Утопияленд

Пролог

Кори знаеше, че е ударил в десетката. Не само беше спечелил фланелка с Джак Изкормвача, за която майка му от три месеца се кълнеше, че никога няма да му купи, а сега и цялото семейство щеше да посети атракцията „Преследване в Нотинг Хил“. Всички знаеха, че това е най-страхотната обиколка не само в Газените фенери, но и в целия парк. Двама от съучениците му бяха идвали тук миналия месец, но не им бяха разрешили да се качат. Кори обаче беше твърдо решен. Беше забелязал, че родителите му се забавляват въпреки желанието си. Точно както беше предвидил — все пак това беше най-новият и най-интересен увеселителен парк в целия свят. Едно по едно малките семейни правила бяха отпадали и накрая той опита късмета си за голямата награда. Половин час непрекъснато хленчене се оказа достатъчен. И сега, докато опашката пред тях все повече намаляваше, Кори сияеше от задоволство, че е постигнал целта си.

Беше ясно, че „Преследване в Нотинг Хил“ е изключителна атракция дори за Утопияленд. Намираха се на някаква лъкатушеща алея, от двете страни на която бяха разположени старинни къщи. Лекият студен ветрец носеше мирис на плесен — бяха се постарали дори за това. Малки пламъчета проблясваха на върха на железните улични лампи. Имаше и мъгла, разбира се, както навсякъде в Газените фенери. Той вече виждаше платформата за качване. Две жени със смешни шапки и дълги тъмни рокли помагаха на група хора да се качат в нисък вагон без покрив и с големи дървени колела. Жените затвориха вратите и отстъпиха назад. Колелата ритмично се завъртяха, вагонът се стрелна напред и изчезна в мъглата, а на негово място веднага се появи друг. Още една група се качи и се изгуби от поглед, още един празен вагон застана до платформата. Беше негов ред.

За един страшен миг Кори си помисли, че може би е много нисък и няма да го допуснат на обиколката, но с херкулесови усилия изпъна врат и главата му стигна до ограничителния белег. Докато дамата ги настаняваше във вагона, той трепереше от възбуда. Веднага се спусна към едно от предните места и здраво се вкопчи в облегалката.

Баща му се намръщи:

— Сигурен ли си, че искаш да седнеш там, шефе?

Кори храбро кимна. Нали именно това правеше пътуването толкова страшно. Местата бяха разположени едно срещу друго, а това означаваше, че двамата, които седяха отпред, щяха да се движат назад.

— Това не ми харесва — изхленчи сестра му и седна до него.

Той я сръга в ребрата, за да млъкне. Защо си нямаше готин голям брат, както Роджър Прескот, а му бяха натресли тази хленчеща сестра, която четеше книги за коне и смяташе, че видеоигрите са глупост.

— Дръжте ръцете и краката си в каретата през цялото време, моля — каза дамата със странен акцент.

Кори реши, че е британски. Не знаеше какво е карета, но това нямаше значение. Щеше да пътува из Нотинг Хил и никой вече не можеше да го спре.

Дамата затвори вратата и предпазната преграда автоматично се намести пред гърдите му. Вагонът се разтърси и сестра му тихичко изписка от страх. Кори изсумтя.

Докато се изкачваха нагоре, той протегна врат през страничната стена и погледна първо нагоре, а после надолу. Майка му бързо го издърпа обратно, но той бе успял да забележи, че ги теглят с някакъв ремък, хитро прикрит и почти невидим в полумрака, и че колелата се въртят само за ефект. Нямаше значение. Вагонът се втурна в тъмнината и внезапно се чу силен тропот на конски копита. Кори затаи дъх, неспособен да скрие възторжената си усмивка, когато започнаха рязко да се изкачват. Сега вече различаваше в мрака смътните очертания на града, който се разстилаше край него — хиляди островърхи покриви, трепкащи и пушещи в нощния въздух, а в далечината съзря зловеща кула. Но не забеляза малката инфрачервена камера, скрита зад най-горния й прозорец.

Дванадесет метра по-надолу Алън Пресли наблюдаваше разсеяно монитора, докато хлапето с фланелка с Изкормвача изкачваше склон Алфа. Тези фланелки бяха най-търсеният сувенир в Газените фенери през последните четири месеца, макар да струваха по двадесет и девет долара парчето. Забавно беше как щедро развързваха кесиите си хората, когато идваха тук. Челюстта на хлапето беше увиснала от възторг почти като на карикатура — главата му се въртеше насам-натам, оставяйки бледозелени топлинни следи върху инфрачервения монитор, докато вагонът се издигаше над многобройните покриви на викториански Лондон. Разбира се, хлапето нямаше и представа, че се изкачва през цилиндричен екран, на който се прожектира дигитален образ, излъчван от две дузини проектори върху фиброоптичните светлини на градския пейзаж. Всичко беше илюзия, разбира се. В Утопияленд илюзията беше всичко.

Очите на Пресли бегло се спряха на момичето до хлапака. Твърде малка беше, за да представлява интерес. Пък и родителите им бяха с тях. Той въздъхна.

При най-вълнуващите атракции камерите бяха стратегически разположени около финалното страховито спускане и запечатваха изражението на посетителите. За пет долара на изхода човек можеше да си купи снимка, на която се хили маниакално или е вцепенен от страх. По негласна традиция по-дръзките млади жени оголваха гърдите си пред камерата. Разбира се, тези снимки никога не ставаха обществено достояние. Но мъжете от екипа „зад кулисите“ добре се забавляваха. Дори си бяха измислили име за тази практика — „бомбардиране“. Пресли поклати глава. Екипът на канала в Дървени тротоари си пълнеше очите по десет-петнадесет пъти на ден, но тук, в Газените фенери, „бомбардирането“ ставаше много по-рядко, особено толкова рано.

С нова въздишка той остави „Георгики“ на Вергилий и бързо огледа останалите четиридесетина монитора, наредени по стената в контролната стая. Всичко беше спокойно, както обикновено. По стандартите на Утопия Преследването беше относително остаряла атракция, но все пак малко или много се управляваше автоматично. Единствените проблеми за Пресли се появяваха, когато някой глупак решеше да слезе от вагона насред обиколката. Но дори за такъв случай имаше установена процедура — аварийните сензори по трасето се активираха, той предупреждаваше оператора в кулата да спре атракцията, а после изпращаше диспечера да изведе госта от Парка.

Очите на Пресли отново се върнаха на четвърта камера. Хлапето вече беше на върха на склона. След миг и малкото светлина щеше да изчезне, вагонът щеше да полети в първото спускане и истинското забавление щеше да започне. Улови се, че наблюдава възторга, изписан на мъничкото личице — видим дори на инфрачервения екран — и се опита да си спомни първия път, когато самият той беше направил обиколката на Нотинг Хил. Въпреки безбройните повторения, които беше направил като контрольор, все още можеше да я опише само с една дума — вълшебна.

Високоговорителят на командното табло изпращя.

— Здрасти, Елвис.

Той не отговори. Да си бял мъж с фамилия Пресли в Америка водеше след себе си неизбежни последствия. Все едно да се казваш Хитлер. Или може би Христос, ако някой имаше тази наглост…

— Елвис, чуваш ли ме?

Разпозна носовия глас на Кейл, който работеше на атракцията Стипълчейз.

— Да, какво? — каза Пресли в микрофона.

— Нещо интересно?

— Нищо. Мъртвило.

— Тук има. Е, почти. Тази сутрин петима повръщаха, един след друг. Трябваше да го видиш — площадката за слизане приличаше на военна зона. Трябваше да затворят за десет минути, за да я почистят.

— Страхотно.

Дълбок вътрешен трус разтърси контролната стая, когато един от вагоните се засили за последното отвесно спускане, с което завършваше обиколката. Докато вагонът се насочваше към площадката за слизане, Пресли автоматично погледна към моторите. Замаяни, щастливи лица.

— Обади ми се, ако ти се случи нещо интересно — продължаваше Кейл. — Един от заместник-шефовете ми каза, че очакват някакво женско дружество довечера. Може да намина след смяната.

На панела пред Пресли предупредително проблесна червена лампа.

— Трябва да приключвам — каза Пресли и натисна бутона за връзка с оператора на кулата. — Имам сигнал за проблем с предпазител на завой Омега.

— Да, виждам го — беше отговорът. — Къде да пратя пчеличките?

— При Призрачното езеро.

— Добре. Ще се обадя в „Поддръжка“.

— Прието.

Пресли се облегна и отново загледа в мониторите. Предупредителните сигнали не бяха рядкост. Атракциите бяха така претрупани с излишни обезопасителни механизми, че нямаше сериозни причини за тревога. Пък и повечето пъти тревогата се оказваше фалшива. Най-голямата опасност беше за механиците, които трябваше да пазят главите и пръстите си от вагоните, докато атракцията работеше.

Кори отчаяно се беше вкопчил в предпазната преграда и крещеше от дъното на дробовете си. Усещаше как гравитацията притиска гръдния му кош и го дърпа под мишниците, сякаш се опитваше да го повдигне от вагона. На върха на хълма — според сценария — въображаемите им коне бяха подплашени от някакво привидение и сега каретата се носеше устремно надолу. Обкръжаваше го какофония от звуци — трополенето на каретата, тревожното цвилене на конете. И над всичко пронизителният писък на сестра му, който го изпълваше със задоволство. Това беше най-прекрасният миг в живота му.

Сега преминаваха през поредица от изключително реалистични местности, докато се спускаха по каменистия хълм — пусто призрачно езеро, лабиринт от тъмни и тесни алеи, изгнил дървен кей с призрачни кораби. Каретата подскочи веднъж, после втори път. Кори се хвана още по-здраво, защото беше чувал какво ги очаква в края на обиколката — вагонът щеше да се преобърне по склона и да пропадне надолу в пропастта.

— На предпазител 91 съм. Нищо му няма. Ей, Дейв, знаеш ли защо лекарят те кара да си обърнеш главата, когато ти преглежда оная работа?

— Не.

Пресли автоматично слушаше бърборенето на механика по радиостанцията, без да му обръща особено внимание. Огледа мониторите, после отново отмести поглед към „Георгики“. Беше завършил семестриално старогръцки, латински и литература в университета в Бъркли и все се канеше да се дипломира, но не можеше да събере достатъчно сили да напусне Утопия. Сигурно беше единственият човек в целия щат Невада, който говореше латински. Веднъж се беше опитал да го използва, за да свали една мадама. Не се получи.

— Не иска да го опръскаш със слюнка, когато се изкашляш.

— Сериозно, това ли било? А аз винаги съм мислел, че има някаква анатомична причина, защото… Господи, предпазител 94 е изгорял!

Пресли се изправи и се заслуша внимателно.

— Как така изгорял? Това да не е електрическа крушка?

— Сериозно ти говоря, пуши и вони ужасно. Сигурно се е претоварил. Не съм виждал подобно нещо даже в симулатора. Изглежда и 95 е в същото положение…

Пресли рязко скочи, столът му се завъртя и се понесе назад. Погледна към диаграмата на обиколката. Предпазители 94 и 95 контролираха финалното вертикално спускане след завой Омега.

Това не беше на добро. Разбира се, аварийните механизми щяха да спрат движението, но той никога досега не беше чувал предпазители да отказват, особено два поредни, и това никак не му хареса. Грабна радиостанцията и се свърза с оператора в кулата.

— Франк, спри обиколката. Веднага.

— Вече действам. О, боже, един вагон тъкмо минава оттам…

Тренираният поглед на Пресли се плъзна по мониторите. От това, което видя, кръвта във вените му се смръзна.

Един вагон поемаше последното отвесно спускане на Нотинг Хил. Но това не беше плавното контролирано движение, което беше наблюдавал безброй пъти. Вагонът се беше наклонил и шасито му се тресеше ужасяващо. Притиснати до предпазните прегради, пътниците се бяха вкопчили един в друг, бялото на очите им и розовото на езиците изглеждаха бледозелени на монитора. Нямаше звук, но Пресли виждаше, че крещят от ужас.

Когато набра скорост, вагонът се наклони още повече напред. Последва рязко друсване и един от пътниците увисна през стената. Малките му ръчички трескаво се опитваха да се вкопчат в нещо, но гравитацията беше твърде силна — плъзнаха се по предпазната преграда, по ръцете на възрастните, които отчаяно се опитваха да ги хванат. Докато посетителят се премяташе във въздуха надолу към камерата с убийствена скорост, Пресли едва успя да различи фланелката с Джак Изкормвача, преди видеовръзката да прекъсне от удара.