В навечерието

XIII

Първите две седмици след преместването си край Купцово Инсаров посети Стахови не повече от четири или пет пъти; Берсенев ходеше у тях през ден. Елена винаги му се радваше, винаги между него и нея се завързваше жив и интересен разговор и все пак той се връщаше в къщи често с печално лице. Шубин почти не се виждаше; той трескаво се бе заел със своето изкуство: или седеше затворен в стаята си и изскачаше оттам по блуза, цял изцапан с глина, или прекарваше дни наред в Москва, където имаше ателие, в което дохождаха при него моделите му и италиански формовчици, негови приятели и учители. Нито веднаж Елена не поговори с Инсаров така, както искаше; в негово отсъствие тя се готвеше да го разпита за много неща, но когато той дойдеше, ставаше й неудобно за нейните приготовления. Самото спокойствие на Инсаров я смущаваше: струваше й се, че няма право да го кара да говори и решаваше да чака; при това тя чувствуваше, че с всяко негово посещение, колкото и незначителни да бяха разменените помежду им думи, той я привличаше все повече и повече. Но не й се случи да остане с него насаме, а за да се сближиш с един човек, трябва поне веднаж да поговориш с него на четири очи. Тя много говореше за него с Берсенев. Берсенев разбираше, че въображението на Елена е поразено от Инсаров, и се радваше, че неговият приятел не се бе провалил, както твърдеше Шубин; той с жар й разказваше до най-малките подробности всичко, каквото знаеше за него (самите ние често, когато искаме да се харесаме на някого, превъзнасяме в разговор с него приятелите си, като при това почти никога не подозираме, че по тоя начин хвалим себе си), и само понякога, когато бледните страни на Елена леко поруменяваха, а очите светваха и се разширяваха, онази лоша, изпитана вече от него тъга свиваше сърцето му.

Веднаж Берсенев отиде у Стахови не в обикновеното време, в единадесет часа сутринта. Елена излезе при него в салона.

— Представете си — започна той с принудена усмивка. — нашият Инсаров изчезна.

— Как изчезна? — продума Елена.

— Изчезна. Преди три дена вечерта отиде някъде и оттогава го няма.

— Не ви ли каза къде отива?

— Не.

Елена се отпусна на стола.

— Сигурно е отишъл в Москва — промълви тя, като се мъчеше да се покаже равнодушна и в същото време сама се чудеше на това, че се мъчи да се покаже равнодушна.

— Не мисля — възрази Берсенев. — Той не замина сам.

— А с кого?

— При него онзи ден, преди обед, дойдоха двама души, сигурно негови съотечественици.

— Българи? Защо мислите така?

— Защото, доколкото можах да разбера, те говореха с него на език, непознат за мене, но славянски. — Вие, Елена Николаевна, все намирате, че Инсаров не е достатъчно тайнствен: какво по-тайнствено от това посещение? Представете си: влязоха при него — че като се развикаха и запрепираха, и то така диво и злобно… И той викаше.

— И той?

— И той. Крещеше им. Те като че се оплакваха едни от друг. Да бяхте видели тези посетители! Лица мургави, с широки скули, тъпи, с ястребови носове, и двамата към четиридесетгодишни, лошо облечени, целите в прах и в пот, на глед занаятчии… — нито занаятчии, нито господа… Бог знае що за хора са.

— И той с тях ли замина?

— С тях. Нахрани ги и отиде с тях. Хазайката ми каза — двамата изяли цяло огромно гърне каша. Тъй, казва, се надпреварваха и гълтаха като вълци.

Елена слабо се усмихна.

— Ще видите — промълви тя, — всичко ще излезе някак много прозаично.

— Дай боже! Само че напразно употребих тази дума. У Инсаров няма нищо прозаично, макар и Шубин да уверява…

— Шубин! — прекъсна го Елена и сви рамене.

Но признайте, че тия двама господа, които са гълтали кашата…

— И Темистокъл е ял в навечерието на Саламинското сражение — с усмивка забеляза Берсенев.

— Така е: но затуй пък на другия ден е имало сражение. А вие все пак ми съобщете, когато той се върне — прибави Елена и се опита да промени разговора, по той не вървеше.

Влезе Зоя и започна да ходи в стаята на пръсти, с което искаше да покаже, че Ана Василевна още не се е събудила. Берсенев си отиде.

Същия ден вечерта донесоха от него записка за Елена. „Върна се — пишеше той, — загорял и целият в прах; но защо и къде е ходил, не зная; може би ще узнаете вие?“

— Може би ще узнаете вие! — прошепна Елена. — Нима той говори с мене!