Утопияленд

Епилог

Жарка слънчева светлина се лееше върху стените на каньона, оцветявайки пясъчника в червено, жълто и охра. Уорн седеше сам на прозореца, наслаждавайки се на отразената светлина върху лицето си. Този път не беше забравил тъмните си очила. Лекото полюляване на стола беше успокояващо, почти познато, като ранен детски спомен за люлката. Мелодичният глас, който се носеше от високоговорителите, беше същият, единствената разлика беше обявата, че Космодрумът на Калисто е бил отворен с нови атракции само преди две седмици.

Някой говореше зад гърба му, той изплува от мъглата на спомените и се огледа. Беше мъж на около четиридесет с оредяваща коса и румено лице.

— Извинете? — каза Уорн.

— Питах дали идвате тук за пръв път?

Уорн поклати глава, припомняйки си последния път, когато беше видял тези червеникави стени от медицинския хеликоптер, който летеше към Вегас, когато ръцете му бяха поставени в лед, а един полицай му крещеше въпроси. За миг люлеенето на стола изгуби очарованието си.

— Аз идвам за пръв път. Още не мога да повярвам, че съм тук. — Думите на мъжа задъхано се лееха. — И всичко това заради статията, която написах.

Усещането премина и Уорн с усилие отблъсна спомените.

— Така ли?

— За тримесечното списание „Епикуреец“. За средновековната кухня. Аз съм историк на кулинарията.

— Историк на кулинарията!

Но мъжът нямаше нужда от поощрение.

— Да. И миналата седмица ми се обади Ли Дънуич, началникът на заведенията за хранене в Утопия — можете ли да повярвате, той се отказа от тризвезден парижки ресторант, за да дойде да работи в парка? Та както и да е, искаше да дойда и да оценя някои от менютата на Камелот. Нали знаете, ще отварят два нови ресторанта, а очевидно анкетите сочат, че посетителите не са доволни от някои блюда. Средновековната кухня е малко… Господи, ето го!

Въздушното влакче беше завило към каньона и отпред се издигаше внушителната медна фасада на Утопия, проблясваща на слънцето като огромен мираж. Потокът от думи рязко секна и мъжът впери поглед в живописната гледка пред себе си.

Уорн се усмихна въпреки желанието си.

— Приятно прекарване! — каза той.

В Нексус всички часовници показваха 00:50. Дългите отекващи коридори сякаш очакваха стаени внезапното нахлуване на посетителите. Уорн застана на спирката и се загледа в огромната конструкция от полиран метал и светло дърво, празните ресторанти и бутици, изящната синева на купола високо горе. Пое си бавно дъх, после още веднъж. Кулинарният историк — Уорн вече беше забравил името му — бързаше към редицата посрещачи в бели блейзъри, застанали като на военен парад. Редицата се разкъса, когато външните специалисти и важните гости приближиха и Уорн видя как една млада жена пристъпи към историка. Стори му се, че разпознава Аманда Фрийман, която беше посрещнала и него преди девет месеца.

А после, точно когато се канеше да продължи, за свое учудване видя, че Сара Боутрайт се приближава енергично към него.

Както обикновено, почувства смайване от силните черти на лицето й. Но когато тя наближи, забеляза и нещо друго. Леко отпуснатите ъгълчета на устата и едва забележимите тъмни кръгове под очите говореха за дълбока и несподелена мъка.

През седмиците след завръщането си в Питсбърг той беше говорил с безброй полицаи, представители на Комисията по алкохола, тютюна и взривните вещества, отговорници за връзките с обществеността на Утопия. След това беше провел десетки телефонни разговори с дизайнерите и системните техници на парка. Но за първи път щеше да говори със Сара, откакто я беше видял на пода на килията, прегърнала умиращия Фред Барксдейл.

Зачуди се дали да я прегърне, но реши да протегне ръка.

— Сара. Каква приятна изненада!

Тя разтърси ръката му кратко, но здраво.

— Видях името ти в списъка на специалистите, които пристигат днес, и реших да те посрещна лично.

— Не трябваше ли да си някъде по това време? — попита той. — На утринната среща, как я наричахте…

— Загрявката? Ще се справят и без мен.

Тръгнаха по рампата след колоната специалисти и техните придружители, които се разпръснаха из Нексус. Уорн зърна друг часовник. Беше 00:48.

— Всъщност е много приятно да се измъкнеш за малко — каза Сара. — Текат трескави приготовления за празненството по случай втората годишнина на парка. А има и толкова нови документи за попълване — от службите за безопасност на Невада, от еколозите, от организацията за индустриална хигиена. Понякога имам чувството, че се надпреварват за бюрократ на годината.

— Толкова ли е лошо?

— По-лошо. Но не се отразява зле на работата. През последното тримесечие посещаемостта е нараснала с 15 процента. Трети сме в страната.

В този разговор имаше нещо успокояващо, в приказките за числа и данни. Нещо у Сара се беше променило, нещо зад горчивата сладост на очите й, но той още не можеше да го определи.

Минаха покрай полукръг от фонтани, покрай входа за холограмните атракции и портала към Камелот. Служители и актьори кръжаха наоколо, излизаха от скритите врати или изчезваха през подвижни панели, съсредоточени върху последните минути от подготовката. По-нататък, близо до портала към Калисто, музикант в ярък гащеризон носеше нещо, което приличаше на футуристично чело.

— Ела — каза Сара, нарушавайки мълчанието, което заплашваше да стане неловко. — Искам да ти покажа нещо, което ще ти хареса.

Минаха покрай група казина и галерия „Въображение“, после Сара се запъти към отсрещната стена на Нексус и масивен шестоъгълен портал. Над него беше изписано Атлантида с букви, които сякаш прииждаха и се отдалечаваха като вода.

Когато се приближиха, група разпоредители се отдръпнаха встрани с усмивки и кимвания към Сара. Двамата минаха по широк коридор с нисък таван и излязоха на място, което заприлича на Уорн на тропически плаж. Очевидно тук се провеждаха огромни археологически разкопки; той с изненада се загледа в мрежите и бариерите, барометрите и компасите, грижливо обозначените почвени профили — всички белези за провеждане на професионални разкопки. В този ранен час мястото беше пусто.

— Какво е всичко това? — попита Уорн.

Сара го погледна с любопитство.

— Не видя ли идейните проекти?

— Само кратки описания. Бях зает с техническите характеристики.

— Това е копие на текущите разкопки в Акротирия. Истински археологически разкопки до последна подробност. Идеята е посетителите първо да минат през съвременните разкопки на Атлантида. Това е „декомпресията“. После порталът ще ги върне във времето, в златното време на града. Опитахме се да направим този преход възможно най-достоверен. Илюзията е пълна — отложихме отварянето с месец само за да направим няколко… усъвършенствания. — Тя го стрелна с поглед.

— Закъснението не беше по моя вина — отвърна Уорн.

— Не те обвинявам. Привършваме третата фаза от тестването и всички доклади са невероятно ентусиазирани. — Тя кимна. — А сега нека ти покажа самия свят. Ако още не си виждал цветните снимки, чака те приятна изненада.

В другия край на разкопките влязоха в един от няколкото големи цилиндрични вагона. Когато вратите се затвориха зад тях, за миг настъпи мрак. После страничните панели от двете страни на цилиндъра се разтвориха и той осъзна, че са заобиколени от вода. По пода и тавана танцуваха синьо-зелени отражения. Чу се бръмчене, после усетиха леко разтърсване и покрай стените на цилиндъра се събраха мехурчета, когато започнаха да се спускат надолу.

Уорн се обърна към Сара.

— В действителност не се движим, нали?

— Тихо. Разваляш илюзията.

Далеч долу върху това, което приличаше на дъно на океан, Уорн различи смътни форми, които постепенно приближаваха. Притисна лице до плексигласовия прозорец. Бяха кули и минарета на фантастичен град, чиито светлини примигваха като скъпоценни камъни, замъглени и обезформени от дълбоководните течения. Светлината отслабна и образът изчезна.

Цилиндърът леко се наклони и спря. Вратата в другия му край се отвори със свистене.

— Хайде — подкани го Сара с лека усмивка.

И Уорн пристъпи в рая.

Или поне така му се стори — ако някога се беше замислял как изглежда раят, щеше да си го представи точно така.

Стояха на просторен бисерносребрист кей. Пред краката им кротко се плискаше спокойно море и на Уорн му се прииска да натопи в ярката му синева четка и да рисува. Широки красиви алеи от същия материал се разпростираха в безброй посоки, извивайки се над водата към една или друга групи от сгради, кули и сребристи укрепления, които сякаш се простираха до безкрая. Екзотични палми и лехи с ярки цветя се виждаха между тях. Няколко дървени лодки се люлееха закотвени наблизо; носовете им бяха дълги и грациозни като лебедови шии. Тук-таме малки сребърни рибки подскачаха над водата и слънцето проблясваше върху люспите им. А над всичко се извисяваше куполът и ясното небе над него.

Сара безмълвно го поведе към близката мраморна пейка под клони на голяма палма.

Уорн седна, очарован от гледката, която ги заобикаляше. Духаше свеж ветрец, хладен и ободрителен, който сякаш носеше аромата на безкрайни обещания. Имаше чувството, че този вечен град е излязъл от вълните сякаш само заради него.

— Какво мислиш? — попита Сара.

Уорн поклати глава.

— Вълшебно е. Съвършено.

Сара се усмихна, очевидно доволна от комплимента.

— Това е хубаво, като се има предвид, че ще прекараш по-голямата част от седмицата тук. Не сме жалили средства. Някои от водните ефекти, които създадоха нашите инженери, са толкова невероятни, че трябва да ги видиш непременно. Едва от водните атракции, „Последните мигове на Помпей“, ще бъде съоръжена с портативните холографи, така че образът на Ерик Найтингейл ще пътува във всеки вагон и…

Внезапно във водата пред краката им нещо се размърда. Буря от мехурчета се издигна на повърхността, после се появи дълга тясна глава, по чиито люспести страни се стичаше пяна. Жълтите очи без клепачи се взираха нетрепващо в тях.

Уорн се усмихна.

— Ето те и теб — каза той.

Морското чудовище го погледна внимателно и започна да се издига още по-високо над водата като огромна лъскава змия. Люспите му блестяха с всички цветове на дъгата, отразявайки блестящата повърхност отдолу. Водни капки като скъпоценни камъни се сипеха от мрежата механични перки, които стърчаха по страните му. Още миг то остана неподвижно, задържайки се над пяната. После в миг се обърна, въртейки се и лудувайки във водата.

Уорн поклати глава. Беше успял да тества чудовището само в двойния олимпийски басейн в Карнеги-Мелън въпреки протестите на треньора по плуване. Да го види тук, сред необятната водна шир, беше истинско откровение. Създаването на воден робот, достатъчно впечатляващ за Атлантида — с интелигентност на делфин и гладък като змиорка — беше най-голямото предизвикателство досега. Поне можеше да разчита на помощта на един много способен колега. И все пак имаше много фалстартове и дълги нощни маратони на програмиране. Но крайният резултат — Лейди Макбет, както бяха нарекли прототипа — беше най-успешната демонстрация за самообучаващите се възможности на машините досега. И когато го видя в работната му среда, се убеди, че работата си е заслужавала.

Внезапно роботът спря да лудува и изчезна под повърхността. Известно време всичко беше тихо. После чудовището изскочи над водата с отворена уста, в която се виждаха редици бисерни зъби. С див рев то изпусна дълъг език от пурпурен пламък. След това отново се потопи във водата и подскочи още няколко пъти в слънчевата светлина, преди най-накрая да се върне към пейката им, балансирайки сред пяната и насочило поглед към тях, сякаш очакваше аплодисменти. Тънки струйки дим излизаха от ноздрите му.

— Какво би била Атлантида без морска змия? — прошепна Уорн. Обърна са към Сара. — Добре ли се държи?

— Правим й бета-тестове, откакто е тук. От това, което чувам, едночасовите представления са минали без грешка. Само дето има един лош навик.

— Лош навик ли? Какъв?

Сара кимна към змията.

— Продължавай да гледаш и скоро ще разбереш.

Уорн се намръщи.

— Хм. Както и да е, двата нови модела чакат на летището. Пристигнаха вчера с товарен самолет. Щом ги инсталираме, ще заведа Лейди Макбет в лабораторията и ще потърся следи за аномално поведение.

Той млъкна. Струваше му се невъзможно да е отново в Утопия, със Сара. По ирония на съдбата кръгът се беше затворил. Беше постигнал значителен напредък в работата си върху самообучаващите се машини. Теориите му, някога смятани за радикални, ставаха все по-популярни. А днес се връщаше, за да инсталира нови, по-добри и по-интелигентни роботи.

Той прочисти гърлото си и махна с ръка към блестящия град.

— Великолепно е. Трябва да се гордееш.

Сара кимна.

— Направихме невероятна циркулираща система, която пречиства и подава 800 000 литра вода в минута — от Венеция ни поискаха проекта. Когато отворим Атлантида след месец, всички други аквапаркове на света ще бъдат забравени.

Тя млъкна и се огледа; кестенявата й коса се развяваше на вятъра.

Уорн я погледна. Усмивката все още беше на лицето й, тъжните очи бяха ясни. В този миг разбра кое беше различното. От първия ден, когато се запозна с нея, Сара винаги беше излъчвала почти агресивна самоувереност. И сега я усещаше като горещ полъх от мангал, но смекчена, сякаш приглушена от някакво горчиво преживяване.

По пътя от Питсбърг се беше чудил какво ще й каже, когато настъпи този момент. Някак си тук, край величието на водната стихия, на устните му идваха само най-простичките думи.

— А ти как си, Сара? — попита той.

Тя продължи да се взира в сградите на Атлантида.

— Добре съм. Отначало не бях, но вече съм.

— Когато не ме потърси и не отговори на обажданията ми, се боях, че… — Той замълча за миг. — Боях се, че няма да ми простиш. Заради Барксдейл.

— Отначало не можех, Дрю, но вече мога.

Най-после тя се обърна и го погледна.

— Ти ми помогна да спася всичко това. Сега този парк е моят живот, трябва да бъда благодарна. Но е трудно, понякога е много трудно…

Тя отново се извърна. Уорн я погледа известно време, после отмести поглед към водата, подскоците и гмурканията на Лейди Макбет.

— Знаеш ли — каза той бавно, — в крайна сметка не аз спасих Утопия, а Уингнът. — Млъкна, припомняйки си финалната сцена в коридора на ниво В.

Сара го погледна въпросително.

— Пекъм не ви ли е разказал? Бяхме сложили експлозивите на гърба му, а ехолокатора прикрепихме за бронираната кола, за да отиде при него.

Сара кимна.

— Но ехолокаторът спря да предава и Уингнът застина, когато изгуби сигнала му. Целият план се проваляше. Тогава почти без да мисля, наредих на Уингнът да гони. И той направи точно това. Подгони бронираната кола и я спря.

Сара отново кимна.

— Но, Сара, Уингнът не знаеше командата „гони“. Точно обратното — бях го програмирал да изпълнява командата „не гони“. И все пак той успя да я разбере сам и да извърши съответното действие. Не можах да разбера защо. Дали заради тона ми? Или заради жеста ми? Или все пак съществуваше необичайната възможност да е притежавал тази способност и да му е липсвал само някакъв неизвестен катализатор? Бях любопитен. Когато разбрах, че Засечка няма да бъде активиран отново, помолих Тери да ми изпрати логическия му блок. Разбираш ли, мислех, че причината да стане агресивен се крие в подривната програма на Джон Доу, която съм активирал предварително. За щастие успях да го изключа, преди да нарани мен или някой друг. Или поне така ми се струваше.

— Продължавай — каза Сара.

— Когато прегледах вътрешните му записи, открих, че съм бил прав. Програмата наистина съществуваше и я бях активирал предварително. Но бях сгрешил за нещо друго. Сара, не съм го изключил аз. Не бях успял да натисна бутона. Стори ми се безсмислено. Засечка не би могъл сам да се изключи. Не беше способен на това.

— Но би могъл да претовари електронната си схема — отвърна Сара. — Да предизвика изключването си. Осъзнал е, че това, което прави, не е правилно, че противоречи на първоначалната му програма. И го е поправил. С други думи, научил се е.

Уорн я погледна смаян.

— Ти си знаела?

— Прочетох секретния доклад, който ни изпрати, и известната ти статия „Самообучението на машините в стресова ситуация“. — Тя кимна към Лейди Макбет. — Затова не бихме искали никой друг да я програмира.

— Така ли? А аз си мислех, че е заради статията за мен в „Журнал за роботика“.

Сара се усмихна.

Уорн протегна крака и бръкна в джобовете си. В прозрачната вода плуваше пасаж рибки. Лейди Макбет изпусна голям пламък и се спусна след тях, а те се разпиляха във всички посоки.

— Какво беше това? — изненадан попита Уорн. — Не е заложено в програмата й.

— Това е недостатъкът, за който докладваха техниците — отвърна Сара. — Лошият навик, за който ти казах. Обича да гони рибите.

Светлото хромирано пространство на входната сграда се изпълваше с гости, които се редяха нетърпеливо пред гишетата за билети и чакаха да настъпи вълшебният час девет. Уорн вървеше със Сара между тях и търсеше Джорджия. Внезапно я забеляза до една метална колона близо до изхода. Люлееше крак напред-назад и се поклащаше в недоловимия ритъм от слушалките си.

До нея стоеше Тери Бонифацио. На ярката слънчева светлина, която нахлуваше през стъклата на прозореца, гъстата й черна коса блестеше.

С ъгълчето на окото си Уорн видя, че Сара спира. И тя ги беше видяла.

С типичната си енергична походка Сара се отправи към Джорджия.

— Здравей! — каза тя и сложи ръка на рамото на момичето. — Как си?

— Не съм добре — дойде отговорът.

— И защо?

— Защото съм навън. Баща ми не ме пуска вътре.

Сара го погледна въпросително.

— Реших, че е добре първия ден да караме по-леко — обясни той. — Да видим как е, да стигнем само дотук. Явно не е имало от какво да се притеснявам. Затова утре ще дойдем и ще се позабавляваме както си му е редът.

Сара се обърна към Джорджия.

— Ако имаш свободно време, потърси ме. Стига да не съм на среща, ще ти покажа Атлантида.

Джорджия я погледна с интерес.

— Татко ми разказа за нея. Звучи гот.

Сара задържа ръката си върху рамото на Джорджия, когато се обърна към Тери.

— Радвам се да те видя — каза тя. — Харесва ли ти новата работа?

— В Карнеги-Мелън ме товарят повече, отколкото мога да поема — отвърна Тери с усмивка, от която цялото й лице засия. — Харесва ми. Андрю ме е затрупал с проучвания. — Уорн почувства как тя тайно стисна ръката му. — Ако наблизо имаше казина и търговска улица, щях да се чувствам на седмото небе.

— Е, не можеш да имаш всичко.

— Знам. Затова ще се задоволя с три пропуска за парка утре.

— Имаш ги.

Уорн внимателно наблюдаваше разговора, но между двете жени не се усещаше неловкост.

Сега Сара с усмивка се обърна към него.

— Трябваше да те наругая, задето помогна на Карнеги-Мелън да ни откраднат Тери.

— Винаги можеш да си я вземеш обратно.

— Ще го запомня — каза тя и ги изгледа внимателно. — Дайте ни време.

На асфалта пред входната сграда разпоредителите от паркинга вече действаха, насочвайки стотици коли в минута. Армади жълти трамваи се виеха между редиците и се връщаха пълни с усмихнати лица с тъмни очила. Сара ги изпрати до наетата кола, бъбрейки с Джорджия. Беше един от редките дни в Невада, когато времето е топло, но не горещо.

Докато вървяха, Уорн притегли Тери към себе си.

— Ти си програмирала Лейди Макбет да гони рибата, без да разбера, нали? Непослушно момиче. Щом се върнем в мотела, ще те напляскам.

— Само обещания. Пък и Уингнът би искал да е така.

Уорн се обърна към Сара.

— Слушай — каза той по-силно, — не разбрах какво стана с Пул.

— Преди няколко месеца получих картичка. Без име и обратен адрес, но с марка от Хуарес. Искаше да знае дали доживотният му пропуск е още в сила.

Уорн се засмя и поклати глава.

— По-добре седни отзад — каза Джорджия на Тери, когато наближиха колата. — Още не съм свършила.

— Какво? — попита Уорн.

— Убеждавам я утре да се качи с нас на „Машината за писъци“.

— В никакъв случай — веднага отвърна Тери.

— Трябва да дойдеш. Иначе няма да е забавно.

— Казах ти, не понасям увеселителни влакчета.

— Хайде!

Тери се поколеба и я стрелна с поглед.

— А ще ми върнеш ли онзи диск на Брубек, който ти дадох преди три месеца?

— Добре.

— И онзи на Арт Тейтъм.

Джорджия направи гримаса.

— Добре.

— Ще си помисля.

Сара се разсмя и отвори вратата на Джорджия. Изчака я да влезе, после се наведе и силно я прегърна.

— Довиждане, Джорджия.

— Сериозно ли говореше? — попита момичето. — За Атлантида?

— Разбира се. Отбий се в Обслужване. Баща ти ми знае вътрешния.

Сара заобиколи колата и се наведе към отворения прозорец на Уорн. Не беше гримирана и в ярката слънчева светлина очите й имаха цвят на нефрит.

— Успех с инсталацията — каза тя.

Той се протегна и я целуна по бузата.

— Ще се видим в парка.

Тя се усмихна, изправи се и кимна.

Докато излизаше от паркинга към шосето за Лас Вегас, Уорн я виждаше в огледалото, неподвижна като позлатена статуя пред фасадата в стил арт деко, вдигнала ръка за сбогом.