Вавилонската принцеса

ГЛАВА X

Амазан, този образец на постоянство, все тъй верен на вавилонската принцеса, все тъй разярен срещу египетския цар, минаваше от провинция в провинция, отблъсваше най-различни намеци за любов и най-после стигна до новата столица на Галия. Както толкова други и този град бе минал през всички степени на варварство, невежество, глупост и нищета. Първото му име е било кал и фъшкия, след това градът взел името Изида, от култа на Изида, който достигнал чак до него. Първият му сенат се състоял от група лодкари. Дълго време е бил роб на грабливите герои на седемте хълма, а няколко века по-късно бил завладян от други герои-разбойници, дошли от отвъдния бряг на Рейн.

Времето, което променя всичко, бе направило от него град, в който едната половина беше твърде величествена и приятна, а другата — малко просташка и смешна: това беше гербът на неговите жители. Зад крепостните му стени живееха най-малко около сто хиляди души, които нямаха друга работа, освен да играят и да се забавляват. Това множество от безделници преценяваше изкуствата, които други създаваха. Не знаеха нищо за онова, което се кроеше в двореца, макар че той бе само на четири малки мили от тях, изглеждаше, сякаш се намира най-малко на шестстотин мили. Приятното общество, веселието, празните забавления бяха единствените важни неща за тях, управляваха ги като деца — обсипваха ги с играчки, за да не се сърдят. Ако някой им заговореше за зверствата, които преди два века бяха опустошили родината им, и за страшните времена, когато половината от нацията е избивала другата половина заради някакви софизми, те казваха, че това действително не е било хубаво и после започваха да се смеят и да пеят водевили.

Колкото по-учтиви, шеговити и любезни бяха тези безделници, толкова повече изпъкваше тъжният контраст между тях и хората, които работеха.

Между заетите хора или тези, които твърдяха, че са заети, имаше една дружина мрачни фанатици, отчасти луди, отчасти мошеници, самият вид на които потопяваше в скръб земята и които, само за да спечелят малко влияние, биха я разтърсили из основи, ако можеха, но безделният народ, който танцуваше и пееше, ги отпращаше обратно в леговищата им, както птиците принуждават кукумявките да се скрият в дупките на полусрутените къщи.

Други, по-малко на брой заети хора, бяха пазители на стари варварски обичаи, срещу които ужасената природа роптаеше високо. Тези хора се справяха единствено със своите проядени от червеи книги и когато откриеха в тях някой безсмислен и отвратителен обичай, гледаха на него като на свещен закон. И именно поради този срамен навик — че не смееха да мислят самостоятелно, а черпеха идеите си от останките на минали времена, когато хората не са мислели — в града на удоволствията съществуваха още жестоки нрави. По тази причина нямаше никакво съответствие между престъпленията и наказанията. Понякога един невинен трябваше да изтърпи хиляди смърти, за да го накарат да признае престъпление, което не е извършил.

Наказваха някой младеж заради една лудория, както биха наказали за отравяне или отцеубийство. Безделниците тогава надаваха страшни писъци и на следния ден забравяха за тези ужаси и говореха само за новата мода.

Този народ беше видял как в течение на един век изящните изкуства достигнаха до такава степен на съвършенство, за каквато никой не би посмял да мечтае. Тогава чужденците идваха да се възхищават, както във Вавилон, на великите архитектурни паметници, им чудесните градини, на възвишените усилия на ваятелите и живописците. Те бяха пленени от музика, която достигаше до душата, без да учуди слуха.

Само през този щастлив век нацията позна истинската поезия, сиреч тази, която е естествена и хармонична, която говори и на сърцето, и на ума. Нови видове красноречие достигнаха най-висш израз на красота. И особено в театрите звучеше звънкото слово на несравними произведения, каквито никой друг народ никога не е създавал. И най-сетне добрият вкус се разпространи във всички съсловия до такава степен, че имаше добри писатели дори и измежду друидите.

Толкова лаври, чиито върхове се издигаха чак до облаците, скоро изсъхнаха в тази изтощена земя. Останаха само малък брой, чиито листа избледняваха и линееха. Упадъкът се дължеше на лекотата, с която се твореше, на леността да се твори добре, на преситеността от красивото и на склонност към чудатото. Суетата покровителстваше художници, които връщаха епохата на варварството и същата тази суета, преследвайки истинските таланти, ги принуди да напуснат отечеството си. Търтеите прогониха пчелите.

Нямаше вече истинско изкуство, нямаше вече гении, достойнството се състоеше в това да умуваш и да говориш каквото ти хрумне за достойнствата на миналия век, онзи, който цапотеше по стените на някоя кръчма, критикуваше картините на велики художници с тон на голям познавач, разни драскачи изопачаваха произведенията на великите писатели, невежеството и лошият вкус имаха своите платени писачи. Същите неща се повтаряха в сто тома под различни заглавия. Всичко беше или речник, или брошура. Един друидски вестникар пишеше два пъти седмично тъмните летописи на няколко неизвестни на нацията обезумели хора и разказваше за небесни чудеса, извършени от мошеници и мошенички в някакви бордеи, други бивши друиди, облечени в черно, почти умиращи от яд и глад, се оплакваха в хиляди писания, че вече не им позволяват да мамят хората и че това право е предоставено на пръчове, облечени в сиво. Някои висши друиди печатаха клеветнически пасквили.

Амазан не знаеше нищо за тези неща, но дори да бе узнал, това никак не би го смутило, тъй като умът му бе зает единствено с вавилонската принцеса, с египетския цар и с нерушимата му клетва да не обръща никакво внимание на ухажванията на дамите, в която и страна да го отведе мъката му.

Цялото това лекомислено и невежо простолюдие, винаги склонно да довежда до крайност естественото любопитство на човешкия род, се тълпеше дълго пред ликорните му. Жените обаче, като по-съобразителни, насилваха вратите на странноприемницата, за да видят господаря на ликорните.

Амазан изрази пред съдържателя известно желание да посети двореца; обаче няколко безделници от доброто общество, които случайно се намираха там, му казаха, че това вече не е на мода, че времената са се променили и че сега развлечения има само в града. Той беше поканен още същия ден на вечеря в дома на една дама, чиято духовитост и дарования бяха известни и извън родината й и която бе пътувала из някои от страните, през които Амазан беше минал. Той много хареса тази дама и събраното в дома й общество. Свободата беше в рамките на приличието, веселостта небе прекалено шумна, у учените нямаше нищо отблъскващо, а в остроумието нямаше злъч. Той видя, че изразът „добро общество“ не е празна дума, макар че често бива присвояван без право. На следния ден обядва в не по-малко приятно общество, но много по-отдадено на наслади. Колкото повече беше доволен от сътрапезниците си, толкова повече го харесваха и те. Амазан чувстваше как сърцето му се размеква и се разтапя, както благовонията в неговата родина се разтапят бавно на тих огън и издават прекрасно ухание. След обяда го заведоха на едно очарователно зрелище, което друидите порицаваха, защото им отнемаше всички зрители, на които най-много държаха. Това зрелище се състоеше от приятни стихове, прекрасни песни, танци, които изразяваха поривите на душата, и гледки, които мамеха и очароваха очите. Този вид забавление, което събираше толкова изкуства, имаше чуждо наименование: наричаха го „опера“, което някога, на езика на седемте хълма, означаваше „труд, грижа, занятие, производство, предприятие, работа, сделка“. Тази сделка го възхити. Особено го очарова едно момиче с мелодичния си глас и с прелестите, които го съпровождаха. След зрелището това момиче на сделките му бе представено от новите му приятели. Амазан му подари цяла шепа диаманти. То му беше толкова благодарно, че не го остави до края на деня. Амазан вечеря с него и през време на вечерята забрави въздържанието си; след вечерята забрави и клетвата си да бъде винаги безчувствен към красотата и непреклонен и към най-нежните ухажвания. Какъв пример на човешка слабост!

Тъкмо по това време красивата вавилонска принцеса пристигна с феникса, прислужницата си Ирла и своите двеста гангейски конници, които яздеха на ликорни. Трябваше доста дълго да чака, докато им отворят градските врати. Най-напред тя запита дали най-хубавият, най-храбрият, най-духовитият и най-верният мъж е още в града. Градските управници веднага разбраха, че говори за Амазан. Формозанта поиска да я заведат в странноприемницата, където любимият й бе отседнал. Принцесата влезе с тръпнещо от любов сърце, цялата й душа бе изпълнена с неизразимата радост, че най-после отново ще види своя любим, образец на вярност. Нищо не можа да й попречи да влезе в стаята му; завесите на леглото бяха отворени и тя видя красивия Амазан заспал в прегръдките на една черноока красавица. И двамата имаха много голяма нужда от почивка.

Формозанта нададе вик на болка, който прокънтя из цялата къща, но не можа да събуди нито братовчед си, нито момичето на сделката. Тя припадна в прегръдките на Ирла. Щом дойде на себе си, принцесата излезе от тази съдбоносна стая изпълнена с мъка и ярост. Ирла се осведоми кое е това младо момиче, което прекарва тъй приятни часове с красивия Амазан. Казаха й, че тази млада девойка е много услужливо момиче на сделката, което освен своите дарования притежава и способността да пее с доста голяма грация.

— О, справедливи Небеса! О, всемогъщи Орозмад! — викаше красивата вавилонска принцеса, обляна в сълзи. — От кого съм измамена аз и заради кого! Значи, този, който заради мен е отблъснал толкова принцеси, ме изоставя заради една галска комедиантка! Не, не бях могла да преживея това оскърбление!

— Госпожице — каза й Ирла, — такива са всички младежи от единия до другия край на света. Дори да бъдат влюбени в красавица, слязла от небето, в известни моменти ще й изневерят с някоя кръчмарска прислужница.

— Свършено е — рече принцесата. — До края на живота си няма да го видя. Да тръгнем още този миг, нека впрегнат ликорните!

Фениксът я заклинаше да почака поне докато се събуди Амазан, за да може той да поговори с него.

— Амазан не заслужава това — възрази принцесата. — Вие ме оскърбявате жестоко; ще си помисли, че съм ви помолила да го упрекнете и че желая да се помиря с него. Ако ме обичате, не прибавяйте нова обида към обидата, която той ми нанесе.

Фениксът, който в края на краищата, дължеше живота си на дъщерята на вавилонския цар, не можеше да не й се подчини. И така, Формозанта замина с цялата си свита.

— Къде отиваме, госпожице? — запита я Ирла.

— Нямам представа — отвърна принцесата. — Ще поемем по първия път, на който попаднем, ще бъда доволна, стига да избягам от Амазан завинаги.

Фениксът, който беше по-мъдър от Формозанта, защото у него нямаше страсти, я утешаваше по пътя. Кротко й изтъкваше, че е доста тъжно да наказваш себе си заради вината на друг; че Амазан й е дал достатъчно бляскави и многобройни доказателства за вярност, за да може да му прости, че се е забравил само за миг; че е праведник, комуто е липсвала благодатта на Орозмад, че отсега нататък ще бъде още по-постоянен в любовта и добродетелите си, че желанието му да изкупи вината си ще го издигне над самия него, и че ще бъде още по-щастлива от това, че много велики принцеси преди нея са прощавали подобни прегрешения и това им е донасяло само добро. Привеждаше й примери, той владееше до такава степен изкуството да разказва, че най-после сърцето на Формозанта се смири и успокои. Съжаляваше, че е тръгнала веднага и намираше, че ликорните й препускат прекалено бързо. Но не смееше да се върне обратно. Разкъсвана между желанието да прости и желанието да покаже гнева си, между любовта и суетността си, тя оставяше ликорните да тичат; както й бе предсказал гадателят на баща й, Формозанта тръгна да обикаля света.

Когато се събуди, Амазан научи за пристигането и заминаването на Формозанта и феникса, научи за отчаянието и гнева на принцесата. Казаха му, че се е заклела никога да не му прости.

— Тогава на мен не ми остава друго — извика той, — освен да я последвам и да се самоубия пред краката й.

Приятелите му от доброто общество на безделниците се стекоха пред него, когато тази случка се разчу, изтъкнаха му, че за него би било несравнимо по-добре да остане при тях, че нищо не може да се сравни с приятния живот, който водят, заобиколени от изкуства и отдадени на спокойни и изискани наслади, че доста чужденци и дори царе са предпочитали тази почивка, изпълнена с тъй приятни и очарователни развлечения, пред родината и трона си, че при това и колата му е разбита и един дърводелец му правел каляска по новата мода, че най-добрият шивач в града вече му скроил десетина най-модерни костюма, че най-духовитите и мили дами в града, в чиито домове се играят отлични комедии, вече са си запазили дни, за да дадат приеми в негова чест. През това време момичето на сделките правеше тоалета си, пиеше шоколад, смееше се, пееше и закачаше красивия Амазан, който най-после си даде сметка, че умът й е колкото на едно пате. Тъй като искреността, сърдечността, откровеността, както и великодушието и храбростта бяха основните черти на този велик принц, той бе разказал нещастията си и пътуванията си на своите приятели. Те знаеха, че е втори братовчед на принцесата, осведомени бяха за злополучната целувка, която тя бе дала на египетския цар.

— Между роднини такива дребни лудории се прощават — казаха му те, — защото иначе хората биха прекарали живота си във вечни разправии.

Но нищо не разколеба решението му да тръгне след Формозанта. Неговата кола обаче не беше още готова и той трябваше да прекара още три дни сред безделниците в празненства и развлечения. Най-после Амазан се сбогува с тях, прегърна ги и ги накара да приемат най-добре монтираните диаманти на своята страна, като им заръча да продължават да бъдат винаги лекомислени и безгрижни, защото това ги прави още по-приятни и щастливи.

— Германците — каза той — са старците на Европа, народите на Албион са зрелите хора, а жителите на Галия са децата и аз обичам да играя с тях.