Вечният хляб

ХЛЕБНИЯТ ПОТОП

Ужас обхвана селото. Оказа се, че във всяка рибарска къща има поне трошица от „вечния хляб“. Когато започнаха летните горещини и „хлябът“ взе бързо да расте, всички се зарадваха на небивалия „берекет“. Ала радостта им беше кратка; през следващите дни всички се убедиха, че „тестото“ расте заплашително бързо и се превръща от скъпоценно хранително вещество в страшен враг, който нараства като огромен хлебен потоп и им носи гибел.

Общата опасност стресна всички. Трябваше да вземат някакви мерки, за да се спасят от ужасната смърт.

Рибарите, както и Ханс, отначало се опитваха да надвият на „тестото“, като го ядат. Те ядяха отчаяно, с настървение, тъпчеха се, докато ги заболи стомахът и им прилошее. У мнозина се пробуди някакъв животински, първобитен егоизъм. В желанието си да се спасят, възрастните и по-силните принуждаваха да ядат слабите и по-младите. Нищо не помагаше. Скоро на всички стана ясно, че с тъпчене „тестото“ не може да се победи. То пълнеше стаите, разбиваше прозорците, излизаше навън и потичаше като сив поток. Толкова бързо нарастваше, че изпълваше камините, вдигаше се по комина, излизаше отгоре и се трупаше по покривите като снежни преспи. Семействата с много деца все някак се справяха с „тестото“. Те навреме го изнасяха от къщи и го хвърляха на улицата. Нощем рибарите подхвърляха късчета тесто у съседите си. Ако ги хванеха на местопрестъплението, ги пребиваха от бой.

Един от тези престъпници Фриц завари пред къщата си. Вбесеният рибар свали с юмрук „подхвърляча“ и метна тялото на нещастника в хлебната пряспа. Призори „тестото“ беше погълнало трупа. Така Фриц извърши второ убийство. Той дори не криеше това, обяснявайки на съселяните си, че само се е отбранявал. Градските съдии може би щяха да отсъдят, че Фриц е „превишил границите на самоотбраната“. Но всички рибари бяха убедени, че той е действувал правилно и че този случай ще послужи за урок на другите.

Изгонени от „тестото“ от домовете си, объркани, полудели от страх, хората често се събираха край брега на морето да обсъдят положението си. На тези събирания се разправяха страшни истории. Как загинало в „тестото“ цялото семейство на дърводелеца; през нощта, когато семейството спяло, „тестото“ затрупало вратата и прозореца и удушило нещастниците. Как загинали пеленачета и безпомощни болни, оставени в къщите.

Една майка, която си беше загубила детето, разказваше:

— Отидох при съседите да ми помогнат поне да изнесем покъщнината. „Тестото“ беше напълнило само едната стая, а в другата беше детето ми. Надявах се, че скоро ще се върна. Но трябваше да обиколя цялото село, за да търся помощ и никой не дойде. Всички бяха заети с грижите си. Не мога да кажа колко съм се забавила. Когато се върнах, видях, че цялата стая почти до тавана е пълна с тесто и не мога да мина в другата, където беше детето. Спуснах се към прозореца, но той беше затворен отвътре. Тогава реших да мина през „тестото“. То беше много лепкаво, като гъста тиня. Направих няколко крачки и взех да губя сили. Главата ми още беше над „тестото“, то ми стигаше до раменете. Ала скоро започна да ми покрива шията и стигна до брадата… Още няколко минути и щеше да ме задуши… Потъвах в него като в лепкаво блато. Започнах да крещя. Добре, че наблизо минавал Фриц. Той чул вика ми и ме измъкна цялата червена. А детенцето не можахме да спасим.

— Да, така беше — потвърди Фриц. — И аз самият хубавичко се нагълтах с „тесто“, докато измъкна Марта.

И това самоотвержено спасяване на загиващ се струваше на слушателите също толкова обикновена и необходима работа, както и убийството на „подхвърляча“ — дума, която се бе появила с новия вид престъпление. То заклеймяваше човека също както преди думата крадец.

Рибарите оклюмали мълчаха, докато слушаха ужасните разкази.

— Нима всички ще загинем? — попита една млада жена.

— Или да напуснем домовете си и да се махнем по-далеч оттука — обади се един стар рибар.

Фриц гледаше замислено към морето.

— А защо не се опитаме да хвърлим „тестото“ в морето, под носа ни е — каза той. — В морето има много място. Може би „тестото“ ще потъне във водата. Ако ли не — вятърът и вълните ще го отнесат далеч от нашите брегове и край на всички мъки.

Това хрумване допадна на всички. Каквото и да станеше, все пак беше някакъв изход от мъчителното бездействие. И рибарите усилено се захванаха за работа. Ден и нощ мъкнеха „тесто“ до брега и го хвърляха в морето.

„Тестото“ се потапяше във водата, но не потъваше. То плаваше по повърхността като потъмнял от пролетното слънце мръсен крайбрежен лед. Морето не го отнасяше. Вълните от прибоя го изтласкваха назад към брега. Затова пък „тестото“ се услади на рибите. Те придойдоха край бреговете на цели ята.

Това развесели рибарите.

— Май ще го излапат. Виж, колко риба!

— Ама че стръв! Какъв улов ще падне!

— Нито една мрежа няма да издържи. Та нашите мрежи вече са изгнили.

Ала никой не помисляше сериозно да лови риба. Всички продължаваха да мъкнат „тесто“ и да го хвърлят в морето.

На третия ден един рибар забеляза:

— Какво е това? Колко „тесто“ изхвърлихме, колко риби ядоха от него, а то става още повече!

— Значи и във водата расте.

След няколко дни стана ясно, че „тестото“ не само продължава да расте във водата, но расте по-бързо, отколкото на земята, може би се хранеше допълнително от водата. „Тестото“ вече се издигаше над водата, заело огромно пространство от морето, докъдето поглед стига. На всичко отгоре то покри крайбрежната ивица, спря прибоя, изравни се с бреговете и пропълзя на сушата. Морето сякаш се беше наситило, не поемаше повече и връщаше остатъка обратно на земята. Невъзможно беше да доближиш брега.

Последната надежда на рибарите рухна. Отчаяни, те стояха край брега, без да знаят какво да правят, как да се спасят. Пред тях се простираше някакво ново море — сива, пихтиеста маса, някакъв кисѐл, по който сигурно не можеше да плава и лодка… Зад тях бяха напуснатите, опустели къщи…

Един от рибарите все пак направи опит да спусне лодка. Но тя затъна в „тестото“ като в тиня, не можеше да обърнеш веслата.

— И морето съсипахме — каза навъсен старият рибар. — Сега не можем да преминем… А и от острова да избягаме… И кой ни докара тия беди?

Да, кой ги докара? Тази мисъл завладя всички. Отчаяните хора търсеха виновник, за да стоварят върху него гнева си за всички нещастия, които ги сполетяха.

— Кой друг ще е виновен? Разбира се, професор Бройер!

Рибарите бяха забравили, не искаха да си спомнят как получиха тестото, как професорът ги придумваше да дадат всичките си запаси от „вечния хляб“.

— Той ни погуби! Той ни лиши от жилища и обрече на смърт децата ни. Той стовари върху главите ни всички тия беди. Смърт на професор Бройер! Смърт на мъчителя!

И разярената тълпа хукна по хълма към имението на професора.

Напразно Йохан, Роберт и Оскар се опитваха да възпрат тълпата от безумието. Гневът е сляп.