Устоите на Земята (Част втора)

I

След седем години Джак бе довършил трансептите — двете напречни страни на кръстообразния храм — и бяха се получили точно така, както се беше надявал. Беше доразвил идеите от Сен Дени и бе направил всичко по-високо и по-тясно — прозорците, арките и самия свод. Тънките стволове на колоните се издигаха изящно през галерията и се превръщаха в ребра на свода, извиваха се, за да се съберат в средата на тавана, а островърхите прозорци заливаха вътрешността със светлина. Корнизите бяха нежни и деликатни, а резбованата каменна украса — пищна разлистена гора.

А в клерестория имаше пукнатини.

Стоеше във високия коридор на клерестория, загледан над бездната на северния трансепт, замислен унило в светлата пролетна утрин. Беше стъписан и объркан. Според преценката на всички зидари структурата беше здрава. Но една пукнатина издаваше слабост. Неговият свод бе по-висок от всеки друг, който бе виждал някога, но не чак толкова много. Не бе допуснал грешката на Алфред да слага каменен свод на сграда, която не е строена да понесе тежестта и бе планирал внимателно стените. И все пак в клерестория се бяха появили пукнатини, почти на същите места, където Алфред се бе провалил. Алфред беше сбъркал в изчисленията, но Джак беше сигурен, че не е направил същата грешка. Някакъв нов фактор влияеше на сградата му и Джак не знаеше какъв е.

Не беше опасно в краткосрочен план. Пукнатините бяха запълнени с хоросан и не бяха се появили отново. Сградата беше безопасна. Но беше слаба. А за Джак слабостта я разваляше. Искаше храмът му да изтрае до Съдния ден.

Излезе от коридора и слезе по витото стълбище на куличката до галерията, където бе направил чертожния си под в ъгъла с добра светлина от един от прозорците в северния притвор. Започна да рисува плинта на колона за нефа. Нарисува ромб, след това квадрат в ромба и кръг в квадрата. Главните стволове на колоната щяха да изникват от четирите върха на ромба и да се издигат по колоната, като след това се разклонят на север, юг, изток и запад, за да се превърнат в арки или ребра. Допълнителни стволове, изникващи от ъглите на квадрата, щяха да се извисят и да се превърнат в ребра на таванския свод, минавайки диагонално през свода на нефа от едната страна и свода на крилото — от другата. Кръгът в средата представляваше ядрото на колоната.

Всичко, което планираше Джак, се основаваше на прости геометрични форми и някои не толкова прости пропорции, като съотношението на квадратния корен на две към квадратния корен на три. Беше се научил да пресмята квадратни корени в Толедо, но повечето зидари не можеха да ги смятат и вместо тях използваха прости геометрични конструкции. Знаеха, че ако около четирите ъгъла на квадрат се начертае кръг, то диаметърът на кръга е по-голям от страната на квадрата в съотношение на квадратния корен на две към едно. Това съотношение, корена на две към едно, беше най-древната зидарска формула, защото в проста сграда това бе съотношението на външната към вътрешната ширина и следователно даваше дебелината на стената.

Задачата на Джак бе много усложнена от религиозното значение на различните числа. Приор Филип предвиждаше да препосвети църквата на Дева Мария, тъй като Плачещата Мадона правеше повече чудеса от гробницата на Свети Адолфус. Поради това искаха Джак да използва числата девет и седем, тъй като бяха числата на Богородица. Беше планирал нефа с девет просвета, а новия канцел, който щеше да се построи след като се приключеше всичко останало, със седем. Свързаните слепи аркади в страничните крила щяха да имат по седем арки на просвет, а западната фасада щеше да има девет стреловидни прозореца. Джак нямаше мнение за теологичното значение на числата, но инстинктивно чувстваше, че ако същите числа се прилагат систематично, то това щеше да подсили хармонията на цялостната сграда.

Преди да е успял да довърши чертежа на плинта, прекъсна го майсторът покривчия. Беше се натъкнал на проблем и искаше Джак да му го разреши.

Джак го последва нагоре по стълбището, подмина клерестория и се озова в подпокривното пространство. Минаха през кръглите куполи над оребрения свод. Върху тях покривчиите разгъваха големи листове ламарина и ги ковяха за гредите, отдолу нагоре така, че по-горните листове да застъпват по-долните и да не пропускат дъжд.

Видя веднага проблема. Беше поставил декоративен връх в края на пролуката между два коси покрива, но изработката бе поверил на един майстор зидар, а зидарят не беше предвидил откъде да се оттича дъждовната вода под върха. Зидарят трябваше да го преправи. Джак каза на старшия покривчия да предаде нареждането му и се върна при чертожния си под.

Изненада се, като завари Алфред да го чака там.

Не беше разговарял с Алфред от десет години. Мяркал го беше от време на време отдалече, в Шайринг или Уинчестър. Алиена съвсем не беше го виждала от девет години, въпреки че все още бяха женени според Църквата. Марта гостуваше в къщата му в Шайринг веднъж годишно. Връщаше се винаги с едно и също съобщение: процъфтявал, строял къщи за богатите граждани на Шайринг. Живеел сам. Бил си същият.

Но сега Алфред не изглеждаше никак процъфтяващ. На Джак му се виждаше по-скоро уморен и съкрушен. Помнеше го едър и силен, но сега изглеждаше измършавял: лицето му беше изтъняло, а месестата някога ръка, с която избутваше кичура коса от очите си, бе костелива.

— Здравей, Джак — посрещна го той.

Изражението му беше нападателно, а гласът угоднически — неприятна смесица.

— Здравей, Алфред — отвърна Джак предпазливо. — Последния път, когато те видях, носеше копринена туника и беше надебелял.

— Преди три години беше. Преди първата лоша жътва.

— Вярно. — Три лоши жътви по ред бяха причинили глад. Крепостници бяха измрели от глад, много селяни арендатори бяха обеднели и заможните граждани на Шайринг сигурно не можеха вече да си позволят разкошни нови каменни къщи. Алфред усещаше оскъдицата. — Какво те води в Кингсбридж след толкова време?

— Чух за твоите трансепти и дойдох да видя. — Тонът му издаваше възхищение, изказано с голяма неохота. — Къде се научи да строиш така?

— Париж — отвърна Джак кратко. Не искаше да обсъжда този период от живота си с Алфред, виновника за изгнанието му.

— Е. — Алфред издаваше неудобство. После каза, с малко насилено безразличие: — Бих се радвал да поработя тук, просто за да прихвана някои от тия нови трикове.

Джак се изуми. Алфред наистина ли имаше наглостта да го моли за работа? Каза си, че печели време.

— Ами екипа ти?

— Вече съм сам — отвърна Алфред, със същото привидно безразличие. — Нямаше достатъчно работа за екип.

— Все едно, не наемаме — отвърна му Джак също толкова безразлично. — Съставът ни е попълнен изцяло.

— Но един добър зидар никога не е излишен, нали?

Джак долови умолителна нотка и разбра, че Алфред е закъсал сериозно. Реши да бъде откровен.

— След живота, който имахме, Алфред, аз съм последният човек, към когото би трябвало да се обърнеш за помощ.

— Последният си — отвърна Алфред искрено. — Опитах навсякъде. Никой не наема. Заради глада е.

Джак превъртя в ума си всички онези пъти, в които Алфред се беше държал зле с него, беше го мъчил и го беше бил. Той го беше принудил да иде в манастира и той след това го бе принудил да остави дом и семейство. Нямаше никакво основание да му помага: всъщност имаше всички основания да злорадства за нещастието на Алфред.

— Не бих те взел, дори да ни трябваха хора, Алфред.

— Мислех си, че би могъл — отвърна Алфред с упорита настойчивост. — В края на краищата баща ми те научи на всичко, което знаеш. Заради него сега си майстор строител. Няма ли да ме вземеш заради него?

Заради Том. Изведнъж го жегна гузна съвест. По свой начин Том се бе опитвал да бъде добър пастрок. Не беше особено мил или разбиращ, но се беше отнасял с децата си също като с Джак и бе търпелив и щедър, докато предаваше знанието и уменията си. Също така бе направил майка му щастлива. „И в края на краищата“, помисли си Джак, „ето ме сега, преуспяващ майстор строител, на път да постигна амбицията си да построя най-красивата катедрала на света, и ето го Алфред, беден, гладен и останал без работа. Не е ли това достатъчно отмъщение?“

„Не е“, отговори си.

После отстъпи.

— Добре. В памет на Том, нает си.

— Благодаря ти — отвърна Алфред. Изражението му беше неразгадаемо. — Веднага ли започвам?

Джак кимна.

— Полагаме основите в нефа. Просто се включвай.

Алфред подаде ръка. Джак се поколеба за миг, преди да я стисне. Хватката на Алфред бе силна както винаги.

Замина си. Джак остана загледан долу в чертежа си на плинта за кораба. Беше в реални размери, тъй че щом се довършеше, майстор дърводелец щеше да го вземе и да направи дървена мостра направо от чертежа. Моделът след това щеше да се използва от строителите, за да разчертаят камъка за дялане.

Беше ли взел правилното решение? Спомни си, че сводът на Алфред се беше срутил. Само че нямаше да го използва за трудна работа като засводяване или арки: за него бяха правите стени и подове.

Докато Джак все още размишляваше, камбаната би за обяд. Остави чертожния си инструмент с наострена тел и слезе по витото стълбище до наземното ниво.

Женените строители отидоха да обядват по домовете си, а неженените останаха в зидарската ложа. На някои строителни обекти се осигуряваше обяд, за да се избегне закъсняването, следобедното кръшкане от работа и пиянството, но монашеската храна бе спартанска и повечето строители предпочитаха да си носят сами. Джак живееше в старата къща на Том Строителя с Марта, доведената му сестра, която изпълняваше ролята на негова домакиня. Марта също тъй се грижеше за Томи и второто дете на Джак, момиче на име Сали, докато Алиена бе заета с работа. Марта обикновено готвеше обяда за Джак и децата, а Алиена понякога идваше при тях.

Напусна манастирския двор и забърза към дома. По пътя нещо му хрумна. Щеше ли Алфред да поиска да се върне в къщата с Марта? Беше му родна сестра, в края на краищата. Не беше помислил за това, когато го прие на работа.

Страхът беше глупав, реши той след малко. Времето, когато Алфред можеше да го тормози, отдавна бе минало. Той беше майсторът строител на катедралата на Кингсбридж и кажеше ли, че Алфред не може да се премести в къщата, нямаше да се премести.

Почти очакваше да го завари на масата и изпита облекчение, като не го видя. Алиена гледаше децата докато се хранеха, а Марта бъркаше котлето над огнището. Устата му овлажня от миризмата на агнешка яхния.

Целуна Алиена по челото. Тя вече бе на трийсет и три години, но изглеждаше като преди десет: косата й все още беше водопад от тъмнокафяви къдрици и имаше същата сочна уста и чудесни тъмни очи. Само когато се съблечеше й личеше въздействието на времето и двете раждания: великолепните й едри гърди малко се бяха смъкнали, бедрата й бяха по-широки, а коремът й така и не стана отново гладък и плосък като преди.

Джак загледа с обич двете деца, които му беше родила: деветгодишния Томи, здраво момче с огнена коса, едър за годините си, който нагъваше агнешката яхния все едно, че не беше ял от седмица и Сали, седемгодишна, с тъмни къдрици като на майка си, която се усмихваше щастливо и показваше дупката между предните си зъби също като Марта, когато Джак за първи път я видя преди седемнайсет години. Томи всяка сутрин ходеше на училище в приората, за да се учи на четмо и писмо, но монасите не взимаха момичета, тъй че Алиена учеше Сали.

Седна до тях, а Марта свали котлето от огъня и го сложи на масата. Марта беше странно момиче. Беше прехвърлила двайсет години, но не проявяваше интерес към женитба. От край време се беше привързала към Джак и като че ли бе напълно доволна да му е домакиня.

Джак беше главата на най-странното домакинство в графството, несъмнено. С Алиена бяха двамата най-изтъкнати граждани на градчето: той — майсторът строител на катедралата, а тя — най-големият производител на плат извън Уинчестър. Всички ги приемаха като мъж и жена, но при все това им бе забранено да прекарват нощите заедно, тъй че живееха в отделни къщи — Алиена с брат си, а Джак — със заварената си сестра. Всеки неделен следобед и на всеки празник двамата изчезваха и всеки в града знаеше какво правят, освен приор Филип, разбира се. Междувременно майката на Джак живееше в една пещера в гората, понеже я смятаха за вещица.

От време на време Джак го хващаше яд, че не му се разрешава да се ожени за Алиена. Лежеше буден, слушаше хъркането на Марта в другата стая и си мислеше: „на двайсет и осем години съм — защо спя сам?“ На другия ден се държеше изнервено с приор Филип, отхвърляше всички предложения и искания на катедралния съвет като непрактични и прекалено скъпи все едно, че съществуваше само един начин да се строи катедрала и това бе неговият начин. След това Филип се държеше настрана от него за няколко дни, докато бурята отмине.

Алиена също не беше щастлива и си го изкарваше на Джак. Ставаше нетърпелива и невъздържана, критикуваше всичко, което правеше той, слагаше децата да си легнат веднага щом той влезеше, казваше, че не е гладна, щом седнеше да се храни. След ден-два такова поведение се разплакваше и казваше, че съжалява, и отново ставаха щастливи до следващия път, когато напрежението й дойдеше твърде много.

Джак си сипа малко яхния в купата и започна да се храни.

— Представяте ли си кой дойде на строежа тази сутрин? — подхвърли той. — Алфред.

Марта изпусна капака на котлето и той издрънча на пръстения под. Джак я погледна и видя страха, изписал се на лицето й. Обърна се към Алиена и видя, че е пребледняла.

— Какво търси той в Кингсбридж? — попита тя.

— Работа търси. Гладът е разорил търговците в Шайринг, предполагам, и не строят каменни къщи като някога. Освободил си е екипа и не може да си намери работа.

— Надявам се, че си го изхвърлил като куче — каза Алиена.

— Каза, че трябва да му дам работа заради Том — отвърна Джак изнервено. Не беше очаквал толкова силна реакция от двете. — В края на краищата всичко го дължа на Том.

— Кравешки говна — изруга Алиена, а Джак си помисли: „това трябва да го е чула от майка ми“.

— Все едно, наех го.

— Джак! — изкрещя Алиена. — Как си могъл? Не можеш да му позволиш да се върне в Кингсбридж. Онзи дявол!

Сали се разплака. Томи зяпна майка си ококорен.

— Алфред не е дявол — каза Джак. — Гладен е и е обеднял. Спасих го заради паметта на баща му.

— Нямаше да го съжалиш, ако те беше принудил да спиш на пода до леглото му като куче девет месеца.

— Правил ми е по-лоши неща — питай Марта.

— И на мен — каза Марта.

— Просто реших, че като го виждам така, това е достатъчно отмъщение за мен.

— Е, за мен не е! — избухна Алиена. — За Бога, ти си един проклет глупак, Джак Джаксън. Понякога съм благодарна на Бога, че не съм омъжена за теб.

Това го нарани. Джак извърна очи. Знаеше, че не го мисли сериозно, но бе достатъчно лошо, че го казва, макар и от яд. Вдигна лъжицата си и започна да яде. Беше трудно да преглъща.

Алиена потупа Сали по главичката, пъхна й парче морков в устата и тя спря да плаче.

Джак погледна Томи, който все още беше зяпнал в Алиена с уплашено лице.

— Яж, Томи. Вкусно е.

Довършиха обяда си в мълчание.

През пролетта в годината, когато трансептите се довършиха, приор Филип направи обиколка на манастирските имоти на юг. След три лоши години му трябваше добра реколта и искаше да провери в какво състояние са стопанствата.

Взе със себе си Джонатан. Манастирският сирак вече беше висок, непохватен и умен шестнайсетгодишен младок. Също като Филип на неговите години, като че ли изобщо не го гризеше съмнение какво иска да прави с живота си: беше изпълнил послушничеството си, положил бе клетвите си и вече беше брат Джонатан. Също като Филип го интересуваше повече материалната страна на Божията служба и работеше като помощник на Кътбърт Белоглавия, застаряващия иконом. Филип се гордееше с момчето: беше предан, трудолюбив и обичан от всички.

Придружаваше ги Ричард, братът на Алиена. Ричард най-сетне бе намерил мястото си в Кингсбридж. След като построиха градската стена, Филип беше предложил на енорийското настоятелство да назначат Ричард за началник на стражата и да отговаря за сигурността на града. Той организираше нощната стража и поддръжката и ремонта на крепостните стени, а на пазарни дни и свети празници имаше властта да арестува пакостници и пияници. Тези задачи, оказали се жизненоважни, след като селото бе израснало в градче, бяха все неща, които един монах не можеше да прави. Така енорийското настоятелство, което Филип в началото бе приел като заплаха за властта му, в края на краищата се оказа полезно. И Ричард бе щастлив. Беше на около трийсет години вече, но деятелният живот го поддържаше млад.

Филип съжаляваше, че и животът на сестрата на Ричард не беше се уредил така добре. Ако имаше човек, чийто живот Църквата бе провалила, то това беше Алиена. Джак беше мъжът, когото тя обичаше и бе баща на децата й, но Църквата настояваше, че е женена за Алфред, въпреки че изобщо не бе имала плътско сношение с него. И не можеше да получи разтрогване заради злата воля на епископа. Беше срамно и Филип се чувстваше виновен, макар вината да не беше негова.

Към края на пътуването, докато се връщаха през леса в ясната пролетна утрин, младият Джонатан рече:

— Чудя се защо Господ кара хората да гладуват.

Беше въпрос, който всеки млад монах задаваше рано или късно, и имаше много отговори на него. Филип отвърна:

— Не обвинявай Господ за глада.

— Но Господ направи времето, което причини лошите жътви.

— Гладът не се дължи само на лошите жътви — отвърна Филип. — Винаги има лоши реколти на всеки няколко години, но хората не гладуват. Особеното в тази криза е, че идва след толкова много години гражданска война.

— Каква е разликата?

Отговори Ричард, войникът.

— Войната е лоша за земеделието. Стоката се коли, за да се изхрани войската, нивите се палят, за да не се оставят на врага и стопанствата запустяват, докато рицарите са на война.

Филип добави:

— А когато бъдещето е несигурно, хората нямат охота да влагат време и сили в разчистване на нова земя, в увеличаване на стада, в копаене на вади и градене на плевници.

— Ние не сме спирали тези работи — каза Джонатан.

— С манастирите е друго. Но повечето обикновени селяни оставят фермите си да запустеят по време на боевете, тъй че като дойде лошото време не са в добра форма да го издържат. Монасите гледат по-надалече. Но ние имаме друг проблем. Цената на вълната се е смъкнала заради глада.

— Не виждам връзката — призна Джонатан.

— Предполагам, че е защото гладуващите хора не купуват дрехи. — За първи път, откакто Филип помнеше, цената на вълната бе престанала да се вдига ежегодно. Беше се принудил да забави строежа на катедралата, да спре да приема нови послушници и да изключи виното и месото от храната на монасите. — За жалост, това означава, че ще пестим, докато все повече обеднели хора идват в Кингсбридж да търсят работа.

— И накрая ще се наредят на опашка пред манастирската порта за безплатен конски хляб и каша — каза Джонатан.

Филип кимна мрачно. Късаше му се сърцето да гледа здрави и силни мъже, пропаднали дотам, че да просят хляб, защото не могат да си намерят работа.

— Но запомни, причинява го войната, а не лошото време.

А Джонатан отвърна с младежка страст:

— Дано да има специално място в ада за графове и крале, които причиняват такова нещастие.

— Дано… Вси светии, какво е онова там?

От храстите бе изскочила някаква странна фигура и тичаше презглава към Филип. Дрехите му бяха опърпани, косата — разрошена, а лицето му бе почерняло от мръсотия. Филип си помисли, че горкият човек просто бяга от разярен глиган или дори че го е подгонила мечка.

После мъжът налетя и се хвърли върху него.

Филип беше толкова изненадан, че падна от коня си.

Нападателят падна върху него. Миришеше като животно, а и нечленоразделното пръхтене, което излизаше от гърлото му, беше като на див звяр. Филип се завъртя и зарита. Мъжът като че ли се опитваше да се докопа до кожената торба, която бе окачил през рамо. Филип разбра, че се опитва да го ограби. Нищо нямаше в торбата, освен една книга, „Песни Соломонови“. Филип се забори отчаяно, за да се освободи, не защото бе толкова привързан към книгата, а заради отвратителната мръсотия и воня на крадеца.

Но се беше оплел в каишката на торбата, а крадецът не пускаше. Превъртяха се върху коравата земя. Филип се мъчеше да се отскубне, а крадецът — да отскубне торбата. Едва забеляза, че конят му е побягнал.

Изведнъж Ричард спипа крадеца и го издърпа. Филип се превъртя и остана седнал на земята, замаян и без дъх. Вдиша чистия въздух облекчен, че се е измъкнал от гадната прегръдка. Опипа се по ръцете и краката. Беше понатъртен, но нямаше нищо счупено. Чак тогава се обърна към другите.

Ричард беше проснал крадеца на земята и стоеше над него, с едното стъпало между плешките на мъжа и с върха на меча опрян на тила му. Джонатан държеше двата коня и гледаше объркано.

Разтреперан, приорът се вдигна на крака. Чувстваше се изтощен. „На годините на Джонатан можех да падна от кон и отново да се метна на него веднага“, помисли си той.

— Дръж тая хлебарка под око, аз ще хвана коня ти — каза Ричард. Подаде му меча си.

— Добре — отвърна Филип, но избута меча му. — Това няма да ми трябва.

Ричард колебливо прибра оръжието си в ножницата. Крадецът остана да лежи неподвижно. Краката му, щръкнали под туниката, бяха тънки като вейки и същите на цвят. И беше бос. Филип изобщо не беше застрашен: горкият човек нямаше сили и едно пиле да удуши. Ричард тръгна да прибере коня му.

Крадецът видя, че се отдалечава и се напрегна. Филип разбра, че се кани да побегне и го спря с думите:

— Би ли искал да хапнеш нещо?

Крадецът вдигна глава и го погледна все едно, че го мислеше за луд.

Филип отиде при коня на Джонатан и отвори дисагите. Извади комат хляб, разчупи го и подаде половината на окаяника. Мъжът го награби невярващо и тутакси натика повечето в устата си.

Филип седна на земята и го загледа. Ядеше като животно, опитваше се да изгълта колкото може повече, преди да са му го измъкнали от ръцете. Отначало Филип го беше взел за старец, но след като можеше да го види по-добре разбра, че всъщност беше доста млад, може би към двайсет и пет годишен.

Ричард се върна, повел коня му. Възмути се като видя крадеца да седи и да яде.

— Защо си му дал от храната ни?

— Защото умира от глад.

Ричард замълча, но изражението му говореше, че според него монасите трябва да са луди хора.

След като изяде хляба, Филип го запита:

— Как ти е името?

Мъжът го погледна боязливо. Мълчеше. Филип остана с чувството, че от доста време не беше говорил с друго човешко същество. Най-сетне отвърна:

— Дейвид.

Все още беше с разсъдъка си, разбра приорът.

— Какво те е сполетяло, Дейвид?

— Загубих си фермата след последната жътва.

— Кой е господарят ти?

— Графът на Шайринг.

Уилям Хамли. Не беше изненадващо.

Хиляди селяни арендатори не бяха успели да платят рентата си след три лоши жътви. Когато арендаторите на Филип задлъжнееха, той просто опрощаваше рентата. Иначе хората осиромашаваха и бездруго щяха да дойдат в приората да просят милостиня. Други земевладелци, особено граф Уилям, се възползваха от кризата, за да прогонят арендаторите и да си присвоят фермите им. Заради това горските разбойници ставаха все повече и нападаха пътниците. Затова трябваше да води Ричард навсякъде със себе си за охрана.

— А семейството ти?

— Жена ми взе бебето и се върна при майка си. Но там няма място за мен.

Позната история. Филип рече:

— Грехота е да посягаш на монах, Дейвид, и е грехота да живееш от кражба.

— Но как да живея? — викна мъжът.

— Ако ще стоиш в гората, по-добре лови птици и риба.

— Не знам как!

— И за крадец хич те няма. Какъв шанс имаше, без оръжие и срещу трима ни, а и Ричард тука е въоръжен до зъби?

— Отчаян бях.

— Е, другия път като се отчаеш, иди при някой манастир. Винаги ще се намери нещо за ядене за сиромах човек.

Филип се вдигна на крака. Догорча му на устата от лицемерието. Знаеше, че манастирите не можеха да изхранят всички скитници из горите. За повечето от тях наистина нямаше друг изход, освен кражбата. Но ролята му на този свят бе да напътства към праведен живот, а не да извинява греха.

Нищо повече не можеше да направи за този окаяник. Взе юздите на коня от Ричард и се качи. Отоците от падането щяха да го болят още дни наред.

— Върви по пътя си и повече не греши — повтори той думите на Иисус и подкара коня си.

— Прекалено си добър, няма що — измърмори Ричард до него, щом поеха по пътя.

Филип поклати глава.

— Бедата е, че не съм достатъчно добър.

В неделята преди Петдесетница Уилям се ожени.

Идеята беше на майка му.

Реган години наред му бе натяквала да си намери съпруга и да си отгледа наследник, но все беше отлагал. Жените го отегчаваха и по някакъв непонятен за него начин го притесняваха. Непрекъснато я уверяваше, че скоро ще се ожени, но нищо не правеше по въпроса.

Накрая тя му намери невяста.

Казваше се Елизабет. Беше дъщерята на Харолд от Уеймаут, богат рицар и силен поддръжник на Стивън. Както майка му обясни, с малко усилие можеше да си е намерил и по-добра партия — можеше да се е оженил за дъщеря на граф — но след като не беше благоволил да помисли за това, и Елизабет вършеше работа.

Уилям я беше видял в кралския двор в Уинчестър и майка му бе забелязала, че се е вторачил в нея. Имаше хубаво лице, буйни светлокафяви къдрици, голям бюст и тесни бедра — точно неговия тип.

Беше на четиринайсет години.

Докато я гледаше, Уилям си представяше как я среща в някоя тъмна нощ и я насилва в някоя задна уличка на Уинчестър, но за брак изобщо не беше му хрумвало. Само че майка му бързо бе установила, че баща й е склонен да се съгласи, а самото момиче е послушно дете и ще направи каквото той каже. След като увери Уилям, че няма да се повтори унижението, което Алиена бе нанесла на фамилията им, тя уреди срещата.

Уилям беше изнервен. Предния път, когато го беше правил, беше неопитен двайсетгодишен младеж, син на рицар, отиващ на среща с високомерна благородна млада дама. Но сега беше закален в битки мъж на трийсет и седем години и вече десета година граф на Шайринг. Глупаво беше да е изнервен от среща с четиринайсетгодишно момиче.

Само че тя беше още по-изнервена. Освен това полагаше отчаяни усилия да му се хареса. Говореше възбудено за своя дом и семейство, за конете и кучетата си, за роднини и приятели. Той седеше мълчаливо, гледаше лицето й и си представяше как щеше да изглежда гола.

Епископ Уейлрън ги венча в параклиса в Ърлскасъл, а след това имаше голямо празненство, което продължи целия ден. По обичай всички важни особи в графството трябваше да бъдат поканени и Уилям щеше да се изложи ужасно, ако не предложеше щедро пиршество. Изпекоха цели три вола и дузини овце и прасета в двора на замъка, а гостите пресушиха избите на замъка с бира, сайдер и вино. Майка му седеше в челото на празничната трапеза с триумфално изражение на обезобразеното си лице. Епископ Уейлрън намираше вулгарните празненства за противни донякъде и напусна, когато чичото на булката започна да ръси мръсни шеги за младоженците.

Младоженецът и невястата се оттеглиха в спалнята си на стъмване, като оставиха гостите да продължат пиршеството си. Уилям беше ходил на достатъчно сватби и знаеше какво се върти в главите на по-младите гости, за това остави Уолтър извън стаята и залости вратата, за да не го прекъсват.

Елизабет смъкна туниката и обувките си и остана по ленена долна риза.

— Не знам какво да правя — призна чистосърдечно. — Ще трябва да ми покажеш.

Не беше точно както Уилям си го беше представял. Отиде до нея. Тя вдигна лицето си и той я целуна по меките устни. Целувката някак си не успя да го възпламени. Каза й:

— Свали си ризата и легни на леглото.

Тя издърпа ризата над главата си. Беше доста пълна. Големите й гърди имаха малки вдлъбнати зърна. Светлокафяв мъх покриваше триъгълника между краката й. Отиде послушно до леглото и легна на гръб.

Уилям изрита ботушите си. Седна на леглото до нея и стисна гърдите й. Кожата й беше мека. Това сладко, кротко, усмихващо се момиченце нямаше нищо общо с онази представа, от която му беше пресъхнало гърлото, за жена обладана от страст, която стене и се поти под него. Почувства се измамен.

Сложи ръката си между бедрата й и тя веднага разтвори краката си. Пъхна пръста си в нея. Тя изохка от болка, но бързо каза:

— Всичко е наред, нямам нищо против.

За миг се зачуди дали не го правеше по най-неподходящия начин. Представи си друга сцена, в която двамата лежат един до друг, докосват се, говорят и бавно се опознават. Само че желанието най-после се беше събудило в него, когато тя изохка болезнено, затова избута съмненията си настрана и я прониза с пръст по-грубо. Гледаше лицето й, докато се бореше да понесе болката мълчаливо.

После се качи на леглото и коленичи между краката й. Още не беше се възбудил напълно. Започна да се търка, за да се вдърви членът му, но нямаше голям ефект. Сигурен беше, че проклетата й усмивка го правеше импотентен. Пъхна два пръста в нея и тя леко изпищя от болка. Така беше по-добре. После тъпата кучка пак започна да се усмихва. Разбра, че трябва да изтрие усмивката от лицето й. Зашлеви я силно. Тя извика и от устната й потече кръв. Така вече биваше.

Удари я отново.

Тя заплака.

След това всичко беше наред.

Следващата неделя се падаше Петдесетница и в катедралата щеше да се стече огромно множество. Епископ Уейлрън щеше да проведе службата. Щеше да има дори повече хора от обикновено, защото всички горяха от желание да видят новите трансепти, довършени наскоро. Според мълвата бяха изумителни. Уилям се канеше на тази служба да покаже младата си съпруга на простолюдието на графството. Не беше ходил до Кингсбридж откакто построиха стената, но Филип не можеше да го спре да отиде на църква.

Два дни преди Петдесетница майка му умря.

Беше на около шейсет години. Стана съвсем внезапно. Почувства се уморена след обяда в петък и си легна рано. Слугинята й събуди Уилям малко преди разсъмване, за да му каже, че майка му е зле. Стана от леглото си и се дотътри сънен до стаята й, като се търкаше по лицето. Завари я ужасно запъхтяна, без да може да проговори и с изпълнени с ужас очи.

Уилям се уплаши от силното й разтреперано пъшкане и зяпналите очи. Тя не откъсваше погледа си от него все едно, че очакваше да направи нещо. Толкова се уплаши, че реши да напусне стаята и се обърна. Тогава видя слугинята, застанала до вратата и се засрами от уплахата си. Принуди се да погледне майка си отново. Лицето й като че ли непрекъснато се променяше на колебливата светлина на единствената свещ. Хрипливият й накъсан дъх ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая изпълни главата му. Не можеше да проумее защо не е събудил целия замък. Притисна ръце на ушите си, за да заглуши шума, но продължаваше да го чува. Все едно, че му викаше, както правеше докато беше момче, влудяващото гневно гълчене, и лицето й също изглеждаше ядосано, устата отворена широко, очите зяпнали, косата разчорлена. Убеждението, че иска нещо от него се усилваше и той започна да се чувства все по-малък и по-малък, докато го обзе сляп ужас, какъвто не бе изпитвал от дете, ужас, който идваше от разбирането, че единствения човек, когото обича, е едно побесняло чудовище. Винаги беше така в онези години: казваше му да дойде при нея или да се махне, или да се качи на понито си, или да слезе, и той все реагираше мудно, тъй че тя започваше да крещи; и тогава го обземаше такъв страх, че не можеше да разбере какво иска от него; и тогава идваше истеричният бяс, и тя започваше да крещи все по-силно и по-силно, и той ставаше сляп, глух и ням от ужас.

Но този път беше друго.

Този път тя умря.

Първо очите й се затвориха. Тогава Уилям се поуспокои. Постепенно дъхът й започна да става по-плитък. Лицето й посивя въпреки циреите. Дори свещта сякаш започна да гори по-слабо и движещите се сенки вече не го плашеха. Накрая дъхът й просто секна.

— Ето — каза Уилям. — Вече е добре, нали?

Слугинята се разрева.

Седна до леглото й се загледа в спокойното й лице. Слугинята отиде да доведе свещеника, който рече сърдито:

— Защо не ме повикахте по-рано?

Уилям едва го чу. Остана с нея до разсъмване. После слугините го помолиха да напусне, за да могат да я „приготвят“. Уилям слезе в салона, където обитателите на замъка — рицари, войници, клирици и слуги — закусваха мълчаливо. Седна до младата си жена и пи малко вино. Един-двама от рицарите и домашният стюард му заговориха, но той не отвърна. По някое време Уолтър дойде и седна до него. Уолтър беше с него от много години и знаеше кога да мълчи.

— Конете готови ли са? — попита го Уилям.

Уолтър го погледна изненадано.

— За какво?

— За пътуването до Кингсбридж. Два дни път е — трябва да тръгнем тая сутрин.

— Не мислех, че ще ходим… при тези обстоятелства…

Кой знае защо това го ядоса.

— Казал ли съм, че няма да ходим?

— Не, милорд.

— Значи ще ходим!

— Да, милорд. — Уолтър стана. — Ще се погрижа веднага.

Потеглиха предобеда — Уилям и Елизабет, с обичайната свита от рицари и коняри. Уилям се чувстваше като в сън. Нещата наоколо като че ли се движеха покрай него, вместо обратното. Елизабет яздеше до него със синини по лицето и мълчеше. Когато спираха, Уолтър се грижеше за всичко. На всяко ядене Уилям хапваше залък хляб и изпиваше няколко чаши вино. Нощем задрямваше и се будеше на пресекулки.

Катедралата видяха отдалече над зелените поля, щом наближиха Кингсбридж. Старата катедрала беше тежко тромаво здание с малки прозорци като мънистени очи под клепачите на закръглените арки. Новата църква изглеждаше коренно различно, макар да не беше довършена все още. Беше висока и стройна, а прозорците изглеждаха невероятно големи. Щом се приближиха Уилям видя, че смалява манастирските сгради така, както старата църква изобщо не беше го правила.

Пътят бе оживен с многобройните ездачи и пешеходци, всички запътили се към Кингсбридж: службата на Петдесетница беше популярна заради това, че се провеждаше в ранно лято, докато времето бе хубаво и пътищата сухи. Тази година беше дошъл повече народ от обикновено, привлечен от приказките за новата сграда.

Уилям и свитата му взеха на галоп последната миля, като разпръсваха по пътя си небрежните пешеходци и изтрополиха по дървения подвижен мост, прехвърлящ реката. Кингсбридж беше вече един от най-тежко укрепените градове в Англия. Имаше яка каменна стена с бойници и на мястото, където мостът преди бе водил направо на главната улица, пътят бе преграден от иззидан с камък барбикан с огромни, тежки, обковани с желязо врати, които сега стояха отворени, но несъмнено се затваряха здраво през нощта. „Едва ли ще мога да изгоря този град повече“, помисли си смътно Уилям.

По главната улица хората го заглеждаха, докато яздеше нагоре към приората. Хората винаги гледаха Уилям, разбира се: той беше графът. Днес също тъй проявяваха интерес и към младата булка, която яздеше до него. От дясната му страна както винаги бе Уолтър.

Стигнаха в двора на манастира и слязоха пред конюшните. Уилям остави конете на Уолтър и се обърна да погледне църквата. Източният край, върхът на кръста, беше от другата страна на двора и скрит от погледа му. Западният, долният край на кръста все още не беше построен, но формата му бе очертана на земята с колове и изпънат канап, а някои от основите вече бяха положени. Между двете беше новата част, напречните страни на кръста, съставени от северния и южния трансепти, които се пресичаха помежду си. Прозорците наистина бяха толкова големи, колкото изглеждаха отдалече. Уилям в живота си не беше виждал толкова голяма сграда.

— Фантастична е — наруши Елизабет смиреното си мълчание.

Уилям съжали, че не беше я оставил.

Обзет от необясним трепет, той тръгна бавно по храмовия неф между линиите от колчета и канап с Елизабет след него. Първият просвет на нефа беше иззидан частично и създаваше впечатлението, че крепи огромната островърха арка, която оформяше западния вход към пресечната точка между трансептите. Уилям премина под невероятната арка и се озова в препълненото с хора пространство.

Новото здание изглеждаше нереално: беше прекалено високо, прекалено тънко, прекалено изящно и крехко, за да стои здраво. Сякаш нямаше никакви стени, нищо, което да поддържа покрива, освен редица тънки колони, които красноречиво се извисяваха към небето. Като всички наоколо Уилям изви врат, за да погледне нагоре и видя, че колоните продължават в извития покрив, за да се съберат в короната на свода като извити и преплетени клони на стари брястове в гората.

Службата започна. Олтарът бе поставен в близкия край на канцела с монасите зад него, тъй че мястото под купола и двата трансепта оставаха свободни за миряните, но въпреки това тълпата преливаше в недостроения храм. Уилям се запровира напред, както бе в правата му и застана близо до олтара с другите благородници на графството, които му закимаха и си зашепнаха.

Изрисуваният дъсчен таван на стария канцел не се съчетаваше с високата източна арка на пространството под купола и беше ясно, че строителят възнамерява след време да събори канцела и да го пресъгради, за да съответства на новия план.

Малко след като тази мисъл пробяга в ума му, погледът на Уилям се спря на въпросния строител, Джак Джаксън. Беше красив дяволът, с буйна като грива рижа коса и носеше тъмночервена туника, извезана на пеша и ревера, досущ като благородник. Изглеждаше доста доволен от себе си, безспорно заради това, че бе построил трансептите толкова бързо и всички бяха смаяни от замисъла му. Държеше за ръката момче на около девет години, което изглеждаше досущ като него. Стъписан Уилям осъзна, че това трябваше да е дете на Алиена и го жегна завист. След малко видя самата Алиена. Стоеше малко зад Джак и встрани, с лека усмивка на гордост на лицето. Сърцето на Уилям подскочи: беше също толкова хубава като всякога. Елизабет до него бе жалък сурогат, бледо подражание на истинската Алиена от плът и кръв. В прегръдката си тя държеше малко момиче на около седем години и той си спомни, че бе имала второ дете от Джак, макар да не бяха венчани.

Вгледа се в Алиена по-внимателно. Всъщност не беше толкова хубава като някога: имаше бръчици около очите, а зад гордата усмивка се долавяше тъга. След всички тези години все още не можеше да се омъжи за Джак, разбира се, помисли си Уилям със задоволство: епископ Уейлрън беше спазил обещанието си и постоянно възпрепятстваше разтрогването на брака й. Тази мисъл често пъти му носеше утеха.

Чак сега Уилям разбра, че при олтара стоеше Уейлрън, вдигнал над главата си нафората, за да могат да я видят всички. Стотиците хора паднаха на колене. Хлябът в този момент се превръщаше в Христос, преображение, което будеше в Уилям благоговеен трепет, макар и да нямаше никаква представа какво точно включва това.

Съсредоточи се за известно време над службата, загледан в тайнствените действия на свещениците, заслушан в безсмислените латински фрази и мърморещ познатите откъси от молитствените ответи. Замайването, което го бе обзело в последния ден се задържа, а новата магическа църква със слънчевата светлина, танцуваща по невероятните й колони, само подсили усещането, че е попаднал в сън.

Службата приключваше. Епископ Уейлрън се обърна, за да заговори на паството.

— Сега ще се помолим за душата на графиня Реган Хамли, майката на граф Уилям Шайринг, която почина в петък вечерта.

Хората се разшумяха щом чуха вестта, но Уилям беше зяпнал с ужас в епископа. Беше осъзнал най-сетне какво се беше опитвала да му каже тя, докато издъхваше. Беше го молила за свещеника… но Уилям не беше пратил да го повикат. Беше гледал как гасне, видял беше как очите й се затварят, чул беше как спря дъха й и я беше оставил да умре неизповядана. Как бе могъл да направи такова нещо? От петък през нощта душата й обитаваше в ада и понасяше страданията, които многократно му бе описвала толкова живописно, без молитви, които да я облекчат! Сърцето му бе натежало от чувството за вина дотолкова, че като че ли усети как се забавя и за миг си помисли, че той също ще умре. Как бе могъл да я остави да чезне в онова ужасно място, с душата й изтерзана като обезобразеното от циреите лице и копнееща за райския покой?

— Какво ще правя сега? — промълви той на глас, а хората наоколо го погледнаха с изненада.

Когато молитвата свърши и монасите заизлизаха от храма в бавна процесия, Уилям остана на колене пред олтара. Останалите миряни се изсипаха вън на слънчевата светлина и го оставиха сам — всички, освен Уолтър, застанал наблизо в очакване. Уилям се молеше с всички сили, задържаше в ума си образа на майка си, докато редеше безмълвно „Отче наш“ и всички късове от молитви и служби, които успяваше да си спомни. След това се досети, че има и други неща, които можеше да направи. Можеше да пали свещи. Можеше да плати на свещеници и монаси да редят литургии за нея на всеки свят ден. Можеше дори да поръча да построят специален параклис, посветен на спасението на душата й. Но всичко, за което се сещаше, изглеждаше недостатъчно. И все едно, че я виждаше пред себе си — клати глава отчаяна и разочарована от него, и казва: „Колко дълго ще оставиш майка си да страда?“

Усети нечия ръка на рамото си и вдигна очи. Епископ Уейлрън стоеше пред него в пищното червено расо, което обличаше на светата Петдесетница. Черните му очи се взираха дълбоко в неговите и Уилям почувства, че никакви тайни не могат да останат скрити от този пронизващ поглед.

— Защо плачеш? — попита Уейлрън.

Уилям осъзна, че лицето му е обляно в сълзи.

— Къде е тя? — промълви в отговор.

— Отишла е да бъде пречистена с огън.

— Страда ли?

— Ужасно. Но можем да ускорим душите на тези, които обичаме, докато преминават през онова страшно място.

— Готов съм да направя всичко! — изхлипа Уилям. — Просто ми кажи какво!

Очите на Уейлрън лъснаха алчно.

— Построй храм — каза той. — Също като този. Но в Шайринг.

Хладен гняв обземаше Алиена всеки път, когато обикаляше из именията, които някога бяха подчинени на баща й. Всички заринати с пръст вади, паднали огради и запуснати срутени обори я ядосваха. Ливадите, обраснали с бурен, я натъжаваха. Запустелите изоставени села късаха сърцето й. Не беше просто заради лошите реколти. Графството можеше да изхрани хората си дори тази година, ако бе ръководено добре. Но Уилям Хамли нямаше понятие за добро стопанисване на земя. За него графството бе лично ковчеже с имане, а не владение, което изхранва хиляди хора. Когато крепостниците му нямаха храна, гладуваха. Когато арендаторите му не можеха да платят рентите си, изхвърляше ги. Откакто Уилям стана граф, обработваната площ се беше свила, защото земите на някои прогонени арендатори се бяха върнали до естественото си състояние. И нямаше ум да разбере, че в дългосрочен план това дори не е в негов личен интерес.

Най-лошото бе, че Алиена се чувстваше отчасти виновна. Беше владението на баща й, а двамата с Ричард не бяха успели да си го върнат. Бяха се предали, когато Уилям стана граф, а Алиена загуби всичките си пари. Но провалът все още я глождеше, а не беше забравила за клетвата пред баща си.

Докато пътуваше от Уинчестър за Шайринг с натоварения с прежда фургон и якия колар с меча на колана до нея на капрата, тя си спомняше как бе яздила някога по същия път с баща си. Той постоянно добавяше още земя за култивиране, като разчистваше участъци от гората, пресушаваше блата и разораваше склоновете на хълмовете. В лоши години винаги заделяше достатъчно зърно, за да осигури поданиците си, които бяха събрали лоша реколта или бяха твърде прегладнели, за да се погрижат сами за себе си. Никога не принуждаваше арендаторите си да продават животните си или плуговете си, за да платят рентата, защото знаеше, че ако направи това, няма да могат да работят земята другата година. Грижил се беше добре за земята, поддържал бе способността й да ражда както добър стопанин се грижи за дойна крава.

Винаги щом се сетеше за онези дни, за умния си, горд и непреклонен баща, я жегваше болка като от жива рана. Животът бе започнал да се обърква, след като им го бяха отнели. Всичко, което беше направила оттогава досега, й изглеждаше кухо, погледнеше ли назад във времето: животът с Матю в замъка бе като в сън; отиването в Уинчестър с напразната надежда да се види с краля; дори усилията й да поддържа Ричард, докато воюваше в гражданската война. Беше постигнала нещо, което в очите на хората изглеждаше успех: станала беше преуспяващ търговец на вълна. Но това й бе донесло само жалко подобие на щастие. Намерила беше начин на живот и място в обществото, който й даваше сигурност и стабилност, но в сърцето си все още бе наранена и скръбна… докато Джак влезе в живота й.

След това невъзможността да се омъжи за Джак бе опустошила всичко. Беше намразила приор Филип, на когото някога бе гледала като на свой спасител и наставник. От години не бе водила приятен човешки разговор с него. Разбира се, не беше негова вината, че не може да получи разтрогване. Но той бе настоял да живеят разделени и Алиена не можеше да не изпитва ненавист към него заради това.

Обичаше децата си, но се тревожеше за тях, след като се бяха родили в такова неестествено домакинство с баща, който си отиваше вечерта щом си легнеха да спят. За щастие, това засега не им се отразяваше лошо: Томи беше здраво хубаво момче, което обичаше да рита топка, харесваше надбягванията и игрите на войници, а Сали беше сладко замислено момиченце, което разказваше приказки на куклите си и обичаше да гледа Джак при чертожния му под. Постоянните нужди на двете деца и простичката им любов бяха единственото стабилно и нормално нещо в ексцентричния й живот.

Все още имаше работата си, разбира се. През повечето си живот като възрастна се бе занимавала с един или друг вид търговия. В момента имаше десетки мъже и жени в разпръснатите из графството села, които предяха и тъчаха за нея в домовете си. Допреди няколко години бяха стотици, но и тя усещаше последствията от глада като всеки друг човек и нямаше смисъл да прави повече плат, отколкото можеше да продаде. Дори да се омъжеше за Джак, пак щеше да иска да си запази независимата работа.

Приор Филип постоянно повтаряше, че разтрогването може да се получи всеки момент, но Алиена и Джак търпяха този възмутителен живот вече от седем дълги години: хранеха се заедно, отглеждаха децата си и спяха разделени.

Усещаше нещастието на Джак по-болезнено и от своето. Обожаваше го. Никой не знаеше колко го обича, освен може би майка му, Елън, която виждаше всичко. Обичаше го, защото той я беше върнал към живота. Беше станала като какавида в пашкул, а той я бе измъкнал навън и й беше показал, че е пеперуда. Щеше да е преживяла целия си живот безчувствена за радостите и болките на любовта, ако той не бе дошъл на тайната й поляна и не й бе споделил историите си в стихове, и не я беше целунал толкова леко, а после бавно и нежно не бе пробудил любовта, която се таеше задрямала в сърцето й. Беше толкова търпелив и сдържан, въпреки младостта си. Заради това щеше винаги да го обича.

Докато минаваше през гората се зачуди дали няма да се натъкне на майката на Джак, Елън. Виждаха я понякога, на панаир в някое от градчетата, а веднъж в годината тя успяваше да се промъкне привечер в Кингсбридж и да прекара нощта с внучетата си. Алиена изпитваше привързаност към Елън като към сродна душа: и двете бяха особени, жени, които не се вместваха в обичайния калъп. Но излезе от гората, без да я види.

По пътя през земеделската земя се загледа как зреят посевите в нивите. Прецени, че жътвата щеше да е добра. Не бяха имали хубаво лято, защото бяха падали дъждове и беше хладно. Но нямаха наводненията и болестите по растенията, които бяха съсипали последните три жътви. Алиена беше благодарна. Хиляди хора живееха на ръба на недоимъка и още една лоша зима щеше да убие повечето от тях.

Спря, за да напои воловете при чешмата насред едно село, наречено Монксфийлд, в границите на графските владения. Беше доста голямо и обкръжено от най-добрата земя в графството, имаше си свой свещеник и каменна църква. Само че тази година бяха засадени едва половината ниви наоколо. Засадените сега бяха покрити с жълта пшеница, а останалите бяха обрасли с бурен.

При чешмата сред селото се бяха спрели други двама пътници, за да напоят конете си. Алиена ги огледа предпазливо. Понякога беше добре да се сдружиш с хора по пътя, за взаимна защита. Но можеше и да е рисковано за жена. Открила беше, че мъже като коларя й проявяваха готовност да я слушат докато са сами, но имаше ли и други мъже, ставаха непокорни.

Само че един от пътниците при чешмата се оказа жена. Алиена я погледна по-внимателно и се поправи: не жена, а момиче. Позна я. Видяла бе това момиче в катедралата на Кингсбридж на Петдесетница. Беше графиня Елизабет, съпругата на Уилям Хамли.

Изглеждаше окаяна и плаха. С нея беше някакъв навъсен войник, явно телохранителят й. „Това можеше да е моята съдба ако се бях омъжила за Уилям. Благодаря на Господа, че се възпротивих.“

Войникът кимна късо на коларя, без да я погледне. Реши да не предлага да продължат заедно.

Докато отдъхваха, небето притъмня и заплющя силен вятър.

— Лятна буря — отрони коларят й.

Алиена погледна притеснено към небето. Не се боеше, че ще се намокри, но бурята щеше да я забави и можеше да се окажат на открито на стъмване. Закапа дъжд. Реши с неохота, че трябваше да си намерят подслон.

Младата графиня каза на пазача си:

— По-добре да поостанем тук малко.

— Не мога — отвърна рязко пазачът. — Заповед на господаря.

Алиена се ядоса като го чу да говори така на момичето.

— Я не ставай глупак! — рече тя. — Трябва да се погрижиш за господарката си!

Пазачът я погледна изненадан.

— Ти какво се бъркаш? — тросна се грубо.

— Ще има гръмотевична буря, идиот — каза властно Алиена. — Не можеш да искаш от дама да пътува в такова време. Господарят ти ще те скъса от бой за глупостта ти.

Обърна се към графиня Елизабет. Момичето я гледаше обнадеждено, явно доволна, че някой се е опълчил на грубия й телохранител. Заваля сериозно и Алиена бързо взе решението си.

— Ела с мен — подкани я тя.

Хвана момичето за ръката и я поведе, преди пазачът й да успее да направи каквото и да било. Графиня Елизабет тръгна с охота, ухилена като дете, пуснато от училище. Алиена се опасяваше, че пазачът може да тръгне след тях и да я издърпа, но в този момент блесна мълния и лекият дъжд се обърна в порой. Затича, дърпайки Елизабет със себе си и двете се втурнаха през гробищата към къщата до църквата.

Вратата зееше отворена. Нахлуха вътре. Алиена бе предположила, че това е къщата на свещеника и се оказа права. Един мъж с кисела физиономия в черна туника и с малък кръст на верижка на шията стана, щом двете влязоха. Алиена знаеше, че дългът на гостоприемството беше бреме за мнозина енорийски свещеници, особено сега. Очакваше съпротива и затова каза твърдо:

— Аз и спътниците ми се нуждаем от подслон.

— Добре сте дошли — отвърна със стиснати зъби свещеникът.

Беше двустайна къща с навес отстрани за животните. Не беше много чисто, въпреки че животните се държаха отвън. На масата имаше буре с вино. Едно малко куче заджафка настървено към тях щом седнаха.

Елизабет стисна ръката на Алиена.

— Много ви благодаря. — В сълзите й имаше сълзи на благодарност. — Ранулф щеше да ме накара да продължа — никога не ме слуша.

— Не беше нищо — отвърна Алиена. — Всички тези големи и силни мъже са страхливци в сърцата си.

Загледа я и с ужас разбра, че горкото момиче много приличаше на нея. Достатъчно лошо беше, че е съпруга на Уилям, но това, че бе вторият му избор, сигурно превръщаше живота й ад.

— Аз съм Елизабет Шайринг — каза Елизабет. — А ти коя си?

— Името ми е Алиена. От Кингсбридж съм.

Затаи дъх, зачудена дали Елизабет щеше да се сети по името й, че говори с жената, която е отхвърлила Уилям Хамли.

Но Елизабет беше твърде млада, за да помни онзи скандал и каза само:

— Какво необичайно име.

От задната стая влезе мърлява жена с простовато лице и месести голи ръце. Погледна ги предизвикателно и мълчаливо им предложи чаша вино. Алиена предположи, че е жената на свещеника. Сигурно я наричаше своята „домакиня“, тъй като на теория бракът бе забранен за духовниците. Жените на свещениците създаваха безкрайни неприятности. Принудата да ги изгонват беше жестока и обикновено носеше срам за Църквата. И макар повечето хора да твърдяха, че свещениците като цяло е редно да са целомъдрени, обикновено се отнасяха с търпимост във всеки конкретен случай, защото познаваха жената. Тъй че Църквата си затваряше очите за такива съюзи. „Бъди благодарна, жено — поне живееш с любимия си“, завидя й мислено Алиена.

Войникът и коларят влязоха вътре с намокрени от дъжда коси. Пазачът, Ранулф, застана пред Елизабет и рече:

— Не можем да спрем тук.

За изненада на Алиена, Елизабет се прекърши моментално.

— Добре — отвърна тя и стана.

— Сядай — каза Алиена и я дръпна долу. Изправи се пред пазача и размаха пръст пред лицето му. — Ако чуя още една дума от теб, ще повикам селяните да се притекат на помощ на графинята на Шайринг. Те знаят как да се отнасят с господарката си, за разлика от теб.

Видя, че Ранулф претегля на ум шансовете си. Опреше ли ножът до кокала, щеше да се справи с Елизабет, Алиена, с коларя и със свещеника също така. Но щеше да си има неприятности, ако се намесеха някои от селяните.

По някое време отвърна:

— Може би графинята би предпочела да продължим. — Погледна Елизабет нападателно.

Момичето изглеждаше уплашено.

— Е, ваше благородие — каза Алиена, — Ранулф покорно ви моли да му кажете волята си.

Елизабет я погледна.

— Просто му кажи какво искаш — подкани я Алиена окуражително. — Той е длъжен да изпълни волята ти.

Поведението й окуражи Елизабет. Тя си пое дълбоко дъх и рече:

— Ще си починем тук. Иди и се погрижи за конете, Ранулф.

Той измърмори примирено и излезе.

Елизабет го проследи с невярващ поглед.

— Тоя ще тегли една майна на тая работа — изтърси коларят й.

Свещеникът се намръщи на вулгарността му.

— Сигурен съм, че ще си е съвсем обикновен дъжд — каза той превзето. Алиена неволно се изсмя, а Елизабет също се присъедини. Имаше чувството, че момичето не се смее често.

Дъждът забарабани шумно и тя погледна през отворената врата. Църквата бе само на няколко крачки от къщата, но дъждът вече я скриваше. Щеше да е истински порой.

Обърна се към коларя си.

— Прибра ли колата на сухо?

Мъжът кимна.

— С животните.

— Добре. Не искам да ми се степа преждата.

Ранулф се върна, целият вир-вода.

Блесна мълния, последвана от глух продължителен тътен.

— Това няма да е добре за зърното — отрони тъжно свещеникът.

Беше прав. Трябваха им поне три седмици топло слънчево време.

Последва нова мълния и още по-дълъг грохот, и поривът на вятъра разтресе малката дървена къща. На главата на Алиена закапа студена вода. Погледна нагоре и видя, че сламеният покрив пропуска. Премести стола си настрана. Дъждът навяваше и през вратата, но май никой не искаше да стане и да я затвори. Тя самата предпочете да гледа бурята, а другите изглежда изпитваха същото.

Погледна към Елизабет. Момичето беше пребледняло. Алиена я прегърна през рамо. Трепереше, въпреки че не беше студено. Алиена я гушна до себе си.

— Страх ме е — прошепна Елизабет.

— Само една буря е — каза Алиена.

Отвън стана много тъмно. Помисли си, че наближава време за вечеря, но се сети, че още не беше обядвала: беше едва обед. Стана и отиде до вратата. Небето беше сиво като желязо. Не помнеше да е виждала такова странно време посред лято. Вятърът духаше силно, а постелката, изтръгнатият храст, дървената паница и празното буре, които се разлетяха около вратата, бяха осветени от нова мълния.

Върна се намръщена и седна. Започваше леко да се притеснява. Къщата отново се разтресе. Централната греда, която крепеше ръба на покрива, затрепери. Това трябваше да е една от по-здравите къщи в селото, помисли си Алиена, а щом тя едва издържаше, някои по-бедни домове имаше опасност да се срутят. Погледна свещеника.

— Ако стане по-зле, може би трябва да съберем селяните и всички да се подслонят в църквата.

— Не излизам навън в тая буря — отвърна свещеникът и се изсмя късо.

Алиена го зяпна невярващо.

— Но те са стадото ти. Ти си им пастирът.

Свещеникът я погледна нагло.

— Отчитам се пред епископа на Кингсбридж, не на теб и няма да се правя на глупак, само защото ти си ми казала.

— Поне прибери орния впряг на сушина — предложи Алиена.

Най-ценното притежание на село като това беше впрягът от осем вола, който теглеше плуга. Без тези животни селяните не можеха да обработват земята си. Никой отделен селянин не можеше да си позволи да си има свой орен впряг — беше общинска собственост. Свещеникът трябваше да цени впряга, защото благополучието му също зависеше от него.

— Нямаме орен впряг — отвърна й той.

Алиена се озадачи.

— Защо?

— Трябваше да продадем четири от воловете, за да си платим рентата. Другите убихме за месо през зимата.

Това обясняваше полузасетите ниви, досети се тя. Бяха могли да изорат само по-рохкавата почва с конска сила за теглене на плуга. Случката я ядоса. От страна на Уилям беше не само коравосърдечно, но и глупаво да принуди тези хора да си продадат орния впряг, защото така и тази година трудно щяха да си платят рентата, дори времето да се окажеше хубаво. Идеше й да го хване за врата и да го удуши.

Нов силен порив разтресе дървената рамка на къщата. Изведнъж едната страна на покрива сякаш се раздвижи. След това се надигна на педя, откъсна се от стената и през зейналия отвор Алиена видя почернялото небе и нова назъбена мълния. Скочи на крака, щом вятърът затихна и сламеният покрив се смъкна отново на подпорите си. Това вече ставаше опасно. Изправи се и извика на свещеника, за да надмогне шума на бурята:

— Иди поне да отвориш вратата на църквата!

Най-после той се подчини, макар и с голяма неохота. Извади ключ от скрина в ъгъла, загърна се в наметалото си, излезе и се скри в дъжда. Алиена се разпореди на другите:

— Коларю, докарай колата ми и воловете в църквата. Ранулф, ти прибери конете. Елизабет, ти ела с мен.

Облякоха наметалата си и излязоха навън. Трудно беше да вървят в права линия заради вятъра и се хванаха за ръце да се подкрепят. Закрачиха с усилие през гробищата. Дъждът беше обърнал на град и едри ледени парчета отскачаха от надгробните камъни. В ъгъла на гробищата зърна ябълково дърво, голо като през зимата: листата и плодовете му бяха помлени от градушката. „Няма да са много ябълките в графството тази есен“, помисли си тя.

След малко се добраха до църквата и влязоха вътре. Изведнъж всичко заглъхна все едно, че беше оглушала. Вятърът продължаваше да вие, дъждът барабанеше по покрива и гръмотевиците трещяха една след друга, но това ставаше отвън. Някои от селяните вече бяха тук, с прогизнали наметала. Бяха взели със себе си по-ценните си неща, пилци в чували, прасета, крави на поводи. В църквата беше тъмно, но мълниите огряваха гледката на пресекулки. След малко коларят докара фургона на Алиена, а Ранулф доведе конете.

Тя се обърна към свещеника:

— Хайде да приберем животните в западния край, а хората в източния, преди да е заприличало на конюшня.

Всички като че ли бяха започнали да приемат, че тя командва и домакинът кимна мълчаливо. Двамата се заеха с работата. Свещеникът заговори на мъжете, а Алиена — на жените. Постепенно хората се отделиха от животните. Жените отведоха децата в малкия канцел, а мъжете завързаха животните за колоните на нефа. Конете бяха подплашени, въртяха очи и подскачаха. Кравите налягаха долу. Хората се събраха на групи по семейства и си зараздаваха храна и пиене. Бяха се подготвили за дълъг престой.

Бурята бе толкова силна, че Алиена очакваше да свърши бързо, но стана още по-зле. Отиде до един прозорец. Прозорците не бяха от стъкло, разбира се, а от тънък прозрачен лен, който вече висеше на дрипи от рамките. Алиена се издърпа на перваза, за да погледне навън, но се виждаше само дъжд.

Вятърът се усили, запищя около стените на църквата и тя се притесни дали и тук е достатъчно безопасно. Обиколи дискретно из сградата. Беше живяла достатъчно дълго с Джак и можеше да различи добра зидария от лоша. Въздъхна облекчено, щом се увери, че градежът е здрав и направен грижливо. Нямаше пукнатини. Сградата бе иззидана от дялани каменни блокове, а не от трошляк и изглеждаше яка като планина.

Домакинята на свещеника запали свещ и тогава Алиена видя, че отвън вече се стъмва. Денят бе толкова притъмнял, че разликата не беше голяма. Децата се умориха да тичат нагоре-надолу из храма и се сгушиха в наметалата си да спят. Пилците пъхнаха глави под крилата си. Елизабет и Алиена седнаха на пода с гръб към стената.

Алиена бе обзета от любопитство за това нещастно момиче, приело ролята на съпруга на Уилям — роля, която тя самата бе отказала преди седемнайсет години. Не можа да се сдържи и заговори:

— Познавах Уилям, когато бях още момиче. Що за човек е той сега?

— Ненавиждам го — отвърна Елизабет разгорещено.

Алиена я съжали.

— А ти как се запозна с него?

Сама се беше въвлякла и трябваше да отговори.

— Честно казано, бях горе-долу на твоята възраст и трябваше да се омъжа за него.

— Не! А как стана така, че не се омъжи?

— Отказах, а баща ми ме подкрепи. Но се вдигна ужасен шум… причиних голямо кръвопролитие. Все едно, всичко това е минало.

— Отказала си му! — възкликна Елизабет. — Толкова си смела. Да можех да съм като теб. — Изведнъж посърна отново. — Но аз и на слугите не мога да се опра.

— Би могла, знаеш ли?

— Но как? Те просто не ми обръщат внимание, защото съм само на четиринайсет.

Алиена грижливо обмисли въпроса. Отвърна й подробно:

— За начало, трябва да станеш посредникът на желанията на мъжа си. Сутрин го питаш какво би искал да яде днес, кого иска да види, кой кон иска да яхне, всичко, за което можеш да се сетиш. После отиваш при готвача, стюарда на салона и коняря, и им предаваш заповедите на графа. Съпругът ти ще ти е благодарен и ще се ядосва на всеки, който те е пренебрегнал. Така хората ще свикнат да правят каквото им кажеш. След това започваш да си отбелязваш кой ти се подчинява с желание и кой с неохота. Гледаш услужливите и добронамерените да бъдат облагодетелствани — даваш им работа, която обичат да вършат, а на другите оставяш цялата мръсна работа. Хората ще започнат да разбират, че си струва да се подчиняват на графинята. Също така ще започнат да те обичат много повече от Уилям, който без друго не е много обичан. Накрая ще придобиеш своя власт. С повечето графини е така.

— Толкова лесно звучи от устата си — измърмори унило Елизабет.

— Не е лесно, но ако си търпелива и не се обезкуражаваш лесно, ще стане.

— Мисля, че ще мога — заяви тя окуражена. — Наистина ще мога.

По някое време задрямаха. Вятърът току усилваше воя си и я будеше. Алиена се озърташе на треперливата светлина на свещта и виждаше, че повечето възрастни правеха същото — стряскаха се, надигаха се, клюмаха и се събуждаха отведнъж.

Трябваше да е било някъде към полунощ, когато се събуди сепната и осъзна, че този път беше спала повече от час. Почти всички наоколо спяха дълбоко. Размърда се, легна по гръб на пода и загърна наметалото плътно около себе си. Бурята не спираше, но нуждата на хората за сън бе надмогнала тревогата им. Шумът от дъжда, навяващ в стените на църквата, бе като грохот на вълни в скалист бряг и вместо да я държи будна, я унесе в сън.

Отново се събуди сепната. Зачуди се какво я беше стреснало. Вслуша се. Тишина. Бурята беше свършила. Смътна сива светлина се процеди през прозорците. Всички селяни спяха дълбоко.

Алиена се надигна. Раздвижването й стресна Елизабет и тя се събуди веднага.

Споходи ги една и съща мисъл. Отидоха до църковната врата, отвориха я и пристъпиха навън.

Дъждът беше спрял и вятърът бе затихнал. Слънцето не беше още изгряло, но утринното небе беше бисерно сиво. Алиена и Елизабет огледаха наоколо в ясната водниста светлина.

Селото го нямаше.

Освен църквата и една сграда не беше останала. Всичко наоколо беше сравнено със земята. Няколко тежки греди се бяха подпрели на страната на храма, но иначе само камъни от огнища, лъснали сред морето от кал, издаваха къде са били доскоро домовете на хората. В окрайнините на селото все още стърчаха пет-шест стари дървета, дъбове и кестени, макар че всяко от тях като че ли бе загубило по няколко едри клона. Нито едно младо дръвче не беше останало.

Стъписани от пълното опустошение, Алиена и Елизабет тръгнаха по доскорошната улица. Земята наоколо беше осеяна от парчета дърво и мъртви птици. Стигнаха до първата житна нива. Все едно, че стадо добитък беше тъпкало в нея през нощта. Зрелите стръкове пшеница лежаха стъпкани, начупени, изтръгнати от корен и отмити. Земята беше разровена и затънала в локви вода.

Алиена се ужаси.

— Боже Господи! — промълви тя. — Какво ще ядат хората сега?

Тръгнаха през полето. Поражението беше същото навсякъде. Изкачиха се на един нисък хълм и огледаха околността от билото. Накъдето и да погледнеха, виждаха опустошени от градушката жита, мъртви овце, поразени от гръм дървета, наводнени ливади и сринати до земята къщи. Разрухата бе ужасяваща и изпълни сърцето на Алиена със скръб. Сякаш Божията ръка беше паднала над Англия, ударила по земята и унищожила всичко, съградено от хората, освен църквите.

Опустошението беше потресло и Елизабет.

— Ужасно е. Не мога да повярвам. Нищо не е останало.

Алиена кимна мрачно.

— Нищо. Никаква жътва няма да има тази година.

— Какво ще правят хората?

— Не знам. — Обзета от страдание и страх, Алиена промълви: — Чака ни адска зима.

II

Една сутрин, четири седмици след голямата буря, Марта помоли Джак за още пари. Джак се изненада. Даваше й по шест пенса седмично за домакинството и знаеше, че Алиена й дава по още толкова. С това трябваше да храни четирима възрастни и две деца, и да снабдява две къщи с дърва за огрев и рогозки. Но в Кингсбридж имаше много семейства, които едва имаха шест пенса за всичко, за храна, облекло и за наем също така. Попита я защо й трябват още.

Беше притеснена.

— Всички цени са се вдигнали. Хлебарят иска по пени за самун от четири фунта и…

— Пени! За четири фунта? — Джак се възмути. — Трябва да си направим пещ и да си печем сами.

— Ами, понякога пека питки.

— Така е. — Спомни си, че беше ял питки два-три пъти последната седмица.

— Но цената на брашното също се е вдигнала, тъй че нямаме много — каза Марта.

— Трябва да си купим жито и да си го мелим сами.

— Не е разрешено. Длъжни сме да използваме манастирската воденица. А и житото също е станало скъпо.

— Разбира се.

Джак осъзна, че се държи глупаво. Хлябът беше скъп, защото брашното беше скъпо, а брашното беше скъпо, защото, житото беше скъпо, а житото беше скъпо, защото бурята беше убила реколтата и нямаше изход от това. Забеляза, че Марта е притеснена. Винаги се притесняваше, ако си помислеше, че е недоволен. Усмихна се да й покаже, че всичко е наред и я потупа по рамото.

— Не си ти виновна.

— Прозвуча ядосано.

— Не на теб.

Почувства се гузно. Знаеше, че Марта щеше по-скоро ръката си да отреже, отколкото да го мами. Всъщност не разбираше защо му е толкова предана. Ако беше любов, трябваше отдавна да е заглъхнала, защото и тя като целия свят знаеше, че Алиена е любовта на живота му. Понякога беше размислял дали да не я изгони от дома, просто за да я принуди да се поразмърда малко: може би така щеше да попадне на някой подходящ за нея мъж. Но в душата си знаеше, че нищо нямаше да се получи — най-много да я направи съвсем нещастна. Затова я беше оставил на мира.

Бръкна в туниката си за кесията и извади три сребърни пенита.

— Гледай да се оправиш с дванайсет пенса седмично.

Изглеждаше много. Плащаха му само двайсет и четири пенса седмично, макар да получаваше и добавки — свещи, дрехи и ботуши.

Изгълта останалата бира в халбата и излезе навън. Беше необичайно студено за ранна есен. Джак закрачи отривисто по улицата и влезе в манастирския двор. Все още беше малко преди разсъмване и бяха дошли едва няколко майстори. Тръгна по нефа и заоглежда основите. За щастие бяха почти довършени, тъй като зидането може би щеше да спре рано тази година заради студа.

Погледна нагоре към новите трансепти. Задоволството от творението му бе помрачено от пукнатините. Бяха се появили отново в деня след голямата буря. Джак беше ужасно разочарован. Бурята беше изключително силна, разбира се, но неговият храм беше замислен да устои на сто такива бури. Поклати смутено глава и се изкачи по стълбището на куличката до галерията. Искаше му се да може да поговори с някой, който е строил подобна църква, но в Англия нямаше такъв, а дори и във Франция все още не бяха правили толкова висока.

Импулсивно подмина чертожния си под и продължи нагоре по стъпалата до покрива. Ламарината беше положена и той видя, че върхът, който беше преграждал потока на дъждовната вода, вече имаше широк улей, минаващ през основата му. Горе на покрива беше ветровито и всеки път, щом се окажеше близо до ръба, се стараеше да се хване за нещо: нямаше да е първият строител, издухан и пребил се от внезапен порив на вятъра. Вятърът тук горе винаги изглеждаше по-силен, отколкото на земята. Всъщност вятърът сякаш се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше…

Застина на място, вторачен в празното. Вятърът се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше. Това беше отговорът на загадката му. Не тежестта на неговия свод причиняваше пукнатините — беше височината. Сигурен беше, че е построил църквата достатъчно здрава, за да понесе тежестта, но не беше помислил за вятъра. Тези извисяващи се стени непрекъснато бяха блъскани от теченията и понеже бяха толкова високи, вятърът бе достатъчен, за да се пропукат. Застанал на покрива, докато усещаше силата на порива му, можеше съвсем точно да си представи въздействието му над строго балансираната конструкция под него. Толкова добре познаваше строежа си, че можеше почти да усети напрежението все едно, че стените бяха част от тялото му. Вятърът биеше косо срещу църквата също както биеше в него. И тъй като църквата не можеше да се наведе, тя се напукваше.

Беше напълно сигурен, че е намерил обяснението. Но какво трябваше да направи? Трябваше да подсили клерестория, за да може да издържи на вятъра. Но как? Да построи масивни контрафорси срещу стените означаваше да унищожи изумителния ефект от светлина и елегантност, които бе постигнал така успешно.

Но ако това бе цената, за да накара сградата да стои здраво, трябваше да го направи.

Отново слезе по стълбите. Вече не се радваше, макар най-сетне да бе разбрал проблема. Решението щеше да унищожи мечтата му. „Може би бях твърде арогантен“, помисли си Джак. „Толкова уверен бях, че мога да построя най-красивата катедрала на света. Защо си бях въобразил, че мога да се справя по-добре от всеки друг? Какво ме накара да си помисля, че съм по-различен? Трябваше точно да копирам плана на някой друг майстор и да се примиря“.

Филип го чакаше при чертожния под. Челото на приора се беше намръщило угрижено, а ивицата сива коса около бръснатото му теме беше разрошена. Като че ли не беше заспивал цялата нощ.

— Налага се да намалим разходите си — заговори без предисловие. — Просто нямаме достатъчно пари, за да продължим в сегашния темп.

Джак се беше страхувал от това. Ураганът бе унищожил реколтата в почти цяла южна Англия — със сигурност щеше да се отрази на манастирските финанси. Приказките за съкращения винаги го притесняваха. Боеше се в душата си, че ако строителството се забави прекалено, можеше да не доживее да види катедралата си довършена. Но не издаде страха си.

— Зимата иде — отвърна той небрежно. — Работата бездруго винаги се забавя по това време. А тази година зимата ще е ранна.

— Не съвсем — отвърна мрачно Филип. — Искам да съкратя разходите ни наполовина, веднага.

— Наполовина! — Не можеше да повярва.

— Зимното съкращение започва от днес.

Беше по-лошо, отколкото Джак бе очаквал. Сезонните работници обикновено напускаха някъде в началото на декември. Прекарваха зимните месеци в строене на дървени къщи или в правене на плугове и талиги за семействата си, или за да припечелят малко пари. Тази година семействата им нямаше да се зарадват, като ги видеха.

— Знаете ли, че ги връщате в домове, където хората вече гладуват?

Филип го изгледа ядосано.

— Разбира се, че го знаете — въздъхна Джак. — Съжалявам, че попитах.

Приорът каза твърдо:

— Ако не го направя сега, някоя неделя посред зима цялата работна сила ще се нареди на опашка за надниците си и ще им покажа на всички празно ковчеже.

Джак потръпна безпомощно.

— Нямам какво да възразя на това.

— Не е всичко — предупреди Филип. — От сега нататък никакво наемане, дори на мястото на напускащи.

— Не сме наемали нови хора от месеци.

— Нае Алфред.

— Онова беше друго — отвърна Джак смутено. — Все едно, никакво наемане.

— И никакви повишения.

Джак кимна. От време на време по някой чирак или ратай молеше да бъде повишен в зидар или каменоделец. Ако майсторите преценяха, че е достатъчно опитен, молбата се удовлетворяваше и приоратът трябваше да му плаща по-високи надници. Джак напомни:

— Повишението е право на зидарската ложа.

— Не се опитвам да го променям — отвърна Филип. — Просто моля зидарите да отложат всякакви повишения, докато гладът отмине.

— Ще поставя въпроса пред тях — отвърна Джак уклончиво. Предчувстваше, че ще си има неприятности заради това.

Филип продължи:

— От сега нататък няма да се работи в светите дни.

Светите дни бяха твърде много. По принцип бяха празнични, но дали на работниците ще се плаща за празнични дни беше въпрос на договаряне. В Кингсбридж правилото беше, че ако два или повече свети дни се паднат в една седмица, първият беше платен празничен, а вторият — неплатен свободен ден по избор. Повечето хора предпочитаха да работят и на втория. Сега обаче нямаше да имат тази възможност. Вторият свят ден щеше да е задължително неплатен празничен.

Предстоящото обясняване на тези промени пред ложата го притесни.

— Всичко това би се приело много по-добре, ако мога да го представя като въпрос за обсъждане, вместо като нещо вече решено.

Филип поклати глава.

— Ще си помислят, че е открито за договаряне и че някои предложения може да бъдат смекчени. Ще предложат половината свети дни да останат работни и да се разреши ограничен брой повишения.

Прав беше, разбира се.

— Но дали е разумно? — попита Джак.

— Разбира се, че е разумно — отвърна Филип раздразнено. — Просто няма място за уговорки. Вече съм притеснен, че тези мерки може да не се окажат достатъчно — никакви отстъпки не мога да направя.

— Добре. — Точно сега Филип явно нямаше настроение за компромиси. — Нещо друго има ли? — попита Джак предпазливо.

— Да. Спри да купуваш материал. Изчерпваш припасите камък и дърва.

— Дървата ги получаваме безплатно! — възрази Джак.

— Но трябва да плащаме за превоза.

— Вярно. Добре. — Джак отиде до прозореца и погледна камъните и дървените трупи, складирани долу в манастирския двор. Направи го по инстинкт — знаеше какви са запасите. — Това не е проблем. При намалената работна сила ще ни стигне материал до следващото лято.

Филип въздъхна уморено.

— Не гарантирам, че ще можем да вземем сезонни работници лятото. Зависи от цената на вълната. Няма да е зле да ги предупредиш.

Джак кимна.

— Толкова ли е зле?

— По-зле, отколкото помня да е било някога — отвърна приорът. — На тази страна й трябват три години хубаво време. И нов крал.

— Амин.

Филип се прибра в къщата си. Джак прекара предобеда в размисъл как да се справи с промените. Имаше два начина да се строи неф: просвет след просвет, като се започне от мястото под купола и се продължи на запад; или ред по ред, като първо се положи основата на целия неф и след това се зида нагоре. Вторият начин беше по-бърз, но искаше повече зидари. Беше възнамерявал да приложи него. Но сега премисли. Строенето просвет след просвет беше по-подходящо при намалена работна сила. Имаше и още едно предимство: всякакви промени, които въведеше в плана си предвид съпротивлението на вятъра, можеше да се изпитат на един или два просвета, преди да се приложат върху цялата сграда.

Тревожеха го и дългосрочните последствия от финансовата криза. Работата можеше да се забавя все повече с годините. Мрачно си представи как е остарял, посивял и изнемощял, без да е постигнал амбицията на живота си и най-накрая го погребват в манастирското гробище, в сянката на така и недовършената катедрала.

Когато удари обедната камбана, отиде до зидарския навес. Мъжете бяха насядали на ейл и сирене и той за първи път забеляза, че много от тях нямаха хляб. Помоли зидарите, които обикновено си ходеха по домовете за обед, да останат замалко.

— Приоратът е закъсал с парите — съобщи им Джак.

— Не знам манастир, който да не е закъсвал рано или късно — каза един от по-старите мъже.

Джак го погледна. Наричаха го Едуард Двуносия, защото имаше брадавица на лицето си, голяма почти колкото носа му. Беше добър каменоделец с остро око за извивките и Джак винаги го използваше за дялане на колони и плинтове.

— Трябва да признаете, че тук се оправят с парите си по-добре, отколкото на повечето места. Но приор Филип не може да избегне бурите и лошите жътви и сега му се налага да свие разходите. Ще ви кажа за това, преди да сте почнали обяда си. Първо, няма да получаваме повече камък и дървен материал.

Майсторите от другите навеси се стичаха, за да чуят. Един от по-старите дърводелци, Питър, рече:

— Дървото, което имаме, няма да стигне за зимата.

— Ще стигне — отвърна Джак. — Ще строим по-бавно, защото ще разполагаме с по-малко майстори. Зимното освобождаване започва от днес.

Веднага разбра, че не се е справил добре с обявлението. Последваха възражения от всички страни, а няколко мъже заговориха едновременно. „Трябваше да им го съобщя по-деликатно“, помисли си той. Но нямаше опит в такива неща. Беше майстор от седем години, но през това време не бе имало финансова криза.

Гласът, който се извиси над врявата, беше на Пиер, един от строителите, дошли от Сен Дени. След шест години в Кингсбридж английският му все още беше несъвършен и заради гнева прозвуча още по-завалено:

— Не може освобождава хора на вторник.

— Точно така — каза Джак Ковача. — Трябва да им дадеш време до края на седмицата поне.

Намеси се и Алфред, завареният му брат:

— Помня, че когато баща ми строеше една къща за графа на Шайринг, Уил Хамли освободи целия екип. Баща ми му каза, че трябва да плати на всички седмичната им надница и държа главата на коня му, докато даде парите.

„Много ти благодаря, Алфред“, помисли си Джак. Продължи предпазливо.

— Трябва да чуете и останалото. От сега нататък няма да се работи на светите дни и няма да има никакви повишения.

Това още повече ги ядоса.

— Неприемливо е — извика един, а още няколко заповтаряха: — Неприемливо, неприемливо.

Това го раздразни.

— Какво ми говорите сега? Щом манастирът няма пари, няма да ви се плати. Какъв смисъл има да припявате „неприемливо“ като клас ученици на урок по латински?

Едуард Двуносия заговори отново:

— Не сме клас ученици, а сме зидарска ложа. Ложата има правото да повишава и никой не може да й го отнеме.

— А ако няма пари за повишения? — викна Джак разгорещено.

— Не го вярвам това — подвикна един от по-младите зидари.

Беше Дан Бристъл, от сезонните работници. Не беше добър каменоделец, но можеше да реди камъка точно и бързо. Джак му отвърна:

— Как можеш да кажеш, че не го вярваш? Какво знаеш за финансите на приората?

— Знам каквото виждам — каза Дан. — Монасите гладуват ли? Не. Свещи в църквата има ли? Има. Вино в избата има ли? Има. Приорът да ходи бос? Не. Има пари. Просто не иска да ни ги дава.

Няколко души се съгласиха шумно. Всъщност грешеше поне по един въпрос — за виното. Но никой нямаше да повярва на Джак тепърва — беше се превърнал в представител на приората. Не беше честно: не той отговаряше за решенията на Филип.

— Вижте, само ви предавам каквото ми каза приорът. Не гарантирам, че е вярно. Но щом ни казва, че няма достатъчно пари, а ние не му вярваме, какво можем да направим?

— Можем всички да спрем да работим — отвърна Дан. — Веднага.

— Точно така — подкрепи го друг.

Нещата отиваха на зле, осъзна Джак в паника.

— Чакайте малко. — Отчаяно се помъчи да измисли нещо, с което да потуши напрежението.

— Хайде да се върнем сега на работа, а следобеда ще се опитам да склоня приор Филип да смекчи плановете си.

— Не мисля, че ще се получи — каза Дан.

Джак не можеше да повярва на ставащото. Очаквал беше много заплахи за строежа на бленувания си храм, но през ум не беше му минавало, че строителите му може да го саботират.

— Но защо да не работим? — запита невярващо. — Какъв е смисълът?

— Както стоят нещата, половината от нас дори не са сигурни дали ще им се плати за цялата седмица — каза Дан.

— Което против обичай и практика — додаде Пиер.

Фразата „обичай и практика“ много се използваше в съда.

— Да работим поне докато се опитам да разубедя Филип — прикани ги Джак отчаяно.

Едуард Двуносия рече:

— Ако работим, можеш ли да гарантираш, че на всеки ще му се плати за цялата седмица?

Знаеше, че не може да предложи такава гаранция. Не и при сегашното настроение на приора. Хрумна му все пак да каже „да“ и да плати със свои пари ако се наложи, но се сети веднага, че всичките му спестявания нямаше да стигнат да покрие седмичните надници. Затова отвърна:

— Ще направя всичко по силите си да го убедя и мисля, че ще се съгласи.

— За мен не е достатъчно — рече Дан.

— И за мен — заяви Пиер.

— Няма гаранции, няма работа — отсече Дан.

За отчаяние на Джак, всички се съгласиха. Ако продължеше да им се противопоставя, щеше да загуби и малкото авторитет, който му бе останал.

— Ложата трябва да действа като един — цитира той обичайната фраза. — Всички ли са за спирането?

Потвърдиха го в хор.

— Така да бъде — въздъхна Джак. — Ще го кажа на приора.

Епископ Уейлрън влезе в Шайринг, следван от цяла малка армия придружители. Граф Уилям го чакаше в притвора на църквата на пазарния площад. Уилям се намръщи озадачен: беше очаквал работна среща, а не официална визита. Какво ли беше намислил коварният епископ сега?

С Уейлрън имаше някакъв непознат на дорест кон. Беше висок и дългокрак, с дебели черни вежди и голям клюнест нос, с неизменно сякаш презрително изражение на лицето. Яздеше до Уейлрън като равен, но не носеше облекло на епископ.

Щом слязоха, Уейлрън представи непознатия:

— Граф Уилям, това е Питър от Уеърхам, който е архидякон на служба при архиепископа на Кентърбъри.

Никакво обяснение какво търси Питър тук, прецени Уилям. Уейлрън определено кроеше нещо.

Архидяконът се поклони и рече:

— Вашият епископ ми каза за щедростта ви към Светата Майка Църквата, лорд Уилям.

Преди да успее да отговори, Уейлрън посочи енорийската църква.

— Тази сграда ще бъде съборена, за да се отвори място за новата църква, архидяконе.

— Назначили ли сте вече майстор зидар? — попита Питър.

Уилям се зачуди защо един архидякон от Кентърбъри толкова се интересува от енорийската църква на Шайринг. Но може би беше просто учтивост.

— Не. Не съм намерил майстор още. Има много строители, които търсят работа, но не мога да намеря някой от Париж. Изглежда целият свят иска да строи църкви като в Сен Дени и строителите, които познават стила, много се търсят.

— Може би е важно — рече Питър.

— Има един строител, който може би ще е от полза. Чака да се видим с него по-късно.

Уилям отново се озадачи. Защо Питър смяташе, че е важно да се строи като в Сен Дени?

— Новата църква ще е много по-голяма, разбира се — каза Уейлрън. — Ще навлезе много по-навътре в площада.

Никак не му хареса наставническият тон на епископа. Уилям възрази:

— Не мога да позволя църквата да навлезе в площада.

Уейлрън го погледна раздразнено, сякаш бе казал нещо неуместно.

— Защо пък не?

— Всяка педя от площада носи пари в пазарните дни.

Епископът изглеждаше готов да спори, но Питър се намеси с усмивка:

— Сребърният чучур не бива да се запушва.

— Точно така — кимна Уилям.

Той плащаше за тази църква. За щастие четвъртата лоша реколта не беше се отразила особено на дохода му. По-дребните селяни плащаха рентата в натура и мнозина от тях му бяха дали чувала със зърно и двете гъски, макар и да преживяваха на жълъдова супа. Освен това чувалът зърно струваше десет пъти повече от това, което бе получавал преди пет години, а вдигането на цената многократно компенсираше загубите от разорени арендатори и измрели от глад крепостни. Все още имаше средства за новия строеж.

Заобиколиха зад църквата. Тук беше жилищен квартал и носеше много слаб доход. Уилям обясни:

— Можем да строим от тази страна и да съборим всички тези къщи.

— Но повечето са домове на клирици — възрази Уейлрън.

— За духовниците ще намерим жилища.

Уейлрън не остана доволен, но нищо повече не каза.

В северния край на църквата ги удостои с поклон плещест, към трийсет годишен мъж. По облеклото му Уилям прецени, че трябва да е занаятчия. Близкият помощник на Уейлрън, архидякон Балдуин, го представи:

— Човека, за когото ви казах, милорд епископ. Алфред от Кингсбридж.

На пръв поглед мъжът не вдъхваше много доверие: приличаше на вол, едър, як и глуповат. Но ако го погледнеше човек по-внимателно, имаше нещо лукаво в изражението му, като у лисица или хитро псе.

Архидякон Балдуин продължи:

— Алфред е синът на Том Строителя, първия майстор на Кингсбридж. Самият той беше майсторът известно време, докато не го измести доведеният му брат.

Синът на Том Строителя. Този мъж се беше оженил за Алиена, досети се Уилям. Но така и не беше консумирал брака си. Загледа го с любопитство. Изобщо нямаше да предположи, че е полово немощен. Изглеждаше здрав и съвсем нормален. Но Алиена умееше да влияе странно на хората.

Архидякон Питър го разпитваше:

— Работил ли сте в Париж? Научил ли сте стила на Сен Дени?

— Не…

— Но ние искаме църква, построена в новия стил.

— Сега работя в Кингсбридж, където майстор е брат ми. Той донесе новия стил от Париж и го научих от него.

Уилям се зачуди как е успял епископ Уейлрън да привлече Алфред, без да събуди подозрение. После се сети, че помощник-приорът на Кингсбридж Ремигий беше протеже на Уейлрън. Той трябваше да го е подтикнал.

Спомни си още нещо за Кингсбридж и каза на Алфред:

— Но твоят покрив падна.

— Не беше по моя вина — отвърна Алфред. — Приор Филип настоя да променим плана.

— Знам го Филип — рече Питър с неприязън в гласа. — Амбициозен, нагъл човек.

— Откъде го знаете? — попита Уилям.

— Преди много години бях монах в скита „Свети Джон в леса“, когато Филип беше игумен там — отвърна Питър с горчивина. — Критикувах разхайтения му режим и той ме направи алмонер, за да не му преча. — Явно негодуванието му още тлееше. Нямаше съмнение, че е фактор в кроежите на Уейлрън.

— Все едно — рече Уилям. — Едва ли ще взема строител, чиито покриви падат, каквито и да са извиненията.

Алфред отвърна:

— Аз съм единственият майстор строител в Англия, който е работил на църква в новия стил, освен брат ми Джак Джаксън.

— Не ме интересува Сен Дени. Вярвам, че душата на горката ми майка ще бъде опростена и с църква в традиционния стил.

Епископ Уейлрън и архидякон Питър се спогледаха. Уейлрън му заговори тихо:

— Един ден тази църква може да е катедралата на Шайринг.

Всичко му стана ясно. Преди много години Уейлрън кроеше да премести седалището на диоцеза от Кингсбридж в Шайринг, но приор Филип го беше надиграл. Сега съживяваше плана си. Този път изглежда щеше да действа по-хитро. Предния път просто бе помолил архиепископа на Кентърбъри да изпълни искането му. Сега щеше да започне със строежа на нова църква, голяма и достатъчно престижна, за да стане катедрала и в същото време да си създаде съюзници като Питър в кръга на архиепископа, преди да направи прошението си. Всичко това беше много добре, но Уилям искаше просто да вдигне църква в памет на майка си, за да облекчи прехода на душата й през вечните пламъци. Опитът на Уейлрън да го използва за свои цели го възмути. От друга страна, ако катедралата се преместеше тук, щеше да е страхотен успех за Шайринг и изгодата за него щеше да е голяма.

— Има още нещо — каза Алфред.

— Да? — подкани го Уейлрън.

Уилям ги погледна.

Алфред беше по-едър, по-силен и по-млад от епископа. Можеше да го събори на земята с едната ръка вързана зад гърба, но се държеше като по-слабия в боя. Преди години Уилям щеше да се ядоса, ако видеше някое превзето хилаво попче да се налага над силен мъж, но такива неща вече не го ядосваха: така стояха нещата на този свят.

Алфред заговори тихо:

— Мога да доведа с мен цялата работна сила на Кингсбридж.

Думите му приковаха вниманието на тримата.

— Я повтори — каза Уейлрън.

— Ако ме наемете за майстор строител, ще доведа с мен всички занаятчии от Кингсбридж.

— Как да сме сигурни, че говориш истината? — попита Уейлрън предпазливо.

— Не ви моля да ми вярвате — отвърна Алфред. — Дайте ми работата условно. Ако не направя каквото обещавам, ще напусна без заплащане.

По различни причини и тримата слушащи мразеха приор Филип и възможността да му нанесат такъв удар изведнъж ги заинтригува силно.

Алфред добави:

— Няколко от зидарите са работили на Сен Дени.

— Но как можеш да ги доведеш със себе си? — попита го Уейлрън.

— Важно ли е? Да речем, че предпочитат мен пред Джак.

Уилям реши, че тук Алфред лъже, а и Уейлрън изглежда си помисли същото, след като накриви глава и го изгледа много дълго. Само че преди това Алфред май беше казал истината. Каквато и да беше истинската причина, като че ли беше убеден, че може да доведе със себе си майсторите от Кингсбридж.

— Ако дойдат с теб тук, работата в Кингсбридж съвсем ще спре — каза Уилям.

— Да — отвърна Алфред. — Ще спре.

Уилям погледна Уейлрън и архидякона.

— Трябва да обсъдим това по-подробно. Добре ще е да обядва с нас.

Уейлрън кимна съгласен и каза на Алфред:

— Последвай ни до къщата ми. Тя е в другия край на площада.

— Знам я. Аз я строих.

От два дни приор Филип отказваше да обсъжда стачката. Онемял беше от яд и щом мернеше Джак пред очите си, просто се обръщаше и тръгваше обратно.

На втория ден от една мелница в манастирските имоти дойдоха три товара с брашно. Колите се придружаваха от войници: брашното в днешно време бе скъпо като злато. Проверяваше го брат Джонатан, помощник-икономът на стария Кътбърт Белоглавия. Джак загледа Джонатан, докато броеше чувалите. Имаше нещо странно познато за него в лицето на младия монах. Сякаш приличаше на някой, когото Джак познава добре. Беше висок и длъгнест, със светлокафява коса — нищо общо с Филип, който беше нисък, мършав и чернокос. Но във всяко друго отношение, освен телесно, Джонатан напомняше на своя осиновител: момчето беше съсредоточено, много принципно, решително и амбициозно. Хората го харесваха въпреки прекалено строгото му отношение към морала — по същия начин, както обичаха и Филип.

Докато приорът отказваше да говорят, няколко думи с Джонатан беше втората добра възможност.

Джак изчака, докато Джонатан се разплати с войниците и коларите. Беше спокоен и уверен, а когато коларите му поискаха повече пари от договореното, отказа им кротко, но твърдо. На Джак му хрумна, че монашеското възпитание е добра подготовка за ръководене.

Ръководене. Слабостта на Джак в това отношение се беше показала много остро. Беше позволил един проблем да се превърне в криза заради непохватността си с хората. Всеки път, когато се сетеше за онова злополучно събрание, се ругаеше за глупостта си. Беше решил твърдо да намери начин да поправи нещата.

Коларите си тръгнаха с недоволно ръмжене, а Джак се приближи и подхвърли на Джонатан:

— Филип е ужасно ядосан за стачката.

В първия момент Джонатан като че ли се канеше да отвърне нещо неприятно — сам той явно беше доста ядосан — но накрая лицето му се отпусна.

— Изглежда ядосан, но отвътре е уязвен.

Джак кимна.

— Приема го лично.

— Да. Чувства, че строителите са се обърнали против него точно когато е най-притеснен.

— Май е така, донякъде — каза Джак. — Но Филип направи голяма грешка, като се опита да промени работните практики с решението си.

— Какво друго можеше да направи?

— Можеше първо да обсъди кризата с тях. Дори би могло те сами да предложат някои икономии. Но не мога да го виня, защото и аз направих същата грешка.

Като Филип, Джонатан искаше да обясни стачката с вероломството на мъжете, но вече виждаше с неохота другата страна на монетата. Джак реши да спре дотук. Беше посял семето.

Остави го и отиде при чертожния си под. Бедата, помисли си той, докато вдигаше чертожните прибори, бе в това, че градският миротворец беше Филип. Обикновено той беше съдията на прегрешилите и посредникът в споровете. Притеснително беше Филип да се окаже страна в спор, ядосан, обиден и неотстъпчив. Този път някой друг трябваше да постигне мир. А единствения човек, за когото Джак можеше да се сети, беше самият той. Като майстор строител, той беше посредникът, който можеше да говори и с двете страни, а мотивът му беше неоспорим — искаше да продължи строенето.

Останалата част от деня прекара в мислене как да се справи с тази задача и въпросът, който си задаваше непрекъснато бе: Какво би направил Филип.

На другия ден се почувства готов да се изправи пред него.

Денят беше студен и мокър. Рано следобеда Джак се промъкна в изоставения строеж, придърпал качулката на наметалото над главата си да не се намокри, уж че оглежда пукнатините в клерестория (проблем, който си оставаше нерешен) и зачака, докато видя Филип да бърза към къщата си откъм портиците. Щом влезе, Джак го последва.

Приорът винаги оставяше вратата си отворена. Джак почука и влезе. Завари го на колене пред малкия олтар в ъгъла. Достатъчно трябваше да се е молил. Правеше го в църквата по цял ден и през половината нощ, за да продължава и у дома си, отбеляза Джак. Огън нямаше: Филип пестеше. Изчака го мълчаливо, докато стана и се обърна. Тогава каза:

— Това трябва да се прекрати.

Добродушното обикновено лице на Филип беше стегнато и намръщено.

— Не виждам някаква трудност — отвърна той хладно. — Могат да се върнат на работа веднага щом пожелаят.

— По вашите условия.

Филип го изгледа мълчаливо.

— Няма да се върнат по вашите условия и няма да чакат вечно, докато се вразумите — добави Джак припряно. — Или това, което според тях е „вразумяване“.

— Няма да чакат вечно? Какво ще направят, като им омръзне да чакат? Няма да намерят работа другаде. Да не би да си мислят, че само тук страдаме от глада? В цяла Англия е. На всеки строеж правят съкращения.

— Значи ще чакате, докато ви дойдат на колене и помолят за прошка.

Филип извърна очи.

— Никого няма да карам да ми коленичи. Не вярвам да съм давал повод да се очаква такова поведение от мен.

— Не сте и точно затова дойдох да ви видя. Знам, че всъщност не искате да унизите тези хора — не ви е в нрава. А и ако се върнат обидени и унизени, ще работят лошо в следващите години. Тъй че от моя и от ваша гледна точка, трябва да им позволим да запазят достойнство. А това означава да направим отстъпки.

Джак затаи дъх. Това беше голямото му слово и това беше моментът му „сега или никога“. Ако Филип и сега останеше непреклонен, бъдещето изглеждаше мрачно.

Филип помълча дълго. Джак видя на лицето на приора как разумът се бореше с чувствата. Най-сетне погледът му омекна и той предложи:

— По-добре да седнем.

Джак едва потисна въздишката си на облекчение, докато сядаше. Беше помислил какво да каже след това; нямаше да повтори спонтанната нетактичност, която бе проявил със строителите.

— Не се налага да променяте замразяването на покупките на материали — започна той. — Също така мораториумът за наемане на нови работници може да остане — никой не възразява на това. Смятам също, че може да бъдат убедени да не се работи на светите дни, ако спечелят отстъпки в други области. — Помълча, докато казаното се утаи. Дотук даваше всичко и не искаше нищо.

Филип кимна.

— Добре. Какви отстъпки?

Джак си пое дъх.

— Това, което най-силно ги обиди, беше забраната за повишения. Смятат, че се опитвате да си присвоите древното право на ложата.

— Обясних ти, че намерението ми не е такова — отвърна Филип раздразнено.

— Знам, знам. Разбира се, че ме уверихте. И аз ви повярвах, но те не. — На лицето на Филип се изписа обида. Как можеше да не му вярва някой? Джак добави припряно: — Но това е минало. Ще ви предложа компромис, който няма да ви струва нищо.

Филип го погледна заинтригувано.

— Оставете им да продължат да одобряват молби за повишение, но отложете свързаното с това повишаване на заплатата с година. — И си помисли: „намери сега някакво възражение на това, ако можеш“.

— Ще приемат ли? — попита Филип скептично.

— Струва си да се опита.

— А ако не мога да си позволя повишаване на заплатата и след година?

— Прехвърлете моста като стигнете до него.

— В смисъл, да го предоговоря след година?

Джак сви рамене.

— Ако се наложи.

— Разбирам — отвърна Филип уклончиво. — Нещо друго?

— Най-големият препъникамък е моменталното освобождаване на сезонните работници. — Джак вече беше съвсем откровен. Този въпрос не можеше да се смекчи. — Незабавното освобождаване не е било позволявано на никой строеж в Християнския свят. Краят на седмицата е най-ранното. — За да не се чувства Филип толкова глупаво, Джак добави: — Трябваше да ви предупредя за това.

— Значи трябва само да ги наема за още два дни?

— Не мисля, че това вече ще е достатъчно — отвърна Джак. — Ако бяхме подходили другояче в началото, можеше да мине, но сега ще искат повече компромис.

— Не се съмнявам, че имаш нещо на ум.

Имаше и това бе единствената реална отстъпка, която трябваше да поиска.

— Сега е началото на октомври. Обикновено освобождаваме сезонните работници в началото на декември. Хайде да се срещнем на средата и да го направим в началото на ноември.

— Това ми дава само половината от нужното.

— Дава ви повече от половината. Все пак печелите от изчерпването на запасите, отлагането на повишенията на заплати и светите дни.

— Това са дреболии.

Джак се отпусна унило. Беше направил всичко по силите си. Нямаше повече аргументи, никакви средства да го убеди, нищо повече за казване. Беше пуснал стрелата си. А Филип все още упорстваше. Беше готов да признае поражението си. Погледна каменното лице на приора и зачака.

Филип извърна очи към олтара в ъгъла. Помълча дълго. Най-сетне погледна отново Джак и каза:

— Трябва да го поставя пред катедралния съвет.

Джак отмаля от облекчение. Не беше победа, но почти. Филип нямаше да помоли монасите да обсъдят нещо, което сам не е одобрил и най-често те приемаха това, което искаше.

— Надявам се да приемат — промълви Джак.

Филип стана и сложи ръка на рамото му. За първи път се усмихна.

— Ако поставя въпроса толкова убедително като теб, ще приемат.

Изненада го тази внезапна промяна в настроението.

— Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-малки ще са последствията.

— Знам. Много ме ядосва, но не искам да се карам с теб.

Неочаквано му подаде ръка.

Джак я стисна и се почувства по-добре.

— Да кажа ли на строителите да се съберат в навеса сутринта и да чуем решението на катедралния съвет?

— Да, моля.

— Ще го направя веднага. — Джак се обърна да си тръгне.

— Джак.

— Да?

— Благодаря ти.

Джак кимна мълчаливо и излезе. Тръгна в дъжда, без да вдига качулката си. Чувстваше се щастлив.

Следобеда мина по домовете на всички занаятчии и им каза, че на заранта ще има събрание. Онези, които не бяха се прибрали — неженените и сезонните работници най-вече — намери в пивницата. Само че бяха трезви, защото цената на ейла се беше вдигнала заедно с всичко останало и никой не можеше да си позволи да се напие. Единствения майстор, когото не можа да намери, беше Алфред, когото не беше виждал от два дни. Появи се най-сетне привечер. Влезе в пивницата със странно тържествуващо изражение на бичето лице. Не каза къде е бил, а и Джак не го попита. Остави го да пие с другите мъже и се прибра да вечеря с Алиена и децата.

На другата сутрин започна събранието преди приор Филип да дойде в навеса. Искаше да положи основата. Отново се бе подготвил много грижливо какво да каже, за да не провали каузата си с нетактичност. Отново се опита да се справи с нещата така, както щеше да го направи Филип.

Всички занаятчии бяха дошли рано. В залог беше поминъкът им. Един-двама от по-младите бяха със зачервени очи: Джак предположи, че пивницата е останала отворена до късно предната нощ и някои от тях замалко бяха забравили за беднотията си. Младежите и сезонните работници щяха да са най-трудните. По-старите майстори гледаха по-дългосрочно на нещата. Дребното малцинство жени занаятчийки бяха винаги предпазливи и сдържани, щяха да подкрепят всяко решение.

— Приор Филип ще ни помоли да се върнем на работа и ще предложи някакъв компромис — започна Джак. — Преди да дойде, трябва да обсъдим какво можем да сме готови да приемем, какво определено да отхвърлим и къде бихме могли да сме готови за преговаряне. Трябва да покажем на Филип единен фронт. Надявам се, че всички сте съгласни.

Последваха няколко кимвания.

Вложи малко повече яд в гласа си и продължи:

— Според мен трябва категорично да откажем да приемем незабавното освобождаване. — Джак удари с юмрук по пейката, за да подчертае непреклонността си по този въпрос. Някои души шумно се съгласиха. Знаеше, че точно това искане Филип нямаше да направи. Искаше по-горещите глави да се настроят да бранят древния обичай и практика по този въпрос, тъй че щом Филип отстъпеше, вятърът да спре да издува платната им.

— Също така трябва да браним правото на ложата да прави повишения, защото само майстори могат да съдят дали човек има умения или не. — Отново хитруваше. Съсредоточаваше вниманието им на нефинансовата страна на повишенията с надеждата, че след като спечелеха, щяха да са готови на компромис по заплащането.

— Колкото до работенето в светите дни, съм раздвоен. Празничните дни обикновено са въпрос на договаряне — няма всеобщ обичай и практика, доколкото знам. — Обърна се към Едуард Двуносия: — Какво ти е мнението за това, Едуард?

— Практиката е различна на различните места — отвърна Едуард.

Доволен беше, че търсят съвета му. Джак му кимна окуражително да продължи. Едуард взе да изрежда различни начини на договорка за светите дни. Събранието вървеше точно както му се искаше. Дългият спор по въпрос, който не беше особено проблематичен, щеше да отегчи хората и да изцеди енергията им за противопоставяне.

Само че монологът на Едуард беше прекъснат от един глас отзад:

— Всичко това е маловажно.

Джак видя, че заговорилият е Дан Бристъл, от сезонните работници.

— Един по един, моля. Нека Едуард да се доизкаже.

Но Дан не се остави така лесно.

— Зарежете го всичко това. Това, което искаме, е вдигане на заплатата.

— Вдигане? — Джак се ядоса на нелепата реплика.

За негова изненада обаче, Дан получи подкрепа. Заговори Пиер:

— Точно така, вдигане. Вижте — четири фунта самун струва пени. Кокошка, която била осем пенса, сега двайсет и четири! Никой от нас тука не пил силна бира от седмици, бас слагам. Всичко се вдига, но повечето от нас все още взели същите надници, на които ни наемат, което е дванайсет пенса седмично. Семейства трябва храним с това.

Сърцето на Джак изстина. Беше движил всичко добре, но това прекъсване разби стратегията му. Но се въздържа да спори с Дан и Пиер. Знаеше, че ще е по-убедителен, ако изглеждаше непредубеден.

— Съгласен съм с двама ви — каза той, за тяхна явна изненада. — Въпросът е какъв шанс имаме да убедим Филип да ни даде повишение в момент, когато приоратът привършва парите си?

Никой не реагира на това. Дан просто заяви:

— Трябват ни по двайсет и четири пенса седмично, за да оцелеем, а и тогава ще сме по-зле от преди.

Джак се отчая и обърка: защо събранието се изплъзваше от ръцете му? Пиер повтори:

— Двайсет и четири пенса седмично. — Няколко други закимаха.

На Джак му хрумна, че може би не беше единственият дошъл на събранието с готова стратегия. Погледна Дан твърдо и попита:

— Това обсъждано ли е преди?

— Да. Снощи, в пивницата — отвърна Дан предизвикателно. — Нищо лошо няма в това, нали?

— Не, разбира се. Но заради всички нас, непривилегированите да присъстваме на това заседание, би ли ни описал накратко заключенията?

— Добре. — Другите мъже, които бяха предната вечер в пивницата, гледаха гузно, но Дан остана невъзмутим. Точно когато отвори уста, влезе приор Филип. Джак го погледна питащо. Приорът изглеждаше щастлив. Улови погледа му и кимна едва-едва. Джак се въодушеви: монасите бяха приели компромиса. Отвори уста, за да попречи на Дан да заговори, но закъсня за миг.

— Искаме двайсет и четири пенса седмично за занаятчия — каза силно Дан. — Дванайсет пенса за работниците и четирийсет и осем за майсторите занаятчии.

Джак отново погледна Филип. Доволното изражение го нямаше, отстъпило бе мястото си на познатото изопнато и намръщено лице на човек, готов за противопоставяне.

— Един момент — каза Джак. — Това не е позицията на ложата. Това е глупаво искане, спретнато от пиянска група в кръчмата.

— Не е — намеси се нов глас. Беше Алфред. — Ще се убедиш, че повечето занаятчии подкрепят искането за двойно плащане.

Джак го изгледа с гняв.

— Преди няколко месеца ме помоли за работа. Сега настояваш за двойно плащане. Трябваше да те оставя да мреш от глад!

— И това ще сполети всеки от вас, ако не се вразумите! — додаде приор Филип.

На Джак ужасно му се искаше да избегне такива предизвикателства, но вече не виждаше избор: стратегията му беше рухнала.

— Няма да се върнем на работа за по-малко от двайсет и четири пенса, и толкоз — каза Дан.

Приор Филип отвърна ядосано:

— И дума да не става. Това са глупави мечти. Няма дори да го обсъждам.

— А ние няма да обсъждаме нищо друго — рече Дан. — Няма да работим за по-малко, при никакви обстоятелства.

— Това е глупаво! — възмути се Джак. — Как може да седите тук и да казвате, че няма да работите за по-малко? Няма да работите изобщо, глупако. Нямате къде да идете!

— Така ли? — запита Дан.

Ложата затихна.

„О, Боже“, помисли си Джак отчаян. „Това е. Намерили са избор“.

— Имаме къде да отидем — заяви Дан и се изправи. — А колкото до мен, отивам там веднага.

— За какво говориш?

Дан го изгледа тържествуващо.

— Предложена ми е работа на нов строеж, в Шайринг. Строеж на новата църква. Двайсет и четири пенса седмично за занаятчии.

Джак се озърна.

— На някой друг предложено ли е същото?

Цялата ложа гледаха гузно.

— На всички ни — каза Дан.

Джак беше съсипан. Всичко това беше организирано. Беше предаден. Чувстваше се не само онеправдан, но и глупаво. Изтълкувал беше съвсем погрешно ситуацията. Обидата бързо премина в гняв и той се заозърта кого да обвини.

— Кой от вас? — изрева Джак. — Кой от вас е предателят? — Огледа ги един по един. Малцина можеха да издържат на погледа му. Срамът им не му донесе утеха. Чувстваше се като изоставен любовник. — Кой донесе това предложение от Шайринг? — извика им. — Кой ще е майсторът строител в Шайринг? — Погледът му затърси между събраните и най-сетне се спря на Алфред. Разбира се. Призля му от погнусата. — Алфред ли? Напускате ме, за да работите за Алфред?

Последва мълчание. Най-сетне Дан рече:

— Да, за него.

Джак разбра, че е победен.

— Тъй да бъде — каза с горчивина. — Знаете ме и знаете брат ми. И сте избрали Алфред. Знаете приор Филип и знаете граф Уилям. И сте избрали Уилям. Единственото, което ми остава да ви кажа, е, че заслужавате всичко, което ще получите.

I

— Разкажи ми история — каза Алиена. — Вече изобщо не ми разказваш. Помниш ли как го правеше някога?

— Помня.

Бяха на тайната си полянка в гората. Беше късна есен, тъй че вместо да седят в сянката до потока си бяха наклали огън в заслона на една скална издатина. Беше сив, хладен, мрачен следобед, но любенето ги беше стоплило, а огънят пращеше весело. Бяха голи под наметалата си.

Джак разтвори наметалото й докосна гръдта й. Мислеше си, че гърдите й са много големи и беше тъжна, че вече не са стегнати и твърди, каквито бяха преди да роди децата, но той изглежда ги обичаше все така. Каза:

— Една история за принцеса, която живяла на върха на висок замък. — Докосна нежно зърното й. — И принц, който живял на върха на друг висок замък. — Докосна другата й гърда. — Всеки ден те се гледали един друг от прозорците на затворите си и копнеели да преминат долината, която ги деляла. — Дланта му се отпусна в цепката между гърдите й, а после изведнъж тръгна надолу. — Но всяка неделя следобед се срещали в гората! — Тя изписка изненадана, а след това се засмя на себе си.

Тези неделни следобеди бяха златните мигове в един живот, който бързо се разпадаше.

Лошата жътва и падащата цена на вълната бяха донесли икономическа разруха. Търговци се бяха разорили, граждани стояха без работа и селяни гладуваха. Джак все още печелеше надница, за щастие: с шепа занаятчии бавно вдигаше първия просвет на нефа. Но Алиена почти напълно беше закрила предприятието си с производство на плат. А нещата тук бяха по-зле, отколкото в останалата част на южна Англия заради начина, по който Уилям реагираше на глада.

За Алиена това беше най-болезнената част от ситуацията. Уилям ламтеше за пари, за да строи новата църква в Шайринг — църквата, посветена на злата му и полупобъркана майка. Беше прогонил толкова много арендатори заради просрочена рента, че някои от най-хубавите земи в графството стояха необработвани, което още повече влошаваше недостига на зърно. Само че той трупаше зърно, за да вдига цената още повече. Имаше малко работници и никой за хранене, тъй че всъщност се облагодетелстваше краткосрочно от глада. Но дългосрочно нанасяше непоправими щети на имота и способността му да изхранва хората си. Алиена помнеше графството под управлението на баща си, богато владение с плодородни поля и процъфтяващи селища, и сърцето й се късаше.

От няколко години почти бе забравила за клетвите, които бяха дали с брат й пред умиращия им баща. Откакто Уилям Хамли го направиха граф, а тя си създаде семейство, идеята Ричард да си върне графството бе започнала да прилича на далечна фантазия. Самият Ричард се беше устроил добре като началник на градската стража. Дори се беше оженил за едно местно момиче, дъщерята на дърводелец. Само че за жалост горкото момиче се бе оказало болнаво и беше умряло предната година, без да му даде деца.

Откакто започна гладът, бе започнала отново да мисли за графството. Знаеше, че ако Ричард беше граф, с нейна помощ щеше да направи много, за да облекчи страданието, причинено от недоимъка. Но всичко това беше мечта: Уилям се радваше на благоволението на крал Стивън, който беше надвил в гражданската война и нямаше никакъв изглед за промяна.

Само че всички тези жалки пожелания заглъхваха на малката полянка, щом Алиена и Джак легнеха да се любят върху рохкавата пръст. От самото начало бяха жадни един за друг — Алиена никога нямаше да забрави колко стъписана беше от собствената си страст в началото — и дори сега, когато бе на трийсет и три години и се беше разширила отзад след ражданията, а плоският й някога корем се беше смъкнал, Джак все още беше погълнат от страст към нея толкова, че правеха любов по три-четири пъти всяка неделя.

Шегата му за гората сега премина в сладостна милувка и Алиена придърпа лицето му, за да го целуне. Тогава чу някакъв глас.

Двамата замръзнаха. Полянката им бе отдалечена от пътя и скрита в шубраците: никога не бяха прекъсвани, освен от случайна разсеяна сърна или дръзка лисица. Затаиха дъх и се заслушаха. Гласът отекна отново, последван този път от друг. Напрегнаха слух и чуха шумолене, сякаш голяма група хора се движеше през гората.

Джак намери ботушите си, захвърлени на земята. Тихо пристъпи до поточето на няколко крачки от тях, напълни единия ботуш и го изля върху огъня. Пламъците угаснаха със съскане и струйки дим. Любимият й навлезе безшумно в шубраците ниско приведен и скоро изчезна от погледа й.

Алиена облече долната си риза и туниката, обу ботушите си и се загърна отново в наметалото.

Джак се върна също толкова тихо и изшепна:

— Разбойници.

— Колко са?

— Много. Не можах да ги видя всичките.

— Накъде отиват?

— Кингсбридж. — Вдигна ръка. — Чуй.

Алиена кривна глава. В далечината камбаната на приората Кингсбридж биеше бързо и непрекъснато — сигнала за наближаваща опасност. Сърцето й прескочи.

— О, Джак… децата!

— Можем да се върнем преди тях, ако прекосим Кално дъно и изгазим реката при кестеновата гора.

— Да побързаме тогава!

Джак я задържа с ръка и се заслуша отново. Винаги можеше да чува в леса неща, които й убягваха. Идваше от това, че бе отраснал в горската пустош. Тя зачака. Най-сетне й каза:

— Мисля, че всички подминаха.

Напуснаха поляната и скоро излязоха на пътя. Никой не се виждаше. Прекосиха го и продължиха напряко през гората по едва различима пътека. Алиена беше оставила Томи и Сали с Марта да си играят на „морис с деветимата“ до весело пращящия огън. Не беше много сигурна каква е опасността, но изпитваше ужас, че нещо може да се случи, преди да е стигнала при децата си. Тичаха, когато можеха, но теренът беше много пресечен на повечето места и най-многото, което можеше да направи, бе да подтичва, докато Джак вървеше с широки крачки. Маршрутът беше по-труден, отколкото по пътя и обикновено не го използваха, но беше много по-бърз.

Спуснаха се по стръмния склон към Кално дъно. Непредпазливи странници загиваха понякога в това блато, но за знаещите как да го пребродят нямаше опасност. Все пак рядката тиня сякаш стягаше ходилата й и я бавеше, пречеше й час по-скоро да се върне при Томи и Сали. В другия край на Кално дъно имаше брод през реката. Студената вода стигна до коленете й и отми лепкавата кал от стъпалата й.

Оттам пътят беше направо. Тревожната камбана закънтя по-силно, щом приближиха градчето. С каквото и да го застрашаваха разбойниците, хората поне бяха предупредени навреме, помисли си Алиена, мъчейки се да си вдъхне увереност. Когато двамата с Джак излязоха от дърветата на моравата оттатък реката, дойдоха и трийсетина момчета, играли на топка в близкото селце, шумни и запотени въпреки студа.

Минаха бързо по моста. Портата вече бе затворена, но хората на бойниците ги бяха видели и познали, тъй че с идването им отвориха малката врата. Джак въведе ред и накара момчетата да пуснат първо него и Алиена. Наведоха се и минаха през ниската врата. Алиена въздъхна облекчено.

Задъхани от усилието, двамата забързаха по главната улица. Гражданите се трупаха по стените с копия, лъкове и купчини камъни за хвърляне. Подбираха децата и ги отвеждаха в манастира. Марта щеше вече да е отишла там с Томи и Сали, реши Алиена. Двамата с Джак продължиха право към манастирския двор.

В кухненския двор Алиена видя — за свое изумление — майката на Джак, Елън. Беше стройна и смугла както винаги, но в дългата коса на четирийсет и четири годишната жена се виждаха сиви кичури, а около очите й се бяха появили бръчици. Говореше оживено с Ричард. По-далече от тях приор Филип насочваше децата в катедралния съвет. Като че ли не беше видял Елън.

До тях стояха Марта с Томи и Сали. Алиена въздъхна облекчено и прегърна двете деца.

— Майко! — каза Джак. — Защо си тук?

— Дойдох да ви предупредя, че насам идва банда разбойници. Ще нападнат града.

— Видяхме ги в гората.

Ричард наостри уши.

— Видели сте ги? Колко са?

— Не съм сигурен, но по шума трябваше да са много. Поне стотина, ако не и повече.

— Какви оръжия имаха?

— Криваци. Ножове. Някоя и друга брадва. Повечето криваци.

— В каква посока са?

— Северно от тук.

— Благодаря! Отивам да погледна от стените.

— Марта, отведи децата в катедралния съвет — каза Алиена и тръгна след Ричард с Джак и Елън.

Докато бързаха по улиците, хората непрекъснато се опитваха да ги спрат с въпроса „Какво става?“

— Разбойници — отвръщаше им кратко Ричард, без да забавя крачката си.

В такива неща Ричард беше най на мястото си, мислеше си Алиена. Поискай му сам да си изкарва хляба и се оказваше безпомощен; но при военна заплаха ставаше хладнокръвен, уравновесен и компетентен.

Стигнаха до северната стена на града и се качиха по стълбата до парапета. Имаше купчини камъни за хвърляне по нападатели, струпани на равни интервали. Мъже от града с лъкове и стрели вече заемаха позиции по бойниците. Преди известно време Ричард беше убедил градското настоятелство да провеждат военни упражнения веднъж в годината. В началото имаше голяма съпротива срещу идеята, но се беше превърнало в ритуал, като игрите по Еньовден и всички се забавляваха. Сега същинската полза се виждаше, докато хората на града реагираха бързо и уверено на сигнала за тревога.

Алиена погледна със страх над нивите към леса. Не можа да види нищо.

— Доста трябва да сте ги изпреварили — каза Ричард.

— Но защо идват тук?

— Складовете на манастира — каза й Елън. — Това е единственото място на мили околовръст, където има някаква храна.

— Разбира се.

Разбойниците бяха изгладнели хора, лишени от земята си от Уилям и нямаха с какво друго да преживеят, освен с кражба. В незащитените села имаше малко или нищо за крадене: селяните не бяха много по-добре от скитниците. Само в плевниците на земевладелците имаше много събрана храна.

Докато си мислеше това, Алиена най-сетне ги видя.

Изсипаха се от края на гората като плъхове от горяща купа сено. Плъзнаха през полето към града — двайсет, трийсет, сто, цяла малка армия. Сигурно се бяха надявали да изненадат града и да пробият през портите, но щом чуха тревожния звън на манастирската камбана разбраха, че са изпреварени. Въпреки това продължиха да настъпват с отчаянието на гладните. Един-двама от стрелците на стената пуснаха преждевременно стрели и Ричард изрева:

— Чакай! Не хабете стрелите си!

При последното нападение на Кингсбридж Томи беше на осемнайсет месеца, а Алиена беше бременна със Сали. Тогава бе потърсила убежище в приората със старците и децата. Този път щеше да остане на бойниците и да помогне да се отбие опасността. Повечето жени явно изпитваха същото, защото по стените имаше почти толкова жени, колкото и мъже.

Все пак, с приближаването на разбойниците се почувства раздвоена. Беше близо до приората, но нападателите можеха да пробият другаде и да стигнат до манастира, преди да е успяла да се добере дотам. Или можеше да я ранят в боя и да не успее да помогне на децата. Тук бяха и Джак, и Елън. Ако ги убиеха, само Марта щеше да остане да се грижи за Томи и Сали. Поколеба се, без да може да реши.

Гладната тълпа вече беше почти до стените. Върху тях заваля дъжд от стрели и този път Ричард не каза на стрелците да изчакат. Разбойниците бяха покосени. Нямаха броня, която да ги опази. Никой не беше планирал щурма. Бяха като побесняло стадо животни, връхлитащи слепешком към голата стена. Щом стигнеха до нея, не знаеха какво да правят. Градските защитници ги засипаха с камъни от бойниците. Няколко разбойници нападнаха северната порта с криваци. Алиена знаеше колко е дебела дъбовата обкована с желязо врата: щеше да им трябва цяла нощ, за да я разбият. Междувременно Алф Касапина и Артър Сарача вдигаха казан с вряла вода от нечия кухня на стената над портата.

Точно под Алиена група разбойници започнаха да вдигат жива пирамида. Джак и Ричард замятаха веднага камъни по тях. С мисъл за децата Алиена ги последва, Елън също се присъедини. Отчаяните скитници удържаха замалко на градушката от камъни, после някой бе ударен в главата, пирамидата се разпадна и се отказаха.

Миг след това от северната порта се разнесоха болезнени врясъци, щом врялата вода се изля върху главите на щурмуващите вратата.

После някои от разбойниците се сетиха, че мъртвите и ранените им са лесна плячка и започнаха да събличат телата. Завихри се бой с не толкова тежко ранените и между съперниците за плячката от мъртвите. Беше касапница — отвратителна, животинска касапница. Хората от града спряха да хвърлят камъни, след като щурмът затихна и нападателите започнаха да се бият помежду си като псета за кокал.

Алиена се обърна към Ричард.

— Прекалено безредни са, за да бъдат сериозна заплаха.

Той кимна.

— С малко помощ може да станат доста опасни, защото са отчаяни. Но сега нямат командване.

Изведнъж й хрумна нещо.

— Армия, чакаща своя командир.

Ричард не реагира, но идеята я възбуди. Брат й беше добър командир, но нямаше армия. Разбойниците бяха армия без командир. А графството се разпадаше…

Някои от защитниците на града продължаваха да хвърлят камъни и стрели, и паднаха още плячкаджии. Това ги обезкуражи окончателно. Започнаха да отстъпват като глутница псета с подвити опашки, като поглеждаха съжалително назад. После някой отвори северната порта, от нея се изсипа тълпа млади мъже, размахали мечове и брадви, и подгониха най-изоставащите. Разбойниците побягнаха, но някои бяха догонени и избити.

Алиена извърна очи с отвращение и каза на Ричард:

— Трябваше да спреш тези момчета от гонитбата.

— Младите имат нужда да видят малко кръв след такава свада. А и колкото повече избием сега, толкова по-малко ще са следващия път.

Войнишка философия, помисли си Алиена. По времето, когато живееше под ежедневна заплаха за живота си, сигурно щеше да е като тези млади хора и да подгони разбойниците, за да ги избие. Но сега искаше да заличи причините за разбойничеството, не самите разбойници. Освен това бе измислила начин да ги използва.

Ричард каза на някого да бие сигнала за край на опасността и се разпореди за двойна стража през нощта, с патрули и наблюдателни постове. Алиена отиде до приората да прибере Марта и децата. Всички се събраха отново в къщата на Джак.

Радваше я, че всички са заедно: тя, Джак, майка му, брат й и Марта. Бяха като най-обикновено семейство и можеше почти да забрави, че баща й беше умрял в тъмница, че е законна съпруга на заварения брат на Джак, че Елън е горска скитница, че…

Поклати глава. Нямаше смисъл да се преструва, че това е обикновено семейство.

Джак сипа кана с ейл от бурето и им наля в големи купи. Всички бяха напрегнати и възбудени след опасността. Елън стъкми огъня, а Марта наряза ряпа в едно котле, за да почне да прави супата за вечеря. Някога щяха да сложат половин прасе да се пече на огъня след такъв ден.

Ричард отпи дълга глътка от ейла си, избърса устата си и предрече:

— Докато свърши зимата, ще има много такива нападения като днешното.

— Трябва складовете на граф Уилям да нападат, а не на Филип — отбеляза Джак. — Повечето от тези хора обедняха заради Уилям.

— Няма да имат повече успех срещу Уилям, отколкото срещу нас, освен ако не подобрят тактиката си. Като глутница кучета са.

— Трябва им водач — изтъкна Алиена.

— Само се моли да не си намерят! — подхвърли Джак. — Тогава вече ще станат опасни.

— Един водач би могъл да ги насочи да нападнат имота на Уилям вместо нашия.

— Не те разбирам — каза Джак. — Би ли направил това един водач?

— Да, ако е Ричард.

Всички замълчаха.

Идеята се беше развила в ума й и Алиена вече беше убедена, че би могла да проработи. Откриваше се възможност да изпълнят клетвите си. Ричард можеше да унищожи Уилям и да стане граф, а мирът и благоденствието на графството можеха да се възстановят… Колкото повече мислеше за това, толкова повече се възбуждаше.

— В тази днешна свада имаше над сто души. — Алиена се обърна към Елън. — Колко още има в горите?

— Безчет — отвърна Елън. — Стотици. Хиляди.

Алиена се надвеси над кухненската маса и очите й се впиха в Ричард. Заговори твърдо:

— Стани водачът им. Организирай ги. Научи ги да се бият. Планирай нападенията им. И ги хвърли на бой. Срещу Уилям.

Докато го казваше осъзна, че го увещава да изложи живота си на опасност и мисълта я изпълни тревога. Вместо да си върне графството, Ричард можеше да бъде убит.

Но той нямаше такива притеснения.

— За Бога, Али, знаеш ли, че може би си права! Бих могъл да имам своя войска и да я поведа срещу Уилям.

Алиена видя как пламна лицето му от дълго подхранваната омраза. Отново видя белега на отрязаното му ляво ухо и едва потисна жестокия спомен, заплашил да изплува на повърхността.

Ричард заговори разпалено:

— Мога да нападна стадата на Уилям. Да окрада овцете му, да избия сърните му, да разбия плевните му, да ограбя мелниците му. Боже мой, бих могъл да накарам тази гад да страда, ако имам своя войска.

Беше войник от край време, помисли Алиена. Това беше съдбата му. Въпреки страха й, възможността брат й да изпълни предопределението си я развълнува.

Той се сети за една пречка.

— Но как мога да намеря разбойниците? Те винаги се крият.

— Аз ще отговоря на това — каза Елън. — От пътя за Уинчестър се отклонява една обрасла с бурени пътека, която води до изоставена кариера. Там е скривалището им. Някога беше известна като „Кариерата на Сали“.

— Но аз нямам кариера! — викна седемгодишната Сали.

Всички се засмяха.

После се смълчаха отново.

Очите на Ричард бяха блеснали.

— Чудесно — промълви той. — Кариерата на Сали.

— Бяхме работили целия предобед, изтръгвахме един грамаден дънер на склона — разказваше Филип. — Когато се върнахме, брат ми Франсис стоеше ей там, при козарника и те държеше на ръце. Беше на един ден.

Джонатан беше сериозен. Това бе важен момент за него.

Филип огледа скита „Свети Джон в леса“. Наоколо вече нямаше много гора: през годините монасите бяха разчистили много акри и манастирчето беше обкръжено от ниви. Имаше повече каменни постройки — манастирския съвет, трапезарията и спалното — а и много други по-малки дървени плевници и мандри. Почти не приличаше на мястото, което бе напуснал преди седемнайсет години. Хората също бяха други. Няколко от онези млади монаси бяха заели отговорни позиции в Кингсбридж. Уилям Бовис, който преди години пакостливо беше замервал плешивото теме на наставника на послушниците, сега беше игумен тук. Някои се бяха махнали: онзи смутител Питър от Уеърхам беше в Кентърбъри и работеше за един амбициозен архидякон на име Томас Бекет.

— Чудя се какви са били — каза Джонатан. — Родителите ми, искам да кажа.

На Филип му домъчня за него. Самият той бе изгубил родителите си, но чак на шест години, тъй че можеше да си ги спомни съвсем добре: майка му, кротка и обичлива, баща му, висок, с черна брада и — поне за Филип — смел и силен. Джонатан нямаше дори и това. Знаеше за родителите си, че не са го искали.

— Можем да предположим много неща за тях — рече Филип.

— Нима? Какво?

— Били са бедни. Богати хора нямат причина да изоставят децата си. Нямали са приятели: приятелите знаят, когато очакваш бебе и питат, ако детето изчезне. Били са отчаяни. Само отчаяни хора могат да понесат да загубят дете.

Лицето на Джонатан се беше изопнало от непролетите сълзи. На Филип му се дощя да заплаче заради него — това момче, което според всички толкова много приличаше на него самия. Искаше му се да може да му даде някаква утеха, да му каже нещо топло за родителите му, което да го насърчи. Но как можеше да твърди, че са обичали момчето, след като го бяха оставили да умре?

— Но защо Господ прави такива неща? — промълви Джонатан.

В този въпрос Филип видя шанса си.

— Започне ли човек да си задава този въпрос, накрая изпада в душевен смут. Но в този случай мисля, че отговорът е ясен. Бог те е поискал за себе си.

— Наистина ли мислиш така?

— Не съм ли ти го казвал досега? Винаги съм го вярвал. Казах го още на монасите тук, в деня, в който беше намерен. Казах им, че Бог те е пратил тук за своя цел и нашият дълг е да те възпитаме в служба на Господа, за да бъдеш годен да изпълниш задачата, която Той ти е предначертал.

— Чудя се дали майка ми знае това.

— Ако е с ангелите, знае.

— Каква би могла да е задачата ми според теб?

— Бог има нужда от монаси, които да са писатели, художници, музиканти и земеделци. Трябват му хора, които да се заемат с отговорни длъжности като иконом, игумен или епископ. Трябват му хора, които могат да търгуват с вълна, да лекуват болните, да обучават ученици и да строят храмове.

— Трудно ми е да си представя, че Той има роля, предназначена точно за мен.

— Не мога да допусна, че щеше толкова да се занимава с теб, ако нямаше — отвърна с усмивка Филип. — Само че може да не се окаже голяма и изтъкната роля в светския смисъл. Би могъл да иска да станеш един от кротките монаси, смирен човек, посветил живота си на молитва и размисъл.

Джонатан посърна.

— Би могъл, предполагам.

Филип се засмя.

— Но едва ли. Бог не би направил дървен нож или женска риза от кожа за обуща. Не си подходящият материал за живот в смирение и Господ знае това. Допускам, че Той иска да се бориш за него, а не да му пееш.

— Искрено се надявам.

— Но точно сега смятам, че иска да идеш да се видиш с брат Лео и да разбереш колко сирене има за склада в Кингсбридж.

— Добре.

— Аз ще поговоря с брат ми в съвета. И не забравяй — ако някой от монасите те заговори за Франсис, казвай колкото може по-малко.

— Нищо няма да кажа.

— Хайде върви.

Джонатан забърза през двора. Тъжното му настроение вече го беше оставило и обичайната му жизнерадост се върна, докато стигна до мандрата. Филип го погледа, докато се скри в постройката. „И аз бях точно такъв“, помисли си той. „Само че не толкова умен, може би.“

Самият той тръгна в обратната посока, към манастирския съвет. Франсис беше изпратил писмо, в което го молеше да се срещнат тук дискретно. За монасите в Кингсбридж Филип бе отишъл на обичайно посещение в скита. Срещата им нямаше да остане в тайна за тукашните монаси, разбира се, но те бяха толкова изолирани, че нямаше на кого да кажат. Само игуменът на скита изобщо ходеше до Кингсбридж, а Филип го беше заклел да пази тайна.

Двамата с Франсис бяха пристигнали тази сутрин и макар да не можеха да твърдят убедително, че срещата им е случайна, се преструваха, че са я уговорили само заради удоволствието да се видят един друг. И двамата бяха присъствали на голямата литургия, после обядваха с монасите. Сега имаха първата възможност да поговорят насаме.

Франсис го чакаше в манастирския съвет седнал на каменна скамейка до стената. Филип почти никога не виждаше отражението си — нямаше огледала в манастирите — тъй че преценяваше стареенето си по промените у брат си, който беше само с две години по-млад от него. На четирийсет и две, Франсис имаше няколко посребрели косъма в черната си коса и бръчици около светлосините си очи. Беше много по-наедрял около врата и кръста от последното им виждане. „Аз сигурно съм по-посивелият и по-малко затлъстелият“, помисли си Филип. „Но се чудя кой от двама ни е натрупал повече бръчки от грижи“.

Седна до Франсис и зарея поглед из осмоъгълната зала. Франсис попита:

— Как са нещата?

— Диваците отново господстват — отвърна Филип. — Приоратът привършва парите и почти сме спрели строежа на катедралата, Кингсбридж е в упадък, половината графство гладува и не е безопасно да се пътува.

Франсис кимна.

— Същата история из цяла Англия.

— Може би диваците винаги ще господстват — каза мрачно Филип. — Може би алчността винаги ще надделява над мъдростта в решенията на властимащите. Може би страхът винаги ще надмогва състраданието в ума на един мъж с меч в ръката.

— Обикновено не си такъв песимист.

— Преди няколко седмици бяхме нападнати от разбойници. Беше жалка картина: щом гражданите убиха няколко от тях, разбойниците се сбиха помежду си. Но когато се оттеглиха, младежите от града подгониха несретниците и избиха всички, които успяха да хванат. Беше отвратително.

Франсис поклати глава.

— Трудно е да се разбере.

— Мисля, че го разбирам. Бяха наплашени и можеха да избият страха си само като пролеят кръвта на хората, които ги уплашиха. Видях го в очите на мъжете, които убиха баща ни и майка ни. Убиха ги, защото ги беше страх. Но какво може да отнеме страха им?

Франсис въздъхна.

— Мир, справедливост, благоденствие… Трудни за постигане неща.

Филип кимна.

— Е. А ти какво правиш?

— Работя за сина на императрица Мод. Казва се Хенри.

Филип беше чул да говорят за Хенри.

— Що за човек е той?

— Много умен и решителен младеж. Баща му е мъртъв, тъй че сега е граф на Анжу. Освен това е херцог на Нормандия, защото е най-големият внук на стария Хенри, който беше крал на Англия и херцог на Нормандия. И е женен за Елеанор Аквитанска, тъй че сега е херцог и на Аквитания.

— Владее повече територия от краля на Франция.

— Точно така.

— Но що за личност е?

— Образован, работлив, енергичен, неуморен, със силна воля. Със свиреп нрав.

— Понякога съжалявам, че не съм със свиреп нрав — въздъхна Филип. — Кара хората да стъпват на пръсти. Но всички знаят, че винаги съм благоразумен, тъй че никога не ми се подчиняват със същата боязън като на приор, който може да избухне всеки момент.

Франсис се засмя.

— Просто си остани такъв. — Стана отново сериозен. — Хенри ме накара да разбера колко важни са личните качества на краля. Виж Стивън: преценката му е лоша. Решителен е в краткотрайни изблици, след това се отказва. Храбър е до степен на глупост и непрекъснато опрощава враговете си. Хората, които го предават, рискуват много малко: знаят, че могат да разчитат на милостта му. Поради това се бори неуспешно осемнайсет години да наложи властта си над земя, която беше обединено кралство, когато го взе. Хенри вече има повече власт над своите независими преди херцогства и графства, отколкото Стивън е имал някога.

На Филип му хрумна нещо.

— Защо те е изпратил Хенри в Англия?

— Да проуча кралството.

— И какво откри?

— Че тъне в беззаконие и глад, разбито е от бури и опустошено от война.

Филип кимна замислено. Младият Хенри беше херцог на Нормандия, защото бе най-големият син на Мод, която беше единственото законно дете на стария крал Хенри, който беше херцог на Нормандия и крал на Англия.

По силата на тази родословна линия, Хенри можеше също да претендира да бъде крал на Англия.

Майка му имаше същата претенция и й се бяха противопоставили, защото бе жена и защото съпругът й беше анжуец. Но младият Хенри не само беше мъж, но разполагаше с допълнителното предимство, че е едновременно нормандец по майчина линия и анжуец — по бащина.

— Ще се опита ли Хенри да вземе короната на Англия? — попита Филип.

— Зависи от моя доклад — отвърна Франсис.

— А ти какво ще му кажеш?

— Че никога няма да има по-подходящ момент от този.

— Слава Богу.

II

На път за замъка на епископ Уейлрън, граф Уилям се отби в мелницата Кауфорд, негова собственост. Мелничарят, кисел мъж на средна възраст, на име Вулфрик, имаше правото да мели всичкото зърно в единайсет близки села. Като такса задържаше два чувала на всеки двайсет: един за себе си и един за Уилям.

Уилям дойде, за да прибере дължимото му. Обикновено не го правеше лично, но времената не бяха обичайни. В днешно време се налагаше да осигурява въоръжена охрана за всяка кола, караща брашно или каквато и да е храна. За да използва хората си по най-икономичния начин, обикновено взимаше със себе си един-два фургона всеки път, щом тръгнеше да обикаля със свитата си от рицари и събираше каквото може.

Засилването на разбойническите нападения бе неприятен страничен ефект от твърдата му политика спрямо лошите арендатори. Останалите без земя хора често пъти прибягваха към обири. Общо взето не ги биваше повече като крадци, отколкото като земеделци и Уилям беше очаквал, че повечето от тях ще измрат през зимата. В началото очакванията му бяха основателни: разбойниците или нападаха самотни пътници, у които нямаше много за крадене, или правеха зле организирани набези над добре охранявани цели. Напоследък обаче тактиката на разбойниците се беше подобрила. Вече винаги нападаха с поне двойно по-голяма численост от охраната. Идваха, когато плевниците са пълни — знак, че са разузнавали грижливо. Нападенията им бяха внезапни и бързи, а отчаянието им вдъхваше кураж. Само че не се задържаха за бой, а всеки побягваше, щом се докопа до овца, говежди бут, сирене, чувал брашно или кесия сребро. Нямаше смисъл да се гонят, защото се стапяха из горите, разделяха се и бягаха във всички посоки. Някой ги командваше и го правеше точно така, както би го организирал и Уилям.

Успехът на разбойниците го унизяваше. Караше го да изглежда тъпак, който не може да наложи ред в собственото си графство. Още по-лошото бе, че разбойниците рядко грабеха от някой друг. Като че ли нарочно го предизвикваха. Уилям най-много мразеше да му се смеят зад гърба. Цял живот беше налагал на хората респект към себе си и семейството си, а тази шайка бандити съсипваше цялата му работа.

Особено го глождеше това, което някои говореха зад гърба му: че си го е заслужил, че се е отнасял към арендаторите си много жестоко и сега те си отмъщавали, че сам си го е докарал. Такива приказки го вбесяваха.

Селяците на Кауфорд изглеждаха стъписани и уплашени, когато Уилям влезе с рицарите си. Графът поглеждаше навъсено мършавите боязливи лица, които надничаха от праговете и бързо се скриваха. Тези хора бяха пратили свещеника си да измоли от него да разреши сами да мелят зърното си тази година, защото не могли да си позволят десятъка за мливаря. Уилям беше изкусен да му изтръгне езика за тази наглост.

Времето беше студено и по краищата на воденичния вир имаше лед. Водното колело беше замряло и воденичният камък не стържеше. От къщата до мелницата излезе някаква жена. Уилям изпита възбуда в слабините си, щом я погледна. Беше около двайсетгодишна, с хубаво лице и облак тъмни къдрици. Въпреки глада имаше едри гърди и яки бедра. Изглеждаше весела щом се появи, но при гледката с рицарите на Уилям лицето й бързо помръкна и тя веднага се шмугна вътре.

— Не ни хареса — подхвърли Уолтър. — Да беше видяла Жерве. — Беше стара шега, но все едно — всички се изсмяха.

Вързаха конете си. Групата не беше съвсем същата като тази, която Уилям бе събрал в началото на гражданската война. Уолтър все още беше с него, разбира се, както и Жерве Грозника, и Хю Брадвата. Но Жилбер беше умрял в неочаквано кървавата битка с каменоделците и го беше заместил Гийом. А Майлс беше загубил ръка в бой с мечове при игра на зарове в една пивница в Норуич и в групата беше влязъл Люис. Вече не бяха момчета, но говореха и се държаха все така, смееха се и пиеха, играеха комар и ходеха по курви. Уилям беше изгубил броя на пивниците, които бяха разбили, евреите, което бяха изтезавали и девиците, които бяха обезчестили.

Мелничарят излезе. Киселата му физиономия несъмнено се дължеше на повсеместната неприязън към мелничарите. Начумереният му поглед се замени с тревога. Това беше добре: Уилям обичаше хората да са притеснени, щом се появи.

— Не знаех, че имаш дъщеря, Вулфрик — рече ухилен Уилям. — Крил си я от мен.

— Онова е Маги, жена ми.

— Глупости. Жена ти беше проскубана дърта вещица, помня я.

— Моята Мей умря миналата година, лорде. Ожених се отново.

— Мръсно дърто псе такова! — ухили се Уилям. — Тая трябва да е с трийсет години по-млада от теб!

— Двайсет и пет…

— Стига за това. Къде е брашното ми? Един чувал на двайсет!

— Всичко е тук, лорде. Ако благоволите да влезем.

В мелницата се влизаше през къщата. Уилям и рицарите му последваха Вулфрик в единствената стая. Новата млада жена на мливаря беше коленичила пред огъня и слагаше цепеници. Когато се навеждаше, туниката й се изпъваше по задника. Месест беше, забеляза Уилям. Жена на мелничар последна щеше да гладува при лоша реколта, разбира се.

Уилям се спря, загледан в задника й. Рицарите се ухилиха, а мелничарят се притесни. Момичето се озърна, усети, че са я зяпнали и се изправи смутено.

Уилям й намигна и подхвърли:

— Донеси ни малко ейл, Маги — жадни хора сме.

Влязоха в мелницата. Брашното беше в чували, струпани около кръглото гумно. Не беше много. Обикновено чувалите бяха по-високо от човешки бой.

— Това ли е всичко? — рече Уилям.

— Беше толкова лоша жътва, лорде — отвърна Вулфрик боязливо.

— Моето къде е?

— Тук, лорде. — Посочи купчина с осем-девет чувала.

— Какво? — Лицето на Уилям пламна. — Това е моето? Докарал съм два фургона навън, а ти ми предлагаш това?

Лицето на Вулфрик още повече помръкна.

— Съжалявам, лорде.

Уилям ги преброи.

— Това са само девет чувала!

— Това е всичко — отвърна Вулфрик. Готов беше да се разплаче. — Виждате моите до вашите, и те са толкова…

— Лъжливо псе — изръмжа Уилям ядосано. — Продал си го…

— Не съм, лорде — настоя Вулфрик. — Това беше всичкото.

Маги влезе през прага с шест глинени халби с ейл на поднос. Поднесе го на всеки от рицарите. Всеки взе по халба и отпиха жадно. Уилям я пренебрегна. Твърде ядосан беше, за да пие. Тя остана пред него с последната халба на подноса.

— Всичко това какво е? — рече Уилям на Вулфрик и посочи останалите чували, двайсет и пет или трийсет, струпани около стените.

— Чака да си го приберат, лорде — виждате знака на собственика на чувалите…

Беше вярно: всеки чувал беше белязан с буква или знак. Можеше да е хитрина, разбира се, но Уилям нямаше как да разбере истината. Положението го побъркваше. Но нямаше начин да го приеме.

— Не ти вярвам — заяви той. — Грабиш ме.

Вулфрик беше почтително настойчив, въпреки че гласът му трепереше:

— Честен съм, милорд.

— Никога не е имало честен мелничар на света.

— Лорде… — Вулфрик едва преглътна. — Лорде, никога не съм ви мамил и с едно зърно жито…

— Бас слагам, че ме крадеш нагло.

По лицето на Вулфрик се стичаше пот, въпреки студа. Изтри челото си с ръкав.

— Готов съм да се закълна в Иисус и в светиите…

— Затваряй си устата.

Вулфрик замълча.

Уилям беше дал воля на гнева си, но още не бе решил какво да направи. Искаше му се здраво да уплаши Вулфрик, може би да остави Уолтър да го пребие с металните ръкавици, или да вземе част или всичкото му брашно… После погледът му се спря на Маги, която държеше подноса с едната чаша на него, с хубавото й лице сковано от страх, с едрите й млади гърди, издуващи се под брашнената туника. И измисли идеалното наказание за Вулфрик.

— Дръж жената — измърмори той на Уолтър и се обърна към Вулфрик. — Сега ще ти дам урок.

Маги видя, че Уолтър посегна към нея, но нямаше време да избяга. Щом се обърна, Уолтър я сграбчи за ръката и дръпна. Подносът падна с трясък и бирата се плисна на пода, докато тя залиташе назад. Уолтър изви ръката й зад гърба и я задържа. Трепереше от страх.

— Не, оставете я, моля ви — извика в паника Вулфрик.

Уилям кимна доволен. Мелничарят щеше да види жена си изнасилена от няколко души и щеше да е безсилен да я спаси. Друг път щеше да внимава да има достатъчно зърно, за да задоволи господаря си.

— Жена ти е напълняла от хляб, направен от крадено брашно, Вулфрик, докато ние трябва да стягаме коланите си. Да видим сега колко е надебеляла, а? — кимна на Уолтър.

Уолтър сграбчи деколтето на туниката й и рязко дръпна надолу. Дрехата се разкъса и се смъкна. Отдолу носеше ленена риза, стигаща до коленете й. Пълните й гърди се повдигаха и смъкваха, докато дишаше задъхано от страх. Уилям застана пред нея. Уолтър изви ръката й още по-силно, тъй че тя изви гръб от болка и гърдите й изпъкнаха още повече. Уилям погледна към Вулфрик, после сложи ръце на гърдите й и замачка. Бяха меки и тежки в шепите му.

Вулфрик направи крачка към него.

— Сатана такъв…

— Дръжте го — викна Уилям и Люис сграбчи мелничаря за двете ръце и го задържа на място.

Графът раздра ризата на момичето.

Гърлото му пресъхна, щом зяпна в пищното й бяло тяло.

— Недейте, моля ви… — проплака Вулфрик.

Уилям усети, че се възбужда.

— Смъкнете я долу.

Маги запищя.

Уилям разкопча колана си с меча и го пусна на пода, докато рицарите хващаха жената за ръцете и краката. Не можеше да се надява да избяга от четирима силни мъже, но въпреки това продължаваше да се гърчи и да пищи. Харесваше му това. Гърдите й подскачаха докато се мяташе, а бедрата й се отваряха и затваряха, скривайки и оголвайки срамните й части. Четиримата рицари я затиснаха върху гумното.

Уилям коленичи между краката й и вдигна полата на туниката си. Погледна към съпруга й. Вулфрик беше обезумял. Зяпнал беше в ужас и ломотеше за милост, но думите му не можеше да се чуят от писъците. Уилям се наслади на мига: изпадналата в ужас жена, рицарите, които я държаха затисната долу, гледащия й всичко това съпруг.

После очите на Вулфрик се изместиха настрани.

Уилям усети опасност. Всички в стаята бяха зяпнали в него и момичето. Единственото, което можеше да отклони вниманието на Вулфрик, беше възможността за спасение. Извърна се и погледна към вратата.

В този момент нещо тежко и здраво го удари в главата.

Изрева от болка и рухна върху жената. Лицето му се удари в нейното. Изведнъж чу мъжки викове, много. С крайчеца на окото си видя, че Уолтър пада все едно, че и той е ударен с кривак. Рицарите пуснаха Маги. Уилям погледна лицето й и видя изненада и облекчение. Започна да се измъква под него. Пусна я и бързо се превъртя.

Първото нещо, което видя над себе си, беше някакъв подивял мъж с дърварска брадва в ръцете, и си помисли: „Боже Господи, кой е това? Бащата на момичето?“ Гийом на свой ред се надигна, но в следващия миг брадвата се стовари силно върху оголения му врат и острието се вряза дълбоко в плътта му. Гийом се свлече мъртъв върху Уилям. Кръвта му оплиска цялата му туника.

Уилям избута трупа от себе си. Когато отново успя да погледне нагоре, видя, че в мелницата са нахлули тълпа дрипави, чорлави и немити мъже, въоръжени с тояги и брадви. Бяха много. Разбра, че е в голяма беда. Селяните ли бяха дошли да спасят Маги? Как смееха! Щеше да има няколко обесени в това село до края на деня. Разгневен се вдигна на крака и посегна за меча си.

Нямаше го. Беше пуснал долу колана си, за да изнасили момичето.

Хю Брадвата, Жерве Грозника и Люис се биеха дивашки срещу огромна тълпа просяци. На пода вече имаше няколко нападали селяни, но въпреки това тримата рицари бавно отстъпваха по гумното. Уилям видя за миг голата Маги, която се хвърли в суматохата към вратата, без да спира да пищи и макар да беше объркан и уплашен, го жегна неудовлетвореното похотливо желание за хубавия й бял задник. После видя, че Вулфрик се бие с един от нападателите. Защо мелничарят се биеше с хора, дошли да спасят жена му? Какво по дяволите ставаше тук?

Объркан, Уилям се озърна за оръжейния си колан. Лежеше на пода почти в краката му. Вдигна го, извади меча и направи три стъпки назад, за да остане далече от боя още за миг. Погледна към свадата и видя, че повечето нападатели изобщо не се биеха — вдигаха чували с брашно и бягаха с тях навън. Започна да разбира. Това не бяха разгневени селяни, дошли да спасяват. Беше нападение отвън. Не ги интересуваше Маги и не бяха знаели, че Уилям е вътре с рицарите си. Искаха само да ограбят мелницата и да свият брашното му.

Ясно беше какви бяха нападателите: разбойници.

Уилям се разгорещи. Това беше шансът му да отвърне на удара на побеснялата им глутница, която тероризираше графството и опразваше хамбарите му.

Рицарите му отстъпваха многократно на брой. Имаше поне двайсет нападатели. Уилям се изуми на куража на разбойниците. Селяците обикновено се пръскаха като пилци пред група рицари, все едно дали ги превъзхождаха с двама или десетима срещу един. Но тези хора се биеха здраво и не се обезкуражаваха, когато паднеше някой от тях. Като че ли бяха готови да умрат, ако се наложеше. Може би беше, защото все едно щяха да умрат, от глад, ако не успееха да откраднат това брашно.

Люис се биеше с двама едновременно, когато трети влезе зад него и го удари с дърводелски чук с желязна глава. Рицарят му се свлече на пода и остана там. Мъжът пусна чука и вдигна меча му. Вече бяха двама рицари срещу двайсет разбойника. Но Уолтър се съвземаше от удара по главата. Извади меча си и влезе в свадата. Уилям също вдигна меча си и се включи.

Четиримата образуваха здрава стена от броня. Разбойниците бяха изтласкани назад, парираха отчаяно бляскащите мечове с тояги и брадви. Уилям започна да мисли, че духът им може би спада и може да се разбягат безредно. Тогава един от тях извика:

— Законния граф!

Беше нещо като боен вик. Подхванаха го други и разбойниците започнаха да се бият по-яростно. Повтарящият се вик „Законния граф, законния граф“ смрази сърцето на Уилям, докато се биеше за живота си. Подсказваше, че командващият тази армия от разбойници се цели в титлата му. Започна да се бие по-настървено, сякаш от тази схватка зависеше бъдещето на графството.

Едва половината разбойници се биеха с рицарите, осъзна той по някое време. Останалите изнасяха брашното. Схватката премина в постоянна размяна на забиване и париране, замахване и отбягване. Като войници, които знаят, че скоро ще прозвучи сигналът за отстъпление, разбойниците започнаха да се бият предпазливо, в отбранителен стил.

Зад сражаващите се нападатели, другите изнасяха последните чували с брашно от мелницата. След това разбойниците заотстъпваха заднешком през вратата от гумното в стаята на къщата. Уилям разбра, че каквото и да станеше тепърва, разбойниците са се измъкнали с повечето брашно. Много скоро цялото графство щеше да знае, че са го ограбили под носа му. Щеше да стане за посмешище. Мисълта толкова го вбеси, че нападна яростно противника си и го прониза с класическо забиване в сърцето.

След това един от нападателите успя да улучи Хю, като го прониза в дясното рамо и го извади от боя. Вече само двама разбойници задържаха на изхода тримата оцелели рицари. Това само по себе си бе унизително. Но след това с колосална наглост единият разбойник махна на другия да се отдръпне. Мъжът се скри, а последният направи крачка назад в единствената стая на къщата на мелничаря.

Само един от рицарите можеше да застане на изхода и да влезе в бой с разбойника. Уилям се устреми напред, избутвайки от пътя си Уолтър и Жерве: искаше го за себе си. Щом мечовете им изтрещяха един в друг, Уилям моментално осъзна, че противникът му не е никакъв обеднял селяк: беше кален в битки воин като самия него. За първи път успя да погледне разбойника в лицето и стъписването му бе толкова силно, че едва не изтърва меча си.

Противникът му беше Ричард от Кингсбридж.

Лицето на Ричард беше пламнало от омраза. Уилям видя белега на обезобразеното му ухо. Ненавистта му го уплаши повече от свистящия му меч. Беше си мислил, че е съкрушил окончателно Ричард, но той се беше завърнал начело на армия дрипльовци, направила Уилям за смях.

Ричард го атакува светкавично, възползвайки се от моментното стъписване. Уилям отбягна забиването, вдигна меча си, парира сеча и отстъпи назад. Ричард продължи атаката, но Уилям вече се беше прикрил частично зад вратата и това ограничи промушващите удари. Все пак Ричард успя да го изтласка към гумното и застана на прага. Сега обаче срещу него се озоваха Уолтър и Жерве. Под напора на тримата той отново отстъпи. Щом се отдръпна през вратата, Уолтър и Жерве останаха вън от играта и Уилям се озова сам срещу него.

Бързо осъзна, че Ричард е в неизгодна позиция. Настъпеше ли, трябваше да се бие срещу трима. Щом Уилям се умореше, можеше да отстъпи на Уолтър. Беше невъзможно Ричард да задържи и тримата безкрайно. Битката беше губеща за него. Може би днес все пак щеше да е краят на унижението за Уилям. Може би щеше да убие най-сетне стария си враг.

Ричард трябваше да е мислил в същата посока и вероятно бе стигнал до същия извод. Само че не издаде загуба на сили и решителност. Погледна Уилям със свирепа и плашеща усмивка и се хвърли напред с дълго забиване. Уилям го отбягна и залитна назад. Уолтър скочи напред, за да го опази от „последната милост“… но вместо да продължи атаката, Ричард се завъртя на пети и побягна.

Уилям се надигна и Уолтър се блъсна в него, докато Жерве се опитваше да се провре напред покрай двамата. Отне им миг, докато се разплетат, но този миг бе достатъчен за Ричард, за да прекоси стаичката, да се измъкне навън и да затръшне вратата. Уилям скочи след него и изрита вратата. Разбойниците бягаха… и в последен унизителен удар бяха яхнали конете на рицарите му. Щом излетя навън от къщата Уилям видя Ричард на седлото на собствения му великолепен боен кон, който му беше струвал цяло съкровище. Животното явно беше отвързано предварително и държано в готовност. Порази го убийствената мисъл, че за втори път крадеше бойния му кон. Ричард го срита в хълбоците и жребецът се изправи на задните си крака — не търпеше непознати на гърба си — но противникът му беше добър ездач и се задържа на него. Дръпна юздите и наведе надолу главата на коня. В този момент Уилям се хвърли напред и замахна с меча си по него. Но конят подскачаше, така че не улучи и върхът на оръжието му се заби в дървото на седлото. После конят обърна и препусна в галоп по селската улица след другите бягащи разбойници.

Уилям загледа след тях с убийствена омраза в сърцето.

Законния граф, мина му през ума. Законния граф.

Обърна се. Уолтър и Жерве стояха зад него. Хю и Люис бяха ранени, не знаеше колко тежко, а Гийом беше убит. Кръвта му бе оплискала цялата му туника. Уилям беше напълно унизен. Трудно можеше да държи главата си вдигната.

За щастие селото беше опразнено: селяните бяха избягали, за да не дочакат гневът му да се изсипе над тях. Мелничарят и жена му също бяха изчезнали, разбира се. Разбойниците бяха взели конете на рицарите. Оставили бяха само двете коли с воловете.

Погледна Уолтър.

— Видя ли кой беше онзи, последният?

— Да.

Уолтър имаше навика да използва колкото може по-малко думи, когато господарят му е ядосан.

— Беше Ричард от Кингсбридж — каза Уилям.

Уолтър кимна.

— И го наричаха „законния граф“ — довърши Уилям.

Уолтър не отвърна.

Уилям се върна в къщата и в мелницата.

Хю седеше, притиснал с лявата ръка дясното си рамо. Изглеждаше пребледнял.

— Как е?

— Нищо не е — отвърна Хю. — Кои все пак бяха тия?

— Разбойници — отвърна кратко Уилям.

Огледа наоколо. По пода лежаха седем-осем разбойници, мъртви или ранени. Видя между тях Люис, легнал на гръб и с отворени очи. Отпървом го помисли за умрял, но после Люис примига.

— Люис.

Люис вдигна ръка, но изглеждаше замаян. Не беше се съвзел още.

— Хю, помогни на Люис до едната кола. Уолтър, качи тялото на Гийом в другата.

Остави ги и излезе навън.

Никой от селяните нямаше да има коне, разбира се, но мелничарят имаше нисък як дорест кон, който пасеше рехавата трева до реката. Уилям намери седлото и го сложи на гърба на коня.

След малко напуснаха Кауфорд с Уолтър и Жерве на каприте на колите.

Гневът му не затихна по пътя до замъка на епископ Уейлрън. Всъщност мисълта за това, което бе научил, все повече го вбесяваше. Не стига, че разбойниците бяха успели да му се опълчат. Още по-лошото бе, че ги водеше старият му враг, Ричард. А това, че го наричаха „законния граф“ беше непоносимо. Ако не ги разбиеше решително, много скоро Ричард щеше да го нападне с тях пряко. Щеше да е пълно беззаконие Ричард да спечели графството по такъв начин, разбира се. Но Уилям имаше чувството, че оплакванията от незаконно нападение от негова страна едва ли щяха да бъдат изслушани със съчувствие. Това, че бе нападнат от засада, надвит от разбойници и ограбен, и че скоро цялото графство щеше да се смее на унижението му, не беше най-тежкият му проблем. Изведнъж властта му над графството се оказваше под сериозна заплаха.

Трябваше да убие Ричард, разбира се. Въпросът бе как да го намери. Размисляше над този проблем по целия път до замъка и когато пристигна бе решил, че епископ Уейлрън може би държи ключа.

Влязоха в замъка на Уейлрън в комична панаирджийска процесия, графът на трътлесто пъстро конче, рицарите му — каращи волски коли. Уилям ревна на един от ратаите на епископа да доведе лекар за Хю и Люис, а на друг да намери свещеник да се помоли за душата на Гийом. Жерве и Уолтър отидоха в кухнята за бира, а Уилям влезе в цитаделата и го пуснаха в покоите на Уейлрън. Мразеше да моли епископа за каквото и да било, но Уейлрън трябваше да му помогне да намери скривалището на Ричард.

Уейлрън четеше свитък със сметки, безкрайни колони с числа. Най-сетне вдигна глава и видя гнева, изписан на лицето му.

— Какво се е случило? — В тона му имаше лека насмешка, която винаги ядосваше Уилям.

Той стисна зъби.

— Открих кой организира и ръководи тези проклети разбойници.

Уейлрън повдигна вежда.

— Ричард от Кингсбридж е.

— Аха. — Уейлрън кимна разбиращо. — Разбира се. Има логика.

— Има опасност — отвърна Уилям ядосано. — Наричат го „законния граф“. — Посочи с пръст към Уейлрън. — Не вярвам да искате семейството му да си върне властта над това графство — те ви мразят и са приятели с приор Филип, стария ви враг.

— Добре, успокой се. Напълно си прав. Не мога да допусна Ричард от Кингсбридж да вземе графството.

Уилям се отпусна на стола. Тялото го заболя. Напоследък един бой му се отразяваше както никога досега. Имаше разтегнати мускули, охлузени длани и отоци там, където бе понесъл удари или беше падал. „Едва на трийсет и седем съм“, помисли си той. „Това ли е началото на старостта?“

— Трябва да убия Ричард. Бъде ли премахнат той, бандитите му ще се разпаднат в безпомощна сган.

— Съгласен съм.

— Убиването му ще е лесно. Проблемът е в намирането му. Но вие можете да ми помогнете в това.

Уейлрън потърка с палец тънкия си нос.

— Не виждам как.

— Слушайте. Щом те са организирани, трябва да са някъде.

— Не разбирам какво имаш предвид. В гората са.

— Обикновено не можеш да намериш разбойници в гората, защото са разпръснати навсякъде. Повечето от тях не прекарват две нощи на едно и също място. Палят огън където им падне и спят под дърветата. Но ако искаш да организираш такива хора, трябва да ги събереш всички на едно място. Трябва да имаш постоянно скривалище.

— Значи трябва да открием местоположението на скривалището на Ричард?

— Точно така.

— Как предлагаш да го направим?

— Тук вие сте на ход.

Уейлрън не изглеждаше убеден.

— Обзалагам се, че половината хора в Кингсбридж знаят къде е той.

— Но няма да ни кажат. Всички в Кингсбридж ни мразят и двамата.

— Не всички — отвърна Уилям. — Не съвсем.

За Сали Коледата беше чудесна.

Повечето специална коледна храна беше сладка: куклички от хляб с джинджифил; ашуре с жито, яйца и мед; пери, сладкото крушово вино, което я караше да се кикоти; и коледните карантийки, чревца, варени с часове и опечени в сладък пай. Тази година имаше по-малко от тях заради глада, но на Сали все пак й беше хубаво.

Харесваше й украсяването на къщата със зеленика и окачването на „целуващото храстче“, което я караше да се кикоти повече и от крушовото вино. Първият мъж, който минеше през прага, носеше късмет, стига да е чернокос: таткото на Сали трябваше да стои вътре през цялата сутрин на Коледа, защото червената му коса щеше да донесе на хората лош късмет. Обичаше играта на „Рождеството“ в църквата. Обичаше да гледа монасите, облечени като източни крале, ангели и пастири и се захласваше от смях, когато всички лъжливи идоли паднеха, щом Светото семейство дойдеше в Египет.

Но най-хубавото от всичко беше момчето епископ. На третия ден на Коледата монасите обличаха най-младия послушник в расо на епископ и всеки трябваше да му се подчинява.

Повечето хора от града чакаха в манастирския двор да излезе момчето епископ. То неизбежно щеше да заповяда на по-старите и по-изтъкнати граждани да свършат някоя черна работа — да донесат дърва за огрев или да изринат кочините. Освен това се държеше важно и надуто, и с това се подиграваше на властниците. Предната година беше накарал сакриста да оскубе едно пиле: беше много смешно, защото сакристът нямаше представа как се прави и навсякъде се разхвърча перушина.

Появи се много тържествено, около дванайсетгодишно момче с дяволита усмивка, облечено в мораво копринено расо и с дървен жезъл в ръцете, яхнал раменете на двама монаси, докато останалите ги следваха. Всички запляскаха с ръце и завикаха. Първото, което направи, бе да посочи към приор Филип и да каже:

— Ти, момко! Иди в конюшнята и изчеткай магарето!

Всички зареваха от смях. Старото магаре беше прочуто със своята опърничавост и никога не го четкаха. Приор Филип отвърна с добродушна усмивка: „Да, милорд епископ“ и тръгна да си изпълни задачата.

— Напред! — заповяда момчето епископ.

Процесията бавно излезе от манастирския двор, с гражданите след нея. Някои хора се криеха и заключваха вратите си от страх да не ги изберат да свършат някоя неприятна задача, но пък така пропускаха забавлението. Цялото семейство на Сали беше дошло: майка й и татко й, брат й Томи, леля Марта и даже чичо Ричард, който се беше върнал у дома неочаквано предната нощ.

Момчето епископ ги поведе първо към пивницата, както беше обичайно. Там поиска безплатна бира за себе си и послушниците. Пивоварят им я поднесе щедро.

Сали се озова седнала на една пейка до брат Ремигий, един от по-старите монаси. Беше висок и недружелюбен човек и тя никога не беше говорила с него преди, но сега той й се усмихна и рече:

— Хубаво е, че чичо ти Ричард се е върнал у дома за Коледа.

— Той ми даде дървено котенце, сам го е издялал в гората — отвърна Сали.

— Много хубаво. Ще остане ли задълго, как мислиш?

Сали се намръщи.

— Не знам.

— Сигурно ще си иде скоро.

— Да. Той живее в гората сега.

— Знаеш ли къде?

— Да. Казва се „Кариерата на Сали“. Това е моето име! — Тя се засмя.

— Така е — отвърна брат Ремигий. — Колко интересно.

След като пиха, момчето епископ каза:

— А сега… Андрю Сакриста и брат Ремигий ще изперат прането на вдовицата Пол.

Сали се захласна от смях и запляска с ръце. Вдовицата Пол беше дебела жена с червено лице, която се препитаваше с пране. За двамата префинени монаси щеше да е ужасно да перат вмирисаните долни ризи и чорапи, които някои хора сменяха веднъж на шест месеца.

Тълпата напусна пивницата и понесе в процесия момчето епископ към едностайната къщичка на Пол до кея. Пол се запревива от смях и още повече почервеня, като й казаха кой ще й изпере прането.

Андрю и Ремигий понесоха тежък кош с мръсно пране от къщата към речния бряг. Андрю отвори коша, а Ремигий с изкривено от отвращение лице заизважда мръсните дрехи. Една млада жена подвикна весело:

— По-внимателно с тая, брате Ремигий, долната ми риза е!

Ремигий се изчерви, а всички се разсмяха. Двамата монаси се стегнаха и започнаха да перат в речната вода, докато хората от града им подвикваха отстрани и ги окуражаваха. Андрю беше ужасно ядосан, забеляза Сали, но на лицето на Ремигий се бе изписало странно задоволство.

На верига от дървения ешафод висеше огромен железен топуз като клуп на бесилка. За топуза беше вързано и въже. Въжето минаваше през макара на правия пилон на ешафода и стигаше до земята, където го държаха двама ратаи. Щом ратаите дръпнаха въжето, топузът се вдигна нагоре и назад, докато се опря до макарата, а веригата се изпъна хоризонтално по рамото на ешафода.

Повечето население на Шайринг стоеше на площада и гледаше.

Мъжете пуснаха въжето. Желязната топка се спусна надолу, люшна се и се блъсна в църковната стена. Разнесе се страхотен грохот, стената се разтърси и Уилям усети труса в земята под краката си. Помисли си за миг колко хубаво щеше да е Ричард да беше прикован на стената точно където удряше топуза. Щеше да го смачка като муха.

Работниците отново издърпаха въжето. Уилям усети, че е затаил дъх, когато желязната топка се спря най-горе. Мъжете пуснаха. Топката се люшна. И този път разби дупка в каменната стена. Хората запляскаха.

Беше гениален механизъм.

Уилям се радваше, че работата напредва на мястото, където щеше да построи новата църква, но днес умът му беше зает с по-важни неща. Огледа наоколо за епископ Уейлрън и го видя застанал до Алфред Строителя. Приближи се до тях и дръпна епископа настрана.

— Човекът тук ли е вече?

— Може би — отвърна Уейлрън. — Ела в къщата ми.

Прекосиха манастирския двор.

— Довел ли си войската си? — попита Уейлрън.

— Разбира се. Двеста души. Чакат в горите извън града.

Влязоха в къщата. Замириса му на варен бут и устата на графа се напълни със слюнка въпреки нетърпението. Повечето хора пестяха в днешно време от храната си, но при Уейлрън като че ли беше въпрос на принцип да не позволи гладът да промени начина му на живот. Епископът изобщо не ядеше много, но искаше всички да знаят, че е твърде богат и могъщ, за да му влияят някакви лоши жътви.

Имаше типична градска къща с тясна фасада, със зала отпред и кухня отзад, двор с помийна яма, кошер и кочина. Уилям въздъхна облекчено, като видя чакащия ги в залата монах.

— Добър ден, брат Ремигий — поздрави Уейлрън.

— Добър ви ден, епископ Уейлрън — отвърна Ремигий. — Добър ден, лорд Уилям.

Уилям го погледна нетърпеливо. Беше изнервен мъж на средна възраст, нагла физиономия и издути сини очи. Лицето му беше смътно познато, като една от многото глави с тонзури на службите в Кингсбридж. Слушал беше за него от години като за шпионина на Уейлрън в лагера на приор Филип, но за първи път говореше с човека.

— Имате ли някаква информация за мен?

— Може би — отвърна Ремигий.

Уейлрън хвърли обшитото си с кожа наметало и отиде до огъня да стопли ръцете си. Един монах донесе горещо вино от бъз в сребърни бокали. Уилям си взе, отпи и зачака с нетърпение слугата да напусне.

Уейлрън отпи от виното си и погледна твърдо Ремигий. Щом слугата излезе, епископът запита:

— Какво извинение даде за напускането на манастира?

— Никакво — отвърна Ремигий.

Уейлрън повдигна вежда.

— Няма да се върна там — заяви Ремигий упорито.

— Как така?

Ремигий вдиша дълбоко.

— Вие строите тук катедрала.

— Само църква.

— Но ще е много голяма. Замисляте да я направите катедрална църква след време.

Уейлрън се поколеба.

— Да предположим, че си прав, за да избегнем спора.

— Катедралата ще трябва да се ръководи от съвет на монаси или каноници.

— Е, и?

— Искам да съм приор.

Имаше право, помисли си Уилям.

Уейлрън каза язвително:

— И си толкова уверен, че ще получиш поста, че си напуснал Кингсбридж без разрешението на Филип и без никакво оправдание.

Ремигий се притесни. Уилям му съчувстваше: презрителното поведение на Уейлрън бе достатъчно, за да изкара всеки от равновесие.

— Надявам се, че не съм бил прекалено самоуверен — отвърна той.

— Предполага се, че можеш да ни заведеш при Ричард.

— Да.

Уилям се намеси възбудено:

— Браво! Къде е той?

Ремигий замълча и погледна Уейлрън.

— Хайде, Уейлрън, дайте му поста, за Бога!

Уейлрън все пак се поколеба. Уилям знаеше, че мрази да го принуждават. Най-сетне епископът кимна.

— Добре. Ти ще си приорът.

Ремигий продължаваше да го гледа.

— От днес ли?

— От днес.

Монахът се обърна към Уилям.

— Един манастир не е само църква и монашеско спално. Трябват му земи, ферми, църкви, които да плащат десятък.

— Кажи ми къде е Ричард и ще ти дам пет села с енорийските им църкви, само за начало — рече Уилям.

— За основаването ще трябва законна вула.

— Ще я имаш, не се безпокой — каза Уейлрън.

— Хайде, човече — подкани го Уилям. — Войска ме чака извън града. Къде е скривалището на Ричард?

— Мястото се казва „Кариерата на Сали“, встрани от пътя за Уинчестър.

— Знам я! — Уилям едва се сдържа да не изреве тържествуващо. — Изоставена кариера. Никой вече не ходи там.

— Спомням си — кимна Уейлрън. — Не е разработвана от години. Добра е за скривалище — човек изобщо няма да разбере, че съществува, освен ако се натъкне на нея.

— Но също така е добър капан — ухили се Уилям свирепо. — Разработваните й стени са стръмни от трите страни. Никой няма да може да избяга. Няма и да взимам пленници. — Възбудата му нарасна, докато си представяше сцената. — Ще ги избия всички. Ще бъде като избиване на пилци в кокошарник.

Двамата Божии мъже го гледаха странно.

— Гнусливо ли ви стана малко, брат Ремигий? — каза Уилям с насмешка. — Да не би мисълта за клане да обърна стомаха на милорд епископа? — Прав беше и за двете неща, разбра го по лицата им. Големи заговорници можеха да са тези религиозни мъже, но стигнеше ли се до кръвопролитие, все пак трябваше да се разчита на хора на действието. — Знам, че ще се молите за мен — подхвърли той саркастично. И излезе.

Конят му беше вързан отвън, черен жребец, който бе заместил — но не равностойно — бойния кон, откраднат му от Ричард. Качи го и препусна от града. Потисна възбудата си и се помъчи да обмисли хладнокръвно тактиката.

Зачуди се колко ли разбойници щеше да има в Кариерата на Сали. Бяха правили набезите си с над сто души наведнъж. Щяха да са поне двеста човека, може би към петстотин. Възможно бе да превъзхождат силата му по численост, тъй че трябваше да се възползва напълно от предимствата си. Едното беше изненадата. Другото беше въоръжението: повечето разбойници имаха криваци, чукове или най-много брадви и никой нямаше броня. Но най-важното предимство беше, че хората на Уилям са на коне. Разбойниците разполагаха с малко коне и едва ли много от тях щяха да са оседлани и готови точно когато Уилям нападнеше. За да придаде още острота на атаката си, реши да прати няколко стрелци по склоновете на хълма и да пострелят долу в кариерата, преди главния щурм.

Най-важното беше да попречи на разбойниците да избягат, поне докато се увери, че Ричард е пленен или убит. Реши да остави шепа доверени мъже, които да изостанат от главното ядро и да пометат всички по-повратливи, които се опитат да се измъкнат.

Уолтър чакаше с рицарите и войниците на мястото, където Уилям ги беше оставил преди два часа. Бяха нетърпеливи и духът им беше висок: очакваха лесна победа. Скоро след това подкараха в тръс по пътя за Уинчестър.

Уолтър яздеше до него мълчаливо. Едно от най-добрите му качества бе способността му да мълчи. Уилям беше установил, че повечето хора имаха навик да му дърдорят непрекъснато, дори когато няма нищо за казване, може би от нервност. Уолтър го уважаваше, но не се изнервяше от него: бяха заедно от дълго време.

Изпитваше позната смесица от нетърпеливо очакване и убийствен страх. Това бе едно от нещата на този свят, които вършеше добре и всеки път, когато го правеше, рискуваше живота си. Но този набег беше особен. Днес имаше шанс да унищожи човека, който бе като трън в плътта му от петнайсет години.

Към обед спряха в едно село, достатъчно голямо, за да има пивница. Уилям купи на мъжете хляб и бира, а конете бяха напоени. Преди да тръгнат ги запозна накратко с положението.

На няколко мили по-нататък свърнаха от пътя за Уинчестър. Пътеката, която хванаха, едва се виждаше и Уилям нямаше да я забележи, ако не беше я търсил. Щом поеха по нея, вече можеха да я следват, като наблюдаваха растителността: имаше ивица с четири-пет разтега ширина, без стари дървета.

Изпрати напред стрелци и за да им даде преднина задържа другите за няколко мига. Беше ясен януарски ден и голите дървета едва засенчваха хладната слънчева светлина. Уилям не беше ходил до кариерата от много години и вече не беше сигурен колко далече можеше да е. Само че на около миля от пътя започна да вижда следи, че пътят е използван: утъпкана растителност, счупени клони и млади дръвчета, разровена пръст. Зарадва се, че съобщението на Ремигий се потвърждава.

Чувстваше се натегнат като тетива на лък. Знаците станаха още по-явни: силно утъпкана трева, конска тор, човешки изпражнения. Толкова навътре в гората разбойниците не бяха полагали усилия да скрият присъствието си. Вече нямаше никакво съмнение. Разбойниците бяха тук. Битката скоро щеше да започне.

Скривалището трябваше да е близо. Уилям наостри слух. Всеки момент стрелците му щяха да започнат атаката и щеше да има викове и ругатни, болезнени крясъци и цвилене на подплашени коне.

Пътеката изведе на широко сечище и Уилям видя на около двеста разтега пред себе си входа на Кариерата на Сали. Нямаше никакъв шум. Нещо не беше наред. Стрелците му не стреляха. Графът потръпна от мрачно предчувствие. Какво се беше случило? Възможно ли беше стрелците му да са попаднали на засада и безшумно да са били изтребени от външни постове? Не всички, определено.

Но нямаше време да размишлява: разбойниците бяха под носа му. Пришпори коня си в галоп. Мъжете му го последваха и се понесоха към скривалището. Страхът му се изпари от възбудата на атаката.

Входът към кариерата приличаше на малък лъкатушещ пролом и вътре не можеше да види нищо, докато приближаваше. Озърна се нагоре и забеляза на билото на хълма стрелците си, загледани вътре. Защо не стреляха? Обзе го предчувствие за нещо ужасно и щеше да спре и да обърне, но нямаше как да спре и връхлитащите коне. С меча в дясната си ръка и стиснал юздите в лявата, с щита увиснал на врата му, нахлу в галоп в запустялата карира.

Там нямаше никой.

Чувството за провал го порази като удар в гърдите. Готов беше да избухне в сълзи. Всички признаци бяха налице: чувстваше се толкова сигурен. Разочарованието го жегна болезнено в корема.

Щом конете забавиха, Уилям видя, че разбойниците наистина са били тук доскоро. Имаше спретнати набързо навеси от клони и тръстика, останки от кухненски огньове и сметище. Един ъгъл беше заграден с няколко пръта и използван за коневръз. Тук и там по земята се валяха останки от човешко пребиваване: пилешки кости, празни чували, скъсана обувка, счупено гърне. Един-два от огньовете като че ли още димяха. За миг се обнадежди: може би току-що бяха напуснали и щеше да успее да ги догони! После видя самотна фигура, клекнала на земята до огъня. Приближи се. Фигурата се изправи. Беше жена.

— Виж ти, Уилям Хамли — заговори тя. — Пак закъсня, както обикновено.

— Нагла крава, езика ще ти изтръгна за това.

— Няма да ме пипнеш — отвърна тя спокойно. — Проклинала съм и по-силни от тебе. — Вдигна ръката си на лицето в жеста с трите пръста, като вещица. Рицарите се присвиха назад, а Уилям се прекръсти уплашено. Жената го гледаше безстрашно с две изумително златни очи. — Не ме ли познаваш, Уилям? — рече тя. — Веднъж се опита да ме купиш за един фунт. — И се изсмя. — Късмет имаш, че не успя тогава.

Уилям помнеше тези очи. Беше вдовицата на Том Строителя, майката на Джак Джаксън, вещицата, която живееше в леса. Наистина се радваше, че не бе успял да я купи. Искаше да се махне от нея колкото може по-скоро, но трябваше да я разпита първо.

— Добре, вещице. Ричард от Кингсбридж беше ли тука?

— Допреди два дни.

— А къде отиде, можеш ли да ми кажеш това?

— О, да, мога — отвърна тя. — Той и разбойниците му отидоха да се бият за Хенри.

— Хенри? — Имаше ужасното чувство, че знае за кой Хенри говори. — Сина на Мод?

— Точно тъй.

Уилям изстина. Енергичният млад херцог на Нормандия можеше да успее в това, в което майка му се бе провалила… и ако Стивън бъдеше надвит сега, Уилям можеше също да падне с него.

— Какво се е случило? — попита с тревога. — Какво е направил Хенри?

— Прехвърлил е водата с трийсет и шест кораба и е слязъл при Уеърхам — отвърна вещицата. — Довел е армия от три хиляди души, казват. Завладява ни.

III

Уинчестър беше претъпкан, напрегнат и опасен. И двете армии бяха тук: кралските сили на Стивън бяха на гарнизон в замъка, а бунтовниците на херцог Хенри — включително Ричард и неговите разбойници — стояха на лагер извън градските стени, на хълма Свети Джайлз, където се провеждаше ежегодният панаир. На войниците от двете страни бе забранено да стъпват в самия град, но много от тях нарушаваха забраната и прекарваха вечерите си по пивниците, ямите с боеве на петли и курвенските бардаци, където се напиваха, насилваха жени, биеха се и се избиваха едни — други над игри със зарове и „морис с деветимата“.

Войнственият дух беше оставил напълно Стивън през лятото, когато по-големият му син умря. Сега Стивън беше в кралския замък, а херцог Хенри бе отседнал в епископския палат. Мирните преговори се водеха от представителите им. Архиепископът на Кентърбъри, Теобалд, говореше от името на краля, а старият търгаш на власт, епископ Хенри от Уинчестър — от името на херцог Хенри. Всяка сутрин архиепископ Теобалд и епископ Хенри разговаряха в епископския палат. По обед херцог Хенри минаваше по улиците на Уинчестър със свитата си от командири — включително Ричард — и отиваха в замъка за обяд.

Първия път, в който Алиена видя херцог Хенри, не можа да повярва, че това е мъжът, който управлява империя голяма колкото Англия. Беше едва на около двайсет години, със смуглото луничаво лице на селяк. Беше облечен в проста тъмна туника без никакво везмо и червеникавата му коса бе късо подстригана. Приличаше на отруден син на процъфтяващ йомен8. Само че след известно време осъзна, че е обкръжен от някакъв ореол на власт. Беше набит и мускулест, с широки рамене и голяма глава. Но впечатлението за груба физическа сила бе смекчено от острите наблюдателни сиви очи. Хората около него никога не го доближаваха прекалено, а се отнасяха към него с предпазлива фамилиарност, сякаш ги беше страх да не се излее гневът му върху тях.

Според Алиена обедите в замъка трябваше да са неприятно напрегнати, с водачите на двете враждебни армии седнали около една и съща маса. Чудеше се как Ричард може да търпи да седи с граф Уилям. Тя самата щеше да се е нахвърлила с ножа за рязане върху Хамли, вместо върху сърнешкото. Виждаше Уилям само отдалече и за кратко. Изглеждаше притеснен и кисел, което беше добър знак.

Докато графовете, епископите и абатите се срещаха в замъка, по-дребните благородници се събираха в двора му: рицарите и шерифите, дребни барони, съдии и кастелани; хора, които не можеха да стоят извън столичния град, докато се решаваше бъдещето им и бъдещето на кралството. Алиена срещаше там приор Филип повечето сутрини. Всеки ден имаше по дузина различни слухове. Един ден всички графове, които са поддържали Стивън, щяха да бъдат свалени, което означаваше край за Уилям; на другия ден всички щяха да запазят постовете си, което щеше да съсипе надеждите на Ричард. Всички замъци на Стивън щяха да бъдат разрушени, после всички замъци на бунтовниците, после всички замъци изобщо, после — нито един. Според един слух всеки от поддръжниците на Хенри щеше да получи рицарство и сто акра земя. Ричард не искаше това, искаше си графството.

Ричард нямаше представа кои от слуховете са верни, ако изобщо имаше такива. Макар да беше един от доверените бойни командири на Хенри, не го уведомяваха за подробности от политическите преговори. Филип обаче като че ли знаеше какво става. Нямаше да каже откъде получава сведенията си, но Алиена помнеше, че имаше брат, който бе посещавал от време на време Кингсбридж и който беше служил на Робърт от Глостър и императрицата Мод, а сега навярно работеше за херцог Хенри.

Филип съобщи, че преговорите се доближават до споразумение. Сделката беше Стивън да продължи да бъде крал, докато почине, но Хенри щеше да е наследникът му. Това притесняваше Алиена. Стивън можеше да живее още десет години. Какво щеше да стане междувременно? Графовете на Стивън със сигурност нямаше да бъдат свалени, докато той продължи да управлява. Тъй че как щяха поддръжниците на Хенри — като Ричард — да получат наградите си? Щеше ли се очаква от тях търпение?

Филип научи отговора късно един следобед, след като всички бяха в Уинчестър вече от седмица. Изпрати бегач да доведе Алиена и Ричард при него. Докато вървяха по оживените улици към катедралния двор, Ричард гореше от нетърпение, но Алиена бе обзета от страх.

Приорът ги чакаше в гробището и поговориха сред гробниците, докато слънцето гаснеше.

— Стигнали са до споразумение — почна той без предисловия. — Но е малко мътно.

Алиена не можеше да понесе напрежението.

— Ще бъде ли Ричард граф? — попита нетърпеливо.

Филип завъртя ръка в жеста „може би да, може би — не“.

— Сложно е. Направили са компромис. Земите, които са били отнети от узурпатори, ще бъдат възстановени на хората, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.

— Точно това ми трябва! — възкликна веднага Ричард. — Баща ми беше граф по времето на крал Хенри.

— Млъкни, Ричард — сряза го Алиена и се обърна към Филип. — Та какво е усложнението?

Филип отвърна:

— Нищо в споразумението не казва, че Стивън трябва да го наложи. Вероятно няма да има никакви промени, докато Стивън умре и Хенри стане крал.

Ричард беше съкрушен.

— Но това го отменя!

— Не съвсем — отвърна Филип. — Означава, че ти си законният граф.

— Но аз трябва да живея като разбойник, докато Стивън умре… докато онова животно Уилям заема замъка ми — ядоса се Ричард.

— Не толкова силно — призова го Филип, щом някакъв свещеник мина недалече от тях. — Всичко това все още е тайна.

Алиена кипеше.

— Не приемам това. Не съм готова да чакам Стивън да умре. Чаках седемнайсет години, стига ми.

— Но какво може да направите?

Алиена се обърна към Ричард.

— Повечето графство те одобрява като законния граф. Стивън и Хенри сега са признали, че ти си законният граф. Трябва да си вземеш замъка и да управляваш като законния граф.

— Не мога да взема замъка. Уилям ще го е оставил с охрана.

— Имаш войска, нали? — заговори тя, оставяйки се да я понесе гневът и отчаянието. — Имаш правото на замъка и имаш силата да го вземеш.

Ричард поклати глава.

— За петнайсет години гражданска война знаеш ли колко пъти съм видял замък да е завзет с фронтален щурм? Николко. — Както винаги, придобиваше авторитет и зрялост, щом започнеше да говори за военни неща. — Почти никога не се случва. Град, понякога, но не и замък. Може да се предадат след обсада или да се спасят с подкрепления. И съм виждал да бъдат завземани със страх, хитрост или предателство. Но не от главната сила.

Алиена все пак не бе готова да го приеме. Не можеше да се примири с още години чакане и надежди.

— Та какво би станало, ако заведеш войската си до замъка на Уилям?

— Ще вдигнат подвижния мост и ще затворят портите, преди да успеем да влезем. Ще вдигнем лагер отвън. После Уилям ще дойде на помощ с войската си и ще нападне лагера ни. Но дори да го отбием, пак няма да вземем замъка. Замъците са трудни за щурмуване и лесни за отбрана — в това е смисълът им.

Докато говореше, зрънцето на една идея вече покълваше във възбудения й ум.

— Страх, хитрост или предателство — повтори тя.

— Какво?

— Виждал си замъци, превземани със страх, хитрост или предателство.

— Аа. Да.

— Което Уилям използва, когато ни отне замъка преди толкова години?

Филип ги прекъсна.

— Времената бяха други. Страната живееше в мира на стария крал Хенри от трийсет и пет години. Уилям изненада баща ви.

— Използва хитрост — процеди Ричард. — Проникна в замъка крадешком, с няколко души, преди да се вдигне тревога. Но приор Филип е прав: в днешно време не можеш да го пробуташ това. Хората са много по-бдителни.

— Бих могла да вляза — отвърна тя убедено, макар страхът да сви сърцето й още докато го изричаше.

— Разбира се, че би могла — ти си жена — каза Ричард. — Но след като влезеш, не би могла да направиш нищо. Точно затова ще те пуснат. Ти си безвредна.

— Престани да бъдеш толкова нагъл — кипна тя. — Убивала съм, за да те защитя и това е повече, отколкото ти си правил за мен, неблагодарно прасе такова, тъй че престани да ме наричаш „безвредна“.

— Добре де, не си безвредна — отвърна той ядосано. — И какво ще направиш, като влезеш в замъка?

Гневът й се изпари. „Какво ще направя?“ помисли си Алиена със страх. „По дяволите, имам поне толкова смелост и хитрост, колкото онази свиня Уилям.“

— Уилям какво направи?

— Задържа моста спуснат и портата отворена достатъчно дълго, за да влезе вътре главната щурмуваща сила.

— Точно това ще направя — заяви Алиена със сърце в гърлото.

— Но как? — попита я Ричард скептично.

Алиена си спомни как бе утешила едно четиринайсетгодишно момиче, уплашено от буря.

— Графинята ми дължи услуга — каза тя. — И мрази съпруга си.

Яздиха цялата нощ: Алиена, Ричард и петдесет от най-добрите му мъже, а на разсъмване стигнаха околностите на Ърлскасъл. Спряха в гората оттатък нивите срещу замъка. Алиена слезе, смъкна наметалото си от фламандска вълна и меките си кожени ботуши, обу чифт дървени обуща и се загърна в грубо селско одеяло. Един от мъжете й подаде кошница с пресни яйца, увити в слама и тя я нахлузи на ръката си.

Ричард я огледа от глава до пети и отбеляза:

— Идеално. Селско момиче, което носи продукти за кухнята на замъка.

Алиена преглътна с усилие. До вчера беше изпълнена с плам и смелост, но сега, когато предстоеше да осъществи плана си, беше уплашена.

Ричард я целуна по бузата.

— Щом чуя камбаната, ще кажа веднъж бавно „Отче наш“ и авангардната група ще тръгне. Ти трябва само да приспиш стражата с лъжливо чувство за сигурност, за да прекосят десет от хората ми нивите и да влязат в замъка, без да вдигнат тревога.

Алиена кимна.

— Само гледай главната група да не се открие преди авангардът да прехвърли моста.

Той се усмихна.

— Аз ще водя главната група. Не се безпокой. И късмет.

— И на теб.

Обърна се и тръгна.

Излезе от дърветата и продължи през откритото поле към замъка, който бе напуснала в онзи ужасен ден преди шестнайсет години. Щом го видя отново, споходи я жив и ужасяващ спомен за онова утро с влажния след бурята въздух и двата коня, препуснали от портата през мокрите от дъжда ниви: Ричард на бойния кон и тя на по-малкия, и двамата смъртно уплашени. Беше отхвърляла случилото, съзнателно го беше забравяла, повтаряла си беше в такт с тропота на конските копита: „Не мога да помня, не мога да помня, не мога, не мога.“ Беше подействало: дълго след това не можеше да си спомни изнасилването, помнеше, че се беше случило нещо ужасно, но така и не можеше да си спомни подробностите. Чак когато се влюби в Джак споменът се беше върнал и толкова я беше ужасил, че не можеше да откликне на любовта му. Слава на Бога, че той беше толкова търпелив. Така бе разбрала, че любовта му е силна — беше се примирил с толкова много и въпреки всичко я обичаше.

Докато се приближаваше към замъка, съживи в ума си някои хубави спомени, за да се успокои. Живяла беше тук като дете, с баща си и Ричард. Бяха богати и живееха безметежно. Беше си играла по крепостната стена с Ричард, промъквала се беше в кухнята да си открадне сладки и беше седяла до татко си на обед в голямата зала. „Не знаех, че съм щастлива“, помисли си тя. „Представа си нямах колко съм щастлива, че няма от какво да се боя.“

„Онези хубави времена ще започнат отново от днес, само да мога да направя това както трябва.“.

Беше заявила убедено: „Графинята ми дължи услуга и тя мрази мъжа си“, но докато яздеха през нощта, беше премисляла всички неща, които можеше да се объркат. Първо, можеше изобщо да не влезе в замъка: можеше да се е случило нещо, което да е вдигнало гарнизона в тревога, стражите можеше да са подозрителни или просто можеше да не извади късмет и да се натъкне на някой упорит страж. Второ, влезеше ли вътре, можеше да не успее да убеди Елизабет да предаде съпруга си. Беше изтекла година и половина, откакто Алиена беше срещнала Елизабет в бурята: с времето някои жени можеха да привикнат и с най-злонравните мъже и графинята можеше вече да се е примирила със съдбата си. Трето, дори Елизабет да беше готова за измяна, можеше да няма нужната власт или кураж, за да направи каквото Алиена искаше. Когато се срещнаха, беше едно уплашено малко момиче и стражата на замъка можеше да откаже да й се подчини.

Сетивата й бяха необичайно изострени, докато прехвърляше подвижния мост: можеше да вижда и чува всичко със свръхестествена яснота. Гарнизонът тъкмо се събуждаше. Няколко сънени стражи стояха подпрени на стената, прозяваха се и кашляха, старо куче клечеше при портата и се чешеше. Тя придърпа качулката, за да скрие лицето си, да не би да я познае някой и мина под арката.

На пейка пред къщичката на вратаря седеше дежурният страж и ядеше комат хляб. Беше немарлив на вид, с раздърпано облекло, а оръжейният му колан висеше на кука отзад в стаичката. Със сърце в гърлото и усмивка, която да скрие страха й, Алиена му показа мълчаливо кошницата си с яйца.

Махна й небрежно да продължи.

Премина първото препятствие.

Дисциплината беше хлабава. Беше разбираемо: това беше символична сила, оставена докато най-добрите мъже бяха заминали на война. Цялата възбуда беше другаде.

До този ден.

Дотук — добре. Алиена прекоси долния двор с изопнати нерви. Странно беше това усещане — да влиза в някогашния си дом като чужда, да бъде натрапник там, където някога имаше правото да ходи където си поиска. Огледа наоколо предпазливо, за да не издаде прекалено любопитство. Повечето дървени постройки бяха променени: конюшните бяха по-големи, кухнята беше преместена и имаше нова каменна оръжейна. Замъкът изглеждаше по-мръсен от някога. Но параклисът си беше тук — параклиса, където двамата с Ричард бяха седели в онази ужасна буря, потресени, изтръпнали и премръзнали. Няколко слуги в замъка подхващаха дневната си шетня. Един-двама войници обикаляха из двора. Изглеждаха застрашително, но това може би беше, защото тя знаеше, че ще я убият ако разберат какво се кани да направи.

Ако планът й успееше, до вечерта щеше отново да е господарката на този замък. Мисълта беше възбуждаща, но някак нереална — като чудесен, невъзможен сън.

Влезе в кухнята. Едно момче разпалваше огъня, а младо момиче режеше моркови. Алиена им се усмихна широко и рече:

— Двайсет и четири пресни яйца. — Постави кошницата си на масата.

— Готвачът не е станал още — каза момчето. — Ще трябва да изчакаш за парите си.

— Може ли да получа парче хляб за закуска?

— В голямата зала.

— Благодаря. — Остави кошницата си и излезе отново навън.

Прехвърли втория подвижен мост към горния двор. Усмихна се на стража при втората порта. Беше с разчорлена коса и кървясали очи. Той я изгледа от глава до пети и попита:

— И къде отиваш? — Гласът му беше закачливо предизвикателен.

— Да си взема закуска — отвърна тя, без да спира.

Той се ухили похотливо.

— Мога да ти дам нещо за ядене — подхвърли зад гърба й.

— Мога да го отхапя, обаче — отвърна тя през рамо.

Не я подозираха засега. Не им хрумваше, че една жена може да е опасна. Колко глупави бяха. Жените можеха да вършат повечето неща, които вършеха мъжете. Кой оставаше да ги върши, докато мъжете водеха войни или ходеха на кръстоносни походи? Имаше дърводелки, бояджийки, щавачки, пекарки и пивоварки. Самата тя беше един от най-важните търговци в графството. Длъжностите на една игуменка, ръководеща метох с монахини, бяха същите като на игумен. Та нали една жена, императрицата Мод, бе предизвикала гражданска война, продължила петнайсет години! И въпреки това тези дебелоглави войници не очакваха една жена да е вражески агент, защото не беше обичайно.

Изкачи бежешком стъпалата на цитаделата и влезе в залата. На вратата нямаше стюард, може би защото господарят го нямаше. „В бъдеще ще се погрижа на вратата винаги да има стюард“, помисли си тя, „все едно дали господарят си е у дома или не.“

Около малката маса закусваха двайсетина човека. Един-двама хвърлиха разсеяно поглед към нея щом влезе, но никой не й обърна внимание. Забеляза, че в залата е чисто и тук-там личаха следи от женска ръка: прясно варосани стени и приятно ухаещи билки, смесени с тръстиката, нахвърляна по пода. Елизабет бе оставила тук скромната си следа и това бе обнадеждаващ знак.

Без да заговаря с хората около масата, Алиена продължи към стълбището в другия край на залата. Стараеше се да изглежда все едно, че е в пълното си право да е тук, но всеки момент очакваше да я спрат. Стигна до подножието на стълбището, без да привлече внимание. После, докато тичаше нагоре към личните покои на втория етаж, някой подвикна зад нея:

— Не можеш да се качваш там… ей, ти!

Не реагира на гласа. Чу, че някой тръгна след нея.

Стигна горе задъхана. Щеше ли Елизабет да спи в главната спалня, заемана някога от баща й? Или си лягаше сама в стаята, която беше на Алиена? Поколеба се за миг с разтуптяно сърце. Допусна, че на Уилям вече трябваше да му е омръзнало Елизабет да спи всяка нощ с него и може би й беше позволил да си има лична стая. Алиена почука на по-малката стая и отвори вратата.

Оказа се права. Елизабет седеше до огъня по нощница и вчесваше косата си. Вдигна очи, намръщи се, а след това позна Алиена.

— Това си ти! Каква изненада! — Изглеждаше зарадвана.

Алиена чу тежки стъпки на стълбището зад нея.

— Може ли да вляза?

— Разбира се — и си добре дошла!

Алиена пристъпи вътре и бързо затвори вратата. Прекоси стаята до Елизабет. След миг един мъж нахлу, извика: „За коя се мислиш?“ и тръгна към Алиена, готов да я хване и измъкне навън.

— Стой на място! — спря го тя с най-властния си тон. Мъжът се поколеба. — Дойдох да видя графинята със съобщение от граф Уилям и ти трябваше да си разбрал за това по-рано, ако пазеше на вратата, вместо да се тъпчеш с конски хляб.

Мъжът наведе гузно очи.

— Всичко е наред, Едгар, познавам тази дама — каза Елизабет.

— Добре, графиньо. — Излезе и затвори вратата.

„Успях, помисли си Алиена. Проникнах“.

Огледа наоколо, докато сърцето й се успокои. Стаята не изглеждаше много по-различно от времето, когато бе нейна. Имаше сухи цветя в купа, хубав гоблен на стената, няколко книги и скрин за дрехи. Леглото си беше на същото място — всъщност беше същото легло — а на възглавницата имаше парцалена кукла също като нейната някога. Накара я да се почувства много стара.

— Тази стая беше моя някога — промълви тя.

— Знам — отвърна Елизабет.

Алиена се изненада. Не беше й разказвала за миналото си.

— Научих всичко за теб след онази ужасна буря — обясни Елизабет. И добави: — Толкова ти се възхищавам.

Очите й блестяха в обожание като към героиня. Беше добър знак.

— А Уилям? — попита Алиена. — По-щастлива ли си в живота си с него?

Елизабет извърна очи.

— Е… имам си своята стая, а и той е навън повечето време. Всъщност всичко е много по-добре.

После заплака.

Алиена седна на леглото и прегърна момичето. Елизабет плачеше на дълбоки раздиращи хлипове и по страните й се стичаха сълзи. Между хлиповете промълви: — Мразя го! Иска ми се… да може… да умре!

Мъката й будеше толкова жал и беше толкова млада, че самата Алиена бе на ръба да заплаче. Болезнено осъзнаваше, че съдбата на Елизабет можеше да е нейната. Потупа я леко по гърба, както щеше да направи със Сали.

По някое време момичето се поуспокои. Изтри лицето си с ръкава на нощницата.

— Толкова ме е страх да имам бебе — каза отчаяно. — Изпитвам ужас, защото знам, че ще бъде зъл с детето.

— Разбирам. — Самата тя някога бе изпитала ужас от мисълта, че може да е заченала дете от Уилям.

Елизабет я погледна с широко отворени очи.

— Вярно ли е това, което разправят за… което ти е направил?

— Да, вярно е. Бях на твоите години, когато се случи.

За миг двете се гледаха в очите, сближени от общата ненавист. Изведнъж графинята престана да прилича на дете.

— Би могла да се освободиш от него, ако искаш — каза Алиена. — Още днес.

Елизабет я зяпна.

— Истина ли е? — каза жално. — Наистина ли?

Алиена кимна.

— За това съм тук.

— Мога да се върна у дома? — Очите й отново се насълзиха. — Мога да се върна в Уеймаут при мама? Днес?

— Да. Но трябва да си храбра.

— Готова съм на всичко. На всичко! Само ми кажи.

Алиена помнеше как й бе обяснила как може да наложи власт над слугите на съпруга си и се чудеше дали Елизабет е успяла да го приложи на практика.

— Слугите още ли те разиграват? — попита я откровено.

— Опитват се.

— Но ти не им го позволяваш.

Момичето се смути.

— Е, понякога го позволявам. Но вече съм на шестнайсет и съм графиня от близо две години… опитвах се да изпълня съвета ти и наистина се получава!

— Нека да ти обясня — започна Алиена. — Крал Стивън е сключил мир с херцог Хенри. Всички земи трябва да се върнат на хората, които са ги владели по времето на стария крал Хенри. Това означава, че брат ми Ричард ще стане граф на Шайринг — някога. Но той го иска сега.

Елизабет се ококори.

— Война ли ще поведе Ричард? Срещу Уилям?

— Ричард е много близо в момента, с малък отряд мъже. Ако може да вземе замъка днес, ще бъде признат за граф и с Уилям ще е свършено.

— Не мога да го повярвам — каза Елизабет. — Не мога да повярвам, че е истина. — Изведнъж радостта й се оказа по-затрогваща от мъката доскоро.

— Единственото, което трябва да направиш, е да пуснеш Ричард да влезе с мир — каза Алиена. — После, щом всичко приключи, ще те заведем у дома.

Елизабет отново се уплаши.

— Не съм сигурна дали мъжете ще изпълнят каквото им кажа.

Това беше притеснението на Алиена.

— Кой е капитан на стражата?

— Майкъл Армстронг. Не ми харесва.

— Повикай го.

— Точно така. — Елизабет избърса носа си, стана и отиде до вратата.

— Мадж! — извика пронизително. Алиена чу как й отвърнаха отдалече. — Иди и доведи Майкъл. Кажи му да дойде веднага — искам да го видя спешно. Побързай, моля.

Върна се и бързо започна да се облича, навлече туника върху нощницата си и започна да връзва ботушите. През това време Алиена бързо й обясни какво да направи:

— Кажи на Майкъл да бие голямата камбана, за да се съберат всички на двора. Кажи, че си получила съобщение от граф Уилям и че искаш да говориш на целия гарнизон, войници, слуги и всички останали. Искаш трима-четирима да останат на стража, докато всички останали се съберат в долния двор. Също така му кажи, че очакваш група от десет-дванайсет конници да пристигнат всеки момент с ново съобщение и трябва да бъдат пуснати веднага щом дойдат.

— Дано да запомня всичко това — каза Елизабет притеснено.

— Не се безпокой. Ако забравиш, ще ти подскажа.

— Това ме успокоява.

— Що за човек е Майкъл Армстронг?

— Вмирисан, свадлив и едър като вол.

— Умен?

— Не.

— Толкова по-добре.

Малко след това мъжът влезе. Имаше кисела физиономия, къс врат и яки рамене, а освен това миришеше на кочина. Погледна питащо Елизабет, давайки да се разбере, че не му е приятно да го безпокоят.

— Получих съобщение от графа — почна Елизабет.

Майкъл протегна ръката си.

Алиена с ужас осъзна, че не беше предвидила да донесе писмо на Елизабет. Цялата измама можеше да рухне в самото начало заради тази глупава грешка. Елизабет се озърна към нея отчаяно. Алиена затърси трескаво какво да каже. Най-сетне вдъхновението я осени:

— Можеш ли да четеш, Майкъл?

Погледна я обидено.

— Свещеникът ще ми го прочете.

— Господарката ти може да чете.

Елизабет изглеждаше уплашена, но заговори:

— Ще предам съобщението на целия гарнизон лично, Майкъл. Удари камбаната и събери всички на двора. Остави няколко мъже да пазят на стената.

Както се опасяваше Алиена, Майкъл не обичаше Елизабет да му се разпорежда. Беше готов да се противопостави.

— Защо не ми дадете аз да им го съобщя?

Притеснена осъзна, че можеше да не успее да го убеди: можеше да се окаже твърде глупав, за да се вслуша в разума.

— Донесох на графинята спешна новина от Уинчестър — каза тя. — Господарката ви иска лично да я съобщи на хората.

— Добре де, каква е новината? — попита той.

Алиена замълча и погледна Елизабет. Отново изглеждаше уплашена. Само че не беше й казала какво уж трябваше да съдържа съобщението, тъй че Елизабет не можеше дори да отстъпи пред искането на Майкъл. Накрая тя просто продължи все едно, че не беше го чула:

— Кажи на стражите да гледат за група от дванайсетина конници. Водачът им ще носи пресни новини от граф Уилям и трябва да ми ги донесе незабавно. Сега иди да удариш камбаната.

Майкъл явно беше склонен да спори. Остана на мястото си намръщен, докато Алиена затаи дъх.

— Още пратеници — измърмори той все едно, че му е трудно да го разбере. — Тази дама с едно съобщение и дванайсет конници с друго.

— Да… сега ще бъдеш ли така добър да идеш и да удариш камбаната? — каза Елизабет. Алиена долови колебанието в гласа й.

Майкъл се примири. Не можеше да разбере какво става, но не можеше и да измисли какво да възрази. Накрая изръмжа с неохота „Много добре, милейди“ и излезе.

Алиена отново си пое дъх.

— Сега какво ще стане? — попита Елизабет.

— Когато се съберат на двора, ще им кажеш за мира между крал Стивън и херцог Хенри — обясни Алиена. — Това ще разсее всички. Докато говориш, Ричард ще прати предната група от десет души. Само че стражите ще си мислят, че са пратениците, които очакваме от граф Уилям, тъй че няма да изпаднат в паника и да вдигнат моста. Трябва да се опиташ да задържиш вниманието на всички с това, което им говориш, докато първата група влезе в замъка. Нали?

Елизабет изглеждаше притеснена.

— А после какво?

— Когато ти дам знак, кажи, че трябва да предадеш замъка на законния граф, Ричард. После войската на Ричард ще излезе от укритието си и ще атакува замъка. В този момент Майкъл ще разбере какво става. Но хората му ще бъдат раздвоени на кого да се подчинят — защото ти си им казала да се предадат и си нарекла Ричард законния граф — а предната група ще е вътре и ще предотврати всеки опит да се затворят портите. — Камбаната започна да бие. Стомахът на Алиена се сви от страх. — Времето ни изтича. Как се чувстваш?

— Уплашена.

— И аз. Да вървим.

Слязоха по стълбите. Камбаната на стражевата кула кънтеше като по времето, когато Алиена беше безгрижно момиченце. Същата камбана, същия звук, друга Алиена, помисли си тя. Знаеше, че се чува над полето чак до края на гората. Ричард вече щеше да мълви „Отче наш“ бавно, за да отмери времето, което трябваше да изчака, преди да прати авангарда си.

Алиена и Елизабет тръгнаха от цитаделата по вътрешния мост и в долния двор. Елизабет беше пребледняла от страх, но устата й беше стегната решително. Алиена й се усмихна, за да й вдъхне кураж, след което отново придърпа качулката си. Дотук не беше видяла нито един познат, но лицето й беше известно в цялото графство и рано или късно някой щеше да я разпознае. Ако Майкъл Армстронг разбереше коя е, щеше да надуши нещо нередно, въпреки вродената си тъпота. Няколко души я изгледаха с любопитство, но никой не я заговори.

Двете с Елизабет стигнаха до средата на долния двор. Тъй като теренът леко се издигаше, можеше да види над главите на тълпата главната порта и нивите отвън. Предната група щеше всеки момент да се покаже, но все още не ги виждаше. „О, Господи, дано няма никаква спънка“, помисли си Алиена със страх.

На Елизабет щеше да й трябва нещо, на което да застане, докато говори на хората. Алиена каза на един слуга да донесе от конюшнята стъпенката за качване. Докато чакаха, една стара жена се загледа в нея и рече:

— Я, та това е лейди Алиена! Колко мило, че ви виждам!

Сърцето на Алиена изстина. Позна в жената една от готвачките, която работеше в замъка, преди да дойдат Хамли. Усмихна се с усилие и каза:

— Здравей, Тили, как си?

Тили подбутна с лакът съседката си.

— Ей, лейди Алиена се е върнала след всички тия години. Пак ли ще сте ни господарката, лейди?

Нямаше да е добре, ако Майкъл Армстронг си помислеше същото. Алиена се озърна с тревога. За щастие, Майкъл не беше наблизо. Само че един от войниците му беше чул разговора и се вторачи в нея намръщено. Беше с едно око — явно заради това бе останал тук, вместо да тръгне на война с Уилям. Изведнъж й се стори ужасно смешно, че едноокият я е зяпнал и едва сподави смеха си. Осъзна, че изпада в истерия.

Слугата се върна с дървеното стъпало. Камбаната спря да бие. Алиена се овладя, щом Елизабет се качи на стъпалото, а тълпата затихна.

Елизабет заговори:

— Крал Стивън и херцог Хенри са сключили мир.

Замълча, а хората подеха възгласи. Алиена гледаше навън през отворената порта. „Хайде, Ричард“, помисли си. „Сега е моментът, не се бави!“

Елизабет се усмихна, остави ги да повикат, след което продължи:

— Стивън ще остане крал до смъртта си, а после Хенри ще го наследи.

Алиена огледа стражите по кулите и над портала. Изглеждаха отпуснати. Защо се бавеше Ричард?

— Мирният договор ще донесе много промени в живота ни — каза Елизабет.

Алиена видя как стражите се стегнаха. Един от тях вдигна ръка и се загледа над полето, а друг се обърна и погледна в двора, сякаш се надяваше да срещне погледа на капитана. Но Майкъл Армстронг слушаше напрегнато Елизабет.

— Сегашният и бъдещият крал са се споразумели всички земи да бъдат върнати на онези, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.

Тълпата зашумя неспокойно, докато хората заобсъждаха дали тази промяна ще се отрази на графството Шайринг. Алиена забеляза, че Майкъл Армстронг се е умислил. През портала най-после видя конете на челната група на Ричард. „Бързо“, помисли си тя, „бързо!“ Но те се приближаваха в бавен тръс, за да не разтревожат стражите.

Елизабет говореше:

— Трябва всички да благодарим на Бога за този мирен договор. Трябва да се молим крал Стивън да управлява мъдро в последните си години и младият херцог да съхрани мира, докато Бог вземе Стивън… — Справяше се великолепно, но сякаш започваше да се притеснява, че няма какво повече да каже.

Всички стражи вече гледаха навън към приближаващата се група. Бяха им казали да очакват такава група и им бе наредено да пуснат веднага водача им при графинята, тъй че от тях не се искаше да действат, но бяха любопитни.

Едноокият се обърна, погледна през портала, после се извърна и отново се втренчи в Алиена, и тя предположи, че мисли за връзката между присъствието й тук и приближаването на конния отряд.

Един от стражата на бойниците като че ли взе решение и заслиза по стълбището.

Тълпата ставаше неспокойна. Елизабет разтягаше речта си чудесно, но хората бяха нетърпеливи да чуят конкретни неща.

— Тази война започна година след раждането ми — продължи тя, — и като много млади хора из цялото кралство, очаквам с нетърпение да разбера какво е да живееш в мир.

Стражът от бойниците излезе от подножието на кулата, закрачи енергично през двора и заговори на Майкъл Армстронг.

През портала Алиена видя, че конниците все още бяха на около двеста разтега разстояние. Не беше достатъчно близо. Беше готова да запищи от безсилие. Не можеше да удържи повече положението.

Майкъл Армстронг ги погледна намръщено през портала. После едноокият го дръпна за ръкава, каза му нещо и посочи към нея.

Алиена се уплаши, че Майкъл ще затвори портите и ще вдигне моста преди Ричард да успее да влезе, но не знаеше какво да направи, за да го предотврати. Зачуди се дали ще намери смелост да се хвърли към него, преди да успее да даде заповедта. Все още носеше камата си вързана за лявата ръка: можеше дори да го убие. Тъй се обърна решително. Алиена се пресегна и докосна Елизабет по лакътя.

— Спри Майкъл! — изсъска й.

Елизабет отвори уста да заговори, но от устата й не излезе звук. Изглеждаше вкаменена от страх. След това изражението й се промени. Пое си дълбоко дъх, кривна глава нагоре и гласът й прокънтя властно:

— Майкъл Армстронг!

Майкъл се обърна към нея.

Връщане вече нямаше, разбра Алиена. Ричард не беше се доближил достатъчно, но времето й бе свършило. Каза на Елизабет:

— Сега! Кажи им го сега!

Елизабет заяви:

— Предадох този замък на законния граф на Шайринг, Ричард от Кингсбридж.

Майкъл я зяпна невярващо.

— Не можеш да направиш това! — изрева той.

— Заповядвам на всички ви да оставите оръжията си. Кръвопролитие няма да има — каза Елизабет.

Майкъл се обърна към портата и ревна:

— Вдигнете моста! Затворете портите!

Войниците се разтичаха да изпълнят заповедта им, но се беше забавил за миг повече. Докато стигнат до масивните обковани с желязо крила, които трябваше да преградят входа, челната група на Ричард изтрополи по подвижния мост и нахлу в двора. Повечето от мъжете на Майкъл не бяха облекли броня, а някои от тях нямаха и мечове, тъй че се пръснаха пред конниците.

Елизабет извика:

— Всички да запазят спокойствие. Тези пратеници ще потвърдят заповедите ми.

От бойниците се разнесе вик: един от стражите събра шепи пред устата си и извика към двора:

— Майкъл! Атака! Нападнати сме! Десетки са!

— Измяна! — изрева Майкъл и извади меча си. Но двама от мъжете на Ричард му налетяха мигновено и мечовете им засвяткаха. Плисна кръв и той падна на плочите. Алиена извърна очи.

Някои от хората на Ричард бяха завзели порталната кула и стаята с макарата. Двама от тях се запътиха към бойниците и стражите на Майкъл им се предадоха.

През портала Алиена видя главната сила, препускаща в галоп през нивите към замъка и сърцето й се извиси до небесата.

Елизабет извика с цяло гърло:

— Това е мирно предаване. Никой от вас няма да пострада, обещавам ви. Просто останете по местата си.

Всички останаха замръзнали и стъписани, заслушани в тропота на приближаващата се войска на Ричард. Войниците на Майкъл изглеждаха объркани и несигурни, но никой от тях не предприе нищо: командирът им беше паднал, а графинята им беше казала да се предадат. Слугите на замъка бяха парализирани от бързината на събитията.

Тогава Ричард влезе през портала на бойния си кон.

Беше велик миг и сърцето на Алиена се изпълни с гордост. Ричард беше красив, усмихнат и тържествуващ. Алиена извика:

— Законният граф!

Мъжете, влезли в замъка зад Ричард, подеха вика и той бе повторен от някои в тълпата на двора — повечето от тях не хранеха обич към Уилям. Ричард обиколи двора в бавен ход, махаше с ръка и кимаше на възгласите.

Алиена си помисли за всичко, което бе преживяла заради този миг. Беше на трийсет и четири години и половината от тях бяха минали в борба. „Целият ми живот като възрастна“, помисли си. „Това дадох“. Спомни си как тъпчеше вълна в чували, докато ръцете й станеха червени, подути и кървящи. Спомни си лицата, които беше виждала на пътя, алчни, жестоки и похотливи лица на мъже, които щяха да я убият, ако бе показала и най-малкия признак на слабост. Спомни си как бе вкаменила сърцето си срещу скъпия Джак и се бе омъжила за Алфред. Помисли си за месеците, през които бе спала на пода до леглото му като куче. И всичко това, защото бе обещала да плаща за оръжие и броня, за да може Ричард да се бие и да си върне този замък.

— Ето ти го, татко — извика тя. Никой не я чу: виковете бяха много силни. — Това поиска ти — каза на мъртвия си баща и в сърцето й имаше тържество и горчивина. — Обещах ти го и спазих обещанието си. Погрижих се за Ричард и се борих през всички тези години, а сега най-после отново съм у дома и Ричард е графът. Сега… — Гласът й се извиси до вик, но викаха всички и никой не забеляза сълзите, които се стичаха по страните й. — Сега, татко, приключих с теб, тъй че иди си в гроба и ме остави да живея в мир!

I

Ремигий беше нагъл, макар и осиромашал. Влезе в дървената господарска къща в село Хамли с високо вдигната глава и огледа навирил дългия си нос грамадните, грубо издялани и извити дървени греди, крепящи покрива, кирпичените стени и откритото огнище без комин в средата на пръстения под.

Уилям го изчака да влезе. „Може да съм проиграл късмета си, но не съм толкова пропаднал като теб“, помисли си той, забелязал кърпените сандали на монаха, опърпаното расо, необръснатата брадичка и разчорлената коса. Не помнеше Ремигий да е бил дебел някога, но сега беше по-тънък от всякога. Надменното изражение на лицето му не можеше да скрие бръчките на умора или моравите торбички под очите му. Ремигий все още не беше се прекършил, но беше пребит жестоко.

— Благославям те, синко — каза на Уилям.

Това нямаше да го търпи.

— Какво искаш, Ремигий? — отвърна той, като оскърби нарочно монаха, пропускайки да го нарече „отче“ или „брате“.

Ремигий потръпна все едно, че го удариха. Уилям предположи, че е получавал не една такава подигравка, откакто бе дошъл в света. Рече:

— Земите, които ми даде като дякон на катедралния съвет в Шайринг, бяха върнати на граф Ричард.

— Не съм изненадан — отвърна Уилям. — Всичко трябва да се върне на тези, които са го притежавали по времето на стария крал Хенри.

— Но това ме оставя без никакви средства за издръжка.

— Теб, както и много други хора — каза Уилям равнодушно. — Ще се наложи да се върнеш в Кингсбридж.

Лицето на Ремигий пребледня от гняв.

— Не мога да направя това — отвърна тихо.

— Защо не? — попита Уилям, за да го изтормози повече.

— Знаеш защо.

— Да не би Филип да каже, че не биваше да изтръгваш тайни от малки момиченца? Да не би да си мисли, че си го предал, като ми каза къде е скривалището на разбойниците? Да не би да ти е ядосан, че стана дякон на църква, която трябваше да измести неговата катедрала? Е, в такъв случай предполагам, че не можеш да се върнеш.

— Дай ми нещо — замоли се Ремигий. — Едно село. Ферма. Малка църква!

— Няма награди за губещите, монахо — каза грубо Уилям. Това го забавляваше. — В света извън манастира никой не се грижи за теб. Патките гълтат червеи, лисиците убиват патките, мъжете застрелват лисиците, а дяволите убиват мъжете.

Гласът на Ремигий спадна до шепот:

— Какво да правя?

Уилям се усмихна.

— Проси.

Ремигий се завъртя на пети и напусна къщата.

„Още си горд“, помисли си Уилям. „Но не за дълго. Ще просиш.“

Зарадва го, че видя някой, пропаднал повече и от него. Никога нямаше да забрави разкъсващата мъка, да стои извън портата на собствения си замък и да му откажат да влезе. Беше заподозрял нещо, когато чу, че Ричард и някои от хората му са напуснали Уинчестър. След това, когато мирният договор бе обявен, притеснението му нарасна в тревога, взел беше рицарите си и препуснаха колкото им сили държат към Ърлскасъл. Беше оставил малка сила да пази замъка, тъй че очакваше да намери врага си на лагер в полето в обсада. След като всичко изглеждаше мирно беше въздъхнал облекчено и се укори за прибързаната си реакция на внезапното изчезване на Ричард.

Когато се приближи още, видя, че подвижният мост е вдигнат. Беше дръпнал юздите на края на рова и извика:

— Отвори за графа!

Точно тогава Ричард се бе появил на бойниците и отвърна:

— Графът е вътре.

Все едно, че земята се беше продънила под краката му. Винаги се беше страхувал от Ричард, винаги беше нащрек от него като от опасен съперник, но в този момент не беше се чувствал особено уязвим. Беше смятал, че истинската опасност ще дойде, след като Стивън умре и Хенри дойде на трона, което можеше да е след десет години. Сега, докато седеше в жалката си селска къща и размишляваше мрачно над грешките си, с горчивина осъзна, че Ричард всъщност се беше оказал доста умен. Беше се промушил през тясна пролука. Не можеше да бъде обвинен в нарушаване на кралския мир, тъй като войната все още продължаваше. Претенцията му за графството бе узаконена според условията на мирния договор. А на Стивън, застарял, уморен и победен, не беше му останала енергия за повече битки.

Ричард великодушно беше освободил тези от войниците му, които бяха пожелали да продължат да служат на Уилям. Валдо Едноокия му беше разказал как бе завзет замъкът. Измяната на Елизабет беше влудяваща, но за Уилям най-унизителна бе ролята, изиграна от Алиена. Безпомощното момиченце, което бе изнасилил, измъчил и изхвърлил от дома й преди всички тези години, се беше върнало и си бе отмъстило. Всеки път, щом си помислеше за това, стомахът му се обръщаше все едно, че е пил оцет.

Първият му подтик бе да се бие с Ричард. Уилям можеше да задържи войската си, да живее в околностите, да взима налози и продоволствие от селяните и да води продължителна борба със съперника си. Но Ричард държеше замъка и времето бе на негова страна, защото поддръжникът на Уилям, Стивън, беше стар и разбит, а Ричард бе поддържан от младия херцог Хенри, който предстоеше да стане крал Хенри Втори.

Тъй че Уилям реши да съкрати загубите си. Беше се оттеглил в селото Хамли и се върна в господарската къща, където беше отраснал. Хамли и селата около него бяха дарени на баща му преди трийсет години. Беше владение, което никога не е било част от графството, тъй че Ричард нямаше права над него.

Уилям се надяваше, че ако държи главата си ниско наведена, Ричард щеше да се задоволи с отмъщението, което вече бе нанесъл и щеше да го остави на мира. Дотук беше свършило работа. Само че Уилям мразеше селото Хамли. Мразеше малките спретнати къщи, вресливите патици на езерото, светлосивата каменна църква, децата със зачервени бузки, жените с широките бедра и силните навъсени мъже. Мразеше го заради това, че е смирено, просто и бедно и го мразеше, защото символизираше падането на семейството му от власт. Гледаше бавно крачещите мъже към нивите, за да започнат пролетната оран, пресмяташе какъв щеше да е делът му от реколтата им лятото и го намираше за жалък. Ходеше на лов в няколкото си акра гора и не успяваше да сепне и една сърна, а лесничеят му казваше:

— Само глигани може да ловите вече, лорде — разбойниците избиха всичките сърни при глада.

Съдеше в голямата зала на господарската къща, докато вятърът свистеше през дупките на кирпичените стени. Даваше сурови присъди, налагаше големи глоби и управляваше според прищевките си. Но това му носеше малко удовлетворение.

Изоставил беше строенето на величествената нова църква в Шайринг, разбира се. Не можеше да си позволи строеж на каменна къща за себе си, камо ли църква. Строителите бяха прекратили работа, когато престана да им плаща и не знаеше какво е станало с тях: може би всички се бяха върнали в Кингсбридж, за да работят за приор Филип.

Но сега имаше кошмари.

Бяха едни и същи. Виждаше майка си в мястото на мъртвите. От ушите и очите й течеше кръв, а щом отвореше уста да заговори, от нея бликаше още кръв. Гледката го изпълваше със смъртен ужас. Посред бял ден не можеше да каже какво толкова го плашеше в съня, защото тя не го заплашваше по никакъв начин. Но нощем, щом дойдеше при него, страхът го обсебваше изцяло — необяснима, истерична, сляпа паника. Веднъж като момче беше нагазил в един вир, който изведнъж стана по-дълбок и се бе озовал под повърхността, без да може да диша. Убийствената нужда от въздух, която го бе обладала тогава, беше един от незаличимите спомени от детството му. Но сегашното беше десетократно по-лошо. Усилието да избяга от кървавото лице на майка си беше като усилие да бяга в плаващ пясък. Събуждаше се все едно, че се е мятал из стаята, ужасно потресен, запотен и стенещ, с болезнено изопнато от напрежение тяло. Уолтър често се оказваше до леглото му със запалена свещ — Уилям спеше в голямата зала, отделен с параван от другите хора, защото тук нямаше спалня.

— Извикахте, лорде — измърморваше Уолтър.

Уилям си поемаше дъх с усилие, зяпнал в истинското легло, истинската стена и истинския Уолтър, докато силата на кошмара бавно заглъхваше дотолкова, че преставаше да го е страх и тогава казваше:

— Нищо не беше, само сън, махай се.

Но след това го беше страх да заспи отново. А на другия ден хората го гледаха като прокълнат.

Няколко дни след разговора си с Ремигий седеше на същия корав стол до същия пушлив огън, когато влезе епископ Уейлрън.

Уилям се изненада. Чул беше конете, но беше предположил, че е Уолтър, върнал се от мелницата. Не знаеше какво да прави като видя епископа. Уейлрън винаги се беше държал нагло и високомерно и непрекъснато го караше да се чувства глупав, тромав и недодялан. Унизително беше, че Уейлрън трябваше да види бедняшкото обкръжение, в което живееше сега.

Не стана, за да поздрави госта си.

— Какво искаш? — попита Уилям грубо. Нямаше причина да бъде учтив: искаше Уейлрън да си иде колкото може по-скоро.

Епископът пренебрегна грубостта му.

— Шерифът е мъртъв — рече той.

Отначало Уилям не разбра накъде клони.

— Какво ме засяга мен това?

— Ще има нов шериф.

Уилям се канеше да отвърне „И какво от това?“, но се спря. Уейлрън беше загрижен кой ще е новият шериф. И бе дошъл, за да говори с него за това. Това можеше да означава само едно, нали? В гърдите му се надигна надежда, но бързо я потисна: когато се окажеше намесен Уейлрън, надеждите бързо свършваха с покруса и разочарование. Попита сдържано:

— Кого имаш предвид?

— Теб.

Беше отговорът, за който Уилям не смееше да се надява. Да можеше само да го повярва. Един умен и безскрупулен шериф можеше да е почти толкова важен и влиятелен, колкото граф или епископ. Това можеше да го върне към богатството и властта. Трябваше да прецени възможните пречки.

— И защо би ме назначил крал Стивън?

— Ти го подкрепяше срещу херцог Хенри и заради това загуби графството си. Допускам, че той би пожелал да те компенсира.

— Никой никога не прави нищо от благодарност — отвърна Уилям, повтаряйки сентенцията на майка си.

Уейлрън рече:

— Стивън едва ли е щастлив, че графът на Шайринг е човек, който воюва срещу него. Би могъл да поиска шерифът му да е противодействаща сила на Ричард.

Това вече звучеше по-смислено. Уилям неволно изпита възбуда. Започна да вярва, че наистина би могъл да се измъкне от тази дупка в земята, наречена село Хамли. Щеше да разполага отново с респектираща сила от рицари и войници вместо жалката шепа, която издържаше в момента. Щеше да оглави графския съд в Шайринг и да обезсилва волята на Ричард.

— Шерифът живее в замъка Шайринг — каза той обнадеждено.

— Би могъл отново да си богат — добави Уейлрън.

— Да.

Добре употребен, шерифският пост можеше да е изключително доходен. Уилям можеше да печели почти толкова пари, колкото докато беше граф. Но се зачуди защо Уейлрън го спомена.

След малко епископът сам отговори на въпроса му.

— Би могъл да финансираш новата църква, в края на краищата.

Това беше, значи. Уейлрън никога не предприемаше нещо без по-дълбок мотив. Искаше Уилям да стане шериф, за да може да му построи църквата. Но Уилям бе готов да приеме плана му. Ако успееше да довърши църквата в памет на майка си, кошмарите може би щяха да спрат.

— Наистина ли смяташ, че е възможно? — попита той нетърпеливо.

Уейлрън кимна.

— Ще струва пари, разбира се, но мисля, че е възможно.

— Пари ли? — Уилям изведнъж се притесни. — Колко?

— Трудно е да се каже. Някъде в Линкълн или Бристол, шерифският пост би ти струвал пет или шестстотин фунта. Но шерифите в онези градове са по-богати от кардинали. За малко място като Шайринг, ако си кандидат, който кралят иска — за което аз мога да се погрижа — може би ще го вземеш за сто фунта.

— Сто фунта! — Надеждите му рухнаха. От самото начало се беше страхувал от разочарование. — Ако имах сто фунта нямаше да живея така! — каза Уилям с горчивина.

— Можеш да ги намериш — увери го Уейлрън.

— От кого? — Изведнъж го порази мисъл. — Ти ще ми ги дадеш?

— Не ставай глупав — отвърна с дразнещо пренебрежение Уейлрън. — За това са евреите.

С позната смесица от надежда и негодувание Уилям осъзна, че епископът отново беше прав.

Бяха минали две години, откакто се появиха първите пукнатини, а Джак не бе намерил решение на проблема. На всичко отгоре същите пукнатини се бяха появили и в първия просвет на нефа. В плана му имаше основен недостатък. Конструкцията бе достатъчно силна, за да крепи тежестта на свода, но не и да устои на ветровете, духащи толкова силно във високите стени.

Стоеше на скелето високо над земята, загледан отблизо и умислено в новите пукнатини. Трябваше да измисли как да укрепи горната част на стената, за да не я клати вятърът.

Припомни си как бе укрепена долната й част. Във външната стена на крилото имаше здрави дебели колони, които бяха свързани към стената на нефа с полуарки, скрити в покрива на крилото. Полуарките и колоните подпираха стената от разстояние, като отдалечени контрафорси. Тъй като опорните точки оставаха скрити, нефът изглеждаше лек и изящен.

Трябваше да изобрети сходна система за горната част на стената. Можеше да направи двуетажно странично крило и просто да повтори отдалеченото подсилване. Но това щеше да прегради светлината, струяща през прозоречното ниво — а цялата идея в новия стил на зданието бе да носи повече светлина в църквата.

Разбира се, не крилото само по себе си вършеше работата: поддържането идваше от тежките колони в страничната стена и свързващите полуарки. Крилото прикриваше тези структурни елементи. Ако можеше само да построи колони и полуарки, които да крепят прозоречното ниво без да ги вгражда в крило, щеше с един удар да реши проблема.

Нечий глас отдолу извика името му.

Джак се намръщи. Чувстваше, че се бе доближил до нещо, преди да го прекъснат, но сега си отиде. Викаше го приор Филип.

Отиде до куличката и заслиза по спиралното стълбище. Приорът беше толкова ядосан, че кипеше.

— Ричард ме предаде! — заяви той без предисловия.

Джак се изуми.

— Как?

Филип не отговори веднага на въпроса.

— След всичко, което направих за него — заговори вбесен. — Купувах вълната на Алиена, докато всеки друг искаше да я измами — ако не бях аз, можеше изобщо да не започне. После, когато това се разпадна, му уредих работа като началник на стражата. А предния ноември му подхвърлих за мирния договор и това му даде възможност да си вземе Ърлскасъл. А сега, след като си върна графството и управлява в разкош, той ми обърна гръб.

Джак никога не беше виждал Филип толкова разгневен. Бръснатото теме на приора беше почервеняло от възмущение и пръскаше слюнки докато говореше.

— Как точно ви е предал Ричард? — попита Джак.

Филип отново пренебрегна въпроса.

— Винаги съм знаел, че Ричард е слабохарактерен. Почти нищо не правеше за Алиена през годините — само взимаше от нея каквото му трябва и никога не мислеше за нейните нужди. Но не мислех, че е такъв пълен злодей.

— Какво точно е направил?

Най-сетне Филип му каза.

— Отказал е да ни даде достъп до кариерата.

Джак беше стъписан. Това бе проява на пълна неблагодарност.

— Но как се оправдава?

— Всичко трябвало да се върне на тези, които са го притежавали по времето на първия крал Хенри. А кариерата ни беше дадена от крал Стивън.

Алчността на Ричард беше забележителна, но Джак не можеше да се ядоса толкова, колкото Филип. Вече бяха построили половината катедрала главно с камък, който трябваше да купуват и щяха да се оправят някак по-натам.

— Ами, струва ми се, че Ричард има право, строго казано — отвърна той уклончиво.

Филип се възмути.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

— Малко е като това, което вие ми направихте — отвърна Джак. — След като ви донесох Плачещата Мадона и направих великолепен план за новата ви катедрала, и построих градска стена, която да ви пази от Уилям, вие заявихте, че не мога да живея с жената, която е майка на децата ми. Това е неблагодарност.

Сравнението стъписа Филип.

— Това е съвсем различно! — възрази той. — Не исках да живеете разделени. Уейлрън блокира разтрогването. Но според Божия закон не трябва да вършите прелюбодеяние.

— Сигурен съм, че Ричард би казал нещо подобно — настоя Джак. — Не той е заповядал връщането на собствеността. Той само налага закона.

Обедната камбана прокънтя.

— Има разлика между Божиите закони и човешките закони — каза Филип.

— Но трябва да живеем с едните и с другите — не му остана длъжен Джак. — А сега трябва да обядвам с майката на децата ми.

Остави Филип сам и ядосан. Всъщност не мислеше, че е неблагодарен колкото Ричард, но преструвката му помогна да уталожи чувствата си. Реши да попита Алиена за кариерата. Може би все пак щеше да е възможно Ричард да бъде убеден да я отстъпи. Тя щеше да знае.

Напусна манастирския двор и тръгна по улиците към къщата, където живееше с Марта. Алиена и децата бяха в кухнята, както обикновено. Гладът беше свършил с добра реколта предната година и храната вече не бе така отчайващо оскъдна: на масата имаше пшеничен хляб и печено овнешко.

Джак целуна децата. Сали му отвърна с нежна детска целувка, но Томи, който вече бе на единайсет и бързаше да порасте, му подаде бузката си смутено. Джак се усмихна и си замълча: помнеше времето, когато целуването му се струваше глупаво.

Алиена изглеждаше притеснена. Джак седна на пейката до нея и рече:

— Филип е побеснял, че Ричард не иска да му даде кариерата.

— Това е ужасно — каза сдържано Алиена. — Колко неблагодарно от страна на Ричард.

— Мислиш ли, че може да бъде убеден да промени решението си?

— Всъщност не знам — отвърна тя. Изглеждаше някак разсеяна.

— Проблемът като че ли не те интересува — каза Джак.

Тя го погледна предизвикателно.

— Не ме интересува.

Познато му бе това настроение.

— По-добре ми кажи каквото ти е на ума.

Тя стана.

— Да идем в задната стая.

Джак погледна със съжаление овчата кълка, стана от масата и я последва в спалнята. Оставиха вратата отворена, както обикновено, за да избегнат подозренията ако някой влезе в къщата. Алиена седна на леглото и скръсти ръце.

— Взела съм важно решение.

Изглеждаше толкова тъжна, че Джак се зачуди какво по дяволите става.

— Преживях повечето си зрял живот под две сенки — започна тя. — Едната беше клетвата, която дадох пред баща си, когато умираше. Другата беше връзката ми с теб.

— Но вече изпълни клетвата пред баща си — каза Джак.

— Да. И искам да се освободя и от другото бреме. Решила съм да те напусна.

Сърцето му сякаш спря да бие. Знаеше, че не го казва току-така: беше сериозна. Джак я зяпна онемял. Заявлението й го беше объркало: и на сън не беше му хрумвало, че би могла да го остави. Как бе възможно да го сполети това ужасно нещо? Каза първото, което му дойде на ума:

— Има ли някой друг?

— Не ставай глупав.

— Тогава защо?

— Защото не мога да го понеса повече — отвърна тя с насълзени очи. — Десет години чаках това разтрогване. Така и няма да дойде, Джак. Обречени сме да живеем така вечно… освен ако се разделим.

— Но… — Не можеше да намери думи повече. Заявлението й бе толкова опустошително, че да го оспорва беше все едно да се опитва да се отдръпне от пътя на ураган. Все пак опита.

— Не е ли все пак по-добре от нищо? По-добре от раздяла?

— В крайна сметка — не.

— Но ако си отидеш, как ще се промени каквото и да било?

— Бих могла да срещна някой друг, да се влюбя отново и да заживея нормален живот — отвърна тя, но плачеше.

— Все пак ще си женена за Алфред.

— Но никой няма да знае или да го интересува. Може да ме венчае някой енорийски свещеник, който изобщо да не е чувал за Алфред Строителя и който няма да сметне брака за валиден дори да го знае.

— Не мога да повярвам, че казваш това. Не мога да го приема.

— Десет години, Джак. Десет години чаках, за да имам нормален живот с теб. Няма да чакам повече.

Думите го убиваха. Тя продължаваше да говори, но Джак вече не я разбираше. Мислеше само как ще живее без нея. Прекъсна я:

— Никога не съм обичал друга, освен теб.

Заболя я, но тя продължи:

— Трябват ми няколко седмици, докато уредя всичко. Ще си взема къща в Уинчестър. Искам децата да свикнат с мисълта, преди да започнат нов живот…

— Ще вземеш децата ми — каза той глупаво.

Тя кимна.

— Съжалявам. — За първи път решимостта й сякаш се разколеба. — Знам, че ще им липсваш. Но и те се нуждаят от нормален живот.

Джак не можеше да понесе повече. Обърна се.

— Не ме оставяй — каза Алиена. — Трябва да поговорим още малко. Джак…

Излезе, без да й отвърне.

Чу как извика след него:

— Джак!

Мина през дневната, без да погледне децата и напусна къщата. Тръгна обратно към катедралата като в мъгла, без да знае къде другаде да иде. Строителите все още обядваха. Без да мисли, изкачи се по стълбището в северния трансепт чак до върха и излезе на покрива.

Вятърът горе бе отривист, макар че на наземното ниво едва се усещаше. Джак погледна надолу. Ако паднеше оттук, щеше да се приземи върху скосения покрив на крилото покрай трансепта. Вероятно щеше да умре, но не беше сигурно. Отиде до купола и застана там, където покриват рязко свършваше в стръмен пропад. След като катедралата не беше здрава структурно и Алиена го напускаше, не му оставаше нищо, за което да живее.

Решението й не беше толкова внезапно, колкото изглеждаше, разбира се. Беше недоволна от години. И двамата бяха недоволни. Но бяха привикнали с нещастието. Връщането на Ърлскасъл беше измъкнало Алиена от апатията и й бе напомнило, че животът й е в собствените й ръце. Беше разклатило устои, които вече бяха разклатени. Също както бурята бе причинила пукнатини в стените на катедралата.

Погледна стената на трансепта и покрива на страничното крило. Виждаше тежките контрафорси, издаващи се от стената на крилото и можеше да си представи полуарката под покрива на крилото, свързваща контрафорса с пода на прозоречното ниво. Това, което щеше да реши проблема, беше си помислил Джак малко преди Филип да го отвлече тази сутрин, беше по-висок контрафорс, може би с още двайсет стъпки височина, с втора полуарка, прескачаща празнината до там, където се появяваха пукнатините на стената. Арката и високият контрафорс щяха да укрепят горната половина на храма и да задържат стената непоклатима под напора на вятъра.

Това навярно щеше да реши проблема. Бедата беше, че ако вдигнеше двуетажно крило, за да скрие продължения контрафорс и вторичната полуарка, щеше да загуби светлина. А ако не…

Ако не, тогава какво?

Обзе го чувството, че нищо вече нямаше кой знае какъв смисъл, след като животът му се разпадаше. А в това настроение не можеше да види нищо лошо в идеята за открито укрепване. Застанал тук на покрива, лесно можеше да си представи как щеше да изглежда. Редица от груби каменни колони щеше да се издига от страничната стена на крилото. От върха на всяка колона една полуарка щеше да прехвърля празното пространство до подпрозоречното ниво. Може би щеше да постави декоративен шпил на върха на всяка колона, над изникването на арката. Да, така щеше да изглежда по-добре.

Беше революционна идея — да построи големи укрепващи елементи на място, където щяха да са ясно видими. Но част от новия стил бе в това да се покаже как се крепи зданието.

Все едно, инстинктът му подсказваше, че е правилно.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше. Видя в ума си храма от запад. Полуарките щяха да приличат на криле на ято птици, всички в редица и готови да полетят. Не беше нужно да са масивни. Стига да се направеха добре, можеха да са тънки и изящни, леки и същевременно силни, също като птиче крило. Крилати контрафорси, помисли си Джак. За храм, толкова лек, че би могъл да полети.

„Чудно“, помисли си той. „Чудно дали ще се получи.“

Внезапен порив на вятъра го извади от равновесие. Залитна на ръба на покрива. За миг си помисли, че ще падне и ще се пребие. След това се укрепи и отстъпи от ръба с разтуптяно сърце.

Бавно и предпазливо тръгна по покрива към вратата на куличката и заслиза надолу.

II

Работата на църквата в Шайринг беше спряла напълно. Приор Филип се улови, че изпитва леко злорадство заради това. След като толкова пъти беше гледал отчаяно изоставен строеж, това, че същото е сполетяло враговете му, неволно го зарадва. Алфред Строителя бе имал време само да събори старата църква и да положи основите на новия канцел, преди Уилям да бъде свален и паричният поток да пресъхне. Каза си на ум, че е грешно да се радва за разрушаването на църква. Само че явно беше Божия воля катедралата да се построи в Кингсбридж, а не в Шайринг — лошата съдба, сполетяла проекта на Уейлрън, изглеждаше много ясен знак за Божиите намерения.

След като най-голямата църква на града беше съборена, графският съд се провеждаше в голямата зала в замъка. Филип подкара нагоре по хълма с Джонатан до себе си. Беше го направил свой личен помощник в преустройството, последвало отстъпничеството на Ремигий. Филип беше потресен от вероломството на Ремигий, но също така се беше зарадвал, че му се махна от очите. Откакто го беше надвил в избора, Ремигий беше като трън в петата му. След заминаването му приоратът се бе превърнал в много по-добро място за живеене.

Милий беше новият помощник-приор. Само че продължаваше да изпълнява ролята си на ковчежник и имаше на подчинение трима души в съкровищницата. След като Ремигий си бе отишъл, никой не можеше да проумее какво е вършил по цял ден.

Филип изпитваше дълбоко удовлетворение от работата си с Джонатан. С удоволствие му обясняваше как се ръководи манастирът, образоваше го в светските порядки и му показваше как най-добре да се оправя с хората. Като цяло младежът беше харесван, но можеше да е дразнещ понякога и лесно можеше да накара неуверени в себе си хора да се наежват. Трябваше да се научи, че тези, които се държаха с него враждебно, го правеха от слабост. Виждаше враждебността и реагираше ядосано, вместо да види слабостта и да вдъхне увереност.

Джонатан притежаваше бърз ум и често пъти изненадваше Филип с бързината, с която схващаше нещата. Филип понякога се улавяше в греха на гордостта, щом си помислеше колко много прилича младежът на него.

Днес беше взел Джонатан със себе си, за да го научи как действа графският съд. Филип щеше да помоли шерифа да нареди на Ричард да отвори кариерата за приората. Беше съвсем сигурен, че Ричард е нарушил закона. Новият закон за връщането на собствеността на тези, които са я притежавали по времето на стария крал Хенри, не засягаше правата на приората. Целта му беше да позволи на херцог Хенри да замени графовете на Стивън със свои и така да възнагради хората, които го бяха подкрепили. Очевидно не беше замислен да се прилага за манастири. Филип беше убеден, че ще спечели делото, но имаше един неизвестен фактор: старият шериф беше умрял и лицето, което трябваше да го замени, щеше да бъде обявено днес. Никой не знаеше кой ще е той, но всички допускаха, че постът ще бъде даден на един от тримата или четирима най-изтъкнати граждани на Шайринг: Дейвид Търговеца, продавача на коприна; Рийс Уелсеца, свещеника, който беше работил в кралския двор; Джайлс Лъвското сърце, рицар с поземлени владения край града или Хю Копелето, незаконния син на епископа на Солсбъри. Филип се надяваше да е Рийс, не защото му беше земляк, а защото вероятно щеше да направи услуга на църквата. Но не се притесняваше особено: смяташе, че всеки от тези четиримата щеше да отсъди в негова полза.

Влязоха в замъка. Не беше много силно укрепен. Тъй като графът на Шайринг имаше отделен замък извън града, Шайринг от няколко поколения не беше преживявал битки. Замъкът беше по-скоро административен център, със служби и жилище за шерифа и хората му, и тъмници за нарушителите. Двамата оставиха конете си в конюшнята и отидоха в най-голямата сграда — голямата зала.

Масите на дървени магарета, които обикновено образуваха буквата „Т“, бяха преподредени. Върхът на „Т“ си оставаше, издигнат на подиум над нивото на останалата част от залата, а другите маси бяха издърпани от двете страни на залата, за да може противопоставящите се ищци да седят разделени и да се избегне изкушението от физическо насилие.

Залата вече беше пълна. Тук беше и епископ Уейлрън, намръщен и зъл. За изненада на Филип с него седеше Уилям Хамли и мърмореше нещо на епископа, докато гледаха влизащите хора. Какво правеше Уилям тук? От девет месеца се беше снишил, почти не излизаше от селото си и Филип — както и много други хора в графството — беше таил надеждата, че така ще си остане завинаги. Но ето, че беше тук и седеше на пейката все едно, че още е граф. Филип се зачуди какво ли подло, безскрупулно, алчно заговорче го беше довело днес в графството.

Филип и Джонатан седнаха от другата страна на залата и зачакаха да започне процедурата. В съда беше оживено и витаеше оптимизъм. След като войната бе приключила, елитът на графството бе насочил вниманието си към деловите неща и създаването на богатство. Земята беше плодородна и бързо се отплащаше за усилията: тази година се очакваше обилна реколта. Цената на вълната се беше вдигнала. Филип отново бе наел почти всички строители, напуснали по време на най-големия глад. Оцелели бяха по-младите, по-силните и по-здравите. Сега те бяха изпълнени с надежда и тук, в голямата зала на замъка Шайринг, това личеше по гордо вдигнатите им глави и високите гласове, новите ботуши на мъжете и изящните накити на жените, а и в самия факт, че са достатъчно заможни, за да притежават нещо, което си струва да бъде отстоявано в съда.

Всички станаха, щом влезе помощник-шерифът с граф Ричард. Двамата се качиха на подиума и тогава, все още прав, помощникът започна да чете кралския указ за назначаването на новия шериф. Докато изреждаше дългото предисловие, Филип огледа предполагаемите кандидати. Надяваше се печелившият да има смелост. Щеше да му трябва, за да защитава закона в присъствието на такива властни местни фигури като епископ Уейлрън, граф Ричард и лорд Уилям. Успешният кандидат трябваше да знае, че е назначен — нямаше никаква причина да се пази в тайна — но никой от четиримата не изглеждаше особено въодушевен. Обикновено назначеният щеше да стои до помощника, докато се чете указа, но единствените горе с него бяха Ричард, Уейлрън и Уилям. Споходи го ужасната мисъл, че можеше да са направили Уейлрън шериф. А след това още повече се ужаси, когато чу:

— … назначавам за шериф на Шайринг моя слуга Уилям Хамли и повелявам всички поданици да му съдействат…

Филип се озърна към Джонатан и промълви:

— Уилям!

Последваха изненадани и неодобрителни възгласи от гражданите.

— Как го е направил? — изуми се Джонатан.

— Трябва да е платил за това.

— Откъде е взел парите?

— Заел ги е, предполагам.

Уилям се премести на дървения трон в средата на горната маса, усмихнат. Беше чаровен младеж някога, помнеше Филип. Все още беше под четиридесетте, но изглеждаше по-стар. Тялото му беше много натежало, а лицето му — зачервено от виното. Жизнената сила и оптимизма, които придават привлекателност на младежките лица, си бяха отишли, заменени с вяла отпуснатост.

Щом Уилям седна на съдийския стол, Филип се изправи.

Джонатан също стана и прошепна:

— Напускаме ли?

— Тръгвай с мен — изсъска му Филип.

Залата се смълча. Всички очи се извърнаха към тях, докато отиваха към изхода. Излязоха навън и ги догони оживено бръмчене, докато вратата се затваряше зад тях.

— Нямахме никакъв шанс за успех с Уилям на съдийския стол — каза Джонатан.

— Не само това. Ако бяхме настояли за каузата си, можеше да загубим и други права.

— Заклевам се, изобщо не бях си помислял за това.

Филип кимна мрачно.

— С Уилям за шериф, Уейлрън за епископ и вероломния Ричард за граф, вече е напълно невъзможно приоратът Кингсбридж да разчита на правосъдие в това графство. Могат да ни направят каквото си поискат.

Докато ратайчето в конюшнята оседлаваше конете им, Филип заяви:

— Ще подам иска до краля да направи Кингсбридж независим град. Така ще имаме свой съд и ще плащаме данъците си пряко на краля. В крайна сметка ще сме извън юрисдикцията на шерифа.

— Винаги сте бил против това в миналото — напомни Джонатан.

— Бях против, защото дава на града власт като на приората. Но сега си мисля, че може би трябва да го приемем като цена за независимостта ни. Алтернативата е Уилям.

— Ще ни даде ли крал Стивън независим статут?

— Би могъл, срещу определена цена. Но ако не, може би Хенри ще го направи като стане крал.

Качиха се на конете и подкараха унило през града.

Излязоха от портата и минаха покрай сметището извън стените. Няколко несретници ровеха из купищата смет и търсеха нещо за ядене, за обличане или за огрев. Филип се озърна вяло към тях, но един задържа погледа му. Позната висока фигура, стоеше изгърбен над купчина дрипи и отбираше из тях. Филип дръпна юздите на коня си. Джонатан спря до него.

— Виж.

Джонатан проследи погледа му. След малко прошепна:

— Ремигий.

Филип се загледа мълчаливо. Уейлрън и Уилям явно бяха изхвърлили Ремигий преди известно време, след като средствата за новата църква се бяха изчерпали. Нямаха повече нужда от него. Ремигий беше предал Филип, приората и Кингсбридж с надеждата да стане дякон на Шайринг. Но наградата му се беше разпаднала на пепел.

Филип свърна коня си от пътя и подкара през сметището към него. Джонатан го последва. Зловонната миризма се вдигаше от земята като мъгла. Щом приближиха видя, че Ремигий е станал на скелет. Расото му беше мръсно и беше бос. Беше на шейсет години и бе преживял в манастира на Кингсбридж целия си зрял живот. Никой не беше го учил как да преживява сам. Филип видя как измъкна от сметта чифт кожени обуща. Имаха огромни дупки на петите, но Ремигий ги зяпна все едно, че бе намерил имане. Накани се да ги пробва и тогава го видя.

Изправи се. Лицето му издаваше борбата между срама и ненавистта в сърцето му. След малко каза:

— Е, да злорадстваш ли си дошъл?

— Не — отвърна Филип тихо. Старият му враг беше такава жалка гледка, че нищо друго не можеше да изпита, освен състрадание. Слезе от коня си и извади бутилка от дисагите. После каза: — Дойдох да ти предложа глътка вино.

Ремигий не искаше да приеме, но беше твърде прегладнял, за да устои. Поколеба се само за миг и сграбчи бутилката. Подуши виното подозрително и я вдигна към устата си. Щом започна да пие, не можеше да спре. Беше останала едва половин пинта вино и го пресуши на няколко глътки. Смъкна бутилката и леко се олюля.

Филип я взе от него и я прибра в дисагите.

— Няма да е зле и да хапнеш малко. — Извади малък комат хляб.

Ремигий го дръпна от ръката му и започна да тъпче залъци в устата си. Явно не беше ял дни наред и сигурно отдавна не бе имал прилична храна. Може скоро да умре, помисли си Филип. Ако не от глад, то от срам.

Хлябът свърши бързо. Филип рече:

— Искаш ли да се върнеш?

Чу как Джонатан рязко си пое дъх. Като повечето монаси, беше се надявал никога повече да не види Ремигий. Сигурно си мислеше, че Филип е полудял да му предлага да се върне.

За миг стария Ремигий се издаде, като попита:

— Да се върна? На какъв пост?

Филип поклати тъжно глава.

— Никога няма да държиш никакъв пост в моя манастир, Ремигий. Върни се като прост, смирен монах. Моли Господа да прости греховете ти и живей сетните си дни в молитва и размисъл, за да подготвиш душата си за рая.

Ремигий кривна назад глава и Филип очакваше презрителен отказ. Но той така и не дойде. Монахът отвори уста, за да проговори, затвори я отново и наведе очи. Филип стоеше смълчан и смирен, гледаше и се чудеше какво ще стане. Мълчанието се проточи. Филип затаи дъх. Когато Ремигий вдигна очи отново, лицето му беше мокро от сълзи.

— Да, моля ви, отче — отвърна той. — Искам да се върна у дома.

Радост изпълни душата на Филип.

— Хайде тогава. Качи се на коня ми.

Ремигий се слиса.

— Отче! — възкликна Джонатан. — Какво правите?

— Хайде, направи каквото казах — подкани Филип Ремигий.

Джонатан изглеждаше ужасен.

— Но отче, как ще пътувате?

— Ще вървя — отвърна с радост Филип. — Един от нас трябва да върви.

— Нека Ремигий да върви! — възмути се Джонатан.

— Нека да язди — рече Филип. — Днес той възрадва Господа.

— А вие? Не възрадвахте ли Господа повече от Ремигий?

— Иисус каза, че в небесата има повече радост заради един разкаял се грешник, нежели заради деветдесет и девет праведника — отвърна Филип. — Не помниш ли притчата за блудния син? Когато се върна у дома си, баща му уби угоения телец. Ангелите ликуват заради сълзите на Ремигий. Най-малкото, което мога да сторя, е да му отстъпя коня си.

Хвана юздата и тръгна през сметището към пътя. Щом излязоха на пътя, Джонатан слезе от коня си и рече:

— Моля ви, отче, вземете моя кон тогава и нека аз да вървя.

Филип се обърна към него и заговори строго:

— Хайде качвай се, престани да спориш с мен и просто помисли какво бе сторено и защо.

Джонатан изглеждаше объркан, но яхна отново и замълча.

Възвиха към Кингсбридж. Беше на двайсет мили. Филип закрачи. Чувстваше се чудесно. Завръщането на Ремигий многократно компенсираше кариерата. Беше загубил в съда, но онова бяха само камъни. А беше спечелил нещо безкрайно по-ценно.

„Днес спечелих човешка душа.“

III

В кацата плуваха пресни зрели ябълки, лъскаво червени и жълти, докато слънцето бляскаше над водата. Сали, деветгодишна и възбудена, се наведе над ръба на кацата със стиснати отзад ръце и се опита да хване една ябълка със зъби. Ябълката отскочи, лицето й се гмурна във водата и тя се измъкна, пръскайки слюнки и превивайки се от смях. Алиена се усмихна леко и избърса лицето на момиченцето.

Беше топъл следобед в късното лято, свят ден и празник, и повечето от града се бяха събрали на моравата отвъд реката за „отскачащата ябълка“. Това бе един от поводите, на които Алиена винаги се беше забавлявала, но мисълта, че е последният й свят ден в Кингсбридж не напускаше ума й и потискаше духа й. Все още бе решена да напусне Джак, но откакто бе взела решението, предварително бе започнала да изпитва болката от загубата.

Томи се въртеше близо до кацата и Джак подвикна:

— Хайде, Томи. Трябва да опиташ!

— Не още, засега.

На дванайсет години Томи беше по-умен от сестра си, а Джак си мислеше, че превъзхожда и мнозина други. Наблюдаваше отстрани техниката на успяващите в „отскачащата ябълка“, а Алиена на свой ред наблюдаваше него. Обичаше го особено. Джак беше някъде на неговата възраст, когато за първи път го бе срещнала и Томи толкова приличаше на него като момче. Гледката и навя носталгични спомени от детството. Джак искаше Томи да стане строител, но той засега не показваше интерес към строенето. Само че имаше още много време.

Най-сетне той пристъпи към кацата. Наведе се и бавно сниши глава с широко отворена уста. Бутна избраната ябълка под повърхността, натопи цялото си лице и след това се изправи тържествуващо с ябълката между зъбите си.

Томи успяваше във всичко, което си наумеше. В нагласата му имаше малко от дядо му, граф Бартоломю. Притежаваше много силна воля и донякъде непоклатимо чувство за правилно и грешно.

Сали пък бе наследила повече от добродушния нрав на Джак и презрението му към наложените от човека правила. Когато Джак разказваше на децата истории, Сали винаги съчувстваше на неудачника, докато Томи беше по-склонен да го съди. Всяко от децата имаше от характера на единия родител и външността на другия: весело щастливата Сали имаше правите черти и тъмните сплетени къдрици на Алиена, а решителният Томи имаше светлочервената коса на Джак, бялата кожа и сините очи.

Сега Томи извика:

— Ето го и чичо Ричард!

Алиена се обърна рязко и проследи погледа му. И наистина, брат й, графът, навлезе през моравата с шепа рицари и скуайъри. Алиена се ужаси. Как имаше дързостта да покаже лицето си след онова, което бе причинил на Филип с кариерата?

Той спря при кацата, усмихна се на всички и се здрависа.

— Опитай се да хванеш ябълка, чичо Ричард — рече Томи. — Сигурно ще можеш.

Ричард топна глава в кацата и се изправи с ябълка между здравите си зъби и намокрената си руса коса. Винаги беше по-добър в игрите, отколкото в реалния живот, помисли си Алиена.

Нямаше да му позволи да продължи все едно, че нищо лошо не е направил. Други хора можеше и да ги е страх да кажат каквото и да било, защото беше графът, но за нея си беше просто глупавото братче. Той се приближи да я целуне, но тя го избута назад с думите:

— Как можа да откраднеш кариерата от приората?

Джак, разбрал, че ще има свада, хвана децата за ръце и ги отведе по-надалече.

Ричард я гледаше обидено.

— Цялата собственост беше върната на тези, които са я притежавали…

— Не ми пробутвай това — прекъсна го Алиена. — След всичко, което Филип направи за теб!

— Кариерата е част от наследството ми — отвърна той. Погледна я и заговори по-тихо, за да не ги чуват други. — Освен това парите, които взимам от продажбата на камъни ми трябват, Али.

— Защото непрекъснато ходиш само на лов!

— Но какво друго да правя?

— Трябва да се погрижиш земята да носи доход! Толкова неща има да се направят — да се възстановят щетите от войната и глада, да се въведат нови земеделски методи, да се разчиства гора и да се пресушават блата — така ще си увеличиш богатството! Не като откраднеш кариерата, която крал Стивън даде на приората Кингсбридж.

— Никога не съм взимал нещо, което не е мое.

— Никога не си правил нещо друго! — кипна Алиена. Беше толкова ядосана, че говореше неща, които беше по-добре да си останат неказани. — Никога не си работил за нищо. Взимаше моите пари за тъпите си оръжия, взе поста, който Филип ти даде, взе графството, когато ти се поднесе на тепсия от мен. Сега дори не можеш да го поддържаш, без да вземеш неща, които не ти принадлежат!

Обърна се и си тръгна ядосана.

Ричард тръгна след нея, но някой го спря с поклон и го заразпитва как е. Алиена го чу как отвърна вежливо, а след това се въвлече в разговор. Толкова по-добре: беше си казала своето и не искаше да спори повече с него. Стигна до моста и погледна назад. Сега някой друг го заговаряше. Махна й с ръка да покаже, че иска да продължи разговора си с нея, но го задържаха. Видя Джак, Томи и Сали да започват нова игра с пръчка и топка. Загледа се как си играят на слънцето и усети, че щеше да е непоносимо да ги раздели. Но как иначе да започне нов живот?

Прехвърли моста и навлезе в града. Искаше да поостане сама замалко.

Беше си взела къща в Уинчестър, голяма, с дюкян на приземния етаж, дневна на горния, отделна спалня и голям склад в края на двора за плата й. Но колкото по-наближаваше времето да се мести, толкова по-малко й се искаше.

Улиците на Кингсбридж бяха горещи и прашни, а въздухът бе пълен с рояци мухи, въдещи се от безбройните торища. Всички дюкяни бяха затворени, а къщите стояха заключени. Градчето бе запустяло. Всички бяха на моравата.

Отиде до къщата на Джак. Там щяха да дойдат другите, щом свършеше ваденето на отскачащата ябълка. Вратата на къщата зееше отворена. Кой я беше оставил така? Твърде много хора имаха ключове: тя, Джак, Ричард и Марта. Нямаше кой знае какво за крадене. Алиена определено не държеше парите си тук: вече от години Филип бе разрешил да ги държи в съкровищницата на приората. Но щеше да е пълно с мухи.

Пристъпи вътре. Беше тъмно и прохладно. Мушици кръжаха във въздуха в средата на стаята, тлъсти сини мухи лазеха по ленената покривка, а две оси бръмчаха сърдито около капака на гърнето с меда.

А на масата седеше Алфред.

Алиена писна уплашено, а после се овладя и каза:

— Как влезе тук?

— Имам ключ.

Беше го пазил дълго време, помисли си тя. Погледна го. Широките му рамене бяха станали кокалести и лицето му бе измършавяло.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя.

Усети, че се е разтреперила — не от страх, а от гняв.

— Не искам да те виждам, нито сега, нито никога. Държа се с мен като с куче, а после, когато Джак те съжали и те нае, ти предаде доверието му и взе всичките му майстори в Шайринг.

— Трябват ми пари — каза той със смесица от молба и заплаха в гласа.

— Тогава работи.

— Строежът в Шайринг спря. Не мога да намеря работа тук в Кингсбридж.

— Тогава иди в Лондон. Или в Париж!

Той настоя с волската си упоритост:

— Помислих си, че ти ще ми помогнеш.

— Нищо няма за тебе тук. По-добре си върви.

— Никаква жалост ли нямаш? — рече той и този път заплахата си бе отишла, тонът му бе съвсем умолителен.

Тя се подпря на масата, за да се укрепи.

— Алфред, не разбираш ли, че те мразя?

— Защо?

Изглеждаше обиден все едно, че бе изненада за него.

„Боже всемогъщи, колко е тъп!“ помисли си тя. „Нищо друго не може да го оправдае.“

— Иди в манастира, ако искаш милостиня — каза уморено. — Способността на приор Филип да прощава, е свърхчовешка. Моята не е.

— Но ти си моя жена — каза Алфред.

Това беше прекалено.

— Не съм твоя жена — изсъска тя. — Не си ми мъж. Никога не си бил. Сега напусни тази къща.

За нейна изненада, той я сграбчи за косата.

— Ти си моя жена — повтори Алфред.

Дръпна я към себе си над масата, а с другата ръка сграбчи гърдата й и я стисна.

Алиена беше напълно изненадана. Това бе последното нещо, което бе очаквала от мъж, спал в същата стая с нея девет месеца, без дори да опита полов акт. Изпищя и се задърпа от него, но той задържа здраво косата й и я дръпна обратно.

— Няма кой да чуе писъците ти. Всички са отвъд реката.

Изведнъж се уплаши ужасно. Бяха сами, а той беше много силен. След всичките мили, които бе пребродила по пътищата, всичките години, които бе рискувала живота си в пътуване, нападаше я у дома мъжът, за когото се бе омъжила!

Той видя страха в очите й и рече:

— Уплаши се, нали? По-добре ще е да си добра.

После я целуна по устата. Тя захапа устната му колкото може по-силно. Изрева от болка.

Не видя идващия към нея юмрук. Ударът изригна върху бузата й с такава сила, че я сполетя ужасяващата мисъл да не е счупил костите й. За миг изгуби зрение, залитна от масата и усети, че пада. Тръстиките по пода смекчиха удара. Тръсна глава, за да я проясни и посегна за ножа, стегнат на лявата й ръка. Преди да успее да го извади я хванаха за китките и чу Алфред да казва:

— Знам за тази камичка. Виждал съм те съблечена, забрави ли?

Пусна ръцете й, удари я отново с юмрук в лицето и сам взе камата.

Алиена се опита да се отскубне. Седна върху краката й притисна лявата си ръка на гърлото й. Тя замята ръце. Изведнъж върхът на ножа се озова на един пръст от окото й.

— Стой кротко или ще ти извадя очите.

Тя замръзна. Идеята, че може да я ослепи, я ужаси. Беше виждала хора с извадени очи за наказание. Вървяха по улиците и просеха, празните им очни кухини зяпваха зловещо в минувачите. Малки дечица ги мъчеха, щипеха ги и ги дърпаха, докато се предадат на гнева и започнат да се опитват да хванат мъчителите си, което правеше играта още по-забавна. Обикновено умираха след година-две.

— Помислих си, че това ще те укроти — каза Алфред.

Защо го правеше това. Никога не бе изпитвал страст по нея. Беше ли просто защото бе пропаднал и ядосан, а тя бе уязвима? На нея ли си връщаше за това, че светът го беше отхвърлил?

Той се наведе, както я беше възседнал, с коленете му от двете страни на бедрата й и задържайки ножа до окото й. Надвеси отново лицето си над нейното.

— Сега. Бъди мила.

Отново я целуна.

Небръснатото му лице одраска кожата й. Дъхът му вонеше на бира и лук. Тя задържа устата си стисната.

— Това не е мило. Целуни ме и ти.

Отново я целуна и доближи още върха на ножа към окото й. Когато докосна клепача й, тя раздвижи устните си. От вкуса на устата му й призля. Той натика грубия си език между устните й. Усети, че може да повърне и се помъчи отчаяно да го потисне, от страх, че ще я убие.

Той отново се отдръпна от нея, но задържа ножа до лицето й.

— Така. Пипни това. — Хвана ръката й и я пъхна под полата на туниката си. Тя докосна члена му. — Хвани го. — Тя го стисна. — Сега го търкай леко.

Алиена се подчини. Хрумна й, че ако успее да го задоволи така, можеше да избегне проникването. Погледна със страх лицето му. Беше зачервен и премрежил очи. Тя го погали чак до корена, спомняйки си как Джак подивяваше от това.

Уплаши се, че никога вече нямаше да може да се порадва на това и в очите й бликнаха сълзи.

Той притисна заплашително ножа.

— Не толкова силно!

Тя се съсредоточи.

Тогава вратата се отвори.

Сърцето й подскочи обнадеждено. Лъч ярка слънчева светлина падна в стаята и блесна в очите й през сълзите. Алфред замръзна. Тя издърпа ръката си.

Двамата погледнаха към вратата. Кой беше? Не можеше да види? „Да не е някое от децата, моля те, Господи“, замоли се тя. „Ще бъде такъв срам!“ Чу яростен рев. Беше мъжки глас. Примига да махне сълзите и позна брат си, Ричард.

Горкия Ричард: беше почти толкова лошо, колкото ако се бе оказал Томи. Ричард, който имаше белег на мястото на мекото на лявото си ухо, за да му напомня ужасната сцена, на която бе станал свидетел на четиринайсет години. Как изобщо щеше да го понесе?

Алфред понечи да се изправи, но Ричард се оказа твърде бърз за него. Алиена видя как профуча като мълния през стаичката, изрита с обутия в ботуш крак и удари Алфред право в челюстта. Алфред се срути назад и се блъсна в масата. Ричард продължи към него, газейки по нея, без да усети и заблъска по Алфред с крака и юмруци. Тя изпълзя настрана. Лицето на Ричард се бе изкривило от неудържима ярост. Не я и погледна. Тя изобщо не го интересуваше. Беше побеснял не за това, което Алфред й бе причинил днес, а заради това, което Уилям и Уолтър бяха причинили на него преди осемнайсет години. Тогава беше малък, слаб и безпомощен, но сега беше едър и силен мъж, закален боец и бе намери отдушник за влудяващия гняв, който беше таил в себе си през всичките тези години. Биеше и биеше Алфред с юмруци, и не можеше да се спре. Алфред залиташе назад покрай масата и се опитваше вяло да се предпази с вдигнати ръце. Удари го в брадичката със силен замах и Алфред падна назад.

Остана да лежи върху тръстиките, зяпнал нагоре с ужас. Алиена се уплаши от жестокостта на брат си и извика:

— Стига, Ричард!

Без да й обърне внимание, той отстъпи назад, за да изрита Алфред. В този момент Алфред изведнъж се сети, че още държи ножа й в ръката си. Присви се, бързо се изправи на крака и замахна с оръжието. Изненадан, Ричард скочи назад. Алфред отново замахна към него и го изтласка назад през стаята. Двамата бяха с еднакъв ръст и телосложение. Ричард беше боец, но Алфред бе въоръжен: двамата бяха плашещо равностойни. Алиена изведнъж се уплаши за брат си. Какво щеше да стане, ако Алфред го надвиеше? Щеше да се наложи сама да се бие с него тогава.

Озърна се за оръжие. Погледът й мерна купчината дърва до огнището. Грабна една тежка цепеница.

Алфред отново замахна към Ричард. Ричард се дръпна назад. После, докато ръката на Алфред все още бе изпъната, Ричард го сграбчи за китката и дръпна. Алфред залитна напред, изваден от равновесие. Ричард го удари няколко пъти, много бързо, с двата юмрука по лицето и тялото. На лицето му имаше жестока усмивка — усмивката на човек, който си отмъщава. Алфред започна да хленчи и вдигна ръце да се предпази отново.

Ричард се поколеба, тежко задъхан. Алиена си помисли, че това ще е краят. Но изведнъж Алфред нападна отново, с изненадваща бързина и този път върхът на ножа перна бузата на Ричард. Той скочи ужилен назад. Алфред настъпи, вдигнал ножа високо. Алиена разбра, че ще убие Ричард. Втурна се към Алфред и замахна с цепеницата с всичка сила. Не улучи главата му, но го удари в левия лакът. Чу как изпращя дървото в костта. От удара ръката му изтръпна и ножът изпадна от пръстите му.

Краят беше ужасно бърз.

Ричард се наведе, замете с ръка ножа на Алфред и със същото движение го вдигна под защитата му и го прониза в гърдите с ужасна сила.

Камата затъна до дръжката.

Алиена зяпна с ужас. Беше убийствен удар. Алфред заквича като заклано прасе. Ричард изтръгна ножа и кръвта бликна от дупката в гърдите му. Алфред отвори уста да изврещи отново, но звук не последва. Лицето му пребледня, а след това посивя, очите му се затвориха и той падна на пода. Кръвта попи в тръстиката.

Алиена коленичи до него. Клепачите му трепнаха. Още дишаше, но животът се изцеждаше от него. Тя вдигна очи към Ричард, застанал над двамата и тежко задъхан.

— Той умира.

Ричард кимна. Не беше трогнат особено.

— Виждал съм по-добри мъже да умират. Убивал съм мъже, които по-малко са го заслужавали.

Алиена беше потресена от жестокостта му, но не отвърна нищо. Просто си спомни първия път, когато Ричард уби човек. Беше след като Уилям взе замъка и двамата с брат й бяха по пътя за Уинчестър, а двама крадци ги бяха нападнали. Алиена бе промушила единия крадец, но бе принудила Ричард, едва петнайсетгодишен, да нанесе удара на сетната милост. „Ако е безсърдечен, кой го направи такъв?“ помисли си тя гузно.

Отново погледна Алфред. Той отвори очи и отвърна на погледа й. Почувства се почти засрамена от това колко малко състрадание изпитваше към този издъхващ човек. Помисли си, докато гледаше в очите му, че той самият никога не е бил състрадателен, нито прощаващ, нито щедър. Подхранвал беше своите негодувания и омрази през целия си живот, и беше извличал удоволствие от актове на злоба и мъст. Каза си: „животът ти можеше да е различен, Алфред. Можеше да си добър със сестра си и да простиш на доведения си брат за това, че е по-умен от теб. Можеше да се ожениш по любов, вместо за отмъщение. Можеше да си верен на приор Филип. Можеше да си щастлив.“

Очите му изведнъж се разшириха и той изпъшка:

— Господи, боли.

Искаше й се просто да побърза и да умре.

Очите му се затвориха.

— Това е — каза Ричард.

Алфред спря да диша.

Алиена стана.

— Аз съм вдовица.

Алфред бе погребан в гробището на приората Кингсбридж. Беше желание на сестра му Марта, а тя бе единственият му кръвен родственик. Също така бе единственият наскърбен човек. Алфред никога не беше се държал добре с нея и тя винаги беше търсила обич и закрила от доведения си брат, Джак. Но все пак искаше да го погребат някъде наблизо, за да може да навестява гроба. Когато спуснаха ковчега в земята, плака само Марта.

Джак изпитваше облекчение, че Алфред вече го няма. Томи, застанал с Алиена, бе остро заинтригуван от всичко — беше първото му семейно погребение и всички траурни ритуали бяха нови за него. Сали беше пребледняла и уплашена, стиснала ръката на Марта.

Ричард също бе тук. Каза на Алиена по време на опелото, че е дошъл да помоли Господ за прошка за убийството на зет си. Не че чувствал някаква вина, побърза да добави: просто искал да е в безопасност.

Алиена, чието лице все още бе отекло и подуто от последния бой на Алфред, си спомни покойника както го беше видяла при първата им среща. Беше дошъл в Ърлскасъл с баща си, Том Строителя, Марта, Елън и Джак. Алфред вече беше побойникът на семейството, едър и силен като бик, хитър и малко злобен. Ако Алиена си бе помислила тогава, че един ден ще се ожени за него, сигурно щеше да е изкусена да се хвърли от бойниците на замъка. Не беше си представяла, че изобщо ще види това семейство отново, след като напуснаха. Но и тя, както и те, накрая се озоваха в Кингсбридж. Двамата с Алфред бяха учредили енорийското настоятелство, което сега бе толкова важна институция в живота на града. Точно тогава Алфред й беше предложил. И на сън не беше й хрумвало, че може да е мотивиран по-скоро от съперничество със заварения си брат, отколкото от желание да я има. Тогава му бе отказала, но по-късно той бе открил начин да я манипулира и я бе убедил да се ожени за него с обещание да издържа брат й. Връщайки се назад, сега тя чувстваше, че Алфред си бе заслужил разочарованието и унижението от брака им. Мотивите му бяха безсърдечни и наградата му бе липса на любов.

Не можеше да не се чувства щастлива от този изход. Вече и дума не можеше да става да иде да живее в Уинчестър, разбира се: двамата с Джак щяха да се венчаят веднага. Запази тъжно изражение на погребението и дори мислите й бяха тъжни, но сърцето й се пръскаше от радост.

Филип, с неговата безгранична способност да прощава на хора, които са му изменили, се съгласи да погребе Алфред.

Докато петимата възрастни и двете деца стояха около отворения гроб, пристигна Елън.

Филип се ядоса. Елън бе прокълнала християнска сватба и не беше желана в манастирския двор. Но трудно можеше да я прогони от погребението на доведения си син. Ритуалите бездруго бяха приключили и Филип просто си тръгна.

Алиена съжаляваше. И Филип, и Елън бяха добри хора, и беше жалко, че са врагове. Но бяха добри по различен начин и бяха нетърпими към етиката на противника.

Елън изглеждаше състарена, с още бръчки по лицето й и повече сиво в косата, но златистите й очи бяха все така красиви. Носеше грубо ушита кожена туника и нищо друго, дори обуща. Ръцете и краката й бяха загорели и мускулести. Томи и Сали притичаха да я целунат. Джак също се приближи, прегърна я топло и я притисна до себе си.

Елън вдигна страната си, за да я целуне Ричард и каза:

— Постъпил си правилно. Не се чувствай виновен.

Застана на края на гроба и промълви:

— Бях мащехата му. Съжалявам, че не можах да разбера как да го направя щастлив.

Когато се отдръпна от гроба, Алиена я прегърна.

Всички бавно си тръгнаха. Алиена заговори на Елън:

— Ще поостанеш ли малко да обядваш с нас?

— С радост. — Разроши рижата коса на Томи. — Бих искала да поговоря с внуците си. Растат толкова бързо. Когато за първи път срещнах Том Строителя, Джак беше на годините на Томи сега. — Приближаваха се към манастирската порта. — Когато остарееш, годините сякаш започват да текат толкова бързо. Вярвам, че… — Прекъсна по средата и се спря.

— Какво има? — попита Алиена.

Елън гледаше към портата. Дървените крила бяха отворени. Улицата навън беше пуста, освен няколко дечица в другия край, скупчени и загледани в нещо, което не се виждаше оттук.

— Ричард! — каза рязко Елън. — Не излизай навън!

Всички се спряха. Алиена разбра какво беше разтревожило Елън. Децата бяха загледани в нещо или някой, който чакаше извън портата, прикрит от стената.

Ричард реагира бързо.

— Това е клопка!

И без повече суетене се обърна и побягна.

След миг нечия глава с шлем надникна от прага на портата. Беше на едър войник. Мъжът видя бягащия към църквата Ричард, извика и връхлетя на бегом в манастирския двор. Последваха го още трима, четирима, петима мъже.

Погребалната група се пръсна. Войниците ги подминаха и затичаха след Ричард. Алиена беше уплашена и озадачена: кой щеше да посмее да нападне графа на Шайринг открито, в приорат? Затаи дъх и загледа как го гонят през двора. Той прескочи ниската стена, която строяха зидарите. Преследвачите му се прехвърлиха след него, без да мислят, че нахлуват в храм. Майсторите замръзнаха по местата си, вдигнали мистрии и чукове, докато покрай тях профучаха първо Ричард, а след него войниците. Един от по-младите и по-съобразителни чираци изпъна лопатата, която държеше пред краката на един от тях и мъжът се препъна и падна, но никой друг не реагира. Ричард стигна до вратата на църковния двор. Мъжът най-близо зад него вдигна меча си над главата. В един ужасен миг Алиена си помисли, че вратата е заключена и Ричард няма да успее да влезе. Войникът посече към него с меча. Ричард отвори вратата и се шмугна вътре, а мечът се вляза в дървото, щом вратата се затръшна.

Тя си пое дъх отново.

Войниците се струпаха около вратата зад портиците и се заозъртаха объркани. Като че ли най-сетне осъзнаха къде се намират. Майсторите ги гледаха враждебно, стиснали чукове и брадви в ръце. Бяха близо сто работници и само петима войници.

— Кои, по дяволите, са тези хора? — запита Джак ядосано.

Отвърна му глас отзад.

— Хората на шерифа са.

Алиена се обърна слисана. Познаваше този глас ужасно добре. Там при портата, на буен черен жребец, въоръжен и с плетена ризница стоеше Уилям Хамли. Гледката я смрази.

— Махай се оттук, гнусна твар — извика му Джак.

Уилям се изчерви от обидата, но остана на място.

— Дошъл съм да извърша арест.

— Давай. Хората на Ричард ще те разкъсат.

— Няма да има хора, като иде в затвора.

— За кого се мислиш? Шериф не може да вкара граф в затвора!

— Може. За убийство.

Алиена ахна. Разбра моментално как работи подлият ум на Уилям.

— Нямаше никакво убийство! — избухна тя.

— Имаше — отвърна Уилям. — Граф Ричард уби Алфред Строителя. А сега трябва да обясня на приор Филип, че е приютил убиец.

Уилям срита коня си и препусна покрай тях, през западния край на недостроения неф и в кухненския двор, където се приемаха миряните. Алиена зяпна след него с неверие. Беше толкова зъл, че трудно можеше да се повярва. Горкият Алфред, когото бяха погребали току-що, той бе извършил много злини от глупост и слабохарактерност: злината му бе по-скоро трагична, отколкото нещо друго. Но Уилям беше истински слуга на дявола. „Кога ще се отървем от това чудовище?“, запита се тя.

Войниците тръгнаха с Уилям в кухненския двор и един от тях потропа на вратата на магерницата с дръжката на меча си. Строителите напуснаха обекта и се струпаха на тълпа. Гледаха настръхнали натрапниците, стиснали тежките чукове и острите длета. Алиена каза на Марта да отведе децата вкъщи, после двамата с Джак застанаха при строителите.

Приор Филип се появи на вратата на магерницата. Беше по-нисък от Уилям и в лекото си лятно расо изглеждаше много мъничък в сравнение с едрия мъж в ризница на коня. Но на лицето му се бе изписал праведен гняв, който го правеше по-страховит от Уилям.

— Вие сте приютил беглец от… — почна Уилям.

Филип го прекъсна с рев:

— Напусни това място!

Уилям опита отново.

— Имало е убийство…

— Махай се от приората ми! — изрева Филип.

— Аз съм шерифът…

— Дори крал не може да води въоръжени насилници в свят манастирски двор! Вън! Вън!

Строителите замърмориха сърдито. Войниците ги запоглеждаха неспокойно. Уилям заяви:

— Дори приорът на Кингсбридж е длъжен да отговаря пред шерифа.

— Не при тези условия! Махни хората си от манастира. Остави оръжията си в конюшнята. Когато си готов да се държиш като смирен грешник в къщата Божия, можеш да влезеш в приората. И тогава приорът ще отговаря на въпросите ти.

Филип се отдръпна навътре и затръшна вратата.

Строителите завикаха въодушевено.

Алиена се усети, че и тя вика с тях. Уилям беше фигура, която я бе заплашвала със своята сила и злост през целия й живот, и сърцето й се изпълни с радост като видя как му се опълчи приор Филип.

Но Уилям не беше още готов да признае поражението си. Той слезе от коня. Бавно разкопча оръжейния колан с меча и го връчи на един от хората си. Каза им нещо тихо и те се оттеглиха през манастирския двор, взели меча му. Уилям изчака докато стигнаха портата. После отново се обърна срещу вратата на магерницата.

Извика:

— Отворете на шерифа!

След пауза вратата се отвори и Филип отново излезе навън. Погледна от прага Уилям, който сега стоеше невъоръжен в двора. После погледна към войниците му при портата в другия край. Най-сетне изгледа отново Уилям и рече:

— Е?

— Приютили сте убиец в приората. Предайте ми го.

Филип отвърна:

— Никакво убийство не е имало в Кингсбридж.

— Графът на Шайринг уби Алфред Строителя преди четири дни.

— Невярно — отвърна Филип. — Ричард уби Алфред, но не беше убийство. Алфред е бил хванат при опит за изнасилване.

Алиена потръпна.

— Изнасилване? — рече Уилям. — Кого се е опитал да изнасили?

— Алиена.

— Но тя е негова жена! — каза тържествуващо Уилям. — Как може мъж да изнасили жена си?

Алиена разбра посоката на обвинението му и кипна от гняв.

— Онзи брак изобщо не е бил консумиран и тя е подала прошение за разтрогването му — каза Филип.

— Което така и не е дадено. Те са венчани в църква. Все още са женени според закона. Изнасилване не е имало. Напротив. — Уилям внезапно се обърна и посочи с пръст към Алиена. — Тя е искала да се отърве от съпруга си години наред и накрая е убедила брат си да й помогне да го махне от пътя си — като го прониже с нейната кама!

Хладната длан на страха стисна сърцето й. Версията, която той излагаше, беше нагла лъжа, но за човек, който не е видял какво наистина се е случило, съвпадаше с фактите толкова достоверно, колкото и истинската. Ричард беше в беда.

— Шерифът не може да арестува графа — каза Филип.

Това беше вярно, осъзна Алиена. Беше го забравила.

Уилям извади свитък.

— Имам кралски указ. Арестувам го от името на краля.

Това я съкруши. Уилям бе помислил за всичко.

— Как е направил това? — прошепна Алиена.

— Бързал е много — отвърна Джак. — Трябва да е препуснал към Уинчестър да се види с краля веднага щом е чул новината.

Филип протегна ръка.

— Покажи ми указа.

Уилям го подаде. Бяха на няколко разтега един от друг. За миг положението изглеждаше безизходно, докато никой от двамата не искаше да отстъпи. След това Уилям се предаде, изкачи няколкото стъпала и връчи указа на Филип.

Той го прочете и го върна.

— Това не ти дава правото да нападаш манастир.

— Дава ми правото да арестувам Ричард.

— Той помоли за убежище.

— Аха. — Уилям не изглеждаше изненадан. Кимна все едно, че беше чул потвърждение на нещо неизбежно и взе няколкото стъпала обратно. Когато заговори отново извиси глас, за да го чуят ясно. — Уведомете го, че ще бъде арестуван в мига, в който напусне приората. Пълномощниците ми ще бъдат поставени в града и извън замъка му. Запомнете… — Огледа събралата се тълпа. — Запомнете, че всеки, който посегне на пълномощник на шерифа, посяга на слуга на краля. — Обърна се отново към Филип. — Кажете му, че може да остане в убежището колкото обича, но поиска ли да напусне, ще трябва да се изправи пред закона.

Последва мълчание. Уилям заслиза по стъпалата и прекоси двора на магерницата. Думите му бяха прозвучали за Алиена като присъда за затвор. Тълпата се разтвори пред него. Той я погледна самодоволно и я подмина. Отиде до портата и се качи на коня си. Даде заповед и подкара навън, като остави двама от войниците при портата.

Когато Алиена се обърна, Филип стоеше до нея и Джак.

— Идете в къщата ми — каза той тихо. — Трябва да обсъдим това.

И се върна в магерницата.

Алиена остана с впечатлението, че тайно е доволен от нещо.

Възбудата беше приключила. Строителите се върнаха на работа, като си говореха оживено. Елън отиде в къщата, за да е с внуците. Алиена и Джак тръгнаха през гробището, заобиколиха строежа и влязоха в къщата на Филип. Седнаха на една пейка да го почакат. Джак долови тревогата й и я прегърна утешително.

Алиена огледа наоколо. Бавно с годините в къщата на Филип беше ставало все по-удобно за живеене. Все още обзавеждането изглеждаше оскъдно, според нормите за графски покои в замък, да речем, но не беше толкова аскетично като някога. Пред малкия олтар в ъгъла имаше малка рогозка, за да пази коленете на приора по време на дългите нощи в молитва, а на стената зад олтара висеше сребърен кръст, инкрустиран със скъпоценни камъни, който трябваше да е скъп дар. Нямаше да навреди, ако Филип заживееше малко по-естествено на стари години, помисли си тя. Може би така щеше да е по-леко и за другите.

След малко Филип влезе с притеснения Ричард след него. Ричард заговори веднага:

— Уилям не може да направи това, това е лудост! Аз заварих Алфред да се опитва да изнасили сестра ми — държеше нож в ръката си — замалко да ме убие!

— Успокой се — каза му Филип. — Нека поговорим за това кротко и да се опитаме да преценим какви са опасностите, ако има такива. Защо не седнем всички?

Ричард седна, но продължи да говори:

— Опасности ли? Никакви опасности няма. Един шериф не може да затвори граф за каквото и да било, дори за убийство.

— Ще се опита — отвърна Филип. — Хората му ще чакат извън приората.

Ричард махна с ръка пренебрежително.

— Мога с вързани очи да мина покрай хората на Уилям. Те не са проблем. Джак би могъл да ме чака извън градската стена с кон.

— А като стигнеш до Ърлскасъл?

— Същото. Мога да се промъкна покрай хората на Уилям. Или да накарам моите хора да излязат да ме посрещнат.

— Звучи успокоително. А после какво?

— После нищо — каза Ричард. — Какво може да направи Уилям?

— Ами, все пак има кралски указ, който те призовава да отговаряш по обвинение в убийство. Ще се опита да те арестува в момента, в който напуснеш замъка.

— Ще ходя навсякъде с ескорт.

— А когато провеждаш съд, в Шайринг и на други места?

— Същото.

— Но ще се съобразява ли някой с решенията ти, като знае, че ти самият бягаш от закона?

— Би трябвало — отвърна мрачно Ричард. — Би трябвало да помнят как Уилям налагаше решенията си, докато беше граф.

— Може да не ги е страх толкова от теб, колкото ги беше страх от Уилям. Може да си мислят, че не си толкова кръвожаден и зъл като него. Надявам се да се окажат прави.

— Не разчитай на това.

Алиена се намръщи. Не беше присъщо за Филип да е толкова песимистичен… освен ако имаше по-дълбок мотив. Подозираше, че подготвя почвата за някакъв план, който криеше в ръкава си. „Готова съм да се обзаложа“, помисли си тя, „че кариерата по някакъв начин ще се окаже замесена в това.“

— Главното ми притеснение е кралят — говореше Филип. — С отказа си да отговориш на обвинението, ти се опълчваш на короната. Преди година щях да кажа: давай, опълчи се. Но след като войната вече е свършила, няма да е лесно за графовете да правят каквото намерят за добре.

— Май ще се наложи да отговаряш на обвинението, Ричард — каза Джак.

— Не може да го направи — намеси се Алиена. — Не може да се надява на справедливост.

— Тя е права — рече Филип. — Делото ще бъде слушано в кралския съд. Фактите вече са известни: Алфред се е опитал да се наложи със сила над Алиена, Ричард е влязъл, били са се и Ричард е убил Алфред. Всичко зависи от тълкуването. А след като искът се внася от Уилям, верен поддръжник на крал Стивън, докато Ричард е един от най-големите съюзници на херцог Хенри, присъдата най-вероятно ще бъде „виновен“. Защо крал Стивън е подписал указа? Вероятно защото е решил да отмъсти на Ричард затова, че е воювал срещу него. Смъртта на Алфред му предлага идеален повод.

— Трябва да се обърнем към херцог Хенри с молба да се намеси — каза Алиена.

Този път Ричард не изглеждаше убеден.

— Не бих искал да разчитам на него. Той е в Нормандия. Би могъл да напише възражение, но какво друго може да направи? Би могъл да прехвърли протока с войска, но тогава ще наруши мирния договор, а не мисля, че ще го стори заради мен.

Алиена се почувства отчаяна и уплашена.

— О, Ричард, в каква клопка се оплете, само защото ме спаси.

Отвърна й с най-чаровната си усмивка:

— Бих го направил отново, Али.

— Знам.

Казваше го сериозно. Въпреки всичките си недостатъци, беше смел. Изглеждаше нечестно да се изправи пред толкова труден проблем едва след като бе успял да си върне графството. Като граф беше разочарование за нея — ужасно разочарование — но не заслужаваше това.

— Какъв избор само — въздъхна той. — Мога да остана тук в приората, докато херцог Хенри стане крал, или да увисна на бесилото за убийство. Бих станал монах, ако вие монасите не ядяхте толкова много риба.

— Може би има и друг изход — рече Филип.

Алиена го погледна нетърпеливо. Подозирала беше, че крои нещо и щеше да му е благодарна, ако можеше да реши дилемата на Ричард.

— Би могъл да отслужиш епитимия за убийството — продължи Филип.

— Ще включва ли ядене на риба? — подхвърли насмешливо Ричард.

— Мисля си за Светите земи — каза Филип.

Всички се смълчаха. Палестина се управляваше от краля на Йерусалим, Балдуин Трети, християнин от френско потекло. Беше подложен на непрекъснати атаки от съседните мюсюлмански държави, особено от Египет на юг и Дамаск на изток. Да отиде там, път от шест месеца или година, и да се включи в армиите, за да брани Християнското кралство, бе наистина епитимията, с която човек можеше да очисти душата си от убийство. Обзе я тревога: не всеки се връщаше от Светите земи. Но се беше тревожила за Ричард години наред във войни, а Светите земи едва ли бяха по-опасни от Англия. Щеше просто да я гложди притеснение. Алиена беше свикнала с това.

— Кралят на Йерусалим винаги има нужда от мъже — промълви Ричард. На всеки няколко години пратеници от папата обикаляха из страната, разказваха за битки и слава в защитата на Християнството, опитваха се да вдъхновят млади мъже да идат да се бият в Светите земи. — Но аз едва-що поех графството си. Кой ще ръководи земите ми, докато ме няма?

— Алиена — отвърна Филип.

Алиена изведнъж остана без дъх. Филип предлагаше тя да заеме мястото на графа и да управлява като баща й някога… Предложението за миг я зашемети, но щом се съвзе разбра, че е прав. Когато мъж отидеше в Светите земи, владенията му обикновено се надзираваха от съпругата му. Нямаше причина сестра да не можеше да изпълни същата роля за неженен граф. И щеше да ръководи графството по начина, който винаги бе знаела, че трябва да се ръководи, със справедливост, с визия и въображение. Щеше да стори всички неща, в които Ричард така отчайващо се проваляше. Сърцето й се разтуптя, докато обмисляше идеята. Щеше да изпробва нови идеи, оран с коне вместо с волове, сеене на пролетни култури с овес и грах по земите, оставени за угар. Щеше да разчисти нови земи за посев, да учреди нови пазари и да отвори кариерата за Филип след толкова време…

Той бе помислил за това, разбира се. От всички умни планове, които Филип бе замислял през годината, този беше навярно най-гениалният. С един удар решаваше три проблема: спасяваше Ричард от клупа, поставяше способен управител начело на графството и най-сетне получаваше кариерата си.

Филип каза:

— Не се съмнявам, че крал Балдуин ще те приеме радушно — особено ако отидеш с рицарите и войниците, които се почувстват въодушевени да тръгнат с теб. Може да се превърне в твоя малък личен кръстоносен поход. — Помълча за миг, за да се осмислят думите му, след което продължи: — Там Уилям не може да те пипне, разбира се. И ще се върнеш като герой. Тогава никой няма да посмее да се опита да те обеси.

— Светите земи — промълви Ричард, а очите му засияха като у човек, жадуващ за смърт или слава.

Беше най-подходящото за него, помисли си Алиена. Не го биваше в управлението на графството. Беше войник и искаше да воюва. Видя зареяното изражение на лицето му. В ума си той вече бе там, бранеше песъчлив редут с меч в ръката и червен кръст на щита и гонеше езическа орда под жаркото слънце.

Беше щастлив.

IV

Целият град дойде на сватбата.

Алиена беше изненадана. Повечето хора се отнасяха с нея и Джак като с повече или по-малко женени вече, и си беше мислила, че ще сметнат венчавката за чиста формалност. Очаквала бе малка група приятели, предимно хора на нейната възраст и колегите майстори на Джак. Но дойде всеки мъж, жена и дете на Кингсбридж. Присъствието им я трогна. И всички изглеждаха щастливи за нея. Разбра, че й бяха съчувствали за трудното положение през всичките тези години, макар тактично да се бяха въздържали да й го споменат. А сега споделяха радостта й, че най-сетне се омъжва за човека, когото бе обичала толкова дълго. Премина по улиците положила длан на ръката на своя брат Ричард, замаяна от усмивките, които я съпровождаха, пияна от щастие.

Ричард утре тръгваше за Светите земи. Крал Стивън бе приел това решение — всъщност изглеждаше облекчен, че се е отървал толкова лесно от Ричард. Шериф Уилям беше побеснял, разбира се, защото целта му бе да свали Ричард от графството и сега бе изгубил шанса да го направи. Самият Ричард все още имаше онзи отнесен поглед в очите: нямаше търпение да тръгне.

Нещата се бяха обърнали не както баща й бе възнамерявал, мислеше си тя, докато влизаха в манастирския двор. Ричард щеше да воюва в далечна земя, а на нея самата й предстоеше да играе ролята на граф. Само че вече не бе задължена да води живота си според бащините й желания. Той беше мъртъв от седемнайсет години, а и все едно, тя знаеше нещо, което той така и не бе разбрал: щеше да управлява далеч по-добре от Ричард.

Вече бе поела юздите на властта. Слугите в замъка бяха станали мързеливи след толкова години хлабаво управление и тя ги беше раздвижила. Беше преустроила складовете, наредила бе да се боядиса голямата зала и да се почистят пекарната и пивоварната. Кухнята се бе оказала толкова мръсна, че я бе изгорила и беше построила нова. Беше започнала да изплаща седмичните надници лично, като знак, че тя командва. И беше освободила трима войници заради трайно пиянство.

Също тъй бе заповядала да се строи нов замък, на един час езда от Кингсбридж. Ърлскасъл беше твърде далече от катедралата. Джак бе начертал план за новия им дом. Щяха да се преместят веднага щом се вдигнеше цитаделата. Междувременно щяха да живеят периодично в Ърлскасъл и Кингсбридж.

Бяха прекарали няколко нощи заедно в старата стая на Алиена в Ърлскасъл, далече от неодобрителния поглед на Филип. Бяха като младоженци в медения си месец, погълнати от неутолима физическа страст. Навярно защото за първи път имаха спалня с врата, която можеше да заключат. Интимността бе луксът на господарите: всички останали спяха и правеха любов долу в общия салон. Дори двойки, живеещи в къща, можеха да бъдат видени от децата си, от роднини или отбили се съседи: хората заключваха вратите си, когато бяха навън, не когато са вътре. Алиена изобщо не беше го одобрявала, но сега бе открила особената възбуда в това да можеш да правиш каквото си поискаш без риска да бъдеш видяна. Помисли си за някои от нещата, които бяха правили с Джак в последните две седмици и се изчерви.

Джак я очакваше в частично построения неф на катедралата с Марта, Томи и Сали. На венчавките двойката обикновено разменяше клетви в църковния притвор, а после влизаха вътре за литургията. Днес първият просвет на нефа щеше да послужи за притвор. Алиена се радваше, че се венчават в църквата, която Джак строеше. Беше толкова част от него, колкото дрехите, които носеше или начина, по който се любеше. Катедралата му щеше да е като него: изящна, иновативна, весела и напълно различна от всичко, което е било преди.

Погледна го с обич. Беше на трийсет години и толкова красив мъж, с гривестата рижа коса и искрящите сини очи. Някога беше много грозно момче, спомни си тя: беше го мислила за някак недостоен за вниманието й. Но той се беше влюбил от самото начало, казваше. И все още трепваше щом си спомнеше как всички му се бяха смели, когато каза, че си нямал баща. Беше преди близо двайсет години. Двайсет години…

Може би никога повече нямаше да го види, ако не беше приор Филип, който сега влезе в църквата от портиците и тръгна усмихнат към тях през храма. Изглеждаше искрено възхитен от това, че най-после ще ги венчае. Тя си помисли за първата си среща с него. Спомни си живо отчаянието, което бе изпитала, когато търговецът на вълна се опита да я измами след всичките усилия и тежък труд, за да събере чувала с руна. И огромната й благодарност към младия чернокос монах, който я беше спасил и каза „Ще изкупувам вълната ти по всяко време…“ Косата му сега беше сива.

Беше я спасил, след това почти я бе унищожил, като принуди Джак да избере между нея и катедралата. Беше твърд човек по въпроси за правото и кривото — малко като баща й. Само че сега бе пожелал да изпълни венчалната служба.

Елън бе прокълнала първата венчавка на Алиена и проклятието бе подействало. Алиена се радваше. Ако бракът й с Алфред не беше напълно непоносим, може би все още щеше да живее с него. Странно бе да си помисли какво щеше да е: смразяваше я като лош сън или ужасно видение. Спомни си хубавото сладко арабско момиче в Толедо, което се беше влюбило в Джак: ами ако той се беше оженил за нея? Алиена щеше да е пристигнала в Толедо с бебето на ръце, за да завари Джак затънал в домашния уют и делящ тяло и ум с някоя друга. Мисълта бе ужасяваща.

Заслуша се, докато той мърмореше „Отче наш“. Струваше й се удивително сега, че когато бе дошла да живее в Кингсбридж, не беше му обърнала повече внимание, отколкото на котката на търговеца на зърно. Но той я беше забелязал: беше я обичал тайно през всичките тези години. Колко търпелив трябва да е бил! Гледал бе отстрани, докато по-младите синове на благородното съсловие в графството идваха да я ухажват един по един и си отиваха отново разочаровани, обидени или възмутени. Беше разбрал — какво умно, умно момче! — че не може да бъде спечелена с ласкателства. И беше подходил към нея предпазливо, като приятел по-скоро, отколкото като любовник, срещаше я в леса, разказваше й истории и правеше така, че да го заобича, без тя самата да забележи. Помнеше онази първа целувка, толкова лека и безгрижна, само дето пареше на устните й седмици след това. Помнеше втората целувка още по-живо. Всеки път щом чуеше трополенето на тепавичарницата се присещаше за тъмния, непознат и нежелан порив на страст, който бе изпитала.

Едно от трайните съжаления в живота й бе за начина, по който бе изстинала след това. Джак я беше обичал изцяло и искрено, а тя бе толкова уплашена, че го беше отхвърлила, преструвайки се, че не я интересува. Беше го наранило дълбоко. И макар да бе продължил да я обича и раната да се бе изцерила, беше оставила белег, каквито оставят дълбоките рани. И понякога тя виждаше този белег в начина, по който я гледаше, когато се скарваха и тя му заговаряше студено, и очите му сякаш казваха: „да, познавам те, можеш да бъдеш студена, можеш да ме нараниш и трябва да се опазя.“

Имаше ли тревога сега в очите му, докато се вричаше да бъде любящ и верен на нея до края на живота си? „Има достатъчно причини да се съмнява в мен“, помисли си тя. „Омъжих се за Алфред, а какво по-голямо предателство можеше да има от това? Но след това го поправих, като избродих половината Християнство, за да намеря Джак.“

Такива разочарования, измени и помирения бяха в същината на брачния живот, но двамата с Джак бяха преминали през тях, преди да се венчаят. Сега поне се чувстваше уверена, че го познава. Едва ли можеше да я изненада с нещо. Беше странен начин да се направят нещата, но може би беше по-добър, отколкото първо да дадеш клетви и да опознаеш съпруга си след това. Духовниците нямаше да се съгласят, разбира се. Всъщност Филип щеше да се втрещи, ако знаеше какво се въртеше в ума й. Но пък духовниците знаеха по-малко за любовта от всеки друг.

Даде клетвите си, като повтори думите след Филип и си помисли колко красиво бе обещанието Ще те обожавам телом. Филип никога нямаше да разбере това.

Джак постави пръстен на пръста й. „Чаках това през целия си живот“, помисли си тя. Погледнаха се в очите. Забеляза, че нещо в него се бе променило. Осъзна, че до този момент той всъщност никога не е бил сигурен в нея. Сега изглеждаше напълно доволен.

— Обичам те — каза той. — Винаги ще те обичам.

Това бе неговата клетва. Останалото бе религия, но сега бе дал своето обещание. И Алиена осъзна, че и тя не беше напълно сигурна в него до този момент. Скоро щяха да застанат под купола на храма за литургията. А след това щяха да приемат поздравленията и добрите пожелания на хората на града, и да ги заведат у дома, и да им дадат храна и ейл, и да ги повеселят. То този мъничък миг бе само за тях. Погледът на Джак казваше: Ти и аз, заедно, завинаги.

А Алиена си помисли: Най-сетне.

Душата й беше в мир.