Улица Консервна

ГЛАВА 10

Франки започна да идва в Западната биологична, когато беше на единайсет години. Десетина дни той само стоеше пред вратата на приземния стаж и надничаше. Един ден прекрачи прага й. Десет дни по-късно беше вече в приземието. Имаше много големи очи, а косата му беше тъмна, твърда и мръсна. Мръсни бяха и ръцете му. Той вдигна от пода шепа талаш, сложи го в кофата за боклук и погледна Док, който лепеше етикети на мострените стъкленици с пурпурни велели7. Най-сетне Франки се приближи до работната маса и допря до нея мръсните си пръсти. Да стигне дотук му трябваха три седмици, а беше готов да изхвръкне оттук всеки момент. Най-накрая Док го заприказва:

— Как се казваш, момчето ми?

— Франки.

— Къде живееш?

— Горе — посочи той хълма.

— Защо не си на училище?

— Не ходя на училище.

— Защо?

— Не ме искат.

— Мръсни са ти ръцете. Миеш ли се?

Франки беше поразен, отиде до умивалника и си изжули ръцете. Оттогава насетне той жулеше ръце до червено едва ли не всеки ден.

В лабораторията Франки идваше всеки ден. Завърза се приятелство без много приказки. Док установи по телефона, че думите на Франки отговарят на истината. В училището не го искаха. Не можел да запаметява, имало нещо нередно в координацията му на мисли и движения. Място за него нямаше. Не беше малоумен, не беше опасен. Родителите му, по-скоро единият, не можеха да го изпратят в институт, защото трябваше да се плаща. Франки рядко спеше в лабораторията, но прекарваше целия си ден в нея. Понякога се свиваше в сандъка с талаш и там заспиваше. Това се случваше може би, когато обстановката в къщи биваше натегната.

— Защо идваш тук? — запита го Док.

— Не ме биеш и ми даваш по пет цента.

— А у дома бият ли те?

— У дома винаги се въртят разни чичковци. Някои ме бият и ме гонят, други ми дават по пет цента и ми казват да се махам.

— Къде е баща ти?

— Умря — неясно отвърна Франки.

— А майка ти?

— С чичковците.

Док подстрига косата на Франки и го отърва от въшките. От Ли Чун му купи нов гащеризон и раирана фанелка и Франки му стана роб.

— Обичам те — каза му Франки един следобед. — О, как те обичам!

Искаше да работи в лабораторията. Помиташе всеки ден, но все нещо не вървеше. Все не успяваше да изчисти пода, както трябва. Опитваше се да помага в подреждането на раците по големина. Раците се намираха в едно ведро — и големи, и малки. Трябваше да се нареждат в големите тави — тия по три инча на едно място, четириинчовите на друго място и тъй нататък. Франки се помъчи, по челото му изби пот, но не сполучи. Разликата в големините просто не му влизаше в главата.

— Не така — съветваше го Док. — Внимавай, Франки! Слагай ги ей тъй, на пръста си, да им определиш дължината. Разбираш ли? Ето, този ти идва от върха на пръста до долния край на палеца. След това вземаш друг — пак да е от върха на пръста до палеца и готово.

Франки се опита, но пак не успя. И когато Док се качи на горния етаж, момчето се сгуши в сандъка с талаша и не се показа оттам целия следобед.

Иначе Франки беше хубаво, добро и мило момче. Научи се да пали пурите на Док и му се щеше Док да пуши непрекъснато, та да му пали пурите. Но от всичко Франки най-много обичаше на горния етаж на лабораторията да има гости. Ще се съберат момичета и мъже да си поседят и побъбрят, от големия грамофон ще долети музика, която проникваше право в стомаха му и туптеше там, а от това в съзнанието му се раждаха неясни, но красиви, огромни картини — Франки обичаше това. Свиваше се на земята, в ъгъла зад някой стол, където не можеха да го видят, но откъдето той можеше да наблюдава и да слуша. Избухнеше ли смях при някой виц, който не е успял да разбере, той също се смееше доволен зад стола, а преминеше ли разговорът към отвлечени неща, веждите му се смръщваха, ставаше напрегнат и сериозен.

Една привечер той извърши отчаяна постъпка. В лабораторията имаше малко празненство. Док беше в кухнята и наливаше бира, когато зад него изведнъж се появи Франки. Франки грабна една чаша бира, спусна се през вратата и я поднесе на едно от момичетата седнало в голямото кресло.

Тя пое чашата и каза:

— О, благодаря! — и му се усмихна.

Док, който влезе в същия миг, поясни:

— Да, Франки много ми помага.

Франки не можа да забрави този миг. Повтаряше в ума си цялата сцена — как взел чашата, как седяло момичето, после гласа й „О, благодаря!“ и после Док „Много ми помага… Франки много ми помага… разбира се, Франки много ми помага… Франки…“ Боже мой!

Той позна, че предстои голям гуляй, защото Док купи пържоли и голямо количество бира и му разреши да помогне в почистването на горните стаи. Но това беше нищо в сравнение с грандиозния план, зародил се в главата на Франки, който отсега виждаше какво ще стане. Приповтаряше си плана непрекъснато. Беше чудесен. Съвършен.

Хората надойдоха и насядаха в предната стая — момичета, млади жени, мъже — и гуляят започна.

Франки изчака да остане сам в кухнята; вратата трябваше да бъде затворена. Наложи се доста да почака. Но най-после остана сам, а и вратата беше затворена. Дочуваше глъчката на разговора и музиката от големия грамофон. Започна спокойно — най-напред подноса, после чашите, без да се счупят. Сега да ги напълни с бира, пяната малко да се утаи и да ги допълни.

Беше готов. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Музиката и гласовете гръмнаха в ушите му. Франки взе подноса с бирата и влезе. Знаеше какво да прави. Тръгна право към същата млада жена, онази, която му беше благодарила по-рано. И тогава, точно пред нея, страшното се случи — самоувереността го напусна, ръцете му несръчно увиснаха, мускулите изпаднаха в паника, нервите съобщиха телеграфически за случилото се на един мъртъв телеграфист. Обратен отговор не дойде. Поднос и бира — всичко политна напред в скута на младата жена. За миг Франки остава неподвижен. След това се обърна и побягна. Стаята утихна. Чуха го как тича по стълбите към приземието. Доловиха някакъв глух, скърцащ звук и после настъпи тишина.

Док слезе бавно по стълбите и се намери в приземието. Франки беше в сандъка, заровил се едва ли не на дъното. Над него се издигаше купчина талаш. Док го чу, че хълца. Почака миг два и след това полека се върна по стълбите.

Не можеше да стори нищо — нищо на света.