Вечният хляб

ЩАСТЛИВИЯТ ХАНС

— Бях много беден, направо гладувах — започна признанието си старият Ханс. — Една вечер, когато изтощен от глад нямах сили да изляза от къщи, някой почука. Отворих вратата и видях пред себе си старият професор Бройер, който както знаете, живее в имението си близо до нашето селце…

— Знаем, разказвай по-нататък — прекъсна го нетърпеливо Фриц.

— Професор Бройер ми каза: „Мога да те нахраня, Ханс, ще те храня цял живот само ако ми дадеш дума, че няма да казваш никому за това.“ И аз дадох клетва, която сега наруших… — въздъхна тежко старецът. — Тогава Бройер извади изпод плаща си един буркан и ми го даде. „В този буркан има «вечен хляб» или «тесто» — каза ми той. — Ако изядеш половината от тестото, ще бъдеш сит цял ден. А през нощта то само ще порасне и бурканът пак ще се напълни. Не се страхувай, Ханс — рече професорът, — тестото не е отровно. Не гледай грозния му вид. То е хранително и вкусно. Опитай“. Аз не се решавах. Тогава професорът хапна сам и каза: „Ето, виждаш ли, жив и здрав съм.“ Той ми остави буркана и помоли да се отбивам при него и да му казвам как се чувствувам. После си отиде…

Рибарите слушаха разказа на Ханс така прехласнато, че мнозина от тях дори бяха зяпнали.

— И какво стана по-нататък? — попита Фриц, който се въртеше от нетърпение на стола.

— Аз дълго не се решавах да докосна тестото — продължи Ханс. — То приличаше на жабешки хайвер. Беше гадно. Няколко пъти отивах до буркана, ала не можех да надвия отвращението си. Не ме хващаше сън от глад. На разсъмване, когато червата ми взеха да къркорят, реших: тъй и тъй ще умра… Гребнах с лъжица и преглътнах малко тесто. То излезе доста вкусно и приличаше на смачкана печена ябълка. Подир минута бях съвсем сит. Силите ми бързо се връщаха. Мислено поблагодарих на професора за чудесния му подарък, заспах дълбоко и се събудих бодър и здрав.

— А тестото? Погледна ли тестото?

— Изядох по-малко от половината, а на сутринта бурканът беше пълен догоре. Оттогава започнах хубаво да се храня и напълнях.

Слушателите стояха като вкаменени от почуда. Но когато старецът свърши разказа си, всички се раздвижиха, почнаха да говорят, замахаха с ръце и наскачаха от местата си.

— Какво излиза? „Кърпичке, дай да ям!“…

— Да, ако ти дадат такова съкровище, нищо повече на тоя свят не ти трябва. Нито земята ще ореш, нито в морето ще се скиташ — лежи си по гръб и лапай тесто…

— А по нашия камънак, дето и картофи не виреят…

Когато първото вълнение малко попремина, всички взеха да се съмняват. Възможно ли е това? Не ги ли будалка старият Ханс? Прекалено чудновата, фантастична им се струваше приказката за „вечния хляб“.

— Ти да не лъжеш, старче? — строго попита Лудвиг.

— Защо ще те лъжа. Мога пред вас да хапна. — Ханс загреба с лъжицата и глътна с апетит голямо парче от гъстото „тесто“.

Всички го гледаха с такъв вид, сякаш гълта жива змия.

— Някой иска ли да опита?

Но никой не се решаваше. Все пак недоверието бе преодоляно Всички започнаха отново да обсъждат това необикновено събитие и да завиждат на щастливия Ханс.

Жените и децата, разтревожени от дългото отсъствие на мъжете и бащите, ги откриха след дълго търсене и изпълниха стаичката. Към полунощ вече цялото рибарско село знаеше необикновената новина. Разговорите продължиха до сутринта. А на ранина, още слънцето неизгряло, към стария фар се проточи истинско поклонническо шествие. Всеки искаше да види чудесния „вечен хляб“ и колко се е надигнал през нощта. Фриц и Лудвиг вардиха край буркана цялата нощ и видяха с очите си, че „тестото“ наистина „втасва“ и изпълва буркана.

Фриц пръв се реши да опита „тестото“ и се увери, че е много вкусно и засища.

Никога преди кръглата стаичка на фара не беше виждала толкова хора. Сега тук непрекъснато заседаваха. Рибарите не можеха да се примирят с мисълта, че само Ханс притежава такова съкровище. След дълги спорове те решиха да изпратят делегация при професор Бройер, която да го разпита за „хляба“ и го помоли да даде на всички от него. За делегати бяха избрани Фриц, Лудвиг и учителят Ото Вайсман, като най-грамотен и начетен мъж в селото. Ханс помоли да вземат и него, за да се оправдае пред професора.

Професор Бройер беше световноизвестен учен. Извънредно смелите му трудове в областта на биохимията предизвикваха спорове и в същото време събуждаха жив интерес сред учените от Европа и Америка. Преди няколко години вече стар, но още бодър мъж, той неочаквано за всички престана да чете лекции в Берлинския университет и се оттегли на „почивка“, както сам казваше; избра да живее в една отдалечена от града местност и си построи малка къщичка на остров Фер. На най-близките си приятели той казваше, че напуска „хорската суета“, за да започне лабораторни опити, свързани с решаването на една задача от световно значение. Но никому не казваше каква е тази задача.

— В нашите университети може да се работи само по шаблон — казваше той не без огорчение на приятелите си. — Всяка революционна научна мисъл буди тревога и страх. Следят те асистенти, студенти, лаборанти, кореспонденти, ректорът и дори духовенството. Опитайте при такива условия да революционизирате науката! Ще ви се надсмеят и ще ви забъркат в интриги още преди да сте получили някакъв резултат. А там съм свободен, никой няма да научи за грешките ми и най-накрая успехът ще говори сам за себе си.

И той напуска „хорската суета“, прекъсва всичките си връзки с външния свят и дори кореспонденцията.

Рибарите от селцето, край което се засели, не знаеха за световната известност на професора и въобще много малко го познаваха, тъй като той почти не излизаше. Рядко, рано сутрин и надвечер, можеше да го видиш как се разхожда сред пустинните дюни. Смятаха го за странен, малко чудноват старец, и толкова. И неочаквано в ръцете на този старец се оказа богатство, което можеше да ощастливи всички. Рибарите делегати неволно почувствуваха плахост, когато, изкачили ниския хълм, зърнаха бялата къщичка сред хилави дървета, провесили клони през нисък зид от недялан камък. Как ли ще ги приеме професорът! Ще им подари ли „вечен хляб“ както на Ханс?…

Учителят натисна боязливо портичката — тя беше отключена — и влезе в градината. След него се намъкнаха Фриц и Лудвиг. Ханс се мъкнеше на опашката с вид на човек, когото водят на съд. Срещу влезлите се спуснаха две охранени овчарски кучета.

— Я виж, какви са угоени! Сигурно и те се хранят с „тестото“ — забеляза Фриц. — Колко са тлъсти! Щом има тесто да лапат псетата, на хората ли ще откаже?…

При лая на кучетата излезе възпълен бодър старец на около шейсет години с още гъста руса коса и побеляла брадичка. Това беше професор Бройер. Той изпъди кучетата и любезно попита рибарите какво искат.

— Дошли сме с молба, ако можете, да ни дадете от „вечния хляб“ — каза Ото Вайсман, който реши да действува направо. — Стига този „хляб“ да притежава такива свойства, както уверява Ханс.

Лицето на професор Бройер внезапно се промени. Той смръщи вежди и хвърли такъв унищожителен поглед на Ханс, че оня се сви и затрепера.

— Господин професоре, аз не съм виновен! — възкликна Ханс, като притисна длани до гърдите си. — Те с хитрост измъкнаха тайната от мен.

— Да, той не е виновен — потвърди Фриц и разказа на професора как случайно са открили тайната на „вечния хляб“. Лицето на професора малко се проясни, но все още беше намръщено. Той помълча няколко минути, очевидно да обмисли създалото се положение. Това мълчание се стори мъчително дълго на делегатите. Най-сетне професорът проговори:

— Ханс е прав. Един килограм „тесто“ може да изхрани човека цял живот и да остане като наследство на сина му. Едва ли ще разберете, ако взема да ви обяснявам от какво е направено. Пък и това не е важно за вас.

— Разбира се, за нас е важно да ядем — отвърна Лудвиг. — Значи ще ни дадете „тесто“?

— Не, няма да ви дам. Поне сега не мога.

Фриц и Лудвиг се разтревожиха.

— А защо сте дали на Ханс? Ей на, и кучетата ви са шишкави, и те сигурно ядат вашето „тесто“.

— Да, ядат — отговори Бройер. И като задържа вдигнатата ръка на Фриц, който искаше да каже нещо, професорът с властен тон, какъвто не очакваха от него, каза: — Преди да говорите, изслушайте ме внимателно. Посветих целия си живот да изобретя този „хляб“, който ще избави от глад цялото човечество. За вас се трудих, за да приготвя „вечен хляб“, и вие ще го получите. Струва ми се, че вече съм постигнал целта си, но опитите още не са завършени. А докато не ги завърша, не мога да раздавам „хляб“ на всеки, който поиска.

— Но Ханс…

— Ханс също е опит — сурово прекъсна професорът Фриц. — Правих опити върху животни, ето с тези две кучета и с морски свинчета. После опитах върху себе си. И след като се убедих, че „хлябът“ е напълно безвреден, реших да опитам върху Ханс. Но това още не е всичко. И аз самият още не съм изучил всички свойства на „хляба“. Може би продължителното хранене с него ще се окаже вредно за здравето. Не бързайте да завиждате на Ханс. Не зная какво ще бъде „тестото“ след месец. Може да се вкисне и да стане негодно за ядене. Затова ви казвам: почакайте още малко. Щом сте живели досега без това „тесто“, можете да почакате още няколко месеца. Обещавам ви да дам първо на вас, на вашето село, но при едно условие: ако запазите тайната и не се разбъбрите пред рибарите от съседните села. Ако науча, че макар един човек е узнал за „вечния хляб“, ще унищожа „хляба“ при Ханс и ще се махна оттук. Това е последната ми дума.

— Господин професоре — рече учителят, — но как…

— Без възражения! — отряза го Бройер.

— Не ви възразявам. Исках да науча как все пак расте този хляб? Аз съм тукашният учител и може би ще разбера.

— А аз съм професор от Берлинския университет, но ми бяха необходими четирийсет години труд, за да разбера това — отвърна Бройер. — Как да ви обясня? Ако разрежете наполовина дъждовен червей, то двете половинки ще пораснат и ще се появят два нови червея. Ясно ли е? Нещо подобно става и с „тестото“. Чака ме работа. Довиждане. Така че помнете условията ми. Или няколко месеца търпение и мълчание и вие ще получите „хляб“, или няма да получите нищо.

Професорът кимна и се прибра.

Разочарованите делегати затъпкаха на място.

— Кратко и ясно — каза огорченият Лудвиг. — Вместо „тесто“ можете да режете дъждовни червеи. Едната половина ще печете и ядете, а другата ще расте…

— Това беше пример — възрази учителят.

— Примерът не засища. Кучетата са опит, Ханс е опит. Защо и ние да не станем за опит? Не, аз няма да оставя току-така тази работа.

Огорчените делегати си тръгнаха обратно, за да съобщят на съселяните си тъжната вест за отказа на професора.