше да настоява Дери, — щом ме изоставяте, тръгвам сам.

Александър стана и попривдигна колана на панталона си.

— Добре — каза той, — печелиш. Ще дойда.

Гледаше колебливо към фургона. Майа също стана.

— И аз идвам. Двама няма да са прекалено много, за да върнат трупа.

— Не говори така — каза Дери.

Александър погледна неспокойно към фургона.

— Аз оставам — усмихна се Пиерсон. — Можеш да бъдеш спокоен, аз оставам.

— За някаква си драскотина! — подхвърли Майа през рамо.

Пиерсон ги видя как тръгват — тримата, Майа по средата. Александър беше тъй набит, а Дери тъй дебел, че до тях Майа изглеждаше невероятно строен. Минаха през портата на лазарета и тръгнаха по алеята. После завиха зад някакъв храст и Пиерсон ги загуби от поглед.

Изведнъж се почувствува съвсем сам. Извади късата лула от джоба си, поколеба се, после я върна пак там, откъдето я бе взел. Седна на обичайното си място и се облегна на зида на лазарета. Постоя няколко минути и си даде сметка, че мисли за седмиците и месеците, които предстояха. След малко тури лакти на коленете си, покри лицето си с ръце и започна да се моли.

Тримата приятели вървяха по централната алея на лазарета. „Камъчета — мислеше Майа, — приятно е да се върви по камъчета. Твърдо е и леко скърца под теб. Не е като пясъка. Тук навсякъде има пясък. Краката ти затъват на всяка крачка.“

Дери обърна глава към Александър:

— Ще попиташ за помощник-лекаря Сирили.

— Тоя пък кой е?

— Един познат доктор.

— Откога го познаваш?

— От вчера. Направих му малка услуга.

— Пак тайни.

— Ще попиташ за него. Иначе ако се наредим на опашката, ще отидат два часа. Ще имам време да изпикая всичката си кръв.

— Преувеличаваш — каза Майа, — вече почти не кървиш.

Той погледна надясно. Двама войници по ризи, с цигари в уста, въвеждаха ред сред умрелите. До тях имаше куп одеяла и сгънати носилки. Не се виждаше кръв, а само безформени остатъци, покрити с дрипи каки. Двамата вземаха одеяло, наслуки струпваха в него тези остатъци и когато се получеше съответен куп, поставяха всичко в носилката. Работеха методично, без да бързат.

— Винаги е добре да имаш познат доктор — каза Дери, — особено във времена като днешните. Да не мислиш, че лекуват всеки, който дойде. Лазаретът е претъпкан.

Когато проникнаха в превързочната, миризмата на гной и пот беше така силна, че на Майа му се повдигна. Шейсетина човека, повечето прави, чакаха. Други бяха насядали по земята, опрели гръб до стената. Един от тях, мъртво блед, се беше проснал в цял ръст на пода. Мнозина бяха голи до кръста, от челата им течеше пот, пот се стичаше и от вратовете им, между плешките.

В дъното на стаята, пред една врата, на маса, седеше дребничък ефрейтор, голобрад и рус, в някаква чудата униформа. Масата беше поставена така, че закриваше наполовина вратата. Пред дребничкия ефрейтор имаше огромен регистър, разноцветни фишчета и големи бланки. От време на време той драсваше нещо на фишче, преписваше написаното в регистъра, после забождаше с карфица фишчето в регистъра, вземаше една от бланките, дръпваше по нея няколко черти със син молив и я забождаше на свой ред в регистъра. Сегиз-тогиз изправяше глава и високомерно и отегчено разхождаше поглед по ранените.

Тримата се приближиха до него. Ефрейторът изведнъж сведе поглед.

— Бих искал да видя помощник-лекаря Сирили — каза Дери.

Дребничкият ефрейтор дори не повдигна глава. Беше рус, голобрад и наконтен. Лек мирис на одеколон се носеше около него.

— Зает е.

— Бих искал да видя помощник-лекаря Сирили.

— Зает е — едва отвори уста дребничкият ефрейтор.

Дери не мърдаше. Беше се разположил свойски до масата. Цяла грамада.

— Идете да го потърсите, ако обичате!

Дребният ефрейтор изправи глава, но не погледна никого определено.

— Ако сте ранен — едва-едва благоволи той да отвори уста, — застанете в редицата. Ще ви прегледат, като ви дойде редът.

— Не става дума за тази драскотина — отвърна Дери. — Моля да съобщите на помощник-лекаря Сирили, че лейтенант Дери иска да говори с него. Спешно е.

Той говореше учтиво, но в гласа му се долавяше известно раздразнение.

Дребничкият ефрейтор обгърна Дери с бърз поглед. Дери беше по риза, но носеше добре скроен брич и ботуши. Ефрейторът стана.

— Ще се опитам да го намеря.

— Точно така — каза Дери с пълно пренебрежение, — опитайте.

Беше се облегнал с цялата си тежест на другия край на масата, а зад огромните очила студените му очи бяха втренчени в ефрейтора.

— Ще опитам. Той е наистина много зает.

— Кажете му, че го търси лейтенант Дери.

— Ще опитам — отвърна дребничкият ефрейтор.

Той изчезна зад вратата. Александър се разсмя.

— Ти лейтенант ли си вече?

— Щом трябва.

— Тоя пикльо! — каза Александър. — С удоволствие бих го сритал по задника.

— Мръсно писарче — додаде Майа.

— Прасе!

— Да вземе човек, та да му подпали книжата — предложи Майа.

— Или да му отреже ташаците, като дойде. За какво ли са му?

— Педераст — добави Майа.

— „Той е много зает“ — изимитира го Александър. — А задникът ти, мръснико, зает ли е?

— Свинче!

— „Ще ви прегледат, като ви дойде редът“ — продължи да се криви Александър. — И отгоре на всичко има право, мръсникът.

— Точно това е най-лошото.

— За кого впрочем говорите? — учуди се Дери.

— За тоя мръсник.

— Аха! — кимна Дери. — Не разбрах.

— А какво щеше да правиш, ако не беше минал номерът с лейтенанта?

Дери извади от джоба си пакет голоаз.

— Всичко трябва да се предвиди. Но аз веднага разбрах, че тоя дребосък се интересува не от бакшиш, а от престиж.

— Ако беше попаднал на мене — каза Александър, — нямаше да ти се хвана така.

Дери го погледна със студения си поглед.

— Ти щеше да се хванеш просто заради черните ми очи.

Дребният ефрейтор се появи отново. Поклони се с театрална любезност.

— Моля, оттук, господин лейтенант.

Озоваха се в една по-малка стая без мебели, изцяло боядисана в бяло. Широко отворен прозорец гледаше към градината на лазарета. Изведнъж една врата отдясно се отвори. Появи се висок млад мъж, облечен в бяла престилка, изцапана с кръв, и с бързи крачки се приближи към тях. Беше много красив.

— О, но това сте вие, Дери! — възкликна той с усмивка, откриваща чудесни зъби. — Ординарецът ми разправяше за някой си лейтенант Дери. Не мислех, че сте вие. За малко да не дойда.

Майа се усмихна и погледна Дери.

— Ординарецът трябва да е сбъркал — каза великодушно Дери. — Докторе, позволете…

Сирили стисна ръка на Майа и Александър. Под черните, безупречно загладени косѝ лицето му беше необикновено красиво.

— Не съм още доктор, нали разбирате. Преди войната бях лекар-стажант в Биша. — Усмивката отново откри чудесните му зъби. — И какво мога да направя за вас?

— Да вечеряте довечера с нас, докторе — отвърна Дери. — Това ще ви поотвлече от лазарета, а имаме и чудесен майстор-готвач.

Той сочеше Александър.

— На драго сърце, но по-рано, ако ви е удобно, да речем към шест часа?

— Чудесно.

— За мен ще бъде удоволствие да поизляза от лазарета. Тук сме затънали до гуша, нали разбирате. Едва може да се открадне по някой свободен час от време на време. Но какво ви е на ръката?

— А, това ли? — небрежно каза Дери. — Няма нищо. Малка експлозия на един 77-милиметров, който се разхождаше сред природата и който аз се опитах да уловя.

Сирили загрижено се наведе над раната. Беше толкова красив, че приличаше по-скоро на някой известен киноактьор в ролята на лекар, отколкото на истински лекар.

— Драскотината не е голяма и раната е доста чиста.

— Измихме я с уиски.

— И таз добра! За това да използвате уискито си… Аз пък го пия.

— Запазили сме ви — додаде Дери чевръсто. — Ще го изпиете с нас довечера.

Сирили се усмихна.

— Ще ви направя все пак една превръзчица.

Той ги въведе в съседната стая. Трима или четирима младежи с бели престилки се бяха навели над ранените. Тук не се усещаше кръвта и потта. Етерът побеждаваше всяка друга миризма. Една руса сестра минаваше от група на група и подаваше бинтове. При влизането на Сирили тя се обърна живо. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Навярно сте претрупани.

Сирили изливаше обилно етер върху ранената ръка.

— И още как — отговори той весело. — Случват се по петдесет на час. И мнозина опъват петалите, преди още да сме ги прегледали.

Русата сестра се бе приближила до тях. Тя пъхна един бинт в ръката на Сирили. Той й благодари, без да вдигне очи.

— Тук, разбирате ли, са само с одрасквания. Касапницата е в другото крило.

И отново се появи лъчезарната му усмивка.

— Няма ли да ми направите инжекция против тетанус?

Сирили се поколеба.

— Би било добре, разбира се. Но ни останаха толкова малко, че по принцип ги пазим за сериозните драскотини.

Русата сестра бе застанала до Сирили, скръстила заоблените си ръце. Стоеше, без да мърда. Не гледаше никого. Сякаш чакаше нещо. Майа я погледна и изведнъж се почувствува случайно попаднал в огнище от топлина и светлина, които тя излъчваше, но които не бяха предназначени за него. „Хубавото ми курвенце“ — помисли си той. Руса, розовичка, тя приличаше на човек, който чака. Цялата беше очакване — като прерия през август, преди да завали.

— Ето че бебето е повито — каза Сирили. — След няколко дни ще ви остане само един чудесен белег. Да разнежвате с него семейството си, като се върнете.

— Жаклин! — извика един от младежите в бели престилки.

Русата сестра се завъртя на токовете си и прекоси стаята. Майа гледаше полюшващите й се бедра.

— Моля да ме извините — каза Сирили, — но ни е дотук от работа, сами разбирате…

— Тогава до довечера — подвикна Дери.

— До довечера, в шест.

Дери не мърдаше. Бузите му величествено се отместваха една от друга. Майа никога не го бе виждал да се усмихва тъй ласкателно.

— Бъдете любезен, докторе. Вземете си спринцовката, като идвате. Да ми направите инжекцийката. Ще бъда по-спокоен.

Сирили се усмихна.

— Щом толкова държите!

И Майа си помисли, че в този момент Дери положително си казваше: „Спечелих.“

Все същото слънце като на Лазурния бряг грееше навън. На две крачки оттук се усещаше морето. Ако се заслушаш чуваш как стихват вълните в пясъка. Майа жадно пое въздух. Изведнъж се почувствува щастлив. Учудваше се, че всички части на тялото му са си на място, че не усеща повече миризмата на етер, че не вижда кръвта.

— Слушай, Дери — каза Александър, — можеше и да не каниш твоя доктор. Особено в шест часа. Да не би ти да се блъскаш в кухнята. Като ръката ти. Нов трик, за да не ходиш за вода.

— И това не е малко.

Минаваха край труповете. Сега всичко беше в ред. Носилките — наредени по войнишки като за последен парад. Но двамата войници не бяха се старали много-много. Някои денкове бяха прекалено големи, а при други сметката очевидно не излизаше. Майа забеляза два леви крака на една и съща носилка.

— Ех — каза Александър, — ако можеше Сирили да ни доведе и упоменатата Жаклин. Бих я чукнал на драго сърце, упоменатата Жаклин. Ако рече да ме изнасили, няма да й струва и петаче.

— Коя Жаклин? — погледна го учудено Дери.

— Русичката, дето ти донесе бинта.

— Аха! — кимна Дери. — Не съм забелязал.

— Не бил забелязал! — вдигна косматите си ръце Александър, — Майа, чуваш ли го, не бил забелязал! Ти забеляза ли я, а, Майа? Как я намираш?

— Не е зле. Само дето е малко плоска отпред.

— О, за мен — каза Александър — това няма значение. Аз с гърдите не работя.

Те се разсмяха. После едновременно изправиха глави, защото над тях мина канадски изтребител. Той се рееше самотен и волен в прозрачното обедно небе.

При оградата на лазарета Дери се спря и погледна ръката си.

— И тази работа уредихме — каза той с тон на задоволство.

После се обърна към двамата си спътници:

— Момчета, ще ме извините, но трябва да ви напусна. Нужно е да се видя с един човек. Много бързам.

И тръгна, без да е дочакал отговор. Александър тури юмруци на хълбоците си.

— Виж го ти дяволът, който плюе на всички заради…

— Престани — прекъсна го Майа — и аз съм на твоето мнение.

— А за капак на всичко тоя досадник дори не бил забелязал дребничката блондинка.

— Лакомия.

— Какво? — вдигна едрите си вежди Александър. — Лакомия ли? Каква връзка има това?

— Не си ли забелязал, че обикновено лакомиите са досадници?

— Продължавай — отвърна Александър. — Да знаеш само колко се образовам, като те слушам така да откачаш.

Те се засмяха, после повървяха мълчаливо няколко крачки. Беше хубаво и топло на слънцето. Камъчетата на алеята скърцаха под краката им.

— Александър, следобед отивам в Бре Дюн.

— О! — успя само да каже Александър.

— Ще се опитам да се кача на някой кораб.

— О!

Майа беше очаквал избухване, но не последва нищо друго освен това „О!“ и мълчание.

— Щом ми го казваш, значи добре си размислил.

— Да.

— Добре. Ще ти помогна за багажа.

— Благодаря. Не вземам багаж. Само цигарите си.

И сега не последва избухване. Само поклащане на глава и усмивка.

— Ще кажеш на другите. Не искам да се сбогувам.

— Пиерсон няма да е доволен.

— Толкова по-зле.

— Добре! Ще му кажа.

Александър добави с лека усмивка:

— И аз да науча една новина преди него.

— Е, хайде довиждане, приятелю.

— Веднага ли тръгваш?

— Да.

— Няма ли да се отбиеш до фургона за цигарите?

— Вече са у мен. Взех ги преди малко.

— Кога „преди малко“?

— Преди да ранят Дери.

— Мога ли да зная кога се реши да тръгнеш?

— Когато Дери говореше за милионите си.

— Тоя пък с неговите милиони!…

— Той поне вярва в нещо.

— Ти откачаш — каза Александър, но не особено убедително, по-скоро защото знаеше, че това е очакваният отговор.

— Да, глупачето ми.

Но и това, и това звучеше фалшиво. Фалшиво до пръсване.

Повървяха малко мълчаливо.

— Е хайде довиждане, приятелю.

— Довиждане, Александър, и успех!

— Остави ме ти мене! — отвърна Александър.

Той вдигна десния си показалец към устните, захапа нокът и погледна Майа, който се отдалечаваше.