Утринта на просветлението

ГЛАВА VІІ

Отвори очи и примигна, когато я видя навдвесена над него. Не искаше да си спомня болката. Тя се усмихваше и плачеше едновременно.

— Разбрах твърде късно — хълцаше тя и милваше косите му. — Прости ми!

Иолдинан дълго я гледа. Бе толкова щастлив, че я вижда. Наоколо бе сумрачно. От време на време се чуваше припукването на факла. Под гърба си чувстваше нещо твърдо. Явно не беше мъртъв, както си помисли в първия момент, когато тя нанесе удара. Не чувстваше и болка, и въздъхна от облекчение.

— Няма нищо. Не знам какво се е случило, но тук всичко така се е променило, че не знаех дори дали ще те намеря. Разбрах, че ти си тази, която наричат Патриархесата на Ездачите и също така открих, че яздиш Пегас.

Тя изтри сълзите си и се втренчи в него.

— Иолдинан, върнахме се. Излязохме от третата Арка и се озовахме в една от залите в Сотерискоза. — В знак на потвърждение над главата му се надвеси и Герионик.

Той се надигна с мъка и се опита да надникне отвъд оскъдния кръг светлина, който им осигуряваше факлата в ръката на Визуализатора. Лежеше точно в основата на Арката на пътищата, заобиколена от кръга с познатите тринадесет руни. Обърна се към двамата. Младежът уморено приседна до Булниена и определено изглеждаше така, сякаш е срещнал наяве най-страшните си кошмари. Беше превързан тук-таме, по лицето си имаше драскотини, а от дрехите му бяха останали някакви жалки дрипели.

Булниена на свой ред бе не по-малко съсипана, но сякаш не толкова от умора, колкото от преживяното. Сякаш бе участвала в битки, защото роклята й бе обагрена с кръв, макар да не беше ранена. Тя го гледаше все така настойчиво.

— Какво е това за Патриархесата и Пегасите? Нима помниш нещо?

Принцът се подпря на излъсканата плоча, върху която почиваше старинната реликва.

— Помня само последното си преминаване, но не и предишните две. В третото прехвърляне се озовах в бъдещето. Имаше странни летящи неща, Ескода Рила се казваше Есарелон Геден, а ти беше воин, който яздеше Пегас и предвождаше непобедима войска. Наричаха те Патриархесата на Ездачите. Аз дойдох при теб след толкова дълго търсене, а ти… ме прониза с кама.

Двамата с Герионик ахнаха едновремено. Пръстите й инстиктивно се вкопчиха в роклята.

— Писателят на Времето… — Тя погали плата с особен жест. — Това е твоята кръв. Загубих те и преди. Не помня кога, но ти беше един от Просветлените. — Сега бе негов ред да прехапе устни. — Самоуби се в Утринта на Просветленито. Падна в ръцете ми.

— Помня, че ти стоеше до мен — намеси се и Герионик. Беше стиснал глава между ръцете си. Погледна Иолдинан. — Аз почитах Форвила.

Едва сега Иолдинан се обърна към него.

— Видях те, докато плуваше към Белден — е — Стрехекен. Аз бях на кораба на семейството ми на път към пристанището на Еагадона. И ти бе една от тях. — Той посочи към Булниена. — Пееше ми, докато се хвърлях във водата в стремежа си да те стигна пръв. Просто откъсна душата ми и я взе, и макар болката да не беше физическа, силата на песента ти беше като нож с отрова. — Тя се приведе към него и доближи устни, докато не се докоснаха. Дълго останаха безмълвни, преливащи от спокойствие, болка и очаквания за следващите си срещи. Далеч напред…

Чу се проскърцване и в следващата минута се изви хладно течение. Двамата вдигнаха глави и погледнаха в посока на шума. Герионик стоеше изправен до правоъгълен отвор на висока врата и се взираше към помещението отсреща. Оттам нахлуваше бледа, особено прозрачна светлина.

— Елате тук. — Те се подчиниха. Не носеха нищо, конете бяха изчезнали. Бяха преодоляли капаните на Дориа, от които едва ли щяха да се измъкнат, ако не бяха спомените им един за друг. И тримата бяха разбрали, че не Тукадур ги бе поставил в клопките на споделената им съдба в пространствените константи, а самата кралица, която не можеше да знае за бъдещите и миналите им срещи и превъплащения. Тя не очакваше да ги види заедно. Искаше да ги раздели, защото на нея й бе нужен само Иолдинан. Не Булниена, която щеше да го спаси от обятията на Туромея. Не Визуализатора, който щеше да съзре единствения правилен символ на Предводителката.

Пристъпиха напред.

Залата бе извисена. Таванът бе съставен от споени шестоъгълни камъни с прозрачни жилки, през които прозираше ясното звездно небе. В отсрещния край имаше просторен балкон, в посока към който таванът се спускаше надолу и дори можеше да се докосне. Непосредствено близо до терасата той просто липсваше. Нощната синева нахлуваше безпрепятствано с цялата си богата гама от цветове и бляскави светлинки в помещението. Сега през отвора се усмихваха в пълната си красота пълните тринадесет луни. Но вятър нямаше. Беше високо, но не и ветровито. „Магия“, помисли си Иолдинан и застана до Герионик, който не откъсваше поглед от светилата горе, и до Булниена, която не откъсваше поглед от него. Атмосферата беше особена и натрапчива; шепнеха се древни пророчества и магическите формули се събуждаха…

Отвори се врата към близка стая. В призрачната тъмнина пламнаха малки сияещи отвътре сфери, които провиснаха близо до шестоъгълните плочки. Те видяха млада и изключително красива жена да води след себе си млад и не по-малко прекрасен мъж. На врата му имаше нежно колие, подобно на гривна в което беше гравиран знакът на неговата луна — Ктрума. Тя го държеше с този накит, който беше привързан с верига от оплетено поле, поле извличано от него. Колкото повече го дърпаше, толкова по се изтощаваше той.

Булниена ахна щом видя лицето на Молианис, почти без да погледне към Дориа. То бе много подобно на брат му, силно, с изсечени резки черти и блестяща черна коса. Тя го посочи, без да осъзнава какво прави.

— И той беше там, в Утринта на просветлението.

Това привлече вниманието на Дориа, особено след несъзнателното потвърждение на Герионик. От очите й сякаш щяха да лумнат пламъци, когато погледът й се спря на Булниена и младия Визуализатор.

След това всичко се разви за секунда. Тя протегна длани напред и лунната жрица политна във въздуха, удари се в отсрещната стена и остана там като прикована. И действително беше, с остри ками, които полетяха от пръстите на другата. Същото се случи и с Герионик. Иолдинан се пресегна и спря следващия й удар, който щеше да освободи цялата й сила срещу тях. Обгради Владетелката с щит, подобен на този, който използваха двамата с Молианис в битка. В последвалия момент той се сгърчи на земята с вик, който прониза съществото на Иолдинан. Тя използваше неговата сила и точно сега се опитваше да се отвърже от стегнатия заслон. Той не биваше да й го позволи. Имаше нужда от брат си не по-малко отколкото от приятелите си.

— Спри, проклетнице! Така го убиваш! — Крясъкът му я усмири. Тя бързо се овладя и се усмихна, като направи знак с ръка. Знак за примирие. От предишната й ярост не остана и следа. Иолдинан махна преградата, но остави плетката на повърхността на магическото поле, за да я приложи светкавично ако потрябва.

Дориа го огледа. Беше предприела друга тактика.

— Не искам да преговаряме. Няма за какво — изпревари я младият принц. — Трябва да го освободиш. Молианис ми е нужен.

Тя не отговори веднага. После се отдаде на огъня, който я гореше отвътре.

— Но, Иолдинан, ти си довел Визуализатор! Те нямат дарбата. Те не притежават нищо. Не мога да ти позволя да провалиш делото на живота ми. И на своя също. Аз знам правилния знак на Първата луна. Той не може да направи нищо друго, освен да те подведе, защото служи на други цели.

— Не бих бил толкова сигурен. — С периферното си зрение видя как Молианис се съвзема и се изправя на крака. — Пусни го или ще изтръгна веригите от ръцете ти с неговата мощ. Не можеш да използваш силата му срещу моята, защото те имат един източник. — Той посочи към небето.

— Та аз вече го сторих! Преди миг ти беше приклещен така здраво, че можех лесно да отнема живота ти, ако не ми беше толкова необходим. — Искра на тържество блесна в изящните й очи.

— Грешиш. Ти използваше връзката с него, която гривната на врата му ти осигурява и почерпи от мощта на селените, но не и от него. Ти не го използваш, защото той не ти позволява.

Кралицата на Сотерискоза го гледаше с презрителна гримаса, но когато се извърна към Молианис, който стоеше неподвижен зад нея и видя тихата му усмивка, се извърна към другия с яростно ръмжене.

— Глупак такъв! Не можеш да ме залъжеш с жалките си магически способности! Ти не можеш да го направиш! Та аз щях да присвоя живота му, ако не го бях пуснала. Той падна от немощ …

— Молианис не би ти позволил да го държиш по този начин. Той отлично знае как да те блокира. И го е направил. Разменил е потока на своята сила с тази на Ктрума. По този начин си го контролирала, без да знаеш разликите. Аз прекъснах потока. Ти повече не го управляваш. — Молианис се усмихна още повече. С почти невидимо движение освободи Герионик и Булниена и двамата плавно се спуснаха на пода.

— Не! — Дориа бе шокирана, но след миг пак бе спокойна. Яростното изражение я правеше още по-прекрасна. — Не, Иолдинан! Не ще ти позволя просто ей така да сринеш всичко. Векове на очакване. Аз имах видения. Сънувах Големия господар. Той ми подсказа изходът, правилният знак. И никакви некадърни Визуализатори няма да се месят в хода на събитията. Направих всичко, което бе по силите ми да ви разделя, да ви попреча да стигнете заедно до тук. Но съм се лъгала. Вие сте свързани. И все пак все още сте ми необходими. Ти и Молианис. А след това, ако не умрете, ще ви довърша сама. Така трябва да бъде. Аз съм избраната! Какво ли знаеш ти? Години чаках, умирах, скитах из измеренията, и пак се връщах тук. Пак чаках. Живяла съм по-дълго, отколкото сте били вие всичките, взети заедно! Времето ме направи такава! Вече нищо не може да ме спре! Цялата Вселена ще изтече, времето ще загине, ще дойде Хаосът, и после пак ще се роди и пак ще стигне дотук, ще мине през Сътворението на Лирика, раждането на боговете, смъртта им сред Потоците на Раковините на Времето, за да дойде пак подходящото лунно подреждане. За да започне съществуванието отначало. И всички вие, с хилядите ви превъплащения и любови! А аз няма да мога да се върна! Проклетници! Аз ще чакам в Дома на Душите и ще се надявам да се преродя в някой от нисшите демони на Черноглавия! В някое нещастно творение и подобни ще са появите ми до края на Светлината. Ще бъда душа, която ще се губи сред проходите на Времето, защото няма да помня нищо за мощта си и за живота… Не, казах не! Никога!

Тя беше бърза и в отчаяния си стремеж да хване Молианис, го сграбчи със силата си. Младежът беше по-бърз. Примката се затегна около нея и я остави в ръцете му. Капанът бе толкова прецизен. Беше му показала как да го направи. Той я омота с въздушен поток и тя остана настрана. Искаше й се да го прегърне поне още веднъж! Гледаше го с широко отворени очи, дори не изпищя. А й се искаше. Затвори очи.

Иолдинан и Молианис се погледнаха. Изведнъж времето сякаш се мъчеше да избяга, защото такова не остана. Как бързо се движеше! Всичко се завъртя. Иолдинан падна на пода замаян. Брат му бе до него. Стори му се, че Герионик изкрещя, но не беше сигурен, защото около него небето се разгърна, както преди толкова години. Сега нямаше да падне на леда, защото бе вече на пода. Пак се появи и онова чувство за преближаващата се смърт. За болката.

Формулите бяха Уравнения на Криейтора. Бяха съчетания за проходи към световете. Сега ги позна. Но защо? Трябваха му треактории, според които щеше да подреди луните. Елипси, овали, числа. Положения, пълнолуния, фази, символи се появиха в главата му и въпреки това ги виждаше проектирани пред лицето си. История на луните, отдалечаващи се, приближаващи се към слънцето, всичко, което му трябваше да знае, за да промени реда им на небосвода и да отвори прохода към константата Минало. Щеше да посее разрушение на градове, земи, други светове. Животът щеше да бъде поставен на ръба на Хаоса, чистият, безграничен Хаос, който бе по-мощен от Светлика дори на края на Съществуванието, в който бе запратен и запрян. Те бяха близо до боговете, затова им бе позволено. Затова им бе дадена силата.

Остана да лежи на пода. Чувстваше Молианис така близо, както никога преди последния им пристъп през нощта на Големите лицевини. Колко много беше минало, колко много беше бъдеще. А преживяното? Като загинали в Утринта на Просветлението, продали душите си, наказани заради силата си. О, Рил Въздигателю, това ли си чувствал?

Гледаше право към отвора, през който се виждаха тринадесетте луни. Така пълни и светли! Лъскави! Странно, но сега не ги видя така. В тях прозираше по едно божествено лице. Те му се усмихваха. Както преди. А Туромея… Забеляза как едната луна, Хелд ’с’ Моркета, се уголеми и блесна.

— Символът на Предводителката! Хелд мен мияндилк! Беригана модана келнда, о’рдена! — Викът на Герионик бе силен и изпълнен с почитание и преклонение. И с безгранично желание да я следва.

Лунната омая бе заслепяваща. И неговото желание бе не по-изгарящо, но десетата луна бе единственото нещо, което остана след него. Потърси усещането си за Молианис, което бе близко и болезнено, както преди години. Както по време на битка. Едва сега осъзна, че сливането на воля, съзнание и умение по време на битка се дължеше единствено на пробудената им сила.

Сега не беше трудно да организира символиката на луните и измеренията, за да постигне съвършено подреждане, което бе виждал в съзнанието си толкова пъти. Брат му беше като Изчислител на местоположенията им в пространството и времето. А той подреждаше Уравненията на Криейтора, които извличаше от потоците, стелещи се от бъдеще и минало.

Небето притъмня и после просветля. Всичко се замъгли. Потече лунна река право към него, сякаш очакваше той да раздели извора на нишки. Така и направи. Изправи се и въпреки парещата влудяваща болка, се затича към Владенията на Господарките, по-високо от най-извисения връх на Радензам. Никакъв зов не можеше да го спре, макар че малко му оставаше да се върне назад. Кой сквернословещ бе посмял да го разубеди с вика си, повтарящ името му?

Другата зала бе сияйно синя, сливаха се всички тонове и краски, които морския цвят можеше да приеме, всички ледени и стоплени нюанси, възприемани от несъвършеното око на Смъртните. Той бе коленичил на пода и редеше руни на тринадесет небесни светила, наблюдаван от Богините — Покровителки. Подът бе покрит със сини плочи в две гами, подредени шахматно. Пред него, висящи във въздуха, наситен с освежаващ синеещ дъждец бяха разположени прозрачни кълба, изобразяващи Селените. Те образуваха гердан от пълни лица, всяко обагрено в своя блестящ и личен цвят. Точно така бяха на небето тази вечер, но той трябваше да ги размести като топчета за игра на Прескачанка. Под всяко кълбо на пода имаше разсипан фосфоресциращ ритуален пясък, където той щеше да пише символите на светилата, така както трябваше да се подредят, начело с този на Хелд ’с’ Моркета, Предводителката. Край него се въртяха светещи кристали — овални, островърхи, полирани, кълбовидни, многоъгълни… Свещи от нощна светлина. В отсрещния край на залата видя Молианис. Лежеше неподвижно, затворил очи, а Ктрума държеше главата му и го галеше. Косите й го покриваха. Той следеше Уравненията и ги вписваше в ума на Иолдинан.

— За Всесъществуването на Лирика, аз, Писателят на Времето — при тези негови думи богините се усмихнаха — поставям символа на Предводителката за честта на Големия господар и мига на Вечната битка. — Изрисува в тънкия нетраен слой съвършените линии на символа. Над ритуалния пясък формите премигнаха и на първото място се появи Хелд ’с’ Моркета, която размени мястото си с това на Зодиа. Сякаш нещо в Иолдинан се усука и затрептя с несигурния пламък на светилник. Липсваха прозорци и слънца, макар ореолите над главите на богините да бяха дори по-ярки. Към тринадесетте жени струяха потоци, нишки, паяжини. Те извираха от Времето, носеха магията на Боговете, управляващи свеки миг от Вечността на поверените им светове. Луните на божествата…

„О, Молианис! Виж това, което виждам аз!“ Протегна се към конците от бъдеще и минало. Те идваха от милиардите вариации на измеренията, минаваха през всички възможни лунни съчетания, получили се вследствие на пространственото изкривяване, според което положенията на няколко близки луни, необходими за отваряне на Входа, можеха да се извлекат от близки измерения на константите Минало или Бъдеще. Иолдинан огледа нишките, подредени и разделени на две, които се увиваха около му. Затова му бяха нужни Уравненията на Криейтора. С тях щеше да проникне в другите светове и да намери близък ред на подреждане на луните, който да проектира в реалността и така да предодврати гибелното разместване. Формулите от главната Книга на Създателите бяха точни и така бляскави! Те конструираха реалности, съдържаха се в основата на множеството вселени.

За миг Молианис се обърка, но разбра. С невероятно чувство изолира необходимите му потоци и ги предаде на Иолдинан като опростен символ. Богините се развълнуваха тревожно, но нищо не можеше да го спре сега. Бе въпрос на миг, по-кратък от смъртта на слънце, за да се отвори Миналото и Големият господар, повелителят на драконите, да се върне в настоящето за своята битка със Създанията на Черния.

Руните бяха не така еднозначни като лунните. Те изобразяваха живот, смърт, начало, край, плът, материя, невидимост, магическо присъствие. Сега бе лесно, извеждаше тънкото снопче от пътя му и го задържаше в Настоящето като го изрисуваше в ритуалния пясък, непосредствено близо до главния символ на всяка следваща луна. Линията на Контакта пресичаше основния йероглиф. Рисуваше така, както го бе направила Булниена, с два събрани пръста. Виждаше ясно всеки следващ. Във всеки правоъгълник от ритуален пясък вписваше различен брой символи, но някои се дублираха. Дори не можеше да опише чувството, което изпитваше, когато ги докосваше. Нямаха материален усет, но затова пък заливаха съзнанието му с непреодолими чувства. Болката от Раздялата се беше стопила. И чувството че умира. Сега знаеше къде щеше да се озове.

При всеки нанесен щрих Вселената се свиваше. Светове се смесваха и само двамата с Молианис можеха да върнат Миналото или да предизвикат Бъдещето. Подредиха се. Цикълът бе завършен. През очите му святкаха привързани с оплетени пророчествени формули Хелд ’с’ Моркета, Келфа, Мутинси, Ненейке, Дилмеде, Данийм, Ктрума, Туромея, Софалфер, Ардага, Форвила, Зодиа и Голен. Празнотата бе останала като обвивка на собствената му лудост, която се смесваше с образите на всички животи, които бе изживял за миг, докосвайки „Реалността, която е била“. Не искаше да свършва, но всъщност не знаеше дали ще. Богините се бяха разместили и всички бяха така красиви. Не искаше пак да се среща с тази неземна хубост, която го осъждаше да агонизира во веки. В плен на косите им, разлюляни от синевата на синьотата…

Гледаше ги сега, а след малко вече бе другаде. Молианис бе паднал в обятията на Ктрума. Стояха на ръб към Вечността и гледаха три приказни, не, три… порти. Свещени, вечно съществуващи по Правата на Времето. Едната сребриста, другата прозрачна, третата с бледи контури, оформени ясно единствено при основата. Около тях имаше и всичко, и нищо. Хаос и Ред. Главна буква, точка.

После се появиха трептения. Основите на Портите с огромните ключове се разклатиха и за онзи кратък миг прозрачната и сребристата порта се размениха. Не, друго беше, но когато се обърна към погледите на Тринадесетте лунни богини, те бяха заели предишните си пози. Нишките, овързали светещите прозрачни кълба бяха изчезнали. Големият господар се бе върнал. Той не можеше да съзре магическото същество и нямаше да може да го стори до края на живота си, и отвъд. Нямаше значение, когато…

Туромея. Пак. За втори път се озоваваше, паднал в краката й. Предлагащ живота си. Тя протягаше ръце. Беше ги чувствал, но не по-смъртоносно от душата й. Тя се усмихваше. Той пак бе тук и другото беше без значение. Тя го бе освободила отново да живее като смъртен, и отново да умре. Но той се беше върнал при другата. Пак я търсеше в несъвършения свят, в който тя съществуваше. Не във Висините.

Иолдинан посегна към голите си гърди и пристъпи към нея. Трябваше да постави нейния знак на сърцето си. Трябваше. Но той не искаше. Откъсна поглед от очите й. Тя се изправи. Не биваше да го прави. Използваше остатъка от силите си, за да избяга.

Иолдинан сграбчи Молианис и го измъкна от ръцете на Ктрума. Съществото му завинаги щеше да й принадлежи.

— Не оставай, Молианис! Не и този път! Не искаш ли да умреш? И да се луташ пак свободен, не тя да те вика непрекъснато! Не искаш ли да умреш, Солиден?

Той викаше, болката се връщаше, както при призива й преди години. Трябваше да умре, за да забрави. Влачеше го нататък. Щеше да намери пътя. Преди силите да се стопят като снеговете…

Туромея гледаше след него. Не го повика, но той щеше да я чуе дори сред Окото на Хаоса.

— Милоин, нима ще умреш така лесно, когато не можеш да се откажеш от мен? Та аз имам цялото време във Вечността, за да те чакам!

А колко бе това за нея?