Шеста част1170 — 1174

Седемнадесета глава

Кингсбридж продължаваше да расте. Отдавна беше прелял извън първоначалните стени, които вече обхващаха по-малко от половината къщи. Преди около пет години настоятелството бе построило нова стена, която обгръщаше кварталите, израснали извън стария град. А вече имаше нови предградия извън новата стена. Моравата отвъд реката, където хората на града традиционно провеждаха Празника на жътвата и Еньовден, вече представляваше малко село, наречено Нюпорт.

В един прохладен великденски ден шериф Уилям мина през Нюпорт и прехвърли моста, който водеше към това, което сега наричаха „стария град“. Днес щеше да бъде осветена новата катедрала на Кингсбридж. Мина през внушителната градска порта и продължи по наскоро павираната главна улица. Всички сгради от двете страни бяха каменни къщи с дюкяни на приземния етаж и жилища на горния. Кингсбридж беше по-голям, по-оживен и по-богат, отколкото Шайринг някога, помисли си Уилям с горчивина.

Стигна до горния край на улицата и възви към манастирския двор. А там пред погледа му изникна причината за възхода на Кингсбридж и упадъка на Шайринг: катедралата.

Беше изумителна.

Невероятно високият кораб на храма бе укрепен с редица висящи контрафорси. Западният край имаше три огромни портика като великански портали и редици високи, тънки и островърхи прозорци отгоре, фланкирани от стройни кули. Намерението бе прогласено още с вдигането на трансептите, довършени преди осемнайсет години, но това представляваше грандиозно доосъществяване на идеята. Никъде в цяла Англия не бе имало такова здание.

Пазарът все още се провеждаше тук всяка неделя и моравата пред църковната врата беше пълна с щандове. Уилям слезе и остави Уолтър да се погрижи за конете. Закуцука през моравата към църквата: беше на петдесет и четири години, натежал и страдаше от постоянни болки от подагра в краката и стъпалата. Заради тази болка беше повече или по-малко непрекъснато ядосан.

Отвътре храмът бе още по-впечатляващ. Нефът следваше стила на трансептите, но майсторът строител бе усъвършенствал плана му, като беше направил колоните още по-тънки, а прозорците — по-големи. Но имаше и друго нововъведение. Уилям беше чувал хората да разправят за цветното стъкло, изработено от майстори, които Джак Джаксън бе довел от Париж. Чудил се беше защо се вдига толкова шум около тази подробност, защото си представяше цветните прозорци просто като пана или картини. Сега видя какво имаха предвид. Светлината отвън блестеше през цветното стъкло, правеше го да сияе и ефектът беше вълшебен. Храмът беше пълен с хора, извили вратове и вторачени във витражите. Картините изобразяваха библейски истории, Рая и Ада, светци и пророци, Христови ученици и граждани на Кингсбридж, които вероятно бяха заплатили за стъклата, по които се виждаха ликовете им — хлебар, понесъл тавата си със самуни, щавач с кожите му, зидар с неговата либела и отвес. „Тлъста печалба е изсмукал Филип от тия прозорци“, помисли си кисело Уилям.

Храмът беше претъпкан за Великденската служба. Както обикновено, пазарът се бе проточил във вътрешността на зданието и докато Уилям крачеше през нефа, му предлагаха студена бира, топъл хляб с джинджифил и бързо ебане до стената за три пенса. Духовенството вечно се опитваше да прогони търговците от храмовете, но задачата беше непосилна. Уилям разменяше поздрави с по-изтъкнатите граждани на графството. Но светските контакти и пазарната врява не можеха да отвлекат за дълго погледа и мислите му от величествените очертания на аркадата. Арките и прозорците, колоните на сплетени стволове, ребрата и сегментите на сводестия таван, всички те сякаш се извисяваха към небесата в неизбежно напомняне за предназначението на сградата.

Подът бе облицован с каменни плочи, колоните бяха боядисани и всеки прозорец бе остъклен: Кингсбридж и неговият приорат бяха богати и катедралата издаваше благоденствието. В малките параклиси на трансептите имаше златни свещници и инкрустирани със скъпоценни камъни кръстове. Гражданите също показваха богатството си с яркоцветните си туники, сребърните брошки, токи и златни пръстени.

Погледът му се спря на Алиена.

Както винаги, сърцето му подскочи. Беше все така красива, макар да минаваше петдесетте. Косата й още беше буйна и къдрава, но бе подстригана по-късо и като че ли блестеше с леко кафяв оттенък, сякаш бе избеляла малко. Имаше привлекателни бръчици в ъгълчетата на очите си. Беше малко по-широка в ханша, отколкото някога, но не по-малко съблазнителна. Носеше синьо наметало с червена копринена обшивка и червени кожени обувки. Обкръжаваше я тълпа почитатели. Макар да не беше дори графиня, а само сестрата на граф, брат й бе уседнал в Светите земи и всички я приемаха като равна нему. Осанката й бе като на кралица.

Горчива като жлъч омраза кипна в корема на Уилям, щом я видя. Беше съсипал баща й, беше я изнасилил, отнел й беше замъка, изгорил беше вълната й и бе пратил брат й в изгнание, но всеки път, щом си помислеше, че я е съкрушил, тя отново се завръщаше, въздигаше се от поражението до нови висоти на сила и богатство. Сега той беше състарен, измъчен от подагра и затлъстял, и разбираше, че бе прекарал целия си живот под властта на ужасна магия.

До нея стоеше висок червенокос мъж, когото Уилям първоначално взе за Джак. Само че при по-внимателен поглед мъжът явно бе твърде млад и Уилям разбра, че трябваше да е синът на Джак. Момчето бе облечено като рицар и носеше меч. Самият Джак стоеше до сина си, с няколко пръста по-нисък и рижата му коса бе оредяла на слепоочията. Беше по-млад от Алиена, разбира се, с около пет години, ако не го лъжеше паметта, но и той имаше бръчки около очите. Говореше оживено на една млада жена, която сигурно бе дъщеря му. Приличаше на Алиена и бе също толкова хубава, но буйната й коса бе издърпана силно назад и сплетена на плитка, а облеклото й бе съвсем скромно. И да имаше сластно тяло под тази землисто кафява туника, не искаше някой да го знае.

В стомаха му пламна негодувание, докато гледаше преуспяващото и изпълнено с достойнство щастливо семейство на Алиена. Всичко, което притежаваха те, трябваше да е негово. Но все още не беше се отказал от надеждата да си отмъсти.

Гласовете на няколкостотин монаси се извисиха в химн, който сподави разговорите и виковете на продавачите. Приор Филип влезе в храма начело на процесията. Никога преди не бе имало толкова много монаси, помисли си Уилям. Приоратът се бе разраснал заедно с града. Филип, вече над шейсетгодишен, беше почти напълно оплешивял и понаедрял, тъй че тънкото му някога лице бе станало по-закръглено. Не беше изненада, че изглеждаше доволен от себе си: освещаването на тази катедрала бе целта, която си бе поставил още с идването си в Кингсбридж преди трийсет и четири години.

Из тълпата се разнесе глухо мърморене, когато в храма влезе и епископ Уейлрън, облечен в най-пищното си расо. Бледото му скулесто лице бе замръзнало в безизразна физиономия, но Уилям знаеше, че отвътре кипи. Тази катедрала бе триумфалният символ на победата на Филип над Уейлрън. Уилям също мразеше Филип, но при все това изпита тайно злорадство, че вижда най-сетне високомерния епископ Уейлрън унизен.

Уейлрън рядко се мяркаше тук. В Шайринг най-сетне бе построена нова църква — със специален параклис, посветен на паметта на майката на Уилям — и макар изобщо да не беше толкова голяма и внушителна като тази катедрала, Уейлрън все пак бе превърнал църквата на Шайринг в свое седалище.

Само че Кингсбридж все още беше катедралният храм, въпреки всички усилия на Уейлрън. Във война, кипяла над три десетилетия, Уейлрън бе направил всичко по силите си, за да унищожи Филип, но в крайна сметка Филип бе възтържествувал. Двамата донякъде напомняха на Уилям и Алиена. И в двата случая слабостта и скрупулите бяха надвили силата и безскрупулността. Уилям чувстваше, че така и няма да може да го разбере.

Днес епископът бе задължен да дойде тук за церемонията по освещаването. Би изглеждало много странно, ако не се появеше, за да поздрави гостите на празненството. Няколко епископи от съседни диоцези бяха тук, както и много изтъкнати абати и приори.

Архиепископът на Кентърбъри, Томас Бекет, нямаше да присъства. Беше в разгара на спор със своя стар приятел, крал Хенри. Спор толкова жесток и яростен, че архиепископът се бе принудил да избяга от страната и да потърси убежище във Франция. Бяха в конфликт по цял списък от законови проблеми, но сърцевината на спора бе проста: може ли кралят да прави каквото намери за добре или правата му са ограничени. Беше същият спор, който самият Уилям бе имал някога с приор Филип. Уилям поддържаше възгледа, че графът може да прави всичко — точно това означаваше да си граф. Хенри гледаше по същия начин на кралската власт. Приор Филип, както и Томас Бекет, бяха склонни да наложат ограничения на владетелите.

Епископ Уейлрън беше духовник, който вземаше страната на владетелите. За него предназначението на властта бе да се използва. Трийсетгодишните поражения не бяха разклатили вярата му, че е инструментът на Божията воля, нито безскрупулната му решимост да изпълнява светия си дълг. Уилям бе убеден, че докато води службата по освещаването на катедралата Кингсбридж, той търсеше някакъв начин да помрачи триумфа на Филип.

По време на службата Уилям обикаляше наоколо. Стоенето на място беше по-лошо за краката му от ходенето. Когато отиваше в църквата в Шайринг, Уолтър му носеше стол. Тогава можеше да дремне малко. Тук обаче имаше хора, с които трябваше да говори, а мнозина от миряните използваха времето си, за да уредят делови неща. Обикаляше и се стараеше да спечели благоволението на по-силните, да сплаши по-слабите и да събере информация за това и онова. Вече не всяваше ужас в сърцата на населението като в доброто старо време, но като шериф все още се бояха от него и го зачитаха.

Службата се проточи безкрайно. В продължителен промеждутък от време монасите обиколиха храма отвън и напръскаха стените му със светена вода. Към края приор Филип оповести назначаването на нов помощник-приор: щеше да е брат Джонатан, манастирският сирак. Джонатан, вече трийсет и няколко годишен и необичайно висок, напомняше на Уилям за Том Строителя, който също се бе извисявал като великан.

Когато службата най-сетне свърши, видните гости се задържаха в южния трансепт, а дребните благородници на графството се струпаха наоколо да ги поздравят. Уилям изкуцука при тях. Някога се беше отнасял към епископите като с равни, но сега трябваше да се кланя и да търка рамо с рицарите и дребните земевладелци. Епископ Уейлрън го придърпа настрана и го попита:

— Кой е този нов помощник-приор?

— Манастирският сирак — отвърна Уилям. — Винаги е бил любимец на Филип.

— Изглежда много млад за помощник-приор.

— По-голям е, отколкото беше Филип, когато стана приор.

Уейлрън се замисли.

— Манастирският сирак… Припомни ми подробностите.

— Когато Филип дойде тук, донесе бебе със себе си.

Лицето на Уейлрън се проясни, щом си спомни.

— Кълна се в Кръста, да! Бях забравил за бебето на Филип. Как е могло да се изплъзне от ума ми?

— Минали са трийсет години. А и кой го интересува?

Уейлрън му хвърли онзи презрителен поглед, който Уилям толкова мразеше, погледа, който говореше: тъп вол, как не можеш да съобразиш нещо толкова просто? Болката жегна стъпалото му и той премести тежестта си в напразно усилие да я облекчи. Уейлрън продължи:

— Е, и откъде е дошло бебето?

Уилям преглътна негодуванието си.

— Беше намерено изоставено близо до стария му скит в гората, доколкото помня.

— Още по-добре — възкликна епископът.

Уилям още не разбираше накъде клони.

— И какво? — попита намръщено.

— Би ли казал, че Филип е отгледал бебето все едно, че му е роден син?

— Да.

— А сега го е направил помощник-приор?

— Избран е от монасите, вероятно. Мисля, че е много популярен.

— Всеки, който е помощник-приор на трийсет и пет, трябва да очаква да стане приор след време.

Уилям се чувстваше като глупав ученик. Нямаше да каже пак „И какво?“, тъй че изчака Уейлрън да обясни.

Най-сетне той заяви:

— Джонатан очевидно е собствено дете на Филип.

Уилям избухна в смях. Беше очаквал проникновена мисъл, а Уейлрън бе изтърсил нещо съвсем нелепо. За негово задоволство бледото лице на епископа се изчерви от насмешката му.

— Никой, който познава Филип, не би повярвал на такова нещо. Той по рождение е сух като стар колец. Каква идея! — Уилям се изсмя отново. Уейлрън можеше да се мисли за много умен, но този път бе загубил всякакво чувство за реалност.

Епископът го изгледа с ледена надменност.

— Според мен Филип е имал любовница, докато е ръководел онова горско манастирче. След това стана приор на Кингсбридж и е трябвало да я остави. Тя не е искала бебето, след като не е могла да има баща му, затова му го е подхвърлила. Филип, като сантиментална душа, се е почувствал длъжен да се грижи за него, затова го е пробутал като намерениче.

Уилям поклати глава.

— Невероятно. Всеки друг да, но не и Филип.

Уейлрън настоя:

— Щом бебето е било изоставено, как може да докаже откъде е дошло?

— Не може — призна Уилям. Озърна се към южния трансепт, където Филип и Джонатан стояха един до друг и говореха с епископа на Хиърфорд. — Че те дори не си приличат!

— И ти не приличаш на майка си — отвърна Уейлрън. — И слава Богу.

— Каква полза от всичко това? — сопна се Уилям. — Какво ще правиш?

— Ще го обвиня пред църковния съд — отвърна Уейлрън.

Това вече бе сериозно. Никой, който познаваше Филип, нямаше и за миг да повярва на обвинението на Уейлрън, но един чужд за Кингсбридж съдия би могъл да го намери за по-правдоподобно. Уилям с неохота осъзна, че в края на краищата идеята на Уейлрън не беше чак толкова глупава. Както обикновено, Уейлрън се оказваше по-проницателен от него. Епископът изглеждаше дразнещо самодоволен, разбира се. Но възможността Филип да бъде провален, го въодушеви.

— Боже Господи! Мислиш ли, че е възможно да стане?

— Зависи кой е съдията. Но може би ще успея да уредя нещо там. Чудя се…

Уилям погледна над трансепта към Филип, тържествуващ и усмихнат, с високото му протеже до него. Огромните витражи ги осветяваха с вълшебна светлина и ги превръщаха в съновидения.

— Разврат и семейственост — каза Уилям ликуващо. — Боже.

— Ако успеем да му го лепнем, това ще е краят на оня проклет приор — добави Уейлрън въодушевено.



Не бе възможно никой разумен съдия да намери Филип за виновен.

Истината беше, че никога не бе му се налагало да полага големи усилия, за да надвие изкушението към разврат. От слушане на изповеди знаеше, че някои монаси отчаяно се бореха с плътския порив, но със самия него не беше така. Имало беше време, някъде около осемнайсетата му година, когато бе страдал от мръсни сънища, но този период не бе продължил дълго. През по-голямата част от живота му целомъдрието му се бе удавало лесно. Никога не бе извършвал полов акт и може би вече бе твърде стар за това.

Само че Църквата приемаше обвинението много сериозно. Филип трябваше да се изправи пред църковен съд. Щеше да присъства и архидякон от Кентърбъри. Уейлрън бе поискал процесът да се проведе в Шайринг, но Филип се бе преборил успешно с това и делото щеше да се гледа в Кингсбридж, който, в края на краищата, бе катедралният град. Сега разчистваше личните си вещи от къщата на приора, за да я подготви за архидякона, който щеше да отседне тук.

Филип знаеше, че е невинен за разврат, а от това логично следваше, че не може да бъде виновен и в семейственост, защото човек не може да облагодетелства синовете си, ако няма такива. При все това ровеше в сърцето си, за да разбере дали не бе сбъркал с издигането на Джонатан. Също както нечистите помисли бяха като сянка на по-тежък грях, може би благосклонността към обичан сирак бе сянката на семействеността. От монасите се очакваше да се отрекат от утехите на семейния живот, но за него Джонатан бе като син. Беше го направил иконом на млада възраст, а сега го бе издигнал за помощник-приор. Питаше се: „дали го направих заради гордост и себичност?“

И си отвръщаше: „Е, да.“

Беше изпитал огромно удоволствие от ученето на Джонатан, докато го наблюдаваше как расте и го виждаше как се учи да ръководи манастирските дела. Но дори тези неща да не бяха му носили такова силно удовлетворение, Джонатан пак щеше да е най-способният млад уредник на приората. Беше умен, отдаден, с проницателно въображение и съвестен. Отраснал в манастира, той не познаваше никакъв друг живот и никога не бе жадувал за свобода. Самият Филип бе отраснал в абатство. Смяташе, че от манастирските сираци като самия него стават най-добрите монаси.

Прибра в торбата си книга. „Евангелие на Лука“, толкова мъдра. Беше се отнасял с Джонатан като със син, но не бе извършил никакви грехове, заслужаващи църковен съд. Обвинението беше нелепо.

За жалост, самото му внасяне щеше да навреди и да отслаби авторитета му. Винаги се намираха хора, готови да запомнят обвинението и да забравят присъдата. Следващия път, когато Филип се изправеше пред паството и кажеше: „Божиите заповеди забраняват мъж да ухажва жената на ближния си“, някой от миряните щеше да си рече: „но пък ти си се позабавлявал на младини.“

Джонатан нахлу вътре задъхан. Филип се намръщи. Помощник-приорът не трябваше да нахлува в стаи задъхан. Канеше се да подхване проповед за достойнството на монашеските служители, когато Джонатан обяви:

— Архидякон Питър вече е тук!

— Добре, добре — успокои го приорът. — Все едно, тъкмо привърших. — Подаде торбата на помощника си. — Занеси това в спалното и не връхлитай така навсякъде. Манастирът е място на смирение и кротост.

Джонатан прие торбата и укора, но рече:

— Не ми харесва погледът на архидякона.

— Сигурен съм, че ще бъде справедлив съдия, а искаме само това — отвърна Филип.

Вратата отново се отвори и архидяконът влезе. Беше висок дългокрак мъж на годините на приора, с изтъняла сива коса и с надменно изражение на лицето. Изглеждаше смътно познат.

Филип протегна ръка за поздрав с думите:

— Аз съм приор Филип.

— Знам те — отвърна кисело архидяконът. — Не ме ли помниш?

Строгият глас му припомни. Сърцето на Филип изстина. Беше най-старият му враг.

— Архидякон Питър — каза той мрачно. — Питър от Уеърхам.



— Беше смутител — обясни Филип на Джонатан малко по-късно, след като бяха оставили архидякона да се настани удобно в къщата на приора. — Все се възмущаваше, че не работим достатъчно упорито или че се храним прекалено добре, или че службите са прекалено къси. Казваше, че съм снизходителен. Сигурен съм, че искаше да стане приор. Щеше да е бедствие, разбира се. Назначих го за алмонер, за да е извън манастира половината време. Направих го просто за да се отърва от него. Беше най-доброто за приората и най-доброто за него самия, но съм сигурен, че още ме мрази заради това, макар и след трийсет и пет години. — Въздъхна. — Когато двамата с теб посетихме „Свети Джон в леса“ след големия глад дочух, че Питър е отишъл в Кентърбъри. А сега ще ме съди.

Бяха в църковния двор. Времето бе спокойно и слънцето грееше топло. Петдесет момчета от три различни класа учеха четмо и писмо в северния портик и тихото бръмчене от уроците им се разнасяше наоколо. Филип помнеше времето, когато училището включваше пет момчета и един оглупял от старост наставник на послушниците. Мислеше си за всичко, което бе направил тук: строежа на катедралата, превръщането на западналия и обеднял приорат в богата, оживена и влиятелна институция; разрастването на град Кингсбридж. В църквата над сто монаси пееха литургии. От мястото си можеше да вижда изумително красивите цветни прозорци на клерестория. Зад гърба му, до източния портик, се издигаше съградена от камък библиотека, побрала стотици книги по теология, астрономия, етика, математика, всъщност — от всеки клон на знанието. Във външния свят земите на приората, ръководени с просветлен интерес от монашески служители, изхранваха не само монасите, но и стотици земеделци. Щеше ли да му се отнеме всичко това с една лъжа? Щеше ли благоденстващият и богобоязлив приорат да бъде връчен на някой друг, пионка на епископ Уейлрън като мазния архидякон Балдуин или на някой самодоволен глупак като Питър от Уеърхам, за да бъде докаран до бедност и разруха толкова бързо, колкото Филип го беше въздигнал? Щяха ли огромните стада овци да се свият до шепа измършавели животни, нивите да обраснат с бурени, библиотеката да запустее и потъне в прах, красивата катедрала да затъне във влага и занемареност? „Бог ми помогна да постигна толкова много“, помисли си той. „Не мога да повярвам, че е възнамерявал всичко да пропадне.“

— Все пак, не е възможно архидякон Питър да ви намери за виновен — промълви Джонатан.

— Мисля, че ще го направи — въздъхна тежко Филип.

— При цялата му съвестност, как би могъл?

— Мисля, че е подхранвал недоволство срещу мен през целия си живот и това е шансът му да докаже, че аз съм бил грешникът през цялото време, а той — праведникът. Уейлрън някак е разбрал за това и се е постарал Питър да бъде назначен за съдия по това дело.

— Но нали няма никакво доказателство?

— Не му трябва доказателство. Той ще изслуша обвинението и защитата. После ще се помоли за напътствие и ще обяви присъдата си.

— Господ дано го напъти правилно.

— Питър няма да слуша Бога. Никога не е бил добър слушател.

— Какво ще стане?

— Ще бъда свален — отвърна мрачно Филип. — Може да разрешат да продължа в манастира като обикновен монах, да понеса епитимия за греха си, но едва ли. По-вероятно ще ме изключат от ордена, за да предотвратят всякакво мое влияние повече тук.

— Какво ще стане тогава?

— Ще трябва да се проведе избор, разбира се. За жалост, тук се намесва кралската политика. Крал Хенри е в спор с архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, а архиепископ Томас е в изгнание във Франция. Половината му архидякони са с него. Другата половина — тези, които са тук — са взели страната на краля срещу архиепископа си. Питър явно е един от тях. Епископ Уейлрън също е взел страната на краля. Уейлрън ще препоръча свой човек за приор, който ще бъде подкрепен от архидяконите на Кентърбъри и краля. За монасите ще е трудно да му се противопоставят.

— Кой смятате, че може да е?

— Уейлрън има някого на ум, бъди сигурен. Може да готви архидякон Балдуин. Би могъл да бъде дори самият Питър от Уеърхам.

— Трябва да направим нещо, за да предотвратим това! — възкликна Джонатан.

Филип кимна с глава, но призна:

— Само че всичко е срещу нас. Нищо не можем да направим, за да променим политическото положение. Единствената възможност е…

— Какво? — попита Джонатан нетърпеливо.

Случаят изглеждаше тъй заплетен, че приорът реши да не се залъгва с безнадеждните си идеи, които биха подхранили оптимизма на Джонатан, само за да го разочароват впоследствие.

— Нищо — отсече.

— Но какво се канехте да кажете?

Филип още премисляше.

— Ако има начин да се докаже невинността ми по безспорен начин, ще е невъзможно за Питър да ме намери за виновен.

— Но какво би се приело за доказателство?

— Точно така. Не можеш да откажеш отрицание. Ще трябва да открием истинския ти баща.

Джонатан мигновено се въодушеви.

— Да! Това е! Точно това ще направим!

— По-полека — рече Филип. — Опитах преди време. Едва ли ще е по-лесно след толкова години.

Джонатан нямаше да се предаде толкова бързо.

— Никакви следи ли нямаше откъде бих могъл да съм дошъл?

— Нищо, опасявам се.

Филип вече бе притеснен, че е вдъхнал на Джонатан надежди, които нямаше как да се осъществят. Макар момчето да нямаше никакви спомени за родителите си, това, че го бяха изоставили, винаги го беше притеснявало. Сега си беше помислил, че би могъл да разреши загадката и да намери някакво обяснение, което да доказва, че всъщност са го обичали. Приорът беше сигурен, че това би могло да доведе единствено до разочарование.

— Разпитал ли сте хората, живеещи наблизо? — попита Джонатан.

— Никой не живееше наблизо. Онзи скит беше дълбоко навътре в гората. Родителите ти може би са дошли от много мили, от Уинчестър навярно. Обходил съм вече целия този терен.

Джонатан настоя:

— И не сте видял никакви пътници по това време?

— Не. — Приорът се намръщи. Вярно ли беше това? Една смътна мисъл загложди паметта му. В деня, в който бе намерено детето, Филип бе напуснал манастира, за да иде до палата на епископа и по пътя си бе говорил с едни хора. Изведнъж споменът го осени. — Ами, да, всъщност Том Строителя и семейството му минаваха оттам.

Джонатан беше смаян.

— Никога не сте ми казвал това!

— Никога не ми се е струвало важно. Нито сега. Срещнах ги ден-два по-късно. Разпитах ги и те казаха, че не са виждали никой, който може да е майката или бащата на изоставеното бебе.

Джонатан се оклюма. Филип се опасяваше, че цялата тази посока на разследване щеше да се окаже двойно разочароваща за него: нямаше да открие нищо за родителите си и нямаше да успее да докаже невинността му. Но вече не можеше да го спре.

— Какво са правили в гората все пак? — настоя той.

— Том се беше запътил към епископския палат. Търсеше работа. Така накрая се озоваха тук.

— Искам да ги разпитам отново.

— Том и Алфред са мъртви. Елън живее в гората и един Господ знае кога ще се появи отново. Но би могъл да поговориш с Джак и Марта.

— Струва си да се опита.

Може би Джонатан беше прав. Притежаваше енергията на младостта. Филип бе обзет от песимизъм и разочарование.

— Давай — каза на Джонатан. — Аз остарявам и съм уморен. Иначе сам щях да помисля за това. Говори с Джак. Сламката е твърде тънка, за да се хванем на нея. Но е единствената ни надежда.



Моделът на прозореца бе разчертан и изрисуван в пълен размер върху огромна дървена маса, измита с ейл, за да не се размиват цветовете. Рисунката показваше Дървото Йесеево, родословието на Христос в картинна форма. Сали избра къс дебело стъкло с рубинено червен цвят и го постави върху модела над тялото на един от царете на Израил. Джак не беше сигурен кой цар точно: така и не бе успял да запомни заплетения символизъм на теологичните картини. Дъщеря му топна тънка четка в паница с разтворен във вода тебеширен грунд и изрисува формата на тялото върху стъклото: рамене, ръце, полата на расото.

В огъня на земята до масата й имаше желязна пръчка с дървена дръжка. Тя взе пръчката от огъня, а след това бързо, но внимателно прокара нажежения й до червено край около очертанията, които бе нарисувала. Стъклото се пропука чисто по линията. Чиракът й вдигна парчето стъкло и заоглажда ръбовете с нажежени клещи.

Джак обичаше да гледа работата на дъщеря си. Беше бърза и точна, с пестеливи движения. Като момиченце бе очарована от работата на стъкларите, които той бе довел от Париж и все казваше, че точно това иска да прави като порасне. Лепнала се беше за този избор. Новодошлите посетители на катедралата на Кингсбридж биваха изумени повече от стъклото на Сали, отколкото от архитектурата на баща й, помисли си той унило.

Чиракът й подаде загладеното стъкло и тя започна да рисува гънките на расото по повърхността, с боя, направена от желязна руда, урина и „гума арабика“ за слепване. Плоското стъкло изведнъж заприлича на мек небрежно нагънат плат. Беше много умела. Довърши го бързо, после постави стъклото до няколко други в желязна тава, чието дъно бе покрито с вар. Щом тавата се напълнеше, щеше да отиде в пещ. Горещината щеше да слепи боята към стъклото.

Тя вдигна очи към Джак, дари го с къса очарователна усмивка и вдигна ново парче стъкло.

Той се отдалечи. Можеше да я наблюдава цял ден, но имаше работа за вършене. Алиена щеше да каже, че се е побъркал по дъщеря си. Когато я гледаше, често пъти се удивляваше от това, че той е виновникът за съществуването на тази умна, независима и зряла млада жена. Възхитен беше, че се е превърнала в толкова добра майсторка.

По ирония винаги беше натискал Томи да стане строител. Всъщност бе принудил момчето да работи на обекта две години. Но Томи се интересуваше от земеделие, коневъдство, лов и фехтовка, все неща, които оставяха Джак равнодушен. Накрая Джак бе признал поражението си. Томи беше служил като скуайър на един от местните лордове и по-късно бе помазан в рицарство. Алиена му бе подарила малко имение с пет села. А талантливата се бе оказала Сали. Томи сега беше женен за по-малката дъщеря на графа на Бедфорд и имаха три деца. Джак беше дядо. Но Сали все още бе самотна на нейните двайсет и пет години. У нея имаше много от баба й Елън. Беше настървено самостоятелна.

Джак обиколи до западния край на катедралата и вдигна очи към близначните кули. Бяха почти довършени и скоро от леярната в Лондон щеше да пристигне огромна бронзова камбана. Напоследък нямаше много работа за него. Докато някога бе управлявал армия от мускулести каменоделци и дърводелци, които редяха четвъртити камъни и вдигаха скеле, сега разполагаше с шепа ваятели и художници, които вършеха тънка и усърдна работа в малък мащаб, правеха статуи за ниши, строяха орнаментални шпилове и позлатяваха крилата на каменни ангели. Нямаше много за планиране, освен по някоя нова постройка за приората — библиотека, сградата на катедралния съвет, още жилища за поклонници, нова пералня и мандра. Между тези дребни задачи самият Джак правеше каменни ваяния за първи път от много години насам. Нямаше търпение да събори стария канцел на Том Строителя и да вдигне нов източен край според собствения си план, но приор Филип искаше да се порадва на довършения храм, преди да започне нова строителна кампания. Филип чувстваше старостта си. Джак се опасяваше, че състареното му тяло може да не доживее да види новия канцел пресъграден.

Само че работата щеше да продължи след смъртта на Филип, мислеше си Джак, загледан в невероятно високата фигура на Джонатан, закрачил към него откъм двора на магерницата. От Джонатан щеше да излезе добър приор, може би дори толкова добър като самия Филип. Джак се радваше, че продължението е гарантирано: даваше му възможност да планира бъдещето.

— Притеснен съм около този църковен съд, Джак — започна Джонатан без предисловия.

— Мислех, че е много шум за нищо — отвърна той.

— И аз… но се оказва, че архидяконът е стар враг на приор Филип.

— По дяволите. Но все пак, не може да го намери за виновен.

— Може да направи каквото поиска.

Джак поклати глава отвратен. Понякога се чудеше как хора като Джонатан можеха да продължават да вярват в Църквата, след като тя бе толкова безсрамно покварена.

— Какво ще направите?

— Единственият начин да докажем невинността му, е да открием кои са били родителите ми.

— Малко е късно за това!

— Това е единствената ни надежда.

Джак леко се стъписа. Бяха доста отчаяни.

— Откъде ще започнете?

— С теб. Ти си бил в района на „Свети Джон в леса“ по времето, когато съм се родил.

— Тъй ли? — Джак не разбираше накъде клони Джонатан. — Живях в гората докато станах на единайсет и трябва да съм с около единайсет години по-голям от теб…

— Отец Филип казва, че те е срещнал с майка ти, Том Строителя и децата му, в деня, след като са ме намерили.

— Спомням си. Изядохме всичката храна на Филип. Умирахме от глад.

— Спомни си добре. Да си виждал някой с бебе или млада жена, която може да е била бременна някъде наоколо?

— Чакай малко. — Джак се озадачи. — Казваш ми, че са те намерили близо до „Свети Джон в леса“?

— Да… Не знаеше ли това?

Джак не можеше да повярва на ушите си.

— Не, не го знаех — отвърна той бавно. Последствията от това разкритие замаяха ума му. — Когато пристигнахме в Кингсбридж, ти вече беше тук и аз естествено допуснах, че са те намерили в гората наблизо. — Изведнъж изпита нужда да седне. Наблизо имаше купчина баластра и той се смъкна на нея.

— Добре, а видя ли някого в гората? — попита нетърпеливо Джонатан.

— О, да. Не знам как да ти го кажа, Джонатан.

Джонатан пребледня.

— Знаеш нещо за това, нали? Какво видя?

— Теб видях, Джонатан. Това видях.

Джонатан зяпна.

— Какво… Как?

— Беше призори. Бях излязъл да ловя патици. Чух плач. Намерих новородено бебе, увито в парче старо наметало. Лежеше до въглените на тлеещ огън.

Джонатан се втренчи в него.

— Нещо друго.

Джак кимна бавно.

— Бебето лежеше върху пресен гроб.

Джонатан преглътна.

— Майка ми?

Джак кимна.

Джонатан заплака, но продължи да разпитва:

— Какво направи?

— Повиках майка ми. Но докато се връщахме на мястото видях един свещеник, който яздеше дребно конче и носеше бебето.

— Франсис — промълви Джонатан задавено.

— Какво?

Той едва преглътна.

— Намерил ме е брата на отец Филип, Франсис, свещеникът.

— Какво е правил там?

— Отивал е да види Филип в „Свети Джон в леса“. Там ме е занесъл.

— Боже мой. — Джак зяпна високия монах със сълзите, стичащи се по страните му. „Още не си чул всичко, Джонатан“, помисли си той.

— Видя ли някой, който може да е бил баща ми? — попита помощник-приорът.

— Да — бавно отвърна Джак. — Знам кой беше.

— Кажи ми! — изшепна Джонатан.

— Том Строителя.

— Том Строителя? — Джонатан седна тежко на земята. — Том Строителя беше моят баща?

— Да. — Джак поклати глава в почуда. — Вече знам за кого ми напомняш. Двамата с него сте най-високите мъже, които съм срещал някога.

— Той винаги беше добър с мен, когато бях дете — промълви Джонатан замаян. — Често играеше с мен. Беше обичлив към мен. Виждах го толкова често, колкото и приор Филип. — Сълзите му потекоха несдържани. — Това беше баща ми. Моят баща. — Вдигна очи към Джак. — Защо ме е изоставил?

— Помислили са, че бездруго ще умреш. Нямали са мляко да ти дадат. Самите те умираха от глад, знам. Бяха на мили от всякакви хора. Не знаеха, че скитът е наблизо. Нямаха никаква храна, освен ряпа, а ряпата щеше да те убие.

— Обичали са ме все пак.

Джак видя пред очите си картината, все едно, че беше вчера: гаснещия огън, прясно изкопаната пръст на новия гроб, малкото розово бебче, махащо ръце и крачета, увито в старото сиво наметало. Тази трошица човещина бе израснала във високия мъж, който седеше на земята и плачеше пред него.

— О да, обичаха те.

— Как така никой не е проговорил за това?

— Том се срамуваше, естествено — отвърна Джак. — Майка ми трябва да го е знаела, а ние, децата, го долавяхме, мисля. Все едно, беше тема, за която не биваше да се говори. А и така и не свързахме онова бебе с тебе, разбира се.

— Том трябва да е направил връзката — каза Джонатан.

— Да.

— Чудя се защо така и не ме е взел при себе си.

— Майка ми го напусна много скоро след като дойдохме тук — отвърна Джак с тъжна усмивка. — Опърничава беше като Сали. Все едно, това означаваше, че Том ще трябва да намери дойка, която да се грижи за теб. Предполагам, че си е помислил: Защо да не оставя бебето в манастира? Там се грижеха добре за теб.

Джонатан кимна.

— Скъпия стар Джони Осем пенса, Бог да се смили над душата му.

— По този начин вероятно Том е можел да бъде по-близо до теб. Ти тичаше из манастирския двор по цял ден, а той работеше там. Ако те беше взел от приората и оставил вкъщи с дойка, всъщност щяхте да сте заедно по-кратко време. И допускам, че с годините, докато ти отрасваше като манастирското сираче и изглеждаше щастлив така, той все повече е чувствал, че е най-естествено да те остави там. Хората бездруго често даряват дете на Бога.

— През всичките тези години съм се чудил за родителите си — промълви Джонатан. Сърцето на Джак се сви от болка. — Опитвах се да си представя какви хора са били, молех Господа да ми даде да ги срещна, чудех се дали са ме обичали, питах се защо са ме оставили. Сега знам, че майка ми е умряла, докато ме е раждала, а баща ми е бил близо до мен през целия си живот. — Усмихна се през сълзи. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив.

Джак усети, че самият той е на път да заплаче. За да скрие смута си, каза:

— Приличаш на Том.

— Наистина ли? — Беше зарадван.

— Не помниш ли колко висок беше?

— Всички мъже ми бяха високи тогава.

— Имаше хубави черти, като теб. Добре изваяни. Ако си беше пуснал брада, някои хора щяха да се досетят.

— Помня деня, в който той умря — промълви Джонатан. — Гледахме дразненето на мечката. После се изкатерих на стената на канцела. Бях твърде уплашен, за да мога да сляза и се наложи той да се качи и да ме свали. После видях как дойдоха хората на Уилям. Той ме прибра в църковния двор. Тогава за последен път го видях жив.

— Помня това — рече Джак. — Гледах, когато той слезе с тебе на ръце.

— Той ми спаси живота — промълви Джонатан с почуда.

— А след това се погрижи за другите — допълни Джак.

— Наистина ме обичаше.

На Джак му хрумна нещо.

— Това ще е важно за делото на Филип, нали?

— Бях забравил за това. Да, разбира се. Боже Господи!

— Но имаме ли неопровержимо доказателство? — зачуди се Джак. — Аз видях бебето и свещеника, но не съм видял с очите си донасянето на бебето в скита.

— Франсис го е направил. Но Франсис е брат на Филип, тъй че свидетелството му е невалидно.

— В онази сутрин майка ми и Том се отделиха от нас — напрегна Джак паметта си. — Казаха, че ще идат да потърсят свещеника. Обзалагам се, че са отишли до скита, за да се уверят, че бебето е добре.

— Ако тя го каже пред съд, това наистина ще натежи — въодушеви се Джонатан.

— Филип я смята за вещица — подчерта Джак. — Дали ще й позволи да свидетелства?

— Бихме могли да го убедим. Но тя също го мрази. Дали ще свидетелства?

— Не знам — отвърна Джак. — Да я попитаме.

* * *

— Разврат и семейственост? — извика майката на Джак. — Филип? — И избухна в смях. — Това е повече от нелепо!

— Мамо, това е сериозно — каза Джак.

— Филип не би могъл да развратничи, дори да го пъхнеш в каца с три курви вътре. Няма да знае какво да прави!

Джонатан я гледаше притеснено.

— Приор Филип е в сериозна беда, колкото и да е нелепо обвинението.

— А защо да помагам на Филип? Нищо добро не ми е дал, само ми разби сърцето.

Джак се беше страхувал точно от това. Майка му така и не бе простила на Филип затова, че я раздели с Том.

— Филип направи същото и на мен, каквото и на теб. Щом аз мога да му простя, можеш и ти.

— Не съм от прощаващите.

— Не го прави заради Филип, тогава. Направи го заради мен. Искам да продължа строенето в Кингсбридж.

— Защо? Църквата е завършена.

— Иска ми се да съборя канцела на Том и да го пресъградя в новия стил.

— О, Боже…

— Майко. Филип е добър приор, а когато си отиде, ще го поеме Джонатан… ако дойдеш в Кингсбридж и кажеш истината пред съда.

— Мразя съдилищата — отвърна тя. — Никога нищо добро не идва оттам.

Беше влудяващо. Тя държеше ключа на делото на Филип: можеше да гарантира оправдаването му. Но беше упорита старица. Джак сериозно се уплаши, че няма да може да я убеди.

Реши да се опита да я склони с ужилване.

— Май ще е много дълъг път за годините ти — подхвърли той хитро. — Колко станаха вече — шейсет и осем ли?

— Шейсет и две, и не се опитвай да ме провокираш — сопна се тя. — По-здрава съм от тебе, момченце.

Би могло и да е вярно, каза си Джак. Косата й беше побеляла като сняг и лицето й бе силно набръчкано, но изумителните й златни очи виждаха все така добре: още щом видя Джонатан, беше разбрала кой е и рече:

— Е, няма нужда да ми казваш защо си тук. Разбрал си откъде си дошъл, нали? Боже Господи, висок си като баща си и си почти толкова едър.

И си беше също толкова независима и упорита като някога.

— Сали е като теб — каза Джак.

Остана доволна. Усмихна се.

— Нима? В какъв смисъл?

— С магарешкия си инат.

— Ха. — Майка му го погледна сърдито. — Значи ще е добре.

Джак реши, че ще е по-добре да помоли.

— Мамо, моля те… ела с нас в Кингсбридж и кажи истината.

— Не знам — отвърна тя.

— Искам да ви помоля нещо друго — каза Джонатан.

Джак се зачуди какво предстои. Боеше се Джонатан да не каже нещо, което да я настрои враждебно: беше лесно обидчива, особено що се отнася до духовници. Затаи дъх.

— Бихте ли могла да ми покажете къде е погребана майка ми? — запита Джонатан.

Джак въздъхна тихо. Нищо лошо нямаше в това. Всъщност, Джонатан едва ли можеше да измисли нещо, което повече да я умилостиви.

Тя веднага заряза презрителното си отношение и отвърна:

— Разбира се, че ще ти покажа. Напълно сигурна съм, че ще мога да намеря мястото.

Джак не беше склонен да губят време. Процесът щеше да започне утре сутринта, а ги чакаше дълъг път. Но усети, че е по-добре да остави съдбата да реши.

— Искаш ли да идем сега? — попита майка му Джонатан.

— Да, моля ви, ако е възможно.

— Добре.

Тя стана, взе една къса пелерина от заешка кожа и я метна на раменете си. Джак понечи да й каже, че ще й е много топло с това, но се сдържа: на старите хора винаги им беше по-студено.

Напуснаха пещерата с миризмата на спарени ябълки и дървесен дим, и се провряха през гъстите храсти, които я скриваха, за да излязат на слънцето. Майка му тръгна, без да се колебае. Джак и Джонатан развързаха конете си и поеха след нея. Налагаше се да ги водят, защото теренът бе твърде обрасъл за яздене. Джак забеляза, че майка му вървеше по-бавно от някога. Не беше толкова здрава, колкото се изкарваше.

Сам едва ли щеше да намери мястото. Някога можеше да си намери пътя из гората толкова лесно, колкото из Кингсбридж. Но в днешно време всяка полянка приличаше на всяка друга, също както къщите на Кингсбридж щяха да изглеждат едни и същи за пришълец. Майка му следваше плетеница от пътеки на дивеч из гъстата гора. От време на време Джак успяваше разпознае по някоя забележителност, свързана с някой спомен от детството: огромен стар дъб, в клоните на който някога бе намерил убежище от подивял глиган; леговище на диви зайци, осигурило му не един обяд; поточе с пъстърва, в което някога можеше набързо да налови риба. За известно време знаеше къде е, после се объркваше отново. Удивляваше го мисълта, че мястото, където някога се бе чувствал напълно у дома си, сега му изглеждаше съвсем чуждо, а поточетата и шубраците му се виждаха толкова безсмислени, колкото неговите сегменти и мостри изглеждаха за селяните. Ако изобщо се бе замислял в онези дни как щеше да се обърне животът му, предположенията му щяха да са безкрайно далече от истината.

Изминаха няколко мили. Беше топъл пролетен ден и Джак усети, че се изпотява, но майка му задържа заешката кожа на раменете си. Някъде следобеда тя се спря на една сенчеста поляна. Джак забеляза, че се е задъхала тежко и лицето й е посивяло. Крайно време беше да напусне гората и да дойде да живее с него и Алиена. Реши да положи голямо усилие, но да я убеди.

— Добре ли си? — попита я.

— Разбира се, че съм добре — сопна се тя. — Стигнахме.

Джак се озърна наоколо. Не можа да познае мястото.

— Това ли е? — запита Джонатан.

— Да — отговори му Елън.

— Къде е пътят? — запита я Джак.

— Ей там.

След като се ориентира според пътя, поляната започна да му изглежда позната. Заля го порой от спомени. Ето, там беше големият кестен: тогава беше с окапали листа и цялата земя под него бе покрита с конски кестени, но сега дървото цялото бе разцъфнало, с големи бели цветове като свещи по него. Цветът вече бе започнал да окапва и облак бели листенца току се понасяше надолу.

— Марта ми каза какво се е случило — заговори Джак. — Спрели са, защото майка ти не е могла да продължи повече. Том стъкмил огън и сварил малко ряпа за вечеря: нямало никакво месо. Майка ти те родила точно тук, на земята. Бил си напълно здрав, но нещо се объркало и тя умряла. — На няколко стъпки от основата на дървото земята беше леко издигната. — Виж — каза Джак. — Виждаш ли могилката?

Джонатан кимна. Лицето му беше изопнато от едва сдържано чувство.

— Това е гробът. — Докато Джак го казваше, от дървото закапа цвят и се разстла над могилката като килим от венчелистчета.

Джонатан коленичи до гроба и зареди молитва.

Джак стоеше до него смълчан. Спомни си как бе открил близките си в Шербург: беше изумително преживяване. Това, което Джонатан преживяваше сега, трябваше да е още по-силно.

Най-сетне Джонатан се изправи.

— Щом стана приор — зарече се той, — ще вдигна малък скит точно тук, с параклис и приют, тъй че в бъдеще на никой пътник в този участък на пътя да не му се налага да изкара студена зимна нощ под открито небе. Ще посветя приюта на паметта на майка ми. — Погледна Джак. — Едва ли знаете името й. Нали?

— Беше Агнес — промълви Елън. — Името на майка ти беше Агнес.



Епископ Уейлрън поднесе убедителна теза.

Започна с разказ пред съда за преждевременното развитие на Филип: манастирски иконом едва на двайсет и една години; игумен на скита „Свети Джон в леса“ на двайсет и три; приор на Кингсбридж на забележително ранната възраст двайсет и осем години. Постоянно изтъкваше младостта на Филип и успя да внуши, че има нещо арогантно у човек, приел рано такива отговорности. След това описа „Свети Джон в леса“, неговата отдалеченост и изолираност, и заговори за свободата и независимостта, с които е могъл да разполага неговият игумен.

— Кой може да се изненада — заяви той, — че след като пет години е бил буквално господар на себе си, с много бегли и повърхностни външни проверки, този неопитен, с гореща кръв млад мъж е имал дете?

Звучеше почти неопровержимо. Уейлрън беше възмутително убедителен. На Филип му се искаше да го удуши.

Уейлрън продължи с описание как Филип е довел със себе си Джонатан и Джони Осем пенса, когато дошъл в Кингсбридж. Монасите били стъписани, каза Уейлрън, когато новият им приор пристигнал с бебе и бебегледач. Това беше вярно. За миг Филип забрави за притеснението си и се наложи да потисне носталгичната си усмивка.

Филип си играл с Джонатан като момченце, преподавал му уроци, а по-късно бе направил момъка свой личен помощник, продължи Уейлрън, както би постъпил всеки мъж със собствения си син, само дето на монасите не беше позволено да имат синове.

— Джонатан се развиваше преждевременно, също като Филип — каза Уейлрън. — Когато почина Кътбърт Белоглавия, Филип направи Джонатан иконом, макар Джонатан да беше едва на двайсет и една. Нима нямаше никой друг, който да може да е иконом в този манастир с над сто монаси? Никой, освен едно момче на двайсет и една? Или Филип отдаде предпочитанието си на младежа от собствената му плът и кръв? Когато Милий отиде да стане приор в Гластънбъри, Филип направи Джонатан ковчежник. Той е на трийсет и четири. Той ли е най-мъдрият и най-благочестивият от всички монаси тук? Или просто е фаворитът на Филип?

Филип огледа съда. Провеждаше се в южния трансепт на катедралата Кингсбридж. Архидяконът седеше на голям и изящно резбован стол като на трон. Присъстваха всички хора на Уейлрън, както и монасите на Кингсбридж. Малко работа щеше да се върши в манастира, докато приорът му беше изправен на съд. Всеки важен духовник в графството беше тук, дори и някои низши епархийски свещеници. Имаше и представители на съседни диоцези. Цялата църковна общност на южна Англия очакваше тази присъда. Не ги интересуваше добродетелността на Филип или липсата на такава, разбира се: следяха последното изпитание на сила между приор Филип и епископ Уейлрън.

Когато Уейлрън седна, Филип положи клетвата и заразказва историята от онази зимна утрин преди толкова време. Започна с притесненията, причинявани от Питър от Уеърхам: искаше всички да разберат за предубежденията на Питър към него. След това призова Франсис да свидетелства как е намерено бебето.

Джонатан бе напуснал манастира, оставяйки бележка, че е по следите на нови сведения за произхода си. Джак също бе изчезнал, от което Филип бе заключил, че пътуването имаше нещо общо с майката на Джак, вещицата Елън, и че Джонатан го е било страх, че ако остане да обясни, Филип ще забрани това пътуване. Приорът не смяташе, че Елън ще има какво да добави към историята, разказана от Франсис.

Щом Франсис приключи, Филип заговори:

— Това бебе не беше мое — заяви той простичко. — Заклевам се, че не е мое, заклевам се в безсмъртната си душа. Никога не съм познавал плътски жена и оставам до ден-днешен в това състояние на непорочност, повелена ни от апостол Павел. Тъй че защо, пита лорд епископът, съм се отнасял с това бебе като със свое собствено?

Огледа мълчаливо слушателите си. Беше решил, че единственият му шанс е да каже истината и да се надява, че Бог ще проговори достатъчно гръмко, за да надвие духовната глухота на Питър.

— Когато бях на шест години, баща ми и майка ми умряха. Бяха убити от войниците на стария крал Хенри, в Уелс. Двамата с брат ми бяхме спасени от абата на един манастир наблизо и от него ден насетне за нас се грижеха монаси. Бях манастирски сирак. Знам какво е. Разбирам как сиракът копнее за майчина милувка, колкото и да обича братята, които се грижат за него. Знаех, че Джонатан ще се чувства неестествен, особен, незаконен. Изпитал бях сам това чувство на изолираност, усещането, че съм различен от всички други, защото всички те имат баща и майка, а аз — не. Като него бях изпитвал срам затова, че съм бреме за благотворителността на други хора. Чудил се бях какво не ми е наред, че да трябва да съм лишен от онова, което другите приемаха за даденост. Знаех, че щеше да мечтае нощем за топлата, благоуханна гръд и тихия глас на майка, която никога не е познавал, майка, която го е обичала дълбоко и изцяло.

Лицето на архидякон Питър бе като камък. Беше от най-лошия вид християни, осъзна Филип: изтъкваше всичко негативно, налагаше всяко запрещение, държеше на всички форми на отрицание и настояваше за строго наказание за всяко прегрешение. Но в същото време пренебрегваше Христовото състрадание, отхвърляше милостта на християнството, скандално нарушаваше етиката му на любовта и открито се надсмиваше над благите закони на Христа. Точно такива бяха фарисеите, помисли си той. Нищо чудно, че Господ предпочиташе да сяда на маса с митари и грешници.

Филип продължи, макар да разбираше със свито сърце, че каквото и да каже, то няма да прониже бронята на праведност на Питър.

— Никой не можеше да се грижи за това момче като мен, освен собствените му родители. А тях така и не можахме да намерим. Какъв по-ясен знак за Божията воля…

Замълча. Джонатан току-що бе влязъл в църквата, придружаван от Джак. А между двамата беше вещицата, майката на Джак.

Беше остаряла: косата й бе снежнобяла, а лицето дълбоко набръчкано. Но вървеше като кралица, с високо вдигната глава, странните й златисти очи блестяха предизвикателно. Филип бе твърде изненадан от появата й, за да протестира.

Съдът се смълча, щом тя влезе в трансепта и застана пред архидякон Питър. Заговори с глас, който прокънтя като тръба и отекна от високите прозорци на храма, съграден от сина й.

— Заклевам се във всичко свято, че Джонатан е синът на Том Строителя, моя покоен съпруг, и на първата му жена.

Множеството духовници зашумя смаяно. За известно време шумът бе толкова силен, че никой не можеше да се чуе. Филип беше напълно изумен. Зяпна в Елън с отворена уста. Том Строителя? Джонатан беше син на Том Строителя? Щом погледна Джонатан моментално осъзна, че е истина: приличаха си не само на ръст, но и на лице. Ако Джонатан носеше брада, щеше да е очеизбождащо.

Първата му реакция бе чувство за загуба. До този момент бе най-близкия до баща за Джонатан. Но Том бе истинският му баща и макар да беше мъртъв, разкритието променяше всичко. Филип не можеше повече да мисли за себе си тайно като за баща. Джонатан нямаше повече да се чувства като негов син. Джонатан вече бе синът на Том. Филип го беше изгубил.

Приорът седна тежко. Щом тълпата започна да затихва, Елън разказа историята как Джак чул плач и намерил новородено бебе. Филип слушаше замаян, докато тя разказваше как двамата с Том се скрили в храстите и гледали, когато Филип и монасите се завръщали от сутрешната си работа, заварвайки чакащия ги Франсис с новородено бебе, и как Джони Осем пенса се опитал да го нахрани с парцал, топнат във ведро с козе мляко.

Филип съвсем ясно си спомни колко заинтригуван бе младият Том, някъде ден по-късно, когато случайно се бяха срещнали и той му бе разказал за изоставеното бебе. Беше предположил, че интересът му е като на всеки състрадателен човек, чул трогателна история, но всъщност Том бе разпитвал за съдбата на собственото си дете.

После Филип си спомни колко обичлив беше Том към Джонатан в следващите години, когато бебето стана прощъпалник, а след това — палаво момче. Никой не беше забелязвал това: по онова време целият манастир се държеше с Джонатан като с домашно паленце, а Том прекарваше по цял ден в манастирския двор, тъй че поведението му бе напълно незабележимо. Но сега, докато връщаше спомените си назад, Филип разбираше, че вниманието, отделяно от Том към Джонатан, е било специално.

Щом Елън седна, Филип осъзна, че невинността му е доказана. Разкритията й бяха толкова съкрушителни, че почти бе забравил, че е на съд. Пред разказа й за раждане и смърт, отчаяние и надежда, стари тайни и трайна любов, въпросът за неговото целомъдрие изглеждаше съвсем тривиален. Не беше тривиален, разбира се: бъдещето на приората зависеше от него. А Елън бе отговорила на този въпрос толкова драматично, че изглеждаше невъзможно съдът да продължи повече. „Дори Питър от Уеърхам не би могъл да ме намери за виновен след такова свидетелство“, помисли си Филип. Уейлрън отново бе изгубил.

Уейлрън обаче не беше толкова готов да признае поражението си. Посочи обвиняващо с пръст към Елън.

— Твърдиш, че Том Строителя ти е казал, че бебето, донесено в скита, е негово.

— Да — отвърна предпазливо тя.

— Но другите двама души, които биха могли да потвърдят това — децата Алфред и Марта — не са ви придружили до манастира.

— Не.

— А Том е мъртъв. Тъй че имаме само твоята дума, че Том ти е казал това. Разказът ти не може да се потвърди.

— Колко потвърждения искаш? — викна тя разгорещено. — Джак видя изоставеното бебе. Франсис го взе. Двамата с Джак срещнахме Том, Алфред и Марта. Франсис отнесе бебето в скита. Двамата с Том гледахме сцената в манастира. Колко свидетели биха те задоволили?

— Не ти вярвам — заяви Уейлрън.

— Не ми вярваш ли? — възкликна Елън и Филип разбра, че е ядосана: дълбоко и страстно ядосана. — Ти не вярваш на мен? Ти, Уейлрън Бигод, за когото знам, че си клетвопрестъпник?

Какво, за Бога, предстоеше сега? Филип имаше предчувствие за катаклизъм. Уейлрън беше пребледнял. „Тук има нещо повече“, помисли си приорът. „Нещо, от което Уейлрън се страхува.“ Стомахът му изпърха от възбуда. Уейлрън изведнъж изглеждаше много уязвим.

Филип запита високо Елън:

— Откъде знаете, че епископът е клетвопрестъпник?

— Преди четирийсет и седем години, в същия този приорат, имаше един затворник на име Джак Шеърбърг — заяви Елън.

Уейлрън я прекъсна.

— Този съд не се интересува от събития, станали толкова отдавна.

— Напротив, интересува се — отвърна му Филип. — Обвинението срещу мен се отнася за приписван акт на разврат отпреди трийсет и пет години, милорд епископ. Вие поискахте да докажа невинността си. Сега съдът ще очаква същото и от вас. — Обърна се към Елън. — Продължете.

— Никой не знаеше защо е затворник, а най-малкото той самият. Но дойде моментът, когато той бе освободен и му дадоха скъпоценен потир, може би като възмездие за годините, през които беше несправедливо затворен. Той не искаше драгоценния потир, разбира се: нямаше никаква полза от него, а беше твърде скъп, за да се продаде на пазар. Остави го в старата катедрала тук, в Кингсбридж. Но скоро след това бе задържан — от Уейлрън Бигод, който бе тогава обикновен селски свещеник, низш, но с амбиции — и чашата мистериозно се появи отново в торбата на Джак. Джак Шеърбърг беше лъжливо обвинен в кражба на потира. Осъден по клетвите на трима души: Уейлрън Бигод, Пърси Хамли и приор Джеймс от Кингсбридж. И беше обесен.

Съдът затихна за миг стъписан, а после Филип запита:

— Как научи за всичко това?

— Аз бях единственият приятел на Джак Шеърбърг и той беше бащата на моя син, Джак Джаксън, майстора строител на тази катедрала.

Вдигна се врява. Уейлрън и Питър се опитваха да заговорят едновременно, но никой от двамата не бе чут от изумения ропот на събраните духовници. Бяха дошли за представление, но изобщо не очакваха това.

Най-сетне Питър успя да се наложи.

— Защо трима почитащи закона граждани биха скроили лъжливо обвинение срещу невинен чужденец? — попита той скептично.

— За изгода — отвърна Елън. — Уейлрън Бигод бе направен архидякон. На Пърси му бе дадено имението Хамли и още няколко села, и стана имотен човек. Не знам каква награда бе получена от приор Джеймс.

— Аз мога да отговоря на това — чу се нов глас.

Филип се озърна изумен: заговорилият беше Ремигий. Вече бе много над седемдесетте, белокос и имаше обичая да говори несвързано. Но сега, щом се изправи с помощта на тоягата, очите му блестяха и изражението му бе живо. Рядкост беше да го чуе човек да говори публично: след падението си и завръщането си в манастира бе живял кротък и смирен живот. Филип се зачуди какво предстои. Чия страна щеше да вземе Ремигий? Щеше ли да се домогне до последната възможност да промуши в гърба стария си враг?

— Аз мога да ви кажа каква награда получи приор Джеймс — заговори Ремигий. — На приората бяха дадени селата Нортуолд, Саутуолд и Хъндридейкър, а към тях и гората Олдийн.

Филип беше слисан. Възможно ли бе наистина старият приор да е дал лъжесвидетелство под клетва заради няколко си села?

— Приор Джеймс така и не беше добър стопанин — продължи Ремигий. — Приоратът бе затруднен и той помисли, че допълнителният доход ще ни помогне да се измъкнем. — Ремигий помълча за миг, след което добави язвително: — Донесе малко добро и много вреда. Доходът бе полезен за известно време, но приор Джеймс така и не възвърна самоуважението си.

Заслушан в Ремигий, Филип си спомни прегърбената покрусена фигура на стария приор и най-сетне разбра страданието му.

— Джеймс — продължи Ремигий, — всъщност лично не беше излъгал под клетва, защото се закле само, че потирът е собственост на приората. Но знаеше, че Джак Шеърбърг е невинен и все пак го премълча. Съжаляваше за това мълчание до края на живота си.

И още как, помисли си Филип. Подкупничеството бе ужасен грях за един монах. Свидетелството на Ремигий потвърждаваше разказа на Елън и изобличаваше Уейлрън.

Ремигий продължаваше да говори:

— Някои от по-старите тук днес ще си спомнят какво представляваше приоратът преди четирийсет години: занемарен, безпаричен, западнал, деморализиран. Беше така, защото бремето на вината тежеше над приора. На смъртния си одър той накрая изповяда греха си пред мен. Аз исках… — Ремигий прекъсна. Храмът бе затихнал в очакване. Старият мъж въздъхна и продължи: — Аз исках да заема поста му и да поправя щетите. Но Бог избра друг човек за тази задача. — Отново замълча и старческото му лице се сгърчи болезнено, докато се мъчеше да довърши. — Бих казал: Бог избра по-добър човек. — И се смъкна на мястото си.

Филип беше стъписан, смутен и изпълнен с благодарност. Двама стари врагове, Елън и Ремигий, го бяха спасили. Разкритията на тези стари тайни го караха да се чувства все едно, че бе живял с едно затворено око. Епископ Уейлрън беше посинял от гняв. Трябваше да се е чувствал сигурен, че е в безопасност след всичките тези години. Беше се надвесил над Питър и говореше в ухото на архидякона, докато публиката бръмчеше оживено.

Питър се изправи и викна:

— Тишина! — Храмът затихна. — Този съд се закрива!

— Чакайте малко! — Беше Джак Джаксън. — Не може така! — заговори разпалено. — Искам да знам защо!

Без да обърне внимание на Джак, Питър се отправи към вратата, водеща към портиците и Уейлрън го последва.

Джак тръгна след тях.

— Защо го направи? — извика той по Уейлрън. — Излъгахте под клетва и един човек умря — така ли ще излезете сега оттук без повече дума?

Уейлрън гледаше право напред пребледнял, стиснал устни, с едва сдържан гняв, изписан на лицето му. Докато излизаше през вратата, Джак изрева:

— Отговори ми, лъжлив, покварен, долен страхливецо! Защо уби баща ми?

Уейлрън излезе от църквата и вратата се затръшна зад него.

Осемнадесета глава

I

Писмото от крал Хенри пристигна, докато монасите бяха на катедрален съвет.

Джак бе построил голям нов катедрален съвет, за да побира сто и петдесет монаси — най-големия брой за един манастир в цяла Англия. Кръглата сграда имаше каменен сводест таван и стъпаловидни тераси, по които братята да сядат. Монашеските служители седяха на каменни пейки около стените, малко над нивото на останалите. А Филип и Джонатан имаха изваяни каменни тронове до стената срещу вратата.

Млад монах четеше седемнайсетата глава от „Правилото на Свети Бенедикт“.

— Шестото стъпало на смирение е достигнато, когато един монах е доволен от всичко, що е оскъдно и низше… — Филип осъзна, че не знаеше името на монаха, който четеше. Дали бе защото остаряваше, или защото манастирът бе толкова голям? — Седмото стъпало на смирение е достигнато, когато човек не само признава с езика си, че е най-долен и низш спрямо други, но и го вярва най-дълбоко в сърцето си.

Филип знаеше, че все още не бе достигнал до това стъпало на смирение. Беше постигнал много в своите шейсет и две години и го бе постигнал с кураж, решителност и използвайки мозъка си. И трябваше непрекъснато да си напомня, че същинската причина за успеха му бе, че се радваше на помощта на Господа, без Когото всичките му усилия щяха да са всуе.

До него Джонатан мърдаше неспокойно в стола си. Джонатан имаше още повече проблеми с добродетелта на смирението от Филип. Арогантността бе порокът на добрите водачи. Младият мъж бе готов да поеме приората веднага и беше нетърпелив. Беше говорил с Алиена и жадуваше да опита новите й земеделски техники като орането с коне и засяването на грах и овес върху част от оставената на угар земя. Беше съвсем същото като гледането на овце за вълна преди трийсет и пет години, помисли си Филип.

Знаеше, че трябва да отстъпи и да остави на Джонатан да се заеме с приората. Редно беше самият той да прекара сетните си години в молитва и размисъл. Често пъти бе препоръчвал същото на други. Но сега, когато вече бе достатъчно стар, за да се отдръпне, перспективата го ужасяваше. Живот в молитва и съзерцание щеше да го подлуди.

Само че Джонатан нямаше да чака вечно. Господ му беше дал уменията да ръководи голям манастир и той не смяташе да пропилява дарованията си. Беше посетил много абатства през годините и си бе създал добро впечатление накъде вървят. Скоро някой ден, щом починеше някой абат, монасите щяха да помолят Джонатан да се яви на избор и за Филип щеше да е трудно да му откаже позволение.

Младият монах, чието име Филип не можеше да си спомни, тъкмо довършваше главата, когато на вратата се почука и портиерът влезе. Брат Стивън, циркуиторът, го погледна намръщено: не биваше да безпокои монасите на катедралния съвет. Циркуиторът отговаряше за дисциплината и като всички такива мъже се придържаше строго към правилата.

Портиерът зашепна силно:

— Има пратеник от краля!

Филип се обърна към Джонатан.

— Ще се погрижиш, нали? — Пратеникът щеше да настои да връчи писмото на старши монашески служител. Джонатан излезе. Всички монаси си шепнеха. Филип заяви твърдо: — Ще продължим със заупокойната.

Докато започваха молитвите за мъртвите, той се замисли какво ли имаше да каже вторият крал Хенри на приората Кингсбридж. Едва ли щеше да е добра новина. Хенри беше скаран с Църквата от шест дълги години. Спорът бе започнал заради юрисдикцията на църковните съдилища, но упоритостта на краля и ревността на архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, бяха осуетили компромиса и противоречието се беше разраснало до криза. Бекет бе принуден да се оттегли в изгнание.

За жалост английската Църква не беше единодушна в подкрепата си към него. Епископи като Уейлрън взимаха страната на краля, за да си спечелят кралското благоволение. Само че папата оказваше натиск над Хенри да сключи мир с Бекет. Може би най-лошото последствие от целия спор бе в това, че нуждата на Хенри да спечели подкрепа в английската Църква даваше на алчни за власт епископи като Уейлрън още по-голямо влияние в кралския двор. Точно заради това на Филип едно писмо от краля му изглеждаше още по-злокобно от обичайното.

Джонатан се върна и му връчи веленов свитък, запечатан с восък, а върху восъка личеше знака на огромен кралски печат. Всички монаси го гледаха и приорът прецени, че ще е прекалено да ги моли да се съсредоточат над молитви за мъртви хора, когато държеше такова писмо в ръката си.

— Добре — рече той. — Ще продължим с молитвите по-късно. — Счупи печата и отвори писмото. Хвърли поглед на поздравлението, след което подаде писмото на Джонатан, чиито млади очи бяха по-добри. — Прочети ни го, моля.

След обичайните поздравления кралят пишеше:

— За нов епископ на Линкълн съм предложил Уейлрън Бигод, понастоящем епископ на Кингсбридж…

Гласът на Джонатан бе заглушен от възбуденото бръмчене. Филип поклати глава отвратен. Уейлрън беше загубил всякакво доверие на местна почва след разкритията на делото срещу Филип: невъзможно бе да продължи като епископ. Ето защо бе убедил краля да го предложи за епископ на Линкълн — едно от най-богатите епископства на света. Линкълн беше третият по важност диоцез в кралството след Кентърбъри и Йорк. Оттам имаше само една къса стъпка до архиепископския сан. Хенри може би дори подготвяше Уейлрън да заеме мястото на Томас Бекет. Мисълта за Уейлрън като архиепископ на Кентърбъри, оглавяващ английската Църква, бе толкова ужасяваща, че на Филип му призля от страх.

След като монасите се успокоиха, Джонатан продължи:

— … и съм препоръчал Дяконът и Катедралният съвет на Линкълн да го изберат.

Е, това поне беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, помисли си Филип. Една кралска препоръка беше почти заповед, но не съвсем: ако катедралният съвет на Линкълн застанеше срещу Уейлрън или имаха свой кандидат, щяха да създадат неприятности на краля. Кралят може би щеше да се наложи в крайна сметка, но въпросът не беше предрешен.

Джонатан продължи:

— Заповядвам на вас, Катедралния съвет на приората на Кингсбридж, да проведете избор за нов епископ на Кингсбридж и ви препоръчвам да изберете за епископ моя слуга Питър от Уеърхам, архидякон на Кентърбъри.

От събралите се монаси се надигнах възмутени викове. Арогантният, злобен и самонадеян архидякон Питър беше изборът на краля за нов епископ на Кингсбридж! Питър беше от същото тесто като Уейлрън. И двамата бяха искрено благочестиви и богобоязливи, но не притежаваха никакъв усет за собствената си погрешимост, тъй че гледаха на собствените си желания като на Божия воля и преследваха целите си с пълна безскрупулност. С Питър като епископ, животът на Джонатан като приор щеше да мине в борба за справедливост и благоприличие в графство, управлявано с железен юмрук от безсърдечен човек. А ако Уейлрън станеше архиепископ, нямаше да има никаква надежда за облекчение.

Филип си представи един дълъг тъмен век напред, като в най-лошия период на гражданската война, в който графове като Уилям вършат безнаказано каквото намерят за добре, докато нагли свещеници занемаряват паствата си и приоратът затъва отново в жалката сянка на прежното си величие. Мисълта го разгневи.

Не беше единственият ядосан. Стивън Циркуитора се изправи зачервен и викна с цяло гърло: „Това няма да го бъде!“, въпреки наложеното от Филип правило на катедралния съвет всички да говорят спокойно и кротко.

Монасите го подкрепиха шумно, но Джонатан доказа благоразумието си, като зададе съдбоносния въпрос:

— Какво можем да направим?

Дебелият Бърнард Магерника рече:

— Трябва да откажем на искането на краля!

Няколко монаси изразиха шумно съгласието си. Стивън предложи:

— Трябва да напишем на краля и да заявим, че ще изберем когото намерим за добре! — А след това добави смутено: — С Божието напътствие, естествено.

Джонатан отвърна:

— Не съм съгласен, че трябва да откажем така твърдо. Колкото по-бързо се опълчим на краля, толкова по-скоро ще си навлечем гнева му върху главите си.

— Джонатан е прав — намеси се Филип. — Човек, който губи битка със своя крал, може да бъде опростен, но човек, който печели такава битка, е обречен.

Стивън избухна:

— Но вие просто се предавате!

Филип беше притеснен и уплашен като всички останали, но трябваше да изглежда спокоен.

— Стивън, овладей се, моля те. Трябва да се борим против това ужасно назначение, разбира се. Но ще го правим внимателно и умно, като отбягваме винаги открито противопоставяне.

— Но какво ще правим? — попита Стивън.

— Не знам още — отвърна Филип. Беше отпаднал духом в началото, но започваше да се чувства готов за борба. Водил беше тази битка непрекъснато, през целия си живот. Беше я водил тук, в приората, когато надви Ремигий и стана приор. Беше я водил в графството срещу Уилям Хамли и Уейлрън Бигод. И сега щеше да я води за Англия. Щеше да воюва с краля.

— Мисля, че трябва да отида до Франция — заяви той. — Да се видя с архиепископ Томас Бекет.



При всяка друга криза в своя живот, Филип бе успявал да излезе с план. Всеки път, щом той самият или приоратът му, или градът му се окажеха заплашени от силите на беззаконието и диващината, беше измислял някаква форма на отбрана или контраатака. Невинаги бе сигурен в успеха, но никога не беше в пълно неведение какво да прави. До този момент.

Все още беше объркан, когато пристигна в град Сенс, югоизточно от Париж в кралството на Франция.

Катедралата на Сенс бе най-широкото здание, което бе виждал някога. Нефът трябваше да е петдесет стъпки широк. В сравнение с катедралата на Кингсбридж, Сенс създаваше впечатление по-скоро за пространство, отколкото за светлина.

Докато пътуваше през Франция, за първи път в живота си осъзна, че на света съществува далеч по-голямо разнообразие от църкви, отколкото си бе представял преди и разбра преломното въздействие, което пътуването бе оказало върху мисленето на Джак Джаксън. Когато мина през Париж, Филип се постара да посети абатската църква Сен Дени и видя откъде бе взел Джак някои от идеите си. Видял беше също тъй две църкви с висящи контрафорси като тези в Кингсбридж: явно и други майстори зидари се бяха изправяли пред същите проблеми като Джак и бяха стигнали до същото решение.

Филип се отби да отдаде почитанията си на архиепископа на Сенс, Уилям Уайтхендс, интелигентен млад духовник, племенник на покойния крал Стивън. Архиепископ Уилям го покани на обяд. Филип бе поласкан, но отклони поканата: бил беше целия този дълъг път, за да се види с Томас Бекет и сега, когато бе толкова близо, изпитваше нетърпение. След като присъства на литургията в катедралата, продължи по течението на река Йон на север от града.

Пътуваше леко като за приор на един от най-богатите манастири в Англия: взел беше със себе си само двама войници за охрана, млад монах на име Майкъл Бристол за помощник и товарен кон със свещени книги в дисагите, преписани и красиво илюстрирани в скрипториума на Кингсбридж. Тях бе подготвил за дарове за абатите и епископите, които навестяваше по време на пътуването си. Скъпите книги се оказваха впечатляващ подарък и влизаха в рязък контраст със скромния му антураж. Беше съзнателно. Искаше да внуши на хората уважение към приората, а не към приора.

Извън северната порта на Сенс, на една слънчева морава край реката намери достопочтеното абатство Сен Коломб, където в последните три години живееше архиепископ Томас. Един от свещенослужителите го поздрави топло, нареди на слугите да се погрижат за конете и багажа му и го вкара в къщата за гости, където бе отседнал архиепископът. На Филип му хрумна, че изгнаниците трябваше да се радват, че посрещат гости от дома не само по сантиментални причини, а и защото беше знак на подкрепа.

Поднесоха храна и вино на Филип и помощника му, а после им представиха домакинството на Томас. Всичките му хора бяха свещенослужители, предимно млади и — както Филип забеляза — доста умни. Много скоро Майкъл вече спореше с един от тях по преосъществяването на хляба и виното в плътта и кръвта Христови в Евхаристията. Филип отпиваше от чашата си с вино и слушаше, без да взима участие. По някое време един свещениците се обърна към него:

— Каква е вашата гледна точка, отец Филип? Все още нищо не сте казал.

Филип се усмихна.

— Заплетените теологични въпроси са най-малкият ми проблем.

— Защо?

— Защото ще бъдат разрешени в бъдното, а междувременно могат да бъдат безопасно оставени настрана.

— Добре казано! — намеси се нов глас. Филип вдигна очи и видя архиепископ Томас Бекет.

Мигновено усети, че е в компанията на забележителен човек. Томас беше висок, строен и изключително красив, с широко чело, светли очи, бяла кожа и тъмна коса. Беше с около десет години по-млад от Филип, на около петдесет или петдесет и една. Въпреки несгодите си имаше живо, ведро изражение. Беше много притегателна личност, оцени Филип мигновено, и това отчасти обясняваше забележителното му издигане от низше потекло.

Филип коленичи и целуна ръката му.

— Толкова се радвам да се запозная с вас! — поздрави го Томас. — Винаги съм чакал да навестя Кингсбридж — толкова много съм слушал за вашия приорат и възхитителната нова катедрала.

Филип бе очарован и поласкан. Отвърна:

— Дошъл съм да се видя с вас, защото всичко, което сме постигнали, е подложено на изпитание от краля.

— Искам да чуя всичко за това, веднага — каза Томас. — Елате в стаята ми.

Обърна се и излезе.

Филип го последва, зарадван и същевременно притеснен.

Томас го отведе в по-малка стая. Имаше скъпо легло от кожа и дърво, застлано с тънки ленени чаршафи и везана покривка, но Филип видя също така тънка постелка, навита на руло в ъгъла и си спомни приказките, че Томас никога не използва луксозните мебели, предлагани му от домакините. Спомни си своето уютно легло в Кингсбридж и го жегна чувства за вина, че дреме в удобство, докато архиепископът на цяла Англия спи на пода.

— Като стана дума за катедрали — заговори Томас, — какво мислите за Сенс?

— Удивителна е — отвърна Филип. — Кой е майсторът строител?

— Уилям от Сенс. Надявам се да го привлека в Кентърбъри някой ден. Седнете. Разкажете ми какво става в Кингсбридж.

Филип му разказа за епископ Уейлрън и архидякон Питър. Томас изглеждаше дълбоко заинтригуван и зададе няколко проницателни въпроса. Освен чара си притежаваше и остър ум. Нужни му бяха и двете, за да се издигне до сан, от който да може да обезсилва волята на един от най-силните крале, които Англия бе имала някога. Според мълвата, под архиепископското расо Томас носеше груба власеница. А под красивата външност, напомни си Филип, се криеше желязна воля.

Щом разказът му свърши, Томас го погледна мрачно и заяви:

— Това не може да се допусне.

— Наистина. — Твърдият тон на Томас беше окуражаващ. — Можете ли да го спрете?

— Само ако бъда възстановен в Кентърбъри.

Не на този отговор се беше надявал Филип.

— Но не можете ли да напишете на папата, още сега?

— Ще го направя. Днес. Папата няма да признае Питър за архиепископ на Кингсбридж, обещавам ви. Но не можем да го спрем да се настани в епископския палат. И не можем да назначим друг.

Филип бе стъписан и обезсърчен от категоричността на Томас. През целия път дотук бе подхранвал надеждата, че Томас ще стори онова, което за него бе непосилно и че ще измисли начин да обезсили кроежите на Уейлрън. Но гениалният Томас също бе затруднен. Единственото, което можеше да предложи, бе надеждата, че ще бъде възстановен в Кентърбъри. Тогава, разбира се, щеше да има властта да наложи вето над епископските назначения. Филип попита унило:

— Има ли някаква надежда да се върнете скоро?

— Някаква, да. Стига да сте оптимист — отвърна Томас. — Папата е съставил мирен договор и настоява аз и Хенри да се съгласим с него. Условията са приемливи за мен: договорът ми дава онова, което отстоявах. Хенри заявява, че е приемлив за него. Настоял съм той да демонстрира искреността си, като ми даде целувката на мира. Той отказва. — Докато говореше, гласът на Томас се промени. Естественото повишаване и спадане на тона в разговора се изравни и стана настойчиво монотонен. Цялата живост се стопи от лицето му и той придоби облика на свещеник, изнасящ проповед за себеотрицанието пред безразсъдно паство. Филип прочете на лицето му упоритостта и гордостта, които му бяха давали сила за борба през всичките тези години. — Отказът на краля от целувката на мира е знак, че възнамерява да ме подлъже да се върна в Англия и след това да се отрече от условията на споразумението.

Филип кимна. Целувката на мира, която бе част от ритуала на литургията, бе символът на доверие и никой договор, от брачен до мирен, не беше пълен без нея.

— Какво мога да направя аз? — отправи той въпрос, колкото към Томас, толкова и към себе си.

— Върни се в Англия и подеми кампания за мен — каза Томас. — Напиши писма до своите колеги приори и абати. Прати делегация от Кингсбридж до папата. Направи петиция пред краля. Изнасяй проповеди в прочутата си катедрала и кажи на хората от графството, че техният най-висш духовник е пропъден от техния крал.

Филип кимна. Нищо такова нямаше да направи. Томас му казваше да се влее в съпротивата против краля. Това можеше да укрепи донякъде духа на архиепископа, но нямаше да донесе нищо за Кингсбридж.

Имаше по-добра идея. Щом Хенри и Томас бяха толкова близки, може би нямаше да е чак толкова трудно да бъдат тласнати един към друг. Може би тук би могло нещо да се постигне. Идеята възбуди оптимизма му. Вероятността беше нищожна, но нямаше какво да губи.

В края на краищата спореха само за една целувка.



Филип беше потресен, когато видя колко се е състарил брат му.

Косата на Франсис бе посивяла, имаше торбички под очите си и кожата на лицето му изглеждаше изсушена. Само че беше на шейсет години, тъй че може би не бе изненадващо. И изглеждаше бодър, с весели очи.

Филип осъзна, че това, което го притеснява, бе собствената му старост. Както винаги мислеше за нея винаги щом видеше колко се е състарил брат му. Не беше се поглеждал в огледало от години. Зачуди се дали и той има торбички под очите. Опипа лицето си. Трудно беше да се разбере.

— Как се работи с Хенри? — попита той, любопитен като всеки друг да узнае що за хора бяха кралете насаме.

— По-добре, отколкото с Мод — отвърна Франсис. — Тя беше по-умна, но по-коварна. Хенри е много открит. Винаги знаеш какво мисли.

Седяха в църковния двор на един манастир в Баю, където Филип беше отседнал. Дворът на Хенри се бе настанил наблизо. Франсис все още работеше за Хенри, както през всичките изминали двайсет години. Вече ръководеше кралския архив — службата, където се пишеха всички кралски писма и едикти. Беше важен и влиятелен пост.

— Открит ли? — каза Филип. — Хенри? Архиепископ Томас не мисли така.

— Поредна голяма грешка в преценката на Томас — отвърна Франсис презрително.

Филип сметна, че Франсис не биваше да е толкова пренебрежителен към архиепископа.

— Томас е велик човек.

— Томас иска да е крал — сряза го Франсис.

— А Хенри изглежда иска да е архиепископ — не остана длъжен Филип.

За миг двамата се изгледаха сърдито. След като и те вече бяха успели да се ядосат един на друг, не беше изненадващо, че Хенри и Томас се караха така настървено, реши приорът. Усмихна се и каза:

— Добре, ние поне не би трябвало да се караме за това.

Изражението на Франсис омекна.

— Не бива, разбира се. Не забравяй, този спор ми тормози живота вече шест години, не мога да съм толкова отчужден като теб.

Филип кимна.

— Но защо Хенри не иска да приеме мирния план на папата?

— Ще го приеме — отвърна Франсис. — На косъм сме от помирението. Но Томас иска повече. Настоява за целувката на мира.

— Но ако кралят е искрен, би трябвало да даде целувката на мира като гаранция?

Франсис повиши глас.

— Не е в плана!

— Но защо да не я даде все пак? — възрази Филип.

Франсис въздъхна.

— Би го направил с радост. Но веднъж се закле публично, че никога няма да даде на Томас целувката на мира.

— Много крале са нарушавали клетви.

— Слаби крале. Хенри няма да се отметне от публична клетва. Точно това го отличава от немощния крал Стивън.

— В такъв случай Църквата може би не бива да го увещава в обратното — отстъпи с неохота Филип.

— Тогава защо Томас толкова настоява за целувката? — попита раздразнено Франсис.

— Защото не вярва на Хенри. Какво би спряло Хенри да пренебрегне споразумението? Какво би могъл Томас да направи тогава? Отново да иде в изгнание? Поддръжниците му бяха верни, но са уморени. Томас не може да преживее отново всичко това. Тъй че преди да отстъпи, трябва да има железни гаранции.

Франсис поклати тъжно глава.

— Само че вече всичко това се превърна във въпрос на гордост. Знам, че Хенри няма никакво намерение да лъже Томас. Но не иска да бъде принуждаван. Мрази да се чувства принуден.

— Същото е и с Томас, мисля — рече Филип. — Поискал е този жест и не може да отстъпи. — Поклати уморено глава. Мислил бе, че Франсис може би ще предложи начин двамата мъже да бъдат помирени, но задачата изглеждаше неизпълнима.

— Иронията във всичко това е, че Хенри с радост би целунал Томас след помирението — каза Франсис. — Просто не иска да го приеме като предварително условие.

— Той ли го каза това? — попита Филип.

— Да.

— Но това променя всичко! — възкликна Филип. — Какво точно каза той?

— Каза: „По устата ще го целуна, краката ще му целуна и ще изслушам литургията му, но след като се върне.“ Лично го чух.

— Ще кажа това на Томас.

— Смяташ ли, че би могъл да го приеме? — попита Франсис възбудено.

— Не знам. — Филип не смееше да се надява. — Изглежда толкова дребно отстъпление. Получава целувката — просто малко по-късно, отколкото я искаше.

— И за Хенри е също толкова дребно отстъпление — каза Франсис въодушевено. — Дава целувката, но доброволно, а не по принуда. Боже мой, може и да се получи.

— Биха могли да се помирят в Кентърбъри. Цялото споразумение може да се обяви предварително, тъй че никой от тях да не може нищо да промени в последния момент. Томас би могъл да изнесе литургия, а Хенри би могъл да му даде целувката там, в катедралата.

„И тогава Томас би могъл да осуети плановете на Уейлрън“, помисли си Филип.

— Ще предложа това на краля — заяви Франсис.

— И аз на Томас.

Манастирската камбана прокънтя. Двамата братя станаха.

— Бъди убедителен — предупреди Филип. — Ако това стане, Томас може да се върне в Кентърбъри… а ако Томас се върне, с Уейлрън Бигод е свършено.



Срещнаха се на хубава морава край една река на границата между Нормандия и кралство Франция, недалече от градовете Фретевал и Виви-льо-Рей. Крал Хенри вече бе там с антуража си, когато Томас пристигна с архиепископ Уилямс от Сенс. Филип, в свитата на Томас, зърна брат си Франсис с краля в другия край на полето.

Хенри и Томас бяха стигнали до споразумение — поне на думи.

И двамата бяха приели компромиса, според който целувката на мира щеше да се даде на помирителна литургия, след като Бекет се върне в Англия. Само че примирието щеше да се сключи едва след като двамата се срещнеха.

Томас подкара коня си към средата на моравата, оставяйки хората си назад и Хенри направи същото, докато всички ги гледаха със затаен дъх.

Говориха часове.

Никой друг не можеше да чуе какво си казват, но всеки можеше да се досети. Говореха за оскърбленията на Хенри срещу Църквата, за начина, по който английските епископи се бяха опълчили на Томас, за спорната Конституция на Кларендън, за изгнанието на Томас, за ролята на папата… Първоначално Филип бе уплашен, че ще се скарат горчиво и ще се разделят като още по-големи врагове. И преди бяха стигали до разбирателство и се бяха срещали така, а после нещо беше възниквало, някакъв въпрос, засягащ гордостта на единия или на двамата, тъй че си бяха разменяли груби думи и се бяха разделяли кипнали, като всеки обвиняваше непримиримостта на другия. Но колкото повече си говореха, толкова по-голям оптимизъм обземаше Филип. Ако един от двамата бе готов да избухне, със сигурност щеше да се е случило по-рано.

Горещият летен следобед започна да захлажда и сенките на брястовете отвъд реката се издължиха. Напрежението бе непоносимо.

Тогава най-сетне нещо се случи. Томас се раздвижи.

Щеше ли да си тръгне? Не. Томас слизаше от коня си. Какво означаваше това? Филип загледа със затаен дъх. Томас слезе от коня си, приближи се към Хенри и коленичи в нозете на краля.

Кралят слезе и прегърна Томас.

Придворните от двете страни завикаха възторжено и замятаха шапки във въздуха.

Филип усети сълзите, бликнали от очите му. Конфликтът бе разрешен — с разум и добра воля. Така трябваше да бъде.

Може би това бе поличба за бъдещето.

II

Беше денят на Коледа и кралят беше гневен.

Уилям Хамли беше уплашен. Беше познавал само една личност с толкова избухлив нрав като на крал Хенри и това беше майка му. Хенри беше ужасяващ почти като нея. Бездруго беше плашещ мъж, с широките си рамене, яката си гръд и огромната си глава. Но когато се разгневеше, синкавосивите му очи се наливаха с кръв, луничавото му лице почервеняваше и обичайната му нервност преминаваше в яростно крачене на пленена мечка.

Намираха се в Бур ле Роа, ловно имение на Хенри в един парк близо до крайбрежието на Нормандия. Кралят уж трябваше да е щастлив. Обичаше лова повече от всичко друго на света и това бе едно от любимите му места. Но беше гневен. И причината бе архиепископ Томас от Кентърбъри.

— Томас, Томас, Томас! Само това чувам от противните прелати! Томас прави това, Томас прави онова, Томас те оскърби, Томас беше несправедлив към теб. До гуша ми дойде от Томас!

Уилям огледа крадешком лицата на графовете, епископите и други видни особи около коледната трапеза в голямата зала. Повечето от тях изглеждаха притеснени. Само на едно лице се беше изписало задоволство: Уейлрън Бигод.

Уейлрън беше предсказал, че Хенри скоро отново ще се скара с Томас. Томас бе спечелил прекалено решително, обясни той. Папският мирен план бил принудил краля да отстъпи твърде много и щяло да има нови напрежения, когато Томас се опитал да пожъне плодовете на кралските обещания. Но Уейлрън не просто беше седял и чакал да види какво ще стане: беше се потрудил здраво да се сбъдне предсказанието му. С помощта на Уилям, Уейлрън постоянно донасяше на Хенри оплаквания от това, което вършеше Томас след завръщането си в Англия: обикалянето из провинцията с армия рицари, посещения на привържениците му и подготвяне на всевъзможни изменнически планове, както и наказване на духовници, които бяха подкрепяли краля по време на изгнанието. Уейлрън доукрасяваше тези съобщения, преди да ги предаде на краля, но имаше известна истина във всичко, което казваше. Само че подклаждаше пламъците на огън, който вече се бе разгорял добре. Всички, които бяха изоставили Томас през шестте години на спора и сега живееха в страх от възмездие, бяха склонни да го злепоставят пред краля.

Тъй че Уейлрън изглеждаше щастлив, докато Хенри се гневеше. И с пълно основание. Той щеше да пострада повече от всеки друг от завръщането на Томас. Архиепископът бе отказал да утвърди назначението на Уейлрън за епископ на Линкълн. При все това бе посочил свой избраник за епископ на Кингсбридж: приор Филип. Ако Томас се наложеше, Уейлрън щеше да загуби Кингсбридж, но нямаше да спечели Линкълн. Щеше да бъде съсипан.

Положението на самия Уилям също щеше да пострада. С Алиена, която действаше от името на графа, с отстранения Уейлрън, с Филип за епископ и несъмнено с Джонатан за приор на Кингсбридж, Уилям щеше да е изолиран, без нито един съюзник в графството. Заради това се бе присъединил към Уейлрън в кралския двор и сътрудничеше в подронването на крехкото съгласие между крал Хенри и архиепископ Томас.

Никой не беше ял много от лебедите, гъските, пауните и патиците на масата. Уилям, който обикновено ядеше и пиеше с охота, хапваше залъци хляб и отпиваше посет, питие от мляко, бира, яйца и индийско орехче, за да успокои вгорчения си стомах.

Поредният повод за гнева на Хенри бе новината, че Томас е пратил делегация в Тур, където се намираше папа Александър, за да се оплаче, че Хенри не е спазил своята част от мирния договор. Един от по-старите съветници на краля, Енжуге де Бохун, каза:

— Няма да има никакъв мир, докато не заповядате Томас да бъде екзекутиран.

Уилям се стъписа.

Хенри изрева:

— Точно така!

За Уилям беше ясно, че Хенри е приел репликата по-скоро като израз на песимизъм, отколкото като сериозно предложение. Но имаше чувството, че Енжуге все пак не го казва току-така.

Уилям Малвоазин подхвърли небрежно:

— Когато бях в Рим, на връщане от Йерусалим чух да разправят как един папа е бил екзекутиран заради непоносима безочливост. Проклет да съм, ако мога да се сетя за името му вече.

Архиепископът на Йорк се намеси:

— Изглежда нищо друго не може да се направи с Томас. Докато той е жив, ще подклажда размирици в страната и в чужбина.

За Уилям думите на тези трима държавници прозвучаха като предварително съгласувани. Озърна се към Уейлрън. В този момент Уейлрън заговори:

— Определено няма смисъл да се апелира към чувството на Томас за благоприличие…

— Млъкнете всички! — изрева кралят. — Достатъчно чух! Само хленчите — кога ще си размърдате задниците и ще направите нещо? — Отпи глътка от ейла в бокала си. — Тази бира има вкус на пикня! — ревна той побеснял. Избута стола си назад и докато всички останали побързаха да станат, той се изправи и с гневни крачки напусна залата.

Уейлрън наруши настъпилата тревожна тишина:

— Посланието едва ли можеше да е по-ясно, ваши благородия. Трябва да се размърдаме и да предприемем нещо с Томас.

Уилям Мандевил, графът на Есекс, предложи:

— Мисля, че наша делегация трябва да иде да се види с Томас и да го вкара в пътя.

— И какво ще направите, ако той откаже да се вслуша в разума? — запита Уейлрън.

— Мисля, че трябва да го арестуваме в името на краля.

Няколко души заговориха едновременно. Събранието се накъса на малки групи. Мъжете около графа на Есекс заобсъждаха делегацията си до Кентърбъри. Уилям видя, че Уейлрън говори с двама-трима по-млади рицари. Уейлрън засече погледа му и го подкани с жест към тях.

— Делегацията на Уилям Мандевил няма да направи нищо — заговори Уейлрън. — Томас може да се справи с тях с едната си ръка вързана зад гърба.

Реджиналд Фицърс го погледна твърдо и заяви:

— Според някои от нас е време за по-сурови мерки.

— Какво имате предвид?

— Чухте какво каза Енжуге.

Ричард ле Брет, около осемнайсетгодишно момче, избълва:

— Екзекуция.

Думата вледени сърцето на Уилям. Сериозно беше, значи. Зяпна в Уейлрън.

— Ще поискате ли благословията на краля?

Отговори му Реджиналд:

— Невъзможно. Той не може предварително да одобри нещо такова. — И се усмихна злобно. — Но може след това да възнагради верните си слуги.

— Е, Уилям — каза младият Ричард, — с нас ли си?

— Не съм сигурен — отвърна той. Чувстваше се едновременно възбуден и уплашен. — Ще трябва да помисля.

— Няма време за мислене — сряза го Реджиналд. — Ще трябва да тръгнем веднага. Трябва да стигнем в Кентърбъри преди Уилям Мандевил, иначе неговата група ще ни попречи.

Уейлрън се обърна към Уилям:

— Трябва им по-възрастен човек с тях, да ги води и да планира операцията.

Уилям беше убийствено склонен да се съгласи. Не само щеше да реши проблемите си, ами и кралят вероятно щеше да му даде графство в отплата.

— Но убийството на архиепископ трябва да е ужасен грях!

— Не се притеснявай — успокои го Уейлрън. — Ще ти дам опрощение.

* * *

Тежестта на това, което предстоеше да извършат, надвисна като гръмоносен облак над Уилям, докато групата убийци пътуваше към Англия. За нищо друго не можеше да мисли. Не можеше нито да яде, нито да спи. Действаше объркано и говореше разсеяно. Докато корабът стигна в Дувър, вече бе готов да се откаже от замисъла.

Стигнаха до замъка Салтууд в Кент три дни след Коледа, вечерта в понеделник. Замъкът бе на архиепископа на Кентърбъри, но по време на изгнаничеството беше зает от Ранулф де Брок, който бе отказал да го върне. Всъщност едно от оплакванията на Томас до папата бе, че крал Хенри не е успял да му върне замъка.

Ранулф вдъхна нова увереност на Уилям.

Де Борк беше опустошил Кент в отсъствието на архиепископа, облагодетелстван от липсата на власт също като Уилям преди години и бе готов на всичко, за да запази свободата си да прави каквото намери за добре. Беше въодушевен от плана за убийството, прие с охота да участва в него и веднага започна с жар да обсъжда подробностите. Деловият му подход разпръсна суеверния страх, който бе замъглил погледа на Уилям Хамли и той отново си представи какво би било отново да стане граф, без никой да му казва какво да прави.

Останаха будни през по-голямата част от нощта, за да обмислят операцията. Ранулф начерта план на катедралния двор и архиепископския палат, като надраска масата с ножа си. Монашеските помещения бяха в северната страна на църквата, което бе необичайно — обикновено се намираха в южната, като в Кингсбридж. Архиепископският палат бе прикрепен към северозападния ъгъл на храма. Входът към него бе откъм кухненския двор. Докато разчертаваше плана, Ранулф прати конници до гарнизоните си в Дувър, Рочестър и Блечингли, със заповед до рицарите си да го срещнат на пътя за Кентърбъри на заранта. Към зазоряване заговорниците си легнаха, за да дремнат за час-два.

Краката на Уилям го горяха като огън от дългия път. Надяваше се това да е последната военна операция, която щеше да върши повече. Скоро бе вече на петдесет и пет, ако сметките му бяха верни и ставаше твърде стар за военни действия.

Въпреки умората си и окуражителното влияние на Ранулф, все пак не можа да заспи. Идеята за убийство на архиепископ бе твърде ужасяваща, макар вече да бе получил опрощение за греха си. Боеше се, че ако заспи щеше да има кошмари.

Бяха замислили добър план за нападение. Щеше да се обърка, разбира се: винаги нещо се объркваше. Важното бе да е достатъчно гъвкав, за да се пригоди към неочакваното. Но каквото и да се случеше, нямаше да е много трудно за група закалени в бой мъже да надвият шепа изнежени монаси.

В стаята с прозорци-амбразури се процеди смътната светлина на сива зимна утрин. След малко Уилям стана. Опита се да каже молитвите си, но не можа.

Другите също станаха рано. Закусиха заедно в залата. Освен Уилям и Ранулф тук бяха Реджиналд Фицърс, когото Уилям бе направил водач на щурмуващата група, Ричард ле Брет — младокът, Уилям Трейси — най-старият и Хю Морвил — най-старшият по ранг.

Навлякоха броните си и поеха на конете на Ранулф. Беше хапливо студен ден и небето бе мрачно, с ниски сиви облаци, сякаш се канеше да завали сняг. Хванаха по стария път, наречен Стоун стрийт. След като пътуваха около два часа и половина, към тях се присъединиха още няколко рицари.

Главният им сборен пункт беше абатството „Свети Августин“, което се намираше извън града. Абатът беше стар враг на Томас, както го бе уверил Ранулф, но Уилям все пак реши да му каже, че са дошли да арестуват Томас, не да го убият. Щяха да се придържат към този претекст до последния момент: никой не трябваше да знае истинската цел на операцията, освен самия Уилям, Ранулф и четиримата рицари, прехвърлили се от Франция.

Стигнаха до абатството по обед. Мъжете, призовани от Ранулф, чакаха. Абатът им даде обяд. Виното му беше много добро и всички пиха много. Ранулф разясни задачите на войниците, които щяха да обкръжат катедралния двор и да предотвратят всеки опит някой да се измъкне.

Уилям непрекъснато трепереше, дори когато застана до огъня в къщата за гости. Трябваше да е проста операция, но наказанието за провал щеше да е смърт. Кралят щеше да измисли как да оправдае убийството на Томас, но изобщо нямаше да подкрепи опит за убийство: щеше да се наложи да отрече, че изобщо е знаел за това и да обеси извършителите. Уилям беше обесил много хора като шериф на Шайринг, но мисълта как собственото му тяло се люшва в края на въжето го караше да трепери неудържимо.

Насочи ума си към мисълта за графството, което можеше да очаква като награда за успеха. Щеше да е хубаво отново да е граф на стари години, вдъхващ почит и страхопочитание, без никой да посмее да му се опълчи. Може би братът на Алиена, Ричард, щеше да умре в Светите земи и крал Хенри да му даде отново старите имения. Мисълта го стопли повече от огъня.

Когато напуснаха абатството, вече представляваха малка армия. Все пак влязоха в Кентърбъри без затруднения. Ранулф бе държал под властта си тази част от страната шест години и все още не я бе отстъпил. Имаше повече влияние от Томас, което несъмнено бе причината архиепископът така горчиво да се оплаква на папата. Още щом влязоха вътре, войниците се разпръснаха около катедралния двор и блокираха всички изходи.

Операцията бе започнала. До този момент теоретично все още бе възможно всичко да бъде отменено, без никакви вреди. Но сега, разбра Уилям и потръпна от страх, зарът бе хвърлен.

Остави Ранулф да командва блокадата, като задържа при себе си малка група рицари и войници. Повечето рицари постави в къщата срещу главния портал на катедралния двор. После отиде до портата с останалите. Реджиналд Фицърс влезе с другите трима заговорници в кухненския двор все едно, че са официални гости, а не въоръжени натрапници. Но изтича до караулната и задържа изплашения портиер, заплашвайки го с върха на меча си.

Щурмът беше в ход.

Със свито сърце Уилям заповяда на войниците да вържат портиера, след което повика останалите си хора в караулната и затвориха портата. Вече никой не можеше да влезе или да напусне. Беше наложил военен контрол над манастира.

Последва четиримата заговорници в кухненския двор. В северния му край имаше конюшня, но четиримата бяха вързали конете си за една черница в средата на двора. Свалиха оръжейните си колани и шлемовете: щяха да съхранят още малко фасадата на мирно гостуване.

Уилям стигна при тях и хвърли оръжията си на земята. Реджиналд го погледна питащо.

— Всичко е наред — каза Уилям. — Изолирано е.

Прекосиха двора към палата и влязоха в притвора. Уилям назначи един местен рицар на име Ричард да остане там и да пази. Другите влязоха в голямата зала.

Дворцовите слуги бяха насядали на обяд. Това означаваше, че вече са сервирали на Томас, свещенослужителите и монасите, които бяха с него. Един от слугите стана. Реджиналд заяви:

— Ние сме хората на краля.

В залата се възцари тишина, но станалият слуга рече:

— Добре сте дошли, господа. Аз съм стюардът на залата, Уилям Фицнийл. Моля, влезте. Ще желаете ли малко обяд?

Беше забележително дружелюбен, прецени Уилям, предвид конфликта на господаря му с краля. Може би щеше да бъде склонен да лъжесвидетелства.

— Никакъв обяд, благодарим — отвърна Реджиналд.

— Чаша вино след пътуването ви?

— Имаме съобщение за вашия господар от краля — заговори Реджиналд нетърпеливо. — Моля уведомете го за нас незабавно.

— Много добре. — Стюардът се поклони. Бяха въоръжени, тъй че нямаше основание да им откаже. Напусна масата и отиде до другия край на залата.

Уилям и четиримата рицари го последваха. Слугите ги проследиха с поглед. Уилям трепереше, както ставаше всеки път преди битка и му се искаше боят да започне, защото знаеше, че тогава всичко ще бъде добре.

Всички се изкачиха по стълбите на горния етаж.

Озоваха се в просторна приемна с пейки покрай стените. По средата на една от стените имаше голям трон. На пейките седяха няколко свещеници в черни раса и монаси, но тронът беше празен.

Стюардът прекоси помещението към една отворена врата.

— Пратеници от краля, милорд архиепископ — извика той силно.

Отговор не се чу, но архиепископът трябваше да е кимнал, защото стюардът им махна с ръка да влязат.

Монасите и свещениците се загледаха, щом рицарите закрачиха тежко през залата и влязоха в покоите.

Томас Бекет седеше на ръба на ложето, облечен в архиепископското си расо. В стаята имаше само още едно лице: монах, който седеше в нозете на Томас и слушаше. Уилям се вгледа в лицето на монаха и стъписан разпозна приор Филип от Кингсбридж. Какво правеше тук? Угодничеше, несъмнено. Филип беше избран за епископ на Кингсбридж, но все още не бе утвърден. Така и нямаше да бъде, помисли си Уилям със злоба.

Филип бе също толкова стъписан, че го вижда. Само че Томас продължи да говори все едно, че не е забелязал рицарите. Беше преднамерено неуважение, реши Уилям. Рицарите насядаха на ниските столчета и пейки около ложето. Уилям съжали за това: създаваше впечатление за мирна и добронамерена визита, и той чувстваше, че губят устрема си. Може би точно това бе целта на Томас.

Най-сетне Томас ги погледна. Не стана, за да ги поздрави. Познаваше всички, освен Уилям и погледът му се спря на Хю Морвил, мъжа с най-високия ранг между тях.

— А, Хю.

Уилям беше възложил на Реджиналд да води тази част от операцията, тъй че не Хю, а Реджиналд заговори на архиепископа:

— Идваме изпратени от краля в Нормандия. Публично ли искате да изслушате посланието му или насаме?

Томас запремества раздразнено поглед от Реджиналд към Хю и обратно, сякаш негодуваше, че трябва да се разправя с по-младши член на делегацията. Въздъхна и отрони:

— Остави ме, Филип.

Филип стана и мина притеснен между рицарите.

— Но не затваряй вратата — извика Томас след него.

Щом Филип излезе, Реджиналд заяви:

— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.

Уилям изпита задоволство като видя как Томас пребледня.

— Това е, значи — отрони архиепископът. Вдигна очи. Стюардът се бе задържал при вратата. — Повикай всички вътре — каза му Томас. — Искам всички да чуят.

Монасите и свещениците влязоха един по един, с приор Филип сред тях. Някои насядаха, други застанаха покрай стените. Уилям нямаше възражения: напротив, колкото повече хора присъстваха, толкова по-добре. Целта на тази невъоръжена среща бе да се установи пред свидетели, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед.

Щом всички се настаниха, Томас погледна Реджиналд.

— Още веднъж?

— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.

— Какви обвинения? — попита кротко архиепископът.

— Измяна!

Томас поклати глава.

— Няма да се изправя на съд пред Хенри — заяви той спокойно. — Не съм извършил никакво престъпление, Бог ми е свидетел.

— Отлъчихте слуги на краля.

— Не аз, а папата направи това.

— Отстранихте други епископи.

— Предложих да ги възстановя по милостиви условия. Те отказаха. Предложението ми остава открито.

— Застрашихте наследяването на трона, като охулихте коронясването на сина на краля.

— Не съм направил такова нещо. Архиепископът на Йорк няма право да коронясва никого и папата го порица за тази дързост. Но никой не е намеквал, че коронацията е невалидна.

Реджиналд каза вбесен:

— Едното следва от другото, проклет глупак.

— До гуша ми дойде от вас! — повиши глас архиепископът.

— И на нас ни дойде до гуша от теб, Томас Бекет — извика Реджиналд. — Кълна се в раните Господни, до гуша ни дойде от теб, от твоята арогантност, смутителство и вероломство!

Томас стана.

— Замъците на архиепископа са окупирани от кралски хора. Рентите на архиепископа се прибират от краля. На архиепископа е заповядано да не напуска Кентърбъри. И вие ми казвате, че на вас ви е дошло до гуша?

Един от свещениците се опита да се намеси, заговаряйки на Томас:

— Милорд, нека обсъдим въпроса насаме…

— Защо? — отряза го Томас. — Те настояват за нещо, което не трябва да правя и няма да направя.

Викането бе привлякло всички в двореца и входът към покоите беше пълен с любопитни слушащи, забеляза Уилям. Спорът бе продължил достатъчно дълго: никой не можеше да отрече, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед. Уилям даде знак на Реджиналд. Беше дискретен жест, но приор Филип го забеляза и вдигна изненадано вежди, разбрал, че водачът на групата не е Реджиналд, а той.

Реджиналд заяви официално:

— Архиепископ Томас, вие не сте повече под закрилата на кралския мир. — Обърна се и нареди на зрителите: — Напуснете тази стая.

Никой не помръдна.

— Монаси — каза Реджиналд, — заповядвам ви в името на краля да пазите архиепископа и да предотвратите опит за бягство.

Нямаше да направят такова нещо, разбира се. Нито Уилям го искаше: напротив, искаше Томас да направи опит за бягство, защото така убийството му щеше да е по-лесно.

Реджиналд се обърна към стюарда, Уилям Фицнийл, който формално се падаше личният телохранител на архиепископа.

— Арестувам ви — заяви той. Сграбчи стюарда за ръката и го изведе от стаята. Мъжът не оказа съпротива. Уилям и другите рицари ги последваха навън.

Спуснаха се бързо по стълбите и прекосиха залата. Местният рицар, Ричард, все още беше на пост в притвора. Уилям се зачуди какво да прави със стюарда.

— С нас ли си?

Мъжът беше уплашен. Отвърна:

— Да, стига да сте с краля!

Беше твърде уплашен, за да представлява опасност, на чиято и страна да беше, реши Уилям. Заповяда на Ричард:

— Дръж го под око. Никой да не напуска сградата. Дръж вратата към притвора затворена.

Притича с другите през двора към черницата. Започнаха припряно да си слагат шлемовете и коланите с мечовете. „Сега ще го направим“, мислеше си Уилям със страх. „Сега ще се върнем и ще убием архиепископа на Кентърбъри, о, Господи.“ Отдавна не беше носил шлем и ръбът на плетената ризница, която предпазваше врата и раменете, му пречеше. Уилям изруга непохватните си пръсти. Нямаше време да се суети с каквото и да било точно сега. Забеляза някакво зяпнало към тях момче и му извика:

— Ей! Ти! Как ти е името?

Момчето се озърна плахо към кухнята, разколебано дали да отговори или да побегне.

— Робърт, лорд. Викат ми Робърт Пайп.

— Ела тук, Робърт Пайп, и ми помогни с това.

Момчето отново се поколеба.

Търпението на Уилям се изчерпа.

— Ела тук или, заклевам се в кръвта на Иисус, ще ти отсека ръката с ей този меч!

Момчето се приближи с неохота. Уилям му показа как да задържи ризницата, докато си нахлузва шлема. Най-сетне го направи и Робърт Пайп побягна. „Ще разказва на внуците си за това“, помисли си Уилям мимоходом.

Шлемът имаше предпазител, капак на устата, който можеше да се издърпва и затяга с каишка. Другите бяха затворили своите, за да скрият лицата си и да не могат да бъдат разпознати. Уилям остави своя отворен още малко. Всеки от тях държеше меч в едната ръка и брадва в другата.

— Готови? — попита Уилям.

Всички кимнаха.

От този момент вече нямаше да има много приказки. Никакви заповеди повече не бяха нужни, никакви решения повече не се налагаше да се вземат. Просто се връщаха вътре и убиваха Томас.

Уилям пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

След това затегна предпазителя.

Един войник излезе на бегом от караулното и отвори главната порта.

Рицарите, оставени от него в къщата от другата страна на улицата, излязоха и се изсипаха в двора с викове, както им бе указано:

— Хора на краля! Хора на краля!

Уилям затича обратно към палата.

Рицарят Ричард и стюардът Уилям Фицнийл му отвориха вратата на притвора.

Щом влезе, двама от слугите на архиепископа се възползваха от това, че вниманието на Ричард и Уилям Фицнийл е отвлечено, и затръшнаха вратата между притвора и залата.

Уилям натисна с цялата си тежест във вратата, но беше много късно: бяха я залостили. Изруга. Пречка, и то толкова скоро! Рицарите засякоха с брадвите по дървото, но пробиваха бавно: беше направена да устои на щурм. Уилям усети, че губи самообладание. Едва надвивайки началото на паниката, изтича навън от притвора и заоглежда за друга врата. Реджиналд тръгна с него.

От тази страна на сградата нямаше нищо. Заобиколиха западния край на палата, покрай отделената кухня и в овощната градина на южната страна. Изпръхтя доволно: тук, на южната стена на палата имаше стълбище, което водеше към горния етаж. Приличаше на частен вход към архиепископските покои. Чувството на паника го остави.

Двамата с Реджиналд затичаха към основата на стълбището. Беше повредено наполовина и наблизо имаше работни инструменти и стълба, сякаш беше в ремонт. Реджиналд подпря стълбата до стълбището и се качи нагоре, подминавайки счупените стъпала. Стигна пред врата, която водеше към малък закрит балкон. Уилям загледа докато пробваше вратата. Беше заключена. До нея имаше прозорец със спуснати кепенци. Реджиналд разби кепенците с един удар на брадвата си. Бръкна вътре, заопипва, после отвори вратата и влезе.

Уилям се заизкачва по стълбата.



Филип беше уплашен от мига, в който видя Уилям Хамли, но свещениците и монасите в свитата на Томас първоначално запазиха спокойствие. След това, когато чуха блъскането по вратата на залата, започнаха да губят кураж и няколко от тях предложиха да потърсят убежище в катедралата.

Томас ги изгледа презрително.

— Убежище? От какво? От онези рицари? Един архиепископ не може да бяга от няколко луди глави.

Филип реши, че в известен смисъл е прав: титлата архиепископ се обезсмисляше, ако можеш да бъдеш уплашен от рицари. Божият човек, уверен в знанието си, че греховете му са опростени, гледаше на смъртта като на щастлив преход към по-добро място и нямаше страх от мечове. Само че дори архиепископ не биваше да е толкова безгрижен за своята безопасност, че да си навлича нападение. Нещо повече, Филип от първа ръка познаваше злобата и жестокостта на Уилям Хамли. Тъй че когато чуха разбиването на капака на прозореца, Филип реши да ги поведе.

Видя през прозорците, че палатът е обкръжен от рицари. Гледката го уплаши още повече. Това явно беше грижливо обмислено нападение и извършителите бяха подготвени да извършат насилие. Затвори припряно вратата на спалнята и издърпа лоста. Другите с облекчение се оставиха някой по-решителен да поеме нещата. Архиепископ Томас продължаваше да гледа презрително, но не се опита да го спре.

Филип застана до вратата и се заслуша. Чу как някой мина през балкона и влезе в залата за аудиенции. Зачуди се колко здрава е вратата на спалнята. Само че мъжът не нападна вратата, а прекоси приемната и заслиза по стъпалата. Филип предположи, че ще отвори вратата на залата отвътре и ще пусне рицарите оттам.

Това даваше на Томас няколко мига отсрочка.

В отсрещния ъгъл на спалнята имаше друга врата, отчасти прикрита от ложето. Филип посочи натам и попита задъхано:

— Накъде води тази?

— Към храмовия двор — отвърна някой. — Но е заключена здраво.

Филип прекоси помещението и опита бравата. Беше заключено.

— Имате ли ключ? — обърна се той към Томас и добави със закъснение: — Милорд архиепископ.

Томас поклати глава.

— Онзи проход изобщо не е използван, откакто го помня — отвърна той с вбесяващо спокойствие.

Вратата не изглеждаше много здрава, но Филип беше на шейсет и три, а грубата сила не му беше присъща. Отстъпи назад и изрита дървото. Кракът го заболя. Вратата се разклати. Филип стисна зъби и я изрита още по-здраво. Вратата зейна.

Филип погледна Томас. Все още нямаше желание да бяга. Навярно все още не беше го осенило, че многото рицари и добре организираният характер на операцията издават убийствено сериозно намерение да му навредят. Но Филип инстинктивно разбираше, че ще е безполезно да се опитва да убеди с плашене Томас да бяга. Вместо това каза:

— Време е за вечернята. Не бива да позволяваме на няколко луди глави да осуетят църковния ритуал.

Томас се усмихна, разбрал че прилагат собствения му аргумент срещу него и стана.

— Много добре.

Филип поведе с облекчение, че е накарал Томас да се задвижи и със страх, че архиепископът все пак няма да се задвижи достатъчно бързо. Проходът водеше надолу по дълго стълбище. Нямаше друга светлина, освен тази, която идваше от спалнята на архиепископа. В края на прохода имаше друга врата. Филип се отнесе с нея по същия начин като с първата, но тази се оказа по-здрава и не се отвори. Започна да я блъска и да вика:

— Помощ! Отворете вратата! Бързо, бързо!

Чу нотката на паника в собствения си глас и положи усилие да остане спокоен, но сърцето му биеше бясно и знаеше, че рицарите сигурно са близо зад тях.

Другите го догониха. Той продължи да блъска по вратата и да вика. Чу Томас да казва: „Достойнство, Филип, моля ви“, но го пренебрегна. Искаше да съхрани достойнството на архиепископа — собственото му нямаше вече значение.

Преди Томас отново да възрази, от другата страна се чу стържене на лост, в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Филип изпъшка облекчено. Двама слисани икономи стояха отвън. Единият рече:

— Не знаехме, че тази врата води на някъде.

Филип мина бързо между тях. Озова се в манастирския склад. Запровира се между буретата и чувалите, стигна до друга врата и излезе вън на открито.

Стъмваше се. Беше в южния портик на храмовия двор. В другия край на портика за свое огромно облекчение видя портата, която водеше към северния трансепт на катедралата на Кентърбъри.

Бяха почти в безопасност.

Трябваше да вкара Томас в катедралата, преди Уилям и рицарите му да успеят да ги догонят. Останалите излязоха от складовете.

— В храма, бързо!

— Не, Филип — каза Томас. — Не бързо. Ще влезем в моята катедрала с достойнство.

Искаше му се да закрещи, но отвърна:

— Разбира се, милорд.

Чу злокобния тропот на тежки стъпки в изоставения проход: рицарите бяха проникнали в спалнята и бяха намерили изхода. Знаеше, че най-добрата защита на архиепископа бе достойнството му, но нямаше да навреди да го измъкне от заплахата.

— Къде е архиепископският кръст? — попита Томас. — Не мога да вляза в църквата без моя кръст.

Филип простена отчаяно.

После един от свещениците каза:

— Аз взех кръста. Ето го.

— Носи го пред мен по обичайния начин, моля — разпореди архиепископът.

Свещеникът го вдигна и закрачи сдържано към църковната врата.

Томас го последва.

Свитата на архиепископа влезе преди него, съгласно етикета. Филип мина последен и задържа вратата за него. Тъкмо когато Томас влезе, двама рицари изскочиха от складовете и затичаха по южния портик.

Филип затвори вратата на трансепта. Имаше лост, прибран в дупка в стената до рамката на вратата. Грабна го и го издърпа през вратата.

Огледа наоколо с премалели от облекчение колене и подпря гръб на портата.

Томас прекосяваше тесния трансепт към стъпалата, водещи нагоре към северното крило на канцела, но когато чу лостът да се хлъзга в скобите, изведнъж се спря и се обърна.

— Не, Филип.

Сърцето на Филип изстина.

— Милорд архиепископ…

— Това е храм, не замък. Отключи портата.

Вратата се разтресе, докато рицарите се опитваха да я отворят. Филип каза:

— Боя се, че искат да ви убият!

— В такъв случай вероятно ще успеят, все едно дали си залостил вратата или не. Знаеш ли колко врати има към този храм? Отвори я.

Последваха няколко силни блъскания, сякаш рицарите нападаха вратата с брадви.

— Бихте могъл да се скриете — промълви Филип отчаяно. — Има десетки места… входът за криптата е ето там… стъмва се…

— Да се скрия ли, Филип? В собствения ми храм? Ти би ли го направил?

Филип изгледа Томас продължително. Накрая отвърна:

— Не, не бих.

— Отвори вратата.

С натежало сърце Филип хлъзна лоста назад.

Рицарите нахлуха. Бяха петима. Лицата им бяха скрити зад шлемовете. Носеха мечове и брадви. Приличаха на пратеници на ада.

Филип знаеше, че не трябва да е уплашен, но острите ръбове на оръжията им го накараха да затрепери от страх.

Един от тях извика:

— Къде е Томас Бекет, изменник на краля и кралството?

Другите викнаха:

— Къде е предателят? Къде е архиепископът?

Вече беше доста тъмно и големият храм бе осветен само от няколко свещи. Всички монаси бяха в черно, а зрението на рицарите бе донякъде ограничено от лицевите предпазители. За миг го обзе надежда: може би нямаше да видят Томас в тъмното. Но Томас мигновено разби и тази надежда, като слезе по стъпалата към рицарите с думите:

— Ето ме… не изменник на краля, а слуга на Бога. Какво искате?

Щом се изправи пред петимата мъже с извадени мечове, Филип разбра със сигурност, че Томас щеше да умре днес.

Хората в свитата на епископа явно бяха изпитали същото, защото изведнъж повечето от тях се разбягаха. Някои се скриха в сумрака на канцела, други се пръснаха в нефа между миряните, които очакваха службата, а един отвори малка врата и затича нагоре по спирално стълбище. Филип се отврати.

— Трябва да се молите, не да бягате! — извика след тях.

Мина му през ума, че и той би могъл да бъде убит, ако не избяга. Но не можеше да се откъсне от архиепископа. Един от рицарите каза на Томас:

— Отречи се от измяната си!

Филип позна гласа на Реджиналд Фицърс, който бе говорил преди това.

— Нямам от какво да се отричам — отвърна Томас. — Не съм извършил никаква измяна.

Беше убийствено спокоен, но лицето му бе пребледняло и Филип разбра, че Томас като всички останали бе осъзнал, че ще умре.

— Бягай или си мъртъв! — извика Реджиналд на Томас.

Томас не помръдна от мястото си.

„Искат да побегне,“ помисли си Филип. Не можеха да се осмелят да го убият хладнокръвно.

Томас навярно също го беше разбрал, защото стоеше пред тях, без да трепне, предизвиквайки го да му посегнат. Дълго време всички стояха замръзнали като в ужасна картина. Рицарите не дръзваха да направят първия ход, а свещеникът бе твърде горд, за да побегне.

Този, който съдбовно разби магията, беше Томас. Каза:

— Готов съм да загина, но няма да посегнете на никой от хората ми, свещеници, монаси или миряни.

Реджиналд се задвижи пръв. Размаха меча си пред Томас, като все повече доближаваше върха към лицето му, сякаш се мъчеше да събере кураж и да докосне Божия служител с оръжието си. Архиепископът стоеше като камък, вперил очите си в рицаря, не в меча. Изведнъж, с бързо извиване на китката Реджиналд перна килимявката на Томас и я смъкна.

За миг Филип се изпълни отново с надежда. „Не могат да се осмелят да го докоснат,“ помисли си. „Не смеят да го докоснат.“

Но грешеше. Решимостта на рицарите сякаш укрепна от глупавия жест със смъкването на архиепископската капа. Все едно, че очакваха да бъдат поразени от Божията ръка и това, че дотук се измъкваха, им вдъхна кураж за още по-лошото.

— Изнесете го оттук — заповяда Реджиналд.

Един от мъжете грабна Томас за кръста и се опита да го надигне.

Филип се отчая. Бяха го докоснали най-сетне. Бяха готови все пак да вдигнат ръка над Божи човек. От необятността на видяното зло му се повдигна. Стори му се, че бе погледнал от ръба на бездънна бездна. В сърцата си злодеите би трябвало да знаят, че ще идат в ада заради това. И все пак го направиха.

Томас загуби равновесие, замаха с ръце и започна да се бори. Другите рицари се включиха в усилието да го вдигнат и понесат. Единствените останали от обкръжението на Томас бяха Филип и един свещеник на име Едуард Грим. Двамата се втурнаха да помогнат на архиепископа. Едуард сграбчи мантията му и се вкопчи здраво. Един от рицарите се обърна и замахна по Филип с железен юмрук. Ударът го перна отстрани по главата и той падна зашеметен.

Когато се съвзе, рицарите бяха пуснали Томас, който стоеше с наведена глава и прибрани в молитвена поза ръце. Един от мъжете вдигна меча си.

Филип, още на пода, изрева протяжно и безпомощно:

— Нееее!

Едуард Грим протегна ръка да предвари удара.

Томас проговори:

— Предавам се на Гос…

Мечът падна.

Удари едновременно Томас и Едуард. Филип се чу как изкрещя. Мечът се вряза в черепа на архиепископа и посече ръката на свещеника. От рамото на Едуард швирна кръв, а Томас се свлече на колене.

Филип зяпна втрещен в ужасната рана в главата на Томас Бекет.

Архиепископът бавно се смъкна напред на ръцете си, после рухна по очи върху каменния под.

Друг рицар вдигна меча си и замахна. Филип нададе безпомощен, скръбен вой. Вторият удар падна на същото място като първия и отсече върха на черепа на Томас. Беше толкова силен замах, че оръжието удари в каменната настилка и се прекърши на две. Рицарят пусна счупеното парче.

Трети рицар извърши акт, който щеше да се вреже в паметта на Филип до края на живота му: заби върха на меча си в отворената глава на архиепископа и пръсна мозъка му по земята.

Краката на Филип поддадоха и той се смъкна на колене, смазан от ужас.

Рицарят каза:

— Няма да стане повече — да се махаме!

Всички се обърнаха и побягнаха.

Затичаха през нефа, размахали мечовете си, за да разпръснат миряните от пътя си.

Когато убийците се махнаха, последва миг ледена тишина. Трупът на архиепископа лежеше по очи на пода, а отсеченият череп с косата лежеше до главата му като капак на гърне. Филип зарови лице в шепите си. Това бе краят на всякаква надежда. Диваците бяха спечелили, не спираше да мисли той. Диваците бяха спечелили. Чувстваше се замаян и безтегловен, все едно че потъваше в дълбоко езеро, давеше се в отчаяние. Нищо вече нямаше, на което да се опре. Всичко, което бе изглеждало твърдо и крепко, изведнъж се оказа неустойчиво.

Целия си живот бе прекарал в борба с деспотичната власт на зли хора и сега, в този сетен двубой, беше победен. Спомни си, когато Уилям Хамли бе дошъл да подпали Кингсбридж за втори път и хората на града построиха стена за един ден. Каква победа беше тогава! Мирната сила на стотици обикновени хора беше надвила откритата жестокост на граф Уилям. Спомни си времето, когато епископ Уейлрън се бе опитал да наложи катедралата да се строи в Шайринг, за да може да я държи под своята власт и за свои цели. Филип бе вдигнал на крак хората на цялото графство. Стотици от тях, над хиляда, се бяха стекли в Кингсбридж в онзи великолепен ден на Петдесетница преди трийсет и три години, и чистата сила на порива им бе надвила вероломния духовник. Но сега нямаше надежда. Цялото простолюдие в Кентърбъри, дори цялото население на Християнството нямаше да стигне, за да се върне Томас към живота.

На колене върху каменните плочи в северния трансепт на катедралата Кентърбъри, той отново видя пред очите си мъжете, които бяха нахлули в дома му и заклаха майка му и баща му пред очите му, преди петдесет и шест години. Чувството, което се върна при него сега от онова шестгодишно дете не беше страх, не беше дори скръб. Беше гняв. Безсилен да спре онези грамадни, зачервени и жадни за кръв мъже, беше го обзела изгаряща амбиция да окове всички такива злодеи с мечове, да спъне бойните им коне и да ги принуди да се преклонят пред друга власт, по-висша от монархията на насилието. А мигове по-късно, докато родителите му лежаха мъртви на пода, абат Питър бе влязъл, за да му посочи пътя. Без оръжие и беззащитен, абатът мигновено бе спрял кръвопролитието, без нищо друго, освен властта на своята Църква и силата на своята доброта. Тази сцена бе вдъхновила целия живот на Филип.

До този момент беше вярвал, че той и хората като него побеждават. Бяха постигнали някои забележителни победи в последния половин век. Но сега, в края на живота му, враговете му бяха доказали, че нищо не се е променило. Че триумфите му са били временни, че възходът е бил илюзорен. Хора като онези, които бяха убили майка му и баща му, сега бяха извършили убийство на архиепископ в катедрала, сякаш за да докажат, извън всякаква възможност за съмнение, че няма власт, която би могла да се наложи над тиранията на един мъж с меч.

Изобщо не беше си помислял, че ще посмеят да убият архиепископ Томас, особено в храм. Но изобщо не беше си помислял и че могат да убият баща му, а същите жадни за кръв мъже с мечове и шлемове и в двата случая му бяха показали грозната истина. И сега, на шейсет и две години, докато гледаше ужасния труп на Томас Бекет, беше обзет от детинския, безразсъден и всеобхватен гняв на шейсет и двегодишно момче, чийто баща е убит.

Той стана. Атмосферата в храма бе наситена с чувство, докато хората се събираха около тялото на архиепископа. Свещеници, монаси и миряни се приближаваха бавно, стъписани и изпълнени с ужас. Филип разчете зад смаяните им изражения същия гняв, който кипеше и в него. Един-двама мълвяха молитви или просто стенеха едва чуто. Една жена се наведе бързо и докосна мъртвото тяло като за добър късмет. После още няколко други я последваха. След това Филип видя как първата жена плахо засъбира от кръвта в малка стъкленица все едно, че Томас беше мъченик.

Духовенството започна да се съвзема. Архиепископският шамбелан, Озбърт, със сълзи по лицето си извади нож, отряза ивица от ризата си, а след това се наведе до тялото. Непохватно и боязливо завърза отсеченото теме към главата на Томас в жалко усилие да върне поне мъничко достойнство на ужасно изтерзаната личност на архиепископа. В това време цялото множество наоколо нададе стон.

Монаси донесоха носилка. Вдигнаха леко Томас върху нея. Много ръце се протегнаха да им помогнат. Филип видя, че обаятелното лице на архиепископа е кротко, единственият знак от насилие по него бе тънката ивица кръв, потекла от дясното слепоочие, над носа и до лявата страна.

Докато вдигаха носилката, Филип взе парчето от прекършения меч, който беше убил Томас. Не преставаше да мисли за жената, която бе събрала в стъкленица от кръвта на архиепископа все едно, че беше светец. Имаше някакво огромно значение в този дребен неин акт, но Филип все още не бе сигурен какво точно означава това.

Хората тръгнаха след носилката, привлечени от невидима сила. Филип се смеси с тълпата, усетил този странен порив, който бе обзел всички. Монасите пренесоха тялото през канцела и го положиха леко на пода пред високия олтар. Тълпата богомолци, много от които се молеха на глас, загледа как един свещеник донесе чист плат и превърза грижливо главата, след това покри превръзката с нова килимявка.

Един монах сряза черната архиепископска мантия, която бе прогизнала от кръв и я смъкна. Изглеждаше разколебан какво да прави с оцапаната с кръв дреха и се обърна като да я хвърли настрана. Някакъв мирянин бързо пристъпи напред и я взе от него все едно, че беше скъпоценна вещ.

Мисълта, която колебливо витаеше в ума на Филип, вече изплува на повърхността в миг на просветление. Гражданите се отнасяха с Томас като с мъченик, трескаво събираха кръвта и дрехите му сякаш притежаваха чудотворните сили на реликви от светец. Филип беше гледал на убийството като на политическо поражение за Църквата, но хората тук не го виждаха така: виждаха мъченичество. А смъртта на мъченик, макар да можеше да прилича на поражение, в крайна сметка винаги носеше вдъхновение и сила на Църквата.

Филип отново си помисли за стотиците хора, които се бяха стекли в Кингсбридж, за да строят катедралата; за мъжете, жените и децата, които се бяха трудили заедно половината нощ, за да вдигнат градската стена. Ако такива хора можеха да бъдат вдигнати на крак сега, помисли си той с нарастваща възбуда, можеше да извисят вик на гняв толкова силен, че да се чуе по целия свят.

Огледа мъжете и жените, насъбрани около тялото с помръкнали от скръб и ужас лица и осъзна, че им трябва само водач.

Възможно ли беше?

Имаше нещо познато в тази ситуация, осъзна Филип. Изтерзан труп, тълпа зрители и няколко войници в далечината: къде беше виждал това преди? Това, което предстоеше да се случи, чувстваше той, бе малка група поклонници на мъртвия да възнегодуват против цялата сила и власт на една могъща империя.

Разбира се. Точно така бе възникнало Християнството.

А щом осъзна това, разбра какво трябваше да направи по-нататък.

Филип пристъпи пред олтара и се обърна към множеството. Все още държеше в ръката си счупения меч. Всички го зяпнаха. За миг го обзе колебание. Можеше ли да го направи? Можеше ли, тук и сега, да постави началото на движение, което ще разтърси трона на Англия? Взря се в лицата им. Видя, наред със скръбта и гнева, нотка надежда в едно-две от тях.

Вдигна меча високо.

— Този меч уби светец — поде той.

Замърмориха в съгласие.

Окуражен, Филип продължи:

— Тук тази нощ бяхме свидетели на мъченичество.

Свещениците и монасите изглеждаха изненадани. Също като Филип, не бяха разбрали веднага значението на убийството, на което се оказаха свидетели. Но миряните го бяха разбрали и шумно огласиха одобрението си.

— Всеки от нас трябва да излезе оттук и да разкаже какво е видял. — Няколко души закимаха енергично. Слушаха… но Филип искаше повече. Искаше да ги вдъхнови. Проповедничеството не беше силата му. Не беше от онези, които можеха да държат тълпата омаяна, да ги кара да се смеят и плачат, и да ги убеди да го последват навсякъде. Не знаеше как да вложи трепет в гласа си и да накара светлината на славата да блесне от очите му. Беше практичен, земен човек. А точно сега трябваше да говори като ангел.

— Скоро всеки мъж, жена и дете в Кентърбъри ще знае, че кралските хора убиха архиепископ Томас в катедралата. Но това е само началото. Вестта ще се разнесе из цяла Англия, а след това по цялото Християнство.

Усещаше, че ги губи. На някои от лицата се появи неудовлетворение и разочарование. Един мъж извика:

— Но какво ще правим?

Филип разбра, че имаха нужда от конкретно действие, и то незабавно. Невъзможно бе да ги призове на кръстоносен поход и след това да ги прати да спят.

Кръстоносен поход, помисли си той. Това беше идея.

Каза:

— Утре ще отнеса този меч до Рочестър. Вдругиден — до Лондон. Ще дойдете ли с мен?

Повечето гледаха объркано, но някой отзад подвикна:

— Да!

После още един-двама извикаха в съгласие.

Филип повиши леко глас:

— Ще разкажем за случилото се тук във всеки град и село в Англия. Ще покажем на хората меча, който уби Свети Томас. Ще им дадем да видят петната от кръв по свещеническите му одежди. — Разгорещи се и даде малко воля на гнева си: — Ще вдигнем своя вик на възмущение, за да се разнесе по цялото Християнство, да, чак до Рим. Що обърнем целия християнски свят срещу диваците, които извършиха това ужасно, светотатствено престъпление!

Този път повечето от тях извикаха в съгласие. Чакали бяха някакъв начин да изразят чувствата си и сега той им го даваше.

— Това престъпление — изрече той бавно, а гласът му се извиси до вик. — Няма. Никога. Да бъде. Забравено!

Зареваха одобрително.

Изведнъж той разбра къде трябва да иде.

— Да започнем нашия кръстоносен поход сега!

— Да!

— Ще пренесем този меч по всяка улица в Кентърбъри!

— Да!

— И ще кажем на всеки гражданин отсам стените на какво бяхме свидетели тази нощ!

— Да!

— Донесете свещи и ме последвайте!

Вдигнал високо меча, закрачи право през средата на катедралата.

Последваха го.

Ликуващ премина през цялата катедрала. Някои от монасите и свещениците закрачиха до него. Нямаше нужда да поглежда назад: чуваше стъпките на стотиците хора зад себе си. Излезе през главната врата.

Последва миг на тревога. Отвъд смрачената овощна градина видя войници да тършуват в епископския палат. Ако следовниците му се сбиеха с тях, кръстоносният поход можеше да се превърне в улична свада, когато едва бе започнал. Изведнъж се уплаши, зави рязко и поведе множеството през най-близката порта вън на улицата.

Един от монасите поде химн. Зад спуснатите кепенци на къщата се виждаше светлина от лампи и огнища, но докато процесията минаваше, хора отваряха вратите си, за да видят какво става. Някои разпитваха минаващите. Други се вливаха в множеството.

Филип зави на един ъгъл и видя Уилям Хамли.

Уилям стоеше пред една конюшня и като че ли беше смъкнал ризницата си, преди да се качи на кон и да напусне града. Имаше няколко мъже със себе си. Всички те гледаха с очакване, сигурно бяха чули песнопението и се бяха зачудили какво става.

Когато процесията със запалени свещи се приближи, Уилям отначало изглеждаше озадачен. После видя счупения меч в ръката на Филип и разбирането го осени. Зяпна за миг стъписан, след което извика:

— Спрете това! Заповядвам ви да се разпръснете!

Никой не му обърна внимание. Мъжете с Уилям се притесниха: дори с мечовете си бяха уязвими срещу тълпа от над сто ревностни опечалени.

Уилям се обърна пряко към Филип:

— В името на краля, заповядвам ти да прекратиш това!

Филип мина покрай него, понесен от напора на тълпата.

— Късно е, Уилям — извика му през рамо. — Много късно!

III

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.

Вече бяха тук, на пазарния площад в Шайринг, замерваха котките с камъни, тормозеха просяците и се биеха помежду си, когато Алиена пристигна, сама и пеш, облечена в евтино наметало с качулка, за да скрие самоличността си.

Застана на разстояние и се загледа към бесилката. Не беше имала намерение да идва. Гледала бе много обесвания през годините, докато играеше ролята на граф. След като вече нямаше тази отговорност си беше мислила, че ще е щастлива да не види повече човек, увиснал на въжето, до края на живота си.

Но това беше друго.

Вече не действаше като граф, защото брат й Ричард бе загинал в Сирия — не в битка, по ирония на съдбата, а в земетресение. Вестта бе стигнала до нея чак след шест месеца. Не беше го виждала от петнайсет години и никога вече нямаше да го види.

Горе на хълма портите на замъка се разтвориха и затворникът излезе с охраната си, последван от новия граф на Шайринг, Томи, синът на Алиена.

Ричард така и не беше имал деца, тъй че племенникът му го наследи. Кралят, зашеметен и обезсилен от скандала с Бекет, бе приел линията на най-малкото съпротивление и бързо бе утвърдил Томи за граф. Алиена с готовност беше предала властта на по-младото поколение. Беше постигнала с графството това, което искаше. Шайринг отново беше богат и процъфтяващ, със земя с тлъсти овце, зелени поля и здрави мелници. Някои от по-големите и по-напредничави земевладелци бяха последвали примера й в орането с коне, като хранеха животните си с овеса, израснал по системата за тригодишно редуване на посевите. Вследствие на това земята можеше да изхрани много повече хора, отколкото под прогресивното управление на баща й.

Томи щеше да бъде добър граф. Точно за това беше роден. Джак дълго време бе отказвал да го разбере — искаше синът му да стане строител. Но накрая бе принуден да признае истината. Томи така и не можеше да издяла камък в права линия, но беше роден за водач и на своите двайсет и осем години беше решителен, твърд, умен и справедлив. Обикновено вече го наричаха Томас.

Когато той пое властта, хората очакваха Алиена да остане в замъка, да се заяжда със снаха си и да си играе с внучетата. Тя се беше изсмяла на предположенията. Харесваше жената на Томи — хубаво момиче, една от по-малките дъщери на графа на Бедфорд — и обожаваше трите си внучета, но на своите петдесет и две години все още не бе готова да се оттегли от активен живот. Двамата с Джак си бяха взели голяма къща близо до приората Кингсбридж — в някогашния бедняшки квартал, макар вече да не беше такъв — и се беше върнала към търговията с вълна, купуваше и продаваше, договаряше се с цялата си предишна енергия и бързо въртеше парите.

Групата за екзекуцията навлезе в площада и Алиена се съвзе от унеса си. Вгледа се в затворника, който залиташе в края на едно въже с вързани зад гърба ръце. Беше Уилям Хамли.

Някой отпред го заплю. Тълпата на площада бе голяма, защото много хора се радваха да видят края на Уилям, а дори за онези, които не таяха ненавист към него, бе голямо събитие да видят бивш шериф обесен. Но Уилям беше замесен в най-ужасното убийство, за което някой можеше да си помисли.

Алиена не беше познавала, нито си беше представяла някога нещо, сравнимо с реакцията към убийството на архиепископ Томас. Новината се бе разнесла като пожар из Християнството, от Дъблин до Йерусалим и от Толедо до Осло. Папата се беше оттеглил в траур. Континенталната половина на империята на крал Хенри бе поставена под възбрана, което означаваше, че църквите бяха затворени и нямаше никакви служби, освен кръщенета. В Англия хората започнаха да правят поклонничество до Кентърбъри, все едно че беше светилище като Сантяго де Компостела. Освен това се бяха случвали чудеса. Вода, смесена с кръвта на мъченика и нишки от мантията, която бе носил при убийството си, изцеряваха болни не само в Кентърбъри, но из цяла Англия.

Хората на Уилям се бяха опитали да откраднат трупа от катедралата, но монасите бяха предупредени и го бяха скрили. И сега той се съхраняваше в каменна гробница, а поклонниците трябваше да пъхат глави в дупка в стената, за да целунат мраморния саркофаг.

Това бе последното престъпление на Уилям. Беше се върнал бежешком в Шайринг, но Томи го бе арестувал и обвинил в светотатство, а съдът на епископ Филип го бе намерил за виновен. Обикновено никой нямаше да посмее да осъди шериф, защото бе служител на Короната, но в този случай в сила беше обратното: никой, дори кралят, нямаше да посмее да защити един от убийците на Бекет.

Уилям щеше да свърши зле.

Очите му бяха зяпнали диво, устата му зееше олигавена, стенеше несвързано и на предницата на туниката му имаше петно, където се беше подмокрил.

Алиена загледа как старият й враг залитна слепешком към бесилките. Спомни си младия, нагъл и безсърдечен младеж, който я бе изнасилил преди трийсет и пет години. Не беше за вярване, че се е превърнал в стенещото и изплашено до смърт получовешко същество, което виждаше сега. Дори дебелият, страдащ от подагра, разочарован стар рицар, какъвто беше в по-късния си живот, нямаше нищо общо с това. Той започна да се бори и да врещи, когато се приближи към бесилката. Войниците го задърпаха като прасе, поведено към кланицата. Алиена не намери жал в сърцето си: можеше само да изпита облекчение. Уилям нямаше никога да тероризира никого повече.

Риташе и пищеше, докато го вдигаха на волската кола. Приличаше на животно с почервенялото си лице, подивял и мръсен. Но звучеше като дете, докато ломотеше, стенеше и ревеше. Нужни бяха четирима души да го задържат, докато пети слагаше клупа около врата му. Бореше се толкова много, че възелът се затегна, преди да се смъкне и започна да се души от собствените си усилия. Войниците се отдръпнаха. Уилям се загърчи задавен и тлъстото му лице стана мораво.

Алиена бе втрещена. Дори в най-силния си гняв и омраза не беше му пожелавала такава смърт.

Нямаше никакъв шум, докато се давеше, и тълпата стоеше безмълвна. Дори хлапетата се бяха усмирили пред ужасната гледка.

Някой удари с пръчка хълбока на вола и животното се затътри напред. Най-сетне Уилям падна, но падането не прекърши врата му и той бавно започна да се души, увиснал на края на въжето. Очите му останаха отворени. Алиена усети, че гледа към нея. Гримасата на лицето му, докато висеше и се гърчеше в агония й беше позната и тя осъзна, че точно така бе изглеждал, докато я изнасилваше, малко преди да свърши. Споменът я прониза като нож, но не можеше да откъсне погледа си.

Дълго продължи, но тълпата остана смълчана до самия край. Лицето му все повече потъмняваше. Предсмъртните му гърчове затихнаха до вяло потръпване. Накрая очите му се завъртяха навътре, клепачите му се затвориха и той застина, а след това езикът му грозно се показа навън, черен и подут между зъбите.

Беше мъртъв.

Алиена се чувстваше изцедена. Уилям бе променил живота й — някога щеше да каже, че е съсипал живота й — а сега беше мъртъв, безсилен да нарани нея или когото и да било повече.

Тълпата започна да се разпръсва. Хлапетата си запоказваха с мимики едно на друго смъртните гърчове, въртяха очи и се плезеха. Един войник се качи на скелето, сряза въжето и смъкна Уилям.

Алиена улови погледа на сина си. Сякаш бе изненадан, че я вижда. Дойде веднага при нея и се наведе да я целуне. „Моят син“, помисли си тя. „Моят голям син. Синът на Джак.“ Спомни си колко ужасена беше от това, че може да има дете от Уилям. Е, някои неща бяха свършили добре.

— Мислех, че не искаше да идваш тук днес — каза Томи.

— Трябваше — отвърна тя. — Трябваше да го видя мъртъв.

Изглеждаше стъписан. Не можеше напълно да я разбере. А тя се радваше. Надяваше си никога да не му се наложи да разбира такива неща.

Прегърна я през раменете и напуснаха площада заедно.

Алиена не погледна повече назад.



В един горещ ден в разгара на лятото Джак обядваше с Алиена и Сали в хладината на северния трансепт, горе в галерията, седнал върху надраскания гипс на чертожния под. Жуженето на монасите, които припяваха по време на шестия час в канцела, достигаше на тихо мърморене като ромон на далечен водопад. Имаха за обяд резени студено агнешко, пресен бял хляб и кана златист ейл. Джак беше прекарал сутринта в скициране плана на новия канцел, чието строителство щеше да започне догодина. Сали гледаше скиците му, докато откъсваше с хубавите си бели зъби късче месо. Знаеше, че след малко щеше да му каже нещо критично по тях. Озърна се към Алиена. Тя също бе отгатнала лицето на Сали и знаеше какво предстои. Спогледаха се разбиращо и се усмихнаха.

— Защо искаш източният край да е закръглен? — попита Сали.

— Основал съм го на модела на Сен Дени — отвърна Джак.

— Но има ли някакво предимство?

— Да. Кара поклонниците да се движат.

— И заради това имаш само този ред малки прозорци.

Джак си беше помислил, че скоро щеше да се стигне до прозорците, защото Сали беше стъклар.

— Малки прозорци ли? — престори се той на възмутен. — Тези прозорци са огромни! Когато за първи път сложих толкова големи прозорци в този храм, хората си помислиха, че цялото здание ще се срути заради липса на структурна опора.

— Ако канцелът беше четвъртит, щеше да имаш огромна плоска стена — настоя Сали. — Би могъл да поставиш наистина големи прозорци.

Имаше право, прецени Джак. Със закръглената форма целият канцел трябваше да има същия вертикален план навсякъде, с традиционните три нива с аркада, галерия и прозоречно ниво. Четвъртитият край предлагаше възможността да се промени модела.

— Би могло да се измисли друг начин да се накарат поклонниците да се движат — призна той замислено.

— А изгряващото слънце ще грее през големите прозорци — добави Сали.

Джак можеше да си го представи.

— Би могло да има високи стреловидни арки като копия на стойка.

— Или един голям кръгъл прозорец като роза — каза Сали.

Беше изумителна идея. За човек, застанал в нефа и загледан по дължината на храма на изток, кръглият прозорец щеше да прилича на огромно слънце, изригнало в неизброими лъчи с пищен цвят. Джак наистина можеше да си го представи.

— Чудя се каква ли тема биха поискали монасите.

— Закона и Пророците — отвърна Сали.

Той я погледна изумен.

— Ах ти, хитра лисицо, вече си обсъждала идеята с приор Джонатан, нали?

Изглеждаше гузна, но от неудобството да отговаря я спаси идването на Питър Длетото, млад каменоделец. Беше срамежлив и малко тромав мъж с руса коса, която падаше на очите му, но ваянията му бяха красиви и Джак се радваше, че разполага с него.

— Какво мога да направя за теб, Питър?

— Всъщност, търсех Сали — отвърна Питър.

— Ами, намери я.

Сали стана и изтупа трохите хляб от предницата на туниката си.

— Ще се видим по-късно — каза тя, а след това двамата минаха през ниската врата и заслизаха по витото стълбище.

Джак и Алиена се спогледаха.

— Изчерви ли се тя? — запита Джак.

— Надявам се — отвърна Алиена. — Боже мой, крайно време е да се залиса по някого. На двайсет и шест години е!

— Виж ти. Бях изгубил надежда. Мислех, че се кани да си остане стара мома.

Алиена поклати глава.

— Не и Сали. Достатъчно жизнена е. Просто е придирчива.

— Нима? Момичетата в графството не налитат много да се женят за Питър Длетото.

— Момичетата в графството си падат по едри и чаровни мъже като Томи, които изглеждат страхотно на кон и могат да поръчат да обшият наметалото си с червена коприна. Сали е различна. Иска някой умен и чувствителен. Питър е точно за нея.

Джак кимна. Никога не беше го мислил така, но интуитивно чувстваше, че Алиена е права.

— Тя е като баба си — рече той. — Майка ми се беше влюбила в чудак.

— Сали е като майка ти, а Томи е като баща ми — отвърна Алиена.

Джак й се усмихна. Беше по-красива от всякога. Косата й бе изпъстрена със сиво, а кожата на гърлото й не беше така мраморно гладка като преди, но със стареенето и загубата на пълнотата, дошла от майчинството, изящните кости на прелестното й лице изпъкваха повече и тя придобиваше някак структурна и по-изчистена красота. Джак се пресегна и проследи с пръст очертанието на брадичката й.

— Като моите висящи контрафорси — промълви той.

Тя се усмихна.

Ръката му продължи надолу по шията и гръдта й. Гърдите й също се бяха променили. Помнеше как стърчаха някога все едно, че са безтегловни и зърната щръкваха нагоре. После, когато беше бременна, бяха станали още по-големи и зърната се бяха уголемили. Сега бяха по-смъкнати и меки, и се полюшваха сладко насам и натам, докато вървеше. Обичал ги беше през всичките им промени. Чудеше се какви ли щяха да са, когато остарееше. Щяха ли да са съсухрени и набръчкани? Навярно щеше да ги обича дори и тогава. Усети как зърното й се втвърди под милувката му. Наведе се и я целуна по устните.

— Джак, в църква си — смъмри го тя.

— Все едно — отвърна той и ръката му пробяга по корема й и към слабините.

От стълбището се чуха стъпки.

Той се отдръпна гузно.

Тя се ухили на неудобството му.

— Ето, че Бог те наказа — подхвърли му заядливо.

— Ще видиш ти после — изшепна й той с насмешлива закана.

Стъпките стигнаха горе и приор Джонатан се появи от стълбището. Поздрави двамата строго. Изглеждаше мрачен.

— Има нещо, което искам да чуеш, Джак — рече той. — Ще дойдеш ли в портиците?

— Разбира се. — Джак се вдигна на крака.

Джонатан заслиза по витото стълбище.

Джак се спря на вратата и посочи заканително пръст към Алиена.

— По-късно.

— Обещаваш ли? — ухили се тя.

Джак тръгна след Джонатан по стъпалата и го последва през църквата до вратата в южния трансепт, извеждаща на портиците. Продължиха по северния портик покрай учениците с восъчните им таблички и спряха на ъгъла. С кимване Джонатан насочи вниманието му към някакъв монах, който седеше самотен на каменна издатина в средата на западния портик. Качулката на монаха беше вдигната и покриваше лицето му, но щом се спряха, мъжът се обърна, погледна към тях и след това бързо извърна очи.

Джак неволно отстъпи назад.

Монахът беше Уейлрън Бигод.

— Какво, по дяволите, прави тук? — сопна се ядосано Джак.

— Подготвя се да срещне Създателя си — отвърна Джонатан.

Джак се намръщи.

— Не разбирам.

— Той е прекършен човек — обясни приорът. — Няма никакво положение, никаква власт и никакви приятели. Разбрал е, че Бог не го иска за велик и могъщ епископ. Видял е грехопадението си. Дойде тук пеш и се примоли да бъде приет като смирен монах, за да се моли на Господа в сетните си дни да прости греховете му.

— Трудно ми е да го повярвам — отрони Джак.

— И на мен, в началото — призна Джонатан. — Но в крайна сметка разбрах, че той винаги е бил богобоязлив човек.

Джак го погледна скептично.

— Наистина смятам, че беше ревностен във вярата си. Просто направи съдбоносна грешка: вярваше, че целта оправдава средствата в службата на Бога. Това му позволи да прави каквото си ще.

— Включително заговор за убийство на архиепископ?

Джонатан вдигна ръце в оправдателен жест.

— Бог трябва да го съди за това — не аз.

Джак сви рамене. Бяха думи, каквито Филип щеше да каже. Сам той не виждаше основание да приемат Уейлрън в приората. Но така правеха монасите.

— Защо поиска да се видя с него?

— Иска да ти каже защо обесиха баща ти.

Джак изведнъж изстина.

Уейлрън седеше като камък, втренчен в празното. Беше бос. Чупливите бели китки на старец се виждаха под пеша на грубо изтъканото му расо. Джак осъзна, че Уейлрън не изглеждаше вече плашещ. Беше прекършен, сломен и тъжен.

Бавно тръгна напред и седна на пейката на крачка от Уейлрън.

— Старият крал Хенри беше твърде силен — започна Уейлрън без предисловия. — Някои от бароните не харесваха това — бяха твърде ограничени. Искаха следващият крал да е по-слаб. Но Хенри имаше син, Уилям.

Всичко това беше стара история.

— Това е било преди да се родя — отбеляза Джак.

— Баща ти умря, преди да се родиш — отвърна Уейлрън с лека нотка от старото си високомерие.

Джак кимна.

— Продължи тогава.

— Група барони решиха да убият сина на крал Хенри, Уилям. Идеята им беше, че ако наследяването е под съмнение, ще имат повече влияние над избора на новия крал.

Джак се вгледа в бледото изтъняло лице на Уейлрън за някакъв знак за лукавство. Старецът изглеждаше просто уморен, пребит и разкаян. И да кроеше нещо, не видя признаци за това.

— Но Уилям умря в корабокрушението на Белия кораб.

— Това корабокрушение не беше злополука — отвърна Уейлрън.

Джак се стъписа. Възможно ли бе да е истина? Наследникът на трона — убит просто защото група барони е искала слаба монархия? Но не беше по-стъписващо от убийството на архиепископ.

— Продължавай.

— Хора на бароните пробиха кораба и избягаха в лодка. Всички останали се издавиха, освен един мъж, който се вкопчил в прекършена мачта и вълните го изхвърлили на брега.

— Това е бил баща ми — каза Джак. Вече започваше да разбира накъде отива разказът.

Лицето на Уейлрън беше бледо и устните му — обезкървени. Говореше без чувство и не поглеждаше събеседника си в очите.

— Беше изхвърлен на брега близо до замъка на един от заговорниците и го хванаха. Човекът нямаше никакъв интерес да ги издава. Всъщност изобщо не беше разбрал, че корабът е бил пробит. Но беше видял неща, които щяха да разкрият истината на други, ако допуснеха да тръгне свободно и да разказва за преживяното. Тъй че го задържаха, докараха го в Англия и го оставиха на грижите на хора, на които можеха да се доверят.

Джак изпита дълбока тъга. Единственото, което баща му бе искал, бе да забавлява хората, казала бе майка му. Но в разказа на Уейлрън имаше нещо странно.

— Защо не са го убили веднага? — попита Джак.

— Трябвало е — отвърна Уейлрън безучастно. — Но беше невинен човек, странстващ артист, човек, който забавлява всички. Просто сърце не им е давало да го сторят. — Старецът се усмихна мрачно. — Дори най-безскрупулните хора могат да имат някои скрупули, в края на краищата.

— Тогава защо са премислили?

— Защото в крайна сметка стана опасен, дори тук. Първоначално не застрашаваше никого — не можеше дори да говори английски. Но се учеше и започна да си създава приятели. Тъй че го заключиха в затворническата килия под спалното. После някои хора започнаха да питат защо е затворен. Стана неудобен. Разбраха, че никога няма да си отдъхнат спокойно, докато е жив. Тъй че накрая ни казаха да го убием.

„Толкова лесно“, помисли си Джак.

— Но защо им се подчинихте?

— Бяхме амбициозни, и тримата — отвърна Уейлрън и за първи път лицето му издаде чувство, а устата му се изкриви в гримаса на разкаяние. — Пърси Хамли, приор Джеймс и аз. Майка ти каза истината — всички ние бяхме възнаградени. Аз станах архидякон и кариерата ми в църквата започна стремително. Пърси Хамли стана богат земевладелец. Приор Джеймс получи полезна добавка към манастирската собственост.

— А бароните?

— След корабокрушението Хенри беше нападнат в следващите три години от Фулк Анжуйски, Уилям Клайто в Нормандия и краля на Франция. За известно време изглеждаше много уязвим. Но той победи враговете си и управлява още десет години. Само че безвластието, което бароните искаха, все пак накрая дойде, когато Хенри умря без син наследник и Стивън дойде на трона. Докато гражданската война кипеше в следващите две десетилетия, бароните управляваха като крале в териториите си без никаква централна власт, която да ги озапти.

— А баща ми умря заради това.

— Дори това свърши горчиво. Повечето от онези барони загинаха в боеве, както и някои от синовете им. А малките лъжи, които ние бяхме изрекли в тази част на страната, за да бъде баща ти убит, накрая се върнаха да ни терзаят. Майка ти ни прокле след обесването и ни прокле добре. Приор Джеймс бе унищожен от съвестта за стореното, както каза Ремигий на делото за семейственост. Пърси Хамли умря преди истината да излезе наяве, но синът му беше обесен. И виж ме мен: клетвопрестъпничеството ми бе хвърлено в лицето след почти петдесет години и сложи край на кариерата ми. — Уейлрън изглеждаше посивял и изтощен, сякаш самообладанието му струваше огромно усилие. — Всички се бояхме от майка ти, защото не бяхме сигурни какво знае. В крайна сметка изобщо не беше много, но бе достатъчно.

Джак се почувства също толкова изцеден като Уейлрън. Най-сетне бе научил истината за баща си, нещо, което бе искал през целия си живот. Сега не можеше да изпита гняв или отмъстителност. Така и не беше познавал истинския си баща, но беше имал Том, който му бе предал любовта към зданията, втората най-голяма страст в живота му.

Той стана. Събитията бяха твърде далече в миналото, за да го разплачат. Толкова много се беше случило след това и повечето бе хубаво.

Погледна отгоре стария окаян мъж, който се присвиваше на пейката. По ирония този, който преживяваше сега горчивината на съжалението, беше Уейлрън. Джак го съжали. „Колко ужасно е, помисли си той, да си стар и да знаеш, че животът ти е бил похабен.“ Уейлрън вдигна глава и очите им се срещнаха за първи път. Бившият епископ потръпна и се обърна сякаш го бяха ударили през лицето. За миг Джак отгатна мислите на стареца и осъзна, че Уейлрън е видял жалостта в очите му.

А за Уейлрън жалостта на враговете му бе най-голямото възможно унижение.

IV

Филип стоеше при Западната порта на стария християнски град Кентърбъри, облечен в пищните яркоцветни одежди на английски епископ и понесъл обсипан с драгоценни камъни жезъл на цената на кралски откуп. Валеше из ведро.

Беше на шейсет и шест години и проливният дъжд вледеняваше старите му кости. За последен път се отдалечаваше толкова от дома. Но нямаше да пропусне този ден за нищо на света. В известен смисъл днешната церемония щеше да увенчае целия му живот.

Минали бяха три и половина години от историческото убийство на архиепископ Томас. За този къс отрязък от време мистичният култ към Томас Бекет обхвана света. Филип не беше имал представа на какво поставя началото, когато поведе малката процесия със запалени свещи по улиците на Кентърбъри. Папата бе обявил Томас за светец с почти неприлична бързина. Съществуваше дори нов орден на рицари монаси в Светите земи, наречен „Рицарите на Свети Томас Акърски“. Крал Хенри не беше успял да се пребори с такова могъщо народно движение. Беше твърде силно, за да може да му устои който и да е човек.

За Филип значимостта на цялото явление бе в това, което то демонстрираше за властта на Държавата. Смъртта на Томас бе показала, че в конфликт между Църквата и Короната монархът може винаги да надделее с прилагането на груба сила. Но култът към Свети Томас доказа, че такава победа винаги би била куха. Властта на един крал не беше абсолютна, в края на краищата: винаги можеше да бъде озаптена от волята на народа. Тази промяна беше настъпила по време на живота на Филип. Той не просто се бе оказал неин свидетел, но бе помогнал и за осъществяването й. А днешната церемония щеше да ознаменува това.

Към града през мъглата на дъжда крачеше едър мъж с голяма глава. Не носеше ботуши или шапка. На известно разстояние го следваше голяма група хора на коне.

Мъжът беше крал Хенри.

Тълпата бе смълчана като на погребение, докато прогизналият от дъжда крал изгази през калта към градската порта.

Филип излезе на пътя според предварително уговорения план, закрачи пред босоногия крал и го поведе към катедралата. Хенри го последва с наведена глава. Наперената му обикновено походка беше сдържана, стойката му бе символ на покаяние. Стъписаните граждани зяпваха смълчани в краля на Англия, унизил се сам пред очите им. Кралската свита следваше от разстояние.

Филип бавно го преведе през катедралната порта. Могъщите крила на великолепния храм бяха разтворени широко. Влязоха вътре, тържествена процесия от двама души, която бе кулминацията на политическата криза на века. Храмът беше претъпкан с хора. Тълпата се раздвои пред тях, за да ги пропусне. Хората заговориха шепнешком, стъписани от гледката с най-могъщия крал в Християнството, прогизнал и пристъпващ бос в църквата като просяк.

Преминаха бавно през храма и слязоха надолу по стъпалата в криптата. Там, до новата гробница на мъченика, монасите на Кентърбъри чакаха редом с най-великите и могъщи епископи и абати на кралството.

Кралят коленичи на пода.

Придворните влязоха в криптата зад него. Пред всички, Хенри Английски, вторият с това име, изповяда греховете си и заяви, че е бил неволната причина за убийството на Свети Томас.

След като се изповяда, той смъкна наметалото си. Под него носеше зелена туника и власеница. Коленичи отново и изви гръб.

Епископът на Лондон сгъна жилава пръчка.

Кралят щеше да бъде бичуван.

Щеше да получи по пет удара от всеки свещеник и по три от всеки присъстващ монах. Ударите щяха да са символични, разбира се: тъй като присъстваха осемдесет монаха. Един истински бой от всеки би го убил.

Епископът на Лондон леко докосна кралския гръб пет пъти с пръчката. После се обърна и я връчи на Филип, епископа на Кингсбридж.

Филип пристъпи напред, за да бичува краля. Радваше се, че бе доживял да види това. След този ден, мислеше си той, светът никога вече нямаше да е същият.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги