Вавилонската принцеса

ГЛАВА III

Сред градините, между два водопада, се издигаше една овална зала, триста стъпки в диаметър, чийто лазурен свод бе осеян със златни звезди, които представляваха всички съзвездия, заедно с планетите, всяка на истинското си място, и целият свод се въртеше, както се върти небето, от машини, невидими като онзи механизъм, който направлява движенията на небесните тела. Сто хиляди факли, поставени в цилиндри от планински кристал, осветяваха залата отвън и отвътре; върху един амфитеатрален бюфет бяха поставени двадесет хиляди златни съда и блюда. Срещу бюфета, върху дълги редици пейки, бяха насядали музиканти. Други два амфитеатъра бяха отрупани, единият с плодовете на всички годишни времена, а другият — с кристални амфори, в които блестяха всички вина на земята.

Сътрапезниците заеха местата си около една маса, върху която със скъпоценни, камъни бяха изобразени цветя и плодове. На красивата Формозанта бе определено място между царя на Индия и царя на Египет, а на красивата Алдея — до царя на скитите. Имаше около тридесетина владетели и до всеки от тях бе седнала една от най-красивите дами на двореца. Вавилонският цар седеше в средата срещу дъщеря си и изглеждаше, че съжалява, загдето не можа да я омъжи, и същевременно е доволен, че може още да я задържи при себе си. Формозанта го помоли да й разреши да постави птицата на масата до себе си. Царят намери това за напълно уместно.

Музиката, която се разнесе, даде пълна свобода на всеки владетел да забавлява съседката си. Пиршеството изглеждаше толкова приятно, колкото и пищно. На Формозанта поднесоха ястие, което нейният баща, царят, много обичаше. Принцесата каза, че трябва да го поднесат на негово величество. Птицата веднага хвана блюдото с възхитителна ловкост и го отнесе пред царя. На никоя вечеря сътрапезниците не са били по-учудени. Белус я обсипа с толкова милувки, колкото и дъщеря му. След това птицата хвръкна наново и се завърна при принцесата. Докато летеше, разгънатата й опашка изглеждаше толкова красива, разперените й криле бяха тъй блестящо обагрени, златните й пера блестяха тъй ослепително, че всички очи бяха вперени само в нея. Музикантите престанаха да свирят и седяха като вкаменени. Никой не ядеше, никой не говореше, чуваше се само шепот на възхищение. През цялата вечеря вавилонската принцеса я целуваше, без дори да помисли, че има царе на света. Индийският и египетският цар чувстваха как гневът и възмущението им растеше и всеки от тях си каза на ум, че трябва да си отмъсти и да ускори похода на своите триста хиляди войници.

Колкото до царя на скитите, той забавляваше красивата Алдея, неговото гордо сърце отминаваше без гняв липсата на внимание от страна на Формозанта и изпитваше към нея повече безразличие, отколкото озлобление.

— Красива е — казваше той, — признавам, но ми изглежда от онези жени, които са заети само с красотата си и смятат, че целият свят трябва да им е много благодарен, когато благоволят да се покажат пред хората. В моята страна не се възхищаваме от идоли. Бих предпочел една любезна и внимателна грозотия пред тази красива статуя. Вие, госпожице, сте не по-малко прелестна от нея, но благоволявате поне да разговаряте с чужденците и аз с откровеността на скит признавам, че бих ви предпочел пред нея.

Той обаче се мамеше относно характера на Формозанта, тя не беше така високомерна и пренебрежителна, както изглеждаше, но ласкавите думи на скита бяха много добре приети от принцеса Алдея. Разговорът им стана много инверсен, те бяха много доволни и вече бяха сигурни един в друг още преди да станат от масата.

След вечерята всички отидоха да се поразходят из горичките. Царят на скитите и Алдея не пропуснаха случая да потърсят уединено място. Алдея, която беше самата откровеност, заговори на принца така:

— Не мразя ни най-малко братовчедка си, макар че е по-красива от мен и е определена да заеме престола на Вавилон. Честта да ви харесвам ме ласкае повече от всички други предимства. Предпочитам Скития с вас пред вавилонската корона без вас. В същност тази корона ми принадлежи по право, ако има право на този свят, защото аз съм от по-старото коляно на Нимруд, а Формозанта е от по-младото. Нейният дядо свалил от престола моя дядо и го умъртвил.

— Такава е, значи, силата на кръвното родство във вавилонската династия! — каза скитът. — Как се е казвал вашият дядо?

— Казваше се Алдей, като мен. Моят баща носеше същото име. Той беше заточен в един затънтен край на империята заедно с майка ми. След тяхната смърт, тъй като не се страхуваше от мен, Белус пожела да ме възпита заедно с дъщеря си, но реши, че никога няма да бъда омъжена.

— Искам да отмъстя за баща ви, за дядо ви и за вас — каза царят на скитите. — Заричам се, че вие ще бъдете омъжена, ще ви отвлека вдруги ден рано сутрин. Утре трябва да обядвам с вавилонския цар, а след това ще се върна да защитя вашите права с войска от триста хиляди души.

— Съгласна съм — отвърна красивата Алдея. След като си дадоха честна дума, те се разделиха. Несравнимата Формозанта си бе легнала отдавна.

До леглото си тя бе наредила да поставят малко портокалово дръвче в сребърна саксия, на което птицата й да може да си почива. Завесите на леглото й бяха спуснати, но на нея никак не й се спеше, сърцето й и въображението й бяха прекалено възбудени, за да може да заспи. Очарователният непознат младеж беше непрестанно пред очите й, виждаше го как пуща стрелата с лъка на Нимруд, виждаше го как отрязва главата на лъва, повтаряше си неговия мадригал, най-после го виждаше как възсяда ликорната и се откъсва от тълпата. Тогава тя избухна в ридания и извика през сълзи:

— Няма да го видя вече, той няма да се върне.

— Ще се върне, госпожице — отговори й птицата от клончето на портокаловото дърво. — Може ли някой да ви е видял и да не желае да ви види отново?

— О, богове! О, вечни небесни сили! Моята птица говори на чист халдейски език! — Като произнесе тези думи, тя дръпна завесите, протегна ръце и застана на колене в леглото си. — Ти сигурно си бог, който е слязъл на земята? Или си великият Орозмад, скрит под тези прекрасни пера? Ако си бог, върни ми този красив младеж.

— Аз съм само крилато животно — отговори птицата, — но съм се родила по времето, когато всички животни говореха и когато птиците, змиите, магариците, конете и грифоните разговаряха свойски с хората. Не исках да проговоря пред всички, за да не би вашите почетни дами да ме помислят за магьосница. Исках да се разкрия само пред вас.

Смаяна, объркана и опиянена от толкова чудеса, развълнувана от желанието да зададе стотици въпроси едновременно, Формозанта я запита най-напред на каква възраст е.

— Двадесет и седем хиляди и деветстотин години и шест месеца, госпожице. Аз съм на годините на малкото завъртане на небето, което вашите маги наричат „прецесия“ на равноденствията и което става приблизително на всеки двадесет и осем хиляди ваши години. Има безкрайно дълги завъртания, затова има и същества, много по-стари от мен. Преди двадесет и две хиляди години научих халдейски през време на едно от моите пътувания. Халдейският език винаги ми е харесвал извънредно много, другите животни обаче се отказаха да говорят във вашата част на света.

— А защо са се отказали, божествена птицо?

— Защото, уви, хората възприеха обичая да ни ядат, вместо да разговарят с нас и да извличат поука. Какви варвари! Не трябваше ли да се убедят, че щом имаме същите органи като вас, същите чувства, същите нужди, същите желания, това означава, че и у нас както у тях съществува онова, което се нарича „душа“, и следователно ние сме техни братя, и че трябва да варят и ядат само лошите птици?

Ние сме дотолкова ваши братя, че дори Великото същество, Вечното същество, което е създало всичко, ни включи изрично в договора между него и хората. Той ви забрани да се храните с нашата кръв, а на нас — да смучем вашата.

Басните на вашия древен Локман3, които са преведени на толкова езици, ще бъдат вечно свидетелство за щастливото и мирно общение, което някога сте имали с нас. Те всички започват с думите: „По времето, когато животните говореха…“ Вярно е, че много от вашите жени все още говорят на кучетата си, но кучетата са решили да не им говорят, откакто с камшици ги карат да ходят на лов и да бъдат съучастници в убийството на някогашните наши общи приятели: елените, сърните, зайците и яребиците.

Вие имате още старинни поеми, в които конете говорят, а и вашите колари продължават да се обръщат всеки ден с думи към тях. Но те се държат така грубо и произнасят такива гадни слова, че конете, които някога ви обичаха, днес ви ненавиждат.

Страната, където живее вашият очарователен непознат, най-съвършеният човек, е останала единствената, където вашият род още обича нашия и му говори, това е единствената страна на Земята, където хората са справедливи.

— Къде е тази страна, къде е страната на моя скъп непознат? Как е името на този герой? Как се казва неговото царство? Защото аз няма да повярвам, че той е овчар, както не бих повярвала, че вие сте прилеп.

— Неговата страна, госпожице, е страната на гангейците, които са добродетелен и непобедим народ и живеят на източния бряг на Ганг. Името на моя приятел е Амазан. Той не е цар и дори не зная дали би се съгласил да се принизи дотолкова, че да стане цар, защото той прекалено много обича своите сънародници. Но не си въобразявайте, че тези овчари приличат на вашите, които са едва покрити с разкъсани дрипи, а пазят овце, много по-добре облечени от тях, стенещи под бремето на нищетата, и които плащат на един изедник половината от жалката надница, която получават от господарите си. Овчарите по бреговете на Ганг са равни по рождение, те са господари на безбройни стада, които покриват техните вечно цъфтящи пасища. Те никога не убиват овцете — ужасно престъпление е да убиеш и да изядеш себеподобния си. С вълната, на овцете, по-тънка и по-блестяща от най-хубавата, коприна, се върти най-голямата търговия в Изтока. Впрочем земята на гангейците ражда всичко, което може да пожелае човек. Едрите диаманти, които Амазан има честта да ви подари, са от една мина, която е негова собствена. Ликорната, на която го видяхте да се качи, е най-обикновеното ездитно животно на гангейците. Тя е най-красивото, най-гордото, най-страшното и най-кроткото животно, което украсява Земята. Достатъчни са сто гангейци и сто ликорни, за да разпръснат безбройни армии. Преди около два века един индийски цар има глупостта да пожелае да покори този народ. Той се появи, следван от десет хиляди слона и един милион войници. Ликорните пронизаха слоновете с рогата си, както златните шишове бяха пронизали чучулигите, поднесени на вашата маса. Индийските воини падаха под сабите на гангейците както стръковете ориз под сърповете на източните народи. Плениха царя заедно с повече от шестстотин хиляди войници. Окъпаха го в благотворните води на Ганг и му даваха да яде само растителна храна, каквато ядат всички гангейци и каквато природата щедро дарява, за да нахрани всичко, което диша. Хора, които се хранят с плътта на животните и пият силни питиета, имат кисела и тъмна кръв, която кара безумието им да се проявява по стотици различни начини. Главната им лудост е да проливат стръвно кръвта на своите братя и да опустошават плодородни равнини, за да царуват над гробища. Нужни бяха цели шест месеца, за да излекуват царя на Индия от болестта му. Когато лекарите най-после решиха, че пулсът му е по-спокоен, и духът му е уталожен, те му дадоха свидетелство, което той представи в съвета на гангейците. След като се допита до ликорните, съветът човечно изпрати царя на Индия, глупавия му двор и тъпите му войници обратно в страната им. Този урок ги направи мъдри и от онова време индийците уважават гангейците, както у вас невежите, които искат да се образоват, уважават халдейските философи, които те не могат да достигнат.

— Кажете ми, скъпа птицо — каза й принцесата, — имат ли гангейците религия?

— Дали имат религия, госпожице! В дните на пълнолунието всички се събират да благодарят на Бога — мъжете в един голям храм, направен от кедрово дърво, жените — в друг; събират се отделно, за да не се разсейват. Всички птици се събират в една горичка, а четириногите — на една хубава поляна. Ние благодарим на Бога за всички блага, с които ни е обсипал. Имаме също папагали, които проповядват прекрасно.

Такава е родината на моя скъп Амазан. Там живея и аз. Моите приятелски чувства към него са тъй силни, както вашите любовни чувства. Ако ми вярвате, нека тръгнем заедно и вие ще му върнете посещението му.

— Наистина, птицо, хубаво нещо ми предлагате! — отвърна с усмивка принцесата, която гореше от желание да направи това пътуване, но не смееше да си признае.

— Аз служа на приятеля си — отвърна птицата — и след щастието да ви обичам най-голямото щастие за мен е да помогна на вашата любов.

Формозанта не знаеше вече какво да мисли, струваше й се, че не се намира на земята. Всичко, което беше видяла в този ден, всичко, което виждаше, всичко, което чуваше, и особено всичко онова, което чувстваше в сърцето си, я хвърляше във възторг, който надминаваше далеч възторга, изпитван от щастливите мюсюлмани, когато, освободили се от връзките си със земята, се озоват на деветото небе в обятията на хуриите, заобиколени и изпълнени с небесна слава и блаженство.