Устата на гроба

Осма главаЧетвъртък, два сутринта — четири и трийсет сутринта

От Илън Оран се прехвърлих на другия остров, Крейгмор, и все още не се усмихвах. Имах си причини. Не се усмихвах, защото комбинацията между чичо Артър и Шарлот Скурас даваше отвратителна мореплавателна двойка, която ме хвърляше в ужас. Северният край на Крейгмор беше много по-открит и осеян с рифове, отколкото южното крайбрежие на Илън Оран. Мъглата се сгъстяваше. Бях останал без дъх, а докато плувах към брега големите вълни така ме подмятаха, че се покрих със синини от непрестанните удари в невидимите рифове. Освен това никак не бях сигурен дали ще успея да изпълня малко прибързаното обещание, което дадох на Доналд Макекърн. А ако се замислех, без съмнение щях да изнамеря още причини за това, че не се усмихвах, но сега нямах никакво време. Нощта напредваше, а имах още много работа.

По-близката от двете рибарски лодки в малкия естествен залив се поклащаше тежко във вълните до рифовете, които служеха като вълнолом, така че не трябваше да се притеснявам за шума, докато се изкачвах на палубата й. Далеч повече ме притесняваше проклетата ярка светлина, обливаща навеса за кормене на риба. Лампата беше достатъчно силна, за да ме забележат от къщите на брега. От друга страна обаче, бях безкрайно благодарен за тази светлина, защото там нейде в синята пустош чичо Артър имаше отчайваща нужда от какъвто и да е ориентир.

Лодката беше най-обикновена моторница, дълга около тринайсет метра, а общият й вид загатваше, че не й пука от бури. Претърсих я за две минути. Всичко беше в безупречно състояние. Нямаше едно излишно нещо. Типична рибарска лодка. Надеждата ми отново се появи. Чичо Артър нямаше да страда дълго.

Втората лодка беше огледален образ на първата, до последното винтче. Надеждата ми растеше. Не че беше много голяма, но все пак поне я имаше.

Излязох на брега, скрих водолазната екипировка до водата и тръгнах към навеса, като се стараех да се движа в сянката. Вътре имаше лебедки, метални вани и варели, някакви страховити инструменти, явно използувани за нарязване на рибата, подвижни малки кранове, както и други непознати, но очевидно безобидни приспособления. Обаче вонята беше отвратителна и аз бързо излязох.

В първата къща нямаше нищо. Плъзнах лъча на фенерчето през един счупен прозорец. Стаята беше празна и изглеждаше сякаш в нея не беше влизал никой поне от половин век насам. Прав беше Уилямс, че в селцето май не живее никой още отпреди Първата световна война. Но тапетите изглеждаха като че ли бяха поставени предишния ден — интересно и до голяма степен необяснимо явление в тази част на Шотландия. Баба ви, например — защото по онова време дядо ви по-скоро би отказал пиенето, отколкото да свърши нещо вкъщи — залепва някакви евтини тапети и петдесет години по-късно те са си все така свежи и нови. Интересно.

Втората къща беше като първата.

Ловците на акули живееха в третата къща — най-отдалечената от навеса за чистене на рибата. Съвсем логичен и разбираем избор. Колкото по-далеч от вонящата смрад, толкова по-добре. На тяхно място аз бих живял в палатка на другия край на острова. Но моето сигурно беше лична реакция. За ловците на акули вонята вероятно представляваше същото онова, което за швейцарските селяни е миризмата на оборски тор, същността на живота. Символът на успеха. А понякога успехът е доста скъп.

Отворих добре смазаната врата — рибено масло, без съмнение и влязох вътре. Отново запалих фенерчето. Баба не би си паднала много по първата стая, но дядо едва ли би я напуснал повече. Едната стена беше изцяло закрита от хранителни припаси и неизброими каси уиски и бира. Австралийци, беше казал Уилямс. Почвах да му вярвам. Останалите три стени — тапети почти не се виждаха бяха посветени на откровени и изключително подробни цветни рисунки от типа, който не може да се срещне в нормалните музеи и галерии. Това също нямаше да се хареса на баба.

Заобиколих мебелите, които очевидно не бяха купувани от „Хародс“, и отворих вътрешната врата. Озовах се в някакъв къс коридор. Две врати отдясно, три — отляво. Ръководейки се от теорията, че шефът на къщата по право заема най-голямата стая, отворих внимателно първата врата отдясно. На светлината на фенерчето видях, че стаята е учудващо добре обзаведена. Хубав килим, тежки завеси, две удобни кресла, дъбово двойно легло с нощни шкафчета и библиотека. Над леглото висеше лампа в абажур. Тези австралийчета май не пренебрегваха удобствата. До вратата имаше електрически ключ. Щракнах го и в стаята светна.

В двойното легло имаше само един човек, но въпреки това той спеше свит. Трудно е да се прецени височината на легнал човек, но ако този момък се опиташе да се изправи в стая по-ниска от метър и деветдесет, сигурно щеше да получи сътресение на мозъка. Лицето му беше обърнато към мен, но от него не се виждаше много, защото до веждите го закриваше гъста черна коса, а по-надолу започваше най-разкошната черна брада, която бях виждал някога. Човекът беше потънал в дълбок сън.

Приближих се до леглото, смушках го в ребрата с пистолета достатъчно силно, за да събудя такъв здравеняк, и казах:

— Ставай.

Той се събуди. Отдръпнах се на почетно разстояние. Момъкът разтърка очи с космата лапа, надигна се и седна. Не бих се чудил, ако беше облечен в мечешка кожа, само че той носеше великолепна пижама — все едно, че аз я бях избирал.

Нормалните граждани, когато посред нощ ги събуди непознат с пистолет в ръка, реагират различно — по целия диапазон от ужас до апоплектична ярост. Човекът с брадата обаче не реагира така. Той просто ме гледаше изпод надвисналите си рунтави вежди, а изражението на очите му беше като на бенгалски тигър, който тъкмо си слага салфетката, преди да направи скока, осигуряващ обяда му. Отстъпих още две крачки и казах:

— Не мърдай.

— Махни този пищов, синко — рече той. Дълбокият му глас сякаш излизаше от пещера. — Махни го, защото ще стана, ще те цапна и ще ти го взема.

— По-спокойно, по-спокойно — бързо изрекох аз и добавих любезно: — Ако го махна, ще ме цапнеш ли?

Той помисли малко и каза:

— Не.

Пресегна се, взе една огромна черна пура и я запали, без да откъсва поглед от мен. Зловонният дим ме обгърна, но тъй като не е много възпитано гостенинът веднага да се втурва към най-близкия прозорец и да го разтваря, аз останах на мястото си, макар че едвам се сдържах да не го направя. Нищо чудно, че той не забелязваше вонята в навеса за чистене на риба — в сравнение с тази смрад пурата на чичо Артър направо попадаше в една категория с парфюма на Шарлот.

— Извинявам се за нахлуването. Вие ли сте Тим Хъчинсън?

— Аз съм. А ти кой си, синко?

— Филип Калвърт. Искам да използувам радиопредавателя на лодката ви, за да се свържа с Лондон. Освен това ми трябва помощта ви. Спешно е. През следващите двайсет и четири часа могат да загинат много хора и да изчезнат милиони лири.

Той пусна един особено противен облак дим към тавана, изгледа го и отново насочи очите си към мен.

— Това някакви шегички ли са, синко?

— Изобщо не се шегувам, голяма черна маймуно. И не е зле да спреш с това „синко“. Разбра ли, Тимоти?

Той се приведе, а черните му очи изобщо не ме гледаха приятелски, както на мен ми се щеше. След това изведнъж се отпусна и се разсмя.

— Touche, както казваше френската ми гувернантка. Може пък и да не се шегуваш. Кой си ти, Калвърт?

Ако е гарга, да е рошава. Май нямаше да ми помогне, ако не му кажех истината. А пък изглеждаше като човек, от чиято помощ никой не би се отказал. Така че, за втори път тази вечер и за втори път в живота си, казах:

— Работя за Британските тайни служби.

Радвах се, че чичо Артър не ме чува, а се лута някъде в морето, защото кръвното му не беше като едно време и подобно нещо, два пъти за една нощ, можеше като нищо да го довърши.

Известно време събеседникът ми обмисляше чутото и накрая каза:

— Тайните служби, така ли? Възможно е. Или си луд, само че никога няма да си кажеш.

— Като ти разкажа всичко, ще ми повярваш.

— Добре. Обличам се и идвам. Чакай ме в пруста. Налей си едно уиски, докато чакаш. — Брадата помръдна и от това заключих, че той сигурно се смее. — Вярвам, че все е останало нещо.

Излязох, намерих от нещото и започнах да разглеждам картинната галерия. След малко влезе и Тим Хъчинсън, облечен целия в черно — панталони, моряшко яке и ботуши. Леглата наистина лъжат, той вероятно е бил метър и деветдесет още на дванайсетгодишна възраст — сега беше много повече. Погледна рисунките и се ухили.

— Не е за вярване, а? — рече той. — Гугенхайм и Крейгмор, две големи културни институции. Не мислиш ли, че онази, дето е само по обици, доста се е навлякла?

— Направо сте сред големите световни галерии — почтително изрекох аз.

— Лично аз не си падам по тях. Любимците са ми Реноар и Матис. — Беше толкова невероятно, че сигурно беше вярно. — Виждам, че бързаш. Разказвай само главното.

Така и направих. За разлика от Макдоналд и Шарлот, на Хъчисън разказах цялата истина, без подробностите.

— Това е най-шашавата история, която някога съм чувал. И действието се е развивало под носа ми. — По акцента му беше трудно да се каже дали е австралиец или американец. По-късно разбах, че е живял дълго време в Калифорния. — Значи ти си бил в онзи хеликоптер вчера следобед. Не ти е било никак лесно, братко. Вземам си обратно това „синко“. Не бях прав. Какво искаш от мен, Калвърт?

Казах му. Исках личната му помощ тази нощ, лодките и хората му за следващите двайсет и четири часа и веднага да използувам радиопредавателя. Той кимна.

— Разчитай на нас. Сега ще кажа на момчетата, а ти през това време можеш да използуваш предавателя.

— По-добре да отидем веднага на яхтата, да те оставя там и тогава да се върна за радиото — отвърнах аз.

— Май нямаш голяма вяра на екипажа си, а?

— Всеки момент очаквам да видя как носът на „Файъркрест“ се подава от вратата ти.

— Добре тогава. Събуждам двама-трима от момчетата, взимаме „Шармен“ и отиваме до „Файъркрест“. Оставам там, докато ти си свършиш работата с радиото. После момчетата те връщат на „Файъркрест“ и се прибират.

Представих си вълните извън залива и казах:

— Няма ли да е опасно да се излиза с лодката в такава нощ?

— Какво и е на нощта? Свежа и чудесна. Това сега е нищо. Момчетата веднъж изкараха лодката в една непрогледна декемврийска нощ при вятър десет бала.

— Сигурно е било нещо неотложно?

— Изключително — той се ухили. — Беше свършило пиенето и искаха да стигнат до кръчмата в Торбей, преди да е затворила. Хайде, Калвърт.

Нямаше нужда от повече думи. Очевидно Хъчинсън щеше да ми бъде голяма опора тази нощ. Той тръгна към коридора и спря нерешително:

— Две от момчетата са семейни. Чудя се дали…

— За тях няма да има никаква опасност. Освен това ще им се плати доста добре.

— Не ме ядосвай, Калвърт. — Дълбокият му глас понякога звучеше доста меко. — За такава работа не вземаме пари.

— Изобщо не смятам да те наемам — отвърнах с досада. И без това си имах достатъчно врагове. — Парите идват от застрахователните компании. Упълномощен съм да ти предложа половината.

— Е, това вече е друга работа. С удоволствие ще освободя застрахователните компании от излишните им пари по всяко време на денонощието. Но не и половината, Калвърт. При нас става въпрос за един работен ден, а ти доста си се потрудил. Двайсет и пет процента за нас, седемдесет и пет за тебе и приятелите ти.

— Нали ти казах, получаваш половината. Другата половина отива за компенсации на онези, на които са им нанесени щети. Например има едно семейство от Илън Оран, които ще забогатеят толкова много, че няма да им се вярва.

— А ти нищо ли няма да получиш?

— Ще получа заплатата си, която не бих желал да обсъждам, тъй като ми е болно място. На държавните служители не им е позволено да получават парични премии.

— Искаш да кажеш, че те бият, стрелят по тебе, опитват се да те удавят и ред други посегателства, само заради една мизерна заплата? Какво те задържа там, Калвърт? За какво работиш?

— Въпросът ти не е оригинален. И аз се питам същото поне по двайсет пъти на ден, а понякога и по-често. Да тръгваме.

— Ще вдигна момчетата. Направо ще умрат от кеф, като им кажа за златните часовници или каквото там раздават застрахователните компании. С гравирани надписи, разбира се. Много държим на надписите.

— Наградата ще бъде парична и зависи от това каква част от откраднатите товари е възстановена. Смятаме, че при малко късмет ще възстановим целия товар на „Нантвил“. Наградата е десет процента. Вашите ще бъдат пет. Ти и момчетата ти ще получите най-малко четиристотин хиляди лири. Максимумът е осемстотин и петдесет. Хиляди лири, искам да кажа.

— Кажи го пак. — Той приличаше на човек, върху когото се е срутила сградата на лондонската поща. Аз му го повторих и след известно време той вече си даваше вид, че върху него е паднал само телеграфен стълб. — При такива суми наистина би могъл да очакваш някаква помощ. Не казвай нищо повече. Няма нужда да даваш обява във вестниците. Тим Хъчинсън е човекът, който ти трябва.

Тим Хъчинсън наистина се оказа човека, който ми трябва. При такава нощ, тъмна като второто пришествие, с проливен дъжд и със сгъстяваща се мъгла, която не ми позволяваше да различавам обикновените вълни от вълните около рифовете, Тим Хъчинсън ми падна от небето. И ми излизаше евтино — само половин милион.

Беше от онази много рядка порода хора, за които морето е роден дом. Плюс това беше усъвършенствувал природния си дар в продължение на двайсет години. Точно както и шофьорите от Формула 1, които шофират по начин, непостижим дори и за висококвалифицираните шофьори на обикновени спортни коли, Хъчинсън действуваше на равнище, непостижимо и за най-добрите любители-яхтсмени. Хора като него трудно се намират дори сред елитните световни ветроходни клубове. Човек може да ги открие, и то много рядко, единствено сред професионалните дълбоководни рибари.

Огромните му ръце движеха щурвала и ръчката на газта с деликатността на нощна пеперуда. Зрението му беше като на улулица, а слухът му чудесно различаваше вълните на откритото море от вълните около рифовете. Ориентираше се безпогрешно в мъглата и мрака и с леки докосвания на щурвала и газта водеше лодката през водните талази. Според мен този човек притежаваше вроден компютър, който мигновено съпоставяше собствената ни скорост със скоростта на вятъра, вълните и теченията и веднага му даваше точното ни местоположение. Можех да се закълна, че подушваше сушата, дори и когато вятърът духаше към нея, а в устата му димеше неизменната воняща черна пура. Трябваха ми само десет минути до него, за да разбера пълното си невежество в управляването на лодки. Това откритие ме изпълни с християнско смирение.

Той прекара „Шармен“ през зловещия изход на заливчето с пълна газ. Само на няколко метра и от двете страни на лодката ни се зъбеха покритите с бяла пяна върхове на рифовете. Двете „момчета“, които беше взел със себе си някакви дребосъци, не по-високи от метър и осемдесет и пет — през целия път се разчекнаха от прозевки. Хъчинсън откри „Файъркрест“ сто метра преди изобщо да си помисля, че виждам нещо, и прекара „Шармен“ до нея със същата лекота, с която бих паркирал колата си посред бял ден. Качих се на борда и изкарах акъла на чичо Артър и Шарлот, които изобщо не бяха усетили пристигането ни. Обясних ситуацията, представих Хъчинсън и се върнах обратно на „Шармен“. Петнайсет минути по-късно приключих радиовръзката и се появих отново на „Файъркрест“.

Чичо Артър и Тим Хъчинсън вече бяха станали неразделни дружки. Брадатият австралийски гигант се разтапяше от почтителност и през пет минути наричаше чичо Артър „адмирале“, а самият чичо Артър приемаше присъствието му със смесица от огромно задоволство и облекчение. Помислих си, че това е израз на подценяване на моите качества на моряк, и явно не бях далеч от истината.

— И? Къде отиваме сега? — запита Шарлот Скурас. Със съжаление установих, че и тя като чичо Артър доста се е поуспокоила.

— Дъб Сгир — отвърнах. — Ще посетим лорд Кърксайд и очарователната му щерка.

— Дъб Сгир ли? — Тя сякаш се изненада. Нали казахте, че отговорът на загадката се крие в Илън Оран и Крейгмор?

— Така е. Там са отговорите на някои основни въпроси. Но крайната цел е Дъб Сгир. Под небесната дъга.

— Какви са тези загадки? — нетърпеливо запита тя.

— Няма никакви загадки — добродушно се намеси Хъчинсън. — Не си ли спомняте приказката, мадам? Под небесната дъга, където е скрито гърнето със злато.

— Защо не пием по едно кафе? — рекох. — Лично ще го приготвя.

— Май ще си лягам — каза Шарлот. — Много съм уморена.

— Да, но аз изпих вашето кафе — шеговито и се заканих аз. — Сега вие ще изпиете моето и ще бъдем квит.

— Само ако стане бързо.

Стана много бързо. За нула време поставих на подноса четири чашки, добавих мощна смес от нес кафе, мляко и захар и пуснах нещо в едната чашка. Никой не се оплака от кафето. Хъчинсън пресуши чашата си и каза:

— Не виждам защо вие тримата не си легнете. Да не мислите, че ми трябва помощ?

Никой от нас не си мислеше подобно нещо. Първа ни напусна Шарлот Скурас с думите, че страшно и се спяло, в което никак не се съмнявах. То се виждаше. След малко и ние с чичо Артър се оттеглихме, а аз накарах Хъчинсън да обещае, че ще ме събуди, когато наближим Дъб Сгир. Чичо Артър се изтегна на канапето в салона и се загърна с някакво одеяло, аз се прибрах в каютата и също полегнах.

Лежах така около три минути, после станах, взех една триъгълна пила, тихо отворих вратата на каютата и също толкова тихо почуках на вратата на Шарлот. Никой не ми отвърна, така че отворих, влязох и внимателно затворих след себе си, след което запалих лампата.

Спеше дълбоко. Дори не беше успяла да стигне до леглото, а лежеше на килима както си беше с дрехите. Преместих я на леглото и я завих с няколко одеяла. Вдигнах ръкава й и внимателно разгледах белега от въжето.

Каютата не беше много голяма и след минута вече бях намерил каквото търсех.

С голямо удоволствие стъпих на твърда земя, и то без проклетия лепкав водолазен костюм, който ме препъваше на всяка крачка.

А това как Тим Хъчинсън успя в този мрак, дъжд и мъгла да намери малкия каменен кей, сигурно никога нямаше да го разбера, ако по-късно не ми беше обяснил. Той ме изпрати на носа с фенерче в ръка и да пукна, ако пристанът не изскочи изведнъж от тъмнината, все едно, че Хъчинсън беше следвал радиолокационни сигнали. Той даде заден ход, докара тежко люлеещата се кърма на половин метър от пристана, изчака да скоча на брега, даде пълен напред и изчезна в мъглата. Опитах се да си представя как чичо Артър прави тази маневра, само че въображението ми се оказа безпомощно. Слава Богу, в момента чичо Артър спеше като праведник и сигурно сънуваше повишение.

Пътеката от пристана към платото беше стръмна и хлъзгава и никой не се беше погрижил да я снабди с предпазно перило откъм морето. Не бях кой знае колко натоварен. Освен годините си носех фенерче, пистолет и въже. Не че възнамерявах да се правя на Дъглас Феърбанкс и да се катеря по назъбените стени на замъка. По-скоро от опит знаех, че въжето е основна част от екипировката, когато на човек му предстои разходка по осеян със стръмни скали остров. Но дори и с този лек товар се бях задъхал здравата, когато се добрах до върха.

Поех не към замъка, а на север, следвайки тревната ивица, която водеше към голямата скала на северния край на острова. Същата ивица, от която по-големият син на лорд Кърксайд заедно с бъдещият му зет бяха излетели с малкия бийчкрафт и катастрофирали малко след това. Ивицата, над която преди по-малко от дванайсет часа бяхме летели с Уилямс, след разговора ни с лорд Кърксайд и дъщеря му. Северният край на тази ивица свършваше рязко и предишният път ми се беше сторило, че там виждам това, което търсех. Така че сега отивах да проверя.

Тревната площ беше равна и гладка и аз се придвижвах бързо, без да се налага да си светя. И без това не можех, защото бях твърде близо до замъка. Той беше тъмен, но това не означаваше, че няма охрана. На тяхно място непременно бих охранявал мястото денонощно. Изведнъж се препънах в нещо меко, топло и живо и паднах.

Нервите ми вече не бяха същите като преди четирийсет и осем часа и реагирах сравнително бързо. Извадих ножа и се метнах върху него без да му давам възможност да се изправи на крака. На четирите си крака. От създанието лъхаше тежката миризма на бежанец от навеса за кормене на риба на Тим Хъчинсън. Хубаво се питат хората защо козите вонят, след като поемат само хлорофил. Казах няколко успокоителни думи на четириногия приятел и те изглежда подействуваха, защото не употреби рогата си и аз продължих по пътя си.

Вървях и размишлявах, че подобни унизителни срещи не се случват на хора като Ерол Флин. Ако пък се е случвало Ерол Флин да носи фенерче, при едно такова мизерно падане той никога не би го счупил. И запалена свещ да би носил, тя сигурно и след падането би продължила да гори ярко в мрака. Но не и моето фенерче. Не и моето гумирано и гарантирано срещу счупване фенерче. От него вече не ставаше нищо. От джоба си изрових малката писалка-фенерче, загърнах се в якето и я пробвах дали свети. Можеше и да не взимам всички тези предпазни мерки, защото и светулките биха се изсмели. Прибрах я обратно и продължих. Не знаех на какво разстояние бях от стръмния ръб на скалата и не ми се искаше да го узнавам, когато щеше да е твърде късно. Извадих отново светулката и запълзях напред на четири крака. След пет минути стигнах до целта си и почти веднага открих каквото търсех. Точно на ръба имаше дълбока бразда. На ширина тя беше почти половин метър при дълбочина около десет сантиметра в центъра. Белегът беше пресен, но не съвсем. Тук-там вече се подаваше трева. Значи времето горе-долу съвпадаше. Според мен тази бразда е била оставена от опашката на самолета. Без да има никой в него, са запалили двигателя, форсирали са и са освободили спирачките. Самолетът не е набрал достатъчно скорост, за да излети, прекатурил се е и е оставил тази бразда. Точно това ми трябваше. Сега всичко си идваше на мястото — и пробитият корпус на лодката на оксфордските студенти, и тъмните сенки под сините очи на Сюзан Кърксайд. Вече бях сигурен.

Чух зад себе си някакъв лек шум. Така, както бях застанал, и някое петгодишно хлапе можеше да ме хване за глезените и да ме бутне в пропастта, без да мога да направя нищо. А може би козелът се беше върнал, за да ми отмъщава за прекъснатия си сън. Извърнах се с изваден пистолет. Наистина беше козелът. Жълтите му очи проблясваха печатно в мрака, но кой го знае какво всъщност замисляше. Бавно отстъпих, за да изляза от обсега на рогата, леко го потупах по главата и се махнах. Както беше тръгнало сигурно щях да получа инфаркт преди още нощта да е свършила.

Дъждът и вятърът бяха поутихнали, но в замяна на това мъглата беше по-непрогледна от всякога. Обгръщаше ме плътно и не виждах дори и на метър пред себе си. За момент се зачудих какво ли прави Хъчинсън в този ад, но бързо го прогоних от мислите си. Без съмнение той се справяше по-добре с работата си, отколкото аз с моята. Оставих вятъра от дясната си страна и тръгнах към замъка. Въпреки мушамата, която носех, последният ми костюм бе станал вир вода. Възнамерявах да представя сметката от химическото чистене на касиера в службата.

За малко да се блъсна в стената на замъка, до такава степен не виждах нищо. Нямах представа откъде ми се пада входът и реших да тръгна наляво. След няколко метра стигнах до друга стена, под прав ъгъл спрямо първата. Значи това беше източната част на входа. Тръгнах надясно.

Имах късмет, защото иначе вятърът щеше да духа откъм гърба ми и никога не бих усетил цигарения дим. Миризмата беше слаба в сравнение с пурите на чичо Артър и анемична що се отнася до отровата на Тим Хъчинсън, но си беше цигарен дим. Някой пушеше до входа на замъка. По правило на пост е забранено да се пуши. С тази ситуация можех да се оправя. Тренирал го бях стотици пъти. Не беше като да си имаш работа с козел на ръба на пропаст.

Хванах пистолета за цевта и тихо тръгнах напред. Беше се облегнал на входа. Почти не го виждах, но движението на огънчето издаваше положението на тялото. Изчаках го да вдигне цигарата към устата си за трети път, и когато огънчето припламна, което за миг го заслепи, бързо пристъпих и го ударих с дръжката на пистолета в мястото, където според мен се намира тилът на всеки нормален човек. За мой късмет той се оказа съвсем нормален човек.

Падна към мен, аз го задържах и нещо ме мушна болезнено в ребрата. Оставих го сам да измине оставащия път до земята и взех предмета, който се беше закачил в сакото ми. Беше щик, и то добре изострен. Към щика имаше и пушка „Лий Енфийлд 303“. Като във войската. Не смятах, че това бяха обикновени предпазни мерки. Приятелчетата ни започваха да стават неспокойни, а аз не знаех до каква степен бяха наясно или се досещаха за плановете ни. Пък и не разполагаха с много време. Също като мене. След няколко часа щеше да съмне.

Взех пушката и внимателно тръгнах към ръба на скалата, като гледах щика да бъде пред мен и леко да опира земята. Вече ловко избягвах всякакви пропасти, но с пушката и щика пред себе си можех да бъда съвсем сигурен, че ще разбера навреме откъде започва вечността. Открих ръба, леко отстъпих, обърнах пушката обратно и направих две успоредни резки в подгизналата почва — петдесетина сантиметра дълги и на около трийсет сантиметра една от друга. Стигаха до самия ръб. Почистих приклада и поставих пушката на земята. Щяха да търсят изчезналия часовой едва след разсъмване, да видят следите и да си направят съответните изводи.

Не го бях ударил толкова силно, колкото си мислех. Като се върнах, вече се беше размърдал и тихо стенеше. По-добре, защото поне нямаше да се налага да го нося. В момента не се чувствувах способен да нося когото и да било. Натъпках носната си кърпичка в устата му и стоновете престанаха. Човек със запушен нос можеше да умре от задушаване така, но нямах друг избор. Нямах и желание да му преглеждам синусите. Ставаше въпрос за собственото ми здраве.

След две минути той вече беше на крака. Нито се съпротивляваше, нито направи опит да избяга, защото бях пристегнал глезените му като на спънат кон, ръцете му бяха вързани отзад на гърба, а във врата му опираше цевта на пистолета ми. Казах му да тръгва, и той тръгна. Двеста метра по-нататък, в началото на пътеката, спускаща се към пристана, кривнахме встрани и спряхме. Привързах китките към глезените му и го оставих там. Видях, че диша без особени затруднения.

Други часовои нямаше, поне откъм главния вход. Прекосих вътрешния двор и се добрах до парадната врата на замъка. Тя беше затворена, но не и заключена. Влязох и мислено се наругах, че не бях претърсил пленника си, за да му взема фенерчето сигурен бях, че имаше. Прозорците вероятно бяха със завеси, защото в преддверието царуваше абсолютен мрак. Хич не ми се щеше да се придвижвам опипом из тъмния шотландски замък, защото имаше голям риск я да съборя с трясък някоя ризница, я да се блъсна в някой меч, щит или чифт еленови рога. Извадих писалката-фенерче, но светлината беше толкова слаба, че дори не можех да си погледна часовника.

Вчера от хеликоптера бях забелязал, че замъкът образува от три страни нещо като симетричен вътрешен двор. Допуснах, че щом парадният вход е в централната част, значи точно срещу него трябва да има стълбище. От което следваше, че по средата на преддверието не биваше да има нито ризници, нито еленови рога.

Така и се оказа. Стълбището беше точно където трябваше да бъде. Десет ниски стъпала, след които то се разклоняваше в две отделни стълбища вляво и вдясно. Избрах дясното, защото някъде там горе мъждукаше слаба светлина. Изкачих още шест стъпала по второто стълбище, завих отново надясно, преодолях други осем стъпала и се намерих на площадката. Общо двайсет и четири стъпала и нито едно проскърцване. Благослових архитекта, препоръчал мраморни стълби.

Светлината вече се виждаше добре. Тръгнах към нея и стигнах до една леко открехната врата. Прилепих око към пролуката и видях ъгъла на някакъв гардероб, част от килим и долния край на легло, откъдето се подаваше кален ботуш. Чуваше се и гръмотевично хъркане, подобно на работещ банциг. Бутнах вратата и влязох.

Бях дошъл да видя лорд Кърксайд, но този тук не ми приличаше на него. Лорд Кърксайд едва ли си лягаше с ботуши, тиранти и каскет и едва ли държеше до себе си пушка с натъкнат щик. Не виждах лицето му, защото каскетът го закриваше. На нощната масичка имаше фенерче и полупразна бутилка уиски. Не виждах чаша, но доколкото можех да съдя, този тип явно си падаше по простите житейски удоволствия, без да си усложнява живота с изискванията на съвременната цивилизация. Очевидно беше следващият часовой и така се подготвяше за бурната шотландска нощ. Само че вече нямаше кой да го събуди. Като го гледах, едва ли щеше да стане по-рано от обяд.

От друга страна, можеше да се събуди от собственото си гръмогласно хъркане — то би събудило и мъртвец. В такъв случай сигурно щеше да посегне към бутилката, така че аз я отворих, пуснах вътре половин дузина от хапчетата на приятеля ми фармацевт от Торбей и прилежно я затворих. Взех фенерчето и излязох.

Отляво имаше баня. Мръсна мивка и огледало на петна, две неизмити четки за бръснене, крем за бръснене и две непочистени самобръсначки. На пода се търкаляха две кърпи, които някога много отдавна сигурно са били бели. Самата баня обаче беше безукорно чиста. Очевидно тук часовоите полагаха грижи за тоалета си.

По-нататък имаше спалня, също толкова занемарена, колкото предишната. Сигурно беше стаята на онзи, когото бях оставил сред камънаците до пътеката.

Върнах се наляво, към централната част, защото сметнах, че там някъде трябва да се намира стаята на лорд Кърксайд. Така беше, но него го нямаше. Стаята му беше точно след онази на спящия боец, стигаше ми само да видя съдържанието на гардероба и бях сигурен. Но леглото беше празно.

Симетричността на замъка ми подсказваше, че следващата стая е баня. Тук обаче онзи воин не би се чувствувал добре — антисептичната и чистота отразяваше вкуса на упадъчната аристокрация. На стената имаше домашна аптечка. Извадих лейкопласт и облепих стъклото на фенерчето, като оставих само малък процеп за светлината. Останалия лейкопласт прибрах в джоба си.

Следващата врата беше заключена, но ключалките от времето на строежа на замъка не бяха кой знае какво. Извадих най-добрия шперц на всички времена — парче твърда целулоидна лента — и го пъхнах в процепа на резето. Леко завъртях дръжката назад, натиснах целулоида и резето щракна. Замрях, защото ми се стори, че звукът е толкова силен, че би разбудил цялата къща, но не чух никакво раздвижване.

Открехнах вратата и отново замрях. В стаята светеше. Прибрах фенерчето и извадих пистолета, застанах на колене, силно се приведох и рязко отворих вратата. После се изправих, влязох, затворих и заключих и се приближих до леглото.

Сюзан Кърксайд не хъркаше, но спеше също толкова дълбоко, като онзи, когото току-що бях оставил. Косата и беше прибрана и за пръв път виждах цялото й лице. Според баща й беше на двайсет и една години, но сега изглеждаше на не повече от седемнайсет. На пода беше паднало някакво списание. До нея на нощното шкафче имаше полупразна чаша вода и флаконче нембутал. Трудно заспиваха тези хора в замъка и това си е.

От умивалника в ъгъла взех кърпа, позабърсах си лицето и главата, вчесах леко косата и изпробвах на огледалото най-добрата си усмивка. Изглеждах като някой от обявите на „Търси се“.

Почти две минути я разтърсвах, докато я събудя или по-скоро докато я изтръгна от забравата и я докарам до някакво полубудно състояние. Пълното пробуждане отне още една минута и вероятно по тази причина нямаше писъци, че посред нощ в стаята й се беше намъкнал непознат. За всеки случай аз през цялото време се усмихвах — чак лицето ме заболя.

— Кой сте вие? — Гласът й трепереше, а в сините й очи светеше уплаха. — Не ме докосвайте! Ще викам!

Хванах я за ръката, за да й покажа, че не всички докосвания са опасни, и казах:

— Няма да те докосна, Сю Кърксайд. Само недей да викаш, моля те. Дори не говори високо. Нали знаеш, че е опасно?

Тя ме погледна. Устните й беззвучно мърдаха, но виждах, че страхът напуска очите й. Внезапно се изправи и седна.

— Вие сте мистър Джонсън от хеликоптера.

— Внимавай — казах с укор. — За подобно нещо ще те арестуват и във „Фоли Бержер“. — Тя се покри с одеялото и аз продължих: — Името ми е Калвърт. Работя за правителството. Идвам като приятел. А ти имаш нужда от помощ, нали така, Сюзан? И ти, и баща ти, лорд Кърксайд.

— Какво искате? — пошепна тя. — Какво правите тук?

— Дошъл съм за да сложа край на неволите ти — отвърнах аз. — И за да си изпрося покана за сватбата ти с Джон Ролинсън. Най-добре е да я направиш към края на идущия месец, какво ще кажеш? Тогава ще ми дадат отпуска.

— Вървете си. — Гласът й беше нисък и отчаян. — Вървете си, защото ще съсипете всичко. Моля ви, вървете си. Ако сте приятел. Моля ви!

Тя наистина искаше да си вървя. Опитах отново:

— Добре са те обработили. Но ако им вярваш, си много наивна. Никой няма да те пусне. Те ще унищожат и най-малката частица, която би могла да се използува като доказателство срещу тях. Всички, които са имали нещо общо с тях.

— Няма! Бях, когато мистър Лаворски обеща на татко, че на никой няма да му се случи нищо. Той каза, че те са бизнесмени, а бизнесмените не убиват.

— Лаворски, така ли? — Погледнах разтревоженото й лице. — Може и да го е казал, само че едва ли е споменал, че за последните три дни са убили четирима души, колкото са и опитите им да убият и мен.

— Лъжете! Това са измислици. Подобни неща отдавна не се случват. Умолявам ви да си вървите!

— Ето как говори дъщерята на потомствен шотландски лорд — грубо отвърнах аз. — За нищо не ставаш. Къде е баща ти?

— Не зная. Снощи към единайсет часа дойдоха мистър Лаворски и капитан Имри — и той е от тях — и го взеха със себе си. Татко не ми каза къде отиват. Той изобщо нищо не ми казва. — Тя млъкна и издърпа ръката си. Скулите й леко се зачервиха. — Какво искате да кажете с това, че не ставам за нищо?

— Той каза ли кога ще се върне?

— Какво значи това, че не ставам за нищо?

— Значи, че си млада и наивна и вярваш на всичко, което ти казват разни закоравели престъпници, а на мен не вярваш. Не вярваш на единствения човек, който се опитва да ви спаси. Вие сте една малка и упорита глупачка, мис Кърксайд. Що се отнася до младия Ролинсън, като изключим това, което го чака, бих казал, че поне от тебе се е отървал.

— Какво значи това? — Не е присъщо на младостта да бъде с безизразно лице, но сега нейното беше точно такова.

— Ако е мъртъв, няма да може да се ожените — брутално отвърнах аз. — А той ще умре. Ще умре поради глупостта на Сю Кърксайд. Защото тя отказва да види истината. — Говорех с вдъхновението на пастор. Свалих си яката и махнах шалчето. — Какво ще кажеш, харесва ли ти?

Гледката никак не й хареса. Руменината изчезна от скулите й. Аз също не се харесах, защото се виждах в огледалото на тоалетната масичка. Творението на Куин беше в пълен разцвет. Цветовете на дъгата образуваха кръг около врата ми.

— Куин? — прошепна тя.

— Познаваш ли го?

— Познавам ги всичките. Или повечето от тях. Готвачът ми каза, че той веднъж се хвалил как навремето бил демонстрирал силата си в цирка. Но се скарал с партньора си за някаква жена и го удушил. По същия начин — тя кимна към врата ми. — Но мислех, че са само хвалби.

— Интересно дали и сега продължаваш да ги смяташ за доброволци мисионери от някое християнско дружество? — присмях й се аз. — Познаваш ли Жак и Крамър?

Тя отново кимна.

— Тази нощ ги убих и двамата. Но преди това те бяха убили един мой приятел. Строшили му врата. А после се опитаха да убият и мен, и шефа ми. Убих и още някакъв тип. И той идваше да ни убива. Май се казваше Хенри. Сега вярваш ли ми? Или още мислиш, че сме клекнали на селската ливада и си играем на „пускам, пускам кърпа“?

Шоковата терапия подействува. Лицето й дори не беше бледо, а с цвят на пепел.

— Мисля, че ще повърна.

— По-късно — отвърнах хладно, макар че ми се щеше да я взема в ръцете си и да й кажа, че чичко й Калвърт ще се погрижи за всичко. Но вместо това продължих със същия студен глас: — Сега нямаме време за подобни отклонения. Искаш да се ожениш, нали така? Отговори ми сега, баща ти каза ли кога ще се върне?

Тя погледна към умивалника, все едно че още се чудеше дали да повръща или не, после погледът й се върна към мен и тя пошепна:

— И вие сте като тях. Убиец.

Хванах я за раменете, разтърсих я и казах яростно:

— Каза ли ти кога ще се върне?

— Не.

Гледаше ме с отвращение. Отдавна никой не ме беше гледал така. Пуснах я.

— Знаеш ли какво правят тези мъже тук?

— Не.

Вярвах й. Сигурно баща й знаеше, но не й беше казал. Лорд Кърксайд едва ли смяташе, че неканените им гости ще си отидат и няма да им направят нищо. Той очевидно се надяваше, че ако не й казва нищо и успее да ги убеди, че тя нищо не знае, те може да я оставят жива. Обаче, ако това беше така, той имаше нужда от психиатър. Макар че го оправдавах — на негово място аз също бих се улавял и за сламка.

— Уверен съм, че знаеш, че годеникът ти е жив — продължих аз. — Брат ти също. А и останалите. Държат ги тук, така ли е?

Тя мълчаливо кимна. Щеше ми се да не ме гледа така.

— Колко са?

— Дузина, ако не и повече. Има и деца. Три момчета и едно момиче.

Точно така. Двете момчета на сержант Макдоналд и момчето и момичето от онази лодка, дето била напуснала Торбей за нощната разходка. Изобщо не вярвах на това, което Лаворски бил казал пред Сюзан — че за тях човешкият живот бил неприкосновен. Но пък не ме учудваше и фактът, че хората от лодките, станали случайни свидетели на незаконните му операции, бяха още живи. За това си имаше основателни причини.

— Къде ги държат? В този замък сигурно има доста подземия и тъмници.

— Дълбоко под земята има винарски изби. От четири месеца не ме пускат да припаря там.

— Сега ще имаш тази възможност. Обличай се и ме води.

— Долу в избите? — Тя направо се втрещи. — Да не сте полудял? От татко зная, че през нощта там има поне трима души на пост. — Сега вече бяха двама, но тя имаше толкова лошо мнение за мен, че не си струваше да й го казвам. — Въоръжени са. Сигурно сте луд. Не отивам никъде.

— Така си и мислех. Ще оставиш годеника си да умре, защото си една жалка страхливка. — Мразех се за тези думи, но нямаше как. — Лорд Кърксайд и благородният Ролинсън. Щастлив баща и дваж по-щастлив годеник.

Тя ме удари и разбрах, че бях спечелил. Без да помръдвам, й казах:

— Стига глупости, че ще събудиш охраната. Обличай се.

Станах и се преместих на долния край на леглото. Докато тя се обличаше, гледах вратата и си мислех за възвишени неща. Почваше да ми писва от жени, които непрекъснато ми повтаряха колко ужасен характер имам.

— Готова съм — каза тя.

Отново беше в познатите ми дрехи — пиратската блуза и джинсите, които й бяха умалели още преди пет-шест години. Чудно как ги обу. Не чух щума от портативната шевна машина.