Утринта на просветлението

ГЛАВА VІІІ

Залата добиваше очертания, но ту се губеше, ту пак се разгръщаше. Утрото беше дошло и нахлуваше през широката тераса. Обърна глава към Герионик. Младежът стоеше на балкона, надвесен през перилата. Искаше да му каже толкова неща, неща, които бе направил и които бе забравил. Това бе неговият приятел, познаваше го от хиляди години. Срещаха се, забравили един за друг, оставяйки един на друг единствено чувството за споделени спомени и преживявания.

Молианис лежеше на земята, а Дориа го държеше. Докосваше го и плачеше. Той щеше да живее. Кралицата бе неговата болка. Те бяха братя, пленявани заедно в косите на богините, бяха обичали и бяха обичани. Винаги щяха да останат заедно.

Сега вече можеше да погледне към Булниена. Тя го гледаше. Беше тиха. Как бе успяла да го задържи? Защо щеше да й позволи да вземе живота му в бъдещето?

Не искаше да знае, дори сега, когато бе докоснал Бъдещето с ръце. Всеки загубен живот бе среща в другия. Все по-силна, и по-силна. Съдбата му се редуваше с безсмъртието на Туромея. Животи, в които Булниена щеше да го търси и да загива млада, щом него го нямаше. Усмихна й се. А тя знаеше ли?

— Да.

2 август 1999 год.