Устоите на Земята (Част втора)

I

Прокобата на Филип провали целия му триумф. Вместо задоволство и тържество, Уилям изпитваше ужас, че ще отиде в ада заради стореното.

Беше му отвърнал много дръзко и с присмех: „Това е адът, монах!“ Но това бе в разгара на щурма. Когато изведе хората си от горящия град, когато копитата на конете им и туптенето на сърцата им забавиха ритъм, когато можеше вече да погледне назад към погрома и да си помисли колко хора беше ранил, изгорил и убил, тогава си спомни гневното лице на Филип, пръста му, сочещ надолу към земните недра и думите му, натежали с орис: „Ще идеш в ада за това!“

До падането на нощта вече бе съвсем потиснат. Войниците му искаха да говорят за набега, да преживеят отново върховите мигове и да се насладят на погрома, но скоро настроението му ги зарази и всички потънаха в хладно мълчание. Прекараха нощта в чифлика на един от по-големите арендатори на Уилям. На вечерята мрачните мъже се напиха до несвяст. Арендаторът, който знаеше как се чувстват обикновено мъжете след битка, бе довел някакви курви от Шайринг, но работата им не потръгна. Уилям лежа буден цялата нощ, обзет от ужас, че може да умре, докато спи и да отиде право в ада.

На другата заран, вместо да се върне в Ърлскасъл, отиде да се види с епископ Уейлрън. Когато пристигна, него го нямаше в палата, но дякон Балдуин му каза, че го очакват да се върне следобед. Уилям изчака в параклиса, вторачен в кръста на олтара и разтреперан въпреки лятната жега.

Най-сетне Уейлрън се върна. Уилям бе готов да му зацелува краката.

Уейлрън нахлу в параклиса с разветия зад него черен халат и каза хладно:

— Какво правиш тук?

Уилям се надигна, мъчейки се да прикрие ужаса си зад фасада на самообладание.

— Току-що опожарих град Кингсбридж…

— Знам — прекъсна го Уейлрън. — Цял ден само това слушам. Какво те е прихванало? Полудял ли си?

Реакцията му го изненада напълно. Не беше обсъждал предварително набега с Уейлрън, защото бе убеден, че ще го одобри: Уейлрън изпитваше ненавист към всеки и всичко, свързано с Кингсбридж, най-вече към приор Филип. Беше очаквал, че ще е доволен, ако не и въодушевен.

— Току-що унищожих най-големия ти враг — каза Уилям. — Сега трябва да изповядам греховете си.

— Не съм изненадан. Казват, че над сто души са изгорели до смърт. — Уейлрън потръпна. — Ужасна смърт.

— Готов съм да се изповядам — повтори Уилям.

Уейлрън поклати глава.

— Не знам дали мога да ти дам опрощение.

— Защо не? — проплака Уилям уплашено.

— Знаеш, че двамата с епископ Хенри на Уинчестър отново минахме на страната на крал Стивън. Не мисля, че кралят ще одобри, ако дам опрощение на поддръжник на кралица Мод.

— Проклет да си, Уейлрън, ти ме склони да взема нейната страна!

Уейлрън сви рамене.

— Смени я отново.

Уилям осъзна, че това бе целта на Уейлрън. Искаше да се закълне отново на Стивън. Ужасът му от опожаряването на Кингсбридж беше престорен: просто предлагаше сделка. Тази мисъл му донесе огромно облекчение, защото означаваше, че отказът да бъде опростен не бе категоричен. Но искаше ли отново да смени страната? Замълча, докато се мъчеше да го обмисли хладнокръвно.

— Стивън печели победи през цялото лято — продължи Уейлрън. — Мод моли съпруга си да се прехвърли от Нормандия, за да й помогне, но той не желае. Вятърът е благоприятен за нас.

Перспективата, която се очертаваше, бе ужасна: Църквата отказва да опрости престъпленията му. Шерифът го обвинява в убийство. Победоносният крал Стивън подкрепя Църквата и шерифа. Осъждат го и увисва на бесилото…

— Бъди като мен и последвай епископ Хенри — той знае накъде духа вятърът — подкани го Уейлрън. — Ако всички се развие добре, Уинчестър ще стане архидиоцез2, а Хенри — архиепископ на Уинчестър — на равна нога с архиепископа на Кентърбъри. А след като Хенри умре, кой знае? Може аз да стана следващият архиепископ. След това… е, вече има английски кардинали — някой ден може да има и английски папа…

Уилям зяпна в Уейлрън, хипнотизиран въпреки страха си от голата амбиция, избила на обикновено каменното лице на епископа. Уейлрън — папа? Всичко беше възможно. Но преките последствия от домогванията на Уейлрън бяха по-важни, а Уилям беше само фигурант в играта му. Мъжът пред него бе спечелил престиж с епископ Хенри благодарение на способността си да поднася Уилям и рицарите на Шайринг на едната или другата страна в гражданската война. Това бе цената, която трябваше да заплати, за да затвори Църквата очи за греховете му.

— Искаш да кажеш… — Гласът му излезе на хрип. Покашля се и опита отново. — Искаш да кажеш, че ще изслушаш изповедта ми, ако се закълна във вярност на Стивън и мина отново на негова страна?

Блясъкът се махна от очите на епископа и лицето му отново стана безизразно.

— Точно това имам предвид.

Уилям нямаше избор, но не виждаше и основание за отказ. Минал бе на страната на Мод, когато изглеждаше, че тя печели и сега бе напълно готов отново да измени, след като изглеждаше, че Стивън надвива. Все едно, щеше да отстъпи пред всичко, за да бъде облекчен от ужаса да гори в ада.

— Съгласен съм — отвърна той без повече колебания. — Само изслушай изповедта ми, веднага.

— Много добре. Да се помолим.

Щом минаха през процедурата с изповедта, Уилям усети как от раменете му се смъкна бремето на вината и отново изпита радостта от триумфа си. Когато излезе от параклиса хората му веднага забелязаха, че духът му се е вдигнал и завикаха възторжено. Уилям им съобщи, че отново ще се бият за крал Стивън според волята Божия, изразена от епископ Уейлрън и това бе повод за празненство. Уейлрън поръча вино.

Докато чакаха да поднесат обяда, Уилям каза:

— Стивън би трябвало да потвърди сега графството ми.

— Би трябвало — съгласи се Уейлрън. — Но това не значи, че ще го направи.

— Но аз се връщам на неговата страна!

— Ричард от Кингсбридж не я е оставял.

Уилям си позволи самодоволна усмивка.

— Мисля, че премахнах заплахата от Ричард.

— О? И как?

— Ричард никога не е имал земя. Единственото, което му помагаше да се прави на рицар, бяха парите на сестра му.

— Не е обичайно, но вършеше работа досега.

— Но сестра му вече няма никакви пари. Вчера запалих стоката й. Тя е в окаяно положение. Също и Ричард.

— В такъв случай е въпрос само на време да изчезне от погледа ни. И тогава, струва ми се, графството ще е твое — кимна Уейлрън одобрително.

Обядът бе готов. Войниците на Уилям насядаха при слугите и зафлиртуваха с перачките в палата. Уилям бе настанен в челото на масата с Уейлрън и архидяконите му. След като вече му бе олекнало, завидя на мъжете с перачките — архидяконите се оказаха скучна компания.

Дякон Балдуин му поднесе блюдо с грах и заговори:

— Лорд Уилям, как ще предотвратите някой друг да направи това, което приор Филип се опита да направи и да открие свой панаир на вълната?

Въпросът го изненада.

— Не биха посмели!

— Друг монах едва ли. Но някой граф би могъл.

— Ще му трябва позволително.

— Може да получи, ако е воювал на страната на Стивън.

— Не и в това графство.

— Балдуин е прав, Уилям — намеси се епископ Уейлрън. — По границите на цялото ви графство има градчета, които биха могли да поддържат панаир на вълната: Уилтън, Дивайзис, Уелс, Марлбъро, Уолингфорд…

— Запалих Кингсбридж, мога да запаля всяко друго място — отвърна Уилям раздразнено. Глътна от виното. Ядоса го, че оспорваха така победата му.

Уейлрън взе франзела пресен хляб и я разчупи, без да яде.

— Кингсбридж е лесен. Няма крепостна стена, няма замък, няма дори голяма църква, за да потърсят хората убежище там — възрази епископът. — И се управлява от монах, който няма рицари или войници. Кингсбридж е беззащитен. Повечето градове не са.

Дякон Балдуин добави:

— А щом свърши гражданската война, който и да я спечели, няма да можете повече да палите град като Кингсбридж безнаказано. Това е нарушение на кралския мир. Никой крал няма да го пренебрегне в мирно време.

Уилям разбра правотата им и това го ядоса.

— Значи цялата работа може да е била за нищо.

Остави ножа на масата. Стомахът му се беше стегнал от напрежение и не можеше повече да яде.

— Алиена, разбира се, е разорена, което оставя известна празнина — каза Уейлрън.

Уилям не схвана мисълта му.

— Какво имате предвид?

— Тази година повечето вълна в графството беше продадена на нея. Какво ще стане следващата година?

— Не знам.

Уейлрън продължи със същия разсъдлив тон:

— Освен приор Филип, всички производители на вълна на мили околовръст са арендатори или на графа, или на епископа. Графът си ти, макар да нямаш още титлата, а аз съм епископът. Ако принудим всички свои арендатори да продават вълната си на нас, ще контролираме две трети от вълнената търговия в графството. Ще продаваме на Панаира на вълната в Шайринг. Няма да е останала достатъчно стока, която да покрие друг панаир, дори някой да получи позволително.

Идеята беше гениална, веднага осъзна Уилям.

— И ще печелим толкова, колкото печелеше Алиена.

— Точно така. — Уейлрън отхапа деликатно от месото пред него и сдъвка замислено. — И тъй, ти опожари Кингсбридж, унищожи най-опасния си враг и създаде нов източник на доход за себе си. Не е зле за един ден.

Уилям отпи здрава глътка от виното усети топлината в стомаха си. Погледна над масата и очите му се спряха на едно добре закръглено тъмнокосо момиче, което се усмихваше кокетно на двама от мъжете му. Може би щеше да я има тази нощ. Знаеше как ще стане. След като я притиснеше в ъгъла и я хвърлеше на пода, щом вдигнеше полата й, щеше да си спомни лицето на Алиена, ужаса и отчаянието й, когато видя как пламнаха чувалите й с вълна. И тогава щеше да може да го направи. Усмихна се и си взе нов къс от сърнешкия бут.

Приор Филип бе потресен до дъното на душата си от изгарянето на Кингсбридж. Изненадващия ход на Уилям, жестокостта на нападението, ужасните сцени, когато тълпата изпадна в паника, кошмарното избиване и собственото му пълно безсилие — всичко това го беше смазало.

Най-лошото от всичко бе смъртта на Том Строителя. Майстор във всяка област от занаята си и надарен с множество умения, от Том се очакваше да продължи строежа на катедралата до пълното й завършване. Беше също тъй най-близкият приятел на Филип извън монашеските среди. Бяха разговаряли поне веднъж на ден и заедно се бяха борили да намерят решения на безкрайното разнообразие от проблеми, пред които се изправяха в огромното си начинание. Том бе притежавал рядкото съчетание от мъдрост и смирение, заради което бе истинска радост да се работи с него. Струваше му се невъзможно, че го няма повече.

Филип имаше чувството, че вече нищо не разбира, че няма никаква реална власт и е негоден да управлява дори обор с крави, още по-малко град с размерите на Кингсбридж. Винаги беше вярвал, че ако дава искрено всичко от себе си и се уповава на Бога, накрая нещата ще се подредят. Изгарянето на Кингсбридж като че ли доказваше грешката му. Изгубил беше всякакъв стимул и по цял ден седеше в къщата си в приората, загледан в догарящата свещ на малкия олтар, обсебен от мрачни и несвързани мисли, потънал в бездействие.

Младият Джак бе този, който съобрази какво трябва да се направи. Беше събрал телата на мъртвите в криптата, прибрал беше ранените в спалните на монасите и организира спешно раздаване на храна за живите на моравата оттатък реката. Времето бе топло и всички спаха на открито. На другия ден след бедствието Джак организира замаяните още хора от града в работни екипи и ги накара да разчистят пепелищата и развалините от манастирския двор, докато Кътбърт Белоглавия и Милий Касиера поръчаха хранителни припаси от околните ферми. На втория ден погребаха мъртвите в сто деветдесет и три нови гроба в северния край на манастирския двор.

Филип просто издаваше заповедите, които Джак предлагаше. Джак му изтъкна, че повечето граждани бяха загубили много малко материални ценности — паянтова колиба и няколко домашни вещи в повечето случаи. Зърното все още си беше по нивите, живата стока — на пасищата, а хорските спестявания си бяха останали там, където стопаните ги бяха заровили — обикновено под огнищата в домовете им, незасегнати от пожара, опустошил града. Най-пострадали бяха търговците, чиято стока бе изгоряла: някои бяха разорени, като Алиена; други държаха част от богатството си скътано на сребърници и щяха да могат да започнат отново. Джак предложи да се заемат веднага с възстановяването на града.

По негово предложение Филип даде извънредно позволение да се сече безплатно дърво в манастирските гори за възстановяване на къщите, но само за една седмица. Заради това Кингсбридж опустя за седем дни, докато всички семейства избираха и сечаха дърветата, с които щяха да съградят новите си домове. През това време Джак помоли Филип да начертае план за новия град. Идеята плени въображението на приора и му помогна да превъзмогне унинието си.

Четири дни без прекъсване работи над своя план. Около манастирските стени щеше да има големи къщи за заможните занаятчии и дюкянджии. Спомни си как е устроен Уинчестър и по същия удобен начин разчерта плана на новия Кингсбридж. Правите улици, достатъчно широки, за да се разминат две коли, щяха стигат до реката. Направи пресечните улички по-тесни. За стандартен парцел за къща избра ширина от двайсет и четири стъпки, достатъчно за фасада на градски имот. Всеки парцел щеше да е сто и двайсет стъпки в дълбочина, за да има място за приличен двор с нужник, зеленчукова градина и конюшня, обор или кочина. Мостът бе изгорял и новият трябваше да се построи на по-удобно място в долния край на новата главна улица. Главният път през града щеше да минава сега от моста право нагоре по хълма, покрай катедралата и после от другата й страна, като в Линкълн. Приорът планираше друга широка улица да води от манастирската порта до нов кей на речния бряг, надолу по течението от моста и покрай речния завой. Така товарите с материал можеха да стигат до приората, без да се използва главната търговска улица. Около новия кей предвиждаше да има съвсем нов квартал от малки къщи: бедните щяха да са надолу по течението на реката и мръсотията им нямаше да замърсява притока на чиста вода за манастира.

Планирането на новия град извади Филип от безпомощния унес, но всеки път щом вдигнеше глава от скиците си, биваше обзет от гняв и скръб за хората, които бе изгубил. Чудеше се дали Уилям Хамли всъщност не е самият въплътен дявол — този мъж причиняваше повече страдание, отколкото изглеждаше възможно за човешко същество. Същото редуване между надежда и мъка прочиташе върху лицата на хората от града, когато се връщаха от гората с товарите си дърва. Джак и другите монаси бяха очертали плана на новия град върху земята с колове и канап и докато хората си избираха парцелите, от време на време някой запитваше мрачно: „Но какъв е смисълът? Може пак да го подпалят другата година.“ Ако имаше някаква надежда за справедливост, някакво очакване, че злодеите може да бъдат наказани, може би хората нямаше да се чувстват толкова безутешни. Но макар Филип да беше писал до Стивън, Мод, епископ Хенри, архиепископа на Кентърбъри и дори до папата, знаеше, че във военно време е малко вероятно толкова могъщ и важен човек като Уилям да бъде изправен на съд.

По-големите парцели в чертежите на Филип се търсеха много въпреки по-високите наеми, тъй че той промени плана, за да станат повече. Почти никой не искаше да строи в по-бедния квартал, но той реши да го остави така, за бъдеща употреба. Десет дни след пожара върху повечето празни места започнаха да израстват нови дървени къщи, а след още седмица повечето бяха довършени. След като хората вдигнеха домовете си, работата на катедралата щеше да започне отново. Строителите получиха надниците си и искаха да харчат парите си, тъй че дюкяните отвориха отново, а слугините и перачките подеха отново работата си за занаятчиите. И тъй, ден след ден, всекидневието в Кингсбридж се връщаше към обичайното.

Но мъртвите бяха толкова много, че градът заприлича на обитаван от призраци. Всяко семейство бе изгубило поне един свой член: дете, майка, съпруг, сестра. Хората не носеха траурни ленти, но бръчките на лицата им издаваха скръбта им толкова явно, колкото голите дървета издаваха зимата. Един от най-поразените бе шестгодишният Джонатан. Обикаляше унил из манастирския двор като изгубена душа и по някое време Филип осъзна, че на детето му липсва Том, който, изглежда, бе прекарвал повече време с малкия, отколкото някой бе забелязал. Щом разбра това, приорът се постара да заделя по час всеки ден за Джони, да му разказва истории, да си играе с него на броене и да слуша речовитото му бърборене.

Филип написа на абатите на всички по-големи бенедиктински манастири в Англия и Франция, като ги попита дали могат да му препоръчат майстор строител, който да замести Том. Приор с неговото положение обикновено щеше да се посъветва с епископа си за това, защото епископите пътуваха много и можеше да са чували за добри строители, но Уейлрън нямаше да му е от полза. Постоянните раздори между двамата правеха работата на Филип по-самотна, отколкото трябваше да е.

Докато приорът чакаше отговорите от абатите, майсторите инстинктивно приеха Алфред за свой водач. Алфред беше синът на Том, освен това бе майстор зидар и от известно време ръководеше свой собствен полунезависим екип на строежа. За съжаление нямаше бащиния си ум, но беше начетен и авторитетен, и постепенно запълваше празнината, оставена от смъртта на Строителя.

Като че ли проблемите и въпросите, които възникваха около строителството, бяха повече, отколкото по времето на Том, а и Алфред сякаш винаги идваше с питане точно когато Джак го нямаше наоколо. Това несъмнено беше естествено: всички в Кингсбридж знаеха, че двамата доведени братя се ненавиждат. Но в резултат Филип отново се оказа обременен от безброй дребни проблеми.

Но с отминаването на седмиците Алфред започна да придобива увереност, докато един ден дойде при него и запита:

— Не бихте ли предпочел катедралата да е със свод?

Замисълът на Том предвиждаше дървен таван над центъра на храма и сводести каменни тавани над по-тесните странични крила.

— Бих предпочел, да — отвърна Филип. — Но се спряхме на дървен таван, за да спестим пари.

Алфред кимна.

— Бедата е, че един дървен таван може да изгори. Каменният свод е устойчив на пожари.

Филип го изгледа за миг, зачуден дали не беше подценил младежа. Не очакваше, че може да предложи промяна в плана на баща си. Това би било по-присъщо за Джак. Но идеята за устойчив на пожари храм звучеше привлекателно, особено след като целият град бе изгорял.

Алфред явно разсъждаваше в същата посока:

— Единствената оцеляла сграда в града след пожара беше енорийската църква.

А новата енорийска църква — построена от него — имаше каменен свод, помисли си Филип. Но се сети за една пречка.

— Съществуващите стени ще понесат ли допълнителната тежест на каменен покрив?

— Ще трябва да укрепим контрафорсите. Ще се издават малко повече навън, нищо повече.

Вече беше мислил за това, забеляза Филип.

— А цената?

— В дългосрочен план ще струва повече, разбира се, и за цялата църква ще са нужни четири години повече да се довърши. Но за ежегодните ви разходи разликата няма да е голяма.

На Филип идеята започна да му харесва все повече.

— Но ще означава ли това, че ще трябва да изчакаме още една година, преди да можем да използваме канцела за служби?

— Не. Камък или дърво, не можем да започнем покрива преди другата пролет, защото подпокривните стени ще трябва да стегнат, преди да поставим още тежест отгоре им. Дървеният таван е по-бърз за строене с няколко месеца. Все пак, тъй или иначе канцелът ще е покрит до края на следващата година.

Филип се замисли. Беше въпрос на баланс между предимството на устойчивия на пожар покрив и недостатъка на още четири години строителство — и още четири години разходи. Допълнителната цена изглеждаше много отдалечена в бъдещето, докато изгодата от безопасността бе непосредствена.

— Мисля, че ще го обсъдя с братята на съвета. Но ми изглежда добра идея.

Алфред му благодари и напусна, а след като си отиде, Филип остана да седи втренчен във вратата и зачуден дали всъщност имаше смисъл да търси нов майстор.

В Деня на жътвата3 Кингсбридж направи великолепно изложение. На заранта всяко домакинство омеси пита — жътвата тъкмо бе започнала, тъй че брашното беше евтино и в изобилие. Който нямаше пещ вкъщи опече питата при съседите си или в огромните пещи на манастира и на двамата градски пекари, Пеги Бакстър и Джак-ат-Новен. По пладне въздухът се изпълни с миризмата на пресен хляб и всички огладняха. Питите бяха изложени на масите, подредени върху моравата отвъд реката и всички обикаляха да им се възхитят. Една не си приличаше с друга. Много от тях бяха с плодове или с някаква плънка: имаше хляб със сушени сливи, хляб със стафиди, хляб с джинджифил, хляб със захар, хляб с лук, хляб с чесън и какво ли още не. Други бяха оцветени в зелено с магданоз, в жълто с жълтък, в червено със сандалово дърво или в мораво с млечка. Имаше пити с всевъзможни чудати форми: триъгълници, конуси, топки, звезди, овали, пирамиди, волути и дори осморки. Други бяха още по-амбициозни: имаше самуни с форма на зайци, мечки, маймуни и дракони. Издигаха се къщи и замъци от хляб. Но най-великолепен по общо съгласие беше хлябът на Елън и Марта, който представляваше катедралата, след като бъдеше завършена, според плана на покойния й съпруг, Том.

Скръбта на Елън беше ужасна гледка. Плакала бе като изтерзана душа нощ след нощ и никой не можеше да я утеши. Дори сега, два месеца по-късно, изглеждаше изпита и с хлътнали очи. Но двете с Марта като че ли съумяваха да се крепят една друга, а направата на хляба като катедрала изглежда им бе донесло малко утеха.

Алиена постоя дълго, загледана в изделието на Елън. Жалко, че и тя не можеше да намери нещо за правене, което да й донесе утеха. Нищо не можеше да я въодушеви. Когато започна опитването на хлябовете, обикаляше апатично от маса на маса, без да хапне залък. Дори не беше искала да си направи къща, докато приор Филип й каза да се вземе в ръце, а Алфред й донесе дърва и възложи на няколко от хората си да й помогнат. Все още се хранеше всеки ден в манастира, когато изобщо се сетеше да яде. Нямаше сили за нищо. Ако й хрумнеше да направи нещо за себе си — да стъкми кухненска пейка от останали от строежа парчета дърво, да довърши стените на дома си, като запълни цепнатините с кал от реката или да направи примка, за да хване птици за ядене, си спомняше колко труд беше хвърлила, за да развие търговията си с вълна и колко бързо бе пропаднало всичко. Тогава губеше всякакво въодушевление. Така живееше ден за ден. Ставаше късно, отиваше до манастира да хапне ако изпита глад, прекарваше по цял ден загледана в течащата река и лягаше да спи в сламата в новата си къща, щом се стъмнеше.

Въпреки унинието си осъзнаваше, че този Празник на жътвата не е нищо повече от преструвка. Градът беше пресъграден и хората си вършеха работата както преди, но бедствието все още хвърляше дълга сянка и тя долавяше дълбокия подмолен страх, скрит зад фасадата на благополучието. Повечето хора умееха по-добре от нея да се преструват, че уж всичко е наред, но всъщност всички споделяха чувството й, че това няма да трае дълго, че каквото и да съградят сега, ще бъде унищожено отново.

Докато стоеше и гледаше вяло купищата хлябове, пристигна Ричард, брат й. Дойде по моста от запустелия град, повел коня си. Отишъл бе да се бие за Стивън още преди бедствието и беше изумен от това, което заварваше.

— Какво, по дяволите, е станало тук? Не мога да намеря къщата ни — целият град се е променил!

— Уилям Хамли дойде в деня на Панаира на вълната с отряд войници и запалиха града — отвърна Алиена.

Брат й пребледня стъписан и белегът на дясното му ухо се наля с кръв.

— Уилям! Оня дявол!

— Имаме нова къща обаче — продължи тя вяло. — Алфред ми я вдигна. Но е много по-малка и е долу при новия кей.

— Какво е станало с теб? — зяпна я Ричард. — Оплешивяла си и веждите ти ги няма.

— Косата ми изгоря.

— Той не е…

Алиена поклати глава.

— Този път не.

Едно от момичетата донесе на Ричард хляб със сол да го опита. Той си отчупи, но не кусна. Изглеждаше стъписан.

— Както и да е, радвам се, че си жив и здрав.

Той кимна.

— Стивън е тръгнал към Оксфорд, където се е скрила Мод. Войната може скоро да свърши. Но ми трябва нов меч — дойдох за малко пари. — Хапна малко от хляба. Лицето му си върна цвета. — Боже, много е вкусен. После можем да си опечем месо.

Изведнъж тя се уплаши от него. Знаеше, че ще й се разгневи, а нямаше сили да го изтърпи.

— Нямам месо.

— Ами, вземи от касапина тогава!

— Не се сърди, Ричард. — Ръцете й затрепериха.

— Не се сърдя — отвърна той раздразнено. — Какво ти става?

— Всичката ми вълна изгоря в пожара — рече тя и го погледна със страх, очаквайки да избухне.

Той се намръщи, погледна я, преглътна и хвърли кората от хляба.

— Всичката?

— Всичката.

— Но трябва да са ти останали някакви пари още.

— Никакви.

— Защо? Винаги държеше онзи сандък с пенита заровен под пода…

— Не и през май. Похарчих ги всички за вълна — до последното пени. И заех четирийсет фунта от горкия Малахи, които не мога да изплатя. Ясно е, че не мога да ти купя нов меч. Не мога дори парче месо да ти купя за вечеря. Напълно разорени сме.

— И как ще я карам тогава? — извика той ядосано. Конят му изпъна уши и застъпва неспокойно на място.

— Не знам! — проплака Алиена. — Не викай, плашиш коня си. — Очите й се насълзиха.

— Уилям Хамли е направил всичко това — процеди Ричард през зъби. — Някой ден ще го заколя като дебела свиня, заклевам се във всички светии.

Алфред дойде при тях. Рошавата му брада бе пълна с трохи, а в ръката си държеше краешник хляб със сливи.

— Опитай от този — предложи на Ричард.

— Не съм гладен — отвърна му сухо той.

Алфред погледна Алиена.

— Какво има?

Ричард отговори вместо нея.

— Току-що ми каза, че сме разорени.

Алфред кимна.

— Всеки загуби по нещо, но Алиена загуби всичко.

— Разбираш какво значи това за мен. — Ричард уж говореше на него, но гледаше нея обвиняващо. — Аз съм свършен. Ако не мога да си набавя въоръжение, ако не мога да платя на хората си и не мога да купя коне, не мога да се бия за крал Стивън. Кариерата ми на рицар е свършила и никога няма да стана граф на Шайринг.

— Алиена би могла да се омъжи за богат мъж — подхвърли Алфред.

Ричард се изсмя презрително.

— Тя ги отхвърли всички.

— Някой от тях би могъл да й предложи отново.

— Как ли пък не. — Лицето на брат й се изкриви в жестока усмивка. — Можем да напишем писма до всички отхвърлени кандидати, да им кажем, че е загубила всичките си пари и вече е готова да премисли…

— Стига. — Алфред сложи ръка на рамото му и Ричард млъкна. Обърна се към нея. — Помниш ли какво ти казах миналата година, на първия обед на енорийското настоятелство?

Сърцето й изстина. Не можеше да повярва, че Алфред ще повдигне отново въпроса. Нямаше сили да се справи с това.

— И се надявам, че помниш отговора ми.

— Все още те обичам.

Ричард ги погледна изненадан.

Алфред продължи:

— Все още искам да се оженя за теб. Алиена, ще бъдеш ли моя жена?

— Не!

Искаше й се да каже още нещо, да добави нещо, което да го направи окончателно и невъзвратимо, но се чувстваше ужасно уморена. Погледна от единия към другия и обратно, и усети, че нищо повече не може да понесе. Обърна им гръб, прекоси бързо моравата и тръгна по моста към града.

Беше уморена и ядосана, че Алфред повтори предложението си пред брат й. Предпочиташе Ричард да не знае за това. Три месеца бяха минали от пожара — защо го беше оставил Алфред чак за този момент? Чакал беше Ричард да се върне и да изиграе хода си пред него.

Вървеше през запустелите нови улици. Всички бяха в манастира и опитваха хлябовете. Къщата й беше в новия бедняшки квартал, долу при кея. Наемите там бяха ниски, но все пак нямаше представа как щеше да го плаща.

Ричард я догони на коня, а после слезе и тръгна до нея.

— Целият град мирише на прясно дърво — подхвърли небрежно. — И всичко е толкова чисто!

Алиена бе свикнала с новия облик на градчето, но той го виждаше за първи път. Наистина беше необичайно чисто. Пожарът беше помел влажното изгнило дърво на старите сгради със сламените покриви, потъмнели с годините от мазната пепел на готварските огнища, с мръсните стари конюшни и вонящите торища. Миришеше на свежо: прясно дърво, прясна слама, прясна тръстика на подовете, дори прясна вар на стените на по-заможните къщи. Огънят като че ли беше обогатил почвата, тъй че по ъглите бяха поникнали диви цветя. Някой бе подхвърлил колко малко хора са се поболели след бедствието, а това подкрепяше теорията, поддържана от много философи, според която болестите се разпространяват от зловонни изпарения.

Умът й се зарея. Ричард беше казал нещо.

— Какво?

— Казах, че не знаех Алфред да ти е предлагал женитба миналата година.

— Мислеше за по-важни неща тогава. Беше някъде по времето, когато плениха Робърт от Глостър.

— Много мило от страна на Алфред, че ти е построил къща.

— Прояви добрина, да. Ето я и нея.

Погледна го, докато оглеждаше къщата. Бе покрусен. Алиена го съжали: роден бе в графски замък и дори голямата градска къща, която имаха преди пожара, беше падение за него. Сега трябваше да свиква с дом, който повече прилягаше на бедни ратаи и вдовици.

Взе юздите на коня му.

— Хайде. Има място за коня отзад.

Преведе голямото животно през едностайната къщичка и го изведе през задната врата. Груби ниски огради разделяха дворовете. Върза жребеца за един кол на оградата и започна да сваля тежкото дървено седло. По изгорялата земя бяха поникнали трева и бурени. Повечето хора бяха изкопали нужници в дворовете си, бяха засадили зеленчуци и построили кочини или курници, но нейният парцел стоеше непокътнат.

Ричард се позадържа вътре, но нямаше много за гледане и скоро излезе при нея.

— Къщата е малко гола — никакви мебели, котлета, паници…

— Нямам никакви пари — отвърна тя вяло.

— И градина не си направила — подхвърли той, докато оглеждаше недоволно из двора.

— Сили нямах — тросна се тя. Подаде му голямото седло и се прибра.

Седна на пода с гръб към стената. Вътре беше хладно. Чуваше как Ричард тимари коня си вън на двора. Докато си седеше, един плъх показа муцуната си от сламата. Хиляди плъхове и мишки трябваше да са измрели в пожара, но ето, че започваха отново да се въдят. Огледа за нещо, с което да го убие, но нищо нямаше под ръка, а гадината бездруго сама се скри.

„Какво да правя?“, помисли си тя. Не можеше да живее така до края на живота си. Но самата идея да започне отначало, я изтощаваше. Беше измъкнала веднъж себе си и брат си от несретата, но усилието бе изчерпало всичките й резерви и не можеше да го направи отново. Трябваше да си избере някакъв пасивен начин на живот, управляван от някой друг, за да може да живее, без да взима решения или да предприема инициативи. Спомни си за госпожа Кейт, която я беше целунала по устните, стиснала беше гърдата й и бе казала: „Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.“ Не, не това. Това никога.

Ричард влезе, понесъл седлото си.

— Като не можеш да се грижиш за себе си, по-добре си намери някой да се грижи за теб.

— Имам си теб.

— Аз не мога да се грижа за тебе!

— Защо не? Аз как се грижих за теб цели шест години!

— Аз воювах… ти само продаваше вълна.

„И заклах един разбойник“, помисли си тя. „И съборих на пода един безчестен свещеник, и те храних, обличах те и те пазех, докато ти не можеше нищо да правиш, освен да хапеш кокалчетата на пръстите си и да гледаш уплашено.“ Но искрата на гнева угасна и тя каза само:

— Пошегувах се, разбира се.

Той изсумтя, после поклати глава раздразнено.

— Все едно, не трябваше да отхвърляш толкова бързо Алфред.

— О, Ричард, за Бога! Млъкни.

— Какво му е лошото на него?

— Нищо му няма на Алфред. Не разбираш ли? На мен ми има нещо.

Той остави седлото на пода и изпъна пръст към нея.

— Точно така, и аз знам какво не ти е наред. Ти си напълно егоистична. Мислиш само за себе си.

Беше толкова чудовищно несправедливо, че не можеше да не се ядоса. Очите й се насълзиха.

— Как можа да кажеш това?

— Защото всичко би се оправило, ако се омъжеше за Алфред, но ти още отказваш.

— Ако се омъжа за Алфред, това няма да ти помогне.

— О, ще ми помогне.

— Как?

— Алфред каза, че би ми помогнал да продължа да воювам, ако съм му шурей. Ще трябва да се огранича малко — не може да си позволи да плати за всичките ми войници — но ми обеща достатъчно за боен кон, нови оръжия и за мой личен скуайър.

— Кога? — изуми се Алиена. — Кога ти каза това?

— Преди малко. В манастира.

Почувства се унизена, а Ричард намери благоприличие да се позасрами. Двамата бяха преговаряли за нея като конетърговци. Стана и без повече приказки излезе от къщата.

Тръгна обратно към манастира и влезе в двора от южната му страна, като прескочи рова до старата воденица. Заради празника воденицата днес беше тиха. Нямаше да мине оттук ако работеше, защото от тропането на тепащите чукове главата я заболяваше ужасно.

Манастирският двор беше пуст, както бе очаквала. Строителният обект бе затихнал. В този час монасите се занимаваха с учение или си почиваха, а всички други днес бяха на моравата. Обиколи гробището в северния край на строежа. Грижливо поддържаните гробове със спретнатите им дървени кръстове и букети свежи цветя казваха истината: градчето все още не беше превъзмогнало бедата. Спря се до каменната гробница на Том, увенчана с простичък каменен ангел, изваян от Джак. „Преди седем години“, спомни си тя, „баща ми уговори съвсем приличен брак за мен. Уилям Хамли не беше нито стар, нито грозен, нито беден. Всяко друго момиче би го приело с въздишка на облекчение. Но аз му отказах и виж какви беди последваха: замъкът ни бе нападнат, затвориха татко, двамата с брат ми станахме несретници… Даже подпалването на Кингсбридж и убийството на Том са заради моя инат.“

Смъртта на Том изглеждаше някак по-тежка от всички други поводи за скръб, може би защото го бяха обичали толкова много хора, може би защото бе вторият баща, който Джак бе изгубил.

„А сега отказвам на друго съвсем приемливо предложение“, каза си Алиена. „Какво ми дава право да съм толкова специална? Придирчивостта ми причини достатъчно неприятности. Трябва да приема Алфред и да съм благодарна, че не се налага да работя за госпожа Кейт.“

Отдалечи се от гроба и излезе на строежа. Застана на средата и се загледа в канцела. Беше довършен до покрива и строителите се подготвяха за следващата фаза, трансептите: вече бяха разчертали плана на земята с колчета и канап и бяха започнали да копаят основите. Високите стени пред нея хвърляха дълги сенки на следобедното слънце. Беше топъл ден, но тук в катедралата бе хладно. Погледа дълго редиците закръглели арки, големи на приземното ниво, малки отгоре и средни на върха. Имаше нещо дълбоко утешително в този неизменен ритъм на арка и колона, арка и колона.

Ако Алфред наистина бе готов да подпомогне Ричард с пари, тя все още имаше възможност да изпълни клетвата пред баща си да се грижи за него, докато си върне графството. В сърцето си знаеше, че трябва да се омъжи за Алфред. Просто все още не можеше да го понесе.

Тръгна по южното странично крило и повлече ръка по стената, докосвайки грапавината на камъните. Връхчетата на пръстите й напипваха плитките жлебове, оставени от острото каменоделско длето. Тук в крилата под прозорците стената бе украсена със сляпа аркада като низ запълнени арки. Нямаше никакво предназначение, но подсилваше усещането за хармония, което Алиена изпитваше, щом се загледаше в сградата. Всичко в катедралата на Том изглеждаше смислено. Може би и животът й беше такъв и всичко в него бе предопределено от някакъв голям план, а тя се държеше като глупав строител, пожелал водопад в канцела.

В югоизточния ъгъл на храма нисък свод извеждаше към тясно спирално стълбище. Усетила някакъв подтик, Алиена мина през него и се заизкачва по стъпалата. Когато изгуби входа от погледа си, а все още не можеше да стигне до върха на стълбището, започна да се чувства особено — имаше чувството, че проходът ще се извива нагоре до безкрай. После видя слънчева светлина: идваше от малка амбразура в стената на куличката, оставена да осветява стъпалата. Най-сетне излезе на широката галерия над крилото. Нямаше прозорци навън, но от вътрешната страна гледаше към непокрития храм. Седна на перваза на една от вътрешните арки и се подпря на колоната. Студеният камък погали страната й. Зачуди се дали Джак го беше изваял. Хрумна й, че ако падне оттук, може да умре. Но всъщност не беше достатъчно високо: можеше просто да си счупи краката и да лежи и примира, докато монасите дойдат и я намерят.

Реши да се качи до клерестория4. Върна се на стълбището и продължи нагоре. Следващият етап беше по-къс, но все пак я достраша и сърцето й тупаше силно, когато се изкачи. Стигна до целта си, която представляваше тесен тунел в стената. Провря се по него, докато излезе на вътрешния перваз на един от широките прозорци. Хвана се за колоната, която раздвояваше прозореца. Когато надникна надолу от седемдесет и петте стъпки височина, затрепери.

Чу стъпки по стъпалата в куличката. Почувства се задъхана като след бягане. Никого не бе видяла. Издебнал ли я беше някой, за да я нападне? Стъпките тръгнаха по прохода. Тя пусна колоната и едва не залитна на ръба. На перваза се появи фигура. Беше Джак. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го чуе.

— Какво правиш тук? — попита я той с тревога.

— Аз… гледах как върви катедралата ви.

Той посочи капитела над главата й.

— Аз го направих.

Алиена вдигна очи. Камъкът беше изваян като фигура на мъж, който крепи на гърба си тежестта на арката. Тялото му беше изкривено от болка. Зяпна в него.

— Точно така се чувствам.

Когато се обърна отново към Джак, той беше до нея и я държеше под мишницата нежно, но здраво.

— Знам.

Погледна надолу. Призля й от страх при мисълта, че може да падне от толкова високо. Той я дръпна за ръката и тя се остави да я поведе в прохода.

Заслизаха по стълбището и излязоха долу. Алиена се чувстваше изнемощяла. Джак се обърна към нея и заговори небрежно:

— Четях в църковния двор, погледнах нагоре и те видях при прозорците.

Вгледа се в младото му лице, така изпълнено със загриженост и нежност. Спомни си защо бе избягала от всички и бе потърсила усамотение тук. Копнееше да го целуне и виждаше същото желание в очите му. Всяка фибра по тялото й нашепваше да се хвърли в прегръдките му, но знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да каже: Обичам те като буря, като лъв, като безпомощна ярост. Но вместо това изрече:

— Мисля, че ще се омъжа за Алфред.

Той я зяпна. Изглеждаше стъписан. После лицето му стана тъжно, с онази старческа мъдра тъга, която не отговаряше на годините му. Помисли си, че ще заплаче, но той се въздържа. Гняв имаше в очите му. Отвори уста, за да й каже нещо, отказа се, поколеба се и най-сетне проговори.

Гласът му излезе като студен вятър.

— По-добре да беше скочила от прозорците.

Обърна й гръб и се върна в църковния двор.

„Изгубих го завинаги“, помисли си Алиена с разбито сърце.

II

Бяха видели Джак да се измъква от църковния двор в Деня на жътвата. Не беше сериозно прегрешение, но го бяха хващали няколко пъти преди и фактът, че бе излязъл, за да говори с неомъжена жена, утежняваше положението му. Нарушението му бе обсъдено на катедралния съвет и му се отреди да бъде поставен под ограничение. Това означаваше, че е ограничен да стои само в чертите на манастира с килиите и криптата, и трябваше да бъде придружаван всеки път, щом тръгнеше за друга сграда.

Джак почти не обърна внимание на това. Тъй опустошен се чувстваше от думите на Алиена, че всичко друго беше без значение. И с бой с камшици да го бяха наказали, щеше да го приеме със същото безразличие.

Разбира се, никой не поставяше под въпрос работата му по катедралата. Но по-голямата част от удоволствието си беше отишло, откакто ръководството бе поето от Алфред. Сега прекарваше следобедите в четене. Латинският му стремително се бе подобрил и вече можеше да чете всичко, макар и бавно. И понеже се очакваше да чете, за да усъвършенства латинския си, а не с друга някоя цел, разрешаваха му да ползва всяка книга, която си хареса. Колкото и да беше малка библиотеката, имаше няколко труда по философия и математика и Джак се потопи в тях с въодушевление.

Повечето от това, което четеше, го разочароваше. Имаше страници, пълни с генеалогии, монотонни описания на чудеса, извършени от отдавна мъртви светци и безкрайни теологични разсъждения. Първата книга, която наистина му допадна, разказваше цялата история от Сътворението на света до основаването на Приората Кингсбридж и когато я довърши, имаше чувството, че знае всичко, което се е случвало някога. След време осъзна несъстоятелността на претенциите на книгата да разказва за всички събития, защото в края на краищата нещата се случваха винаги и навсякъде, не само в Кингсбридж и Англия, но и в Нормандия, Анжу, Париж, Рим, Етиопия и Йерусалим, тъй че авторът трябваше да е допуснал много пропуски. Все пак книгата му даде усещане, каквото никога досега не бе имал. Почувства миналото като разказ, в който събитията водят от едно към друго и осъзна света не като безгранична мистерия, а като нещо цялостно, което би могло да бъде проумяно.

Още по-интригуващи бяха загадките. Един философ питаше защо слаб човек може да измести тежък камък с лост. До този миг това изобщо не бе изглеждало странно на Джак, но сега въпросът го загложди. Веднъж бе прекарал няколко седмици на кариерата и си спомни, че когато един камък не можеше да бъде преместен с железен лост една стъпка дълъг, решението обикновено беше да се използва лост две стъпки дълъг. Защо един и същи мъж не можеше да премести камъка с къс лос, а можеше да го направи с дълъг? Този въпрос водеше към други. Катедралните строители използваха огромно въртящо се колело, за да вдигат големи камъни и дървета до покрива. Товарът в края на въжето бе твърде тежък, за да го вдигне с ръце един мъж, но същият мъж можеше да върти колелото, което навива въжето и товарът да се издига. Как бе възможно това?

Подобни разсъждения го разсейваха за известно време, но мислите му се връщаха отново и отново на Алиена. Стоеше на двора с тежък том разтворен на аналоя и си спомняше онази сутрин в старата воденица, когато я беше целунал. Можеше да си припомни всеки миг от онази целувка, от първия лек допир на устните до възбуждащото трепкане на езика й в устата му. Цялото му тяло се бе притиснало в нейното, тъй че можеше да усети очертанията на гърдите й и бедрата й. Споменът бе толкова силен, че все едно го изживяваше всеки път, отново и отново.

Защо се бе променила тя? Все още вярваше, че онази целувка бе истинска, а последвалата й студенина — фалшива. Чувстваше, че я познава. Тя бе обичлива, чувствена, романтична, с богато въображение и топла. Също така беше безразсъдна и властна, и се беше научила да бъде корава. Но не беше студена, нито жестока, нито безсърдечна. Не беше в характера й да се венчае за пари с мъж, когото не обича. Щеше да е нещастна, щеше да съжали за това, да се поболее от отчаяние. Знаеше го и дълбоко в сърцето си тя също трябваше да го знае.

Веднъж, докато седеше в скрипториума, един манастирски слуга, който метеше пода, спря да си отдъхне, подпря се на метлата и каза:

— Е, голямо празненство ще е в семейството ти, значи.

Джак оглеждаше карта на света, нарисувана на голям лист велен. Вдигна глава. Заговорилият беше стар сбръчкан старец, твърде немощен вече за тежка работа. Сигурно беше сбъркал Джак с някой друг.

— Че защо, Джоузеф?

— Не знаеше ли? Брат ти ще се жени.

— Нямам братя — отвърна по инерция Джак, но сърцето му изстина.

— Ами, доведения ти брат тогаз.

— Не, не знаех. — Трябваше да зададе въпроса. Стисна зъби. — За коя се жени?

— Оная Алиена.

Значи се беше решила, все пак. Джак беше хранил тайна надежда, че ще премисли. Извърна се, за да не види Джоузеф отчаянието на лицето му.

— Виж ти — промърмори той, стараейки се да не издаде чувство в гласа си.

— Оная, да, богатата и важната, дето загуби всичко в пожара.

— Ка… каза ли кога?

— Утре. Ще ги венчаят в новата енорийска църква, дето Алфред я построи.

Утре!

Алиена щеше да се омъжи за Алфред утре. До този момент Джак така и не беше повярвал, че това наистина ще се случи. Реалността се стовари върху него като гръм. Алиена щеше да се омъжи утре. Животът му щеше да свърши утре.

Погледна картата, изпъната на аналоя пред него. Какво толкова му беше важното дали центърът на света е Йерусалим или Уолингфорд? Щеше ли да е по-щастлив, ако знаеше как действат лостовете? Беше казал на Алиена по-скоро да скочи от прозорците, отколкото да се омъжи за Алфред. Това, което трябваше да каже бе, че той, Джак, може като нищо скочи от горе.

Презираше манастира. Монашеството беше глупав начин на живот. Ако не можеше да работи на катедралата и Алиена се омъжеше за някой друг, нямаше за какво да живее.

Още по-лошото бе, че знаеше колко нещастен щеше да е животът й с Алфред. Имаше някои момичета, които може би, повече или по-малко, щяха да са доволни да се омъжат за доведения му брат. Например Едит, онази, която се беше изкикотила, когато й каза колко обича да вае камък. Едит нямаше да очаква много от Алфред, щеше с радост да му угажда и да го слуша, стига да продължи да е заможен и да обича децата им. Но Алиена щеше да мрази всяка минута. Щеше да ненавижда физическата грубост на Алфред, щеше да го презира заради недодялаността му, щеше да е отвратена от злобата му и тъпотата му щеше да я влудява. Бракът с Алфред щеше да е ад за нея.

Как можеше да не разбира това? Джак беше объркан. Какво ставаше в ума й? Разбира се, всичко щеше да е по-добро от това да се венчае за мъж, когото не обича. Беше предизвикала сензация с отказа си да се омъжи за Уилям Хамли преди седем години, а сега толкова пасивно бе приела предложението на друг, също толкова неподходящ за нея. Какво си мислеше изобщо?

Джак трябваше да разбере.

Трябваше да поговори с нея, а манастирът ако искаше, можеше да иде по дяволите.

Нави картата, прибра я в долапа и тръгна към вратата. Джоузеф още се подпираше на метлата.

— Излизаш ли? Мислех, че трябваше да стоиш тук, докато циркуиторът дойде да те прибере.

— Майната му на циркуитора — отвърна Джак и излезе навън.

Когато се появи на източното крило на портиците зърна приор Филип, който идваше от строежа на север. Бързо се обърна, но Филип извика след него:

— Джак! Какво правиш? Трябва да си под ограничение.

До гуша му бе дошло от монашеска дисциплина. Пренебрегна го и тръгна в обратната посока към пътеката, водеща от южния портик към малките къщи край новия кей. Но не извади късмет. В този момент брат Пиер, циркуиторът, излезе на пътеката с двамата си помощници. Видяха Джак и замръзнаха. На кръглото като месечина лице на Пиер се изписа изненада и възмущение.

— Спрете онзи послушник, брате циркуитор! — извика Филип.

Пиер изпъна ръка да го спре. Джак го избута настрана. Пиер почервеня и го сграбчи за ръкава, а Джак издърпа ръката си и го удари с юмрук в носа. Пиер изрева, повече от гняв, отколкото от болка. После двамата му помощници скочиха на Джак.

Бореше се като полудял и почти се измъкна, но щом Пиер се съвзе от удара в носа си и се включи, тримата успяха да го надвият и го събориха на земята. Джак продължи да се бори, побеснял, че тези манастирски конски говна му пречат да стори нещо наистина важно, да говори с Алиена. Не спираше да повтаря:

— Пуснете ме бе, тъпи копелета!

Двамата помощници седнаха върху него. Пиер се изправи и отри с ръкав окървавения си нос. Филип се появи до него.

Въпреки гнева си Джак видя, че Филип също е ядосан, по-ядосан, отколкото го беше виждал някога.

— Няма да търпя това поведение от никого — заговори той с железен тон. — Ти си монах послушник и ще ми се подчиняваш. — Обърна се към Пиер. — Сложете го в стаята за послушание.

— Не! — извика Джак. — Не можете!

— О, мога и още как — каза Филип с гняв.

Стаята за послушание беше малка килия без прозорци под спалното в южния край, близо до нужниците. Използваха я главно да затварят закононарушители, докато чакат присъдата си от съда на приората или да ги прехвърлят в затвора на шерифа в Шайринг. Но понякога служеше като наказателна килия за монаси, извършили сериозни дисциплинарни нарушения, като мърсуване с манастирски слуги.

Но не затварянето го плашеше — плашеше го това, че нямаше да иде да види Алиена.

— Нищо не разбирате! — изрева той на Филип. — Трябва да говоря с Алиена!

Едва ли можеше да каже нещо по-лошо. Филип се ядоса още повече.

— Точно заради говорене с нея бе наказан първоначално!

— Но аз трябва да говоря с нея!

— Единственото, което трябва да направиш, е да се научиш на страх от Бога и подчинение пред старшите си.

— Не си ми никакъв старши, тъп задник такъв! Нищо не си за мен. Пуснете ме, проклети да сте!

— Отнесете го — разпореди мрачно Филип.

Вече се бе събрала малка тълпа и няколко монаси надигнаха Джак за ръце и крака. Мяташе се като риба на кука, но противниците му бяха много. Не можеше да повярва на случващото се. Понесоха го, докато риташе и се мяташе по пътеката до вратата на стаята за послушание. Някой я отвори.

— Хвърлете го вътре! — изръмжа отмъстително брат Пиер.

Люшнаха го назад и го хвърлила във въздуха. Строполи се върху каменния под. Надигна се, изтръпнал от болката от натъртеното и налетя към вратата, но тя се затръшна точно когато се блъсна в нея и след миг железният тежък лост изтупа отвън и ключът се превъртя в ключалката.

Джак заблъска по вратата колкото сила имаше.

— Пуснете ме! — зарева истерично. — Трябва да я спра да не се венчава за него! Пуснете ме!

Отвън не дойде нито звук. Продължи да вика, настояванията му обърнаха на молба, а гласът му спадна до хленч, после до шепот и накрая заплака в безсилния си гняв.

Накрая очите му пресъхнаха и не можеше повече да плаче.

Дръпна се от вратата. Килията не беше съвсем тъмна: изпод вратата се процеждаше малко светлина и вътре можеше смътно да се вижда. Тръгна покрай стените и заопипва. По следите от длетото по камъните личеше, че килията е строена много отдавна. Помещението беше голо и безлично. Представляваше квадрат около шест стъпки, с колона в единия ъгъл и със скосен таван. Явно трябваше да е било част от по-старо помещение, което бе преградено, за да се използва за затвор. На едната стена имаше пролука като за прозорец, но беше здраво запушен с дъски, а и щеше да е твърде тесен, за да пропълзи някой през него, дори да беше отворен. Каменният под бе влажен на допир. Джак долови постоянно шумолене на вода и разбра, че каналът, минаващ през манастира от яза на мелницата сигурно тече под килията. Това обясняваше и защо подът бе от камък, вместо от утъпкана пръст.

Чувстваше се изцеден. Седна на земята, опря гръб в стената и се загледа в резката светлина под вратата — дразнещото напомняне къде искаше да бъде. Как се докара до това положение? Никога не беше вярвал в манастира, изобщо не беше искал да посвети живота си на Бог — дори не вярваше истински в Бог. Беше станал послушник като решение на непосредствен проблем, начин да остане в Кингсбридж при всичко, което обичаше. Беше си мислил, че винаги, когато поиска, може да се махне. Но сега искаше да напусне, искаше го повече, отколкото си беше представял, а не можеше: беше затворник. „Ще удуша приор Филип, още щом се измъкна оттук“, помисли си Джак. „Дори да ме обесят после за това.“

Това го накара да се зачуди кога ще го освободят. Чу звъна на камбаната за вечеря. Определено смятаха да го държат затворен цялата нощ. Сигурно го обсъждаха в момента. Най-лошите монаси щяха да държат да го накажат за седмица — направо си представяше как Пиер и Ремигий настояват за твърда дисциплина. Други, които го харесваха, можеше да кажат, че една нощ е достатъчно наказание. Какво щеше да каже Филип? Той го харесваше, но сега щеше да е ужасно ядосан, особено след като му каза „Никакъв старши не си ми ти, тъп задник, нищо не си за мен.“ Филип щеше да е изкусен да остави най-твърдолинейните да се наложат. Единствената надежда беше да поискат да го изхвърлят веднага от манастира, което според тях щеше да е по-сурово наказание. Така щеше да може да говори с Алиена преди сватбата. Но Филип щеше да е против това. За Филип изгонването на Джак щеше да е признание за поражение.

Светлината под вратата ставаше все по-смътна. Отвън се мръкваше. Джак се зачуди как се очакваше затворниците да облекчават нуждите си. В килията нямаше гърне. Щеше да е нетипично за монасите да пренебрегнат точно тази подробност: държаха на чистотата, дори за грешниците. Огледа отново пода, педя по педя и откри малка дупка в единия ъгъл. Шумът на водата тук беше по-силен и той предположи, че води до подземния канал. Вероятно се предполагаше това да е нужникът му.

Скоро след като направи откритието си, малкият капак на вратата се открехна. Джак скочи на крака. На перваза поставиха купа и комат хляб. Не можа да види лицето на мъжа, който ги остави.

— Кой е там?

— Не ми е позволено да говоря с теб — отвърна монотонно някакъв глас. Само че Джак го позна: беше един стар монах на име Люк.

— Люк, казаха ли колко трябва да стоя тук? — извика Джак.

Той повтори формулата:

— Не ми е позволено да говоря с теб.

— Моля те, Люк, кажи ми, ако знаеш! — настоя Джак умолително, без да го интересува колко жалко може да прозвучи.

Люк отвърна шепнешком:

— Пиер каза седмица, но Филип го направи два дни. — Капакът на прозорчето се затръшна.

— Два дни! — повтори Джак отчаяно. — Но тя ще се е омъжила дотогава!

Отговор не последва.

Джак остана неподвижен и зяпнал в празното. Светлината през процепа беше силна в сравнение с почти пълния мрак вътре и няколко мига не можеше да вижда нищо, докато зрението му най-сетне се нагоди. После новите сълзи в очите му го заслепиха.

Легна на пода. Нищо повече не можеше да направи. Заключен беше тук до понеделника, а дотогава Алиена щеше да е жена на Алфред, щеше да се буди в леглото на Алфред, със семето на Алфред в утробата си. Призля му от мисълта.

Скоро мракът стана катранен. Пипнешком се добра до перваза и пи от купата. Беше чиста вода. Отчупи залък хляб и го сложи в устата си, но не беше гладен и едва го преглътна. Изпи останалата вода и легна отново.

Не заспа, а изпадна в нещо като дрямка, почти като транс и в него преживя като в сън или видение неделните следобеди, които бе имал с Алиена предното лято, когато й разказваше историята за скуайъра, който обичал принцесата и заминал да търси лозата, дето раждала скъпоценни камъни.

Среднощната камбана го извади от дрямката. Вече бе свикнал с монашеския режим и в полунощ беше съвсем буден, макар да му се налагаше да поспи малко следобедите, особено ако на обяд бяха поднасяли месо. Монасите щяха да стават от постелите си и да се редят за процесията от спалното до храма. Бяха точно над Джак, но не можеше да чуе нищо: килията бе съвсем изолирана от шум. Сякаш много скоро след това камбаната би за утренята, която се водеше час след полунощ. Времето течеше бързо, много бързо, защото утре Алиена щеше да е венчана.

В малките предутринни часове заспа въпреки отчаянието си.

Събуди се сепнат. В килията с него имаше някой.

Джак се уплаши.

Беше тъмно като в рог. Шумът на водата сякаш се беше усилил.

— Кой е? — попита с разтреперан глас.

— Аз съм. Не бой се.

— Майко! — Едва не припадна от облекчение. — Как разбра, че съм тук?

— Стария Джоузеф ми каза какво е станало — отвърна тя, без да шепне.

— Тихо! Монасите ще те чуят.

— Няма. Можеш да пееш и да викаш тук, без да те чуят горе. Знам, правила съм го.

Главата му беше пълна с толкова въпроси, че не знаеше кой пръв да зададе.

— Как влезе тук? Вратата отворена ли е? — Пристъпи към нея, изпънал ръце. — О… ти си мокра.

— Водният канал минава отдолу. В пода има един разхлабен камък.

— Откъде знаеш това?

— Баща ти прекара десет месеца в тази килия. — В гласа й имаше трупана от години горчивина.

— Моя баща? Тази килия? Десет месеца?

— Тогава ме научи на всички онези истории.

— Но защо е бил тук?

— Така и не разбрахме — отвърна тя с негодувание. — Беше отвлечен или арестуван — така и не разбра кое от двете — в Нормандия, и го докараха тук. Не говореше английски или латински и нямаше представа къде се намира. Работеше в конюшните около година — там го срещнах. — Гласът й омекна от тъга. — Обикнах го от мига, в който го видях. Беше толкова нежен и мил, и изглеждаше толкова уплашен и нещастен, а пееше като птица. Никой не бе говорил с него от месеци. Толкова се зарадва като му казах няколко думи на френски, мисля, че се влюби в мен просто заради това. — Гневът отново стегна гласа й. — После го сложиха в тази килия. Тогава открих как да вляза тук.

На Джак му хрумна, че трябва да е заченат точно тук, върху студения каменен под. Мисълта го смути и се зарадва, че е толкова тъмно и не може да види майка си.

— Но баща ми трябва да е направил нещо, за да го арестуват така.

— За нищо такова не успя да се сети. А накрая скалъпиха престъпление. Някой му даде потир със скъпоценни камъни и му каза, че може да си тръгне. На миля-две оттук го арестуваха и го обесиха за това.

Плачеше.

— Кой направи това?

— Шерифът на Шайринг, приорът на Кингсбридж… все едно е кой.

— А семейството на баща ми? Трябва да е имал родители, братя и сестри…

— Да, имаше голямо семейство, във Франция.

— Защо не е избягал и не се е върнал там?

— Опита веднъж. Заловиха го и го върнаха. Тогава го сложиха в килията. Можеше да се опита отново, разбира се, след като бяхме открили как да се измъкнем оттук. Но не знаеше пътя към дома си, не знаеше и дума на английски и беше безпаричен. Шансовете му бяха нищожни. Все едно, трябваше да го направи. Но тогава изобщо не мислеше, че ще го обесят.

Джак я прегърна, за да я утеши. Беше мокра и разтреперана. Трябваше да излезе оттук и да се подсуши. Стъписан осъзна, че щом тя можеше да излезе оттук, можеше и той. За няколко мига почти бе забравил за Алиена, докато майка му говореше за баща му. Но сега проумя, че желанието му ще се изпълни — можеше да говори с Алиена преди женитбата й.

— Покажи ми изхода.

Тя преглътна сълзите си.

— Хвани ме за ръката и ще те изведа.

Прекосиха килията и той я усети, че слиза надолу.

— Просто се сниши в канала — каза тя. — Поеми си дълбоко дъх и си пъхни главата отдолу. След това пълзиш срещу течението. Не тръгвай по течението, да не се намериш в монашеския нужник. Ще ти свърши дъха, когато почти си стигнал, само запази спокойствие, продължи да пълзиш още малко и ще се справиш.

Спусна се още надолу и Джак изтърва ръката й.

Намери дупката и се пъхна надолу. Стъпалата му почти моментално докоснаха водата. Когато стъпи на дъното на канала, раменете му все още бяха в килията. Преди да се наведе още, намери камъка и го върна на мястото му, мислейки си злорадо как щяха да се озадачат монасите, щом намереха килията празна.

Водата бе студена. Пое си дълбоко дъх, наведе се на ръце и колене и запълзя срещу течението. Продължи колкото можеше по-бързо, а докато пълзеше си представяше постройките отгоре. Минаваше под прохода, после под трапезарията, магерницата и пекарната. Пътят не беше дълъг, но му се струваше, че пълзи цяла вечност. Опита се да се вдигне над повърхността, но си удари главата в покрива на тунела. Паникьоса се, щом въздухът му взе да свършва и си спомни какво каза майка му. Почти беше стигнал. След няколко мига видя светлина пред себе си. Трябваше да се е разсъмвало, докато си говореха в килията. Пропълзя, докато светлината се оказа над него, а след това се изправи и вдиша с облекчение свежия въздух. Щом възстанови дишането си, излезе от рова.

Майка му се беше преоблякла. Беше с чиста суха рокля и изцеждаше мократа. Беше донесла сухи дрехи и за него. На спретната купчинка на брега го чакаше облеклото, което не бе обличал от половин година: ленена риза, зелена вълнена туника, сив клин и кожени ботуши. Майка му се обърна и Джак съблече тежкото монашеско расо, смъкна сандалите и бързо облече своите си дрехи.

Монашеското расо хвърли в рова. Никога повече нямаше да го облече.

— Какво ще правиш сега? — попита майка му.

— Отивам при Алиена.

— Веднага ли? Много е рано.

— Не мога да чакам.

Тя кимна.

— Бъди нежен. Наранена е.

Джак се наведе да я целуне, после импулсивно я прегърна и притисна до себе си.

— Измъкна ме от затвора — засмя се той. — Каква майка!

Тя се усмихна, но очите й бяха влажни.

Стисна я за довиждане и тръгна.

Вече се беше съмнало съвсем, но наоколо нямаше никой, защото бе неделя. Хората не бяха на работа и използваха възможността да поспят до след изгрев-слънце. Джак не знаеше дали трябва да го е страх, че може да го видят. Имаше ли право приор Филип да гони избягал послушник и да го принуди да се върне? А дори да имаше, щеше ли да го поиска? Не знаеше. Само че Филип беше законът в Кингсбридж, а Джак му се беше опълчил, тъй че можеше да си има неприятности. Но сега не можеше да мисли толкова напред.

Стигна до малката къща на Алиена. Хрумна му, че Ричард може да е вътре. Дано да го нямаше. Все едно, нищо не можеше да направи по въпроса. Отиде до вратата и почука леко.

Кривна глава и се заслуша. Никакъв звук отвътре. Почука отново, по-силно този път и в отговор чу шумолене на слама и стъпки.

— Алиена! — каза той полушепнешком.

Чу я как се доближава до вратата, а след това прозвуча уплашеният й глас:

— Да?

— Отвори!

— Кой е?

— Джак.

— Джак!

После — мълчание. Джак зачака.

Алиена затвори отчаяно очи, отпусна се на вратата и притисна буза в грубото дърво. Не Джак. Не и днес. Не и сега.

Гласът му отново се чу — тих и настойчив шепот.

— Алиена, моля те, отвори вратата, бързо! Ако ме хванат, ще ме върнат пак в килията!

Беше чула, че са го затворили — целият град говореше за това. Явно беше избягал. И бе дошъл направо при нея. Сърцето й затупа бързо. Не можеше да го върне.

Вдигна резето и открехна вратата.

Рижата му коса бе полепнала мокра по главата му все едно, че се беше къпал. Носеше обикновени дрехи, не монашеското си расо. Усмихна й се, сякаш това, че я вижда, бе най-хубавото нещо, което му се е случвало някога. После се намръщи и каза:

— Плакала си.

— Защо си дошъл тук?

— Трябваше да те видя.

— Ще се женя днес.

— Знам. Може ли да вляза?

Знаеше, че няма да е редно да го пусне. Но после се сети, че утре щеше да е жената на Алфред, тъй че това можеше да е последният път, в който изобщо ще може да си говори с Джак насаме. Каза си, че й е все едно дали е редно или не. Отвори по-широко вратата. Джак пристъпи вътре, а тя отново затвори и пусна резето.

Стояха един срещу друг. Алиена се притесни не на шега. Беше я зяпнал с отчаян копнеж както човек умиращ от жажда би гледал водопад.

— Не ме гледай така — промълви тя и извърна лице.

— Не се омъжвай за него.

— Трябва.

— Ще бъдеш нещастна.

— Вече съм нещастна.

— Погледни ме, моля те.

Извърна се отново към него и вдигна очи.

— Моля те, кажи ми защо правиш това.

— Защо да съм длъжна да ти отговоря?

— Заради начина, по който ме целуна в старата мелница.

Тя наведе очи и усети как лицето й пламна. Беше се поддала в онзи ден и оттогава изпитваше срам. Сега той го използваше срещу нея. Замълча. Нямаше оправдание.

— След това охладня — каза той.

Задържа погледа си наведен.

— Бяхме такива приятели — продължи той безмилостно. — Цялото онова лято, на поляната ти, до водопада… моите разкази… бяхме толкова щастливи. Там те целунах веднъж. Помниш ли?

Помнеше, разбира се, макар да се беше залъгвала, че изобщо не се е случвало. Сега споменът разтопи сърцето й и тя го погледна през сълзи.

— После направих мелницата да може да тепа плата ти. Бях толкова доволен, че мога да ти помогна. Беше толкова развълнувана като го видя. После отново се целунахме, но този път не беше малка целувка като първата. Този път беше… страстна. — О, Господи, да, помисли си тя и се изчерви отново, и задиша задъхано; и й се искаше да спре, но той продължи. — Държахме се притиснати един до друг, целувахме се дълго. Ти отвори устата си…

— Спри! — извика тя.

— Защо? — каза той грубо. — Какво лошо имаше в това? Защо охладня?

— Защото ме е страх! — отвърна тя, без да мисли и избухна в сълзи. Зарови лицето си в ръце и захлипа. След малко усети дланите му на треперещите си рамене. Не се отдръпна, а после той нежно я прегърна. Тя смъкна ръце от лицето си и заплака в зелената му туника.

Прегърна го през кръста.

Той допря страната си до косата й — грозната й къса безформена коса, още непораснала след пожара — и я погали по гърба като малко дете. Искаше й се да остане така вечно. Но той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите и попита:

— Защо те плаши това?

Знаеше отговора, но не можеше да му го каже. Тръсна глава и отстъпи назад, но той я хвана за китките и я задържа до себе си.

— Слушай, Алиена. Искам да знаеш колко ужасно беше това за мен. Ти като че ли ме обичаше, после като че ли ме мразеше, а сега ще се омъжиш за доведения ми брат. Не разбирам. Нищо не знам за тези неща, никога не съм бил влюбен преди. Всичко е толкова болезнено. Не мога да намеря думи да ти опиша колко ми е зле. Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ми обясниш защо трябваше да преживея всичко това?

Чувстваше се изпълнена с угризения. Мисълта, че го бе наранила така жестоко, след като той толкова я беше обичал. Чувстваше се засрамена от начина, по който се бе отнесла с него. Беше й дал само хубави неща, а тя бе съсипала живота му. Длъжна бе да даде обяснение.

— Джак, преди много време ме сполетя нещо. Нещо наистина ужасно, нещо, което си наложих да забравя за години. Не исках никога повече да мисля за това, но когато ти ме целуна така всичко се върна в мен и не можех да го понеса.

— Какво е било? Какво се е случило?

— След като баща ми беше затворен, живеехме в замъка. Двамата с Ричард и един слуга на име Матю. И една нощ Уилям Хамли дойде и ни изхвърли.

Той присви очи.

— И?

— Убиха горкия Матю.

Разбираше, че не му казва цялата истина.

— Защо?

— Кое защо?

— Защо убиха слугата ви?

— Защото той се опита да ги спре.

По лицето й вече се стичаха сълзи, а гърлото й се стягаше всеки път, щом понечеше да заговори все едно, че думите я задавяха. Тя поклати безпомощно глава и се опита да се обърне, но Джак не я пусна.

Гласът му бе нежен като целувка, когато я попита:

— Да ги спре да направят какво?

Изведнъж разбра, че може да му го каже и всичко се изсипа наведнъж.

— Те ме насилиха. Конярят ме държеше на пода, а Уилям се качи върху мен, но още се борих и тогава отрязаха парче месо от ухото на Ричард, и казаха, че може още да отрежат. — Вече хлипаше от облекчение, неизразимо благодарна, че най-после може да говори за това. Погледна го в очите: — Тъй че разтворих краката си и Уилям ми го направи, докато конярят принуди Ричард да гледа.

— Съжалявам — прошепна Джак. — Чух приказки, но не бях си помислял… Скъпа Алиена, как са могли?

Трябваше да му каже всичко.

— После, след като ми го направи Уилям, конярят също го направи.

Джак затвори очи. Лицето му бе пребледняло и изопнато.

— А след това, когато двамата с теб се целунахме, прииска ми се да го направиш ти и това ми напомни за Уилям и коняря му, и се почувствах толкова ужасно, и се уплаших, и избягах. Затова бях толкова зла с теб и те направих нещастен. Съжалявам.

— Прощавам ти — прошепна той. Придърпа я към себе си и тя се остави да я прегърне отново. Беше толкова успокояващо.

Усети го, че потръпва и попита с тревога:

— Отвратих ли те?

Той я погледна.

— Обожавам те.

Наведе се и я целуна по устата.

Тя замръзна. Не беше искала това. Джак леко я отдръпна и я целуна отново. Допирът на устните му върху нейните бе много мек. Благодарна, в приятелски жест тя съвсем леко присви устни и ги отпусна отново, в смътно ехо на целувката му. Окуражен, той отново задвижи устните си по нейните. Усещаше топлия му дъх на лицето си. После едва-едва разтвори устата си. Алиена бързо се отдръпна.

Беше уязвен.

— Толкова ли е лошо?

Всъщност, тя вече не се страхуваше като преди. Беше му казала ужасната истина за себе си, а той не беше се отдръпнал отвратен. Остана си също толкова нежен и мил като всякога. Извърна глава и той я целуна отново. Нищо страшно нямаше в това. Нищо заплашително, нищо буйно и неудържимо, никакво насилие, омраза или надмощие. Точно обратното. Тази целувка бе споделена наслада.

Устните му се разтвориха и тя усети върха на езика му. Стегна се. Езикът му я погали по устните и тя се отпусна отново. Засмука нежно долната й устна, после каза:

— Би ли направила същото като последния път?

— Какво направих?

— Ще ти покажа. Отвори устата си, съвсем мъничко.

Тя го послуша и отново усети езика му. Докосна устните й, пропълзя между разтворените й зъби и затърси в устата й, докато намери езика й. Тя леко се отдръпна.

— Ето. Това направи.

— Нима? — Беше изумена.

— Да. — Джак се усмихна, а след това изведнъж стана сериозен. — Само ако го направиш пак, това ще компенсира цялата мъка от последните девет месеца.

Тя вдигна отново лице и затвори очите си. След малко усети устните му върху своите. Разтвори устни, поколеба се, после плахо пъхна езика си в устата му. Щом го направи, спомни си какво бе изпитала предния път, в старата мелница и онази възторжена наслада се върна. Изпълни я желание да го държи до себе си, да докосва кожата и косата му, да усеща мускулите и костите му, да бъде в него и той да е в нея. Езиците им се сплетоха и вместо да се почувства смутена и малко отвратена, обзе я възбуда от това, че правят нещо толкова интимно.

Вече бяха задъхани. Джак държеше главата й в ръцете си. Тя галеше раменете му, гърба, после бедрата му, усещаше издутите му стегнати мускули. Сърцето й биеше силно в гърдите. Най-сетне прекъсна целувката, останала без дъх.

Погледна го. Беше зачервен и задъхан, а лицето му беше грейнало от желание. След малко отново се наведе напред, но вместо да го целуне по устата вдигна брадичката му и зацелува нежната кожа на гърлото му. Чу собствения си изпълнен с наслада стон. Той още повече наведе глава и погали с устни издутата й гръд. Зърната й бяха настръхнали под грапавата тъкан на ленената й нощница, непоносимо чувствителни. Устните му се стегнаха около зърното й.

— Лекичко — прошепна тя боязливо.

Целуна зърното й през лена и макар да беше възможно най-нежен, сладостното усещане бе толкова остро, че все едно я захапа и тя изохка.

После се смъкна на колене пред нея.

Притисна лицето си в скута й. До този момент цялото усещане бе на гърдите й, но сега изведнъж пробяга надолу и пламна в слабините й. Той намери ръба на нощницата й и я вдигна до кръста. Загледа го, уплашена как ще реагира: винаги се беше срамувала от това, че е толкова окосмена там долу. Но той не беше отблъснат. Всъщност се наведе и я целуна нежно точно там, сякаш беше най-хубавото нещо на света.

Тя също се смъкна на колене пред него. Вече беше задъхана все едно, че бе пробягала цяла миля. Искаше го ужасно. Гърлото й бе пресъхнало от желание. Отпусна ръце на коленете му, после едната й ръка се плъзна под туниката му. Никога не беше докосвала мъжки член. Беше горещ, сух и твърд като дъска. Джак затвори очи и простена гърлено, докато връхчетата на пръстите й обхождаха дължината му. Вдигна туниката му, наведе се и го целуна също както той я беше целунал, леко погалване с устните. Върхът му беше набъбнал, изпънат като барабан и влажен.

Изведнъж я обзе желание да му покаже гърдите си. Изправи се отново. Той отвори очи. Докато го гледаше, издърпа бързо нощницата си през главата и я захвърли. Вече беше съвсем гола. Изпитваше неудобство, но чувството беше възхитително хубаво в своето неприличие. Джак зяпна омагьосан в гърдите й.

— Толкова са красиви — промълви той.

— Наистина ли? Винаги съм си мислела, че са прекалено големи.

— Прекалено големи! — възмути се той искрено. Пресегна се и докосна лявата й гръд с дясната си ръка. Нежно погали кожата й с връхчетата на пръстите си. Тя погледна надолу да види какво прави. След малко й се дощя да бъде по-груб. Взе ръцете му в своите и ги притисна до гърдите си.

— Направи го по-силно — изхриптя гласът й. — Искам да те усетя по-силно.

Думите й го възбудиха. Стисна гърдите й, след това хвана зърната й между пръстите си и ги защипа само колкото да я заболи малко. Усещането я подлуди. Умът й се замая и беше напълно обсебена от допира на тялото му до нейното.

— Свали дрехите си — прошепна дрезгаво. — Искам да те гледам.

Той смъкна туниката си долната риза, ботушите си и клина и отново коленичи пред нея. Рижата му коса засъхваше в безредни къдрици. Тялото му беше тънко и бяло, с кокалести рамене и бедра. Изглеждаше жилав и стегнат, млад и жизнен. Членът му стърчеше като копие от кафявите косми на слабините му. Изведнъж й се дощя да го целуне по гърдите. Наведе се напред и погали с устни плоските мъжки зърна. Те настръхнаха също като нейните. Засмука ги нежно, за да му даде същата наслада, с която той я беше дарил. Погали косата му.

Вече го искаше в себе си, бързо.

Усети, че се колебае какво да направи.

— Джак. Девствен ли си?

Той кимна, с малко глуповата физиономия.

— Радвам се — каза тя задъхано. — Толкова се радвам.

Хвана ръката му и я постави между краката си. Беше набъбнала и много чувствителна там, и допирът му я разтърси.

— Усети ме — прошепна му и пръстите му я обходиха. — Проникни вътре. — Пръстът му боязливо навлезе в нея. Беше овлажняла от страст. — Ето там — прошепна му с наслада. — Там трябва да влезе. — Отдръпна ръката му и легна в сламата.

Джак легна върху нея, опря се на лакът и я целуна по устата. Усети го как проникна малко и спря.

— Какво има?

— Усещам го толкова тясно. Страх ме е да не те заболи.

— Натисни по-силно. Толкова те искам, че ми е все едно дали ще боли.

Усети тласъка му. Заболя повече, отколкото бе очаквала, но само за миг, а след това се почувства възхитително изпълнена. Погледна го. Той леко се отдръпна и проникна отново, а тя се отзова на тласъка му. Усмихна му се.

— Изобщо не знаех, че е толкова хубаво.

Притвори очи. Беше непоносимо хубаво.

Той се задвижи и с ритмичните удари слабините й запулсираха от наслада. Чу възбудените си стонове, излизащи от гърлото й всеки път, щом телата им се докоснеха. Джак се наведе, тъй че гърдите му докоснаха зърната й и тя усети горещия му дъх върху лицето си. Заби пръсти в коравия му гръб. Стоновете й преминаха във викове. Изведнъж изпита нужда да го целува. Зарови шепи в къдриците му и придърпа главата му към себе си. Целуна устните му силно, после езикът й се заби в устата му и се задвижи все по-бързо и по-бързо. Това, че членът му беше в нея й, а езикът й в устата му, я влуди от удоволствие. Усети как я разтърси неистов спазъм, толкова силен, че все едно падаше от кон на земята. Извика силно, отвори очи и се взря в неговите, и каза името му, а след това я заля нова вълна, и още една, и още една; а после тялото му се изви и той също извика, и тя усети горещото му изригване в себе си, и това още повече я възбуди, разтърси се, отново и отново, толкова пъти, че изгуби броя им, докато най-сетне чувството започна да заглъхва и тя се отпусна и застина.

Беше твърде изтощена, за да може да проговори или да се движи, но усети тежестта на Джак, отпуснал се върху нея, с кокалестите му бедра върху нейните, с гръдта му, смачкала меките й гърди, с устата му до ухото й, пръстите му — заплетени в косата й. Помисли си смътно: ето какво трябва да е, между мъже и жени; ето защо всички вдигат толкова шум за това; ето защо мъже и жени се обичат толкова.

Дъхът на Джак затихна и се изравни, а тялото му се отпусна съвсем. Беше заспал.

Тя извърна глава и го целуна по лицето. Не беше много тежък. Искаше й се да остане така, заспал върху нея, цяла вечност.

Тази мисъл я накара да се опомни.

Днес бе денят на сватбата й.

„Боже Господи“, помисли си тя, „какво направих?“

Заплака.

След малко Джак се събуди.

С изгаряща нежност пресуши сълзите по бузите й.

— О, Джак, искам да се омъжа за теб — промълви тя.

— Точно това ще направим, тогава — отвърна той с нескрита радост в гласа си.

Беше я разбрал погрешно и от това стана й още по-зле.

— Обаче не мога — простена тя, а сълзите й рукнаха като река.

— Но след това…

— Знам…

— След това, което стана, трябва да се омъжиш за мен!

— Не мога — повтори тя. — Изгубих всичките си пари, а ти нямаш нищо.

Той се надигна на лакти.

— Имам ръцете си — каза пламенно. — Аз съм най-добрият ваятел на камък на мили околовръст.

— Ти си прогонен…

— Все едно. Мога да работя на всеки строеж на света.

Тя поклати тъжно глава.

— Не е достатъчно. Трябва да мисля за Ричард.

— Защо? — възмути се той. — Какво общо има всичко това с Ричард? Той може да се грижи сам за себе си.

Изведнъж Джак заприлича на обидено хлапе и Алиена си даде сметка за разликата във възрастта им: беше с пет години по-млад от нея и все още си мислеше, че има право да бъде щастлив.

— Докато татко умираше, аз се заклех пред него, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф на Шайринг.

— Но това може да не стане никога!

— Обаче клетвата си е клетва.

На лицето на Джак се изписа объркване. Смъкна се от нея и омекналият му пенис се измъкна от утробата й. Заболя я от усещането. С тъга си помисли, че никога повече няма да го усети в себе си.

— Не може да го казваш сериозно — заговори той. — Една клетва е само думи! Нищо не е, в сравнение с това. Това е истинско, това сме ти и аз. — Погледна гърдите й, после се пресегна и докосна къдравите косми между краката й. Беше толкова мъчително, че го усети като удар с камшик. Той видя как потръпна и спря.

За миг бе на ръба да каже: Да, добре, хайде да избягаме заедно още сега, и може би ако бе продължил да я гали, щеше да го изрече. Но разумът се върна.

— Ще се омъжа за Алфред.

— Това е нелепо.

— Това е единственият начин.

Той заби поглед в нея.

— Просто не ти вярвам.

— Истина е.

— Не мога да се откажа от теб. Не мога, не мога. — Гласът му затрепери и той едва сподави плача.

Опита се да го вразуми, да убеди всъщност по-скоро себе си, отколкото него.

— Какъв смисъл има да престъпя клетвата към баща си, за да дам брачна клетва на теб? Ако наруша първата клетва, втората няма да значи нищо.

— Все ми е едно. Не ти искам клетвите. Просто искам да сме заедно завинаги и да правим любов всеки път, щом го пожелаем.

Беше представата на осемнайсетгодишен за брака, разбра тя, но го премълча. Щеше с радост да я приеме, ако беше свободна.

— Не мога да направя каквото искам — каза с тъга. — Не съм господарка на съдбата си.

— Това, което правиш, е грешно. Искам да кажа, зло. Да се откажеш така от щастието си е все едно да метнеш диамант в океана. По-лошо е от всякакъв грях.

Изведнъж я порази мисълта, че майка й щеше да е съгласна с тези думи. Не беше сигурна откъде го знаеше. Потисна мисълта в себе си.

— Никога няма да мога да съм щастлива, дори с теб, ако трябва да живея с угризението, че съм нарушила клетвата пред баща ми.

— Интересуват те повече баща ти и брат ти, отколкото аз — каза той и за първи път прозвуча сприхаво.

— Не…

— Какво тогава?

Явно беше настроен да спори, но тя обмисли въпроса сериозно.

— Предполагам това означава, че клетвата ми пред баща ми е по-важна от любовта ми към теб.

— Нима? — възкликна той невярващо. — Наистина ли?

— Да, наистина — отвърна тя с натежало сърце и думите прозвучаха като погребален звън.

— Значи няма какво повече да си кажем.

— Само… че съжалявам.

Той се изправи. Обърна се с гръб към нея и навлече долната си риза. Тя се загледа в дългото му стройно тяло. По краката му имаше много червени къдрави косъмчета. Облече бързо ризата и туниката си, после нахлузи клина си и ботушите. Всичко стана някак твърде бързо.

— Ще бъдеш ужасно нещастна — предрече Джак.

Опитваше се да бъде зъл, но не успяваше, а тя долови състраданието в гласа му.

— Да, нещастна съм. Би ли… би ли казал поне, че ме уважаваш за решението ми?

— Не — отвърна й без колебание. — Не. Презирам те за това.

Седеше гола, загледана в него. Разплака се.

— Май е по-добре да си… вървя. — Гласът му потрепера на последната дума.

— Да, върви си — изхлипа тя.

Тръгна към вратата.

— Джак!

Той се обърна.

— Пожелай ми късмет… Джак?

Той вдигна резето.

— Пожелавам… — Замълча, с пресъхнало гърло. Наведе очи към пода, после отново ги вдигна към нея. Този път гласът му излезе на шепот.

— Пожелавам ти късмет.

И излезе навън.

Къщата на Том вече бе на Елън, но също така беше дом и на Алфред, тъй че тази сутрин бе пълна с хора, които приготвяха сватбеното пиршество под наставленията на Марта, тринайсетгодишната му сестра, докато майката на Джак гледаше отстрани безутешно. Алфред беше там с кърпа в ръката, канеше се да слезе до реката — жените се къпеха веднъж месечно, а мъжете на Великден и Архангеловден, но според традицията човек трябваше да се окъпе сутринта в деня на сватбата си. Всичко затихна, когато Джак влезе.

— Какво искаш? — попита Алфред.

— Искам да отмениш сватбата — отвърна Джак.

— Я се разкарай.

Джак осъзна, че е започнал лошо. Трябваше да се опита да избегне караницата. Това, което предлагаше, бе в интерес и на Алфред, стига да можеше да го накара да разбере.

— Алфред, тя не те обича. — Каза го колкото може по-кротко.

— Нищо не разбираш, момченце.

— Разбирам — настоя Джак. — Тя не те обича. Венчава се за теб заради Ричард. Той е единственият, който ще бъде щастлив от този брак.

— Я си ходи в манастира — изсумтя Алфред презрително. — Къде ти е расото, между другото?

Джак си пое дъх. Нищо не му оставаше, освен да каже истината.

— Алфред. Тя обича мен.

Очакваше Алфред да се ядоса, но вместо това по лицето му пробяга лукава усмивка. Джак се озадачи. Това пък какво означаваше? Обяснението бавно го осени.

— Вече го знаеш — промълви той невярващо. — Знаеш, че обича мен и ти е все едно! Искаш я въпреки всичко, все едно дали те обича или не. Искаш просто да я имаш.

Беглата усмивка на Алфред стана по-явна и по-зла, и Джак разбра, че всичко, което казваше, бе самата истина. Но имаше и още нещо, нещо повече, което можеше да се разчете върху лицето на доведения му брат. В ума му се надигна ужасно подозрение.

— Защо я искаш? Нима… възможно ли е да искаш да се ожениш за нея, само за да я отнемеш от мен? — Гласът му стана гневен. — Да искаш да се ожениш за нея напук? — На тъпото лице на Алфред се изписа злобно тържествуване и Джак разбра, че отново е прав. Беше опустошен. Идеята, че Алфред прави всичко това не заради някаква разбираема страст към Алиена, а заради чиста злоба, му бе непоносима. — Проклет да си, гледай поне да се отнасяш добре с нея! — изрева той.

Алфред се изсмя.

Пъклената злост, продиктувала намерението на Алфред, го порази като гръм. Нямаше да се отнася добре с нея. Това щеше да е крайното му отмъщение. Щеше да се ожени за Алиена и да я направи нещастна.

— Мръсник такъв — промълви Джак с горчивина. — Жалка гадина. Говно. Гаден, тъп, зъл, гнусен червей.

Презрението му най-сетне засегна доведения му брат. Той пусна кърпата и тръгна към него, стиснал ръката си в юмрук. Джак вече бе готов за сблъсъка и пристъпи напред, за да удари пръв. Тогава майка му се озова между тях и макар да беше по-дребна и от двамата, ги спря с думи.

— Алфред. Отивай да се къпеш.

Алфред се успокои бързо. Разбра, че е спечелил, без да е нужно да се бие с Джак и самодоволната му физиономия издаде мислите му. Излезе от къщата.

— Какво ще правиш, Джак? — попита Елън.

Усети, че се е разтреперил от гняв. Вдиша и издиша няколко пъти, преди да може да заговори. Не можеше да спре женитбата. Но не можеше и да гледа.

— Трябва да напусна Кингсбридж.

Видя скръбта, преминала по лицето й, но тя кимна.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Но мисля, че си прав.

В приората заби камбана.

— Всеки момент ще разберат, че съм избягал — каза Джак.

Майка му сниши глас.

— Тръгвай бързо, но се скрий някъде край реката и мостът да е пред очите ти. Ще ти донеса някои неща.

— Добре.

Обърна се. Марта бе застанала между него и вратата, и по лицето й се стичаха сълзи. Прегърна я и тя го стисна силно. Момичешкото й телце беше слабо и кокалесто като на момче.

— Върни се някой ден.

Целуна я бързо веднъж и излезе.

Навън вече имаше много хора, които носеха вода и се радваха на топлата пролетна сутрин. Повечето знаеха, че е станал послушник — градчето все още бе малко и всички бяха наясно кой какво прави — и облеклото му на мирянин привлече изненадани погледи, макар никой да не му досади с въпроси. Заслиза бързо по хълма, прехвърли моста и тръгна покрай речния бряг, докато стигна до високата тръстика. Там се скри и загледа към моста за майка си.

Нямаше представа какво ще прави. Може би щеше да тръгне право напред, докато стигне до някой град, където строят катедрала и щеше да спре там. Убеден беше в думите, което бе изрекъл на Алиена: знаеше, че е достатъчно добър, за да си намери работа навсякъде. Дори местата да бяха запълнени, трябваше само да покаже на майстора строител как може да вае камъка и щяха да го вземат. Само че май вече не виждаше смисъл в това. Никога нямаше да заобича жена след Алиена, а същото изпитваше и към катедралата на Кингсбридж. Искаше му се да строи тук, а не просто някъде.

Може би щеше просто да влезе навътре в гората, да легне и да умре. Стори му се добра идея. Времето бе топло, а дърветата сияеха в зелено и златно. Щеше да е хубав край. Единственото му съжаление бе, че нямаше да научи повече за баща си, преди да умре.

Представяше си как лежи върху меката постеля от есенни листа и леко потъва в смъртта, когато видя как майка му прекоси моста. Водеше кон.

Стана и затича към нея. Конят беше дорестата кобила, която тя винаги яздеше.

— Искам да вземеш кобилата ми — рече тя.

Хвана ръката й и я стисна благодарно.

От очите й бликнаха сълзи.

— Така и не се грижих добре за теб. Първо те родих като диваче, в леса. После едва не умря от глад, с Том. А после те принудих да живееш с Алфред.

— Ти се грижи чудесно за мен, мамо — отвърна Джак. — Тази сутрин се любих с Алиена. Вече мога да умра щастлив.

— Глупаво момче. Ти си същият като мен. Ако не можеш да имаш любимия човек, когото искаш, няма да имаш никой друг.

— И ти ли си така?

Тя кимна.

— След като баща ти умря, предпочетох да живея сама, вместо избера другиго. Изобщо не исках да имам друг мъж, докато не срещнах Том. А то бе след единайсет години. — Отдръпна ръката си от неговата. — Казвам ти го неслучайно. Може да отнеме единайсет години, но ти все ще обикнеш друга някоя някой ден. Уверявам те.

Той поклати глава.

— Не ми се вижда възможно.

— Знам. — Майка му се озърна боязливо през рамо към градчето. — По-добре да тръгваш.

Той отиде до коня. Беше натоварен с две издути дисаги.

— Какво има в торбите?

— В тази съм сложила малко храна, пари и пълен мях с вода — отвърна тя. — Другата е натоварена със сечивата на Том.

Джак се трогна. Майка му бе настояла да задържи за спомен инструментите на Строителя след смъртта му. Сега му ги даваше. Прегърна я.

— Благодаря ти.

— Накъде ще заминеш? — попита тя.

Отново си помисли за баща си.

— Къде разказват менестрелите историите си?

— На поклонническия път към Сантяго де Компостела.

— Мислиш ли, че менестрелите ще помнят Джак Шеърбърг?

— Възможно е. Кажи им, че е приличал на тебе.

— Къде е Компостела?

— В Испания.

— Значи отивам в Испания.

— Много е далече, Джак.

— Имам време.

Прегърна го и го притисна силно до себе си. Джак се зачуди колко ли пъти го беше правила в последните осемнайсет години, докато го бе утешавала заради ожулен крак, изгубена играчка, момчешко разочарование… а сега от тъга, че е пораснал толкова голям. Помисли си за нещата, които бе направила за него, от отглеждането му в леса до това да го измъкне от килията за наказания. Винаги бе готова да се бие за сина си като дива котка. Заболя го, че я оставя.

Елън го пусна и той се метна на коня.

Погледна назад към Кингсбридж. Първия път, когато дойде тук, бе видял задрямало селце със стара порутена катедрала, която той веднъж подпали, макар никой, освен него да не знаеше за това. Сега Кингсбридж беше оживено самоуверено градче. Какво пък, имаше и други градове на света. Болеше го да тръгне, но бе на ръба на неизвестното, предстоеше му да се отправи на приключение и това донякъде облекчаваше болката, че напуска всичко, което обичаше.

— Върни се някой ден, моля те, Джак.

— Ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ако свършиш парите, преди да си намерил работа, продай коня, но не и сечивата.

— Обичам те, мамо.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Пази се, синко.

Той сръга кобилата и се отдалечи. Обърна се и махна с ръка. Тя му отвърна. После подкара в тръс и повече не погледна назад.

Ричард се върна у дома тъкмо навреме за венчилото.

Обясни, че крал Стивън великодушно му е дал два дни отпуска. Кралската армия беше в Оксфорд, подложила на обсада замъка, където бе притисната Мод, тъй че нямало много работа за рицарите.

— Не можех да пропусна сватбата на сестра ми — каза той, а Алиена си помисли с горчивина: „просто ужасно ти се е искало да си сигурен, че е сторено това, което трябва, за да получиш обещаното от Алфред“.

Все пак се радваше, че ще е тук, за да я отведе до църквата и да даде ръката й. Иначе щеше да си няма никого.

Облече си нова ленена долна риза и бяла рокля, скроена по най-новия стил. Не можеше да направи кой знае какво със съсипаната си от огъня коса, но усука на плитки по-дългите части и ги уви в ивици бяла коприна, както беше на мода. Една съседка й зае огледало. Беше бледа и очите й издаваха, че е прекарала безсънна нощ. Е, и за това нищо не можеше да направи. Ричард я наблюдаваше. Имаше малко гузен вид и пристъпяше нервно. Може би го беше страх, да не би да се отметне от всичко в последната минута.

Имаше моменти, в които ужасно бе изкусена да направи точно това. Представяше си как двамата с Джак си тръгват от Кингсбридж ръка за ръка, за да започнат нов живот някъде другаде, простичък живот с честен труд, свободни от оковите на стари клетви и мъртви родители. Но беше глупава мечта. Знаеше, че никога нямаше да е щастлива, ако изоставеше брат си.

Когато стигна до това заключение си представи как слиза до реката и се хвърля в нея, а после в ума си се видя отпусната, в подгизналата от водата невестинска рокля, понесена по течението с лице нагоре, докато косата й се полюшва от вълните около главата й. И тогава осъзна, че бракът й с Алфред е по-добрата възможност. Това я върна там, откъдето бе започнала — до мисълта, че женитбата бе най-доброто възможно решение на повечето й беди.

Как ли би презрял Джак това?

Църковната камбана удари.

Алиена се изправи.

Никога не си беше представяла така сватбения си ден. Когато си мислеше за това още като момиче, се виждаше облегната върху ръката на баща си, докато излизат от замъка по подвижния мост към параклиса в долния двор, с рицарите и войниците на тате, със слугите и крепостниците, препълнили дворовете на замъка, за да я посрещнат с възгласи и да й пожелаят щастие. В бляна й образът на младия мъж, който я очакваше в параклиса, винаги беше замъглен, но тя знаеше, че я обожава, че я кара да се смее от радост и че е чудесен. Е добре. Нищо в живота й не се бе развило според очакванията й. Ричард задържа вратата на едностайната им къщичка и тя излезе на улицата.

За нейна изненада някои от съседите чакаха на вратите си да я изпратят. Няколко души подвикнаха „Бог да те благослови!“ и „На добър час!“, щом се появи. Беше им ужасно благодарна. Засипваха я със зърна жито докато вървеше по улицата. Житото беше за плодородие. Щеше да има бебета и те щяха да я обичат.

Енорийската църква се намираше в другия край на града, в богаташкия квартал, където щеше да заживее от тази нощ. Минаха покрай манастира. В този момент монасите щяха да провеждат служба в криптата, но приор Филип бе обещал да се появи на венчавката и да благослови щастливите младоженци. Алиена се надяваше да успее. Беше опора в живота й още от деня, когато бе купил вълната й в Уинчестър преди шест години.

Стигнаха до новата църква, построена от Алфред с помощта на Том. Отвън се беше събрала тълпа. Венчавката щеше да се състои в притвора, на английски. След това в църквата щеше да има литургия на латински. Всички, които работеха за Алфред, бяха тук, както и повечето хора, които някога й бяха продавали вълната си. Завикаха весело, щом тя се появи.

Алфред ги чакаше със сестра си Марта и с един от зидарите си, Дан. Беше облечен в нова пурпурна туника и чисти ботуши. Имаше дълга лъскава тъмна коса, като на Елън. Алиена забеляза, че Елън я нямаше и това я разочарова. Канеше се да попита Марта къде е мащехата й, когато свещеникът излезе и службата започна.

Помисли си, че животът й бе тръгнал в нова посока преди шест години, когато бе дала клетва на баща си, а сега пак се променяше с друга клетва пред друг мъж. Рядко правеше нещо за себе си. Едно изумително изключение беше направила тази сутрин, с Джак. Не можеше да повярва какво бе сторила. Приличаше на сън или на някоя от историите на Джак, без никаква връзка с реалния живот. Нямаше да го каже на никого, докато е жива. Тази възхитителна тайна щеше да затаи за себе си и да си я припомня понякога като скъперник, който брои скритото си имане посред нощ.

Стигнаха до клетвите. Алиена изрече след свещеника:

— Алфред, син на Том Строителя, взимам те за свой съпруг и се заклевам да ти бъда вярна.

Доплака й се щом го каза.

След това клетвата си даде и Алфред. Докато я изричаше, в края на тълпата настъпи вълнение и няколко души се озърнаха назад. Алиена улови погледа на Марта и тя й прошепна:

— Елън е.

Свещеникът се намръщи ядосано, но обяви:

— Алфред и Алиена, вече сте съпруг и съпруга пред очите на Господа и нека благословията…

Така и не довърши фразата. Иззад Алиена изкънтя глас:

— Проклинам тази женитба!

Беше Елън.

Множеството ахна и хората наоколо й зяпнаха ужасени.

Свещеникът се опита да продължи:

— И нека благословията…

После замлъкна пребледнял и направи кръстния знак.

Алиена се обърна. Елън стоеше зад нея. Тълпата се беше отдръпнала боязливо назад. В едната си ръка държеше живо петле, а в другата стискаше дълъг нож. По острието му имаше кръв, кръв шуртеше и от отрязания врат на птицата.

— Проклинам тази женитба със скръб — рече тя и думите й смразиха Алиена. — Проклинам тази женитба с безплодие. Проклинам я с горчивина и с омраза, с печал и с мъка. Проклинам я с мъжка немощ.

Като каза немощ, хвърли във въздуха окървавеното петле. Няколко души изпищяха и се присвиха назад. Алиена не помръдна от мястото си. Петелът излетя във въздуха, плискайки кръв, и падна върху Алфред. Той скочи назад уплашено. Безглавата птица тупна на земята и закръжи, плувнала в кръв.

Когато всички вдигнаха отново очи, Елън я нямаше.

Марта беше постлала чисти ленени чаршафи и ново вълнено одеяло на леглото с големия пухен дюшек — леглото, което преди бе на Елън и Том, а отсега вече щеше да е на Алфред и Алиена. От венчилото никой не беше виждал Елън. Празненството мина потиснато като събиране на поляна в студен ден, всеки ядеше и пиеше унило, след като нищо друго нямаше за правене. Гостите си бяха тръгнали по залез-слънце без обичайните груби шеги по адрес на младоженците и първата им брачна нощ. Марта сега бе в малкото си легло в другата стая. Ричард се беше върнал в къщата на Алиена, която вече щеше да е негова.

Алфред говореше как щял да построи каменна къща другото лято. Хвалил се беше за това на Ричард по време на гощавката.

— Ще има спалня, салон и долен кат за склад — беше му казал. — Като я види жената на Джон Бижутера, и тя ще поиска точно такава. Много скоро всички заможни хора в града ще искат каменни къщи.

— Направил ли си план? — попитал го беше Ричард и Алиена долови нотка на скептицизъм в гласа му, макар никой друг да не го забеляза.

— Намерих някои от старите рисунки на баща ми, с мастило върху велен. Едната е за къщата, дето я строяха за Алиена и Уилям Хамли едно време. Тя ще ми е за основа.

Алиена им бе обърнала гръб отвратена. Как можеше човек да е толкова тъп, да спомене това точно на сватбения й ден? Алфред се беше надувал целия следобед, разливаше вино, ръсеше шеги и намигаше хитро на работниците си. Изглеждаше щастлив.

Сега седеше на ръба на леглото и смъкваше ботушите си. Алиена разплете панделките от косата си. Не знаеше какво да мисли за проклятието на Елън. Беше я стъписало и нямаше представа какво става в ума на тази жена, но някак си не чувстваше същия страх, който изпитваха повечето хора.

Не можеше да се каже същото за Алфред. Когато закланото петле падна върху него, той се беше опулил от ужас и бе заломотил несвързано. Ричард беше изтърсил страха от него съвсем буквално, като го хвана за предницата на туниката и го разтърси здраво. Беше се съвзел много бързо обаче и оттогава единствената следа от уплахата му се забелязваше в непрестанното тупане по гърбовете, в наливането с бира и в престорената веселост.

Алиена се чувстваше странно спокойна. Не й харесваше това, което щеше да последва, но поне нямаше да е принудена и макар че можеше да е малко противно, поне нямаше да е унизително. Имаше само един мъж и никой друг нямаше да гледа.

Смъкна роклята си.

— Боже мой, на това му се вика дълъг нож — възкликна Алфред.

Тя развърза каишката, която стягаше ножа към ръката й под лакътя и легна в леглото по долна риза.

Алфред най-после смъкна ботушите си. Събу тесния клин и я загледа похотливо.

— Съблечи си ризата. Имам право да видя циците на жена си.

Алиена се поколеба. Някак изпитваше неохота да остане гола, но щеше да е глупаво да му откаже първото нещо, за което я помоли. Надигна се послушно и издърпа ризата над главата си, потискайки с усилие спомена колко различно се чувстваше, докато правеше същото тази сутрин, за Джак.

— Я, какви красавици.

Алфред застана до леглото и хвана дясната й гърда. Грамадните му длани бяха загрубели и с мръсно под ноктите. Стисна я много силно и тя изохка. Той се изсмя и я пусна. Отдръпна се, свали туниката си и я окачи на кука на стената. После се върна при леглото и дръпна чаршафа от нея.

Алиена преглътна с усилие. Чувстваше така се уязвима, гола пред погледа му.

— Божке, колко е космата — измърмори той, пресегна се и я опипа между краката. Тя се вцепени, след това се отпусна с усилие и разтвори бедра. — Добро момиче — рече той и заби пръст в нея. Заболя — беше суха вътре. Не можеше да го разбере — тази сутрин с Джак беше влажна и хлъзгава. Алфред изсумтя и натисна пръста си още навътре.

Доплака й се. Знаеше, че няма да й хареса много, но не беше очаквала, че ще е толкова безчувствен. Дори не беше я целунал все още. Не я обичаше. Не я харесваше дори. „Аз съм само една млада кобила, която се кани да яхне“, помисли си тя. Всъщност, с кон щеше да се държи по-добре — щеше да го потупа и да го погали, за да свикне с него, и да му поговори кротко, за да го успокои. Едва надви сълзите си. „Сама си го избрах“, каза си. „Никой не ме е карал да се женя за него, тъй че сега просто ще се примиря със стореното“.

— Суха като дърво — измърмори Алфред.

— Съжалявам.

Той отдръпна ръката си, плю два пъти в нея и разтърка слюнката между краката й. Стори й се ужасно унизително. Алиена прехапа устна и се извърна.

После разтвори бедрата й. Тя затвори очи, отвори ги отново и се насили да го погледне с мисълта: „свиквай с това, ще го правиш до края на живота си“. Той се качи на леглото и коленичи между краката й. Лицето му се намръщи. Сложи ръка между бедрата й и ги разтвори, а другата му ръка се пъхна под долната му риза. Видя как дланта му се задвижи под лена.

— Боже Господи — измърмори Алфред. — Толкова си безжизнена. Не ми се вдига, все едно че пипам труп.

Стори й се тъй несправедливо да обвинява нея.

— Не знам какво се очаква да направя! — каза тя през сълзи.

— На някои момичета им е приятно.

Приятно? Невъзможно! После си спомни как същата тази сутрин беше стенала и викала от наслада. Но като че ли нямаше нищо общо между тогава и сега.

Това беше глупаво. Тя се надигна. Алфред се търкаше под ризата.

— Дай на мен — каза му и пъхна ръката си между краката му. Беше отпуснат и безжизнен. Не знаеше какво да прави с него. Стисна го леко, после го погали с пръсти. Вгледа се в лицето му за някакъв отклик. Изглеждаше само ядосан. Продължи още малко, но нищо не се промени.

— Направи го по-силно — каза той.

Започна да го търка енергично. Членът му остана мек, но той раздвижи бедрата си все едно, че му е приятно. Окуражена, тя затърка още по-силно. Изведнъж той извика от болка и се отдръпна. Беше прекалила.

— Тъпа крава! — изруга той, зашлеви я през лицето с опакото на ръката си и я събори настрана.

Захлипа в леглото от болка и страх.

— За нищо не ставаш, прокълната си! — изсумтя той.

— Постарах се!

— Умряла путка си! — изръмжа Алфред. Хвана я за раменете, надигна я и я блъсна долу. Падна в сламата на пода. — Оная вещица Елън нарочно го направи. Винаги ме е мразела.

Алиена се превъртя, вдигна се на колене и го зяпна. Като че ли не се канеше да я удари отново. Вече не беше разгневен, само огорчен.

— Можеш да останеш тук — каза той. — Не ставаш за моя жена, тъй че може стоиш настрана от леглото ми. Можеш да спиш на пода като куче. — Алфред замълча. — Не понасям да ме гледаш! — извика с нотка на паника. Озърна се за свещта, видя я и я угаси с един замах, като я събори долу.

Алиена остана замръзнала в тъмното. Чу как Алфред се размърда на леглото, легна и придърпа одеялото, а сетне намести възглавниците. Не смееше да си поеме дъх. Той се повъртя дълго, мяташе се и се обръщаше, но повече не стана и не й проговори. Най-сетне притихна и дъхът му се изравни. Когато се увери, че е заспал, тя пропълзя по сламата, като гледаше да не вдига шум, добра се до ъгъла и се сви там. Остана дълго време будна и по някое време заплака. Страх я беше да не го събуди, но сълзите извираха сами и захлипа тихо. И да го бе събудил шума, той не го издаде с нищо. Остана там в сламата и плака дълго, докато се наплака и заспа.

I

През цялата зима Алиена боледуваше.

Спеше лошо всяка нощ, загърната в наметалото си на пода до леглото на Алфред, а през деня беше обзета от безнадеждна умора. Често й призляваше, тъй че се хранеше малко, но въпреки това като че ли наддаваше на тегло: беше сигурна, че гърдите и бедрата й са наедрели, а тазът й се е разширил.

Трябваше да поддържа къщата на Алфред, макар че всъщност повечето работа я вършеше Марта. Тримата споделяха окаяното домакинство. Марта никога не беше обичала брат си, а Алиена вече го ненавиждаше страстно, тъй че не бе изненадващо, че той се задържаше колкото може по-дълго извън къщи. През деня работеше, а всички вечери прекарваше в пивницата. Марта и Алиена купуваха храна, готвеха я без всякакво желание и всяка вечер шиеха и кърпеха дрехи. Алиена с нетърпение очакваше пролетта, когато отново щеше да е достатъчно топло, за да навестява тайната си полянка в неделя следобед. Там щеше да може да полежи кротко и да си помечтае за Джак.

Междувременно утехата й бе в Ричард. Той си имаше нов буен черен жребец, нов меч и скуайър с пони, и беше тръгнал отново да се бие за крал Стивън, макар и с намалена свита. Войната се беше проточила и през новата година: Мод бе избягала от замъка в Оксфорд, изплъзвайки се отново от ръцете на Стивън, а брат й Робърт от Глостър си беше върнал Уеърхам, тъй че старото равновесие продължаваше, като всяка страна печелеше по малко и след това го губеше. Но Алиена изпълняваше клетвата си и поне това й носеше някакво удовлетворение.

В първата седмица на годината Марта за първи път получи кръвотечение. Алиена й направи гореща напитка с билки и мед, за да облекчи спазмите и отговори на въпросите й за „женското проклятие“, а после тръгна да потърси кутията с парцали, които пазеше за своите месечни периоди. Само че кутията не беше вкъщи и по някое време се сети, че не беше я донесла тук от старата си къща, когато се омъжи.

Но това бе преди три месеца.

Което означаваше, че не бе имала кръвотечение от три месеца.

От деня на сватбата й.

От деня, в който се беше любила с Джак.

Остави Марта да седи до огнището в кухнята, да пие подсладената с чай отвара и да грее краката си на пламъците, и тръгна през градчето към старата си къща. Ричард го нямаше, но тя си имаше ключ. Намери сандъчето лесно, ала не се върна веднага. Седна до изстиналото огнище, загърната в наметалото си и умислена.

Беше се омъжила за Алфред по Архангеловден. Вече минаваше Коледа. Това правеше четвърт година. Минали бяха три новолуния. Трябваше да й е текло кръв три пъти. Но сандъчето й с парцали си беше стояло тук на високата лавица, до бруса, с който Ричард точеше кухненските ножове. Сега го държеше в скута си. Прокара пръст по грубото дърво. Пръстът се зацапа. Сандъчето бе покрито с прах.

Най-лошото бе, че тя изобщо не беше правила любов с Алфред.

След онази ужасна първа нощ той отново се бе опитал още три пъти: веднъж на следващата нощ, после седмица по-късно, и още веднъж след месец, когато се върна у дома много пиян. Но винаги се оказваше напълно негоден. В началото Алиена го беше окуражавала от чувство за дълг. Но всеки провал го ядосваше все повече и тя се уплаши. Като че ли бе по-безопасно да стои настрана от него, да се облича невзрачно, да се старае да не я вижда разсъблечена и да го остави да забрави за това. Сега се чудеше дали не е трябвало да се постарае повече. Но всъщност знаеше, че щеше да е все едно. Беше безнадеждно. Не знаеше защо — можеше да е заради проклятието на Елън, Алфред можеше просто да е импотентен или навярно беше заради спомена за Джак — но вече бе сигурна, че Алфред никога няма да прави любов с нея.

Тъй че щеше да разбере, че бебето не е негово.

Гледаше отчаяно изстиналата пепел в огнището на Ричард и се чудеше защо винаги изваждаше толкова лош късмет. Ето, че се опитваше да направи възможно най-доброто от един лош брак, а за нещастие бе забременяла от друг мъж, след едно-единствено сношение.

Нямаше смисъл да се самосъжалява. Трябваше да реши какво да прави.

Отпусна ръка на корема си. Вече знаеше защо наддава на тегло, защо й прилошава непрекъснато и защо винаги се чувства толкова уморена. Там вътре имаше едно малко същество. Усмихна се на себе си. Колко хубаво щеше да е да си има бебе.

После тръсна глава. Никак нямаше да е хубаво. Алфред щеше да подивее като бик. Не се знаеше какво може да направи — да я убие, да я изхвърли, да убие бебето… Внезапно я обзе ужасното предчувствие, че ще се опита да навреди на нероденото й бебе, като я изрита в корема. Забърса студената пот, избила на челото й.

„Няма да му кажа“, помисли си.

Можеше ли да запази в тайна бременността си? Може би. Вече беше привикнала да носи безформени, широки и провиснали дрехи. Можеше да не наедрее прекалено — на някои жени почти не им проличаваше. Алфред не беше от много наблюдателните мъже. По-умните жени в града несъмнено щяха да се досетят, но сигурно можеше да разчита, че ще си го премълчат или поне няма да говорят за това пред мъжете си. Да, сигурно щеше да е възможно да крие от него, докато детето се роди.

А после какво? Е, дребосъчето поне щеше да може да дойде живо и здраво на бял свят. Алфред нямаше да го е убил, като я рита. Но все пак щеше да знае, че не е негово. Със сигурност щеше да мрази горкото същество: щеше да е вечно петно за мъжката му чест. Цената щеше да е твърде висока.

Не можеше да мисли толкова напред. Реши да избере най-безопасния курс за следващите шест месеца. Междувременно щеше да се опита да измисли какво да прави, след като детето се роди.

„Чудно, дали е момче или момиче“, помисли си тя.

Стана със сандъчето си с чисти парцали за първия цикъл на Марта. „Съжалявам те, Марта“, каза си Алиена уморено. „Всичко това те чака и теб“.

Филип преживя тази зима в тежък размисъл над тегобите си.

Беше се ужасил от вещерското проклятие на Елън, изречено в притвора на църквата по време на служба. Вече не хранеше съмнение, че е вещица. Съжаляваше само за глупостта си, че й бе простил за оскърблението над „Правилника на Свети Бенедикт“ преди толкова години. Трябваше още тогава да съобрази, че жена, която е способна на подобно деяние, никога няма да се разкае искрено. Единственото благоприятно следствие от цялата тази ужасна история бе, че Елън отново напусна Кингсбридж и оттогава никой не беше я виждал. Страстно се надяваше, че никога вече няма да се върне.

Алиена беше видимо нещастна като съпруга на Алфред, макар Филип да не вярваше, че причината е в онова проклятие. Почти нищо не знаеше за семейния живот, но можеше да се досети, че умна, образована и жизнена личност като нея щеше да е нещастна да живее с толкова глуповат, тесногръд и муден в мисълта човек като Алфред, все едно дали са мъж и жена, или нещо друго.

Алиена трябваше да се омъжи за Джак, разбира се. Филип вече го разбираше и се чувстваше гузен от това, че заради плановете си за Джак не бе осъзнал от какво всъщност има нужда момчето. Джак изобщо не беше предназначен за монашеския живот и Филип бе сгрешил, като му го натрапи. Сега умът и енергията му бяха изгубени за Кингсбридж.

Като че ли всичко беше тръгнало на зле след нещастието на панаира на вълната. Приоратът бе затънал в повече дългове от всякога. Филип бе освободил половината работна сила на строежа, защото вече нямаше пари да им плаща. В резултат на това населението на градчето се беше смалило, което означаваше, че неделните пазари ставаха по-малки и доходите му от наемите спадаха. Кингсбридж бавно западаше.

Сърцевината на проблема бе в духа на жителите на градчето. Макар да бяха пресъградили къщите си и подхванали отново дребния си поминък, нямаха увереност в бъдещето. Каквото и да замисляха, каквото и да построяха, то можеше да бъде пометено за един ден от Уилям Хамли, ако решеше да нападне отново. Тази неизречена несигурност тормозеше умовете на всички и парализираше всяко начинание.

По някое време Филип осъзна, че се налага да предприеме нещо, за да спре упадъка. Трябваше да направи някакъв драматичен жест, който да каже на целия свят и особено на хората в града, че Кингсбридж се бори и устоява. Прекара много часове в молитва и усамотен размисъл, мъчейки се да реши какво точно трябва да стори.

Това, от което имаше нужда всъщност, беше чудо. Ако костите на свети Адолфус изцеряваха принцеси от чумата или караха вмирисан кладенец да дава чиста вода, хората щяха да се стичат в Кингсбридж на поклонение. Но светецът от години не беше вършил чудеса. Филип понякога се чудеше дали стабилното му и практично управление на приората не ядосваше светията, защото чудесата като че ли по-често ставаха на места, където управлението е по-малко благоразумно и атмосферата е заредена с религиозна ревност, ако не и с пълна истерия. Но се беше учил в по-земна школа. Отец Питър, абатът на първия му манастир, казваше често: „Моли се за чудеса, но сади зеле.“

Символът на живота и енергията на Кингсбридж бе катедралата. Ако само можеше да се довърши по някакъв чудодеен начин! Веднъж се моли цяла нощ за такова чудо, ала на заранта канцелът си бе все така без покрив и открит за виелиците, а високите му стени си стояха с назъбените краища, където щяха да се съберат със стените на трансепта.

Филип все още не беше наел нов майстор строител. Стъписал се беше, когато разбра колко много искат за заплата: така и не бе осъзнал колко евтино му бе работил Том. Тъй или иначе, Алфред ръководеше намалената работна сила без особени затруднения. Алфред беше станал доста мрачен след женитбата си. Приличаше на човек, надвил много съперници, за да стане крал, а след това е разбрал, че управлението е уморително бреме. Но все пак беше властен и решителен и другите мъже го уважаваха.

Но Том беше оставил празнина, която не можеше да бъде запълнена. Липсваше му като човек, не просто като майстор строител. Том се беше интересувал защо църквите трябва да се строят по един, а не по друг начин и Филип с удоволствие бе разсъждавал с него затова какво кара едни сгради да устояват дълго на времето, а други — да рухват. Строителя не беше особено религиозен човек, но понякога бе задавал на Филип въпроси около теологията, което показваше, че влага във вярата си толкова разум, колкото и в строенето. Мозъкът на Том беше общо взето устроен като този на приора. Филип можеше да разговаря с него като с равен. Малко такива хора бе имало в живота му. Джак беше един от тях, въпреки младостта му. Алиена — също, но тя се беше свила в окаяния си семеен живот. Кътбърт Белоглавия вече остаряваше, а Милий Касиера почти винаги беше извън приората, обикаляше фермите, отглеждащи овце, броеше акри, агнета и чували с вълна. След време един оживен и енергичен приорат в процъфтяващ катедрален град щеше да привлича учени глави както завоевателна армия привлича годни да се бият мъже. Филип с нетърпение очакваше тези дни, но те никога нямаше да настъпят, ако не измислеше как отново да вдъхне енергия на Кингсбридж.

— Зимата е мека — каза една сутрин Алфред, скоро след Коледа. — Можем да започнем по-рано от обикновено.

Това накара приора да се замисли. Това лято сводът щеше да се построи. Щом той се завършеше, канцелът можеше да стане годен за използване и Кингсбридж нямаше да е вече катедрално градче без катедрала: високият олтар и светите реликви се пазеха в източния край, наречен презвитериум, а повечето служби се провеждаха в хора, където седяха монасите. Само в неделите и на светите дни се използваше останалото от храма. Щом канцелът бъдеше осветен, доскорошният строителен обект щеше да се превърне в храм, макар и недовършен.

Жалко беше, че трябваше да чакат близо година, докато това се случи. Алфред бе обещал да довърши свода до края на тазгодишния строителен сезон, а сезонът свършваше обикновено през ноември, според времето. Но когато Алфред каза, че ще може да започне рано, Филип се зачуди дали ще може и да приключи по-рано. Всеки щеше да е смаян, ако храмът можеше да се отвори това лято. Това беше чудото, което търсеше — нещо, което да изненада цялото графство и да изпрати посланието, че Кингсбридж не може да бъде поставен на колене задълго.

— Можеш ли да завършиш до Петдесетница? — попита приорът обнадежден.

Алфред вдиша през зъби. Изглеждаше несигурен.

— Правенето на свода е най-тънката работа от всичко. Не трябва да се бърза, а не можеш да дадеш на чираците да го правят.

Баща му щеше да отговори с „да“ или „не“, помисли си Филип с раздразнение.

— Предполагам, че бих могъл да ти дам допълнителни работници — монаси. Това колко ще помогне?

— Малко. Повече зидари ми трябват всъщност.

— Сигурно бих могъл да ти дам един-двама повече — отвърна Филип припряно. Топла зима означаваше ранно стригане, тъй че можеше да се надява да започне да продава вълна по-рано от обикновено.

— Не знам. — Алфред все още изглеждаше неуверен.

— Да речем, че предложа на зидарите надбавка? — попита Филип. — Допълнителни седмични надници, ако сводът се довърши за Петдесетница?

— Не бях чувал за такова нещо досега — отвърна Алфред. Държеше се все едно, че са му направили неприлично предложение.

— Е, винаги има първи път — подхвърли приорът раздразнено. Предпазливостта на Алфред започваше да му лази по нервите. — Какво ще кажеш?

— Не мога да отговоря нито да, нито не на това — отвърна вяло Алфред. — Ще поставя въпроса пред хората си.

— Днес ли? — попита Филип нетърпеливо.

— Днес.

Приорът трябваше да се задоволи с този отговор.

Уилям Хамли и рицарите му пристигнаха в палата на епископ Уейлрън зад една волска кола, натоварена с чували с вълна. Беше започнал новият сезон за стригане. Също като Уилям, Уейлрън изкупуваше вълна от фермерите на цената на миналата година и очакваше да я продаде значително по-скъпо. Никой от двамата не бе имал особени затруднения да принуди арендаторите си да им продават: малкото селяци, опълчили се срещу наложеното правило, бяха прогонени и къщите им бяха подпалени, а след това повече бунтовници нямаше.

След като мина през портата, Уилям погледна нагоре по хълма. Закърнелите стени на палата, който епископът така и не беше построил, си стояха там вече от седем години като паметник за това как Уейлрън бе надхитрен от приор Филип. Почнеше ли Уейлрън да жъне придобивките от вълнената търговия, сигурно щеше да поднови строежа. Във времената на стария крал Хенри на един епископ не би му трябвала по-солидна защита от тази, която би му предложило паянтово ограждение от дървени колове, побити зад плиткия ров, ограждащ замъка. Сега, след пет години гражданска война, дори хора, които не бяха графове или епископи, вдигаха внушителни крепости.

Нещата се развиваха добре за Уейлрън, помисли си кисело Уилям, щом слезе от коня пред конюшните. Уейлрън бе запазил верността си към Хенри, епископа на Уинчестър, който постоянно преминаваше от едната на другата страна, с което се беше оказал един от най-верните му съюзници. През годините Уейлрън се беше обогатил с непрекъснат приток на имоти и привилегии и бе посетил Рим два пъти.

Уилям не беше извадил такъв късмет — оттам идваше и киселото му настроение. Въпреки че беше следвал Уейлрън при всяко сменяне на страните и въпреки че бе осигурявал голяма войска и за двете страни в гражданската война, все още не бе утвърден за граф на Шайринг. Мислил беше над това по време на затишието във войната и толкова се беше вбесил, че си бе наумил да се скара сериозно с епископа.

Изкачи се по стъпалата до входа на залата, следван от Уолтър и останалите рицари. Стюардът пред вратата беше въоръжен — още един белег за неспокойните времена. Както обикновено епископ Уейлрън седеше насред помещението, а разкривените му кокалести крайници създаваха впечатлението, че някой го е захвърлил небрежно като парцалена кукла върху големия стол. Балдуин, вече архидякон, стоеше до него в поза, намекваща, че очаква да му се дадат указания. Уейлрън се беше загледал в пламъците на огъня, потънал в размисъл, но рязко вдигна глава при влизането на посетителя.

Уилям изпита привичната си неприязън към домакина си, докато го поздравяваше, преди да седне. Кожата му настръхна при вида на меките тънки длани на Уейлрън, сплъстената му черна коса, мъртвешки бледото му лице и воднистите му зли очи. Епископът събираше в себе си всичко, което Уилям мразеше: бе хлъзгав, физически слаб, нагъл и хитър.

Сигурен беше, чувствата са взаимни. Уейлрън не така и не можа да прикрие неприязънта, която изпита при влизането му. Изправи гръб и скръсти ръце, устната му се кривна и лицето му леко се намръщи като при човек, страдащ от колики.

Поговориха известно време за войната. Разговорът вървеше сковано и неловко и Уилям изпита облекчение, когато бе прекъснат от един вестоносец с писмо, написано на свитък пергамент и запечатано с восък. Уейлрън отпрати вестоносеца в кухнята да хапне нещо. Не отвори писмото.

Уилям се възползва от повода, за да смени темата:

— Не дойдох тук, за да си говорим за битки. Дойдох да ви заявя, че търпението ми е на изчерпване.

Уейлрън повдигна мълчаливо вежди. Мълчанието бе обичайната му реакция на неприятни теми.

Уилям продължи.

— Вече минаха три години, откакто баща ми почина, но крал Стивън все още не ме е утвърдил за граф. Това е възмутително.

— Не бих могъл да съм по-съгласен — отвърна му Уейлрън с безразличие. Завъртя писмото в ръцете си, като оглеждаше печата и пръстите му се заиграха с панделката.

— Това е чудесно, защото ще трябва да направите нещо по въпроса.

— Скъпи ми Уилям. Не е във властта ми да те направя граф.

Уилям очакваше подобно поведение и бе решил да не го допусне.

— Бихте могъл да подшушнете на брата на краля.

— Но какво да му кажа? Че Уилям Хамли е служил на краля добре? Ако е вярно, то кралят го знае, а ако не — също го знае.

Уилям не можеше да го надвие в логиката, затова просто пренебрегна аргументите му.

— Дължите ми го, Уейлрън Бигод.

Уейлрън като че ли се ядоса леко. Посочи към Уилям с писмото в ръката си.

— Нищо не ти дължа. Ти винаги преследваше собствените си цели, дори когато правеше каквото исках аз. Не съществуват никакви дългове на благодарност между нас.

— Казвам ти, няма да чакам повече.

— Какво ще направиш? — попита с лека насмешка Уейлрън.

— Ами, първо ще се видя лично с епископ Хенри.

— И?

— Ще му кажа, че си останал глух за молбите ми и поради това минавам на страната на императрица Мод. — Забеляза със задоволство как се промени физиономията на Уейлрън: стана малко по-блед и вече изглеждаше леко изненадан.

— Пак ще смениш страната? — попита скептично епископът.

— Само веднъж повече от теб — отвърна упорито Уилям.

Външното безразличие на Уейлрън бе поразклатено, но не много. Кариерата му в голяма степен беше спечелила от възможността да предлага Уилям и рицарите му на страната, предпочетена в момента от епископ Хенри. За него щеше да е удар, ако пионката му изведнъж започнеше да действа независимо. Но не фатален удар. Уилям се взря в лицето му, докато обмисляше заплахата. Знаеше вече как работи умът на този човек: мислеше си, че е по-изгодно да запази верността на Уилям, но се чудеше колко усилие си заслужава това.

За да спечели време, Уейлрън счупи печата на писмото и го разви. Щом го зачете, на страните на лицето му изби червенина.

— Проклетникът — изсъска ядосано той.

— Кой това? — попита гостът му.

Уейлрън му го подаде.

Уилям го пое и засрича думите:

— До… най… прес… ветия… прем… илостив… епископ…

Уейлрън издърпа писмото от ръцете му, изнервен от бавното му четене.

— От приор Филип е. Уведомява ме, че канцелът на новата катедрала ще е довършен до Петдесетница и има дързостта да ме помоли да удостоя литургията с официално присъствие.

Уилям се изненада.

— Как е успял? Мислех, че е орязал половината си строители!

Уейлрън поклати глава.

— Каквото и да се случи, този човек успява да се съвземе от всеки удар. — Погледна го замислено. — Мрази те, разбира се. Смята, че си въплътеният дявол.

Уилям се зачуди какво ли се въртеше в момента в лукавия ум на епископа.

— И какво?

— Би било голям удар за Филип, ако бъдеш утвърден за граф на Петдесетница.

— Не би го направил заради мен, но би го сторил напук на Филип — измърмори кисело Уилям, но вътрешно се обнадежди.

— Изобщо не мога да го направя — отвърна Уейлрън. — Но ще говоря с епископ Хенри. — Погледна го с очакване.

Уилям се поколеба. Най-сетне измърмори с неохота:

— Благодаря.

Пролетта тази година бе студена и мрачна, а заранта на Петдесетница валеше. Алиена се беше събудила посред нощ с болки в гърба и от време на време още я приболяваше. Седеше в студената кухня и заплиташе косата на Марта, докато Алфред нагъваше обилната си закуска от бял хляб, прясно сирене и силна бира. Един особено остър спазъм я принуди да спре, изправи гръб и изохка. Марта забеляза и попита:

— Какво има?

— Гърбът нещо — отвърна Алиена половинчато. Не искаше да го обсъжда, тъй като причината явно бе спането на пода в проветривата задна стаичка, а никой не знаеше за това, дори Марта.

Марта стана и взе един нагорещен камък от огнището. Алиена седна на мястото й. Марта уви камъка в опърлено парче кожа и го притисна на гърба й. Донесе й облекчение. После момичето започна да плете косата й, израснала отново на безредни черни къдрици, след като бе изгоряла. Алиена се поотпусна.

Двете с Марта бяха станали много близки, след като Елън си бе отишла. Горката Марта: беше загубила майка си, а след това и мащехата си. Самата Алиена трудно можеше да ги замести, а и беше само с десет години по-голяма от зълва си. Всъщност играеше ролята на по-голяма сестра. Странно, но човекът, който най-много липсваше на момичето, бе доведеният й брат Джак.

Но пък Джак липсваше на всеки.

Алиена се зачуди къде ли беше той сега. Можеше да е съвсем наблизо, да работи на катедрала в Глостър или Солсбъри. По-вероятно беше заминал за Нормандия. Но можеше да е стигнал и много по-далече — Париж, Рим, Йерусалим или Египет. Спомни си разказите на поклонниците за далечни места и си представи Джак сред пясъчна пустиня, как дяла камък за сарацинска крепост под ослепителната слънчева светлина. Дали мислеше за нея сега?

Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита отвън, а след малко влезе брат й Ричард, повел коня си. Двамата бяха плувнали в пот и потънали в кал. Алиена взе гореща вода от огъня, за да му полее да измие ръцете и лицето си, докато Марта изведе коня в задния двор. После сложи комат хляб и парче студено телешко на кухненската маса и му сипа бира.

— Какви са новините от войната? — подхвърли Алфред.

Ричард подсуши лицето си с кърпа и седна да закуси.

— Надвиха ни при Уилтън.

— Стивън да не го плениха?

— Не, измъкна се, както Мод се измъкна от Оксфорд. Сега Стивън е в Уинчестър, а Мод в Бристъл. И двамата ближат рани и укрепват властта си над районите, които държат.

Новините като че ли винаги бяха едни и същи, помисли си Алиена. Едната или двете страни бе спечелила малка победа или претърпяла малко поражение, но така и нямаше изгледи за край на войната.

Ричард я погледна и подхвърли:

— Надебеляла си.

Тя кимна мълчаливо. Беше в осмия месец на бременността, но никой не го знаеше. Имаше късмет, че времето бе толкова лошо, тъй че можеше да продължи да носи размъкнатите зимни дрехи, които да скриват фигурата й. След няколко седмици бебето щеше да се роди и истината да излезе наяве. Все още нямаше представа какво щеше да прави след това.

Камбаната заби, за да прикани хората от града на литургия. Алфред нахлузи ботушите си и я погледна с очакване.

— Май не мога да ида — отвърна Алиена. — Чувствам се ужасно.

Той сви равнодушно рамене и се обърна към брат й.

— Трябва да дойдеш, Ричард. Всички ще са там днес — ще е първата служба в новия храм.

Ричард се изненада.

— Вече сте вдигнали тавана? Мислех, че това ще отнеме цялата година.

— Разбързахме се. Приор Филип предложи на мъжете по една седмична надница отгоре, ако го довършим за днес. Да видиш ти как можели да работят по-бързо. Все пак, едва го довършихме — свалихме кофража едва тази сутрин.

— Трябва да го видя — каза Ричард. Пъхна последното парче хляб и месо в устата си и стана.

— Искаш ли да остана с тебе? — попита Марта Алиена.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Ти иди. Аз само ще полегна.

Тримата облякоха наметалата си и излязоха. Алиена се прибра в задната стая, като взе със себе си нагорещения камък, увит в кожата. Легна на леглото на Алфред с камъка под гърба си. Беше станала ужасно ленива след женитбата си. Преди бе поддържала сама домакинството си и отгоре на това беше най-енергичният търговец на вълна в графството. Сега едва смогваше да ошета в къщата на съпруга си, макар да нямаше никаква друга работа.

Пожела малко така, изпълнена със самосъжаление и без да може да заспи. Изведнъж усети вадичка топла течност по вътрешната страна на бедрото си. Стъписа се. Беше почти все едно, че се е изтървала и напишкала. Надигна се рязко. Знаеше какво означава. Водата й изтичаше. Бебето идваше.

Уплаши се. Трябваше й помощ. Извика колкото й глас държи съседката:

— Милдред! Милдред, ела тука!

После се сети, че никой не си беше у дома — всички бяха отишли на църква.

Струйката вода намаля, но леглото на Алфред беше прогизнало. Щеше много да се ядоса, помисли си тя със страх. А после си спомни, че бездруго ще побеснее, защото щеше да знае, че бебето не е негово. „О, Господи, какво да правя сега?“

Болката в гърба й се върна и тя осъзна, че трябваше да са тъй наречените „родилни болки“. Забрави за Алфред. Предстоеше й да ражда. Беше твърде уплашена, за да може да се оправи сама. Някой трябваше да й помогне. Реши да отиде до храма.

Смъкна краката си от леглото. Последва нов спазъм и тя се спря, присвила лице от болка, докато чакаше да премине. После стана от леглото и излезе от къщата.

Умът й се луташе, докато залиташе по калната улица. Когато стигна до манастирската порта, болката отново се върна и се наложи да се облегне на стената и да стисне зъби, докато отмине. После влезе в манастирския двор.

По-голямата част от градското население се беше струпала във високия тунел на канцела и двата по-ниски прохода на крилата от двете страни. Олтарът беше в другия край. Новият храм изглеждаше странно: кръглият каменен таван щеше след време да е с дървен покрив отгоре, но сега бе незащитен като плешив човек без шапка на главата. Богомолците стояха с гръб към Алиена.

Докато влизаше със залитане в катедралата епископът, Уейлрън Бигод, тъкмо бе заговорил. Видя като в кошмар, че до него стои Уилям Хамли. Думите на епископ Уейлрън се врязаха в нея въпреки изтощението.

— … с голяма гордост и удоволствие трябва да ви съобщя, че лорд кралят, Стивън, е утвърдил лорд Уилям за граф на Шайринг.

Въпреки болката и страха си Алиена се ужаси от чутото. От шест години, още от онзи ужасен ден, когато видя баща си в затвора на Уинчестър, бе посветила живота си на това да си възвърнат семейната собственост. Двамата с Ричард бяха преживели крадци и насилници, пожар и гражданска война. На няколко пъти наградата за страданията им бе сякаш на ръка разстояние. Но ето, че я бяха изгубили.

Паството замърмори сърдито. Всички бяха пострадали от Уилям и все още живееха в страх от него. Никак не ги зарадва като разбраха, че е удостоен с титлата от краля, който уж трябваше да ги защитава. Алиена се заозърта за Ричард, да види как той поема този окончателен удар, но не можа да го намери.

Приор Филип се изправи с навъсено като буреносен облак лице и поде химна. Паството запя обезсърчено. Алиена се подпря на една от колоните, поразена от поредния спазъм. Беше най-отзад в тълпата и никой не я забеляза. По някакъв странен начин лошата новина я бе успокоила. „Аз само раждам едно бебе“, помисли си тя. „Случва се всеки ден. Просто трябва да намеря Марта или Ричард, и те ще се погрижат за всичко“.

Щом болката отшумя, провря се между богомолците и затърси с очи Марта. В ниското северно крило имаше група жени и тя се запъти към тях. Хората я поглеждаха с любопитство, но вниманието им бе отвлечено от нещо друго: някакъв странен шум, подобен на далечен тътен. В началото едва се усещаше от пеенето, но то бързо затихна и тътенът се усили.

Алиена стигна до жените. Всички се оглеждаха притеснено за източника на шума. Пипна една за рамото и каза:

— Виждала ли си Марта, зълва ми?

Обърна се да я погледне и Алиена позна в нея жената на щавача, Хилда.

— Мисля, че Марта е от другата страна.

После тътенът стана оглушителен и Хилда извърна глава.

Алиена проследи погледа й. В средата на църквата всички бяха вдигнали очи нагоре към тавана Хората в страничните крила извиха вратове и загледаха към арките на аркадата. Някои запищяха. Алиена видя как на отсрещната стена запълзя пукнатина между два съседни прозореца на клерестория. Пред очите й няколко парчета от зида се срутиха отгоре върху тълпата, скупчена в средата на храма. Последва хаос от писъци и викове, а после всички се втурнаха да бягат.

Земята под краката й се разтресе. Докато се мъчеше да си пробие път навън от църквата, видя, че високите стени горе се разцепват и кръглият купол в центъра се пропуква. Хилда, жената на щавача, падна пред нея. Тя се спъна в проснатото й тяло и също се озова на земята. Дъжд от дребни камъни я засипа, докато се опитваше да се изправи, а после ниският покрив на крилото се пропука и се срути надолу, нещо я удари в главата и всичко наоколо почерня.

Филип беше започнал службата горд и изпълнен с благодарност. Беше на косъм, но сводът все пак бе довършен навреме. Всъщност само три от четирите просвета на канцела бяха засводени, защото четвъртият не можеше да се направи, преди да е довършен купола и назъбените краища на стените на канцела да се съединят с трансептите. Все пак трите просвета бяха достатъчно. Цялото строително оборудване бе разчистено безмилостно: инструментите, купищата камък и дърво, пилоните на скелето и магаретата, куповете мазилка и смет. Канцелът бе изметен безукорно. Монасите бяха измазали с вар зидовете и разчертали прави червени линии по хоросана, за да изглежда пълнежът между камъните по-изряден, отколкото беше всъщност, според обичая. Олтарът и епископският престол бяха извадени от криптата. Само че мощите на светеца в каменното им ковчеже си бяха останали долу: преместването им щеше да е тържествена церемония, наричана „пренасяне“, връхната точка на днешната литургия. Когато службата започна, с епископа на трона, с монасите в нови раса, подредени зад олтара и хората от града, струпани в храма и двете му крила, Филип се почувства осъществен. Беше благодарил на Господа затова, че го доведе успешно до този първи, критичен етап в пресъграждането на катедралата.

Когато Уейлрън огласи съобщението си за Уилям, Филип беше обзет от гняв. Толкова явно бе избран моментът, за да помрачи тържествеността на повода и да напомни на гражданите, че все още са зависими на милостта на жестокия си господар. Беше започнал яростно да търси подходящ отговор, когато започна тътенът.

Приличаше на онзи кошмар, който понякога го спохождаше. В него вървеше по скелето, издигнато много нависоко. Беше напълно уверен в безопасността си, когато внезапно забелязваше разхлабен възел във въжетата, които пристягаха пилоните един към друг. Нищо сериозно. Само че когато се навеждаше, за да стегне възела, платформата под него се накланяше леко. Не много в началото, но достатъчно, за да го накара да залитне. А след това светкавично пропадаше през огромното пространство на катедралния канцел. Падаше стремително бързо и знаеше, че ще умре.

Грохотът отначало бе озадачаващ. За миг или два си помисли, че е далечен гръм. После стана прекалено силен и хората престанаха да пеят. Филип все още си мислеше, че е само някакво странно явление, което скоро щеше да се обясни и което в най-лошия случай можеше да прекъсне службата. После погледна нагоре.

В третия просвет, където бяха свалили кофража едва тази сутрин, в мазилката се образуваха пукнатини, високо на стените на клерестория. Появиха се изведнъж и бързо пропълзяха през стената от единия прозорец към следващия, подобно на нападащи змии. Първата му реакция бе разочарование: беше щастлив, че канцелът е завършен, но сега щеше да му се наложи да предприеме ремонти, а всички хора, които толкова бяха впечатлени от работата на строителите, щяха да рекат, че бързата работа е срам за майстора. После върховете на стените като че ли се огънаха навън и той с нарастващо чувство на ужас осъзна, че нямаше да е просто прекъсване на службата. Щеше да е катастрофа.

По извития тавански свод се появиха цепнатини. Един голям камък се откърти от плетеницата на зида високо горе и се завъртя във въздуха. Хората запищяха и се опитаха да се отдръпнат от пътя му. Преди Филип да успее да види дали някой е пострадал лошо, западаха още камъни. Паството изпадна в паника. Всички се бутаха, блъскаха и се тъпчеха в усилието си да избегнат падащата зидария. Споходи го безумната мисъл, че е някаква поредна атака на Уилям Хамли. Тогава видя Уилям най-отпред при богомолците да разблъсква хората наоколо си в отчаян опит да избяга и осъзна, че не би могъл сам да си причинява подобно нещо.

Повечето хора се опитаха да се отдръпнат от олтара, да се измъкнат от катедралата през отворения западен край. Но се срутваше точно западният, откритият край на храма. Проблемът беше в третия просвет. Във втория просвет, където се намираше самият той, сводът като че ли се държеше. Зад него първия просвет, където се бяха подредили монасите, също изглеждаше стабилен. В онзи край срещуположните стени се крепяха от източната фасада.

Видя малкия Джонатан с Джони Осем пенса, присвити в отсрещния край на северното крило. Там бяха в по-голяма безопасност, отколкото където и да било, реши Филип. Веднага след това осъзна, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси останалите от паството си.

— Елате насам! — извика той. — Всички! Тръгнете насам!

Дали го чуха или не — никой не се отзова.

В третия просвет върховете на стените се срутиха навън и целият свод рухна, големи и малки камъни западаха във въздуха като смъртоносен град върху изпадналите в истерия миряни. Филип се втурна напред и сграбчи първия попаднал му гражданин.

— Бягай назад! — изрева той и го блъсна към източния край.

Стъписаният мъж видя монасите, присвити пред далечната стена и затича към тях. Филип направи същото с две жени. Хората с тях разбраха какво прави и тръгнаха на изток, без да ги бутат. Други започнаха да схващат и част от тези, които бяха най-отпред, също се понесоха на изток. Филип за миг погледна нагоре и се втрещи, като видя, че вторият просвет всеки момент щеше да рухне: същите пукнатини пълзяха по стената над галерията и прорязваха свода точно над главата му. Продължи да подкарва хората към безопасния източен край, съзнавайки, че всеки, когото успееше да обърне, можеше да означава един спасен човешки повече. Дъжд от откъртен хоросан заваля върху обръснатата му глава, а след това западаха камъните. Хората се разпръсваха. Някои бяха потърсили убежище в страничните крила; други се трупаха пред източната стена, където беше и епископ Уейлрън; трети все още се опитваха да се измъкнат от западния край, като пълзяха върху нападалите отломки и тела в третия просвет. Един камък го удари по рамото. Падна косо и само го остърга, но го заболя. Филип вдигна ръце над главата си и огледа наоколо обезумял. Беше сам в средата на втория просвет. Всички останали се бяха отдръпнали покрай ръба на опасната зона. Беше направил всичко, което можеше. Затича към източния край.

После се обърна и погледна нагоре. Клересторият при втория просвет вече рухваше и сводът пропадаше в канцела в точно повторение на случилото се преди малко. Жертвите обаче не бяха толкова много, тъй като хората бяха имали късмета да се измъкнат, а и покривите на страничните крила там като че ли удържаха, докато при третия просвет бяха поддали. Всички в тълпата при източния край се заотдръпваха назад, притискайки се към стената и всички лица бяха извърнати нагоре към свода, да гледат дали срутването няма да стигне и в първия просвет. Грохотът от падащата зидария като че ли бе позатихнал, но мъгла от прах и камъчета изпълваше въздуха и за няколко мига никой не можеше да види нищо. Филип затаи дъх. Прахта улегна и той отново видя свода. Беше се срутил точно до ръба на първия просвет. Но там като че ли държеше.

После всичко затихна. Приорът зяпна втрещен в развалините на храма си. Само първият просвет бе останал непокътнат. Стените на втория просвет стояха до нивото на галерията, но от третия и четвъртия бяха останали само страничните крила, а и те бяха пострадали лошо. Подът на храма беше затрупан с отломки, осеяни с потръпващите все още човешки тела на умрелите и ранените. Седем години труд и стотици фунтове пари бяха унищожени, а десетки, може би стотици души загинаха само за няколко кошмарни мига. Сърцето му щеше да се скъса от мъка за похабения труд и избитите хора, за вдовиците и сираците, които щяха да останат. В очите му бликнаха горчиви сълзи.

В ухото му заговори груб глас.

— Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип!

Обърна се и видя епископ Уейлрън в черните му зацапани с прах одежди, забил тържествуващия си поглед в него. Да види тази трагедия бе съкрушително, но да го обвиняват за нея бе непоносимо. Искаше му се да извика: Направих всичко по силите си! Но думите не излязоха. Гърлото му сякаш се беше стегнало и не можеше да проговори.

После погледът му мерна Джони Осем пенса с малкия Джонатан, измъкващи се от заслона на крилото и си спомни отново за отговорността си. Достатъчно време щеше да има, за да се терзае кой е виновен. Точно сега имаше десетки ранени и още повече затиснати под отломките. Трябваше да организира спасяването. Изгледа с гняв епископ Уейлрън и му изръмжа:

— Махни се от пътя ми.

Стъписан, епископът се отдръпна встрани и Филип скочи на олтара.

— Слушайте ме! — извика колкото му глас държи. — Трябва да се погрижим за ранените, да спасим хората, които са затрупани и след това да погребем мъртвите и да се помолим за душите им. Ще назнача трима водачи, които да организират това. — Огледа лицата наоколо да види кои все още са живи и здрави. Забеляза Алфред. — Алфред Строителя ръководи разчистването на отломките и спасяването на затрупаните и искам всички зидари и ратаи да работят с него. — Озърна се към монасите и въздъхна облекчено, като видя сред тях цял и невредим довереника си Милий. — Милий Касиера отговаря за изваждането на убитите и ранените от храма, и ще му трябват здрави помагачи. Рандълф Лечителя ще се погрижи за ранените, след като ги извадят от тази бъркотия, а по-възрастните могат да му помогнат, особено старите жени. Така. Да започваме. — Скочи долу от олтара. Хората наоколо се разбъбриха, зараздаваха заповеди и заразпитваха кой какво да прави.

Филип отиде при Алфред. Изглеждаше стъписан и уплашен не на шега. Ако някой носеше вина за всичко това, беше точно той, майсторът строител, но сега не беше моментът за упреци.

— Раздели хората си на екипи — каза му Филип, — и им дай отделни зони за работа.

Алфред го изгледа глуповато за миг. После лицето му се проясни.

— Да. Точно така. Ще започнем в западния край и ще разчистим нападалото навън, да отворим пространство.

— Добре. — Филип го остави и се запровира през тълпата към Милий. Чу го да казва:

— Отнесете ранените далече от храма и ги оставете на тревата. Мъртвите занесете на северната страна.

Отдалечи се, доволен както винаги, че може да му се довери, че ще направи каквото трябва. Видя, че Рандълф Лечителя гази през развалините и забърза към него. Двамата се запровираха между купищата нападала зидария. Извън храма при западния край имаше тълпа хора, успели да се измъкнат от срутванията и останали невредими.

— Използвай тези хора — каза му Филип. — Прати някой до лечебницата да донесе носилки и бинтове. Няколко да идат до магерницата да донесат гореща вода. Помоли иконома за силно вино за тия, дето трябва да се съвземат. Погрижи се мъртвите и ранените да се подредят в две редици с пространство между тях, за да не се препъват помагачите ти в труповете.

Огледа се. Оцелелите се залавяха за работа. Много от подслонилите се в непокътнатия източен край на храма го бяха последвали през развалините и вече започваха да вадят телата. Един-двама ранени, които бяха само замаяни или зашеметени, се вдигаха на крака без чужда помощ. Филип видя една старица, която седеше на пода и гледаше объркано. Позна в нея Мод, вдовицата на бижутера. Помогна й да се вдигне и я изведе от руините.

— Какво стана? — промълви тя, без да го погледне. — Не знам какво стана.

— И аз не знам, Мод.

Докато се връщаше да помогне на още някого, думите на епископ Уейлрън отново прозвучаха в главата му: „Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип.“ Обвинението го сряза остро, защото мислеше, че може да е основателно. Винаги беше настоявал за повече, за по-добре, за по-бързо. Притискал беше Алфред да завърши покрива също както бе настоявал за панаира на вълната и за кариерата на Шайринг. Във всеки от тези случаи резултатът бе трагедия: избиването на каменоделците, опожаряването на Кингсбридж, а сега това. Явно амбицията му бе виновна. За монасите беше по-добре да живеят в примирение, да приемат изпитанията и пораженията на този свят като уроци по търпение, давани от Всевишния.

Докато помагаше в изнасянето на стенещите ранени от развалините на катедралата, Филип реши в бъдеще да остави амбицията и настойчивостта за Господа: той самият оттук насетне щеше да приема в пасивно смирение всичко, което се случи. Ако Бог искаше катедрала, Бог щеше да му осигури кариера. Щом градът бе опожарен, следваше да приеме това за знак, че Бог не е искал панаир на вълната. А сега, след като катедралата се беше срутила, Филип нямаше да я пресъгради.

Когато стигна до това решение, видя Уилям Хамли.

Новият граф на Шайринг седеше на пода в третия просвет, близо до северното крило, с посивяло лице и разтреперан от болка. Стъпалото му бе затрупано под един голям камък. Докато помагаше да обърнат камъка, Филип се зачуди защо Бог бе позволил толкова добри хора да загинат, а бе пощадил такова чудовище като Уилям.

Графът вдигна голям шум заради болката в крака си, но инак му нямаше нищо. Помогнаха му да се изправи. Той се подпря на рамото на един от мъжете на неговия ръст и излезе навън с куцукане.

После проплака бебе.

Всички го чуха. Никакви бебета нямаше наоколо. Всички се заозъртаха озадачени. Плачът се повтори и Филип осъзна, че идваше изпод грамадата камъни, нападали в крилото.

— Ето там! — извика той. Засече погледа на Алфред и го подкани с ръка. — Под онази купчина има живо бебе!

Всички се заслушаха в плача. Беше като на много малко бебенце, няма и на месец.

— Прав сте — каза Алфред. — Я да разчистим големите камъни.

С помагачите си започнаха да местят отломките от големия куп, запушил арката на третия просвет. Филип се включи в работата. Не можеше да се сети коя жена в градчето е родила в последните няколко седмици. Раждането можеше и да е убягнало от вниманието му, разбира се: макар градът да се беше смалил в последната година, все пак бе достатъчно голям, за да пропусне едно такова обичайно събитие.

Плачът изведнъж секна. Всички прекъснаха работата и се заслушаха. Не се повтори. Започнаха отново да вадят камъните в мрачно мълчание. Беше рисковано, тъй като всеки изместен камък можеше да причини срутването на другите. Точно затова Филип го беше възложил на Алфред. Само че Алфред не се оказа толкова предпазлив, колкото му се искаше и оставяше всеки да прави каквото намери за добре, без никакъв план. В един момент целият куп се размести опасно и Филип извика:

— Чакайте. — Всички се спряха. Алфред явно беше твърде стъписан, за да може да въведе ред. Филип трябваше да се оправи сам. — Ако има живи долу, нещо трябва да ги е опазило. Ако камъните се срутят, може да ги убием. Да действаме по-внимателно. — Посочи няколко зидари, струпани заедно. — Вие тримата, качете се на купа и вадете най-горните камъни. Вместо да ги изнасяте сами, ги подавайте на някой от нас.

Започнаха отново по неговия план. Като че ли тръгна не само по-безопасно, но и по-бързо.

След като бебето беше спряло да плаче, не знаеха накъде точно да се насочат, затова започнаха да разчистват на голяма площ, почти в целия просвет. Нападалото беше от централния свод, но беше рухнала и част от покрива на крилото, тъй че имаше не само камъни и мазилка, но и греди и покривни плочи.

Филип се трудеше без умора. Искаше да спасят това бебе на всяка цена. Някакси му се струваше важно, макар да знаеше, че са загинали десетки хора. Чувстваше, че ако бъде спасено, щеше да има някаква надежда за бъдещето. Докато вдигаше камъните, закашлян и полузаслепен от прахта, се молеше на ум с цялата си душа да намерят бебето живо.

След малко над купчината развалини започнаха да се виждат външната стена на крилото и част от единия прозоречен отвор. Зад купчината като че ли имаше празно пространство. Някой може би бе оцелял там. Един от зидарите се изкатери предпазливо на върха й и погледна надолу.

— Иисусе Христе! — възкликна мъжът.

Вместо да го упрекне за богохулството, Филип извика нетърпеливо отдолу:

— Бебето добре ли е?

— Не мога да кажа.

Искаше му се да го попита какво е видял или даже сам да се покачи да погледне, но зидарят се захвана с разчистването с подновена енергия и нищо не можеше да направи, освен да потисне трескавото си любопитство и да продължи да помага.

Купът започна бързо да се смалява. Близо до пода имаше грамаден камък и трима души трябваше да го подхванат, за да се измести. Щом го изтъркаляха настрани, Филип видя бебето.

Беше голичко, като новородено. Бялата му кожа бе зацапана с кръв и полепнала прах, но успя да види главичката му, с коса с изумително светло червеникав цвят, като на морков. Погледна го по-внимателно и разбра, че е момченце. Лежеше върху женска гръд и сучеше от едната й гърда. Видя, че детето е живо и сърцето му подскочи от радост. После погледна жената. Тя също бе жива. Улови погледа му и му отвърна с уморена, щастлива усмивка.

Беше Алиена.

Алиена повече не се върна в къщата на Алфред.

Той заяви пред всички, че бебето не е негово и за доказателство посочи рижата коса на детето, същия цвят като на Джак. Но не се опита да навреди нито на детето, нито на нея — каза само, че не ги ще в дома си.

Върна се в едностайната си къща в бедняшкия квартал при брат си Ричард. Това, че Алфред не изпита особена охота да си отмъщава, я успокои. Радваше се, че не е длъжна повече да спи като куче на пода до леглото му. Но най-вече се радваше и гордееше с чудесното си бебче. Имаше рижа коса, сини очи и съвършено бяла кожа, и й напомняше живо за Джак.

Никой в града не знаеше защо се беше срутил храмът. Имаше много предположения обаче. Според някои, Алфред се беше оказал некадърен като майстор строител. Други обвиняваха Филип затова, че прибързал работата, за да се довърши сводът за Петдесетница. Според някои от зидарите кофражът бил свален преди хоросанът да засъхне както трябва. Един стар зидар говореше, че стените по начало не били замислени да издържат тежестта на каменен свод.

Седемдесет и девет души бяха убити, включително и онези, които бяха издъхнали по-късно от раните си. Всички говореха, че жертвите щели да са повече, ако приор Филип не беше отпратил толкова много хора към източния край. Гробището в манастирския двор вече бе запълнено заради пожара на панаира на вълната предната година, тъй че повечето мъртви бяха погребани до енорийската църква. Много хора говореха, че над катедралата тегне проклятие.

Алфред отведе всичките си строители в Шайринг, където градеше каменни къщи за заможни граждани. Другите майстори занаятчии се разпръснаха от Кингсбридж. Никой всъщност не беше освободен, но за мъжете нямаше друга работа, освен да разчистват отломките и след няколко седмици всички си бяха заминали. В неделите не идваха нови доброволци, пазарът се смали до няколко задрямали сергии, а Малахи натовари семейството си и имуществото си на грамаден фургон, теглен от четири вола и напусна градчето да си търси късмета.

Ричард даде под наем на един фермер хубавия си черен жребец и с парите се препитаваха двамата с Алиена. Без подкрепата на Алфред не можеше да продължи като рицар, а и вече нямаше смисъл, след като Уилям го бяха направили граф. Алиена все още се чувстваше обвързана с клетвата пред баща си, но засега като че ли нищо не можеше да направи, за да я изпълни. Ричард изпадна в дълбока апатия. Ставаше късно, седеше по цял ден отпуснат на слънцето, а вечерите прекарваше в пивницата.

Марта все още живееше в голямата къща с една стара слугиня. Но повечето време през деня прекарваше с Алиена. Обичаше да й помага за бебето, особено след като толкова много приличаше на обожавания от нея Джак. Искаше Алиена да го кръсти Джак, но тя не бързаше да му даде име по неясни и за самата нея причини.

За Алиена лятото мина озарено от майчинско щастие. Но щом почна жътвата, времето позахладня и вечерите взеха да стават по-къси, тя започна да изпитва неудовлетворение.

Всеки път, щом се замислеше за бъдещето си, Джак изплуваше в ума й. Беше заминал някъде, представа си нямаше къде и може би никога нямаше да се върне, но все още беше с нея, властваше над мислите й изпълнен с живот и енергия, ясен и жив все едно, че го е видяла едва вчера. Мислеше си дали да се премести в друг град и да се престори на вдовица, или пък да убеди Ричард да започне да печели някак за прехрана. Размисляше да се захване с тъкане или с пране, или пък да се наеме за слугиня при някои от хората в града, които все още бяха достатъчно заможни, за да наемат помощници. Но всеки нов план се посрещаше с насмешлив смях от въображаемия Джак в ума й, който казваше: „Нищо няма да се получи без мен.“ Това, че се беше любила с него заранта преди венчавката си с Алфред, бе най-големият грях в живота й и тя не се съмняваше, че търпи наказание заради него. Но въпреки това имаше моменти, в които си мислеше, че е и най-хубавото нещо, което е правила в живота си. А щом погледнеше бебето си, не можеше да се накара да съжалява за случилото се. И все пак бе неспокойна. Едно бебе не стигаше. Чувстваше се непълна, неудовлетворена. Къщата й изглеждаше твърде малка, Кингсбридж — полумъртъв, а животът — еднообразен и скучен. Започна да се изнервя с бебето и да проявява сприхавост към Марта.

В края на лятото селянинът върна коня. Вече не му трябваше и изведнъж Ричард и Алиена се оказаха без никакъв доход. Един ден в началото на есента брат й замина за Шайринг, за да продаде снаряжението си. Докато го нямаше и Алиена хапваше ябълки за обед, та да спести пари, майката на Джак се появи в къщата.

— Елън! — възкликна Алиена.

Беше повече от стъписана. В гласа й имаше тревога, защото Елън бе прокълнала църковна венчавка и приор Филип тепърва можеше да я осъди.

— Дойдох да си видя внука — каза кротко Елън.

— Но как научи…

— Човек чува това-онова, дори и в гората. — Отиде до люлката в ъгъла и погледна заспалото дете. Лицето й омекна. — Я гледай. Няма съмнение чий син е. Добре ли върви?

— Никакви проблеми не съм имала с него. Мъничък е, но корав — отвърна с гордост Алиена. После добави: — Като баба си. — Загледа мълчаливо Елън. Беше поотслабнала и кожата й бе загоряла, носеше къса кожена туника, под която се виждаха кафявите й прасци. Ходилата й бяха боси. Изглеждаше млада и здрава: животът в леса явно й се отразяваше добре. Алиена пресметна, че трябваше да е на трийсет и пет. — Много добре изглеждаш.

— Липсвате ми всички — отвърна Елън. — Ти, Марта, даже и брат ти, Ричард. Моят Джак ми липсва. Липсва ми и Том. — Изглеждаше тъжна.

Алиена все още бе притеснена за нея.

— Видя ли те някой на идване? Монасите може все още да искат да те накажат.

— Няма и един монах в Кингсбридж, на когото да му стиска да ме задържи — отвърна й тя с широка усмивка. — Но все пак внимавах — никой не ме видя. — После Елън замълча и я загледа. Стана й малко неловко от тези нейни пронизващи, медено цветни очи. Най-сетне Елън отрони: — Хабиш си живота.

— Какво имаш предвид? — попита Алиена, макар думите да докоснаха мигновено изпънатата струна в душата й.

— Трябва да идеш да намериш Джак.

Жегна я смътна надежда.

— Но не мога.

— Защо?

— Първо, защото не знам къде е.

— Аз знам.

Сърцето й заби по-бързо. Беше мислила, че никой не знае къде е отишъл Джак. Все едно, че се беше затрил от лицето на земята. Но сега щеше да може да си го представя на някое определено, реално място. Това променяше всичко. Можеше да е някъде наблизо. Можеше да му покаже бебето му.

— Знам поне накъде замина — каза Елън.

— Накъде? — запита я тя нетърпеливо.

— Сантяго де Компостела.

— О, Боже.

Сърцето й изстина. Разочарованието бе съкрушително. Компостела беше градът, където бе погребан апостол Иаков. Пътят до там бе няколко месеца. Джак все едно, че беше на другия край на света.

Елън продължи:

— Надяваше се да говори с менестрелите по пътя и да научи нещо повече за баща си.

Алиена кимна тъжно. Беше разбираемо. Джак винаги бе негодувал от това, че знае толкова малко за баща си. Но можеше изобщо да не се върне. На толкова дълго пътуване почти със сигурност щеше да намери катедрала, на която да поиска да работи, а после можеше да се устрои там. С това, че бе заминал да търси баща си, навярно бе изгубил сина си.

— Толкова е далече — продума тя. — Жалко, че не мога да тръгна след него.

— Защо не? — запита я Елън. — Хиляди хора ходят там на поклонение. Защо да не можеш и ти?

— Дадох клетва пред баща ми, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф. Не мога да го оставя.

Елън я погледна скептично.

— Как точно си представяш, че ще му помогнеш? Ти си разорена, а Уилям е новият граф. Ричард е изгубил всякаква възможност да стане граф, която може някога да е имал. Тук в Кингсбридж не си от по-голяма полза за него, отколкото би била в Компостела. Посветила си живота си на онази жалка клетва. Но вече не можеш да направиш нищо повече. Не виждам как баща ти би могъл да те укори. Ако ме питаш, най-голямата услуга, която би могла да направиш на Ричард, е да го оставиш сам за известно време, да се научи на независимост.

Вярно беше, помисли си Алиена. С нищо не можеше да помогне на Ричард, в Кингсбридж или където и да било. Възможно ли беше вече да е свободна? Свободна да замине и да намери Джак? Сърцето й се разтуптя от самата представа.

— Но аз нямам никакви пари, за да тръгна на поклонение.

— Какво стана с онзи хубав голям кон?

— Още го държим…

— Продай го.

— Но как? Той е на Ричард.

— За Бога, кой му го купи, по дяволите? — ядоса се Елън. — Ричард ли се бъхти толкова години, за да развие търговията с вълна? Ричард ли преговаряше с алчни селяци и надути фламандски изкупвачи? Ричард ли събираше вълна, Ричард ли я складираше, Ричард ли наемаше пазарен щанд и я продаваше? Не ми казвай, че конят е на Ричард!

— Толкова ще се ядоса…

— Добре. Дано да се ядоса толкова, че да свърши някаква работа за първи път в живота си.

Алиена отвори уста да възрази, но премисли. Елън беше права. Ричард винаги бе разчитал на нея за всичко. Докато се бореше да си върне бащиното наследство, тя бе задължена да го поддържа. Но вече не се бореше за нищо. Не можеше да има повече претенции към нея.

Представи си как среща Джак отново. Видя в ума си лицето му, как й се усмихва. Щяха да се целунат. Усети сладостна тръпка в слабините си. Усети, че овлажнява там долу само при мисълта за него и това я смути.

— Пътуването е рисковано, разбира се — отрезви я Елън.

Алиена се усмихна.

— Точно това не ме притеснява. Пътувала съм от седемнайсетгодишна. Мога да се пазя.

— Все едно, по пътя за Компостела ще има стотици хора. Можеш да се присъединиш към някоя голяма група поклонници. Няма да ти се налага да пътуваш сама.

Алиена въздъхна.

— Знаеш ли, мисля, че ако не беше бебето, щях да го направя.

— Точно заради него си длъжна — отвърна Елън. — Той има нужда от баща.

Алиена изобщо не беше обмисляла положението от този ъгъл. Мислила бе за пътуването като за нещо съвсем егоистично. Сега осъзна, че Джак е толкова нужен на бебето, колкото и на нея. Залисана в ежедневните грижи по сина си не беше помисляла за бъдещето му. Изведнъж й се стори ужасно нечестно детето да отрасне, без да познава великолепния си, неповторим и възхитителен баща.

Осъзна, че се самоубеждава да тръгне и я обзе тревога. Сети се за една сериозна пречка.

— Не мога да взема бебето до Компостела.

Елън сви рамене.

— Едва ли ще направи разлика между Испания и Англия. Но не си длъжна да го взимаш.

— А какво да направя?

— Остави го на мен. Ще го храня с козе мляко и див мед.

Алиена поклати глава.

— Не бих могла да понеса да се разделя с него. Твърде много го обичам.

— Щом го обичаш, иди и намери баща му — каза Елън.

II

В Уеърхам Алиена намери кораб. Когато бе пътувала до Франция с баща си, още като момиче, се бяха качили на един от норманските военни кораби. Представляваха дълги и тесни съдове с извити нагоре в остри върхове бордове отпред и отзад. Имаха редици с гребла от двете страни и четвъртито кожено платно. Корабът, който щеше да я превози до Нормандия, приличаше на онези военни кораби, но беше по-широк в средата и по-дълбок, за да поема товар. Беше пристигнал от Бордо и тя гледа как босоногите моряци разтоварват бурета с вино за мазетата на богаташите.

Разбираше, че трябва да остави бебето, но мисълта разбиваше сърцето й. Всеки път щом го погледнеше, си повтаряше на ум всички основания и за пореден път решаваше, че трябва да замине. Но все едно, не искаше да се раздели с него.

Елън беше дошла с нея до Уеърхам. Тук Алиена се бе запознала с двама монаси от абатство Гластънбъри, които отиваха да посетят свои имоти в Нормандия. С кораба щяха да пътуват още трима души: млад скуайър, който беше прекарал три години при свой английски роднина и сега се връщаше при родителите си в Тулуза, и двама млади зидари, които бяха чули, че на другия бряг надниците са по-високи, а момичетата — по-хубави. На заранта, когато трябваше да отплават, всички чакаха в пристанищната пивница, докато екипажът натовари кораба с тежките слитъци калай от Корнуол. Зидарите изпиха няколко големи халби с ейл, но не изглеждаха да са пияни. Алиена гушна бебето и заплака тихо.

Най-сетне корабът бе готов за тръгване. Здравата сива кобила, която Алиена бе купила в Шайринг, никога не беше виждала море и отказа да пристъпи по мостчето, но скуайърът и двамата монаси въодушевено се притекоха на помощ и успяха да издърпат животното на борда.

Сълзите я заслепяваха, когато подаде бебето си на Елън. Тя го пое, но рече:

— Не можеш да направиш това. Сбърках, че те посъветвах.

Алиена се разплака още повече.

— Но Джак е там. Не мога да живея без Джак, знам го. Трябва да го потърся.

— О, да. Не те съветвам да се откажеш от пътуването. Но не можеш да оставиш бебето си. Вземи го с теб.

Думите я изпълниха с толкова благодарност, че сълзите й потекоха неудържимо.

— Наистина ли мислиш, че ще е наред?

— Той беше толкова щастлив по целия път дотук. Останалата част от пътуването няма да е много по-различна. А и не харесва много козето мляко.

Капитанът ги подкани:

— Хайде, дами, приливът се обръща.

Алиена взе бебчето си и целуна Елън.

— Благодаря ти. Толкова съм щастлива.

— На добър час и лек път.

Обърна се и притича по мостчето на кораба.

Поеха веднага. Алиена помаха, докато Елън се смали на точица на кея. Докато отплаваха от Пуул Харбър, заваля. Горе нямаше навес, затова Алиена седна в трюма с конете и товара. Частта от палубата, на която седяха гребците над нея, не я предпазваше напълно от дъжда, но можеше поне да опази сухо бебето в наметалото си. Люшкането на кораба изглежда му подейства добре и то скоро заспа. Щом се стъмни и корабът хвърли котва, Алиена се присъедини към монасите в молитвите им. След това подремваше и се будеше, седнала с бебето в прегръдката си.

Слязоха в Барфльор на другия ден и тя си намери подслон в най-близкото градче, Шербург. Там прекара още ден, като обикаляше из града, говореше с ханджии и строители и разпитваше дали си спомнят за един млад английски зидар с огнено червена коса. Никой не го помнеше. Имаше много рижи нормандци, тъй че можеше и да не са го забелязали. Или можеше да е слязъл на друго пристанище.

Алиена не беше се залъгвала, че ще открие толкова скоро следите на Джак, но все пак бе обезсърчена. На следващия ден се отправи на юг. Тръгна на път с един продавач на ножове, веселата му дебела жена и четирите им деца. Движеха се доста бавно, но тя бе доволна, че язди с тях, защото така пестеше силите на кобилката си, а тя трябваше да я носи дълго. Въпреки сигурността от пътуването със семейство, Алиена пазеше острия нож с дългото острие, стегнат под ръкава й. Нямаше вид на богата: дрехите й бяха топли, но не скъпи, а конят й беше издръжлив, но не и от буйните. Стараеше се да държи по няколко монети в кесийката и не показваше на никого тежкия пояс с парите, стегнат на кръста й под ризата. Кърмеше бебето дискретно, за да не гледат непознати мъже гърдите й.

Същата вечер се въодушеви неимоверно от добрия си късмет. Спряха в едно селце на име Лесей и там Алиена срещна един монах, който живо си спомняше за млад английски зидар, който се бил възхитил на революционно новото ребърчато засводяване в храма на абатството. Алиена ликуваше. Монахът дори си спомни как Джак споменал, че е слязъл в Онфльор, което обясняваше защо не бе оставил следа в Шербург. Макар да беше преди година, отецът говореше словоохотливо за Джак и явно бе очарован от него. Това, че разговаряше с човек, който го е виждал, я окуражи. Потвърждаваше, че е на верен път.

После остави монаха и легна да поспи на пода в къщата за гости на абатството. Докато се унасяше, сгуши бебето плътно до себе си и му прошепна в розовото ушенце:

— Ще намерим тати.

Бебето се разболя в Тур.

Градът беше богат, мръсен и многолюден. Около зърнените силози край река Лоара гъмжеше от плъхове. Беше пълно с поклонници. Тур беше традиционната отправна точка за поклонението до Компостела. Освен това наближаваше празника на Свети Мартин, първия епископ на Тур, и много хора бяха дошли в абатството, за да посетят гробницата му. Мартин бе прочут с това, че срязал наметалото си на две и дал половината на гол просяк. Заради празника хановете и приютите в града бяха претъпкани. Алиена се принуди да наеме каквото може и отседна в порутена пристанищна кръчма, държана от две престарели сестри, които едва кретаха и не можеха да я поддържат чиста.

Отначало не се задържаше много в квартирата си. С бебето на ръце обикаляше по улиците и разпитваше за Джак. Скоро разбра, че градът непрекъснато е пълен с толкова гости, че ханджиите не можеха да запомнят посетителите си и отпреди седмица, тъй че нямаше смисъл да ги пита за човек, който може да е бил тук преди година. Но се отбиваше на всеки строеж, за да пита дали са наемали млад английски зидар с рижа коса, на име Джак. Никой не го помнеше.

Постепенно се разочарова. Нищо не беше чула за него от Лесей. Ако се беше придържал към плана си да стигне до Компостела, почти със сигурност щеше да е бил в Тур. Започна да се опасява, че може да е променил намеренията си.

Отиде в църквата на Свети Мартин като всички, а там видя екип строители, заети с ремонтни работи. Издири майстора строител, дребен и сприхав мъж с оредяла коса и го попита дали е наемал един английски зидар.

— Англичани не наемам никога — сряза я той грубо, преди да е довършила въпроса си. — Английските зидари са калпави.

— Този е много добър — настоя тя. — И говори добре френски, тъй че може да не сте разбрал, че е англичанин. Има рижа коса…

— Не, не съм го виждал — прекъсна я майсторът грубо и й обърна гръб.

Алиена се върна в квартирата си потисната. Да се държат безпричинно грубо с нея бе доста обезсърчаващо.

През нощта имаше болки в стомаха и изобщо не можа да поспи. На другия ден й беше много зле, за да излезе навън и прекара целия ден в лежане в леглото в пивницата, в компанията на речната воня, лъхаща през прозорчето и миризмите на разлято вино и изгоряла кухненска мазнина, просмукващи се до горния етаж. На другата сутрин бебето се разболя.

Събуди я с плача си. Не беше обикновеният лаком, настойчив рев, а тънък и немощен плач. Имаше същият разстроен стомах като нейния, но имаше и треска. Обикновено живите му сини очи бяха стиснати от болка, ръчичките му се бяха стегнали в юмручета. Кожата му беше зачервена и на петна.

Никога не беше боледувал досега и тя не знаеше какво да прави.

Даде му гърдата си. Бебето засмука жадно замалко, после проплака отново и пак засмука. Млякото преминаваше право през него и не му носеше утеха.

В кръчмата работеше една мила млада слугиня и Алиена я помоли да отиде до абатството и да й купи светена вода. Помисли дали да потърси лекар, но те винаги пускаха кръв на хората, а не вярваше, че ще помогне на бебчето, ако му се пусне кръв.

Момичето се върна с майка си, която запали букет сухи билки в една желязна купа. Пуснаха лютив дим, който сякаш попи лошите миризми в стаичката.

— Бебето ще е жадно — давай му да суче колкото може по-често — рече тя. — Самата ти трябва да пиеш много течности, за да имаш достатъчно мляко. Нищо повече не мога да направя.

— Ще се оправи ли? — попита Алиена с тревога.

Жената я погледна съчувствено.

— Не знам, скъпа. Докато са толкова малки, човек не знае. Обикновено преживяват такива неща. Понякога — не. Първото ли ти е?

— Да.

— Просто помни, че винаги можеш да имаш други.

„Но това е бебето на Джак, а аз загубих Джак“. Затаи мислите си, благодари на жената и й плати за билките.

Щом приключиха, смеси светената вода с обикновена, натопи чист парцал в нея и охлади главата на сина си.

Докато денят течеше, състоянието му като че ли се влоши. Алиена му даваше гърдата си щом заплачеше, пееше му, докато лежеше буден и го разхлаждаше със светената вода, докато спеше. Сучеше непрекъснато, но на пресекулки. За щастие, имаше много мляко — винаги беше имала. Самата тя все още беше зле и продължаваше да я кара на сух хляб и разредено вино. Докато часовете се точеха, намрази стаята, в която беше, с голите й, оплюти от мухи стени, грубия дъсчен под, разхлопаната врата и жалкото прозорче. Имаше точно четири мебела: паянтовото легло, трикрако столче, окачалка за дрехи и голям свещник на пода с три върха, но само една свещ.

Щом се стъмни, слугинята дойде и запали свещта. Погледна бебето, което лежеше на леглото, махаше с ръчички, риташе и проплакваше жално.

— Горкото същество — промълви тя. — Не разбира защо му е зле.

Алиена се премести от столчето на леглото, но остави свещта да гори, за да може да вижда детето. През нощта и двамата задрямваха по малко и се будеха. Малко преди разсъмване дишането му стана плитко и то спря да плаче и да мърда.

Алиена заплака тихо. Беше изгубила следите на Джак, а бебенцето й щеше да умре тук, в къща пълна с непознати, в един град далече от дома. Никога нямаше да има друг Джак и никога нямаше да си има друго бебе. Може би и тя щеше да умре. Така щеше да е най-добре.

На разсъмване духна свещта и потъна в изтощен сън.

Силен шум от долния етаж я стресна и събуди. Слънцето се беше вдигнало и речният бряг под прозореца гъмжеше от хора. Бебето лежеше съвсем неподвижно, с кротко отпуснато най-сетне личице. Страхът я стегна за гърлото. Опипа гърдите му: не беше нито горещо, нито студено. Пое си уплашено дъх. После бебчето въздъхна дълбоко и отвори очи. Алиена едва не припадна от облекчение.

Вдигна го, притисна го до себе си и то започна да реве гладно. Разбра, че отново е добре: температурата му бе спаднала и нямаше болки. Сложи го на гърдата си и то жадно засука. Вместо да се извърне след няколко глътки продължи, а когато едната гърда се пресуши, изсука и другата. След това потъна в дълбок, доволен сън.

Алиена разбра, че и нейните симптоми са минали, макар да се чувстваше изцедена. Спа до бебето до обед, после го накърми отново. След това слезе в гостилницата и се нахрани с козе сирене, пресен хляб и малко бекон.

Навярно светената вода на Свети Мартин беше оправила бебето. Следобеда се върна до гробницата на светеца, за да му се отблагодари.

Докато беше в голямата църква на абатството, гледаше работещите строители и си мислеше за Джак, който може би все пак щеше да види сина си. Зачуди се наново дали се бе отклонил от пътя си. Може би работеше в Париж, дялаше камъни за някоя нова катедрала там. Докато мислеше за него, погледът й мерна една нова конзола, която строителите вграждаха. Беше издялана във фигура на мъж, който крепи тежестта на колоната на гърба си. Ахна. Без сянка на съмнение разбра веднага, че изкривената, изтерзана от болка фигура е изваяна от Джак. Значи е бил тук!

С разтуптяно сърце се приближи към работещите.

— Онази конзола — каза задъхано. — Мъжът, който я извая, беше англичанин, нали?

Отвърна й един стар работник със счупен нос.

— Точно тъй — Джак Фицджак я направи. Не бях виждал такова нещо в живота си.

— Кога е бил тук? — попита Алиена. Затаи дъх, докато старецът почесваше посивялата си глава изпод мазната шапка.

— Преди около година трябва да беше. Не се задържа дълго, обаче. Майсторът не го хареса. — После сниши глас. — Джак беше прекалено добър, ако искаш да знаеш истината. Засрами майстора. Затова трябваше да се махне. — Сложи пръст на устата си в знак да си остане между тях.

— Каза ли къде отива? — попита Алиена възбудено.

Старецът погледна бебето.

— Детето май е негово, ако косата говори нещо.

— Негово е, да.

— Дали Джак ще се зарадва ако го види, как мислиш?

Сигурно си мислеше, че Джак бяга от нея, осъзна тя. Засмя се.

— О, да! Ще се радва да ме види.

Той сви рамене.

— Каза, че отива към Копмостела, ама знае ли човек.

— Благодаря ви! — извика тя щастлива и за изумление на стария мъж го целуна по бузата.

Пътищата на поклонниците от цяла Франция се събираха в Остабат, в подножията на Пиренеите. Групата от двайсетина поклонници, с които пътуваше Алиена, набъбна до седемдесет. Бяха с подути крака, но весела тумба: заможни граждани, други, които навярно бягаха от правосъдието, няколко пияници, монаси и духовници. Божиите хора бяха тръгнали от благочестивост, но повечето от останалите като че ли просто бяха решили да си прекарат добре времето. Говореха на няколко езика, между които фламандски, германски диалект и южен френски. При все това си общуваха свободно и докато прехвърляха заедно планините пееха, играеха всевъзможни игри, разказваха си истории, завързаха се и няколко любовни връзки.

За жалост, след Тур Алиена не намери повече хора, които да помнят Джак. Само че по пътя през Франция нямаше толкова много менестрели, колкото си беше представяла. Един от фламандските пилигрими, пътувал на същото поклонение и преди я увери, че откъм испанската страна на планините щяло да има много повече от тях.

Оказа се прав. В Памплона Алиена се окуражи, когато един странстващ певец си спомни, че е говорил с млад англичанин с рижа коса, който разпитвал за баща си.

Докато уморените пилигрими продължаваха бавно през северна Испания към крайбрежието, срещна още няколко пътуващи музиканти, повечето от които помнеха Джак. С нарастваща възбуда осъзна, че според всички той отивал към Компостела: никой не беше го срещал по обратния път.

А това означаваше, че все още е там.

Докато тялото й се изтощаваше все повече от изнурителния път, духът и се вдигаше и в последните дни от пътуването едва сдържаше оптимизма си. Беше посред зима, но времето бе топло и слънчево. Бебето, вече на шест месеца, беше здраво и щастливо. Чувстваше се уверена, че ще намери Джак.

Пристигнаха на Коледа.

Продължиха право към катедралата и стигнаха за литургията. Естествено храмът беше претъпкан с хора. Алиена обикаляше и обикаляше между тълпите от богомолци, взираше се в лицата, но Джак го нямаше тук. Разбира се, той изобщо не беше набожен. Всъщност не ходеше никога на църква, освен за работа. Докато си намери подслон, се бе стъмнило. Легна си, но не можа да заспи от възбуда, след като знаеше, че Джак може би е само на няколко крачки от нея и още утре щеше да го види, да го целуне и да му покаже бебето му.

Стана още призори. Бебето долови нетърпението й и засука раздразнено, като хапеше зърната й с венците си. Изми го припряно и излезе навън, носейки го в ръцете си.

Докато крачеше по прашните улици, очакваше да види Джак на всеки ъгъл. Колко изумен щеше да е, щом я зърнеше! И колко зарадван! Само че не го видя по улиците и започна да търси по приютите. Щом хората тръгнаха по работа, се зае да обикаля по строежите и да разпитва зидарите. Знаеше думите „зидар“ и „червенокос“ на кастилския диалект, а и жителите на Компостела бяха свикнали с чужденци, тъй че се справяше. Но не намери и следа от Джак. Започна да се безпокои. Някои хора трябваше да го знаят, разбира се. Не беше от тези, които ще минат незабелязано, а и трябваше да е живял тук от няколко месеца. Също тъй си отваряше очите за характерните му ваяния, но никъде не видя от тях.

Някъде преди обед се срещна с една червендалеста жена на средна възраст, кръчмарка, която говореше френски и помнеше Джак.

— Хубаво момче… твой ли е? Е, никое от тукашните момичета не извади късмет с него. Беше тук лятото, но не се задържа дълго, жалко. А и не пожела да каже къде отива. Харесваше ми. Ако го намериш, дай му една голяма целувка от мен.

Алиена се върна в стаичката си, легна и се загледа в тавана. Бебето замрънка, но този път не му обърна внимание. Беше капнала от умора, разочарована и натъжена за дома. Не беше честно: проследила го беше чак до Компостела, а той бе заминал някъде другаде!

След като не беше се върнал към Пиренеите, а на запад от Компостела нямаше нищо, освен ивица бряг и океан, стигащ чак до края на света, Джак трябваше да е заминал още по на юг. Трябваше да поеме отново на път, на сивата си кобила и с бебето на ръце, в сърцевината на Испания.

Зачуди се колко ли още трябваше да се отдалечи от родния край, преди да свърши поклонничеството й.

Джак прекара деня на Коледа с приятеля си Рашид Алхарун в Толедо. Рашид беше покръстен сарацин, който трупаше богатство с внос на подправки от Изтока, най-вече пипер. Срещнаха се на неделната литургия в голямата катедрала, а после тръгнаха да походят през тесните улици и пъстрия базар към квартала на богатите.

Къщата на Рашид бе съградена с изумително бял мрамор, около двор с фонтан. Сенчестите аркади на двора напомняха на Джак за портиците в приората на Кингсбридж. В Англия те пазеха от вятъра и дъжда, но тук предназначението им бе да разхлаждат под палещото слънце.

Рашид и гостите му седяха на възглавнички на пода и хапваха от ниска маса. Мъжете се обслужваха от жените и дъщерите им, както и от хубави млади слугини, чието място в домакинството бе някак съмнително: като християнин, Рашид можеше да има само една жена, но Джак подозираше, че тихомълком пренебрегва неодобрението на Църквата към конкубинките.

Жените бяха най-привлекателната гледка в гостоприемния дом на Рашид. Всички бяха красиви. Съпругата му бе грациозна и изящна, с гладка тъмнокафява кожа, лъскава черна коса и топли кафяви очи, дъщерите му — нейни по-крехки и слабички копия. Бяха три. Най-голямата беше обещана на друг гост на трапезата, сина на търговец на коприна в града.

— Моята Рая е идеалната дъщеря — заговори Рашид, докато тя обикаляше около масата с голяма купа с благоуханна вода, за да натопят гостите ръцете си в нея. — Грижовна е, послушна и красива. Жозеф е щастлив мъж. — Годеникът кимна признателно за добрия късмет, който е извадил.

Втората дъщеря беше горда, високомерна дори. Похвалите, с които засипаха сестра й, сякаш я възмутиха. Погледна отвисоко Джак, докато му сипваше някакво питие в бокала от медна кана.

— Какво е това? — попита я той.

— Ментов ликьор — отвърна му тя презрително. Не й харесваше, че го обслужва, защото бе дъщеря на голям човек, а той — безпаричен скитник.

Тази, която най-много харесваше Джак, беше Айша, третата дъщеря. През трите месеца, откакто беше тук, я бе опознал доста добре. Беше на петнайсет или шестнайсет години, мъничка, пъргава и винаги усмихната. Макар да беше с три-четири години по-млада от него, не се държеше детински. Имаше енергичен и любопитен ум. Задаваше му безкрайни въпроси за Англия и различния начин на живот там. Често пъти се надсмиваше на социалните порядки в Толедо — превзетостта на арабите, придирчивостта на евреите и лошия вкус на християнските новобогаташи — и понякога караше Джак да се захласне от смях. Макар да беше най-младата, изглеждаше най-малко невинната от трите: нещо в начина, по който го поглеждаше, щом се наведеше до него, за да постави блюдото със сварените с ароматни подправки скариди на масата, безпогрешно издаваше разпуснат нрав. Тя улови погледа му и подхвърли „Ментов ликьор“, в съвършено подражание на надутата й сестра, и Джак прихна. Когато беше с Айша, често пъти можеше да забрави Алиена за часове.

Но когато бе извън тази къща, Алиена завладяваше ума му така, сякаш я беше оставил едва вчера. Спомените му за нея бяха болезнено ярки, макар да не беше я виждал от повече от година. Можеше да си спомни всяко нейно изражение: засмяна, замислена, подозрителна, притеснена, зарадвана, изненадана и — най-яркото от всички — страстна. Нямаше как да забрави тялото й. Все още можеше живо да си спомни извивката на гръдта й, допира на меката й кожа между бедрата, вкуса на целувката й и мириса на възбудата й. Постоянно копнееше за нея.

За да се изцери от този безполезен копнеж, често пъти си мислеше какво ли прави в този момент Алиена. Виждаше я в ума си как смъква ботушите на Алфред в края на деня, сяда да се храни с него, целува го, прави любов с него и поднася гърдата си на бебето, което също прилича на Алфред. Тези видения го терзаеха, но от това копнежът му към нея не ставаше по-малък.

Днес, в деня на Коледа, Алиена щеше да опече лебед и да го украси с перата за трапезата, а за пиене щеше да има горещ посет, направен от ейл, яйца, мляко и индийско орехче. Храната пред него сега едва ли можеше да е по-различна. Имаше блюда с агнешко със странни подправки, от които устата се овлажняваше, ориз с ядки и салати, полети с лимонов сок и зехтин. На Джак му беше отнело доста време, докато свикне с испанската кухня. Никога не сервираха големите плешки телешко, свински крачета и сърнешки бут, без които нито едно пиршество не беше пълно в Англия; нито ядяха дебели резени хляб. Нямаха тучните пасища за големи стада добитък или богатата почва, на която да садят ниви с полюшваща се пшеница. Местните компенсираха сравнително малките количества месо, като го готвеха с огромно въображение, с всякакви видове подправки, а вместо вездесъщия английски хляб ядяха разнообразни зеленчуци и плодове.

Джак живееше в Толедо с малка група английски духовници. Бяха част от международна общност на учени, която включваше евреи, мюсюлмани и араби християни. Англичаните бяха заети с превеждането на трудове по математика от арабски на латински, тъй че да могат да се четат от християните. Сред тях цареше атмосфера на трескава възбуда, докато откриваха и проучваха съкровищницата на арабското знание и бяха приели радушно Джак като ученик: допускаха в кръга си всеки, който разбираше делото им и споделяше ентусиазма им. Приличаха на селяни, трудили се години наред, за да откопчат шепа зърно от бедна почва и изведнъж са се преместили в богата черноземна долина. Джак беше изоставил строителството, за да изучи математиката. Все още не му се налагаше да работи за пари: духовниците с охота му предлагаха леглото и храната, от които имаше нужда, а щяха и ново расо и сандали да му осигурят, ако му потрябваха.

Рашид беше един от благодетелите им. Международен търговец, той боравеше с много езици и беше космополитен във възгледите си. У дома си говореше на кастилски, езика на християнска Испания, наместо мозарабски5. Всички в семейството му също тъй говореха френски, езика на норманите, които бяха важни търговци. Макар да беше делови човек, имаше мощен интелект и разностранни интереси. Обичаше да обсъжда с учени техните теории. Беше започнал да харесва Джак веднага и младежът обядваше в дома му по няколко пъти в седмицата.

Сега, щом започнаха да се хранят, Рашид го запита:

— На какво ни научиха философите тази седмица?

— Аз четох Евклид.

Евклидовата „Елементи на геометрията“ бе една от първите преведени книги.

— Евклид е странно име за арабин — каза Исмаил, братът на Рашид.

— Той е бил грък — обясни Джак. — Живял е преди раждането на Христа. Трудът му бил изгубен от римляните, но съхранен от египтяните — затова е стигнал до нас на арабски.

— А сега англичани я превеждат на латински! — каза Рашид. — Това ме развеселява.

— Но какво научи? — попита Жозеф, годеникът на Рая.

Джак помисли. Трудно беше за обяснение. Постара се да го представи нагледно.

— Пастрокът ми, строителят, ме научи да извършвам някои операции в геометрията: как да разделям линия точно на две, как да чертая прав ъгъл и как да начертая един квадрат в друг така, че по-малкият да е с половината площ от по-големия.

— Какво е предназначението на тези умения? — прекъсна го Жозеф. В гласа му имаше презрителна нотка. Гледаше на Джак някак отгоре и беше ревнив заради вниманието, което Рашид му обръщаше в разговора.

— Тези операции са съществени в планирането на сгради — отговори учтиво Джак, преструвайки се, че не е забелязал тона на Жозеф. — Погледнете този двор. Площта на покритите аркади около краищата му е същата като откритата зона в средата. Повечето малки дворове са построени така, включително и портиците на манастирите. Така е, защото тези пропорции са най-приятни. Ако средата е по-голяма, ще прилича на пазар, а ако е по-малка ще изглежда, че има дупка в покрива. Но за да го направи точно, строителят трябва да може да начертае откритата част в средата така, че да е точно половината площ от цялото.

— Изобщо не го знаех! — възкликна Рашид тържествуващо. Най-обичаше да научи нещо ново.

— Евклид обяснява защо тези техники действат — продължи Джак. — Например, двете части на разделената линия са равни, защото образуват съответни страни на сходни триъгълници.

— Сходни ли? — попита Рашид.

— Означава съвсем еднакви.

— Аха. Разбирам.

Само че никой друг не разбираше, забеляза Джак.

Жозеф се намеси:

— Но ти си могъл да извършваш същите тези геометрични операции, преди да прочетеш Евклид. Тъй че не виждам с какво си станал по-добър сега.

Рашид възрази:

— За човек винаги е по-добре, когато разбира нещо!

— Освен това — каза Джак, — след като вече разбирам принципите на геометрията, може би ще успея да намеря решения на проблеми, които затрудняваха пастрока ми. — Чувстваше се обезсърчен от хода на разговора. Евклид беше дошъл за него като ослепителен блясък на проникновение, а не успяваше да предаде с думи възхитителната значимост на тези нови открития. Промени малко тактиката. — Най-интересен е методът на Евклид. Той взима пет аксиоми — самоочевидни истини — и логически извежда всичко останало от тях.

— Дай ми пример за аксиома — каза Рашид.

— Една права линия може да бъде продължена безкрайно.

— Не може — възрази Айша, която поднасяше на масата купа с фурми.

Гостите малко се стъписаха от намесата на момиче в спора, но Рашид великодушно се засмя: Айша беше любимката му.

— И защо не може? — попита той.

— Все трябва да свърши някога — отвърна тя.

— Но в твоето въображение може да продължи безкрайно — каза Джак.

— В моето въображение водата може да тече нагоре и кучетата да говорят на латински — не му остана длъжна тя.

Майка й влезе в стаята и чу разговора.

— Айша! — каза тя строго. — Вън!

Всички мъже се разсмяха. Айша направи физиономия и излезе навън. Бащата на Жозеф подхвърли:

— Който се ожени за нея, няма да му е лесно!

Засмяха се отново. Джак също, но после забеляза, че всички го гледат, сякаш шегата бе отправена към него.

След обяда Рашид им показа колекцията си от механични играчки. Имаше съд, в който човек можеше да смеси вода и вино, и те да се излеят след това разделено; удивителен задвижван от вода часовник, който отмерваше часовете на деня с невероятна точност; кана, която можеше да се допълва с течност без да прелива; и дървена статуетка на жена с очи, изработени от някакъв кристал, който попиваше вода в горещите часове на деня и след това я отделяше във вечерния хлад, тъй че изглеждаше все едно, че плаче. Джак споделяше възхищението на Рашид от тези играчки, но най го заинтригува плачещата статуетка, защото докато механизмите на другите се оказаха прости, след като бяха обяснени, то никой не разбираше как действа статуетката.

Следобеда седяха в аркадите около двора, играеха различни игри, дремеха или си бъбреха лениво. Джак съжаляваше, че няма и той такова голямо семейство, със сестри, чичовци и зетьове, със семеен дом, в който всички да могат да идват на гости, и високо уважавано положение в някой малък град. Изведнъж си спомни разговора с майка си в нощта, когато тя го избави от наказателната килия на приората. Беше я попитал за роднините на баща си и тя му бе казала „Да, имаше голямо семейство във Франция.“ „Имам си такова семейство някъде“, осъзна той. „Братята и сестрите на баща ми са мои чичовци и лели. Възможно е да имам братовчеди на моята възраст. Чудно, дали изобщо ще ги намеря някога?“

Чувстваше се без корен. Можеше да оцелее навсякъде, но нямаше свое място никъде по света. Представял се беше като каменоделец, строител, монах и математик, а не знаеше кой е истинският Джак. Понякога се чудеше дали не трябва да стане странстващ певец като баща си или скитащ разбойник като майка си, без семейство и без цел в живота.

Игра на шах с Жозеф и спечели. След това при тях дойде Рашид и рече:

— Дай ми стола си, Жозеф — искам да чуя повече за Евклид.

Жозеф послушно отстъпи стола на бъдещия си тъст и се отдалечи — вече се беше наслушал предостатъчно за Евклид. Рашид седна и заговори на Джак:

— Приятно ли ти е?

— Гостоприемството ти е несравнимо — отвърна вежливо Джак. Беше научил изисканите маниери в Толедо.

— Благодаря, но имах предвид заниманията ти над Евклид.

— Да. Но май не успях да обясня важността на тази книга. Виждаш ли…

— Мисля, че разбирам — каза Рашид. — Също като теб обичам знанието заради самото него.

— Да.

— Но все пак, всеки мъж трябва да си има препитание.

Джак не схвана връзката и изчака Рашид да поясни. Но домакинът му се отпусна, притворил очи — явно се наслаждаваше на блажената тишина. Зачуди се дали не го упреква затова, че не е захванал някой занаят и по някое време отрони:

— Мисля да се върна към строителството един ден.

— Добре.

Джак се усмихна.

— Когато напуснах Кингсбридж на коня на майка ми, с инструментите на пастрока ми в окачена през рамото ми торба, мислех, че има само един начин да се строи църква: дебели стени с кръгли арки и малки прозорци, увенчани с дървен таван или кръгъл каменен свод. Катедралите, които видях по пътя си от Кингсбридж до Саутхемптън не ме научиха на нещо по-различно. Но Нормандия промени живота ми.

— Мога да си представя — отвърна сънено Рашид. Не прояви особен интерес, тъй че Джак си припомни онези дни в мълчание. Няколко часа след като беше слязъл в Онфльор, разглежда църквата на абатството Жюмиеж. Беше най-високият храм, който бе виждал някога, но иначе имаше обичайните кръгли арки и дървен таван — освен катедралния съвет, където абат Урсо беше построил революционен каменен таван. Вместо гладко непрекъснато кубе или нагънат оребрен свод, този таван беше с ребра, които тръгваха нагоре от върховете на колоните и се събираха в най-високата точка на покрива. Ребрата бяха дебели и здрави, а триъгълните сектори между тях — тънки и леки. Монахът, който пазеше зданието, обясни на Джак, че така е по-лесно да се строи: първо се вдигали ребрата, а секторите между тях били по-прости за направа. Този тип свод също така беше по-лек. Монахът се надяваше да чуе от него за някакви нововъведения в Англия и Джак трябваше да го разочарова. Но явното му одобрение на ребърчатото засводяване го зарадва и монахът му каза, че в Лесей, недалече от Жюмиеж, имало църква с изцяло оребрен свод.

На другия ден Джак отиде до Лесей и прекара целия следобед, загледан с възхита в таванския свод. Най-удивителното в него, реши накрая той, бе в това как ребрата, спускащи се от върха на тавана към капителите над колоните сякаш придаваха драматизъм на начина, по който таванът се носеше от най-яките елементи. Ребрата придаваха видима логика на сградата.

След това пътува на юг до областта Анжу, където се нае да работи по ремонта на абатската църква в Тур. Без проблеми успя да убеди майстора строител да го вземе за пробен срок. Инструментите, които притежаваше показваха, че е зидар, а след един ден работа майсторът се увери, че е добър. Хвалбата му пред Алиена, че може да си намери работа навсякъде по света, не беше съвсем суетна.

Между наследените от Том инструменти имаше и един линеал. Само майсторите строители имаха такива и когато разбраха, че Джак го има, попитаха го как е станал майстор на толкова ранна възраст. Първото му намерение беше да признае, че не е майстор, но след това реши да каже, че е. В края на краищата бе ръководил добре строежа в Кингсбридж като монах и можеше да чертае планове не по-зле от Том. Но майсторът, за когото работеше, се притесни като разбра, че е наел възможен свой съперник. Един ден Джак предложи промяна на монаха, надзираващ строежа и начерта на пода това, което имаше предвид. Така започнаха неприятностите му. Майсторът строител се убеди, че Джак иска да му отнеме поста. Започна да намира недостатъци в работата му и му възложи монотонната задача да дяла прости каменни блокове.

Скоро Джак отново тръгна на път. Отиде в абатството Клуни, главния щаб на монашеската империя, разпръснала се из целия християнски свят. Тъкмо орденът на Клуни беше наченал и подкрепял вече придобилото широка известност поклонничество до гробницата на свети Иаков в Компостела. По целия път до Компостела имаше църкви, посветени на светията и манастири на ордена в Клуни, които да обслужват пилигримите. След като баща му е бил странстващ певец по този път, изглеждаше вероятно да е посетил и Клуни.

Но се оказа, че не е. В Клуни нямаше странстващи певци. Там Джак не научи нищо за баща си.

Все пак пътят ни най-малко не се оказа напразен. Всяка арка, която Джак беше виждал до момента, в който пристъпи в църквата на Клуни, беше полукръгла. И всеки тавански свод беше или с форма на тунел като дълга редица от закръглени арки, прилепени една към друга, или оребрени като пресечната точка на два тунела. Арките в Клуни не бяха полукръгли.

Издигаха се до остър връх.

Имаше островърхи арки в главните аркади. Оребрените сводове на страничните крила имаха островърхи арки. И — най-удивителното от всичко — над нефа имаше каменен таван, който можеше да се опише единствено като изострен куполест свод. Винаги го бяха учили, че един кръг е силен, защото е съвършен и една закръглена арка е яка, защото е част от кръг. Щеше да си помисли, че островърхите арки са слаби. Всъщност монасите го увериха, че островърхите арки са значително по-силни от старите кръгли. Църквата в Клуни като че ли го доказваше, защото въпреки голямата тежест на камъка в островърхия й свод, той беше много висок.

Джак не се задържа дълго в абатството. Продължи на юг по пътя на пилигримите, като се отклоняваше всеки път, щом му хрумнеше. В ранното лято по целия маршрут имаше странстващи певци, в по-големите градчета или край манастирите на ордена от Клуни. Декламираха разказите си в стихове пред тълпите от пилигрими пред църкви и светилища, понякога си акомпанираха на цигулка, точно както му беше казала Алиена. Заговаряше всеки от тях и го питаше дали е познавал Джак Шеърбърг. Всички казваха „не“.

Църквите, които виждаше по пътя си през южна Франция и северна Испания, продължаваха да го изумяват. Всички бяха много по-високи от английските катедрали. Някои от тях имаха обрамчени кръгли сводове. Обръчите, извиващи се от колона до колона през свода на църквата позволяваха да се строи на етапи, просвет след просвет, вместо всичко наведнъж. Освен това променяха облика на храма. Изтъквайки разделенията между просветите, те показваха, че сградата представлява низ от еднакви части, като нарязан хляб. А това налагаше ред и логика над огромното вътрешно пространство.

В Компостела пристигна в средата на лятото. Не беше знаел дотогава, че на света има толкова горещи места. Сантяго се оказа поредната изумително висока църква, а нефът, който все още се строеше, също беше с оребрен кръгъл свод. Оттам продължи още на юг.

Кралствата на Испания бяха доскоро под сарацинска власт. Всъщност по-голямата част от страната на юг от Толедо бе все още под мюсюлманско господство. Видът на сарацинските сгради възхити Джак с високите прохладни интериори, с аркадите и ослепително белите каменни зидове. Но най-интересното откритие за него бе, че за мюсюлманската архитектура бяха характерни и оребреното засводяване, и островърхите арки. Навярно от това французите бяха почерпили новите си идеи.

Никога повече нямаше да работи на друг храм като катедралата в Кингсбридж, мислеше си той, докато седеше отпуснат в топлия испански следобед, заслушан в смеха на жените, отекващ смътно някъде от вътрешността на голямата прохладна къща. Все още му се искаше да построи най-красивата катедрала на света, но нямаше да е онова масивно, тромаво, наподобяващо крепост здание. Искаше му се да приложи новите техники, оребрените сводове и изострените арки. Само че нямаше да ги приложи точно по начина, използван досега. Нито една от църквите, които бе видял досега, не въплъщаваше максимално откриващите се възможности. В ума му започна да се оформя представата за нов храм. Подробностите бяха смътни, но цялостното усещане бе много силно: виждаше просторно, ефирно здание със слънчевата светлина, изливаща се от огромните й прозорци и сводесто кубе, толкова високо, че сякаш стига до небесата.

— На Жозеф и Рая ще им трябва къща — заговори изведнъж Рашид. — Ако би се хванал да я построиш, бързо ще последва друга работа.

Джак се изненада. Не беше помислял досега за строене на къщи.

— Смяташ ли, че ще искат аз да им построя къщата?

— Биха могли.

Последва ново дълго мълчание, през което Джак се опита да си представи живота си като строител на къщи за богати търговци в Толедо.

Най-сетне Рашид като че ли се събуди напълно. Изправи се и отвори широко очи.

— Харесваш ми, Джак — заговори той. — Честен човек си и разговорите с теб са стойностни, нещо, което трудно бих могъл да кажа за повечето хора, които съм срещал. Надявам се да останем приятели завинаги.

— Аз също — отвърна Джак, малко изненадан от това признание.

— Аз съм християнин, тъй че не държа жените си под ключ като повечето ми събратя мюсюлмани. От друга страна съм арабин, което означава, че не им позволявам съвсем… да ме прощаваш, волностите, присъщи за други жени. Позволявам им да се запознават и разговарят с гости мъже в къщата. Позволявам дори да завързват приятелства. Но в момента, в който приятелството започне да съзрява в нещо повече — което е напълно естествено между млади хора — очаквам мъжът да направи официален ход. Всичко друго би било оскърбление.

— Разбира се — отвърна Джак.

— Знаех, че ще го разбереш. — Рашид се изправи и отпусна свойски ръка на рамото на Джак. — Така и не бях благословен със син. Но ако имах, мисля, че щеше да е като теб.

— Но по-мургав, надявам се — отвърна без да му мисли Джак.

Рашид го погледна озадачено за миг, а после избухна в смях, стряскайки другите гости на двора.

— Да! — отвърна той весело. — По-мургав! — И влезе в къщата разсмян.

Другите гости започнаха да си тръгват. Джак остана да седи сам, замислен над казаното му току-що в захладяващия късен следобед. Бяха му предложили сделка — нямаше съмнение за това. Ако се оженеше за Айша, Рашид щеше да го лансира като строител на богатите хора в Толедо. Имаше и предупреждение: ако не възнамерява да се жени за нея, да стои настрана. Хората в Испания имаха по-изтънчени маниери от англичаните, но можеха да се изразяват ясно, щом се наложи.

Когато Джак се замисляше над положението си, понякога му изглеждаше невероятно. „Аз ли съм това?“ — казваше си. „Това ли е Джак Джаксън, незаконен син на мъж, когото са обесили, отраснал в леса, чирак зидар, избягал монах? Наистина ли ми предлагат красивата дъщеря на богат арабски търговец, с гарантиран поминък отгоре на това като строител, в този прелестен град? Твърде хубаво звучи, за да е истина. И при това момичето дори ми харесва!“

Слънцето залязваше и дворът потъна в сянка. Бяха останали само двама — той и Жозеф. Тъкмо се чудеше дали тази ситуация е нагласена, когато се появиха Рая и Айша, за да докажат, че е. Въпреки строгостта, с която уж се гледаше на физическата близост между момичета и млади мъже, майка им знаеше точно какво става, а най-вероятно и Рашид. Щяха да позволят няколко мига интимност на младите. След това, преди да са стигнали до нещо по-сериозно, майката щеше да излезе на двора, преструвайки се на ядосана и да заповяда на момичетата да се приберат.

От другата страна на двора Рая и Жозеф веднага започнаха да се целуват. Джак се вдигна от стола си, щом Айша се приближи. Носеше дълга до пода бяла рокля от египетски памук, тъкан, каквато Джак не беше виждал, преди да дойде в Испания. По-мека от вълна и по-тънка от лен, тя прилепваше по краката на Айша докато се движеше, а белият й цвят сякаш блестеше на сумрачната привечерна светлина. От нея кафявите й очи изглеждаха почти черни. Застана пред него, усмихна се дяволито и го попита:

— Какво ти каза той?

Джак се досети, че има предвид баща си.

— Предложи да ме устрои като строител на къщи.

— Що за зестра е това! — възмути се тя. — Не мога да го повярвам. Можеше поне да ти предложи пари.

Традиционното сарацинско увъртане не й беше по сърце, забеляза Джак развеселен. Откровеността й му подейства ободрително.

— Не мисля, че ми се иска да строя къщи — отвърна той.

Айша изведнъж стана сериозна.

— Харесваш ли ме?

— Знаеш, че те харесвам.

Тя пристъпи напред, вдигна лицето си, затвори очи, изправи се на пръсти и го целуна. Ухаеше на мускус и амбра. Отвори устата си и езикът й пробяга игриво между устните му. Ръцете й го обгърнаха почти неволно. Дланите му се отпуснаха на кръста й. Памукът бе много тънък: почти все едно, че докосваше голата й кожа. Тя взе ръката му и я вдигна към гърдата си. Тялото й беше тънко и стегнато, а гръдта й — малка, с мъничко твърдо зрънце на върха. Задиша тежко, докато се възбуждаше. Джак се стъписа, щом усети ръката й, движеща се между краката му. Стисна зърното й между пръстите си. Тя изохка и се отдръпна от него задъхана. Той отпусна ръце.

— Нараних ли те? — прошепна й.

— Не!

За миг си помисли за Алиена и изпита угризение. След това осъзна колко е глупаво. Защо трябваше да се чувства виновен, че изменя на жена, която се е омъжила за друг?

Айша го погледа за миг. Беше почти тъмно, но той все пак видя, че лицето й е пламнало от страст. Вдигна отново ръката му и я върна на гърдата си.

— Направи го пак, но по-силно — прошепна настойчиво.

Намери зърното й и се наведе да я целуне, а тя издърпа главата си назад и загледа лицето му, докато я галеше. Стисна я лекичко, а след това се подчини и защипа по-силно. Тя се изви назад, тъй че плоските й гърди изпъкнаха и зърната й набръчкаха тъканта на роклята. Джак наведе глава към гръдта й. Устните му се стегнаха около зърното й през плата. После импулсивно го хвана между зъбите си и захапа. Чу рязкото й вдишване.

Усети как Айша потръпна в прегръдката му. Вдигна главата му от гърдата си и я притисна до своята. Зацелува го пламенно, все едно че искаше да покрие лицето му с устните си, придърпа тялото си към неговото и заиздава накъсани, изпълнени с томителна страст гърлени звуци. Беше възбуден, смутен и дори малко уплашен: никога не бе изпитвал такова нещо. Помисли си, че всеки момент ще изригне. Тогава ги прекъснаха.

Гласът на майка й доехтя от вратата.

— Рая! Айша! Прибирайте се вътре веднага!

Айша вдигна очи към него, задъхана. След миг го целуна отново и силно притисна устните си в неговите, докато го заболя.

— Обичам те — изсъска му и се отдръпна. Побягна към къщата.

Джак се загледа след нея. Рая я последва с малко по-спокойна крачка. Майка им хвърли осъдителен поглед към него и Жозеф, влезе след момичетата и затръшна вратата след себе си. Джак остана зяпнал в затворената врата и зачуден какво трябваше да означава всичко това.

Жозеф прекоси двора и го извади от унеса.

— Такива красиви момичета са — и двете! — подхвърли му и намигна заговорнически.

Джак кимна разсеяно и тръгна към портата. Жозеф закрачи до него. Щом излязоха навън през арката, един слуга изскочи от сенките и затвори вратата зад тях.

— Неприятното с годежа е — заговори Жозеф, — че накрая те боли между краката. — Джак не отвърна. — Можем да прескочим до Фатима да го облекчим. — „При Фатима“ беше публичният дом. Въпреки сарацинското му име, почти всички момичета бяха светлокожи, а малкото арабски курви струваха много скъпо. — Искаш ли да дойдеш? — попита Жозеф.

— Не. Моята болка е друга. Лека нощ.

Отдалечи се бързо. Компанията на Жозеф не беше особено приятна, меко казано, а и настроението му тази вечер беше вгорчено.

Нощният въздух го разхлади, докато се връщаше към колежа, където в спалното го чакаше твърдият нар. Чувстваше, че е изправен пред повратен момент. Предлагаха му живот на безметежност и охолство. Трябваше само да забрави Алиена и да зареже мечтата си да построи най-красивата катедрала на света.

Същата нощ сънува как Айша го посещава. Голото й тяло лъщеше от благовонно масло и тя се отърка в него, но не му позволи да се люби с нея.

Когато се събуди на заранта, беше взел решението си.

Слугите не склониха да пуснат Алиена в къщата на Рашид Алхарун. Сигурно приличаше на просякиня, помисли си тя, докато стоеше пред вратата в прашната си туника и опърпани ботуши, с бебето на ръце.

— Кажете на Рашид Алхарун, че търся неговия приятел Джак Фицджак от Англия — каза им тя на френски, без да знае дали тъмнокожите слуги можеха да разберат и една дума. Замърмориха си на някаква сарацинска реч, след което един от слугите, висок мъж с черна като въглен кожа и коса като руното на черна овца влезе в къщата.

Не я свърташе на място, както се бяха вторачили другите слуги в нея. Така и не беше се научила на търпение, дори и в това безкрайно поклонничество. След разочарованието й в Компостела бе продължила по пътя през вътрешността на Испания до Саламанка. Никой там нямаше спомен за червенокос млад мъж, който се интересува от катедрали и странстващи певци, но един добронамерен монах й каза, че в Толедо имало общност от учени хора от Англия. Надеждата изглеждаше смътна, но Толедо не беше много далече по прашния път, тъй че Алиена продължи.

Тук я чакаше ново болезнено разочарование. Да, Джак беше пребивавал тук — какъв късмет! — но вече си беше заминал. Догонваше го: вече беше само на месец след него. Но и този път никой не знаеше накъде е тръгнал.

В Компостела можеше да предположи, че трябва да е заминал на юг, защото тя бе дошла от изток, а на север и на запад имаше море. Тук, за жалост, съществуваха повече възможности. Можеше да е тръгнал на североизток обратно към Франция, на запад към Португалия или на юг до Гренада, а от испанското крайбрежие можеше да е взел кораб за Рим, Тунис, Александрия или Бейрут.

Алиена бе решила да се откаже от търсенето, ако не намереше ясен знак накъде е заминал. Беше смъртно уморена и много далече от дома. Не бяха й останали почти никаква енергия или решимост и нямаше да може да издържи без нещо повече от смътна надежда за успех. Готова беше да си тръгне обратно към Англия и да се опита да забрави Джак завинаги.

От бялата къща излезе друг слуга. Беше облечен в по-скъпи дрехи и говореше френски. Изгледа я нащрек, но й заговори учтиво:

— Приятелка сте на господин Джак?

— Да, стара приятелка от Англия. Бих искала да поговоря с Рашид Алхарун.

Слугата погледна бебето.

— Роднина съм на семейството на Джак — каза Алиена. Не беше лъжа: в качеството си на отхвърлена съпруга на доведения му брат, двамата бяха все пак роднини.

Слугата отвори по-широко портата.

— Елате с мен, моля.

Алиена пристъпи вътре с благодарност. Ако я бяха върнали оттук, щеше да е краят на пътя й.

Тръгна след слугата през прелестен вътрешен двор, покрай плискащ фонтан. Зачуди се какво ли бе привлякло Джак в дома на този богат търговец. Едва ли беше приятелство. Дали Джак бе декламирал истории в стихове сред тези сенчести портици?

Влязоха в къщата. Беше разкошен дом, с високи и прохладни стаи, с подове от камък и мрамор, пищно резбовани мебели с богата тапицерия. Минаха през две арки и дървена врата и Алиена остана с чувството, че може би са влезли в женските покои. Слугата й даде знак с ръка да изчака и се покашля тихо.

След миг в стаята с плавна походка влезе висока сарацинка в черна роба, вдигнала крайчеца на дрехата пред устата си в поза, която щеше да е оскърбителна на всеки език. Погледна Алиена и проговори на френски:

— Коя сте вие?

Алиена се стегна, изпъна рамене и отвърна с цялото възможно високомерие:

— Лейди Алиена, дъщеря на покойния граф на Шайринг. Доколкото разбирам, имам удоволствието да разговарям с жената на Рашид, продавача на пипер. — В тази игра едва ли можеше да й се опре някой.

— Какво искате тук?

— Дойдох да се видя с Рашид.

— Той не приема жени.

Алиена разбра, че не може да разчита на съдействие от тази жена. Само че нямаше къде другаде да отиде, затова продължи да опитва.

— Би могъл да приеме близка на Джак.

— Джак съпруг ли ви е?

— Не… Той ми е девер.

Жената не й повярва. Като повечето хора сигурно предположи, че е забременяла от Джак, след това я е изоставил и тя го преследва, за да го принуди да се ожени за нея и да поддържа детето.

Домакинята се извърна и извика на някого на непонятен за Алиена език. След миг в стаята влязоха други три жени. По външността им личеше, че са й дъщери. Заговори им на същия език и трите се втренчиха в Алиена. Забъбриха помежду си. Името Джак се повтаряше често в думите им.

Почувства се унизена. Беше готова да се завърти на пети и да си излезе, но това означаваше да се откаже напълно от търсенето си. Тези ужасни хора бяха последната й надежда. Алиена повиши глас, за да прекъсне разговора им и каза:

— Къде е Джак?

Искаше й се да прозвучи властно, но за жалост излезе повече на молба.

Дъщерите се смълчаха.

— Не знаем къде е той — каза майката.

— Кога го видяхте за последен път?

Жената се поколеба. Не искаше да отговори, но и нямаше как да се престори, че не знае кога го е видяла за последен път. Отвърна с неохота:

— Напусна Толедо ден след Коледа.

Алиена се усмихна с усилие.

— Помните ли да е казал накъде ще тръгне?

— Казах ви, не знам къде е.

— Може би е казал нещо на съпруга ви.

— Не е.

Алиена се отчая. Усещаше интуитивно, че жената все пак знае нещо. Но беше ясно, че няма да го разкрие. Изведнъж се почувства безкрайно уморена и безсилна. Заговори със сълзи на очи:

— Джак е бащата на детето ми. Мислите ли, че ще иска да види сина си?

Най-малката от трите дъщери понечи да й отвърне, но майка й я прекъсна. Двете си заговориха бързо и разгорещено: майка и дъщеря имаха еднакво пламенен нрав. Но накрая дъщерята отстъпи и замълча.

Алиена изчака, но нищо повече не й казаха. Четирите само я гледаха. Несъмнено бяха враждебно настроени, но също тъй обзети от такова любопитство, че не бързаха да я отпратят. Само че нямаше смисъл да се задържа повече. Трябваше просто да си тръгне, да се върне в квартирата си и да се приготви за дългия път обратно до Кингсбридж. Пое си дълбоко дъх и промълви спокойно и хладно:

— Благодаря за гостоприемството ви.

Майката намери малко благоприличие да се почувства засрамена.

Алиена напусна стаята.

Слугата чакаше отвън. Тръгна до нея и я придружи през къщата. Тя избърса сълзите от очите си. Чувстваше се непоносимо обезсърчена от това, че цялото й пътуване се проваля заради злобата на една жена.

Слугата я поведе през двора. Щом стигнаха до портата, тя чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя най-младата дъщеря, затичана след нея. Спря се и изчака. Слугата изглеждаше притеснен.

Момичето беше нисичко, стройно и много хубаво, със златисто смугла кожа и тъмни, почти черни очи. Носеше бяла дреха и Алиена се почувства прашна и мърлява. Заговори й на завален френски:

— Ти обичаш ли го?

Алиена се поколеба. Осъзна, че не й е останало повече достойнство за губене и призна:

— Да, обичам го.

— Той обича ли те?

Канеше се да отвърне с „да“, но си даде сметка, че не беше го виждала повече от година.

— Обичаше ме.

— Мисля, че още те обича.

— Какво те кара да ми го кажеш?

Очите на момичето се насълзиха.

— Исках го за себе си. И почти го бях спечелила. — Погледна бебето. — Рижа коса и сини очи. — Сълзите потекоха по гладките й кафяви страни.

Алиена я зяпна. Това обясняваше враждебния прием. Майката искаше да ожени Джак за това момиче. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но имаше женствена фигура и излъчваше чувственост, което й придаваше вид на по-голяма. Зачуди се какво точно се беше случило между тях.

— „Почти“ си го спечелила?

— Да — отвърна момичето предизвикателно. — Знаех, че ме харесва. Сърцето ми се скъса, когато си тръгна. Но сега разбирам. — Изгуби самообладание и лицето й помръкна от тъга.

Алиена можеше да намери съчувствие в себе си към жена, която е обичала Джак и го е загубила. Докосна момичето по рамото, за да го утеши. Но имаше нещо по-важно от състраданието.

— Слушай. Знаеш ли къде отиде той? — попита настойчиво.

Момичето вдигна очи и кимна, хлипайки.

— Кажи ми!

— Париж.

Париж!

Душата й заликува. Върнала се беше на дирята. Париж бе далече, но по-голямата част от пътя й беше познат. А Джак бе само на месец пред нея. Почувства се обнадеждена. „Ще го намеря най-сетне“, каза си тя. „Знам, че ще го намеря!“

— За Париж ли тръгваш сега? — запита момичето.

— О, да. Стигнах чак до тук и няма да се спра тепърва. Благодаря ти, че ми каза… благодаря ти.

— Искам той да е щастлив — отвърна тя простичко.

Слугата пристъпваше нервно на място. Като че ли се боеше, че ще се въвлече в неприятности заради това. Алиена я попита:

— Нещо друго каза ли той? Кой път ще хване или изобщо нещо, което би могло да ми помогне?

— Иска да иде в Париж, защото някой му казал, че там строят красиви църкви.

Алиена кимна. Можеше да се досети за това.

— И взе плачещата дама.

Алиена не разбра.

— Плачещата дама ли?

— Баща ми му даде плачещата дама.

— Дама?

Момичето поклати глава.

— Не знам подходящите думи. Дама. Плаче. От очите.

— Имаш предвид картина? Нарисувана дама?

— Не разбирам — отвърна тя и се озърна притеснено през рамо. — Трябва да ходя.

Каквото и да беше тази плачеща дама, не изглеждаше особено важно.

— Благодаря ти, че ми помогна — каза Алиена.

Момичето се наведе и целуна бебето по челото. Сълзите й закапаха по пълничките му бузки. После вдигна очи към Алиена.

— Съжалявам, че не съм на твоето място.

Обърна се и затича обратно към къщата.

Квартирата на Джак бе на „Рю дьо ла Бушери“, в едно предградие на Париж на левия бряг на Сена. На разсъмване той оседла коня си. В края на улицата зави надясно и мина през порталната кула, която пазеше Пти Пон, моста, водещ към островния град сред реката.

Дървените къщи от двете страни си издаваха над краищата на моста. В празнините между къщите имаше каменни скамейки, където сутрин прочути учители провеждаха класове на открито. Мостът отведе Джак на „Жувери“, главната улица на острова. Пекарните покрай улицата бяха затрупани със студенти, купуващи закуската си. Той си взе питка, пълнена с печена змиорка.

Свърна наляво срещу синагогата, после надясно покрай кралския дворец и прекоси Гран Пон, големия мост, който извеждаше до десния бряг. Малките добре съградени дюкяни на сарафите и златарите от двете страни отваряха за търговия. В края на моста мина през друга портална кула и навлезе в рибния пазар, където вече бе оживено. Мина през гъстото множество и продължи по разкаляния път към градчето Сен Дени.

Още в Испания беше чул от един пътуващ зидар за абат Сюжер и новия храм, който той строеше в Сен Дени. Докато се придвижваше през Франция тази пролет и работеше тук и там за няколко дни, щом привършеше парите, чуваше често да се споменава за Сен Дени. Изглежда строителите прилагаха и двете техники, оребреното засводяване и островърхите арки, и съчетанието бе изумително.

Пътува повече от час през ниви и лозови насаждения. Пътят не беше постлан с камък, но имаше милиарии6. Подмина хълма на Монмартр с рухналия римски храм на върха му и след това продължи надолу през селото Клинякур. На три мили след Клинякур стигна до малкото, защитено с крепостна стена градче Сен Дени.

Дени бил първият епископ на Париж. Обезглавили го на Монмартр, а след това тръгнал през околностите, понесъл отсечената си глава в ръце дотук, където най-сетне бе паднал. Благочестива жена го погребала и над гроба му бил издигнат манастир. Църквата се бе превърнала в гробно място за кралете на Франция. Сегашният абат, Сюжер, беше могъщ и амбициозен човек, който бе реформирал манастира и понастоящем осъвременяваше църковния храм.

Джак навлезе в градчето, спря коня си насред пазара и се загледа в западната фасада на църквата. Нищо революционно нямаше тук. Беше си традиционна старомодна фасада с близначни кули и три врати с кръгли арки. Допаднаха му агресивно изпъкващите навън колони от стената, но не бе яздил цели пет мили, за да види това.

Върза коня си на едно от перилата пред църквата и се приближи. Скулптурата около трите портала беше доста добра: одухотворени, прецизно изваяни фигури. Влезе вътре.

Непосредствената промяна беше тук. Преди същинския неф имаше ниско предверие или нартекс. Щом Джак отправи поглед нагоре, го обзе възбуда. Тук строителите бяха използвали оребреното засводяване и острите арки едновременно, и той забеляза мигновено, че двете техники се съчетават съвършено: изяществото на островърхата арка се подсилваше от ребрата, следващи линията й.

Имаше и още нещо. Между ребрата, вместо обичайния пълнеж от натрошени камъни и хоросан, строителят беше поставил дялани камъни като в стена. Поради това, че беше по-здрав, пластът камъни вероятно можеше да е по-тънък и следователно по-лек, осъзна Джак.

Докато гледаше нагоре, извивайки врат докато го заболя, установи още една забележителна характеристика на това съчетание. Две островърхи арки с различни широчини можеше да бъдат направени така, че да стигат до една и съща височина само с напасване извивката на арката. Това придаваше повече симетричност на просвета. Със закръглени арки това не можеше да се постигне, разбира се: височината на една полукръгла арка винаги беше половината от ширината й, така че широката арка трябваше да е по-висока от тясната. Това означаваше, че в правоъгълен просвет тесните арки трябваше да започват по-високо на стената от началото на широките арки, тъй че върховете им да са на едно и също ниво и таванът да е равен. Резултатът винаги бе асиметричност. Тук този проблем беше премахнат.

Наведе глава, за да отпочине вратът му. Изпитваше възторг като току-що коронован крал. Точно така щеше да построи своята катедрала.

Загледа се в главния корпус на църквата. Самият кораб явно беше доста стар, макар и сравнително дълъг и широк: беше построен преди много години, не от сегашния майстор и беше съвсем традиционен. Но долу под купола като че ли имаше стъпала — несъмнено водеха към криптата и кралските гробници — и още стъпала нагоре към канцела. Създаваше се впечатление, че канцелът се рее във въздуха малко над пода. От този ъгъл структурата оставаше скрита от ярката слънчева светлина, която струеше от източните прозорци дотолкова, че Джак предположи, че стените трябва да са недовършени и че слънцето грее през отворите.

Тръгна по южното крило, за да стигне точно под купола. Когато се приближи до канцела усети, че му предстои да види нещо изключително. Слънчевата светлина наистина беше обилна, но таванският свод изглеждаше цял и в стените нямаше празнини. Когато Джак излезе от крилото и пристъпи, видя, че слънцето струи през редици от високи прозорци, някои от които с цветно стъкло. Те изпълваха пространството на храма с топлина и светлина. Не можеше да проумее как са постигнали толкова много прозоречно пространство: сякаш имаше повече прозорци, отколкото стена. Беше изумен. Как можеше да е направено това, ако не с помощта на магия?

Изпита суеверен трепет, докато се изкачи по стъпалата, водещи към канцела. Спря се горе на стълбището и се взря примижал в обърканата плетеница от лъчи разноцветна светлина и камък пред него. Бавно го осени, че беше виждал нещо подобно преди, но във въображението си. Това бе храмът, който беше мечтал да строи, с просторните прозорци и извисени сводове, здание от светлина и въздух, което сякаш се крепи на магия.

След миг съзерцание го видя по друг начин. Всичко изведнъж си дойде на мястото и в мигновено прозрение Джак разбра какво бяха направили абат Сюжер и строителят му.

Принципът на оребреното засводяване бе в това, че таванът се конструираше със скелет от няколко здрави ребра, а празнините между тях се запълваха с лек материал. „Приложили са този принцип към цялата сграда.“ Стената на канцела се състоеше от няколко здрави колони, свързани с прозорци. Аркадата, отделяща канцела от страничните му крила, не представляваше стена, а низ от колони, свързани с изострени арки, оставящи широки пространства, през които светлината от прозорците можеше да пада в средата на църквата. Самото крило бе разделено на две от редица тънки колони.

Тук островърхите арки бяха съчетани с оребреното засводяване, както и в нартекса, но вече бе ясно, че нартексът е бил предпазливо изпитване на новата технология. В сравнение с това нартексът беше масивен и груб, ребрата и корнизите му — прекалено тежки, арките му — твърде малки. Тук всичко беше тънко, леко, деликатно и въздушно. Простите извити корнизи бяха тесни, а колоните — дълги и тънки.

Всичко щеше да изглежда твърде крехко, за да стои право, ако ребрата не показваха толкова ясно, че тежестта на сградата се носи от стълбовете и колоните. Това тук бе видима демонстрация, че не е нужно едно голямо здание да е с дебели стени и масивни колони. Стига тежестта да е разпределена точно върху понасящия бремето скелет, останалото от сградата можеше да е олекотена стена, стъкло или празно пространство. Джак гледаше като омагьосан. Все едно, че беше омаян от любов. Евклид беше проникновение, но това бе повече от проникновение, защото беше и красиво. Имал беше видения за такъв храм, а сега го виждаше наяве, докосваше го, застанал под извисения му към небесата свод.

Тръгна като замаян по извития източен край, загледан в сводовете на двойното крило. Ребрата се извиваха над главата му като клони в гора от съвършени каменни дървета. Тук, както и в нартекса, пълнежът между ребрата бе от дялани камъни, свързани с хоросан, вместо по-лесният, но и по-тежък трошляк и хоросан. Външната стена на крилото имаше двойки големи прозорци с изострени върхове като островърхите арки. Революционната архитектура се допълваше съвършено от цветните витражи. Джак никога не беше виждал цветно стъкло в Англия, но във Франция се бе натъкнал на няколко примера. Само че в малките прозорчета на църква, съградена в стария стил, стъклото не можеше да постигне пълния си потенциал. Тук ефектът от слънцето, изсипващо се щедро през големите прозорци с яркоцветно стъкло бе повече от красив — беше омагьосващ.

Тъй като църквата бе закръглена в краищата, страничните крила се извиваха и събираха в източния край, образувайки полукръгъл проход. Джак обиколи целия полукръг, а после се обърна и тръгна обратно, все така изпълнен с възхита. Стигна до точката, откъдето бе тръгнал.

И там видя една жена.

Позна я.

Тя се усмихна.

Сърцето му спря.

Алиена заслони очи. Слънчевата светлина, струяща през прозорците на източния край на храма я заслепяваше. Като видение от лумналото многоцветие към нея тръгна фигура. Косата му сякаш беше от огън. Приближи се. Беше Джак.

Краката й отмаляха.

Той пристъпи и застана пред нея. Беше тънък, ужасно тънък и очите му блестяха, изпълнени с плама на неизразимо чувство. Гледаха се онемели за миг.

Най-сетне той промълви хрипливо:

— Наистина ли си ти?

— Да. — Гласът й излезе на шепот. — Да, Джак. Наистина съм аз.

Напрежението бе непоносимо и тя заплака. Той я прегърна и я притисна до себе си, с бебето в ръцете й помежду им, и я потупа по рамото с думите „Хайде, стига“, все едно, че утешава малко дете. Тя се отпусна на гърдите му, вдишвайки познатата миризма на каменна прах, чувайки скъпия му глас, докато я тешеше и сълзите й капеха на кокалестото му рамо.

После той я погледна в лицето и каза:

— Какво правиш тук?

— Теб търся.

— Търсиш мен? — промълви той невярващо. — Но… как ме намери?

Изтри сълзите от очите си и подсмръкна.

— Проследих те.

— Как?

— Разпитвах дали са те видели. Зидари най-вече, но и някои монаси, съдържатели на приюти.

Очите му се разшириха.

— Искаш да кажеш… била си в Испания?

Тя кимна.

— Компостела, после Саламанка, после — Толедо.

— От колко време пътуваш?

— Девет месеца вече.

— Но защо?

— Защото те обичам.

Изглеждаше съкрушен. Очите му се напълниха със сълзи. Прошепна:

— И аз те обичам.

— Наистина ли? Все още?

— О, да.

Беше искрен. Тя вдигна лицето си. Джак се надвеси над бебето и я целуна леко. Допирът на устните му върху нейните я замая.

Бебето проплака.

Тя прекъсна целувката, залюля го и то се укроти.

— Как се казва бебето? — попита Джак.

— Не съм го кръстила все още.

— Защо? Трябва да е на годинка вече!

— Исках да го обсъдя с теб.

— С мен? — Джак се намръщи. — А Алфред? Полага се на бащата да… — Замълча. — Чакай… той… е мой?

— Погледни го — каза му тя.

Джак погледна.

— Рижа коса… Трябва да е година и девет месеца, откакто…

Алиена кимна.

— Боже мой. — Джак беше изумен. — Моят син. — Преглътна с усилие.

Тя гледаше лицето му с тревога, докато той се мъчеше да осмисли новината. Щеше ли да види в сина си края на своята младост и свобода? Изражението му стана сериозно. Обикновено на един мъж му трябваха девет месеца, докато свикне с представата, че е баща. Джак трябваше да се справи с всичко това за миг. Погледна отново бебето и най-сетне се усмихна.

— Нашето бебе — каза той. — Толкова се радвам.

Алиена въздъхна щастливо. Най-после всичко беше наред.

Споходи го друга мисъл.

— А Алфред? Той знае ли…?

— Разбира се. Трябваше само да погледне детето. Освен това… — Тя се смути. — Освен това майка ти прокълна брака и Алфред така и не можа… знаеш… да направи каквото и да било.

Джак се изсмя грубо.

— Има справедливост все пак.

Не й хареса задоволството, с което го каза.

— За мен беше много тежко.

Лицето му бързо се промени.

— Съжалявам. Алфред какво направи?

— Когато видя бебето, ме изхвърли.

Лицето на Джак потъмня от яд.

— Нарани ли те?

— Не.

— Все пак е свиня.

— Радвам се, че ни изхвърли. Заради това тръгнах да те търся. И вече те намерих. Толкова съм щастлива, че не знам какво да правя.

— Била си много смела — каза Джак. — Още не мога да го проумея. Проследила си ме по целия път!

— Бих го направила отново.

Той я целуна отново. Някой зад тях каза на френски:

— Ако толкова настоявате да се държите неприлично в църква, останете в нефа, моля.

Беше някакъв млад монах.

— Моля за извинение, отче — каза Джак. Хвана я под мишницата. Слязоха по стъпалата и минаха през южния трансепт. — Бях монах известно време — заговори той. — Знам колко е тежко за тях да гледат как двама щастливи влюбени се целуват.

„Щастливи влюбени“, помисли си Алиена. „Това сме двамата“.

Минаха през храма и излязоха навън сред оживения пазар. Трудно й бе да повярва, че стои под лъчите на слънцето, а Джак е до нея. Щастието бе толкова голямо, че едва можеше да го понесе.

— Е — каза той. — Какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна му тя с усмивка.

— Я да си вземем хляб и бутилка вино, да излезем сред полето и да обядваме там.

— Звучи като в рая.

Отидоха до хлебаря и до винаря, а след това взеха и калъп сирене от една млекарка на пазара. Много скоро вече яздеха извън селото през полята. Алиена трябваше непрекъснато да поглежда към Джак, за да се увери, че наистина е тук и язди до нея задъхан и усмихнат.

— Как се справя Алфред с ръководенето на строежа? — попита я той.

— О! Не съм ти казала! — Беше забравила преди колко време бе заминал той. — Имаше ужасна злополука. Покривът се срути.

— Какво! — Възклицанието му стресна коня и той заигра плашливо. Джак го успокои. — Как стана това?

— Никой не знае. Бяха покрили три просвета за Петдесетница и всичко се срути по време на службата. Беше ужасно — седемдесет и девет души загинаха.

— Това е ужасно — прошепна Джак с потрес. — Как го понесе приор Филип?

— Тежко. Общо взето е вдигнал ръце от строенето. Като че ли е изгубил цялата си енергия. Нищо не прави напоследък.

За Джак бе трудно да си представи Филип в такова състояние — винаги изглеждаше пълен с енергия и решимост.

— А с майсторите какво стана?

— Пръснаха се. Алфред сега живее в Шайринг, стои къщи.

— Кингсбридж трябва да е запустял.

— Запада. Става пак село, каквото си беше някога.

— Чудя се в какво е сбъркал Алфред — заразмишлява на глас Джак. — Онзи каменен свод изобщо не беше в първоначалните планове на Том. Но Алфред подсили контрафорсите, за да поемат тежестта, тъй че всичко би трябвало да е наред.

Новината го беше отрезвила и продължиха да яздят в мълчание. На около миля извън Сен Дени завързаха конете под сянката на един бряст и седнаха край зеленото жито до малко поточе, за да обядват. Джак удари глътка от виното и млясна шумно.

— Английското вино изобщо не може да се сравни с френското.

Отчупи от самуна хляб и го подаде на Алиена.

Тя развърза свенливо предницата на роклята си и поднесе зърното си на бебето. Улови погледа му и се изчерви. Покашля се и заговори, за да прикрие смущението си.

— Какво име би искал да му дадеш? — попита го притеснено. — Джак, може би?

— Не знам — отвърна той замислено. — Джак беше бащата, за когото така и не научих нищо. Може да е лош късмет, ако дадем на сина си същото име. Най-близкият човек, който ми е бил като баща, е Том Строителя.

— Би ли ти харесало да го наречем Том?

— Мисля, че да.

— Том беше толкова голям мъж. Какво би казал за Томи?

Джак кимна.

— Нека да е Томи.

Накърмил се до насита и в пълно неведение за важността на момента, Томи бе потънал в дълбок сън. Алиена го постави на земята със сгъната кърпа под главата му вместо възглавница. После погледна Джак. Чувстваше се неловко. Искаше й се да я люби точно тук и сега, на тревата, но беше сигурна, че ще се стъписа ако го помолеше. Затова само го гледаше и се надяваше.

— Ако ти кажа нещо — заговори той, — ще ми обещаеш ли, че няма да мислиш лошо за мен?

— Добре.

Погледна я смутено и каза:

— Откакто те видях, трудно мога да мисля за нещо друго, освен за голото тяло под роклята ти.

Тя се усмихна.

— Не мисля лошо за теб. Радвам се.

Загледа я жадно.

— Обичам, когато ме гледаш така — промълви тя.

Джак преглътна с пресъхнало гърло.

Тя протегна ръце и той се приближи и я прегърна.

Бяха минали почти две години от онзи единствен път, когато се бяха любили. В онова утро и двамата бяха опустошени от страст и угризение. Сега бяха само двама влюбени в зеленото поле. Алиена изведнъж се притесни. Щеше ли всичко да е наред? Ужасно щеше да е, ако след толкова време нещо се объркаше.

Легнаха един до друг на тревата и се целунаха. Тя затвори очи и въздъхна. Усети жадната му длан по тялото си, възбудата в слабините му. Целуна я по клепачите, после по връхчето на носа и прошепна:

— През цялото това време копнеех за теб, всеки ден.

Притисна го силно до себе си.

— Толкова се радвам, че те намерих.

Любиха се нежно и дълго под откритото небе, слънцето ги къпеше и потокът ромонеше до тях. А Томи спа през цялото време и се събуди чак когато всичко свърши.

Дървената статуя на дамата не беше плакала, откакто бе напуснал Испания. Джак не разбираше как действа и не му беше много ясно защо не плачеше извън родната си земя. Имаше обаче идея, че сълзите, които се появяваха на свечеряване, се причиняват от внезапното захлаждане на въздуха, а беше забелязал, че в земите на север залезите са по-плавни и подозираше, че проблемът е свързан с по-бавното настъпване на вечерта. Но все още държеше статуята. Беше доста обемиста, за да я носи навсякъде със себе си, но му беше спомен от Толедо и му напомняше за Рашид и — (макар да не го каза на Алиена) — за Айша също така. Но когато един каменоделец в Сен Дени поиска модел за статуя на Девата, Джак я донесе в ложата на зидарите и я остави там.

Абатството го беше наело да работи на подновяването на храма. Новият канцел, който така го беше смаял, не беше съвсем цял все още и трябваше да се довърши навреме за церемонията по освещаването на Еньовден. Но енергичният абат вече подготвяше пресъграждането на нефа в същия революционен стил и Джак бе нает за предварителната каменоделска работа.

Абатството му нае къща в селото и той се пренесе в нея с Алиена и Томи. През първата нощ в нея правиха любов няколко пъти. Животът им заедно като мъж и жена изглеждаше най-естественото нещо на света. След няколко дни Джак имаше чувството, че винаги са живели заедно. Никой не попита дали съюзът им е благословен от църквата.

Майсторът строител в Сен Дени бе може би най-великият зидар, когото Джак бе срещал някога. Докато довършваха новия канцел и се подготвяха за пресъграждането на нефа, Джак го наблюдаваше и попиваше всичко, което правеше той. Техническите нововъведения се оказаха негови, а не на абата. Сюжер като цяло подкрепяше нови идеи, но го интересуваше повече украсата, отколкото конструкцията на сградата. Любимият му проект бе новата гробница за мощите на Сен Дени и двамата му сподвижници, Рустик и Елевтерий. Реликвите се съхраняваха в криптата, но Сюжер замисляше да се изнесат горе в новия канцел, за да може да ги вижда целият свят. Трите ковчежета щяха да се положат в каменна гробница, облицована с черен мрамор. Горницата на саркофага представляваше миниатюрна църква, изработена от позлатено дърво, като в кораба и страничните крила на миниатюрата имаше три празни ковчежета, по едно за всеки от мъчениците. Гробницата щеше да се издига в средата на новия канцел, долепена до задната страна на новия висок олтар. Олтарът и основата на гробницата вече бяха на местата си, а миниатюрната църква беше в ложата на дърводелците, където усърден майстор грижливо позлатяваше дървото с драгоценната златна боя. Сюжер не беше от хората, които търпят половинчати неща.

Абатът беше великолепен организатор, забеляза Джак, докато подготовката за освещаването напредваше. Сюжер беше поканил всички особи с тежест и влияние, и повечето от тях бяха приели поканата, преди всичко кралят и кралицата на Франция и деветнадесет архиепископи и епископи, между които и архиепископът на Кентърбъри. Тези откъслечни новини стигаха до ушите на майсторите, докато работеха по църквата. Джак често пъти виждаше самия Сюжер в домотканото му расо да крачи из манастира и да раздава указания на ятото монаси, които пърхаха като патета след него. Напомняше му за Филип от Кингсбридж. Също като Филип, Сюжер произхождаше от бедно семейство и беше отгледан в манастира. Също като Филип бе реорганизирал финансите и затегнал управлението на манастирското имущество, тъй че да носи много повече доход. И също като Филип харчеше допълнителните средства за строителство. Също като Филип беше деен, енергичен и решителен.

Само дето Филип вече не беше нито едно от тези неща, според Алиена.

На Джак му беше трудно да си го представи. Един примирен Филип му изглеждаше нещо точно толкова невероятно, колкото един добронамерен Уейлрън Бигод. Само че Филип бе претърпял поредица от ужасни разочарования. Първо беше опожаряването на градчето. Джак потръпваше, щом си спомнеше онзи ужасен ден: пушека, страха, конниците с горящите факли и сляпата паника на изпадналата в истерия тълпа. Куражът може би бе напуснал Филип още тогава. Градчето със сигурност бе изгубило духа си след това. Джак го помнеше добре: атмосферата на страх и несигурност го беше загърнала като смътна, но ясно доловима миризма на развала. Филип несъмнено бе поискал церемонията с откриването на храма да е символ на нова надежда. А след като се бе превърнала в поредното бедствие, трябваше да се е предал.

Сега строителите си бяха заминали, пазарът — западнал, а населението се смаляваше. Младите хора започваха да се местят в Шайринг, според Алиена. Беше проблем само на духа, разбира се: приоратът все още имаше цялото си имущество, включително огромните стада овце, които носеха стотици фунтове сребро всяка година. Ако беше само въпрос на пари, то Филип със сигурност щеше да си позволи да поднови строителството в някаква степен. Нямаше да е лесно, несъмнено. Зидарите щяха да изпитват суеверен страх да работят на църква, която вече се е срутила веднъж. Щеше да е трудно и да се повдигне отново ентусиазмът на местните хора. Но главният проблем, ако се съдеше по думите на Алиена, беше, че Филип е изгубил волята си. Джак ужасно съжаляваше, че не може да направи нещо, за да си я върне.

Междувременно епископите, архиепископите, херцозите и графовете започнаха да пристигат в Сен Дени два-три дни преди церемонията. Всички знатни особи бяха поканени да разгледат зданието. Сюжер лично придружи най-видните гости, а по-низшите сановници бяха разведени от монаси или майстори. Всички бяха изумени от ефирността на конструкцията и смайващото въздействие на светлината, проникваща през многоцветното стъкло на огромните прозорци. И докато всеки важен църковен водач на Франция се наслаждаваше на гледката, Джак го осени мисълта, че новият стил ще се превърне в предмет на широко подражателство. Всъщност строителите, които можеха да заявят, че са работили на Сен Дени, щяха да бъдат много търсени. Идването му тук се оказваше умен ход, по-умен, отколкото си беше представял: многократно бе повишил възможността един ден сам да планира и построи катедрала.

Крал Луи пристигна в съботата, със съпругата си и майка си, и кралското семейство се настани в дома на абата. Тази нощ службите се пяха от свечеряване до разсъмване. На заранта вън пред храма имаше тълпа селяни и парижки граждани, очакващи онова, което обещаваше да се окаже най-грандиозното събиране на свети и велики особи, които повечето от тях щяха да видят в живота си. Джак и Алиена се присъединиха към множеството веднага след като Томи бе нахранен. Джак си помисли, че един ден ще каже на сина си: „Ти не го помниш, но когато беше още на годинка, аз видях краля на Франция.“

Купиха си хляб и сайдер за закуска и я изядоха, докато чакаха да започне зрелището. Публиката не бе допусната в храма, разбира се, и кралските войници ги държаха на разстояние, но всички порти бяха отворени и хората се трупаха на групи по местата, от които можеше да се гледа към вътрешността. Нефът беше пълен със знатни дами и господа. За щастие канцелът бе издигнат на няколко стъпки заради голямата крипта под него, тъй че Джак все пак можеше да вижда церемонията.

В другия край на нефа настъпи оживление и изведнъж всички благородници се поклониха. Над сведените им глави Джак видя влизащия крал от южния вход на храма. Не можеше да види лицето му, но пурпурът на туниката му грейна, когато мина под купола и коленичи пред главния олтар.

Веднага след него влязоха епископите и архиепископите. Всички бяха облечени в ослепително бели раса със златно везмо и всеки епископ носеше церемониален жезъл. Епископският жезъл беше уж проста пастирска гега, но толкова много от тях бяха украсени с приказни скъпоценни камъни, че цялата процесия искреше като планински поток на слънчевата светлина.

Всички тръгнаха бавно през храма и нагоре по стъпалата към канцела, след това заеха уговорените предварително места около купела, в който — Джак го знаеше, защото бе наблюдавал приготовленията — имаше няколко галона светена вода. Множеството затихна, докато молитвите се изредят и химните се изпеят. Тълпата започна да се изнервя, а Томи се отегчи. След това епископите отново тръгнаха в процесия.

Напуснаха храма от източната врата и се скриха в църковния двор за голямо разочарование на зрителите, но скоро след това излязоха от монашеските сгради и се подредиха пред църквата. Всеки епископ носеше малка метличка за ръсене и съд със светена вода, и докато вървяха и пееха, потапяха метличките във водата и пръскаха стените на храма. Тълпата се устреми напред, хората просеха благословия и посягаха да пипнат снежнобелите раса на светите мъже. Кралските войници започнаха да ги блъскат назад и да ги бият с тояги. Джак се задържа назад в тълпата — нито благословия му трябваше, нито тояга по главата.

Процесията продължи бавно покрай северната страна на храма и тълпата я последва, газейки през гробовете на манастирското гробище. Някои от зрителите бяха заели предвидливо позиции там и едва устояваха на напора на новодошлите. На няколко места се завърза бой.

Епископите подминаха северния притвор и продължиха в полукръг покрай източния край, новата част. Там бяха вдигнати работилниците на занаятчиите и възбудената тълпа се изсипа около колибите и навесите, заплашвайки да събори леките дървени постройки. Когато челото на процесията започна да влиза в абатството, по-буйните сред тълпата станаха още по-невъздържани и натиснаха напред. Кралските войници реагираха с още повече жестокост.

Джак започна да се притеснява.

— Не ми харесва това — каза на Алиена.

— Тъкмо се канех да ти го кажа. Хайде да се махаме от тази тълпа.

В този момент между кралските хора и група младежи отпред избухна свада. Войниците започнаха да ги налагат свирепо с тоягите, но младежите вместо да се уплашат и отстъпят, отвърнаха на боя. Последните епископи напръскаха припряно стените на канцела и побързаха да се приберат в църковния двор. Когато светите мъже се скриха, тълпата насочи вниманието си към войниците. Някой хвърли камък и удари един право в челото, мъжът падна и се разнесоха въодушевени викове. Ръкопашният бой се разрасна бързо, от западната фасада на храма притичаха още войници на помощ на другарите си.

Тълпата побесня.

Нямаше надежда в следващите няколко минути церемонията да отвлече вниманието на хората и безредието да спре. Джак знаеше, че епископите и кралят в този момент слизаха в криптата, за да вземат мощите на Сен Дени. Щяха да обиколят с тях портиците, но нямаше да ги изнесат навън. Духовниците повече нямаше да се покажат извън храма, преди литургията да свърши. Абат Сюжер не беше предвидил толкова голяма тълпа зрители, нито бе подготвил нещо, което да ги забавлява и разсея. Хората бяха недоволни и разгорещени — слънцето вече се беше вдигнало високо — и си търсеха отдушник.

Кралските мъже бяха въоръжени, но зрителите — не и в началото войниците надделяваха. Но после на някой му хрумна гениалната идея да нахлуят в занаятчийските сайванти за оръжия. Двама младежи изритаха вратата на зидарския навес и след малко се появиха навън, размахали чукове в ръцете си. Сред множеството имаше зидари и някои от тях се запровираха напред през човешката гмеж и се опитаха да ги спрат, но не можаха да устоят и бяха избутани настрана.

Джак и Алиена се опитваха да се измъкнат от тълпата, но хората зад тях напираха напред отчаяно и двамата се оказаха притиснати отвсякъде. Джак държеше Томи до гърдите си, пазеше гръбчето на бебето с лакти и беше покрил с длани главичката му, като в същото време се мъчеше да не се отдели от Алиена. Видя как някакъв дребен мъж с крадлив поглед и черна козя брада изскочи от зидарския навес, понесъл дървената статуя на плачещата дама. „Никога вече няма да я видя“, каза си Джак с тъга, но беше твърде зает да опази детето от натиска, за да се тревожи за кражбата.

След това разбиха сайванта на дърводелците. Майсторите се бяха отказали от всякаква надежда да опазят работилниците си и вече не се опитваха да спрат тълпата. Ковачницата се оказа твърде здрава, но освирепялата тълпа разби паянтовата стена на навеса на покривчиите и награби тежките остри сечива за сечене и коване на оловните плочи. Тогава Джак си помисли: „ще убият някого, докато всичко свърши.“

Въпреки усилията му, множеството го избута напред към северния притвор, където боят бе най-жесток. Същото сполетя и крадеца с черната брада, забеляза той: мъжът се опитваше да се измъкне с плячката си, притиснал дървената статуя до гърдите си както той държеше до себе си Томи, но напорът на тълпата също го избута напред.

Изведнъж го осени щастливо хрумване и Джак подаде Томи на Алиена с думите:

— Стой плътно до мен.

После сграбчи дребния крадец и задърпа статуята от него. Мъжът се възпротиви за миг, но Джак беше по-едър, а и крадецът вече се притесняваше повече да отърве кожата си, отколкото да опази плячката, тъй че я пусна бързо.

Джак вдигна статуята над главата си и завика:

— Благоговение и почит към Светата Майка! — В началото никой не му обърна внимание. После един-двама го загледаха. — Не докосвайте Светата Майка! — зарева той с цяло гърло. Хората около него започнаха плахо да се отдръпват и отвориха пространство. Джак се въодушеви. — Грях е да оскверниш образа на Девата! — Вдигнал статуята високо над главата си, тръгна напред към храма. Това току-виж свършило работа, помисли си той, обзет от надежда. Все повече и повече хора спираха да се бият, за да видят какво става.

Той се озърна през рамо. Алиена го следваше по петите — нищо друго не можеше да направи заради напора на тълпата. Но суматохата бързо затихваше. Тълпата вече се движеше напред с Джак и хората заповтаряха думите му с благоговеен трепет:

— Божията Майка… Дева Мария… сторете път за лика на Блажената Дева…

Искаха само зрелище и сега, след като Джак им го даваше, боят секна почти напълно, само с една-две дребни свади в най-отдалечените краища. Крачеше бавно напред. Беше изумен от лекотата, с която бе спрял безредицата. Тълпата пред него се отдръпна и той стигна до северния притвор на храма. Тук с благоговейна почит остави долу статуята в прохладната сянка на входа. Беше малко над две стъпки висока и не изглеждаше толкова впечатляващо, изправена на земята.

Тълпата се струпа около входа в очакване. Джак изведнъж се затрудни. Може би очакваха проповед. Беше се държал като клирик, докато носеше статуята високо и подвикваше гласовито да й отдадат почит, но свещеническите му умения стигаха дотук. Обзе го страх: какво можеше да му направи тълпата, ако тепърва я разочароваше?

Изведнъж множеството наоколо ахна.

Джак се озърна през рамо. Някои от благородниците се бяха струпали в северния трансепт и надничаха навън, но не успя да види нищо, което да оправдае явното удивление на тълпата.

— Чудо! — извика някой и други няколко подеха вика: — Чудо! Чудо!

Джак погледна статуята и разбра. От очите й капеше вода. В първия миг бе изумен също като тълпата, но веднага се сети за предположението си, че дамата „плачеше“ при внезапна промяна от топло към хладно, както ставаше привечер в южните райони. Статуята току-що бе преместена от дневния пек в хладината на притвора. Това обясняваше сълзите. Но тълпата не го знаеше, естествено. Виждаха само плачеща статуя и гледката ги удивляваше.

Една от жените отпред хвърли дение, френското сребърно пени, в нозете на статуята. Джак замалко щеше да се разсмее на глас. Какъв смисъл имаше да се дават пари на парче дърво? Но суеверието до такава степен бе втълпено в душите им от Църквата, че инстинктивната им реакция пред нещо свято бе да дават пари и още няколко души сред тълпата последваха примера на жената.

Изобщо не беше си помислял, че играчката на Рашид може да носи пари. Всъщност, нямаше да може да носи пари на Джак — хората нямаше да ги дават, ако мислеха, че парите им ще идат в неговия джоб. Но можеше да донесе цяло състояние за всяка църква.

И щом осъзна това, Джак изведнъж разбра какво трябва да направи.

Идеята го порази мигновено и той заговори преди сам да е имал време да си представи всички последствия: думите заизлизаха от устата му едновременно с мислите.

— Плачещата Богородица не е мое, а Божие притежание — започна той. Тълпата затихна. Това бе проповедта, която очакваха. Зад гърба му епископите пееха в храма, но никой вече не се интересуваше от тях. — Стотици години тя вехнеше в земята на сарацините — продължи Джак. Представа си нямаше каква е историята на статуята, но това май беше без значение: самите свещеници не ровеха надълбоко за истината в разказите за чудеса и свети реликви. — Пропътувала е много мили, но пътуването й все още не е свършило. Крайната й цел е катедралната църква на Кингсбридж, Англия.

За миг улови погледа на Алиена. Беше го зяпнала с удивление. Едва устоя на изкушението да й намигне, за да разбере, че си го измисля в момента и продължи:

— Моята свята мисия е да я занеса до Кингсбридж. Там тя ще намери покой. Там тя ще почива в блажен мир. — Докато гледаше Алиена, споходи го последното, най-гениалното вдъхновение и Джак изрече: — Избран съм за майстор строител на новия храм на Кингсбридж.

Алиена ахна. Джак извърна очи от нея.

— Плачещата Мадона повели да се издигне нов, още по-славен храм за нея в Кингсбридж и с нейна помощ аз ще сътворя олтар за нея, също толкова красив като новия канцел, който бе построен тук за светите мощи на Сен Дени.

Погледна надолу и монетите по земята му дадоха идея за финалния щрих.

— Вашите петаци ще се използват за новия храм — извика Джак. — Светата Майка дава своя благослов на всеки мъж, жена и дете, които поднесат дар, за да й помогнат да съгради новия си дом.

Последва миг тишина. След това слушателите му започнаха да хвърлят петаци в подножието на статуята. Всеки извикваше нещо, докато поднасяше дара си. Някои изричаха „Алилуя“ и „Слава на Господа“, други молеха за благословия или за някое лично благодеяние: „Нека Робер оздравее“ или „Помогни на Ан да зачене“, или „Дай ни добра жътва“. Джак се взираше в лицата им: бяха възбудени, въодушевени, щастливи. Бутаха се напред, блъскаха се един друг в нетърпението си да дадат своите петаци на Плачещата Мадона. Загледа се надолу онемял от почуда, докато парите се трупаха като снежна пряспа в краката му.

Плачещата Мадона имаше същото чудодейно въздействие във всяко градче и село по пътя до Шербург. Докато вървяха в процесия по главната улица, се трупаше тълпа. После, след като спираха пред църквата, за да има време цялото население да се събере, внасяха статуята в прохладното здание и тя заплакваше, при което хората се избиваха да дават пари за строежа на катедралата Кингсбридж.

Замалко щяха да я изгубят, още в самото начало. Епископите и архиепископите огледаха статуята грижливо и се произнесоха, че тя наистина е чудотворна, а абат Сюжер поиска да я задържи за Сен Дени. Беше предложил на Джак фунт, после десет фунта, а накрая — петдесет фунта. След като разбра, че Джак не се интересува от парите, заплаши да отнеме статуята насила. Но архиепископът на Кентърбъри Теобалд му попречи. Теобалд също видя потенциала на статуята да носи пари и пожела тя да отиде в Кингсбридж, който беше в архидиоцеза му. Сюжер я отстъпи с неохота и свадливо изрази съмненията си в истинността на чудото.

Джак беше казал на майсторите в Сен Дени, че е готов да наеме всеки от тях, който прояви желание да го последва до Кингсбридж. Това също предизвика недоволството на Сюжер. Повечето от тях всъщност предпочетоха да си останат, на принципа, че врабче в ръката струва повече от фазан в гората. Но между тях имаше и неколцина англичани, които можеше да се изкушат да се върнат. А другите щяха да разпространят новината, защото дълг на всеки зидар бе да извести събратята си за нови строежи. След няколко седмици майстори от целия християнски свят щяха да започнат да се стичат в Кингсбридж, също както Джак бе обиколил шест-седем строежа през последните две години. Алиена го попита какво ще прави, ако Кингсбридж не поиска да го вземе за майстор строител. Джак нямаше представа. Щеше да направи заявлението си на място и според обстоятелствата, и нямаше никакви извънредни планове в случай, че нещо се обърка.

След като наложи правото на Англия над Плачещата Мадона, архиепископ Теобалд не позволи на Джак просто да си тръгне с нея. Беше изпратил двама свещеници от свитата си, Рейнълд и Едуард, да придружат Джак и Алиена в пътуването им обратно. В началото Джак бе недоволен от това, но бързо се сприятели с тях. Рейнълд беше откровен, склонен към спорове младеж с жив интерес към математиката, която Джак бе изучил в Толедо. Едуард беше по-възрастен мъж с кротък нрав и донякъде чревоугодник. Основната им задача бе да се грижат даренията да не влизат в кесията на Джак, естествено. Всъщност свещениците харчеха с широка ръка от даренията за пътните си разходи, докато Джак и Алиена плащаха със свои пари, тъй че за архиепископа щеше да е много по-добре, ако се беше доверил на Джак.

Тръгнаха към Шербург на път за Барфльор, откъдето щяха да вземат кораб за Уеърхам. Джак разбра, че нещо не беше наред много преди да стигнат до центъра на малкото крайбрежно градче. Хората по улицата не поглеждаха в Мадоната.

Взираха се в него.

Малко след това явлението бе забелязано и от двамата свещеници. Носеха статуята на дървена носилка както винаги на влизане в някой град. Щом тълпата тръгна след тях, Рейнълд изсъска на Джак:

— Какво става?

— Не знам.

— Те се интересуват повече от теб, отколкото от статуята! Бил ли си тук преди?

— Никога.

— По-възрастните гледат Джак — намеси се Алиена. — Младите гледат статуята.

Беше права. Децата и младите реагираха на гледката със статуята с обичайното любопитство. Тези, които се вторачваха в него, бяха хората на средна възраст. Стараеше се да отвръща на погледите им и забеляза, че се плашат. Един се прекръсти, щом погледите им се срещнаха.

— Какво имат против мен? — зачуди се той на глас.

Процесията им обаче привлече любопитни както винаги и стигнаха до пазарния площад, последвани от голяма тълпа. Поставиха Мадоната на земята пред църквата. Въздухът миришеше на сол и прясна риба. Няколко хора от градчето влязоха в храма. Обикновено след това местното духовенство излизаше навън и заговаряше с Рейнълд и Едуард. Следваше оживен разговор и обяснения, после статуята се внасяше вътре и там заплакваше. Мадоната се беше изложила само веднъж — в един хладен ден, когато Рейнълд настоя да минат през процедурата въпреки предупреждението на Джак, че може да не се получи. Вече се съобразяваха със съвета му.

Времето този ден бе подходящо, но нещо друго не беше наред. По загрубелите от вятъра лица на моряци и рибари наоколо се четеше суеверен страх. Младите доловиха притеснението на по-възрастните и цялата тълпа стана подозрителна и някак враждебна. Никой не се доближи до малката им група, за да разпита за статуята. Стояха на разстояние, мърмореха тихо и чакаха нещо да се случи.

Най-сетне свещеникът се появи. В други градове свещеникът подхождаше към тях с предпазливо любопитство, но този изхвърча навън като екзорсист, понесъл кръст пред себе си като щит и с потир със светена вода в другата ръка.

— Какво си мисли, че прави тоя — учуди се Рейнълд. — Демони ли ще гони?

Свещеникът се запъти към тях, мърморейки нещо на латински, приближи се и застана пред Джак. Заговори на френски:

— Заповядвам ти, зъл дух, да се върнеш в Мястото на призраците! В името на…

— Не съм призрак, проклет глупак! — избухна Джак. Сцената го изнерви.

Свещеникът продължи:

— … Отца, Сина и Светаго Духа…

— Ние сме на мисия, по заръка на архиепископа на Кентърбъри — възрази Рейнълд. — Благословени сме от него.

— Той не е призрак — заговори Алиена. — Познавам го от дванайсетгодишен!

Свещеникът леко се разколеба, но заяви:

— Ти си призракът на мъж от този град, който умря преди двайсет и четири години.

Няколко души сред тълпата завикаха в съгласие и свещеникът поднови заклинанието си.

— Но аз съм само на двайсет — каза Джак. — Може би просто приличам на мъж, който е умрял.

Някой излезе от тълпата и се приближи към тях.

— Ти не просто приличаш на него — заговори мъжът. — Ти си той — без никаква разлика от деня, в който умря.

Тълпата замърмори, обзета от суеверен страх. Джак, вече притеснен, погледна заговорилия. Беше около четирийсетгодишен мъж с посивяла брада, облечен като заможен занаятчия или дребен търговец. Не приличаше на истеричен фанатик. Джак му заговори с разтреперан глас:

— Спътниците ми ме познават. Двама от тях са свещеници. Това е жена ми. Бебето е мой син. И те ли са призраци?

Мъжът се разколеба.

Една белокоса жена, застанала до него заговори:

— Не ме ли познаваш, Жак?

Джак подскочи като ужилен. Вече наистина се уплаши.

— Откъде знаеш името ми?

— Защото съм майка ти.

— Не си! — извика Алиена и Джак долови нотка на паника в гласа й. — Познавам майка му и не си ти! Какво става тук?

— Зла магия! — заяви свещеникът.

— Чакайте малко — спря ги Рейнълд. — Джак може да е някакъв близък на мъжа, който е умрял. Имаше ли деца?

— Не — отвърна сивобрадият мъж.

— Сигурни ли сте?

— Изобщо не се е женил.

— Не е същото.

Един-двама мъже в тълпата се подсмихнаха. Свещеникът ги изгледа ядосано.

Сивокосият заговори:

— Но той умря преди двайсет и четири години, а този Жак казва, че е едва на двайсет.

— Как умря? — попита Рейнълд.

— Удави се.

— Видяхте ли тялото?

Последва мълчание. Най-сетне сивобрадият мъж отвърна:

— Не, тялото така и не видях.

— Някой видя ли го? — повиши глас Рейнълд, надушил победата си.

Никой не отвърна. Рейнълд се обърна към Джак.

— Жив ли е баща ти?

— Умрял е, преди да се родя.

— Какъв е бил?

— Странстващ певец.

Сред тълпата ахнаха, а белокосата жена промълви:

— Моят Жак беше менестрел.

— Но този Джак е каменоделец — заяви Рейнълд. — Виждал съм работата му. Само че би могъл да е синът на Джак менестрела. — Обърна се към Джак. — Как се е наричал баща ти? Джак Менестрела, предполагам?

— Не. Наричаха го Джак Шеърбърг.

Свещеникът повтори името, като го произнесе малко по-различно:

— Жак Шербург?

Джак се стъписа. Никога не беше разбирал името на баща си, но вече бе ясно. Като повечето странстващи по света хора, носил беше името на родния си град.

— Да — промълви той удивен. — Разбира се. Жак Шербург.

Най-сетне бе намерил дирите на баща си, много след като се бе отказал да ги търси. Изминал бе целия път до Испания, но онова, което търсеше, бе тук, на брега на Нормандия. Беше изпълнил целта си. Чувстваше се изморен все едно, че бе свалил от плещите си тежко бреме, което е носил по дълъг път.

— Тогава всичко е ясно — каза Рейнълд и огледа тържествуващо тълпата. — Жак Шербург не се е удавил, оцелял е. Стигнал е до Англия, живял е там, момиче е забременяло от него и е умрял. Момичето е родило момче и го е нарекло на него. Джак сега е на двайсет и изглежда досущ като баща си преди двайсет и четири години. — Рейнълд се обърна към свещеника. — Няма нужда от екзорсизъм тук, отче. Просто семейна среща.

Алиена хвана ръката на Джак и я стисна. Чувстваше се замаян. Имаше сто въпроса, които искаше да зададе, а не знаеше от кой по-напред да започне. Избълва първото, което му дойде на ума:

— Защо бяхте толкова сигурни, че е умрял?

— Всички на Белия кораб умряха — отвърна сивобрадият мъж.

— Белия кораб ли?

— Помня Белия кораб — каза Едуард. — Беше голямо нещастие. Наследникът на трона се удави. После Мод стана наследничката и така се сдобихме със Стивън.

— Но защо е бил на такъв кораб? — попита Джак.

Старата жена му отвърна:

— Трябваше да забавлява благородниците на пътуването. — Загледа се в Джак. — Трябва да си момчето му, значи. Мой внук. Съжалявам, че те помислих за призрак. Толкова много приличаш на него.

— Твоят баща е мой брат — рече сивобрадият мъж. — Аз съм чичо ти, Гийом.

И стоплен от радост Джак осъзна, че това е семейството, за което беше копнял, близките на баща му. Вече не беше сам на света. Най-сетне бе намерил корените си.

— Е, а това е синът ми, Томи — каза той. — Вижте рижата му коса.

Белокосата жена погледна с обич бебето и промълви с разтреперан глас:

— О, душицата ми, аз съм прабаба!

Всички се засмяха.

— Чудно, как баща ми е стигнал до Англия? — каза Джак.

I

— И рече Господ на Сатаната, „Виж моя раб, Йов. Погледни го. Няма по-добър човек от него.“ — Филип замълча, за да въздействат думите. Не беше превод, разбира се: разказваше историята в свободен стил. — Кажи ми, не е ли съвършен и праведен човек, който се бои от Господа и не върши никакво зло. А Сатаната рече: „Разбира се, че те почита. Дал си му всичко. Само го погледни. Седем сина и три дъщери. Седем хиляди овце и три хиляди камили, и петстотин чифта волове, и петстотин осела. Затова е добър човек.“ А Господ рече: „Добре. Вземи всичко от него и да видим какво ще стане.“ И точно това направи Сатаната.

Докато Филип проповядваше, умът му непрестанно се връщаше на едно озадачаващо писмо, което бе получил тази сутрин от архиепископа на Кентърбъри. Започваше с поздрав към него за придобиването на чудодейната Плачеща Мадона. Филип представа си нямаше какво е плачеща мадона, но беше напълно сигурен, че не притежава такава. Архиепископът се радваше да чуе, че Филип подновявал строителството на новата катедрала. Филип изобщо не правеше такова нещо. Чакаше знак от Господа, за да предприеме нещо, а докато чакаше, водеше неделните служби в малката нова енорийска църква. Накрая архиепископ Теобалд го хвалеше за проницателността да назначи майстор строител, който е работил на новата катедрала в Сен Дени. Филип беше чувал за абатството Сен Дени, разбира се, и за прочутия абат Сюжер, най-могъщия клирик в кралство Франция. Но нищо не знаеше за новия канцел там и не беше назначавал майстор строител отникъде. Смяташе, че писмото вероятно е било предназначено за някой друг и му е изпратено погрешка.

— И тъй, какво каза Йов, след като изгубил всичкото си богатство и децата му умрели? Прокълна ли той Господа? Преклони ли се на Сатаната? Не! Йов рече: „Гол съм се родил и гол ще умра. Бог дава и Бог взима — благословено да е името Божие.“ Тъй рече Йов. И тогава Господ каза на Сатаната: „Какво ти рекох?“ А Сатаната каза: „Добре, но той все още има здравето си, нали? Човек може да се примири с всичко, докато е в добро здраве.“ И видя Господ, че трябва да позволи Йов още да изстрада, за да докаже правотата му, тъй че каза: „Вземи му здравето тогава и да видим какво ще стане.“ И Сатаната донесе болест на Йов, и се покри той с циреи от глава до пети.

Проповедите ставаха все по-обичайни в църквите. Бяха рядкост, докато Филип беше момче. Абат Питър бе против тях, казваше, че изкушавали свещеника да си угажда на суетата. Според старомодния възглед паството трябваше да се състои само от зрители, които да наблюдават мълчаливо мистериозните ритуали, да слушат латинските думи без да ги разбират и сляпо да разчитат на ефикасното посредничество на свещеника. Но идеите се бяха променили. Прогресивни мислители в днешно време вече не гледаха на миряните като на неми наблюдатели на мистична церемония. Църквата трябваше да бъде неразделна част от ежедневното им битие. Тя бележеше най-важните събития в живота им, от кръщаването през женитбата и раждането на деца, до последното причастие и погребението в осветена земя. Можеше да е техен владетел, съдия, работодател и клиент. Във все по-голяма степен от хората се очакваше да са християни всеки ден, не само в неделите. Според съвременния възглед те се нуждаеха не просто от ритуали: имаха нужда от обяснения, напътствия, окуражаване и убеждаване.

— Прочие, аз вярвам, че Сатаната е имал разговор с Господа за Кингсбридж — каза Филип. — Вярвам, че Господ е рекъл на Сатаната: „Погледни моите раби в Кингсбридж. Не са ли добри християни? Виж как се трудят усилно цялата седмица по нивите и работилниците си, а цялата неделя прекарват, като ми строят нова катедрала. Кажи ми, че не са добри хора, ако можеш!“ А Сатаната му е отвърнал: „Добри са, защото живеят добре. Дал си им добри жътви и хубаво време, и клиенти за дюкяните им, и закрила от лоши графове. Но отнеми им всичко това, и те ще дойдат на моя страна.“ А Господ го е запитал: „Какво искаш да сториш?“ И Сатаната казал: „Да изгоря града.“ И Господ му рекъл: „Добре, изгори го и да видим какво ще стане.“ И Сатаната прати Уилям Хамли да подложи на огън нашия панаир на вълната.

Филип намираше голяма утеха в историята на Йов. Също като Йов се беше трудил усилно през целия си живот, за да изпълни волята Божия, доколкото бе по силите му. И също като Йов бе възнаграден с лош късмет, провал и унижение. Но целта на проповедта бе да повдигне духа на гражданите, а Филип виждаше, че това не става. Само че разказът все още не бе свършил.

— И тогава Господ казал на Сатаната: „Ето, виж! Изгори целия град до основи, а те все пак ми строят нова катедрала. Сега ми кажи, че не са добри хора!“ Но Сатаната отвърнал: „Много бях снизходителен с тях. Повечето се спасиха от пожара. И скоро ще съградят отново малките си дървени къщи. Дай да им пратя истинска беда и да видим какво ще стане.“ А Господ въздъхнал и рекъл: „Какво искаш да направиш сега?“ И Сатаната отговорил: „Ще съборя покрива на тази нова църква над главите им.“ И го направи — както знаем всички.

Филип огледа паството. Малко от хората не бяха загубили близък в онова ужасно бедствие. Тук беше вдовицата Мег, която бе имала добър съпруг и трима здрави сина, и всички бяха загинали. Оттогава не беше изрекла и една дума, а косата й бе побеляла. Други бяха осакатени. Десният крак на Питър Пони беше премазан и куцаше: беше конеукротител преди, а сега работеше за брат си като седлар. Почти нямаше семейство в градчето, което да се е отървало без жертва. На пода отпред седеше някакъв мъж с обездвижени крака. Филип се намръщи и зачуди кой ще да е този. Не беше ранен при срутването на покрива — изобщо не беше го виждал преди. После си спомни, че му бяха споменали за някакъв сакат просяк в града, който спял в развалините на катедралата. Филип бе наредил да му дадат постеля в къщата за гости.

Умът му отново се беше зареял. Върна се на проповедта си.

— И тъй, какво направи Йов? Жена му каза: „Прокълни Господа и умри.“ Но направи ли го той? Не. Изгуби ли вярата си? Не. Сатаната се разочарова от Йов. И казвам ви… — Филип вдигна изразително ръка, за да наблегне на думите си: — Казвам ви, Сатаната ще се разочарова от хората на Кингсбридж! Защото ще продължим да тачим правия Бог, също както Йов стори във всичките си изпитания.

Отново замълча, за да могат да го осмислят, но усещаше, че не е успял да ги трогне. Лицата, които го гледаха, бяха заинтригувани, но не и вдъхновени. Всъщност той не беше вдъхновяващ оратор. Беше земен човек. Не можеше да заплени паството с личното си обаяние. Хората му бяха станали изключително верни, наистина, но не отведнъж: беше ставало постепенно, с времето, след като разбираха как живее той и какво постига. Работата му понякога вдъхновяваше хората — или поне допреди време — но словата му — не.

Само че най-хубавата част от историята тепърва предстоеше.

— И какво стана с Йов, след като Сатаната му причини най-злото? Това, че Господ му даде повече, отколкото бе имал в началото — двойно повече! Докато беше гледал седем хиляди овце, сега имаше четиринайсет хиляди. Трите хиляди камили, които бе изгубил станаха на шест хиляди. И стана баща на още седем синове и още три дъщери.

Гледаха равнодушно. Филип продължи:

— И Кингсбридж ще процъфти отново, един ден. Вдовиците ще се омъжат отново и вдовците ще си намерят жени. И тези, чиито деца умряха, ще заченат отново. И нашите улици ще са пълни с хора, и дюкяните ни ще са пълни с хляб и вино, с кожи и пиринч, с токи и обуща. И един ден ще построим отново нашата катедрала!

За беда, той самият не беше много уверен в това, тъй че не можа да го каже убедено. Нищо чудно, че паството не се трогна.

Погледна тежката книга пред себе си и преведе от латинския на английски:

— И живя Йов сто години и още четирийсет, и видя синовете си, и внуците си, и правнуците си. А после умря стар и изпълнен с дни. — Затвори книгата.

В дъното на малката църква настъпи суматоха. Филип погледна натам раздразнено. Разбираше, че тази проповед не бе постигнала въздействието, на което се беше надявал, но все пак искаше да приключи с няколко мига тишина. Църковната врата бе отворена и всички отзад се бяха обърнали и гледаха навън. Филип видя доста голяма тълпа отвън — трябваше да са се събрали всички в Кингсбридж, които не бяха успели да дойдат на църква. Какво ставаше там?

Хрумнаха му няколко възможности — имало е бой, пожар, някой умира, голям отряд конници се приближава — но се оказа напълно неподготвен за това, което всъщност се случи. Най-напред влязоха двама свещеници, понесли статуя на жена на носилка, покрита с извезан антиминс7. Тържествено строгите им лица подсказваха, че статуята изобразява светица — вероятно Светата Дева. Зад свещениците влязоха още двама души и те предизвикаха най-голямата изненада: бяха Алиена и Джак.

Филип загледа Джак с обич, примесена с яд. „Онова момче!“, помисли си той. В деня, в който за първи път дойде тук, старата катедрала изгоря, а оттогава нищо свързано с него не беше нормално. Но все пак бе по-скоро зарадван, отколкото ядосан от появата на Джак. Въпреки всичките неприятности, които момчето бе причинило, то правеше живота интересен. Момче ли? Филип го погледна отново. Джак вече не беше момче. Нямало го беше две години, но беше остарял с десет и очите му гледаха уморено и разбиращо. Къде ли бе живял през всичкото това време? И как Алиена го бе намерила?

Процесията продължи до средата на църквата. Филип реши да не предприема нищо и да види какво ще стане. Хората забръмчаха възбудено, щом познаха Джак и Алиена. Последва нов звук, този път приглушено ахване и някой възкликна:

— Тя плаче!

Други заповтаряха като в молитва:

— Тя плаче! Тя плаче!

Филип примижа към статуята. И наистина, от очите й капеше вода. Внезапно си спомни загадъчното писмо на архиепископа за чудотворната Плачеща Мадона. Това беше тя, значи. Колкото до чудото с плача, Филип предпочете да не бърза с преценката си. Виждаше, че очите бяха направени като че ли от камък или може би някакъв кристал, докато останалото бе от дърво: това можеше да има нещо общо с „плаченето“.

Свещениците се обърнаха и поставиха носилката на пода, тъй че Мадоната да е с лице към паството. Тогава Джак заговори:

— Плачещата Мадона ме намери в една далечна, далечна страна — започна той. Филип все още негодуваше, че са прекъснали службата му, но реши да не реагира прибързано и да остави Джак да направи каквото си е наумил. А и беше заинтригуван. — Даде ми я един покръстен сарацин — продължи Джак. Паството замърмори изненадано: в такива разкази сарацините обикновено бяха черноликите варвари врагове и малцина знаеха, че някои от тях всъщност са християни. — В началото се зачудих защо ми е дадена. Все пак я носих много мили. — Джак беше омаял миряните. „По-добър проповедник е от мен“, помисли си Филип примирено. „Усещам как напрежението вече се усилва“.

— Накрая започнах да осъзнавам, че тя иска да се върне у дома — продължи Джак. — Но къде бе нейният дом? Най-сетне ме осени: тя искаше да дойде в Кингсбридж.

Миряните се разшумяха удивени. Филип се намръщи скептично. Имаше разлика между начина, по който действаше Бог и начина, по който действаше Джак, а това носеше белега на Джак. Все пак запази мълчание.

— Но след това си помислих: „Къде я нося? Що за светилище ще има тя в Кингсбридж? В коя църква ще намери своя покой?“ — Огледа мълчаливо скромната вътрешност на енорийската църква с варосаните стени, сякаш казваше: „това явно няма да свърши работа“. — А тя все едно, че продума на глас и ме призова: „Ти, Джак Джаксън, ще ми направиш олтар и ще ми построиш църква.“

Филип започна да се досеща накъде биеше Джак. Мадоната трябваше да е искрата, която да възпламени отново жарта на хората да построят нова катедрала. Трябваше да постигне това, което проповедта му за Йов не бе успяла. Но все пак приорът се запита дали това е волята Божия или волята Джакова.

— А аз я попитах: „С какво? Нямам пари.“ А тя рече: „Аз ще ти осигуря парите.“ И тъй, тръгнахме на път с благословията на архиепископа на Кентърбъри, Теобалд.

Джак се озърна към Филип, щом спомена архиепископа. „Казва ми нещо“, помисли си Филип. „Казва ми, че има мощна подкрепа за това начинание“.

Джак се обърна към паството.

— И по целия път, от Париж, през Нормандия, през морето и чак до Кингсбридж, ревностни християни даваха пари за съграждането на олтара на Плачещата Мадона. — След тези думи даде знак с ръка на някого отвън.

След миг двама сарацини с тюрбани влязоха тържествено в църквата, понесли на раменете си обкован с желязо сандък.

Селяните се присвиха уплашено, като ги видяха. Дори Филип се смая. Знаеше на теория, че сарацините са с кафява кожа, но никога не беше виждал сарацин и реалността се оказа изумителна. Разветите им яркоцветни халати бяха не по-малко удивителни. Минаха по прохода между слисаните миряни, коленичиха пред Мадоната и с благоговение поставиха тежкия сандък на пода.

Всички бяха затаили дъх, когато Джак отключи с един огромен ключ сандъка и вдигна капака. Хората заизвиваха вратове да видят. С рязък жест, Джак обърна сандъка.

Последва шум като от водопад и поток от сребърни пенита се изсипа от сандъка — стотици, хиляди. Събралите се в църквата хора ахнаха: никой в живота си не беше виждал толкова пари.

Джак повиши глас, за да надмогне възклицанията им:

— Донесох я у дома и сега я предавам на строежа на новата катедрала. — После се обърна, погледна Филип в очите и сведе глава в лек поклон, сякаш му казваше: „Твой ред е.“

Филип мразеше да го манипулират така, но в същото време бе длъжен да признае, че всичко бе изпълнено майсторски. Това обаче още не означаваше, че щеше да се въвлече. Колкото и възторжено да приемаха миряните Плачещата Мадона, само той можеше да реши дали да й се позволи да почива в катедралата на Кингсбридж до костите на Свети Адолфус. А все още не беше убеден.

Някои от селяните започнаха да разпитват сарацините. Филип слезе от амвона и се приближи, за да послуша.

— Идвам от далечна, далечна страна — говореше единият. Филип се изненада, като го чу да говори на английски досущ като рибар от Дорсет, но повечето селяни дори не знаеха, че сарацините си имат свой език.

— А как се нарича страната ти? — попита го някой.

— Страната ми се нарича Африка — отговори сарацинът. Филип знаеше, разбира се, че в Африка има повече от една страна — макар повечето селяни да не го знаеха — и се зачуди от коя ли точно идва този сарацин. Колко възхитително щеше да е, ако се окажеше място, споменато в Библията, като Египет или Етиопия.

Едно момиченце посегна плахо с пръстче и докосна тъмнокафявата му длан. Сарацинът й се усмихна. Ако се изключеше цветът на кожата му, прецени Филип, мъжът не изглеждаше по-различно от който и да е друг. Окуражено, момичето попита:

— Как е там, в Африка?

— Там има големи пустини и смокинови дървета.

— Какво е смокиня?

— Това е… мм… плод, който прилича на ягода и има вкус на круша.

Филип изведнъж бе обзет от ужасно подозрение. Попита:

— Кажи ми, сарацин, кой е родният ти град?

— Дамаск — отвърна мъжът.

Подозрението му се потвърди. Филип се ядоса. Пипна Джак за рамото и го отведе настрана. Заговори му тихо и с гняв:

— Какво ми разиграваш тук?

— В смисъл? — запита Джак с невинна физиономия.

— Ония двамата не са сарацини. Те са рибари от Уеърхам с кафява боя по лицата и ръцете.

Джак явно не се притесни, че са разкрили измамата му. Ухили се и отвърна:

— Как се сетихте?

— Не мисля, че е виждал смокиня в живота си, а Дамаск не е в Африка. Какъв е смисълът на цялото това безчестие?

— Съвсем невинна заблуда — отвърна Джак с подкупващата си усмивка.

— Няма невинни заблуди — каза хладно Филип.

— Добре. — Джак разбра, че приорът е ядосан. Заговори сериозно. — Върши същата работа като една цветна рисунка на страница на Библията. Не е истината, а илюстрация. Моите боядисани в кафяво мъже от Дорсетшир драматизират истинския факт, че Плачещата Мадона идва от сарацинска земя.

Двамата свещеници и Алиена се бяха отделили от тълпата около Мадоната и дойдоха при Филип и Джак. Филип му заговори без да ги погледне:

— Човек не се плаши от рисунка на змия. Илюстрацията не е лъжа. Твоите сарацини не са илюстрации, а шарлатани.

— Събрахме много повече пари, след като взехме сарацините — отвърна Джак.

Филип погледна купчината пенита, изсипани на пода.

— Гражданите сигурно си мислят, че това стига за построяването на цяла катедрала. Според мен са около сто фунта. Знаеш, че няма да изплатят работата и за една година.

— Парите са като сарацините — каза Джак. — Символични са. Знаеш, че имаш парите да започнеш строителството.

Беше вярно. Нищо не можеше да спре Филип да строи. Мадоната бе точно онова нещо, което трябваше да съживи Кингсбридж. Щеше да привлича хора в града — поклонници и учени, както и любопитни. Щеше да вдъхне нов дух на гражданите. Щеше да се приеме като добра поличба. Филип беше чакал знак от Господа и ужасно му се искаше да е това. Но това никак не приличаше на знак Господен. Приличаше на лудория Джакова.

По-младият свещеник се намеси.

— Аз съм Рейнълд, а това е Едуард — работим за архиепископа на Кентърбъри. Той ни прати да придружим Плачещата Мадона.

— Щом имате благословията на архиепископа, защо трябваше Мадоната да бъде припознавана с този панаир със сарацините?

Едуард леко се изчерви от срам. Рейнълд отвърна:

— Идеята беше на Джак, но признавам, че не видях нищо грешно в нея. Ти, разбира се, не се съмняваш в Мадоната, Филип?

— Можете да ме наричате отче — сряза го приорът. — Това, че работите за архиепископа, не ви дава правото да се отнасяте снизходително към по-старши от вас. И отговорът на въпроса ви е: да. Съмнявам се в Мадоната. Няма да поставя тази статуя в катедралата на Кингсбридж, докато не бъда убеден, че е свещена реликва.

— Дървена статуя, която плаче — каза Рейнълд. — Какво по-голямо чудо искате?

— Плаченето е необяснено. Това не го прави чудо. Промяната на течната вода в твърд лед също е необяснимо, но не е чудодейно.

— Архиепископът ще бъде крайно разочарован, ако не приемете Мадоната. Той се бори с абат Сюжер, за да не я присвои за Сен Дени.

Филип разбра, че го заплашват. Обаче здраво трябваше да се потруди младият Рейнълд, за да го уплаши. Заговори спокойно:

— Убеден съм, че архиепископът би предпочел да не приема Мадоната без някои рутинни проучвания за легитимността й.

Нещо изшумоля в краката им. Филип погледна надолу и видя сакатия, когото бе забелязал преди малко. Нещастникът се влачеше по пода, парализираните му крака се тътреха след него, докато се мъчеше да се доближи до статуята. Накъдето и да се завъртеше, тълпата му преграждаше пътя. Филип инстинктивно се отдръпна, за да му отвори място. Сарацините задържаха хората да пипат статуята, но не забелязаха сакатия. Филип видя как ръката му се протегна. Обикновено щеше да предотврати пипането на свята реликва, но все още не бе приел, че статуята е свята, затова не реагира. Сакатият докосна с пръсти пеша на дървената дреха. Изведнъж нададе тържествуващ вик.

— Чувствам го! — изрева мъжът. — Чувствам го!

Всички го погледнаха.

— Чувствам как силата се връща! — извика мъжът.

Филип го зяпна невярващо, досещайки се какво предстои. Мъжът сгъна единия крак, после другия. Зрителите наоколо ахнаха. Той протегна ръка и някой я пое. С усилие, мъжът се надигна.

Тълпата простена.

Някой извика:

— Опитай се да тръгнеш!

Без да пуска ръката на притеклия му се на помощ, мъжът направи една плаха стъпка, после втора. Хората гледаха в мъртво мълчание. На третата стъпка мъжът залитна и всички въздъхнаха. Но мъжът се укрепи и продължи да върви.

Завикаха възторжено.

Закрачи през храма към входа и хората го последваха. След още няколко стъпки затича. Възгласите станаха оглушителни, когато излезе през църковната врата на слънчевата светлина, последван от повечето миряни.

Филип погледна двамата свещеници. Рейнълд беше изумен, а по лицето на Едуард се стичаха сълзи. Явно не бяха замесени в това. Обърна се към Джак и заговори гневно:

— Как посмя да ми извъртиш този номер?

— Номер ли? — каза Джак. — Какъв номер?

— Този човек никой не беше го виждал тъдява допреди няколко дни. След ден-два ще изчезне и никой повече няма да го види, а джобовете му са пълни с твоите пари. Знам как се правят тези неща, Джак. Не си първият фалшификатор на чудеса, съжалявам. Нищо им нямаше на краката му, нали? Поредния рибар от Уеърхам.

Обвинението се потвърди от гузната физиономия на Джак.

Алиена се намеси:

— Джак, казах ти, че не бива да опитваш това.

Двамата свещеници бяха втрещени. Бяха се хванали напълно. Вбесен, Рейнълд се нахвърли на Джак:

— Нямаш никакво право!

Филип се чувстваше колкото ядосан, толкова и натъжен. Дълбоко в душата си се беше надявал Мадоната да се окаже истинска, защото разбираше колко много щеше да му помогне да съживи приората и градчето. Но нямаше да стане. Огледа из малката енорийска църква. Бяха останали само шепа молители, все още втренчени в статуята. Промълви на Джак:

— Този път наистина прекали.

— Сълзите са истински — никакъв фокус няма в това — отвърна Джак. — Но сакатият беше грешка, признавам.

— Много по-лошо беше от грешка — каза Филип сърдито. — Когато хората научат истината, това ще разбие вярата им във всички чудеса.

— Защо трябва да научават истината?

— Защото ще трябва да им обясня защо Мадоната няма да бъде поставена в катедралата. И дума не може да става вече, че ще приема статуята, разбира се.

— Според мен това беше малко прибързано… — намеси се Рейнълд.

— Когато ви поискам мнението, младежо, ще ви кажа — сряза го Филип.

Рейнълд замълча, но Джак настоя:

— Сигурен ли сте, че имате правото да лишите хората си от Мадоната? Погледнете ги.

Посочи шепата останали в храма поклонници. Сред тях беше Мег Вдовицата. Беше коленичила пред статуята и от очите й се стичаха сълзи. Джак не знаеше, че Мег бе загубила цялото си семейство при срутването на покрива на Алфред. Вълнението й трогна сърцето на Филип и той се зачуди дали всъщност Джак не беше прав. Защо да отнема това на хората? Защото бе безчестно, напомни си строго. Вярваха в статуята, защото бяха видели фалшифицирано чудо. Овладя чувствата си.

Джак коленичи до Мег и й заговори:

— Защо плачеш?

— Тя е няма — каза му Филип.

А Мег проговори:

— Мадоната е страдала като мен. Тя разбира.

Филип се слиса.

— Виждате ли? — каза Джак. — Статуята облекчава страданието й… Какво гледате?

— Тя е няма — повтори Филип. — Не е изричала и една дума от повече от година.

— Точно така! — каза Алиена. — Мег онемя, след като умряха мъжът и синовете й, когато падна покривът.

— Тази жена? — учуди се Джак. — Но тя току-що…

Рейнълд гледаше объркан.

— Искате да кажете, че това е чудо? Истинско?

Филип погледна Джак в лицето. Беше по-стъписан от когото и да било. Тук нямаше хитрини.

Беше потресен до дъното на душата си. Беше видял Божията ръка да сътворява чудо. Трепереше.

— Е, Джак — промълви с вълнение. — Въпреки всичко, което направи, за да дискредитираш Плачещата Мадона, Бог изглежда все пак възнамерява да прави чудеса чрез нея.

Този път Джак наистина бе онемял.

Филип се обърна и отиде при Мег. Хвана ръцете й и нежно й помогна да се изправи.

— Бог отново те изцери, Мег. — Гласът му трепереше от вълнение. — Вече можеш да започнеш нов живот. — Спомни си, че беше проповядвал с историята за Йов. Думите се върнаха. — Тъй Господ благослови накрая Йов с повече, отколкото в началото… — Беше казал на хората на Кингсбридж, че същото ще бъде и за тях. „Чудя се“, помисли си Филип, загледан в изтерзаното и плувнало в сълзи лице на Мег, „чудя се дали това би могло да е началото“.

В катедралния съвет се надигна ропот, след като Джак представи плана си за новата катедрала.

Филип го бе предупредил да очаква неприятности. Беше видял чертежите предварително, разбира се. Джак му ги донесе в къщата на приора рано сутринта, хоризонтален план и сечение, начертани върху гипс в дървени рамки. Бяха ги гледали двамата на ясната утринна светлина и Филип бе заявил:

— Джак, това ще бъде най-красивата църква в Англия — но ще си имаме неприятности с монасите.

От времето си като послушник Джак знаеше, че Ремигий и неговите приятели редовно се противопоставят на всеки план, който е скъп на сърцето на Филип, макар да бяха минали осем години, откакто Филип бе победил Ремигий в избора на приор. Рядко получаваха голяма подкрепа от множеството братя, но в този случай Филип не беше уверен: бяха толкова консервативни, че можеше да се уплашат от революционния замисъл. Но нищо не можеше да се направи, освен да им се покажат чертежите и да се опита да ги убеди. Филип определено не можеше да тръгне и да строи без чистосърдечната подкрепа на мнозинството монаси.

На другия ден Джак се яви на катедралния съвет и представи плановете си. Чертежите бяха изправени на пейка до стената, а монасите се струпаха около тях и ги оглеждаха. Щом схванаха подробностите, започна приглушен спор, който бързо нарасна до глъч. Джак се обезкуражи: тонът на повечето беше неодобрителен, на границата на възмущението. Шумът се усили, когато започнаха да спорят помежду си, като някои нападаха плана, а други го защитаваха.

След малко Филип призова за ред и те се укротиха. Милий Касиера зададе предварително уговорения въпрос:

— Защо арките са островърхи?

— Това е нова техника, която прилагат във Франция — отвърна Джак. — Видях я в няколко църкви. Острата арка е по-здрава. Точно това ще ми позволи да построя църквата по-висока. Вероятно ще бъде най-високата църква в Англия.

Идеята им допадна, забеляза Джак.

Някой друг подхвърли:

— Прозорците са толкова големи.

— Не са нужни дебели стени — отвърна Джак. — Доказали са го във Франция. Това, което крепи сградата, са колоните, особено с оребреното засводяване. А въздействието на големите прозорци е изумително. В Сен Дени абатът е поставил цветно стъкло с рисунки на него. Църквата се превръща в място със слънчева светлина и въздух, вместо да тъне в сумрак и да потиска.

Няколко монаси закимаха одобрително. Може би не бяха толкова консервативни, колкото си мислеше.

Но след това заговори Андрю Сакриста.

— Преди две години ти беше послушник при нас. Беше наказан затова, че посегна на приора, но се измъкна от наказанието и избяга. Сега се връщаш при нас и искаш да ни кажеш как да си построим храма.

Преди Джак да е успял да отвори уста, един от по-младите монаси възрази:

— Това няма нищо общо! Обсъждаме плана, а не миналото на Джак!

Няколко монаси понечиха да заговорят едновременно, някои завикаха. Филип ги накара да замълчат и помоли Джак да отговори на въпроса.

Беше очаквал нещо такова и се беше подготвил.

— Направих поклонничество до Сантяго де Компостела като наказание за онзи грях, отец Андрю, и се надявам, че донасянето на Плачещата Мадона за вас би могло да изплати лошата ми простъпка — отвърна той кротко. — Не съм предопределен за монах, но се надявам, че мога да служа на Бога по друг начин — като негов строител.

Като че ли приеха това.

Само че Андрю не беше приключил.

— На каква възраст си? — запита той, макар със сигурност да знаеше отговора.

— Двайсет години.

— Твърде млад си, за да бъдеш майстор строител.

— Всеки тук ме познава. Живял съм тук още от момче. — „Откакто запалих старата ви църква“, помисли си Джак гузно. — Отслужих чирачеството си при първоначалния майстор строител. Виждали сте каменоделската ми работа. Докато бях послушник, работих с приор Филип и Том Строителя като секретар на строежа. Смирено моля братята да ме преценят според работата ми, а не според възрастта.

Беше поредната подготвена реч. Видя как един от монасите се ухили на думата „смирено“ и разбра, че може да е било малка грешка: всички знаеха, че каквито и други качества да имаше, смирението не бе сред тях.

Андрю бързо се възползва от недомислието му.

— Смирено ли? — каза той и лицето му започна да се изчервява от пресилено възмущение. — Не беше много смирено да обявиш на зидарите в Париж преди три месеца, че вече си назначен за майстор строител тук.

Възмутените монаси отново надигнаха врява. Джак простена вътрешно. Как по дяволите Андрю се беше докопал до тази клюка? Рейнълд и Едуард явно бяха проявили недискретност. Опита се да го омаловажи.

— Надявах се да привлека някои от онези майстори в Кингсбридж — отвърна той, след като шумът затихна. — Те ще са от полза, все едно кой ще бъде назначен за старши тук. Не мисля, че дързостта ми е навредила. — Опита подкупваща усмивка. — Но съжалявам, че не съм по-смирен. — Не се получи много добре.

Милий Касиера го измъкна от неприятното положение, като зададе друг предварително уговорен въпрос.

— Какво предлагаш да се направи със съществуващия канцел, част от който се срути?

— Огледах го много внимателно — отговори Джак. — Може да се ремонтира. Ако ме назначите днес за майстор строител, за година ще го направя отново годен за ползване. Нещо повече, можете да го използвате докато строя трансептите и нефа според новия план. Накрая, след като приключа, предлагам да се разгради канцела и да се построи нов, който да съответства на новата църква.

— Но как ще сме сигурни, че старият канцел няма да се срути отново? — попита Андрю.

— Срутването е причинено от каменния свод на Алфред, който не беше в първоначалните планове. Стените не бяха достатъчно силни да го издържат. Предлагам да се върнем към плана на Том и да построим дървен таван.

Монасите замърмориха изненадано. Въпросът защо покривът се е срутил беше предмет на спорове. Андрю рече:

— Но Алфред подсили контрафорсите, за да поддържат допълнителната тежест.

Това озадачаваше и Джак, но смяташе, че е намерил отговора.

— Все пак не са били достатъчно силни, особено на върха. Ако огледате руините може да видите, че е поддал клерестория. На това ниво укрепването е било малко.

Това изглежда ги удовлетвори. Способността му да отговаря убедително като че ли повишаваше статута му на майстор строител.

В този момент Ремигий стана. Джак се беше чудил кога ще даде приноса си.

— Бих искал да прочета ред от Светото писание на братята си — заяви той доста театрално. Погледна към Филип и той кимна съгласен.

Ремигий отиде до аналоя и отвори огромната Библия. Джак го загледа. Тънката му уста помръдваше нервно и воднистосините му очи бяха леко изпъкнали, придавайки му израз на постоянно възмущение. Беше самото въплъщение на негодуванието. Преди години си беше повярвал, че е предопределен да бъде водач, но всъщност се бе оказал твърде слабохарактерен и вече бе обречен да изживее живота си в разочарование и да създава неприятности на по-добрите от него.

— „Изход“ — зачете той монотонно, докато обръщаше дебелите пергаментови страници. — Двадесета глава. Стих четиринадесети. — Джак се зачуди какво по дяволите предстои. Ремигий прочете: — Не прелюбодействай. — Затвори шумно книгата и се върна на мястото си.

С едва сдържано раздразнение Филип рече:

— Може би ще ни обясните, брат Ремигий, защо избрахте да прочетете този кратък стих посред обсъждането ни на строителните планове?

Ремигий посочи обвинително с пръст към Джак.

— Защото мъжът, който иска да бъде нашия майстор строител, живее в състояние на грях! — прогърмя гласът му.

Джак трудно можеше да повярва, че говори сериозно. Отвърна възмутено:

— Вярно е, че нашият съюз не е благословен от Църквата поради особени обстоятелства, но ще се венчаем веднага щом пожелаете.

— Не можете — заяви Ремигий тържествуващо. — Алиена вече е омъжена.

— Но този брак изобщо не е консумиран.

— Независимо от това, двойката е венчана в църква.

— Но ако не ми разрешите да се оженя за нея, как мога да избегна прелюбодейството? — възмути се Джак.

— Достатъчно! — Гласът бе на Филип. Джак го погледна. Изглеждаше разгневен. — Джак, живееш ли в грях с жената на своя брат?

Джак се стъписа.

— Не знаехте ли?

— Разбира се, че не знаех! — викна Филип. — Мислиш ли, че щях да го премълча, ако знаех?

Последва мълчание. Не беше обичайно за Филип да вика. Джак разбра, че е в сериозна беда. Прегрешението му беше формално, разбира се, но от монасите се очакваше да са стриктни за такива неща. За жалост това, че Филип не знаеше за съжителството му с Алиена, още повече влошаваше нещата. Дало беше възможност на Ремигий да изненада приора и да го постави в глупаво положение. Сега Филип трябваше да е твърд с него, за да докаже, че държи стриктно на морала.

— Но вие не можете да построите неподходяща църква, само за да ме накажете — промълви Джак отчаяно.

— Ще трябва да напуснеш жената — заяви Ремигий самодоволно.

— По дяволите, Ремигий, тя има дете от мен, на една годинка е!

Ремигий седна доволно на мястото си и повече не проговори.

— Джак, ако ще говориш така на катедралния съвет, ще трябва да напуснеш — скастри го Филип.

Джак разбираше, че трябва да се успокои, но не можа.

— Но това е нелепо! Казвате ми да изоставя жена си и детето ни! Това не е морал, а дребнавост.

Гневът на Филип се бе уталожил донякъде и Джак видя познатото пламъче на съчувствие в светлосините му очи.

— Джак, твоят подход към Божиите закони може да е прагматичен, но ние предпочитаме да сме строги — затова сме монаси. И не можем да те вземем за строител, докато живееш в състояние на прелюбодейство.

Джак си спомни ред от Писанието.

— Иисус рече: „Който е без грях между вас, нека първи да хвърли камък.“

А Филип отвърна:

— Да, но Иисус каза на прелюбодейката: „Върви и повече не греши.“ — Обърна се към Ремигий. — Разбирам, че ще оттеглиш възражението си, ако прелюбодейството бъде прекратено.

— Разбира се! — отвърна Ремигий.

Въпреки яда и отчаянието си Джак забеляза, че Филип бе надиграл ловко Ремигий. Беше превърнал прелюбодейството в съдбоносния въпрос, измествайки с това целия проблем около новия план. Но Джак не бе готов да се примири с това.

— Няма да я напусна! — заяви той.

— Може да не е задълго — вметна Филип.

Джак замълча. Това го бе изненадало.

— Какво имате предвид?

— Би могъл да се ожениш за Алиена, ако бракът й бъде анулиран.

— Възможно ли е това?

— Би трябвало да стане автоматично, ако, както казваш, бракът изобщо не е бил консумиран.

— Какво трябва да направя?

— Прошение до църковен съд. Обикновено е съдът на епископ Уейлрън, но в твоя случай вероятно трябва да се обърнеш пряко към епископа на Кентърбъри.

— А архиепископът длъжен ли е да се съгласи?

— По право, да.

Отговорът не беше съвсем категоричен, забеляза Джак.

— Но междувременно ще трябва да живеем разделени?

— Ако искаш да бъдеш назначен за майстор строител на катедралата Кингсбридж — да.

Джак въздъхна.

— Искате да избера между двете неща, които най-много обичам в целия свят.

— Не задълго.

Гласът на Филип накара Джак да вдигне рязко очи: в него имаше истинско състрадание. Разбра, че приорът искрено съжалява, че трябва да стори това. Това усмири гнева му, но го натъжи.

— Колко дълго?

— Може да се проточи до една година.

— Година!

— Не сте длъжни да живеете в различни градове — увери го Филип. — Все пак можеш да виждаш Алиена и детето.

— Знаете ли, че тя отиде до Испания, за да ме потърси? — запита Джак. — Можете ли да си го представите? — Но монасите нямаха понятие за любовта. — Сега трябва да й кажа, че се налага да живеем разделени.

Филип стана и сложи ръка на рамото му.

— Времето ще мине по-бързо, отколкото си мислиш, обещавам ти. А и ще си зает. Със строежа на новата катедрала.

II

Гората бе израснала и се бе променила за осем години. Джак си беше мислил, че никога не би могъл да се изгуби в район, който някога бе познавал като опакото на ръката си, но бе грешил. Старите пътеки бяха обрасли, нови бяха утъпкани в шубраците от сърни, глигани и диви понита, поточета бяха променили руслото си, разбира се, стари дървета бяха нападали и млади бяха израснали по-високо. Всичко се беше смалило сякаш: разстоянията изглеждаха по-малки и хълмовете не бяха толкова стръмни. Най-удивителното бе, че чувстваше тук като чужденец. Когато едно младо сърне го зяпна сепнато отвъд поляната, Джак не можа да се сети от кое семейство трябва да е и къде е майка му. Когато ято диви патици се вдигна във въздуха, не знаеше от кое езеро се е вдигнало и защо. И беше притеснен, защото нямаше понятие къде може да се спотайват разбойници.

Беше яздил повечето път дотук от Кингсбридж, но се наложи да слезе от коня щом остави главния път, защото дърветата бяха израснали много ниско над пътеката, за да може да продължи да седи на седлото. Върналите се спомени от момчешките му години събудиха в него необяснима тъга. Така и не беше ги оценявал, защото не беше се замислял колко прост бе животът му тогава. Най-голямата му страст бяха дивите ягоди и знаеше, че всяко лято за няколко дни ще има толкова много, колкото може да изяде, израснали по горската земя. Сега всичко бе под въпрос: свадливото му приятелство с приор Филип; вгорчената му любов към Алиена; амбицията му да построи най-красивата катедрала на света; изгарящата го необходимост да разкрие истината за своя баща.

Чудеше се колко ли се е променила майка му за двете години, откакто го нямаше. Очакваше с нетърпение да я види отново. Беше се справил съвсем добре сам, разбира се, но беше много утешително да имаш някого в живота си, който е готов да се бори за теб и това чувство на утеха му липсваше.

Беше му отнело цял ден, докато стигне до мястото в гората, където бяха живели двамата. Сега късият зимен следобед помръкваше бързо. Скоро щеше да се наложи да се откаже от търсенето на старата им пещера и да се съсредоточи в намирането на подслон, където да прекара нощта. Щеше да е студено. „Защо съм притеснен?“, зачуди си той. „Някога прекарвах всяка нощ в гората.“

Накрая го намери тя.

Беше готов да се откаже. Тясната, почти невидима пътека, използвана сигурно от язовци и лисици, се стопи в шубраците. Нищо не можеше да направи, освен да се върне по стъпките си. Обърна коня и едва не се блъсна в нея.

— Забравил си как да се движиш тихо в гората — каза тя. — Можех да те чуя как трещиш от цяла миля.

Джак се усмихна. Не беше се променила.

— Здравей, мамо. — Целуна я по бузата, а после, в изблик на обич, я прегърна.

Тя го погали по лицето.

— Отслабнал си повече от всякога.

Джак я погледна. Беше смугла и здрава, косата й все още бе гъста и тъмна, без косъмче сиво. Очите й имаха същия златист цвят и като че ли виждаха в душата му.

— А ти си същата.

— Къде ходи? — попита го тя.

— Чак до Компостела и още по-далече, до Толедо.

— Алиена тръгна след тебе…

— Намери ме. Благодарение на теб.

— Радвам се. — Затвори очи, като да отправи молитва за благодарност. — Толкова се радвам.

Поведе го през леса към пещерата, която се оказа на по-малко от миля разстояние: паметта му не беше толкова зле, в края на краищата. Беше разпалила огън в огнището и две пращящи свещи от тръстика и лой. Даде му чаша сайдер, който бе направила от киселици и див мед, и си опекоха малко жълъди на огъня. Джак си беше спомнил за вещите, които един горски жител не може да си направи сам, и бе донесъл на майка си ножове, връв, сапун и сол. Тя започна да дере убит заек за готварското котле.

— Как си, мамо?

— Чудесно. — После го погледна и разбра, че въпросът е сериозен. — Скърбя за Том Строителя. Но той е мъртъв, а не искам да взимам друг съпруг.

— Иначе щастлива ли си тук?

— И да, и не. Свикнала съм да живея в леса. Обичам да съм сама. Така и не свикнах с поповете, дето все се бъркат в чуждите работи и ме учат как да се държа. Но ми липсвате ти и Марта, и Алиена. И би ми се искало да видя внука си. — Усмихна се. — Но никога вече не мога да се върна да живея в Кингсбридж, след като прокълнах християнска сватба. Приор Филип никога няма да ми прости за това. Обаче пък си заслужаваше, след като най-сетне ви събрах. — Вдигна глава от работата си с доволна усмивка. — Е, как е брачният живот?

— Ами… — почна той колебливо, — ние не сме женени. В очите на Църквата Алиена все още е женена за Алфред.

— Не ставай глупав. Какво знае Църквата за това?

— Ами, знаят кои са се венчали и нямаше да ми позволят да строя новата катедрала, докато живеех с жената на друг мъж.

В очите й припламна гняв.

— Значи си я напуснал?

— Да. Докато отменят брака й.

Майка му остави заешката кожа настрана. С остър нож в плувналите си в кръв ръце започна да реже месото и да пуска мръвките във врящото над огъня котле.

— Приор Филип ми го направи веднъж, когато бях с Том. — Режеше суровото месо с отсечени удари. — Знам защо толкова побеснява към хора, които правят любов. Защото не му е позволено да го прави сам и негодува против свободата на други да се наслаждават на онова, което му е забранено. Разбира се, нищо не може да направи, когато са венчани от Църквата. Но ако не са, все намира начин да им развали нещата и от това се чувства по-добре. — Отряза заешките крака и ги хвърли в едно дървено ведро, пълно със смет.

Джак кимна. Беше приел неизбежното, но всеки път, когато пожелаеше лека нощ на Алиена и си тръгнеше от вратата й, изпитваше яд към Филип, тъй че разбираше негодуванието на майка си.

— Не е завинаги, обаче.

— Алиена как го приема?

Джак се намръщи.

— Не добре. Но смята, че вината е нейна, заради това, че въпреки всичко се омъжи за Алфред.

— Така си е. А твоята вина е, че толкова държиш да строиш църкви.

Джак съжали, че не можеше да сподели мечтите му.

— Мамо, не си струва човек да строи нищо друго. Църквите са по-големи и по-високи, и по-красиви, и по-трудни за строене, и имат повече украса и скулптура от всякоя друга сграда.

— А ти няма да се задоволиш с нищо по-малко.

— Да.

Тя поклати глава недоумяващо.

— Така и няма да разбера откъде ти дойде тая идея, че си предопределен за величие. — Пусна останалото от заека в котлето и започна да чисти вътрешната страна на кожата. Щеше да използва козината. — Със сигурност не си я наследил от предците си.

Това бе податката, която Джак чакаше.

— Мамо, докато бях в чужбина научих нещо повече за предците си.

Тя спря да стърже и го погледна.

— Какво по дяволите имаш предвид?

— Намерих семейството на баща ми.

— Боже мили! — Пусна заешката кожа. — Как успя? Къде са те? Що за хора са?

— Има едно градче в Нормандия, наречено Шербург. Оттам е дошъл.

— Как можеш да си сигурен?

— Толкова приличах на него, че ме помислиха за призрак.

Майка му седна тежко на трикракото столче. Стана му гузно, че я изненада толкова силно, но не беше очаквал, че новината ще я стъписа така. Тя промълви:

— Какви… Що за хора са те?

— Баща му е умрял, но майка му още е жива. Беше мила, след като се увери, че не съм призракът на баща ми. По-големият му брат е дърводелец, с жена и три деца. Мои братовчеди. — Джак се усмихна. — Не е ли хубаво това? Имаме си роднини.

Мисълта като че ли я притесни и тя го погледна отчаяно.

— О, Джак, толкова съжалявам, че не ти дадох нормално семейство.

— Аз не. — Смущаваше се, когато майка му покажеше разкаяние: толкова не й отиваше. — Но се радвам, че се запознах с братовчедите си. Дори да не ги видя никога повече, хубаво е да знам, че ги има.

Тя кимна тъжно.

— Разбирам.

Джак си пое дъх.

— Те мислеха, че баща ми се е удавил в корабокрушение преди двайсет и четири години. Бил е на борда на един съд, наречен „Белия кораб“, който потънал малко извън Барфльор. Всички помислили, че се е удавил. Явно баща ми е оцелял. Но те така и не узнали за това, защото не се върнал повече в Шербург.

— Отиде в Кингсбридж — каза тя.

— Но защо?

Тя въздъхна.

— Вкопчил се в едно буре и вълната го изхвърлила близо до някакъв замък. Отишъл в замъка да съобщи за корабокрушението. Вътре имало няколко могъщи барони и те се ужасили, когато се появил. Пленили го и го довели в Англия. След няколко седмици или месеци — беше много объркан — се озовал в Кингсбридж.

— Каза ли нещо друго за корабокрушението?

— Само, че корабът потънал много бързо. Все едно, че е бил пробит.

— Звучи сякаш им се е налагало да го държат настрана.

Тя кимна.

— А после, когато разбраха, че не могат да го държат вечно затворник, го убиха.

Джак коленичи пред нея и я накара да го погледне в лицето. С разтреперан от чувства глас, промълви:

— Но кои бяха те, майко?

— Питал си ме за това преди.

— А ти така и не ми каза.

— Защото не искам да изкараш живота си в опити да отмъстиш за смъртта на баща си!

Все още се отнасяше с него като с дете. Таеше нещо, което знаеше и което можеше да не е добро за него. Постара се да бъде спокоен и възрастен.

— Ще изкарам живота си в строене на катедралата Кингсбридж и в правене на бебета с Алиена. Но искам да знам защо са обесили баща ми. А единствените хора, които трябва да отговарят са тези, които са лъжесвидетелствали срещу него. Тъй че трябва да знам кои бяха.

— Тогава не знаех имената им.

Разбра, че се измъква и това го ядоса.

— Но сега ги знаеш!

— Знам ги, да — отвърна тя през сълзи и Джак разбра, че това бе толкова болезнено за нея, колкото и за него. — И ще ти кажа, защото виждам, че никога няма да престанеш да питаш. — Тя подсмръкна и избърса очите си.

Джак зачака напрегнато.

— Бяха трима: монах, свещеник и рицар.

Джак я погледна в очите.

— Имената им.

— Ще ги питаш защо са излъгали под клетва?

— Да.

— И очакваш да ти кажат?

— Може би не. Ще ги погледна в очите и ще ги попитам, и това може да ми каже всичко, което трябва да знам.

— Дори това може да се окаже невъзможно.

— Искам да опитам, мамо!

Тя въздъхна.

— Монахът беше приорът на Кингсбридж.

— Филип!

— Не, не Филип. Това беше преди Филип. Беше предшественикът му, Джеймс.

— Но той е мъртъв.

— Казах ти, че може да се окаже невъзможно да ги питаш.

Джак присви очи.

— Кои бяха другите?

— Рицарят беше Пърси Хамли, графът на Шайринг.

— Бащата на Уилям!

— Да.

— Той също е мъртъв!

— Да.

Джак имаше ужасното чувство, че и тримата ще се окажат покойници, а тайната — погребана с костите им.

— Кой беше свещеникът? — попита настойчиво.

— Името му беше Уейлрън Бигод. Сега е епископът на Кингсбридж.

Джак въздъхна дълбоко. Беше удовлетворен.

— А той все още е жив.

Замъкът на епископ Уейлрън беше довършен за Коледа. Уилям Хамли и майка му препуснаха към него една хубава сутрин в началото на новата година. Видяха го отдалече, отвъд долината. Беше на най-високата точка на отсрещния рид, мрачно надвиснал над околността.

Докато прехвърляха долината, минаха покрай стария палат. Сега го използваха за склад на овчи руна. Доходът от вълната изплащаше повечето разходи по новия замък.

Подкараха в тръс по лекия склон от другата страна на долината и продължиха по пътя през прохода в земния вал, а след това над дълбок сух ров към порта в каменната стена. С насипите, рова и каменната стена, това беше силно защитен палат, по-внушителен от този на Уилям, а и от повечето кралски замъци.

Масивна четвъртита цитадела се извисяваше над всичко във вътрешния двор. Висока бе три етажа, а каменната църква до нея изглеждаше нищожна. Уилям помогна на майка си да слезе от коня. Оставиха рицарите си да приберат конете в конюшнята и изкачиха стъпалата до залата.

Беше обед и в залата слугите на Уейлрън приготвяха трапезата. Някои от неговите архидякони, дякони, работници и храненици стояха наоколо в очакване на обяда. Уилям и Реган се задържаха, докато един стюард се качи до покоите на епископа, за да го уведоми за пристигането им.

Уилям изгаряше вътрешно от жестока, убийствена ревност. Алиена имаше любовник и цялото графство знаеше за това. Беше родила дете по любов, а съпругът й я беше изхвърлил от къщата си. С бебето си на ръце беше заминала да търси мъжа, когото обичаше и го бе намерила, след като беше избродила половината християнски свят. Историята се разказваше и преразказваше из цяла южна Англия, а Уилям се разкъсваше от омраза всеки път, щом я чуеше. Но беше измислил как да си отмъсти.

Поведоха ги по стълбището и до кабинета на Уейлрън. Завариха го да седи на маса с Балдуин, който вече бе негов архидякон. Двамата духовници брояха пари върху покривка на шахматни карета, трупаха сребърни пенита на купчини по дванайсет и ги местеха от черни квадрати на бели. Балдуин стана, поклони се на лейди Реган, след което бързо прибра покривката и монетите.

Уейлрън стана от масата и отиде до стола при камината. Движеше се бързо като паяк и Уилям изпита отново познатата неприязън. Все пак бе решил да се държи угоднически. Наскоро беше чул за ужасната смърт на графа на Хиърфорд, който се беше скарал с епископа на Хиърфорд и беше умрял отлъчен. Тялото му бе погребано в неосветена земя. Всеки път, когато Уилям си представеше собственото му тяло да лежи в неосветена земя, уязвимо за всичките дяволи и чудовища, обитаващи долния свят, се разтреперваше от страх. Той самият никога нямаше да се скара със своя епископ.

Уейлрън беше бледен и мършав както винаги, а черното му расо бе провиснало от раменете му като пране, съхнещо на клон. Като че ли изобщо не се променяше. Уилям знаеше, че самият той се бе променил. Храната и виното бяха основните му удоволствия и всяка година наедряваше по малко въпреки активния живот, който водеше, тъй че скъпата плетена ризница, която му бяха направили щом навърши двайсет и една, беше сменяна два пъти през последвалите седем години.

Уейлрън току-що се бе завърнал от Йорк. Нямаше го почти половин година и Уилям попита вежливо:

— Успешно ли беше пътуването ви?

— Не — отвърна той. — Епископ Хенри ме прати да се опитам да разреша един четиригодишен спор кой да стане архиепископ на Йорк. Не успях. Спорът продължава.

Колкото по-малко се кажеше за това, толкова по-добре, прецени Уилям. Побърза да смени темата:

— Докато ви нямаше, тук станаха много промени. Особено в Кингсбридж.

— В Кингсбридж ли? — Уейлрън бе изненадан. — Мислех, че онзи проблем бе решен веднъж и завинаги.

Уилям поклати глава.

— Сдобиха се с Плачещата Мадона.

Уейлрън го погледна раздразнено.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите!

Отговори майка му:

— Това е дървена статуя на Девата, носят я в процесии. В определени моменти от очите й капе вода. Хората мислят, че е чудодейна.

— Тя е чудодейна! — каза Уилям. — Статуя, която плаче!

Уейлрън го изгледа пренебрежително.

Реган продължи:

— Чудодейна или не, в последните няколко месеца идваха хиляди души да я видят. Междувременно приор Филип поднови строителството. Ремонтират канцела и слагат нов дървен таван на него, и са започнали останалата част от църквата. Изкопани са основите за купола, дошли са нови каменоделци от Париж.

— Париж? — удиви се Уейлрън.

— Църквата сега ще се строи в стила на Сен Дени, каквото и да значи това.

Уейлрън кимна.

— Островърхи арки. Чух да говорят за това в Йорк.

На Уилям му беше все едно в какъв стил ще е катедралата на Кингсбридж.

— Работата е там — заговори той, — че млади хора от моите ферми се местят в Кингсбридж да работят като ратаи, пазарът на Кингсбридж е отворен отново всяка неделя и отнема търговията от Шайринг… Същата стара история!

Погледна двамата притеснено, да не би някой да е заподозрял по-дълбоките му мотиви. Никой от двамата не издаваше подозрителност.

— Най-голямата грешка, която изобщо съм правил някога е, че помогнах на Филип да стане приор — отбеляза Уейлрън.

— Ще трябва да се научат, че просто не могат да правят това — заяви Уилям.

Уейлрън го погледна замислено.

— Какво искаш да направиш?

— Ще опустоша града отново. — „А като го направя, ще убия Алиена и любовника й“, помисли си той и извърна очи към огъня, за да не може майка му да срещне погледа му и да отгатне мислите му.

— Не съм сигурен дали ще можеш — усъмни се Уейлрън.

— Направих го преди. Защо да не мога пак?

— Тогава имаше добро оправдание — панаира на вълната.

— Този път е пазарът. И за него нямат позволението на крал Стивън.

— Не е същото. Филип рискува много с провеждането на панаира на вълната и ти удари веднага. Неделният пазар продължава в Кингсбридж вече от шест години, а и е на двайсет мили от Шайринг, тъй че би трябвало да е разрешен.

Уилям потисна яда си. Искаше му се да каже на Уейлрън да не се държи като мекушава жена. Но нямаше да е добре.

Докато преглъщаше горчивите си думи, един стюард влезе в стаята и застана мълчаливо до вратата.

— Какво има? — попита Уейлрън.

— Един мъж настоява да се види с вас, Ваше преосвещенство. Името му е Джак Джаксън. Строител, от Кингсбридж. Да го върна ли?

Сърцето на Уилям се разтуптя. Беше любовникът на Алиена. Как се бе озовал тук, точно когато кроеше смъртта му? Свръхестествени сили ли имаше този човек? Обзе го страх.

— От Кингсбридж ли? — Уейлрън изглеждаше заинтригуван.

Реган обясни:

— Той е новият майстор строител там. Същият, който донесе Плачещата Мадона от Испания.

— Интересно. Я да го видим. — Епископът се обърна към стюарда. — Доведи го.

Уилям зяпна към вратата със суеверен ужас. Очакваше някой висок страховит мъж в черно наметало да нахлуе вътре и да посочи право в него с обвиняващ пръст. Но когато Джак влезе, Уилям се стъписа от младостта му. Не можеше да е на повече от двайсет и една години. Имаше червена коса, а будните му сини очи пробягаха към Уилям, спряха се на Реган — чиито ужасни мехури по лицето задържаха погледа на всеки, който не е свикнал с тях — и накрая се впиха в Уейлрън. Строителят не беше особено притеснен от това, че се е озовал в компанията на двете най-могъщи особи в околността, но освен изненадващото му безразличие, не изглеждаше особено страшен.

Уейлрън, също като Уилям, долови предизвикателното непокорство в поведението на младия строител и реагира с хладно високомерен тон:

— Е, момко, за какво си дошъл при мен?

— За истината — отвърна Джак. — Колко души сте пратил на бесилото?

Уилям затаи дъх. Въпросът беше стъписващо дързък. Погледна другите двама. Майка му се беше навела напред, втренчена намръщено в Джак все едно, че го е виждала някъде, но не може да се сети с лице, с което да го свърже. Епископът го гледаше с хладна насмешка.

— Гатанка ли е това? — запита Уейлрън. — Виждал съм повече обесени, отколкото можеш да преброиш и ще има още един, ако не говориш почтително.

— Моля за извинение, милорд епископ — отговори Джак, но гласът му отново прозвуча дръзко. — Помните ли ги всичките?

— Така мисля. — Гласът на Уейлрън издаде, че е заинтригуван. — Предполагам, че те интересува някой конкретен.

— Преди двайсет и четири години, в Шайринг, сте гледали обесването на един мъж на име Джак Шеърбърг.

Уилям чу приглушеното ахване на майка си.

— Беше менестрел — продължи Джак. — Помните ли го?

Уилям усети внезапното напрежение в стаята. Около този Джак Джаксън имаше нещо неестествено плашещо. Трябваше да има, за да въздейства така на Уейлрън и майка му.

— Мисля, че си го спомням, като че ли — отвърна Уейлрън и Уилям долови едва сдържания трепет в гласа му. Какво ли ставаше тук?

— Предполагам, че го помните. — Джак отново прозвуча нагло. — Бил е осъден по свидетелството на трима души. Двама от тях вече са мъртви. Вие сте бил третият.

Уейлрън кимна.

— Беше откраднал нещо от приората на Кингсбридж — потир със скъпоценни камъни.

Погледът в сините очи на Джак се втвърди като кремък.

— Изобщо не е направил такова нещо.

— Хванах го лично, с потира в него.

— Излъгал сте.

Последва мълчание. Когато Уейлрън заговори отново, тонът му бе спокоен, но лицето му бе станало твърдо като желязо.

— Езикът ти може да бъде изтръгнат за това.

— Просто искам да знам защо го направихте — каза Джак все едно, че не беше чул грозната закана. — Можете да бъдете откровен тук. Уилям не е заплаха за вас, а майка му изглежда вече знае всичко за това.

Уилям се озърна към майка си. Наистина издаваше, че знае за какво става дума. Изглежда — още му беше трудно да го повярва — визитата на Джак всъщност нямаше нищо общо с тайните планове на Уилям да убие любовника на Алиена.

Реган заговори на Джак:

— Обвинявате епископа в лъжесвидетелстване!

— Няма да повторя обвинението си публично — отвърна хладно Джак. — Нямам никакво доказателство, а и все едно, отмъщението не ме интересува. Просто искам да разбера защо обесихте един невинен човек.

— Махай се оттук — изсъска ледено Уейлрън.

Джак кимна все едно, че не беше очаквал повече. Макар да не беше получил отговори на въпросите си, на лицето му се четеше удовлетворение все едно, че подозренията му по някакъв начин бяха потвърдени.

Уилям все още беше объркан от целия разговор. Намеси се импулсивно:

— Един момент.

Джак се извърна от вратата и го погледна с насмешливите си сини очи.

— Какъв… — Уилям преглътна и овладя гласа си. — Какъв ви е интересът от това? Защо дойдохте тук и зададохте тези въпроси?

— Защото мъжът, когото обесиха, беше моят баща — отвърна Джак и излезе.

В стаята настъпи тишина. Значи любовникът на Алиена, майсторът строител в Кингсбридж, беше синът на крадец, когото са обесили в Шайринг, помисли си Уилям. И какво от това? Но майка му като че ли бе притеснена, а Уейлрън направо изглеждаше потресен.

Най-сетне Уейлрън отрони с горчивина.

— Онази жена ми се измъква от двайсет години. — Обикновено беше толкова сдържан, че Уилям се изуми, като видя, че издава чувствата си.

— Изчезна, след като се срути катедралата — каза Реган. — Мислех, че повече няма да я видим.

— А сега синът й е дошъл да ни тормози. — В гласа на Уейлрън се долавяше истински страх.

— Защо не му щракнете прангите, като ви обвинява в лъжесвидетелстване? — попита Уилям.

Уейлрън го изгледа пренебрежително.

— Момчето ти е един проклет глупак, Реган.

— Приор Джеймс призна лъжесвидетелстването си, преди да умре — на помощник-приора си, Ремигий — каза Реган. — Но Ремигий винаги е бил на наша страна и против Филип, тъй че той не представлява опасност. Майката на Джак знае нещо, но не всичко. Иначе вече щеше да е използвала информацията си. Но Джак пътува много — може да се е докопал до нещо, което майка му не е знаела.

Уилям разбра, че може да използва тази странна история от миналото в своя изгода. Намеси се все едно, че току-що му беше хрумнало:

— Тогава да убием Джак Джаксън.

Уейлрън поклати глава презрително.

— Това само ще привлече внимание към него и обвиненията му — обясни Реган.

Уилям замълча разочарован. Идеята все едно, че му беше дошла свише, едва ли не. Помисли над нея, докато мълчанието се проточи. Изведнъж го осени нещо и той подхвърли:

— Не непременно.

Двамата го погледнаха скептично.

— Джак може да бъде убит, без да привлече внимание — каза Уилям уклончиво.

— Добре, кажи ни как — подкани го Уейлрън нетърпеливо.

— Би могъл да бъде убит при нападение на Кингсбридж.

Стъписаното уважение, което се изписа на лицата и на двамата, напълно го удовлетвори.

В късния следобед Джак обикаляше строежа с приор Филип. Руините на канцела бяха разчистени, а отломките — струпани на две огромни купчини в северния край на манастирския двор. Вдигнато беше ново скеле и строителите иззиждаха падналите стени. До лазарета бе подреден голям запас дървен материал.

— Бързо напредвате — отбеляза Филип.

— Не толкова бързо, колкото бих искал.

Огледаха основите на трансептите. Долу в изкопите имаше около четирийсет-петдесет работници, които гребяха с лопати калта във ведра, а горе други въртяха макарите, които вдигаха ведрата. Наблизо бяха струпани огромни, грубо издялани каменни блокове за основите.

Джак отведе Филип в работилницата си. Беше много по-голяма от някогашния навес на Том. Едната страна бе напълно открита за повече светлина. Половината пространство бе заето от чертожния под. Беше положил дъски върху земята, оградил ги беше с рамка половин педя над дъските и след това бе излял гипс върху дървото, докато запълни рамката и заплаши да прелее. Когато гипсът стегна, стана достатъчно твърд, за да може да се стъпва по него, но чертежите можеше да се драскат с късо парче наострена желязна тел. Тук Джак разчертаваше детайлите. Използваше компаси, линеал и правоъгълник. Резките бяха бели и ясни при първото нанасяне, но след това посивяваха доста бързо, което означаваше, че можеше да се правят чертежи върху старите, без да се объркват. Заимствал беше идеята от Франция.

Повечето оставащо място в навеса бе заето от пейката, на която Джак правеше с дърво мострите, които показваха на зидарите как да дялат камъните. Вече се стъмваше и днес нямаше да се занимава с повече дърворезба. Започна да прибира инструментите си.

Филип вдигна един модел.

— Това за какво е?

— Плинтът в основата на колона.

— Подготвяш нещата много отрано.

— Просто нямам търпение да започне истинското строителство.

В последно време всичките им разговори бяха стегнати и по същество.

Филип остави мострата.

— Аз трябва да ходя на вечернята — рече той и се обърна да си тръгне.

— А аз ще ида да навестя семейството си — подхвърли Джак кисело.

Филип се спря, обърна се, сякаш се канеше да отвърне нещо, погледна го тъжно и излезе.

Джак заключи сандъка си с инструментите. Репликата беше глупава. Беше приел работата под условията на Филип и нямаше смисъл да се оплаква тепърва. Но непрекъснато го обземаше яд към Филип и не можеше винаги да се сдържа.

Напусна манастирския двор щом се свечери и тръгна към малката къща в бедняшкия квартал, където Алиена живееше с брат си Ричард. Тя се усмихна щастливо, щом Джак влезе, но не се целунаха. Изобщо не се докосваха напоследък, от страх, че ще се възбудят и след това ще трябва или да се разделят неудовлетворени, или да се отдадат на страстта си и да рискуват да ги хванат, че нарушават обещанието си пред приор Филип.

Томи си играеше на пода. Вече бе на годинка и половина и сегашното му увлечение бе да поставя едни неща в други. Имаше пет кухненски паници пред себе си и неуморно слагаше по-малките в по-големите и се опитваше да напъха по-големите в по-малките. Джак се изуми от мисълта, че Томи не знае инстинктивно, че голяма паница не може да се вмести в малка и че човешките същества трябва да се учат на това. Томи се бореше с пространствените отношения също като него, когато се опитваше да си представи нещо като формата на камък в извит свод.

Синът му го очароваше и същевременно го караше да изпитва тревога. Досега Джак никога не беше се притеснявал дали ще може да си намери работа, да се задържи на нея и да се издържа. Тръгнал бе да прекоси цяла Франция без изобщо да се замисли, че може да изпадне в бедстващо положение и да умре от глад. Но сега искаше сигурност. Необходимостта да се грижи за Томи бе много по-задължаваща от това да се грижи за себе си. За първи път в живота си имаше отговорности.

Алиена сложи на масата кана с вино и дъхава питка, и седна срещу него. Той си наля чаша и отпи с благодарност. Алиена постави малко от питката и пред Томи, но детето не беше гладно и пръсна парчетата по рогозките на пода.

— Джак, трябват ми повече пари — каза тя.

Джак се изненада.

— Давам ти дванайсет пенита седмично. Изкарвам само двайсет и четири.

— Съжалявам — отвърна тя. — Ти живееш сам — нямаш нужда от толкова.

Не му прозвуча много убедително.

— Но един черноработник взима само шест пенса на седмица — а някои от тях имат по пет-шест деца!

Алиена го погледна сърдито.

— Джак. Не знам как жените на работниците издържат къщите си — не съм го научила. И нищо не харча за себе си. Но ти се храниш тук всеки ден. А и Ричард…

— Е какво с Ричард? — ядоса се Джак. — Защо не се издържа сам?

— Никога не го е правил.

Алиена и Томи бяха предостатъчно бреме за Джак.

— Не знаех, че издръжката на Ричард е моя отговорност!

— Ами, моя е — отвърна тя кротко. — Когато взе мен, взе и него.

— Не помня да съм се съгласявал на това! — каза той ядосано.

— Не се сърди.

Беше малко късно.

— Ричард е на двайсет и три години — с две години по-голям от мен. Как така трябва аз да го издържам? Защо трябва да ям сух хляб на закуска и да плащам бекона на Ричард?

— Все едно. Отново съм бременна.

— Какво?

— Ще имам друго бебе.

Ядът му се изпари. Джак стисна ръката й.

— Това е чудесно!

— Радваш ли се? Боях се, че ще се ядосаш.

— Да се ядосам! Развълнуван съм! Така и не видях Томи докато беше малък — сега ще разбера какво съм пропуснал.

— А допълнителната отговорност и парите?

— По дяволите да вървят парите. Просто съм изнервен, че живеем разделени. Пари имаме предостатъчно. Но друго бебе! Дано да е момиче. — Хрумна му нещо и се намръщи. — Но кога…?

— Трябва да е било малко преди приор Филип да ни накара да се разделим.

— Може би на Вси светии. — Джак се ухили. — Помниш ли онази нощ? Яздеше ме като кон…

— Помня — каза тя и се изчерви.

Загледа я с обич.

— Ще ми се да го направим сега.

— И на мен — усмихна се тя.

Стиснаха ръцете си над масата.

Ричард влезе.

Отвори рязко вратата и пристъпи вътре, разгорещен и прашен, повел запотения си кон.

— Имам лоша новина — каза задъхано.

Алиена вдигна Томи от пода, да не го стъпчат копитата.

— Какво се е случило? — попита Джак.

— Всички трябва да се махнем от Кингсбридж до утре.

— Но защо?

— В неделя Уилям Хамли ще запали отново града.

— Не! — изкрещя Алиена.

Джак изстина. Отново видя пред очите си сцената преди три години, когато конниците на Уилям бяха нахлули на панаира на вълната с горящите факли и криваците. Спомни си паниката, писъците и миризмата на изгоряла плът. Видя отново тялото на пастрока си с разбитото чело. Сърцето му се сви.

— Откъде го знаеш?

— Бях в Шайринг — отвърна Ричард. — Видях някои от хората на Уилям да купуват оръжия в оръжейния дюкян.

— Това не означава…

— Има още. Проследих ги до една пивница и подслушах приказките им. Един попита каква защита има Кингсбридж и друг му отвърна, че няма никаква.

— О, Господи, вярно е — промълви Алиена. Погледна Томи, а ръката й се отпусна на корема, където растеше новото бебе. Вдигна глава и погледна Джак в очите. Мислеха за едно и също.

Ричард продължи.

— По-късно поговорих с някои от по-младите, които не ме познават. Разправях ми за битката при Линкълн и им казах, че търся да се включа в бой. Казаха ми да ида в Ърлскасъл, но трябвало да е днес, защото утре тръгвали и боят щял да е в неделя.

— Неделя — повтори Джак уплашено.

— Отидох до Ърлскасъл, за да се уверя.

— Опасно е било, Ричард — каза Алиена.

— Всички признаци са налице: идват и заминават вестоносци, точат се оръжия, упражняват се коне, почиства се сбруя… Няма съмнение. — Ричард довърши с омраза в гласа: — Никое злодейство няма да задоволи оня дявол Уилям — винаги иска повече. — Ръката му посегна неволно и опипа нервно раздрания белег на дясното си ухо.

Джак го погледа за миг мълчаливо. Ричард беше безделник и лентяй, но в една област на преценката му можеше да се разчита: военната. Щом казваше, че Уилям замисля набег, вероятно беше прав.

— Това е катастрофа — отрони Джак, повече на себе си.

Кингсбридж тъкмо започваше да се съвзема от упадъка. Преди три години панаирът на вълната бе опожарен, преди две години катедралата се беше срутила върху паството, а сега — това. Хората щяха да кажат, че лошият късмет на Кингсбридж се е върнал. Дори да успееха да избегнат кръвопролитие с бягство, градът щеше да е унищожен. Никой нямаше да иска да живее повече тук, да идва на пазара и да работи. Дори строежът на катедралата можеше да спре.

— Трябва да съобщим на приор Филип — веднага — каза Алиена.

Джак кимна.

— Монасите ще са на вечеря. Да вървим.

Алиена взе Томи на ръце и всички забързаха във вечерния мрак нагоре по хълма към манастира.

— Когато катедралата се завърши, могат да правят пазара вътре — каза Ричард. — Това ще го опази от нападения.

— Но междувременно ни трябва приходът от пазара, за да изплати катедралата — отвърна Джак.

Ричард и Алиена с Томи изчакаха отвън, а Джак влезе в монашеската трапезария. Млад монах четеше на латински, докато другите се хранеха мълчаливо. Джак позна апокалиптичния пасаж от „Откровение“. Остана на прага и засече погледа на Филип. Приорът се изненада като го видя, но стана от масата и веднага се приближи.

— Лоша новина — каза мрачно Джак. — Ще оставя на Ричард да ви я съобщи.

Заговориха в мрачината на поправения канцел. Ричард описа подробностите с няколко изречения. Когато свърши, Филип възкликна:

— Но ние не поддържаме панаир на вълната — само един малък пазар!

— Поне имаме възможност да опразним града утре — намеси се Алиена. — Не бива да пострада никой. А къщите можем да ги вдигнем отново, като последния път.

— Освен ако Уилям реши да подгони бягащите — каза мрачно Ричард. — Не бих го изключил.

— Дори всички да избягаме, според мен това ще е краят за пазара — промълви Филип намръщено. — Хората ще ги е страх да вдигат щандове в Кингсбридж след това.

— Би могло да означава край и за катедралата — каза Джак. — В последните десет години църквата изгоря веднъж и се срути веднъж, и много зидари загинаха, когато изгоря градът. Едно ново бедствие ще е последното, според мен. Хората ще си кажат, че е лош късмет.

Филип беше покрусен. Нямаше още четиридесет години, спомни си Джак, но лицето му ставаше набръчкано, а в косата около обръснатото му теме имаше повече сиви косми, отколкото черни. Въпреки това в сините му очи се появи опасен блясък, когато каза:

— Няма да приема това. Не мисля, че това е Божията воля.

Джак се зачуди какво по дяволите говореше. Как можеше да „не го приеме“? Все едно пилците да заявят, че отказват да приемат лисицата — сякаш това ще промени с нещо съдбата им.

— Какво ще направите тогава? — попита го той недоверчиво. — Ще се молите Уилям да падне от леглото си тази нощ и да си счупи врата?

Ричард бе възбуден от идеята за отпор.

— Да се бием. Защо не? Стотици сме. Уилям ще доведе петдесет души, най-много — сто. Можем да надвием само от численото превъзходство.

— А колко от хората ни ще бъдат избити? — възрази Алиена.

Филип клатеше глава.

— Монасите не се бият — отрони той тъжно. — А не мога да моля гражданите да си дадат живота, след като аз не съм готов да рискувам своя.

— Не разчитай и на моите зидари да се бият — каза Джак. — Не им влиза в работата.

Филип погледна Ричард, който най-много разбираше от военно дело между тях.

— Има ли някакъв начин да можем да защитим града без открита битка?

— Не и без градски стени. Нищо не можем да поставим пред враговете, освен телата си.

— Градски стени — отрони Джак замислено.

— Бихме могли да предизвикаме Уилям да се реши спорът с единичен двубой — бой между поборници — добави Ричард. — Но не вярвам да се съгласи.

— Градски стени ще свършат ли работа? — попита Джак.

Ричард отвърна раздразнено:

— В друг момент биха могли да ни спасят, но не сега. Не можем да построим градски стени за една нощ.

— Дали?

— Разбира се, че не, не бъди…

— Ричард, замълчи — прекъсна го Филип. Погледна обнадеждено Джак. — Какво имаш предвид?

— Една стена не е толкова трудно да се построи — отрони Джак.

— Продължавай.

Умът на Джак закръжи бързо. Заговори и другите го заслушаха със затаен дъх.

— Няма арки, няма сводове, няма прозорци, нито покрив… Една стена може да се построи за една нощ, ако разполагаме с хората и материала.

— От какво да я построим? — попита Филип.

— Погледнете наоколо — отвърна Джак. — Има дялани каменни блокове за основите. Има греди, струпани по-високо от къща. В гробището има куп отломки от срутването. Долу край реката има още един огромен куп камъни от кариерата. Материали има достатъчно.

— А градът е пълен със строители — рече Филип.

Джак кимна.

— Монасите могат да поемат организирането. Строителите могат да вършат опитната работа. А за работници ще разполагаме с цялото население на града. — Разсъждаваше бързо. — Стената ще трябва да мине по отсамния бряг на реката. Ще разглобим моста. После ще трябва да прекараме стената по хълма покрай бедняшкия квартал, за да се свърже с източната стена на приората… на север… и надолу по хълма отново до речния бряг. Не знам дали ще има достатъчно камък за това.

— Не е нужно да е камък, за да е ефикасно — включи се и Ричард. — Прост ров със земен насип от калта, получена от изкопаването му, ще свърши работата, особено там, където врагът атакува нагоре по склона.

— Все пак камък е по-добре — настоя Джак.

— По-добре е, но не в това е същественото. Предназначението на стената е да принуди врагът да забави, докато е на открита позиция и да даде възможност на бранителя да го цели от защитената си позиция.

— Да го цели ли? — попита Алиена. — С какво?

— Камъни, врящо масло, стрели — в повечето къщи в града има по някой лък…

Алиена потръпна.

— Значи ще се въвлечем в бой все пак.

— Но не ръкопашно. Има голяма разлика.

Джак се почувства ужасно раздвоен. Най-безопасният ход вероятно беше всички да избягат в гората, с надеждата, че Уилям ще се задоволи с изгарянето на къщите. Но и тогава имаше риск ордата му да подгони бягащите граждани. Щеше ли опасността да е по-голяма, ако останеха тук, зад крепостна стена? Ако нещо се объркаше и Уилям с хората си успееше да пробие стената, касапницата щеше да е ужасна. Погледна Алиена и Томи и си помисли за детето, което растеше в утробата й.

— Има ли средно положение? Можем да евакуираме жените и децата, а мъжете да останат да бранят стените.

— Не, благодаря — отвърна му Алиена твърдо. — Това би било най-лошото. Така нито стени ще имаме, нито мъже, които да ни пазят.

Беше права, осъзна Джак. Градските стени щяха да са безполезни без хора, които да ги бранят, а жените и децата не можеше да бъдат пратени в гората без охрана — така Уилям можеше да остави града на мира и да избие жените.

— Джак, ти си строителят — каза Филип. — Можем ли да вдигнем стена за един ден?

— Никога не съм строил градска стена — отвърна той. — За чертаене на планове и дума не може да става, разбира се. Ще трябва да назначим майстори на всеки участък и да ги оставим те да преценяват. Хоросанът едва ли ще стегне до неделя сутринта. Ще бъде най-лошо построената стена в Англия. Но да, можем да го направим.

Филип се обърна към Ричард.

— Ти си виждал битки. Ако построим стена, можем ли да задържим Уилям?

— Определено — отвърна Ричард. — Той ще дойде подготвен за лек набег, не за обсада. Ако завари укрепен град тук, нищо не може да направи.

Накрая Филип погледна Алиена.

— Ти си от най-уязвимите хора, с дете, което трябва да опазиш. Какво мислиш? Да бягаме ли в гората с надеждата, че Уилям няма да ни подгони, или оставаме тук и строим стена, която да го спре?

Джак затаи дъх.

— Не е въпрос само на безопасност — отвърна Алиена след кратко мълчание. — Филип, ти си посветил целия си живот на този приорат. Джак, катедралата е твоята мечта. Ако избягаме, губите всичко, заради което сте живели. Колкото до мен… Е, аз си имам лична причина да искам да видя силата на Уилям Хамли прекършена. Казвам да останем.

— Добре — заяви Филип. — Тогава ще строим стена.

Щом падна нощта, Джак, Ричард и Филип обиколиха границите на градчето с фенери, за да решат откъде трябва да мине стената. Кингсбридж бе построен на нисък хълм, а реката криволичеше от двете му страни. Речният бряг бе твърде податлив, за да издържи каменна стена без здрави основи, затова Джак предложи тук дървена ограда. Ричард се оказа напълно доволен от това. Врагът не можеше да нападне оградата, освен откъм реката, което бе почти невъзможно.

От другите две страни някои участъци от стената щяха да са просто земни насипи с ров. Ричард заяви, че това ще е ефикасно там, където теренът се издига стръмно и врагът е принуден да щурмува нагоре. Но там, където теренът бе равен, щеше да е нужна каменна стена.

След това Джак отиде в селото, за да събере строителите си, като ги изкара от домовете им — направо от леглата им в някои случаи — и от пивницата. Обясни им за заплахата и как градът щеше да се справи с нея. След това обиколи с тях по границите и възложи на всекиго по един участък от стената: дървено заграждение за дърводелците, каменен зид за зидарите и насипи за чираците и работниците. Помоли всеки да маркира участъка си с колове и канап, преди да си легне и да обмисли, преди да заспи, как да го изгради. Скоро обиколката на града бе очертана с накъсана линия от мигащи светлини, докато майсторите поставяха маркировката си на светлината на фенерите. Ковачът разпали огъня си и се залови да прави лизгари в остатъка от нощта. Необичайното нощно оживление разстрои дрямката на повечето граждани и майсторите хабяха много време в обяснения какво правят на разбудилите си и сънени любопитни. Само монасите, които си бяха легнали на свечеряване, спяха в блажено неведение.

Но посред нощ, когато майсторите довършваха приготовленията си и повечето граждани се бяха прибрали — макар и само за да обсъждат новината шепнешком под топлите завивки — монасите бяха събудени. Службите им бяха прекъснати и им дадоха хляб и ейл, докато Филип им обясни накратко положението. Братята щяха да са утрешните организатори на работата. Разделиха ги на екипи, по един за всеки строител. Щяха да получават заповеди от него и да надзирават копаенето, вдигането, превозването и пренасянето. Главната им задача, натърти Филип, бе да се грижат строителите непрекъснато да получават нужните материали: камъни и хоросан, дърво и сечива.

Докато Филип говореше, Джак се чудеше какво ли прави Уилям Хамли сега. Ърлскасъл бе на един ден усилена езда от Кингсбридж, но Уилям нямаше да се опита да го вземе за ден, защото войската му щеше да пристигне изтощена. Щяха да тръгнат тази сутрин на разсъмване. Нямаше да яздят всички заедно, а щяха да се разделят и да прикриват оръжията и бронята си по пътя, за да не вдигнат тревога. Щяха да се съберат дискретно следобеда, някъде на час-два път от Кингсбридж, вероятно в имението на някой от по-големите арендатори на графа. Вечерта щяха да пият бира, да точат оръжията си и да си разказват грозни истории за предишни триумфи: изклани млади мъже; старци, стъпкани под конските копита; изнасилени момичета и обезчестени жени; обезглавени деца и бебета, набучени на върховете на мечовете, докато майките им пищят от ужас. После щяха да нападнат на заранта на следващия ден. Джак потръпна от страх. „Но този път ще ги спрем“, каза си. Все пак беше уплашен.

Всяка група монаси определи свой участък на стената и свой източник на суров материал. После, когато хоризонтът на изток започна леко да изсветлява преди разсъмване, се заеха да обиколят поверените им квартали. Тропаха по вратите и будеха обитателите, докато манастирската камбана ехтеше тревожно.

По изгрев-слънце работата вече бе в разгара си. По-младите мъже и жени вършеха черната работа, докато по-старите разнасяха храна и пиене, а децата шетаха и разнасяха съобщения. Джак непрекъснато обикаляше строежа и следеше напредъка с тревога. Каза на един, който бъркаше хоросан, да слага по-малко вар, за да стегне по-бързо. Видя, че един дърводелец кове ограда с пилоните за скелето и нареди на носачите му да взимат дърва от друг куп. Гледаше отделните участъци да се свързват добре. И се шегуваше, усмихваше се и непрекъснато окуражаваше хората.

Слънцето се извиси в ясното синьо небе. Щеше да е горещ ден. Магерницата снабдяваше строежа с бурета бира, но Филип нареди да я разреждат с вода и Джак одобри. Хората, които се трудеха тежко, щяха да пият много в този ден и не искаше да изпопадат заспали.

Въпреки ужасната заплаха, цареше някак неуместно весело настроение. Беше като на празник, когато цялото градче върши нещо заедно, като правенето на хляб на Празника на жътвата или пускането на горящи свещи по водата на Еньовден. Хората като че ли забравяха за опасността, станала причина за работата им. Само че Филип видя няколко души да напускат дискретно градчето. Или щяха да се опитат да се скрият из горите, или, по-вероятно, имаха роднини в околните села, които щяха да ги приемат. Все пак почти всички останаха.

По обед Филип отново би камбаната и работата спря за обеда. Филип обиколи стената с Джак, докато работниците се хранеха. Въпреки оживената дейност, като че ли не бяха постигнали много. Каменните стени едва бяха стигнали нивото на земята, земните насипи все още бяха ниски купчини кал, а в дървените огради имаше големи пролуки.

В края на обиколката им Филип попита:

— Дали ще го свършим навреме?

През целия предобед Джак преднамерено се беше държал бодро и оптимистично, но сега си наложи да даде реалистична оценка.

— При тази скорост, не — отвърна той унило.

— Какво можем да направим, за да ускорим нещата?

— Единственият начин да се строи по-бързо е да се строи по-лошо, обикновено.

— Тогава да строим по-лошо. Но как?

Джак помисли.

— В момента имаме зидари, които правят стени, дърводелци, които коват огради, работници, които правят изкопи и насипи и граждани, които карат и носят. Но повечето дърводелци могат да зидат права стена, а повечето черноработници могат да правят дървена ограда. Тъй че да вземем дърводелците да помагат на зидарите, да накараме работниците да коват огради, а градските хора да копаят и хвърлят пръстта на насипите. Щом работите тръгнат гладко, монасите могат да забравят за организирането и да се заемат с черна работа.

— Добре.

Дадоха новите заповеди, докато хората привършваха с обяда. Това не само щеше да е най-лошо построената стена в Англия, помисли си Джак. Сигурно щеше и да е най-малотрайната. Ако до седмица още стоеше, щеше да е чудо.

Следобеда хората започнаха да се изморяват, особено станалите посред нощ. Празничната атмосфера набързо се изпари и работниците продължиха с мрачна решимост. Каменните стени растяха, ровът ставаше все по-дълбок, а пролуките в дървената ограда започнаха да се затварят. Спряха работата за вечеря, докато слънцето се снишаваше на запад, после започнаха отново.

Когато се стъмни стената не беше готова.

Филип постави постове, разпореди се всички, освен охраната да поспят няколко часа и съобщи, че ще удари камбаната в полунощ. Изтощените граждани се върнаха по къщите си.

Джак отиде до дома на Алиена. Двамата с Ричард още бяха будни. Каза й:

— Искам да вземеш Томи и да идете да се скриете в горите.

Мисълта се беше въртяла в главата му през целия ден. Отначало бе отхвърлил идеята. Но докато времето течеше, връщаше се към ужасния спомен с опожаряването на панаира от Уилям и накрая реши да я прати извън града.

— Предпочитам да остана — отвърна тя твърдо.

— Алиена, не знам дали това ще свърши работа, а не искам да сте тук, ако Уилям успее да пробие през стената.

— Но не мога да напусна, докато ти организираш всички останали да стоят и да се бият — отвърна му тя съвсем разумно.

Джак отдавна бе престанал да мисли кое е разумно и кое — не.

— Ако заминеш сега, няма да разберат.

— Все някога ще го разберат.

— Но тогава ще е свършило.

— Но помисли за срама.

— По дяволите срама! — извика той. Тревогата го влудяваше, а не можеше да намери подходящите думи, за я убеди. — Искам да сте в безопасност!

Сърдитият му глас събуди Томи и той заплака. Алиена го вдигна и го полюля в ръцете си.

— Дори не съм сигурна дали ще е по-безопасно в гората.

— Уилям няма да претърсва гората. Него го интересува градът.

— Може да го интересувам аз.

— Можеш да се скриеш на поляната си. Никой не ходи там.

— Може да я намери случайно.

— Слушай ме. Там ще си на по-сигурно, отколкото тук. Знам го.

— Все пак искам да остана тук.

— Аз не те искам тук — рече той грубо.

— Добре, аз пък оставам — отвърна му тя с усмивка, без да обръща внимание на преднамерената грубост.

Джак едва се сдържа да не изругае. Наумеше ли си нещо, не можеше да се спори с нея. Упорита беше като муле. Вместо да я убеждава, я замоли:

— Алиена, страх ме е от това, което ще стане утре.

— И мен ме е страх. И смятам, че е редно да ни е страх заедно.

Разбираше, че трябва да отстъпи кротко, но беше твърде притеснен.

— Върви по дяволите, тогава — каза ядосано и излезе.

Постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух. След малко се успокои. Още беше ужасно притеснен, но беше глупаво да се кара с нея: на заранта и двамата можеше да умрат.

Върна се вътре. Тя стоеше натъжена там, където я бе оставил.

— Обичам те — каза й той. Прегърнаха се и дълго постояха така.

Когато излезе отново навън, луната се беше вдигнала. Успокои се с мисълта, че Алиена дори може да е права. Може би тук щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото в горите. Така поне щеше да знае дали е в беда и да направи всичко по силите си, за да я защити.

Знаеше, че няма да може да заспи, дори да си легне. Изпитваше глупав страх, че всички може да останат да спят след полунощ и никой да не се събуди до заранта, когато хората на Уилям ще нахлуят, за да колят и палят. Закрачи неспокойно около града. Беше странно: до ден-днешен Кингсбридж не бе имал никаква отбрана. Каменните зидове бяха до кръста високи, което не стигаше. Оградите бяха високи, но все още имаше достатъчно пролуки, за да нахлуят набързо през тях стотина конници. Земните насипи не бяха достатъчно високи, за да не може да ги преодолее един добър боен кон. Още имаше много работа да се свърши.

Спря се на мястото, където доскоро се простираше мостът. Беше разглобен на части и прибран в манастира. Джак се загледа над огряната от луната вода. Забеляза някаква загърната в сянка фигура да се приближава покрай линията на дървената ограда и го обзе суеверен страх, но се оказа само приор Филип, безсънен като него самия.

Ядът му към Филип за момента бе засенчен от заплахата с Уилям и Джак не изпита неприязън, щом приорът спря до него. Каза:

— Ако преживеем това, трябва да престроим стената, част по част.

— Съгласен съм — отвърна Филип въодушевено. — Трябва да си поставим за цел до една година да имаме каменна стена около целия град.

— Точно тук, където мостът прехвърля реката, бих поставил порта и барбикан, да задържаме някои хора навън, без да разваляме моста.

— В организирането на градска отбрана, нас, монасите, не ни бива много.

Джак кимна. Не им беше присъщо да се въвличат в каквото и да е насилие.

— Но ако вие не го организирате, кой тогава?

— А братът на Алиена, Ричард?

Идеята го изненада, но след миг размисъл Джак осъзна, че е чудесна.

— Той ще се справи добре. Ще го извади от безделието, а и няма да ми се налага да го издържам повече — каза той зарадван. Колкото и неохота да изпитваше, погледна Филип с възхищение.

— Нищо не може да ви спре, а?

Филип сви рамене.

— Да можеше само всичките ни проблеми да се решат толкова просто.

Джак отново помисли за стената.

— Кингсбридж май вече ще е укрепен град завинаги.

— Не завинаги, но до Второто пришествие — със сигурност.

— Знае ли човек — каза Джак замислено. — Може да дойде време, когато диваци като Уилям Хамли няма да са на власт. Когато законите ще защитават обикновените хора, вместо да ги заробват. Когато кралят ще носи мир, вместо война. Помислете за това — време, когато градовете в Англия няма да се нуждаят от крепостни стени!

Филип поклати глава.

— Какво въображение. Това няма да стане преди Съдния ден.

— Предполагам.

— Трябва да е почти полунощ. Време е да почнем отново.

— Филип. Преди да си тръгнал.

— Какво?

Джак си пое дъх.

— Все още има възможност да променим плана си. Бихме могли да евакуираме града веднага.

— Уплашен ли си, Джак? — попита кротко приорът.

— Да. Но не за себе си. За семейството ми.

Филип кимна.

— Погледни го така. Ако сега избягаме, може би утре ще си в безопасност. Но Уилям може да дойде в друг ден. Ако утре му позволим да прави каквото си ще, винаги ще живеем в страх. Ти, аз, Алиена, също и малкият Томи. Ще порасте в страх от Уилям или такива като Уилям.

Джак осъзна, че приорът е прав. Ако искаха децата като Томи да израснат свободни, родителите им трябваше да престанат да бягат от Уилям.

Джак въздъхна.

— Добре.

Филип отиде да удари камбаната. Беше господар, който поддържаше мир, въздаваше правосъдие и не потискаше бедните хора под себе си, помисли си Джак. Но трябваше ли наистина да се е обрекъл на целомъдрие, за да прави това?

Камбаната заби. Зад спуснатите кепенци на къщите грейнаха светлини и майсторите заизлизаха навън, триеха сънено очи и се прозяваха. Започнаха работата бавно, като на места възникнаха пререкания с работниците. Но Филип бе накарал манастирската пекарна да заработи, скоро дойдоха топлият хляб и прясното масло, и хората се ободриха.

На разсъмване Джак направи още една обиколка с приора. Двамата току поглеждаха с тревога към хоризонта за идващи конници. Оградата край реката бе почти завършена, като всички дърводелци се бяха струпали да запушат последните няколко разтега. На другите две страни земните насипи вече бяха високи един човешки бой, а дълбочината на рова отвън им даваше още три-четири стъпки височина: мъж можеше и да се изкатери по насипа с усилие, но трябваше да слезе от коня си. Стената също беше висока един човешки бой, но последните три-четири реда от каменния зид бяха съвсем слаби, защото хоросанът не беше стегнал. Само че врагът нямаше да го разбере, преди да се опитат да изкатерят стената, а в този момент това дори можеше да ги разсее.

Освен малките пролуки в оградата работата беше свършена и Филип даде нови разпоредби. По-старите хора и децата трябваше да идат в манастира и да се укрият в монашеската трапезария. Джак беше доволен: Алиена щеше да стои с Томи и двамата щяха да са достатъчно отдалечени от битката. Майсторите трябваше да продължат със строенето, но някои от работниците вече съставяха бойни отряди под командата на Ричард. Всяка група щеше да брани участъка от стената, който е строила. Мъжете и жените от града, които имаха лъкове, щяха да са строени и трябваше да мятат стрели по врага. Хората без оръжие щяха да хвърлят камъни и вече трупаха купчини, за да са готови. Врялата вода бе още едно полезно оръжие и над огньовете се нагряваха казани, готови да се излеят върху нападателите по стратегическите места. Няколко мъже от града имаха мечове, но те щяха да са най-безполезните оръжия: стигането до ръкопашен бой означаваше, че врагът е надделял и строенето на стената щеше да било напразно.

Вече две денонощия Джак будуваше. Главата го болеше и клепачите му лепнеха. Седеше на сламения покрив на една къща близо до реката и гледаше над нивите, докато дърводелците припряно довършваха оградата. Изведнъж се сети, че хората на Уилям можеха да изстрелят запалени стрели над стената и да се опитат да запалят града, без да се налага да пробиват през отбраната. Слезе уморено от покрива и забърза към манастирския двор. Там намери Ричард, комуто беше хрумнало същото и вече бе изпратил някои от монасите да осигурят бъчви с вода и ведра на стратегическите места по краищата на града.

Тъкмо напускаше приората, когато чу разтревожени викове.

С разтуптяно сърце се изкатери на покрива на конюшнята и загледа над нивите на запад. По пътя, водещ към моста, на около миля разстояние, облак прах издаваше приближаваща се голяма група конници.

До този момент в цялата работа имаше елемент на нереалност. Но мъжете, които искаха да подпалят Кингсбридж, вече бяха там, препускаха по пътя и изведнъж опасността се очерта грозно реална.

Обзе го внезапен подтик да намери Алиена, но нямаше време за това. Скочи от покрива и затича по хълма към речния бряг. Около последния зев в дървената ограда се беше събрала тълпа мъже. Пред очите му набиха в земята последните пилони и наковаха припряно хоризонталните греди отзад. Повечето хора от града бяха по укреплението, без потърсилите убежище в трапезарията. Малко след Джак Ричард дойде бежешком и извика:

— От другата страна на града няма никой! Може друга група да се промъква зад нас! Върнете се на постовете си, бързо! — Пръснаха се, а той замърмори на Джак: — Никаква дисциплина няма, никаква!

Джак се загледа над полето, докато прашният облак се приближи и фигурите на отделните конници се откроиха. Приличаха на дяволи от ада, озверели от страст да сеят смърт и разруха. Съществуваха, защото графове и крале се нуждаеха от тях. Филип можеше да е проклет глупак за неща като любов и брак, но поне бе намерил начин да властва над хора без помощта на такива диваци.

Беше ли подходящ моментът за подобни размишления? Това ли си мислеха хората, когато им предстоеше да умрат?

Конниците се приближиха. Бяха повече от предсказаните от Ричард петдесет. Джак прецени, че трябваше да са по-скоро към стотина. Продължиха натам, където доскоро бе мостът. После започнаха да забавят. Джак се обнадежди, когато спряха рязко и дръпнаха юздите на конете си на моравата оттатък реката. Когато зяпнаха в съвсем новата крепостна стена, някой близо до Джак започна да се смее. Друг наблизо подхвана и смехът се разнесе като горски пожар, тъй че много скоро петдесет, сто, двеста мъже и жени ревяха от смях към обърканите войници, застинали на другата страна на реката, без да има с кого да се бият.

Няколко от конниците слязоха и се струпаха на съвещание. Примижал в бледата утринна мъгла, на Джак му се стори, че видя жълтеникавата коса и зачервеното лице на Уилям Хамли в средата на групата, но не можеше да е сигурен.

След малко се върнаха на конете си, престроиха се и се оттеглиха. Хората на Кингсбридж нададоха мощни викове. Но Джак не смяташе, че Уилям се е предал все още. Не се връщаха откъдето бяха дошли. Поеха нагоре срещу течението покрай реката. Ричард дойде при него и рече:

— Търсят брод. Ще прехвърлят реката, ще минат през гората и ще ни ударят от другата страна. Извести хората.

Джак тръгна бързо покрай стената и разгласи думите му. На север и на изток стената беше от пръст или камък, но пък там нямаше река. Там стената се събираше с източната стена на манастирския двор, едва на няколко стъпки от трапезарията, където бяха намерили убежище Алиена и Томи. Ричард бе поставил Осуалд, търговеца на коне и Дик Ричардс, сина на щавача, на покрива на лазарета с лъковете и стрелите им: бяха най-добрите стрелци в града. Джак стигна до североизточния ъгъл, застана на земния насип и загледа над полето към горите, откъдето трябваше да се появят хората на Уилям.

Слънцето се издигна високо. Беше поредният горещ безоблачен ден. Монасите обиколиха стените с хляб и бира. Джак се чудеше докъде ще стигне Уилям нагоре по реката. На около миля нагоре от градчето имаше място, където един добър кон би могъл да преплува, но за човек, който не познава плитчините, това би било рисковано. Сигурно смятаха да продължат още две мили, където щяха да стигнат до плитък брод.

Притесняваше се и за Алиена. Искаше му се да иде до трапезарията да я види, но нямаше да е добре да напусне стената. Другите можеха също да поискат да идат при близките си и градът щеше да остане без защита.

Докато се бореше с изкушението отекна вик и конниците се появиха отново.

Излязоха от горите на изток, тъй че слънцето блестеше в очите му, когато се загледа към тях: беше преднамерено, несъмнено. Миг след това осъзна, че не просто се приближаваха, а нападаха. Трябваше да са спрели зад дърветата, скрити от погледите на защитниците, където бяха огледали терена и планирали атаката. Джак се напрегна, обзет от страх. Нямаше просто да огледат стената и да си идат: щяха да се опитат да пробият през нея.

Конете препускаха в галоп. Един-двама от защитниците пуснаха стрели. Ричард, застанал недалече от Джак, изрева ядосано:

— Много рано! Не бързай! Изчакай да влязат в рова — тогава няма начин да пропуснеш!

Малцина го чуха и по зелените стръкове ечемик запада лек дъжд от напразно похабени стрели. „Като военна сила сме безнадеждни“, помисли си Джак. „Само стената може да ни спаси“.

Държеше камък в едната си ръка, а в другата прашка — като онази, с която като момче беше стрелял по диви патици, за да си набави храна. Не знаеше дали прицелът му все още е добър. Осъзна, че е стиснал оръжията си много напрегнато и отпусна хватката си. Камъните вършеха работа срещу патиците, но изглеждаха ужасно нищожни срещу мъже в броня на едри коне, които с всяка секунда се приближаваха с грохот. Джак преглътна. Видя, че някои от враговете имаха лъкове и горящи стрели. Миг по-късно разбра, че мъжете с лъковете се отправяха към каменните зидове, а другите — към земните насипи. Уилям бе решил, че не може да щурмува каменната стена: не беше разбрал, че хоросанът е толкова пресен, че може да се смъкне с ръка. Беше изигран и Джак си позволи да изпита за миг тържество.

След това нападателите връхлетяха.

Защитниците на града откриха бясна стрелба и порой от стрели засвистя срещу конниците. Въпреки лошия им прицел паднаха няколко жертви. Конете стигнаха до рова. Някои се уплашиха и заинатиха, други се спуснаха в изкопа и се закатериха по другия бряг. Точно срещу позицията на Джак един грамаден мъж в оръфана ризница прескочи с коня си рова, приземи се в подножието на склона на насипа и продължи нагоре. Джак зареди прашката и метна камък. Прицелът му се оказа добър като някога: камъкът удари коня точно в муцуната. Животното, което вече залиташе в рохкавата пръст, изцвили от болка, вдигна се на задните си крака и се обърна. Препусна назад, но ездачът му се смъкна от седлото и извади меча си.

Повечето коне се бяха обърнали, било сами или по решение на ездачите им, но няколко души нападаха спешени, а другите вече обръщаха за нова атака. Джак се озърна назад през рамо и видя, че няколко сламени покрива горят, въпреки усилията на огнеборките — млади жени от града — да потушат пламъците. В ума му пробяга ужасната мисъл, че всичко ще се окаже безполезно: въпреки геройството на всички в последните трийсет и шест часа, тези побеснели мъже щяха да прехвърлят стената и да избият хората.

Възможността да се стигне до ръкопашен бой го ужасяваше. Никога не беше се учил да се бие, никога не беше боравил с меч — не че имаше — и единственият му опит в бой беше когато Алфред го беше пребил. Чувстваше се безпомощен.

Конниците налетяха отново, а останалите без коне се закатериха по насипа. Върху тях заваляха камъни и стрели. Джак зареждаше и стреляше, зареждаше и стреляше като навит на пружина. Няколко нападатели паднаха под дъжда от метателни оръжия. Точно пред него един от ездачите падна и загуби шлема си, главата му с жълтата коса се оголи: беше самият Уилям.

Никой от конниците не успя да се добере до върха на насипа, но няколко от спешените мъже успяха, за ужас на Джак, и защитниците на града се видяха принудени да влязат в ръкопашен бой с тях, като отбиваха мечовете и пиките с колове и брадви. Няколко нападатели прехвърлиха билото и той видя как трима граждани недалече от него паднаха под мечовете им. Сърцето му се изпълни с ужас: защитниците губеха.

Но скоро всеки нападател се оказа обкръжен от осем-десет бранители на стената, които ги запердашиха с тояги и засякоха безмилостно с брадвите си, и макар няколко граждани да паднаха ранени, всички нападатели бързо бяха избити. След това гражданите започнаха да отблъскват другите надолу по склона на насипа. Щурмът забави. Останалите все още на коне се оттеглиха и се струпаха разколебани на равното, докато по дигите тук и там продължаваха единични боеве. Джак спря да си поеме дъх, благодарен за краткия отдих и зачака със страх следващия ход на врага.

Уилям вдигна високо меча си и изрева, за да привлече вниманието на хората си. Завъртя го в кръг да ги призове и посочи с върха му към стените. Престроиха се и се приготвиха за нова атака.

В този момент Джак видя своя шанс.

Вдигна един камък, зареди прашката си и внимателно се прицели в Уилям.

Камъкът излетя във въздуха право като зидарска линия и удари Уилям в челото, толкова силно, че се чу как изпука костта.

Уилям рухна на земята.

Разколебани, хората му се спряха и щурмът прекъсна.

Един грамаден тъмнокос мъж скочи от коня си и затича към Уилям. Джак като че ли разпозна в него Уолтър коняря, неотлъчния му спътник. Без да пуска юздите на коня си, Уолтър коленичи до изпруженото на земята тяло на господаря си. За миг Джак се обнадежди, че може да го е убил. После Уилям се раздвижи и подкрепян от Уолтър се вдигна на крака. Изглеждаше зашеметен. Всички от двете страни на битката ги гледаха. За миг пороят от камъни и стрели секна.

Още замаян, Уилям яхна на коня на Уолтър с негова помощ, след което и той се качи зад него. Последва миг колебание, докато всеки се чудеше дали Уилям ще може да продължи. Уолтър размаха меча си в кръг да ги събере. След това, за неизразимо облекчение на Джак, посочи към горите.

Пришпори коня си и препусна назад.

Другите конници го последваха. Останалите все още по насипите се отказаха, отстъпиха и побягнаха през полето след водача си. Няколко камъка и стрели профучаха след тях над ечемичените ниви.

Хората на града ликуваха.

Джак се озърна наоколо замаян. Свършило ли беше? Едва можеше да го повярва. Огньовете гаснеха — жените бяха успели да ги потушат. По насипите подскачаха мъже и се прегръщаха. Ричард дойде при него и го плесна по рамото.

— Стената го направи, Джак. Твоята стена.

Граждани и монаси се струпаха около двамата, да поздравят Джак и да си стиснат ръцете един друг.

— Окончателно ли си отидоха? — попита Джак невярващо.

— О, да — отвърна Ричард. — Няма да се върнат, след като вече разбраха, че сме решени да браним стените. Уилям знае, че не можеш да завземеш укрепен град, ако хората са решени да ти се противопоставят. Не и без голяма войска и шест месечна обсада.

— Значи свърши — изтърси глупаво Джак.

Алиена се провря през тълпата, понесла Томи на ръце. Джак я прегърна щастлив. Бяха живи, бяха заедно и той се чувстваше прекрасно.

Изведнъж усети умората от двудневното безсъние и му се дощя да се смъкне и да легне на земята. Но нямаше да стане. Двама млади зидари го награбиха и го вдигнаха на раменете си. Надигнаха се възгласи. Понесоха го и тълпата се проточи след тях. Искаше му се да им каже, че не той ги е спасил, че самите те го бяха направили. Но знаеше, че нямаше да го слушат. Хората имаха нужда от герой. Щом вестта се разнесе и целият град разбра, че са спечелили, виковете станаха оглушителни. Бяха живели в страх от Уилям години наред, помисли си Джак, но днес бяха спечелили свободата си. Носеха го из града в триумфална процесия, а той махаше с ръце и се смееше, и копнееше за мига, когато щеше да може да отпусне глава и да затвори очи в блажен сън.

III

Панаирът на вълната в Шайринг беше по-голям и по-добър от всякога. Площадът пред енорийската църква, където провеждаха пазарите, екзекуциите, както и ежегодния панаир, беше претъпкан от щандове и хора. Вълната бе главната стока, но имаше изложено за продан от всичко, което можеше да се купи и продаде в Англия: лъскави нови мечове, красиво резбовани седла, тлъсти прасенца, червени ботуши, кейк с джинджифил и сламени шапки. Докато Уилям крачеше из площада с епископ Уейлрън, пресмяташе на ум, че пазарът щеше да му донесе повече пари от всякога. Но това не го радваше.

Още се чувстваше ужасно унизен след поражението си при Кингсбридж. Очаквал бе, че ще нахлуе без никаква съпротива и ще запали града, но бе загубил хора и коне, и го бяха отблъснали, без да постигне нищо. Най-много го вбесяваше това, че строежът на стената бе организиран, както разбра, от Джак Джаксън, любовника на Алиена — същия, когото бе искал да убие.

Не беше успял да убие Джак, но все още бе решен да си отмъсти.

Уейлрън явно също мислеше за Кингсбридж.

— Още не знам как успяха да построят стената толкова бързо — рече той.

— Вероятно не беше кой знае каква стена — отвърна Уилям.

Уейлрън кимна.

— Но съм сигурен, че приор Филип вече я укрепва. На негово място бих я направил по-здрава и по-висока, бих вдигнал барбикан и назначил нощна стража. Край с набезите ти срещу Кингсбридж.

Уилям беше съгласен, но все пак възрази.

— Мога да го подложа на обсада.

— Това ще е съвсем друго. Кралят може да си затвори очите за един бърз набег. Продължителна обсада, през която гражданите могат да известят краля и да го помолят за защита… Може да се окаже неудобно.

— Стивън няма да тръгне срещу мен — настоя Уилям. — Трябвам му.

Спореше, но не убедено. Смяташе в крайна сметка да отстъпи пред логиката на епископа. Но не искаше да е толкова лесно за Уейлрън, за да се почувства малко задължен към него. Тогава Уилям щеше да поднесе молбата си, която толкова глождеше ума му.

От тълпата към тях пристъпи мършава грозна жена, която буташе пред себе си хубаво около тринайсетгодишно момиче, сигурно дъщеря й. Майката смъкна горницата на тънката рокля на дъщеря си, за да покаже малките й недозрели гърди.

— Шейсет пенса — изсъска дъртата.

Уилям усети възбуда в слабините си, но поклати глава за отказ и я подмина.

Детето-курве му напомни за Алиена. Беше още почти дете, когато я изнасили. Случило се бе преди близо десет години, но още не можеше да я забрави. Може би никога вече нямаше да я има. Но все още можеше да попречи на някой друг да я има.

Уейлрън изглеждаше умислен. Като че ли изобщо не гледаше къде върви, но хората се присвиваха встрани от пътя им все едно, че ги беше страх да се докоснат до черното му расо. След малко проговори:

— Чу ли, че кралят е взел Фарингдън?

— Бях там.

Беше най-решителната победа от цялата дълга гражданска война. Стивън беше пленил стотици рицари и много въоръжение, и беше изтласкал Робърт от Глостър чак в западния край на страната. Победата бе толкова критична, че Ранулф от Честър, стар противник на Стивън на север, беше положил оръжие и се беше заклел във васална вярност на краля.

— Сега, след като Стивън така добре се е подсигурил, няма да търпи бароните му да водят частните си войни.

— Може би — отвърна Уилям.

Зачуди се дали сега бе моментът да се съгласи с Уейлрън и да постави молбата си. Но беше притеснен. С нея щеше да разкрие отчасти душата си, а мразеше да го прави пред толкова безскрупулен човек като епископа.

— Налага се да оставиш Кингсбридж на мира, поне за известно време — продължи Уейлрън. — Имаш си панаира на вълната. Все още си имаш неделния пазар, макар и да е по-слаб от преди. Имаш си търговията с вълна. И имаш най-плодородната земя в графството, пряко под твой контрол или работена от арендаторите ти. Моето положение също е по-добро от преди. Сложих владенията си в ред, повиших доходите. Построих замъка си. Става все по-малко нужно да се воюва с приор Филип — в същото време, когато става и политически опасно.

По целия пазар хора приготвяха и продаваха храна, и въздухът бе изпълнен с миризми: супа с люти подправки, пресен хляб, сладкиши, варен бут, пържен бекон, ябълков пай. На Уилям му призля.

— Да идем в замъка — предложи той.

Двамата напуснаха пазарния площад и се заизкачваха по хълма. Шерифът щеше да им поднесе обяд. При портата на замъка Уилям се спря.

— Може би сте прав за Кингсбридж.

— Радвам се, че го разбираш.

— Но все пак искам да отмъстя на Джак Джаксън и можете да ми го дадете, ако пожелаете.

Уейлрън вдигна красноречиво вежда. Изражението му подсказваше, че е любопитен да чуе, но не се смята задължен за каквото и да било.

Уилям продължи:

— Алиена е подала прошение за разтрогване на брака й.

— Да, знам.

— Какъв ще е изходът според вас?

— Изглежда бракът изобщо не е консумиран.

— Това ли е всичко?

— Вероятно. Според Грациан — учен мъж, с когото лично съм се срещал, всъщност — това, което съставя един брак, е взаимното съгласие на двете страни. Но той също така твърди, че актът на физическо сливане „допълва“ и „усъвършенства“ брака. Изрично изтъква, че ако мъж се венчае за жена, но не се сношава с нея, а след това вземе втора жена, с която се сношава, то от двата брака валиден е вторият, сиреч консумираният. Очарователната Алиена несъмнено ще е споменала това в прошението си, ако е получила добър съвет, какъвто предполагам, е получила от приор Филип.

Цялата тази теория изнервяше Уилям.

— Значи ще получат разтрогване.

— Освен ако някой изтъкне аргумент срещу Грациан. Всъщност има два такива: един теологичен и един практически. Теологичният аргумент е, че определението на Грациан омаловажава брака на Йосиф и Мария, тъй като е неконсумиран. Практическият аргумент е, че по политически причини или за да се слеят две собствености, е твърде обичайно бракове да се уговарят между две деца, които са физически неспособни за консумирането му. Ако невястата или младоженецът умре преди половото си съзряване, бракът би трябвало да се обяви за невалиден според определението на Грациан, а това може да доведе до неприятни последствия.

Уилям така и не можеше да разбере засуканите теологични увъртания, но имаше много ясна представа как се уговарят бракове.

— Което значи, че може да се реши и така, и така.

— Да.

— А как ще се реши зависи от това кой ще окаже натиск.

— Да. В този случай няма нищо като последствие — никаква собственост, никакви проблеми с васални права, никакви военни съюзи. Но ако е заложено нещо повече и някой — архидякон, например — наблегне на аргумента против Грациан, вероятно биха отказали разтрогването. — Уейлрън го погледна разбиращо и Уилям потъна вдън земята от срам. — Мисля, че се досещам какво ще ме помолиш сега.

— Искам да се противопоставите на разтрогването.

Уейлрън присви очи.

— Така и не мога да разбера дали обичаш тази нещастна жена или я мразиш.

— Не — отвърна Уилям. — И аз не мога.

Алиена седеше на тревата в зеления полумрак под дебелия бук. Водопадът ръсеше капки като сълзи по скалите в нозете й. Това беше полянката, където Джак й беше разказвал всички онези истории. Това бе мястото, където й беше дал онази първа целувка, толкова леко и бързо, че се беше престорила, че не се е случило изобщо. Тук се беше влюбила в него и бе отказала да го признае дори на себе си. Сега с цялото си сърце съжаляваше, че не беше му се отдала още тогава, да се омъжи за него и да роди децата му, за да може сега да е негова жена, каквото и друго да се намесеше в живота им.

Полегна на тревата, за да си отдъхне. Беше в разгара на лятото, топло и тихо. Тази бременност бе толкова тежка, а й оставаха още поне шест седмици. Мислеше, че може би носи близначета, само че усещаше ритане само на едно място, а когато Марта, доведената сестра на Джак, се беше вслушала, опряла ухо на корема й, беше чула тупането само на едно сърчице.

Този неделен следобед Марта се грижеше за Томи, тъй че Алиена и Джак да могат да се срещнат в горите и да поостанат насаме, за да поговорят за бъдещето. Архиепископът бе отказал разтрогването на брака, явно заради възражението на епископ Уейлрън. Според Филип можеха отново да подадат прошение, но междувременно трябваше да живеят разделени. Филип се съгласи, че е несправедливо, но според него такава бе Божията воля. Според нея това по-скоро бе някаква зла воля.

Горчивината на съжалението беше бреме, което носеше със себе си като бременността. Понякога го усещаше по-силно, понякога почти забравяше за него, но си оставаше винаги. Често я заболяваше, но болката бе позната. Съжаляваше, че бе наранила Джак, съжаляваше за това, което бе причинила на самата себе си, съжаляваше дори за страданията на жалкия Алфред, който вече живееше в Шайринг и изобщо не се мяркаше в Кингсбридж. Беше се омъжила за него само по една причина, за да поддържа Ричард в усилието му да си върне графството. Не бе успяла да постигне целта си и искрената й любов към Джак бе попарена. Беше на двайсет и шест години, животът й бе съсипан и беше по нейна вина.

Мислеше си с тъга за онези ранни дни с Джак. Когато го беше срещнала за първи път, беше само едно малко момче, макар и чудато. След като бе пораснал, беше продължила да мисли за него като за момче. Точно затова беше преодолял защитата й. Връщала беше всеки ухажор, но за Джак не беше мислила като за ухажор и така той я бе опознал. Чудеше се защо толкова се бе съпротивлявала на любовта. Обожаваше го и нямаше наслада в живота, която да се сравни с това да си легне с него. При все това понякога съзнателно бе затваряла очите си за това щастие.

Щом погледнеше назад, животът й преди Джак изглеждаше пуст. Беше живяла енергично, разширявала беше търговията си с вълна, но онова дейно време сега изглеждаше безрадостно като някое пусто място или като трапеза, отрупана със сребърни и златни блюда, но без храна.

Чу стъпки и бързо се изправи. Беше Джак. Беше тънък и изящен като котка. Седна до нея и я целуна леко по устата. Миришеше на пот и каменна прах.

— Толкова е топло — каза той. — Хайде да се окъпем в потока.

Изкушението бе неустоимо.

Джак смъкна дрехите си. Загледа го жадно. Не беше виждала от месеци голото му тяло. Имаше много рижи косми по краката, но не и по гърдите. Той я погледна с очакване да се съблече. Изпита свян: никога не беше я виждал бременна. Бавно развърза връзките на ленената си рокля, след това я издърпа над главата си. Следеше изражението му с тревога, от страх да не намрази издутото й тяло, но той не показа отвращение. Напротив, на лицето му се изписа обич. „Колко съм глупава“, помисли си тя. „Трябваше да се досетя, че ще ме обича не по-малко“.

Той бързо коленичи на земята пред нея, наведе се и целуна изпънатата кожа на издутия й корем. Тя се засмя притеснено. Джак докосна с пръст пъпа й.

— Копчето на корема ти изпъква.

— Знаех си, че ще кажеш това!

— Беше като трапчинка — сега е като зрънце.

Тя се смути.

— Хайде да се къпем.

Щеше да изпитва по-малко свян във водата.

Езерцето край водопада беше около три стъпки дълбоко. Алиена се хлъзна във водата. Беше приятно прохладна по топлата й кожа и тя потръпна от удоволствие. Джак влезе до нея. Нямаше място за плуване — езерцето бе само няколко стъпки широко. Пъхна главата си под водопада и изми каменната прах от косата си. Алиена се чувстваше добре във водата: облекчаваше тежестта на бременността. Натопи глава под повърхността, за да измие косата си.

Когато излезе да си поеме въздух, Джак я целуна.

Тя се засмя задъхана и изтри водата от очите си. Целуна я отново. Прегърна го и го задържа до себе си, а ръката й се затвори около твърдия член, щръкнал между краката на Джак като прът на знаме. Изпъшка от удоволствие.

— Липсваше ми това — прошепна Джак в ухото й. Гласът му бе пресипнал от страст и може би тъга.

Гърлото й пресъхна от желание.

— Ще нарушим ли обещанието си?

— Сега и завинаги.

— Какво имаш предвид?

— Няма да живеем разделени повече. Напускаме Кингсбридж.

— Но какво ще правиш?

— Ще идем в друг град и ще строя друга катедрала.

— Но няма да си майсторът. Няма да е по твоя план.

— Някой ден може да получа друг шанс. Млад съм.

Възможно беше, но вероятността бе нищожна. Знаеше го, а и той го знаеше. Жертвата, която правеше, я трогна до сълзи. Никой никога не беше я обичал така. Никой нямаше да я обича така. Но нямаше да му позволи да се откаже от всичко.

— Няма да стане.

— В смисъл?

— Няма да напусна Кингсбридж.

Джак се ядоса.

— Защо? Навсякъде другаде бихме могли да живеем като мъж и жена, и никой няма да се интересува. Бихме могли дори да се венчаем в църква.

Тя го погали по лицето.

— Твърде много те обичам, за да те отведа от катедралата Кингсбридж.

— Това аз го решавам.

— Джак, обичам те заради предложението. Това, че си готов да се откажеш от работата на живота си, за да живееш с мен е… разбива ми сърцето, че ме обичаш толкова. Но не искам да бъда жената, която те е лишила от работата, която обичаш. Не искам да замина с теб така. Това ще хвърли сянка върху целия ни живот. Ти може и да ми простиш за това, но аз никога няма да си простя.

Джак се натъжи.

— Не съм толкова глупав да споря с теб, щом си решила нещо. Но какво ще правим?

— Ще се опитаме отново да получим разтрогването. Ще живеем разделено.

Гледаше я отчаяно.

— И ще идваме тук всяка неделя, и ще нарушаваме обещанието си.

Притисна се до нея и тя усети отново възбудата му.

— Всяка неделя?

— Да.

— Може отново да забременееш.

— Ще поемем този риск. Ще започна да произвеждам плат, като преди. Купих отново непродадената вълна на Филип и ще организирам хора в града да я предат и тъкат. След това ще го тепам в тепавичарницата.

— Как плати на Филип? — попита Джак изненадан.

— Не съм още. Ще му платя с топове плат, като се направи.

Джак кимна. Каза с горчивина:

— Съгласил се е на това, за да останеш тук и за да остана и аз.

Алиена кимна.

— Но все пак ще получи евтин плат за това.

— Проклетият Филип. Винаги получава каквото иска.

Алиена разбра, че е спечелила. Целуна го.

— Обичам те.

Той отвърна на целувката й, ръцете му пробягаха по тялото й, заопипваха жадно тайните й места. После се спря и промълви:

— Но аз искам да бъда с теб всяка нощ, не само в неделите.

Целуна го по ухото.

— Някой ден. Обещавам ти.

Той се премести зад нея, притегли я към себе си така, че краката му бяха под нея. Тя разтвори бедра и леко се отпусна на скута му. Галеше пълните й гърди и защипа леко с пръсти зърната й. Най-сетне проникна в нея и тя потръпна от наслада.

Любеха се бавно и нежно в прохладното езеро, с ромона на водопада в ушите им. Джак я обгърна и вещите му ръце я докоснаха между краката, натискаха и галеха, докато се движеше. Никога не бяха правили това преди, не бяха правили любов така, за да може в същото време да я гали по най-чувствителните места. Беше много по-различно, по-остро и напрегнато удоволствие, както острата жегваща болка е по-различна от притъпената. Но може би бе, защото се чувстваше толкова тъжна. След малко се остави на усещането и то се усили толкова бързо, че върховният миг я изненада, почти я уплаши и спазмите я разтърсиха толкова силно, че изкрещя.

Остана в нея твърд, незадоволен, докато тя си поемаше дъх. Беше застинал, вече не забиваше, но тя разбра, че не е стигнал до края. След малко отново раздвижи бедра, за да го окуражи, но той не реагира. Извърна глава и го целуна през рамо. Водата на лицето му бе топла. Джак плачеше.