Устата на гроба

Пета главаСряда привечер — осем и четирийсет вечерта

Една от най-нелепите измислици, разпространявана от хора, които едва ли разбират за какво говорят, е глупашката идея, че смъртта от удавяне била лека и безболезнена и едва ли не приятна. Там е работата, че не е. Това е ужасна смърт. Зная го, защото в момента се давех и не ми беше никак приятно. Главата ми се издуваше сякаш я пълнеха с въздух под налягане, очите и ушите ме боляха ужасно, носът, устата и стомахът ми бяха пълни с вода, а дробовете ми все едно бяха пълни с бензин и горяха. Може би ако отворех уста, за да облекча огнената агония на дробовете, и поемех дълбоко последния си дъх, щеше да настъпи приятната лекота и забравата. Но не ми се вярваше.

Проклетата врата се беше заклещила. Всъщност чудно щеше да е, ако не се беше заклещила след удара в рифа и втория удар в дъното. Бутах вратата, дърпах я и биех по нея с юмруци, но тя не помръдваше. Кръвта гърмеше в ушите ми, огнено менгеме мачкаше гърдите ми и изтласкваше живота от тялото ми. Запънах крака на контролното табло и хванах дръжката на вратата. Получи се нещо като лост. Натисках с всичката сила на отиващия си живот. Кожата на дланите ми се смъкваше, а от натиска тялото ми се изместваше нагоре и назад към вътрешността на корпуса. Дробовете ми вече не издържаха. Струваше ми се, че смъртта не може да е по-лоша от тази агония. От натиска и малкото останал въздух напусна гърлото ми, аз отворих уста и поех последния си дълбок дъх — последната голяма глътка морска вода в живота ми.

Само че не беше вода, а въздух. Противен сгъстен въздух, миришещ на бензин и масло, но все пак въздух. Изобщо не можеше да става въпрос за острия солен въздух на шотландските острови, нито за ухаещия на вино въздух на Егейско море, или пък за въздуха на норвежките борови гори. Не ставаше въпрос и за опиващия като шампанско въздух на Алпите. Бях дишал въздуха на всички тези места, но трябва да кажа, че той не можеше да се сравни със сладостта на сегашната смес от водород, кислород и бензинови и маслени изпарения във въздушната възглавница, която се беше образувала в задната част на хеликоптера — единствената незасегната от куршумите част. За мен това беше най-чистият въздух на света.

Водата покриваше раменете ми. Направих няколко дълбоки вдишвания, за да потуша пожара в дробовете и грохота в главата си, и се преместих назад. Сега водата ми стигаше до гърдите. Протегнах ръка в непрогледния мрак и опипах наоколо, за да видя с колко въздух разполагам. Въздухът беше сгъстен и не можех да преценя хубаво, но реших, че ще е достатъчен за още петнайсетина минути.

Придвижих се още малко наляво, поех дълбоко дъх и се гмурнах. На три метра зад седалката на пилота имаше друга врата, която се надявах да отворя. Намерих мястото веднага, но самата врата я нямаше. Явно се беше откачила при удара — при същия удар, заклещил вратата откъм моята седалка и сега там зееше дупка. Върнах се обратно в горната част на корпуса и отново вдишах сгъстения въздух. Сега вече не ми се стори толкова хубав, колкото първия път.

След като вече знаех, че има откъде да се измъкна, не бързах толкова. Онези горе сигурно ме чакаха с приготвено оръжие, а ако имаше нещо, което да характеризира досегашното им отношение към работата, това беше целенасочената им изчерпателност. За тези типове не съществуваше такова нещо като наполовина свършена работа. Очевидно се бяха добрали дотук с моторна лодка, която нямаше как да не е наблизо. Дори можеше вече да е точно отгоре, на мястото на падането, на хеликоптера, а юнаците от екипажа едва ли си седяха кротко с чаши в ръцете и се поздравяваха с успеха. Сигурно отдавна чакаха с готови фенерчета и дебнеха дали някой няма да изплува. И с пистолети.

Ако някога се върнех на „Файъркрест“, ако някога изобщо пак се свържех с чичо Артър — направо се чудех и маех какво ще му казвам. Вече бях изгубил „Нантвил“ и причинил смъртта на Бейкър и Делмонт. Освен това се бях издал пред неизвестния враг — ако след посещението на фалшивите митничари, които повредиха радиопредавателя ни, това още не беше ясно, то сега вече нямаше никакви съмнения кой бях. Да не говорим, че погубих и лейтенант Скот Уилямс, а флотът загуби един хеликоптер. От четирийсет и осемте часа на чичо Артър оставаха само дванайсет, но бях сигурен, че след като той свършеше с мен, и тях нямаше да ги има. Свършваха и дните ми на таен агент, и то завинаги, с препоръките от него не биха ме взели на работа и като нощен пазач. Но сега всичко това нямаше никакво значение. Бейкър, Делмонт и Уилямс вече ги нямаше. Някой трябваше да плаща и работата беше излязла извън контрола на чичо Артър. При сегашната ситуация обаче никой не би заложил дори едно към хиляда, че този дълг някога ще бъде уреден. Само глупак би се обзаложил при тези условия.

Смътно се питах колко ли ще чакат онези отгоре — в това, че ще чакат, бях абсолютно убеден. Изведнъж усетих някакъв особен солен и сух вкус в устата си — нямаше нищо общо с постоянно влошаващото се качество на въздуха. Той вече беше достатъчно замърсен, но човек може да издържи учудващо дълго време в мръсен въздух, а в моя случай кислород имаше поне за още няколко минути.

Въпросът не беше те колко ще чакат, а колко ще издържа аз. Дали не бях чакал твърде много? Усещах как в гърлото ми панически набъбва някаква буца, която ми пречи да дишам, и то до такава степен, че трябваше да я преодолявам със съзнателно усилие на волята си.

Опитах се да си припомня времето, когато работех на спасителния кораб. От колко време бях под водата и на каква дълбочина? За колко време потънах от повърхността до дъното? Само че при моите обстоятелства времето губеше всякакво значение. Да кажем четирийсет секунди. Някъде на половината път към дъното бях поел последната си глътка въздух, преди нахлулата вода да ме залее. После минута-минута и половина борба със заклещената врата. След това около минута почивка и половин минута за търсене на другата врата. Колко време беше минало след това? Шест минути? Седем? Не по-малко от седем. А не можех да разчитам на повече от общо десет минути. Буцата отново заседна в гърлото ми.

На каква дълбочина бях? Всъщност това беше жизненоважният въпрос. Ако се съдеше по налягането, беше доста дълбоко. Но колко точно? Двайсет метра? Трийсет? Четирийсет? Опитах да си представя картата на пролива на Торбей. Най-дълбоката му точка беше над хиляда и петстотин метра под повърхността и се намираше близо до южния бряг, значи някъде наоколо. А на мен ми стигаха и петстотин метра и всичко беше свършено. Край. Припомних си и таблицата на декомпресията. При десет минути на петстотин метра дълбочина, при изплуване трябва да се спира в продължение на осемнайсет минути. Когато се диша въздух под налягане, излишният азот се натрупва в тъканите, а при изплуване този азот се поема от кръвоносната система, попада в белите дробове и чрез дишането се отделя. Но ако човек изплува твърде бързо, дишането не може да се справи с натрупания азот и в кръвта се образуват азотни мехурчета, което понякога причинява известните спазми при водолазите. Дори и ако бях на триста и петдесет метра, при изплуването си трябваше да спирам за декомпресия в продължение на шест минути, а в моя случай това беше невъзможно. Щях да стана инвалид. От друга страна, бях сигурен, че колкото повече време оставах под водата, толкова по-мъчителни щяха да бъдат спазмите. Изведнъж перспективата да изплувам и да се окажа под прицела на оръжието и безмилостните погледи ми се видя доста привлекателна в сравнение с оставащата алтернатива. Няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да обогатя максимално кръвта си с кислород, издишах и отново вдишах, така че да изпълня и последния кубически сантиметър в дробовете си, и се гмурнах. Промъкнах се през отвора и се устремих към повърхността.

Докато потъвах, нямах представа колко време ми бе отнело това. Сега също не знаех колко време изплувах. Плувах бавно и равномерно, за да не изразходвам прибързано целия си кислород. На всеки няколко секунди изпусках от устата си малко въздух, съвсем малко, за да облекчавам налягането в дробовете. Непрекъснато гледах нагоре, но водата си оставаше мастиленочерна, все едно че си стоях на хиляда метра дълбочина. И изведнъж, точно преди да ми свърши въздухът и дробовете отново да ме заболят, цветът на водата се измени почти незабележимо и главата ми се удари в нещо твърдо и неподвижно. Хванах се за него, изплувах, напълних си дробовете с чудесния солен въздух и зачаках началото на спазмите, на острите и мъчителни болки в ставите. Само че спазми нямаше. Изглежда съм бил потънал на не повече от двеста метра, макар че дори и тогава би трябвало да почувствувам нещо. Вероятно е било по-плитко.

През последните десет минути умът ми, също като всичко останало от тялото ми, беше преживял голям шок, но сигурно беше пострадал повече, тъй като едва сега осъзнах за какво съм се хванал. Беше рулят на някаква лодка, а ако продължавах да се съмнявам, то на около метър пред мен две бавно въртящи се витла лениво разбиваха фосфоресциращата вода. Бях изплувал точно под лодката им. За мой късмет. А би могло да се ударя в едно от витлата и да си разбия главата. Дори и сега, ако кормчията решеше да даде заден ход, щях да бъда засмукан от движението на витлата и да се превърна в нещо, току-що излязло от машина за рязане на салата. Въпреки това реших да не рискувам и да не избързвам.

Отдясно се виждаше рифът, върху който се бяхме разбили. Сега той беше ярко осветен от два мощни прожектора, поставени на кърмата на лодката. Намирахме се на около четирийсет метра от него и двигателят работеше само, за да задържа лодката на едно място срещу вятъра и вълните на прилива. От време на време един друг прожектор описваше кръг по морската повърхност. Не виждах никого от екипажа, но добре знаех какво правеха в момента — изчакваха и наблюдаваха с вдигнати предпазители на пистолетите. Не виждах и самата лодка, но бях сигурен, че ще я позная, ако някога пак се срещна с нея. Извадих ножа от яката си и изрязах на руля дълбок белег с формата на V.

Сега вече чувах и гласове. Говореха четирима души, но нямах никакви трудности при разпознаването им. Дори да надживеех библейския Матусаил, нямаше да забравя нито един от тях.

— Има ли нещо от твоята страна, Куин? — Капитан Имри, организаторът на хайката срещу мен на борда на „Нантвил“.

— Нищо, капитане. — Усетих как косите на тила ми настръхват. Куин. Дъран. Фалшивият митничар. Човекът, който за малко щеше да ме удуши.

— А при тебе, Жак? — отново се обади капитан Имри.

— Нищо, сър. — Специалистът по автоматично оръжие. — Осем минути сме тук, а те потънаха преди петнайсет. Представяте ли си какви дробове трябва да има човек, за да издържи толкова време под водата, капитане?

— Достатъчно — каза Имри. — За свършеното тази вечер ни се полага отделно възнаграждение. Крамър?

— Да, сър? — Същият гърлен глас като на капитана.

— Пълен напред. Нагоре по пролива.

Хвърлих се назад и се гмурнах надолу. Водата над мен закипя, а аз заплувах към рифа на около три метра под повърхността. Не зная колко време плувах така, със сигурност е било по-малко от минута, защото дробовете ми не се чувствуваха както преди четвърт час. Когато вече не можех да издържам, изплувах, но ми се щеше главата ми да е някъде другаде.

Нямаше защо да се притеснявам. Виждах само леко блестящата изчезваща диря на лодката, нищо друго. Прожекторите вече ги нямаше — щом капитан Имри беше казал, че работата е свършена, значи беше свършена. И естествено, по лодката им вече нямаше нито една светлина — нито вътре в кабините, нито дори навигационни светлини. Обърнах се и бавно продължих към рифовете. Стигнах скалите, вкопчих се в тях и известно време събирах сили. Направо не можех да повярвам, че петнайсет минути могат така да изтощят човек. Стоях пет минути, а ми се искаше да е един час. Само че времето не беше на моя страна. Пуснах се и заплувах към брега.

Правех вече трети неуспешен опит да се прехвърля от гумената лодка през фалшборта на „Файъркрест“. Метър и двайсет не повече. Само метър и двайсет, а ми се струваше, че се катеря по Матерхорн. И десетгодишно дете можеше да го направи. Но не и Калвърт. Калвърт беше един много стар човек.

Викнах на Хънслет, но той не се появи. Още три пъти го виках, но без резултат. Яхтата беше тъмна, тиха и безжизнена. Къде ли беше той, по дяволите? Спеше ли, или беше решил да отиде до сушата? Не, не до сушата. Обещал беше да стои на яхтата, в случай, че се обади чичо Артър. Значи си спинкаше в каютата. Усетих как ме обзема яростен гняв. Това вече беше твърде много след всичко, което бях преживял. Твърде много. Ще ми спи, нахалникът. Вече крещях с всичка сила и удрях немощно по стоманения корпус с дръжката на люгера си. Но не се появи никой.

На четвъртия опит успях. Едва-едва, но успях. Няколко секунди се люшках несигурно, легнал по корем върху парапета и стиснал в ръка въжето на гумената лодка, но най-сетне се претърколих на борда. Завързах въжето и отидох да търся Хънслет. Исках да му кажа какво мисля за него.

Само че не можах да му кажа нищо, защото го нямаше на борда. Претърсих „Файъркрест“ от носа до кърмата, но от Хънслет нямаше и следа. Не личеше спешно да му се е наложило да напусне, на масата в салона нямаше остатъци от храна, нито пък в кухненския бокс имаше немити съдове. Не се виждаха и следи от борба — всичко беше спретнато и чисто, както и трябваше да бъде. Само дето Хънслет го нямаше.

Отпуснах се за една-две минути върху канапето в салона и се опитах да открия причина за отсъствието му. За съжаление състоянието ми не позволяваше да стигна до какъвто и да е извод. Отпаднало се придвижих до горната палуба и издърпах лодката. Този път изобщо не ми хрумна да я привързвам към веригата на котвата — освен че физически нямаше да се справя, ми се струваше, че вече няма смисъл. Изпуснах въздуха на лодката и я прибрах заедно с двигателя й в сандъка на кърмата. Ами ако дойдеше някой и започнеше да претърсва? Щеше да получи куршум. Нямаше да ме интересува дали е директор на полицията, шеф на Скотланд Ярд или началник на митницата — първо щях да го прострелям в ръката или крака например, и едва после щях да му изслушам обясненията. А ако беше някой от приятелчетата ми — някой от „Нантвил“ или от рифовете — щях направо да го застрелям.

Прибрах се вътре. Чувствувах, че ще повърна. Хеликоптерът беше на морското дъно. Пилотът също. Половината му гръден кош беше отнесена от куршумите. Имах всички основания да се чувствувам зле. Свалих си дрехите и се избърсах с хавлията. Това сякаш изсмука и последните ми сили. Вярно, че последният час ми дойде доста нанагорно, с цялото това бясно тичане през тъмната гора, паданията, надуването на лодката и прехвърлянето й през проклетите покрити с водорасли камънаци. Всичко това направо ме съсипа, макар че би трябвало да съм трениран. Но как човек да тренира душата си?

Влязох в каютата си и старателно се облякох в чисти дрехи, без да забравям и индийското шалче. Оставените от Куин разноцветни синини се бяха подули до такава степен, че трябваше да вдигна шалчето почти до ушите. Погледнах се в огледалото. Оттам ме гледаше дядо ми. Дядо ми на смъртното си ложе. Лицето ми имаше такъв изтощен и изпит вид, какъвто нормално се свързва с предстояща скорошна гибел. Освен че кръвта го беше напуснала, то беше и цялото изподрано от боровите иглички. Изглеждах като човек, страдащ от обриви. Чувствувах се като човек, страдащ от бубонна чума.

Проверих изправността на люгера и на малкия лилипут. Бяха наред. Върнах се в салона и си налях три пръста уиски. То премина през гърлото ми като пор по дирите на заек в дупката му. Изтощените ми кръвни телца отново се раздвижиха. Струваше ми се, че ако ги стимулирам с още малко от същото лекарство, те дори могат да се разтичат, и тъкмо взимах бутилката, когато чух шум от двигател.

Оставих бутилката, загасих осветлението в салона, макар че тежките завеси бяха спуснати и отвън не се виждаше нищо, и заех позиция зад отворената врата на салона.

Бях сигурен, че тези предпазни мерки са излишни и че това е Хънслет, които се връща от брега, но пък защо тогава не беше използувал дървената лодка, която все още си висеше на лодбалката на кърмата? Вероятно някой го е убедил с някоя много основателна причина да отидат до брега и сега го връща обратно.

Двигателят на лодката утихна, мина на празни обороти, даде заден ход и отново празни обороти. Лек тласък, някакви гласове, някой се качи на борда и шумът на двигателя се отдалечи.

Стъпките на посетителя — беше само един — се насочиха към кабината на щурвала. Уверени стъпки на човек, който знае къде отива. Имаше само едно съмнително нещо. Не бяха стъпките на Хънслет.

Притиснах се към стената, извадих люгера, освободих предпазителя и се подготвих да посрещна посетителя в духа на най-добрите шотландски традиции, които знаех от досегашния си опит.

Чух как вратата на кабината на щурвала се отвори с изщракване и как някаква твърда ръка я затвори. Пред посетителя се движеше ярък лъч от фенерче и се спускаше по четирите стъпала, отделящи кабината от салона. Той се спря на вратата на салона и лъчът описа кръг, докато търсеше ключа за осветлението. Напуснах укритието си и направих три неща — обвих с ръка врата му, забих не особено нежно коляно в кръста му и допрях дулото на люгера в дясното му ухо. Пипах грубо, но си имах основания, защото това можеше да бъде старият ми приятел Куин. Обаче изохкването, което чух, ме убеди, че не е той.

— Това в ухото ти не е слухов апарат, приятелю. Викат му пистолет. Намираш се на един спусък разстояние от по-добрия свят. Гледай да не ме изнервиш.

По-добрият свят май никак не го привличаше. Гостенинът не ме изнерви. Само издаде някакъв гъргорещ звук, като че ли се опитваше да каже нещо или да си поеме дъх, но иначе изобщо не помръдна: стоеше както си беше, абсолютно неподвижен. Отпуснах малко хватката.

— Запали лампата с лявата си ръка. Бавно и внимателно.

Наистина беше много бавен и внимателен. В салона светна.

— Вдигни ръце над главата си. Високо.

Този тип беше направо образцов пленник, правеше точно, каквото му е казано. Обърнах го, заведох го под лампата и му казах да ме погледне.

Беше среден на ръст, облечен спретнато в астраганено палто и кожен руски калпак. Имаше добре поддържана бяла брада и мустаци, а по средата на брадата минаваше симетрична черна ивица — друга такава никога не бях виждал. Загорялото му лице беше доста зачервено — било от ярост, било от задушаване, но най-вероятно и от двете. Той смъкна ръцете си, без да съм му позволил, седна на канапето, извади монокъл, постави го на дясното си око и ме изгледа с хладна ярост. Върнах му погледа, прибрах люгера, налях малко уиски и го подадох на чичо Артър. Контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, К. О. Б. и цялата останала част от азбуката.

— Трябваше да почукате, сър — изрекох с упрек.

— Трябвало да почукам. — Гласът му звучеше приглушено, явно го бях стиснал по-силно, отколкото трябваше. — Винаги ли посрещаш гостите си по този начин?

— Нямам гости, сър. И приятели нямам. Не и в тази част на Шотландия. Тук имам само врагове. Който и да влезе през тази врата, е враг. Не ви очаквах, сър.

— Дано да е така. След това, което ми стори, наистина се надявам да е така. — Той разтри гърлото си, отпи от уискито и се изкашля.

— И аз не смятах да идвам. Знаеш ли колко златни кюлчета има на борда на „Нантвил“?

— Доколкото зная, за около един милион лири.

— Това знаех и аз. Само че милионите са осем. Кюлчета на стойност осем милиона английски лири! Обикновено златото, което пътува от Европа до сейфовете на Форт Нокс в САЩ, е на малки партиди, не повече от осем четиринайсеткилограмови кюлчета наведнъж. За по-безопасно. За по-сигурно. Да не би да стане нещо. Само че този път банката е била сигурна, че нищо няма да се случи, тъй като имахме агенти на борда. Били закъснели с плащанията и затова натоварили шестстотин и четирийсет кюлчета, без да уведомяват никого. Осем милиона лири. Сега банкерите са изпаднали в луда паника. Правителството също е изпаднало в луда паника. И всички си го изкарват на мене.

А той беше дошъл, за да си го изкара на мене.

— Трябваше да ме предупредите, че идвате — обадих се аз.

— Опитах се. Но ти не се свърза с мен в уречения час на обед. Елементарна грешка, Калвърт, и сериозно нарушение. Не спазвате графика. И ти, и Хънслет. Тогава реших, че нещата отиват от развала на провала. Реших лично да се заема с операцията. Пристигнах със самолет и с катер на Кралските военновъздушни сили. — Явно това беше борещият се с вълните на пролива катер, който бях забелязал от хеликоптера на връщане към заливчето. — Къде е Хънслет?

— Не зная, сър.

— Не знаеш? — Говореше с познатия ми безизразен глас, който обаче хич не ме стряскаше. Не е ли малко необичайно за тебе Калвърт, да не знаеш нещо?

— Да, сър. Боя се, че някой го е отстранил, но още не зная как. Какво правихте през последните два часа, сър?

— Какво искащ да кажеш?

Как ми се искаше да престане да тика този проклет монокъл в окото си. Знаех, че монокълът му не е превземка — той почти не виждаше с дясното око — но въпреки това жестът му силно ме дразнеше. В този момент просто нямаше нещо, което да не ме дразни.

— Имам предвид този катер на Кралските военновъздушни сили, с който сте дошли. Той би трябвало да е пристигнал тук още преди два часа. Защо тогава не се качихте на яхтата?

— Качих се. В тази тъмнина за малко да се блъснем във „Файъркрест“. Но нямаше никого. Така че отидох да похапна. Доколкото видях, тук имате само отвратителен консервиран фасул.

— В хотел „Кълъмба“ едва ли биха ви предложили нещо повече. Най-много да добавят и препечени филийки. — Хотел „Кълъмба“ беше единственият хотел в Торбей.

— Аз похапнах пушена пъстърва и филе-миньон с бутилка великолепно бяло рейнско вино. Обядвах на борда на „Шангрила“. — Думите му се придружаваха от лека усмивка.

Ахилесовата пета на чичо Артър отново излизаше наяве. Той страхотно си падаше по лордовете, а в този случай макар и да не ставаше въпрос за лорд, все пак седемцифрените доходи си имаха своето значение.

— На „Шангрила“? — зяпнах го с учудване, но после ми просветна. — Разбирам, разбирам. Бяхте ми казвали, че познавате добре лейди Скурас. Всъщност нея я познавате много добре, а съпруга й добре. Как е старият ми приятел сър Антъни?

— Благодаря, добре — отвърна студено той.

Чичо Артър притежаваше нормално чувство за хумор, но лекомисленото отношение към титуловани милионери не му се виждаше никак забавно.

— А лейди Скурас? — Той се поколеба.

— Хм, ами…

— Не толкова добре. Бледа, измъчена, нещастна и с тъмни сенки под очите. Като мене. Съпругът й я тормози много. Психически и физически. Снощи я унижи пред всички. Над лактите й имаше белези от въже. Как мислите, сър Артър, защо ще има белези от въже?

— Това не е възможно! Пълни фантазии. Познавах предишната лейди Скурас, онази, която почина в болница в началото на годината. Тя…

— Била е на лечение в заведение за душевноболни, доколкото разбрах от Скурас.

— Няма значение. Тя го обожаваше. И той я обожаваше. Не е възможно да се е променил до такава степен. Сър Антъни… сър Антъни е джентълмен.

— Така ли? А бихте ли ми казали как е натрупал първите си милиони? Вярвам, че сте видял и сегашната лейди Скурас?

— Видях я — бавно отвърна той. — Макар че закъсня и се появи едва с филето. — Той не виждаше нищо смешно в това. — Не изглеждаше никак добре и имаше синина на дясното слепоочие. Паднала била, докато се прехвърляла от моторницата на яхтата, ударила се в предпазното перило.

— По-скоро се е ударила в юмрука на съпруга си. Но нека се върнем на първото ви качване на „Файъркрест“. Претърсихте ли яхтата?

— Претърсих. Навсякъде без кърмовата кабина, която беше заключена. Реших, че там има нещо, което не искаш да се вижда от случайни посетители.

— Сега разбирам. Там наистина е имало нещо. И посетители е имало, но не са били случайни. По-скоро те не са искали вие да видите нещото. Там е бил Хънслет заедно с пазачите си. Те са чакали да им съобщят, че съм мъртъв, и после са щели да убият и него или да го затворят някъде. А ако им съобщят, че не съм убит, са щели да ме изчакат и да ме заловят. Или да ни ликвидират и двамата. Защото вече са били уверени, че зная твърде много, за да продължавам да бъда жив. Докато отворят бронираното хранилище на кораба и извадят тоновете злато, ще мине много време. А те знаят, че не разполагат с него и бързат. Очевидно вече са решени на всичко. Но трябва да кажа, че пипат здраво и не пропускат нищо.

— Чакали са да им съобщят, че си мъртъв — повтори механично чичо Артър. — Не разбирам.

— Хеликоптерът, който ми уредихте, сър. Тази вечер ни свалиха със стрелба. Пилотът е мъртъв, а машината е на дъното на морето. Те смятат, че и аз съм загинал.

— Ясно. Ставаш все по-юначен, Калвърт.

Липсата на друга реакция от негова страна беше почти пълна. Сигурно го хващаше питието. Или по-вероятно обмисляше как точно да ми каже, че вече съм безработен. Той запали дълга и тънка тъмна пура, запуфка замислено и продължи:

— Като се върнем в Лондон ми напомни да ти покажа каква характеристика съм ти написал.

— Да, сър. — Това беше значи.

— Преди два дни обядвах със заместник-председателя на Кабинета. Едно от нещата, за които той ме запита, беше коя държава разполага с най-добрите агенти в Европа. Отвърнах, че не зная. Но му казах кой според мен е най-добрият агент в Европа. Филип Калвърт.

— Много любезно от ваша страна, сър. — Ако можех да му отнема пурата, монокъла, уискито и брадата, поне три от които закриваха лицето му във всеки произволен момент, изражението му би могло да ми подскаже какво става в лукавия му мозък. — Но преди трийсет и шест часа смятахте да ме уволнявате.

— Много си наивен — спокойно отвърна чичо Артър, издуха облак дим и продължи: — На едно място в досието ти пише: „Неподходящ за рутинни операции. Губи интерес и се отегчава. Най-работоспособен е, когато работи под изключителен натиск. В такива случаи способностите му са уникални.“ Това е в досието ти, Калвърт. Не ми ли вярваш?

— Не, сър. Ами знаете ли вие какво сте, сър?

— Безскрупулен хитър дявол — каза чичо Артър доволно. — Известна ли ти е текущата ситуация?

— Да, сър.

— Налей ми тогава още едно уиски, момчето ми. Голямо. И започвай да разказваш какво става, какво знаеш и какво мислиш, че знаеш.

Налях му голямо уиски и започнах да му разказвам какво става, какво зная и каквото в момента считах, че е разумно да му кажа.

Той ме изслуша и после каза:

— Значи мислиш, че е Лох Хурон?

— Трябва да е Лох Хурон. Не съм говорил с никого и, доколкото знам, никой не ме е видял. Но някой ме е разпознал. Или някой е предал описанието ми по радиото. Трябва да е било по радиото. Лодката, която ни чакаше с Уилямс, е дошла от Торбей или от място, недалеч от Торбей. От Лох Хурон е било невъзможно да се доберат навреме до източния край на пролива. Някъде наблизо, било в морето, било на сушата, има радиопредавател. В района на Лох Хурон има друг.

— Какво ще кажеш за тази студентска експедиции, която сте видели на южния бряг на Лох Хурон? Така наречената студентска експедиция. Може да са имали на лодката си предавател.

— Не, сър. Бяха най-обикновени брадати момчурляци. — Аз станах и дръпнах встрани завесите на салона. — Казах ви, че лодката им беше повредена и килната на една страна. Само че бяха хвърлили котва на чисто от скали място. Според мен нито те сами са си пробили лодката, нито пък това е случайна авария. Някой друг любезно им е направил тази пробойна. Още един от онези странни инциденти с лодки, които са толкова изобилни по западното крайбрежие на Шотландия.

— Защо дръпна завесите?

— Защото и нас ни очаква подобен инцидент, сър. Тази вечер ще имаме посещение. Онези смятат, че Хънслет и аз сме мъртви. Поне за мен са сигурни, а Хънслет може и да е затворен някъде. Но не могат да оставят яхтата ни току-така, защото празна тя би привлякла подозренията на околните. Значи идват с катер, вдигат котвата и откарват „Файъркрест“ навътре в пролива, а катерът им ги следва. Там отварят дънните клапи, прехвърлят се на катера и свалят шапки, докато „Файъркрест“ бавно потъва. Що се отнася до реакцията на света, аз и Хънслет просто сме станали жертва на нещастен случай.

— И бурните ветрове са ви потопили — кимна чичо Артър. Сигурен ли си, че ще стане така, Калвърт?

— Може да се каже съвсем сигурен.

— Тогава защо дръпна проклетите завеси?

— Не е ясно кога и откъде ще дойдат потопвачите. Най-доброто време за потопяване на морски съд близо до сушата е времето между прилива и отлива, когато човек е сигурен, че потопяваният съд ще потъне точно както и където трябва. Сега тук тази сутрин това време е някъде около един часа. Но ако дотичат след малко, тоест малко след като сме дръпнали завесите, това ще докаже, че търсеният от нас радиопредавател и работещите с него приятелчета трябва да се намират някъде в този район, било в залива, било по крайбрежието.

— Как ще го докаже? — обади се сприхаво чичо Артър. — И защо ще дотичат, както казваш?

— Знаят, че Хънслет е в ръцете им. Аз поне го допускам, защото не мога по никакъв друг начин да си обясня отсъствието му. Мен ме смятат за мъртъв, но не са съвсем сигурни. И изведнъж виждат светлината в прозорците. Какво ли е това, питат се. Да не би Калвърт да се е върнал, от оня свят? Или пък са колеги на Хънслет и Калвърт, които още не познаваме? За тях няма значение кой е — те са длъжни да го елиминират. Веднага. При тези обстоятелства вие няма ли да дотичате?

— Не виждам защо се отнасяш към този въпрос с такава лекомисленост — оплака се чичо Артър.

— Много сте наивен, сър, ако ми позволите да използувам собствения ви израз.

— Първо трябваше да се посъветваш с мен, Калвърт.

Без да променя изражението на лицето си, чичо Артър се размърда почти незабележимо. Беше великолепен администратор, но изпълнителската страна на занаята му куцаше — хич го нямаше, когато се стигнеше до размяна на удари с чорапи, пълни с пясък, или хвърляне на хора от високи скали.

— Нали ти казах, че съм дошъл, за да се заема лично с операцията.

— Съжалявам, сър Артър. По-добре махнете онова нещо в личното ми досие. Дето се казва, че съм най-добрият в Европа.

— Направо ме трогваш — изръмжа чичо Артър. — Значи викаш, че след малко ще дойдат, а? Може би вече са тръгнали насам? Въоръжени убийци, а ние седим и ги чакаме. А пък аз дори нямам и пистолет, по дяволите!

— Няма да ви трябва, но вземете. — И му подадох люгера. Той го взе, провери пълнителя и опита предпазителя, а после го запремята неловко в ръце.

— Не трябва ли да се преместим някъде, Калвърт? Така сме живи мишени.

— Има време, докато дойдат. Най-близката къща или яхта са поне на миля от нас в източна посока. Ще трябва да гребат срещу прилива и вятъра, защото няма да смеят да използуват двигател, така че ги чака дълго гребане. А времето не стига, сър. Тази нощ имаме много работа. Нека отново повторим за Лох Хурон. Студентите ги изключваме, те не могат да отвлекат и гумена лодка, да не говорим за пет големи товарни кораба. Приятелят ни Доналд Макекърн се държи много подозрително. Изглеждаше ми силно притеснен, но е възможно докато ме заплашваше с пушката си, него също да са го заплашвали с половин дузина пушки. Макар че не вярвам, никой професионалист не би рискувал по този начин.

— Може би защото професионалистите знаят, че техен колега-професионалист би си помислил точно това. От друга страна, бил силно притеснен.

— Може да е било от това, че рибата не кълве. А може и да е замесен, макар и непряко. После идват ловците на акули. Имат лодки и ми се видяха доста яки. От друга страна, те живеят тук от години, защото наоколо е пълно с акули, и много лесно може да се провери дали редовно са изпращали рибеното си масло, а и по цялото крайбрежие ги познават и уважават. Едва ли са замесени в нещо. Следва Дъб Сгир. Лорд Кърксайд и хубавата му щерка Сю.

— Лейди Сюзан — каза чичо Артър. Трудно беше да си представя, че в монотонния му и безличен глас може да има хладен упрек, но той някак си го подтигна. — Познавам лорд Кърксайд, разбира се. Тонът му намекваше, че противното би било невъзможно. — И трябва да ти кажа, че дори и да не съм прав за сър Антъни, макар че и за това се обзалагам на сто лири, по отношение на лорд Кърксайд съм абсолютно убеден, че той е неспособен на каквото и да е непочтено или незаконно действие.

— Аз също съм сигурен. Според мен той е голям чешит, но е на страната на закона.

— Ами дъщеря му? Нея не съм виждал.

— Съвременно момиче. Със съвременни дрехи и съвременни приказки. Един вид, всичко ми е ясно и мога и сама да се оправям, благодаря ви. Само че изобщо не е толкова печена, колкото се прави. С една дума, старомодно момиче в модерно облекло.

— Значи са извън подозрение. — Чичо Артър въздъхна с облекчение. — Остават студентите, независимо от неверието ти, или Макекърн и ловците на акули. Аз лично бих се ориентирал към ловците на акули.

Оставих го да се ориентира накъдето си ще. Реших, че е време да отида на горната палуба, и му го казах.

— Идват ли вече?

— Не бих казал, сър. Ще загасим осветлението в салона, защото ще им се стори странно, ако надникнат през прозорците и видят, че вътре няма никой. Но ще оставим да свети в двете каюти и на кърмата. Това ще им обърка зрителните възприятия. Кърмата ще бъде ярко осветена, но по-нататък ще е тъмно. Ние ще се скрием в тъмното.

— Къде в тъмното? — Гласът му не звучеше много уверено.

— Вие заставате в кабината на щурвала. Там вратата се отваря навън. Поставяте си ръката на дръжката и чакате. Щом усетите, че тя започва да се движи, а то ще е бавно, можете да бъдете сигурен, изчаквате вратата да се поотвори и след това я ритвате с всичка сила, малко под бравата. Ако не му счупите носа или не го изхвърлите през борда, поне ще го уредите с комплект изкуствени зъби. За другия или другите ще се погрижа аз.

— Как?

— Ще бъда на покрива на салона. Той е с около един метър по-долу от покрива на кабината на щурвала, така че силуетът ми няма да се вижда на фона на осветената кърма, дори ако идват откъм носа на яхтата.

— И какво можеш да направиш оттам?

— Ще ги ударя с нещо по главата. Една щанга от машинното отделение, обвита с парцал, ще свърши чудесна работа.

— А защо просто не ги заслепим с фенерчета и не им кажем „горе ръцете“? — Чичо Артър очевидно не проявяваше никакъв интерес към плана ми.

— По три причини. Тези хора са много опасни и в никакъв случай не бива да ги оставяме да се окопитят. Вярно, няма да е много спортсменски от наша страна, но само така ще оцелеем. Пък и съм сигурен, че преди това ще ни наблюдават с уред за нощно виждане. И на последно място, звукът се носи много бързо по водата, а вятърът духа към Торбей. Ако се стигне до стрелба, искам да кажа.

Той не каза нищо повече. Заехме позиции и зачакахме. Продължаваше да вали силен дъжд, примесен със западен вятър. Този път дъждът не ме притесняваше, защото бях с мушама. Лежах неподвижно и от време на време раздвижвах пръстите на ръцете си — в дясната ръка стисках щангата, а в лявата — ножа.

Пристигнаха след петнайсет минути. Чух лекото отъркване на гума в десния борд, откъдето се намираше и вратата на кабината на щурвала. Леко подръпнах кордата, преминаваща през задния й прозорец. Кордата беше завързана за ръката на чичо Артър.

Бяха двама. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и чудесно различавах първата фигура, която се покатери на борда точно под мене. Човекът завърза въжето на лодката и изчака другаря си. Двамата заедно тръгнаха напред.

Водачът извика от болка, когато вратата се хрясна с всичка сила в лицето му. Аз нямах чак такъв късмет. Вторият тип имаше котешки реакции и вече се опитваше да се спусне надолу, когато замахвах с щангата. Ударих го по гърба или по рамото, не бях сигурен, и се стоварих върху него. Знаех, че в едната си ръка държи или пистолет, или нож, но ако губех време да търся коя точно ръка е и какво държи, бях загинал. Замахнах с лявата си ръка и той омекна.

Отминах другия гостенин, който лежеше и стенеше до отвора за оттичане на водата, профучах покрай чичо Артър, дръпнах завесите и запалих лампата. След това се върнах, повдигнах стенещия тип, довлякох го в салона и го стоварих на пода. Не ми се виждаше познат. Това обаче не беше чудно, тъй като и собствената му майка или жена му не биха го познали. Чичо Артър очевидно вярваше в добрата работа само, когато тя се върши с желание. Някой пластичен хирург щеше доста да си играе с непознатия.

— Дръжте пистолета си насочен към него, сър — казах аз. — При най-малкото движение го убийте.

Чичо Артър разглеждаше резултата от работата си с леко замаяно изражение. Там, където лицето му не се закриваше от брадата, се виждаше, че е по-бледо от обикновено.

— Но… погледни лицето му. Не можем да го оставим…

— По-добре погледнете това, сър. — Наведох се и вдигнах изпуснатото от гостенина ни оръжие. — Тази играчка е добре позната на американската полиция. Ловна пушка, на която две-трети от цевта и приклада са отрязани. Ако той ви беше пипнал пръв, изобщо нямаше да имате лице. Буквално казано. Така че не се опитвайте да се правите на Флорънс Найтингейл.

Това не беше начинът да се говори на чичо Артър и като се върнехме в Лондон сигурно щеше да има какво да се добави в досието ми. Ако изобщо се върнехме. Само че сега хич не ме интересуваше. Заобиколих чичо Артър и излязох.

От кабината на щурвала взех електрическо фенерче, отново излязох и го насочих към водата, като го закривах с ръка, така че лъчът му да не се вижда на повече от петдесетина метра. Бяха дошли с гумена лодка.

Дори имаше и извънборден двигател. Големи герои, мислели са си, че след добре свършена работа могат да си позволят да не гребат на връщане.

От едно въже направих примка и я метнах върху цилиндровата глава на двигателя. След това, като дърпах ту това въже, ту въжето на лодката, успях да я изтегля на борда за не повече от две минути. Свалих двигателя и преместих лодката на другия борд, за да не ме видят от брега. Светнах с фенерчето и я огледах внимателно, но освен името на производителя, нямаше никакви други надписи, по които да разбера от кой кораб е взета. Нарязах я на панделки и я изхвърлих през борда.

Пак се върнах в кабината на щурвала и отрязах около шест метра електрически проводник, излязох, отидох при трупа и привързах двигателя към краката му. После претърсих джобовете му. Нищо. Така си и знаех, все пак тези типове бяха професионалисти. Закрих фенерчето с ръка и огледах лицето му. Не го бях виждал преди. Взех пистолета, който той продължаваше да стиска в дясната си ръка, откачих скобите на веригите, придържащи задбордния трап, и леко спуснах първо двигателя, а после и трупа. Те безшумно изчезнаха в тъмните води на Торбей. Върнах се в салона, като затворих след себе си и двете врати.

През това време чичо Артър и раненият тип бяха разменили местата си. Непознатият беше станал и се олюляваше до преградата на кабината, като бършеше лицето си с една окървавена кърпа, вероятно предложена му от чичо Артър, и от време на време простенваше. Не го обвинявах, защото и аз бих стенал, ако имах счупен нос, няколко избити предни зъба и основателни съмнения за счупена долна челюст. Чичо Артър, с пистолет в едната ръка и чаша уиски в другата, седеше на канапето и съзерцаваше кървавото си деяние със странна смесица от задоволство и погнуса. Като влязох ме погледна и кимна към пленника ни:

— Изпоцапа целия килим — оплака се той. — Какво ще го правим?

— Ще го предадем на полицията.

— На полицията ли? Нали ми беше казал, че имаш известни резерви към полицията?

— Резерви е меко казано. Само че в един момент трябва да сменим тактиката.

— И другия приятел отвън ли ще предадем на полицията?

— Кой?

— Онзи… ъ-ъ-ъ… съучастникът на този тук.

— Онзи го изхвърлих през борда.

Нещастният килим отново пострада. Чичо Артър трепна и разля уискито си.

— Онзи какво?

— Не се притеснявайте. — Аз посочих надолу. — Дълбочината тук е триста метра, а за краката му съм привързал двайсет килограма метал.

— На… на дъното на морето ли?

— А вие какво мислехте, че ще направя с него? Да го погреба на държавни разноски, така ли? Извинете, не ви казах, че той е мъртъв. Трябваше да го убия.

— Трябваше? Трябваше? — Той изглеждаше разстроен. — Защо, Калвърт?

— Няма „защо“. Направих го с чиста съвест. Или трябваше да го убия, или той щеше да убие мене, а после и вас, и сега и двамата щяхме да бъдем там долу, на неговото място. Необходимо ли е да търсим оправдание за смъртта на хора, които са убивали поне три пъти досега? А дори точно този тип и да не е бил убиец, тази вечер той дойде, за да убива. Убих го със също толкова угризения на съвестта, колкото ако бях настъпил някоя тарантула.

— Да, но ти не можеш да си присвояваш функциите на държавен палач.

— Мога и ще го правя. Щом става въпрос за избор между мен и тях.

— Така е. Прав си — въздъхна той. — Признавам, че има известна разлика между това човек да чете докладите ти за хода на операциите и да участвува в тях заедно с теб. Но признавам и че на моменти се чувствувам по-спокоен, когато си наблизо. Добре тогава, хайде да предаваме този тип на полицията.

— Първо бих искал да отидем до „Шангрила“, сър. За да потърсим Хънслет.

— Разбирам. Да потърсим Хънслет, казваш. А не ти ли е хрумвало, Калвърт, че щом смяташ, че е твърде възможно на „Шангрила“ да ни гледат с лошо око, сигурно няма да ни оставят да го търсим?

— Така е, сър. Само че не възнамерявам да претърсвам „Шангрила“ с пистолет в ръка. Така не бих изминал и два метра. Мисля да ги попитам дали някой не го е виждал. Ако допуснем, че те са престъпниците, не смятате ли, сър, че ще е доста поучително да видим реакциите им, когато на борда се качи човек, когото смятат за мъртъв? Още повече, че този човек идва от яхта, където малко преди това са изпратили двойка убийци. И няма ли да е дваж по-поучително да ги наблюдаваме, докато времето тече, а нито първият, нито вторият убиец се появява на сцената?

— Ако допуснем, че те са престъпниците, разбира се.

— Ще го зная още преди да си тръгнем.

— Ами как ще обясним откъде се познаваме?

— Ако съвестта им е чиста, няма нужда от никакви обяснения. А ако не е, тогава няма да повярват каквото и да им кажем.

От кабината на щурвала взех останалия проводник и отведох пленника в кабината на кърмата. Там му наредих да седне с гръб, опрян в един от генераторите. За съпротива от негова страна и дума не можеше да става. Направих няколко обиколки с проводника около кръста му и го завързах за генератора. Краката му завързах за една от подпорните греди, а ръцете оставих свободни. Така той можеше да се движи и да използува кърпата и кофата със студена вода, за да си почиства раните. Само че не можеше да достигне никакви остри или стъклени предмети, с чиято помощ да се освободи или да се самоубие. Що се отнася до последното, това не ме засягаше особено.

Запалих двигателя, вдигнах котва, включих навигационните светлини и потеглихме към „Шангрила“. Изведнъж вече не се чувствувах никак уморен.