Усещане за жена

VII

Беше неделя. Не ме учуди решението да отложи заминаването за следващия ден.

Докато кашляше, наведен над умивалника, прочетох на висок глас вестника: първо големите заглавия, хороскопа, накрая кратките съобщения в колонката „Естетика и хигиена“, където бяха поместени адресите и телефонните номера на проститутките. При някои неуместни и пресилени прилагателни, намеци за лукс и спокойствие, „телефонирайте в 10,23 часа“, се изправяше обзет от хъркащ смях, който бързо го разкашляше още повече.

За миг се появи полускрит в голяма хавлия, за да ми каже:

— Не се страхувай. Днес не се чувствам привлечен от женския пол. Няма принудително да стоиш в лоша компания.

Държеше се необикновено свенливо, влизаше в банята дори когато трябваше да смени ризата си. При тези манипулации успяваше ловко да скрие разголената си лява ръка. А вратовръзката си връзваше само с три движения.

— Не искате ли да ви прочета нещо друго? Политика?

— Какво общо имам аз с политиката? Да не би да ми гарантира края на света? Не. Тогава стоп!

От банята продиктува програмата за сутринта: преди всичко при бръснаря, после пеш до зоологическата градина, накрая обяд в ресторант на открито.

— Освен ако не открием някоя църковна служба с певец. Как ти се струва? Макар и да не ги разбирам, понякога тия неща ми допадат.

Бях спал дълбоко и неподвижният горещ въздух не ми позволяваше да изляза от замаяното си състояние. Виното, което бяхме пили до късно в кръчмата, се беше превърнало в киселина и пареше стомаха ми.

Вън силното слънце ме ослепи. Дори и камъните излъчваха светлина. Гредоредът на една къща заигра мъчително в очите ми. Дълго и дълбоко предвкусваното желание да видя Рим сега бе отровено от проникналите в тялото ми токсини на умората.

— Хайде, движи се, за Бога! Дръж се! Влачиш се като парцал — ръгна ме той.

Булевардът се откриваше пред нас, облян в слънце, с две редици дървета покрай тротоарите. Беше безлюден, тук-там групички младежи се шляеха пред някакво кафене и до нас долитаха пресипналите им, иронични гласове. Къщите се нижеха една след друга, със спуснати решетки на прозорците. Бамбуковият му бастун на няколко пъти весело потропа по ролетките на магазините.

— И аз съм взел да се оплаквам от Рим. Нещастник! Виж каква прелест, целият Рим се побира в шепата ти. Чуваш ли? Независимо дали е столица на Турция, или не. Какъв ден! Напред — каза той въодушевено.

Поиска да застанем пред клетката на лъва.

Вятърът понесе прахоляка от пътеките. Зад храстите прозираха очертанията на по-високи клетки, над тях се издигаше бор, долитаха дрезгави писъци на птици.

Вдъхна силно.

— Какво прави, спи ли?

— От време на време отваря по едно око — отговорих.

— Не вони, а мен най-много ми се иска да усетя дивия мирис на звяр. — Бутна ме по лакътя, подавайки ми бастуна си. — Опитай се да го размърдаш. Ядосай го! Искам да чуя гласа му, за Бога — заповяда той гневно.

Протегнах бастуна и го размахах на няколко сантиметра от железните пръчки. Лъвът разтвори лениво уста, без дори да въздъхне. Горната му устна меко се спусна върху кучешките зъби. Наведе муцуна, намигайки, затвори очи и продължи да мижи.

— Не иска и да знае — казах.

— Ех, майка им стара! Обзалагам се, че тук ги тъпчат с хапчета. И бълхите им ще изтребят с прахчета — ядоса се той и тропна с крак. — Затова се е излегнал като паша.

По пътеката нямаше никой, детски крясък долиташе отдалеч, примесен с крясъците на тюлените. Едно жълто балонче се люшкаше над върховете на дърветата. Протегнах отново ръце, викнах нещо. Отегчен, лъвът бавно отмести поглед.

— В колко часа му е обядът?

— Писано е единадесет и половина.

— Късно. Искам сега да го чуя, веднага — взе да протестира той.

Ритнах дървения парапет, който ни отделяше от решетките, и се опитах да се наведа още повече. Лъвът изтегна задните си лапи с наслада, без да помръдне глава, с поглед, зареян в безкрайността.

— Голям ли е?

— Да, голям е. Мъжкар. Гривата му е черна. От Кения. Казва се Сам.

— Ах, мръсникът му…

В единия ъгъл на парапета имаше две табелки с описания и предупреждения.

— Аз ще те среша, Сам — закани се той през зъби.

Наведе се леко напред, хванат здраво с дясната си ръка за парапета, и му подаде дървената си ръкавица.

Лъвът откъсна поглед от безкрайността и се втренчи в него, като изпръхтя леко. Тогава от дъното на дробовете си слепецът изтръгна дълъг, див вой. Изправи глава и черните му очила пробляснаха демонично.

С един скок животното се хвърли на решетките, изрева с настръхнала грива, от светлия му корем увиснаха стръкове слама, замаха с предните си лапи из въздуха и ноктите му свирепо задраскаха по железните решетки.

— Приятел. Видя ли? — успокои се веднага той, поклащайки доволно глава при затихващите рикания на звяра. — Усещаш ли? Сега се появи и миризмата — рече той и взе да души.

Лъвът се завъртя два-три пъти около себе си, пръхтейки, и се завря в най-отдалечения ъгъл на клетката, с още озъбена уста.

— Да си вървим — каза и ме хвана под ръка. — Вярно, по-лесно се раздразват горилите. По-лесно от всеки друг звяр.

— За теб спагети. После фаршировани полипи. За мен месо. Месото е като сюнгер за уискито — реши той.

— Никога не съм ял полипи — забелязах.

— Ето една причина, за да хапнеш. Гладен ли си?

— Да, господине.

Ресторантът се намираше в дъното на площада, опасан от жив плет. Дебелият келнер, плувнал в пот, обикаляше с пестеливи движения празните маси. Горещината се усещаше най-силно в центъра на площада; пред очите ми играеха червени точици.

— А после какво би желал да правиш?

— За мен няма значение — отвърнах.

— Искаш ли да се разходиш сам? Да идеш на кино?

— Не мога да реша.

— Браво, Чичо! Ти си роден досадник. Никога нямаш никаква идея. И въобще гледаш да не вземеш никога решение. Хайде, днес е неделя, опитай се да кажеш нещо остроумно, иначе ще те накажа.

Подскочих, когато разклати чашата и я удари силно в масата.

Видях, че е напрегнат, заслушан, с изпънато лице. Посочи с дясната си ръка, но чак след минута успях да доловя едно далечно почукване.

От другата страна на площада се появи един стар слепец с бял бастун и изпънати напред гърди, но с колеблива крачка. Носеше сламена шапка и гердан от цветни лотарийни билети чак до кръста му. Под мишницата си носеше сгъваемо столче. Сред празното, каменно пространство той напредваше като муха, поставена под обърната чаша.

— Видя ли го? — попита той с леден тон.

— Да.

— Какво „да“? Изясни се. Какво прави?

Описах му. Междувременно старецът бе стигнал до един ъгъл и внимателно опипваше наоколо си. Два-три пъти почука с бастуна си по паважа, но тъй леко, че не се чу шум. Остана неподвижен, после се полуизвърна с лице и очила към слънцето. Жалката му шапка не прикриваше дори челото му.

— Добре ли е облечен? — попита той.

— Сравнително добре.

— А сега какво прави? Движи ли се? Отива ли си? Ох, говори, не се захласвай.

— Сяда. Отвори столчето си. Сега е седнал. Пали си цигара.

— Господи!

Келнерът ни наблюдаваше. Понечи да тръгне към нас, да ни каже нещо, но се отказа.

— Бързай — подхвана той с напрегнат до крайност глас и без да спира ругатните, ми подаде снопче прегънати банкноти. — Иди да купиш ония билети. Побързай. И му кажи да се пръждосва.

— Как да му го кажа? — рекох намусено.

— Взимаш и плащаш. Ясно, нали? И отвори, за Бога, тая твоя уста! Прав ли спиш?

Надигнах се тежко и забелязах изненадан, че келнерът ме чакаше по средата на площада. Прекосих тая пустиня с наведена глава, докато той проклинаше горещините и глухия неделен час.

Двамата подеха разговор, а аз чаках на две крачки от него, с парите в ръка. Старецът имаше бяло като свещ лице и устни — готови да се разкривят в най-неочаквани усмивки. Келнерът му помогна да сгъне столчето, свали гердана с билети и като мушна парите в джоба му, го упъти покрай зида, подхвърляйки му шеги за това неочаквано и незаслужено негово щастие. Слепецът се смееше, още не му се вярваше. След няколко метра спря с лице към слънцето, към площада и зеления плет на ресторанта срещу него, за да свали с бавен церемониален жест шапката си.

Върнахме се мълчаливо на масата.

— Добре сторихте, господине. Свято дело — рече келнерът. — Оня е двойно по-нещастен, ако позволите да забележа. Като се върне вкъщи без пари, жена му го пердаши.

— Хайде де — смееше се той доволен.

— Звяр е тази жена — добави келнерът, бършейки потта си със салфетката. — Грижи се за него, облича го, но ако не си припечели хляба за деня, очакват го ритници. Живеят тук, всички ги познаваме.

— А той никога ли не реагира? Понася всичко и благодари, така ли?

— Реагира, нещастникът, с бутилката — усмихна се широко келнерът. — Днес той навярно ще изпие седем-осем литра. Да не мислите, че сега си отива вкъщи? Ако пристигне рано, жена му го връща обратно с нови билети. Алчността ще я погуби, защото не са чак толкова бедни. Затова пък той отива да поспи на хладно в църквата. Хитрец! Появява се отново тук след вечеря.

— Долу ли пие? — забавляваше се да разпитва той.

— Като пристигне, вече е готов. Жена му не му отказва вино — продължаваше другият. — С виното го държи за халката. Във всеки случай вашето дело е свято. Като имам предвид какъв е светът днес.

Изгледа ни с дълъг, многозначителен поглед, с явното намерение да разгадае възможната степен на нашето родство.

— Обзалагам се, че рано или късно оная ще я намерят удушена — каза той.

— Жената ли? Сериозно ли го вярвате? — замисли се келнерът.

— Да, лоши хора сме ние, слепците.

Другият добродушно се усмихна.

— Недейте, господине. Достатъчно е да знаем, че такава е била волята божия. Защо лоши? Лоши са невежите. Искате ли накрая едно хубаво кафе? Специално, чисто кафе. Аз ще ви го приготвя.

— Бутни някъде тия билети. Ако щеш и под покривката — измърмори той неохотно, с отпаднал глас. — Каква досада! Колко е отегчително да вършиш добрини. До задушаване.

Следобедът трая безкрайно.

Не пожела да се приберем в хотела и се шляхме безцелно и дълго по безлюдните улици, все покрай стените, които хвърляха скъперническа сенчица. От време на време неочаквано появилата се панорама на познатия Рим ми доставяше наслада: стълбище, хладна уличка, която бързо се стесняваше, и падащата зеленина от терасите, но трябваше веднага да продължавам; коравата му ръка опираше в моята и ме тикаше по нови улици и булеварди, по огромни кръстопътища, подпалени от слънцето.

После реши да седне в кафене до фонтан, чийто силен водоскок ромонеше монотонно. На една маса, недалеч от нашата, младежи оживено ръкомахаха, спорейки за футбол. В околната тишина отекваха имената на играчи и ругатни по нечий адрес, след които следваха паузи на натежало безмълвие. Профилите на мотоциклетите, опрени на тротоарите, искряха. Чадърите край масите хвърляха бледи кръгове сянка. Под пръстите си усещах горещия плот на масата.

Той говори надълго за водата, за ромона й, сякаш се подчиняваше на някакъв стар навик, лишен от порив, защото всяка нова мисъл заличаваше предишната.

Гледах фонтана и плътните му, тебеширени сводове, струите, които падаха тежко, повдигайки зеленикава пяна. От него не вееше хлад, сакото и ризата ми се бяха залепили за гърба, обущата ми бяха покрити с прах; странно, но той не се бе оплакал още от горещината.

Наоколо ни магазините с избелели табели по стените стояха затворени. Някой ни шпионираше от процепа на едно перде. Човек на велосипед се приближи много бавно, слезе, завърза с мудни движения една верига между спиците на предното колело и изчезна в някаква врата.

— И така, кажи ми, имаш ли поне един приятел? Или не. Въобще някой, с когото да си кажеш нещо. Защо млъкна, нищо ли няма да кажеш? — възнегодува неочаквано той.

— Но как винаги успявате да отгатнете — учудих се аз. — Точно в този момент си казвах: „Кажи нещо.“

Кимна вяло.

— Това е моя дарба — подхвана той. — Например с мен приятел ли си? Искрено, иначе да не говорим.

— Да. Мисля, че да. Защо?

— Защо и как… — Потрепна нервно и продължи: — Какво общо имат всичките тези „защо“? Те нищо не значат. И така, приятел ли си ми? Чувстваш ли ме приятел? Или предпочиташ да седиш с ония там, да бърборите за Бониперти, Ривера. По-естествено ще бъде, нали?

— А, не — засмях се плахо.

— Различен ли се чувстваш от ония там?

— Малко. Впрочем не по-добър, само по-различен.

— Именно. Като оставим настрана футбола, добре ли се чувстваш с тук присъстващия? Да или не?

— Да, наистина.

— Ех — и направи някаква гримаса, — нека ти повярваме. Внимавай, приятелството е сериозно задължение.

Преглътнах обичайното „защо“ и се чух да питам:

— Тоест?

— Тоест рано или късно, а може би и никога, бих могъл да ти поискам една голяма услуга. Голяма, но възможна. За невъзможни неща не говорим — заключи и в гласа му долових лека меланхолия.

— Много добре, господине.

— Много добре, господине — повтори той моите думи и най-после напрежението върху лицето му се разнесе. — Разбира се, че няма да изисквам клетви. Достатъчна ми е думата ти. Правилно, нали?

— Правилно.

— И все пак трябва да кажа, че не си напълно ням. Някоя сричка ти се изплъзва — засмя се той.

Смутих се, но отвърнах:

— А пък имам толкова неща да кажа, но все ми остават в главата, не излизат навън.

— Нещастна младеж — въздъхна, но забелязах, че си остана разсеян. После бързо добави: — А сега да си ходим. Забеляза ли? Слагат само една бучка лед в уискито. Винаги е така в бедняшките заведения. Да се върнем в нашия бар от снощи.

Вече се беше изправил и слабата му фигура, застанала срещу слънцето, хвърляше тънка сянка посред улицата.

— И на теб ти харесваше онзи бар — рече, като мушна ръката си под моята. Вървейки, ми каза: — В края на краищата вече си млад господин, защо да не признаем това? Баща ти как изглежда? А наистина ли нямаш момиче? Разправяй!

Светлинните сегменти на неоновото осветление почнаха да гаснат един след друг, докато най-подир тясната зала остана в тъмно. Келнерът се размърда с електрическо фенерче в ръцете, описа наоколо си бели кръгове за проверка, после угасна и фенерчето.

Сред застоялия въздух се чувстваше остра миризма на дезинфектант. Бях опрял гърба си на една дървена стена, облицована в кадифе, когато усетих лакътя му да ме подтиква.

— Е, а сега?

— Не знам. Все още нищо — отговорих.

— Забавляваш ли се?

— Не чак толкова, господине.

— Не? Че какво още ти е нужно? Лозе на площада ли?

Въгленчетата на двете цигари се вдигнаха и слязоха едновременно. Чух ги да се смеят приглушено до мен — той и момичето с шумяща рокля. Бе седнало на масата ни. Погледът му издаваше опитност; шията, раменете и деколтето бяха бели като сметана. Пиехме шампанско, а от ъглите към нас се насочваха мнителни погледи. Сега пълният мрак около нас прикриваше донякъде смущението ми. Едно изолирано ръкопляскане отекна като плесница в тишината на бара зад нас. Видях два стриптийза и един фокусник, които му описах, шепнейки в ухото му. Фокусникът беше стар, с набръчкано лице и нарисувана усмивка. Бе свършил номера си, крепейки на ръцете, раменете и шапката си поне дванадесет трепкащи гълъба. Момичетата от стриптийза бяха изиграли номера си бързо и с пестеливи движения. Едва по-късно, откъсвайки се от бара и описвайки широк кръг, за да ни проучи, създанието от сметана бе дошло да седне на масата ни, като намигаше и подхвърляше шеги на развален италиански.

Отново долетяха сухи, откъслечни ръкопляскания. В тъмното зърнах как завесата плавно се вдигаше.

Изведнъж избухна като водоскок музиката на някакво пиано и в дъното на тъмната сцена три малки, фосфоресциращи скелета започнаха да танцуват. Луминесциращите контури на поставените върху черепите им цилиндри блестяха, тибии, капачки и раменни кости танцуваха като разглобени под веселия такт на стария фокстрот, който френетично ускоряваше. Те се гонеха по сцената, едва докосвайки се, кръстосваха крачки и само черепите им оставаха неподвижни. Изведнъж пианото им изневери, преминавайки на танго, и скелетите се объркаха страшно — настъпи хаос, взеха да се блъскат отчаяно един друг, костите им се заплетоха, та за малко цилиндрите им не се изтърколиха, и накрая едно последно комично сбиване ги разтърва. Те пак влязоха в крак с новия плавен ритъм, кършейки ханш и поклащайки цилиндрите си в такт. После музиката рязко спря, светналата сцена заличи вълшебството, а едно момче с черен гащеризон и лице на индианец се поклони усмихнато зад марионетките, струпани без кости на пода, и бързо изчезна сред откъслечните ръкопляскания на публиката.

— На италиански знае само мръсните думи. Както обикновено — смееше се той, накланяйки се назад. — Но хубава, нали? Северна порода. Опитай тук, опитай, не хапе. Смелост. Такава стока не ще намериш в заложната къща.

Отмерваше с ръка гърдите й, въздишайки с подправен глас, а очите на момичето бързо спряха върху мен, преди да се усмихне и отстрани ръката му.

— Ако аз има много глад? Филе? Да, филе. Please1 — каза тя, отмествайки се.

Смееше се, без да показва зъбите си, а детският й глас бе твърде изкуствен.

Келнерът пристигна с филето и нова бутилка шампанско, а през това време на сцената една негърка с лъснало тяло се огъваше между запалени факли. Черни пушеци струяха от пламтящите върхове на факлите.

Бяхме оставили вече куфарите си в гардероба на гарата. За Неапол трябваше да заминем рано сутринта.

— Тая тук може да излезе едва след четири — каза той.

— Тогава какво да правим, ако искаме да заминем?

— Ще ни придружи на гарата. Точно така.

Най-после да има някой, който да ни каже „сбогом“ и „добър път“ — дойде отговорът му.

Щом светлината намаляваше, момичето се долепяше до него, шепнейки му в ухото. Но може би това не бяха думи, а само леки дихания, които го караха да тръпне, потънал в този парфюмиран облак.

— Тук ни ограбват като същински глупци — бях му казал още в началото.

— И какво от това? Нищо лошо няма, повярвай ми. Или случайно те е срам?

— Какво общо има тук срамът? Намирам, че е глупаво, и край. — Бях се ядосал. На една крачка от нас един келнер невъзмутимо ни гледаше.

— От какво още впрочем би трябвало да се откажа според теб? — Бе ми отговорил благо. — А за парите си прав. Още няколко мига живот, и ще свърша в приюта. Но нека за това да мислим друг път, съгласен ли си?

Хванах го под ръка, за да му спестя любезностите на келнера. Потопен в сумрака и звуците на развихрилата се музика, почувствах, че лакътят му отново ме ръгаше в хълбока.

— Хей, Чичо, знаеш ли каква идея има тази? Иска една чантичка. Казва, че струвала само хиляда швейцарски франка. Каква голяма икономия. Внимавай, парите са у теб, вече съм я предупредил. Изглежда, че продават чантичката точно в един магазин до нейната квартира. Разбира се, ще изпуснеш влака; или смяташ да не го изпуснеш? Имаш ли нещо наум?

Момичето ме гледаше, готово да разтегне устните си в последователни усмивки, които да ми предложат достъпната й красота. Келнерът бе донесъл една чинийка с четири половинки кайсии, полети със сироп. Тя повдигна една с виличката си и с грациозно движение я постави на езика си, който бавно превъртя, притваряйки очи, но веднага след това ги вторачи в мен, за да сломи последната ми съпротива. Шампанското шумеше досадно между носа и мозъка ми, усещах клепачите си натежали. Момичето вече бе решило да излапа всичките кайсии с морни гримаси.

По-късно я видях да свива към бара. Спектакълът бе свършил, две-три двойки танцуваха, влачейки се отпуснато по сцената, превърната на дансинг. Някаква прикрита светлина се въртеше, рисувайки и заличавайки розови и сини сенки по стените. Видях на масата да пристигат две кафета. Изпих моето с мъка. Въздухът бе станал отровен. Посред разместените столове и маси на бара ми се стори, че открих фигурата на фокусника. Видя ми се още по-стар, с прашни бръчки, възседнал едно трикрако столче; играеше сам на зарове, с дълъг сандвич в лявата ръка. И негърката с факлите се мярна за миг в мрака, за да пийне нещо, огледа самотата си наоколо и изчезна от очите ми.

За да устоя на умората и съня, се заслушах в гласа му, който разказваше някаква история. Изглеждаше сплескан между масите и стената, отпуснал лявата си ръка, а дясната — стиснала здраво цигарата. От блуждаещите светлини и сенки лицето му бе загубило всякакъв релеф.

— … в тази пещера, Боже Господи! Винаги всичко в тази пещера. Кой знае как се справят. Да работят, да живеят. Слепци, работят и се размножават. Разбираш ли? Насекоми, казвам ти. От един час ти говоря, Чичо. Какво правиш, спиш ли, или повръщаш? Насекоми. Откъде знам това ли? Един път телефонирах на осведомителната служба „Стипел“. Заклевам се. Иначе как да го измисля? Да не би да съм искал да се науча да чета с пръсти? Никакво преустрояване, си казах веднага. Няма какво повече да се преустроява в мен, няма какво да науча, драги лекари и дълбокоуважавани професори глупци. И така, да се върнем на симпатичния, любезен глас на онова момиче на телефона. Как се смееше! Изглеждаше постоянно доволно. И какво търпение влагаше. Сигурно трябва да е било много грозно, за да има всичкото това търпение. Ти как мислиш? Прочете ми половин енциклопедия по телефона, обяснявайки ми за слепите насекоми, които работят, и така нататък. В тъмнина. Например поповото прасе. Хищно животинче, което яде червеи и копае подземни галерии. Живее нощем. То и госпожата му нанасят тежки вреди на земеделските култури, ако правилно се изразявам. А после нека кажем и за работниците термити. Те обаче не са така симпатични, понеже са безполови. Не само слепи, но и безполови според великата справедливост на нашата майка-природа. Работят, строят, метат, събират храна. Отглеждат дори ядивни гъби, заклевам се. Ако не ми вярваш, можеш да провериш. А през това време тяхната добра царица гледа, дебелее, яде гъби и снася четиридесет хиляди яйца на ден. В „Стипел“ вече я няма онази девойка. Търсих я след това. Дали не се е тръшнала болна от тая нейна любезност? А може и да й е омръзнало. Може да е поискала да си смени работата, за да не ме чува повече. Добре разбирам. Ти как мислиш?

Не знам как успях да се довлека до телефона. Фокусникът ни гледаше, продължавайки да хвърля заровете върху зеленото сукно. „Къде ли са сега гълъбите му?“ — помислих с мътния си мозък.

Един намусен барман набра номера и ми подаде слушалката с безразличие.

— Как нощ? Каква нощ? Вече е сутрин. Не смяташ ли, че е време да отидеш на църква? Да изповядаш греховете си — викаше той с прегракнал злорад глас на братовчедката леля. И отдръпваше слушалката от ухото си, за да мога да чуя въздишките, възклицанията и жалбите на отсрещния уплашен глас. — Разбира се, че съм добре — продължаваше той, — дори много добре. На погребението ми не ще присъстваш, нито ти, нито братовчеда свещеник. Днес го видях. Еша му няма и на него. Повикай ми Барона, знам, че спи в леглото ми. Искам Барона, веднага! О, Бароне, ти ли си? Как си? Хайде, обади се, само една въздишчица. Разбрах, че си ме познал, хайде, красавецо, знам, че ме позна, дебелако. Или искаш да ти острижа мустаците, а? Не те ли е срам от леля? Хайде… Какво, не искаш? Пукни и ти!

Окачи слушалката, ръката му трепереше. Барманът ни сипа две чашки с някакъв тъмен ликьор.

— От управата — каза той строго.

Не се опитах дори да възразя. Той пи, веднага след това пипнешком намери и моята чашка.

— Трева — определи той, кашляйки.

— Екстракт. Тонизира и помага на храносмилането — не се предаде барманът.

Фокусникът бе обърнал рамене, сега виждах превития му гръб, избелелите шарки на сакото му.

— Ами ако събудим братовчеда свещеник? Това е идея! Може би има нужда от нас. А може да е решил да дойде с нас в Неапол. Един поп в свитата ни може да е полезен.

— За Бога, господине — отвърнах, но веднага почувствах, че не бих могъл да аргументирам възражението си.

— Добро е попчето — подхвърли той, — забавен е. А ти, Чичо, си никой. Нищо не си. Защо не можеш да ми правиш компания?

Гумената муцуна на бармана за миг се разпусна в едва съчувстваща усмивка.

— Не си приятел — продължи той, — не говориш, не пееш, не мърдаш опашка. Къде са те правили? Мусиш се като госпожица. Да не се обидиш?

— Не, господине.

Държах ръцете си върху тезгяха на бара, за да запазя донякъде равновесие. Под дланите си чувствах дървото влажно. Барманът ни бе сипал за трети път от екстракта. Реших да откажа с кимане на глава, за да си дам поне отчасти важност. Другият също кимна и отмести чашката.

Когато излязохме, натрапчива, ярка зелена светлина бе легнала над къщите. Видях три таксита; в първите две спеше по един човек, отпуснат между волана и седалката, а в третото един четеше вестник.

— Отвратителна! Нищо не би й струвало да ни изпрати — чувах го още да мърмори. — Но явно не е дъщеря на адмирал. Тия никаквици все се изкарват дъщери на адмирали. Никога не успях да открия защо. Една дума не обели да я задържиш, Чичо. Повече не я ли видя?

— Не.

Тя се разхождаше на двадесет метра от нас, нежната й плът, невидяла слънце, бе полуразголена. Качи се в една кола, мина покрай нас, с вдигнат лакът, за да скрие очите и челото си.

— Какъв непоправим провинциалист съм — каза той закашлян. — Още малко, и ще започна да си говоря сам. Лудница! Какви ти пътувания! Нищо не става от мен. Чичо, защо не ме хвърлиш под трамвая?

Едва се крепеше, рамото му опираше върху моето, колената му се подгъваха. От време на време се свиваше, за да възпре тръпките си.

— Неапол и смърт — започна да повтаря безспирно в таксито, докато то ни откарваше по пусти улици и площади към гарата.

Бях объркал напълно сметката на изминалите дни и тия, които ни оставаха. Газът на шампанското изригваше от стомаха ми и гъргореше нагоре в гърлото ми. Отказах се от кабалистичните изчисления за времето, за да спра дъха си и потисна хълцането.

Около нас се завъртя голям водоскок със стоманени води и той подаде главата си навън, за да се потопи в този въздух и свеж шум. После каза:

— Барона също. И той отгоре на всичко! Какво му струваше да каже едно „ау“! Винаги ми го е казвал по телефона. Ядосва се, обижда се, но накрая все нещо казва. А този път нищо. По-проклет от всякога. Мен ли смяташ за виновен, Чичо? Наистина ли съм толкова опак? А като си помислиш, че себе си аз виждам като малко канарче, което са ослепили, за да пее по-хубаво.

Засмя се остро, но смехът му премина в задавено хъркане. Сви се, притискайки стомаха си.

— Какво беше тая последна чаша? Боклук! И ти ли си усещаш червата като изгнили?

В очите ми бе полазила сянка, душеше гърлото ми и се борех с нея, да не ме разнищи. За да не заспя, вторачих очи в дръжката на вратата и не ги откъсвах от нея.

Шофьорът спря рязко, изсипвайки ни пред гарата, без да ни каже едно „сбогом“.

— Жалко, че трябва да си идем оттук. Жалко, че не оставаме. Но ще напуснем като Нерон — крещеше той, олюлявайки се, с вдигнат бастун.

Само търпението на един носач ни позволи да се измъкнем от тълпата на гаровия салон. Тракащите чинийки и чаши в умивалника на бара, глухото боботене на гласовете във високоговорителите пробиваха черепа ми.

— В Истанбул. В Калкута би трябвало да идем, а не в Неапол. Само три часа сън. Какъв невероятен идиот започвам да ставам. Бог да ме порази — протестираше във влака, с посинели устни, вече в плен на сънотворното хапче.

Заврян в един ъгъл, помъчих се да се скрия, колкото се може повече, с края на перденцето. Светлината вече бе доста силна, чувствах я да напира и дълбае зад клепачите ми като нажежено острие. Викове, крясъци и шумове жестоко ме шибаха по главата.

— Ние сме остатъци от себе си, това сме ние. Неапол и смърт — изрече бавно. По средата на челото му изпъкваше една тъмна и дебела вена. — Никой ли няма тук?

— Никой, господине.

Влакът потегли.