В черно като полунощ

Глава 1 Баш грамаданско левентченце

Защо, чудеше се Тифани, хората толкова обичат шума? Защо шумът е толкова важен? Нещо съвсем наблизо ревеше така, сякаш ражда крава. Оказа се стара латерна, която въртеше парцалив мъж с омачкан цилиндър. Тифани се измъкна колкото можа по-вежливо, но шумът като че ли беше прилепчив. Човек добиваше чувството, че ако не му избяга, ще се опита да се намъкне чак у дома му.

Това обаче беше само един звук от грамадния казан с вряща шумотевица, в който бе попаднала. Подклаждаха го хора. Подклаждаха го, опитвайки се да надделеят шума от останалите, като вдигат още повече шум. Спореха при импровизираните сергии, подскачаха да уловят с уста висяща ябълка или жаба1, насърчаваха юмручните надпревари и натруфената с пайети въжеиграчка, продаваха захарен памук с цяло гърло и, откровено казано, се наливаха юнашки.

Въздухът над зеления хълм тегнеше от шум. Сякаш цялото население на два или три града без изключение се беше домъкнало до баирчината. И тук, където обикновено се чуваше само по някой откъслечен крясък на мишелов, сега отекваше постоянният крясък на… ами на всички. На това му викаха „забавление“. Единствените хора, дето не вдигаха шум, бяха крадците и джебчиите, които си вършеха работата в похвална тишина и освен това не припарваха до Тифани. Кой ли би преджобил вещица? Щеше да има късмет да се отърве без липсващи пръсти. Така поне се вярваше, а всяка разумна вещица би окуражила подобни страхове.

Когато си вещица, представляваш всички вещици, мислеше си Тифани Сболки, докато крачеше сред тълпите, влачейки подире си метлата, привързана с връвчица. Метлата летеше на няколко стъпки над земята. Това малко я притесняваше. Явно вършеше работа, но тъй като навсякъде из панаира щъкаха дечица с балони, също привързани с връвчица, все ѝ се струваше, че изглежда малко, да не кажем доста глупаво. А нещо, което излага някоя вещица, излага всички вещици.

От друга страна, ако вържеш метлата за плет, някое хлапе непременно ще я развърже и ще я яхне ей така, заради тръпката, а тогава тя най-вероятно ще излети право нагоре чак до облаците, където въздухът се вледенява. Макар че на теория би могла да призовеш метлата си обратно, на практика размразяването на деца в ярък слънчев ден насред лятото доста изнервяше майките. Не беше особено хубаво. Хората щяха да одумват. Хората все одумваха вещиците. Тя се примири и отново повлече метлата. Току-виж, хората решат, че по такъв забавен начин се вписва в общото забавление.

Налагаше се доста етикеция дори при нещо толкова измамно веселяшко като панаир. Тя беше вещицата. Кой знае какво щеше да се случи, ако забравеше или още по-зле, сбъркаше нечие име? Какво щеше да стане, ако забравеше низа от дребни вражди и разпри, съседите, които не си говореха, и т.н. и т.н., и даже прочее и отвъд прочеето? Тифани нямаше и идея какво значи „минно поле“, но ако знаеше, щеше да ѝ се стори много подобно.

Тя беше вещицата. Беше вещицата в цялата околия на Кредище. Не само за родното си място, а за всички останали селища чак до Шунково, което си беше на цял ден път оттук. Територията, която една вещица смята за своя и за чиито хора прави каквото е необходимо, е един вид владение. Като за владение това си го биваше. Не много вещици се сдобиват с цяла геоложка откривка, па макар и в случая основно покрита с трева, а тревата — основно покрита с овце. Днес овцете по варовитите масиви бяха оставени без надзор да правят каквото там си правеха, когато са без надзор. То вероятно щеше да е горе-долу същото, което правеха, когато са под надзор. Обикновено обгрижвани, вардени и най-общо държани под надзор, овцете в момента бяха оставени без капка внимание, защото точно тук и сега се случваше най-интересното събитие на света.

Не ще и дума, ежегодното почистване си е едно от най-интересните събития на света, стига да не мърдаш на повече от десетина километра от дома си. Ако си местен, няма начин да не срещнеш там абсолютно всички, които познаваш2. Именно там доста често се откриваха евентуалните половинки в живота. Девойките без изключение бяха с най-хубавите си рокли, а младежите — с изражения, пълни с надежда, и перчеми, зализани с евтина помада или (най-често) с плюнка. Тези, които бяха заложили на плюнката, по принцип имаха предимство, понеже евтината помада беше наистина много евтина и често се разтапяше и разтичаше в жегата, от което така бленуваният момински интерес се изпаряваше за сметка на мухите, направо пируващи по черепите на нещастните левенти.

При все това, понеже този панаир едва ли би могъл да се казва „мястото, където отиваш с надежда да получиш целувка и ако имаш късмет, обещание за още една“, събитието се наричаше „съборката“.

Съборката се правеше в края на лятото и траеше три дни. За повечето хора в Кредище това беше техният празник. Днес беше третият ден и се приемаше, че ако не си получил целувка досега, по-добре да си идеш вкъщи. Тифани не беше получила целувка, но тя все пак беше вещица. Кой знае в какво можеха да се превърнат тия пущини?

Ако времето бе меко, хората нерядко оставаха да нощуват под открито небе, че и под храсталаците. По тази причина склонните към нощни разходки не беше зле да гледат къде вървят, та да не се препънат в нечии крака. Откровено казано, не липсваше онова, което Леля Ог — вещица, сменила трима съпрузи — наричаше „забавленийце“. Жалко, че Леля живееше горе в планините, защото съборката щеше да ѝ се понрави, а на Тифани щеше да ѝ се понрави да зърне физиономията ѝ при вида на Великана3.

Той — определено беше „той“, в това изобщо нямаше съмнение — беше изваян сред торфа преди хиляди години. Бял силует на зелен фон от времената, когато хората е трябвало да мислят за оцеляване и потомство в свят, изпълнен с опасности.

А, да, при това е бил изваян или поне така изглеждаше, преди да са били измислени панталоните. Всъщност е малко да се каже, че нямаше панталони. Липсата им изпълваше света. Човек просто не можеше да мине по тесния път, който се виеше в подножието на хълмовете, без да забележи, че има огромна, така де, липса на нещо (например панталони) и наместо това съответно наличие на друго нещо. Това определено беше мъжка и категорично не женска фигура без панталони.

Всеки, който идваше за съборката, трябваше да си носи кирка или просто нож и да поеме по стръмния скат, отстранявайки избуялите през годината плевели, докато кредата отдолу се оголи в пълния си блясък и Великанът изпъкне величествено, излагайки на показ всичко от себе си. Не че и преди не го правеше.

Доста кискане падаше, докато момичетата работеха по него.

А причината за кискането и свързаните с него обстоятелства неизбежно навеждаха Тифани на мисълта за Леля Ог, която обикновено изпълваше фона зад Баба Вихронрав с широка усмивка на лицето. Леля по принцип минаваше за добродушна дъртофелница, но това изобщо не изчерпваше всичко. Без да бъде официална наставница на Тифани, тя някак неусетно я беше научила на много неща. Като се сети за това, Тифани се усмихна на себе си. Леля знаеше всякакви стари тайни чародейства — древна магия, магия, на която не са ѝ потребни вещици, магия, която е втъкана в хората и в земята. Отнасяше се до неща като смъртта, женитбата и оброците. До обещания, които се дават, дори да няма кой да ги чуе. И до всички онези неща, които карат хората да чукат на дърво и никога, ама никога да не пресичат пътя след черна котка.

Не беше необходимо да си вещица, за да разбираш това. В онези особени моменти околният свят ставаше… ами по-истински и по-плавен. Леля Ог го наричаше „проникновен“ — необичайно сериозна дума от жена, на която подхождаше по-скоро да каже: „Едно бренди, голямо благодарско и като тъй и тъй си почнал, сипи двойно.“ Тя беше разказвала на Тифани за миналите времена, когато вещиците изглежда са имали повечко забавления. Като например онези неща, които са вършели при смяната на сезоните — вече отмрели обичаи, освен в народната памет, която по думите на Леля Ог е дълбока, тъмна, жива и никога не отслабва. Дребни ритуали.

На Тифани особено ѝ допадаше онзи с огъня. Тя обичаше огъня. Той беше любимата ѝ стихия. Беше толкова могъщ и толкова страховит за силите на мрака, че хората даже се женеха, прескачайки огън ръка за ръка4. Според Леля Ог в случая несъмнено помагало едно заклинанийце. Тя дори за миг не се поколеба да го каже на Тифани и то веднага се лепна в съзнанието ѝ. Доста от казаното от Леля Ог имаше тази прилепчивост.

Това обаче касаеше отминали времена. Сега всички бяха станали по-порядъчни. С изключение на Леля Ог и великана.

Из Кредище имаше и други изваяни в земята фигури. Една от тях беше Белият кон. Тифани вярваше, че той веднъж се изтръгна от земята да ѝ се притече на помощ. Сега се чудеше какво ли щеше да стане, ако Великанът направи същото. Доста трудно се откриват гащи с размер към два километра, и то по спешност. А ситуацията без съмнение нямаше да търпи отлагане.

Тифани се беше кискала на Великана един-единствен път, и то много отдавна. В света всъщност имаше само четири вида хора: мъже, жени, магьосници и вещици. Магьосниците обикновено обитаваха университетите долу в големите градове и нямаха право да се женят, макар че съответната причина тотално убягваше на Тифани. Както и да е, рядко се срещаха по тия краища.

Вещиците определено бяха жени, ала повечето от по-възрастните, които Тифани познаваше, също не минаваха под венчилото, главно защото Леля Ог вече беше използвала всички подходящи съпрузи, но и вероятно защото просто нямаха време за това. Разбира се, случваше се чат-пат някоя вещица да се омъжи за някое величие, като Маграт Гарлик например, която така стана кралица на Ланкър, макар че, както разправяха, тя сега се занимавала само с билки. Единствената млада вещица сред познатите на Тифани, която някак беше успяла да отдели и време за ухажване, беше най-добрата ѝ приятелка в планините — Петулия. Тя сега специализираше прасешка магия и скоро щеше да се омъжи за приятен младеж, който не след дълго щеше да наследи от баща си ферма за прасета, което означаваше, че на практика е аристократ5.

Вещиците обаче не бяха единствено и само заети. Те бяха отчуждени. Тифани разбра това отрано. Уж си човек, ама не си като всички останали. Неизбежно се налагаше някаква дистанция или разграничение. Нямаше нужда да влагаш усилия — то така или иначе се случваше. Познатите ѝ момиченца от времето, когато бяха толкова малки, че припкаха да си играят само по блузки, сега леко се покланяха, като я срещнеха. Дори по-възрастните мъже докосваха чело или онова, което смятаха за такова, когато минеше край тях.

Правеха го не само от уважение, а и от страх. Вещиците имаха тайни. Помагаха при раждания. И на сватби не беше зле да присъстват (макар че никой не беше сигурен дали е за късмет или против уроки), а и на смъртния одър си трябваше вещица — да ти покаже пътя. Вещиците имаха тайни, нивга непродумвани… така де, пред онези, които не бяха вещици. Съберяха ли се в тесен кръг на някой хълм за по чашка-две (в случая с Леля Ог за по чашка-десет), те клюкареха като гъски.

Но никога за истинските тайни — за всички онези сторени, чути и видени неща, които просто трупаш в себе си. Толкова много тайни, че те е страх да не прелеят. Видът на великан без панталони изобщо не си струва да се коментира в сравнение с някои от нещата, които би могла да види вещица.

Не, Тифани не завиждаше на Петулия за нейния романс, който сигурно бе протекъл в комбинация с грамадни ботуши, корави гумени престилки и дъжд, без да броим ужасния акомпанимент от „грух-грух“.

Обаче ѝ завиждаше за това, че е толкова здравомислеща. Петулия беше наредила живота си. Знаеше какво иска от бъдещето и беше запретнала ръкави да го постигне — до колене в „грух-грух“, щом се налага.

Всяко семейство, дори горе в планините, отглеждаше поне по едно прасе — да служи за боклукчийска кофа през лятото и за свинско, бекон, шунка и наденици през останалото време. Прасето беше важно. На бабата като ѝ е зле, можеш да ѝ дадеш терпентин, ама прасето като е зле, викаш по спешност прасешката вещица, че и плащаш, и то добре, главно с наденички.

На всичкото отгоре Петулия беше професионална прасоуспивачка. Тя впрочем спечели тазгодишното съревнование в благородното успиваческо изкуство. Според Тифани нямаше по-подходящо определение за това. Приятелката ѝ сядаше до прасето и му говореше благо и кротко за безкрайно скучни неща, докато не се задействаше някакъв странен прасешки механизъм, и тогава то се прозяваше щастливо и се гътваше на мига, готово да стане много важен принос в семейната диета за следващата година. Това може и да не изглежда най-добрия изход за прасето, но предвид мърлявия и най-вече шумен начин, по който умираха прасетата, преди да бъде измислено прасоуспиването, той определено беше — в контекста на великия обществен замисъл — доста по-добър вариант като цяло.

Сама сред тълпата Тифани въздъхна. Тежка е черната островърха шапка. Защото, щеш не щеш, шапката и вещицата са едно. Като носиш островърха шапка хората се отнасят внимателно с теб. О, да, гледат те почтително и често доста притеснено, сякаш очакват да прочетеш мислите им, което впрочем сигурно можеш да направиш с помощта на добрите стари вещерски похвати като първозрение и второмислие6. Но те всъщност не бяха магически. Всеки можеше да ги усвои, ако има грам мозък в главата си, ала понякога дори и толкова трудно се намира. Хората често бяха толкова заети да живеят, че хич не се спираха да помислят защо. Вещиците го правеха и това от своя страна ги правеше необходими. О, да, наистина непрекъснато необходими, но не и (както ставаше ясно по един много вежлив и определено безмълвен начин) желани.

Това тук не бяха планините, където хората отдавна са свикнали с вещици. Жителите на Кредище бяха дружелюбни, но не и близки, не и истински приятели. Вещицата е различна. Вещицата знае неща, които ти не знаеш. Вещицата е друг вид човек. Вещицата е такъв човек, когото май не бива да ядосваш. Вещицата не е като останалите хора.

Тифани Сболки беше вещицата, а стана такава, защото хората имаха нужда от вещица. Всеки има нужда от вещица, но понякога просто не го осъзнава.

И нещата се нареждаха. Отколешните представи за кошмарната вещица избледняваха всеки път, когато Тифани помогнеше на някоя млада майка да роди първото си дете или облекчеше последните дни на някой старец, поел към отвъдното. И все пак старите приказки, старите слухове и старите образи от детските книжки някак се крепяха в живата памет.

Още по-трудно беше заради това, че в Кредище отдавна нямаше вещици — нито една не би се настанила тук по времето на Баба Сболки. А тя, както всички знаеха, беше мъдра жена — достатъчно мъдра да не бъде вещица. В Кредище нищо не се случваше пряко нейната воля или поне за не повече от десет минути.

И така, Тифани, вещицата, беше съвсем сама.

Не само че планинските вещици като Леля Ог, Баба Вихронрав и госпожица Либела вече не бяха край нея, а и хората в Кредище просто не знаеха как да се отнасят с тях. Разбира се, редица вещици сигурно щяха да ѝ се притекат на помощ, ако ги повика, но — макар че нямаше да го кажат — това щеше да означава, че не е успяла да понесе отговорността, че не се справя с работата, че не е сигурна, че не я бива достатъчно.

— Извинете, госпожице. — Последва нервно хихикане. Тифани се озърна и погледът ѝ попадна на две момиченца, натъкмени с най-хубавите си роклички и сламени шапки. В очите им гореше нетърпение и като че ли искрица дяволия. Тя бързо прерови паметта си и им се усмихна:

— О, Беки Прошка и Нанси Права, нали? Какво мога да направя за вас?

Беки Прошка срамежливо измъкна едно букетче иззад гърба си и ѝ го подаде. Тифани, разбира се, знаеше какво е това. Като малка и тя беше правила такива за по-големи момичета, просто защото така се правеше. То си беше част от съборката: малка китка диви цветя, овързани на букетче със — и това беше важна част, магическата част — стиска от тревата, закривала голотата на кредата.

— Ако си го сложите под възглавницата нощеска, ще сънувате либето си — каза Беки Прошка вече с доста сериозно изражение.

Тифани внимателно пое леко повехналото букетче.

— Я виж ти… — Тя пое дъх. — Има си смотолевки, галюшки, седемлистна детелина — голям късмет! — стръкче смрадлика, мушкато, о, тъжник и… — Тя се втренчи в дребните червено-бели цветчета.

Момиченцата се притесниха.

— Добре ли сте, госпожице?

— Забравки7! — възкликна Тифани по-остро, отколкото възнамеряваше. Момиченцата обаче не забелязаха, затова тя ведро продължи: — Доста необичайно е да се срещнат тук. Сигурно са дошли от дворовете. И вярвам и двете знаете, овързали сте ги на букетче със стръкове дзука, която навремето са използвали за свещи. Каква приятна изненада! Много ви благодаря! Надявам се да си прекарвате чудесно тук…

Беки вдигна ръка.

— Извинете, госпожице?

— Още нещо ли има, Беки?

Беки се изчерви и припряно зашепна с дружката си. Обърна се към Тифани още по-червена, но въпреки всичко решена да завърши започнатото.

— Нали не може човек да загази само ако попита нещо, а, госпожице? Тъй де, само ако зададе един въпрос, а?

Ще бъде „Как да стана вещица, като порасна“, помисли си Тифани, защото обикновено беше така. Момичетата я гледаха как лети на метлата и си мислеха, че това е то да си вещица. На глас отвърна:

— Не и от мен със сигурност. Хайде, питай!

Беки Прошка заби очи в обувките си.

— Имате ли си нагон, госпожице?

Едно от необходимите вещерски умения е способността да не позволиш изражението ти да издаде какво мислиш и най-вече да не допускаш, ама при никакви обстоятелства, да се вдърви като дъска. Тифани успя да отговори, без изобщо да ѝ трепне гласът и без никаква следа от смутена усмивчица.

— Това е много интересен въпрос, Беки. Може ли да зная защо се интересуваш?

На момиченцето явно му олекна доста сега, когато въпросът, тъй да се каже, беше станал обществено достояние.

— Ами, госпожице, аз попитах баба дали мога да стана вещица, като порасна, и тя рече, че нямало да ми се ще, понеже вещиците нямали нагон, госпожице.

Тифани трескаво запрехвърля мисли, изправена пред двата тежки кукумявски погледа. Това са фермерски щерки, разсъди тя, така че със сигурност са виждали как се окотва котка. Трябва да са виждали и обагняне, а сигурно и отелване, което си е шумна работа и трудно се пропуска. Те знаят за какво ме питат.

В този момент Нанси се намеси с:

— Ама ако е вярно, госпожице, бихме искали да си ни върнете цветята, понеже така може да станат зян, без да се обиждате, пък то нали ви ги показахме вече… — Тя отстъпи припряно. Тифани се изненада от собствения си смях. Отдавна не се беше смяла. Хората обърнаха глави да видят какъв е майтапът, а тя успя да хване двете момиченца, преди да са избягали, и ги завъртя към себе си.

— Браво на вас двечките! — искрено ги похвали тя. — Радвам се да видя проява на здрав разум от време на време. Никога не се колебайте да задавате въпроси. А отговорът на този за нагона е, че вещиците са като всички останали, но често са толкова заети да хвърчат напред-назад, че не им остава време да се замислят за това.

На момиченцата явно им олекна, че делото им не е било съвсем нахалост, и Тифани се подготви за следващия въпрос, който отново дойде от Беки.

— А имате ли си либе, госпожице?

— Точно в момента не — хладнокръвно отвърна Тифани, налагайки си безизразност. Подаде им букетчето. — Но кой знае, ако сте го направили както трябва, току-виж, си намеря и тогава вие със сигурност ще излезете по-добри вещици от мен.

Двете момиченца светнаха при тази ужасна проява на безочливо ласкателство и въпросите секнаха.

— Струва ми се — продължи Тифани, — че всеки момент ще започне търкалянето на кашкавалените пити. Сигурна съм, че не ви се ще да го пропуснете.

— Да, госпожице — хорово отвърнаха момиченцата. Точно преди да си тръгнат, изпълнени с облекчение и увереност, Беки потупа Тифани по ръката.

— Сложно е с либетата, госпожице — сподели тя с дълбоката убеденост на дългогодишния опит, който, доколкото знаеше Тифани, се свеждаше до осем години на белия свят.

— Благодаря — отвърна Тифани, — непременно ще го имам предвид.

Що се отнася до забавленията на съборката, като обичайното гримасничене през конски хамут или бой с възглавници върху хлъзгав кол, или даже лов на жаби с уста, е, Тифани се примиряваше с тях или просто не им обръщаше внимание. Впрочем по-скоро предпочиташе да не ги забелязва. Търкалянето на питите обаче наистина ѝ харесваше — тоест хубаво търкаляне чак до края на склона, макар и не през Великана, защото след това никой нямаше да иска да ги яде.

Питите бяха твърди, понякога специално направени за надпреварата, и направилият победната кашкавалена пита, която стигаше до края невредима, печелеше колан със сребърна тока и всеобщо възхищение.

Тифани беше майстор на сирената, но никога не участваше в съревнованието. Вещиците не можеха да се включат в надпреварата, защото ако спечелеха (а тя знаеше, че е правила пита-две, които биха могли да спечелят), всички щяха да кажат, че не е честно, понеже са вещици. Е, неколцина щяха да го кажат, но всички щяха да си го мислят. А ако не спечелеше, хората щяха да мърморят: „Що за вещица не може да направи една пита, дето да надвие обикновените пити, направени от обикновени люде като нас?“

Тълпата вече се стичаше към мястото, откъдето щяха да пускат питите, макар че при сергията с жабите все още имаше голяма навалица, привлечена от този тъй развлекателен и надежден източник на забавление, особено за онези, които не участваха в него. За съжаление човекът, който си пъхаше невестулки в панталоните и очевидно бе достигнал собствен рекорд от девет невестулки, тази година липсваше и хората се чудеха дали не е загубил таланта си. Рано или късно обаче всички щяха да отидат да гледат надпреварата с питите. Това беше традиция.

Склонът наистина беше много стръмен и сред собствениците на питите неизменно се надигаше дух на бурно съперничество, което се изразяваше в бутане, ръгане, ритане и синини. Чат-пат се случваше да счупят по някой крак или ръка. Всичко това протичаше по реда си и съперниците вече поставяха на стартовата линия своите пити, когато Тифани зърна едно настървено сирене да се търкулва сам-самичко. Беше черно, но не само от прах, и овързано с мърлява синьо-бяла препаска.

— О, не — изпъшка тя, — Хорас! — А и белята никога не идва сама. Тя се озърна, взирайки се за онова, което не биваше да е там. — Слушайте сега — изръмжа под носа си, — знам, че поне един от вас е наблизо. Не ви е тук мястото. Ясно?

Твърде късно обаче. Разпоредникът с голяма широкопола шапка, поръбена с ширит, наду свирката си и състезанието, както той заяви, се отпочна — което е доста по-тежка дума от започна. Мъж с ширит по шапката никога не използва простичка дума, когато има и по-сложна.

Тифани почти не смееше да гледа. Състезателите не толкова тичаха, колкото се плъзгаха и въргаляха зад питите си. Не можеше обаче да не чуе вълната от викове, която се надигна, когато черното сирене не само излезе начело, а и от време на време се обръщаше и връщаше нагоре по склона, за да се блъсне в някои от обикновените невинни пити. Даже долови и лекото му ръмжене, когато се изстреля почти до билото на хълма.

Състезателите крещяха, опитваха се да го хванат и да го смажат с тояги, но пиратското сирене профуча напред, достигна финала току пред ужасното меле от хора и пити, което се изсипа на купчина там, а после се отърколи обратно до билото и седна там с престорена свенливост, все още леко потрепващо.

В подножието на хълма се разгаряха битки между състезателите, които все още имаха сили да праснат някого, и тъй като цялото внимание сега се насочи натам, Тифани използва възможността да грабне Хорас и да го пъхне в чантата си. В края на краищата той си беше нейно творение. Така де, тя го беше създала, макар че нещо явно се беше омешало в закваската, понеже Хорас беше единственото сирене, което яде мишки и ако не бъде озаптено — други сирена. Нищо чудно, че се сдуши толкова бързо с Нак Мак Фигъл8, които го направиха почетен член на клана. Падаха си по тоя тип сирене.

Предпазливо, надявайки се никой да не забележи, Тифани вдигна чантата до устата си и процеди:

— Що за държание е това? Не те ли е срам?!

Чантата лекичко затрепка, но Тифани се сети, че в речника на Хорас липсва думата „срам“, както впрочем и всички останали. Тя спусна чантата и като се отдръпна на известно разстояние от тълпата, изрече:

— Знам, че си тук, Сите О’Бери.

И ето го и него, седнал на рамото ѝ. Усещаше миризмата му. Независимо от факта, че по принцип нямаха нищо общо с къпането, освен ако не ги окъпеше някой дъжд, Нак Мак Фигъл неизменно миришеха на нещо подобно на леко вкиснати картофи.

— Келдата сакаше да видим как я караш — заяви Фигълският водач. — Тия неколко седмици ич не си одила до могилата да я видиш — продължи той — и ми се чини, що я е страх да не си навлечеш некоя беда, като бачкаш толкоз много и прочее.

Тифани изпъшка, но само вътрешно. На глас отвърна.

— Много мило от нейна страна. Но работата край няма. Келдата със сигурност е наясно с това. Каквото и да върша, все има още за вършене, все има нужда от нещо. Но няма за какво да се тревожи. Справям се. И моля друг път да не пускате Хорас на обществени събития — знаеш, че се възбужда.

— Е да, ама на оня флаг ей там пише, че туй било за тукашните и технио бит. Епа кой тука се бие повече от нази? И тукашните, че и вънкашните че ступаме! Ама я бездруго саках да додем да го почетем големото левентче без гащури. Оно си е баш грамаданско левентченце, нема лабаво. — Сите пое дъх, след което додаде смирено: — Да ѝ река, начи, дека си читава, а? — Изглеждаше обезпокоен, като че ли искаше да каже още нещо, но знаеше, че няма да ѝ се понрави.

— Сите О’Бери, ще ти бъда много благодарна, ако направиш тъкмо това — кимна Тифани, — защото, ако не греша, имам доста хора за превързване.

Сите О’Бери внезапно доби вид на човек, натоварен с ужасно неблагодарна задача, и трескаво изплю посланието, което жена му бе поръчала да предаде:

— Келдата рече, дека у морето имало бол рибоци, господжа!

Тифани замря за миг, а после, без да гледа Сите, тихо отвърна:

— Признателна съм на келдата за рибарската информация. Сега обаче трябва да тръгвам, ако не възразяваш. Моля те, благодари на келдата.

Тълпата вече се стичаше към подножието на хълма, за да зяпа, разтърве или евентуално да се пробва да окаже аматьорска първа помощ на стенещите състезатели. За случайните свидетели, разбира се, това беше поредното представление. Все пак рядко се вижда доволно голяма купчина от мъже и кашкавалени пити, а и — знае ли човек? — може пък да има някои наистина интригуващи произшествия.

На Тифани, доволна, че има с какво да се заеме, не се наложи да си пробива път през навалицата. Островърхата черна шапка можеше да отвори път през тълпа по-бързо, отколкото светец през плитко море. Тя отстрани щастливите зяпачи, като размаха ръка, чат-пат уцелвайки по-бавно схващащите. Всъщност както се оказа, касапската сметка тази година не беше чак толкова голяма — само една счупена ръка, една строшена китка, един счупен крак и огромен брой натъртвания, драскотини и ожулвания по тези, които най-вече се бяха плъзгали до долу. Тревите невинаги са ласкави. В резултат от това неколцина младежи очевидно бяха доста пострадали, но решително отказаха да разкрият нараняванията си пред девойка, големи благодарности все пак. Тя им заръча да сложат студени компреси на наранените места, където и да бяха те, и ги изпроводи с поглед, като се затътриха с патешка походка към домовете си.

Е, добре се справи, нали? Приложи уменията си пред потриващата вратове тълпа и съдейки по това, което подочу от старците, не се изложи. Може и само да ѝ се стори, но един-двама като че се смутиха, когато един дядка с брада до кръста ухилено заяви:

— Девойче, дето може да намества кости, стара мома няма да остане.

Но всичко свърши и като нямаше друго за правене хората поеха по дългия път обратно по склона… и тогава се появи каретата и което беше още по-зле, спря.

Беше с герба на Сувенирни. От нея излезе младеж. Приятен на вид посвоему, но и толкова дървен посвоему, че човек можеше чаршафи да глади на него. Беше Роланд. Едва направи крачка, когато един доста неприятен глас от каретата му натякна, че трябвало да чака лакеят да му отвори вратата и да побърза, защото нямали цял ден за губене.

Младежът се отправи към тълпата, а тя се поспретна, понеже той в края на краищата беше син на барона, който притежаваше почти всички земи, а и къщи в Кредище и макар че беше що-годе свестен старец, известна куртоазия към родата му определено беше мъдър ход…

— Какво е станало тук? Добре ли са всички? — възкликна Роланд.

Животът в Кредище като цяло беше уреден и взаимоотношенията между владетеля и простолюдието се свеждаха до взаимно зачитане. При все това у селяните се беше вкоренила идеята, че може би е неблагоразумно да се разменят твърде много думи с властимащите, в случай че някоя от тези думи се окаже не на място. Все пак в замъка все още имаше зала за изтезания и макар че не беше използвана от векове… е, най-добре е за всеки случай човек да си стои настрана и да остави говоренето на вещицата. Ако тя загазеше, винаги можеше да се омете.

— Опасявам се, че едно от произшествията нямаше как да се избегне — съобщи Тифани с ясното съзнание, че е единствената жена, която не направи реверанс. — Няколко счупени кости, които ще зараснат, и няколко натъртени лица. Вече всичко е наред, благодаря.

— Виждам, виждам! Браво, млада госпожице!

На Тифани за миг ѝ се стори, че ще ѝ се строшат зъбите. Млада госпожице! От… неговите уста! Беше почти, но не съвсем, обидно. Никой друг обаче май не се впечатли. Това в крайна сметка беше начинът, по който говореха разните важни клечки, когато се мъчеха да се държат приятно и дружелюбно. „Но той се опитва да говори с тях като баща си — възмути се тя. — На баща му обаче му иде отвътре и му върви. Не се говори на хората така, сякаш са на обществено събрание.“ Тя отвърна:

— Любезно благодаря, сър.

Е, дотук добре, само дето вратата на каретата пак се отвори и префинено бяло краче докосна земята. Беше тя: Ангелика или Лактука, или някаква подобна градинарска измишльотина. Тифани всъщност знаеше прекрасно, че е Летиша, но нима не можеше да си позволи миниатюрна капчица жлъч в дълбините на собствените си мисли? Летиша! Що за име? Нещо средно между леща и киша. Освен това каква е тази Летиша, че да държи Роланд настрана от съборката? Той трябваше да е тук! Баща му щеше да е тук, ако изобщо можеше, горкият старец! И я виж ти! Изящни бели обувчици! Колко биха изтраяли краката на някой, който наистина трябваше да върши работа? Тук тя се спря: мъничко жлъч беше достатъчно.

Летиша погледна Тифани и тълпата с нещо като страх и изписка:

— Може ли да тръгваме, моля? Майка почва да се дразни.

И така каретата си тръгна, както и — слава богу! — мъжът с латерната. Слънцето също се скри и някои хора последваха примера му в топлия сумрак. Тифани обаче литна за вкъщи сама, високо над дърветата, където само прилепите и совите можеха да видят лицето ѝ.