Усещане за жена

IX

— Отпуската ми свършва, господине. Трябва да замина утре. Най-късно утре вечер.

— Всичкото време е наше — махна той отегчено с ръка, — няма проблеми. Пък и да закъснееш, хвърли вината на мен. Нали?

Намирахме се във вече празния салон на ресторанта; другите маси бяха разтребени. Навън жестокото слънце заливаше улицата с пламъци.

Беше изпаднал в особено мрачно настроение, гневните му избухвания не бяха начесто и затихнаха, изчезнала бе заядливата веселост, която познавах у него. Бузите му тъмнееха от небръснатата брада.

Напразно момичетата на масата бяха го обкръжили с внимание: гледаха чашата му да е постоянно пълна, все на него даваха падналите на дъното на супиерата едри миди, а за да не го грее слънцето, бяха поставили встрани параван. Напускайки мястото си на касата, майката на Сара и Кандида се бе обърнала към него, за да узнае мнението му за менюто, изоставяйки за миг опечаления си израз на вдовица.

Той бе благодарил веднага с пресилена усмивка. Седнала до него, Сара се бе смълчала, обзета кой знае от какви мисли.

— Искам да попитам само едно, господине. Оставате ли в Неапол, или се връщате с мен в Торино?

— Ох, Чичо, все с твоите въпроси! Не можеш ли да останеш известно време спокоен — възпротиви се той с отпаднал глас.

Идеята за празненството успя отчасти да го оживи.

Идеята бе дошла на лейтенанта и сега всички се мъчеха да си представят това празненство, да го организират съвършено. Та не беше ли именно това събитието, от което имахме нужда? От шунката до десерта, от рибата в желатин и разните видове раци до шампанското?

— Шампанското — наливно. В кана. Така повече шуми — уточни лейтенантът.

— Винченцо, ти си вечният простак — отсъди оня. — Къде си видял шампанско в кана? Невежа!

— Признавам: смъртен грях. Повече няма да говоря — опитваше се да се защити другият, смутен.

Момичетата се засмяха.

— Сара — попитаха я, — езика ли си глътна?

— Сара не говори. Не виждате ли, че празненството не я интересува? Замислила се е, и то как!

— Бедната Сара, много се е натъжила.

Тя издържаше на смеховете и подигравките на приятелките си, с наведени очи и ръце, скрити под покривката на масата.

После рече:

— По-добре сега всеки да мисли за своята работа. Нека тук се разделим. Иначе няма да ни остане желание да се видим отново тази вечер на празненството.

— Не си ли добре, кукло? — попита я той. Думите му отекнаха в момент на общо мълчание.

— Отлично, защо? Не се тревожи — изчерви се изненаданото момиче.

Една жълтеникава пеперуда се бе появила и летеше на зигзаг покрай масата, потрепвайки с крилца, докато ръцете на Инес, Микелина и Кандида замахваха напразно, за да я сграбчат.

— Глупачки! — измърмори Сара, но веднага след това вдигна рамене в знак на безразличие.

— Пеперуда — обясних в ухото му. Погледът на Сара бързо ме стрелна. Пеперудата бе избягала от пръстите на Инес, но кацна точно пред него, с високо прибрани крилца, и Сара протегна направо ръка и леко я стисна между палеца и показалеца си.

— Видяхте ли? — засмя се тя.

— Постави я тук, отдолу — викна Кандида.

Захлупиха пеперудата с малка стъклена чаша. Тя запърха с крила, въртейки се около себе си и изучавайки пространството с трепкащите си пипала.

— Бедничката!

— Какъв хубав жълт цвят! Виж тези черни точици, изглеждат като от кадифе.

— Вярно ли е, че живеят само няколко дни?

Облегнати на лакти, момичетата гледаха лениво; сега пеперудата се бе спряла, само крилата й леко потрепваха.

— Но какво правите, деца мои? Не сте в забавачницата! Това ли са ви заниманията? Виж ги ти! — проплака от дъното гласът на собственицата.

— Оставете ги да се забавляват, госпожо — обади се лейтенантът.

— На мен би ми харесала черна — каза Сара.

— Черна ли? С мъртвешка глава върху крилете? Колко весело! — възкликна Инес.

— В какво погребално настроение си днес.

— Сара, да не са те урочасали?

— Какво ви засяга вас, ако на мен ми харесват черни пеперуди — отвърна им тя.

Дясната му ръка бавно се протегна, опипвайки масата, докато стигна до чашата.

— Черна, казваш. Убедена ли си? — попита я той тихо, опитвайки се да се усмихне.

— Да, защо?

Лявата му ръка с ръкавица изведнъж се стовари върху чашата, разбивайки я сред писъците на уплаха.

— Ето. Сега е черна — каза той, без да отдръпне ръката си от стъклените остатъци.

— Какво става там, какво падна? — вълнуваше се лейтенантът. — Няма ли да се уговаряме за празненството?

— Имам две поръчки за теб, Чичо. Да занесеш белия ми костюм за чистене и гладене, но веднага. И шампанското. Нямам доверие на другите. На тях могат да пробутат и сода бикарбонат — рече той.

— Добре, господине.

— Десет бутилки. Ще стигнат. Марка „Круг“.

— „Круг“. Добре, господине.

— Няма защо да бързаш. Днес няма да излизаме.

— Тази Сара… — опитах се да започна.

— Какво? — попита той подозрително.

— Нищо. Всичко очаквах да срещна в Неапол, но не и тези момичета. Пък и Сара. Откъде да знам.

— Какво е трябвало да знаеш? — запита той рязко. Но веднага след това продължи уморено: — Мисли за себе си, Чичо. Излишно е да гадаеш за другите. Мисли за себе си. Дръж се като турист.

Видях ги от прозореца на неговата стая, докато сгъвах костюма му; седяха в плетените кресла на терасата — той, неустрашим на горещината, с увиснала цигара, а лейтенантът, отпуснат, сякаш спеше. Чадърът с бледосивата си оскъдна сянка едва ги пазеше от жаркото слънце. Отвъд парапета градът глухо бучеше чак до синята ивица на морето.

— Трябва ли пак да говорим? За това ли мислиш?

— Не, капитане, защо? Не ми ли вярваш? — отвърна вяло лейтенантът и ръцете му веднага заиграха. — Не се ли разбрахме, че да разискваме отново е по-лошо?

— Разбира се, че е по-лошо.

— Тогава стига, вече всичко е ясно. Каквото имаше да си казваме, казахме си го. Край — отсече другият.

— Преди десет дни, когато ти телефонирах, пък и преди, ми се струваше по-уверен.

Престанах да огъвам костюма, за да не чуят шумоленето на хартията. Неговият глас още не беше се освободил от тъжните нотки, които бях доловил в първите часове.

— Убеден съм като тебе. Повече от тебе, ако позволиш да забележа. Не се съмнявай, Фаусто. А сега да прекратим, пък и тази горещина… — каза лейтенантът.

— Чух те тази нощ.

— Не трябваше, не трябваше — кресна другият, но ядът му не трая повече от секунда и гласът му отново затрепера. — Това са си мои работи. Някой плаче, друг се смее — какво значение има? Сега ли точно си решил да ме поучаваш?

— Правилно. От друга страна — пет пари не давам.

— Има ли нещо, за което ти даваш пет пари? — оплака се лейтенантът.

— Тъй както съм дошъл, тъй мога и да се върна. Още утре, дори и тази нощ. На всекиго каквото му е писано — каза той рязко.

— Ох, стига! Вече всичко е решено. Не се съмнявай. Ако и сега се съмняваш, ще ме обидиш. Наистина — опъна се другият с малкото глас, който му беше останал. — И отбележи, че този път ти започна пръв този разговор! Признай!

— Прав си. Признавам — засмя се кисело той.

— А празникът? Не сбъркахме ли? Тези момичета, нещастните, Бог да ги пази, и тази Сара, която не може да си намери мира. А е умна.

— Какво празникът? Празникът си е празник. Да се опитаме да му се порадваме.

— Та казвах, какви добри момичета. Да си губят времето и търпението със субекти като нас. Помниш ли бащата на Сара и Кандида? Какво ли не би направил за теб. Как те тачеше. А повече от три пъти не те е виждал. Не би ли могъл да кажеш на Сара, че…

— Не ми я споменавай дори, за Бога, идиот такъв! — избухна той като ужилен.

Надзърнах през вратата на ресторанта, за да разбера има ли наблизо ателие за химическо чистене. В сенчестия салон видях Сара с гръб към мен, наведена над книгите.

— Не че уча отсега, не съм чак такава зубрачка — рече тя, изчервявайки се. — Само един поглед върху новите книги. Медицина! Какъв ужас!

— Не се тревожи! Университетът е най-лесното нещо. Ще видиш — отговорих й, след това я попитах за костюма.

— Но как така, другият войник не дойде ли? Оня, Мичике, архиварят? Ама че мързелан! Много умее да клинчи. Дай ми костюма, ще пратя някое момче от кухнята. Седни!

Върна се смутена, със скръстени ръце и длани, скрити под мишниците.

— Другите приготовляват за тази вечер. Аз в кухнята съм нула. Истинско нещастие! Не мога да се науча, към някои женски работи просто нямам влечение. Отчайваща съм. А ето те, да ги видиш само как работят в кухнята и се забавляват, пък са цяла година по-малки от мен — каза тя, седна и затвори дебелата книга, избягвайки погледа ми. — Можеш ли да останеш за минутка? Жаден ли си? Искаш ли да пиеш нещо?

Изчаках я да почне тя, но очите й бяха все в книгата. Къдрави салфетки бяха поставени в дълги редици на масата. В салона въздухът бе освежен от дезодорант.

— Тази нощ не са лягали — казах накрая.

— Той никога не си почива — усмихна се тя благо и между веждите й се появи бръчка.

— Също и лейтенантът.

— О, бедният Винченцо — рече тя с презрителна гримаса, — той не ме интересува. Забеляза ли, че той не представлява нищо? Добър, светец, това е така, но много ли е нужно да си такъв?

— Не ми се струва дори да са приятели.

Засмя се сухо, после каза строго:

— Никой не може да му бъде приятел.

— Чух ги да си говорят на терасата, но не разбрах за какво. Изглежда, сключват някакво съглашение.

— Фаусто не може да се спогажда с никого за нищо. — Лицето й малко просветна и тя продължи: — Вече го познаваш. Единствено по рода си създание. Гений. Не си ли убеден? Човек или трябва да го обича, или нищо.

— Понякога е ужасен — обадих се аз.

Тя се засмя щастливо.

— Сигурно. — Повиши леко глас и добави: — Да, ужасен, демон, напаст Божия, всичко, каквото искате! А другите? Кои са те? Къде са те? Докъде стигат? Какво искат? Нали виждаш света наоколо си? Разруха.

Бе освободила едната си ръка и сега мачкаше палеца й с другата, свита на юмрук.

— Разруха и нищо повече — повтори бавно.

— Чувал съм го да говори и съм го виждал да прави някои неща — изпуснах се аз. — Колко е властен! Разбира се, хората отстъпват, оправдават го, някои се забавляват и му дават право. Но аз съм му истински приятел и той знае това.

Поклати отрицателно глава с онази меланхолична, загадъчна усмивка, за да ме обори:

— Нито ти, нито другите. Вече ти казах, не може да има приятели. Не може.

— И все пак… — опитах се да й възразя.

— Искам да кажа, може да си му приятел, не се съмнявам — подхвана предпазливо тя, наблягайки на всяка дума, — но, както виждаш, и ти оспорваш, намираш възражения, правиш уговорки. А по отношение на него няма уговорки, две плюс две не отговаря никога на четири — може би три, може би пет, но никога четири. Него трябва да го приемеш такъв, какъвто е, и край.

— Ти си жена и…

— Не съм жена. Отгде да знам, но сигурно не — отвърна ми ядосано. — Какво значи жена или не? Казват, че съм влюбена в него. Всички говорят така, дори и майка ми, бедната, и скришом ми се подиграват. Само скришом обаче. Но това не е някаква глупава любов или случайно увлечение, както те си мислят. Това е мое решение, мой избор. Като куче, което тръгва след някого си и върви само след него. Върви и чака. Чака и не чувства нужда да се обяснява.

Не можах да издържа погледа й, който бе станал твърд при изповедта й. Почувствах се смешен и обезоръжен.

— Не е любов — рече тя. — Това е вярност, вяра и надежда. Както и други неща. Наречи го, наречете го както искате.

— Щом така поставяш нещата, излишно е да говорим — отвърнах аз.

— Така ли? Смяташ, че трябва да разговарям именно с теб ли? — рече тя ядосано, с широко разтворени очи. — Ти идваш и установяваш, че съм те чакала да говорим, теб и никой друг, така ли? Най-много, което можеш да ми кажеш, е как е минало пътуването ви, дали е кашлял много, с кого и защо се е спречкал. Нищо повече.

— Добре. Трябва да тръгвам за шампанското.

— Моля те — рече тя и се отпусна на масата, — още една минута. Само една. Не ми се сърди. Кажи ми нещо за пътуването ви.

— Мъчително. Нямахме минута спокойна. Всичко вършехме като фурии. Струва ми се, че съм бил навсякъде и никъде, не зная как да ти обясня. Още ми се върти главата.

— Да, да, точно така — смееше се тихо тя и кимаше, — в него е дяволът.

— Зоологически градини, църковни служби, таксита! А да не говорим за хулите, които сипе навред.

— Той не ругае. Той осъжда — поправи ме тя с уверен глас.

— А какво се изпи по барове и ресторанти…

— Като е пийнал, става бог. Съгласен ли си? Един път каза: „Вдигнете високо красивите знамена…“

— И така нататък, и така нататък. Познавам го. Напива се до козирката.

— Като е пиян, е чуден.

— Може би защото си го спомняш с паметта си на дете, но… — опитах се да кажа.

— Спомням си и знам — рече тя поривисто. — Знам всичко. А този свят е направен от червеи. В училище ти говорят за Олимп, но после, като се огледаш, какво виждаш? Червеи, които нито говорят, нито знаят, нито разбират.

Бе свела челото си над книгата, виждах белия път между косите й, някоя по-светла къдрица на тила.

— И аз не съм оптимист — казах. — Днес животът на всеки от нас е бъркотия и разруха. За нас младите…

— Аз вярвам в други светове — въздъхна тя. — Казват, че ако има такива светове, ония там ще се опитат да установят контакт с нас. Ти какво мислиш? Ако ти си от друг свят, би ли имал желание да влезеш във връзка с нашия? Кажи!

— Да не съм луд! — засмях се аз.

— Не вярваш ли, че всички ще умрем? — пошепна тя. — Трупове, един връз друг? И това живот ли е? Не може повече да продължава така животът. И да го наричаме живот. Никой не разбира това, а той го е разбрал. Знае, че сме прости глупаци, негодяи, изгнили отвътре хора. Той го е разбрал.

— Ще ми позволиш ли да кажа нещо?

— Кажи да чуем — примири се тя.

Почаках една минута, за да подредя добре думите си и да ги кажа с подходящ тон.

— Ти всичко отнасяш към него. Втълпила си си някаква идея и оттам нататък нищо не виждаш. Какво ти помага това? Съгласен съм, той е особен, най-особеният, никой не отрича, и после? Само защото е сляп ли? Има милиони слепци.

— Вече говорихме за това. И Винченцо е сляп. Но нищо повече, въздух. Дори не схваща съдбата си, следователно не я заслужава. — Разтърси, заинатена, малката си глава, облегната на лакътя.

— Но каква съдба? Съдбата на слепец? Да не се е родил сляп? — казах, неочаквано разгорещен. — Това не е гръцка трагедия, а нещастие. Той го е приел по някакъв начин, съобразил го е със своя характер и вината е само твоя, ако упорстваш да търсиш друго.

Засмя се уморено в черупката си.

— Излишно е. Ти търсиш да откриеш, да си обясниш, доникъде няма да стигнеш. Всички вие, ако видите един ангел на улицата, какво бихте направили? Ще ти кажа: ще започнете да му броите перата, за да сте сигурни, за да проверите. Ето какво сте!

Засмя се, но този смях ми се стори като хлипане пред плач.

— Опитай една игра. Завържи си очите и остани така целия следобед в стаята си или в обществения парк. Движи се там, откривай нещата, търси…

— Ти правила ли си го?

— Аз? Какво общо имам аз? — възрази ми тя рязко.

— Добре, разбрах. Край — предадох се.

— Да, стига — рече и сякаш се успокои.

— Не се обиждай — събрах кураж да кажа. — Не съм човекът, който ще те съди. И никога не бих ти се подигравал. Напротив. Но може би и ти не разбираш. Може би сме много млади, за да разберем.

Продължаваше да разтърсва глава, завряна между лактите, отричайки.

— Знам, че не е като другите — отстъпих аз.

— Не е достатъчно да кажеш различен. Много лесно е. — Тя вдигна глава и погледът й остана впит някъде далеч. — А пеперудата тази сутрин? Спомняш ли си?

— Да, хубав жест.

— Безапелационен. Казвам това, за да ти помогна да разбереш нещо — рече тя с ирония в гласа, без да ме погледне. — Само той е способен на безапелационни жестове. Измисля ги, знае как да ги направи. Който ги разбере — разбере.

— Онова, което ме изненадва, е, че всички му позволяват да прави каквото си иска. Винаги. Никой не протестира.

— Той знае — продължи тя с притворени очи. — Светът е разрушение и той носи това разрушение в себе си. Ти го виждаш такъв — неподвижен и красив, а отвътре е цяла развалина. И въпреки това може и да бъде мил, да бъде ангелски добър като никой друг.

— Така можем да говорим с часове — ти от твоя страна, аз от моя, без да стигнем доникъде.

Кимна в знак на съгласие, но погледът й остана мрачен. Една вена на врата ритмично пулсираше под кожата й.

— А жените? — викна неочаквано. — Няма защо да ме лъжеш, говори, потърси ли други жени по време на пътуването? В Рим?

— Не.

Въздъхна утешена, но не стана по-весела. После каза презрително и гневно:

— Глупачки! След него трябва да тичат стотици, ако въобще има нещо в главата им. Ако бях истинска жена, какви неща щях да измисля заради него. Невероятни!

— По-стар е от теб с двадесет години.

Засмя се и каза:

— Двадесет и една. Но какво от това? Десет хиляди, един милион години да е по-стар от мен, пак нищо няма да се промени.

— Тогава всичко е наред.

— Всичко — изкрещя екзалтирано.

Прелисти набързо книгата, за да ми подаде една малка снимка, поставена в прозрачно пликче. Изчерви се доволна и рече:

— Виж!

Стигаше малко над кръста му, с бели чорапки до колената. Двамата крачеха срещу слънцето, дясната му ръка върху слабото й рамо, а с лявата държеше бамбуков бастун с неясни очертания, понеже бе заснет в движение. Момичето се смееше и зъбите му се белееха, а той в ослепително бял костюм, с тъмни очила, вратовръзка и ръкавица на лявата ръка, които засенчваха малкото останали елементи на снимката — една пейка и един сив храст.

— Преди толкова години — обясняваше ми тя тихо и сладостно. — Снима ни татко. Но тежко̀ ти, ако му кажеш! Той не знае и не трябва да знае за тази снимка.

Почувствах се изведнъж отпаднал и изгубен сред топлата сянка и щипещия аромат на дезодоранта. Подтикнат от мрачен гняв, изпуснах се да я попитам:

— Я кажи, виждала ли си го без очила? — Усмивката на лицето й бързо се превърна в предизвикателна гримаса.

— Разбира се. А може би и не — отвърна гордо. — Но ме питаш злобно, защо? Да ме уплашиш? Няма да успееш!

Замълчах, чувствайки се отритнат, нищожен, човек без съдба; това нейно упорство заличи в мозъка ми всяка следваща мисъл, направо не можех да разсъждавам.

Вече бяхме станали, тя ме придружи до вратата. От улицата ни лъхна огнен въздух, глъчка и шум.

— Сто метра оттук, първата вдясно. Магазинът за напитки е луксозен — обясняваше ми тя. — Можеш да назовеш името на ресторанта, вече им телефонирах. Изненадан ли си? Защо? Аз съм предвидлива. За него всичко мога да предвиждам. Обзалагам се, че иска поне осем бутилки.

— Десет.

— Виждаш ли? — каза тя. На дневната светлина изглеждаше много бледа, а бръчката между веждите й — нежна и вдълбана като трапчинка.

— Кой знае дали ние двамата ще можем пак да си поговорим.

— Утре посред нощ заминавам. Поне така мисля. За него не знам, не пожела да ми каже нищо, както обикновено.

— Винаги е бил такъв.

— Знам. Това разбрах и аз.

Отново стисна ръце под мишниците си и обгърна със строг поглед улицата и движението по нея. За миг ми се стори съвсем не така млада.

— Не те попитах нищо за Торино. Каква глупачка съм! Наистина ли е толкова хубав град, както разправят? Искам да следвам в университета там. Трябва да харча пари цяла година, за да убедя и успокоя майка ми. Знам, че така ще е, но накрая… Голям инат съм аз, наумя ли си нещо, постигам го. Винаги.

— Браво на теб!

— Не ме хвали — рече тя рязко и направи неопределено движение с ръка. — Мразя типа на доброто момиче, на което всички правят комплименти. Аз съм по-особена, това е всичко. И за Торино да не се изпуснеш да кажеш. Закълни се!

— Заклевам се.

— Защо днес не излезе да се разходи?

— Не пожела.

— Ако не се поразходи, става нервен. Има време до вечерята. Като се прибереш, защо не му предложиш? Може би сега му е дошъл друг акъл.

— Ако предложа аз, той ще каже веднага „не“. Обзалагам се.

— Наистина, наистина — засмя се щастливо, при което бюстът й се разлюля. — Това негово „не“. Чудно! Като изстрел срещу всичко.

— Тогава да му предложа отново, така ли?

Кимна с глава, докато със зъби хапеше горната си устна.

— Едно само искам да разбера — подхванах аз, — през тези четири години… явно не си му писала. Тогава какво, телефонираше ли му?

— Нищо — отвърна тя с уморен глас, — просто нищо! А сега стига, вече доста говорих.

— Но той…

— Той е вкъщи, трябва да се разхожда, да се храни, нищо друго. Да оставим нещата както са.

— Добре.

— Да не би да ти е говорил за мен? — едва събра сили да попита.

— Не, наистина.

— Дори и дума, естествено — рече и направи някаква гримаса. — Сега трябва да тръгваш. Разходй се добре, погледай Неапол, който все още си остава благороден град. И бъди доволен.

— Туристът се подчинява — опитах се да кажа на шега.

— Още една дума само — рече тя, надмогвайки колебанието си. — Трябва да ти се доверя. Нямам избор. Затова чуй ме: постарай се тази вечер да не си все около него. Моля те.

Почувствах, че се изчервявам.

— Той е виновен, не ми дава да се помръдна. Заклевам ти се, че аз…

Тя кимна със зачервени скули.

— Знам, знам, няма защо да се извиняваш. Не си проклето момче, разбрала съм това. Но тази вечер, моля те, отдалечи се при първия удобен случай. Няма да кажеш нито дума и на пръсти ще се измъкнеш. И ти си имаш твоите нужди от време на време, нали? А и къщата е голяма. Можеш, ако искаш, да ухажваш Инес. Симпатична е, изглежда клюкарка, но всъщност е образовано и модерно момиче. Пък и те гледа по особен начин, забелязал си, нали? Да не би да не те интересува въобще? Впрочем за минутка. Нужна ми е само една минута за цялата вечер. Съгласен ли си? Ще съумееш ли да се справиш?

— Обещавам, но нямам нужда от Инес, сиреч не ми я пращай, ако е само за това. Знам как да се справя.

Засмя се, гледайки в друга посока, после сви рамене, сякаш й беше студено.

— Знам, че си негов приятел — рече явно уморена от дългия ни разговор, — но не мисли, че именно в тази минута, през тази вечер, ще го развълнувам с кой знае какъв разговор. Това не.

— Добре. В края на краищата това не ме засяга. Аз съм извън играта — възразих смутен.

— Всички ние сме извън играта, ако питаш него. Кой повече, кой по-малко — рече тя глухо. — И аз като другите, може би повече от другите, отгде да знам. Но няма да му казвам неща, които могат да го смутят. Не се тревожи.

— Добре, добре. Какво общо имам аз с всичко това?

Останахме да се гледаме още малко и смущението ни сякаш нарасна.

— Извинявай — каза ми тя усмихнато, — каква съм простачка! Дори не те попитах за името. Как се казваш?

Казах името си, но вече раздразнен и със сподавен глас в гърлото.

Протегна ми изведнъж ръка, стисна моята щедро и силно, но веднага след това я оттегли.

— А сега отивам да се подложа на протестите и упреците на онези три момиченца оттатък, оплескани с брашно — засмя се отново тя. — Не знаеш ти какво са жените в кухнята! Всички се мислят за Жана д’Арк. Жана д’Арк или мадам Кюри.

Бутна въртящата се стъклена врата, която тихо се затвори след нея, но докато се въртеше, отрази уличния хаос в абсурдни, наслоени една върху друга перспективи.