Вале пика: Специални поръчения - 1

„Вале пика“ се самозабравя

Толкова нещастен човек като Анисий Тюлпанов нямаше по целия свят. Е, освен, да речем, нейде в черна Африка или примерно в Патагония, но по-наблизо — едва ли. Преценете сами. Първо на първо, що за име — Анисий? Знаете ли някой благородник, някой камерюнкер или поне началник-канцелария да се казва Анисий? Не ви ли замирисва на кандило и аналой?

Ами фамилното? Смешно донемайкъде. Калпавото семейно име бе останало от прадядо му, селския дякон. Когато Анисиевият родоначалник учел в семинарията, отецът ректор решил да смени неблагозвучните имена на бъдещите църковни служители с богоугодни. За по-лесно и удобно едната година именувал семинаристите според църковните празници, другата — на плодове, та на потомъка му се паднала година на цветята: кой станал Зюмбюлов, кой Балсаминов, кой Лютичев. Прадядото не завършил семинарията, но оставил глупашкото име за поколенията. Пак добре, че го нарекли Тюлпанов1, а не някакъв си Глухарчев.

Хайде, името как да е. Ами това външност ли е? Първо на първо ушите: щръкнали като дръжки на цукало. Позатиснеш ги с фуражката — те се инатят, напират да изскочат навън и стърчат, сякаш я подпират. Много жилави.

Преди Анисий се въртеше пред огледалото с часове. Насам се обърне, натам се завърти, пусне дългите си, нарочно оставени да израснат коси да падат отсам, и оттам, белким ги скрие, и уж май го догаждаше. Поне до време. Но като наизскачаха ония ми ти пъпки по цялото му лице (трета година вече), Тюлпанов скри огледалото на тавана, защото не можеше повече да гледа ужасната си физиономия. Анисий ставаше за работа в тъмни зори, зимно време, кажи го, по нощите. Че никак не беше наблизо. Къщицата от татко му, дякона, се намираше в градините на Покровския манастир, до Спаската застава. И да вървеше бързо по улица „Пустая“, през „Таганка“, покрай зловещата Хитровка, за да стигне до службата си в Жандармерийското управление, Анисий имаше цял час път. Ако ли пък беше като днес — да свие студ, да се заледи, с износените обуща и дрипавия шинел съвсем го закъсваше. Затрака със зъби, помене доброто старо време, безгрижното детство, че и мама, лека й пръст.

Лани, когато Анисий почна като детектив, беше къде по-сносно. Заплатата — осемнайсет рубли, плюс за извънредни, за нощни, че и за пътни понякога. Случвало се е да се съберат до трийсет и пет на месец. Но клетият Тюлпанов не успя да се задържи на добрата и доходна работа.

Лично подполковник Сверчински го сметна за безперспективен агент и направо за некадърник. Първо го спипаха, че е напуснал наблюдателния си пост (как да не го напусне и да не прескочи до дома, като сестра му Соня от сутринта не беше яла?). После стана лошо — Анисий изтърва една опасна революционерка. По време на операцията за превземане на конспиративната квартира той остана да варди в двора, до задния вход. За всеки случай, да не би да стане беля, понеже Тюлпанов беше още твърде млад, не го включиха в самото задържане. И не щеш ли, арестуващите — опитни вълкодави и майстори в занаята — изпуснаха студентката. Гледа Анисий — госпожицата с очилцата тича право към него, лицето й уплашено, отчаяно. Извика й „Стой!“, ама не посегна да я хване — такива тънки й бяха ръчиците. Остана като истукан да гледа подире й. Дори не наду свирката.

Искаха изобщо да го махнат от службата за тази въпиюща грешка, но началството се смили над сирака и го понижи до куриер. Сега за човек образован, завършил пети клас, Анисий заемаше дребна, дори срамна длъжност. И най-вече съвсем безнадеждна. Цял живот щеше да търчи като най-жалко копойче, няма да се издигне до приличен чин.

Всекиму е криво да пропадне на двайсет години, но хайде, честолюбието как да е. А я опитайте с дванайсет рубли и петдесет да вържете двата края. Да е сам, все някак ще се оправи, но как да обясни на Соня, че братчето й не извадило късмет с кариерата? Тя има нужда и от масълце, и от изварка, че и с бонбонче да се поглези. Пък цепениците за огрев днес са по три рубли връзката. Ако че е идиотка — стане ли й студено, мучи, плаче.

Преди да хукне за работа, Анисий успя да преоблече сестра си, че се беше подмокрила. Тя отлепи малките си, свински очички, усмихна се сънено и продума: „Нисий, Нисий.“

— Стой кротко, глупаче, кротувай — уж строго й нареди Анисий, докато преобръщаше тежкото й, горещо от съня тяло. После остави на масата уговорените десет копейки за комшийката Сичиха, която наглеждаше безмозъчната. Сдъвка набързо баятия кравай, пийна няколко глътки студено мляко и хайде навън — в мрака и виелицата. Докато ситнеше през заснежения пущинак към „Таганка“ и току се подхлъзваше, Тюлпанов ужасно се самосъжаляваше. Не стига, че е сиромах, грозник и некадърник, ами и тая Соня за цял живот на главата му. Отписана работа, никога няма да има ни жена, ни деца, ни свиден дом. Пред черквата „Вси скърбящи“ по навик спря да се прекръсти срещу кандилото под иконата на Божията майка. От малък обичаше тази икона: тя висеше не на топло и на сухо, ами направо на стената, срещу всички хали, само дето бе скътана от дъждовете и снеговете под тясна козирка с дървен кръст отгоре. Пламъчето й малко, неугасимо, грее под стъкленото похлупаче и се вижда отдалеч. Толкова е хубаво, особено като го гледаш сред мрака, студа и вятъра. Но какво е това, дето белее върху кръста?

Бяла гълъбица! Кацнала там, оправя перцата си с човка и нехае за виелицата. Според поверията, в които покойната му майчица бе много сведуща, бяла гълъбица върху кръста е на късмет и ненадейна радост. Само че де го тоя късмет?

Вихрушката фучи ли, фучи. Ох, че студ.

Но за Анисий работният ден започна наистина доста добре. Кажи-речи, му провървя. С крайчеца на окото си колежкият регистратор Егор Семьонич, който отговаряше за пратките, изгледа неубедителния му жалък шинел, поклати посивялата си глава и му даде хубава топла задача. Не да търчи насам-натам из безкрайния град, брулен от ветровете, а само да отнесе на негово високоблагородие Ераст Петрович Фандорин, чиновника за специални поръчения към негово сиятелство генерал-губернатора, папка с донесения и документи. Да я отнесе и да изчака евентуалния отговор от господин надворния съветник.

Колко му е, нищо работа. Анисий се окуражи и тутакси отнесе папката. Дори не успя да усети студ. Господин Фандорин живееше съвсем наблизо, на „Малая Никитская“, в собствен дом, част от имението на барон Фон Еверт-Колоколцев.

Анисий обожаваше господин Фандорин. Отдалече, плахо, с благоговение, без изобщо да се надява, че големият човек някога ще го забележи, че неговото тюлпановско съществувание може да му направи впечатление. В жандармерийското надворният съветник беше на особена почит, нищо че Ераст Петрович служеше в друго ведомство. Лично негово превъзходителство московският главен началник на полицията Ефим Ефимович Баранов, ако че беше генерал-лейтенант, не се срамуваше да поиска от чиновника за специални поръчения конфиденциален съвет или дори да изходатайства някоя протекция. Има си хас! Всеки макар малко от малко осведомен за голямата московска политика знаеше, че бащината на първопрестолната, княз Владимир Андреевич Долгорукой, зачита надворния съветник и държи на мнението му. За господин Фандорин се чуваше какво ли не: че имал особена дарба — всеки човек му бил от ясен по-ясен и можел в миг да прозре и в най-тайнствената тайна.

Според длъжността си надворният съветник трябваше да е окото на генерал-губернатора във всички поверителни московски дела, с които се занимават жандармерията и полицията. Затова всяка сутрин от генерал Баранов и от жандармерийското му изпращаха необходимите сведения — обикновено в губернаторското на „Тверской“, но се случваше да ги получава и у дома, защото надворният съветник нямаше задължително работно време и ако искаше, можеше изобщо да не ходи в службата.

Ето каква значителна персона бе господин Фандорин, ала същевременно се държеше човешки и не се правеше на важен. Анисий два пъти му бе носил пратки на „Тверской“ и беше очарован от любезните маниери на този тъй влиятелен господин, който не унижаваше малкия човек, напротив, държеше се почтително, канеше го да седне, говореше на „вие“.

Пък и много интересно е да видиш отблизо личност, за която в Москва се носят наистина фантастични слухове. Веднага забелязваш, че е особен човек. Лицето му хубаво, гладко, младежко, а гарвановочерната му коса — съвсем побеляла на слепоочията. Гласът му спокоен, тих, като говори, леко заеква, но всяка дума е на място и явно не е свикнал да повтаря два пъти едно и също. Внушителен господин, не ще и дума.

На Тюлпанов още не му се беше случвало да ходи в дома на надворния съветник, затова, след като мина през ажурната порта с чугунена корона отгоре, той със свито сърце се приближи към кокетната едноетажна къща. На такъв изключителен човек сигурно и жилището му е някак по-различно.

Натисна бутона на електрическия звънец. Предварително се беше подготвил какво да каже най-напред. „Куриер Тюлпанов от Жандармерийското управление. Нося книжа за негово високоблагородие“ Сепна се и натика под фуражката непокорното си дясно ухо. Дъбовата резбована врата се отвори широко. На прага стоеше нисък набит азиатец с дръпнати очички, дебели бузи и щръкнала черна коса. Носеше зелена ливрея със златни ширити и кой знае защо — сламени сандали. Слугата впери недоволен поглед в посетителя и попита:

— Какво искас?

Нейде от дъното на къщата екна звучен женски глас:

— Маса! Колко пъти ще ти повтарям! Не „какво искас“, а „какво ще обичате“!

Азиатецът се извърна ядно, после измърмори на Анисий:

— Какво сте обицас?

— Куриер Тюлпанов от Жандармерийското управление. Нося книжа за негово високоблагородие.

— Айде врез — покани го слугата и му стори път да мине.

Тюлпанов се озова в просторен вестибюл, с интерес огледа наоколо и в първия момент остана разочарован: тук нямаше препарирана мечка с табла за визитни картички, а бива ли дом на големец без препарирана мечка? Или чиновниците за специални поръчения не приемат визити?

Впрочем, макар мечка да липсваше, вестибюлът бе обзаведен много приятно, а в ъгъла в една стъклена витрина имаше някакви странни доспехи: целите от метални пластинки, с особен монограм на бронята и рогат бръмбаровиден шлем.

От вратата за вътрешните стаи, където куриерът, разбира се, не можеше да влезе, се появи рядко хубава дама с червен копринен халат до земята. Гъстата й тъмна коса бе подредена в сложна прическа, стройната й шия бе разголена, белите й ръце, целите в пръстени — скръстени на високия бюст. Дамата разочаровано се взря в Анисий с огромните си черни очи, посбърчи класическия си нос и извика:

— Ераст, теб търсят. От канцеларията.

Кой знае защо, Анисий се изненада, че надворният съветник е женен, макар всъщност да нямаше нищо чудно, че човекът има прекрасна съпруга с царствена снага и високомерен поглед. Аристократично, без да отваря устни, мадам Фандорина се прозя и изчезна през вратата, а подир миг във вестибюла влезе самият господин Фандорин. Той също беше по халат, ала не червен, а черен, с пискюли и копринен колан.

— Здравейте, Т-Тюлпанов — каза надворният съветник, прехвърли няколко зърна от зелената си нефритова броеница и Анисий едва не примря от удоволствие — и през ум не му беше минавало, че Ераст Петрович го помни, камо ли по име. Каква ли гмеж се точи тук да му носи писма. Но я гледай ти.

— Какво е това? Я да видя? Заповядайте в гостната, седнете. Маса, вземи шинела на господин Тюлпанов.

Плахо, без да смее да се озърта, Анисий влезе в гостната, скромно приседна на крайчеца на тапицирания със синьо кадифе стол и едва подир минута-две започна полека да оглежда стаята. Тя беше много интересна: по стените висяха цветни японски гравюри, които, доколкото знаеше, напоследък бяха много на мода. Видя и свитъци с йероглифи върху дървена лакирана поставка — две извити саби: едната по-дълга, другата по-къса. Надворният съветник шумолеше с книжата и от време на време си отбелязваше нещо в тях със златно моливче. Без да обръща внимание на мъжете, съпругата му стоеше до прозореца и с отегчен вид гледаше към градината.

— Мили — каза тя на френски, — защо не излизаме никъде? Не мога повече така. Ходи ми се на театър, ходи ми се на бал.

— Ади, нали самата вие ми казахте, че е неприлично — отговори Фандорин и вдигна глава от книжата. — Може да срещнем някой ваш познат от Петербург. Ще е неудобно. Всъщност на мен не ми пречи.

Той погледна Тюлпанов, който се изчерви. Какво е виновен в края на краищата, че отбира френски, па макар и отгоре-отгоре!

Значи хубавата дама изобщо не била мадам Фандорина.

— Ах, извинявай, Ади — каза Ераст Петрович на руски. — Не ти представих господин Тюлпанов, той е от Жандармерийското управление. А това е графиня Ариадна Аркадиевна Опраксина, моя б-близка позната.

Анисий имаше усещането, че надворният съветник се смути, сякаш се позачуди как да представи хубавицата. Или може би заради заекването му се беше сторило така.

— О, Боже — мъченически въздъхна графиня Ади и устремно излезе от стаята. Почти тутакси долетя гласът й: — Маса, веднага остави моята Наталия! Прибирай се, мерзавке! Не, това на нищо не прилича!

Ераст Петрович също въздъхна и отново зачете книжата си.

В този момент звънецът задрънча, откъм вестибюла се чуха приглушени гласове и в гостната влетя одевешният азиатец.

Той задърдори на някакъв странен език, но Фандорин му направи знак да млъкне.

— Маса, нали съм ти казвал, че когато имам гости, трябва да ми говориш не на японски, а на руски.

Издигнатият в ранг на гост Анисий се поизпъчи и с любопитство се вторачи в слугата: я, жив японец!

— От Ведисев-сан — кратко съобщи Маса.

— От Ведишчев? От Фрол Г-Григориевич? Да влезе.

Анисий знаеше кой е Фрол Григориевич Ведишчев. Известна личност, по прякор Сивия Кардинал. От малък живеел при княз Долгорукой и отначало му бил момче за всичко, после ординарец, освен това лакей, а през последните двайсет години — откакто Владимир Андреевич бе поел древния град в здравата си, желязна десница — личен камериер. Уж нищо работа — камериер, но се знаеше, че твърде умният и предпазлив Долгорукой не взема никакви решения, преди да се е посъветвал с верния Фрол. Ако човек искаше да измоли нещо важно от негово сиятелство трябваше да намери начин да умилостиви Ведишчев и тогава работата му беше в кърпа вързана.

В гостната влезе не, ами кажи го, влетя русоляво момче с губернаторска ливрея и от вратата занарежда:

— Ваше високоблагородие, Фрол Григориевич ви вика! Да заповядате колкото може по-скоро! При нас е ад, Ераст Петрович, лудница! Фрол Григориевич каза, че няма да се оправим без ваша помощ! Аз съм с шейната на княза, в миг ще стигнем.

— Какъв ад? — навъси се надворният съветник, но стана и сне халата си. — Добре, да вървим да в-видим.

Под халата беше по бяла риза с черна вратовръзка.

— Маса, жилетката и сюртука ми, бързо! — извика Фандорин и заприбира книжата в папката. — Тюлпанов, ще трябва да дойдете с мен. Ще ги дочета пътьом.

Анисий бе готов да тръгне с негово високоблагородие където и да е и го показа, като бързо скочи от стола.

Чак такова нещо дребният куриер Тюлпанов не бе очаквал — някога да му се случи да се вози с шейната на генерал-губернатора. Хубаво возило беше — истинска карета с плазове. Отвътре обшита с атлаз, седалките кожени, а в ъгъла печица с бронзов кюнец. Но не беше запалена.

Лакеят се качи на капрата и четворката буйни губернаторски атове бързо литна напред.

Анисий усети плавно, почти нежно полюшване върху меката седалка, предназначена за къде по-благородни задни части, и си рече: и да се похваля, кой ли ще ми повярва?

Господин Фандорин разчупи с пукот восъчния печат и разгъна някаква депеша. Свъси високото си чисто чело. Колко е хубав, не със завист, а с искрена възхита си помисли Тюлпанов, който с крайчеца на окото си наблюдаваше как надворният съветник подръпва тънкия си мустак.

За пет минути стигнаха до голямата къща на „Тверской“. Колата зави не наляво към канцелариите, а надясно към парадния вход и личните покои на „великия московски княз“, Володя Голямото гнездо, Юрий Долгорукий2 (наричаха всесилния Владимир Андреевич как ли не).

— Моля да ме извините, Тюлпанов — набързо каза Фандорин и отвори вратата, — но засега не мога да ви освободя. После ще драсна няколко реда до п-полковника. Нека първо се оправя с „лудницата“.

Анисий последва Ераст Петрович, влезе в мраморните чертози, но тутакси изостана — смути се, като видя важния портиер с позлатен жезъл. Тюлпанов ужасно се уплаши, че го чака унижението господин Фандорин да го зареже пред стълбището като някакво пале. Но надви гордостта си и се настрои да прости на надворния съветник: та как би могъл той да отведе в покоите на губернатора човек с такъв шинел и фуражка със спукана козирка?

— Защо не идвате? — нетърпеливо се обърна Ераст Петрович, който вече бе стигнал до средата на стъпалата. — Хайде, бързо. Не виждате ли каква бъркотия е тук?

Чак сега Анисий схвана, че в дома на губернатора наистина става нещо. А напетият портиер, ако човек се позагледаше в него, комай не бе толкова важен, колкото объркан. От вън във вестибюла вкарваха ракли, сандъци и кутии с чуждестранни надписи. Да не би някой да се местеше? Тюлпанов чевръсто настигна надворния съветник и се помъчи да го следва на не повече от две крачки, като от време на време трябваше дори да подтичва, защото негово високоблагородие вървеше бързо.

Ех, че хубаво е в резиденцията на губернатора! Почти като в храм Божи: пъстроцветни (може би порфирни?) колони, брокатени завеси, статуи на гръцки богини. Ами полилеите! Ами картините с позлатени рамки! Ами лъснатият като огледало паркет с инкрустации!

Анисий погледна паркета и изведнъж забеляза, че жалките му обуща оставят по чудния под мокри и кални дири. Божичко, дано никой не ги види.

В просторната зала, където нямаше жива душа, а край стените бяха наредени меки столове, надворният съветник каза:

— Седнете тук и ме изчакайте. Д-дръжте папката.

Сетне се насочи към високата, украсена с позлата врата, но тя изведнъж сама се разтвори пред него и с гълчава от разпалени гласове в залата нахлуха четирима души: снажен генерал, върлинест господин, който не приличаше на русин и бе облечен с карирано палто с пелерина, плешив старец с огромни бакенбарди и очилат чиновник с вицмундир3.

В генерала Анисий разпозна самия княз Долгорукой, скочи и се изпъна като струна.

Отблизо негово сиятелство изглеждаше недотам младолик и свеж, както когато го гледаш от тълпата: цялото му лице в дълбоки бръчки, къдриците — неестествено буйни, а дългите мустаци и бакенбарди — твърде кестеняви за неговите седемдесет и пет години.

— Ераст Петрович, тъкмо навреме! — извика губернаторът. — Той говори френски толкова лошо, нищо не му се разбира, а на руски и дума не може да обели. Вие знаете английски, я ми разтълкувайте какво иска от мен! Как ли са го пуснали? От цял час се разправям с него, но полза никаква!

— Ваше високопревъзходителство, как да не го пусна, като е лорд и има право! — явно за пореден път проплака очилатият. — Откъде да знам…

В този миг англичанинът също се обади. Обърна се към новодошлия и възмутено размаха някакъв документ, целият в печати. Ераст Петрович безстрастно започна да превежда:

— Това е непочтена игра, така не се прави в никоя цивилизована страна. Вчера посетих възрастния господин, който ми разписа акта за покупка на къщата, и си стиснахме ръцете. А той сега, видите ли, отказва да се изнесе. Неговият внук мистър Шпейер каза, че възрастният джентълмен се мести в Дома за ветерани от наполеоновите войни, там щяло да му е по-удобно, защото щели добре да се грижат за него, а тази къща се продавала. Подобно непостоянство не прави чест никому, особено след като парите вече са броени. И то доста пари, цели сто хиляди рубли. Ето го акта за покупката!

— Тая хартийка отдавна я размахва, но не ми я дава — обади се плешивият старец, който до момента беше мълчал. Очевидно тъкмо той бе Фрол Григориевич Ведишчев.

— Аз да съм дядо на Шпейер? — смая се князът. — И да ида в приют?!

Чиновникът се промуши към англичанина, повдигна се на пръсти и надникна иззад гърба му в тайнствената хартийка.

— Наистина, сто хиляди. Заверен от нотариус — потвърди той. — И адресът е нашият: „Тверской“, къщата на княз Долгорукой.

Ераст Петрович попита:

— Владимир Андреевич, кой е този Шпейер?

Князът избърса с кърпа пламналото си чело и разпери ръце:

— Шпейер е много мил младеж. С чудесни препоръки. На коледния бал ми го представи… мм… кой ми го представи? Не, сетих се! Не на бала. Със специално писмо ми го препоръча негово височество херцог Саксен-Лимбургски. Шпейер е чудесно, много възпитано момче, има златно сърце и е толкова нещастно! Участвал е в Кушкинския поход, бил е ранен в гръбнака, оттогава е сакат и не може да ходи. Придвижва се с инвалидна количка, но не пада духом. Занимава се с благотворителност, събира пожертвувания за сираците и самият той прави огромни дарения. Вчера сутринта бяха тук двамата с този смахнат англичанин, който бил известният британски филантроп лорд Питсбрук. Помоли да разреша на англичанина да разгледа къщата, защото лордът бил познавач и ценител на архитектурата. Как бих могъл да откажа на клетия Шпейер подобна дреболии? Инокентий ги придружи — Долгорукой ядно бучна с пръст чиновника, които чак плесна с ръце.

— Ваше превъзходителство, откъде да… Нали лично вие ми наредихте най-любезно да…

— Стиснахте ли ръка на лорд П-Питсбрук? — попита Фандорин и на Анисий му се стори, че в очите на надворния съветник блесна искрица.

— Ами да, разбира се — сви рамене князът.

— Шпейер отначало му разправи на английски нещо за мен, тоя дългуч засия и ми подаде ръка.

— А п-преди това подписахте ли някакъв документ?

Губернаторът свъси вежди да си спомни.

— Да, Шпейер ме помоли да подпиша приветствено писмо по случай откриването на новия Екатеринински приют. Да се превъзпитат малолетните блудници е благородно начинание. Но не съм подписвал никакъв акт за покупка! Нали ме познавате, драги, аз винаги внимателно прочитам всичко, което подписвам.

— После той къде дяна писмото?

— Мисля, че го показа на англичанина, рече му нещо и го прибра в папка. Тя беше в количката му — лицето на Долгорукой, бездруго мрачно, притъмня като буреносен облак. — Ах, merde! Да не би…

Ераст Петрович се обърна към лорда на английски и синът на Албион, изглежда, му гласува пълно доверие, защото му подаде тайнствения документ да го разгледа.

— Изготвен е изрядно — промърмори надворния съветник, след като му хвърли едно око. — И г-гербов печат има, и нотариална заверка от „Мьобиус“, и подпис… Това пък какво е?! — върху лицето на Фандорин се изписа крайно недоумение.

— Владимир Андреевич, погледнете! Вижте този подпис!

С погнуса, сякаш пипаше жаба, князът взе документа и го отдалечи колкото можа от далекогледите си очи. След което прочете на глас:

— „Вале пика“… Чакайте, чакайте, какво е това „вале“?

— А така… — обади се Ведишчев. — Значи всичко е ясно. Пак „Вале пика“. И таз добра. Само това липсваше, света Богородице.

— „Вале пика“ ли? — продължаваше да не схваща негово сиятелство. — Май така се казваше онази мошеническа банда. Дето миналия месец продадоха на банкера Поляков собствените му жребци, а по Коледа помагаха на търговеца Виноградов да промива златен пясък в река Сетун. Баранов ми докладва. Търсим ги, казва, тия злодеи. Пък аз се смях. Нима са дръзнали мен… мен, Долгорукой?! — генерал-губернаторът дръпна сърмената си яка и лицето му стана толкова страшно, че Анисий се сви.

Ведишчев се втурна като подплашена кокошка към вбесения княз и закудкудяка:

— Владимир Андреич, всичко става на тоя свят, не се отчайвайте! Ей сегичка ще ви капна малко валериан и ще извикам лекар да ви пусне кръв! Инокентий, дай стол!

Анисий обаче пръв успя да подаде стол на височайшето началство.

Настаниха развълнувания губернатор да седне на меко, но той все напираше да стане, все отблъскваше камериера.

— Като някакъв дребен търговец! Да не ме мислят за вчерашен? Ще им дам аз един приют! — не твърде свързано подвикваше той, докато Ведишчев надаваше какви ли не успокояващи звуци и по едно време дори погали негово сиятелство по боядисаните, а може би дори изкуствени къдрици.

Губернаторът се обърна към Фандорин и каза жално:

— Ераст Петрович, драги мой, как е възможно? Тия разбойници направо са се самозабравили. Оскърбиха ме, унижиха ме, подиграха ми се. А в мое лице — и на цяла Москва. Вдигнете на крак полицията и жандармерията, но намерете тия мерзавци. На съд! В Сибир! Вие можете всичко, драги. Смятайте, че от днес това е най-важната ви задача и моя лична молба. Баранов няма да се оправи сам, нека ви помага.

— Само не полицията — угрижено отвърна надворният съветник, в чиито сини очи вече не проблясваха никакви искрици. Лицето на господин Фандорин изразяваше единствено тревога за авторитета на управлението. — Ще се разчуе и целият град ще има да се превива от смях. Дума да не става.

— Но как? — отново взе да се пени князът. — Да оставим тия „валета“ на мира, така ли?

— В никакъв случай. Аз ще се заема с тази работа. Само че конфиденциално, без да го разгласяваме — Фандорин помисли малко и продължи: — Ще трябва да върнем парите на лорд Питсбрук от градската хазна, да му поднесем извиненията си, но да не му обясняваме нищо за „валето“. Уж че е станала някаква грешка. Че внукът ви си е позволил своеволие.

Като чу името си, англичанинът разтревожено попита нещо надворния съветник, той му отговори накратко и отново се обърна към губернатора:

— Фрол Григориевич ще измисли нещо правдоподобно за пред слугите. А аз ще се заема с издирването.

— Може ли сам човек да издири тия вагабонти? — усъмни се камериерът.

— Да, няма да е лесно. Но не е желателно да разширяваме кръга на посветените.

Фандорин погледна очилатия секретар, който князът нарече Инокентий, и поклати глава. Инокентий явно не ставаше за помощник. После Ераст Петрович се обърна към Анисий, който бе замръзнал на място с острото усещане за ужасния си вид: млад-зелен, мършав, клепоух, че и пъпчив.

— Аз ли… аз съм гроб — измънка той. — Честна дума.

— Този пък кой е? — ревна негово сиятелство, май чак сега забелязал жалката фигура на куриера. — За-защо е тук?

— Това е Тюлпанов — обясни Фандорин, — от Жандармерийското управление. Опитен агент е. Точно той би могъл да ми п-помогне.

Князът измери с поглед свития Анисий и свъси страховитите си вежди.

— Прави му сметка, Тюлпанов. Ако си полезен, ще ти помогна да станеш човек. Но сгазиш ли лука, ще те направя на нищо.

Докато вървяха към стълбището, Ераст Петрович и онемелият Анисий чуха Ведишчев да казва:

— Владим Андреич, ваша воля, но пари в хазната няма. Сто хиляди не са шега работа. Ще трябва англичанинът да се задоволи само с извиненията.

Навън Тюлпанов изживя нов потрес. Докато си слагаше ръкавиците, надворният съветник изведнъж го попита:

— Вярно ли е това, дето съм чувал, че гледате болната си сестра и отказвате да я настаните в държавен приют?

Анисий не беше очаквал такава осведоменост по домашните му проблеми, но понеже цял се беше вцепенил, се учуди по-малко, отколкото би трябвало.

— Не е за приют — обясни той. — Там ще свърши. Много е свикнала с мен.

И тогава вече Фандорин го смая окончателно.

— Блазе ви — въздъхна той. — Вие сте щастливец, Тюлпанов. Толкова млад, а вече имате за какво да се уважавате и с какво да се гордеете. Господ ви е дал стожер за цял живот.

Анисий още се опитваше да си обясни смисъла на странните думи, а надворният съветник продължи:

— Не берете грижа за сестра си. Докато трае разследването, наемете й гледачка. За държавна сметка, разбира се. От днес нататък, докато приключим със случая „Вале пика“, ще останете под мое разпореждане. Ще поработим заедно. Надявам се, че няма да се отегчите.

Ето я ненадейната радост, внезапно се сети Тюлпанов. Ето го късмета, значи. Ах, ти, бяла гълъбице!