В навечерието

XVIII

Елена вървеше, навела глава и неподвижно устремила очи напред. От нищо не се страхуваше, нищо не обмисляше; искаше още веднаж да се види с Инсаров. Тя вървеше, без да забележи, че слънцето отдавна се беше скрило, затулено от тежки черни облаци, че вятърът силно шумеше в дърветата и развяваше роклята й, че внезапно се вдигаше прах и се носеше на стълб по пътя… Едър дъжд закапа, тя и него не забелязваше, но той се засилваше все повече, светна светкавица, удари гръм. Елена спря, огледа се наоколо… за нейно щастие близо до мястото, дето я завари бурята, имаше стар изоставен параклис над един съборен кладенец. Тя дотича до него и влезе под ниския навес. Дъждът рукна като из ведро; небето наоколо се замъгли. С нямо отчаяние гледаше Елена гъстата мрежа от бързо падащи капки. Последната надежда да се види с Инсаров изчезна. Една бедна старица влезе в параклиса, поотърси се, каза, като се поклони: „От дъжда, майчице“ — и като пъшкаше и охкаше, седна в една вдлъбнатина до кладенеца. Елена бръкна в джоба си: старицата забеляза това движение и лицето й, смръщело и жълто, но някога красиво, се оживи. „Благодаря ти, майчице родна“ — започна тя. В джеба си Елена не намери чантичката си, а старицата вече протягаше ръка…

— Пари нямам, бабичко — каза Елена, — но ето вземи това, все ще ти послужи за нещо.

Тя й подаде кърпичката си.

— О-ох, хубавице моя — продума просякинята, — но защо ми е твоята кърпичка? Освен да я подаря на внучката, когато се зажени. Господ да те награди за твоята добрина!

Изтрещя гръмотевица.

— Господи, Исусе Христе — измърмори просякинята и се прекръсти три пъти. — Чини ми се, че съм те виждала — прибави тя, като почака малко. — Чини ми се, че си ми давала милостиня Христова?

Елена се вгледа в старата жена и я позна.

— Да, бабичко — отговори тя. — Ти дори ме попита защо съм тъй нажалена.

— Тъй, гълъбче, тъй. Виж, че те познах. Но ти и сега сякаш си нажалена. Ето и кърпичката ти е мокра, види се, от сълзи. Ох вие, младичките, всички си имате една жал, голяма мъка!

— Но каква жал, бабичко?

— Каква? Ех, хубава госпожице, немой с мене, старата жена, хитрува. Знам аз за какво тъжиш: не е сирашка твоята мъка. Нали и аз съм била млада, миличка, същите тия митарства и: аз съм ги минала. Да. А аз на тебе заради добрината ти виж какво ще ти кажа: случила си на добър човек, не на вятърничав, ти вече държиш един; но-силно от смъртта го държиш. Ако ще бъде, да бъде, ако не бъде, види се, богу е било така угодно. Да. Защо ми се чудиш? Аз съм и врачка. Ако искаш, ще отнеса с твоята кърпичка цялата ти мъка? Ще я отнеса и толкоз. Виж, заваля ситен дъждец; ти почакай още, а аз ще си вървя. Не за пръв път ме мокри. И помни, гълъбче: имаше мъка, изчезна мъката и помен от нея няма. Господи, помилуй!

Просякинята стана, излезе от параклиса и се затътра по пътя си. Елена е изумление погледна подире й. „Какво значи това?“ — прошепна тя неволно.

Дъждецът пръскаше все по-ситно и по-ситно, слънцето огря за миг. Елена вече се готвеше да напусне убежището ей… Изведнаж на десет крачки от параклиса тя видя Инсаров. Загърнат с пелерина, той вървете но същия път, но който бе дошла Елена; изглежда, бързаше за дома си.

Тя: се опря с ръка на старото перило при входа, искаше да го извика, но гласът й измени… Инсаров вече отминаваше, без да вдигне глава…

— Дмитрнй Никанорович! — продума тя пай-после.

Инсаров внезапно се спря, огледа се… В първия миг той не позна Елена, но веднага приближи до нея.

— Вие! Вие сте тук! — извика той.

Тя отстъпи мълчаливо в параклиса. Инсаров я последва.

— Вие сте тук? — повтори той. Тя продължаваше да мълчи и само го гледаше е продължителен, мек поглед. Той наведе очи.

— От нас ли идете? — попита го тя.

— Не … не от вас.

— Не? — повтори Елена и се помъчи да се усмихне. — Така ли държите на обещанията си? Чаках ви от сутринта.

— Аз вчера, спомнете си, Елена Николаевна, нищо не обещах.

Елена пак едва се усмихна и прокара ръка по лицето си. И лицето й, и ръката й бяха много бледи.

Вие, значи, искахте да заминете, без да се сбогувате с нас?

— Да — сурово и глухо промълви Инсаров.

— Как? След нашето познанство, след тези разговори, след всичко… Значи, ако не бях ви срещнала тук случайно (гласът на Елена зазвъня и тя замълча за миг)… така щяхте и да заминете, и ръка нямаше да ми стиснете за последен път, и нямаше да ви бъде жал? Инсаров се обърна настрана.

— Елена Николаевна, моля ви се, не говорете така. И без това не ми е весело. Повярвайте, моето решение ми струваше големи усилия. Ако знаехте…

— Не искам да зная — с уплаха го прекъсна Елена — защо заминавате… Изглежда, така трябва. Изглежда, трябва да се разделим. Вие без причина не бихте искали да огорчите приятелите си. Но нима така се разделят приятели? Защото ние с вас сме приятели, нали?

— Не каза Инсаров.

— Как?… — — промълви Елена. Бузите й се покриха с лека руменина.

— Именно затова заминавам, защото ние не сме приятели. Не ме принуждавайте да кажа това, което не искам да кажа, което няма да кажа.

— Вие преди бяхте с мене откровен — с лек укор произнесе Елена. — Помните ли?

— Тогава можех да бъда откровен, тогава нямаше какво да скривам; а сега…

— А сега? — попита Елена.

— А сега. Сега трябва да замина. Сбогом.

Ако в този момент Инсаров бе вдигнал очи към Елена, би забелязал, че лицето й ставаше все по-светло, колкото повече самият той се мръщеше и ставаше помрачен; но той упорито гледаше надолу.

— Е, сбогом, Дмитрий Никанорович — започна тя. — Но поне, щом като се срещнахме, подайте ми сега ръка.

Инсаров понечи да протегне ръка.

— Не, и това не мога — промълви той и пак се обърна настрана. Не можете?

— Не мога. Сбогом.

И той се запъти към изхода на параклиса.

— Почакайте още малко — каза Елена. — Вие като че се страхувате от мене. Аз съм по-смела от вас — прибави тя с внезапна лека тръпка по цялото тяло. — Аз мога да ви кажа — искате ли? — защо вие ме заварихте тук! Знаете ли къде отивах?

Инсаров с изумление погледна Елена.

— Отивах при вас.

— При мене?

Елена закри лицето си.

— Вие искате да ме накарате да кажа, че ви обичам — прошепна тя, — ето… аз го казах.

— Елена! — извика Инсаров.

Тя пое ръцете му, погледна го и падна на гърдите му.

Той силно я прегърна и мълчеше. Нямаше нужда да й казва, че я обича. От самото му възклицание, от тази мигновена промяна на целия човек, от това, как се повдигаха и отпущаха гърдите, към които тя тъй доверчиво се беше притиснала, как се докосваше крайчецът на пръстите му до косите й, Елена можа да разбере, че е обичана. Той мълчеше и на нея не й бяха нужни думи. „Той е тук, той я обича… какво повече?“ Тишината на блаженство, тишината на спокойно пристанище, на постигната цел, оная небесна тишина, която и на самата смърт придава смисъл и красота, я изпълняше с цялата си божествена вълна. Тя нищо не желаеше, защото имаше всичко. „О, братко мой, приятелю мой, мой мили!“ — шепнеха устните й и тя сама не знаеше чие е това сърце, неговото или нейното, което така сладостно биеше и чезнеше в гърдите й.

А той стоеше неподвижно, прегръщаше в своите силни обятия този млад, отдал се нему живот, усещаше на гърдите си това ново, безкрайно скъпо бреме; чувство на умиление, чувство на необяснима благодарност разби на прах неговата твърда душа и никога още неизпитапп сълзи напълниха очите му…

А тя не плачеше; тя само повтаряше; „О, мой приятелю, о, братко мой!“

— Значи, ти ще дойдеш с мене навсякъде? — казваше й той четвърт час по-късно, като я прегръщаше както преди и я държеше в обятията си.

— Навсякъде, накрай света. Където бъдеш ти, там ще бъда и аз.

— Не се ли мамиш, знаеш ли, че родителите ти никога няма да се съгласят на нашия брак?

— Не се мамя; аз зная това.

— Знаеш ли, че съм беден, много беден?

— Зная.

— Че не съм русин, че не ми е съдено да живея в Русия, че ти трябва да скъсаш всичките си връзки е отечество, и роднини?

— Зная, зная.

— Знаеш ли също, че аз съм се посветил на трудно дело, неблагодарно, че аз… че ние ще трябва да се излагаме не само на опасности, но и на лишения, унижения може би?

— Зная, всичко зная… Аз те обичам.

— Че ти трябва да се откажеш от всичките си привички, че там, сама, между чужди, ти може би ще бъдеш принудена да работиш…

Тя сложи ръката на устните му.

— Аз те обичам, мой мили.

Той започна горещо да целува малката й розова ръка. Елена не я отдръпваше от устните му и с някаква детска радост, с усмивка, с любопитство гледаше как той покриваше с целувки ту самата й ръка, ту пръстите…

Изведнаж тя се изчерви и скри лице на гърдите му.

Той ласкаво повдигна главата й и втренчено я загледа в очите.

— Тогава — каза й той — ти си моя жена пред хората и пред бога!