Вечният хляб

ЗЛАТНИТЕ НАХОДИЩА

Фриц, облечен с нов тесен градски костюм, който никак не отиваше на якото му, набито тяло, пристигна от града и взе да се хвали пред Лудвиг с покупките си. Малката стая приличаше на вехтошарски пазар.

— Седни ей на това кресло.

Лудвиг недоверчиво огледа направеното от бял лъскав метал високо, тясно кресло с кадифена седалка и седна.

Фриц завъртя нещо отзад и изведнъж креслото се спусна надолу. Лудвиг изплашено се хвана за страничните дръжки и навири крака. Фриц, жена му и синът се засмяха.

— Хитро измислено! Скъпо струва, но е много интересно. Това беше зъболекарски стол.

Лудвиг стана от креслото и продължи да разглежда покупките.

— А това какво е? Билярдни топки? Защо са ти?

— Синът ще играе с тях вместо топка. Много са гладки и ми харесаха. А я виж тръбата.

Фриц показа голяма медна тръба.

— Ех, че блести! Същинско злато. Е, то се знае, купих туй-онуй и за жената: чадър, кадифе за рокля, лисиче палто.

Лудвиг огледа тръбата.

— Можеш ли да свириш?

— Ще се науча.

— Ти си купил тръба, пък аз купих пиано. Дъщерята ще се учи да свири. То е по-хубаво от твойта тръба.

— Голямо чудо, пиано! Пък аз имам на пристанището още едно нещо. Всички ви ще туря в джоба си. Ако искаш, ще идем да го видим.

Лудвиг се съгласи и двамата тръгнаха, продължавайки да се хвалят един пред друг с покупките си.

На пристанището вече се тълпяха рибари. Откакто селцето им неочаквано стана „златна мина“, те отдавна бяха изоставили риболова и се бяха превърнали в алчни спекуланти.

Фриц излезе най-хитър от всички. Той пръв се досети, че ако „тестото“ е толкова скъпо, може да се храни с риба, а то да му „расте“ за продаване. Напоследък продаваше страшно скъпо „тесто“ на Роденщоковите агенти и забогатя много, като далеч надмина съселяните си.

— Я ни покажи какво имаш? — любопитствуваха те, докато разглеждаха със завист големия сандък. Фриц с помощта на няколко доброволци от рибарите отвори сандъка и извади оттам нов мотоциклет с кош. Това беше невиждано зрелище за селото. Всички ахнаха. Виж го ти, Фриц! Наистина сложи всички в джоба си. Фриц се суетеше край мотоциклета, наля масло, смаза го и нещо повъртя.

— Кога успя да се научиш? Ще караш ли?

Моторът заработи. Фриц яхна мотоциклета и изкара няколко крачки нагоре. Ала колелата затънаха в дълбокия пясък. Мотоциклетът побоботи малко и спря. Тази несполука беше посрещната с весели подигравки. Как ли не се мъчи Фриц, но не можа да запали мотора.

— Нищо, ще наема шофьор и ще тръгне. — И той затика мотора нагоре.

Лудвиг вървеше след него, приковал поглед в лъскавия мотоциклет. Завист разяждаше сърцето му. Той вече мразеше Фриц. Същият Фриц, с когото неведнъж бе споделял смъртни опасности в морето.

Не, Лудвиг няма да се успокои, докато не си купи същата машина. Затова трябва да се сдобие с хубавото парче „тесто“. Фриц има още. Той сам се хвалеше. И Лудвиг знае къде държи това съкровище. Тази вечер Фриц сигурно пак ще се напие и ще заспи като пребит… Тази нощ…

Лудвиг нямаше търпение да дочака нощта. Когато в прозорците угаснаха и последните светлинки, той се промъкна в двора на Фриц. Кучето залая, но скоро се умири, като го позна. Той почака малко и започна внимателно да натиска прозореца. Счупените стъкла иззвъняха, но никой не се събуди. Лудвиг се провря през прозореца в къщата и опипом се промъкна в тъмното към новия дъбов бюфет, където сега Фриц държеше „тестото“.

Вратичката на бюфета изскърца. Лудвиг замря. В съседната стая някой се обърна, креватът скръцна, Фриц промърмори нещо насън и захърка. Лудвиг извади малко гърненце и взе да се промъква към прозореца със скъпоценния товар. В тъмното закачи с ръка медната тръба. Тя падна с ужасен грохот. Фриц се събуди и изскочи от спалнята.

— Кой е?

Фигурата на Лудвиг се открояваше на прозореца, осветен от изгрялата луна.

„Крадци!“ — помисли за миг Фриц и изведнъж го обхвана страшна злоба. Той се огледа. На масата бяха билярдните топки. Фриц грабна една и без да му мисли, я запрати в главата на крадеца. Лудвиг падна като подкосен и се катурна върху зъболекарския стол. Дотича с фенер и изплашената стопанка. Фриц видя крадеца.

— Лудвиг! — учудено възкликна той, като разглеждаше огромната рана в главата му. Билярдната топка с такава сила се бе забила в черепа, че бе влязла до половина в него и се подаваше от кървавата маса като огромно изпъкнало око.

Жената плачеше. Фриц се разтревожи. Нима е убиец! Какво ще стане сега? Но скоро се успокои.

— Стига си ревала — каза той на жена си. — Не съм извършил никакво престъпление. В къщата ми се промъкна крадец и ме нападна. Аз трябваше да се защищавам. Така ще кажеш, длъжна си да го кажеш. Разбираш ли? И нищо няма да ми направят.

Убийството на Лудвиг смути цялото село. Но рибарите бяха на страната на Фриц. Всеки защищава своята собственост. Дори не го арестуваха и делото беше прекратено. Животът си продължи постарому. Майер със своите агенти успешно изкупуваше „тестото“. Но трябваше да се бърза, докато не са дошли други купувачи. Няколко подозрителни типове вече бяха се появили в селцето. Майер успя да ги примами, като им предложи голяма сума. Само с един наскоро дошъл изкупвач трябваше да се побъхта. Той не се съгласи на никакви преговори, не можеше и да се подкупи. Майер не го изпускаше от очи. Изкупвачът бе успял да купи повече от сто грама тесто и явно се мъчеше да си замине незабелязан с плячката. Но Майер го следваше като сянка.

Една вечер те се срещнаха на брега, недалеч от стария, сега необитаем фар.

— Преследвате ли ме? — попита непознатият.

— Да — отговори Майер, — и ще ви преследвам дотогава, докато не се съгласите с предложенията ми. Няма да ви пусна от острова и вие не ще отнесете оттук нито един грам „тесто“.

Изкупвачът очевидно не беше от страхливите. Той сви презрително очи и пъхайки ръка в джоба си, отговори:

— Заплашвате ли ме? Напразно. Аз умея да се защищавам.

Майер разбра жеста на изкупвача и се спусна към него. В същата минута непознатият извади от джоба револвер. Но Майер успя с ловък удар да го избие от ръката на противника си. Започна ръкопашен бой. Те се търкаляха по пясъка, преобръщайки се един връз друг като във френска борба. Майер беше по-ловък, изкупвачът — по-силен. Това правеше равни шансовете за победа. Майер пръв започна да се уморява. Той случайно забеляза захвърления встрани револвер. Претърколи се два пъти с противника си от една страна на друга и се оказа до лежащото на земята оръжие. Но изкупвачът очевидно разбра плана на Майер и също протегна ръка към револвера. По време на борбата те бяха изкопали яма, ровейки пясъка с ръце. Най-сетне Майер успя с лявата ръка да отблъсне назад главата на противника си, а с дясната да сграбчи револвера. Ала противникът му стисна ръката. Тогава Майер с невероятно усилие изви китката си, обърна револвера към главата на врага и натисна спусъка. Чу се глух изстрел, притъпен от пясъчните дюни, прибоя и вой на вятъра. Борбата свърши. Още веднъж бе пролята човешка кръв. Майер се огледа. Наоколо беше пусто. Нямаше жива душа. Само чайките изплашено крещяха, прелитайки ниско над човека и трупа. Майер метна трупа на гърба си, занесе го във фара, замъкна го в горната стая и го хвърли на мястото, където някога Ханс пазеше своето съкровище — „вечния хляб“.

С най-упорития съперник беше свършено, но можеха да дойдат други. Майер телеграфира на Роденщок, че трябва да вземат бързи мерки, за да се успокои изкупуването на хляба.

Когато Роденщок прочете телеграмата на Кригман, той каза:

— Вече съм измислил. Да не ми е името Кригман, ако моето средство не измъкне всички запаси тесто от тия скръндзи рибарите. Те сами ще ни дадат всичко и ще забогатеем още повече.

И като с вълшебна пръчка в селцето изведнъж закипя нов, необикновен живот. Пристигнаха кораби, натоварени с дървен материал и грамадни сандъци. Набързо издигнатите сгради растяха като гъби около селото. Скоро по тях се появиха красиви табели: „Бар“, „Кино“, „Танцувален салон“ и пак „Бар“, а над най-голямата постройка — „Казино“. Животът на рибарите се превърна във вечен празник. Жените пълнеха киното и се възхищаваха от филмите за разкошен лек живот — Кригман сам подбираше филмите, — а мъжете се застояваха по баровете и в игралния дом. Хазартът здравата бе отровил душите на простите рибари и те играеха до забрава.

Мнозина вече бяха прахосали всичко спечелено от спекулациите и страстно продължаваха да играят. За да си възвърнат загубеното, те хвърляха на игралната маса и последната „валута“ — тестото, което се приемаше на грам като злато. Не беше далеч денят, когато обхванатите от безумна хазартна страст рибари щяха да сложат на зелената маса последното късче от заветното „тесто“, което пазеха като съкровище.

Но плановете на Майер скоро рухнаха по най-неочакван начин.

Една тъмна пролетна вечер при стария, запустял фар се събраха трима млади рибари. Няколко години те бяха работили в заводите на Есен, но безработицата в последно време ги накара да се върнат в селото и отново да се захванат с риболов.

— Да влезем вътре — рече най-възрастният, Йохан, като посочи с ръка отворената, изкъртена врата на фара.

Всички влязоха и се качиха подир Йохан в горната стая.

— Какво мирише тук на мърша? — каза Оскар, като душеше с нос.

— Някоя бездомна котка е умряла — отговори Роберт.

— Сега ще ви покажа тази котка. — Йохан запали клечка кибрит.

На слабата, трепкаща светлина другарите на Йохан видяха лежащия върху боклука полуразложен труп на човек с градски костюм.

Те неволно извикаха.

— Това е трупът на един от спекулантите, убит от Майер — каза Йохан. — Аз бях свидетел на убийството. Но работата не е в този труп. Един спекулант по-малко не е голяма загуба. Исках да поговоря с вас за друго. Да отидем на брега на морето, тук не може да се диша. — Когато отидоха на брега и седнаха на пясъка, Йохан започна да говори: — Вие видяхте трупа. Знаете, че това не е първото и сигурно няма да бъде последното убийство в нашето село. Другари, помислете какво става тук. Хората сякаш са се побъркали. Убийства, кражби, пиянство, разврат, хазарт… Господа като Майер съвсем развратиха нашите старци, превърнаха ги в изпечени спекуланти и картоиграчи.

— Да, трябва да се сложи край на тия безобразия — каза Оскар.

— Разбира се, време му е — съгласи се Йохан. — Но има нещо по-важно от безобразията. Това е „вечният хляб“, който докара тая бъркотия. Защо се домъкнаха тук различните Манеровци и техните помагачи? Защо развращават, впиянчват и скубят нашите рибари?

— За да им отмъкват „хляба“ и спечелят милиони — обади се Роберт.

— Правилно. Да печелят милиони за сметка на гладуващите работници. Между впрочем, ако тоя „хляб“ го притежаваха работниците, той би станал мощно оръжие в борбата им с капиталистите.

— Стига, разбрахме те! — рече Оскар и стана. — Трябва да завладеем „тестото“ и съберем колкото се може повече. Но как да го направим?

— Там е въпросът — отвърна Йохан. — Много сме бедни, за да се конкурираме с Майер в изкупуването на „хляба“.

— Да придумаме ли нашите?

— Няма да ги придумаш. Късно е. Парите и хазартът са извършили своето пъклено дело. Рибарите скоро няма да се събудят от пиянския унес.

— Може да го откраднем? — предложи Роберт.

Йохан сви рамене.

— Защо да не го откраднем, ако е нужно за великото дело. Но колко можем да откраднем? Старците треперят за съкровището си. Брат е готов да убие брата си заради „тестото“. Измислил съм нещо и може би ще успея да постигна целта си. — Йохан се обърна и се загледа в пътя, който водеше към селото. Той беше пуст. — Сега тук трябва да дойде Майер — рече Йохан. — Определих му среща, като предложих услугите си за… да организираме бандитска шайка, която ще обере от рибарите и останалото „тесто“. Да свършим с „тестото“ с един удар, вместо да го „измъкваме“ на рулетката. Майер, изглежда, ми няма много доверие, но планът му хареса.

— Значи, искаш да получиш от Майер оръжие, с наша помощ да ограбиш рибарите, да завладееш тестото и го изпратиш на безработните, като оставиш тоя спекулант на сухо, така ли? — попита Оскар.

— Не е точно така — отвърна Йохан. И като се обърна още веднъж към пътя, каза: — Ето го, струва ми се, че идва. Скрийте се във фара и слушайте какво ще говоря с него. Може да ми потрябвате.

Оскар и Роберт се скриха във фара.

Йохан запали лулата си и изпускайки кълба дим, спокойно зачака спекуланта.

Стъпките на Майер вече се чуваха зад гърба му, но рибарят продължи да гледа към морето с вид на дълбоко замислен човек.

— Здравейте, Йохан! Какво сте се умислили толкова? — извика му Майер.

Йохан лениво стана.

— Ах, вие ли сте, господин спекулант! Здравейте!

Майер тръсна глава и се намръщи. Не му хареса този поздрав.

„Колко са груби тия хора!“ — помисли той и любезно попита:

— Е, как вървят работите ни?

— Всичко се нарежда — отговори Йохан. — Трупът на убития от вас спекулант съвсем се е вмирисал.

Майер изведнъж промени физиономията си.

— Труп ли? Убит от мен? Спекулант?… За какво говорите, драги мой?

— Ей за това — отвърна Йохан и показа към фара. — За трупа, който мирише там. Не отричайте, Майер. Аз бях свидетел на вашето убийство. Вие не ме видяхте, но аз хубавичко ви видях. Случайно скитах по дюните.

— Това капан ли е? — попита Майер, чувствувайки как му изстиват крайниците. — Шантаж? Колко искате, за да мълчите?

— Аха, най-сетне се досетихте! Искам много, господин убиецо. Не се мръщете и ме изслушайте! Първо, трябва да ми дадете цялото събрано „тесто“, до трошица. За да не скриете нещо, самолично ще претърся жилището ви.

— Това е… нахалство…

— Второ — продължи Йохан, без да обръща внимание на Майер, — трябва незабавно да затворите всичките ваши богоугодни заведения. Трето, да върнете на нашите рибари загубените пари. Почакайте, това още не е всичко. И, четвърто, да вървите по дяволите заедно с вашата тайфа. Давам ви три секунди да размислите!

Майер като бивш военен, беше свикнал да действува решително. Не му бяха потребни и три секунди, да се нахвърли върху Йохан и да го повали. След като тръшна на земята врага си, той се опита да избяга. Но Йохан, който вече лежеше на земята, успя да му подложи крак. Майер падна. След две секунди Йохан беше върху него. Майер се бранеше отчаяно. Но Оскар и Роберт се притекоха на помощ на Йохан.

Като ги видя, Майер заскърца със зъби от злоба.

— Предавам се — изхриптя той, — пуснете ми ръката, ще я счупите, дявол ви взел!

— Оскар, претърси го!

Оскар извади от джобовете на Майер два пистолета.

— Охо, цяла артилерия! Има ли още нещо в джобовете, Оскар? Е, сега може да му пуснете ръката. Всичко трябва да върви по реда си. Приемате ли нашите условия, или предпочитате да легнете до вашия уважаем конкурент във фара — попита Йохан.

— При… емам — отговори задъхан Майер.

— Тогава идваме с вас.

Майер се затътра по пътя, съпроводен от Йохан, Оскар и Роберт. Той живееше в отделна къщичка в края на селото. Рибарите претърсиха навсякъде и взеха всичко, както беше уговорено: „тесто“ и пари.

Когато най-сетне си тръгнаха, като обещаха да го изпратят до парахода, нощта вече преваляше.

Майер изнемощял се захлупи на масата и седя така няколко минути. После изведнъж вдигна глава, удари с юмрук по дъската и изкрещя:

— Така да се изложа!…

Малко поуспокоен, той почна да пише телеграма на Роденщок. Работата не вървеше. Неочаквано някой почука на вратата.

„Нима са пак тия разбойници?“ — помисли Майер.

— Кой е?

— Бърза телеграма.

Когато се увери, че наистина е дошъл раздавачът. Майер отвори вратата, получи телеграмата и я отвори. Беше от Роденщок.

Майер не можеше да разбере защо е изпратена тази телеграма, но тя идваше тъкмо навреме. Сега той можеше да изпълни искането на Йохан, без да накърни интересите на господарите си.

Рано сутринта се захвана на работа.

Угаснаха веселите светлини в баровете, затвориха киното и танцувалните салони, зловещо мълчеше празното казино. Рибарите, лишени от всички тези удоволствия, се вълнуваха и едва не набиха Майер, задето не отваря игралния дом. Опитаха се дори да влязат насила в казиното, но се оказа, че душата на тази сграда, рулетката, беше изкарана още през нощта и натоварена на параход. Играчите малко се поутешиха, когато получиха от Йохан изгубените на комар пари. Те ходеха като след тежко пиянство, навъсени и мълчаливи. Буйстваха, свадите, пиянството и кражбите малко попрестанаха. Хората безцелно скитаха из селото, гледаха се един друг с тъп, безсмислен поглед, без да знаят какво да правят и за какво да говорят. Само понякога се оживяваха, като си спомнеха за веселите лудешки нощи. Но разговорите скоро секваха, очите помътняваха и устата зейваше в дълбока прозявка. Никой не мислеше за работа. Всички очакваха, че чак ще започне златната треска, спекулата, играта на рулетка. Ала дните минаваха и всичко си оставаше както преди. Само пролетният свеж вятър весело препускаше над селото и проясняваше размътените глави.

Когато пристигна в Берлин, Майер научи голямата новина. Повиканият от Кригман химик беше успял да определи състава на „вечния хляб“ и изкуствено да приготви „тестото“.

— Не ни трябват сега нито Бройер, нито рибарите — каза Роденщок. — Сами ще си приготвяме „вечния хляб“.

— Няма да ни е страх и от конкуренти, които купуват по грамове „хляб“ и го чакат да „втаса“ — добави Кригман. — Ние ще го приготвяме с тонове и ще смажем конкуренцията.

И акционерното дружество за продажба и експорт на „вечния хляб“ започна своите операции.