Усещане за жена

XIII

Бях седнал на ръба на ваната, водата бе силно намаляла, през пръстите ми минаваше тънка, възтопла струйка.

Панталоните и военната риза сега ми стояха като парцалите на някой скитник. Не можах да намеря вратовръзката си, нито поясока. Струваше ми се, че издавам неприятна миризма на вкисната войнишка чорба.

Добре, така да бъде, вече не исках да се надявам на нищо, да опитвам и да мисля каквото и да било, да помръдна дори крачка.

Изплакнах устата си с един пръст уиски и почнах лениво да се оглеждам в малкото огледало над умивалника. Брадясало, лицето ми тъмнееше, мазен, сивкав слой покриваше бузите ми. Угнетен сложих шепи под тази струйка вода и успях да плисна няколко пъти очите си, които ме боляха при най-малък допир до клепачите, без да почувствам някаква хладина.

Може да бях гладен или ми се гадеше. Пакетчето с марципани, изглежда, не беше им харесало, защото не го виждах. Някъде в паметта ми просветваше нежният спомен за застланата в бяло маса от предишната вечер; Кандида, Микелина и Инес, които тържествуващи разнасяха чинии и подноси, ликуващите им викове, неговият смях, лакомите пози на лейтенанта.

Кой знае дали сега Инес имаше желание да бръщолеви.

Виждах ги все там, замлъкнали. Сара, която помахваше с ръка да пропъди някое досадно насекомо, а той отпуснат, сякаш спеше.

Щурецът пееше, тревата и трънките изглеждаха още по-изсъхнали на силната светлина, синевата на небето причиняваше болка. Една двойна бяла диря започна бързо и безшумно да го бразди — реактивен самолет премина на голяма височина. „Хайде, изсипи товара си, разтвори мръсната си челюст и избълвай ония сто или сто хиляди мегатона, които държиш в търбуха си. Взриви ни и да се свърши, няма какво повече да спасяваме, амин! Защо утре, когато за тебе ще е по-удобно, а не сега, веднага?“

Но тази разруха в мен, която ме терзаеше и същевременно ми позволяваше да отстоявам, не бе истинско убеждение, не бе желание да залича и да бъда заличен, а само някакво отражение на болния ми разсъдък, на неуловимия живот. Разсъдък и живот, които вече не успявах да различа, опорочени и отровени от случилото се: пътуването ни, той и яростният му порой от думи, ония два изстрела, отекващи все още, кървящият лейтенант в креслото и сега — по-зле, по-враждебно от всичко — образите на двамата пред мен, размити като акварел в приятелската сянка на дървото, потънали, недосегаеми в един техен мир, който ме обиждаше и осмиваше, макар че би могъл да бъде само лъжливият мир на една комедия.

Още един път установих, че това не е страх, нито завист, а ледена преграда, спуснала се между тях и мен, да ме раздели от всяка близост и действителност.

Играех си с кибритената кутийка и ги гледах в дале-чината през зеленината на дърветата; изглеждаха ми като подвижна бяла точка, която ставаше все по-неясна и прозрачна.

Ето че взеха да изчезват, а с тях и дървото, мястото, часът — помислих си.

Беше единадесет часът.

Затворих прозорчето, сгънах костюма си, след като напразно душих тайнственото петно върху ръкава му, порових още в куфара, макар да знаех, че няма да намеря нито паста за зъби, нито самобръсначка. Щях да бъда приятно изненадан, ако биха се показали отнякъде.

— Чичо, ела. Бутилката също — чух да ме вика.

Пушеха, опрели гръб един о друг. Начинът, по който протегна дясната си ръка, ми позволи да разбера, че е поотпочинал и господар на себе си. Очите на Сара пламтяха с нов блясък.

— Седни. Защо изчезна? Или спеше? — попита ме той.

Гласът му бе предишният, едва засенчен от умората, може би затова и по-бавен.

— Ето ме, господине.

Приклекнах на тревата. Слънцето се бе издигнало и смалило кръга на сянката около дървото.

Протегна ръка и ме докосна, опипвайки пагона на военната ми риза.

— Да, нашивките — бе коментарът. — Тогава ликвидираме. Отлично.

Обърнах очи към Сара.

Усмихваше ми се по детски и ми кимаше, за да ми каже, убедена повече от всякога, че кризата е превъзмогната, че всичко е наред.

— Важните сте вие, не аз. Много дим и никакво печено, това съм аз — рече с тъга, но без колебание.

— Тука бъркаш. На печеното най-хубавото е ароматът на дима — опита се да му отговори Сара.

Мачкаше с ръка тревата, късайки стрък по стрък, с наведена глава и разчорлени коси. Устните й бяха безцветни.

— Трябва да станеш философ, не лекар — отвърна й той спокойно.

Рояк мушици се стрелваха напред-назад, без да напуснат избраното от тях пространство.

— Не искам да ви въвличам в белй. За Бога, поне това не — подхвана той с нисък глас.

— Но ако все пак Винченцо… — опита се да каже момичето.

— Никакъв Винченцо — прекъсна я, привидно невъзмутим, но целият напрегнат. — Изстрелът зад ухото е решаващ. Както и в устата. Само че в устата те обезобразява, а…

Слушах, гледайки ту него, ту нея, и, кой знае защо, тези думи ми се струваха тъй далечни, фалшиви и излишни. Никога не се е случвало нищо — това бе само един от сънищата, в които той играе, повличайки всички със себе си.

— Стига — молеше се Сара.

— Да, стига — съгласи се той, като клатеше глава. — Какво би трябвало да ви поискам? Да ме обесите? Да ме хвърлите в морето? За да бъдете осъдени вие? Вярно, подъл нещастник съм, но не чак дотам. Нямам вече избор. Откарайте ме. Случаят е приключен. Нека престанем да разискваме. Край на всички тези приказки.

— Не — възрази Сара.

— Не, а после? — рече и сух смях размърда челюстите му. — Хубаво разрешение. Де да бяха достатъчни нашите „не“…

— Жадна съм — въздъхна Сара.

Стана, с провлечена крачка обиколи дървото и смути играта на мушиците, които обаче веднага се върнаха да пикират истерично в своето пространство.

— Още една цигара, и после тръгваме — предложи той и с властен жест ме възпря от какъвто и да е отговор.

— Няма ли да е по-добре, ако ида първо да видя? Колко ми трябва! Може би в този час… Впрочем не, нищо. Трябва да останем тук — обади се Сара зад дървото.

С неочакван порив се върна към него, опря глава на рамото му, затвори очи.

— Чичо, би трябвало да ми обясниш какви са тези момичета — усмихна се той унило.

— Не може да свърши така, не може. Би трябвало да има Бог — шепнеше Сара.

— Чуй ги как разсъждават, Чичо — рече той и показа, че изпитва явно неудобство от смачканата си риза и увисналата яка, които се мъчеше да оправи.

— Не говорй така за мен, сякаш съм една от многото, моля те — оплакваше се Сара, без да помръдне, с глава, забита в рамото му, като муцуната на някое нещастно куче, което търси ласки.

Измъченото му лице приемаше всевъзможни гримаси при нейните думи, които с мъка понасяше.

— За мен направи много. Даде ми време. Никога не ще мога да ти се отблагодаря достатъчно. Но вече стига — опита се той да я укроти.

— Нищо не съм направила, никога нищо — изпъшка Сара. — Поне да бе ме оставил да направя нещо, тогава да.

— Виждаш ли нещо специално в тук присъстващия, Чичо? Искам да кажа, нещо полезно? — продължи той.

— Вие сте целият специален — насилих се да кажа.

Засмя се нервно.

— Глупак! Дори не и глупак, кандидат за глупак. А и тази, загубената, дето не мисли за мъже, а за мен.

— Стотици биха ми харесали, ако не бе се появил ти — опъна му се Сара, отдръпвайки се.

Опитах се да се намеся, за да прекъсна разговора им.

— Не искате ли да телефонирам в Торино? Или на братовчед ви в Рим? — успях да кажа.

Потръпна престорено, да покаже отвращението си. След това се усмихна вяло и ми отвърна:

— Свърши ли?

— Моля те — започна да шепне отново Сара с монотонния си, настойчив глас. — Допреди минута… беше друго. И ти беше друг. Спеше. Струваше ми се, че съм тъй щастлива. За пръв път в живота ми. Това не са мои фантазии. После се събудих и отново всичко стана различно. Но кой е тоя, който може да се грижи за теб? Не може да свърши всичко току-тъй, не е възможно. Преди…

— Не е имало никакво преди. Никога. Избий си тези бръмбари от главата — отблъсна я той.

Бръчките на челото му станаха повече и по-дълбоки.

— Какъв човек си! Дори не искаш помощ, не търсиш прошка — викна Сара.

Бях станал вече да си ходя, когато рязка заповед ми бе изстреляна от долу на горе.

— Махай я оттук! Заведи я вкъщи! За Бога, оставете ме две минути на спокойствие!

Сара изтича, обърна се да го изгледа и неуверено отиде да потърси прикритие до стената.

Не ми идваше никаква идея, но почувствах отлично как ме бодна задоволство от тази тяхна разправия. Сега тримата бяхме отново заедно, в тревоги и мисли, тъй както преди бяхме разделени и различни.

Видях го да отпива дълга глътка от бутилката и после да опипва дънера на дървото и тревата наоколо си. Полюшкваше глава като махало на часовник.

Изкачих се между дърветата, в чието подножие сухата пръст скърцаше под краката ми; щом стигнах върха на рида, видях други пръснати къщи, схлупени покриви и тераси, други зеленчукови градини и в дъното — гърбица блеснал на слънцето асфалт. По тази гърбица мина камион, после се появиха цветните фланелки на трима колоездачи в редица. Изкачиха височината с превити, пъстри гърбове, като бръмбари.

Часовникът показваше почти дванадесет. Върнах се назад до тънката сянка покрай стената, седнах близо до Сара и двамата се загледахме в насрещното дърво и движенията, които повдигаха и отпускаха бутилката.

— Нека дойдат! Да дойдат всички копои и свини. И да се свърши — чух я да казва.

Прие предложената й цигара и останахме да пушим дълги минути в мълчание, с прашни върхове на обувките ни, изравнени в една линия. От горещината и резките контрасти на светлината ми се струваше, че въздухът трепти.

— Вярваш ли в любовта? — попита неочаквано с дрезгав глас тя, обръщайки се на другата страна.

Сепнат, отговорих:

— Не знам. А ти?

— В моята, само в моята. Да, останалото, целият свят и този живот са нищо. Кажи ми ти, съществува ли нещо истинско? Назови ми нещо, едно-единствено нещо, достойно за уважение.

— Сара…

— Да иде всичко по дяволите! — избухна.

— Ние тук сме седнали да говорим за живот, любов, а той там пие, докато лейтенантът…

Почувствах самия си глас лъжлив, макар образът на Винченцо да заигра за миг отпреде ми — лек, издут, като цветна гумена кукла.

— Няма ли да престанеш с този лейтенант? Какво, да не ти е брат? До завчера не го познаваше — отвърна ми тя пресипнало. — Само защото са изстреляни един-два куршума. Ето в какво се състои твоят интерес.

— Не е вярно. Ти си тази, която няма милост. За теб съществува само той, за лошо или за хубаво…

— Именно, така е.

— Докато не се напие още един път. Хубава беше тази твоя идея за бутилката — рекох и насочих пръст към дървото.

— Да се напие! Какво друго може да стори? — отвърна бавно. — А може и тази бутилка с малко уиски да не му стигне и да не се напие.

— Вярваш ли наистина, че е искал да умре?

— Преди. Сега не, вече не — поклати глава отпуснато. — Сега е вече друг. Винаги същият и винаги различен. Ох, колко мухи има тук и колко съм жадна. Дали водата не е дошла?

Някъде зад дърветата излая куче.

— Дали пък във вестниците… Как мислиш?

— Няма за какво друго да мисля, та за вестниците — рече подигравателно, но сломена.

— И все пак не се случва всеки ден един слепец…

— Да не чувам думата „слепец“. Нито „инвалид“. Да не съм те чула никога — намери сили да ме спре.

— Ти си затваряш очите и се надяваш, че нещата ще се променят. Ето, това правиш ти. Много си хитра.

Отрече, поклащайки глава.

— Няма да разбереш никога, още сто години да живееш. Дори да пробият мозъка ти — отвърна тя спокойно. — Не си виновен, никой не е виновен.

Върховете на обувките й се приближаваха и отдалечаваха, на игра.

Смачка фаса в прахта, въртейки палеца си.

— Пък и да разбирахте всички вие, пак щеше да ми е все едно — добави. — Това, че ти, че вие можете да разберете, за мен не е никаква утеха, нито съм мечтала за подобно утешение.

— Добре. Няма да разбера. Ти разбираш всичко, ти и той, двамата. Но сега стига. По-добре е да се върнем. Какво да правим тук? На какво още се надяваш? — казах, обзет от нетърпение.

— И въобще какво чувствам аз и на какво се надявам. Тебе какво те засяга? — отвърна остро. — Мислиш, че можеш да ме поучиш? Няма нищо, което да науча от теб, наистина, съвсем нищо.

— Ура! — засмях се в лицето й. — Сега вече съм свободен да си ходя, моите поздрави. Да бях се решил по-преди. А вие двамата, дето сте тъй хитри, оправяйте се сами.

Нямаше повече сили да спори, гневът, който току-що се бе появил на лицето й, сега се разтапяше в едва забележими гримаси. Върховете на обувките й взеха да се срещат по-бързо.

— По-добре. Правилно. Дали ще останеш, или не, какво променя? — отвърна с тих глас. — Ако можеш да тръгнеш поне ти, защо да не го направиш? Няма да те укорявам за постъпката ти, заклевам се.

— Сара, но защо… — изтръгна се стон от гърдите ми.

Наведе очи и взе да хапе устни, за да не заплаче.

Взех ръката й, почувствах пръстите й студени и твърди.

Остави я в моята, без да каже нищо.

Опитах се да я погаля, докосвайки с пръсти бузата и началото на врата й. Кожата й беше гладка и хладна.

Отдръпна се, обезоръжавайки ме.

— Да сляза ли за нещо студено? Искаш ли една оранжада? С удоволствие ще ида.

Разтърси рамене.

— Не съм най-голямата красавица, знам — шептеше. — Но съм млада, някому бих се харесала. Какво толкова съм му поискала? Да се ожени за мен? Не, никога. Да съм до него, ето всичко, което искам. Брак, деца, достопочтено положение и други тям подобни захаросани неща не са се въртели никога в главата ми.

Почувствах, че ръцете ми пречат, натиках ги в джобовете и се отпуснах на стената.

— Как може човек да казва „не“, винаги „не“! — добави тя.

— Не е човек като другите — казах с въздишка.

— Само една негова дума, и ще ме има. Една!

Каза това без стеснение, с изпъната брадичка.

— Ти как мислиш? Виновна ли съм, че не знам как да му се предложа? Ти го чу, нарече ме загубена. Има ли право? Вече не разбирам, главата ми ще се пръсне.

— Страх го е — реших да я успокоя, защото не знаех какво друго да кажа. — Може да е мислил за това, но го е срам и се страхува да се възползва. Сега вече виждаш в какво състояние е. Нула. След случилото се той е кръгла нула и добре знае това.

— Ти друго не можеш да кажеш, в устата ти се въртят все едни и същи приказки — рече бавно, обгърнала колената си с ръце, а бледнината на лицето правеше кожата й съвсем прозрачна. — Но нищо не може да се промени за мен, за него, дори да настъпи потоп. Казвам направо — никога. Независимо от твоите съмнения.

Реших да сложа край, затова казах:

— Трябва да му вземем бутилката. Виж го, виж го!

— Виждам го, виждам го, кого друг да гледам? — продължи тя със същия тон, почти шепнешком. — Остави го да прави каквото иска. Да пие, да крещи — каквото щ? да прави, само да се чувства жив.

— Вече не мислиш, не искаш да мислиш.

— Какво помага да мислиш? — засмя се кратко. — Да не би да се живее, мислейки? Огледай се наоколо си.

— Ти си, която трябва да се огледаш, не си права.

Кимна тъжно, в знак на съгласие:

— Не съм права. Пък и защо да съм? Какво ме интересува твоята правда?

— Сара…

— Не се бъркай!

Ни един от двама ни не бе повишил глас, думите ни следваха еднакъв, монотонен ритъм.

— Сара, не трябва да се инатиш така. Ти си умно момиче и…

— Не искам да знам. Нито за правда, нито за интелигентност, нито за хиляди други неща — промърмори.

— Тогава край — избухнах. — Слизам да телефонирам у вас. Не вярваш ли? Почакай да видиш. Ще полудеем да седим тук и да говорим все едни и същи неща. Загубила си си ума.

Отпусна рамене, отметна назад глава, сякаш се канеше да избухне в неудържим смях.

— Ти какво, Америка ли откри? Браво! — отвърна, без да излезе от своя захлас, но с ирония и примирение, което не зависеше само от умората, нито от съзнанието за опасността — едно по-тайно, по-древно примирение. — Разбира се, че съм си загубила главата — продължи. — Една глава имам и тя е за него. Ти си добър и вече си мъж — как мислиш? Винаги ли ще ми вика „не“, до деня на Страшния съд ли ще повтаря все това? Така ли? Би трябвало да разбере, да изпита милост. Дори като мъж, заради самата негова природа. Отговори ми! Защото, ако е така, нека агонията ми продължи още сто години.