Улица Консервна

ГЛАВА 26

Двете момченца си играеха на двора на работилницата за лодки до момента, когато на оградата се покатери една котка. Тоз час те се втурнаха подире й, подгониха я към железопътната линия и напълниха там джобовете си с чакъл от трасето. Котката се скри в гъстия буренак, но те задържаха камъчетата, защото и по тегло, и по форма, и по големина чудесно ставаха за хвърляне. Човек не знае кога ще му дотрябва такова камъче. Свиха по улица Консервна и запратиха един камък към набръчканата ламаринена стена на Морденовата консервна фабрика. От прозореца на канцеларията надникна някакъв стреснат мъж, после се хвърли към вратата, но момчетата излязоха по-бързи от него. Още не отворил, те вече се спотайваха зад голямата греда на празното място. Там не можеше да ги открие и след сто години.

— Хващам се на бас, че и цял живот да търси, пак не може да ни намери — каза Джоуи.

Не мина много и се умориха да се крият, пък и никой вече не ги търсеше. Изправиха се и тръгнаха по улица Консервна. Застояха се дълго пред витрината на Ли и си помечтаха за клещите, за трионите, за фуражките, каквито носят машинистите, за бананите. След това прекосиха Улицата и седнаха на най-долното от стъпалата за втория етаж на Западната биологична.

— Знаеш ли, че тоя тук има буркани с бебета? — каза Джоуи.

— Какви бебета? — попита Уилърд. |

— Бебета като бебета, само че преди да се родят. (

— Не вярвам — рече Уилърд.

— Не те лъжа. Виждало ги е момчето на Спарг и разправяше, че били ей толкоз големи, а ръцете и краката им били мънички. И очите също.

— А косата? — заяде се Уилърд.

— За косата нищо не каза.

— Трябвало е да го питаш. Знам го, че е лъжец.

— Пази се да не те чуе — предупреди Джоуи.

— Ами! Можеш да му кажеш какво съм казал. Не ме е страх от него. И от тебе не ме е страх. От никого не ме е страх. Искаш ли да ти докажа? — Джоуи не отговори. — Кажи де!

— Не — каза Джоуи. — Мислех си защо пък да не се качим и да го питаме тоя дали е вярно, че има бебета в буркани. Ако има, може и на нас да ги покаже.

— Сега го няма — каза Уилърд. — Когато е тук, и колата му е тук. Отишъл е някъде. Но аз мисля, че това е лъжа. Момчето на Спарг е лъжец. Според мен и ти си лъжец. Да ти докажа ли?

Очертаваше се скучен ден. За да си достави забавление, Уилърд трябваше доста да се потруди.

— И освен това си страхливец. Искаш ли да ти докажа? — Джоуи не отвърна. Уилърд смени тактиката. — Къде е баща ти? — запита той уж съвсем между другото.

— Умря — каза Джоуи.

— Така ли? Не бях чувал. От какво умря?

Джоуи не отговори веднага. Уилърд знаеше за баща му, но нямаше да прекрати разпита, без да се сбие, а Джоуи се страхуваше от Уилърд.

— Той… той се самоуби.

— Нима? — Уилърд направи изумена физиономия. — Как?

— С мишеморка.

— Какво си е помислил? Че е плъх? — Уилърд гръмко се засмя. Джоуи се ухили на шегата, но без особен възторг.

— Сигурно си е помислил, че е плъх — извика Уилърд. — Пълзеше ли по земята ей тъй, гледай, Джоуи, ей тъй? Бръчкаше ли си ей тъй носа? А имаше ли опашка дърта и дълга опашка? — Уилърд се превиваше безпомощно от смях. — А защо не е взел капан за мишки да си напъха главата? — И двамата се засмяха, но с това шегата на Уилърд се изтърка. Затова той реши да пусне друга. — А как изглеждаше, като глътна отровата. Така ли? — и той събра очи, отвори уста и се изплези.

— Беше му лошо целия ден. Умря чак през нощта. И много го болеше.

— А защо направи това? — попита Уилърд.

— Не можа да си намери работа — обясни Джоуи. — Близо една година стоя без работа. И знаеш ли най-смешното? На сутринта дойде един да му предлага някаква работа.

Уилърд се помъчи да възобнови шегата:

— Според мен той си е представял, че е плъх. — Но шегата се провали дори в собствените му очи.

Джоуи се изправи и пъхна ръце в джобовете. В канавката му се мярна медният блясък на нещо кръгло и той тръгна натам, но още преди да се приближи, Уилърд го избута встрани и вдигна монетата.

— Но аз я видях пръв! — запротестира Джоуи. — Моя е!

— За какво ти е притрябвала? Белята си ли търсиш? — прекъсна го Уилърд. — Я върви да глътнеш малко мишеморка!