Утринта на просветлението

ГЛАВА VІ

Препускаха, яхнали конете си. Изведнъж Иолдинан спря и се огледа. Обграждаха ги двете фосфоресциращи линии, които сияеха все така недоловимо и призрачно. Герионик и Булниена също обърнаха конете и погледнаха наоколо от безопасна височина.

— Все пак, не си спомням да съм се качвала на коня — додаде след малко тя.

— Странни неща стават тук. А освен това подозирам, че Тукадур не би ни оставил да пътуваме през Пътищата просто така. Бас държа, че има заложени капани, за да не скучаем.

Спътниците му реагираха спонтанно — Булниена изказа „поздравленията си“, а Визуализаторът предпочете да облече в думи цветистата войнишка ругатня, която му дойде на ума. Последното бе предпочетено и от младия принц.

Продължиха, губейки представа за времето, спирайки за да хапнат или да запалят поредната факла. Не си починаха нито за миг. Почти не говореха. Иолдинан бе нащрек и внимателно опипваше пътя напред с опитното око на патил военен предводител. Повечето от магическите бойни капани му бяха известни, но Тукадур имаше невероятната дарба да изобретява невероятни клопки, които се изпробваха на място, в битката. Сгоден случай.

— Хей, Иолдинан, погледни това! — Герионик сочеше някаква светла точка в далечината.

Препуснаха натам. Течението разхвърли червени искри от факлите им. Приближавайки видяха голяма арка, която бе досущ като входа, през който дойдоха — две прави триъгълни колони, а отгоре напречно имаше трета. Нито помен от изтрити или захабени символи; сякаш току-що бяха изсечени — нежни, извиващи се в спирала, гладки. Между колоните се ветрееше същата завеса от полупрозрачен етер, а отзад прозираха вълнообразните перила на пътя им. Булниена слезе от кобилата си. Беше се загърнала с наметалото си. Протегна ръка към Иолдинан и той я пое. Да, и тя го знаеше. Някога бе богиня…

Тримата прекрачиха прага от топла, виеща се мъгла.

Завихряне към първата константа на Световете…

Падна от високо и се удари в пода. Докато съзнанието му се проясняваше, осъзна, че нещо се е променило. Над главата му се носеха птичи крясъци, миризмата определено беше… солена…

Герионик скочи на крака и пренебрегна замайването си и залитането след това. Хвана се за перилото и едва тогава се опита да разгадае картината, разкрила се пред очите му.

Докъдето поглед стигаше, пред смаяния му взор се простираше безкрайна водна шир. Кротка, леко вълнуваща се вода, обагрена в меките сияния на отразените облаци. Бяха мрачно — дъждовни, през тях прозираше помътнялото слънце, което бе придобило оранжевовиолетова окраска. Вихрещите се облаци сменяха цвят след цвят, а водата бе сияйна като дълбокоезерна перлена раковина, и се плискаше в нозете му, оживяла и танцуваща в диплите на настъпващия залез… Какво езеро можеше да побере толкова вода? Над него кръжаха бели птици, чийто грак бе чул. Внезапно се обърна назад.

Брегът бе ясно отчетлив, въпреки далечното разстояние. Дълга верига от високи и ниски хълмове, зелени, нашарени от отблясъците на пълзящите облаци и обвити в пъстра, капковидна мъгла. По извивките и склоновете на възвишенията се виждаше градът, блестящ със своите бели постройки, а най-високо, на върха бе дворецът на владетеля. На изток се ширеше голямото пристанище, приютило величествени тримачтови галери, катамарани, яхти, баржи, и разбира се малки рибарски лодки и риболовни корабчета. Над някои от плавателните съдове се вееха чуждоземни флагове и знатни гербове.

Едва сега разбра, че се намира на малка галера с по три двойки гребци. Огледа палубата и подушвайки мрежите с прясно уловена риба в трюма окончателно се убеди, че е попаднал на риболовен съд в океана. Океанът! Наистина, тази безкрайна водна шир, птиците и многобройните кораби, акустирали на пристанището в отсрещния град бяха като сън за него, защото той никога в живота си не бе виждал океана. Разбира се, имаше един стар атлас, донесен от баща му преди толкова години, но ако значителната част от листа, оцветена в синьо му се бе струвала разточителна и невъзможно голяма, то действителността бе просто смайваща. И как, в името на Тринадесетте светлика, се бе озовал точно тук!? Между другото на последното не беше трудно да се отговори и той просто каза:

— Какво правя тук?

— Ами че, риба ловим, капитане, от четири дни тъкмо. — Герионик се извърна към едрия мъжага, влачещ сгънатата мрежа по хлъзгавите дъски. — Едва сега потръгна, сирените да ме вземат дано! Ама и вие, я по добре събуйте тия неща, че преди малко яко се цапнахте по главата. — Младежът сведе поглед към меките си ботуши. Бяха мокри. За това пък другият беше бос, обут в груби гащи с широки цепки, дълги до прасците, които се разширяваха от кръста надолу, стесняваха се на коленете и пак се уширяваха. Голите му гърди бяха загорели от слънцето. — Добре че се скри за малко, проклетията му! Живи ще изгорим, че и улова ще замине! — Последвалата ругатня напълно съответстваше на настроението на моряка. Той продължи към долната палуба и се скри. Трима юнги го поздравиха, докато притичваха край него с кошове пълни с морски улов.

„Капитан на кораб, на галера! Аз, който никога не съм виждал нещо по-голямо от реката край село!“ Явно бе, че хората го виждаха като познат, но как тогава можеше да се обясни падането му от нищото право на кораба? „Добре е пак, че не беше във водата!“ Не беше сигурен, че щеше да изплува. Отдавна, от дете не беше плувал, и то в плитката Силкен, която приличаше по-скоро на дъждовна вада. На тази дълбочина просто нямаше шанс. Е, може би около пет — шест стъпки…

— Четиристотин и деведесет стъпки! Излизаме от крайбрежната плитчина! Пускай котвата! — Герионик се наведе шокиран над тъмната вода, която миеше хлъзгавите водорасли по корпуса.

Внезапно го обзе мрачно и тежко предчувствие. Погледна небето, което изглеждаше неестествено притъмняло. Простена, когато я видя. Мутинси бавно, но сигурно пълзеше към слабото слънце, което бе придобило матов, оранжев тон. Разпозна луната по сърповидните неравности на повърхността й, които винаги й придаваха „весело“ изражение. Те, заедно с леко червеникавия й цвят, я правеха една от най-красивите гледки на небосклона, наравно със скалните мостове в небето, Болдонох и Халомей.

„Затъмнение! Форвила да ми е на помощ, Мутинси закрива слънцето!“

Мъжете се стичаха на мостика и ужасено се взираха към страховитата гледка. „Аскон — е — Скетал“ и „Белден — е — Стрехекен“ се заразнася от уста на уста като проклятие. Беше проклятие, но не можеше да е вярно! Не сега!

Той се извърна и сграбчи най-близкия мъж за яката на протритата му риза.

— Къде сме?! Триомените да те вземат дано, говори, човече!

Младежът го изгледа странно. Свърши се с капитанската му кариера. Шепот за неизменно приближаващата лудост на боговете го обгърна и донесе ропотът на обкръжаващите го моряци.

— Ами че в Еагадона, къде другаде? — Гледаше го с израз на съмнение, с омраза. С жестокост.

— Еагадона! Глупако, не се шегувай с това! — Беше вярно. Уплашени и яростни лица. — Не може да бъде, това просто не би трябвало да се случва! Не би трябвало да има затъмнение от Мутинси.

— А ти от къде знаеш? Да не си Визуализатор я? — Герионик прехапа език. Притъмняваше с всяка изминала минута. На Лирика слънчевите затъмнения не бяха чак толкова редки при наличието на тринадесет луни. Но положението на Мутинси бе такова, че тя почти не се засичаше с дневното светило. „Булото на Деветата“ беше свързано с много суеверни вярвания поради странните събития, които го съпътстваха. Земетръси, порои, приливи, които потапяха градове с огромни водни маси.

— Глупости! Той е дух от Аскон — e — Скетал. Не забелязахте ли как бързо се вмириса вчерашната риба…?! — Трус. Ласкав и пронизващ.

Герионик се извърна от спътниците си и впери поглед в притихналата шир. Светът замря в очакване.

— Не може да бъде! Мутинси не е в положение за затъмнение и няма да бъде за хиляда педесет и четири години напред! Това е невъзможно! — Млъкна. Разбра. Що за глупава шега? — О, Рил Въздигателю, как можа…

Хоризонтът се раздвижи. Заостри се. Пръстенът около луната искреше и подхранваше морето да възправи най-величествения си дар.

Еагадона. Град, прокълнат заради появата на легендарната морска крепост Белден — е — Стрехекен непосредствено на бреговете му. Тази крепост изплуваше, когато пътищата на слънцето и Мутинси съвпаднеха. Обиталище на митичните полу-жени, полу-риби, сирените. Те плуваха, пееха и приласкаваха мъжките души във вечна прегръдка. "Техният град не прилича на нито един друг град на повърхността. Той не е построен от човек и никога не е виждан от човек. Формите му са нетрайни и подвижни като материята. Нестроените от хора кули се извисяват нагоре към слънцето и поглъщат бледата му, помътнена светлина, като я усилват многократно, за да я отнесат към дълбините до следващите хилядини… ", бе писано в „Легендохранителницата…“ и забравяно до идната, неминуема гибел.

Крепостта растеше. Зелена, прозрачна, матова, вълниста, мъглива, сияйна, синя, седефена, сребърна, плавна, нагъната, островърха, заоблена… Нищо не бе достатъчно.

Песни… мелодии. Те се появиха. Сирените. Плуваха, смееха се. Викат го, неговите лунни богини! О, Мутинси! Та те бяха свръхбожествени! Наобиколиха кораба. Затанцуваха. Извиваха се грациозно, а сребристозелените им, люспести и пищни тела просто се преливаха от едно движение в друго. Очите, дълбините… Смътно чу как мъжете до него се хвърлят във водата, в обятията на съществата. А тези песни… почувства как душата му се изтръгваше, вече не бе негова, а нейна. Тя му шепнеше в лирика, а после римата вече не значеше нищо… Качи се на перилото, а тя протегна ръце… Можеше да плува!

Очакването свърши.

Завихряне към първата константа на Вековете…

Качваше се към Храма на Върха. Хем беше Ескода Рила, столицата на Лирика, хем не. Стори й се, че го мярна. Той крачеше към Светилището, а тя го последва. Беше намислил нещо. Но тя го сънува, тоест… Беше го сънувала. Не тук. Преди да тръгнат към Съкровените пътища. Беше по-различен. Може би оттам идваше чувството, че го познава отдавна. Глупаво, но въпреки това го следваше от няколко часа. Смрачаваше се и скоро тринадесетте луни щяха да изгреят. Виждаше кулоподобните зикурати подредени като слънчев часовник около най-високата точка на хълма, където се издигаше Светилището.

Стори й се далече, но след поредния завой изкачи възвишението и стъпи на скритата пътечка, която водеше към мястото. Тук беше по-високо и й даде възможност да огледа в ниското. Ширналата се висина сякаш не бе докосвана от човек. Храмът бе невероятен по структура и съчетание на формите. Ъгловати форми, заедно със заоблени и олекотени структури. Около кулите се виеха стълби, невидими или изящно резбовани от минерали, кварц или сребро. Стълби имаше навсякъде. Както и тераси и аркади. Булниена определено не знаеше за съществуването на подобни храмове, не и около Ескода Рила.

Докато пристъпваше безшумно по пътя се замисли за това, което можеше да открие там. Нещо свързано с Иолдинан. Откакто влязоха през Порталите и двамата с Герионик бяха изчезнали. Тя вече бе минала през първия вход и сега се бе озовала тук. Пак сама. Но от първото й преминаване не бе останал никакъв спомен. Единствено знанието, че е била в Бъдещето. „По-добре. Не ща да знам кога ще умра. Или пък дали той…“Объркването й спрямо младия Бедволен бе нарастнало още докато пътуваха към Арката на Съкровените пътища. Нещо се бе пробудило и Бъдещето го бе потвърдило по своя си объркващ начин.

Мръкна се. Внезапно се оказа лице в лице с постройката сякаш тъмнината бе скъсила разстоянието като с магическа пръчка.

Не се виждаше оживление или пък някакво по-интензивно движение. Тя бързо притича, за да не я изненадат. Не й се искаше да я хванат да шпионира. Не че го правеше. Тя просто следваше него.

Минавайки край западната част на Храма, Булниена огледа вътрешността му през виещите се решетки от розовеещ кристал, които сякаш бяха изковани, а не изваяни. Струваше й се, че всеки момент ще оживеят, така деликатни бяха животните претворени върху чупливия материал. Ритуалната зала бе покрита с плочки, изрисувани с Тринадесетте руни на селените. Двукрилният прозорец, висящ във въздуха, представляваше Олтара. Предполагаше, че е това, защото бележеше средата на основния кръг от символи. Прозорецът беше особен. Вълнообразен от едната страна, назъбен от другата. Беше полиран до блясък, но в рамката се виждаха прозрачни „колчета“, които я пресичаха отпред и отзад. Стъклата бяха на мехурчета, едното бледосиньо, а другото светлозелено на цвят. По стените бяха изписани думи на странен символичен диалект, явно специално видоизменен за ритуални цели. Само дето тя никога не беше чувала за такъв. Триомените произнасяха точно определени словосъчетания, които нямаха собствена писменост. Заклинания, останали от Древността. Тя се намръщи. Можа да различи и някои от основните Уравнения на Криейтора изрисувани по стените. Много необичайно наистина.

Чу гласове откъм задната страна. Побърза да се прилепи към стената. След това вдигна глава към небето и едва не изписка. Имаше пълно многолуние. Трябваше да извърши малкия пречистващ ритуал на жриците Триомен. Беше задължителен при всяко многолуние след издигането й над Учаща. След това друга тревога я прониза. Ако и в действителността вече бе дошло пълното…

Гласовете се усилиха. От сенките изникна група мъже. Подредиха се пред малкия триъгълен плочен олтар в средата на часовника от зикурати. Това всъщност бе лунен часовник, както едва сега осъзна Булниена. Какво правеха?

Наредиха се около олтара и произнесоха клетвата на Жреците. Защо? Тя ги преброи. Тринадесет. Светлината още бе слаба, но с всеки изминал миг луните блесваха все по-ярко. Мъжете носеха дълги бели плащове и камизоли над ризниците. На кръста на всеки от тях висеше меч.

Светлината дойде като струя, плисната от пукната делва. Стана светло като ден. Сега лицата им бяха съвсем отчетливи. Тя ахна. Косите на мъжете бяха къси, прошарени от черни и бели ивици. Как?! Та те бяха… мъже! Само жените имаха чернобели коси. Бяха високи, снажни, не само мечовете, но и самата им стойка подсказваше, че са воини. Но какво правеха тук с ритуални одежди на жреци? Къде, в името на Жреческата клетва, бе попаднала?

Те се завъртяха в кръг. Започнаха да свалят връхните си дрехи. Плащовете оставиха сгънати в краката си. Голите, мускулести тела изглеждаха като поръсени със сребро. Булниена ги огледа с възхита. Прекрасна гледка. Отново се раздвижиха. Единият започна да напява химн (а може би жертвено песнопение) на непознатия диалект, вторият го последва, а после другия, докато не запяха в общ ритъм. Беше странно. След малко тя долови имената на луните — всеки от мъжете споменаваше по едно.

Изведнъж сред лицата Булниена видя неговото. Иолдинан. Отвори уста да го повика, пристъпи напред към кръга. Но спря. Какво правеше той? Дали щеше да я познае?

На плочата пред тях се появи кинжал. Луните продължаваха да светят все така, въпреки издигането. Мъжете отново подигнаха гласове. Спряха. След това всеки посегна към кинжала и го прокара през китката си. Кръв покапа от раните. Ръцете им се окървавиха.

Тя беше престанала да диша. Със собствената си кръв те зачертаха йероглифите на лунните богини по гърдите си. Точно над сърцето.

Булниена разбра. Луните, косите, непознатия храм, ритуала.

Оставаше да нанесат последната линия, която се наричаше „контакт“ при символите — специфичен щрих, който довършваше целоста на изрисуваното и правеше възможно неговото действие, самостоятелно или в резонанс с другите.

Воините извисиха молитвите си, всеки към своята Покровителка. Молба да приемат душите им. Тя изпищя и скочи. Не искаше да го губи, макар да знаеше, че ще го срещне пак, и пак, и пак до края на времето. За да го загуби пак и да започне отново да го търси из световете.

Той щеше да загине в Утринта на Просветлението. Бе утрин, защото луните блестяха като слънце. Просветление бе за Тринадесетте воини на Светлината, които първи щяха да отдадат душите си на повелителките на Нощта, за да останат в плен на косите им во веки.

— Не! Не отново! Спри, Милоин! — Името нямаше значение.

Той се обърна да я погледне и въпреки сълзите, блеснали в очите му постави „контакта“. Яркият блясък ослепи всичко. После бе заменен от непрогледен мрак. За миг.

Мъртвото му тяло падна в ръцете й.

… Тя щеше да бъде принцеса, той цар; тя бе магьосница, той — нейн чирак; тя беше сирена, той — заблуден моряк; тя — ездач на Пегас, той — Писател на времето…

Завихряне към третата константа на измеренията…

Описанията му бяха дали резултат, но не беше сигурен какво да мисли. Няколкото които бе попитал за нея, се бяха изсмяли и го изпращаха с поздравления до Патриархесата на Ездачите. Това не му говореше нищо, но той я описваше с Триоменските й одежди и чернобялата коса, като се надяваше да са я виждали, понеже беше най-младата и могъща жрица в Ескода Рила.

— Абе момче, ти Старовековен език ли говориш? Ескода Рила беше име, използвано преди повече от хиляда години. Сега мегалополисът се нарича Есарелон Геден — му бе казал един старец, който яздеше странен кон, чието тяло бе покрито с блестящи плочки. През очите му минаваше непрозрачен шлем, а отстрани на седлото бяха окачени две продълговати кутии. Мъжът замърмори учудено, отчасти озадачен заради дрехите му, отчасти заради неадекватното му държание. Пришпори животното напред и преди Иолдинан да го попита как вижда коня през тази преграда, двете кутии се разтвориха. От тях се подадоха крилоподобни плоскости от червен метал и коня се вдигна във въздуха като продължаваше да препуска, сякаш под него имаше невидим път.

Иолдинан дълго зяпа подире му. Що за магия бе това? Да кара животните да хвърчат из въздуха? Продължавайки по големия път, постлан с абсолютно изгладени камъни, той вървеше към този Есарелон Геден, каквото и да означаваше.

Както по-късно стана ясно, така наречените „жрици от ордена на Триомен“ бяха напълно непознати на хората. Никой не си спомняше дори да е чувал за тях. Но всяко запитване за жената с коса на черни и бели кичури го отвеждаше неминуемо до Патриархесата. Възможно ли е да е тя? Но тогава къде бяха другите лунни хвалителки и защо всички я наричаха така? Защо беше единствената?

Следваше стрелките край пътя. Нищо не разбираше от указанията, изписани на лакираната сребърна повърхност. Той все още не можеше да разбере как успяваше да говори с хората и да ги разбира, щом надписите му бяха непонятни. Доколкото можеше да прецени, езикът си беше същия.

Но виж, за другото не беше сигурен. Конете, дето се носеха по въздуха бяха обичайна гледка и младежът скоро престана дори да ги поглежда, макар любопитството да го изгаряше отвътре. Оживлението по пътя нарастна значително и скоро той видя други движещи се неща — особени по форма съдове, които не можеше да сравни с нищо познато и които се плъзгаха на около две педи от повърхността. Стояха си просто така. Но това, което го изуми бе липсата на коне, които да теглят. Имаше само една дълга тръба, а от ния излизаше син огън, който не гореше и беше студен. Повече от смущаващо, но на никого не му правеше впечатление, особено на тия, които слизаха от прозрачния му търбух. Издаваха особен звук, подобен на свистене на вятър в клонесто сухо дърво.

Многолюдието шареше по пътя край малките, спретнати пазари за всевъзможни стоки. Явно градът бе близо, въпреки че нямаше и помен от величествени и извисени постройки наоколо.

Вгледа се с интерес в тълпата. Хората се смееха, деца плачеха и тичаха, мъже и жени се разхождаха по импровизираните дюкянчета. Дрехите им не бяха чак толкова различни от неговите. Може би по-опростени, отколкото ежедневните му одежди и не така пищно разточителни. Единствената украса по плащовете на мъжете бе светлеещия герб, вероятно на рода, към който принадлежаха. Почти всички носеха черни ботуши, прилепнали по краката бричове и разнообразни на цвят ризи и камизоли. Някои от ризите имаха изящни бродерии от опростени декоративни шевици, но повечето бяха ушити от трицветни ивици, с яки по врата или без. Мъжете също така носеха и бижута — тънки сребърни гривни около главата и нежно синджирче от спираловидно оплетени нишки. Пръстени те нямаха, за разлика от жените, но дланите им бяха покрити с ръкавица без пръсти.

Косите на младите дами бяха чисто черни на цвят, дълги до кръста и подрязани на зиг-заг. Облеклото бе женствено и фино, за да подчертава специфичната и неповторима грациозност на притежателката си. Роклите бяха дълги, но имаха цепка до над коляното. Жените, а камо ли девойките, не носеха чизми! Бяха обути в пантофи, които бяха повдигнати отзад с някаква тънка платформа и придаваха на походката царственост. Роклите бяха от плътна материя, често се срещаха сини, зелени, матови и бледи разцветки, но над някои от тях жените носеха по още една, значително по тънка, от прозрачен плат. Ръкавите бяха и дълги, и къси до лакътя, но се разширяваха от рамото. По ръба на подгъва, а и около деколтето имаше също бродерии — някои от сини триъгълничета групирани в ивици, цветя и фигурки, други — по-изпипани, вълнисти ушити с червен конец. Връхната дреха представляваше меко наметало, дълго до кръста, с голяма яка и с катарама, вместо с връзки. Бижутата се отличаваха с по-голяма детайлност и нежност — обеци, свързани една с друга чрез плетена верижка, минаваща под брадичката; колие от захванати едно за друго пръстенчета и гривна, увита около ръката и рамото като змия.

Забеляза, че мъжете носеха мечове, а също и някакво устройство, което можеше да се обхване с ръка и се издължаваше в предната си част. То висеше на коланите на някои от тях.

Почти не го поглеждаха, докато вървеше сред множеството. Наоколо бе много поддържано и красиво. Дърветата бяха доста стари, ако се съдеше по големината и височината им. Бяха обагрени във всевъзможните нюанси на зеленото; листата и клоните не се повтаряха нито по форма, нито по цвят едно с друго. Срещаха се растения с тъмночервени листа и фосфоресциращи плодове, а някой от дървесата се кичеха с корона от шарени пеперуди, докато менящата цвета си кора ставаше виолетова като току-що цъфнала поляна с любовничета.

Това беше невероятно! Как бе възможна такава промяна в околността на Ескода Рила, както и да се наричаше сега? Къде бяха храмовете? А притокът на магията бе все така мощен, както го усещаше при предните си пътувания. Това бе третото му преминаване през Арката и предишните два пъти беше сам и търсеше нея. Надяваше се другите да са добре, макар да не помнеше дали се бяха срещали из измеренията, което бе по-малко вероятно. Всъщност не помнеше нищо от прежните си преживявания. В момента се чудеше в коя константа беше, но подозренията му щяха да се потвърдят, когато стигнеше до Есарелон Геден.

Със следващата крачка стъпи върху позлатен равен път, залят със стъкло. Или нещо подобно. А втората го изведе от приказния парк на растенията и го отведе в началото на мегалополисът Есарелон Геден.

Докъдето можеше да достигне несъвършеното човешко зрение, в краката му се простираше невъобразимо красива, пищна и сложна плетеница от дворци, кули и мостове от блестяща и прозрачна плътност, която позволяваше да се оформят безбройните нива и стълби на града. Хората по улиците, всяка от които застлана със същата комбинация от злато и стъкло, бяха хиляди. Приличаха на обитателите на огромен мравуняк, който никога не спира да почине. Луните (тринадесет на брой) бяха увиснали над сияйните върхове като венец над царска корона, сбрал цялата свежест на радостното приветствие в богатите си цветове. Те тъкмо да изгряваха иззад хълмовете и се канеха да завземат нощния небосвод с познатото величие на яркостта си.

Над главата на Иолдинан се разнесе познатото свистене и той учудено погледна нагоре. Подобни летящи карети се щураха по небето, все така осланяйки се на невидимите сили, които, според Иолдинан, не бяха източник на магия.

Оттук можа да различи владенията на Патриархесата на Ездачите. Бяха отделени чрез вълнообразна крепостна стена на най-високия хълм на града. Най-високата му част завършваше с издут купол, обграден с колони, розови като фасадата, които бяха толкова дълги, че ако застанеше под тях, нямаше да види края им.

Спусна се по улицата и закрачи сред шумния народ. Тук стилът на обличане бе доста по-разнообразен, хората — също. Имаше и още странни предмети, като онези шлифовани зеленожълти кристални топки, придържани от пръстен от оранжев метал. Те също висяха без опора над главите на разхождащите се.

Не спираше. Бързаше. Незнайно как бе започнал да я усеща, сякаш го теглеше към себе си. Колкото по-близо до двореца беше, толкова по-горящо бе чувството на нужда. Може би щеше да я намери там, след толкова дълго търсене…

Изправи се пред портите. Палатът пореше облаците с остри кули, храмове и аркади, които обрамчваха двора. И той, както всички останали сгради, не беше зидан от камъни, а по-скоро бе излян от розовия минерал.

— Какво търсиш тук? — запита го стражът пред кованите порти, през които можеше да се види естетичната вътрешна украса на малкия мост и градината отвъд. Иолдинан обичаше това. Мъжът бе облечен в чисто бяла бойна униформа, поръбена с червен ширит. На колана му висеше онова странно нещо, което той попипваше от време на време. Не беше много любезен.

— Искам да вида Патриархесата.

На стражът последното доста му хареса. След като спря да се смее, отново го изгледа.

— Кой си ти, че ще искаш такова нещо …страннико?

— Аз съм писател на Времето. — Ама че глупост! Откъде му хрумна?

Събеседникът му се вкамени. Втренчи се в него невярващо и по лицето му премина сянка на паника. Помръдна притеснено и сякаш всеки момент щеше да падне на колене.

— Аами… последвайте ме, моля. — Обърна се и побърза да отвори портата. Вдигна ръка към камъка, поставен вместо резе и крилото се открехна. Само.

Влязоха вътре и преминаха по крехкия мост, който сякаш всеки миг щеше да рухне под тежестта им. Изпъстрен със статуи в непознат стил, а също и с каменна резба, мостът и арките в градината, през която минаха, свидетелстваха за разцвет във всичко от света, който му беше познат.

Озоваха се в задна част на поляна, отвъд която бе само волното зелено поле. Къде беше градът?

И тогава я видя. Яздеше Пегас. Животното бе по-бяло от най-чистия сняг, а крилете му бяха дълги и покрити с меки пера, по-крехки от криле на пеперуда. Досега не беше виждал Пегас, а и явно никой в столицата не притежаваше такова приказно животно.

Косата на Булниена бе все така дълга и прошарена със свещените ивици. Тя видя, че се приближаваха и слезе от коня, който сви криле като птица и я загледа с огромните си очи. Младата владетелка притича към тях. Спря на крачка от него и зяпна. Беше шокирана.

— Аз съм! — бе единственото, което можа да каже Иолдинан. Толкова дълго бе чакал…

— Ти…! — Гласът й бе дрезгав, но не от вълнение или радост. В очите й проблясна омраза. — Кой си ти? Как смееш…? — Последното го изкрещя.

— Той каза, че е Писател на Времето, Ваше Благородие — прошепна стражът, онемял от страх. Едва се чу какво каза.

— Разбира се, че така ще каже! Как смеете! Той е мъртъв! Умря в ръцете ми, проклети да сте! Да не мислите, че този път всичко ще е толкова просто? Само ще приемете образа му? — На лицето й трепна жестока усмивка. — Този път битката ще се води до край! — Посегна към колана си.

— Булниена… какво правиш?

Болката го прониза, но погледът му попи блясъка на очите й докато падаше. Изкрещя името й за последно. Чу риданието й. Беше обезумяло.

Щеше да започне отначало.