Вале пика: Специални поръчения - 1

Житейската философия на Момус

Толкова имена смени през последните години, че започна да забравя първото, с което бе дошъл на този свят. Отдавна наричаше себе си Момус — на името на древногръцкия присмехулник и пакостник, сина на Никта, богинята на нощта. В пасианса „Египетската пития“ така се означава валето пика — лоша карта, вещае среща се изедник или зла шега на съдбата.

Момус обичаше картите, дори дълбоко ги почиташе, но в пасианси не вярваше и влагаше в избраното име съвсем друг смисъл. Както знаем, всеки простосмъртен играе карти с фортуната. Подредбата им не зависи от човека и е въпрос на късмет: на един се паднат само козове, на друг само двойки и тройки. На Момус природата бе раздала слаби, направо лоши карти — десетки и валета. Но добър играч би се оправил и с тях. А и според човешката йерархия пак към вале клонеше. Момус имаше трезва оценка за себе си: е, не е асо, нито поп, но и седмица не е, ами вале. Но не скучна спатия, почтено каро или, пази Боже, пиклива купа, а нещо по-особено — пика. Пиката е много специална боя. В някои игри е ниска, но понякога бие и спатията, и карото, и купата. Следователно човек сам трябва да реши каква игра ще играе с живота, та неговата боя да стане най-силната.

Още от малък Момус все се чудеше на поговорката за двата заека. Добре де, защо пък да не може да хване и двата? Какво сега, да се откаже от единия, така ли? Невръстният Момус (тогава още не Момус, а Митенка Савин) категорично не беше съгласен. И в крайна сметка излезе прав. Тая пословица явно се отнасяше за тъпите и мързеливите. Беше му се случвало да хване отведнъж не два, а много повече сиви и пухкави дългоушковци. Имаше си разработена психологическа теория. Хората са измислили какви ли не науки, повечето абсолютно ненужни за обикновения човек, ама ей ги на — и трактати пишат, и магистърски трудове, и докторски дисертации защитават, и академици стават. Момус от малък усещаше — с кожата, с костите, с далака си — че най-важната наука е не аритметика или някакъв си латински, а умението да се харесаш. Ето това е то ключът за всяка вратичка. Странното е само, че в тази най-основна наука не го бяха посветили нито гувернантите, нито гимназиалните даскали. Трябваше сам да овладява нейните закони.

Но всъщност по-добре. Талантът на момчето в най-важната наука се прояви отрано, а че другите не се сещат за предимствата на въпросната философия — слава Богу.

Необяснимо защо хората не проявяват внимание и разбиране към ключовия въпрос. Казват си: харесват ли ме — добре, не ме ли харесват — насила хубост не става. Става, мислеше си малкият Митя, става, и още как. Харесаш ли се някому, успееш ли да намериш ключ към него, той е твой, прави го каквото си искаш.

Можеш да се харесаш на всеки и за това е достатъчно съвсем малко — да разбереш що за човек е: какво го вълнува, как вижда света, от какво го е страх. Разбереш ли го, можеш да свириш с него като с дудук каквато си искаш мелодия — било серенада, било кадрил.

От всеки десет души девет сами си казват всичко, стига да ги изслушаш. Най-странното е, че никой не слуша както трябва. Да речем, ако са възпитани, изчакват пауза в разговора, че пак да те занимават с проблемите си. А колко важни и интересни неща можеш да научиш, ако умееш да слушаш! Да слушаш правилно е един вид изкуство. Трябва да си представиш, че си празна стъкленица, прозрачна съдина, свързана със събеседника чрез невидима тръбичка. Нека съдържанието от събеседника ти капка по капка прелее в теб, така че да се напълниш с течност от същия цвят, вид и градус. За известно време да престанеш да си ти и да станеш той. Тогава започваш да разбираш човека в цялата му същност и предварително знаеш какво ще каже и какво ще стори.

Момус усвояваше своята наука постепенно и като дете я прилагаше за незначителни неща, по-скоро за да я опита и провери. Без да си е научил урока, да изкара добра бележка в гимназията; после, вече в кадетското, да си спечели уважението и обичта на приятелите; да вземе пари на заем; да накара някоя госпожица да се влюби в него.

По-късно, когато стана офицер, развилата се, укрепнала философия взе да дава още по-добри плодове. Да речем, обираш на карти някой паралия, а той мирува и не го е яд на чудесния корнет Митя Савин. Нито се взира излишно в ръцете на приятния си партньор. Да не е лошо? Но и това беше само гимнастика, помпане на мускули. Науката и талантът свършиха истински добра работа преди шест години, когато съдбата даде на бъдещия Момус първия реален Шанс. Тогава той още не знаеше, че Шансът трябва да бъде не търсен, а създаден. Все беше чакал късметът сам да му падне в ръчичките и се бе страхувал само от едно — да не го изпусне.

Не го изпусна.

По онова време житието-битието на корнета взе да мухлясва. Втора година вече полкът им стоеше в губернския град Смоленск и всички възможности за прилагане на талантите бяха изчерпани. Когото можа, обра на карти; колкото можа да вземе на заем, отдавна го взе; жената на полковника, макар от все сърце да обичаше Митенка, не даваше кой знае колко пари, пък и му беше додеяла със своята ревност. А не щеш ли, стана беля и със служебни суми: корнет Савин бе изпратен на конския панаир в Торжок, ама се увлече и попиля повече от допустимото.

Изобщо трябваше да избира от няколкото злини: или да го осъдят, или да забегне, или да се ожени за пъпчивата щерка на търговеца Почечуев. Първата, разбира се, отпадаше и кадърният младеж започна сериозно да се колебае между втората и третата. Точно тогава съдбата му подаде асо коз, с което обречената игра спокойно можеше да бъде спечелена. Почина леля му, помешчица от Вятка, и завеща на любимия си племенник своето имение. Някога, още като юнкер, Митенка бе прекарал при нея един неимоверно отегчителен месец и от нямане какво да прави се бе поупражнявал в житейската наука. После дори не помисли повече за бабата, но ето че тя не бе забравила кроткия мил малчуган. Загърбила останалите племенници и племеннички и в завещанието споменала само него. На Митя не се падна кой знае каква латифундия: само някакви си десет хиляди декара, и то в затънтена губерния, където уважаващия себе си човек не би останал и седмица.

Как щеше да постъпи някой обикновен посредствен младеж, ако бе извадил подобен късмет? Ами продава лелиното наследство, връща дължимото на полка и част от заемите и продължава нещастникът да си живее като преди.

Че как другояче, ще попитате. Ей ви задача. Имате имение, което струва най-много двайсет и пет, е, да са трийсет хиляди. А дължите петдесет. И най-вече до гуша ви е дошло да си броите копейките, искате да се порадвате на живота: собствена карета, най-добрите хотели, всичко да е като вечен празник и не да ви издържа дебела полковнишка жена, а вие да си намерите някоя кукличка — цвете с нежен поглед, тънка снага и кръшен смях.

„Стига съм се носил като треска в реката на живота — рече си Митенка, — крайно време е да хвана съдбата за лебедовата шия.“ И точно тогава психологическата наука си каза тежката дума.

Той прекара в затънтената губерния не седмица и не две, а цели три месеца. Обиколи съседите си и успя да се хареса на всеки по съответния начин. С майора в оставка, борсук и грубиян, пи ром и ходи на лов за мечки (колко страх бра тогава!). С вдовицата на колежкия съветник — домакиня и къщовница, вари сладко от райски ябълки и си записа в бележника съветите за опрасването. С околийския дворянски предводител — недоизучил се паж, обмени светски клюки. С мировия съдия ходи оттатък реката до циганския табор.

Представи се чудесно: вече го знаеха и като наше момче, и като печен столичанин, и като сериозен младеж, широка душа, „нов човек“, ревностен радетел за традициите, а и като сериозен кандидат-годеник (в две семейства, които изобщо не се познаваха).

Когато сметна, че почвата е вече добре наторена, за два дни свърши цялата работа.

Дори днес, след толкова години, макар вече да имаше какво да си припомни и с какво да се гордее, Момус с удоволствие се връщаше към спомена за своята първа истинска „операция“. Особено към случката с Еврипид Калистратович Канделаки, който бе известен сред местните помешчици като невероятен скъперник и кавгаджия. Е, Митенка можеше да мине и без Канделаки, но понеже беше млад и по природа авантюрист, го привличаха костеливите орехи.

Скъперникът грък беше някогашен акцизен чиновник. На такъв можеш да се харесаш само ако го накараш да си мисли, че ще се облажи за твоя сметка.

Яхнал запенен от препускането кон, юначният корнет пристигна при съседа си пламнал, просълзен, разтреперан. И от вратата приплака:

— Еврипид Калистратович, спасете ме! Единствен вие можете да ми помогнете! Само на вас разчитам! Викат ме в полка при военния заместник-прокурор! Дължа им пари! Двайсет и две хиляди!

От полка наистина се бе получило писмо във връзка с паричните прегрешения. Търпението на Савиновите началници се бе изчерпало, не можеха да го чакат повече да се прибере от отпуска. Митя извади писмото с полковия печат и още някакъв документ.

— Подир месец от Дворянската земеделска банка трябва да ми отпуснат ипотека двайсет и пет хиляди срещу имението на леля. Мислех — изхлипа той, като много добре знаеше, че гъркът не се трогва от нищо — да взема парите и да погася дълговете си. Ама не, няма да успея! Какъв позор! Не ми остава нищо друго, освен да се гръмна! Спасете ме, Еврипид Калистратович, много ви моля! Дайте ми двайсет и две хиляди, а аз ще ви дам пълномощно за ипотеката. Ще се прибера в полка, ще оправя работите и ще спася честта и живота си. А другия месец вие ще вземете двайсет и пет хиляди. Хем полза за вас, хем спасение за мен! Умолявам ви!

Канделаки си тури очилата, прочете застрашителното писмо от полка, внимателно проучи договора за ипотека (също истински, изготвен по всички правила), примлясна и предложи петнайсет хиляди. Спазариха се на деветнайсет.

Божичко, каква ли сцена се е разиграла в банката, когато подир месец в уречения ден там се събрали притежателите на всичките единайсет пълномощни, раздадени от Митенка. Е, добра сума си докара, но след това трябваше коренно да промени живота си. Добре де, много му здраве на досегашния живот.

Бившият корнет Савин не се страхуваше от неприятности с полицията. Империята, слава Тебе, Господи, е голяма, глупци колкото щеш, богати градове също. Човек с фантазия и кураж има къде да си разиграе коня. А името и документите са фасулска работа. Както искаш, така ще се наречеш. Какъвто пожелаеш, такъв ще станеш.

Колкото до външността, Момус направо беше извадил късмет. Той много харесваше лицето си и можеше да му се радва в огледалото с часове.

Косата — чудна, мръсноруса като на повечето славянски туземци. Чертите — дребни, никакви, очичките — сивосинкави, носът — с неопределена форма, брадичката издава слаб характер. Изобщо — нищо не хваща окото. Не физиономия, ами празно платно — можеш да рисуваш каквото ти хрумне.

Среден ръст, особени белези няма. Е, гласът му е малко по-особен — дълбок, звучен, но Момус се научи да владее този инструмент до съвършенство: можеше и да гъгне басово, и да те плени с тенор, и да пусне някой фалцет, и дори да писука като дамско сопрано.

Защото, за да промениш външността си до неузнаваемост, не е достатъчно да си боядисаш косата и да си залепиш брада. Човек се отличава по мимиката, походката и начина, по който сяда, жестовете, интонациите, специфичните думи, които употребява, енергията на погледа. Е, разбира се, важен е и антуражът — дрехите, първото впечатление, името, титлата.

Ако актьорите печелеха много пари, Момус със сигурност щеше да стане нов Шчепкин или Садовски. Но толкова, колкото му трябваха на него, не плащаха дори за главни роли в столичните театри. Пък и къде по-интересно е да разиграваш пиеси не на сцената, с два антракта по петнайсет минути, а в живота: всеки ден, от сутрин до вечер.

Кого ли не бе играл през тези шест години — вече не помнеше всичките си роли. А и пиесите бяха изключително собствено съчинение. Момус ги назоваваше с военната дума „операции“ и преди да започне поредното приключение, обичаше да си представя, че е маршал Мориц фон Саксен или Наполеон, но всъщност „операциите“, разбира се, не бяха кръвопролитни сражения, а весели спектакли. Тоест другите действащи лица може и да не оценяваха цялото остроумие на сюжета, но самият Момус винаги изпитваше голямо удоволствие.

Бяха разиграни много спектакли — и малки, и големи, триумфални и не толкова успешни, но да се стигне до провал, освиркване — засега не беше се случвало.

По едно време Момус реши да увековечи паметта на националните герои. Отначало, след като на един волжки параход загуби на карти и слезе в Кострома без пукнат грош, взе да събира пожертвувания за бронзов монумент на Иван Сусанин4. Но жалките търговци се стискаха, дворяните се опитваха да пробутат вноски в масълце или ръж и накрая почти нищо не събра — я имаше осем хиляди, я не. Затова пък в Одеса за паметник на Александър Сергеевич Пушкин даваха щедро, особено търговците евреи, а в Тоболск за Ермак Тимофеевич5 кожухарите и златотърсачите отпуснаха на речовития „член на Императорското историческо дружество“ седемдесет и пет хиляди.

По-лани в Нижни Новгород стана много добре с Кредитно дружество „Бътерфлай“. Идеята бе простичка и гениална, ориентирана към твърде разпространената порода хора, у които вярата в безплатното чудо е по-силна от инстинкти за самосъхранение. Дружество „Бътерфлай“ събираше от наивниците вноски при нечувано високи лихви. През първата седмица внесоха пари само десет души, девет от тях подставени лица, наети от самия Момус. Но когато следващия понеделник (лихвите се изплащаха ежеседмично) до един получиха по десет копейки върху всяка вложена рубла, градът сякаш полудя. Пред кантората на дружеството се проточи опашка, дълга три преки. Подир седмица Момус отново изплати по десет процента, след което трябваше да наеме още две помещения и дванайсет нови служители. Четвъртия понеделник вратите на канторите останаха заключени. Пъстрокрилият „Бътерфлай“ бе отлетял завинаги от бреговете на Волга към нови обетовани земи.

Другиму само приходите от Нижни Новгород щяха да стигнат до края на живота, но при Момус парите не се задържаха дълго. Понякога той си представяше, че е вятърна мелница, в която се сипят банкноти и монети. Мелницата безспир размахва огромните си крила, смила парите на ситно брашно — диамантени игли за вратовръзки, чистокръвни жребци, многодневни гуляи, умопомрачителни букети за млади актриси. А вятърът духа ли, духа и брашното се разпилява из безбрежните простори, та не остава и прашинка.

Ами нека се разпилява, „зърно“ за Момус има предостатъчно. Чудната мелница ще работи непрестанно.

Обиколи сума ти панаири и губернски градове и усъвършенства занаята. Миналата година стигна до столицата. Хубавичко обра Санкт Петербург. Придворните доставчици, хитрите банкери и търговските съветници имаше да споменават Валето пика.

Момус реши да демонстрира изключителния си талант пред публика съвсем отскоро. Изкуши го дяволът на честолюбието. Доядя го. Да измисля толкова умни, невиждани трикове, да влага толкова въображение, толкова артистичност и душа, и да не получава никакво признание! Приписват подвизите му ту на шайка аферисти, ту на чифутски машинации, ту на местните власти. На православните и през ум не им минаваше, че всички тия chef-d’oeuvres са произведения на един майстор.

Парите вече не го задоволяваха, полакоми се за слава. Е, с фирмен знак се работи доста по-рисковано, но славата не спохожда малодушните. А хвани го де, като за всяка операция си е приготвил отделна маска. Кого да търсиш, кого ще хванеш? Някой да е виждал истинското лице на Момус? Друг път.

Порадвайте се, поклюкарствайте и се посмейте за сбогом, мислено се обръщаше към сънародниците си Момус. Поръкопляскайте на великия артист, защото няма да съм вечно с вас.

Не, той изобщо не възнамеряваше да умира. Но сериозно бе започнал да се замисля дали да не се раздели със свидните на сърцето му руски простори. Оставаше само да обработи старопрестолната столица и оттам нататък вече да се изяви на международното поприще — Момус усещаше, че е събрал достатъчно сили.

Москва е чудесен град. Московчани са още по-загубени от питерци, по-простодушни са, не са се парили, а са паралии. Момус се настани тук през есента и вече успя да демонстрира няколко изящни фокуса. Още две-три операции и — сбогом, отечество любезно. Ще пообиколи Европа, и ще прескочи до Америка. Беше чувал много неща за северноамериканските щати. Интуицията му подсказваше, че там ще има къде да се развърти. Може да предприеме прокопаване на някой канал, да направи акционерно дружество за изграждане на трансамериканска железница или, да речем, за издирване златото на ацтеките. Германските принцове пак бяха доста търсени, особено в новите славянски страни и на южноамериканския континент. Имаше върху какво да поразмисли човек. Момус вече беше взел някои предпазни мерки. Но трябваше да свърши някои неща в Москва. Туй дърво все още имаше доста ябълки за брулене. Много скоро московските писатели романи ще съчиняват за Валето пика.

На другата сутрин след забавния трик с английския лорд и стареца губернатор Момус се успа и се събуди с главоболие — бяха празнували цяла нощ. Мими обожаваше празниците, те бяха истинската й стихия, тъй че здравата се повеселиха. В хотел „Метропол“ палавницата бе превърнала луксозния апартамент в едемска градина: качета с оранжерийни тропически растения, полилеят — целият в хризантеми и лилии, килимът — обсипан с розови листенца, навред кошници с плодове от магазина на Елисеев и букети от цветарницата на Погодин. На шарен пръстен около една от палмите се бе навил питонът от зверилника на Морсели — същинска Змия изкусителка. Е, не съвсем убедителна, защото посред зима питонът спеше и нито веднъж не отвори очи. Затова пък Мими в ролята на Ева бе в стихията си. Като се сети за нея, Момус се усмихна и разтърка натежалото си слепоочие. Виновно беше проклетото „клико“. Когато, вече след грехопадението, се бе отпуснал в просторната порцеланова вана сред плаващите орхидеи (по петнайсет рубли едната), Мими взе да го полива с големи бутилки шампанско. А той посрещаше с уста пенливата струя и явно се бе престарал.

Но снощи и Мими също се налудя и капна. Ей я как спи — с топ да гръмнеш, няма да чуе. Пухкавите й устенца — полуотворени, двете ръчички както винаги — под бузата, гъстите златисти къдрици — разпилени по възглавницата. Когато решиха да пътешестват заедно, Момус й беше казал: „Какъвто е човек, моето момиче, такъв е и животът му. Ако човек е жесток, и животът му е жесток. Ако е плах — животът му е страшен. Ако е кисел, живее тъжно. А аз съм човек весел, животът ми е весел, и твоят ще е същият.“

И Мими се вписа във веселия живот така, сякаш бе създаден само за нея. Макар че май на своите двайсет и две години бе вкусила доста горчилка. Впрочем Момус не я разпитваше — не му беше работа. Ако иска, ще му каже. Само че момичето не беше от тия, то бързо забравяше лошото, камо ли да се жалва.

Откри я миналата пролет в Кишинев, където Мими се подвизаваше като етиопска танцьорка в едно вариете и беше безумно популярна сред местните бонвивани. С потъмнена кожа, с боядисана и навита коса, тя подскачаше по сцената, облечена само в цветни гирлянди, и с гривни на ръцете и краката. Кишиневци я смятаха за съвсем истинска негърка. Тоест, отначало се бяха усъмнили, но един отбил се тук неаполитански търговец, който бил ходил в Абисиния, ги увери, че мамзел Земчандра наистина говори етиопски, тъй че всички подозрения отпаднаха.

Отначало тъкмо тази подробност възхити Момус, който ценеше в мистификациите съчетанието от нахалство и прецизност. Със сините си като камбанки очи, с макар и черната си, но абсолютно славянска муцунка, да се прави на етиопка — не всеки е способен на подобна дързост. Че и етиопски научила!

После, като се сприятелиха, Мими му разправи как е станало. Живеела в Питер и след като оперетата фалирала, тя останала на сухо, затова се хванала гувернантка на две близначета — децата на абисинския посланик. Етиопският княз, по тяхному — рас, не можел да се нарадва на късмета си: добросърдечна и весела, госпожицата била доволна от скромното си възнаграждение, а децата я обожавали — все си шушукали нещо с нея, все имали някакви тайни и станали кротки като агънца. Веднъж, заедно с министър Мордер, расът се разхожда из Лятната градина и двамата обсъждат влошените италианско-абисински отношения. Не щеш ли, гледа — навалица. Приближава се той и о, абисински божества! Гувернантката свири на хармоника, а синът и дъщеря му пеят и танцуват. Публиката зяпа арапчетата, ръкопляска и хвърля пари в навитата от пешкир чалма. И то щедро, от сърце.

С други думи, Мими трябвало моментално да се изнесе от северната столица. Без багаж и без документи. Няма страшно, въздишаше тя, само ми е жал за арапчетата. Клетите Мариамка и Асефчо сега сигурно умират от скука. „Затова пък на мен не ми е скучно с теб“ — помисли си Момус, загледал с влюбени очи подалото се изпод одеялото рамо с трите симпатични бенчици, наредени в правилен триъгълник.

Той подложи ръце под главата си и огледа стаята, в която, прикривайки следите, се бяха настанили снощи. Шик апартамент: с будоар, гостна и кабинет. Позлатените орнаменти обаче са множко, простеят. В „Лоскутная“ апартаментите са по-изискани, но оттам трябваше да се изнесат, разбира се, съвсем официално, след като щедро раздадоха бакшиши и позираха пред рисувача от „Московски наблюдател“. Нищо не пречи да го изтипосат върху корицата на почтеното илюстровано списание като „негово височество“ — току-виж, свършило работа.

Момус разсеяно погледна удобно настанилото се под балдахина позлатено бузесто амурче. Гипсовият пакостник бе насочил стрелата си право към челото на госта. Всъщност самата стрела не се виждаше, защото върху нея бяха увиснали Мимините дантелени кюлотки в цвят „пламтящо сърце“. Как ли се бяха озовали там? И откъде се бяха взели? Нали Мими се правеше на Ева? Загадка.

Умопомрачителните гащи някак го заинтригуваха. Под тях сигурно имаше стрела — какво друго, то е ясно. Ами ако не е стрела? Ако купидончето е направило с пълните си пръстчета неприличен жест и ги е прикрило под яркия парцал, уж че отдолу е стрела?

Тъй, тъй, тук се очертава нещо.

Забравил за болката в слепоочието, Момус седна в леглото и продължи да гледа гащите.

Човек си мисли, че отдолу е стрела, защото на амурчето по служба и звание му се полага стрела, обаче ако отдолу не е стрела, ами неприличен жест?

— Хайде, момиче, събуждай се! — той плесна спящата си приятелка по розовото рамо. — Бързо! Хартия, молив! Трябва да измислим една обява за вестника!

Вместо да отговори, Мими се зави презглава. А Момус скочи от леглото, настъпи нещо грапаво и студено и изрева от ужас — върху килима, навит като градински маркуч, дремеше снощният питон, едемският изкусител.