Усещане за жена

I

Една голяма, златиста муха бръмчеше покрай прозореца на стълбището, чиито стени миришеха на прясна боя. С внезапен завой, профучавайки радостно, мухата налучка процепа на притворените прозорци и изчезна. Аз се надвесих да хвърля фаса си. Дворът под мен беше пуст — две педи циментова настилка, напечена от августовското слънце. В далечината зеленият цвят на хълмовете зад реката избледняваше под оловното небе. Закрепих здраво на челото си войнишкото кепе, проверих възела на вратовръзката си и я пригладих с ръка, преди да позвъня.

Вратата веднага се отвори, сякаш жената бе стояла отзад, да дебне.

Старицата бе необикновено дребна и розова, облечена в бяло и сиво. Тя се усмихваше и намигайки с всичките си изящни бръчки, ми направи знак да вляза. Тръгнах зад нея по дълъг, тъмен коридор. Свихме веднага към кухнята, където ни чакаха вече два стола, отместени от масата.

— Браво, браво, колко сте точен, ето нещо, което е приятно човек да срещне — въздъхна тя, без усмивката да слезе от устните й, кимайки одобрително със скръстени ръце.

Казах името си и внимателно поставих кепето върху коляното си.

— Та вие сте почти момченце, Господи — рече тя, притваряйки клепачи. Почувствах, че се изчервявам. — Кой знае дали момче като вас ще има нужното търпение в случая… Да, именно търпение.

Остана в очакване на отговора ми, със затаен дъх и леко разтворени устни, откривайки изкуствените си зъби.

Тогава казах, че в казармата моят офицер ми е обяснил всяка подробност.

Усмивката й изчезна, докато кимаше одобрително, отпускайки издължените пръсти на дясната си ръка в дланта на лявата. Имаше прекрасни ръце, прозрачни като веленова хартия, хармониращи с фигурата й, с безупречната обстановка, с двете цветя във вазата на масата.

— Струва ми се, сте студент. Единствен син ли сте?

Казах й нещо за баща ми, чиновника, за майка ми и за малката ми сестра. Докато търсех подходящи думи, тези три близки образа изплуваха за миг от обичайната си мъгла, за да потънат отново в нея. След това я осведомих за годините си — двадесетгодишен, и за факултета, който следвах — икономика и търговия.

Гласът, който излизаше от устата ми, сякаш не беше моят.

В отговор въздишката й не беше облекчителна.

— Нищо не знам за днешните младежи — рече тя като оправдание. — А и него, той, дето е оттатък, при цялото му нещастие да не би да го разбирам? Сигурно е от старостта. Пък и какво ли значение има дали разбираме хората? Да им съчувстваме — това да.

Но сякаш ужилена, тя отново се изправи и усмихвайки се, с лице, раздвижено от множество бързи тикове, каза:

— Има студено кафе, искате ли? Или по-добре една лимонада? Не ми казвайте, че не желаете.

Въртеше се около себе си като пумпал. Помислих си: прилича на катеричка. Веднага в ръцете ми се озова чаша с кафе.

— Мога ли да запуша? — попитах.

Почна да се смее тихо и рече:

— Моля ви. Той също пуши цигара след цигара. Такива сте вие, мъжете.

Изричайки това „той“, тя вдигна с бегъл жест пръстите си до височината на рамото си, сякаш да посочи онова, което се криеше зад мрака на коридора.

След това, скръствайки ръце, се приготви за нов коментар:

— Но, общо взето, вие давате вид на добро момче, да, да.

Продължихме да се гледаме — аз вече решен да не задавам пръв никакъв въпрос.

Накрая тя се реши и рече с тих глас:

— Аз съм лелята. Той казва, че съм му само братовчедка, но в действителност съм му повече от братовчедка — та кой се грижеше за бедната му майка до последния й ден, ако не аз? За нейно щастие отиде си, преди да трябва да изживее най-страшното. После всичко беше така трудно, никой никога не може да си го представи. Малко го познавах до деня на нещастието. Пътуваше постоянно, колежа, академията, от една казарма в друга. Но оттогава с него трябваше да се занимавам аз, явно така бе пожелала съдбата. Знаете ли, оттогава минаха девет години.

Изпих си кафето и останах така, с празната чашка в ръце. Стъклото беше още хладно.

— Девет години — продължи тя напевно с все по-тънък глас, — сега не е нищо, но в началото… ох, не искам дори да си спомням. Един младеж като него да загуби очите си и една ръка… така, само защото Господ Бог не позволява никому да бъде доволен на този свят. Това се случило на маневри, докато си играел с една бомба. Казвам играел, защото какво друго са маневрите в наши дни, ако не игра? Дайте си чашата.

— Моят командир ми обясни — казах.

За да си придам важност, бях заковал поглед в плочките на пода. Всяка четворка образуваше синя рисунка, нещо като назъбено цвете на бял фон. Светлината проникваше през прозрачните завеси и лягаше върху тези цветя на лъчи, изтъквайки тяхната крехкост.

— Човек като него — продължаваше да нарежда бавно, като свиваше и отпускаше бръчките на лицето си, — богат, и то достатъчно. Разбира се, той, не аз. Какво съм аз — една жалка пенсионерка вдовица. Но той е богат и едва четиридесетгодишен. Здрав като лъв, а сам на света.

Смачках прилежно фаса в чинийката, която ми поднесе вместо пепелник.

— Умолявам ви, бъдете винаги до него през тези дни — добави тя. — Не трябва да го оставяте никога сам. Знаете това, нали? И се сдобийте с търпение, синко, с безкрайно търпение. Не му противоречете, не спорете, за Бога, с него, съгласявайте се за всичко — нека да говори колкото си иска. Единственото спасение е да му се отговаря винаги с „да“. „Да“ и „тъй вярно“. Ясно, нали?

— Разбира се, госпожо.

— Чичо, войникът, придружителят му до онзи ден, който сега е в болница, беше калабриец — голям инат, но иначе добър, за някои неща дори и находчив. Веднага бе разбрал, че трябва да отговаря с „да“ и „тъй вярно“. Но виж късмет с тоя Чичо — да се разболее от тиф точно през тези дни, в навечерието на пътуването. Какво ще кажете?

— И в нашата казарма имаше три случая от тиф — отвърнах, но разбрах, че не ме слушаше. Воднистите й очи ме гледаха, но сякаш търсеха някакъв образ зад мен.

Едва намерила сили, продължи със слаб глас:

— Да кажа лош, е силна дума, не бих искала да го нарека така, но е много различен от всички нас, толкова е особен. Вярно, преживял е нещо ужасно. Но донякъде си беше такъв и преди нещастието — Бог знае колко е страдала майка му, докато го отгледа. А и мъката после. Но това са неща, които доверявам само на теб, нали, синко?

— Благодаря ви, госпожо.

Продължаваше да ме гледа ту с проблясъци на нежност, ту с недоверие. Остави чашата, приглади неколкократно и грижливо маншетите на дрехата си, при което крехките й пръсти сякаш оправяха невидими гънки.

Може би се страхуваше, че е казала много. И наистина след малко смени темата:

— В края на краищата за вас това ще е една хубава отпуска. — И извръщайки очи, поясни: — Пет плюс два, както казвате вие, военните; впрочем не е никак лошо човек да попътува една седмица. До Неапол и никаква казарма през това време.

Имаше право, затова се опитах да избръщолевя още някоя обнадеждваща фраза.

— Добре, добре — прекъсна ме тя с неочаквана тъжна нотка в гласа, — а сега отивайте, по-добре ще е. Отвън ще видите изтривалките. Тия ваши военни кундури ми разсипаха паркета. Вратата е последната в дъното на коридора. Но преди това почукайте. За него трябва винаги да се чука. Аз по-добре да остана тук. Бог да ми прости, много се изпускам да говоря.

Вече беше ме изключила от своята орбита. Опряла лакът върху масата, сега тя се любуваше на двете цветя във вазата, опипвайки с пръстите на дясната си ръка всяко тяхно венчелистче.

— И никога да не казвате „господин капитан“, само „господине“ — предупреди ме в тишината, без да ме гледа.

— Ще те наричам Чичо. Харесва ли ти? Всички вас винаги съм наричал така. Или не? Кучешко име ли ти се струва? Ако смяташ, че не подхожда, кажи. Спокойно можеш да ми кажеш.

Беше ме накарал да седна и неговото лице на дупки бе на метър разстояние от мен. Тъмните очила, които стигаха до слепоочията му, и изкуствената му ръка в ръкавица излъчваха бледи отблясъци в полумрака. Усмивката му се появяваше изведнъж, заличавайки рязко впечатлението от това лице, което беше гладко и бледо само между линията на косата и рамките на очилата.

От прозореца, иззад завесата, напираха слаби шумове от улицата.

— Топло, нали? Пи ли нещо оттатък? Говорй! Студент ли си, или не? Хайде, говорй — каза той и се засмя.

— Да, господине — отговорих.

Дясната ръка се протегна до масата, която ни отделяше, и взе една цигара от кутията. Преди да успея да запаля клечката от моя кибрит, пръстите на ръката му бързо поднесоха цигарата до устните, щракнаха една запалка, угасиха я и като изящни крила на насекомо се прибраха и отпуснаха върху ръката с ръкавица, замръзнала на скута.

— Ходиш ли? Свикнал ли си да ходиш? Миналата година имах някакъв Чичо, който никак не умееше да ходи. Не ставаше за нищо. След един час ходене вече пухтеше. А аз имам голяма нужда да се движа. И кон да е, ще го изморя. Вие мислите, че можете да ходите, но като ви поставя на изпитание, капитулирате — рече той, смеейки се през дима.

— Да, ходя. В казармата…

— Не ми говори за казармените глупости — прекъсна ме, вдигайки ръка. — Или впрочем кажи ми, да, кажи ми.

— Ами като че ли не е толкова важно — смънках.

Продължи да се смее високо, изпъвайки гърба си назад, докато кашлицата не го принуди да се изправи. С кърпичка подсуши ъглите на устата си.

— Прекрасно — рече той и зъбите му се откриха, — сега имаме един Чичо, който мисли. Един благоразумен Чичо, студент, разбира се. Преди време имах друг един студент. По философия. Истинска напаст! Ти не ми се струваш такъв. Обзалагам се, че съзнаваш, че си хитрец.

— Не винаги, господине — стори ми се, че трябва да отговоря.

— Каква ти е зодията? Козирог?

— Не. Водолей — отвърнах.

Лицето му се сбръчка в гримаса.

— И ти ли Водолей? Това не пасва. Двама от една и съща зодия зле се понасят. Не искам да знам рождената ти дата, за нищо на света. Затваряй си устата и никога да не се изпуснеш за рождената си дата.

— Добре — отвърнах.

Леко се изкашля и продължи:

— Водолей, родом от Пиемонт, студент по икономика и търговия. И фактът, че си тук, значи, че си филантроп. Не те разбирам, Чичо. Не те разбирам. Но защо ли пък трябва да те разбирам? За една седмица, пет плюс два — достатъчно е да можем да се понасяме. И да ходим в тръс. Нали?

— Точно така.

— А всъщност не е така — възпротиви се тържествуващ. — И колко това не е така, ще видиш утре. В седем. Тук. Оттук — на гарата, после Генуа, Рим, Неапол. Виждал ли си ги?

— Неапол не съм.

— Ето. Най-после ще имаме възможност да придружим този Водолей и студент по икономика и търговия на едно ново място. Бях почнал да се отчайвам — усмихна се той зад захапаната цигара.

От време на време гласът му модулираше остро при някоя отделна сричка или акцент.

— Не знаех, че ще спираме в Генуа и Рим, ако добре съм разбрал — подхвърлих.

— Да спираме? А кой е казал, че ще спрем? Ако имам желание. Ако ми хрумне. За да походим и се позабавляваме. Пет дни плюс два — има ли значение как ще ги прахосаш? Или искаш да изкяриш нещо? Да не те чака някое момиче, от ония… Кажи, кажи!

— Не. Никой не ме чака. Просто си говорех.

— Чичо просто си говорел — рече той и започна да се изправя, прозявайки се широко.

Беше невероятно слаб — една прегъната желязна пръчка в сако и панталони, които още повече подчертаваха хилавата му фигура. От яката на ризата му сухожилията стърчеха като куки, които държат главата му.

Прекоси стаята със спокойни движения, отвори един шкаф, взе бутилка и си сипа голяма чаша уиски; изпи веднага половината. Въздъхна дълбоко, преди да я изпие до дъно. От околния мрак се появи огромна сива котка, която се приближи безшумно. Спря пред него и опашката й започна да описва бавни движения по пода, като стрелка на метроном.

— Това е Барона — обясни той, поставяйки чашата си. — Какъв паметник, а? Шестгодишен. Гигант. Скопен. Мрази ме до смърт, но страда, ако не съм вкъщи, ако не може да чуе гласа ми. А щом съм вкъщи, винаги се мъчи да ме препъне. Но никога не му се удава, бедния Барон.

Животното го разглеждаше, с вдигната нагоре муцуна и опашка, по която сякаш преминаваше електрическа тръпка.

— Гневен както винаги, нали? — рече той и се наведе. Докосна котката, почесвайки главата й между ушите. — Долен скопец. Убиец. Утре заминавам. Ще видиш на какъв режим ще те подложи благородната госпожа. Край на каймата. Дебелак!

Котката потръпваше, сумтейки, измъкна се с мъка от ръката му, за да изчезне в един ъгъл.

— Всичко разбира! Аз го ругая, а той ме мрази. Или обратното — смееше се той.

Не знам откъде в ръката му се появи късо и гъвкаво бамбуково бастунче.

Изведнъж усмивката му стана тъжна и потупвайки прасеца си с края на бастунчето, каза:

— Няма да крия от теб, че бих предпочел някой як селяк от планините с умна глава. Но може би си нещо подобно. Да видим! Стани!

Преди да се доближа, протегна бастуна и ме спря. С върха му докосна леко едното ми рамо.

— Ти си бил дребен. Проклятие! Малко по-висок от джудже. Що за фалшив Водолей! Тогава как ще вървим в крак двамата с теб? — възкликна той и изруга.

Опипа ме с бастунчето от рамото до коляното и изкриви уста. Ръката в ръкавица намери опора между първите две копчета на куртката ми.

— Е, да опитаме!

Разтвори вратата към коридора и мигновено изрита, проклинайки, изтривалките, поставени отпред. Приближих се и с бързо, сигурно движение ръката му в ръкавица се провря под дясната ми мишница. Почувствах твърдостта на тези кости, напрежението на нервите, изпъкналостта на желязо и гьон, които захващаха протезата малко над китката. От неочаквания тласък едва не загубих равновесие.

— Идиот! От какво си направен? От трици? — рече той и спря. — Закъде мислиш, че тръгваме? За погребение? Трябва да вървиш бързо, бързо. Събуди се!

Потеглихме рязко по коридора, с уеднаквена и все по-бърза крачка. Дясното ми рамо опираше някъде над лакътя му, а с бастуна, който държеше напреки, отмерваше сгъвката на коляното ми. На всеки метър чувствах върха на бамбука да проверява движението на крака ми. След три обиколки напред и назад спря изведнъж.

— Не става. Нищо не става — отсече, без да издърпа ръката си от моята. — Ти не вървиш. Само влачиш шестдесетте си кила. Размърдай тия крака. Не виждаш ли, че изоставаш половин метър зад мен? Ако караш така, след половин час ще си без дъх. Не си на погребение. Кураж! Размърдай този задник, за Бога! Страх те е да не го изтъркаш ли?

Започнахме отначало и сега бастунът му играеше между коляното и гърба ми, описвайки ритмични, бързи полукръгове. При петото преминаване зърнах ивица светлина, процеждаща се откъм кухненската врата, и разбрах, че старицата ни шпионира.

— Още един път. Хайде, удари здраво токовете. От какво те е страх? От паркета? Удари токовете, да се отбележат върху паркета.

Спря изведнъж, при което се олюлях.

— И друго нещо — рече, застанал неподвижно с вдигнат бастун. — Не си размотавай акъла. Като ходим, няма защо да мислиш за други неща. Човек мисли, когато е седнал. Трябва да тръгваш и спираш едновременно с мен. Ясно ли е? Като часовник. И никакви клатушкания като мадама на разходка.

— Да, господине — казах и не знам как преглътнах онова, което ми се искаше да добавя в тъмния коридор.

Бяхме отново в стаята му или по-точно студио, където от ъглите стърчаха различни части на стереоуредбата. Котката мъркаше шумно под дивана. Застана пред бюфета, напълни догоре две чаши с уиски и веднага ми предложи едната, с ръка, протегната в празното пространство.

— Кураж, давай!

— Аз наистина пия малко, почти никога — отвърнах, поемайки чашата.

— Така ли? Това никак не ме интересува. Пет дни плюс два — с мен ще пиеш. И повече никакви приказки. Като видиш, че повече не можеш, излей я където ти скимне. Ако искаш, и в джоба си, само да не забележа — засмя се шумно.

Отпих лекичко, после, отмествайки внимателно ръката си, се опитах да поставя чашата на масата.

— Стой, Чичо! Хитруваш ли? — усмихна се благо посред стаята. — Не с мен тия номера, момче. Никога с мен. Сега го изпий и ми върни чашата празна. Дванадесетгодишно уиски, шега няма.

Пих още, изправен и аз на няколко крачки от него. Мъчех се да не го гледам, използвайки полумрака, който сякаш го правеше прозрачен. Лицето му — сиво петно без геометрични контури — се губеше някъде високо над мен.

— Па̀ри ли?

— Не, господине — отвърнах.

— Слаб си като клечка. Кокалите ти са щръкнали. Ще получа синини от разходките си с теб. Ще те угоя с уиски. Но трябва да призная, че не смърдиш. Другият Чичо, твоят предшественик, дето заболя от тиф, миришеше ужасно. Всеки ден, преди да излезем, трябваше да изливам в гърба му половин литър одеколон — тъй силно смърдеше на обор и гореща войнишка чорба.

Десет минути по-късно бях вече на улицата. Очите ми тежаха, не знаех каква посока да хвана. Имах свободно време, преди да се прибера в казармата. Проклех празнотата, която усещах в себе си и извън себе си.

Застанал неподвижно на тротоара сред лепкавия, влажен въздух, затърсих с очи спасителния надпис на кое и да е кафене, преди да тръгна нанякъде.