В черно като полунощ

Бележка на автора

Работата ми е да си фантазирам разни неща, а най-добрият начин за това е да се вгледам в реалността…

Когато бях малко момче, точно след последната ледникова епоха, живеехме в една къща, която Тифани Сболки би познала: имахме само студена вода, нямаше ток и се къпех веднъж седмично, защото тенекиеното корито висеше отвън на кука на гърба на кухнята и трябваше да се домъкне оттам. Доста време отнемаше да се напълни, понеже единственото, с което майка ми разполагаше, за да стопли вода, беше един чайник. По онова време аз като най-малкия се къпех пръв, а след мен мама, после татко и накрая кучето, ако на татко му се стореше, че почва да насмърдява.

В селото имаше старци, които бяха родени през юрския период и ми се струваха съвсем еднакви — с кепета, тъмни панталони и много дебели кожени колани. Един от тях беше господин Алън, който не пиеше вода от чешмата, понеже както казваше: „Няма ни вкус, ни мирис“. Пиеше вода от варела на покрива на къщата си. Вероятно беше прекалил с дъждовната вода, защото носът му приличаше на две сплескани една в друга ягоди35.

Господин Алън имаше навика да сяда на слънце пред къщата си на стар кухненски стол и да гледа как светът тече покрай него, а ние, хлапетата, стояхме да гледаме носа му, в случай че вземе да експлодира. Един ден си бъбрех с него, когато той внезапно рече:

— Виждал ли си как горят стърнищата, малкия?

Как да не ги бях виждал! При все че не беше близо до вкъщи, а когато пътувахме към крайбрежието по празници. Понякога димът от горящите стърнища беше толкова гъст, че приличаше на мъгла. Сред прибирането на реколтата винаги оставаха стръкове от житни стъбла. Разправяше се, че било добре да се изгарят, за да сме се отървели от вредители и болести, но това означаваше, че наред с тях загиват и много птички и животни. Тази практика отдавна е забранена именно заради това.

Един ден, когато колата с реколтата мина покрай нас, господин Алън ме попита:

— Зървал ли си див заек, малкия?

— Да, естествено — отговорих. (Ако не сте виждали див заек, тогава си представете питомно зайче, кръстосано с хрътка, което прави великолепни скокове.)

— Дивият заек не се бои от огъня — продължи господин Алън. — Той го измерва с очи, скача над него и се приземява невредим от другата страна.

Трябва да съм бил на шест-седем години, но си го спомням, защото господин Алън почина скоро след това. После, когато бях доста по-голям, в една антикварна книжарница попаднах на книга от Джордж Евънс и Дейвид Томсън, наречена „Скачащият заек“, и научих неща, които не бих посмял да си измисля.

Господин Евънс, починал през 1988 г., в течение на дългогодишния си живот е разговарял с хора, които работят по полята — не от кабината на трактор, а с коне — и са виждали дивата природа около себе си. Подозирам, че може и да са поукрасили малко нещата, които са му разказвали, но всичко изглежда по-добре с малко украса, пък и аз също не се поколебах да украся легендата за заека заради вас. Ако не е самата истина, то е истината такава, каквато би трябвало да бъде.

Посвещавам тази книга на господин Евънс — чудесен човек, помогнал на мнозина от нас да научат повече за дълбините на историята, над които се носим. Важно е да знаем откъде идваме, защото ако не знаем откъде идваме, няма да знаем къде сме, а ако не знаем къде сме, не знаем накъде отиваме. Пък ако не знаем накъде отиваме, сигурно вървим в грешна посока.

Тери Пратчет

Уилтшър, 27 май 2010 г.