Великият дух и бегълците

ГОСТЪТ

Тишината преследваше Павлиш чак до самия кораб. Изглеждаше, че с тържеството на нощта всички твари се бяха стаили в дупките си или бяха потънали в непробуден сън. А може пък до тях да е стигнал слухът, че самотният човек на брега се чувствува силен, непобедим и неуязвим. Причината беше не само в новия скафандър, който му осигуряваше кислород и сигурна защита от ноктите на морските жители, но и в съзнанието за победа. Неотдавнашното пътешествие към светлинката беше вече нещо като спомен за някогашен зъбобол, който можеш да си представиш, но не и да възпроизведеш.

Ала не го напускаше безпокойството за кораба. Растеше с всяка крачка, с всяка секунда. Въображението му рисуваше неизвестно чудовище, което спокойно раздига примитивната барикада пред люка на „Компас“.

Тишината изглеждаше зловеща. Ниските лениви вълни повдигаха глави над черната мазна повърхност на морето и като искряща лента се разливаха по пясъка. За дългия ден напомняше само тясната зелена ивица над хоризонта, но светлината, която даваше възможност да се види лентата на плажа и стената от храсти по дюните, идваше не от догарящия залез или от светещото море — иззад дюните изгря медна луна и заля нощта със заревото на далечен пожар.

Светлинката остана далеч назад. Примигваше равномерно и вдъхваше сигурност. Вдъхваше увереност в бъдещето. В далечното бъдеще, което вече никак не зависеше от Павлиш. Сега в неговите ръце беше само безопасността на кораба през близките дни. Звездите се оглеждаха в локвите, останали след прилива, а светлата лента на пяната отделяше пясъка от морето. Леко се вървеше. Слегналият се пясък пружинираше под краката.

Най-после отпред, като черна дупка в зведното небе, се очерта „Компас“. Павлиш включи шлемовия фенер на пълна мощност и светлото петно опря в металния корпус. Заобиколи купчинката дървени и обгорели гадинки — останките от несполучливия огън. Струваше му се, че всичко това е станало отдавна, преди много години: и първите просветвания на маяка, и отчаяните му опити да привлече вниманието на жителите на далечната къщичка.

Хитрите резета на люка бяха недокоснати.

От шлюзовата камера Павлиш включи аварийното осветление и въздушните помпи. Спасителният кораб ще дойде след шест дни, значи може да си позволи разкоша да поживее на светло и без скафандър.

Павлиш затвори херметически вратата на шлюзовата камера и се вслуша в свистенето на въздуха, който весело нахлуваше в сектора, като че ли му беше доскучало в тъмнината на резервоарите. Можеше да махне мундщука. Привичните миризми, които ще си останат в кораба дълго след като го е напуснал и последният човек, обвиха доктора, сякаш се радваха на връщането му.

Душът не работеше. Павлиш смъкна скафандъра и излезе в коридора.

Плафоните светеха слабо. Само преди месец би му се видяло тъмно и неуютно, но след дългото пътешествие в мрака коридорът се стори на Павлиш блеснал от весели и ярки светлини, като че беше театрален салон, пълен с празнична публика. Всичко е нормално. Ей-сега ще се отвори вратата, ще се покаже капитанът и ще попита: „Защо закъсняхте толкова, докторе?“

Но капитанът не се показа. Капитанът беше мъртъв. Павлиш стигна до края на коридора и преди да влезе в анабиозните камери, се обърна — опитваше се да се самозалъже, да върне отново приятното чувство, че не е сам.

Някакъв човек надникна зад ъгъла и като забеляза Павлиш, се скри. Корабният лекар го възприе като продължение на играта на въображението си. Но тутакси задействуваха вътрешните защитни системи: „Павлиш, сам си на кораба. Тук не може да има никой друг. Това е халюцинация.“

— Халюцинация е — каза той гласно, за да разсее видението, да заличи спомена за него.

Трябва да се стегне. Нещо странно имаше във вида на човека, шмугнал се зад ъгъла. Не принадлежеше към екипажа на кораба: нито към живите, нито към мъртвите, не приличаше на никого от земните познати на Павлиш. Беше чужд човек. Не можа да види висок ли е или нисък, мъж или жена. Но беше сигурен, че никога не е виждал този човек.

Халюцинацията си е халюцинация, ала не е зле да се провери. Павлиш съжали, че остави пистолета в скафандъра. Бавно се връщаше по коридора, готов да се залепи до стената или да се шмугне в някоя каюта. Изведнъж го достраша, може би точно защото най-страшното беше вече минало и новата опасност, възникнала така неочаквано, го свари неподготвен. Прокрадвайки се по коридора, Павлиш се улови, че уговаря пришелеца да се окаже игра на въображението.

Зад ъгъла нямаше никого. Люкът на шлюзовата камера беше херметически затворен и плафонът на тавана леко потреперваше, сякаш му се надсмиваше. Ако се крие някъде тук, Павлиш би чул дишането му. Тишината на мъртвия кораб беше почти непоносима, тежка, кънтяща.

Павлиш постоя минута-две неподвижно и се увери, че е сам. Нервите му изневеряват. И все пак трябва окончателно да се убеди. Павлиш взе от шкафчето мундщука, метна балона на гърба си и влезе в шлюзовата камера. И тук беше празно. Отметна капака на люка. Посрещна го тъмнината и шумоленето на морето. И просто ей така, за всеки случай, взе ръчния фенер и прекара лъча му по пясъка — нищо, по морето — и то беше пустинно. По храстите. Там светлинният лъч улови фигурата на човек, бягащ по рохкавия пясък. Фигурата се спря за миг, после отскочи встрани, за да избегне светлината, и изчезна в трънаците. Храстите не попречиха на госта да се скрие в дебрите им.

Значи не е било халюцинация. Гостът съществува, живее на тази планета.

Павлиш още малко задържа лъча на онова място в храстите, където се скри човекът, после угаси фенера и се върна на кораба. Отново го обзе безпокойство. Нощният жител на планетата е могъл да се добере до анабиозните камери.

Павлиш се втурна обратно в коридора, като забрави да свали мундщука и да остави фенера на мястото му. Вратата на анабиозните камери бе херметизирана, но все пак не се успокои, докато не влезе вътре и не видя показанията на приборите. Работеха нормално. Втората смяна спеше. Нощният гост не се бе добрал дотук.

Павлиш обиколи целия кораб — надничаше в сектори и трюмове, промъкваше се сред разбити прибори и изкорубени преградки. Изведнъж му се стори, че се отвори товарният люк и изгуби двайсетина минути, дорде се убеди, че люкът е заклинен така сигурно, та без лазер не може да се мръдне. И все пак не можеше да се успокои. Върна се в шлюзовата, облече скафандъра, взе пистолета и се измъкна навън. Бавно повтори пътя на госта, като се мъчеше да различи следите му. Затъвайки в пясъка, Павлиш стигна до самите храсти. Ала не откри нито следи, нито пролука в храстите, където би могъл да се скрие човек.

Преди да си легне, той забарикадира люковете и увеличи светлината. Отщя му се да яде и дълго не можа да заспи — вслушваше се в звуците зад притворената врата. Такива нямаше. Тъй си и заспа с ръка, стиснала пистолета под възглавницата…

През нощта ръката му отече, присънваха му се кошмари, в които той пак и пак вървеше по брега и затъваше, а пред него, озъртайки се, крачеше нощният гост и го мамеше към черната бездна.

Павлиш спа дванадесет часа и се събуди в делово настроение. В края на краищата няма нищо чудно, че на планетата живеят нейните стопани. Може още да ходят голи и да не строят градове, затуй и не са ги открили при разузнавателния полет. Дали са разумни, или се стремят към това — във всеки случай са любопитни, за което не бива да ги упрекваме.

Лежеше и се вслушваше в шумовете. После въздъхна и си каза „Добро утро“. Трябваше да преживее тук шест денонощия в пълна самота. Проблемите как да оживее, как да спаси другарите си, перспективата за бавна смърт — всичко е минало. Но шест дни не са малко и е глупаво да ги прекарва, легнал на койката, препрочитайки за четвърти път пети том на Ключевски. Сетне познатите ще има да го разпитват: „Ами ти, Слава, какво правеше, като се върна на кораба?“ Може да им отвърне, че го е ударил на сън. Познатите ще се усмихнат, няма да кажат нищо, но ще си помислят: „Ама че глупак. Да попаднеш на нова планета и да проспиш шест дни.“

Ако може да се вярва на справочника, след три земни денощия ще настъпи утрото. Тогава ще трябва да тръгне по брега в посока, обратна на маяка. Сигурно там все някъде има пролука в безкрайните храсти и ще може да надникне вътре, да погледне къде и как живее нощният гост.

Като взе това решение, за да не губи времето си напразно, Павлиш излезе навън, откри в купчината трески едно по-запазено тяло на летяща гадинка и го примъкна в лабораторията. Вратата на анабиозния сектор херметизира така здраво, че дори ако се зарази от някоя местна болест, нито един вирус да не проникне до ваните.

Наложи се доста да пошета из лабораторията, дорде успее в купчината трошляци да открие и приведе в работно състояние поне някакви инструменти. Още от училище не му се бе налагало да препарира без помощта на микроскоп, на слаба жълта светлина, като използува вместо предметни стъкла дъната на колби и чаши. С удоволствие ругаейки първобитните условия на своето съществуване, Павлиш разряза няколко гадини и се увлече. При светлината на фенера улови в морето три дребни морски животни, намери в трюма контейнер със спирт, примъкна от кухнята очукани тенджери, тигани, превърна лабораторията в един доста смотан музей, докара си мазоли и мехури по ръцете и към края на третия ден вече беше първият в Галактиката специалист по биология на планетата. Наистина по биология на низшите й форми, чиято структура даваше основание да се предполага, че еволюцията тук е отишла доста далече. Сутринта по светло ще може много, твърде много да разшири познанията си.

Най-големия сюрприз му поднесоха храстите. Оказаха се не само растения, но и животни — сложна симбиоза на растения с кухи стъбла и най-прости организми, които живееха във вътрешността им. Това бяха обществени организми, подобни на мравките, и тъкмо те караха клонките да се противопоставят на опитите на чужденците да проникнат във вътрешността на храсталака, където кипеше разнообразен живот, свързан в единна система.

Павлиш дълго си блъска главата как да накара храстите да му сторят път, но се наложи да се откаже от тази идея — на хоризонта се появи бледосиня ивица. Идваше утрото и беше време да се готви за голямата експедиция с кодово название „Робинзон изследва острова“.

Този път Павлиш прояви чудеса от изобретателност, на която би завидял всеки неандерталец, тръгнал на тримесечен лов и оставил в пещерата, в съседство с хищните зверове, любимата си жена и деца. Когато затвори най-сетне входния люк, той се сети, че е забравил ножа на полицата в шлюзовата камера, но успя да се справи с ключалката едва след половин час. И то чак след като, докаран до пълно отчаяние, стреля в нея от упор с пистолета. Сетне се наложи да майстори нова ключалка. В резултат Павлиш напусна кораба, когато слънцето се бе издигнало на границата между водата и пясъка, промъквайки се през тъмносивите ленти на облаците. Отново, както и вечерта, трябваше да върви срещу слънцето, само че в обратна посока.

Павлиш се бе екипирал така здраво, че не го плашеха ни зверове, ни стихийни бедствия. На гърба му висяха балони с въздух за три денонощия. Отстрани блестеше пистолет, на другото бедро — хубав ловджийски нож, по най-примитивен начин преправен от кухненски. Върху балоните стърчеше гърбицата на раница с достатъчно храна и вода. Носеше дори надуваем спален чувал — току-виж станало нужда да спре за почивка.

След около три часа, когато слънцето стопи сланата по храстите, когато задуха вятър, който преобръщаше, посребряваше тесните им листа, Павлиш най-сетне видя широка река, която се вливаше в морето, разделена на много ръкави, и прекъсваше линията на храсталака. Брегът й беше блатист, но пружинираше под краката и издържаше човек. Късите остри стъбла със сини венчета от бодли закачаха обувките му, а от тревата се пръскаха на всички страни дребни хвъркати животинки. От храстите изскочиха подплашени гадинки, повъртяха се над Павлиш и пак се скриха. Брегът стана по-висок, по-сух, храстите отстъпиха встрани и пред него се откри широка долина.

От едната страна я обграждаше морето, обточено с ивицата храсталаци, от другата опираше в отвесна скалиста урва. На два-три километра от устието реката извиваше и течеше през долината, като я разделяше на две дълги зелени ленти.

Павлиш стигна до завоя на реката. Тук течението беше бързо, в бистрата вода се виждаха изгладените камъни и дългите влакна на водораслите. Къси оранжеви червеи се гърчеха, сякаш скачаха един подир друг между водораслите, и преди да стъпи във водата, Павлиш за всеки случай хвърли по тях камък, за да ги прогони от брода.

Бързото течение му пречеше да ходи, водата се надигаше и плискаше с бълбукане и дневният свят на тази планета му допадна. Голяма птица с дълга гъвкава опашка се изви над Павлиш, спусна се към водата, а после тежко се вдигна, захапала някаква водна живинка.

На най-дълбокото място, където водата му стигаше до кръста, течението едва не го отнесе, ала тъкмо тогава брегът започна да се издига и като се отърсваше вървешком, Павлиш стъпи на тревата до едно голямо дърво с розови листа. Отблизо се разбра, че това не са листа, а торбички от паяжина, които гъсениците мъкнеха при прехвърлянето си от клонче на клонче. Щом зърнеха Павлиш, те вдигаха глави и мърдаха предните си крачета, за да го изплашат.

Наблизо бродеше стадо от някакви доста странни животни.

Няколко чифта дълги тънки лапи носеха подобно на мях тяло. Вместо глава от тулума стърчаха хоботчета. А отгоре беше украсен с остри шипове. Животното пъргаво късаше трева с хоботчетата и я пъхаше под корема си — явно там му беше устата. Павлиш извади камерата и няколко минути заснима живота на долината. Дори си наложи да се върне при розовото дърво с отвратителните гъсеници, които здравата се разядоха, като го видяха отново, и се правеха, че ей-сега ще скочат в лицето му.

Накрая Павлиш засне панорамата на скалистата стена. Нещо светло и закръглено се движеше по урвата. Даде максимално увеличение и визьорът се изпълни с нещо бяло, шишкаво и безформено, което пълзеше по тесния корниз. Позна шишкото. Беше онзи бял „слон“, дето едва не го погуби през нощта при маяка. Трябва да внимава. Тия гадове значи се измъкват от дупките си и денем.

Камерата се плъзна по-нататък, надолу и в обектива попаднаха още две същества. Те не можеха и да се мерят със „слона“ по големина и се придвижваха на два крака. Бягаха по същия корниз и явно се спасяваха от преследване.

— Здравейте — каза Павлиш гласно. — Ето че се срещнахме, нощни гости. В случай на нужда можете да разчитате на нашата помощ.

Павлиш се премести към върха на малкия хълм, където имаше дърво без паяжини и гъсеници. Беше превъзходен наблюдателен пост. Трябваше само да чака как ще се развият събитията по-нататък. За сега белият „слон“ не настигаше двуногите. Имаха всички шансове да се скрият. Ако успеят да го сторят без чужда помощ, още по-хубаво. Винаги е за предпочитане да не се бъркаш в чуждите работи. Къде е гаранцията, че господствуващата разумна форма на живот на тая планета не са белите „слонове“? Възможно е и тогава Павлиш да е бил преследван от някакъв пазач или любител на лунната светлина, взел пътешественика за сувенир или за двунога маймуна, която в заможните „слонски“ кръгове минава за изискано лакомство.

Бегълците се спуснаха към долината, спряха до сипея, посъветваха се. В ръката на едното същество Павлиш забеляза дълга пръчка или копие. Това даваше основание да се мисли, че са разумни.

Двуногите се насочиха към реката. Вървяха, без да бързат, и не виждаха, че „слонът“ като мина тесния корниз, прибра пипалата в себе си и се търкулна по сипея като малка топка. Всяка секунда разстоянието между него и двуногнте се скъсяваше. Ръката на Павлиш сама посегна към пистолета.

В този миг едно от съществата забеляза приближаването на „слона“ и предупреждаващо викна. Двуногите хукнаха с все сила към реката. Сетне спряха. Нещо ново привлече вниманието им.

Павлиш свали пистолета и се обърна в посока на погледите им. Покрай брега идваха други двуноги. Бяха шестима. Всички носеха копия, подобни на огромни вилици.

Извил очи към първите двама, Павлиш видя как се гмурнаха в тревата.

— Аха — каза си. — Враждуващи племена. И нашите са по-малко. Положението става сериозно. Отзад „слонът“, отпред — съперниците. Що да сторим сега?

Един от неговите двуноги (Павлиш неволно, като запалянко на стадиона, раздели присъствуващите на отбори и си избра единия) се търкаляше по земята и биеше с юмруци по камъните. Спътникът му се щураше край него. Първият скочи, хвана копието и се хвърли към шестимата си врагове.

— Като древен викинг, обхванат от бойно безумие — коментираше Павлиш. Много му беше жал за момъка, който отиваше на безсмислена смърт. Вторият тичаше след викинга.

Шестимата край реката без излишно бързане се наредиха във верига и се засъбираха така, че да хванат момъка в полукръг. Един от тях разтвори малка мрежа.

„Ще метнат мрежата — рече си Павлиш — и ще го претрепят с копията. Сега да изляза, че да заявя: «Аз съм новият ви бог, прекратете кръвопролитието».“

Но Павлиш не успя да изпълни намеренията си. Викингът изведнъж замря, после изви назад, сякаш забрави шестимата, и се понесе към приятеля си, когото Бялата смърт настигаше. Сега е ясно кой от вас е разумен и кой не, констатира Павлиш. Копията и мрежата сами по себе си са аргумент, ала туй, че тичаш на помощ, когато приятелят ти е в беда, е плюс в твоя полза.

Първият беглец хвана приятеля си и го отдръпна от пътя на белия „слон“. Шестимата врагове спряха — не смееха да се приближат.

Бегълците се изкатериха на стръмното възвишение, съвсем близо до Павлиш. Белият „слон“ ги настигна, разтече се като желе, обхвана подножието на възвишението и бавно се стягаше като гумен пръстен.

И когато вече нямаше спасение, а шестимата здравеняци, вместо да се притекат на помощ, си стояха настрана и делово обсъждаха станалото, Павлиш натисна спусъка и нажеженият лъч разпра пръстена от бяла хищна маса. Не пусна спусъка, докато бялата плът на чудовището не се превърна в сива пепел.

Вече беше късно да се скрие. Още повече че не биваше да изоставя на произвола на съдбата „своите“ двуноги. Павлиш слезе от хълма и бавно тръгна към участниците и зрителите на току-що завършилия бой.