В навечерието

XXXV

На другия ден в същата стая, до прозореца, стоеше Рендич; пред него, завита с шал, стоеше Елена. В съседната стая лежеше в ковчег Инсаров. Лицето на Елена беше и изплашено, и безжизнено; на челото, между веждите, се бяха появили две бръчици: те придаваха напрегнат израз на неподвижните й очи. На прозореца бе оставено разтворено писмо от Ана Василевна. Тя викаше дъщеря си в Москва поне за един месец, оплакваше се от самотата си, от Николай Артемевич, поздравяваше Инсаров, като питаше за здравето му, и го молеше да пусне жена си.

Рендич беше далматииец, моряк, с когото Инсаров се бе запознал по време на своето пътуване към родината си и когото намери във Венеция. Той беше човек суров, груб, смел и предан на славянското дело. Презираше турците и ненавиждаше австрийците.

— Колко време трябва да останете във Венеция? — запита го по италиански Елена. И гласът й беше безжизнен като лицето й.

— Един ден, за да натоварим и да не възбудим подозрение, а след туй право в Зара. Няма да зарадвам нашите земляци. Отдавна го чакаха; на него се надяваха.

— На него се надяваха — повтори машинално Елена.

— Кога ще го погребете? — попита Рендич. Елена не отговори веднага.

— Утре.

— Утре? Аз ще остана: искам да хвърля шепа пръст на гроба му. Трябва и на вас да помогна. А по-добре би било да лежи в славянска земя.

Елена погледна Рендич.

— Капитане — каза тя, — вземете и мене, и него и ни преведете на другата страна на морето, далеч оттука. Възможно ли е?

Рендич се замисли.

— Възможно е, само че е свързано с много главоболия. Ще трябва да се разправяме с тукашното проклето началство. Но да предположим, че всичко наредим, че го погребем там, как ще ви върна назад?

— Няма да има нужда да ме връщате назад.

— Как? А къде ще останете?

— Аз ще си намеря място; само ни вземете, вземете мене.

Рендич се почеса по тила.

— Както обичате, но всичко това е много главоболие. Ще отида да се опитам: а вие ме чакайте тука след два часа.

Той излезе. Елена отиде в съседната стая, облегна се на стената и дълго стоя като вкаменена. После коленичи, но не можа да се моли. В душата й нямаше укори; тя не се осмеляваше да пита бога защо не я пощади, не я пожали, не я опази, защо я наказа повече, отколкото заслужаваше вината й, ако е имало вина? Всеки от нас е виновен вече за това, че живее, и няма такъв велик мислител, няма такъв благодетел на човечеството, който заради ползата, която принася, би могъл да се надява, че има право да живее… Но Елена не можеше да се моли: тя се бе вкаменила.

Същата нощ една широка лодка отплува от хотела, дето живееха Инсарови. В лодката седеше Елена с Рендич и имаше един дълъг сандък, покрит с черно сукно. Те плуваха около един час и доплуваха най-сетне до едно малко двумачтово корабче, което беше закотвено в самия изход, на пристанището. Елена и Рендич се качиха на кораба; моряците внесоха сандъка. Към полунощ се вдигна буря, но рано сутринта корабът вече минаваше Лидо. През деня бурята се разрази със страшна сила и опитните моряци в канторите на „Лойд“ клатеха глави и не чакаха нищо добро. Адриатическо море между Венеция, Триест и далматинския бряг е извънредно опасно.

Три седмици след заминаването на Елена от Венеция Ана Василевна получи в Москва следното писмо:

Оттогава минаха вече около пет години и никакво известие не дойде повече за Елена. Безплодни останаха всички писма, запитвания; напразно сам Николай Артемевич след сключване на мира ходи във Венеция и в Зара; във Венеция той научи онова, което е вече известно на читателя, а в Зара никой не можа да му даде положителни сведения за Рендич и кораба, който той бе наел. Носеха се слухове, че уж преди няколко години морето след силна буря изхвърлило на брега ковчег, в който намерили трупа на някакъв мъж… По други, по-достоверни сведения, този ковчег съвсем не бил изхвърлен от морето, а бил докаран и погребан край брега от една дама-чужденка, пристига ала от Венеция; някои прибавяха, че видели после чая дама в Херцеговина, при войската, която тогава се събирала; описваха дори: облеклото, черно от главата до петите. Както и да е, следите на Елена изчезват завинаги и безвъзвратно и никой не знае жива ли е още, крие ли се някъде, или се е свършила малката игра на живота, свършило се е лекото му кипене и е дошъл редът на смъртта. Случва се човек да се събуди и с неволна уплаха да се запита: нима съм вече на тридесет… четиридесет… петдесет години? Как така скоро мина животът? Как тъй смъртта е дошла толкова близко? Смъртта е като рибар, който е уловил риба в мрежата си и я оставя временно във водата: рибата още плува, по тя е в мрежата и рибарят ще я изтегли — когато поиска.

Какво стана е останалите лица от нашия разказ? Ана Василевна е още жива; тя много остаря след удара, който я порази, оплаква се по-малко, но много повече тъгува. Николай Артемевич също остаря и побеля и се раздели с Августина Христиановна… Той сега ругае всичко чуждестранно. Икономката му, хубава тридесетгодишна жена, рускиня, ходи с копринени рокли и носи златни пръстени и обеци. Курнатовски, като човек с темперамент и с, качество на енергичен брюнет, любител на миловидни блондинки, се ожени за Зоя; тя при него стана много покорна и дори престана да мисли по немски. Берсенев се намира и Хайделберг; изпратиха го на държавни разноски в чужбина; той посети Берлин, Париж и не си губи напразно времето; от него ще излезе добър професор. Учената публика обърна внимание на две негови статии: За някои особености на древногерманското право в съдебните наказания, и За значението на градското начало във въпроса за цивилизацията; жалко само, че двете статии са написани на малко тежък език в са изпъстрени с чужди думи. Шубин е в Рим; той се предаде цял: на своето изкуство, минава за един: от най-забележителните и многообещаващи млади скулптори. Строгите пуристи намират, че той не е изучил достатъчно древните художници, че няма „стил“ и го причисляват към франзуцката школа; англичаните и американците го отрупват с поръчки. В последно време много шум вдигна една негова. „Вакхапка“; руският граф Бобошкин, известен богаташ, се готвеше да я купи за 1000 скуди, но предпочете да даде 3000 на друг скулптор, французин pur sang48, за групата, изобразяваща „Млада селянка, умираща от любов на гърдите на Гения на пролетта“. Шубин рядко си пишеше с Увар Иванович, който единствен никак и в нищо не се измени. „Помните ли… писа му той наскоро… какво ми казахте в оная нощ, когато научихме за брака на бедната Елена, когато аз седях на вашия креват и разговарях е вас? Помните ли, аз ви питах ще се родят ли и у нас: хора, а вие ми отговорихте: «Ще се родят.» О, черноземна сило! И ето сега аз, оттука, «от моето прекрасно далече», пак ви питам: «Е, какво, Увар Иванович, ще се родят ли?»“

Увар Иванович раздвижи пръсти и устреми в далечината своя загадъчен поглед.