В черно като полунощ

Епилог В черно като полунощ

Отново течеше съборката, с все същата протяжна латерна, сергията за жаби, всевъзможните врачки, шеги, джебчии (които обаче не припарваха до вещерски джоб), но тази година по всеобщо съгласие без търкалянето на кашкавалени пити. Тифани вървеше през цялата суматоха, кимайки на познати, което означаваше на всички по ред, и най-вече наслаждавайки се на слънцето. Наистина ли мина година? Толкова неща се бяха случили, че всичко се смесваше ведно, като днешната шумотевица.

— Добро утро, госпожице.

А, Ембър с нейния младеж. Така де, съпруг…

— Едва ви познахме, госпожице — весело каза Ембър, — като сте без островърха шапка, де.

— Днес реших да съм просто Тифани Сболки — усмихна се Тифани. — Почивен ден е все пак.

— Но сте си вещицата, нали?

— О, да, още съм си вещицата, но не непременно и шапката.

Мъжът на Ембър се засмя:

— Знам какво имате предвид, госпожице! Честна дума, хората понякога ме мислят за чифт ръце!

Тифани го огледа от глава до пети. Познаваха се, разбира се, още откакто го ожени за Ембър и още тогава я беше впечатлил. Той беше онова, което наричат стабилно момче, с ум, остър като иглите му. Щеше да стигне далеч и да поведе и Ембър със себе си. А след като Ембър завършеше обучението си при келдата, кой знае пък тя къде ли щеше да го отведе?

Ембър висна на ръката му, сякаш беше дъбов клон.

— Моят Уилям ви направи малък подарък, госпожице — издаде тя. — Хайде, Уилям, дай ѝ го!

Младежът протегна напред пакета, който носеше, и прочисти гърло:

— Не знам дали следите модата, госпожице, но в големия град вече правят чудесни платове, та Ембър като ми подхвърли идеята, се сетих за тях. Ама трябваше и да може да се пере, нали така, пък и за метлата е по-удобно полата да е с цепка… Ръкавите са буфан, което е много шик този сезон, пристегнати с копчета към китките, за да не пречат, а джобовете са от вътрешната страна, така че да са незабележими. Надявам се да ви стане, госпожице. Бива ме да вземам мярка и без шивашки метър. Имам око за тая работа.

Ембър скачаше нетърпеливо до него.

— Сложете я, госпожице! Хайде, госпожице! Облечете я!

— Какво? Пред всичките тези хора? — възкликна Тифани, смутена и същевременно заинтригувана.

С Ембър не можеше да се спори.

— Ей там има навес за майки с бебета, госпожице! Не се бойте, там не припарват мъже! Страх ги е да не се наложи да оригнат някое бебе!

Тифани се предаде. Пакетът излъчваше разкош и беше мек като плюш. Майките и бебетата я зяпнаха и като надяна роклята, се разнесоха завистливи въздишки и откъслечни оригвания.

Ембър, изгаряща от ентусиазъм, нахълта през входното покривало и ахна.

— О, госпожице, о, госпожице, колко ви отива! О, госпожице! Само да можехте да се видите, госпожице! Моля ви, елате да ви види Уилям! Той ще се възгордее като крал! О, госпожице!

Човек не можеше да откаже на Ембър. Просто не можеше. Щеше да е все едно… ами като да сриташ кученце.

Тифани се чувстваше по-различно без шапката По-лека може би. А Уилям ахна и промълви:

— Де да можеше учителят ми да ви зърне, госпожице Сболки! Та вие сте просто шедьовър. Де да можехте да се видите… госпожице?

Само за момент, понеже хората не бива да стават твърде подозрителни, Тифани излезе от тялото си и видя как се завърта в красивата рокля, тъмна като в рог. Ще нося среднощно, помисли си тя, и ще ми отива…

Тя побърза да се върне в тялото си и срамежливо благодари на младия шивач.

— Прекрасна е, Уилям. С радост ще намина да я покажа на твоя учител. Маншетите са чудесни!

Ембър отново подскачаше на място от нетърпение.

— По-добре да побързаме, ако ще гледаме съревнованието по теглене на въже, госпожице.

Фигъли срещу хора! Много ще е забавно!

Всъщност вече се чуваше ревът на фигълите, които се разгряваха, крещейки, макар че леко бяха променили традиционния си боен вик:

— Нема крал, нема кралца, нема господар! Сал един барон, и то по вза-им-нооо спо-ррраз-умение, тъй на!

— Вие вървете — каза Тифани. — Аз чакам един човек.

Ембър поспря за малко.

— Не чакайте твърде дълго, госпожице. Не чакайте твърде дълго!

Тифани закрачи бавно в прекрасната рокля, чудейки се дали ще посмее да я носи всеки ден… Покрай ушите ѝ се стрелнаха ръце и закриха очите ѝ.

Глас зад гърба ѝ запита:

— Букетче за красивата дама? Знае ли човек, може пък тъй да открие либето си?

Тя се завъртя.

— Престън!

Докато се отдалечаваха от шумотевицата, той я заля с новини за умния млад момък, когото подготвил да поеме неговото място в училището, за изпити, за доктори и за безплатната лечебница на Лейди Сибил, която — и това беше изключително важно — току-що била приела нов чирак, а именно Престън, най-вероятно защото можел с приказки да среже и магарешки инат, което идело да рече, че сигурно има вроден талант за хирург.

— Май няма да имам много отпуск — сподели той. — Чираците тъй или иначе нямат много свободно време, а и всяка нощ ще трябва да спя до автоклава и да наглеждам всичките му там триони и скалпели, но знам всички кости наизуст!

— Е, все пак с метла не е чак толкова далеч — отбеляза Тифани.

Изражението на Престън стана сериозно. Той бръкна в джоба си и извади нещо, опаковано във фина хартия. Подаде ѝ го безмълвно.

Тифани го разопакова, сигурна — абсолютно сигурна, — че ще се окаже златният заек. В света просто не съществуваше различна вероятност. Тя се помъчи да намери думи, но Престън винаги имаше достатъчен запас.

— Госпожице Тифани, уважаема вещице… ще бъдеш ли тъй добра да ми кажеш какъв е звукът на любовта?

Тифани го погледна в очите. Шумът от съревнованието утихна. Птичките замлъкнаха. Щурците в тревата спряха да трият крачета и изпружиха нагоре глави. Земята леко потръпна, когато дори великанът (вероятно) наостри уши, а тишината се разстла над света, докато в него остана само Престън — Престън, който винаги беше до нея.

И Тифани каза:

— Вслушай се.