Улица Консервна

ГЛАВА 17

Въпреки своята дружелюбност и своите приятели, Док беше самотен и недоверчив човек. Мак може би знаеше това най-добре от всички. Дори и в компания Док винаги изглеждаше сам. Когато лампите му светеха, завесите бяха спуснати, а на големия грамофон се въртяха хоралите, Мак често наблюдаваше лабораторията от приюта „Палас“. Той знаеше, че при Док има момиче, но това караше Мак да изпитва чувството на страхотна самотност. Мак беше сигурен, че дори в сладостния и близък допир с момиче Док е самотен. Док беше нощна птица. Лампите на лабораторията светеха по цели нощи, но той, както изглежда, не спеше и през деня. А музиката се разнасяше от лабораторията по всяко време на деня и нощта и обгръщаше всичко наоколо. Понякога, когато лабораторията потънеше в мрак и сънят сякаш най-после се възцареше, от прозорците й изведнъж долитаха кристално чистите детски гласчета на Сикстинския хор.

Док трябваше да поддържа сбирките си. Стремеше се да не пропуска благоприятните отливи по брега. Морските скали и пясъчните плажове бяха неговият склад. Потрябваше ли му нещо, знаеше къде да го дири. Всичките му стоки се сортираха още на брега — морските люлчици на една страна, октоподите на друга, кръглите червеи на трета, морските теменуги на четвърта. Знаеше къде могат да се намерят, но не винаги можеше да ги лови точно когато му трябват. Защото природата си заключва нещата и само от време на време ги предлага. Док трябваше да познава не само отливите, а и да знае кога даден отлив е благоприятен за дадено място. И когато наближеше такъв отлив, той сбираше сечивата си в колата, опаковаше стъклениците и бурканите, паничките и контейнерите и тръгваше за плажа, скалите или рифовете, където бяха складирани животните, от които имаше нужда.

Този път бе получил поръчка за млади октоподи, а най-близкото място, откъдето можеше да ги налови, беше изпъстрената с едри камъни отливна зона на Ла Хойа, между Лос Анджелис и Сан Диего. Това означаваше и в двете посоки да измине по петстотин мили, а пристигането му трябваше да съвпадне с оттеглянето на водите.

Младите октоподи живеят между камъните, заровени в пясъка. Плашливи като всички млади, те предпочитат дъна с много дупки, пукнатини и буци тиня, в които могат да се укрият от кръвожадните и да се запазят от вълните. Но по същите места живееха и морските люлчици, тъй че, изпълнявайки определената поръчка за октоподи, Док можеше да попълни и запасите си от морски люлчици.

Отливът щеше да започне в четвъртък, в пет часа и седемнадесет минути сутринта. Ако Док напуснеше Монтерей в сряда сутринта, лесно щеше да стигне там тъкмо навреме в четвъртък. Би взел със себе си някого за раздумка, но някак съвсем случайно всички или отсъствуваха, или пък бяха заети. Мак и момчетата бяха в долината на Кармел да събират жаби. Трите млади жени, негови познати, които биха се зарадвали да тръгнат с него, работеха и не можеха да напуснат работа в средата на седмицата. Анри художникът беше зает, тъй като универсалният магазин на Холман този път беше наел за пилона си не седящ, а кънкьор. На висока мачта над магазина беше закована малка кръгла платформа, на която той се въртеше с летните са кънки. На тази площадка кънкьорът се намираше вече три дни и три нощи. Беше решил да счупи рекорда за пързаляне с летни кънки в кръг върху кръгла площадка. Предишният рекорд беше 127 часа, тъй че му оставаше още доста време. Анри бе заел поста си отвъд улицата, пред бензиностанцията на Ред Уилямс. Беше очарован. Замисляше грамадна абстракция, озаглавена „Подкоровият сън на един пилонен кънкьор“. Анри не можеше да напусне града, докато и кънкьорът не напуснеше мачтата. Той негодуваше, че в пързалянето с летни кънки върху платформа на мачта има философски страни, които още никой не е засегнал. Анри седеше на стол, облегнат върху мрежата, която прикриваше входа на Редуилямсовия мъжки нужник. Приковал очи в шеметно високата пързалка, той очевидно не можеше да придружи Док до Ла Хойа. И Док трябваше да тръгне сам, защото отливът нямаше да чака.

Рано сутринта той си приготви нещата. Личните вещи сложи в малка чанта. В друга чанта бяха инструментите и спринцовките. Като се стегна, той причеса и подряза кафявата си брада, провери дали моливите са в джоба на ризата му и дали е закачил лупата си за ревера. Ваните, бутилките, стъклените панички, контейнерите, гумените ботуши и едно одеяло той подреди върху задната седалка. Беше опаловият час. Изми съдовете, останали от три дена, и хвърли боклука в морето. Затвори вратите, но не ги заключи и към девет часа беше вече на път.

Док пътуваше по-бавно от другите хора. Не караше бързо и често спираше да хапне кренвирши. Като минаваше по авеню „Маяк“, той махна с ръка на едно куче, което се извърна и му се усмихна. В Монтерей, още преди да е тръгнал, Док усети глад и се отби при Хърман за кренвирш и бира. И докато ядеше сандвича и отпиваше от бирата, спомни си един отколешен разговор. Блейздел, поетът, веднъж му бе казал: „Толкова много обичаш бира, че се хващам на бас, ако някой ден не си поръчаш шейк от бира и мляко.“ Макар че това беше проста шега, оттогава тя тревожеше Док. Чудно, как ли щеше да наглежда шейк от бира и мляко? Мисълта го душеше, но не можеше да я изостави. Тя се пробуждаше всеки път, когато си поръчваше чаша бира. Ще се пресече ли млякото? Нужно ли е да се слага захар? Беше като сладолед с фъстъци: влезе ли тя веднъж в главата, не можеш го забрави. Док довърши сандвича и плати на Хърман. Към блестящите машини за млечни шейкове, наредени покрай стената зад бара, той нарочно не погледна. Ако решиш да поръчаш шейк от бира и мляко, мислеше си той, по-добре да го направиш в чужд град, където не те познават. Но човек с брада, който си поръчва шейк от бира и мляко в град, гдето не го познават… ами ако повикат полицията? Брадатите хора и без друго винаги са малко подозрителни. Не можеш да кажеш, че си пуснал брада, защото ти харесва. Хората не обичат да им се казва истината. Трябва да обясняваш, че имаш рана на лицето и не можеш да се бръснеш. Веднъж, още като студент в Чикагския университет, Док бе сполетян от любовна мъка и освен това беше много преуморен от работа. Реши, че няма да е лошо, ако предприеме една много дълга разходка. Преметна раница на рамо и през Индиана, Кентъки и Северна Каролина, а после през Джорджия стигна кажи речи до Флорида. Минаваше край фермери и планинци, край поляци и рибари. И навсякъде хората го питаха защо е тръгнал пеш.

Тъй като обичаше истината, той се мъчеше да обясни. Казваше, че е нервен и освен това иска да разгледа страната, да усети мириса на пръстта, да погледа тревите, птиците и дърветата, да вкуси земята, а това не можело да стане другояче, освен ако не тръгнеш пеша. И понеже казваше истината, хората не го харесваха. Мръщеха се, клатеха глави, плескаха се по тила и се смееха, като си даваха вид, че смятат това за лъжа и са хванали лъжеца. А някои, уплашени за дъщерите и свинете си, го пъдеха, отпращаха го да си върви и го съветваха за негово добро повече да не се навърта из техния край.

Така Док престана да казва истината. Разправяше, че се е хванал на бас и че се зарекъл да спечели сто долара. Тогава всички го харесваха и му вярваха. Канеха го на вечеря, предлагаха му легло, готвеха му обяд, пожелаваха му щастие и го смятаха за страшно добро момче. Док все още обичаше истината, но знаеше, че не всички я обичат, че тя може да бъде много опасна любовница.

В Салинас Док не спря за кренвирши. Затова пък спря в Гонсалес, в Кинг Сити и в Пасо Роблес. В Санта Мария си поръча кренвирши и бира двойна порция, тъй като оттам до Санта Барбара предстоеше дълъг път. В Санта Барбара хапна супа, марули и салата от зелен фасул, мачкани картофи, пирог от ананаси, синьо сирене и кафе, после напълни резервоара и отиде в тоалетна. Докато в сервизната служба проверяваха маслото и гумите, Док наплиска лицето си и когато се върна при колата, свари да го чакат неколцина кандидати да ги вземе.

— На юг ли сте, мистър?

Док пътуваше много. И затова не беше вчерашен. Човек трябва да подбира спътниците си много внимателно. Най-доброто е да случиш опитен спътник, тъй като опитните веднага млъкват. А новаците се стремят да се отблагодарят за возенето, като се правят интересни. На Док веднъж му се беше надула главата от един такъв. След като си решил вече кого да вземеш казваш, че не отиваш надалеч. И ако спътникът се окаже пряко силите ти, можеш да го свалиш. От друга страна, можеш да имаш късмет и да случиш човек когото си заслужава да познаваш. Док прегледа набързо опашката и си избра компаньон — един слаболик мъж със син костюм. Приличаше на търговски пътник. Около устата му се врязваха дълбоки бръчки, очите му бяха замислени.

— На юг ли сте, мистър? — Той гледаше Док с неодобрение.

— Да — потвърди Док, — до недалеч.

— Ще ме вземете ли?

— Качвай се! — заповяда Док.

Когато стигнаха Вентура, от обилната вечеря не беше минало много време, поради което Док спря само за бира. Спътникът не бе продумал нищо. Док спря до крайпътния павилион.

— Искате ли бира?

— Не — процеди спътникът. — И мога направо да ви кажа, че според мен идеята да се шофира под влиянието на алкохола не е особено добра. Хич не ме интересува какво ще правите с живота си, но в случая сте с автомобил, а той, в ръцете на пиян шофьор, може да се окаже смъртоносно оръжие.

Най-напред Док беше леко изненадан.

— Слезте от колата — меко предложи той.

— Какво?

— Ще ви ударя един в носа — рече Док, — ако не сте вън от колата, преди да съм преброил до десет… Едно… две… три…

Човекът заопипва дръжката на вратата и с гърба напред бързо се измъкна от автомобила. Но щом се намери вън, почна да крещи:

— Сега ще повикам полицията! Ще кажа да ви арестуват!

Док отвори чекмеджето върху арматурното табло и извади оттам един гаечен ключ. Гостът му забеляза този жест и побърза да се отдалечи. Разярен, Док застана пред тезгяха на павилиона. Сервитьорката, руса хубавица с почти гушав врат, му се усмихна:

— Какво ще обичате?

— Шейк от бира с мляко.

— Каквооо?

Ето че очакваното се случи, и то как! Но нали все пак рано или късно трябваше да се случи? По-добре сега.

— Шегувате ли се? — попита русокосата.

Док, съкрушен, разбра, че не може да обясни, не може да каже истината.

— Не съм добре с пикочния мехур — каза той. — Бипалихеторсонектомия — докторите тъй му викат. Трябва да пия шейк от мляко с бира. По лекарско предписание.

Русокосата съчувствено се усмихна.

— О! Пък аз си помислих, че се шегувате — хитровато каза тя. — Кажете как да го направя? Не знаех, че сте болен.

— Много съм болен — потвърди Док — и на още по-зле отива. Сложете малко мляко и допълнете с половин бутилка бира. Другата половина ми налейте в чаша. На шейка захар не слагайте. Тя му поднесе чашата и той опита с половин уста, Не беше много лошо — просто имаше вкус на престояла бира с мляко.

— Сигурно е ужасно — подхвърли русокосата.

— Като свикнете, не е чак толкоз лошо — каза Док. — Пия го от седемнайсет години.