Величие и падение на куртизанките

Гледка от маскения бал в операта

На последния бал в Операта през 1824 година много маски се възхитиха от красотата на един младеж, който сновете из кулоарите и във фоайето като мъж, очакващ жена, задържана в къщи от непредвидени обстоятелства. Само старите жени и някои заклети скитници познават тайната на тази ту отпусната, ту забързана походка. В такава огромна тълпа хората не се занимават едни с други, но влагат страст във всичко, което буди интерес, така че дори и Безделието си намира работа. Младото конте бе така погълнато от безпокойното си очакване, че не си даваше сметка за своя успех: не виждаше и не чуваше подигравателно възхитените подвиквания след някои маски, сериозните възгласи на учудване, хапливите подигравки и нежните думи. Макар че красотата му го поставяше между онези изключителни същества, които отиват на бала в Операта, за да преживеят някаква авантюра и очакват тази авантюра, както по времето на Фраскати хората са очаквали да им се усмихне щастието на рулетката, той изглеждаше по буржоазному уверен, че ще прекара добре вечерта; очевидно бе сигурен, че е главният герой в тази мистерия с три действуващи лица, които изнасят целия маскен бал в Операта, известни единствено на хората, играещи в него някаква роля; за младите жени, дошли единствено, за да могат да кажат: бях там, за провинциалистите, за неопитните младежи, за чужденците Операта е дворец на умората и скуката. За тях облечената в черно бавна или забързана тълпа, която снове насам-натам, лъкатуши, извива в една посока, после в друга, отдалечава се или се приближава, подобна само на мравуняк в гората, е също така неразбираема, както е неразбираема Борсата за някой бретонски селянин, комуто не е известно съществуването на книгата за задължения към държавата. С малки изключения мъжете в Париж не се маскират: мъж с домино изглежда смешен. В този страх от смешното се проявява умът на нацията. Желаещите да укрият щастието си могат да кажат, че са ходили на бала в Операта, без да са били там, а маскираните, които не могат да не влязат вътре, излизат начаса. Едно от най-забавните зрелища, още със започването на бала, е задръстването на вратата от измъкващите се на вълни отвътре хора и онези, които напират да влязат. Маскираните мъже са обикновено ревниви съпрузи, тръгнали да следят жените си, или мъже с авантюристични намерения, които не желаят да бъдат следени от съпругите си — две положения, еднакво достойни за подигравка.

Някаква дебела, късокрака и зловеща маска, чието движение напомняше търкаляща се бъчва, следеше хубавия младеж, без той да я забележи. За постоянния посетител на Операта зад това домино се криеше някой чиновник от администрацията, борсов агент, банкер, нотариус или гражданин, заподозрял, че му изневеряват. Действително в най-висшето общество никой не тича подир доказателства, унизяващи човека. Няколко маски си бяха вече показали със смях тази уродлива личност, други й бяха подвикнали, отделни младежи и се бяха присмели, макар че широкоплещестата фигура и държанието й показваха подчертано пренебрежение към подобни стрели, които не попадаха в целта; човекът се движеше след младежа, както се движи преследваният глиган, когото не го е грижа нито за свирещите покрай ушите му куршуми, нито за лая на кучетата подире му. Макар на пръв поглед удоволствието и тревогата да носят едно и също облекло — прочутия черен венециански плащ — и на бала в Операта всичко да е объркано, различните слоеве, от които е съставено парижкото общество, все пак се откриват, разпознават и наблюдават. За посветените съществуват толкова точни белези, че те четат в тази смесица от интереси като в забавен роман. Ето защо за постоянните посетители беше ясно, че този човек не е търсач на галантни авантюри; в такъв случаи неизбежно би носил някакъв уговорен знак — червен, бял или зелен, — белег за отдавна подготвяно щастие. За отмъщение ли се отнасяше? Като виждаха как маската следи съвсем отблизо мъж с успехи сред жените, неколцина безделници се загледаха отново в красивото лице, божествено озарено от любовната наслада. Младежът интригуваше всички; колкото повече се мяркаше из тълпата, толкова по-голямо любопитство предизвикваше. Между другото, всичко в него издаваше привичките на човек, свикнал на изящен живот. Според един неизбежен закон на нашето съвремие нямаше голяма разлика във физическо и в нравствено отношение между най-изискания и възпитан син на някой херцог или пер на Франция и този очарователен младеж, когото до неотдавна оскъдицата стискаше в железните си прегръдки сред Париж. Хубостта и младостта прикриваха в него дълбоки празноти, както и у мнозина млади хора, устремили се да играят някаква роля в Париж, без да притежават необходимия за амбициите си капитал, залагащи всеки ден всичко на карта и принесли жертва на Случайността — най-ухажвания бог в този царствен град. Това не пречеше облеклото и държането му да бъдат безупречни; той тъпчеше класическия паркет на фоайето като човек, свикнал да ходи в Операта. А има ли някой, който да не е забелязал, че и за там, както за всяка част на Париж, съществува подходящо държане, което издава кой сте, с какво се занимавате, откъде идвате и какво желаете.

— Хубав младеж! Оттук можете да се обърнете и ще го видите — каза една маска, в която постоянните посетители на бала биха познали дама от доброто общество.

— Не си ли спомняте кой е? — запита хваналият я под ръка мъж. — Нали госпожа дю Шатле ви го бе представила?…

— Как! Да не е синът на оня аптекар, в когото тя се бе влюбила и който стана журналист, любовникът на Корали?

— Смятах го паднал толкова низко, че едва ли някога ще може да изплува и не разбирам как може да се явява в парижкото общество — каза граф Сикст дю Шатле.

— Видът му е царствен — забеляза маската, — сигурно не го е придобил от актрисата, с която живееше; и братовчедка ми, макар че тя го откри, не можа да му придаде по-приличен вид; много бих искала да се запозная с любовницата на тоя нов Саржин, кажете ми нещо от живота му, та да мога да я заинтригувам.

В този момент маската с широките рамене обърна внимание на двойката, която вървеше, шепнейки, подир младия човек.

— Драги господин Шардон — каза префектът на Шарант, като хвана контето под ръка, — позволете ми да ви представя една личност, която желае да поднови познанството си с вас…

— Драги граф Шатле — отвърна младият човек, — същата личност ми даде да разбера колко е смешно прозвището, с което ме наричате. С кралско нареждане ми бе възвърнато името на предците ми по майчина линия: Рюбампре. Макар че вестниците съобщиха този факт, той се отнася до един толкова беден човек, че не ме е срам да го припомня както на приятелите си, така и на враговете и на безразличните към мене хора; вие може да принадлежите към която щете обществена категория, но аз съм сигурен, че напълно ще одобрите мярка, внушена ми от вашата съпруга още по времето, когато тя бе само госпожа дьо Баржьотон. (Тази сполучлива хаплива забележка, на която маркизата се усмихна, предизвика нервно потръпване у префекта на Шарант.) Кажете й — добави Люсиен, — че сега гербът ми представлява широко зинал, ламтящ за богатство бик на зелен фон.

— Ламтящ за богатство — повтори Шатле.

— Ако не сте наясно, госпожа маркизата ще ви изясни защо този стар герб е за предпочитане пред камердинерския ключ и златните имперски пчелички — емблема на вашия, за голямо отчаяние на госпожа Шатле, която по баща е Негрьопелис д’Еспар… — продължи разпалено Люсиен.

— Понеже ме познахте, не представлявам никаква загадка за вас, но не бих могла да ви кажа колко много ме заинтригувахте — рече тихичко маркиза д’Еспар, дълбоко учудена от безочието и самоувереността на човека, когото на времето бе презряла.

— В такъв случай позволете ми, госпожо, да запазя единствената възможност да заема някакво място в мислите ви, като си остана в същия тайнствен полумрак — отвърна той, усмихнат като човек, решен да не изложи на опасност щастието, в което е сигурен.

Почувствувала се, както казват англичаните, покосена от точния отговор на Люсиен, маркизата не съумя да потисне едно бързо и рязко движение.

— Поздравявам ви за промяната в общественото ви положение — продължи граф дю Шатле.

— И аз ви благодаря в същия дух — отвърна Люсиен и най-изящно се поклони на маркизата.

— Суетен глупак! — рече тихо графът на госпожа д’Еспар. — Успял да се домогне и до дедите си.

— Когато младите хора проявят спрямо нас безочие, то почти винаги е израз на преуспяване, поддържано от най-високо място, докато при вас, благородниците, то е израз на несполука. Ето защо бих искала да зная коя наша приятелка е взела под покровителството си това красиво птиче; може би, ако успея, ще ми се удаде възможност да се позабавлявам малко тази вечер. Навярно някоя моя съперница ми е изпратила онази злостна анонимна бележчица, защото в нея се говори за този младеж; подучили са го да се държи нахално; наблюдавайте го. Аз ще бъда с херцог дьо Наварен, знаете къде да ме намерите.

Точно когато госпожа д’Еспар се канеше да улови под ръка родственика си, тайнствената маска застана между нея и херцога и й прошепна:

— Люсиен ви обича, той е авторът на бележчицата; префектът на Шарант е най-големият му враг, как би могъл да обяснява чувствата си пред него?

И непознатият се отдалечи, оставяйки госпожа д’Еспар в двойно недоумение. Маркизата не познаваше никого, който би могъл да играе ролята на тази маска, побоя се това да не е клопка и седна в едно кресло, прикрита от хорските погледи. Граф Сикст дю Шатле, комуто Люсиен подчертано бе премахнал благородната частица пред името, с което издаваше отдавна мечтано отмъщение, последва на известно разстояние чудесното конте, но скоро срещна друг млад мъж, с когото счете, че може да говори откровено.

— Ето ви и вас, Растиняк, видяхте ли Люсиен? Съвсем се е променил.

— Ако бях красавец като него, щях да бъда още по-богат — отговори елегантният младеж с лек, но тънък намек, който изразяваше подигравка.

— Не — пошепна на ухото му дебелата маска, като само по начина, по който натърти едносричната дума, отвърна многократно на единствената подхвърлена подигравка.

Растиняк, който не преглъщаше лесно обиди, остана като поразен от гръм и безропотно позволи на една желязна ръка, от която му бе невъзможно да се освободи, да го отведе до прозореца.

— Слушай, петленце от курника на леля Воке, комуто не достигна смелост да заграби милионите на дядо Тайфер, след като най-трудното бе вече извършено, ако искаш да си сигурен за живота си, знай, че не се ли отнасяш с Люсиен като с любим брат, ти си в ръцете ни, нас ти не можеш да ни хванеш. Мълчание и преданост! Иначе се намесвам и развалям играта ти. Люсиен дьо Рюбампре е под закрилата на най-голямата власт на нашето време — църквата. Избирай между живота и смъртта. Какво ще отговориш?

На Растиняк му се зави свят като на човек, заспал в гора и събудил се до прегладняла лъвица. Изплаши се, наоколо нямаше хора; точно в такива случаи и най-смелите хора се оставят да ги завладее страхът.

„Само той знае и може да посмее…“ — мина му през ума.

Маската стисна ръката му, за да му попречи да завърши мисълта си, и рече:

— Действувайте, както би постъпил той.

Други маски

Тогава Растиняк постъпи като милионер, нападнат от пладнешки разбойници: предаде се.

— Драги графе — обърна се той към Шатле, към когото отново се бе доближил, — ако държите на положението си, отнасяйте се с Люсиен дьо Рюбампре като с човек, който един ден ще бъде много по-високопоставен от вас.

С незабележимо движение маската показа задоволството си и отново тръгна след Люсиен.

— Много бързо променихте мнението си за него, драги — отвърна не без основание зачуденият префект.

— Също така бързо, както някои депутати, които гласуват за десните, макар че са от центъра — отвърна Растиняк на този префект и народен представител, чийто глас от известно време не се чуваше в министерството.

— А нима днес съществуват мнения — възрази де Люпо, който ги слушаше, — днес има само интереси. За какво става дума?

— За многоуважаемия господин дьо Рюбампре, когото Растиняк желае да ми представи като някаква важна личност — отвърна депутатът на генералния секретар.

— Драги графе — заяви важно де Люпо, — господин дьо Рюбампре е извънредно ценен млад човек и с толкова силни покровители, че бих бил много щастлив да подновя познанството си с него.

— Вижте го как попада в осѝлото на най-големите хитреци на нашето време — каза Растиняк.

И тримата погледнаха към ъгъла, където бяха застанали няколко души, повече или по малко известни с остроумието си, и мнозина елегантно облечени мъже. Тези господа споделяха наблюденията, остротите и злословията си, за да се забавляват или в очакване на нови развлечения. В тази група с толкова необичаен състав имаше и хора, с които Люсиен на времето бе поддържал сложни връзки — резултат на доказани положителни стъпки, както и на тайни нечисти услуги.

— О, Люсиен, момчето ми, скъпата ми любов, я виж как сме се изкърпили, ремонтирали. Откъде идваме? Значи, пак сме яхнали коня благодарение на подаръците, изпратени от будоара на Флорин. Браво, момчето ми! — каза Блонде и пусна ръката на Фино, за да прегърне свойски Люсиен и да го притисне до гърдите си.

Андош Фино бе собственик на списание, Люсиен бе работил в него почти безплатно, а Блонде сътрудничеше и помагаше с умните си съвети и широките си възгледи. Фино и Блонде олицетворяваха Бертран и Ратоп1 с тази разлика, че у Лафонтен котката най-сетне разбира, че е излъгана, докато Блонде продължаваше да служи на Фино, макар да знаеше, че го мамят. Този блестящ наемник на перото щеше още дълго време да остане роб. Под грубоватата си външност и цветистата безочлива глупост, прикрита с остроумие като натъркания с чесън хляб на работника, Фино криеше зверска упоритост. Умееше да скътва каквото събереше — идеи или екю — из нивата на прахосническия живот на писатели и политици. За нещастие Блонде бе предоставил способностите си в услуга на своите пороци и на леността си. Навестяван непрекъснато от нуждата, той беше от племето на сиромасите, съставено от хора, способни да направят всичко в полза на другите и неспособни да направят каквото и да било за себе си — своего рода аладиновци, които се оставят да им отнемат вълшебната лампа. Тези прекрасни съветници имат проницателен и целенасочен ум тогава, когато той не е затормозен от личната заинтересованост. У тях действува не ръката, а мозъкът. Оттам и нередовният им живот, и укорите, с които ги отрупват хора, не така издигнати в интелектуално отношение. Блонде разделяше кесията си с другаря, когото предната вечер бе наранил; вечеряше, пиеше и спеше с оня, когото на другия ден можеше да заколи. Забавните му парадокси оправдаваха всичко. Тъй като гледаше на целия свят като на забава, сам той не искаше да гледат на него сериозно. Млад, обичан, щастлив, станал почти прочут, той не търсеше като Фино да спечели състояние, необходимо на мъжа в зряла възраст.

Най-трудно осъществимата смелост е може би смелостта, от която се нуждаеше в този момент Люсиен, за да среже Блонде, тъй както бе сторил с госпожа д’Еспар и Шатле. За жалост радостта, породена от тщеславието, му пречеше да прояви горделивостта си, която, както е известно, е първопричина за много велики неща. Суетата му бе възтържествувала при предишната среща: бе се показал богат, щастлив и пренебрежителен спрямо двама души, които някога го бяха презирали в бедността и нещастието му; но може ли един поет да скъса рязко отношенията си, както би постъпил някой застарял дипломат, с хора, които се наричат негови приятели, приютявали са го, когато е бил беден, давали са му легло, когато е бил в беда. Фино, Блонде и той се бяха плъзгали заедно по наклонената плоскост, бяха затъвали в оргии, които поглъщаха не само парите на заемодавците им. Подобно на войници, които не знаят как да изразят храбростта си, Люсиен постъпи като мнозина в Париж: отново направи компромис, като прие да се ръкува с Фино и не отклони прегръдката на Блонде. Всеки, който е потъвал в журналистиката или е там, изпитва жестоката необходимост да поздравява хора, които презира, да се усмихва на най-върлия си враг, да се примирява с най-гнусните низости, да си цапа ръцете, ако желае да плати на нападателите си със същата монета. Човек свиква да гледа, че се върши зло, започва да не му обръща внимание, да го одобрява и най-сетне сам започва да го върши. В края на краищата опетняваната безспирно от непрекъснатите срамни сделки човешка душа загубва достойнствата си, подтикът за благородни постъпки ръждясва, двигателите на баналността започват да се движат сами по себе си. Алекстовци се превръщат във филентовци2, характерите губят закалката си, дарованията се израждат, вярата в добрите дела отлита. Някой иска да се гордее със статиите си, а се разпилява в невзрачни писания, посочени рано или късно от съвестта му като недобри дела. Като Лусто и Верну, човек се гласи да стане голям писател, а се оказва жалък драскач. Ето защо голямо уважение заслужават хора, у които характерът е на висотата на дарованието, хора като д’Артез, умеещи да се движат със сигурна стъпка по подводните скали на литературния океан. Люсиен не можа да отговори нищо на подмазването на Блонде, чийто ум между другото го пленяваше по неотразим начин; той проявяваше спрямо него превъзходството на съблазнителя спрямо своя ученик, а освен това бе твърде добре поставен в обществото поради връзката си с графиня дьо Монкорне.

— Да не сте получили наследство от някой чичо? — запита Фино подигравателно.

— И аз като вас редовно обирам глупците на карти — отвърна Люсиен в същия тон.

— Да не би господинът да притежава някакво списание или вестник? — продължи Андрош Фино с безочливото самодоволство на експлоататора към човека, когото използува.

— Нещо още по-добро — отвърна Люсиен, чието тщеславие, наранено от превъзходството, проявявано от главния редактор, му възвърна съзнанието за новото му обществено положение.

— И с какво се сдобихте, драги мой?…

— С партия.

— Има ли партия „Люсиен“? — запита засмяно Верну.

— Фино, предсказвах ти, че това момче ще те задмине. Люсиен е талантлив човек, но ти не го пощади, измами го. Разкайвай се сега, грубиянино — рече Блонде.

Хитър като лисица, Блонде долови някаква тайна в говора, маниерите и външния вид на Люсиен; смекчавайки казаното, той същевременно съумя с думите си да затегне още повече юздите. Искаше да узнае причините за завръщането на Люсиен в Париж, намеренията му и от какво живее.

— На колене пред превъзходство, което ти никога няма да постигнеш, макар че си Фино! — продължи той. — Веднага включи господина сред силните мъже, на които принадлежи бъдещето, той е от нашите! Какъвто е остроумен и красив, не трябва ли и той да успее, както ти казваш, quibuscumque viis3? Ето го в прекрасно миланско снаряжение, с полуизваден остър кинжал и с развято рицарско знаме! Дявол да го вземе, Люсиен! Откъде си измъкнал тази красива жилетка? Само любовта може да открие такива платове. Имаме ли си дом? Тъкмо са ми необходими адреси на приятели, не зная къде да пренощувам. Тази вечер Фино ме изгони под просташкия предлог, че имал среща с жена.

— Драги приятелю — отвърна Люсиен, — прилагам едно правило, с което човек е сигурен, че ще живее спокойно: fuge, late face4. Довиждане!

— Няма да те оставя, докато не си платиш един свещен дълг към мене, оная вечеря, а? — каза Блонде, който си падаше малко чревоугодник и когато останеше без пари, караше други да го угощават.

— Каква вечеря? — запита Люсиен нетърпеливо.

— Не си ли спомняш? Ето по какво познавам, че приятелят ми е преуспял: започва да забравя.

— Той знае какво ни дължи, гарантирам за сърцето му — поде Фино, схванал шегата на Блонде.

— Растиняк — обърна се Блонде към младия елегантен мъж и го хвана под ръка точно в момента, когато той пристигаше откъм фоайето при колоната, където стояха така наречените приятели, — и вие ще дойдете с нас… Освен ако господинът продължава да отрича, че има към нас един дълг на чест; в състояние е да направи това — продължи той сериозно, сочейки Люсиен.

— Гарантирам, че господин дьо Рюбампре не е способен на такова нещо — каза Растиняк, който мислеше за всичко друго, но не и за някаква измама.

— Ето и Биксиу, и той ще дойде с нас — провикна се Блонде. — Без него нищо не става. Ако не е той, от шампанското ми се плете езикът и най-пиперлията епиграма ми се вижда блудкава.

— Приятели — каза Биксиу, — виждам, че сте се събрали около чудото на днешния ден. Нашият скъп Люсиен възкресява „Метаморфозите“ на Овидий. Както боговете са се превръщали на разни зеленчуци и други неща, за да съблазняват жените, така и нашият Шардон се превърна в благородник, и то за да съблазни кого? Шарл X! Мили Люсиен — обърна се той към него, като го хвана за едно от копчетата на фрака, — за журналист, превърнал се във велможа, си заслужава да се вдигне голям шум. На тяхно място — продължи неумолимият подигравчия, сочейки Фино и Верну — щях да те наредя здравата във вестника; с десет добре написани колони щеше да им докараш стотина франка печалба.

— Биксиу — рече Блонде, — Амфитрион за нас е свещен двадесет и четири часа преди празненството и дванадесет часа след него: знаменитият ни приятел ни дава вечеря.

— Как така! — продължи Биксиу. — Че има ли нещо по-важно от това да се спаси едно голямо име от забравата и да се направи на изпадналата аристокрация дар от един талантлив човек? Люсиен, ти се радваш на уважението на печата; ти му беше най-хубавото украшение и ние ще те поддържаме… Фино, дай една уводна статия в „Парижки новини“! Блонде, от теб — една хитроумна тирада на четвърта страница! Да известим за появата на най-красивата книга на епохата: „Стрелецът на Шарл IX“! Да замолим Дориа да издаде скоро „Маргаритки“ — тези божествени сонети на френския Петрарка! Да вдигнем нашия приятел върху щит от обгербвана хартия, сътворителка и разрушителка на човешката репутация!

— Щом искаш да вечеряш, струва ми се, че нямаше нужда да употребяваш хиперболи и притчи за стария си приятел, сякаш той е някакъв глупак — каза Люсиен на Блонде, за да се отърве от тълпата, която застрашително растеше. И като се втурна към една жена, идваща насреща му, бързо изрече: — До утре вечер, при Лоантие.

— О-хо-хо! — каза Биксиу подигравателно, произнасяйки всяка сричка с различен тон, сякаш бе познал маската, към която се бе запътил Люсиен. — Заслужава си да се позанимаем с тази работа.

Ла Торпий5

Той проследи красивата двойка, мина пред нея, огледа я с проницателен поглед и се върна за голямо задоволство на всички тия завистливци, заинтересувани да узнаят откъде е дошла промяната в материалното състояние на Люсиен.

— Приятели — каза им Биксиу, — известен ви е успехът на господин дьо Рюбампре сред жените; жената бе някогашното „плъхче“ на де Люпо.

Една извратеност, забравена днес, но разпространена в началото на века, бе разкошът да имаш „плъхче“. Прякорът е вече остарял, но се е давал на десет-единадесет годишни деца, статисти в някой театър, най-често в Операта, подготвяни от развратниците за порока и безчестието. „Плъхчето“ било нещо като паж на сатаната, хлапе от женски пол, на което прощавали всякакви шеги. „Плъхчето“ можело всичко да си вземе; от него се пазели като от опасен звяр, но то внасяло в живота струя веселие, както някога в стара комедия скапеновци, сганареловци и фронтеновци. „Плъхчето“ струвало много скъпо: то не донасяло почести, нито принасяло полза и не създавало удоволствие. Модата на „плъхчетата“ минала толкова бързо, че днес малцина знаят за тази интимна подробност от светския живот преди Реставрацията до момента, в който неколцина писатели се заловиха с „плъхчетата“ като с нов сюжет.

— Как? Да не би, след като уби с любовта си Корали, Люсиен да ни е отнел Ла Торпий? — запита Блонде.

Като чу това име, маската с атлетическите форми направи неволно движение, което, макар и сдържано, не мина незабелязано за Растиняк.

— Не е възможно — отвърна Фино, — Ла Торпий няма пукната пара; Натан ми каза, че е заела хиляда франка от Флорин.

— Господа, моля ви се!… — намеси се Растиняк, мъчейки се да защити Люсиен срещу толкова отвратителни обвинения.

— Добре де — викна Верну, — бившият любовник на Корали, когото тя издържаше, да не би да е толкова превзет светец?…

— О, за мен хиляда франка са доказателство, че нашият приятел Люсиен живее с Ла Торпий — каза Биксиу.

— Каква непоправима загуба за цвета на литературата, науката, изкуството и политиката! — каза Блонде. — Ла Торпий е единствената проститутка, у която има заложби на красива куртизанка; не носи покварата на образованието: не знае нито да чете, нито да пише: тя щеше да ни разбере. Ние щяхме да дадем на нашето време един от онези великолепни аспазийски образи, без които не може да съществува нито една велика епоха. Вижте колко подхожда Дюбари на осемнадесети век, Нинон дьо Ланкло — на седемнадесети, Флора — на римската република, която тя направи своя наследница и с това наследство републиката изплати дълговете си! Какво щеше да бъде Хораций без Лидия, Тибул — без Делия, Катул — без Лесбия, Проперций — без Цинтия, Деметриус — без Ламия, станала причина за славата му?

— Като слушам Блонде да говори за Деметриус във фоайето на Операта, все едно, че чувам някой от „Деба“ — каза Биксиу на ухото на съседа си.

— А какво щеше да представлява империята на цезаровци без всичките тези царици — продължаваше Блонде. — Лайс и Родопа, това са Гърция и Египет. Впрочем те всички въплъщават поезията на своето време. Поезията, която липсва на Наполеон, тъй като историята за вдовицата на неговата велика армия е войнишка шега; тази поезия не липсва обаче на Революцията, която си имаше госпожа Талиен! Тъй като във Франция се надпреварват да царуват, сега у нас има вакантен престол! Ние всички можехме да създадем една кралица. Аз бих могъл да дам една леля на Ла Торпий, защото вън от всякакво съмнение е, че майка й е умряла на полето на безчестието; дю Тийе би й наел жилище, Лусто можеше да й наеме кола, Растиняк — лакеи, де Люпо — готвач, Фино можеше да й купи шапки (Фино не можа да не трепне, получавайки в упор тази хаплива забележка), Верну би могъл да й направи реклама, Биксиу да й съчини остроумни думички! Аристокрацията щеше да идва да се забавлява при нашата Нинон, у която, под страх от смъртоносни статии, щяхме да съберем и артистите. Нинон Втора щеше да бъде прекрасна по нахалството си и да поразява с разкоша си. Тя щеше да изказва мнения. При нея би могло да се прочете някой забранен драматически шедьовър, създаден при нужда дори нарочно. Тя нямаше да е с либерални разбирания, куртизанките са по начало за монархията. Ах! Каква загуба! Тя трябваше да обхване цяла епоха, а се люби с някакъв дребен младеж! Люсиен ще я превърне в ловджийско куче!

— Никоя от жените-властителки, които спомена, не е газила по улиците — възрази Фино, — а това красиво „плъхче“ се е търкаляло в калта.

— Подобно на семена от лилия, попаднали в торна пръст — продължи Верну, — от това тя се е разхубавила и разцъфтяла. Оттам идва и превъзходството й. Не трябва ли да си познал всичко, за да умееш да създаваш усмивки и радост?

— Той е прав — рече Лусто, който дотогава ги бе наблюдавал мълчаливо. — Ла Торпий умее да се смее и да разсмива другите. Това умение на големите писатели и актьори принадлежи на хора, проникнали във всички социални дълбини. На осемнадесет години това момиче е познавало вече и най-голямо охолство, и най-голяма бедност, и мъже от всички обществени слоеве. Тя сякаш държи вълшебна пръчица, с която разпалва грубите апетити, силно потискани у чувствителните мъже, занимаващи се с политика, с наука, литература или изкуство. В Париж няма друга жена, която да може като нея да каже на звера у мъжа: „Излизай!…“ И „зверът“ напуска леговището си и потъва в разврат; тя ви угощава до пресищане, пие и пуши заедно с вас. И най-сетне, тази жена е като солта, възпявана от Рабле: тя вдъхва живот на материята и я издига до прекрасните владения на изкуството: одеждите й разкриват нечувани великолепия, от пръстите й се отронват от време на време скъпоценни камъни, както от устата й — усмивки; тя придава на всяко нещо необходимия за момента смисъл; речта й блести от остроти; тя притежава тайната на най-цветистите и най-образните думи; у нея…

— Загуби сто су хонорар — прекъсна го Биксиу, — Ла Торпий е много повече от всичко това: всички вие сте били повече или по-малко нейни любовници, но никой от вас не може да каже същото за нея; тя ви притежава, но вие нея — никога. Вие насилвате дома й и искате от нея услуга…

— О, тя е по-щедра от преуспял разбойнически главатар и по-предана и от най-добрия ти съученик — каза Блонде. — На нея можеш да повериш кесията и тайните си. Онова обаче, което според мен я прави кралица, е бурбоновското й безразличие спрямо падналия в немилост любимец.

— Прилича на майка си, прекалено е скъпа — рече де Люпо. — Тая прелестна холандка, изглежда, е погълнала имуществото на архиепископа на Толедо, нагънала е и двама нотариуси…

— Хранила е Максим дьо Трай, когато е бил паж — забеляза Биксиу.

— Ла Торпий е прекалено скъпа подобно на Рафаел, Карем, Талиони, Лоуренс, Бул; всички гениални артисти са били много скъпи… — каза Блонде.

— Никога Естер не е приличала до такава степен на жена от доброто общество — каза Растиняк, посочвайки маската, която бе хванала Люсиен под ръка. — Обзалагам се, че това е госпожа дьо Серизи.

— Няма съмнение — потвърди и дю Шатле, — така и богатството на господин дьо Рюбампре ни става ясно.

— Ах, църквата знае къде да търси свещенослужителите си, какъв хубав легационен секретар би станал от него! — каза де Люпо.

— Още повече, че Люсиен е даровит — продължи Растиняк и като погледна към Блонде, Фино и Лусто, добави: — Господата са имали случай да се убедят неведнъж в това.

— Да, момчето е създадено да отиде далеч, още повече, че притежава така наречената независимост в мисленето — отвърна Лусто, който умираше от завист.

— Ти го създаде — каза Верну.

— Слушайте — възрази Биксиу, втренчил поглед в де Люпо, — позовавам се на спомените на господин генералния секретар и референт в Държавния съвет — тази маска е Ла Торпий, обзалагам се на една вечеря…

— Приемам облога — каза Шатле, любопитен да узнае истината.

— Хайде, де Люпо — допълни Фино, — вижте дали ще познаете ушичките на някогашното си „плъхче“.

— Не е необходимо да се извършва престъпление спрямо обществото — продължи Биксиу. — Ла Торпий и Люсиен ще обиколят фоайето и ще дойдат пак при нас, тогава се наемам да ви докажа, че това е тя.

— Изглежда, че нашият приятел Люсиен е изплувал — рече присъединилият се към групата Натан. — Мислех, че се е прибрал до края на живота си в Ангулем. Да не е изнамерил някаква тайна против англичаните?

— Сторил е онова, което ти скоро няма да направиш — отговори му Растиняк, — платил е всичките си дългове.

Дебелата маска поклати одобрително глава.

— Когато човек на неговата възраст се нареди, той губи смелостта си, превръща се в рентиер — възрази Натан.

— О, Люсиен ще си остане благородник, у него винаги ще има някаква възвишеност в мисленето, която ще го постави по-високо от много, така да се каже, издигнати хора — възрази Растиняк.

В този момент всички — журналисти, светски контета и безделници — разглеждаха прекрасния обект на облога, както търговците на коне оглеждат изложеното за продан животно. Тези остарели поради допира им с парижката поквара съдници, отличаващи се до един, макар и по различен начин, с остроумието си, тези еднакво покварени и с еднакво развращаващо влияние мъже, отдали се до един на бесните си амбиции, свикнали да предполагат всякакви неща и да долавят всичко, бяха втренчили пламнали погледи върху една маскирана жена, която единствено те можеха да отгатнат коя е. Само те и неколцина постоянни посетители на бала в Операта можеха да разпознаят под дългия плащ на черното домино, под качулката със спусната надолу яка, от които жените стават неузнаваеми, закръглените форми, особеностите в стойката и в походката, кръшността на талията, държането на главата — неща, съвършено неуловими за очите на тълпата и съвсем зрими за тях самите. Ето защо въпреки неоформената външна обвивка, те можаха да видят едно извънредно трогателно зрелище, гледката на жена, обладана от истинска любов. Независимо от това коя бе жената — Ла Торпий, херцогиня дьо Мофриньоз или госпожа дьо Серизи, — от първото или от последното стъпало на обществената стълба, тя бе прекрасен образ — мълниеносно проблеснал щастлив сън. Така че и състарените младежи, и запазените старци бяха тъй очаровани, че завидяха на Люсиен заради върховното щастие да предизвика подобно превъплъщение на жената в богиня. Маската се държеше така, като че ли наоколо й нямаше други хора освен Люсиен; за тази жена не съществуваха нито десетте хиляди души, нито тежкият и прашен въздух; не; тя стоеше под небесния свод на амурите както Рафаеловите мадони — под златния ореол. Не усещаше блъсканицата, пламналите й очи проникваха през двата отвора на маската и се преливаха в очите на Люсиен, трепетът на тялото й сякаш се пораждаше от движението на нейния приятел. Откъде идва огънят, грейнал около влюбената жена и отличаващ я измежду всички останали? Кой е изворът на самодивската красота, която като че ли променя законите на земното привличане? Душата ли се показва наяве? Щастието притежава ли физически свойства? Изпод доминото прозираха девическа невинност, детински прелести. Макар и движещи се отделно, тези две същества приличаха на скулптурните групи на Флора и Зефир, вплетени изкусно един в друг от най-големите майстори; те бяха нещо повече от скулптурна група, където виждаме най-голямото от всички изкуства: Люсиен и красивото домино приличаха на обкръжените с цветя или птички ангелчета, рисувани от четката на Джовани-Белини под образа на майката Богородица; те можеха да се почувствуват само чрез въображението, което стои в основата на изкуството, както следствието се поражда от причината.

Когато тази жена, за която светът не съществуваше, се доближи на една крачка от групата мъже, Биксиу извика: „Естер!“ Нещастницата се обърна живо, като всеки, когато чуе името си, позна язвителната личност и сведе глава подобно на агонизиращ, изпуснал последния си дъх. Избухна пронизителен смях и групата изчезна сред тълпата като изплашени покрай пътя полски мишки, юрнали се към дупките си. Растиняк не се отдръпна повече от нормалното, за да не изглежда, че иска да избяга от святкащия поглед на Люсиен; така че успя да се удиви на две еднакво дълбоки, макар и потулени страдания: първо, у нещастната Ла Торпий, сякаш поразена от гръмотевичен удар, а после — у загадъчната маска, която единствена не си бе тръгнала. Естер прошепна нещо на ухото на Люсиен, но коленете й се подкосиха и като я придържаше, той изчезна заедно с нея. Потънал в мислите си, Растиняк проследи с очи красивата двойка.

— Откъде й е дошло това прозвище Ла Торпий? — изрече един мрачен глас, който отекна дълбоко в него, защото не бе вече престорен.

— Пак се е измъкнал на свобода… — промълви Растиняк.

— Мълчи или ще те убия — отвърна маската с друг тон. — Доволен съм от тебе, ти удържа думата си, така че много ръце могат да се притекат на помощ. Остани си ням като гроб; но преди да онемееш, отговори на въпроса ми:

— Добре! Това момиче е толкова привлекателно, че би могло да замае ума и на император Наполеон, а дори и на някои още по-труден за съблазняване — теб например! — отвърна Растиняк и си тръгна.

— Момент! — каза маската. — Ще ти докажа, че не трябва да си ме виждал никъде и никога.

Човекът свали маската си и Растиняк се поколеба за миг, тъй като не видя нищо от онова отвратително същество, което някога бе познавал в пансиона на госпожа Воке.

— Дяволът ви е помогнал да се преобразите напълно с изключение на очите, които не могат да се забравят — каза той.

Една желязна китка стисна ръката му, за да му заповяда да мълчи до смъртта си.

В три часа сутринта де Люпо и Фино намериха елегантния Растиняк облегнат до една колона, на същото място, където го бе оставила страшната маска. Растиняк се бе изповядал пред себе си; бе едновременно и съдник, и обвиняем, свещеник и каещ се грешник. Той се остави да го заведат на закуска, след което се прибра в къщи съвсем пиян, но мълчалив.

Парижка гледка

Улица Ланглад, както и успоредните й улички разделят Пале-Роайал от Риволи. Тази част на един от най-блестящите парижки квартали дълго ще носи петното на купищата боклуци на стария Париж, по които някога е имало мелници. Тесните, тъмни и кални улици, където разните занаяти не са особено привлекателни, стават нощем тайнствени и пълни с противоположности. Идейки от осветените пространства на улиците Сент-Оноре, Ньов-де-Пти-Шан и Ришельо, където се тълпи непрекъснато множество и блестят най-добрите произведения на промишлеността, модата и изкуствата, човек, който не познава Париж вечер, би изпаднал в печален ужас, ако се озове в мрежата от улички, обкръжаващи светлината, отразена чак на небето. Плътен мрак настъпва след потоци светлина. Тук-таме бледа лампичка несигурно мъждее, без да може да освети тъмните улички. Редките минувачи се движат бързо. Дюкянчетата са затворени, а отворените са съмнителни; мръсна и неосветена кръчма или перачница, където се продава одеколон. Зловреден хлад полага на плещите ви влажното си наметало. Малко коли минават оттук. Намират се зловещи кътчета, между които на първо място улица Ланглад, краят на пасажа Сен-Гийом и някои завои. Градският съвет още нищо не е успял да направи, за да почисти това огромно огнище на проказа, тъй като от много отдавна проституцията е установила там главната си квартира. Може би за парижкото население е щастие, че тия улички са запазили гнусния си вид. Ако мине оттам през деня, човек не може и да си представи в какво се превръщат те през нощта; кръстосват ги странни същества, непринадлежащи към никакъв обществен слой; полуголи белезникави силуети заемат места покрай зидовете, мракът оживява. Между стените и минувачите се промъкват движещи се и разговарящи тоалети. Отделни полуоткрехнати врати се заливат в смях. Ухото ви долавя слова, за които Рабле твърди, че били „замразени“; те обаче се размразяват. Звуците не са неопределени, те означават нещо: прегракнали ли са, значи, са човешки гласове, но заприличат ли на нещо като мелодия, значи, не съдържат нищо човешко, вече напомнят звука на свирка. Тук често прозвучава свирка. Изобщо стъпките на ботуши съдържат нещо предизвикателно и подигравателно. От такава смесица ти се замайва главата. Тук и атмосферните условия са други: топло е през зимата, студено през лятото. Но каквото и да е времето, тази странна природа предлага все една и съща гледка: вълшебния свят на Хофмановите приказки. След като е минал през тесните улички, водещи към почтените булеварди, където има хора, магазини и осветление, и най-реално мислещият касиер не е в състояние да открие тук нещо от действителността. Днешната администрация (или правителство) е по-пренебрежителна или се срамува повече, отколкото кралете и кралиците на миналото, които не са се бояли да се занимават с куртизанките, защото не се осмелява да погледне направо тази язва на големите столични градове. Разбира се, мерките трябва да се променят съобразно с времето, а щом се отнасят до отделната личност и до свободата й, те трябва да се прилагат внимателно; но може би е необходимо да се прояви повече размах и смелост, когато става дума за условия от чисто материален характер, като въздуха, светлината, жилищните помещения. Моралистът, артистът и мъдрият администратор ще съжаляват за някогашните „Дървени галерии“ на Пале-Роайал, където са се събирали овчици, които винаги ще ходят там, където се разхождат хората; а не е ли по-добре обратното — хората да отиват там, където са и те? Какво става днес? Почтените семейства не могат да ходят вечерно време в най-красивите части на булевардите — прекрасно място за разходка. Полицията не съумя да се възползува от предложените й няколко пасажа, за да запази обществените места.

Сломена от казаните думи на бала в Операта, Ла Торпий живееше от месец-два в една къща с неприветлива външност на улица Ланглад. Прилепена до стената на огромна сграда, тази зле измазана постройка, тясна, невероятно висока и доста прилична на стойка на папагал, получава светлина откъм улицата. На всеки етаж има по един двустаен апартамент. До тях се стига по тясна стълба, притисната до стената, своеобразно осветена от рамки за проветряване, очертаващи перилото откъм външната страна; на всяка площадка е оставена цинкова кофа — една от най-отвратителните особености на Париж. Дюкянът и междинният етаж принадлежаха по онова време на един тенекеджия, собственикът живееше на първия етаж, а останалите четири бяха заети от съвсем почтени работнички, които се радваха на уважението и любезността на собственика и портиерката, тъй като бе трудно да се даде под наем къща, така странно построена и разположена. Участта на този квартал се обяснява с наличието на доста голям брой подобни сгради, ненужни на търговията и използувани само за незаконни, несигурни или нечестни занимания.

Домашна обстановка, позната за едни и непозната за други

В три часа следобед портиерката, която бе видяла, че някакъв млад човек доведе в къщи в два часа през нощта разстроената Естер, се съветваше с работничката от горния етаж; преди да се качи в колата, за да отиде на разходка, тя сподели с нея безпокойството си, защото не бе чула Естер да се движи из стаята. Навярно спеше още, но и този сън изглеждаше подозрителен. Останала сама в жилището си, портиерката съжаляваше, че не може да отиде да разбере какво става на четвъртия етаж, където живееше госпожица Естер. Точно когато реши да повери на сина на тенекеджията портиерската стая — нещо като ниша, изградена в хлътнатината на една стена на междинния етаж, — един файтон спря пред вратата. От него излезе мъж, загърнат от глава до пети с наметало, желаещ явно да скрие облеклото или общественото си положение, и запита за госпожица Естер. Тогава портиерката се успокои напълно, тъй като мълчанието и тишината в стаята на Естер й се видяха напълно обясними. Когато посетителят се качваше по стълбата над портиерската стая, портиерката забеляза сребърните токи на обувките му и й се стори, че вижда черни ресни от колана на монашеско расо; тя слезе на улицата и разпита кочияша, който й кимна с глава — всичко беше съвсем ясно.

Духовникът почука, не получи отговор, долови слаби пъшкания и издъни вратата с един удар на рамото, и то със сила, продиктувана му навярно от чувството за милосърдие, която у всеки друг би изглеждала просто навик. Той се втурна във втората стая и видя нещастната Естер коленичила или по-точно свлякла се на земята със сключени ръце пред боядисана гипсова Богородица. Тя издъхваше. Догарящият мангал с дървени въглища разказваше как е преминала тази страшна утрин. Наметката и качулката на доминото лежаха на земята. Леглото не беше разтурено. Смъртно ранено в сърцето, нещастното създание очевидно бе подредило всичко след завръщането си от Операта. Фитилът на свещта, застинал в локвичката лой, събрала се в паничката на свещника, показваше колко много е била погълната Естер от предсмъртните си размисли. Напоената със сълзи кърпичка сочеше искреното отчаяние на тази Магдалена, заела класическата поза на невярваща куртизанка. Това безусловно разкаяние накара духовника да се усмихне. Неопитна в изкуството да се самоубие, Естер бе оставила вратата си отворена, без да прецени, че въздухът от двете стаи ще се нуждае от повече въглища, за да стане невъзможен за дишане; димът само я бе зашеметил; чистият въздух от стълбището й възвърна постепенно съзнанието за страданията й. Свещеникът остана прав, потънал в мрачни размисли, без да се трогне от божествената красота на девойката, следящ движенията й, сякаш пред него се намираше животно. Погледът му шареше с явно равнодушие от отпуснатото й тяло към безразлични за него предмети. Той разгледа мебелировката на тази стая, чийто червен, изтъркан и студен плочник бе зле прикрит от протрит и грозен килим. Старовремска кушетка от боядисано дърво, около която се спускаха завеси от жълто платно на червени рози; едно кресло и два стола, също от боядисано дърво, покрити със същото платно, от което бяха и пердетата на прозореца; тапети със сив фон, на цветя, почернели и измазнени от времето; работна маса от абаносово дърво; камина, отрупана с най-прости кухненски прибори, два наченати вързопа дърва, каменен корниз, по който имаше пръснати стъклени дрънкулки, размесени със скъпоценности; ножици; изцапано кълбо, чифт бели парфюмирани ръкавици, прелестна шапка, поставена върху каната за вода; кашмирен шал, с който бе запушен прозорецът, елегантна рокля, закачена на гвоздей, малко изтърбушено канапе без възглавници; грозни счупени налъми и прелестни обувки, високи обувки, на които би могла да завиди и царица; нащърбени чинии от обикновен порцелан, по които личаха остатъци от последното ядене, в тях — ножове и вилици от така нареченото „ново сребро“ — сребърните прибори на парижката беднота; кошче, пълно с картофи и с дрехи за избелване, върху които бе метнато чисто газено боне; разтворен и празен евтин скрин с огледало, по чиито полици се виждаха разписки от заложната къща — това бяха, общо взето, печалните и радостните, бедняшките и богаташките вещи, които удивляваха погледа. Дали тази странна гледка на белези от разкош по тия отломки, на домакинство, така съчетано с бохемския живот на момичето, повалено в смачканото си бельо като кон, умрял, както е впрегнат, под счупената стръка, спънал се в поводите си, подтикваше свещеника към размисли? Признаваше ли той, че това заблудено създание навярно е било безкористно, щом е съчетало такава сиромашия с любовта на младия и богат мъж? Обясняваше ли си безредието в обстановката с безредието в живота й? Състрадание ли изпитваше или ужас? Вълнуваше ли се от доброто си дело? Който го видеше, застанал със скръстени ръце, замислено чело, стиснати устни и строг поглед, би сметнал, че е обладан от мрачни и ненавистни чувства, от противоречиви размисли, от зловещи планове. Той бе безчувствен към красивата закръгленост на почти смазаната от тежестта на отпуснатото тяло гръд и към прелестните форми на тази строполила се Венера, очертаващи се през черното бельо, толкова силно се бе огънала агонизиращата; отпуснатата глава, която подчертаваше отзад бялата, нежна и гъвкава шия, красивите и пищни рамене не го вълнуваха; той не повдигна Естер и сякаш не чуваше сърцераздирателното дишане, бележещо възвръщането към живота; едва след едно страшно изхълцване и при ужасения поглед, който му хвърли тя, той благоволи да я вдигне и да я отнесе в леглото с лекота, която издаваше необикновена сила.

— Люсиен! — прошепна тя.

— Любовта се възвръща, жената идва на себе си — изрече духовникът с горчивина.

В този момент жертвата на парижката порочност забеляза облеклото на спасителя си и каза с усмивката на дете, успяло да получи желания предмет:

— Значи, няма да умра, без да съм се примирила с бога!

— Ще можете да изкупите греховете си — отвърна духовникът, като намокри челото й с вода и я накара да вдъхне етер от едно шишенце, което бе намерил в стаята.

— Чувствувам, че вместо да ме изостави, животът отново нахлува в мен — каза тя, като видя грижите му, и с непринудено движение изрази признателността си.

Тази именно прелестна пантомима, към която биха прибягнали грациите от гръцката митология, за да прелъстят някого, оправдаваше напълно прякора на странната девойка.

— По-добре ли се чувствувате? — запита духовникът, след като й даде да изпие чаша подсладена вода.

Този човек сякаш бе свикнал с подобни места, той познаваше всичко. Бе като у дома си. А привилегията да се чувствуват навсякъде у дома си е дадена само на кралете, на проститутките и на крадците.

Изповедта на едно „Плъхче“

— Като се съвземете напълно — поде този странен свещеник, след като помълча малко, — ще ми кажете какво ви подтикна да извършите последното си престъпление — този опит за самоубийство.

— Историята ми е съвсем проста, отче — отвърна тя. — До преди три месеца водех разпуснатия живот, в който съм се родила. Бях последното и най-безчестното, а сега съм най-нещастното от всички човешки същества. Позволете ми да не ви разказвам нищо за горката ми майка, починала…

— Убита от един капитан в едно долнопробно заведение — прекъсна свещеникът изповядващата се. — Известен ми е произходът ви и зная, че ако съществува лице от вашия пол, достойно да бъде опростено за срамния живот, който е водило, това сте именно вие, защото ви е липсвал добрият пример.

— Уви! Не съм кръстена, нито пък са ме учили да вярвам в нещо.

— Значи, всичко все още може да се поправи — забеляза свещеникът, — стига вярата и разкаянието ви да са искрени, безкористни.

— Люсиен и бог изпълват сърцето ми — отвърна тя с трогателно простодушие.

— Можехте да кажете бог и Люсиен — възрази свещеникът с усмивка. — Напомнихте ми защо съм дошъл. Не скривайте нищо от онова, което се отнася до този млад човек.

— Вместо него ли сте дошли? — запита тя така влюбено, че би трогнала всяко друго духовно лице. — О, той е отгатнал, че с мене става нещо.

— Не — отвърна той, — не за смъртта ви, а за живота ви се тревожим. Хайде, изяснете ми вашите отношения.

— Ще ви кажа накратко — отговори тя.

Нещастното момиче трепереше от грубия тон на духовника, но все пак беше жена, престанала отдавна да се изненадва от каквато и да е грубост.

— Люсиен е Люсиен — започна тя, — най-красивият от младежите и най-добрият от всички човешки същества; ако го познавате, любовта ми ще ви се стори напълно естествена. Срещнах го случайно преди три месеца на Порт-Сен-Мартен, където бях отишла през свободния си ден; защото в заведението на госпожа Менарди, където работех, имахме по един почивен ден през седмицата. Сигурно разбирате, че на другия ден излязох сама без разрешение. Любовта бе нахлула в сърцето ми и така ме бе променила, че на връщане от театъра сама не можех да се позная: ужасявах се от себе си. Люсиен никога нищо не узна. Вместо да му кажа откъде идвам, дадох му адреса на тази квартира. Тук живееше една моя приятелка, която бе така мила, че ми я отстъпи. Заклевам ви се във всичко свято…

— Не бива да се кълнем.

— Нима е клетва да даваш свята дума! И така, от този ден започнах да работя в тази стая като луда, шиех ризи по двадесет и осем су едната, за да мога да се издържам с почтен труд. Цял месец ядох само картофи, за да остана благоразумна и достойна за Люсиен, който ме обича и уважава като най-добродетелната от всички добродетелни жени. Подадох и заявление в полицията, за да възстановя правата си, и засега съм под надзор за две години. Там много лесно ви слагат в списъците на позора, но са крайно взискателни, когато трябва да ви отпишат от тях. От небето исках само да ми помогне в решението ми. През април ще навърша деветнадесет години: на тази възраст все още има надежда. Струва ми се, че съм родена преди три месеца… Всяка сутрин се молех на бога, исках от него Люсиен никога да не разбере какъв е бил миналият ми живот. Купих и ей тази Богородица; молих и се помоему, понеже не знаех никакви молитви; не зная нито да чета, нито да пиша, никога не съм влизала в църква, а господ съм го виждала само по религиозните шествия, от любопитство.

— И какво казвате на Богородица?

— Говоря й, както говоря на Люсиен, с оня порив, който го разплаква.

— А, значи, той плаче?

— От радост — отвърна тя живо. — Горкото ми котенце! Ние така добре се разбираме, сякаш сме една душа! Той е тъй мил, тъй гальовен, кротък, нежен и внимателен!… Казва, че е поет, а аз му отвръщам, че е господ… Извинете! Но вие, духовниците, не знаете какво е любов. Впрочем само ние познаваме достатъчно мъжете, за да оценим човек като Люсиен. Знаете ли, такъв мъж е нещо толкова рядко, както и жена без прегрешения; срещнеш ли го, обикнеш единствено него — това е. Но за такъв човек трябва и жена като него. Така че исках да бъда достойна за любовта на моя Люсиен. Оттам дойде и бедата ми. Вчера в Операта ме познаха младежи, които имат в сърцата си толкова състрадание, колкото милост има у тигрите; с тигъра дори по бих се разбрала! Булото на невинността падна от мене; смеховете им пронизаха ума и сърцето ми. Не смятайте, че сте ме спасили, аз ще умра от мъка.

— Булото на невинността?… — каза духовникът. — Вие, значи, сте се отнесли към Люсиен с най-голяма строгост.

— Ах, отче, как можете, като го познавате, да ми задавате такъв въпрос? — отвърна тя и му хвърли прелестна усмивка. — Човек не се съпротивява на бога.

— Не богохулствувайте — каза духовникът кротко. Няма човек, подобен на господа; преувеличението не подхожда на истинската любов; вие не сте изпитвали към вашия идол чиста и истинска любов. Ако наистина сте почувствували промяната, която се хвалите, че сте претърпели, щяхте да придобиете добродетели, свойствени на юношеската възраст, щяхте да узнаете прелестите на целомъдрието, отсенките на свенливостта — две неща, които правят чест на девицата. Вие не любите.

Естер трепна ужасена; духовникът го забеляза, но това ни най-малко не накърни безстрастието му.

— Така е, вие го обичате за себе си, не заради него, за временните удоволствия, които са ви омаяли, не заради самата любов; и понеже ви е обхванало греховно чувство, не сте изпитали онзи свещен трепет, вдъхновяващ съществото, на което бог е сложил печата на най-възвишени съвършенства: помислихте ли, че поради блудството на миналия си живот водите към падение един младеж, че ще го покварите с онези страшни наслади, заради които са ви дали прозвище, ознаменувано с безчестие? Били сте непоследователна спрямо себе си и спрямо мимолетната си страст…

— Мимолетна! — повтори тя и вдигна очи.

— Как да наречем любов, която не е вечна и не ни съединява в християнското бъдеще с оня, когото любим?

— Ах, искам да стана католичка — викна тя глухо и така буйно, че би заслужила опрощението на нашия небесен спасител.

— Може ли момиче, което не е получило кръщението нито на църквата, нито на науката, което не знае да чете, да пише, нито пък да се моли, което не може и стъпка да направи, без камъните по улицата да се размърдат, за да го обвинят, забележително само с временното преимущество на красотата, която утре може би болестта ще му отнеме, може ли това унизено, пропаднало същество и което при това осъзнава падението си (ако не го осъзнавахте и не бяхте толкова влюбена, човек би могъл да ви извини)… тази бъдеща самоубийца и жертва на ада да стане жена на Люсиен дьо Рюбампре?

Всяка дума бе като удар с меч дълбоко в сърцето й. При всяка дума новите ридания и потоците сълзи на отчаяната девойка свидетелствуваха за силата, с която просветлението навлизаше едновременно в ума й, непомрачен като ума на дивака, и в най-сетне събудилата се душа, в самото й същество, където развратът бе настлал пласт заледена кал, която в този момент се разтапяше от лъчите на вярата.

— Защо не умрях! — Това бе единствената мисъл, изразена от нея сред порой други, нахлули в мозъка й, опустошителни мисли.

— Дъще моя — рече страшният съдник, — има една любов, която не се показва пред хората и чието признание се приема с щастлива усмивка от ангелите.

— Коя е тя?

— Любов без надежда, любов вдъхновена, почиваща на принципа на самопожертвованието и облагородяваща всяко действие с мисълта да се постигне идеално съвършенство. Да, ангелите одобряват такава любов, тя води до опознаване на бога. Да се усъвършенствуваш непрекъснато, за да станеш достоен за оня, когото обичаш, да вършиш за него хиляди тайни жертви, да го обожаваш отдалеч, да му отдадеш капка по капка кръвта си, да му пожертвуваш себелюбието си, да не изпитваш ни гордост, ни гняв с него, да не му дадеш дори да разбере жестоката ревност, която разпалва в сърцето ти, да му дадеш каквото поиска, дори и това да е в твоя вреда, да любиш каквото той обича, лицето ти да е непрестанно обърнато към него, за да го следваш, без той да знае; религията би ви простила такава любов, тя не обижда нито човешките, нито небесните закони, тя води към друг път, не към пътя на вашето гнусно сладострастие.

Като чу тази страшна присъда, произнесена с една дума (и то каква дума! И с какъв тон!), Естер бе обзета от напълно основателно недоверие. Тази дума бе като гръм, възвестяващ настъпващата буря. Тя погледна свещеника и се почувствува обзета от оня трепет в утробата, който разпъва вътрешностите и на най-смелия в момент на внезапна и неминуема опасност. Никой поглед не би могъл да проникне тогава в мислите на този човек; но дори и най-смелите биха изпитали по-скоро ужас; отколкото надежда при вида на очите му, някога светли и жълти като на тигър, по които суровият и изпълнен с лишения живот бе хвърлил було, подобно на булото над хоризонта в горещ ден: земята е жарка и светла, но маранята я прави неясна, смътна, почти невидима. Истинска испанска непроницаемост, дълбоки бръчки, станали отвратителни поради стотиците белези от едра шарка и заприличали на насечени бразди, кръстосваха маслиненозеленото му и изпечено от слънцето лице, чиято суровост изпъкваше още по-ярко от това, че се открояваше под олисялата перука на свещеник — човек, който не обръща внимание на външността си, — проскубана и с червеникавочерни оттенъци на светлината. Атлетическото му тяло, войнишките му ръце, широките плещи, силните рамене напомняха кариатидите, поставяни от средновековните архитекти в различни италиански дворци; статуите от фасадата на театъра при Порт-Сен-Мартен са тяхно несъвършено подобие. И най-непроницателните хора биха помислили, че най-горещи страсти или необикновени събития са отпратили този човек в лоното на църквата; само най-удивителни неща биха могли да го променят, ако природа като неговата изобщо е податлива на промени.

Какво представляват проститутките

Жените, водили живота, така страстно отхвърлян от Естер, стават напълно безразлични към външността на мъжа. Те приличат на съвременния литературен критик и в някои отношения могат да бъдат сравнени с него, тъй като и той стига до дълбоко нехайство при оценките в изкуството: толкова съчинения е чел, толкова много са минали пред очите му, така е свикнал с написаните страници, издържал е на толкова развръзки, видял е толкова човешки драми и е писал толкова статии, без да каже какво точно мисли за тях, като често е извършвал предателство спрямо изкуството за сметка на приятелите или неприятелите си, че е стигнал до отвращение от всичко, но все пак продължава да дава преценките си. Трябва да стане чудо, за да напише такъв критик истинска творба, също както е нужно друго чудо, за да разцъфне в сърцето на куртизанката чиста и възвишена любов. Тонът и обноските на този свещеник, слязъл сякаш от картините на Зурбаран, се сториха така враждебни на нещастното момиче, за което външността нямаше голямо значение, че то се почувствува не толкова предмет на загриженост, колкото необходима участница в преднамерен план. Без да може да направи разлика между преструвката на личната заинтересованост и мирото на милосърдието — тъй като човек трябва да стои нащрек, за да открие фалшивата монета, дадена му от приятел, — тя се почувствува сякаш в ноктите на чудовищна и кръвожадна птица, връхлетяла върху й след дълго кръжене, и в ужаса си изрече изплашено:

— Мислех, че свещениците трябва да дават утеха, а вие ме убивате!

При този протест на невинността духовникът неволно трепна, замълча и преди да отговори, събра мислите си. В краткия миг на мълчание тези двама души, събрани по такъв странен начин, скришом се разглеждаха. Свещеникът разбра девойката, но тя не можа да го разбере. Навярно той се отказа от някакво свое намерение, което съдържаше заплаха за нещастната Естер, и се върна на първоначалната си мисъл.

— Ние сме лекари на душата — заяви той кротко, — знаем какво лекарство е нужно за страданието й.

— Много трябва да се прощава на бедността — отвърна Естер.

Тя сметна, че се е излъгала, смъкна се от леглото, коленичи в краката на този човек, целуна расото му с дълбоко умиление, вдигна към него пълни със сълзи очи и каза:

— Мислех, че съм направила вече много.

— Слушайте, дете мое, пагубната ви репутация е потопила в скръб семейството на Люсиен; страхуват се, и то с известно основание, да не го увлечете в разпуснатост и в безумия…

— Вярно, аз го заведох на бала, за да го заинтригувам…

— Вие сте много красива и той ще поиска да парадира с вас пред обществото, да ви показва с гордост, като че ли сте животно за показ. Де да прахосваше само парите си!… Но той ще прахоса и времето, и силите си; ще загуби интерес към хубавото бъдеще, което му се готви. Вместо един ден да стане богат и прочут посланик, от когото хората да се възхищават, той ще си остане любовникът на една пропаднала жена както толкова много покварени мъже, удавили способностите си в калта на Париж. А вие, след краткотрайното си възкачване към един издигнат свят, ще се върнете по-късно към първоначалния си живот, защото не притежавате силата, която дава доброто възпитание, за да устоите на порока и да помислите за бъдещето. Не бихте могли да скъсате с приятелките си, тъй както не сте скъсвали с хората, които тази сутрин ви изложиха в Операта. Разтревожени от любовта, която му вдъхвате, истинските приятели на Люсиен са ви проследили и всичко са научили. Те ме изпратиха ужасени при вас, за да видя какви са намеренията ви и да реша съдбата ви; но макар че са доста влиятелни и могат да очистят пътя на младежа от препречилия се камък, те са състрадателни. Знайте, дъще моя, че оня, който е обичан от Люсиен, има право на уважение, тъй както истинският християнин обожава калта, където по някаква случайност е блеснала божествената искра. Дошъл съм да изпълня дълга си като пратеник на едно добро дело; ако обаче ви бях намерил съвсем покварена, нахална и хитра, напълно извратена и глуха за гласа на разкаянието, щях да ви изоставя на техния гняв. Ето ви документа за онази гражданска и политическа свобода, която се получава така трудно и основателно се забавя от полицията в интерес на самото общество: чух ви с каква пламенност на истински разкаял се човек желаете да го получите — добави духовникът и извади от джоба си някакъв лист, приличен на документ. — Вчера са ви видели, а това писмо е с днешна дата: виждате колко са силни хората, които се интересуват от Люсиен.

При вида на документа конвулсивно треперене, причинено от неочакваното щастие, разтърси така непринудено Естер, че на устните й се появи застинала усмивка, като у лудите. Свещеникът спря да говори, погледна това младо същество, за да види дали, като е лишено от страшната сила, която покварените извличат от самата поквара, и се е възвърнало към крехката и неустойчива първична човешка природа, ще може да устои на толкова вълнения. Като измамна куртизанка, Естер би могла да изиграе една комедия, но след като си бе възвърнала невинността и се показваше каквато е, тя можеше да умре, тъй както оперираният слепец може, пак да загуби зрението си, ако бъде изложен на ярка светлина. В този момент духовникът прозря до дъно човешката природа, но запази страшното си непроницаемо спокойствие — сякаш бе студена, бяла, стигаща до небето планина, сурова, с гранитни склонове и все пак благотворна. Проститутките са същества по начало непостоянни, без причина преминават от най-тъпа недоверчивост към пълно доверие. В това отношение те стоят по-долу и от животните. Крайни във всичко — в радостта, отчаянието, вярата в бога или неверието, те почти всички биха стигнали до лудницата, ако смъртността, която е голяма сред тях, не ги косеше и ако щастливата случайност не извличаше една или друга измежду тях над тинята, в която живеят. За да се проникне до дъното на мизерията в ужасния им живот и да се прецени докъде могат да стигнат тези същества в безумието си, би трябвало да се види възхитителният и буен екстаз на Ла Торпий на колене пред свещеника. Нещастното момиче разглеждаше освободителния документ с изражение, пропуснато от Данте и надминаващо въображението му в неговия Ад. Със сълзите настъпи, и реакцията. Естер се изправи, обви ръце около шията на този човек, склони глава на гърдите му, обля ги със сълзите си, целуна грубия плат, който покриваше това желязно сърце, сякаш искаше да проникне вътре в него. После улови ръцете му и ги обсипа с целувки; в свещения изблик на признателността си бе по котешки гальовна, нарече го с най-мили имена; заедно със сладките думи повтори хиляди пъти с най-различни интонации: „Дайте ми го!“; тя така бързо го обгърна с нежността си и го очарова с погледите си, че го обезоръжи; най-сетне успя да приспи гнева му. Свещеникът разбра как тя е получила прозвището си; разбра колко е трудно да се устои на чара й, отгатна в миг защо я обича Люсиен и какво е съблазнило поета в него. Подобна страст крие, между другите си прелести, стръв, остра като копие, привличаща преди всичко възвишената душа на артиста. Необясними за тълпата, такива чувства се обясняват напълно с жаждата за идеална красота, с каквато се отличават творческите натури. Не напомня ли това донякъде ангелите, на които е възложено да изведат грешниците към доброто? Каква съблазън да внесеш хармония между нравствената и физическата красота! Каква гордост, ако успееш! Какво прекрасно дело, в което работиш единствено с любовта! Подобни връзки, прославени между другото чрез примера на хора като Аристотел, Сократ, Платон, Алкивиад, Цетегус и Помпей и считани за чудовищни от простаците, се пораждат от чувството, подтикнало Луи XIV да построи Версай и тласкащо мъжете към всякакви разорителни начинания, като например да превърнеш миазмите на едно блато в куп благоухания, заобиколени от изворни води, да изградиш езеро на някакъв хълм, както направи принц дьо Конти в Ноантел, или гледки от Швейцария в Касан, като финансиста Бержьоре. С една дума, това означава нахлуване на изкуството в областта на нравствеността.

Засрамен, че се е поддал на тази нежност, свещеникът отблъсна рязко от себе си Естер, която седна също така засрамена, защото той й каза: „Вие сте си останали куртизанка.“ После хладнокръвно сложи документа отново в пояса си. Като дете, което има едно-единствено желание, Естер не откъсваше поглед от онова място в пояса, където остана документът.

„Плъхчето“ се превръща в каеща се грешница

— Дете мое — поде свещеникът, като помълча, — майка ви е била еврейка и вие не сте кръстена, но не са ви водили и в синагога: все едно, че се намирате в преддверието на църквата, където са и малките деца…

— Като малките деца — повтори тя разнежено.

— … също както сте и в картотеката на полицията, някакъв номер извън хората, съставляващи обществото — продължи безстрастно той. — Ако любовта, зърната в някакво мигновение, ви е накарала да повярвате преди три месеца, че се раждате отново, трябва да почувствувате, че от онзи ден наистина сте като дете; следователно трябва да се държите като че ли сте дете, да се промените напълно и аз се нагърбвам да ви направя неузнаваема. Най-напред ще забравите Люсиен.

Горката девойка почувствува сърцето си сломено от тези думи; тя вдигна очи към свещеника и кимна отрицателно; не бе в състояние да говори, защото отново видя палач в лицето на спасителя.

— Най-малкото ще се откажете да го виждате — продължи той. — Ще ви заведа в един дом на църквата, където получават възпитание девойки от най-добри семейства; там ще станете католичка, ще ви научат да изпълнявате религиозните обреди, ще узнаете какво е религия; оттам можете да излезете истинско младо момиче, непорочно, чисто, добре възпитано, ако…

Той вдигна пръст и замълча. След това продължи:

— Ако се чувствувате силна да изоставите тук Ла Торпий.

— Ах! — възкликна нещастното дете; всяка дума звучеше като музика, при която райските врати бавно се разтварят. — Ах! Да мога да излея тук цялата си кръв и да си влея нова…

— Изслушайте ме!

Тя млъкна.

— Бъдещето ви зависи от дълбочината на забравата. Мислете колко голямо задължение поемате: една дума или движение, с което би могла да се прояви Ла Торпий, ще убие любимата на Люсиен; нещо, казано насън, неволна мисъл, нескромен поглед, нетърпеливо движение, безпътен спомен, някакъв пропуск, движение на главата, което би издало какво знаете или какво други знаят за нещастието ви…

— Продължавайте, отче — помоли момичето с екзалтираността на светица, — всичко ще ми бъде приятно и леко: да вървя с обувки от нажежено желязо и да се усмихвам, да се стегна с железен корсет с шипове и да запазя грациозността на танцьорка, да ям хляб с пепел, да пия пелин!

Тя падна на колене, целуна обувките на духовника, заплака и ги намокри със сълзите си, прегърна краката му и се притисна към тях, като шепнеше нещо несвързано и плачеше в същото време от радост. Възхитително красивите й руси коси се разпуснаха и се разпиляха като килим пред нозете на небесния пратеник, застанал мрачен и суров пред нея, когато тя се изправи.

— С какво ви обидих? — запита Естер изплашено. — Чувала съм да говорят за жена като мене, която измила с благовония краката на Исус Христос. Уви! От добродетелния живот станах толкова бедна, че мога да ви предложа само сълзите си.

— Не чухте ли какво ви казах? — отвърна той жестоко. — Казах, че от дома, където ще ви заведа, трябва да излезете така променена физически и нравствено, че никой от мъжете или жените, които са ви познавали, да не може да извика: „Естер!“ и да ви накара да се обърнете. Вчера любовта не ви даде сили да погребете проститутката така, че тя да не се появи никога вече; тя се проявява в обожанието, което дължим само на бога.

— Но нали той ви изпрати при мене? — запита тя.

— Ако по време на превъзпитанието се сетите за Люсиен, всичко ще бъде загубено, помнете това — продължи той.

— Кой ще го утеши? — запита тя.

— А вие за какво го утешавахте? — запита свещеникът с глас, в който за първи път от началото на тази сцена се прокрадна нервен трепет.

— Не зная, той често е идвал тъжен.

— Тъжен? — запита свещеникът. — Казвал ли ви е защо?

— Никога — отвърна тя.

— Бил е тъжен, че обича жена като вас! — викна той.

— Уви! Сигурно е затова — каза тя с дълбоко смирение, — аз съм най-презряната от всички жени и можех да получа прошка от него само със силната си любов.

— Тази любов трябва да ви вдъхне смелост за сляпо подчинение. Ако веднага ви отведа в дома, където ще се извърши превъзпитанието ви, тук всички ще кажат на Люсиен, че днес, неделя, сте заминали с някакъв свещеник; възможно е той да тръгне по следите ви. След една седмица, ако не се явя отново, портиерката ще ме помисли за такъв, какъвто не съм. Ето защо след една седмица в седем часа ще излезете незабелязано и ще се качите във файтона, който ще ви чака на ъгъла с улица Фрондьор. През тези осем дни избягвайте Люсиен; намирайте разни предлози, забранете му да идва, а ако дойде, качете се при някоя приятелка; аз ще разбера дали сте го виждали пак и в такъв случай всичко ще бъде свършено, няма дори да дойда при вас. Тази седмица ви е необходима да си приготвите прилично бельо и да заличите външността си на проститутка — довърши той и остави на камината една кесия. — Във вида и облеклото ви има нещо много познато на парижаните, което издава каква сте. Никога ли не сте срещали по улиците, по булевардите скромна и добродетелна девойка с майка си?

— О, да, за мое нещастие. Да видиш майка и дъщеря заедно, е наше най-голямо изпитание, то събужда разкаянието, стаено в потайните кътчета вътре в нас и разяждащо сърцата ни!… Много добре зная какво ми липсва.

— Добре тогава, знаете как трябва да изглеждате следната неделя — каза свещеникът, като стана.

— О — рече тя, — научете ме една истинска молитва, та да мога да се помоля на бога.

Трогателно бе да гледаш как свещеникът караше тази жена да повтаря „Ave Maria“ и „Pater Noster“ на френски.

— Много е хубаво — каза Естер, след като бе повторила без грешка тези две прекрасни и известни молитви — израз на католическата вяра.

После, когато свещеникът си тръгваше, запита:

— Как се наричате?

— Карлос Ерера, испанец съм и съм изгонен от родината си.

Естер хвана ръката му и я целуна. Но това не бе вече куртизанката, а ангел, възраждащ се след падението си.

Портрет, който Тициано би желал да нарисува

В началото на март тази година пансионерките в един манастир, прочут с благородническото си и религиозно възпитание, забелязаха в понеделник сутринта, че прелестната им група се е увеличила с една новодошла, чиято красота се наложи по безспорен начин не само сред другарките й, но и в отделните съвършенства, които можеха да се открият у всяка от тях поотделно. Във Франция е извънредно рядко, да не кажем невъзможно, да се срещнат описаните в персийските стихове и както казват, гравирани в сарая тридесет прочути съвършенства, необходими на жената, за да бъде истинска красавица. Но дори всички те да не се намират заедно, все пак се срещат отделни прелестни подробности. Що се отнася до внушителната съвкупност, която скулптурното изкуство цели да предаде и която е изваяло в някои редки композиции, като статуята на Диана и на Калипига, тя е привилегия на Гърция и Мала Азия. Естер водеше потеклото си именно от тази люлка на човешкия род, родина на красотата: майка й бе еврейка. Макар и често смесени с други народи, евреите имат сред многочислените си племена залежи на красота, в която се е запазил прекрасният азиатски тип. Когато не са отблъскващо грозни, те притежават прекрасната характерност на арменското лице. Естер можеше да спечели наградата в сарая, у нея и тридесетте красоти се бяха съчетали хармонично. Вместо да се отрази на съвършенството на формите, на свежестта на обвивката, странният й живот й бе придал някаква неуловима женственост: гладката и твърда тъкан на зеления плод бе изчезнала, но топлите тонове на зрелостта не бяха още настъпили, цъфтежът продължаваше. Още няколко дни, прекарани в разпуснатост, и тя щеше да напълнее. Това изобилие от здраве, това животинско съвършенство у същество, у което сладострастието е заместило мисленето, трябва да е нещо забележително в очите на физиолозите. Вследствие на редки обстоятелства, да не кажем съвсем редки у младите момичета, неимоверно изящните й ръце бяха меки, с прозрачна белота като у жена, родила второто си дете. Тя имаше краката и прочутите коси на херцогиня дьо Бери, които ничия фризьорска ръка не е можела да задържи, толкова са били гъсти и така дълги, че разпуснати до земята, са се навивали на масури. Естер беше със среден ръст, което позволява да превърнеш една жена в играчка, да я вдигаш, оставяш и носиш без умора. Кожата й, изящна като китайска хартия, с топъл кехлибарен цвят, нюансиран от кръвоносните съдове, бе бляскава, без да е суха, мека, без да е влажна. Крехка привидно, но извънредно жизнена, Естер привличаше веднага вниманието с една особеност, запечатана в най-добрите картини на Рафаело, тъй като Рафаело е художникът, който най-много е изучавал и най-добре е предал еврейската красота. Тази прелестна особеност се получаваше от дълбочината на очната дъга, в която окото се движеше сякаш неограничено и чиято извивка напомняше с точността си извивката на свод. А когато младостта положи чистите си и неуловими отсенки по един толкова красив свод с изписаните над него тънки вежди и прокрадналата се светлина остави в браздата под него светлорозова следа, там се разкриват съкровища от нежност и за най-взискателния любовник и красоти, които могат да хвърлят в отчаяние живописеца. Светлите гънки, в които сянката получава златисти оттенъци, жилавата и еластична като най-тънка мембрана тъкан са дело на върховните усилия на природата. Когато е спокойно, окото наподобява чудодейно яйце в гнездо от копринени нишки. Но щом страстите оставят въгленни сенки по тия тъй волни очертания, а скръбта набръчка мрежицата от жилчици, този образ навява страшна мъка.

Произходът на Естер личеше във формата на очите, чиито разрез и клепачи бяха като у туркините; тъмносивият им цвят получаваше на светлината синкавия оттенък на черно гарваново крило. Само безкрайната нежност на погледа й можеше да смекчи блясъка им. Единствено племената, дошли от пустинята, притежават такава неотразима за всички сила на погледа, докато жената има такава власт над някоя отделна личност. Няма съмнение, че очите на тези племена запазват нещо от безкрая, който са съзерцавали. Дали предвидливата природа е снабдила ретината им с някакъв отразяващ слой, който им дава възможност да задържат пясъчния мираж, потоците светлина и нажежения лазур на етера? Или подобно на останалите живи същества хората приемат нещо от средата, в която се развиват, като запазват придобитото през вековете? Може би в този въпрос е и разрешението на големия проблем за човешките раси. Инстинктите са живи последици, чиято причина лежи в някаква изживяна необходимост. Животинските разновидности са плод на упражняването на тези инстинкти. За да се убедим в тази така дълго търсена истина, ще бъде достатъчно да приложим към етнографските групи наблюденията, завършени наскоро над стада от английски и испански овци, които пасат едно до друго в равнинните пасища, където тревата е буйна, но се разделят в планините, където тревата е по-рядка. Извадете тези два вида овци от страната им и ги пренесете в Швейцария или във Франция: планинската овца ще пасе отделно, макар и в ниско разположена и обилна с трева ливада; полските овци ще пасат една до друга, дори да се намират на някоя планина. Няколкото поколения внасят незначителни промени в придобитите и предавани инстинкти. И след сто години планинският дух може да се прояви в някое непокорно агне, тъй както след хиляда и осемстотин години изгнание Изтокът продължаваше да блести в очите и лицето на Естер. Погледът й не таеше мъчително упоение, а излъчваше сладостна топлина, не удивляваше, а разнежваше, и най-твърдата воля се стопяваше под пламъка му. Естер бе побеждавала омразата, тя бе изненадвала парижките развратници с този именно поглед и нежността на пленителната кожа бе получила грозното прозвище, станало преди малко причина тя да потърси смъртта. Всичко у нея бе като у самодивите — обитателки на горещите пясъци. Челото й бе волево, с горди очертания. Арабският й нос бе изящен, тънък, със закръглени, красиво очертани и леко повдигнати в краищата ноздри. Червените й свежи устни бяха като роза, още неповехнала от безчестието, тъй като оргиите не бяха оставили по тях никакви следи. Изваяна сякаш от влюбен скулптор, брадичката й бе с млечнобели очертания. Само едно нещо, което тя не бе могла да поправи, издаваше падналата твърде ниско куртизанка: изпочупените й нокти, на които бе нужно време, за да възстановят изящната си форма, дотолкова бяха обезобразени от грубата домашна работа.

Отначало младите пансионерки завидяха на тази чудна красота, но после започнаха да й се възхищават. Не измина и една седмица, и те се привързаха към простодушната Естер, защото се заинтересуваха от скритите злочестини на едно осемнадесетгодишно момиче, неумеещо нито да чете, нито да пише, за което всяко знание, всякаква просвета бе нещо ново; покръстването на тази еврейка в католическата вяра щеше да допринесе за прославянето на архиепископа на манастира, където то щеше да се извърши. Скоро Естер възприе добрите обноски, нежния глас, стойката и държането на тези тъй изискани момичета, с една дума, стана отново такава, каквато бе някога. Промяната бе така пълна, че при първото си посещение Ерера, когото като че ли нищо на света не можеше да изненада, остана учуден, а игуменката го поздрави заради възпитаничката му. Никога във възпитателската си практика тези жени не бяха виждали по-обичлив характер, по-християнска кротост, по-искрена скромност, нито пък такъв силен стремеж към знание. Когато едно момиче е преживяло страданията, стоварили се върху нещастната пансионерка, и когато то очаква награда като онази, която испанецът бе обещал на Естер, много трудно е то да не извърши чудеса, подобни на чудесата от първите години на християнската църква, възобновени по-късно от йезуитите в Парагвай.

— Тя служи за пример — каза игуменката, като я целуна по челото.

Тази напълно католическа преценка изчерпва всичко.

Мъка по миналото

По време на почивките Естер разпитваше грижливо другарките си за най-обикновени неща, които за нея бяха като първите откровения на живота за детето. Когато научи, че в деня на покръстването си и по време на първото причастие ще бъде облечена в бяло, с бяла сатенена лента на челото, бели панделки, бели обувки и бели ръкавици, че в плитките й също ще има бели кордели, тя се разрида сред учудените си другарки. Пълна противоположност на сцената с Йевфай на планината. Куртизанката се изплаши да не разберат причината на сълзите й, затова обясни дълбокото си вълнение с радостта, която изпитвала предварително от описанието на собствения й образ. Понеже животът, който напускаше, се различаваше от онзи, в който навлизаше, толкова, колкото дивачеството се отличава от цивилизацията, тя прояви прелестта, наивността и дълбочината на очарователната героиня от романа „Пуританите в Америка“. И нейното сърце се терзаеше, без тя да си дава сметка, от любов — странна любов, — от желание, по-силно у нея, която познаваше всичко, отколкото у девственица, която не знае нищо, макар че и у двете желанието има същата първопричина и същия завършек. През първите месеци новият отшелнически живот, удивлението от знанията, заниманията, изпълнението на религиозните обреди, усърдно прилаганото благочестиво решение, сладостта от породените привързаности и, най-сетне, пробудилите се умствени способности — всичко, дори и усилията да запомни толкова нови неща, потискаше спомените; колкото й предстоеше да учи, толкова трябваше да забрави. Съществуват няколко вида памет: на плътта и на съзнанието; така че залиняването е болест на физическата памет. Ето защо през третия месец устремът на тази девствена душа, размахала крила към рая, бе не толкова обуздан, колкото възпрепятствуван от някаква глуха вътрешна съпротива, чиято причина бе неизвестна и за самата Естер. Подобно на шотландските овци и тя искаше да пасе отделно, но не можеше да победи инстинктите, развили се у нея поради развратния живот. Дали не я зовяха калните парижки улици, от които се бе отказала? Дали оковите на прекъснатите грозни навици не я държаха все още в невидими вериги и не продължаваше ли тя да ги чувствува също както според лекарите старите войници продължавали да чувствуват болки в отрязаните крайници? До мозъка на костите й ли бяха проникнали пороците и злоупотребите с тях, та и светената вода не можеше да достигне до скрития вътре демон? Толкова ли бе необходимо на тази жена (на която бог навярно прощаваше, че смесва човешката любов с божествената) да види оня, в името на когото се извършваха тези ангелски усилия? Едното я бе довело до другото. Ставаше ли у нея някакво изместване на тежестта на жизнените сили и то ли я докарваше до тези страдания? Мрак и съмнение покриват пренебрегваните от науката положения под предлог, че въпросът бил твърде безнравствен и прекалено излагащ, сякаш лекарят, писателят, свещеникът или политическият мъж не стоят над всякакво подозрение. И все пак един лекар има смелостта да започне проучвания, останали недовършени поради намесата на смъртта. Възможно е черната меланхолия, от която Естер бе обладана и която помрачаваше щастливия й живот, да се отнасяше до гореизтъкнатите причини; неспособна да ги проумее, тя може би страдаше така, както страдат болни, незапознати нито с медицината, нито с хирургията. Странен случай. Обилната и здрава, заменила отвратителната и възбуждаща храна не можеше да задоволи Естер. Безупречният и редовен живот, в който се редуваха подбрани, неизморителни занимания и почивки, дошъл на мястото на едно разпуснато съществуване, чиито удоволствия и мъки бяха еднакво пагубни, съсипваше младата пансионерка. Напълно освежаващата почивка, тихите нощи, заменили смазващата умора и жестоките вълнения, предизвикваха у нея треска, чиито признаци се изплъзваха от вниманието на монахинята. С една дума, доброто, щастието и сигурността, които бяха заместили злото, нещастието и несигурността, се оказаха така гибелни за Естер, както предишните нейни злочестини биха били пагубни за младите й другарки. Корените лежаха в покварата, там те се бяха развили. Демонското в нея продължаваше да налага властта си независимо от върховните повели на една безусловна воля. Онова, което мразеше, й носеше живот, а което обичаше, я убиваше. Вярата й бе така пламенна, че благочестието й радваше душата. Тя обичаше да се моли. Бе отворила душата си за светлината на истинската религия, която приемаше леко, без съмнения. Свещеникът — неин ръководител — бе във възторг, но у нея плътта бе в непрекъснато противоречие с душата. За да задоволят някаква прищявка на мадам дьо Ментьонон, взели шарани от едно тинесто блато и ги сложили в мраморен басейн, в бистра вода; тя ги хранела с трохите от кралската трапеза. Шараните започнали да линеят. Може животните да са ни предани, човек никога не ще успее да ги зарази с проказата на ласкателството. Някакъв царедворец забелязал тази мълчалива опозиция във Версай. „И те са като мене — отвърнала непризнатата кралица, — съжаляват за мътилката на тинята.“ В тези думи се крие цялата история на Естер. Понякога горката девойка тичаше из чудната градина на манастира, ходеше унесена от дърво до дърво, втурваше се отчаяно из тъмните ъгълчета и търсеше нещо, но какво? Тя не знаеше, че вече се поддава на демона, кокетничеше с дърветата, нашепваше им безмълвни слова. Понякога вечер се промъкваше покрай стените като змиорка, без шал, с голи рамене. Често в параклиса по време на служба стоеше и гледаше втренчено разпятието; всички й се възхищаваха, а тя се задушаваше от сълзи, плачеше от ярост; вместо свещените образи, които желаеше да види, пред нея се възправяха разюздани, бесни и скотски ония пламтящи нощи, през които тя бе водила оргиите, така както Абнек дирижира в Консерваторията Бетховеновите симфонии, ония весели, сладострастни нощи, прекъсвани от нервни вълнения и от неудържими смехове. Външно тя бе пленителна като девственица, задържана в земното единствено от женския си образ, а вътре в нея се вълнуваше истинска властвуваща Месалина. Само тя знаеше тайната на тази борба на демона срещу ангела; когато игуменката я мъмреше, че се е сресала по-изкусно, отколкото разрешава правилникът, тя бързо променяше прическата си, прелестна в послушанието си, готова да отреже косите си, ако й го наложат. Мъката по миналото притежаваше някаква трогателна прелест у девойка, предпочитаща да умре, но не и да се върне в селенията на порока. Тя побледня, промени се, отслабна. За да я поразпита, игуменката намали броя на уроците и взе при себе си това интересно създание. Естер каза, че е безкрайно щастлива, харесва й обществото на другарките й, не се чувствува сериозно болна, но е останала без жизнени сили; за нищо не съжалява, но и желания няма.

Учудена от отговорите на пансионерката си и като виждаше, че е обзета от изтощителна отпадналост, игуменката не знаеше какво да мисли. Когато състоянието на младата пансионерка се влоши, извикаха лекар, но той не познаваше предишния живот на Естер и не можеше и да го подозира; лекарят не намери никакво страдание, организмът беше здрав. Болната отговори така, че обърка всичките му предположения. Оставаше само един начин да се изяснят съмненията на доктора, а той бе свързан с нещо, което вдъхваше ужас на Естер: тя отказа упорито да се подложи на неговия преглед. При това опасно положение игуменката се обърна към абат Ерера. Испанецът дойде, видя отчаяното състояние на Естер и поговори малко насаме с лекаря. След този поверителен разговор докторът заяви на духовника, че единственото средство е едно пътуване в Италия. Но абатът отказа това пътуване да стане преди покръстването и първото причастие на Естер.

— Още колко време ще продължи? — запита лекарят.

— Месец — отвърна игуменката.

— Тя ще умре — възрази той.

— Да, но обсипана с божията благодат и спасена — каза абатът.

В Испания религията стои над въпросите на политиката, обществеността и живота; затова лекарят не възрази нищо повече на испанеца, но реши да се обърне към игуменката; обаче странният духовник го спря, хващайки го за ръката.

— Нито думичка, господине! — каза му той.

Макар и вярващ и монархически настроен, докторът хвърли към Естер поглед, изпълнен с нежно състрадание. Това момиче бе красиво като прекършена лилия.

— Да я оставим на божията милост тогава! — заключи той на излизане.

В деня, когато стана този консулт, Естер бе заведена от покровителя си в „Роше-дьо-Канкал“, тъй като желанието да я спаси му бе подсказало най-чудновати приумици; той опита две крайности: отлични вечери, които можеха да напомнят на нещастната девойка някогашните й оргии, и посещения в Операта, за да й покаже някои светски зрелища. Необходим бе неговият съкрушителен авторитет, за да се уговори тази млада светица за подобни светотатства. Ерера се преоблече изцяло като военен, и то така, че Естер едва го позна; той се погрижи тя да бъде с воал и я настани в ложа, където можеше да се скрие от всякакви погледи. Тази полумярка, която не криеше опасност за така искрено спечелената невинност, скоро се оказа изчерпана. Пансионерката започна да изпитва отвращение към вечерите на своя покровител и религиозна отврата към театъра и отново изпадна в униние. „Тя чезне от любов по Люсиен“ — каза си Ерера и пожела да стигне до дълбините на тази душа, да разбере какво може да се поиска от нея. Дойде моментът, когато нещастното момиче бе поддържано само от нравствените си сили, а тялото бе на път да се откаже от борбата. Духовникът пресметна настъпването му със страхотна проницателност, проявявана от някогашните средновековни палачи в умението им да провеждат разпити. Той намери повереницата си в градината, седнала на една пейка, под асма, галена от априлското слънце, на което тя се грееше като премръзнала; другарките й разглеждаха с любопитство бледността й, напомняща повехнала трева, очите й, подобни на очите на умираща газела, тъжната й поза. Естер стана, за да посрещне испанеца с движение, което показваше колко малко живот бе останал у нея или по-точно колко слабо бе желанието й да живее. Тази нещастна несретница, тази ранена дива лястовица събуди за втори път жалост у Карлос Ерера. Мрачният божи служител, когото господ навярно използуваше само за да се изпълняват наказанията му, посрещна болната с усмивка, изразяваща в еднаква степен горчивина и кротост, неумолимост и милосърдие. Привикнала към съзерцание и самовглъбяване, откакто бе започнал почти монахинският й живот, Естер изпита за втори път чувство на недоверие към покровителя си; но както и по-рано думите му веднага я успокоиха.

— Е, дъще моя — каза той, — защо не споменавате никога нищо за Люсиен?

— Аз ви обещах, заклех ви се да не споменавам това име — отвърна тя, обзета от конвулсивен трепет.

— Но не сте престанали да мислите за него?

— Това е единственият ми грях, господине. Непрекъснато мисля за него и дори когато се появихте, си повтарях името му.

— Раздялата, значи, ви убива?

Вместо отговор Естер склони глава, като болен, усетил полъха на гроба.

— А ако го видите?… — запита той.

— То би означавало да живея — отвърна тя.

— С душата си ли само мислите за него?

— О, господине, при любовта не може да се правят разграничения.

— Дъщеря на народ, прокълнат от бога! Направих всичко, за да те спася, но вече те предавам на предопределената ти орис: ще го видиш!

— Но защо хулите щастието ми? Не мога ли да любя Люсиен и да поддържам добродетелния живот, който ми е мил, така както обичам и него? Не съм ли готова да умра в името на добродетелта, както бих била готова да умра и за Люсиен? Да умра заради тези две безкрайни привързаности, заради добродетелта, която ме прави достойна за него, и заради него, защото ме хвърли в обятията на добродетелта? Да, готова съм да умра, без да съм го видяла отново, и да живея, ако го видя. Бог ще ме съди.

Цветът на лицето й се бе възвърнал, бледността й бе добила златист оттенък. И този път Естер получи опрощение.

— На следния ден, след като ви измият във водите на кръщелния купел, ще видите Люсиен и ако смятате, че живеейки за него, можете да живеете добродетелно, няма вече да се разделите.

Духовникът трябваше да прихване Естер, чиито колене се подгъваха. Нещастната девойка щеше да падне, сякаш земята се изплъзваше изпод краката й; абатът я положи на една пейка и тя, след като възстанови способността си да говори, му каза:

— А защо не днес?

— Нима желаете да лишите архиепископа от гордостта, че ви е направил християнка и че ви е покръстил? Много близо сте до Люсиен, не се отдалечавайте от бога.

— Да, не мислех вече за нищо друго!

— Вие не сте създадена за никаква религия — каза духовникът с дълбока ирония.

— Бог е добър — отвърна тя, — той чете в сърцето ми.

Победен от прелестната наивност в гласа, погледа и държането на Естер, Ерера я целуна за първи път по челото.

— Добре са те нарекли волнодумците: ти можеш да съблазниш и бог-отец. Още няколко дена, няма как, а после и двамата ще бъдете свободни.

— И двамата! — повтори тя радостно и възторжено.

Наблюдавана отдалеч, тази сцена порази пансионерките и монахините; като сравниха сегашната Естер с предишната, те помислиха, че присъствуват на някакво вълшебно преображение. Съвсем променена, девойката бе пълна с живот. Тя се показа в истинската си обичлива природа, мила, кокетлива, закачлива, весела; с една дума, бе възкръснала!

Размисли

Ерера живееше на улица Касет, близо до църквата „Сен-Сюлпис“, към която се бе причислил. Със суровия си и строг стил тази църква подхождаше на испанеца, чиято религия имаше сродство с доминиканския орден. Жертва на лукавата политика на Фердинанд VII, той служеше на конституционната кауза, макар да знаеше, че предаността му би могла да бъде възнаградена само при възстановяването на Rey netto6. А Карлос Ерера се бе отдал телом и духом на придворната клика в момент, когато изглеждаше, че династията на Кортесите не може да бъде свалена. За хората подобно поведение бе белег на духовно превъзходство. Експедицията на херцог д’Ангулем бе завършила, в Испания царуване крал Фердинанд, а Карлос Ерера още не бе поискал от Мадрид възнаграждение за услугите си. Бранейки се от любопитството с дипломатично мълчание, той обясняваше престоя си в Париж със силната си привързаност към Люсиен дьо Рюбампре, благодарение на която младият човек дължеше кралската разпоредба за промяната на името си. Впрочем Ерера живееше като всички духовници, натоварени с тайни мисии, тоест съвсем незабелязано. Изпълняваше религиозните си задължения в „Сен-Сюлпис“, излизаше само по работа, и то винаги вечер, с кола. Денят му бе запълнен със следобедната почивка, която по испанския обичай става между две яденета и заема по този начин цялото време, през което Париж шуми, отрупан с работа. Пушенето на испански пури също изиграваше своята роля и с това се изразходваше толкова време, колкото и тютюн. Леността е прикритие, както и важното държане, което също е леност. Ерера обитаваше едно от крилата на къщата на втория етаж, а Люсиен живееше в другото крило. Двата апартамента бяха едновременно разделени и съединени чрез просторно помещение за гости, чието антично великолепие подхождаше както на сериозния духовник, така и на младия поет. Големи кичести дървета засенчваха градината. Домовете, избирани от духовни лица, се отличават с тишината и дискретността си. Жилището на Ерера можеше да се опише с две думи: монашеска килия. Блестящо с разкоша си и снабдено с изискванията на уютността, жилището на Люсиен съдържаше всичко, което налага елегантният живот на светски човек, който е поет и писател, при това славолюбив, покварен, горделив и суетен, неимоверно небрежен, а държащ на реда, един от онези незавършени гении, способни да изразят разни стремежи и идеи — което може би е едно и също, но съвсем безсилни да ги осъществят. Взети заедно, Люсиен и Ерера образуваха една политическа личност. Без съмнение там бе и тайната на връзката им. Възрастните мъже, у които жизнената енергия се е пренесла в областта на амбициите, често изпитват потребност от красиво оръдие, от млад и готов да действува човек, за да осъществят чрез него плановете си. Ришельо потърси много късно едно красиво, бяло и мустакато същество, за да го предложи на жените, които трябваше да забавлява. Без да е от хората, които могат да имат успех пред кралици, той направи опит да бъде обикнат както от майката на своя височайши господар, така и от кралицата, но зле разбран от някои лекомислени младежи, бе принуден да изгони вън от страната едната и да сплаши другата. Каквото и да прави човек, щом е честолюбив, все ще попадне на някоя жена, и то в момент, когато най-малко се надява да я срещне. Колкото и да е влиятелен големият политик, на него му трябва жена, която да противопостави на другите жени, тъй както холандците обработват диамантите с диамант. И Рим, по времето на величието си, се бе подчинил на тази необходимост. Животът на италианския кардинал Мазарини не се ли наложи с по-други белези в сравнение с живота на френския кардинал Ришельо? Като открива съпротива в лицето на големите френски велможи, Ришельо прибягва до сеч; той умира в разцвета на властта си, изхабен от този двубой, където единствен негов съратник е един калугер. Мазарини е гонен от обединилите се, въоръжени и от време на време побеждаващи буржоазия и дворянство, които обръщат в бягство дори и кралската фамилия; обаче министърът на Ана Австрийска не отрязва главата на никого, съумява да победи цяла Франция и да създаде Луи XIV, който довърши делото на Ришельо, като удуши със златни върви дворянското съсловие в големия Версайски дворец. Щом почина мадам дьо Помпадур, настъпи и краят на Щоазьол. Дали и Ерера се бе поучил от този опит във висшите кръгове? Бе ли си дал сметка за тия неща по-рано, отколкото бе сторил това Ришельо? Или бе избрал в лицето на Люсиен дьо Рюбампре човек като Сен-Мар, само че предан? Никой не можеше да даде отговор, нито да измери честолюбието на испанеца, както не можеше да се предвиди какъв ще бъде краят му. Подобни въпроси, задавани от хора, успели да надзърнат зад тази дълго време прикрита връзка, имаха за цел да проникнат в една страшна тайна, открита на Люсиен едва преди няколко дни. Карлос бе славолюбив за двама: това именно доказваше поведението му на хората, които го познаваха, и те до един смятаха, че Люсиен е негов незаконен син.

Петнадесет месеца след появата му в Операта, с което той навлезе твърде рано в общество, където абатът искаше да го види едва след като стане годен да се бори с него, Люсиен имаше вече три хубави коня в конюшнята си, затворена кола за вечерно време, кабриолет и двуколка за сутрин. Той се хранеше вън от къщи. Предвижданията на Ерера се бяха сбъднали: възпитаникът му се бе поддал на разсипничеството, но той бе сметнал за необходимо да го отвлече от безразсъдната любов, която младежът хранеше в сърцето си към Естер. Люсиен похарчи около четиридесет хиляди франка, но всяка извършена лудория го връщаше още по-непреодолимо към Ла Торпий; той я търсеше упорито и понеже не я намираше, тя се превърна за него в своего рода дивеч, преследван от ловеца. Можеше ли Ерера да разбере любовта на един поет? Завладее ли веднъж тя мозъка на някои от тези велики човечета, след като е обладала сърцето им и е запалила чувствата, поетът се издига над останалите хора чрез любовта си така, както стои над тях с богатото си въображение. Дължащ на една прищявка на духовното си изграждане рядката способност да пресъздава природата посредством образи, в които влага едновременно и чувство, и мисъл, той дава на любовта си крилата на своя ум; чувствува и изобразява, действува и съзерцава: умножава усещанията си чрез мисълта, утроява блаженството на момента чрез въжделенията за бъдещето и спомените от миналото; прибавя към тях прелестни душевни наслади, които правят от него пръв измежду всички творци. Тогава страстта на поета се превръща в голяма поема, в която човешките измерения често са надминати. Не поставя ли в такъв случай той любимата си много по-високо, отколкото биха желали самите жени? Подобно на идеалния рицар от Ла Манча и той превръща в принцеса селската девойка. Докосва и себе си с вълшебната пръчица, с която омагьосва всичко, и по такъв начин чрез възхитителния свят на идеалното засилва наслаждението си. Затова такава любов е образец на сърдечна страст: тя е крайна във всичко, в надеждата и отчаянието, в гнева, тъгата и радостта; такава любов лети, носи се със скокове, тя не прилича на нито едно от вълненията, изпитвани от обикновените хора; в сравнение с еснафската любов тя е като вечния алпийски поток спрямо полските рекички. Такива красиви дарования така рядко биват разбрани, че се изчерпват в напразни надежди; те изгарят в търсене на идеални любовници и почти винаги умират като прелестни насекоми, накитени безсмислено от поетичната природа за празника на любовта и смазани непорочни от крака на някой минувач; а има и друга опасност: ако срещнат образа, отговарящ на мечтите им, а всъщност често се оказва, някаква хлебарка, те постъпват като Рафаело, като красивото насекомо: умират до своята Форнарина. Люсиен бе в такова състояние. Неговата поетична природа, крайна във всичко — както в доброто, така и в злото, — бе отгатнала, че в проститутката се крие ангел, че тя е по-скоро омърсена от допира с покварата, но не и покварена; и той я виждаше непрекъснато в бяло, крилата, чиста и тайнствена, каквато тя му се бе показала, тъй като бе схванала, че той я желае именно такава.

Приятел

Към края на месец май 1825 година Люсиен бе изгубил всякаква жизнеспособност; не излизаше от къщи, вечеряше с Ерера, вглъбяваше се в мисли, работеше, четеше дипломатически книги, седеше по турски на един диван и пушеше по три-четири наргилета на ден. Прислужникът му бе по-зает да чисти цевите на тази чудесна залъгалка и да ги парфюмира, отколкото да четка конете и да ги украсява с рози за надбягванията в Булонската гора. В деня, когато испанецът видя побледнялото Люсиеново чело, където съзря белези на заболяване — плод на опустошенията от потисканото любовно чувство, — той пожела да проникне до дъно в това мъжко сърце, на което бе заложил живота си.

През една хубава вечер, когато Люсиен, седнал в кресло, съзерцаваше несъзнателно слънчевия залез през дърветата на градината и както правят потъналите в размисъл пушачи, изпускаше на равни и продължителни издишвания облаци благовонен дим, дълбока въздишка го извади от размислите му. Той се обърна и видя зад себе си абата, застанал прав, със скръстени ръце.

— Ти си бил тук? — възкликна поетът.

— Отдавна — отвърна духовникът — и мислите ми се покриваха с твоите…

Люсиен разбра смисъла на тези думи.

— Никога не съм се смятал за човек с железен характер, какъвто си ти. За мен животът е или рай, или ад; и ако случайно не е нито едното, нито другото, той ми досажда и аз скучая…

Как може човек да се отегчава, когато има пред себе си толкова прекрасни надежди…

— Ако не вярва в тях или ако са много смътни…

— Без глупости! — извика духовникът. — И за теб, и за мен ще бъде по-достойно да ми откриеш сърцето си. Между нас има нещо, което не трябва да съществува някаква тайна! Това продължава вече шестнадесет месеца. Ти любиш една жена.

— След…

— Една безпътна проститутка, наречена Ла Торпий…

— Е, и какво?

— Дете мое, бих ти разрешил да си намериш любовница, но от придворните дами, млада, красива, влиятелна, най-малко херцогиня. Бях ти избрал госпожа д’Еспар, за да я превърнеш без угризения в средство за преуспяване; защото тя нямаше никога да те разврати и щеше да те остави свободен… Но да любиш една проститутка от най-долна проба, когато нямаш като кралете власт да й дадеш благородническа титла, е огромна грешка.

— Аз ли съм първият, който се е отказал от честолюбивите си стремежи, увлечен от безумна любов?

— Добре — рече духовникът и подаде на Люсиен края на наргилето, който той бе изпуснал на земята, — разбирам язвителността ти. Не можеш ли да обединиш честолюбивите си намерения и любовта? В лицето на стария Ерера имаш човек, който като майка ти е безусловно предан, синко…

— Това ми е известно, приятелю — отвърна Люсиен, улови ръката му и я разтърси.

— Ти пожела да притежаваш залъгалките на богатите хора; получи ги. Искаш да блестиш и аз те насочвам към пътя на властта; целувам твърде изцапани ръце, за да ти помогна да напреднеш и ти ще напреднеш. Още малко и няма да ти липсва нито едно от нещата, които се харесват на мъже и жени. Прищевките са те разгалили, но умствено си останал мъж; разбрал съм те напълно и всичко ти прощавам. Само продумай и ще задоволиш мимолетната си страст. Аз разширих обхвата на живота ти, като вложих в него онова, което кара повечето хора да го обожават, а именно белезите на политическото влияние и на властта. Колкото сега си незначителен, толкова прочут ще станеш един ден; не трябва обаче да чупим инструмента, с който сечем пари. Разрешавам ти да вършиш всичко, но не и грешки, които биха убили бъдещето ти. Отварям пред тебе вратите на салоните в квартал Сен-Жермен, но ти забранявам да се търкаляш из уличните локви! Люсиен, в твой интерес ще бъда като желязна преграда в живота ти, от теб и заради теб ще понеса всичко! Ето, така превърнах неумението ти да играеш в живота в чувствителност на сръчен играч… (Люсиен вдигна глава с грубо и раздразнено движение.) Аз отвлякох Ла Торпий!

— Ти! — извика Люсиен.

В пристъп на животинска ярост поетът стана, хвърли в лицето на духовника покрития със злато и скъпоценни камъни край на наргилето и го блъсна толкова буйно, че събори този атлет.

— Аз — отвърна испанецът със същата ужасяваща сериозност и стана.

Черната му перука бе паднала. Голият като мъртвешка глава череп разкриваше истинския образ на този човек; той бе страшен. Люсиен остана седнал на дивана, с отпуснати ръце, потиснат и загледан глупаво в духовника.

— Аз я отвлякох — повтори Ерера.

— Какво си направил с нея? Отвлякъл си я на другия ден след маскения бал…

— Да, след оня ден, когато видях как типове, които не бих ритнал дори в…, оскърбяват човека, които ти принадлежи…

— Типове — прекъсна го Люсиен, — кажи по-скоро чудовища, пред които гилотинираните са ангели. Знаеш ли какво е направило горкото момиче за трима от тях? Единият е бил цели два месеца неин любовник; тогава тя била бедна и изкарвала прехраната си от тинята; той нямал и стотинка, бил като мене, когато ти ме срещна до самата река; тоя приятел ставал през нощта, отивал при долапа, където стояли остатъците от вечерята на Естер и ги изяждал; после тя открила хитруванията му; като разбрала, че го е срам, погрижила се да оставя повече храна и била много щастлива; тя сама ми го разказа във файтона, на връщане от Операта. Вторият я обрал, но преди да се досети за кражбата му, тя му заела една сума, която той все забравял да върне на нещастното момиче, макар че можел да го стори. Колкото пък до третия, тя му създала благосъстояние, като изиграла една комедия, където блести умът на Фигаро; представила се за негова жена и станала любовница на някакъв много влиятелен човек, който я взел за най-невинна буржоазка. Живот — на единия, чест — на другия, богатство — на третия, това са неща, които днес са всичко. А ето как й се отплатиха.

— Искаш ли тези хора да умрат? — запита Ерера с блеснала в очите му сълзица.

— Хайде, пак започваш! Познавам те…

— Не, ти трябва всичко да узнаеш, побеснели поете — каза духовникът, — Ла Торпий не съществува вече…

Люсиен се спусна така буйно към Ерера, за да го стисне за гърлото, че всеки друг на негово място би паднал на земята; но ръката на испанеца задържа поета.

— Изслушай ме, моля ти се — каза той студено. — Превърнал съм Ла Торпий в целомъдрена, чиста, възпитана и вярваща жена, в жена от доброто общество; сега тя получава и образование. Под влияние на любовта ти тя може и трябва да стане втора Нинон, Марнон дьо Лорм или Дюбари, както казваше оня журналист е Операта. Ти можеш да признаеш, че тя ти е любовница, или да си останеш скрит зад творението си, което ще е по-разумно! И в двата случая ще извлечеш полза, гордост, удоволствие и успех; но ако си толкова голям дипломат, колкото си и поет, за теб Естер трябва да си остане проститутка; по-късно тя може би ще ни оправи работите, това момиче си струва парите. Пий, но не се напивай. Ако не бях обуздал страстта ти, къде щеше да си днес? Щеше да се търкаляш с Ла Торпий в тинята на сиромашията, откъдето те измъкнах. На, чети — довърши Ерера съвсем естествено, като Талма в „Манлий“, макар че никога не го бе гледал.

Лист хартия падна на коленете на поета и го изтръгна от учудената прехласнатост, в която го бе хвърлил този страшен отговор; той го взе и прочете първото писмо, написано от госпожица Естер.

Люсиен вдигна към абата насълзените си очи.

— Знаеш къде се намира жилището на дебелата Каролин Белфьой, на улица Тетбу — поде испанецът. — Нейният прокурор я изостави и тя изпадна в страшна нужда; щяха да наложат запор на вещите й; аз наредих да купят цялата мебелировка и тя си излезе с парцалите си. Сега Естер — този ангел, който пожела да отиде на небето — те чака там.

В този миг Люсиен чу нетърпеливия тропот на конете в двора; той нямаше сили да изрази възторга си от такава преданост, разбираема единствено от него; хвърли се в обятията на човека, когото бе оскърбил, и поправи грешката си само с един поглед и с мълчаливия изблик на чувствата си; после изтича по стълбите, изрече набързо адреса на Естер на ухото на кочияша и конете потеглиха, сякаш страстта на господаря им бе вдъхнала сили да полетят.

Глава, от която научаваме, че абат Ерера не е никакъв духовник

Някакъв мъж, когото минувачите можеха да вземат по облеклото за преоблечен полицай, се разхождаше на другия ден по улица Тетбу срещу една къща, сякаш чакаше някой да излезе оттам; походката му издаваше вълнение. Често можете да срещнете в Париж такива разпалени разхождащи се — истински полицаи, които дебнат някой отклонил се от военната служба войник от националната гвардия, свидетели, наети от полицията, обмислящи как да арестуват някого, кредитори, заети с мисълта какво унижение да наложат на затворилия се в къщи длъжник, ревниви и мнителни съпрузи и любовници, хора, застанали на пост заради приятелите си; много рядко ще срещнете обаче лице, тръпнещо от диви и сурови мисли, като лицето на мрачния мъжага, който сновеше под прозорците на госпожица Естер, замислен и забързан като мечка в клетка. Към обед един от прозорците се отвори и през него се подаде ръката на камериерката, която разтвори подплатените с възглавнички капаци. След няколко мига облечената в домашна роба Естер дойде да подиша чист въздух; тя се бе облегнала на Люсиен; който ги видеше, би помислил, че са оригиналът на прелестната винетка в английски стил.

Естер първа забеляза змийките очи на испанския духовник и сякаш простреляна от куршум, нададе вик на ужас.

— Ето го страшния свещеник — посочи го тя на Люсиен.

— Този ли! — усмихна се той. — Той е толкова свещеник, колкото си и ти…

— Какъв е тогава? — запита тя изплашено.

— Стар мошеник, който вярва само в дявола — отвърна Люсиен.

Ако друг човек, не тъй предан като Естер, беше чул тази тайна на мнимия духовник, това можеше да погуби завинаги Люсиен. Като се върнаха от спалнята в трапезарията, където обедът току-що бе сложен, двамата влюбени завариха Карлос Ерера.

— За какво си дошъл? — запита грубо Люсиен.

— Да ви дам благословията си — отвърна смело той и спря младата двойка в салончето на апартамента. — Ще ме изслушате ли, душички мои? Забавлявайте се, бъдете щастливи, това е прекрасно. Щастие на всяка цена — такъв е моят принцип. Но ти, дето те извадих от калта и те очистих телом и духом, нали нямаш желание да препречиш пътя на Люсиен? — обърна се той към Естер. После помълча и продължи, загледан в Люсиен: — А ти, момчето ми, ти не си вече такъв поет, че да търсиш втора Корали. Сега пишем проза. Какво може да излезе от любовника на Естер? Нищо. А Естер може ли да стане госпожа дьо Рюбампре? Не. В такъв случай, малката — продължи той, докосвайки с ръка ръката на Естер, която потръпна, сякаш я бе обвила змия, — хората не трябва да знаят за съществуването ти; те най-вече не трябва да знаят, че госпожица Естер обича Люсиен и че Люсиен е влюбен в нея… Този апартамент ще стане ваш затвор, моето момиче. Ако пожелаете да излезете, ако здравето ви го изисква, ще се разхождате през нощта, в часовете, когато никой няма да ви види; защото красотата ви, младостта ви и изискаността, спечелена в манастира, ще бъдат забелязани много бързо в Париж. — После добави, като наблегна злокобно и погледна още по-страховито: — Денят, когато някой, който и да било, узнае, че Люсиен е ваш любовник, и вие — негова любовница, ще бъде предпоследният в живота ви. За този младеж успяхме да получим разрешение да носи името и герба на прадедите си по майчина линия. Но това не е всичко! Титлата маркиз не ни бе дадена; а за да я получим, той трябва да се ожени за момиче от добър род и тогава кралят ще ни окаже тази милост. Такава женитба ще въведе Люсиен в дворцовото общество. Този младеж, от когото аз съумях да създам мъж, ще стане най-напред легационен секретар; по-късно ще бъде пълномощен министър в някой малък германски двор и с божия или с моя помощ (второто е за предпочитане) ще седне някой ден на перско кресло…

— Или на подсъдимата… — прекъсна го Люсиен.

— Млък! — викна Карлос, като закри с широката си длан устата на Люсиен. А после му пошепна на ухото: — Казва ли се такова нещо пред някаква си жена!…

— Естер „някаква си жена“? — възкликна авторът на „Маргаритките“.

— Пак сонети или глупости — отвърна испанецът. — Всички тия ангели рано или късно си остават жени; а у жената винаги има моменти, когато е и маймуна, и дете! Две същества, които могат да ни убият в желанието си да ни разсмеят. Естер, съкровище мое — обърна се той към ужасената пансионерка, — намерил съм ви за камериерка една жена, която ми е предана като дъщеря. Готвачка ще ви бъде една мулажа, това ще даде по-друг облик на дома ви. С тях двете и с хилядата франка месечно, в които включвам всичко, ще можете да живеете като царица… от някоя пиеса. Йороп е била шивачка, модистка и фигурантка. Азѝ е била прислужница на някакъв си лаком милорд. За вас те двете ще бъдат като две вълшебници.

Виждайки, че пред този човек, на чиято съвест лежаха, ако не друго, поне едно светотатство и една фалшификация, Люсиен се държи като малко момче, Естер, тази осветена от любовта жена, почувствува в сърцето си дълбок ужас. Без да отговори, тя повлече Люсиен в стаята и го запита:

— Това да не е дяволът?

— Нещо по-лошо… за мене! — отвърна той бързо. — Но ако ме обичаш, гледай да ми бъдеш като него предана и го слушай, иначе те чака смърт…

— Смърт?… — рече тя още по-ужасено.

— Смърт — повтори Люсиен. — Уви! Сърненцето ми, няма смърт, която би могла да се сравнява с тази, която би ме постигнала, ако…

Като чу тези думи, Естер пребледня и почувствува, че и прилошава.

— Е, какво става? — извика им фалшификаторът-осквернител. — Не сте ли откъснали още листенцата на всички маргаритки?

Естер и Люсиен се показаха и без да посмее да погледне тайнствения мъж, горкото момиче каза:

— Ще ви се подчинявам както на господа-бога, господине.

— Добре — отвърна той, — за известно време ще можете да живеете щастливо и ще си правите само домашни и нощни тоалети, това ще бъде доста икономично.

Две прелестни домашни хрътки

Двамата влюбени се запътиха към трапезарията, но с едно движение Люсиеновият покровител спря красивата двойка.

— Току-що ви говорих за прислугата ви, дете мое — обърна се той към Естер, — нека ви я представя.

Испанецът позвъни два пъти. Двете жени, наречени от него Йороп и Азѝ, се появиха и причината за тези прозвища веднага стана ясна.

Азѝ, която, изглежда, бе родена на остров Ява, ужасяваше погледа с присъщия на малайците бакъреночервен цвят на плоското като дъска лице и с като че ли натикания навътре нос. Особеното разположение на челюстните кости придаваше на долната част на лицето прилика с едрите маймуни. Макар и ниско, челото й не бе без известна интелигентност — последица от навика да хитрува. Две светещи очички, които не ви гледаха направо, таяха тигрово спокойствие. Азѝ като че ли се боеше да не изплаши хората. Между бледосинкавите й устни се мяркаха ослепително белите й, но изкривени зъби. Изобщо животинското й лице изразяваше подлост. Косите, мазни и лъскави, като кожата на лицето, се спускаха в две черни плитки отстрана на скъпата й забрадка. На извънредно красивите й уши имаше по един едър кафяв бисер. Дребна, ниска, набита, Азѝ наподобяваше забавните изображения на китайците по техните паравани или по-точно — индийските идоли, чийто прототип сякаш не съществува, но винаги се открива от пътешествениците.

Тръпки побиха Естер при вида на това чудовище, препасано с бяла престилка върху вълнената рокля.

— Азѝ — каза испанецът, към когото тази жена вдигна глава с движение, сравнимо само с движението на кучето към господаря му, — това е господарката ви…

И той посочи с пръст към облечената в пеньоар Естер. Азѝ погледна към младата вълшебница с почти страдалческо изражение; в същото време обаче едно огънче, потушено между късите й трепкащи мигли, се понесе като огнено езиче към Люсиен, който напомняше небесен образ с великолепния си разтворен домашен халат, с ризата от холандско платно, и червения панталон, с турския фес на главата, изпод който се подаваха на едри къдрици русите му коси. Италианският гений може да си измисля Отело, а английският може да го изобразява на сцената; единствена природата притежава свойството да предаде в един само поглед най-пълен и най-богат израз на ревността в сравнение с всичко, създадено от Англия и Италия. Уловен от Естер, този поглед я накара да сграбчи испанеца за ръката и да забие в нея ноктите си като котка, едва задържала се да не падне в бездънна пропаст. Тогава испанецът изрече на някакъв непознат език две-три думи на това азиатско чудовище, което падна на колене, припълзя към краката на Естер и ги целуна.

— Тя не е проста готвачка, а майсторка, която може да накара дори и Карем7 да се вбеси от завист — каза испанецът на Естер. — Азѝ умее да готви всякакви гозби. Тя така ще ви издокара и най-обикновеното ястие от фасул, че ще се запитате дали ангелите не са го подправили с небесни треви. Сама ще ходи всяка сутрин на халите и ще се бие като демон, каквато е всъщност, за да получи продуктите на най-износна цена; сдържаността й ще умори и най-любопитните. Тъй като ще минавате за жена, ходила в Индия, Азѝ ще помогне много за разпространението на този слух; вие сте от онези парижанки, които могат да кажат, че са родени където си искат. Не смятам обаче, че трябва да се представяте за чужденка… Йороп, ти как мислиш?

Йороп представляваше пълен контраст с Азѝ, тъй като бе най-миловидната прислужничка, която Монроз би могъл да пожелае за своя партньорка на сцената. Стройна, наглед лекомислена, с муцунка като на невестулка, със свределовиден нос, Йороп имаше лице, изморено от парижката поквара, бледото лице на момиче, хранено със сурови картофи, лимфатично и жилесто, отпуснато и упорито. Подала напред краче, с ръце в джобовете на престилката, макар и на едно място, тя цяла трептеше, толкова бе подвижна. Като работничка и в същото време статистка в театъра, бе изкарала въпреки младостта си доста занаяти. Извратена като калугерките от манастирите-приюти за каещи се грешници, възможно бе тя да е обирала родителите си и да е отривала пейките на изправителната полиция. Азѝ вдъхваше страшен ужас, но човек я опознаваше за един миг, тя водеше родословието си направо от Локуста, докато Йороп вдъхваше безпокойство, което нарастваше, колкото повече човек използуваше услугите й; покварата й сякаш бе безпределна; и както казва народът, тя можеше да накара и планините да се сбият.

— Госпожата би могла да бъде от Валансиен — отвърна Йороп тихо и сухо, — и аз съм оттам. — После се обърна към Люсиен и с вид на сведуща запита: — Желае ли господинът да ни съобщи името, с което смята да се обръща към госпожата?

— Госпожа Ван Богсек — отговори испанецът, преобръщайки веднага името на Естер. — Госпожата е холандска еврейка, вдовица на един търговец и страда от чернодробно заболяване, донесено от Ява… Не е много богата, няма защо да се дразни любопитството.

— Богата е колкото да живее, има шест хиляди франка рента, а ние ще се оплакваме от стиснатостта й — каза Йороп.

— Точно така — одобри испанецът и кимна с глава. — Проклети шегаджийки! — продължи той заплашително, като улови разменените между Азѝ и Йороп погледи, които не му харесаха. — Помните ли какво ви казах? Вие обслужвате една кралица, дължите й уважение като на кралица, ще й бъдете верни, както сте предани на мене. Нито вратарят, нито съседите, нито другите наематели, с една дума, никой не трябва да знае какво става тук. Ваше задължение е да отклонявате всяко възникнало любопитство. А госпожата — добави той, слагайки едрата си космата длан върху ръката на Естер — не бива да допуска и най-малкото неблагоразумие, ако стане нужда, вие ще й попречите, но… все така почтително. Йороп, вие ще бъдете връзката с външния свят, ще се грижите за тоалетите на госпожата и ще гледате да не се харчат много пари. С една дума, никой, дори и най-безобидният човек, не бива да стъпва в това жилище. Вие двете трябва да се справите с всичко. А вие, малка хубавице — обърна се той към Естер, — когато пожелаете да излезете вечер с кола, ще кажете на Йороп, тя знае къде да ви потърси прислуга, защото ще имате слуга в ливрея по мой вкус, като ей тези две робини.

Естер и Люсиен не можеха и дума да кажат; те слушаха испанеца, и оглеждаха двете ценни личности, на които той даваше нарежданията си. На каква тайна се дължеше подчинението, предаността, изписани по тези две лица, от които едното бе така злобно закачливо, а другото — тъй безкрайно жестоко? Той отгатна мислите на Естер и Люсиен, застанали сякаш вцепенени, както биха изглеждали Пол и Виржини при вида на две страшни змии, и им пошепна на ухото с добродушния си глас:

— Можете да разчитате на тях, както на самия мене; доверявайте им се напълно, това ще ги поласкае. Хайде, малката, сложи масата — обърна се той към готвачката; — а ти миличка — каза на Йороп, — сложи още един прибор, тия деца могат да поканят поне на обед татко си.

След като двете жени затвориха вратата след себе си и се чу как Йороп снове насам-натам, испанецът отвори широката си длан и каза на Люсиен и Естер:

— В ръцете ми са!

Движение и думи, от които те побиваха тръпки.

— Откъде ги изнамери? — възкликна Люсиен.

— Е, по дяволите! — отвърна той. — Не съм ги търсил в подножието на троновете! Йороп е измъкната от калта и се страхува да не отиде пак там… Когато не сте доволни от тях, заплашвайте ги с господин абата и ще видите как се разтреперват като мишки, пред които се говори за котка. Аз съм укротител на диви зверове — добави той с усмивка.

— Вие ми приличате на демон! — възкликна мило Естер и се притисна към Люсиен.

— Дете мое, опитах се да ви дам на небето; разкаялата се проститутка обаче ще си остане завинаги заблуждение за църквата; дори да се намери такава, тя ще стане куртизанката в рая… Но от това вие спечелихте, защото хората ви забравиха и заприличахте на жена от доброто общество; в манастира научихте неща, които никога нямаше да узнаете в покварената среда, където се движехте… Нищо не ми дължите — продължи той, като видя прелестното изражение на признателност, изписано по лицето на Естер, — правех всичко това за него (и той показа Люсиен). Вие сте проститутка, ще си останете проститутка и ще умрете като проститутка, защото въпреки примамливите теории на животновъдите, човек си остава на тоя свят, каквото е бил. Човекът с гърбицата е прав. Вие сте родена за любов.

Както се вижда, испанецът бе фаталист подобно на Наполеон, Мохамед и мнозина големи политици. Странно нещо, почти всички делови хора имат склонност към предопределението, както повечето мислители клонят към провидението.

— Не зная какво съм — отговори Естер с ангелска кротост, — знам, че обичам Люсиен и ще умра, обожавайки го.

— Елате да обядваме — каза грубо испанецът — и молете бога Люсиен да не се ожени скоро, защото тогава няма вече да го видите.

— Неговата женитба ще бъде моята смърт — отвърна тя.

Естер пусна мнимия духовник да мине напред, за да не я види, като застава на пръсти и пошепва на ухото на Люсиен:

— Ти ли искаш да остана във властта на този човек, който е наредил на тия две хиени да ме пазят?

Люсиен наведе глава. Бедната девойка потисна мъката си и се престори на весела, но бе ужасно потисната. Трябваше да измине повече от година на постоянни и предани грижи, за да свикне с онези две ужасни същества, наречени от Карлос Ерера домашни хрътки.

Скучна глава, защото в нея се говори за четири години щастие

Държането на Люсиен след завръщането му в Париж носеше отпечатъка на толкова голяма дипломатичност, че трябваше да възбуди и възбуди завистта на всичките му предишни приятели, на които той си отмъсти само като ги караше да побесняват от успехите му, от безупречното му облекло и от начина му да държи хората на разстояние. Толкова общителният и излиятелен поет бе станал студен и сдържан. Дьо Марсе — човекът, когото парижката младеж бе приела за свой идеал — не влагаше в думите или в делата си повече мярка от Люсиен. А колкото, до ума му, той още на времето като журналист го, бе доказал. Дьо Марсе, на когото мнозина с удоволствие противопоставяха Люсиен, като показваха предпочитанията си към поета, прояви дребнавост и започна да се дразни. На почит сред хората, държащи властта, Люсиен до такава степен изостави всякаква мисъл за литературна слава, че остана безчувствен към успеха на романа си (повторно издаден под истинското му заглавие: „Стрелецът на Шарл IX“), както и към шума, вдигнат от сбирката сонети, озаглавена „Маргаритки“ и разпродадена от Дориа за една седмица.

— Този успех е посмъртен — отговори той засмяно на госпожица де Туш, която му поднесе поздравленията си.

Страшният испанец поддържаше с желязна ръка жертвата си по път, в чийто край умеещият да изчаква политически мъж, бива посрещнат с фанфари и с придобивките на победата. Люсиен бе наел ергенската квартира на Бодьонор, на кея Малаке, за да бъде по-близо до улица Тетбу, а менторът му се бе настанил в три стаи на четвъртия етаж в същата къща. Люсиен имаше вече само един кон за езда и за впрягане, прислужник и коняр. Всеки път, когато не се хранеше в града, отиваше на вечеря при Естер. Карлос Ерера наблюдаваше така зорко прислугата от дома на кея Малаке, че Люсиен не изхарчваше и десет хиляди франка годишно. Десет хиляди франка бяха достатъчни и за Естер благодарение на непрекъснатата и необяснима преданост на Йороп и Азѝ. Между другото Люсиен вземаше най-големи предпазни мерки на отиване и на връщане от улица Тетбу. Там той отиваше само с файтон, със спуснати пердета и винаги нареждаше колата да влезе вътре в двора. И понеже страстта му към Естер и съществуването на домакинството на улица Тетбу останаха напълно неизвестни за света, те не попречиха на нито едно негово начинание или познанства; той не изпусна никога нито дума по този деликатен въпрос. В това отношение грешките му с Корали, по време на първия му престой в Париж, го бяха поучили. Животът му придоби редовността на порядъчния човек, зад която могат да се потулят много тайни неща; в обществото оставаше всяка вечер до един часа сутринта; в къщи го намираха от десет до един следобед; след това отиваше в Булонската гора и ходеше на гости до пет часа. Рядко го виждаха пеша, така можеше да избегне бившите си познати. Поздравеше ли го някой журналист или някой от някогашните му другари, той отговаряше с кимване на глава достатъчно учтиво, така че да не обиди никого, но в поздрава му прозираше дълбоко презрение, убийствено за близките отношения при французите. Така той бързо се отърва от хора, които не му беше приятно да е познавал. Някаква стара омраза му пречеше да отиде у госпожа д’Еспар, която много пъти го бе канила на гости; когато я срещнеше у херцогиня дьо Мофриньоз, госпожица де Туш, графиня дьо Монкорне или другаде, държането му бе приятно учтиво. Тази ненавист, равностойна на ненавистта на госпожа д’Еспар, караше Люсиен да действува предпазливо; видяхме как, като си позволи да си отмъсти, той я разпали още повече, а това му докара сериозен упрек от страна на Карлос Ерера.

— Не си станал още толкова силен, че да си отмъщаваш на когото и да било — му каза тогава испанецът. — Когато човек е на път при палещо слънце, не се спира, за да си откъсне дори най-хубавото цвете…

Пред Люсиен се откриваше голямо бъдеще, а той притежаваше и доста силно чувство за превъзходство, така че младежите, заслепени или раздразнени от завръщането му в Париж и от необяснимото му богатство, можеха на драго сърце да му изиграят някоя лоша шега. Знаейки, че има много врагове, Люсиен си даваше сметка за некрасивите намерения на приятелите си. Затова и абатът предупреждаваше основателно духовния си син за човешкото предателство и му сочеше опасностите от тъй съдбоносното за младежта неблагоразумие. Люсиен бе длъжен да разказва и разказваше всяка вечер на абата и най-малките случки през деня. Благодарение на съветите на този ментор той осуетяваше и най-ловкото любопитство — любопитството на висшето общество. Предпазван от английската му сериозност, силен поради преградите, издигани от дипломатическата му въздържаност, той не позволяваше и не даваше възможност на никого да надникне в работите му. В края на краищата младото му и хубаво лице бе станало в обществото безстрастно като лице на принцеса по време на тържество. Към средата на 1829 година се говореше за женитбата му с най-голямата дъщеря на херцогиня дьо Гранлийо, която тогава имаше само четири дъщери за женене. Никой не се съмняваше, че по този повод с кралско благоволение титлата маркиз ще бъде върната на Люсиен. Тази женитба щеше да реши политическата съдба на Люсиен, който навярно щеше да бъде назначен пълномощен министър в някой германски кралски двор. Особено от три години насам животът на Люсиен бе станал безупречно благоразумен; затова дьо Марсе се бе изразил за него по следния странен начин: „Това момче сигурно има зад гърба си някой много силен!“ Така Люсиен бе станал почти важна личност. Впрочем любовта му към Естер му бе помогнала много да играе ролята си на сериозен човек. Такава връзка предпазва честолюбивите мъже от много глупости; като не държат на нито една жена, те не се оставят да попаднат в плен на плътското въздействие над нравствеността. Колкото до щастието, на което се радваше, то бе осъществената мечта на гладния поет, останал без стотинка в една таванска стаичка. Макар че му напомняше Корали — артистката, с която Люсиен бе живял една година, — Естер, идеал на влюбената куртизанка, напълно я засенчваше. Всички любещи и предани жени обичат усамотението и потайността, нещо като живота на бисера на морското дъно; у повечето обаче тези неща са чаровна прищявка, тема за разговор, доказателство за любов, което те мечтаят да дадат, но не дават; а Естер, която продължаваше да се чувствува като след първото любовно блаженство и живееше все още като при първия палещ поглед на Люсиен, не прояви за четири години и най-малкото любопитство. Всичките й мисли бяха насочени към това да не премине границите на програмата, посочена от съдбовната ръка на испанеца. Нещо повече! И сред най-опияняващите наслади тя не се възползува от безпределната власт, с която неутолимото желание на любовника кичи любимата жена, за да разпита Люсиен за Ерера, който впрочем продължаваше да й вдъхва страх: тя не смееше и да мисли за него. Изкусните благодеяния на този неразгадаем човек, на когото Естер несъмнено дължеше и пансионерската си грациозност, и държането си на порядъчна жена, и възраждането си, се струваха на бедната девойка първи стъпки към ада. „Ще плащам всичко това един ден“ — казваше си тя с ужас. Докато траеха хубавите нощи, тя излизаше редовно в наета кола. Закарваха я бързо — навярно по нареждане на абата — в една от прелестните горички, около Париж — в Булон, Венсан, Роменвил или във Вил-д’Авре, много пъти с Люсиен, а понякога сама с Йороп. Там тя се разхождаше без страх, защото, когато не беше с Люсиен, я придружаваше едър слуга, облечен като най-елегантните лакеи, въоръжен с истински нож и чието лице, както и сухата мускулатура издаваха страхотен атлет. Този втори неин пазач носеше според английската мода бастун, наричан дълга пръчка, известна на батонистите8, с която те могат да се разправят с доста нападатели. По поръка на абата Естер не бе разменила никога и дума с този лакей. Когато госпожата пожелаеше да се прибере, Йороп извикваше; лакеят изсвирваше на кочияша, който пък се намираше винаги на подходящо разстояние. Когато Люсиен се разхождаше с Естер, Йороп и лакеят вървяха на стотина крачки зад тях, като двама от онези сатанински пажове, за които се разказва в „Хиляда и една нощ“, изпратени от някакъв магьосник на покровителствуваните от него хора. Парижаните и особено парижанките не познават очарованието на разходките в гората през хубавите нощи. Тишината, лунната светлина, самотата притежават успокояващото въздействие на банята. Обикновено Естер излизаше в десет часа, разхождаше се от полунощ до един часа и се прибираше в два часа и половина. В нейния дом денят никога не настъпваше преди единадесет часа. Тогава тя се изкъпваше и започваше онова грижливо обличане, неизвестно за повечето жени в Париж, тъй като изисква много време, с което се занимават само куртизанките, жените с леко поведение и знатните дами — до една господарки на времето си. Тя биваше готова чак при пристигането на Люсиен, пред чийто поглед се показваше като току-що разцъфнало цвете. Едничката й грижа бе щастието на нейния поет; принадлежеше му като негова вещ, с други думи — даваше му пълна свобода. Никога не хвърли поглед отвъд царството, озарявано от нейните лъчи; това абатът й го бе особено много подчертал, защото в плановете на този далновиден политик бе залегнало Люсиен да има успех сред жените. Щастието не се поддава на описание и разказвачите от всички страни така добре са го разбрали, че всички любовни приключения завършват с изречението: „Били щастливи!“ Ето защо ние можем да говорим само за проявите на това наистина вълшебно щастие в сърцето на Париж. То бе щастие в най-красивия му образ, поема, симфония, продължила четири години! Всички жени ще кажат: „Това е вече много!“ Но нито Естер, нито Люсиен казаха: „Много е!“ С една дума, изразът: „Били щастливи“ се отнасяше за тях много повече, отколкото за героите от вълшебните приказки, защото те нямаха деца. Така че Люсиен можеше да кокетира в обществото, да се ръководи от прищевките си на поет и — нека употребим точната дума — от изискванията на общественото си положение. По времето, когато си пробиваше бавно път, той участвува тайно в делата на няколко политически мъже и с това им направи услуга, като прояви голяма дискретност. Прекарваше дълги часове в обществото на госпожа дьо Серизи, с която, по думите на литературните кръгове, бил в най-добри отношения. Госпожа дьо Саризи бе отнела Люсиен от херцогиня дьо Мофриньоз; тя, както разказваха хората, не държала вече на него — израз, с който жените си отмъщават за щастието, на което им завиждат. Люсиен бе приютен, образно казано, в скута на най-висшето общество, тъй като бе в най-близки отношения с няколко жени, приятелки на парижкия архиепископ. Скромен и сдържан, той изчакваше търпеливо. Затова забележката на дьо Марсе, който тогава се бе оженил и караше жена си да води живот като живота на Естер, съдържаше доста много наблюдения. По-нататък обаче в нашия разказ ще бъдат изяснени достатъчно и подмолните опасности в положението на Люсиен.

Как един „рис“ срещна „плъхчето“ и какво стана след това

Така стояха нещата, когато през една хубава августовска нощ барон дьо Нюсенжан се връщаше в Париж от имението на някакъв банкер, чужденец, установил се във Франция, който го бе поканил на вечеря. Това имение се намираше на осем левги от Париж, в Бри. А тъй като се бе похвалил, че ще заведе господаря си и ще го върне с неговите коне, сега, когато нощта бе вече настъпила, кочияшът на барона си позволи да кара бавно. Ето в какво положение се намираха животните, прислугата и господарят им при влизането във Венсенската гора. Буквално напоен в кухнята на прочутия валутен самодържец, напълно пияният кочияш спеше, макар че държеше юздите, колкото за заблуда пред минувачите. Седналият отзад лакей хъркаше-като звънтящ пумпал от Германия (страна, където се изработват малки фигурки от дърворезба и големи пумпали). Баронът искаше да се отдаде на разсъждения, но щом минаха моста при Гурне, сладката дрямка на храносмилането затвори очите му. По отпуснатите юзди конете разбраха в какво състояние е кочияшът; те чуха непрекъснатия бас на лакея, който трябваше да стои буден отзад на колата, видяха, че са господари и се възползуваха от четвъртчасовата свобода, за да вървят, както им се ще. И те като умните роби даваха възможност на крадците да ограбят един от най-богатите капиталисти във Франция, най-изтъкнатия по ловкост от онези, които хората са нарекли доста сполучливо „рисове“. Най-после, почувствували се господари и подтиквани от любопитството, което всички са забелязали у домашните животни, те се спряха на една полянка пред други коне, на които навярно казаха на конския си език: „На кого принадлежите? Какво правите тук? Щастливи ли сте?“ Щом колата спря, задрямалият барон се събуди. Отначало му се стори, че не е напускал парка на колегата си; после остана изненадан от едно небесно видение, заварило го без обичайното му оръжие: сметката. Имаше толкова прекрасна лунна светлина, че човек би могъл всичко да чете, дори и вечерен вестник. Сред горското мълчание и в лъчистия злак баронът видя една жена, която при качването си във взетата под наем кола се взря в странната заспала каляска. Като видя този ангел, барон дьо Нюсенжан се почувствува сякаш озарен от вътрешна светлина. Забелязвайки, че й се възхищават, младата жена спусна воала си с изплашено движение. Някакъв лакей нададе дрезгав вик, чийто смисъл бе разбран отлично от кочияша, защото колата се понесе бързо като стрела. Старият банкер се развълнува ужасно: прииждащата от краката кръв вливаше огън в мозъка му, а мозъкът изпращаше пламъци в сърцето му; гърлото му се бе свило. Нещастникът се побоя да не му призлее, успя да се изправи на ирака и да извика:

— Карай парсо! Тяфол та фсеме тос саспал итиот! Сто франка, ако настикнеш таси кола!

Като чу „сто франка“, кочияшът се разбуди, а и лакеят, застанал отзад на каляската, сигурно ги бе чул в съня си. Баронът повтори нареждането си, кочияшът, подкара конете в най-бърз галоп и успя да настигне при заставата пред Трон една кола, почти като онази, в която Нюсенжан бе съзрял божествената непозната, но в нея се изтягаше главният търговски служител от някакъв богаташки магазин с една почтена жена от улица Вивиан. Тази грешка раздразни барона.

— Ако ас пях тофел Шорш (четете Жорж) фместо теп, жифотно такова, той щял та намери тас шена — каза той на кочияша, докато прислужникът разглеждаше колата.

— Е, господин барон, май че дяволът беше застанал на онази кола отзад, облечен като унгарски пехотинец, той ми е сменил колата.

— Нема никакъф тяфол — отвърна баронът.

По това време барон Нюсенжан казваше, че е на шестдесет години, че жените му са съвсем безразлични и с още по-голямо основание — неговата съпруга. Той се хвалеше, че никога не е познавал онази любов, за която се вършат лудории, смяташе за щастие, че е приключил с жените, за които твърдеше, че и най-миловидната не заслужава парите, които се харчат за нея дори и когато се отдава безкористно. Считаха го за толкова преситен от любов, че престанал вече да си купува срещу две банкноти по хиляда франка удоволствието да бъде мамен. От ложата си в Операта той оглеждаше с равнодушни очи спокойно балерините на сцената. Този капиталист не хвърляше закачливи погледи към опасния рой младеещи се стари жени и застарели девойки — елит на парижките удоволствия. Искрената или престорена любов, себелюбието, любовта към благоприличието и към суетата, любовта по влечение, почтената съпружеска или извратената любов — всичко това баронът го бе познал, бе го купувал, всичко освен истинската любов. Тя именно сега връхлетя върху него, както орелът се спуска върху избраната плячка — така бе връхлетяла върху Генц, съветника на негово превъзходителство принц Метерних. Известни са глупостите, извършени от този стар дипломат за Фани Елслер, чиито театрални репетиции го занимавали много повече, отколкото интересите на Европа. Жената, която преди малко бе разтърсила тази обкована с желязо каса, наречена Нюсенжан, му се бе сторила една от жените, които се раждат веднъж на поколение. Не се знае дали любовницата на Тициано, дали Мона Лиза на Леонардо да Винчи или Форнарина на Рафаело са били красиви колкото прекрасната Естер, у която и най-опитното око на най-наблюдателния парижанин не би открило и най-малкия белег, напомнящ куртизанката. Ето защо баронът бе смаян особено от изражението на благородство, което обичаната и заобиколена с разкош, изящество и любов Естер притежаваше в най-висока степен. Щастливата любов е като света вода за жените; тогава те всички стават горди като императрици. Цели осем нощи поред баронът ходи във Венсенската гора, после — в Булонската, в гората при Вил-д’Авре, при Мьодон и най-сетне във всички околности на Париж, но не можа да срещне Естер. Прекрасното й лице, за което той казваше, че е „сащо лице от Пиплията“, стоеше неизменно пред очите му. Изминаха петнадесет дни и той загуби и апетит. Отначало Делфин дьо Нюсенжан и дъщеря й Огюста, която баронесата бе започнала да извежда в обществото, не забелязаха извършилата се у барона промяна. Майката и дъщерята виждаха господин дьо Нюсенжан единствено на закуска и вечеря, и то ако вечеряха всички в къщи, което се случваше само в дните, когато Делфин имаше гости. Но като изминаха два месеца, баронът, обзет от треската на нетърпението и изпаднал в нещо като носталгия, а освен това и смаян от безсилието на милионите, отслабна и така дълбоко залиня, че Делфин започна тайно да се надява да остане вдовица. Тя лицемерно съжаляваше мъжа си и накара дъщеря си да се върне от пансиона. Умори го с въпроси, на които той отговори като засегнатите от тъга англичани, тоест с мълчание. Делфин дьо Нюсенжан даваше голяма вечеря всеки неделен ден. Тя бе избрала този ден за приемите си, след като бе установила, че във висшето общество никой не ходи на представления в неделя и че изобщо в този ден няма какво да се прави. Напливът на буржоа или търговци прави неделния ден в Париж така глупав, колкото е скучен в Лондон. Така че баронесата покани на вечеря прочутия доктор Деплен, за да може да се посъветва с него въпреки желанието на болния, защото Нюсенжан казваше, че се чувствува напълно здрав. Келер, Растиняк, дьо Марсе, дю Тине, всички приятели на семейството бяха внушили на баронесата, че човек като Нюсенжан не бива да умре внезапно; огромните му сделки изискваха да се вземат предварителни мерки, налагаше се на всяка цена да узнаят какво е състоянието му. Тези господа също бяха поканени, както и граф дьо Гандрьовил, тъст на Франсоа Келер, кавалерът д’Еспар, де Люпо, доктор Бианшон, ученик на Деплен, когото той ценеше най-много, Бодьонор и жена му, граф и графиня дьо Монкорне, Блонде, госпожица де Туш, Конти и Люсиен дьо Рюбампре, към когото Растиняк изпитваше от пет години най-дълбоки приятелски чувства. Но нека всичко си дойде по реда, както пишат по афишите.

Отчаянието на една „каса“

— Няма да се отървем лесно от тогова — каза Блонде на Растиняк, когато Люсиен, по-хубав от всякога и възхитително облечен, влезе в салона.

— По-добре е да му станеш приятел, защото е опасен — отвърна Растиняк.

— Той ли? — запита дьо Марсе. — Аз признавам за опасни само хора, чието обществено положение е ясно, а неговото е по-скоро атакуемо! Да видим от какво живее той. Откъде е получил състоянието си? Сигурен съм, че има дългове за около шестдесет хиляди франка.

— Намерил е много богат покровител, който му желае доброто, в лицето на един испански духовник — отговори Растиняк.

— Ще се жени за по-голямата госпожица дьо Гранлийо — намеси се госпожица де Туш.

— Да, но за да осигури състояние на бъдещата си съпруга, от него искат да закупи земя с годишен доход тридесет хиляди франка, за което му е необходима сумата един милион, а тя не се намира в джоба на никой испанец — забеляза кавалерът д’Еспар.

— Скъпо е, защото Клотилд е доста грозна — каза баронесата.

Госпожа дьо Нюсенжан си позволяваше да нарича госпожица дьо Гранлийо с малкото й име, като че ли тя, която по баща бе Горио, властвуваше в това общество.

— Не — възрази дю Тийе, — дъщерята на една херцогиня никога не може да бъде грозна за нас, особено ако донесе на мъжа си титлата маркиз и дипломатически пост; най-голямата пречка обаче за тази женитба е безумната любов на госпожа дьо Серизи към Люсиен; навярно тя му дава и толкова пари.

— Не ми е чудно тогава, че Люсиен е станал толкова замислен; защото госпожа дьо Серизи сигурно няма да му даде един милион, за да се ожени той за госпожица дьо Гранлийо; няма съмнение, че той не знае как да се измъкне от това положение — добави дьо Марсе.

— Да, но госпожица дьо Гранлийо го обожава и с нейна помощ той може би ще получи по-добри условия — каза графиня дьо Монкорне.

— А какво ще направи той за сестра си и за зет си от Ангулем? — запита кавалерът д’Еспар.

— Сестра му е вече богата, тя се нарича Сешар дьо Марсак.

— Нищо, че има затруднения, все пак е много хубаво момче — рече Бианшон и стана да се ръкува с Люсиен.

— Добър ден, драги приятелю — каза Растиняк сърдечно.

Дьо Марсе поздрави хладно, и то след като изчака Люсиен да го поздрави пръв. Преди вечерята, както се шегуваха с барон дьо Нюсенжан, Деплен и Бианшон успяха да го поразпитат и решиха, че болестта му е изцяло психическа; никой не можа да открие причината, толкова изглеждаше невъзможно този голям борсов деятел да се влюби. Когато Бианшон спомена за любовта като обяснение на патологичното състояние на банкера пред Делфин дьо Нюсенжан, тя се усмихна като жена, която знае отдавна как стоят работите с мъжа й в това отношение. Но след вечерята, като слязоха в градината, приятелите на този дом заобиколиха банкера и пожелаха да си изяснят този необикновен случай, тъй като чуха твърдението на Бианшон, че Нюсенжан бил влюбен.

— Знаете ли, бароне, че много сте отслабнали? — запита го дьо Марсе. — Подозират ви, че престъпвате законите на финансистката природа.

— Никога! — отвърна баронът.

— Напротив! — възрази дьо Марсе. — Хората смеят да твърдят, че сте влюбен.

— Фярно — отвърна жално Нюсенжан. — Ас почуфстфал нешто непоснато.

— Вие, влюбен! Вие?… Въобразявате си! — възрази кавалерът д’Еспар.

— Та се флюпиш на мойта фасраст, снам, че нема ништо по-змешно, но какво та прафиш? Така е!

— В някоя жена от висшето общество ли? — запита Люсиен.

— Но само безнадеждна любов може да накара барона да отслабне толкова много, защото той има с какво да купи всички жени, които желаят или могат да се продадат — забеляза дьо Марсе.

— Ас не поснафам тас шена — отговори баронът. — И ас мога та касвам това, сащото коспоша ди Нусинген е ватре, фаф салона. То тнес ас не снаял какво тофа люпоф. Люпоф?… Ас мисля, че това сначи та отслапнеш …

— А къде срещнахте тази млада невинност? — запита Растиняк.

— Сас кола фаф полунощ, фаф Фенсенската кора.

— Как изглеждаше? — запита дьо Марсе.

— Носеше шапка от бел гас, росова рокля, без шарп, бел воал… имаше лице сафсем като от Пиплията! И очи сешто оган, цвет на лице като фаф Ориента.

— Вие сте сънували! — засмя се Люсиен.

— Това е ферно, ас спал като саклан, саштото тофа било на фръщане от мой приятел на село…

— Сама ли беше? — прекъсна дю Тийе разказа на „риса“.

— Та — отвърна баронът със страдалчески глас, — ако не са счита етин унгарски фойник отсат на колата и една кафяфа шена…

— Люсиен като че ли я познава — викна Растиняк, тъй като улови някаква усмивка у любовника на Естер.

— Че кой ли не познава жени, готови да пресрещнат в полунощ Нюсенжан? — запита Люсиен, като се завъртя на петите си.

— Значи, не е жена, която посещава висшето общество — каза кавалерът д’Еспар, — защото иначе баронът щеше да познае лакея.

— Ас не фитял нея никате — отвърна баронът — и ето фече четиритесет тни как я търся сас полиция и фсе не намира.

— По-добре тя да ви струва няколкостотин хиляди франка, отколкото живота; на вашата възраст подобна страст е опасна, от нея може да се умре — каза Деплен.

— Та — отвърна му Нюсенжан, — храната не ми бонася, фастухат ми е небоносим. Ас отифа фаф Фенсенската кора та фитя кате сам я фитял!… Та, такаф мои шифот! Ас не мошал та се санимафа сас послетний саем: остафил на мои колеги, кои сашалили мен… Тафам етин милион, са та усная коа ти са шена и от тофа ас ште спечели, сащото не хотя фече на порсата… Питайти у дю Тийе.

— Така е — потвърди дю Тийе, — сделките го отвращават, променил се е, това е признак на умирачка.

— Приснак на люпоф — добави Нюсенжан, — са мен тофа е фсе сащо.

Наивността на този възрастен мъж, който не приличаше вече на рис и за пръв път в живота си откриваше нещо по-свято и по-възвишено от златото, трогна всички тези преситени от живота хора; едни се спогледаха усмихнати, други спряха върху него поглед, който сякаш казваше: „Един толкова силен човек да стигне дотам!…“ После, като продължаваха да обсъждат събитието, те се върнаха в салона. То наистина предизвика най-голямо учудване. Когато Люсиен й откри тайната на банкера, госпожа дьо Нюсенжан се разсмя; чул подигравките на жена си, баронът я улови за ръката, отведе я до един прозорец и й каза тихо:

— Коспожо, дали ас касал некога туми на потикрафка са фаши уфлечения, са та се потикрафате сас мене? Топрата сапрука ште помокне на мъша си, бес та се потикрафа сас неко, както брафите фие…

По описанието на стария банкер Люсиен бе познал Естер. Ядосан и без това, че се бе издал с усмивката си, той се възползува от общия разговор по време на кафето, за да изчезне.

— Какво стана с господин дьо Рюбампре? — запита баронеса дьо Нюсенжан.

— Той е верен на девиза: „Quid me continebit“ — отговори Растиняк.

— Което ще рече: „Кой може да ме задържи?“ или: „На никого не се подчинявам“ — както искате — добави дьо Марсе.

— Точно когато господин баронът говореше за своята непозната, Люсиен се поусмихна, което ме кара да смятам, че я познава — каза Орас Бианшон, без да знае каква опасност се крие в тази забележка.

„Топре!“ — каза си „рисът“.

Като всеки безнадеждно болен човек, и той приемаше всичко, което можеше да му даде надежда, затова си внуши, че трябва да нареди да следят Люсиен, но не Лушар, най-опитния търговски агент в Париж, към когото се бе обърнал преди петнадесет дни, а други хора.

Бездна пред щастието на Естер

Преди да отиде при Естер, Люсиен трябваше да се отбие в двореца Гранлийо и да прекара там двата часа, които превръщаха госпожица Клотилд-Фредерик дьо Гранлийо в най-щастливото момиче на квартал Сен-Жермен. Предпазливостта, характеризираща поведението на този млад кариерист, му подсказа да уведоми веднага Карлос Ерера какво впечатление е направила усмивката му, когато барон дьо Нюсенжан бе обрисувал портрета на Естер. Впрочем любовта на барона към Естер и намерението му да намеси и полицията в търсенето на неговата непозната бяха достатъчно важни обстоятелства, така че трябваше да се съобщят на човека, който бе потърсил под расото убежището, намирано някога от престъпниците в църквата. А от улица Сен-Лазар, където по това време живееше банкерът, до улица Сен-Доминик, където се намираше дворецът Гранлийо, пътят на Люсиен минаваше покрай неговия дом на кея Малаке. Той завари страшния си приятел да „пуши молитвеника си“, тоест лулата си преди лягане. Този човек, който се проявяваше по-скоро като особняк, отколкото като чужденец, се бе отказал от испанските пури, понеже ги намираше за много слаби.

— Работата става сериозна — забеляза той, когато Люсиен му разказа всичко. — Щом баронът е прибягнал до Лушар, за да търси малката, той ще се досети да пусне някого по петите ти и всичко ще се разбере. Няма да имам много време тази нощ и утре сутринта, за да подготвя картите, с които ще играя срещу тоя барон, за да му докажа преди всичко безсилието на полицията. А когато нашият „рис“ загуби всякаква надежда да намери своята овчица, заемам се да му я продам на цената, която той ще даде за нея.

— Да продадеш Естер? — викна Люсиен, у когото първата реакция бе винаги прекрасна.

— Ти, значи, си забравил в какво положение сме! — възкликна Карлос Ерера.

Люсиен наведе глава.

— Парите ни се свършиха — продължи испанецът, — а имаме дългове за шестдесет хиляди франка! Ако искаш да се ожениш за Клотилд дьо Гранлийо, трябва да купиш земя за един милион, та да осигуриш имот на тази грозотия. Е, точно Естер ще стане дивечът, след който ще накарам този рис да тича така, че да смъкна от него милиона. Остави на мене тази работа…

— Естер никога няма да се съгласи.

— Остави на мене тази работа.

— Тя ще умре от мъка.

— Това пък е работа на погребалното бюро. Е, и какво после?… — възкликна този жесток човек, прекъсвайки както обикновено лиричните жалби на Люсиен. Той помълча, после запита: — Колко генерали са умрели в разцвета на младостта си заради император Наполеон? Жени винаги се намират! През 1821 година никоя не можеше според теб да се сравнява с Корали, а все пак се намери една Естер. След нея ще дойде… знаеш ли коя ще дойде?… Жената, която още не познаваш! От всички жени тя ще е най-красивата и ти ще я потърсиш в онази столица, където зетят на херцог дьо Гранлийо ще стане пълномощен министър и ще представлява френския крал… Освен това я ми кажи, господин хлапако, дали Естер наистина ще умре от това? Искам да кажа, съпругът на госпожица дьо Гранлийо не може ли да си запази Естер? Остави аз да се грижа за тази работа, няма защо ти да мислиш за всичко: аз ще се оправя. Само че ще се лишиш от Естер за седмица-две и по-малко ще ходиш на улица Тетбу. Хайде, върви погугукай върху спасителната си сламчица и играй добре ролята си, пусни незабелязано на Клотилд пламенното послание, моето й написа тази сутрин, и гледай да ми донесеш и от нея едно по-топличко писъмце! Това момиче намира удовлетворение заради онова, от което е лишена, в писането; това ми харесва. Естер ще бъде тъжничка, кажи й да не роптае. Става въпрос да си подготвим ливрея от добродетели, дрехи от почтеност — прикритието, зад което големите на деня скриват безчестията си… Става въпрос за теб — моето красиво второ „аз“, — върху което никога не трябва да пада съмнение. Случаят ни оказа по-добра помощ, отколкото моят ум, който от два месеца нямаше на какво да се опре.

Докато подхвърляше една по една тези страшни думи като револверни изстрели, Карлос Ерера се обличаше и се тъкмеше да излиза.

— Личи си радостта ти — възкликна Люсиен, — ти никога не си обичал нещастната Естер и сега се радваш, че можеш да се отървеш от нея.

— Ти не си се изморил от любовта й, нали?… Е, аз пък не съм престанал да я мразя. Но не съм ли постъпвал винаги, като че ли съм бил искрено предан на това момиче, аз, който чрез Азѝ съм държал живота му в ръцете си? Няколко отровни гъби в ястието и всичко щеше да е свършено… Обаче госпожица Естер е жива!… И щастлива!… Знаеш ли защо? Защото ти я любиш! Не се прави на дете. Вече четири години ние очакваме да се случи нещо, в наша полза или не. Е добре! Сега трябва да проявим най-голямото си изкуство, за да обелим плода, който съдбата ни подхвърля днес; в това завъртане на колелото, както във всяко нещо, има и добра, и лоша страна. Знаеш ли какво мислех, като влезе?

— Не…

— Мислех да стана и тук, както в Барселона, наследник на някоя стара набожница с помощта на Азѝ…

— Престъпление?

— Само този начин оставаше, за да се осигури щастието ти. Заемодавците ни започват да се раздвижват. Вземат ли да те преследват и изгонят ли те от двореца на Гранлийо, какво те чака? Ще настъпи падежът на сатаната.

Карлос Ерера изписа с едно движение самоубийството на човек, който се хвърля във водата, после втренчи в Люсиен твърдия и проницателен поглед, чрез който волята на силния се прелива в душата на слабия. Този омагьосващ поглед, от който всяка съпротива на Люсиен изчезна, издаваше, че между тях двамата съществуват не само тайни на живот и смърт, но и привързаност, превъзхождаща обикновените човешки чувства в същата степен, в която този човек бе превъзмогнал нищожното си обществено положение.

Принуден да живее извън света, където законът бе забранил завинаги завръщането му, изтощен от порока и от яростната си и страшна борба с него, но надарен с огромна душевна сила, този човек, който бе и долен, и възвишен, неизвестен и известен, но главно — разкъсван от жажда за живот, възкръсваше чрез изящната личност на Люсиен, чиято душа той бе обладал. Той участвуваше в обществения живот чрез поета, на когото придаваше издръжливостта си и желязната си воля. За него Люсиен бе нещо повече от син, от любима жена, семейство и живот: той бе неговото отмъщение; ето защо, тъй като силните характери държат повече на чувството, отколкото на живота, го бе привързал към себе си с нерушими връзки.

След като бе откупил живота на Люсиен в момента, когато отчаяният поет правеше крачка към самоубийството, той му бе предложил един от онези пъклени договори, които срещаме само в романите, но чиято страхотна реалност често е била доказвана в углавния съд при прочути съдебни драми. Доставяйки на Люсиен всичките радости на парижкия живот и доказвайки му, че той може да има красиво бъдеще, Ерера го бе превърнал в своя вещ. Впрочем никаква жертва не се свидеше на този странен човек, щом станеше дума за неговото второ „аз“. Колкото бе силен иначе, толкова бе слаб на прищевките на това свое създание, така че в края на краищата му бе доверил тайните си. А може би чисто моралното съучастничество бе създало още една връзка между тях? От деня, в който Ла Торпий бе отвлечена, Люсиен знаеше на каква ужасна основа почива щастието му.

Под расото на испански духовник се криеше Жак Колен, една от звездите на каторгата, който преди десет години бе живял под гражданското име Вотрен в дома Воке, където Растиняк и Бианшон бяха на пансион. Жак Колен, наречен Тромп-ла-Мор9, избягал от Рошфор почти веднага след завръщането му в затвора, бе използувал примера на прочутия граф от Сент-Елен, но без порочното и дръзко дело на Коняр. Да се превърнеш в порядъчен човек и да продължаваш да живееш като каторжник, е начинание, чиито алтернативи са дотолкова противоречиви, че не може да не се получи гибелна развръзка, особено в Париж; а влезе ли в едно семейство, затворникът умножава десет пъти опасностите от превъплъщението си. За да се укрие от всякакво търсене, не би ли трябвало да застане по-високо от обикновените житейски въжделения? Светският човек попада в обстоятелства, които рядко тегнат на хората, несвързани с висшето общество. Затова расото е най-сигурното предрешване, особено ако може да се допълни с примерен и бездеен живот в уединение. „И така, ще стана духовник“ — каза си лишеният от граждански права човек, който искаше на всяка дена да възкръсне под някаква форма в обществото и да задоволи странните си като самия него страсти. Гражданската война, разпалена в Испания от конституцията през 1812 година, откри на този неуморим човек възможността да убие тайно при една засада истинския Карлос Ерера. Незаконен син на един велможа, изоставен отдавна от баща си, в неведение относно жената, на която дължеше живота си, този духовник бе натоварен с политическа мисия във Франция от крал Фердинанд VII, на когото го бе препоръчал някакъв епископ. Епископът — единственият човек, който се интересуваше от Карлос Ерера — почина по време на пътуването на това пропаднало чадо на църквата от Кадикс за Мадрид и от Мадрид за Франция. Щастлив от срещата с една толкова желана личност, и то при благоприятни обстоятелства, Жак Колен разрани гърба си, за да заличи съдбоносното клеймо, и промени лицето си с помощта на химикали. Преобразявайки се така пред трупа на духовника, преди да го унищожи, той успя да създаде някаква прилика с двойника си. За да завърши тази метаморфоза (почти така чудна, както и онази, за която става дума в арабската приказка, където остарелият вече дервиш получил способността да се вселява с вълшебни слова в тялото на младеж), каторжникът, който говореше испански, научи и латински толкова, колкото трябваше да знае един андалузки свещеник. Съхраняващ парите на затворниците от три каторги, Колен бе станал богат от сумите, поверени на честността му, която бе известна, но и насилствена: злоупотребата при такива съдружници често се заплаща със смърт от кама. Той прибави към този капитал и парите, дадени от епископа на Карлос Ерера. Преди да напусне Испания, успя да си присвои богатството на една благочестива набожна жена от Барселона, на която бе дал опрощение на греховете, обещавайки й да възстанови парите, получени от извършеното от нея убийство; то именно бе сложило началото на богатството на тази разкаяла се жена. Превърнал се в духовник и натоварен с тайна мисия, която щеше да му донесе препоръки за най-влиятелните личности в Париж, Жак Колен бе решил да не върши нищо, с което да изложи възприетия от него образ, и вече бе започнал да използува възможностите, предлагани от новия живот, когато по пътя от Ангулем за Париж срещна Люсиен. На мнимия абат се стори, че младежът може да бъде прекрасно средство за власт; той го спаси от самоубийство и му каза: „Отдайте се на един божи служител така, както човек се отдава на дявола, и пред вас ще се открият всички възможности за съвсем друга съдба. Ще заживеете като насън и най-лошото ви събуждане ще бъде смъртта, към която се стремяхте…“ Съюзът между тези двама души, които се превърнаха в едно цяло, почиваше на горното, пропито с убедителност разсъждение, а Карлос Ерера го спои между другото и с умело вплетеното съучастничество. Притежаващ дарбата да развращава, той унищожи почтеността на Люсиен, поставяйки го в жестока нужда и изваждайки го оттам, получавайки мълчаливото му съгласие за безчестни и долни постъпки, при което той все си оставаше чист, порядъчен и благороден в очите на обществото. Люсиен бе общественият блясък, в чиято сянка желаеше да живее фалшификаторът. „Аз съм авторът, ти си драматичното произведение; ако не се харесаш, мен ще освиркат“ — каза му той един ден, когато му призна по какъв светотатствен начин се бе предрешил. Карлос тръгна внимателно от признание към признание, съобразявайки безчестието на извършеното с онова, което бе постигнал у Люсиен, и с потребностите му. Ето защо Тромп-ла-Мор издаде последната си тайна едва тогава, когато парижките наслади, успехът и задоволената суета бяха предали душата и тялото на слабохарактерния поет изцяло в негова власт. Там, където някога съблазняваният от същия демон Растиняк бе устоял, Люсиен се поддаде, тъй като с него бяха действувалн по-ловко, бяха го злепоставили по-умело и го бяха завладели главно със задоволството, че си е спечелил завидно положение. Злото, представяно в поезията под формата на сатана, приложи към този женствен мъж най-привлекателните си съблазни и отначало поиска от него малко, а му даде много. Главният аргумент на Карлос бе вечната тайна, обещавана от Тартюф на Елмир. Непрекъснатите доказателства за абсолютна преданост, подобна на предаността на Сеид към Маоме, довършиха това ужасно дело и Люсиен бе завладян от Жак Колен. По това време Естер и Люсиен бяха не само изяли всички суми, поверени на пазителя на каторжническото имущество, който заради това се излагаше на опасността от страхотно разчистване на сметките, но и те самите — елегантното парижко конте, куртизанката и фалшификаторът бяха направили дългове. Точно когато Люсиен щеше да преуспее, и най-малкото камъче под краката на някой от тях можеше да стане причина да се сгромоляса невероятната сграда на това смело изградено благоденствие. На бала в Операта Растиняк бе познал Вотрен от дома Воке, но знаеше, че ако го издаде, го чака смърт, ето защо любовникът на госпожа дьо Нюсенжан и Люсиен си разменяха уж приятелски погледи, които прикриваха страха и на двамата. Ако се появеше опасност, Растиняк сигурно щеше да докара с най-голямо удоволствие колата, която би отвела Тромп-ла-Мор на ешафода. Сега всеки разбира мрачната радост, обзела Карлос при новината за любовта на барон дьо Нюсенжан, както и огромната полза, която човек като него щеше да извлече от нещастната Естер.

— Върви — каза той на Люсиен, — дяволът пази своя служител.

— Ти палиш огън върху барутен погреб.

— Incedo per ignes!10 — отвърна Карлос, усмихвайки се, — такъв е занаятът ми.

Дворецът Гранлийо

Към средата на миналото столетие родът Гранлийо се раздели на два клона: на херцозите дьо Гранлийо, осъден на изчезване, тъй като последният херцог имаше само дъщери; и на виконтите дьо Гранлийо, които трябваше да наследят титлата и герба на рода на правоимащия клон. Гербът на херцозите представляваше три златни военни брадви, поставени като сноп на червен фон, с прочутия надпис „Caveo non timeo“11, в който е съсредоточена цялата история на това семейство.

Гербът на виконтите, подобно на герба на рода Наварен, представляваше разделено на четири червено поле със златни бойници по него, с изписан отгоре рицарски шлем и надпис: „Велики дела, велик произход!“ Останала вдовица от 1813 година, виконтесата имаше син и дъщеря. Макар и завърнала се почти разорена от емиграция, тя можа да си възстанови благодарение предаността на адвоката си дьо Дервил едно доста голямо богатство.

След като се завърнаха във Франция през 1804 година, херцог и херцогиня дьо Гранлийо бяха обсипани с милостите на императора; Наполеон ги прие сред придворните си, като възвърна всичко, принадлежащо на семейството — около четиридесет хиляди франка рента — и станало част от държавното имущество. От всички велможи, живеещи в квартал Сен-Жермен, които Наполеон гледаше да привлече на своя страна, единствени херцог и херцогиня дьо Гранлийо (тя произхождаше от по-големия клон на португалския клон Ажуда, свързан с рода Браганс) не отрекоха императора и неговите добри дела. Луи XVIII зачете тази проява на вярност, макар че хората от квартал Сен-Жермен я представиха като престъпление; може би той бе искал просто да поядоса августейшия си брат. Обществото смяташе, че е възможен един брак между младия виконт дьо Гранлийо и Мари-Атенаис, най-малката дъщеря на херцога, която тогава бе на девет години. Предпоследната дъщеря, Сабин, се бе омъжила след Юлската революция за барон дю Геник. Третата, Жозефин, стана госпожа Ажуда-Пинто след смъртта на първата жена на маркиза, която по баща бе дьо Рошфид. Най-голямата се бе покалугерила през 1822 година. Втората, госпожица Клотилд-Фредерик, тогава двадесет и седем годишна, бе дълбоко влюбена в Люсиен дьо Рюбампре.

Не трябва да си задаваме въпроса дали дворецът на херцог дьо Гранлийо, една от най-красивите сгради по улица Сен-Доминик, бе направил силно впечатление на Люсиен; всеки път, когато огромната пътна врата се разтваряше, за да пусне кабриолета му, той изпитваше онова суетно задоволство, за което е говорил Мирабо. „Макар че баща ми е бил прост аптекар в Умо, аз влизам в този дом…“ Така си мислеше той. Затова би извършил и много други престъпления, не само да се свърже с един измамник, за да има право да изкачва няколкото стъпала на тази стълба и да чува как известяват името му: „Господин дьо Рюбампре!“ в големия салон в стил Луи XIV, подреден още по времето на Луи XIV по образеца на салоните във Версай, където на времето се е намирало отбраното общество, каймакът на Париж, наричан още Малкият двор.

Знатната португалка, жена, която никак не обичаше да излиза от къщи, бе заобиколена повечето време от съседите си, семейства Шолийо, Наварен, Льононкур. Често при нея ходеха на гости, на път за бала или на връщане от Операта, красивата баронеса дьо Макюмер (по баща Шолийо), херцогиня дьо Мофриньоз, госпожа д’Еспар, госпожа дьо Кан, госпожица де Туш, родственица на Гранлийо, произхождащи също от Бретан. Виконт дьо Гранлийо, херцог дьо Реторе, маркиз дьо Шолийо, жена му, Мадлен дьо Морсоф — внучка на покойния херцог дьо Льононкур, маркиз д’Ажуда-Пинто, принц дьо Бламон-Шоври, маркиз дьо Босеан, епископският наместник дьо Памие, семейство Вандьонес, старият принц дьо Кадинян и синът му, херцог дьо Мофриньоз, бяха постоянните посетители в този внушителен салон, където се дишаше дворцов въздух, а държането, тонът и остроумието съответствуваха на благородното потекло на тези силни на деня, чието подчертано аристократично поведение бе допринесло да се забрави слугуването им по времето на Наполеон.

Старата херцогиня д’Юксел, майка на херцогиня дьо Мофриньоз, бе оракулът на този салон, където госпожа дьо Серизи не бе приета, въпреки че по баща бе Ронкьорол.

Въведен в този дом от госпожа дьо Мофриньоз, която бе накарала майка си да действува в полза на Люсиен, в когото бе лудо влюбена цели две години, привлекателният поет се задържаше там благодарение на влиянието на висшето духовенство и с помощта на парижкия архиепископ. Приели го бяха обаче едва след излизането на разпоредбата, с която му връщаха името и герба на рода дьо Рюбампре. Херцог дьо Реторе, кавалерът д’Еспар и още неколцина, които завиждаха на Люсиен, постоянно настройваха срещу него херцог дьо Гранлийо, като му разказваха случки, станали с дедите на Люсиен; обаче заобиколената от висши духовници и набожна херцогиня, както и Клотилд дьо Гранлийо го защищаваха. Впрочем Люсиен обясни тази неприязън с любовното си приключение, което бе имал с братовчедката на госпожа д’Еспар, госпожа дьо Баржьотон, станала по-късно графиня Шатле. След това, чувствувайки потребността да бъде приет в едно толкова влиятелно семейство и подтикван от тайния си съветник да се хареса на Клотилд, Люсиен прояви смелостта на новоиздигналите се простаци: започна да ходи там пет пъти седмично, нагълта любезно змиите на завистта, издържа безочливите погледи и отговори с остроумие на подигравките. Постоянството му, очарователните му обноски, учтивостта му успяха най-сетне да неутрализират възраженията и да намалят пречките. Все така желан гост у херцогиня дьо Мофриньоз, чиито пламенни писма, писани по време на любовната им страст, пазеше Карлос Ерера, идол за госпожа дьо Серизи и добре посрещан у госпожица де Туш, Люсиен, който бе доволен, че го приемат в тези три дома, научи от своя испанец да влага извънредно голяма сдържаност в отношенията си с хората.

— Човек не може да служи предано на няколко семейства едновременно — казваше му неговият таен съветник. — Който ходи навсякъде, никъде не предизвиква интерес към себе си. Аристократите покровителствуват само хора, които изтъркват мебелите им, хора, които те виждат всеки ден и които умеят да се превърнат за тях в необходимост, като дивана, на който седим.

Свикнал да гледа на двореца Гранлийо като на свое бойно поле, Люсиен пазеше остроумието си, находчивостта си, новините и изящните си придворни обноски за вечерите, когато прекарваше там. Умеещ да говори със загадки, приветлив и предупреден от Клотилд за подводните скали, които трябваше да избягва, той ласкаеше дребните страсти на господин дьо Гранлийо. Отначало Клотилд бе завиждала на щастието на херцогиня дьо Мофриньоз, а по-късно се влюби безумно в Люсиен.

Като си даваше сметка за преимуществата от един такъв брак, Люсиен започна да играе ролята на влюбен не по-лошо от Арман, най-модния актьор за любовни роли в „Комеди-франсез“. Той пишеше на Клотилд писма, които бяха първокласни литературни шедьоври, Клотилд му отговаряше, като се съревноваваше талантливо в изображението на жарката любов на книга, защото не можеше да люби по друг начин. Всяка неделя Люсиен ходеше на богослужение в „Сен-Тома-д’Акен“, представяше се за ревностен католик и изнасяше монархически и религиозни проповеди, които правеха чудесно впечатление. Между другото пишеше безплатно в прокатолическите вестници забележителни статии, подписани само с едно „Л“. Той написа политически брошури, по искане на краля, Шарл X, или по поръка на висшето духовенство, без всякакво възнаграждение. „Кралят — казваше той — толкова много е направил вече за мене, че му дължа кръвта си.“ Ето защо от няколко дена ставаше дума Люсиен да бъде привлечен към кабинета на министър-председателя като негов частен секретар; но госпожа д’Еспар насъска толкова много хора против Люсиен, че тъй нареченият „господин Жак“ на Шарл X не смееше да вземе решение. Не само че положението на Люсиен не бе ясно, но и въпросът: „От какво живее?“, застанал на устните на всекиго, колкото повече той се издигаше, чакаше отговор; освен това доброжелателното, а също и злобното любопитство водеха от проучване към проучване, тъй че намираха не един недостатък в ризницата на този кариерист. Клотилд дьо Гранлийо се бе превърнала в невинен доносчик за баща си и майка си. Няколко дни по-рано тя бе завела Люсиен до прозореца, за да поговори с него и да го осветли какви са възраженията на семейството й. „Купете земя за един милион и ще получите ръката ми, това е отговорът на майка ми“ — бе казала тя.

— По-късно ще те запита откъде си взел парите — забеляза Карлос, когато Люсиен му предаде този, така да се каже, последен отговор.

— Зет ми трябва да си е направил вече състояние — възрази Люсиен, — в негово лице ще имаме нещо като отговорен редактор.

— Значи, остава ни само да намерим милиона! — бе се провикнал Карлос. — Аз ще помисля по тази работа.

За да допълним картината на положението на Люсиен в дома на Гранлийо, ще кажем, че никога не го бяха поканили на вечеря. Нито Клотилд, нито херцогиня д’Юксел, нито госпожа дьо Мофриньоз — която запази чудесното си отношение към Люсиен — успяха да получат от стария херцог това благоволение, дотолкова благородникът си оставаше недоверчив към оня, когото наричаше „сеньор дьо Рюбампре“. Тази тънка разлика, забелязвана от цялото общество, причиняваше жива рана на Люсиеновото честолюбие; той чувствуваше, че в този дом само го търпят. Хората имат право да бъдат взискателни. Толкова често ги мамят! Да играеш роля в парижкото общество, без да притежаваш известно на всички състояние, без някаква честна професия, е положение, което никаква хитрина не може да задържи дълго време. Затова и Люсиен при общественото си изкачване придаваше особена тежест на възражението: „От какво живее той?“ Той бе принуден да признае у госпожа дьо Серизи, на която дължеше подкрепата на главния прокурор Гранвил и на един министър, граф Октав дьо Бован, председател на върховния съд, че „затъва в ужасни дългове“.

На влизане в двора на двореца, където се намираше причината, оправдаваща неговото тщеславие, Люсиен си каза горчиво по повод разсъжденията на Тромп-ла-Мор: „Чувствувам как всичко се пропуква под нозете ми!“ Той любеше Естер, а искаше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо! Особено положение! Трябваше да продаде едната, за да купи другата. Само един човек можеше да направи тази сделка, без да пострада честта на Люсиен, и този човек бе предрешеният испанец; не се ли налагаше те и двамата да бъдат дискретни не само спрямо хората, но и помежду си? В живота не се среща такъв договор, където всеки да е едно след друго и господар, и подчинен.

Люсиен прогони облаците, помрачили челото му, и влезе весел, сияещ в салоните на дома Гранлийо.

Момиче от добро семейство

Прозорците бяха отворени, уханията от градината изпълваха салона, поставената по средата жардиниера привличаше погледа с цветната си пирамида. Седнала в един ъгъл, на една софа, херцогинята разговаряше с херцогиня дьо Шолийо. Няколко жени образуваха странна група: всяка показваше по различен начин скръбта си. Във висшето общество никой не се интересува от самото нещастие или мъка: всичко е думи. Мъжете се разхождаха в салона или в градината. Клотилд и Жозефин се суетяха около масата за чай. В един ъгъл епископският наместник дьо Памие, херцог дьо Гранлийо, маркиз д’Ажуда-Пинто и херцог дьо Мофриньоз играеха вист. Известиха за пристигането на Люсиен, а той прекоси салона, поздрави херцогинята и я запита на какво се дължи тъгата, изписана на лицето й.

Госпожа дьо Шолийо току-що получи ужасна вест: починал е зет й; барон дьо Макюмер, бивш херцог дьо Сориа. По-младият херцог дьо Сориа и жена му ходили в Шантпльор да се погрижат за брат си и те съобщили това тъжно събитие. Луиз била в страшно състояние.

— Никоя жена не може да бъде обичана два пъти в живота си, както Луиз бе обичана от мъжа си — каза Мадлен дьо Морсоф.

— Тя ще бъде богата вдовица — продължи старата херцогиня д’Юксел, загледана в Люсиен, който запази безстрастното си изражение.

— Горката Луиз — забеляза госпожа д’Еспар, — разбирам я и я съжалявам.

Маркиза д’Еспар прие унесения вид на чувствителна и сърдечна жена. Макар че дъщеря й, Сабин дьо Гранлийо, бе само десетгодишна, тя вдигна към майка си умните си очи; маркизата само я стрелна и почти подигравателният й поглед веднага бе обуздан. Това значи да възпиташ добре децата си.

— Ако дъщеря ми издържи този удар, бъдещето й ще ми донесе много безпокойства — каза госпожа Шолийо с най-майчински вид. — Луиз е много романтична.

— Не зная от кого са взели дъщерите ни този характер?… — забеляза старата херцогиня д’Юксел.

— Трудно е днес да се съчетаят изискванията на сърцето и на благоприличието — навеси се един стар кардинал.

Люсиен, който нямаше какво да каже, отиде към масата за чай да поднесе почитанията си на госпожица дьо Гранлийо. Когато поетът се отдалечи на няколко крачки от групата на жените, маркиза д’Еспар се наведе и пошушна на ухото на херцогиня дьо Гранлийо:

— Значи, вие вярвате, че този младеж обича много вашата скъпа Клотилд?

Вероломството на такъв въпрос може да се разбере само след като опишем Клотилд. Младата личност, която тогава бе двадесет и седем годишна, стоеше права. Това позволяваше на маркиза д’Еспар да обхване с подигравателен поглед тънкия и сух стан на Клотилд, която приличаше съвсем на аслержа. Бюстът на горкото момиче бе толкова плосък, че не помагаха и колониалните средства, наречени от модистките „лъжливи шалчета“, Клотилд, която знаеше, че има достатъчно предимства с името си, не само не си даваше труд да прикрие този недостатък, но и най-смело се излагаше на показ. Пристягайки се с роклите си, тя получаваше строгите и чисти очертания, търсени от средновековните скулптори за статуите с ярко очертан профил, открояващ се на фона на катедралните ниши, където са ги поставяли. Клотилд бе висока пет стъпки и четири пръста. Ако ни е позволено да си послужим с един просторечив израз, който обаче има това качество, че е ясен, ще кажем, че тя бе „само крака“. Тази несъразмерност придаваше на горната част на тялото й нещо безформено. Смугла, с черни и твърди коси, с дебели вежди, бляскави очи във възчерни орбити, с асиметрично лице, сякаш първа лунна четвърт, над което се извишаваше изпъкналото й чело, тя бе карикатура на майка си, която бе една от най-красивите жени на Португалия. Природата обича такива игри. Често се случва в отделни семейства сестрата да е удивително красива, а братът да има същите черти, но да е съвършена грозотия, и пак да си приличат. Върху стиснатата уста на Клотилд играеше постоянно подигравателна усмивка, така че устните й издаваха повече от всичко друго скритите движения на сърцето й; любовта им придаваше очарователно изражение, още по-забележително поради обстоятелството, че бузите й бяха много мургави, за да личи по тях руменината, а вечно строгите черни очи не издаваха никога нищо. Въпреки толкова много недостатъци, въпреки плоската гръд, възпитанието и произходът й й бяха придали нещо благородно, някакво гордо държане, с една дума, онова, за което уместно се казва: „Има нещо в нея“, дължащо се на непритворното й облекло може би, което издаваше девойката от добро семейство. Тя се гордееше с косите си, които бяха буйни, гъсти и дълги, така че те бяха нейната красота. Гласът й бе обработен, очарователен. Тя пееше възхитително. Клотилд бе съвсем като онези девойки, за които може да се каже: „Има хубави очи“ или: „Има чуден характер!“ Когато някои се обърнеше към нея по английски маниер: „Ваша светлост“, тя отговаряше: „Наричайте ме ваша мургавост“.

— А защо да не се влюбят в моята Клотилд? — отговори херцогинята на маркизата. — Знаете ли какво ми каза тя вчера? „Нека ме искат по сметка, аз ще направя да ме обикнат заради самата мен!“ Тя е остроумна и честолюбива, а има мъже, на които тези две качества се харесват. А той, мила моя, е красив като блян; ако успее да откупи земите на Рюбампре, кралят ще му възвърне заради нас и титлата маркиз… В края на краищата майка му е последната издънка на този род…

— Горкото момче, а откъде ще вземе този милион? — запита маркизата.

— Това не е наша работа — възрази херцогинята. — Във всеки случай сигурно е, че той не е способен да открадне… Освен това ние няма да дадем Клотилд на някакъв интригант или непочтен човек, ако ще и да е красив, талантлив и млад като господин дьо Рюбампре.

— Късно идвате — каза Клотилд на Люсиен с прелестна усмивка.

— Да, бях канен на вечеря.

— От няколко дни много често ходите по гости — забеляза тя, като зад усмивката прикриваше ревността и безпокойството си.

— По гости ли?… — учуди се Люсиен. — Не, само че съвсем случайно бях канен през цялата седмица у разни банкери, днес бях у Нюсенжан, вчера — у дю Тийе, а онзи ден, у Келер…

Явно бе, че Люсиен бе вече усвоил остроумно безочливия тон на благородниците.

— Вие имате много врагове — продължи Клотилд, поднасяйки му (и то с какво изящество!) чаша чай. — Някой е казал на баща ми, че имате шестдесет хиляди франка дълг и че след известно време ще прекарвате приятно времето си в замъка „Сент-Пелажи“. Да знаете само колко много ми струват тези клевети… Всичко се струпва върху мен. Не ви говоря за моите страдания (всеки поглед на баща ми ме разпъва на кръст), а за онова, което вие трябва да понесете, ако всичко това излезе вярно…

— Не се занимавайте с тези глупости, обичайте ме, както и аз ви обичам, и имайте доверие в мене още няколко месеца — отвърна Люсиен и постави празната чаша на инкрустираната със сребро табличка.

— Не се показвайте пред баща ми, той ще ви каже някоя грубост, вие няма да я понесете и за двама ни това ще бъде край… Онази злобна маркиза д’Еспар му казала, че майка ви ходела да гледа родилки, а сестра ви била гладачка…

— Ние бяхме изпаднали в страшна бедност — отвърна Люсиен и сълзи изпълниха очите му. — Това не е клевета, а най-чисто злословие. Сестра ми днес е повече от милионерка, а майка ми почина преди две години… Пазили са тези сведения за момента, когато успехът ми у вас е на път да се осъществи.

— Но какво сте направили на госпожа д’Еспар?

— Имах непредпазливостта да разкажа под шеговита форма у госпожа дьо Серизи, господин дьо Бован и господин дьо Гранвил историята на процеса, който тя водила, за да лиши от права мъжа си маркиз д’Еспар; разказа ми я Бианшон. Отношението на господин дьо Гранвил, подкрепено от Бован и Серизи, стана причина да се промени становището на министъра на правосъдието. Те и двамата отстъпиха пред „Газет де Трибюно“, пред скандала и маркизата получи свой дял в мотивировката на присъдата, с която се сложи край на това отвратително дело. Господин дьо Серизи е бил несдържан, с което превърна маркизата в мой враг, но, от друга страна, аз спечелих и неговото покровителство, и на главния прокурор, и на граф Октав дьо Бован, на които госпожа дьо Серизи разказала на каква опасност са ме изложили, тъй като са дали да се разбере от кой извор са черпили сведенията си. Господин маркиз д’Еспар пък прояви нетактичност, като ме посети; за него аз бях човекът, на когото той дължеше спечелването на това нечестно дело.

— Аз ще ви избавя от госпожа д’Еспар — каза Клотилд.

— А как? — възкликна Люсиен.

— Майка ми ще покани младите д’Еспар, които вече не са деца и са очарователни. Бащата и двамата сина ще запеят тук хвалебствени песни за вас, така че можем да бъдем сигурни, че никога вече няма да видим майка им…

— Ах, Клотилд! Прекрасна сте! Ако не ви обичах заради самата вас, щях да се влюбя в ума ви.

— Това не е от ума — отвърна тя, издавайки се колко е влюбена. — Довиждане. Не идвайте няколко дена. Когато ме видите в черквата „Сен-Тома-д’Акен“ с розово шалче, ще знаете, че баща ми е променил настроението си. Залепила съм отговора на писмото ви на гърба на креслото, на което сте седнали, то може би ще ви утеши за дните, когато няма да се виждаме! Сложете вашето писмо в кърпичката ми…

Очевидно тази млада личност бе повече от двадесет и седем годишна.

Домът на едно добро момиче

Люсиен нае файтон на улица Ла Планш, слезе от него на булевардите, взе друг при „Мадлената“ и каза на кочияша да пита за арката на улица Тетбу.

Когато влезе при Естер в единадесет часа, намери я обляна в сълзи, но нагиздена както винаги, за да му бъде приятна! Тя очакваше своя Люсиен, полегнала на дивана от бял сатен с втъкани жълти цветя, облечена в чудесна роба от индийски муселин, с аленочервени панделки, без корсет, с коси просто прибрани на тила, обута в прелестни кадифени пантофки, подплатени с червен сатен; всички свещи бяха запалени и наргилето бе готово; но нейното наргиле, от което не бе пушила, стоеше загаснало пред нея, като свидетел на състоянието й. Чувайки, че се отварят вратите, тя избърса сълзите си, скочи като газела и обви с ръце Люсиен — като парче плат, отнесено от вятъра и омотало се около някое дърво.

— Ще се разделим — каза тя, — вярно ли е?

— О, само за няколко дена — отвърна Люсиен.

Естер пусна Люсиен и падна като мъртва на дивана. При подобни положения повечето жени бърборят като папагали! Ах, как само ви любят те!… Може пет години да са се изминали, те се чувствуват като след първия любовен ден, не могат да се отделят от вас и са великолепни в негодуванието, отчаянието, любовта, гнева, съжаленията, ужаса, мъката, предчувствията! Красиви са като в Шекспирова сцена. Но да знаете едно! Тези жени не обичат. Ако наистина са онова, което твърдят, че са, ако са истински влюбени, те постъпват като Естер, като децата, както диктува истинската любов; Естер не продумваше нищичко, тя лежеше с лице, заровено във възглавниците, и плачеше с горещи сълзи. А Люсиен се мъчеше да я повдигне и я успокояваше.

— Но, детето ми, ние не се разделяме… Как така, виж как приемаш моето отсъствие след почти четири години щастие! — „Ах, защо съм им тъй скъп на тия момичета?…“ — запита се той, спомняйки си, че по същия начин го бе обичала и Корали.

— О, господине, вие сте много добър! — забеляза Йороп.

Сетивата също имат представа за идеална красота. А когато към нея се прибавят кроткият нрав и поетичността, с които Люсиен се отличаваше, лесно може да се разбере безумната страст на същества, особено чувствителни към външните качества — дар от природата, и наивни във възторзите си. Естер хълцаше тихо и лежеше прекършена от безкрайна мъка.

— Но, буболечко моя — продължаваше Люсиен, — не ти ли казах, че от това зависи животът ми?…

При тази нарочно спомената дума Естер се изправи като диво животно, развързаните й коси обвиха прелестното й лице, сякаш бяха разлистени клони. Тя загледа втренчено Люсиен.

— Животът ти!… — провикна се тя, вдигна ръце и ги отпусна с движение, присъщо на попадналите в опасност проститутки. — Вярно, в писмото на онзи дивак се говори за важни неща.

Тя измъкна от колана си някаква смачкана хартийка и каза на Йороп:

— Остави ни сами. Виж какво ми пише — обърна се тя към Люсиен, когато Йороп излезе и затвори след себе си вратата, като му подаде току-що полученото от Карлос писмо.

Люсиен го прочете на глас:

— „Утре в пет часа сутринта заминавате, ще ви отведат при един от пазачите на гората Сен-Жермен и там ще се настаните в една стая на първия етаж. Не излизайте от стаята, докато не получите от мене разрешение; няма да бъдете лишена от нищо. Пазачът и жена му са сигурни хора. През деня не се показвайте на прозореца; ако желаете да се раздвижите, можете да се разхождате нощем, пазачът ще кара колата ви. По време на разходката дръжте перденцата спуснати: от това зависи животът на Люсиен. Люсиен ще дойде тази вечер да се сбогува с вас; изгорете писъмцето пред него…“

Люсиен изгори веднага бележката на пламъка на свещта.

— Виж какво, любими мой — каза Естер, след като изслуша съдържанието на писъмцето, както престъпникът слуша смъртната си присъда, — няма да ти казвам, че те обичам, би било глупост… Скоро ще станат пет години, откакто ми се струва, че да те любя, е така естествено, както да дишам или да живея… Още в първия ден, когато започна моето щастие под закрилата на онзи загадъчен човек, който ме постави тук, както се поставя малко рядко животинче в клетка, знаех, че ти трябва да се ожениш. Женитбата е необходимост в твоя живот; пазил ме бог да попреча на твоето благоденствие. Тази женитба е моята смърт. Не искам да ти досаждам обаче; няма да постъпя като работничките, които се самоубиват с мангал разпалени въглища, стига ми първият път; както казва Мариет, вторият път ти втръсва. Не, ще замина далеч, далеч от Франция. Азѝ познава някои тайни от нейната страна, тя ми обеща да ме научи да умра неусетно. Убождаш се и готово! Всичко е свършено. Само едно нещо искам от тебе, скъпи, обожавани мой: не ме лъжи. Получила съм си моя дял от живота: от деня, когато те срещнах, през 1824 година, до днес съм имала повече щастие, отколкото може да се побере в живота на десет щастливи жени. Ето защо приеми ме такава, каквато съм: жена, която може да бъде много силна, но и много слаба. Кажи ми: „Женя се.“ От тебе ще поискам само да се сбогуваме много нежно и вече няма да чуеш да се говори за мен…

След това изявление, което по искреност можеше да съперничи само с невинните й движения и интонация, настъпи миг на мълчание.

— За женитбата ти ли става въпрос? — продължи тя и потопи като остър меч блестящия си и омайващ поглед в сините очи на Люсиен.

— Вече осемнадесет месеца подготвяме женитбата ми, която все още не се урежда — отговори той. — Не зная кога ще се уреди; но не за нея става дума, скъпа моя… а за абата, за мен, за теб… голяма опасност ни заплашва… видял те е Нюсенжан…

— Да — отвърна тя, — във Венсенската гора. Значи, ме е познал?…

— Не — каза Люсиен, — но е лудо влюбен в тебе, та чак си е загубил ума. След вечерята, когато те описваше, разправяйки за срещата ви, аз непредпазливо неволно се усмихнах, защото положението ми в обществото е като на заобиколения от клопките на неприятелското племе дивак. Според Карлос, който гледа да ми спести всяко напрежение, това положение е опасно: той се нагърбва да измами Нюсенжан, ако на него му хрумне да ни шпионира, а баронът е способен на такова нещо; той дори ми говори за некадърността на полицията. Запалила си пожар в стар и пълен със сажди комин…

— Е, и как смята да действува твоят испанец? — запита тихичко Естер.

— Нищо не зная, каза ми да бъда съвсем спокоен — отговори Люсиен, без да смее да я погледне.

— Щом е така, ще се подчиня с кучешко покорство, което е моята гордост — каза Естер, улови Люсиен под ръка и го отведе в съседната стая с думите: — Вечеря ли добре, Лулу, у оня гнусен Нюсенжан?

— Пред кухнята на Азѝ никоя вечеря не може да бъде добра, колкото и да е известен домакинът, който те е поканил; Карем бе приготвил вечеря като всеки неделен ден.

Люсиен сравняваше неволно Естер с Клотилд. Любовницата бе така хубава, тъй неизменно чаровна, че не бе позволила на пресищането — чудовище, разкъсващо и най-устойчивото чувство — да се приближи до него. „Колко жалко — помисли си той — да намираш жена си в две същества! От една страна, поезия, сладострастие, любов, преданост, красота, нежност…“ Естер търсеше едно-друго и като всички жени преди лягане сновеше насам-натам и от време на време се спираше, тананикайки си. Човек можеше да я помисли за колибри.

„… А от друга страна — знатно име, расовост, почести, обществено положение, държане в обществото!… И няма начин да ги обединиш в едно лице“ — продължаваше да разсъждава Люсиен.

На другия ден, като се събуди в седем часа в прекрасната спалня в розово и бяло, поетът видя, че е сам. На звъненето му дотърча чудноватата Йороп.

— Какво желае господинът?

— Естер?

— Госпожата замина в пет без четвърт. Съобразно нарежданията на господин абата получих без никакви други разноски ново лице.

— Жена ли?

— Не, господине, англичанка… от ония жени, дето работят като приходящи нощем; наредиха ни да се отнасяме с нея както с госпожа; какво желае да прави господинът с тая кобила?… Горката госпожа, как само плака, като се качваше в колата… „Няма как, налага се!… — викаше тя. — Оставих милото ми котенце, както спеше — ми викаше и си бършеше сълзите. — Йороп, ако ме беше погледнал или беше произнесъл името ми, щях да остана, та ако ще и да умра с него…“ Вижте, господине, толкова много обичам госпожата, че не й показах заместницата й, а има много камериерки, които щяха да й причинят тази мъка.

— А, значи, непознатата е тук?…

— Ама, господине, тя беше в колата, с която госпожата замина, и аз я скрих в моята стая, както ми наредиха.

— Добре ли изглежда?

— Добре, колкото може да изглежда добре една случайно взета жена; няма да й е трудно да играе ролята си, ако господинът й помогне малко — допълни Йороп и отиде да доведе мнимата Естер.

Господин дьо Нюсенжан се залавя за работа

Вечерта, преди да си легне, всемогъщият банкер бе дал нарежданията си на своя лакей, който още в седем часа въведе в малкия салон, където баронът чакаше по халат и домашни пантофи, прочутия Лушар, най-умелия таен агент в търговията.

— Фие се потикрали сас мен! — отвърна той на поздрава на агента.

— Не можеше и да бъде иначе, господин барон. Аз държа на службата си и имам чест да ви кажа, че не мога да се бъркам в работи, нямащи нищо общо със задълженията ми. Какво ви бях обещал? Обещал ви бях да ви свържа с един от моите агенти, който според мен най-добре може да ви услужи. Но господин баронът знае какви граници съществуват между хората с различни професии… Когато си строите къща, не карате дърводелеца да върши работата на ключаря. Добре! Има два вида полиция: политическа и криминална. Никога хората от криминалната полиция не се бъркат в работата на политическата и vice versa. Ако вие се обърнете към началника на политическата полиция, ще му трябва разрешение, подписано от министъра, за да се заеме с вашата работа, а вие не бихте посмели да я съобщите на генералния директор на полицията. Ако някой от агентите се заеме с полицейска работа за своя сметка, той ще загуби мястото си. Освен това и криминалната полиция е също така предпазлива, както и политическата. Хората от Министерството на вътрешните работи или от Префектурата действуват само с оглед интересите на държавата или на справедливостта. Ако става дума за някакъв заговор или за престъпление, е, боже мой, тогава, разбира се, шефовете са на вашите заповеди; трябва да разберете обаче, господин барон, че те си имат друга работа, а не да се занимават с петдесетте хиляди любовни историйки на Париж. А ние пък от търговията, нашата работа е само да участвуваме при арестуването на задлъжнелите; стане ли дума за нещо друго, излагаме се ужасно, в случай че нарушим спокойствието на когото и да било. Аз ви изпратих един от моите хора, но ви казах, че не отговарям за него; наредили сте му да ви намери някаква жена в Париж и Контансон ви е измъкнал хиляда франка, без ни най-малко да се размърда. Все едно да търсиш игла в купа сено, ако трябва да намериш в Париж някаква жена, за която се знае, че ходила във Венсенската гора и чието описание съвпада с описанието на всички хубави парижанки.

— Гонданзон (Контансон) — каза баронът — не мотал ли той та каже истината, а не та измъкне хилята франка?

— Слушайте, господин барон — отвърна Лушар, — искате ли да ми дадете хиляда екю и аз ще ви дам… ще ви продам един съвет.

— А тос савет саслушава ли хилята екю? — запита баронът.

— Не се оставям да ме измамят, господин барон — отвърна Лушар. — Вие сте влюбен, искате да откриете предмета на страстта си и съхнете като маруля без вода. Вашият лакей ми каза, че вчера у вас са идвали двама лекари, които намират състоянието ви тревожно; само аз мога да ви свържа с един изкусен човек… Дявол да го вземе, животът ви сигурно струва хиляда екю…

— Кашете ми как се касва тос искусен човек и разчитайте на моята штетрост!

Лушар взе шапката си, поклони се и тръгна да си отива.

— Тяфолски човек! — викна Нюсенжан. — Фарнете се… ето парите.

— Внимавайте — каза Лушар, преди да вземе парите, — аз ви продавам едно сведение, нищо друго. Ще ви дам името и адреса на единствения човек, който може да ви свърши работа, но той е майстор…

— Раскарай се! — викна Нюсенжан. — Само име на Варшилд здрува хилята екю, и то само ако тофа име написано на панкнота… Та тава ли хилята франка?

Лушар, дребен хитрец, който не се бе занимавал с адвокатска работа, нито с нотариална, приставска или с работа на защитник в търговски съд, погледна барона многозначително.

— За вас тези хиляда екю са нищо — каза той, — вие ще си ги възвърнете за няколко секунди на Борсата.

— Та там хилята франка!… — повтори баронът.

— Вие ще се пазарите и за златна мина! — каза Лушар и излезе.

— Ас ше получа атрес са петстотин франка — викна баронът и каза на лакея си да изпрати при него секретаря му.

Хора като Тюркаре не съществуват вече. Днес банкерът — и най-едрият, и най-дребният — проявява хитростта си в дребни неща: той се пазари за предмети на изкуството, за благотворителни дела, за любовта и би се пазарил дори с папата, за да получи опрощение на греховете си. Така, докато слушаше Лушар, Нюсенжан пресметна бързо, че тъй като Контансон е дясната ръка на агента от търговията, той сигурно знае адреса на този майстор по шпионирането. Контансон щеше да каже за петстотин франка онова, което Лушар искаше да продаде за хиляда екю. Тази бързо направена сметка доказа убедително, че макар сърцето на барона да бе обзето от любов, главата му си оставаше глава на рис.

— Фарвете при Гонданзон, косподине — каза баронът на секретаря си, — той е еспион на Лушар, таркофски акент, но фарвете сас гаприолет барзо и фетнака ми ко тофетете. Ас ше фи чакам!… Минете прес фрата на кратината. Ето фи клуч, сашто не трепфа никой та фити тос чофек при мене. Сафетете ко фаф малкиа пафилион на кратината. Клетайте та сфаршите умно моя поръчка.

Дойдоха хора да говорят по работа с Нюсенжан; той обаче очакваше Контансон, мечтаеше за Естер и си казваше, че няма да минат много дни и отново ще види жената, заради която бе изпитал непознати вълнения. Затова отпрати всички с двусмислени обещания и неопределени отговори. Контансон му се струваше най-важният човек в Париж и той поглеждаше час по час към градината. Най-после, след като нареди да затворят вратата, каза да му поднесат обеда в павилиона, намиращ се в единия ъгъл на градината. Поведението, несигурното държане на най-лукавия, най-проницателния и най-политичния парижки банкер се сториха необясними на служителите му.

— Какво му е на шефа? — запита някакъв борсов посредник един от по-главните чиновници.

— Не знаем, изглежда, че здравето му причинява тревоги; вчера госпожа баронесата е викала доктор Деплен и доктор Бианшон…

Един ден чужденци пожелали да видят Нютон точно когато давал лекарство на едно от кучетата си, на име Бюти, което, както е известно, му похабило някакъв огромен труд; Бюти била кучка и Нютон само повтарял: „Ех, Бюти, не знаеш какво си разрушила…“ Чужденците си отишли, зачитайки заниманието на големия учен. Във всички велики съществования се среща по някоя кучка Бюти. Когато маршал дьо Ришелийо отишъл да поздрави Луи XV след завземането на Маон — един от най-големите военни подвизи през XVIII век, — кралят му казал: „Знаете ли голямата новина?… Бедният Лансмат почина!“ Лансмат бил вратар, запознат с кралските интриги. Никога парижките банкери не узнаха какво дължат на Контансон. Този шпионин стана причина Нюсенжан да остави в ръцете им една огромна сделка, където печалбата бе сигурна. „Рисът“ можеше всеки ден да улучва с артилерийските снаряди на спекулата по някое богатство, но човекът се подчиняваше на повелите за щастие!

Контансон

Известният банкер пиеше чая си, гризейки филийки, намазани с масло, като човек, чиито зъби отдавна вече не се наточват от апетита, когато чу, че някаква кола спря пред градинската вратичка. Малко по-късно секретарят му представи Контансон, когото едва бе намерил в едно кафене близо до затвора „Сент-Пелажи“, където тайният агент обядваше с бакшиша, получен от един длъжник, затворен при по-добри условия, които се заплащат. Нека ви кажа, че Контансон бе истинска поема, парижка поема. Само ако го видехте, веднага бихте разбрали, че Фигаро на Бомарше, Маскарий на Молиер, фронтеновци на Мариво и лафльоровци на Данкур — тия забележителни образи на дръзко мошеничество, изнемогваща хитрост, измамничество, вдъхновяващо се от собствените си разкрити уловки — са нещо дребно пред този исполин на находчивостта и на човешкото нищожество. Когато срещнете в Париж някакъв тип, той е престанал вече да представлява отделна личност, а се е превърнал в зрелище, и то не на един момент от неговия живот, а на цялото му съществуване, на няколко човешки живота! Изпечете на три пъти в пещта един гипсов бюст и ще получите нещо, което напомня флорентински бронз; точно така мълниите на безброй беди, повелите на страхотни ситуации бяха замургавили лицето на Контансон, сякаш огънят на някаква пещ му бе отнел естествения цвят. Сгъстените бръчки не можеха вече да се оправят и те образуваха вечни гънки, бели в основата си. Жълтото му лице бе цялото набръчкано. Черепът, който приличаше на Волтеровия, притежаваше нечувствителноетта на човешка глава и ако не бяха няколкото косъма на темето, човек би се усъмнил дали това е глава на жив човек. Под неподвижното чело се движеха безизразни очи, като очи на китаец, поставени под стъкло на вратата на магазина за чай, изкуствени очи, които се правят на живи и чието изражение никога не се променя. Плоският като на смъртта нос изразяваше презрение към съдбата, а стиснатата като на скъперник уста бе вечно зяпнала, но бе безмълвна като отвора на пощенска кутия. Невъзмутим като дивак, със загорели ръце, този слабичък и сух човечец притежаваше изпълненото с безгрижие държане, присъщо на Диоген, което никак не може да се схване като почтително. И какви ли само разкрития за живота и за нравите му не бяха изписани по дрехите му за умеещите да разчитат по облеклото!… Особено панталоните му!… Панталони, каквито носят наетите от полицията свидетели, черни и лъскави като плата, наричан лустрин, от който правят адвокатските роби!… Жилетката бе купена в квартал Тампл и бе с яка, и то бродирана!… Фракът бе възчервеникаво черен!… Цялото облекло бе изчеткано и горе-долу чисто; красеше го един часовник, окачен на верижка — имитация на злато. Контансон носеше риза на плисета от жълто платно, на която блестеше карфица с изкуствен диамант! Кадифената му яка приличаше на каторжнически нашийник, над който излизаше на червеникави гънки кожата на някакъв жител от Карибските острови. Копринената шапка лъщеше, сякаш бе от сатен, а дъното й би пуснало мазнина за две кандила, ако се намереше бакалин да го купи и свари. Но всички тези подробности не са нищо, би трябвало да се опише невероятната изисканост, която Контансон умееше да влага в тях. В яката на фрака, в неизменно излъсканите ботуши със зяпнали подметки имаше нещо кокетливо, което никой френски израз не може да предаде. Най-сетне, за да покажем макар и смътно тази смесица от толкова различни тоналности. Ще допълним, че по външния вид на Контансон досетливият човек би разбрал, че ако вместо да е полицейски доносчик, той бе крадец, дрипите му нямаше да предизвикват усмивки по устните, а щяха да ни карат да изтръпваме от страх. Само да погледнеше облеклото му, наблюдателят би си казал: „Това е долен човек, той пие, играе на карти и има пороци, но не се е впиянчил и не играе нечестно; този човек не е крадец, нито убиец.“ У Контансон наистина имаше нещо неопределимо до момента, в който думата „шпионин“ ви дойдеше на ума. Той бе вършил всякакви занаяти, известни и неизвестни. Тънката усмивка на бледите му устни, примигването на въззеленикавите му очи, кривенето на плоския му нос показваха, че не му липсва остроумие. Лицето му бе като тенекиено, а и душата му навярно бе същата. Ето защо израженията на лицето у него бяха някакви гримаси, получени насила, от учтивост, а съвсем не прояви на душевни вълнения. Ако не беше толкова смешен, щеше да предизвиква ужас. Контансон — един от най-любопитните продукти на измета, плувнал по повърхността на кипящия парижки котел, където всичко се разлага — твърдеше най-вече, че е философ. Той казваше без всякакво огорчение: „Аз имам много способности, но нищо не ми плащат за тях, като че ли съм идиот!“ Вместо да обвинява хората, той осъждаше себе си. Дали можете да намерите друг като него, човек с толкова малко жлъч? „Обстоятелствата са против нас — повтаряше той на началниците си, — можехме да бъдем кристал, а сме пясъчно зрънце, това е.“ Нехайството му по отношение на облеклото си имаше обяснение: той държеше на дрехите, с които ходеше из града, толкова, колкото и някой актьор; умееше прекрасно да се маскира и гримира; би могъл да дава уроци на Фредерик Льометр, защото, когато пожелаеше, можеше да се направи на истинско конте. Някога в младостта си навярно бе принадлежал към разпуснатото общество на хората, които дават квартири за любовни срещи. Проявяваше дълбока неприязън към криминалната полиция, тъй като по време на Империята бе работил в полицията на Фуше, който за него бе велик мъж. Откакто бе премахнато Министерството на полицията, бе приел от немай-къде да работи при арестите по търговски дела; обаче способностите му, които бяха известни, както и хитростта му, го бяха превърнали в ценно оръдие, така че неизвестни шефове от политическата полиция бяха оставили името му в списъците си. Контансон, а също така и колегите му, бе само един от фигурантите в тази драма, където, станеше ли дума за нещо политическо, първите роли се играеха от началствата.

Докъде може да доведе страстта

— Излесте! — каза Нюсенжан на секретаря си и махна с ръка, за да го отпрати.

„Защо този човек да живее в дворец, а аз — под наем в мебелирана стая… — казваше си Контансон. — Три пъти е измамил кредиторите си, вършил е кражби, а аз никога не съм взел и стотинка… И съм по-способен от него…“

— Гонданзон, момчето ми — започна баронът, — фий сте исмъкнали от мене хилята франка…

— Любовницата ми дължеше и на бога, и на дявола…

— Ти имаш липофница? — възкликна Нюсенжан и погледна Контансон с възхищение, примесено със завист.

— Аз съм само на шестдесет и шест години — отвърна Контансон като човек, запазил се млад въпреки порока, което е пагубен пример.

— И какфа нейна рапота?

— Помага ми — отвърна Контансон. — Когато човек е крадец и е обичан от честна жена, или и тя става крадла, или той става честен. Аз си останах полицейски доносчик.

— Имат нушта от бари, както финаги? — запита Нюсенжан.

— Както винаги — усмихна се Контансон — моето положение е такова да търся пари, както пък вашето е да ги печелите; бихме могли да се споразумеем: съберете една сума за мене, аз се нагърбвам да ги изхарча. Вие ще сте кладенецът, аз — ведрото…

— Искаш ли та зпечелиш етна панкнота от петстотин франка?

— Ама че въпрос! Какъв съм глупак!… Вие не ми ги предлагате, за да поправите несправедливостта на съдбата спрямо мене…

— Сафсем не, ас ки припавям към хилятата франка, които ти сатигна от мен, ас ти тафам хилята и петстотин франка.

— Значи, давате ми хилядата франка, които взех от вас, и прибавяте още петстотин…

— Точно така — поклати глава Нюсенжан.

— Това прави все пак само петстотин франка — забеляза невъзмутимо Контансон.

— Та тафа?… — рече баронът.

— Да взема. Добре де, срещу каква ценност господин баронът прави тази замяна?

— На мен касали, че фаф Париж имало само етин чофек, спосопен та намери шената, коя ас опича, и че ти снайш некоф атрес… Исопшто, че ти си майстор на шпионаш.

— Това е вярно…

— Токава тай ми тос атрес и ште получиш петстотин франка.

— Я да ги видя — отговори бързо Контансон.

— Ето ки — отвърна баронът и извади една банкнота от джоба си.

— Е добре, дайте ми ги — каза Контансон и протегна ръка.

— Ште тафам, ако и ти тафаш, та отитем та намерим тос чофек и ти получафаш парите, сащото ти мошеш та протафаш много атреси на тас цена.

Контансон се разсмя.

— Всъщност прав сте да мислите така за мен — каза той, сякаш се укоряваше. — Колкото нашего брата се държи подло, толкова повече честност трябва. Но знаете ли, господин барон, хайде дайте шестстотин франка и ще ви дам един добър съвет.

— Тафай и имай фяра на мойта штетрост.

— Ще се опитам, но се излагам на голям риск — каза Контансон. — Как да ви кажа, в полицията трябва да се слезе и под земята. Вие казвате: „Хайде да вървим!“… Вие сте богат и вярвате, че всичко отстъпва пред парите. Парите наистина са нещо. Но с тях — според двама-трима умни мъже от нашия бранш — човек може да успее само пред мъжете. А има неща, за които никак не се мисли и които не могат да се купят!… Не можеш да подкупиш случайността. Така че в добре устроената полиция тия работи не стават така. Ще се качите ли заедно с мене в кола? Ще ни срещнат хора. Случаят може да бъде в наша полза, но и в наша вреда.

— Фярно ли? — запита баронът.

— Бога ми! Точно така, господине. Някаква подкова, намерена на улицата, станала причина префектът на полицията да открие адската машина. Е добре! Ако тази нощ отидем с кола у господин дьо Сент-Жермен, него няма толкова да го е грижа, че ви вижда да влизате в кабинета му, колкото вас, че са ви видели да влизате там.

— Това е фярно — каза баронът.

— А, той е най-умният измежду умните, помощник е на прочутия Корантен, дясната ръка на Фуше, за когото някои казват, че му бил незаконен син, родил му се, когато бил свещеник: но това са глупости; Фуше е знаел да се държи като свещеник, тъй както умееше да бъде министър. Да, но този човек вие не можете да го накарате да ви работи за по-малко от десет банкноти по хиляда франка… представяте ли си… Обаче работата ви ще бъде свършена един път! Както се казва, нито съм те видял, нито нещо съм чул. Ще трябва да предупредя господин дьо Сен-Жермен да ви насрочи среща на място, където никой нищо няма да види и чуе, защото той се излага на риск, като кара полицията да работи за частни лица. Но какво искате?… Той е добър човек, кралят на човеците, и при това е понесъл тежки гонения, и то защото е спасил Франция… като мене, като всички, участвували в спасяването й!

— Е топре, напиши токафа в колко часа ще бъте липофната среща — каза баронът, усмихвайки се на плоската шега.

— Господин баронът няма ли да подхвърли нещичко?… — запита Контансон смирено заплашително.

— Шан — викна баронът на градинаря си, — ити фсеми от Шорш тфатесет франка и ми ки тонеси…

— Ако обаче господин баронът няма други сведения освен онези, които ми е дал, много се съмнявам, че господарят ми ще пожелае да му услужи.

— Имам и труки! — отвърна баронът хитро.

— Имам чест да поздравя господин барона — каза Контансон, вземайки двадесетфранковата монета, — ще имам също така честта да кажа на Жорж къде трябва да отиде тази вечер господинът, защото в добре уредената полиция никога нищо не трябва да се пише.

„Чутна рапота, колко са тосетлифи теси юначаки — рече си баронът, — и фаф полицията е сещото като фаф стелките.“

Дядо Канкоел

Като излезе от дома на барона, Контансон тръгна спокойно по улица Сен-Лазар към улица Сент-Оноре и оттам — към кафене „Давид“; той погледна през прозореца и видя вътре един старец, известен под името дядо Канкоед.

Кафене „Давид“, което се намира на ъгъла на улиците Ла Моне и Сент-Оноре, се радваше през първите тридесет години на нашия век на известност, стигаща чак до квартал Бурбоне. Там се събираха бивши или настоящи търговци като Камюзо, Льоба, Пийро, Попино, както и някои собственици, например дребничкият дядо Молиньо. От време на време се мяркаше и старият дядо Гийом, дошъл от улица Коломбие. Говореха за политика, но само помежду си, предпазливо, защото мнението за кафене „Давид“ бе, че там се събират либерали. Разказваха си кварталните клюки, до такава степен хората изпитват нужда да се подиграват едни на други!… Това кафене — както и всички кафенета — имаше един своеобразен посетител в лицето на дядо Канкоел, който ходеше в него още от 1811 година и изглеждаше дотолкова в тон с почтените хора, които се събираха там, че никой не се стесняваше да говори за политика в негово присъствие. Понякога човечецът, чиято простота даваше повод за много закачки от страна на постоянните посетители, изчезваше за месец-два, но тези отсъствия, отдавани редовно на различните му недъзи или на възрастта му (защото още през 1811 година той изглеждаше на повече от шестдесет години), не изненадваха никога никого.

— Какво става с дядо Канкоел?… — запитваха жената, която стоеше на тезгяха.

— Май че някой ден ще научим за смъртта му в колоната за дребни вести — отговаряше тя.

С произношението си дядо Канкоел издаваше произхода си, тъй като казваше естатуя, еспециална и туркин вместо турчин. Наричаше се по името на едно малко имение, „Ле Канкоел“ (дума, която в някои провинции означава „бръмбар“), в департамента Воклюз, откъдето бе дошъл. Бяха започнали да казват просто Канкоел, вместо де Канкоел, от което човечецът не се сърдеше, тъй като смяташе, че аристокрацията е умряла още през 1789 година; впрочем самото имение не му принадлежеше, понеже бе втори син в семейството на по-малкия брат. В днешно време облеклото на дядо Канкоел би изглеждало странно; но между 1811 и 1820 година то не учудваше никого. Старецът носеше обувки с железни токи, копринени чорапи на бели и сини райета, панталон от дебела тафта с кръгла тока на колана, в тон с обувките. Бяла жилетка с бродерия, стар зеленикавокафяв сукнен фрак с метални копчета и риза с плисирано жабо допълваха облеклото му. В средата на жабото блестеше златен медальон, под чието стъкло се виждаше малко светилище от коси — едно от очарователните прояви на чувства, които успокояват хората, както плашилото прогонва врабците. Повечето хора, също както животните, се плашат и успокояват от малко нещо. Панталоните на дядо Канкоел се държаха с една катарама, която според модата от миналото столетие се закопчаваше високо. От колана висяха две успоредни железни верижки, направени от множество халкички и завършващи със сноп украшения. Бялата му връзка се закопчаваше отзад с малка златна тока̀. И най-сетне една републиканска триъгълна шапка, каквато носеше и господин Три, председателят на съда, продължаваше да краси и през 1816 година снежнобялата му и напудрена коса. От известно време дядо Канкоел бе заменил тази толкова скъпа за него шапка (старецът счете, че е длъжен да направи тази жертва пред новото време) с отвратителното днешно бомбе, срещу което никои не смее да възрази. Малка опашка коси, стегнати с панделка, описваше на гърба на фрака кръгообразна черта, където мръсотията се прикриваше от тънък пласт пудра. Ако спрете вниманието си само на отличителната черта на лицето му — червения и покрит с пъпчици нос, същинска гъба, — бихте предположили, че този почтен старец по природа е хапльо и има лек характер, че е глупавичък и добряк, но бихте се излъгали като всички в кафене „Давид“, където никой никога не бе се вгледал в прозорливото чело, в язвителната уста и в студените очи на този старец, роб на пороците и невъзмутим като Вителий, с императорски корем, появяващ се, така да се каже, като че ли след възкръсване. През 1816 година един млад търговски пътник, наречен Годисар, постоянен посетител на кафене „Давид“, се запи от единадесет часа до полунощ с някакъв бивш Наполеонов офицер. Той има неблагоразумието да говори за важен, на път вече да избухне заговор срещу Бурбоните. В кафенето нямаше други хора освен дядо Канкоел, който изглеждаше заспал, двамата задрямали келнери и жената на тезгяха. През следващите двадесет и четири часа Годисар бе арестуван, заговорът — разкрит. Двама мъже загинаха на ешафода. Нито Годисар, нито който и да било друг заподозряха някога дядо Канкоел да е издал тайната. Изгониха келнерите, следиха се взаимно цяла година и изказваха опасенията си от полицията заедно с дядо Канкоел, който заявяваше, че щял да напусне кафенето, толкова се страхувал от нея.

Контансон влезе в кафенето, поръча си чашка ракия, но не погледна към погълнатия с четене на вестници дядо Канкоел; когато изпи ракията си, той извади дадената от барона златна монета и с трикратно отривисто почукване по масата извика келнера. Той и жената от тезгяха огледаха златната монета с внимание, много обидно за Контансон; недоверието им обаче бе обяснимо, като се има предвид впечатлението, което правеше на всички външният му вид. „Откъде е дошло това злато, от кражба или от убийство?“ — така помислиха неколцина свободомислещи и проницателни умове, които разглеждаха над очилата си Контансон, като в същото време се преструваха, че четат вестника си. Контансон, който виждаше всичко, но не се учудваше никога от нищо, избърса презрително устните си с едно шалче с три само кръпки, получи си рестото, пусна всички едри монети в малкото джобче, чийто някога бял хастар бе станал черен като панталона му, и не остави нищичко на келнера.

— Ама че обесник! — рече дядо Канкоел на съседа си, господин Пийро.

— Ами! — отговори за всички господин Камюзо, който единствен не бе проявил ни най-малко учудване. — Това е Контансон, дясната ръка на Лушар, таен агент в търговията. Сигурно ще пипнат някого в квартала…

Четвърт час по-късно дядо Канкоел стана, взе си чадъра и си тръгна най-спокойно.

Не се ли налага да обясним какъв страшен и потаен човек се криеше под дрехите на дядо Канкоел, също както абат Ерера прикриваше Вотрен? Истинското име на този южняк, роден в Канкоел — единственото имение на иначе доста почтеното семейство, — бе Пейрад. Той наистина произхождаше от по-малкия клон на рода Ла Пейрад, старо, но обедняло семейство в графството, което продължаваше да притежава земята на имението Ла Пейрад. Бе седмото дете и седемнадесетгодишен бе дошъл в Париж през 1772 година пеш, с две екю по шест ливри в джоба, подтикван от буйния си темперамент и от грубото желание да преуспее, което привлича толкова жители на Южна Франция в столицата, след като разберат, че бащиният дом никога не ще им даде възможност да задоволят страстите си. Ясно ще стане как е преминала младостта на Пейрад, като кажем, че през 1782 година той бе довереникът, героят на главното полицейско наместничество, където бе особено уважаван от двамата последни главни наместници, господата Льоноар и д’Албер. Революцията не притежаваше полиция, тя нямаше нужда от нея. Тогава доста много се разпространи доносничеството, нарекоха го гражданска доблест. По време на Директорията (чието управление бе малко по-законно от управлението на Комитета за обществено спасение) се наложи да се възстанови някаква полиция и Първият консул довърши това дело със създаваното на Префектурата на полицията и Министерството на полицията. Пейрад, който бе човек на традициите, изгради кадровия щат заедно с някой си Корантен, много по-влиятелен от Пейрад, макар и по-млад, който прояви дарованията си в подземията на полицията. През 1808 година огромните заслуги на Пейрад бяха възнаградени с назначаването му на отговорен пост главен полицейски комисар в Анверс. Според замисъла на Наполеон тамошната Полицейска префектура се равняваше на Министерството на полицията, чиято задача бе да извършва надзор над Холандия. След похода през 1809 година Пейрад бе арестуван в Анверс по заповед, излязла от кабинета на императора, доведен между двама стражари с пощенска кола в Париж и хвърлен в затвора „Ла Форс“. Два месеца по-късно той излезе оттам по поръчителство на приятеля му Корантен, след три разпита по шест часа всеки при префекта на полицията. На какво дължеше Пейрад изпадането си в немилост, дали на изумителната дейност, с която бе подпомогнал Фуше при защитата на френските брегове, нападнати, както казваха по онова време, вследствие на Валхернската експедиция, при която херцог д’Отрант изплаши с военните си способности императора? По времето на Фуше това бе само предположение; днес обаче то е сигурно, тъй като всички знаят какво бе станало на свикания тогава от Камбасерес Министерски съвет. Поразени като от гръм от новината за опита за нападение от страна на Англия, която си връщаше на Наполеон за Булонската експедиция, и изненадани от отсъствието на владетеля, окопал се тогава на остров Лобау, където Европа го считаше за загинал, министрите се чудеха какво решение да вземат. Общо бе мнението да се изпрати куриер при императора; единствен Фуше се осмели да очертае плана за отбрана, който впрочем той приложи на дело. „Действувайте, както намирате за добре — му бе казал Камбасерес, — аз държа да запазя главата си и изпращам рапорт до императора.“ Известно е какъв безсмислен предлог съчини императорът след завръщането си, за да хвърли в немилост пред целия Министерски съвет своя министър и да го накаже, че е спасил Франция без него. От този ден той прибави към враждебността на принц Талейран и омразата на херцог д’Отрант — двамата единствени големи политически мъже, родени от революцията, които може би щяха да спасят Наполеон през 1813 година. За да отстранят Пейрад, изтъкнаха един просташки предлог — злоупотребата, — като казаха, че той бил подпомагал пропатандата и поделял някои печалби с висши търговски служители. Подобно отношение бе тежко за човек, получил заради големите си заслуги маршалския жезъл на Главното комисарство. Остарял в делова работа, този човек притежаваше тайните на всички правителства от 1775 година, когато бе постъпил в Главното полицейско наместничество. Императорът, който се смяташе достатъчно силен, за да създава кадри за своите цели, не взе под никакво внимание препоръките, направени му по-късно в полза на човек, считан за един от най-сигурните, най-похватните и най-остроумни, но неизвестни таланти, натоварени да бдят за сигурността на държавата. Той реши, че може да замени Пейрад с Контансон; Контансон обаче бе вече привлечен от Корантен да работи за него. Пейрад бе още по-жестоко засегнат и поради обстоятелството, че бе развратник и чревоугодник; що се отнася до женската част, се намираше в положението на сладкар, който би хапнал с удоволствие сладкиши. Порочните му нрави бяха станали негова втора природа; не можеше вече да се откаже от хубаво ядене, от игра на карти, изобщо от живот не разкошен, но на широка нога, на какъвто се отдават всички хора с големи способности, чувствуващи потребност от прекомерни развлечения. Освен това дотогава бе живял охолно, без някога да му бяха искали да се отчита, тъй като ядеше направо от държавната трапеза, защото не държаха сметка нито за него, нито за приятеля му Корантен. Остроумен и циничен, той обичаше работата си; беше философ. Впрочем, на което и стъпало да се намира полицейският механизъм, доносчикът не може — също както и каторжникът — да се залови с почтена или свободна професия. Подобно на осъдените или на духовниците, щом един път бъдат белязани или зарегистрирани, полицейските шпиони придобиват нещо неизличимо в характера си. Има същества, на които обществото налага гибелна участ. За своя беда Пейрад се бе привързал към едно хубаво момиченце, едно дете, за което беше сигурен, че е негово, родено от някаква прочута актриса, на която бе услужил, а тя му остана признателна цели три месеца. Той доведе детето си от Анверс, но остана без средства в Париж, с хиляда и двеста франка годишна помощ, отпусната от Префектурата на бившия ученик на Льоноар. За двеста и петдесет франка се настани в малък петстаен апартамент на четвъртия етаж на улица Моано.

Тайните на полицията

Кой може да чувствува по-силно от нравствения прокаженик, наричан от тълпата шпионин, от народа — доносчик и от администрацията — таен агент, ползата и сладостите на приятелството? Пейрад и Корантен бяха приятели като Орест и Пилад. Пейрад бе обучил Корантен, тъй както Виен бе създал Давид; ученикът обаче бързо надмина своя учител. Двамата бяха действували неведнъж заедно. (Виж „Една тъмна афера“.) Щастлив, че е разбрал способностите на Корантен, Пейрад го бе лансирал в това поприще и бе подготвил успехите му. Той накара ученика си да си послужи с любовницата си, която го презираше, като със стръв за залавянето на един човек. (Виж „Шуаните“.) А Корантен по онова време бе само на двадесет и пет години!… Корантен, един от генералите, чийто главнокомандуващ е министърът на полицията, бе запазил и по времето на херцог дьо Ровиго важния пост, който бе заемал при херцог д’Отрант. С други думи, бе работил както в Главното полицейско управление, така и в криминалната полиция. При всяко малко по-голямо дело престъпленията се разглеждаха, така да се каже, с трима, четирима или петима способни агенти. Уведомен по някакъв начин за някой заговор или предупреден за някаква интрига, министърът казваше на полицейските полковници: „Какво ви е нужно, за да се справите?“ След зряло обмисляне Корантен и Контансон отговаряха: „Двадесет, тридесет или четиридесет хиляди франка.“ После, като се издадеше веднъж заповед работата да се движи, всички необходими средства и хора биваха предоставяни по избор и по преценка на Корантен или на друг агент. Така именно бе действувала криминалната полиция, за да открие престъпленията на прочутия Видок.

Политическата, както и криминалната полиция избираше хората си главно измежду известни, зарегистрирани вече агенти, с които бе свикнала да работи, които са войниците на онази толкова необходима за правителствата тайна сила, независимо от приказките на човеколюбците или на не много нравствените нравоучители. Неограниченото доверие към двама или трима първенци със закалката на Пейрад и на Корантен означаваше за тях правото да използуват и неизвестни лица, разбира се, винаги със задължението при важни случаи да се отчитат в министерството. Ето защо опитът и ловкостта на Пейрад бяха особено ценни за Корантен, който, след като премина бурята през 1810 година, възлагаше работа на стария си другар, съветваше се винаги с него и задоволяваше щедро нуждите му. Корантен намери начин да дава около хиляда франка месечно на Пейрад. От своя страна, Пейрад му направи огромни услуги. През 1816 година, след разкриването на заговора, в който щеше да се натопи и бонапартистът Годисар, Корантен се опита да възстанови Пейрад в Главното полицейско управление; обаче някаква неизвестна, но влиятелна личност го отстрани. Ето защо, в желанието си да станат незаменими, Пейрад, Корантен и Контансон бяха организирали без знанието на херцог д’Отрант и за сметка на Луи XVIII контраполиция, в която работеха Контансон и други първостепенни агенти. Луи XVIII почина, уведомен за тайни, които ще си останат неизвестни и за най-добре осведомените историци. Борбата между Главното полицейско управление на кралството и кралската контраполиция предизвика отвратителни афери, чиято тайна се запази с отсичането на няколко глави. Тук не му е нито мястото, нито времето да навлизаме в подробности в тази област, защото „Сцените от парижкия живот“ не са „Сцени от политическия живот“; достатъчно е да посочим откъде идеха доходите на човека, наричан в кафене „Давид“ „дядо Канкоел“, и какви нишки го свързваха със страшната и тайна сила на полицията. От 1817 до 1822 година Корантен, Контансон, Пейрад и техните агенти имаха често задачата да шпионират дори самия министър. Това обяснява защо министърът отказа назначаването на Пейрад и Контансон, върху които, без те да знаят, Корантен прехвърли подозренията на министрите с цел, когато възстановяването му се окаже невъзможно, да използува своя приятел. Министрите се довериха на Корантен, като го натовариха да следи Пейрад, което предизвика усмивка у Луи XVIII. Така Корантен и Пейрад станаха пълни господари на терена. Контансон, който дълго време бе работил с Пейрад, продължаваше още да му служи. Той се бе поставил в услуга на тайните агенти в търговията по нареждане на Корантен и Пейрад. Всъщност, вследствие на своеобразното настървение, пораждано от упражняваната с любов професия, тези двама генерали обичаха да поставят най-способните си войници навсякъде, където можеха да се получат обилни сведения. А при това пороците на Контансон и извратените му нрави, които го бяха смъкнали по-ниско от двамата му приятели, изискваха толкова много средства, че му се налагаше доста да поработи. Без да издава каквито и да било тайни, Контансон бе казал на Лушар, че познава човека, годен да задоволи барон дьо Нюсенжан. Наистина Пейрад бе единственият таен агент, който можеше да извършва безнаказано полицейска работа за сметка на частно лице. След смъртта на Луи XVIII Пейрад загуби не само цялото си влияние, но и печалбите от службата си на редовен доносчик на негово величество. Продължавайки да се смята за крайно необходим, той бе продължил да живее както по-рано. Жените, хубавото ядене и клубът на чужденците бяха опазили от каквито и да било спестявания човек, радващ се на железен организъм, като всички хора, родени за порочен живот. Между 1826 и 1829 година обаче, когато наближаваше седемдесет и четвъртата си годишнина, той бе започнал, както сам казваше, да слага спирачките. С всяка изминала година Пейрад виждаше как намалява състоянието му. Той бе свидетел на погребването на полицията, виждаше с болка как правителството на Шарл X изоставя добрите традиции. От ненавист към това оръдие за управление и решила предварително, че трябва да повиши нравствеността на горната институция, Камарата нарязваше при всяка нова сесия сумите, необходими за съществуването й. „Все едно да искаш да готвиш с бели ръкавици“ — казваше Пейрад на Корантен. Те двамата бяха предвидили още през 1822 година събитията през 1830. Познаваха потайната омраза, изпитвана от Луи XVIII към наследника му, с което се обяснява пренебрежителното му отношение към хората от по-малкия клон на Бурбоните; ако не беше тя, и царуването, и политиката му щяха да си останат пълна загадка.

С настъпването на старостта обичта на Пейрад към незаконната му дъщеря се бе засилила. Заради нея именно той бе възприел външност на буржоа, тъй като желаеше да омъжи Лиди за почтен човек. Ето защо, особено през последните три години, той искаше да се настани на работа в Полицейската префектура или в Главното полицейско управление, но на честна работа, която да може да се върши открито. Най-сетне бе измислил служба, от която, както казваше на Корантен, щяло да се почувствува нужда рано или късно. Ставаше дума да се създаде в Префектурата служба за справки, която да бъде връзка между парижката полиция, криминалната полиция и полицията на кралството, а това щеше да помогне на Главното полицейско управление да извлече полза от тези иначе разпръснати сили. Само Пейрад бе в състояние на неговата възраст, след петдесет и пет годишна дискретност, да стане брънката, свързваща трите полиции, да бъде, с една дума, архиварят, към когото щяха да се обръщат и правителството, и правосъдието за изясняване на отделни случаи. По този начин Пейрад се надяваше да намери с помощта на Корантен възможност да улови зестра и съпруг за младата Лиди. Без да споменава името му, Корантен бе вече говорил за тази работа на генералния директор на полицията в кралството и той — някакъв южняк — бе сметнал за необходимо предложението да излезе от името на Полицейската префектура.

В момента, в който Контансон бе почукал три пъти със златната си монета на масата в кафенето — сигнал, означаващ: „Трябва да ви говоря“, — доайенът на полицейските кадри точно размишляваше по въпроса „чрез кого, чрез чии интереси да се накара сегашният префект да действува?“. Той приличаше на идиот, зачел се в „Курие франсе“.

„Горкичкият Фуше — казваше си той, вървейки по улица Сент-Оноре, — умря този велик човек! Свръзките ни с Луи XVIII са в немилост! Освен това, както казваше и Корантен вчера, нямат вече доверие в пъргавината и в ума на седемдесетгодишните хора… Ах! Защо свикнах да се храня при Вери, да пия отлични вина… да пея «Ла мер Годишон»… и да играя, когато ми паднат пари! За да си осигуриш положението, не е достатъчно, както казва Корантен, да си остроумен, необходимо е да знаеш да се държиш! Милият господин Льоноар правилно предсказа каква ще ми е съдбата, когато по повод аферата Колие, научавайки, че не съм останал под леглото на Олива, възкликна: «От вас никога нищо няма да излезе!»“

Домът на един доносчик

За да остане да живее на четвъртия етаж на сградата на улица Моано, уважаемият дядо Канкоел (и в къщата го наричаха така) бе открил в разположението на жилището някои особености, които подпомагаха упражняването на зловещия му занаят. Тъй като бе на ъгъла на улица Сен-Рок, от едната страна на къщата нямаше друга постройка. А понеже стълбището я разделяше на две половини, на всеки етаж имаше по две напълно самостоятелни стаи. Те се намираха откъм улица Сен-Рок. Над четвъртия етаж бяха таванските помещения, едно от които служеше за кухня, а другото бе жилище на единствената прислужница на дядо Канкоел, една фламандка, на име Кат, която бе откърмила Лиди. Дядо Канкоел бе превърнал едната от двете самостоятелни стаи в спалня, а втората — в кабинет, изолиран в дъното с дебела междинна стена. Прозорецът откъм улица Моано гледаше към един калкан. Разговаряйки по делови въпроси в този кабинет, избран нарочно с оглед на неприятния им занаят, двамата приятели не се бояха от ничий чужд поглед и от ничие ухо, тъй като между тях и стълбището бе спалнята на Пейрад. От предпазливост, уж за да зарадва кърмачката на детето си, Пейрад бе поставил в стаята на фламандката легло със сламеник, един козяк и много дебел килим. Освен това бе зазидал комина, а кюнецът на печката излизаше през външната стена към улица Сен-Рок. И най-сетне, бе постлал на пода няколко килима, за да не могат обитателите на долния етаж да доловят какъвто и да е шум. Понеже владееше начините за шпиониране, той проверяваше веднъж седмично междинната стена, тавана и пода и ги оглеждаше като човек, който иска да избие досадни насекоми. Увереността, че тук няма кой да го гледа, нито кой да го слуша, бе накарала Корантен да се спре на този кабинет като място за разговори всеки път, когато не правеше съвещанията си в къщи. Единствено генералният директор на полицията в кралството и Пейрад познаваха жилището на Корантен; там той приемаше лица, явяващи се като посредници от името на министерството и двореца; никакъв агент обаче, нито един негов подведомствен не отиваше там, а професионалните дела се обсъждаха при Пейрад. В тази с нищо незабележителна стая се замисляха планове и се вземаха решения, които, ако стените можеха да говорят, щяха да дадат материал за странни летописи и за любопитни драми. От 1816 до 1826 година в нея се обсъждаха огромни интереси. Там се проявиха в зародиша си събитията, които по-късно щяха да тегнат над Франция. Там именно още през 1819 година Пейрад и Корантен (предвидливи като главния прокурор Балар, но по-осведомени от него) си бяха казали: „Щом Луи XVIII не желае да нанесе удар или да се отърве от даден принц, той, значи, ненавижда брат си! Следователно желае да му остави в наследство една революция!“

На вратата на Пейрад бе закачена плоча, по която той понякога намираше странни белези и цифри, писани с тебешир. Тази своего рода алгебра бе съвсем ясна за посветените в нея. Срещу съвсем безличното му жилище бе жилището на Лиди, състоящо се от преддверие, малка гостна, спалня и тоалетна масичка. И вратата на Лиди, като вратата на спалнята на Пейрад, бе направена от четири пласта ламарина между две здрави дъбови дъски, отрупани с ключалки и такава сложна система от резета, че бе трудно да се насилят, също като вратите на затвор. Така че, макар и къщата да бе с проход, с магазин и без вратар, Лиди живееше без страх. Трапезарията, малката гостна и спалнята, чиито прозорци бяха до един украсени с цветя, бяха по фламандски чисти и разкошно подредени. Фламандката-кърмачка не бе напускала никак Лиди, която тя наричаше своя дъщеря. Двете ходеха на църква така редовно, че бакалинът-роялнст, живеещ в същата сграда, на ъгъла на улица Моано и улица Ньов-Сен-Рок, си бе съставил отлично мнение за дядо Канкоел; семейството му, кухнята и продавачите заемаха първия етаж и мецанина. Вторият етаж се обитаваше от собственика, а третият бе даден под наем на един шлифовчик на скъпоценни камъни. Всички наематели имаха ключ от пътната врата. Бакалката приемаше любезно писмата и пратките за тези три тихи семейства, още повече, че на бакалския магазин имаше пощенска кутия. Без тези подробности чужденците и хората, които не познават Париж, не биха могли да разберат тайнствеността и спокойствието, занемареността и безопасността, превръщащи тази къща в някакво изключение за Париж. Настъпеше ли полунощ, дядо Канкоел можеше вече да натъкава мрежите си, да приема шпиони и министри, жени и проститутки, без да го види който и да било на света. Пейрад, за когото фламандката бе казала, че „не би сторил зло и на една муха!“, минаваше за извънредно добър човек. За дъщеря си той не жалеше нищо. След уроците по музика на Шмуке Лиди бе станала толкова добра музикантка, че сама можеше да композира. Тя умееше да оцветява рисунки с туш, да рисува с гуаш и акварел. Всеки неделен ден Пейрад вечеряше с дъщеря си. В този ден човечецът бе само баща. Вярваща, но без да прекалява, Лиди се причестяваше през страстната седмица, а всеки месец ходеше на изповед. От време на време обаче тя си позволяваше малки развлечения. Когато времето бе хубаво, тя се разхождаше в Тюйлери. Това й бе цялото удоволствие, защото водеше извънредно заседнал живот. Обожаваше баща си и бе в пълно неведение относно страшните му способности и тъмни занимания. Никакво желание не бе смутило още чистия живот на това тъй непокварено дете. Стройна, хубава като майка си, надарена с прекрасен глас, с изящно лице, с чудни руси коси, тя приличаше на не толкова реалистичните, колкото пълни с мистика ангели, поставяни от някои художници от епохата преди Ренесанса като фон на картините им със светото семейство. Погледът на сините й очи сякаш изливаше небесни лъчи върху онзи, на когото се спираше. Целомъдреното й, без всякакви модни увлечения облекло излъчваше прелестния аромат на девойка от буржоазията. Представете си някакъв стар демон, баща на един ангел, чрез чийто божествен допир той търси пречистване, и ще имате представа за Пейрад и дъщеря му. Ако някой би опетнил този бисер, бащата щеше да измисли за погубването му страхотна клопка, като онези, в които се хванаха по време на Реставрацията нещастниците, чиито глави паднаха на ешафота. Хиляда екю бяха достатъчни за Лиди и Кат, жената, която тя наричаше своя прислужница.

Като влезе от горната страна на улица Моано, Пейрад забеляза Контансон; той го задмина, изкачи се пръв, чу стъпките на агента си по стълбите и го въведе вътре, преди фламандката да успее да подаде носа си от кухнята. Едно звънче, задвижвано от решетеста вратичка на третия етаж, където живееше шлифовчикът, предупреждаваше обитателите на третия и четвъртия етаж, когато някой идваше при тях. Излишно е да казваме, че щом настъпеше полунощ, Пейрад обвиваше с памук чукчето на звънеца.

— Какво си се разбързал толкова, философе?

„Философ“ бе прозвището, дадено от Пейрад на Контансон, съвсем заслужено от този Епитет на доносчиците. А името Контансон бе, уви, едно от най-старите имена на нормандското феодално дворянство, (Виж романа „Братята утешители“.)

— Разбързал съм се, че има да се вземат някакви си десет хиляди.

— Какво? Нещо политическо ли?

— Не! Дреболия! Барон дьо Нюсенжан, знаете го, стар патентован обирач, се е разбесувал подир някаква жена, която видял във Венсенската гора, и сега трябва да му я намерим, иначе ще умре от любов… Вчера са свикали консулт от лекари, както ми каза лакеят му… Вече съм му измъкнал хиляда франка под предлог, че ще търся принцесата.

И Контансон разказа за срещата между Нюсенжан и Естер, като добави, че баронът имал и някои нови сведения.

— Добре — каза Пейрад, — ще намерим тази Дулцинея; кажи на барона да дойде с кола тази вечер на Шан-з-Елизе, при авеню Габриел, на ъгъла с алея Марини.

Пейрад изпрати Контансон, после почука по уговорения начин на вратата на дъщеря си. Той влезе радостен, тъй като случаят току-що му бе подхвърлил средството, чрез което най-после щеше да получи желаната служба. Настани се в едно удобно валтеровско кресло, целуна Лиди по челото и й каза:

— Изсвири ми нещо…

Тя изсвири една пиеса за пиано от Бетховен.

— Добре го изсвири, сърничке моя — каза той и привлече дъщеря си. — Знаеш ли, че вече навършваш двадесет и една години? Трябва да се омъжиш, защото татко е преминал седемдесетте…

— Щастлива съм тук — отвърна тя.

— Само мен ли обичаш, мен стария и грозния? — запита Пейрад.

— А кого искаш да обичам?

— Ще вечерям с теб, сърненцето ми, предупреди Кат. Смятам да си създам положение, да си намеря служба и да ти намеря съпруг, достоен за тебе… някой добър и способен младеж, с когото да можеш един ден да се гордееш…

— Само един съм видяла, който да ми харесва за съпруг…

— Видяла си такъв мъж?…

— Да, в Тюйлери — продължи Лиди, — мина покрай мене, водеше под ръка графиня Серизи.

— Как се нарича?

— Люсиен дьо Рюбампре!… Бяхме седнали с Кат под една липа; не мислех за нищо. До мен имаше две жени, те казаха: „Ето госпожа дьо Серизи и хубавия Люсиен дьо Рюбампре.“ Погледнах двойката, към която гледаха и те. „Ах, миличка — отвърна другата, — има истински щастливи жени!… На тази всичко се прощава, защото по баща е Ронкьорол, а мъжът й е силен на деня.“ — „Но, миличка — възрази първата. Люсиен й струва много…“ Какво значи това, татко?

— Глупави приказки на хора от висшето общество — отговори добродушно Пейрад на дъщеря си. — Може да са намеквали за някакви политически събития.

— Вие ме запитахте и аз ви отговорих. Ако искате да ме омъжите, намерете ми съпруг да прилича на този младеж…

— Дете! — отвърна баща й. — Красотата у мъжа невинаги е признак на доброта. Надарените с приятна външност младежи не срещат никаква трудност в жизненото поприще, следователно не проявяват никакви способности, те са покварени от предложенията, отправяни им от обществото, за които им се налага по-късно да плащат с лихвата!… Бих искал да ти намеря някого, когото буржоазията, богаташите и глупците изоставят без помощ и без покровителство…

— Кой е той, татко?

— Човек с неизвестни способности… Но, хайде, скъпо мое дете, аз имам начин да разтърся всички тавани на Париж и да изпълня плана си, като дам на чувствата ти съпруг, красив като нехранимайкото, за когото ми говориш, само че с бъдеще, един от белязаните за слава и богатство… О, как не се сетих! Сигурно имам цяло стадо племенници, а сред тях все ще има някой достоен за тебе… Ще пиша в Прованс, а може и да наредя те да пишат!

Странно нещо! В същия миг един млад човек, племенник на дядо Канкоел, примиращ от глад и умора, тръгнал пеш от департамента Воклюз, влизаше в Париж през заставата Итали, за да намери чичо си. В мечтите на семейството, което не познаваше живота му, името Пейрад извикваше множество надежди: мислеха, че се е завърнал от Индия с милиони! Насърчен от такива разкази край огнището, племенникът, наречен Теодоз, предприе дълго пътуване, с цел да открие баснословния чичо.

Схватка между трима мъже

Като се нарадва няколко часа на щастието да си баща, Пейрад изми и боядиса косите си (пудрата бе за прикритие), облече хубав дебел редингот от синьо сукно, закопчан до брадата, сложи върху него черно пардесю, обу груби ботуши с дебели подметки и снабден със специална карта, тръгна бавно по авеню Габриел към градината на Шан-з-Елизе, където го посрещна Контансон, преоблечен като стара улична продавачка на зеленчуци.

— Господин дьо Сен-Жермен — каза Контансон, обръщайки се към бившия си началник с бойното му име, — вие ми помогнахте да спечеля петстотин франка; дойдох обаче да ви причакам тук, за да ви кажа, че преди да ми ги даде, проклетият барон е ходил да вземе сведения в дома (Префектурата).

— Сигурно ще имам нужда от теб — отвърна Пейрад. — Виж номера 7, 10 и 12, тия хора ще можем да ги използуваме, без това да се разбере в полицията, нито в Префектурата.

Контансон се върна до колата, в която господин дьо Нюсенжан чакаше Пейрад.

— Аз съм господин дьо Сен-Жермен — представи се Пейрад на барона, доближавайки се до вратичката.

— Е топре, качфайте се сас мен — отговори баронът и нареди да карат към Триумфалната арка.

— Вие сте ходили в Префектурата, господин барон, нали така?… Мога ли да зная какво сте казали на господин префекта и какво ви е отговорил той? — запита Пейрад.

— Прети та там петстотин франка на етин озобен чофек, ас исках та уснай тали той ки зпечелил… Ас само касал на брефекта, че иска та тафа рапота на етин акент на име Бейрат са чушпина, са тънка мисия, тали ас мока та има неокраничено тоферие фаф него… Брефект касал, че фие зте етин от най-умели и най-почтени хора. Тофа е фсишко.

— Желае ли сега господин баронът, след като са му съобщили истинското ми име, да ми каже за какво става дума?

След като разказа надълго и нашироко на ужасния си жаргон на полски евреин за срещата си с Естер, и възклицанието на лакея, застанал на колата отзад, и напразните си усилия, Нюсенжан завърши със случилото се в неговия дом: изплъзналата се от Люсиен дьо Рюбампре усмивка, предположението на Бианшон и на неколцина други светски мъже за връзка между непознатата и този млад мъж.

— Вижте какво, господин барон, най-напред вие ще ми дадете един аванс от десет хиляди франка срещу разноските, защото в тази история става въпрос за живота ви; а тъй като вашият живот е завод за сделки, нищо не трябва да се пренебрегне, за да се намери тази жена. Ах, здравата са ви пипнали!

— Та, ас сам бибнат…

— Ще ви кажа, ако потрябват повече пари, бароне; имайте доверие в мене — продължи Пейрад. — Аз не съм доносчик, както може би си мислите… През 1807 година бях главен полицейски комисар в Анверс и тъй като сега Луи XVIII е мъртъв, мога да ви доверя, че седем години ръководех контраполицията му… Така че с мене не стават пазарлъци. Вие сам разбирате, господин барон, че човек не може да направи проектосметка на съвестите, които трябва да купи, преди да е проучил самата сделка. Не се безпокойте, аз ще успея. Не мислете, че ще ме задоволите с каквато и да е сумичка, на мене ми трябва друго нещо като възнаграждение.

— Само тофа та не е етно кралство?… — каза баронът.

— На вас то няма да ви струва нищо.

— Топре.

— Познавате ли братята Келер?

— Много топре.

— Франсоа Келер е зет на граф дьо Гондрьовил, а граф дьо Гондрьовил е бил на вечеря вчера у вас със зет си.

— Кой по тяфолите мошал та ви каше… — викна баронът. — Тофа е Шорш, той финаки гофори…

Пейрад се позасмя. А забелязвайки тази усмивка, банкерът почувствува странно подозрение към слугата си.

— Граф дьо Гондрьовил е точно човекът, който може да ми издействува една служба в полицейската префектура; за създаването й префектът ще получи справка до четиридесет и осем часа — продължи Пейрад. — Поискайте това място за мен, направете така, че граф дьо Гондрьовил да пожелае да се намеси в тази работа, като вложи в нея известно пристрастие, и ще ми се отблагодарите за направената услуга. Искам само вашата честна дума, защото, ако я престъпите, рано или късно ще прокълнете деня, в който сте се родили… кълна се в това…

— Ас фи тафам чесна дума та набравя фасмошно…

— Ако и аз правех за вас само възможното, нямаше да е достатъчно.

— Топре, ште тействам открофено…

— Откровено… Друго не искам — каза Пейрад, — откровеността е единственото горе-долу неопетнено нещо, което можем да си разменим.

— Открофено — повтори баронът. — Кате шелаете та фи остафя?

— На края на моста Луи XVI.

— На моста на Гамарата — каза баронът на застаналия до вратата на колата лакей.

„Сначи, ас ште получа непоснатата…“ — каза си баронът, като остана сам.

„Странна работа — мислеше си Пейрад, връщайки се пеш към Пале-Роайал, където възнамеряваше да се опита да утрои десетте хиляди франка и да уреди зестра на Лиди. Ето че се заех с дребните делца на младежа, чийто поглед е омагьосал дъщеря ми. Това трябва да е някой от ония мъже, дето си падат по жените“ — употреби той един от изразите на особения език, който си бе създал за своя лична употреба; неговите наблюдения и наблюденията на Корантен се предаваха често в осакатена форма, но затова образно и внушително.

Като се прибра у дома си, баронът не бе същият, бе весел, с румено и оживено лице — жена му и прислужниците останаха учудели.

— Да му мислят акционерите — каза дю Тийе на Растиняк.

Пиеха чай в малката приемна на Делфин дьо Нюсенжан на връщане от Операта.

— Та — поде баронът усмихнато, разбрал шегата на колегата си, — ште ми се та се санимафам със стелки…

— Значи, намерихте вашата непозната? — запита госпожа дьо Нюсенжан.

— Не — отвърна той, — само имам натешта та я намеря.

— Дали някой е обичал така жена си?… — възкликна госпожа дьо Нюсенжан, която изпитваше или се преструваше, че изпитва малко ревност.

— Когато тя стане ваша любовница, ще ни поканите на вечеря с нея, тъй като много любопитен съм да видя жената, която успя така много да ви подмлади — обърна се дю Тийе към барона.

— Тофа е етин шетьофар на чофешкия рот — отговори старият банкер.

— Той ще налапа въдицата като малолетен — каза Растиняк на ухото на Делфин.

— О, той печели достатъчно пари, така че…

— Така че може да даде част от тях, нали?… — прекъсна дю Тийе баронесата.

Нюсенжан се разхождаше из салона, краката му сякаш му пречеха.

— Сега е моментът да го накарам да плати новите ви дългове — прошепна Растиняк на ухото на баронесата.

По същото време Карлос, който бе ходил на улица Тетбу, за да даде последните си нареждания на Йороп, защото тя щеше да играе главната роля в комедията, измислена от него за измамването на барон дьо Нюсенжан, си отиваше изпълнен с надежди. Силно разтревожен от обстоятелството, че вижда този полудемон така съвършено преобразен, че и той сам едва го бе познал по гласа, Люсиен тръгна да го изпрати по булеварда.

— Къде, по дяволите, намери жена, по-красива от Естер? — запита той човека, който го водеше към поквара.

— Такова нещо не се намира в Париж, момчето ми. Такъв тен не се произвежда във Франция.

— Искам да ти кажа, че още съм замаян… Венера не е така изваяна! Душата си бих продал на дявола за нея… Къде я намери?

— Тя е най-красивото момиче в Лондон. Напила се с джин и убила в пристъп на ревност любовника си… Любовникът й бил някакъв негодник и така лондонската полиция се отървала от него, а нея изпратили за известно време в Париж, докато тази работа се позабрави… Тая тарикатка е получила отлично възпитание. Дъщеря е на министър и говори френски като роден език; не й е известно защо е изпратена при теб и няма никога да го узнае. Казано й е, че ако я харесваш, би могла да изяде милионите ти, но че си ревнив като тигър, затова й бе даден дневният режим на Естер. Не знае как се казваш.

— Ами ако Нюсенжан я предпочете пред Естер…

— А, дотам ли стигна?… — възкликна Карлос. — Сега се боиш да не би да не стане онова, което вчера толкова те ужасяваше! Бъди спокоен. Това русокосо и бяло момиче е със сини очи; тя е обратното на красивата еврейка, а само очите на Естер могат да разтърсят човек, прогнил като Нюсенжан. Та ти не можеш да криеш някаква грозотия, дявол да го вземе! А когато тая кукла изиграе ролята си, ще я изпратя, съпроводена от доверено лице, в Рим или в Мадрид, където ще предизвика луди страсти.

— Е, щом за малко ще бъде при нас, отивам пак при нея… — каза Люсиен.

— Върви, синко, забавлявай се… Утре ще получиш още един ден. Аз чакам едно лице, на което заръчах да разбере какво става у барон дьо Нюсенжан.

— Кое е то?

— Любовницата на лакея му, защото всеки миг трябва да знаем какво става у неприятеля.

В полунощ Пакар, лакеят на Естер, се срещна с Карлос на Пон-де-з-Ар — най-удобното място в Париж, където можеш да размениш две думи, които никой не трябва да чуе. Разговаряйки, лакеят гледаше на една страна, а господарят му — на друга.

— Баронът бил тази сутрин от четири до пет часа в Префектурата — каза лакеят, — а вечерта се похвалил, че ще намерят жената, която видял във Венсенската гора, обещали му…

— Изглежда, че някой ни следи — отговори Карлос, — но кой?

— Използували са вече Лушар, агента от търговията.

— Това е детинска работа — отвърна Карлос. — Ние трябва да се страхуваме само от бригадата за обществена безопасност и от криминалната полиция, а щом като тя не е пусната в ход, наш ред е да действуваме!…

— И още нещо има!

— Какво?

— Приятелите от затвора… Вчера видях Ла Пурай… „Замразил“ едно семейство и взел десет хиляди мангизи по пет стотачки … златни!

— Ще го арестуват — каза Жак Колен, — това е убийството на улица Буше.

— Какви са нарежданията ви? — запитал Пакар с почтителността на маршал, дошъл да получи заповеди от Луи XVIII.

— Ще излизате всяка вечер в десет часа — отговори Карлос — и без бавене ще отивате във Венсенската гора, в гората на Мьодон или на Вил-д’Авре. Ако някой ви наблюдава или следи, остави го, бъди общителен, разговорлив, съгласен на подкуп. Ще говориш за ревността на Рюбамире, който, ще кажеш, е луд по госпожата и главно, не иска да се знае, че има любовница…

— Ясно! Да нося ли оръжие?…

— В никакъв случай — отговори бързо Карлос. — Оръжие!… За какво ти е то? Само да направи някоя беда. Да не си употребил нож! Щом можеш да счупиш краката и на най-силния човек с удара, който ти показах… щом знаеш да се биеш с трима въоръжени полицаи, и то с увереността, че ще повалиш двамата преди да са извадили огнивото си, от какво се страхуваш? Нали имаш бастун?…

— Правилно! — каза лакеят.

Пакар — наричан още Стара гвардия, Знаменит хитрец, Готов на всичко, — човек с желязна устойчивост, със стоманени мишци, бакенбарди по италиански, артистична прическа, брада като на пожарникарите, бледо и безизразно лице като лицето на Контансон — съдържаше своята темпераментност и си придаваше вид на главен барабанчик, с което отклоняваше от себе си подозренията. Избягалият от Поаси или от Мьодон не е изпълнен с толкова надута самовлюбеност, нито с такава вяра в достойнствата си. Той бе Джафар на този Харун ал Рашид на каторгата и проявяваше към него същото приятелско възхищение, каквото Пейрад изпитваше към Корантен. Тази върлина с хлътнали гърди, само кожа и кости, се движеше изтежко на дългите си мотовили. Никога десният му крак не се придвижваше, без дясното око да огледа външната обстановка със спокойната бързина, присъща на крадеца и шпионина. Лявото око подражаваше на дясното. Крачка и поглед! Суховат, пъргав, готов по всяко време на всичко, Пакар би бил съвършен, казваше Карлос, дотолкова притежаваше напълно качествата, необходими за човека, влязъл в борба с обществото, ако не беше потайният му враг, наричан питие за храбреците; господарят обаче бе успял да убеди своя роб, ако не иска да се провали напълно, да пие само вечер. В къщи Пакар поглъщаше на малки чашки златистата течност, наливана от една кореместа, глинена „мома“, дошла от Данциг.

— Ще си отваряме очите — завърши Пакар и като поздрави човека, когото наричаше свой изповедник, наложи великолепната си шапка с пера.

Ето по какво стечение на обстоятелствата Жак Колен, Пейрад и Корантен — еднакво силни и тримата, всеки в своята област — се намериха в една и съща схватка, където всеки разгъна способностите си, за да задоволи някаква своя страст или свои интереси. Това бе една от неизвестните, но страхотни битки, в които се влага много находчивост, омраза, настървеност, настъпателност и контраходове, много уловки и влияние, толкова, колкото е необходимо, за да се изгради едно благосъстояние.

На път към щастието. Нюсенжан подготвя тоалета си

Хора и средства — всичко остана в тайна от страна на Пейрад, подпомогнат от Корантен в предприятие, което за тях бе дребна работа. Така че по този въпрос историята мълчи, също както остава няма по истинските причини на много революции. Но ето какъв бе резултатът.

Една сутрин, пет дни след срещата на господин Нюсенжан с Пейрад на Шан-з-Елизе, някакъв петдесетгодишен мъж, чието лице бе като че ли покрито с белило, като на дипломатите поради светския живот, който водят, със сини сукнени дрехи, доста изящна, почти като на министър изящна външност, слезе от един великолепен кабриолет и подаде поводите на лакея си. Той запита застаналия в преддверието лакей може ли да види барон дьо Нюсенжан; лакеят отвори почтително една великолепна врата с огледала.

— Как е името на господина?… — запита, лакеят.

— Кажете на господин барона, че идвам от авеню Габриел — отговори Корантен. — Ако при него има хора, гледайте да не произнесете това име високо, защото ще ви изхвърлят от този дом.

Миг по-късно лакеят се върна и въведе Корантен през вътрешните помещения в кабинета на барона.

Корантен размени непроницаем поглед с банкера, след което двамата се поздравиха почтително.

— Господин барон — каза той, идвам от името на Пейрад…

— Топре — прекъсна го баронът и отиде да пусне резето на двете врати.

— Любовницата на господин дьо Рюбампре живее на улица Тетбу в някогашния апартамент на госпожица Белфьой, бивша любовница на главния прокурор господин дьо Гранвил.

— Ах! Толгофа плиско то мен, колко змешно! — възкликна баронът.

— Не ми е трудно да си представя, че сте луд по тази прекрасна личност, за мен също бе удоволствие да я видя — продължи Корантен. — Люсиен толкова много я ревнува, че й забранява да излиза; а тя е така влюбена в него, че от четири години, откакто е заела мястото на Белфьой — и положението й, и мебелировката, — нито съседите, нито останалите наематели на къщата са я виждали някога. Принцесата се разхожда само нощем. Когато излиза перденцата на колата са спуснати, а самата тя е забулена. Не е само ревността, която кара Люсиен да крие тази жена: предстои женитбата му с Клотилд дьо Гранлийо, а освен това засега той е интимният приятел на госпожа дьо Серизи. Естествено Люсиен държи и на официалната си любовница, и на годеницата си. Ето защо вие ставате господар на положението, защото Люсиен ще пожертвува удоволствието в името на интересите и суетността си. Вие сте богат, по всяка вероятност това ще бъде последната ви любовна наслада, затова бъдете щедър. Ще постигнете целта си чрез камериерката. Дайте десетина хиляди франка на момичето и то ще ви скрие в спалнята на господарката си; за вас това си струва парите!

Никоя реторическа фигура не може да изобрази отривистата, ясна и категорична реч на Корантен; баронът почувствува това и по безстрастното му лице се появи учудване, каквото той отдавна си бе забранил.

— Дошъл съм да ви искам пет хиляди франка за моя приятел, който загубил пет от вашите банкноти, дребна беда! — продължи Корантен с най-съвършен заповеднически тон. — Пейрад познава твърде добре Париж, за да прави разноски за обяви, и разчита на вас. Но не това е най-важното — каза той така, че да омаловажи искането на пари. — Ако не желаете старините ви да бъдат огорчени, изискайте за Пейрад службата, за която ви е говорил; за вас е лесно да я получите. Навярно вчера генералният директор на полицията в кралството е получил една бележчица по този повод. Остава само да се накара Гондрьовил да говори на префекта. И така, кажете на граф Мален дьо Гондрьовил, че става дума да се направи услуга на едно от лицата, които са ви отървали от госпожа дьо Симьоз, и той ще се съгласи…

— Ето, господине — каза баронът, взе пет банкноти по хиляда франка и ги даде на Корантен.

— Камериерката си има приятел, това е един висок лакей на име Пакар; той живее на улица Прованс у един поправач на каляски и постъпва на работа у хора, които се представят за принцове. Ще се свържете с камериерката на госпожа ван Богсек чрез Пакар, дълъг пиемонтец, който доста обича вермута.

Ясно бе, че последното поверително сведение, изящно подхвърлено като postscriptum, бе наградата за петте хиляди франка. Баронът се мъчеше да отгатне към кои хора спада Корантен, у когото неговата проницателност му подсказваше по-скоро ръководителя на шпионаж, а не изпълнителя; Корантен обаче остана за него онова, което е за археолога надпис, където липсват поне три четвърти от буквите.

— Как се касфа камериерката? — запита баронът.

— Йожени — отговори Корантен, поздрави и си излезе.

Луд от радост, барон дьо Нюсенжан изостави сделките и канцеларията си и се изкачи в жилището си в блаженото състояние на двадесетгодишен младеж, очакващ първата среща с първата жена, в която е влюбен. Той извади от личната си каса всички банкноти по хиляда франка (петдесет и пет хиляди франка, сума, с която би могъл да ощастливи едно село!) и направо ги пъхна в джоба на фрака си. Разточителността на милионерите може да се мери само с алчността им за печалби. Стане ли дума да се задоволи някаква прищявка или някое увлечение, парите не представляват вече нищо за тия крезовци; в действителност за тях е по-лесно да получат пари, отколкото да имат някакво желание. Задоволството е нещо извънредно рядко в техния преситен живот, който е преизпълнен с вълненията от големите удари на спекулациите, а от тях изсушените им сърца са вече отвратени. Един пример. Един от най-богатите парижки капиталисти, известен между другото с чудатостите си, среща веднъж по булевардите в Париж някаква извънредно красива млада работничка. Придружавана от майка си, тя вървяла под ръка с млад човек с доста двусмислено облекло и контешко полюляване на бедрата. Още щом я вижда, милионерът се влюбва в нея, тръгва подире й, отива в дома й; там изслушва историята на живота й — смесица от балове в Мабил, гладни дни, зрелища и труд, — проявява интерес към нея и оставя под монета от сто су пет банкноти по хиляда франка: безчестна щедрост. На другия ден извиканият тапицер Брашон пристига да получи нарежданията на работничката, мебелира избраното от нея жилище и там изразходва двадесет хиляди франка. Работничката се отдава на невероятни надежди, тя облича прилично майка си и се самозалъгва, че ще може да нареди бившия си любовник на работа в някое застрахователно дружество. И започва да чака… един, два дни; после една… две седмици. Смята се за задължена да бъде вярна и задлъжнява. Извиканият в Холандия капиталист забравил работничката; той не отишъл нито един път в рая, където я оставил и откъдето тя пада толкова ниско, колкото може да се падне в Париж. Нюсенжан не играеше на карти, Нюсенжан не покровителствуваше изкуствата, Нюсенжан нямаше никакво въображение; следователно щеше да се хвърли в страстта си към Естер със заслепление, на което именно разчиташе Карлос Ерера.

След закуската баронът нареди да извикат лакея му Жорж и му каза да отиде на улица Тетбу и да замоли госпожица Йожени, камериерка на госпожа Ван Богсек, да мине през канцеларията му по важна работа.

— Ти ште я бочакаш — добави той — и ште я нагараш та се качи в мойта стая, гато кашеш, че покатствого й е озигурено.

Жорж изпита хиляди мъки, докато уговори Йороп — Йожени да тръгне с него. Госпожата, обясни му тя, не й разрешавала никога да излиза; можела да изгуби мястото си и т.н. и т.н. Затова Жорж дебело подчерта заслугата си пред барона, който му даде десет луидора.

— Ако госпожата излезе тази нощ без нея — каза Жорж на господаря си, чиито очи блестяха като въгленчета, — тя ще дойде в десет часа.

— Топре! Ти ште тойдеш та ме оплечеш фаф тефет часа… та напрафиш моя кояфюр, саштото ас искам та бата колкото моше по-топре!… Ас мисля, че ште се ява прет мойта лиупима дака, че барите та не пътат фашни…

От дванадесет до един часа баронът боядисва косите и бакенбардите си. В девет часа, след като се изкъпа преди вечеря, той се заприготвя като младоженец, разхубавява се и се напарфюмира. Известена за това преобразяване, госпожа дьо Нюсенжан си достави удоволствието да отиде да види мъжа си.

— Боже мой — викна тя, — колко сте смешен!… Че сложете си черна сатенена връзка вместо бялата, от която бакенбардите ви изглеждат още по-твърди; освен това докарали сте се в стила на Империята като някакъв старчок, приличате на бивш съветник в парламента. Я махнете диамантените копчета, всяко от тях струва сто хиляди франка и онази тарикатка ще ви ги поиска, а вие няма да можете да й ги откажете; а вместо да ги предлагате на една проститутка, по-добре ги окачете на моите уши.

Поразен от справедливите забележки на жена си, горкият финансист й се подчиняваше, макар че роптаеше.

— Змешен! Змешен!… Ас никога не сам касал, че сте змешна, когато сте се токарфали са фашия коспотин те Разтиняк.

— Надявам се, че никога не съм ви се видяла смешна. Мога ли аз да направя подобни елементарни грешки в тоалета си? Я се обърнете!… Закопчайте фрака догоре като херцог дьо Мофриньоз, оставете незакопчани само двете най-горни копчета. Постарайте се да изглеждате млад.

— Господине — каза влезлият Жорж, — ето госпожица Йожени.

— Тофиштане, коспошо… — извика баронът.

Той съпроводи жена си чак до апартаментите, където те живееха поотделно, за да бъде сигурен, че няма да подслуша разговора му.

Разочарования

На връщане оттам баронът улови Йороп за ръка и с насмешлива почтителност я заведе в кабинета си.

— Е, топре, миличка, фие сте много штастлифа, саштото зте на зслужба бри най-кразивата шена на звета… Ако фие изкате та рапотите са мен, са моите интерези, фашто полошение е уретено!

— Това няма да направя и за десет хиляди франка! — възкликна Йороп. — Разберете, господин барон, че аз съм преди всичко честно момиче…

— Та. Ас мисля та платя са фашата чезност. Тофа фаф таркофията се нарича сенна реткост.

— И това не е всичко — продължи Йороп. — Ако господинът не се хареса на госпожата, а има такава вероятност, тя ще се разсърди, аз ще бъда изгонена, а службата ми струва хиляда франка годишно.

— Тос капитал от хилята франка здава двадесет хиляти франка и ако ас фи ки там, фие ште си купите нешто.

— Бога ми, щом така разбирате работата, деденце, всичко се променя — каза Йороп. — Къде са парите?

— Ето ки — отвърна баронът, показвайки банкнотите една по една.

Той видя как блясваха очите на Йороп при всяка банкнота, а то издаваше нейната алчност; на това именно и разчиташе.

— Вие плащате за службата ми, ами за честността и за съвестта ми?… — продължи тя, като вдигна нагоре хитрото си лице и хвърли на барона един театрално-комичен поглед.

— Съвезта не здруфа колкото злушпата; но та топафим оште пет хиляди — отвърна той и прибави пет банкноти по хиляда франка.

— Не, двадесет хиляди за съвестта и пет хиляди за мястото, в случай че го загубя…

— Както изкате… — каза баронът и прибави петте банкноти. — Но са та ги зпечелите, ште ме зкриете фаф зтаята на тфоята коспотарка прес ношта, кокато тя озтане сама…

— Съгласна съм, ако ме уверите, че никога няма да кажете кой ви е въвел там. Предупреждавам ви обаче за едно: госпожата е силна като турчин, тя люби безумно господин дьо Рюбампре и да вложите и един милион на нейно име в банката, пак няма да я накарате да му изневери… Глупаво е, но тя е такава, щом обича, е по-лоша и от почтена жена. Когато отива на разходка в гората с господина, господинът рядко остава през нощта при нея; тази вечер е на разходка, така че ще мога да ви скрия в моята стая. Ако госпожата се върне сама, ще дойда да ви потърся; ще почакате в салона, аз няма да затварям вратата на спалнята й, а останалото… по дяволите! То си остава ваша работа… Пригответе се!

— Ас ште ти там тфатесет и петте хиляди франка фаф салона … Пиено — платено!

— А — отвърна Йороп, — толкова ли сте били недоверчив?… Ще прощавате, ама…

— Ти ште имаш мноко случаи та ме окрапфаш… Ште се сапоснаем по-топре…

— Така да бъде! Елате на улица Тетбу в полунощ; само че донесете тридесет хиляди франка. Почтеността на камериерките се плаща по-скъпо след полунощ, също като файтоните.

— Од бретпаслифост ште ти там етин чек са панката…

— Не, не — възрази Йороп, — или пари, или нищо…

В един часа през нощта скрилият се в таванската стая на Йороп барон дьо Нюсенжан бе обзет от всички вълнения, присъщи на мъжете, тръгнали на лов за жени. Той чувствуваше, че живее, кръвта му сякаш вреше чак в пръстите на краката му, а главата му сякаш щеше да се пръсне като прегорещена парна машина.

— Тушефно ас се фалнуфах са пофече от зто хи лят и екю — довери той на дю Тийе, разказвайки му това приключение.

Той се вслушваше и в най-малкия шум от улицата и към два часа сутринта чу още откъм булеварда колата на любимата жена. Когато пътната врата се отвори, сърцето му заби така, че раздвижи коприната на жилетката му; най-после щеше да види неземното, пламенното лице на Естер!… В сърцето му отекна шумът от спускането на подвижната стълбичка и от затварянето на вратичката на колата. Очакването на върховния момент го вълнуваше повече, отколкото ако ставаше дума да загуби цялото си състояние.

— Ах — възкликна той, — тофа е шифот! Тофа сначи тори та шифееш брекалено, ас зтафам незпозобен та рапота!

— Госпожата е сама, слезте долу — каза му появилата се Йороп. — Само не вдигайте шум, слон такъв!

— Злон дакъф! — повтори той със смях, вървейки като по нажежени въглища. Йороп вървеше напред със свещник в ръка.

— Тръш, прой ки! — каза баронът, като влязоха в салона, и подаде на Йороп банкнотите.

Тя взе, без да се усмихне, тридесетте хилядарки и излезе, като преди това заключи барона. Нюсенжан отиде право в спалнята, където намери хубавата англичанка, която му каза:

— Ти ли си, Люсиен?…

— Не, хупаво тете — възкликна Нюсенжан, но не можа да продължи.

Той остана слисан, като видя една жена, която бе точно обратното на Естер: вместо мургавината, която бе съзрял, видя руса коса, а вместо силата, от която се бе възхищавал — слабост! Вместо знойното слънце на Арабия — тиха британска нощ.

— Ах, моля ви се, откъде се появихте?… Кой сте вие? Какво желаете? — викна англичанката, дърпайки звънеца, без да успее да получи някакъв звук.

— Ас слоших бамук на званците, но не се блашете… ас си отифам — каза той. — Ето дридесет хиляди франка, фърлени фаф фотата. Фие ли сте липофницата на Лусиен де Рюпампре?

— Чакай малко, момчето ми — отвърна англичанката, която говореше добре френски. После продължи, като подражаваше на говора му: — А ти кой си?

— Чофек, попатнал фаф капан!… — отвърна баронът жалко.

— Попатнал фаф капан, са та има етна хупафа шена ли? — запита го тя шеговито.

— Посфолете ми та фи испратя утре егна огърлица, та си збомняте са парон ди Нусинген.

— Не ко поснафам!… — смееше се тя като луда. — Но огърлицата ти ще намери добър прием, дебели насилнико.

— Фие ште се сапоснаете сас неко. Тофиштане, коспошо. Фие зте кралзко ятене, а ас сам само етин нештазтен панкер на пофече от шезтесет котини и фие ме накарахте та распера голко е силна шепата, гоято ас люпя, саштото фашата несемна хупост не моша та ме накара та я сапрафя.

— Я фиж, мноко мило е тофа, което ми касфате — отговори англичанката.

— По-мила е онаси, гоято ми ко е фтъхнофила…

— Вие говорехте за тридесет хиляди франка… на кого ги дадохте?

— На фашта хидруша камериерка…

Англичанката позвъни; Йороп не бе далеч.

— Ах — възкликна тя, — мъж в спалнята на госпожата и при това не е господинът!… Какъв ужас!

— Давал ли ви е тридесет хиляди франка, за да го въведете тук?

— Не, госпожо, защото ние и двете не струваме толкова.

И Йороп започна да вика: „Крадец!“ така грубо, че изплашеният банкер се измъкна през вратата, а там тя го изблъска по стълбите надолу.

— Тлъст мошеник — крещеше тя, — ще ме издава на господарката ми! Дръжте крадеца!… Дръжте го!

Отчаян, влюбеният барон успя благополучно да се добере до колата си, която бе спряла на булеварда; той не знаеше вече на кой шпионин да се довери.

— Да не би госпожата случайно да желае да ми отнеме печалбата?… — запита Йороп, устремила се като фурия към англичанката.

— Не ми са известни френските нрави — отвърна господарката.

— Защото само думичка да кажа утре на господина и госпожата ще бъде изхвърлена — продължи дръзко Йороп.

— Тас броклета камериерка — каза баронът на Жорж, който естествено запита господаря си доволен ли е, — измъкна от мене дритесет хиляти франка… но то е моя колема крешка, много колема крешка!…

— Значи, тоалетът не можа да послужи на господина. Дявол да го вземе! Не бих съветвал господина да взема напразно хапчета…

— Шорих, ас умирам от отчаяние… Тофа е ферно… Ас имам лет на сарцето… Нема я Ездер, бриятелю.

В изключителни обстоятелства Жорж неизменно ставаше приятел на господаря си.

Абатът печели първия рунд

Два дни след горната сцена, която Йороп предаде много по-забавно, защото си послужи и с мимика, Карлос обядваше насаме с Люсиен.

— Нито полицията, нито който и да било друг трябва да си пъха носа в нашите работи, момчето ми — казваше той тихичко, като палеше пурата си от пурата на Люсиен. — Това е опасно. Намерил съм смел, но непогрешим начин да накараме нашия барон и агентите му да стоят мирно. Иди у госпожа дьо Серизи и бъди много мил с нея. По време на разговора ще й споменеш, че за да направиш удоволствие на Растиняк, комуто госпожа дьо Нюсенжан отдавна вече е омръзнала, си се съгласил да му станеш параван, за да укрие той някаква друга любовница. Че господин дьо Нюсенжан, влюбен безумно в жената, укривана от Растиняк (това ще я развесели), си наумил да прибегне до полицията, за да те шпионира, тебе, който нямаш и понятие за хитрините на твоя земляк и чиито интереси у Гранлийо биха могли сериозно да пострадат. Ще замолиш графинята съпругът й, който е министър, да ти помогне да отидеш в Префектурата. Щом влезеш при господин префекта, направи оплакване, но го направи като политик, който скоро ще навлезе в сложния механизъм на управлението и ще стане един от неговите най-важни лостове. Като държавен деец ти ще проявиш разбиране към полицията, ще изкажеш възторга си от нея, включително и от префекта. И най-добрите машини правят мазни петна или пък изпускат масло. Изкажи възмущението си, но само толкова. Ти ни най-малко не се сърдиш на господин префекта; просто го замоли да следи хората си, изкажи съжаленията си, че се налага той да ги мъмри. Колкото по-внимателен и по-джентълмен се покажеш, толкова по-страшен ще бъде префектът към агентите си. Тогава ние ще бъдем спокойни и ще можем да върнем Естер, която сигурно реве като елените в гората.

Тогавашният префект бе бивш прокурор, а от бившите прокурори стават прекалено неопитни префекти на полицията. Те са натъпкани с правни науки, спазват строго законността и нямат лека ръка за произвола, често необходим при отделни критични обстоятелства, в които намесата на полицията трябва да наподобява дейността на гасящия огъня пожарникар. В присъствието на подпредседателя на Държавния съвет префектът призна повече недостатъци на полицията, отколкото всъщност тя имаше, изказа съжаленията си за злоупотребите и тогава си спомни за посещението на барон дьо Нюсенжан и за сведенията, които му бе поискал за Пейрад. Обещавайки да сложи край на безобразията на агентите, префектът поблагодари на Люсиен, че се е отнесъл направо до него, задължи се да не го издава и прояви разбиране в интригата. Между министъра и префекта бяха разменени слова за личната свобода и за неприкосновеността на дома, при което господин дьо Серизи забеляза, че ако понякога върховните интереси на кралството изискват тайни закононарушения, престъпността започва от прилагането на подобни държавни способи към частните интереси.

На другия ден, точно когато Пейрад тръгна за любимото си кафене, където с наслада наблюдаваше гражданите, тъй както на артиста му е забавно да гледа растежа на цветята, един цивилно облечен полицай го спря на улицата.

— У вас отивах — пошепна му той на ухото, — имам заповед да ви отведа в Префектурата.

Съпроводен от полицая, Пейрад се качи в един файтон без каквото и да било възражение.

Като сновеше назад-напред по една алея в градинката на Префектурата, която тогава се намираше на кея Орфевр, началникът на полицията се отнесе с Пейрад като с последния каторжнически надзирател.

— Не току-така, господине, още през 1809 година са ви извадили от състава на нашите служители… Не знаете ли на какво ни излагате, а и сам вие на какво се излагате?…

Конското евангелие завърши с гръмотевичен удар. Префектът съобщи грубо на нещастния Пейрад, че не само му отнема годишната издръжка, но и че ще бъде поставен под специално наблюдение. Старецът прие студения душ с най-спокоен вид. Няма нищо по-неподвижно и по-безстрастно от човек, поразен от гръм. Той бе загубил в игра на карти всичките си пари. Бащата на Лиди разчиташе на обещаната служба, а сега виждаше, че не му остават други доходи освен помощите на приятеля му Корантен.

— Аз съм бил полицейски префект и ви давам пълно право — каза той спокойно на застаналия в съдебно величие държавен служител, който при тези му думи подскочи многозначително. После го погледна хитро и продължи: — Позволете ми обаче да ви кажа, без да искам да се извинявам за каквото и да било, че вие никак не ме познавате. Думите ви са или прекалено груби за бившия генерален комисар на полицията в Холандия, или недостатъчно строги за един обикновен полицейски доносчик. И все пак, господин префект — добави Пейрад след малко, виждайки, че префектът мълчи, — запомнете какво ще ви кажа. Без ни най-малко да се намесвам във вашата полиция, нито да се оправдавам, вие ще имате възможност да видите, че в тази история има един измамен: засега това съм аз, вашият покорен слуга; по-късно обаче вие ще си кажете: „Аз бях измаменият!“

И Пейрад поздрави префекта, който прикри учудването си зад замислеността си. После се върна в къщи с подсечени крака и ръце, обзет от студена ярост към барон дьо Нюсенжан. Само дебелият финансист би могъл да издаде тайна, скрита в мозъците на Контансон, Пейрад и Корантен. Старецът обвини банкера, че след като е постигнал целта си, е поискал да си спести плащането. Една-единствена среща му стигаше, за да отгатне хитрините на най-лукавия измежду банкерите. „Той гледа да ликвидира всички ни, дори и нас, но аз ще си отмъстя — казваше си Пейрад. — Не съм искал никога нищо от Корантен, сега ще му поискам да ми помогне да си отмъстя на този дебел търбух. Дявол да те вземе, бароне! Ти ще разбереш що за човек съм аз, като откриеш някоя сутрин, че дъщеря ти е опозорена… Но дали тоя човек обича дъщеря си?“

До вечерта, след това сгромолясване, сринало надеждите на стареца, той сякаш остаря с десет години.

В разговора с приятеля си Корантен той ту се оплакваше, ту плачеше пред изгледите за тъжното бъдеще, което чакаше дъщеря му, която бе неговият идол, неговият бисер, най-хубавото, което можеше да принесе в дар на бога.

— Ще видим каква е тази работа — каза му Корантен. — Най-напред трябва да разберем дали наистина баронът те е издал. Умно ли постъпихме, като разчитахме на Гондрьовил… Старият Мален ни дължи толкова много, че е естествено да се опита да ни закопае; затова пък аз наредих да наблюдават зет му Келер, който е глупак в политиката и е напълно способен да се натопи в някой заговор, целящ да свали от трона първородния кралски син в полза на втория… Утре ще разбера какво става у Нюсенжан, срещнал ли се е с любовницата си и откъде ни идва този удар… Не се отчайвай. Преди всичко префектът няма да се задържи дълго… въздухът е наситен с революции, а революциите са за нас мътната вода, в която ловим риба.

На улицата прозвуча особено изсвирване.

— Това е Контансон — каза Пейрад и сложи запалена свещ на прозореца, — има нещо, което се отнася до мен.

Миг по-късно Контансон се появи пред двете полицейски джуджета, обожавани от него, като че ли бяха двама гении.

— Какво има? — запита Корантен.

— Нося ви новини! Излизах от №113, където загубих всичко. И кого виждам под галериите?… Жорж! Баронът го подозира, че го шпионира и го изгонил.

— Ето последицата от една моя неволна усмивка — забеляза Пейрад.

— О, колко много провали съм видял, причинени от усмивка!… — рече Корантен.

— Ако не се броят ударите с бастун — добави Пейрад, намеквайки за аферата Симьоз. (Виж „Една тъмна афера“.) — Но я кажи, Контансон, какво се е случило?

— Ето какво — започна Контансон. — Накарах Жорж да се разбъбре, като го налях с безброй чашки, тъй че той се напи, а пък аз все едно, че съм буре! Та нашият барон отишъл на улица Тетбу, натъпкан с възбудителни хапчета. Намерил там известната ви красавица. Само че станала голяма смехория: англичанката не била неговата непосната!… А той дал тридесет хиляди франка, за да подкупи камериерката. Глупост! То се мисли за голямо, защото върши дребни неща с едри суми; обърнете обратно изречението и ще намерите задачата, решавана от гениалния човек. Баронът се върнал в плачевно състояние. На другия ден Жорж, който искал да се представи за спасител на господаря си, му казал: „Защо господинът прибягва до услугите на разни обесници? Ако господинът желае да остави работата на мен, аз ще открия тази непозната жена, описанието й ми е достатъчно, ще обърна наопаки целия Париж…“ — „Добре — казал му баронът, — ще те възнаградя хубаво!“ Жорж ми разказа всичко това, като прибави и най-смешни подробности. Но… човек е създаден, за да страда! На другия ден баронът получил анонимно писмо, в което било писано горе-долу следното: „Господин дьо Нюсенжан умира от любов към една непозната и вече е изхарчил съвсем напразно много пари; ако обича, нека отиде тази вечер в полунощ в края на моста Ньойи и да влезе със завързани очи в колата, на която ще бъде лакеят от Венсенската гора, той ще види жената, която люби… Тъй като богатството му може да породи в него опасения към безкористните намерения на хората, действуващи по този начин, господин баронът може да вземе със себе си верния си слуга Жорж. Впрочем в колата няма да има друг човек.“ Баронът отива на уреченото място с Жорж, но без да му каже нищо. Двамата оставят да им завържат очите и да покрият главите им с някакъв воал. Баронът разпознава лакея. Два часа по-късно колата, която се движела като колите на Луи XVIII (Бог да го прости! Той поне разбираше от полиция!), се спира сред някаква гора. Баронът, комуто снели превръзката от очите, вижда в друга кола, спряла там, своята непозната, която… фют!… веднага изчезнала. А колата го довела обратно (със същата скорост както при Луи XVIII) на моста Ньойѝ, където го чакала неговата кола. В ръката на Жорж пъхнали някаква бележчица, в която пишело: „Колко банкноти по хиляда франка ще пусне баронът, за да го свържем с неговата непозната?“ Жорж предана бележчицата на господаря си, а той, усъмнявайки се, че слугата му се е договорил било с мене, било с вас, господин Пейрад, за да го шантажира, го изгонил. Гледай какъв глупав банкер! Трябвало е да уволни Жорж чак след като презпи сас непознатата.

— Жорж видял ли е жената?… — запита Корантен.

— Да — отвърна Контансон.

— Е? — възкликна Пейрад. — Как изглежда?

— О — отговори Контансон, — той ми я описа само с три думи: „Истинска слънчева красота!…“

— Разиграват ни типове, по-силни от нас — вика Пейрад. — Тия песове ще вземат да продадат жената много по-скъпо на барона.

— Ia, mein Herr12 — отговори Контансон. — Затова, като разбрах, че са ви натрили носа в префектурата, погрижих се Жорж да се поразбъбре.

— Много бих искал да узная кой ме е надхитрил, та да си премерим силите — продължи Пейрад.

— Налага се да заживеем като хлебарките — забеляза Контансон.

— Той е прав — каза Перайд, — да се промъкнем в пукнатините, да слухтим и да изчакваме…

— Ще помислим за такъв подход — прекъсна го Корантен, — но засега да оставим това… Ти, Пейрад, бъди разумен! Нека се подчиним на господин префекта…

— Добре е все пак да се поизстиска малко господин дьо Нюсенжан, във вените му има твърде много банкноти по хиляда франка… — забеляза Контансон.

— Оттам идваше и зестрата на Лиди! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен.

— Контансон, да си тръгваме, да оставим нашия дядо Канкоел да се наспи… до… до утре!

— Господин Корантен — обърна се Контансон към него от прага на вратата, — ама каква само валутна размяна щеше да направи старецът!… А? Да омъжиш дъщеря си с цената на… Ха-ха! Чудна пиеса би могло да стане от това, и нравствена при това, под надслов „Зестрата на една девойка“.

— Ах, как само сте се организирали вие!… И какви уши имаш ти!… — отвърна Корантен. — Наистина обществото дарява всички свои разновидности с качествата, необходими за услугите, които то очаква от тях. Обществото, това е втората природа!

— Много е дълбоко това, което казвате! — възкликна Контансон. — Някой професор би изградил от него цяла система!

— Следи всичко, което става у господин дьо Нюсенжан във връзка с непознатата… но издалеко… не хитрувай… — продължи усмихнато Корантен, докато вървяха по улиците с шпионина.

— Ще следим дали излиза дим от комините — отговори Контансон.

— Щастието на човек като барон дьо Нюсенжан не може да остане в тайна — продължи Корантен. — Освен това за нас хората са като карти за игра и ние никога не бива да се оставим те да ни изиграят!

— Дума да няма! Все едно би било осъденият на смърт да се позабавлява, като отсече главата на палача си — извика Контансон.

— Ти все ще намериш някоя остроумна думичка — отвърна Корантен и едва се поусмихна, с което по лицето му, безизразно като гипсова маска, се очертаха леки гънки.

Тази история бе извънредно важна сама по себе си, независимо от резултатите. Ако баронът не бе издал Пейрад, кой е бил заинтересуван да се срещне с префекта на полицията? За Корантен бе от значение да узнае дали между хората му няма предатели. Лягайки си, той си повтаряше като Пейрад: „Но кой е отишъл да се оплаква на префекта?… На кого принадлежи тази жена?“ Така, макар че не познаваха Жак Колен, Пейрад и Корантен започваха, без да знаят това, да се доближават един до друг, а бедната Естер, Нюсенжан и Люсиен щяха по необходимост да бъдат въвлечени в започналата вече борба, която щеше да стане страхотна поради честолюбието, присъщо на хората от полицията.

Фалшив духовник, фалшиви пари, фалшиви дългове, фалшива любов

Благодарение на ловкостта на Йороп дългът от шестдесет хиляди франка — най-тежката угроза, надвиснала над Естер и Люсиен — бе изплатен. Доверието на заемодавците не бе ни най-малко накърнено. За кратко време Люсиен и човекът, който го погубваше, си отдъхнаха. Подобно на две преследвани диви животни, лочещи водица от някое блато, те продължиха да вървят покрай пропастите, където по-силният от тях водеше по-слабия към бесилка или към благоденствие.

— Днес — каза Карлос на жертвата си — залагаме всичко на една карта; за щастие картите са белязани и играчите — съвсем млади!

По нареждане на страшния си ментор Люсиен се показа за известно време много ревностен около госпожа дьо Серизи. Наистина не биваше да се усъмнят, че той има за любовница някаква проститутка, издържана от мъжете. Той почерпи впрочем в удоволствието да бъдеш обичан и в увлеченията на светския живот известна притворна сила, в която намери забрава. Подчиняваше се на Клотилд дьо Гранлийо и я виждаше само в Булонската гора или на Шан-з-Елизе.

На утрото, след като затвориха Естер в къщата на горския, загадъчният и страшен човек, който толкова я измъчваше, дойде да й предложи да подпише три обгербвани листа, на които бяха написани следните зловещи думи: получени шестдесет хиляди франка (на първия); получени сто и двадесет хиляди франка — на втория; получени сто и двадесет хиляди франка — на третия. Всичко разписки за триста хиляди франка. Ако напишете bon pour, правите обикновена полица. Но думата получени превръща разписката в менителница и ви излага на опасност за арестуване. Който я подпише безразсъдно, рискува пет години затвор — наказание, което изправителният съд не налага почти никога, а наказателният съд прилага към престъпниците. Законът за арестуване е остатък от варварски времена; освен че е безсмислен, той притежава рядкото качество да бъде и ненужен, тъй като никога не засяга измамниците. (Виж „Изгубени илюзии“.)

— Става дума да измъкнем Люсиен от затруднения — каза испанецът на Естер. — Имаме шестдесет хиляди франка дългове и с тези триста хиляди може би някак ще се оправим.

Като постави на менителниците с шест месеца по-раншна дата, Карлос нареди те да бъдат издадени на името на Естер чрез един човек, останал неразбран от изправителната полиция, чиито истории, независимо от вдигнатия шум, бяха скоро забравени, потушени и заглушени от пукотевицата на голямата юлска симфония през 1830 година.

Този младеж — един от най-дръзките рицари на изобретателността — бе син на някакъв пристав от Булон до Париж и се наричаше Жорж-Мари Детурни. Принуден да продаде службата си при твърде неблагоприятни обстоятелства, бащата остави към 1824 година сина си без всякакви доходи, след като му бе дал блестящо възпитание съобразно манията на дребната буржоазия спрямо децата. На двадесет и три години младият и блестящ студент по право се бе вече отрекъл от баща си, тъй като на визитните картички пишеше името си така:

От такава картичка лъхаше аромат на аристократичност. Следващият модата младеж има дързостта да си вземе тилбюри, прислужник и да посещава клубовете. Една дума ще изясни всичко: той вършеше сделки на Борсата с парите на поддържани жени, които му се доверяваха. Най-после попадна в изправителната полиция, където го обвиниха, че много му върви на карти. Той имаше съучастници, покварени като него младежи, негови длъжници и побратими по изящно облекло и по влияние. Принуден да бяга, той не сметна за нужно да плати задълженията си на Борсата. Цял Париж — Париж на „рисовете“ и на нощните клубове, на булевардите и на индустриалците — продължаваше да трепере от тази двойна афера.

По времето на възхода си Жорж д’Етурни, който бе хубаво момче, щедър като главатар на банда крадци и главно голям добряк, бе покровителствувал за няколко месеца Ла Торпий. Мнимият испанец изгради измамата си на връзката, съществувала между Естер и този прочут мошеник, нещо присъщо на тоя род жени.

Жорж д’Етурни, чиито амбиции бяха поощрени от успеха, бе взел под свое покровителство един човек, дошъл от дълбоката провинция, за да прави сделки в Париж; либералната партия бе пожелала да го обезщети заради сърцато понесените присъди в борбата на пресата срещу правителството на Шарл X, чиито преследвания се бяха позабавили по време на министерството Мартиняк. Тогава бяха помилвали отговорния ръководител господин Серизе, преименован „Смелия Серизе“.

Този именно Серизе, който само формално бе покровителствуван от върхушката на левицата, основа едно предприятие, нещо като банка, комисионерска агенция и бюро за сделки. Положението бе като на прислужниците в търговията, за които четем в „Малки обяви“, че умеят и знаят всичко да вършат. Серизе бе много доволен, че се свърза с Жорж д’Етурни; той го създаде.

Също като Нинон дьо Ланкло и Естер можеше да мине за доверено лице, съхраняващо част от парите на Жорж д’Етурни. Подписът Жорж д’Етурни на оставеното за джиросване празно място превърна Карлос Ерера в собственик на ценните книжа, които бе измайсторил. Тази фалшификация бе напълно безопасна, докато госпожица Естер или някой друг вместо нея можеше или се задължаваше да плати. След като се осведоми за предприятието на Серизе, Карлос откри в него един човек, неизвестен, но решен да забогатее, само че… законно.

Серизе, истинският съхранител на състоянието на д’Етурни, държеше значителни суми, вложени тогава в Борсата и в повишили курса си акции, които му позволяваха да се нарича банкер. В Париж стават такива работи; можеш да презираш един човек, но не и парите му.

Карлос отиде у Серизе с намерението да го обработи по своему, тъй като по една случайност знаеше всичките тайни на този достоен сътрудник на д’Етурни.

Смелия Серизе живееше в един мецанин на улица Гро-Шьоне и Карлос, който нареди да съобщят тайнствено за пристигането му уж от страна на Жорж д’Етурни, завари така наречения банкер пребледнял при това известие. В скромно обзаведения кабинет Карлос видя един дребен човечец с редки руси коси и според описанието на Люсиен позна в негово лице човека, който бе предал Давид Сешар.

— Можем ли да разговаряме тук, без да ни е страх, че ще ни чуе някой? — запита испанецът, предрешен като англичанин, с червеникави коси и сини очила, чист и безукорен като пуританин, тръгнал на църква.

— А защо, господине? — запита Серизе. — Кой сте вие?

— Наричам се Уилям Баркър, кредитор на господин д’Етурни; но щом искате, ще ви докажа, че се налага да затворите вратите! Известно ни е, господине, какви са били отношенията ви с Пти-Кло, братята Коенте и Сешар от Ангулем…

При тия думи Серизе се втурна към вратата и я затвори, после към друга, от която се отиваше в спалнята, заключи и нея и каза на непознатия: „По-тихо, господине!“ После огледа мнимия англичанин и запита:

— Какво искате от мен?…

— Боже мой — отвърна Уилям Баркър, — на този свят всеки гледа себе си. У вас са оставени суми от онзи тип д’Етурни… Успокойте се, не идвам да ви ги искам; обаче по мое настояване тоя мошеник, който, между нас казано, заслужава да бъде обесен, ми даде тези ценни книжа и ми каза, че може би има някаква възможност да се осребрят; а тъй като не желая да предприема преследване срещу никого от мое име, той ми каза, че вие едва ли ще ми откажете да действувате от ваше име.

Серизе погледна менителниците и каза:

— Но той не е вече във Франкфурт…

— Зная — отговори Баркър, — но навярно е бил там по времето на тия полици…

— Не искам да поема такава отговорност — заяви Серизе.

— Не искам от вас жертви — продължи Баркър, — може да сте били натоварен да ги приемете, изплатете ги, а аз се нагърбвам да уредя джиросването.

— Чудно ми е, че д’Етурни проявява такова недоверие към мене — каза Серизе.

— В неговото положение човек не може да му се сърди, че снася яйцата си в различни полози — отговори Баркър.

— Смятате ли, че… — запита дребничкият делови мъж, връщайки на мнимия англичанин съвсем редовно неплатените полици.

— … Смятам, че добре ще пазите капиталите му! — каза Баркър. — Уверен съм в това! Те са сложени вече на борсовата игрална маса.

— Личното ми състояние зависи от…

— От това дали ще съумеете да го загубите привидно — прекъсна го Баркър.

— Господине!… — викна Серизе.

— Вижте какво, драги господин Серизе — пресече го хладно Баркър, — ще ми направите услуга, като улесните прибирането на тези пари. Бъдете така добър да напишете писмо, в което да кажете, че ми връчвате ценни книжа, изплатени за сметка на д’Етурни, и че съдебните лица ще трябва да приемат приносителя на това писмо като притежател на трите полици.

— Ще ми кажете ли трите си имена?

— Никакви имена! — отвърна английският капиталист. — Пишете: „Приносителят на това писмо и на ценните книжа…“ За любезността си ще бъдете добре възнаграден…

— А как?… — запита Серизе.

— С една дума. Нали няма да напускате Франция?…

— Не, господине.

— Е добре! Жорж д’Етурни никога няма да се върне тук.

— А защо?

— Доколкото ми е известно, има повече от пет души, готови да го убият, и той знае това.

— Не ми е чудно вече, че той ми поиска пари за закупуване на някакви долнокачествени стоки в Индия! — възкликна Серизе. — И за нещастие ме накара да вложа всичко в държавни облигации. Вече дължим разликите на банката на дю Тийе. Аз живея ден за ден.

— Опичайте си по-добре работата!

— Ах, ако знаех това по-рано! — викаше Серизе. — Изпуснах момента да направя състояние.

— И още една, последна дума!… — каза Баркър. — Мълчание!… Вие можете да мълчите; но онова, което не е толкова сигурно, е вашата вярност. Ние пак ще се видим и аз ще ви помогна да забогатеете.

След като хвърли в тази кална душа надеждицата, която щеше да осигури за дълго време мълчанието й, Карлос, все така предрешен като Баркър, отиде при един съдебен пристав, на когото можеше да разчита, и му възложи да вземе крайни съдебни мерки срещу Естер.

— Ще платим — каза му той, — това е въпрос на чест, ние искаме само всичко да бъде редовно.

Баркър нареди госпожица Естер да бъде представена в Търговския съд чрез държавен адвокат, така че преценките да бъдат противоречиви. Замолен да действува внимателно, приставът сложи в плик всички процесуални актове и сам отиде на улица Тетбу да секвестира мебелите, а там го прие Йороп. Понеже арестуването бе неизпълнимо, над Естер надвисна реалната заплаха от триста и няколко хиляди франка неоспорим дълг. Карлос не напряга много ума си за всичко това. Водевилът на фалшивите задължения се играе често в Париж. Намират се подставени лица, които уж от името на Гобсек или Жигоне се поддават срещу заплащане на такъв каламбур, като си правят шега с този безчестен фокус. Всичко във Франция се върши на смях, дори и престъпленията. По този начин се измъкват пари било от несговорчиви родители, било от хора, обладани от страсти, които иначе биха се поскъпили, но плащат, щом се озоват пред непреодолима повеля или уж пред опозоряване. Максим дьо Трай се бе възползувал много често от този възобновен в комедиите, от стария репертоар трик. Само че Карлос Ерера, който искаше да запази и честта на расото, и Люсиеновата чест, бе прибягнал до съвсем безопасна фалшификация, при това доста често прилагана, така че в този момент правосъдието не се трогваше вече от нея. Казват, че в съседство с Пале-Роайал имало Борса за фалшификации, където срещу три франка ще ви дадат всякакъв подпис.

Преди да повдигне въпроса за тези триста хиляди франка, предназначени да охраняват вратата на спалнята на Естер, Карлос си науми да накара господин дьо Нюсенжан да плати, предварително други сто хиляди. Ето как стана това.

По негово нареждане Азѝ се представи пред влюбения барон като старица, запозната с живота на красивата непозната. Досега изобразителите на човешките нрави са поставяли на сцената много лихвари; забравили са обаче лихварката, днешната госпожа Снабдителка, извънредно интересна героиня, наречена благоприличие търговка на тоалетни принадлежности, чиято роля би могла да се играе от свирепата Азѝ, защото тя имаше две магазинчета, едното — в квартал Тампл, другото — на улица Ньов-Сен-Марк, чиито управителки — две жени — бяха нейни хора.

— Ще се нагласиш като госпожа дьо Сент-Естев — каза й Ерера и поиска да види как ще изглежда Азѝ, предрешена така.

Мнимата вдовица пристигна с рокля от дамаска на цветя, скроена от конфискуваните пердета на някой будоар, и наметната с един от избелелите, износени и непродаваеми кашмирени шалове, които завършват живота си на гърба на тия жени. Тя бе с якичка от великолепни, но изръфани дантели и с ужасна шапка; носеше обувки от ирландска кожа; отстрани се подаваха месата й като подплънки от черна коприна.

— Ами токата на колана ми! — каза тя, показвайки някакво съмнително златарско изделие, щръкнало на огромния й корем. — Я! Какъв фасон! Ами талията ми… как хубавичко ме загрозява! О! Госпожа Нурисон ме облече един път!

— Отначало бъди сладкодумна — каза й Ерера, — покажи се почти боязлива, недоверчива като котка; и, главно, гледай да накараш барона да се засрами, че е прибягнал до помощта на полицията, като покажеш, че няма защо да трепереш пред агентите. Най-сетне позагатни и дай на клиента да разбере, че по намирането на красавицата излизаш насреща на всички полицаи на света. Крий добре следите си… А като стигнеш дотам, че баронът да ти позволява да го потупваш по корема и да го наричаш: „Тлъст развратник!“, стани нахална и го изкомандувай като лакей.

Уплашен, че няма да види вече сводницата, ако започне дори и малко да я шпионира, Нюсенжан се срещаше с Азѝ в един жалък мецанин на улица Ньов-Сен-Марк, когато отиваше пеш към Борсата. Колко пъти и с какво наслаждение влюбените милионери са минавали по тези кални пътечки… Като го водеше от надежда към отчаяние, госпожа дьо Сент-Естев докара барона до състояние да иска да узнае всичко за непознатата, и то на каквато и да е цена!…

През това време съдебният пристав движеше работите и при това ги движеше без затруднение, толкова повече, че като не срещаше никаква съпротива у Естер, действуваше в законните срокове, без да губи нито ден.

Подтикван от съветника си, Люсиен посети пет-шест пъти отшелничката в Сен-Жермен. Жестокият ръководител на тези машинации бе преценил, че за да попречи на Естер да залинее, защото красотата й бе нейният капитал, такива срещи са необходими. В деня, когато напуснаха къщата на горския, той отведе Люсиен и куртизанката до един безлюден път, откъдето се виждаше Париж и никой не можеше да ги чуе. Тримата седнаха към изгрев-слънце до някаква отсечена топола пред една от най-прекрасните гледки на света, включваща Сена, Монмартр, Париж и Сен-Дьони.

— Деца — каза Карлос, — вашият сън вече свърши. Ти, малката, няма вече да видиш Люсиен; ако пък се случи да го видиш, познавала си го преди пет години, само за няколко дни.

— Настъпи, значи, часът на моята смърт! — отвърна тя, без нито една сълза.

— Е, от пет години ти все умираш — продължи Карлос. — Представи си, че си гръдоболна и умри, без да ни дотягаш с хленченията си. Ще видиш обаче, че можеш още да живееш, и то не лошо!… Люсиен, остави ни сами, върви си понабери малко сонети — обърна се той към Люсиен, посочвайки му една нива на няколко стъпки от тях.

Люсиен хвърли към Естер жален поглед, погледа на слабохарактерните и алчни хора с нежни сърца и подли характери. Естер му кимна, което означаваше: „Ще изслушам палача, за да знам как да сложа главата си под секирата, и ще имам смелост да умра прилично.“ Движението бе така прелестно и същевременно изпълнено с толкова ужас, че поетът се разплака; Естер се затече подире му, притисна го в обятията си, изпи сълзите му и му каза: „Не се тревожи!“ — три думички, изречени с гласа, жеста и погледа на отчаяния.

Карлос започна да обяснява ясно и недвусмислено, а от време на време с ужасно точни думи критичното положение на Люсиен, положението му в дома на Гранлийо, прекрасния живот пред него, в случай че успее, и най-сетне необходимостта Естер да се пожертвува за това чудно бъдеще.

— Какво трябва да направя? — запита тя фанатично.

— Подчинете ми се сляпо — отвърна Карлос. — А и от какво бихте могли да се оплаквате? От вас само зависи да си уредите добре живота. Ще станете любовница на богат мъж, когото няма да обичате, също като някогашните ви приятелки Тюлиа, Флорин, Мариет и Ла Вал-Нобл. Щом уредим работите си, нашият влюбен е достатъчно богат, за да направи и вас щастлива…

— Щастлива!… — рече тя и вдигна очи към небето.

— Имахте четири години райски живот — продължи Ерера. — Не може ли да се живее със спомените?…

— Ще ви послушам — отговори тя и избърса една сълза в ъгълчето на окото си. — Не се безпокойте за останалото! Правилно казахте: любовта ми е смъртоносна болест.

— Това не е всичко — продължи Карлос, — трябва да си останете красива. Благодарение на щастието на двадесет и две годишната възраст сте стигнали до върха на красотата си. Но най-главното: превърнете се отново в Ла Торпий! Бъдете дяволита, прахосница, лукава и безмилостна към милионера, когото предавам в ръцете ви. Слушайте!… Този човек е крадец на едро, бил е безмилостен към много хора, уял се е от имотите на вдовици и сираци — вие ще станете тяхното отмъщение… Азѝ ще дойде да ви вземе с файтон и тази вечер, ще бъдете в Париж. Ако допуснете да заподозрат четиригодишната ви връзка с Люсиен, по-добре е да му теглите куршум в главата. Ще ви питат къде сте се губили; ще отговорите, че сте пътували с някакъв извънредно ревнив англичанин. Някога бяхте много остроумна и умеехте да поднасяте хората, станете пак такава.

Виждали ли сте някога как се възнася към небето блестящо, напръскано с варак хвърчило — исполинската пеперуда на детската възраст?… Децата забравят за миг канапа, някакъв минувач го прерязва, хвърчилото се устремява надолу и пада със страхотна бързина. Такава бе Естер, докато слушаше Карлос.