Устата на гроба

Трета главаВторник, десет сутринта — десет вечерта

Всеки има нужда от сън, дори и аз. След десет часа, ако не и по-малко, пак щях да съм във форма. Може би нямаше да излъчвам оптимизъм и добро настроение, тъй като сега не беше време за това, но поне щях да бъда внимателен и бдителен. Умът ми щеше да работи, по думите на чичо Артър, на обичайното си чудовищно равнище, но въпреки това щях да се справям. Само че никой не ми даде тези десет часа сън. Нито дори осем. Събудих се точно три часа, след като си легнах. Трябваше да съм глух, пиян или умрял, за да продължавам да спя на фона на крясъците и ударите, които атакуваха лявото ми ухо и чийто източник се намираше на не повече от трийсет сантиметра от мен.

— Хей, вие там на „Файъркрест“! Хей! — Някой тропаше по едната страна на яхтата. — Мога ли да се кача? Хей! Има ли някой?

Изругах този морски идиот от дъното на сънливата си душа. Провесих нестабилни крака от койката и станах. За малко да падна, струваше ми се, че имам само един крак, а и вратът силно ме болеше. Един поглед в огледалото потвърди лошото ми състояние. Видях неестествено бледо и небръснато лице, мътни и кръвясали очи и тъмни кръгове под тях. Бързо отклоних поглед, тъй като сутрин мога да се примиря с много неща, но не и с такава гледка.

Отворих вратата от другата страна на коридора. Хънслет спеше и хъркаше. Върнах се в каютата и започнах да обличам халата и да си връзвам индийското шалче. Онзи тип отвън продължаваше да тропа и да крещи. Вчесах набързо косата си и излязох на горната палуба.

Навън беше студено, мокро и ветровито. Сив, унил и неприятен свят — защо, по дяволите, не ме оставяха да се наспя? Дъждът се лееше като из ведро, капките отскачаха поне на пет-шест сантиметра от палубата, морето изглеждаше като мляко. Вятърът самотно свиреше във въжетата на мачтите, а еднометровите вълни правеха морето опасно дори и за средноголяма лодка.

Само че не го правеха ни най-малко опасно за моторницата, която сега се поклащаше успоредно на нашата яхта. Макар и по-малка от „Файъркрест“, все пак тя беше достатъчно голяма, за да има остъклена кабина отпред плюс отделна кабина на щурвала, чиито арматурни табла и уреди за управление биха правили чест дори на боинг, а отзад имаше закрита слънчева тераса, която можеше да побере цял футболен отбор, без някой да мисли, че е претъпкано. Виждаха се трима души с черни мушами и френски флотски шапки с черни панделки отзад. Двама от тях държаха куки, с които се бяха прикачили за подпорните греди на перилата на „Файъркрест“. Отстрани на моторницата висяха половин дузина предпазни гуми, непозволяващи на плебейската ни яхта да се отърква в това бяло съвършенство. Нямаше нужда да се опитвам да разчитам името на носа или върху шапките на екипажа. Това беше лодката, която обикновено заемаше по-голямата част от задната палуба на „Шангрила“.

По средата стоеше някаква набита фигура в бяла морска униформа с месингови копчета и чадър в ръка. С другата си ръка фигурата тропаше по външната облицовка на „Файъркрест“, но щом ме забеляза, престана и ме изгледа злобно.

— Ха! — изсумтя или по-скоро изпръхтя мъжът. — Появихте ли се най-после! Не си давате много зор, а? Станах вир-вода, докато ви чакам! — Върху костюма му наистина проблясваха няколко капчици вода. — Мога ли да се кача?

Без да изчака отговора, той се метна на борда с учудваща пъргавина за възрастта и телосложението си и тръгна право към кабината на щурвала. Не стига, че вървеше пред мене, но и продължаваше да стиска чадъра си, без да мисли, че съм само по халат. Влязох след него и затворих вратата.

Беше на около петдесет и пет години, нисък, но добре сложен тип. Имаше силно обветрено лице, късо подстригана сива коса, рунтави вежди със същия цвят, дълъг прав нос и устни, приличащи на цип. Нищо му нямаше на човека, ако си падате по подобни типове. Тъмните му стрелкащи се очи ме огледаха от глава до пети, но ако нещо у мене го впечатли, той успя героично да го потисне.

— Съжалявам, че се забавих — извиних се аз. — Не бях спал. Снощи посред нощ ни посетиха митничари и след това не можах да заспя веднага.

Винаги казвайте истината, особено ако има шанс тя в един момент да изплува. Така си изграждате репутация на честен човек.

— Митничари ли? — Той приличаше на човек, който всъщност иска да каже „Глупости“ или нещо такова. След това обаче му хрумна нещо друго и ме погледна остро. — Не мога да ги понасям. И то посред нощ. Не е трябвало да ги пускате на борда. Да ги бяхте изхвърлили. Нахалници. Какво, по дяволите, са искали?

Определено приличаше на човек, който навремето си е имал доста неприятности с митницата.

— Търсеха някакви крадени химикали. Кражбата била станала в околностите на Еършир. Проверяват яхтите.

— Идиоти! — Това май беше окончателната му оценка за нещастните митничари и той протегна ръка. — Скурас. Сър Антъни Скурас.

— Питърсън.

Ръкостискането ме накара да подскоча, и то не толкова от силата на ръката му, колкото от безбройните масивни пръстени по пръстите му. Не бих се учудил, ако носеше пръстени и на палците си. Погледнах го с нов интерес.

— Сър Антъни Скурас. Чувал съм за вас, разбира се.

— Вероятно нищо добро. Вестникарите не ме обичат, защото знаят, че ги презирам. Казват, че съм кипърец, натрупал милионите си чрез безмилостна експлоатация на корабите си. Така е. Че гръцкото правителство ми е наредило да напусна Атина. Правилно. Че съм станал натурализиран британски гражданин и съм си купил рицарско звание. Съвършено вярно. Купища обществена дейност и благотворителност. С пари всичко се купува. Ще си купя и титла на барон, само че в момента пазарните условия не са добри. Ще почакам цената да падне. Мога ли да използувам вашия радиопредавател? Виждам, че имате.

— Какво? — Внезапната смяна на темата ме свари неподготвен, но като се има предвид състоянието ми, това не беше никак трудно.

— Радиопредавателят ви, човече! Не чухте ли новините? Пентагонът отлага всичките си големи отбранителни проекти. Цената на стоманата главоломно пада. Трябва веднага да се свържа с нюйоркския си брокер!

— Извинете. Разбира се, че можете, но… нямате ли си собствен радиотелефон? Сигурен съм, че…

— Не работи. — Устните му така се свиха, че направо изчезнаха. — Спешно е, мистър Питърсън.

— Обадете се веднага. Знаете ли как се работи с този модел?

Той се усмихна пренебрежително, вероятно не знаеше да го прави по друг начин. В сравнение с апаратурата на „Шангрила“ да го питам дали може да работи с този модел беше все едно да питам капитана на голям трансатлантически самолет дали може да управлява селскостопанска „етажерка“.

— Мисля, че ще се оправя, мистър Питърсън.

— Обадете ми се като свършите. Ще бъда в салона.

Щеше да ми се обади преди да е свършил, дори преди още да е започнал. Но не можех да му кажа. Щеше да се разчуе. Отидох в салона, реших да се обръсна, но се отказах. Нямаше да имам толкова време.

Познах. След по-малко от минута той се появи на вратата. Беше намръщен.

— Радиото ви не работи, мистър Питърсън.

— С тези стари модели се работи трудно — тактично казах аз. — Може би, ако аз го…

— Казах, че не работи. Значи не работи.

— Странно. Работеше…

— Бихте ли го пробвал вие?

Пробвах го. Нищо. Въртях всички копчета, които виждах. Пак нищо.

— Може би нещо със захранването — предположих. — Ще ида да проверя…

— Бихте ли свалили капака, ако обичате?

Погледнах го с недоумение и след достатъчен интервал промених изражението си на лукава замисленост.

— Вие май знаете нещо, сър Антъни?

— Ще видите.

Така и стана. Изиграх цялата сценка на изумление, недоверие и мълчаливо възмущение, след което казах:

— Вие сте знаели. Откъде?

— Не е ли очевидно?

— Предавателят ви — бавно отвърнах. — Има му нещо повече от това, че не работи. При вас също са идвали среднощните посетители.

— Посетили са и „Орион“. — Устните отново изчезнаха. — Голямата синя яхта. Единствената друга яхта в залива, без да броим нашите, където има предавател. Само че и той е строшен. Преди да дойда при вас, ходих при тях.

— И той е строшен, така ли? Но кой, по дяволите… сигурно е някой луд.

— Дали пък? Дали е работа на някой луд? Аз поназнайвам нещичко по тези въпроси. Първата ми жена… — той внезапно млъкна, поклати глава и бавно продължи: — Поведението на душевноболните е ирационално, непостоянно и безцелно. В нашия случай можем да говорим за ирационалност, но ми се струва, че виждам наличие на цел и метод. Изобщо не може да се говори за безсистемност. Работата е била предварително планирана. Явно има някаква причина. Отначало реших, че причината е била да ме откъснат от връзки със сушата. Само че не виждам кой какво печели от това. Във всеки случай аз не губя нищо.

— Но нали казахте, че борсата в Ню Йорк…

— Дреболия — отвърна, той пренебрежително. — Просто никой не обича да губи пари — е, не повече от няколко милиона. — Не, мистър Питърсън. Не аз съм мишената. Тук става въпрос за нещо като А и Б. А смята, че е особено важно да има постоянна връзка със сушата. Б смята, че е също толкова важно А да няма връзки със сушата. Значи Б взема мерки в този смисъл. В Торбей става нещо интересно. Нещо голямо. Подушвам такива неща.

Явно не беше глупак, но пък колцина са глупаците-мултимилионери? Аз самият не бих могъл да опиша ситуацията по-добре.

— Съобщихте ли в полицията? — попитах.

— Сега отивам. Но първо ще се обадя по телефона. — Очите му внезапно охладняха и загубиха блясъка си. — Освен ако нашият приятел не е изпотрошил и обществените телефони по главната улица.

— Направил е нещо по-добро. Прекъснал е кабелите към сушата. Прерязал ги е някъде в пролива, но никой не знае къде.

Той ме изгледа, обърна се да си ходи и после отново насочи безучастния си поглед към мен:

— Откъде знаете? — Тонът му беше подобен на погледа.

— Полицаите ми казаха. С митничарите снощи имаше и полицаи.

— Полицаи ли? Това е странно. Каква работа имат полицаите тук? — Той млъкна и ме погледна изпитателно със студените си очи. — Един личен въпрос, мистър Питърсън. Не желая да бъда нахален, по-скоро елиминирам догадки. Какво правите тук? Не се обиждайте.

— Не се обиждам. Приятелят ми и аз сме морски биолози. Тук сме в командировка. Яхтата не е наша, а на Министерството на селското стопанство и риболова. — Усмихнах му се. — Пълномощията ни са безупречни, сър Антъни.

— Морска биология, така ли? Навремето ми беше хоби, съвсем любителски, разбира се. Някой път трябва да си поприказваме по-подробно. — Говореше някак разсеяно, очевидно мислеше за друго. Бихте ли описали полицая, мистър Питърсън? Описах го и той кимна:

— Той е, няма съмнение. Странно, много странно. Ще трябва да си поговоря с Арчи за тази работа.

— Арчи?

— Сержант Макдоналд. Вече пета година идвам с яхтата си в залива на Торбей. Ривиерата и Егейско море изобщо не могат да се сравняват с това място. Та познавам доста от местните жители. Сам ли беше?

— Не. С един по-млад полицай. Доколкото разбрах, синът му. Стори ми се малко меланхоличен.

— Питър Макдоналд. Има си причини за меланхолията, мистър Питърсън. Двамата му по-малки братя, шестнайсетгодишни близнаци, загинаха преди няколко месеца. Връщали се от училището в Инвърнес и към Кеърнгормс ги застигнала снежна буря. Бащата е по-твърд и не го показва толкова. Голяма трагедия. Познавах ги и двамата. Чудесни момчета.

Направих някаква подходяща забележка, но той изобщо не ме слушаше.

— Трябва да тръгвам, мистър Питърсън. Да предам цялата тази странна история в ръцете на Макдоналд, макар да не мисля, че той ще може да направи кой знае какво. После ще пообиколя наоколо с яхтата.

Погледнах през прозореца на кабината към навъсеното небе, силния дъжд и белите гребени на вълните.

— Хубав ден сте си избрали за обиколката.

— Колкото по-лошо време, толкова по-добре. Не се хваля. И на мен не ми харесва бурното море, но наскоро в Клайд ми поставиха нови стабилизатори — всъщност върнах се преди два дни оттам — така че тъкмо ще ги изпробвам. — Той внезапно се усмихна и протегна ръка. — Съжалявам, че така се натрапих и ви отнех толкова време. Може би не се държах твърде възпитано, но имам и такива дни. Заповядайте с колегата си да пийнем по едно довечера. Като сме на море, вечеряме рано. Какво ще кажете за осем часа? Ще изпратя лодката.

Това означаваше, че рейтингът ни не се простираше до покана за вечеря. За съжаление пак щях да си остана с проклетите консерви на Хънслет. От друга страна, дори и поканата за по едно питие би породила доста скърцане със зъби от завист сред голяма част от родните богаташи, тъй като за никого не беше тайна, че и най-синята кръв в Англия, от кралското семейство надолу, считаше това Скурас да ги покани за няколко дни на острова си до бреговете на Албания за върха на социалните събития на годината. Скурас не изчака отговора ми, а и не сметна, че трябва да има някакъв отговор. Не го обвинявах. Вероятно още преди много години беше установил неизменния закон на човешката същност — че никой не отклонява поканите му.

— Сигурно идвате да ме осведомите за счупения си предавател и да ме запитате какво, по дяволите, възнамерявам да направя — каза уморено сержант Макдоналд. — Вижте, мистър Питърсън, вече зная за това. Преди половин час тук беше сър Антъни Скурас. Той ми разказа доста неща. Освен това преди малко ме посети и мистър Камбъл, собственикът на „Орион“. И той ми разказа доста неща.

— С мен няма да е така, сержант. Аз говоря малко. — И му се усмихнах с надеждата, че го правя умолително. — Освен, разбира се, когато полицията и митничарите ме измъкват от леглото посред нощ. Допускам, че приятелите ни са си отишли, така ли е?

— Още щом ни оставиха на брега. Митничарите са много досадно племе. — И той като мен изглеждаше недоспал. — Честно казано, мистър Питърсън, изобщо не зная какво да правя с тези строшени предаватели. Кой и защо, по дяволите, би направил такова нещо?

— Именно затова се обръщам към вас.

— Мога да дойда с вас на яхтата — бавно каза Макдоналд. — Ще си извадя бележника и ще се опитам да открия някакви уличаващи сведения. Само че не зная къде да ги търся. Ако разбирах от отпечатъци от пръсти, анализи и микроскопи, може би щях да открия нещо. Но не разбирам. Аз съм само един провинциален полицай и живея на остров. Не съм моторизиран полицейски отряд. Според мен това е работа за криминалната полиция и трябва да се обадим в Глазгоу. Но се съмнявам, че те ще изпратят хора заради някакви си строшени предаватели.

— Старият Скурас дърпа доста конци.

— Не ви разбрах, сър.

Има голяма власт и влияние. Ако Скурас иска някой да се заеме, сигурен съм, че ще успее. Дори съм сигурен, че в някои случаи той може да се окаже доста неприятна личност, ако му изнася.

— В залива на Торбей никога не е акостирал по-приятен и по-мил човек от него — топло каза Макдоналд.

Тъмното му обръгнало лице на практика можеше да не издава нищо, но този път Макдоналд и не криеше нищо.

— Може да не се държи като мене, може и да е твърд или безмилостен, дето викат. Според вестниците личният му живот бил ужасен. Това обаче не е моя работа. Но ако търсите човек от Торбей, който да каже лоша дума срещу него, ще го търсите дълго, мистър Питърсън.

— Не исках да кажа това, сержант — кротко отвърнах аз. — Та аз изобщо не го познавам.

— Така е. Но ние го познаваме. Виждате ли това? — И той посочи през прозореца на полицейския участък към една голяма дървена сграда в шведски стил. — Новият клуб. Викат му градския клуб. Подарък от сър Антъни. А там на хълма виждате ли онези шест дървени вили? За възрастни хора. Отново сър Антъни всяка стотинка е от неговия джоб. Ами кой води всички ученици на спортните състезания в Обан? Сър Антъни — на яхтата си „Шангрила“. Участвува във всяка благотворителна дейност, а и планира да изгради малка корабостроителница, която ще осигури работни места за младежите ни иначе тук няма много работа, откакто риболовът замря.

— Това говори добре за стария Скурас — казах аз. — Той май ви е осиновил, а? Късметлии сте вие от Торбей. Бих искал и на мен да купи нов радиопредавател.

— Ще си отварям очите, мистър Питърсън. Не мога да направя нищо друго. Ако разбера нещо, ще ви уведомя.

Благодарих му и си тръгнах. Изобщо не ми се идваше в полицията, но щеше да е странно, ако не добавех и моите оплаквания към хора на останалите.

Все пак бях доволен, че отбих номера.

Обедната връзка с Лондон беше лоша. Дължеше се не толкова на факта, че през нощта връзката винаги е по-добра, а на това, че не можех да използувам телескопичната антенна мачта. Но все пак се чуваше и чичо Артър звучеше разбрано и делово.

— Така, Каролайн. Открихме липсващите ни приятели — каза той.

— Колко на брой? — запитах предпазливо, защото двусмислените забележки на чичо Артър не винаги бяха толкова еднозначни, колкото той си въобразяваше.

— Всичките двайсет и пет души. — Точно, колкото беше екипажът на „Нантвил“. — Двама от тях са доста зле ранени, но ще се оправят.

Това обясняваше кръвта, която бях видял в кабината на капитана и в една от кабините на помощниците.

— Къде? — запитах аз.

Той ми даде координатите, малко на север от Уексфорд. „Нантвил“ беше потеглил от Бристол, значи е пътувал не повече от няколко часа, преди да му се случи случката.

— Действували са точно както и преди — каза чичо Артър. Няколко дни са ги държали в някаква отдалечена ферма. Дали са им одеяла, храна и пиене. Една сутрин се събудили и видели, че охраната я няма.

— Само че са спрели по различен начин ъ-ъ-ъ… нашия приятел. — За малко да кажа „Нантвил“, а това никак нямаше да се хареса на чичо Артър.

— Така е. Трябва да им признаем известна изобретателност. Каролайн. След като прилагаха номера със свои хора на борда и номера с потъващия риболовен кораб, пък и номерата с полицейския катер и случая с апандисит, си мислех, че вече ще започнат да се повтарят. Само че този път са измислили нов номер — вероятно защото за първи път отвличат морски съд през нощта. Сега са използували спасителни лодки с около десетина души в тях, които били точно на курса на кораба. Цялото море наоколо било покрито с изтекъл нефт. Изстреляли някаква слаба сигнална ракета, която никой не би забелязал на повече от една миля разстояние, вероятно е била направена именно с тази цел. Останалото го знаеш.

— Да, Анабел.

Знаех го. То винаги беше едно и също. Без нито дума на благодарност, току-що спасените корабокрушенци изваждат пистолети и пленяват екипажа. Нахлузват им платнени торби на главните, за да не могат да разпознаят кораба, който след малко ще дойде да ги вземе, натоварват ги на него и през нощта ги свалят на някой пуст бряг, откъдето ги отвеждат в някоя изоставена ферма. Винаги използуват изоставена ферма, и то в Ирландия. Три пъти в северната й част, а сега имахме и два случая в южната. Междувременно новият екипаж откарва отвлечения кораб в неизвестна посока, а светът разбира за изчезването на кораба едва след два-три дни, при освобождаването на истинския екипаж, който неизбежно се появява в някое забутано селище и започва да търси трескаво най-близкия телефон.

— Бети и Дороти — казах аз. — Добре ли са се били укрили след отвеждането на екипажа?

— Предполагам. Все още нямаме достатъчно информация, а лекарите засега не допускат никого при капитана. — Единствено капитанът знаеше за Бейкър и Делмонт. Остават ти още четирийсет и един часа, Каролайн. Какво свърши досега?

Отначало не разбрах думите му, но после изведнъж се сетих. Нали ми беше дал четирийсет и осем часа. Седем вече бяха минали.

— Спах три часа. — За него това щеше да е чиста загуба на време, тъй като смяташе, че служителите му не се нуждаят от сън. — После ходих в полицията. Говорих и с някакъв богаташ, чиято яхта е в съседство с нашата. Довечера сме канени на гости при него.

Настъпи пауза.

— Довечера какво, Каролайн?

— Канени сме на гости. Хариет и аз. Да пийнем по едно. — Този път паузата беше значително по-дълга, после чух:

— Остават ти четирийсет и един часа, Каролайн.

— Да, Анабел.

— Мислиш ли, че разсъдъкът ти си е на мястото?

— Не зная какво биха казали по този въпрос специалистите, но аз смятам, че всичко си ми е на мястото.

— Да не си се отказал тогава? Не, не вярвам. Твърде голям инат си, пък и си някак… ъ-ъ-ъ…

— Глупав?

— Кой е богаташът?

Казах му. Това ми отне доста време, отчасти защото трябваше да кодирам всички имена с помощта на специалния шифър, отчасти защото го запознах напълно с разговора си със Скурас и с казаното от сержант Макдоналд за него. Когато чичо Артър взе отново думата, гласът му звучеше предпазливо и уклончиво. Понеже не можеше да ме види, си позволих да се ухиля цинично. Дори и министрите трудно се добираха до масата на Скурас. При него се почваше от заместник-председатели на кабинета, тоест от истинските носители на властта, чиито инициали се бродираха дори на трапезните салфетки. А заместник-председателите бяха проклятието в живота на чичо Артър.

— Ще трябва да внимаваш много, Каролайн.

— Бети и Дороти вече никога няма да се върнат вкъщи, Анабел. Някой трябва да плати. Искам някой да плати. И вие искате същото. Всички го искаме.

— Направо не мога да повярвам, че човек с неговото положение, с неговото богатство…

— Съжалявам, Анабел. Не разбирам.

— Голям човек! По дяволите, та аз великолепно го познавам, Каролайн. Често обядваме заедно. На „ти“ сме. Познавам и сегашната му жена. Бивша актриса. Голям филантроп. Вече пет години ходи там на почивка. Значи той, крупният милионер, през цялото това време е харчил сума пари, за да си изгражда прилична фасада…

— Скурас ли? — съвсем бях забравил за шифъра, защото едва сега разбрах за какво говори чичо Артър. — Не съм казвал, че го подозирам, Анабел. Нямам никакви основания.

— Слава богу! — Трудно е да се опише дълбокото облекчение и чувството на задоволство, изразено само с тези две думи, но чичо Артър успя да го постигне. — Защо ще ходите тогава?

Ако някой случайно ни подслушваше, сигурно би доловил нотки на завист в гласа на чичо Артър, и по всяка вероятност щеше да е прав. Чичо Артър имаше само една слабост — беше гигантски обществен сноб.

— Искам да видя строшения им предавател.

— Защо?

— Имам някакво предчувствие, Анабел. Нищо повече. — Очевидно днес бе ден на дългите паузи. След малко той каза:

— Предчувствие ли? Нали ми каза, че имаш предвид нещо конкретно?

— Това е друго. Искам да се свържете със седалището на Пощенската банка в Шотландия. И след това с архивите на някои шотландски вестници. Примерно с тези на „Глазгоу Хералд“, „Скотиш Дейли Експрес“ и особено с местния седмичник „Обан Таймс“.

— Аха! — Този път без облекчение, само със задоволство. — Така повече ми харесваш, Каролайн. Какво искаш и защо?

Съобщих му какво и защо искам, което отне доста време, тъй като трябваше да шифровам всяко име, а след като свърших, той каза:

— Веднага ще се разпоредя и към полунощ ще имаш желаната информация.

— Тогава вече няма да ми е нужна, Анабел. Късно ми е. Полунощ не ми върши работа.

— Не искай невъзможното, Каролайн. Той измърмори нещо под носа си — не го разбрах — и после добави: — Ще използувам всички връзки, Каролайн. Девет часа.

— Четири часа, Анабел.

— Четири часа следобед? — Не можеше да повярва. — Само четири часа! Ти си полудял.

— Имате достатъчно власт. За десет минути можете да наредите десет души да работят по задачата, а за двайсет минути — двайсет. За вас всички врати са отворени, особено онази на шефа на Скотланд Ярд. Имайте предвид, че професионалистите не убиват за удоволствие, а защото им се налага. Убиват, за да печелят време. За тях всеки час е от жизненоважно значение. Значи за нас това е още по-важно. Или мислите, че си имаме работа с аматьори, Анабел?

— Обади ми се в четири — тежко отвърна той. — Ще видя какво мога да направя. А сега какво, Каролайн?

— Лягам си — казах. — Мисля да поспя.

— Естествено. Тъкмо каза, че времето било от съществено значение. Не трябва да го пилееш, нали така, Каролайн?

И прекъсна радио връзката. Явно беше разочарован и сигурно имаше защо. Само че, за разлика от мен, той щеше да се радва на нормален сън довечера, стига да не страдаше от безсъние. А аз не разполагах нито с ясновидски дарби, нито с шесто чувство, имах само някакво предчувствие. Нещо във връзка с яхтата „Шангрила“. Не ставаше въпрос за някаква дреболия човек не би могъл да го скрие и зад Емпайър Стейт Билдинг.

Звънът на будилника едвам успя да ме събуди към четири без десет. Чувствувах се по-зле, отколкото когато си лягах, след мизерната закуска от консервирано месо с картофи. Ако старият Скурас имаше поне капка човешко приличие, би трябвало да ни покани на вечеря. Не само че остарявах, а и направо се усещах стар. Твърде дълго работех за чичо Артър. Заплащането беше добро, но пък работното време и условията на труд бяха отвратителни. Обзалагах се, че чичо Артър не е виждал месна консерва от Втората световна война насам. Всички тези притеснения, най-вече по отношение на вероятната продължителност на живота, направо ме съсипваха.

Хънслет се появи от каютата си в момента, в който аз излизах от моята. И той изглеждаше доста остарял. Гледах го и мрачно окайвах незавидната съдба на следващото поколение, ако му се наложеше да разчита на двойка стари глупаци като нас.

Докато се мотаех из салона, си мислех с горчивина кои ли са онези невежи, написали в пътеводителите, че островите и районът на Торбей били рай за яхтсмените и че в цяла Европа нямало нищо по-добро. Ясно ми беше, че те изобщо не са посещавали тези места. Очевидно си живуркат някъде на Флийт Стрийт и никога не са напускали домовете си. Нещастни рекламни и туристически агенции, според които цивилизацията свършва малко след Кингс Крос. От друга страна пък, в този момент идеята им за Кингс Крос не ми се струваше чак толкова лишена от основания.

Четири часа следобед, а беше почти тъмно. Вярно, имаше още доста време до залез слънце, само че слънцето изобщо не бе в състояние да пробие плътната завеса от тъмни облаци, стелеща се на изток към мастиленочерния хоризонт отвъд Торбей. Слабата видимост допълнително се влошаваше и от проливния дъжд, който падаше като стена и разпенваше повърхността на залива, така че на повече от триста метра не се виждаше нищо. Селцето, сгушило се на половин миля от нас в подножието на хълмове, покрити с борова гора, все едно не съществуваше. Успях да различа на северозапад навигационните светлини на яхта, която тъкмо заобикаляше носа на острова, явно Скурас бе приключил с изпробването на новите си стабилизатори. Представих си лъскавата кухня на „Шангрила“ където в момента някой готвач сигурно приготвяше обилна и вкусна вечеря, на която не бяхме поканени. Опитах се да прогоня тази мисъл от главата си, но не успях, така че само я избутах в дъното на съзнанието си и последвах Хънслет в машинното отделение.

Той си постави допълнителния чифт слушалки и приклекна до мен с опрян на коляното бележник. Биваше го за всичко, дори и за стенография. Надявах се, че чичо Артър ще има какво да ни каже, така че присъствието на Хънслет да не е напразно. Познах.

— Моите поздравления, Каролайн — започна направо чичо Артър. — Наистина си попаднал на нещо.

Ако допуснем, че е възможно в равен и монотонен тембър от време на време да се появяват и топли обертонове, сега при чичо Артър се наблюдаваше точно това явление. Гласът му звучеше определено приятелски. Отдавах го по-скоро на някаква неизправност в радиовръзката, но в интерес на истината той все още не бе започнал да ме хули. — Проверихме онези книжа на Пощенската банка — каза той.

Известно време той бълва номера на сметки, суми на влогове, дати и други неща, които никак не ме интересуваха, и накрая добави:

— Последните влогове са били направени на двайсет и седми декември. Навсякъде по десет лири. Наличният остатък в момента възлиза на 78 лири, 14 шилинга и 6 пенса. Точно толкова и в двете сметки. Освен това сметките не са закрити.

Той млъкна за малко, за да ми даде възможност да го поздравя, което и направих, и след това продължи:

— Това е нищо, Каролайн. Слушай по-нататък. По въпроса ти относно всякакви мистериозни случаи на изчезване, на смърт или на злополука около западното крайбрежие на Инвърнесшир и Аргайл, или пък на каквито и да е странни случки сред населението от този район, ще ти кажа, че тук попаднахме на нещо. Наистина, Каролайн. Просто се чудя как никога не ни е хрумвало. Готов ли си да записваш?

— Хариет е готова.

— Започвам. Оказва се, че сегашният сезон е най-злополучният за яхтсмените в западната част на Шотландия от години насам. Но първо един случай от миналата година. На четвърти септември в осем часа сутринта от Кайл ъф Локалш към Обан тръгва моторната яхта „Пинто“. Всичко й е било наред и е трябвало да пристигне още същия следобед. Нито е пристигнала, нито са открити някакви следи от изчезването й.

— Какво е било времето тогава, Анабел?

— Знаех, че ще ме запиташ за това, Каролайн. — Чичо Артър прилагаше комбинация от скромност и тихо задоволство, която понякога ме караше да излизам от кожата си. — Обадих се на метеорологичната служба. Един бал вълнение, ясно и безоблачно небе. Така, сега тази година. Месецът е април, датите са шести и двайсет и шести. Става въпрос за две риболовни корабчета — „Ивнинг Стар“ и „Джинни Роуз“ с регистрация от източния бряг. Едната е от Бъки, другата — от Фрейзърбърг.

— Само че и двете ловували в района на западния бряг, така ли?

— Не ме прекъсвай, ако обичаш — оплака се чичо Артър. — И двете домували в Обан и се занимавали с лов на омари. Първо изчезнал „Ивнинг Стар“ и после го намерили изхвърлен на скалите при Айлей. „Джийни Роуз“ изчезнал безследно. Нито един от членовете и на двата екипажа не бил открит. След това идва седемнайсети май. Този път добре известна от ветроходните регати яхта, „Кап Гринез“, английска, въпреки името й. И капитанът, и навигаторът, и екипажът са били много опитни. Непрекъснато са заемали челни места в своя клас. При хубаво време напуснали Лондондери на път за северна Шотландия и изчезнали. Едва месец по-късно открили яхтата, или това, което било останало от нея, изхвърлена на брега на Айл ъф Скай.

— Екипажът?

— Не се ли досещаш? Безследно изчезнал. И накрая последния случай, отпреди няколко седмици. Датата е осми август. Семейство с две деца, момче и момиче. Имали спасителна лодка, „Кингфишър“, купена на старо и преоборудвана. Съпругът бил добър моряк, занимавал се с водни спортове от години. Само че никога не бил опитвал нощна навигация, така че една тиха вечер решили да излязат в морето. Изчезнали, заедно с лодката.

— Откъде е тръгнал?

— От Торбей.

Това беше думата, която исках да чуя. Сега беше мой ред и аз казах:

— Още ли продължавате да мислите, че „Нантвил“ е отпътувал към Исландия или към някой потаен норвежки фиорд?

— Никога не съм мислил подобно нещо — чичовият барометър на взаимоотношенията ни внезапно прескочи от приятелско към нормално положение, като в неговия случай нормално се намираше някъде между хладно и ледено. — Вярвам, че датите са ти направили впечатление.

— Точно така, Анабел. Направиха ми впечатление.

— „Ивнинг Стар“, риболовното корабче от Бъки, е било намерено на скалите при Айлей три дни след изчезването на парахода „Холмуд“ в района на южното крайбрежие на Ирландия. „Джийни Роуз“ изчезва точно три дни след мистериозното изчезване на моторния кораб „Антара“ в пролива Сейнт Джордж. Ветроходната яхта „Кап Гринез“, изоставена на скалите на Айл ъф Скай, изчезва в деня, в който някъде около Северна Ирландия изчезва и моторният кораб „Хедли Пайъниър“. А пък преоборудваната спасителна лодка „Кингфишър“ изчезва безследно два дни след едно друго безследно изчезване — това на парахода „Хърикейн Спрей“, видян за последен път в Клайд.

Вярвах в съвпаденията и поставях онези, които не вярват в тях, в групата на интелектуалните гиганти, от типа на онзи доскорошен южноафрикански президент, който упорито твърдял, че светът бил плосък и всяка непредпазлива стъпка щяла да те хвърли в пропастта, от която нямало измъкване. Но в нашия случай съвпаденията бяха твърде много. Почти нямаше шанс съвпадението на датите да е случайно, а пък пълното изчезване на екипажите на четири от съдовете беше последният пирон в ковчега на съвпаденията. Всичко това го казах и на чичо Артър.

— Хайде да не губим време да си блъскаме главите в очевидното, Каролайн — отвърна чичо Артър хладно, което си беше чиста неблагодарност от негова страна, тъй като лично аз му бях подхвърлил тази идея преди четири часа. Въпросът е какво трябва да се направи? Районът между Айлей и Скай е доста обширен. Дай да помислим с какво разполагаме.

— Можете ли да осигурите съдействието на телевизията и радиото?

Отговориха ми след известна пауза:

— Какво имаш предвид, Каролайн? — Чичо Артър в най-заплашителната си форма.

— Искам да направят едно съобщение в информационните си бюлетини.

— Такаа. — Още по-дълга пауза. — През войната, разбира се, ги караха да го правят ежедневно. Струва ми се, че и след това го правиха веднъж-дваж. Естествено не мога да ги заставя, понякога са големи инати, и Би Би Си, и телевизията. — Тонът му не оставяше никакви съмнения за отношението му към подобни закоравели и недопускащи вмешателство реакционери. И това от човек, чиито свободолюбиви възгледи бяха добре известни в миналото. — Има някакъв шанс, ако успеем да ги убедим, че съобщението не е политическо и е в името на националните интереси. Какво искаш?

— Съобщение, че е получен сигнал за бедствие от потъваща яхта някъде южно от Скай. Точните координати са неизвестни. Сигналите са прекъснали и има опасения за най-лошото. Още утре рано сутринта за издирването им се организира спасителен екип по вода и по въздух. Това е всичко.

— Може би ще го уредя. За какво ти е това, Каролайн?

— Искам да поогледам наоколо. Трябва ми предлог, за да мога да се движа, без да будя подозрения.

— Значи един вид ще се включите с „Файъркрест“ като доброволци и ще надзъртате тук-там?

— Вижте какво, Анабел. И Хариет, и аз си имаме своите недостатъци, но не сме луди. Не бих прекарал това корито дори през езерото в Хайд парк, без благоприятна прогноза за времето. В момента вълнението тук е седем бала. Да не говорим, че в този район издирването по вода ще отнеме хиляда години. Имах предвид нещо друго. В най-източната точка на Торбей Айлънд, на около пет мили от селото, има запустяло кръгло пясъчно заливче, добре защитено от скали и борове. Можете ли да уредите точно призори там да дойде хеликоптер за далечно действие?

— Сега май ти ме вземаш за луд — студено отвърна чичо Артър. Сигурно се бе засегнал от забележката ми за мореплавателните качества на неговата рожба, „Файъркрест“. — Да не мислиш, че щракам с пръсти и готово — имаш хеликоптер призори.

— Дотогава има четиринайсет часа, Анабел. В пет часа тази сутрин бяхте готов да щракнете с пръсти и да изпратите хеликоптер на обяд. За седем часа. Два пъти по-бързо от сега. Но тогава ставаше въпрос за нещо наистина важно, като да ме върнете в Лондон, за да ме наругаете хубаво, преди да ме уволните.

— Обади ми се в полунощ, Каролайн. Много се надявам, че знаеш какво вършиш.

— Да, сър — отвърнах и прекъснах връзката.

Това не означаваше „Да, сър. Зная какво върша“. По-скоро исках да му кажа „Да, сър. Много се надявам, че зная какво върша“.

Ако килимът в салона на „Шангрила“ струваше по-малко от пет хиляди лири, тогава значи старият Скурас го бе купил на старо. Размерите му бяха шест на девет метра, а шарките се редуваха бронзови, червеникавокафяви и златни, като златните преобладаваха. Стелеше се като поле от узряла царевица, а илюзията се подсилваше от пухкавостта му и от това, че по него се ходеше трудно. Човек направо трябваше да джапа. Никога в живота си не бях виждал подобно обзавеждане, като изключим завесите, които покриваха две трети от преградните стени. В сравнение с тях килимът изглеждаше като парцал. Бяха персийски или афганистански, направени от някаква блестяща тъкан, и при всяко полюшване на „Шангрила“ хвърляха копринени отблясъци. Самите преградни стени бяха облицовани с фурнир от някакво тропическо дърво с меки сатенени шарки; със същия фурнир беше облицован и великолепният бар, който заемаше по-голямата част от задната част на салона. Разкошно тапицираните канапета, кресла и столчета на бара — позлатена тръбна мебел с тъмнозелена кожа — сигурно струваха още едно малко състояние. Имаше и няколко масички от кована мед, които дори и продадени на старо, биха изхранили петчленно семейство в продължение на една година. В първокласен ресторант.

На лявата стена висяха две картини от Сезан, а на дясната — още две, но от Реноар. Картините обаче бяха грешка. Нямаха никакъв шанс на подобно място. Вероятно биха се чувствували много по-добре в кухнята.

Това важеше и за мен. Предполагам и за Хънслет. И не само защото спортните ни якета и индийските шалчета влизаха в грубо противоречие с околната обстановка и с черните вратовръзки и вечерните костюми на нашия домакин и гостите му. Дори не ставаше въпрос и за това, че общата насока на разговорите сякаш целеше да ни свали и двамата с Хънслет до полагаемите ни се места в дъното на социалната стълбица. Всички тези приказки за дебентури, смесени опции, присъединяване и сливане на фирми и милиони долари оказваха доста деморализиращо влияние върху простосмъртните, но не беше нужна особена проницателност, за да се досетим, че не се водеха заради нас — за притежателите на черните вратовръзки дебентурите и опциите по-скоро бяха начин на живот и това ги правеше естествена тема на разговорите. Пък и не само ние двамата с Хънслет се чувствувахме неловко — имаше поне още двама души с подобно поведение. Единият беше някакъв плешив банкер с козя брадичка на име Хенри Бискарт, а другият — едър и грубоват шотландец, беше адвокат и се казваше Маколъм. И те като нас се чувствуваха някак не на място, но им личеше много повече.

Ако цялата сцена се прожектираше на ням филм, никой нямаше да разбере какво не е наред в ситуацията. На пръв поглед всичко изглеждаше луксозно и цивилизовано. Дълбоките кресла направо те подканяха — да се отпуснеш. В камината гореше истински огън. Скурас раздаваше усмивки наляво и надясно. Чашите не оставаха празни дори и за миг — едно натискане на невидим бутон докарваше наконтен в бяло сако стюард, който безшумно ги доливаше и се оттегляше като сянка. Мирно, тихо и културно. Поне докато не се появеше звук. Това беше моментът, в който на човек му се искаше да бъде в кухнята.

За по-малко от час, откакто бяхме там, на Скурас му доливаха чашата за четвърти път. Той се усмихна на жена си, която седеше в едно кресло от другата страна на камината, и вдигна чаша за наздравица.

— За твое здраве, скъпа. За търпението ти, макар че това пътуване сигурно ти е доста досадно. Наздраве!

Погледнах към Шарлот Скурас. Всъщност всички погледнаха към нея. В това нямаше нищо необичайно, тъй като милиони хора бяха гледали Шарлот Скурас по времето, когато тя беше най-търсената актриса в цяла Европа. Дори и по онова време тя нито изглеждаше млада, нито красива, но пък едва ли и беше нужно, тъй като беше велика актриса. Сега беше още по-възрастна, а хубостта й хич я нямаше, пък и фигурата се загубваше. Но мъжете все още биваха привличани от нея. Гонеше четиридесетте, но съм сигурен, че щеше да привлича погледите и на преклонна възраст. Тайната се криеше в лицето й. Изхабено и износено лице, носещо отпечатъците на смях и сълзи, радост и състрадание — на цял един живот. Уморените й кафяви очи гледаха с мъдростта на хилядолетията. Изобщо с всяка своя бръчка — а господ ми е свидетел, че бръчките не бяха никак малко — лицето й разкриваше характер, какъвто не може да се открие в цял полк от днешните лъскави красавици, гледащи ни от кориците на филмовите списания. Поставете тези красавици в една и съща стая с Шарлот Скурас и никой няма да им обърне внимание. Литографираните копия не могат да се сравняват с оригиналния шедьовър.

— Много любезно от твоя страна, Антъни. — Гласът на Шарлот Скурас беше нисък, с лек чуждестранен акцент и се придружаваше от напрегната усмивка, която добре пасваше на тъмните петна под очите. — Само че никога не ми е скучно. Наистина. И ти го знаеш.

— И с всички тези гости ли? — Усмивката на Скурас сякаш не слизаше от лицето му. — Значи нямаш нищо против досадното събрание на управителния ни съвет, макар че сега би могла да плаваш някъде из Средиземноморието с твоите аристократични приятели? Ето, да вземем Долман например.

Той кимна към един от гостите, висок и слаб очилат тип с оредяваща тъмна коса, който изглеждаше леко небръснат, макар това да бе илюзия. Джон Долман, управляващият директор на компаниите за морски превози на Скурас.

— Какво ще кажеш, Джон? Как се чувствуваш в ролята на заместител на младия виконт Хорли? Онзи, дето има трици в главата и петнайсет милиона в банката.

— Боя се, че зле, сър Антъни. — Долман се държеше също толкова изискано, колкото и самият Скурас, и си даваше вид, че не намира нищо неловко в атмосферата. — Твърде зле. Защото имам много повече мозък, много по-малко пари и никакви претенции, че съм забавен и остроумен събеседник.

— Младият Хорли е душата на компанията, нали така? Особено в мое отсъствие — замислено добави Скурас и ме погледна. — Познавате ли го, мистър Питърсън?

— Чувал съм за него. Само че не се движа в тези кръгове, сър Антъни. — Направо се разтапях от любезност.

— Аха — рече Скурас и погледна лукаво към двамата мъже, седнали близо до мен.

Единият от тях, със звучното англосаксонско име Херман Лаворски, беше едър и жизнерадостен тип с блестящи очи, кънтящ смях и неизчерпаем запас от неприлични истории. За него разбрах, че е финансовият съветник и счетоводител на Скурас. Никога не бях виждал някой, който толкова малко да прилича на счетоводител и финансов магьосник, и затова реших, че той явно е най-добрият в занаята. Другият беше на средна възраст, плешив и приличаше на сфинкс. Имаше мустачки и глава, която плачеше за бомбе. Казваше се лорд Чарнли и въпреки титлата си работеше като брокер, за да свързва двата края. Ами какво ще кажеш за тези двамата, Шарлот? — И Скурас отново се усмихна широко на жена си.

— Боя се, че не разбирам. — Шарлот Скурас погледна съпруга си, без да се усмихва.

— Хайде, хайде. Не се прави, че не разбираш. Говоря за лошата компания, която предлагам на една толкова млада и привлекателна жена като тебе. — Той се обърна към Хънслет. — Не мислите ли, че тя е млада и привлекателна, мистър Хънслет?

— Не зная как да се изразя. — Хънслет се облегна назад в креслото си с набожно допрени върхове на пръстите. Приличаше на човек, напълно откъснат от материалната страна на живота. Какво е младостта, сър Антъни? Аз самият не мога да си отговоря. — Усмихна се на Шарлот Скурас. — Мисис Скурас никога няма да остарее. Що се отнася до привлекателността, въпросът ви е излишен. За десет милиона европейски мъже, и аз в това число, мисис Скурас беше най-привлекателната жена на своето време.

— Беше, така ли, мистър Хънслет? Беше? — Старият Скурас се наведе напред в креслото си, а от усмивката му остана само сянката. — Какво ще кажете за сега, мистър Хънслет?

— Продуцентите на мисис Скурас вероятно са работили с най-слабите оператори в Европа. — Тъмното, мрачно лице на Хънслет не издаваше никакви емоции. Той пак се усмихна на Шарлот Скурас. — Простете личната ми забележка.

Ако имах достатъчно власт и меч в ръката си, веднага бих дал на Хънслет рицарско звание. След като цапардосам Скурас, разбира се.

— Слава богу, още има кавалери на този свят — усмихна се Скурас. Забелязах, че Маколъм и Бискарт, брадатият банкер, се размърдват неспокойно на местата си. Адски неловко беше. Скурас продължаваше да говори:

— Исках само да кажа, скъпа, че тук присъствуващите Лаворски и Чарнли са неудачни заместители на блестящите млади събеседници от типа на Уелшблъд — младия американски петролен магнат, или онзи любител-астроном, испанския граф Доменико. Същият, който те отвеждаше на задната палуба, за да наблюдавате звездите на Егея. — И той пак погледна към Чарнли и Лаворски. — Съжалявам, господа, но не ставате за нищо.

— Не мисля да се засягам — лениво се обади Лаворски. — Чарли и аз си имаме и своите добри черти. Между другото, отдавна не съм виждал тук младия Доменико. — Страхотен беше този Лаворски, казваше си репликите точно навреме.

— И няма да го видиш скоро отвърна мрачно Скурас. Или поне няма да е на яхтата ми или в дома ми. — Пауза. — Изобщо няма да го видиш в нито един от имотите ми. Обещал съм да видя цвета на благородната му кастилска кръв в момента, в който отново ми се изпречи пред очите. — Той внезапно се засмя. Извинявам се, че намесих в разговора името на това нищожество. Мистър Хънслет. Мистър Питърсън. Чашите ви са празни.

— Много сте любезен, сър Антъни. Прекарахме една великолепна вечер. — Правех се, че не разбирам какво става. — Но трябва да се прибираме. Вятърът е много силен и с Хънслет сме решили да преместим „Файъркрест“ на завет зад Гарв Айлънд.

Отидох до прозореца и издърпах една от тежките афганистански, или не знам какви си, завеси. Стори ми се, че вдигах завеса в театър. Нищо чудно, че му трябваха стабилизатори, с цялата тази тежест в горната част на яхтата.

— Точно затова оставихме осветлението в кабините включено, за да видим дали котвата държи. Преди да дойдем, течението ни беше отнесло малко встрани.

— Нима искате да ни изоставите толкова рано? Гласът му наистина звучеше разочаровано. — Разбирам, разбирам. Притеснявате се. — И натисна някакъв бутон, не онзи за стюарда, а друг.

Вратата на салона се отвори, влезе някакъв дребен загорял тип с две златни нашивки на ръкавите. Капитан Блак, капитанът на „Шангрила“. Той придружаваше Скурас, докато ни показваха яхтата малко, след като пристигнахме на борда й. Обиколката включваше и оглед на счупения радиопредавател. По този въпрос спор нямаше, радиото им наистина не работеше.

— Капитан Блак. Пригответе веднага моторницата. Мистър Питърсън и мистър Хънслет желаят да се върнат на „Файъркрест“ час по-скоро.

— Слушам, сър. Само че се боя, че ще се забавим малко, сър.

— Ще се забавим ли? — Скурас успя да се намръщи, без това да се отрази на изражението му.

— Пак старите неприятности, сър — отвърна извинително капитан Блак.

— Тези проклети карбуратори — изруга Скурас. — Прав бяхте, капитан Блак, съвсем прав. Това е последната ми лодка с бензинов двигател. Уведомете ме веднага, щом отстраните повредата. И поставете човек да следи дали течението не отнася „Файъркрест“. Мистър Питърсън се притеснява, че котвата им не държи.

— Не се безпокойте, сър. — Не разбрах за кого се отнася това, дали за мен, или за Скурас. — Нищо й няма на яхтата.

Той излезе, а Скурас известно време руга бензиновите двигатели като същевременно превъзнасяше дизеловите, след което натрапи на Хънслет и на мене по още малко уиски, без да обръща внимание на възраженията ми. Всъщност аз възразявах не срещу уискито или срещу Скурас, а по-скоро си мислех, че това не е най-добрата подготовка за предстоящата нощ. Точно в девет часа Скурас натисна един бутон на креслото си и вратичките на някакъв стенен шкаф автоматично се отвориха. Зад тях се показа портативен телевизор.

Чичо Артър не ме беше подвел. Говорителят представи доста драматично последното съобщение от яхтата „Мъри Роуз“. Намирали се южно от остров Скай, в трюма нахлувала вода и били загубили управление. Утре рано сутринта по вода и въздух тръгвал голям спасителен екип за издирването им.

Скурас изключи телевизора.

— Морето е пълно с глупаци, които не би трябвало да бъдат допускани дори и до язовир. Знае ли някой каква е последната информация за времето?

— В осемнайсет часа прогнозата беше за осем бала — отвърна тихо Шарлот Скурас. — Югозападен вятър.

— Откога започна да слушаш прогнози? — заяде я Скурас. — Не знаех, че изобщо слушаш радиото. Извинявай, скъпа. Бях забравил, че напоследък почти няма с какво да се развличаш. Осем бала и югозападен вятър, така ли? А онези с яхтата са тръгнали от Кайл ъф Локалш точно в тази посока. Трябва да са полудели. А имат и радио, защото са изпратили съобщение. Значи са съвсем изкукуригали. Няма значение дали са чули прогнозата, и без нея е ясно. Тиквеници. Пълно е с такива.

— Някои от тези тиквеници може би се давят в този момент. Или вече са се удавили — каза Шарлот Скурас.

Сенките под кафявите й очи изглеждаха още по-големи и по-тъмни, но въпреки това погледът и силно блестеше.

Скурас безмълвно я гледа в продължение на цели пет секунди, а на мен ми се струваше, че ако щракна с пръсти, ще се чуе звук на счупен порцелан — толкова крехка беше атмосферата наоколо. След това той се засмя, извърна се и ми каза:

— Каква жена, а, Питърсън? Като майка е, само дето няма собствени деца. Кажете ми, Питърсън, вие женен ли сте?

Отвърнах на усмивката му, но вътрешно се чудех дали да не лисна чашата с уиски в лицето му, или да не го ударя с нещо по-тежко. В крайна сметка се отказах. Освен че това щеше да усложни нещата, не ми се нравеше и идеята да се прибираме до „Файъркрест“ с плуване. Така че удължих усмивката до безкрайност и накрая казах:

— За жалост не, сър Антъни.

— За жалост, така ли? — Той се изсмя добродушно, по начин, който не понасям, и продължи със загадъчен тон: — Хайде, хайде, мистър Питърсън. Не ми изглеждате толкова млад, че да се изказвате така наивно.

— На трийсет и осем години съм и досега все нямах късмет — бодро казах аз. — Старата история, сър Антъни. Онези, които харесвах, не ме искаха, и обратно.

Това не беше съвсем вярно. Един тип с бентли и с около бутилка уиски в стомаха си, според лекарите, беше сложил край на брака ми, който не продължи и два месеца. Оттогава бяха и дълбоките белези по лявата страна на лицето ми. По онова време се появи и чичо Артър и ме измъкна от спасителния кораб, на който работех, а после нито едно момиче не би се омъжило за човек с новия ми занаят. Работата се усложняваше и от това, че не можех да кажа на никого с какво се занимавам. Пък и белезите по лицето ми никак не помагаха.

— Не ми се виждате чак толкова глупав — усмихна се Скурас. — Ако мога да се изразя така, без да ви обидя.

Гледай го ти, стария Скурас, загрижил се да не ме обижда. Ципът на устата му се разтегна в нещо, което правилно интерпретирах като носталгична усмивка.

— Шегувам се, естествено. Бракът не е чак толкова лошо нещо. В крайна сметка човек трябва да си има своите развлечения. Шарлот?

— Да? — Кафявите очи изведнъж станаха предпазливи.

— Искам нещо от нашата каюта. Би ли отишла.

— Не може ли да помолиш стюардесата?

— Става въпрос за нещо лично, скъпа. А пък, както се подразбира от думите на мистър Хънслет, ти си доста по-млада от мен. — И той се усмихна на Хънслет, за да му каже да не се засяга. — Би ли донесла снимката от нощното ми шкафче?

— Какво!

Тя внезапно се изправи в креслото и се хвана за дръжките сякаш щеше да скочи. Нещо в Скурас прещрака и усмихващите му се очи потъмняха и охладняха, а блясъкът им за момент помръкна. Това трая само частица от секундата, но жена му го схвана по-бързо и от мене и рязко се отпусна, като придърпа надолу късите си ръкави. Движението беше сръчно и плавно, но въпреки това го забелязах. В продължение на не повече от две секунди ръкавите и се бяха вдигнали почти до раменете, а на около десетина сантиметра под тези рамене и на двете и ръце имаше тъмни синьо-червени кръгове. Плътни и непрекъснати. Не бяха синини от удари или пръсти. Такива белези остават само от въже.

Усмихвайки се отново, Скурас натисна звънеца за стюарда. Без да каже нищо повече, Шарлот Скурас стана и стремително напусна салона. Разумът ми още отказваше да приеме гледката на тези белези, но бях сигурен, че очите ми не ме лъжеха. Не ми плащаха, за да си въобразявам.

След малко тя се върна с някаква снимка в рамка. Подаде я на Скурас и бързо седна в креслото си. Този път внимаваше много с ръкавите, макар и да не й личеше.

— Жена ми, господа — съобщи Скурас, изправи се и показа снимката на тъмнокоса и тъмноока жена с високи славянски скули. Първата ми жена, Ана. Бяхме женени цели трийсет години. Бракът не е чак толкова лошо нещо. Това е Ана, господа.

Ако имах поне капчица човешко достойнство, трябваше да го ударя. Направо не беше за вярване как някой може открито да заяви, че държи снимка на предишната си жена на нощното си шкафче и след това да подложи сегашната си жена на ужасното унижение да я кара лично да донесе снимката. Това, заедно с белезите по ръцете на Шарлот Скурас, го правеше готов за разстрел. За съжаление, не можех да направя нищо. Сърцето на стария глупак беше в очите и гласа му. Ако разиграваше сценка, то това беше най-добре изпипаната сценка, която бях виждал. Сълзата, потекла от дясното му око, щеше да заслужи „Оскар“ по всяко време от създаването на киното насам. А ако не беше сценка, значи пред нас стоеше тъжен и самотен човек, и то не в първа младост, който за момент беше забравил реалностите на живота и отчаяно се взираше в единствената си обич, която не можеше да забрави. Това беше.

Ако не беше гледката на унижената, но горда Шарлот Скурас, вперила невиждащ взор в огъня, снимката сигурно щеше да ме затрогне. Само че така изобщо не се поддадох на никаква сантименталност. Един от присъствуващите обаче не успя да се сдържи, и то не от съчувствие към Скурас. Маколъм, шотландският адвока, побледнял от ярост, скочи, измърмори, че не се чувствува добре, пожела ни лека нощ и напусна. Последва го и брадатият банкер. Скурас дори не ги забеляза — гледаше пред себе си със същия невиждащ поглед като този на жена си. Точно като нея, и той виждаше нещо в дъното на пламъците. Обърната с лице надолу, снимката лежеше на коляното му. Той дори не вдигна поглед, когато се появи капитан Блак и ни каза, че моторницата е готова да ни върне на „Файъркрест“.

След като лодката ни остави на нашата яхта, ние я изчакахме да измине половината от обратния път към „Шангрила“, затворихме вратата на салона, отковахме килима и го повдигнахме. Аз внимателно извадих един разгънат вестник, под който имаше тънък слой брашно, и двамата видяхме, че върху него има два чифта отпечатъци от обувки. След това проверихме двете предни каюти, машинното отделение и кабината на кърмата. Преди да тръгнем към „Шангрила“ бяхме поставили навсякъде невидими копринени нишки. Всичките бяха разместени.

Ако се съдеше по отпечатъците от стъпки, поне двама души бяха обходили „Файъркрест“ от носа до кърмата. Бяха имали на разположение поне един час, така че аз и Хънслет също прекарахме един час в опитите си да открием защо са ни посетили. Не открихме нищо, абсолютно никакви основания за посещението им.

— Както и да е — казах. — Сега поне знаем защо толкова се стараеха да ни задържат на борда на „Шангрила“.

— За да могат да действуват необезпокоявани от никого. Затова и моторницата не беше готова — тя просто е била тук.

— Хрумва ли ти нещо друго освен това?

— Има и нещо друго. Още не мога да кажа точно какво е, но определено има и още нещо.

— Ако до утре сутринта се сетиш, кажи ми. Когато в полунощ говориш с чичо Артър, помоли го да види какво може да научи за тези типове на „Шангрила“ и освен това да проучи кой е бил лекарят на покойната лейди Скурас. Искам да узная колкото се може повече за нея. — И му казах какво точно ми се ще да зная. — А междувременно, хайде да преместим яхтата, по-близо до Гарв Айлънд. Ще ставам в три и половина сутринта, а ти можеш да спиш колкото си искаш.

Трябваше да се вслушам в Хънслет, за кой ли път. И пак заради него. Само че тогава още не знаех, че Хънслет наистина ще заспи за много дълго време.