Великият дух и бегълците

КРУШЕНИЕТО

Когато младежът се разтвори във въздуха, екраните угаснаха, роботите се отместиха и вратата, беззвучно плъзнала се по улеите, падна. Павлиш усети, че страшно му се спи.

Старателно подреди снаряжението си на пода до одъра, остави см само мундщука. Докато спеше, се обърна и го изпусна, но не усети — младежът беше заповядал на роботите да повишат съдържанието на кислород в помещението.

Когато Павлиш се събуди, него още го нямаше. Или спи, или са го извикали при началството, може и на съвещание, или пък седи в своята лаборатория и мисли ли, мисли как да се отърве от Павлиш, та да се справи с неочакваните спънки, с които неспокойният землянин обърка старателно премисления експеримент.

Нямаше четка за зъби, липсваше и вода за миене. Павлиш застана на главата си, размърда крака, за да раздвижи кръвта в жилите си. Роботите се приближиха, включиха приборите на пулта — изглежда, регистрираха необичайната поза, смятаха я за част от експеримента. Хапна бавно, защото трябваше да реши дали веднага, щом дойде копието на момъка, да поема към кораба (бива ли най-сетне да рушиш чуждата лаборатория, понеже си решил да съдиш чуждата цивилизация по твоите земни мерки), или пък да протака, да остане още един ден, да научи повече за жителите на долината и ведно с тях — и за мисионера, за да се върне към спора с него, въоръжен не само с емоции, но и с факти.

Реши да се придържа към втория вариант, пристъпи до пулта и дояждайки втория сандвич, опита да се ориентира как се включват екраните за наблюдение. Обезпокоеният робот приближи, но Павлиш успя да натисне необходимото копче.

Екранът, насочен към селото, му показа, че нивото на дъждовната вода вече е наравно с подовете на колибите. Селото и просторът зад него бяха обвити в сребриста светлина — високо в небето слънцето проникваше през облаците. Дъждът бе попреминал.

Вторият екран, който гледаше към реката, му показа още един сребрист ден, вероятно подобен на последния ден от потопа, когато господ вече се е бил уморил да полива света, но още не е бил разчистил облаците. Ще трябва да поотложи връщането си.

Но да стои затворен също не влизаше в плановете на Павлиш. Дояде сандвича, изпи кафето, облече се. Оставаше само да щракне забралото на шлема и може да напусне скучния храм. Младежът не се появяваше.

В следващия половин час Павлиш зареди отново камерата, запозна се детайлно със затвора си, докато търсеше начин да се свърже с лабораторията, за да накара момъка да побърза или да го събуди. Реши да натиска всички копчета подред. Вече вдигна ръка над първата редица, когато някакво раздвижване на екрана спря ръката му във въздуха.

Ритмично шляпайки по водата и калта, към селото приближаваха воини. Старейшината ситнеше отзад, отвреме на време раззинваше широко уста, явно заповядваше, припираше. Селото мълчеше, никой не излезе да гн посрещне, никой не надникна от вратите.

Павлиш много искаше да подминат Рекичкиния дом, запътени нанякъде по своите си работи — на лов за мухи или да огледат дали Бялата смърт не е оставила сироти дечица. Ала те се спряха пред входа на колибата, където беше измъченото момиче, Старейшината излезе напред и почна да командува. Воините гледаха пред себе си, както подобава на изпълнителните войници от всички времена.

Павлиш машинално протегна ръка, намери копчето за настройка — образът се приближи.

Майката на Рекичка надникна навън, сетне излезе от колибата с надеждата да умилостиви Старейшината. Той късо махна с ръка — воините сграбчиха жената и я отмъкнаха настрана. И едва тогава Старейшината се осмели да влезе вътре, съпровождан от двама воини: единият отпред, а другият след Старейшината.

Операцията беше проведена на високо професионално киво. В движенията на Старейшината личеше съзнанието за безнаказаност на дребен деспот, всмукал част от силата, която стои зад гърба му.

Павлиш каза на робота, застанал неподвижно до него:

— Отвори вратата.

Роботът не помръдна.

Павлиш включи „лингвиста“ и повтори заповедта, но той не беше набрал необходимата информация през вчерашния ден — езикът му беше непознат.

— Дявол да ви вземе всичките! — изруга Павлиш, изтича до вратата и се опита да открие механизма, който я движеше. За съжаление вечерта не беше погледнал какво правят роботите, за да я затворят. От удара с юмрука вратата глухо зазвъня, но не помръдна.

Върна се при пулта. Май ще трябва да изиграе ролята на невъзпитан слон в стъкларски магазин…

Старейшината се измъкваше от колибата със задника напред. После на бял свят излетя старица, оная същата, дето разбираше от билки. Тя пльосна в калта, но никой от воините не се помести, за да я вдигне. Сетне двама воини повлякоха Рекичка към ручея.

Нямаше сили да чака повече. Павлиш натисна няколко копчета едновременно. Пултът отвърна с яростно блещукане и с подмятане на стрелки. Роботът се опита да го изтика от приборите, но гостът ядно отблъсна железния служител, той се търколи и халоса своя колега, завтекъл се да му помага.

Павлиш нарушаваше все повече и повече отмерения пулс на приборите. Някой трябваше да го чуе! Някой трябваше да се сети, че в храма нещо не е наред.

Воините влачеха Рекичка към пътеката — може би към храма, а може и към пещерата на Старейшината.

— Идиоти! Малко ли я мъчихте вчера?

Старейшината ги следваше отзад. Беше самата съдба. Малкият Велик Дух. Зад гърба му хората изпълзяваха от колибите, под дъжда. Някой помогна на старицата да стане.

В съседство, на другия екран, се мярна нещо черно.

Павлиш хвърли поглед натам. По реката, едва различима сред Плаващите дървета, се носеше дълга издълбана лодка. Хората в нея приличаха на вертикални чертички. Лодката приближаваше. Павлиш увеличи образа и отново погледна първия екран. Майката на Рекичка се хвърли към воините, вкопчи се в козината на Старейшината. Той се дръпна напред, озъби се и приклекна, като че се уплаши.

Викна нещо. Един от воините се обърна и вдигна копието над жената.

Лодката извиваше, приближаваше към урвата, носеше се право към камерата. Може би там е Жило?

Жената падна на пътеката, замята се във водата, локвата потъмня от кръвта й. Воините продължаваха спокойния си ход. Старейшината ги настигна. Хората от колибите пристъпяха до лежащата жена. Мълчаха.

Лодката приближаваше урвата.

— Какво е станало, Павлиш? Решили сте да разрушите лабораторията? Само това липсваше. Готов съм да прокълна деня…

Павлиш изключи втория екран. Не искаше младежът да види лодката. Надяваше се, че на носа й стои Жило, загиналият при наводнението упорит Жило.

— Убиха я — каза Павлиш. — Вижте. И това ли влиза в експеримента?

— Да, печално наистина — съгласи се младежът.

Даде по-голямо увеличение, но екранът показваше само гърбове, скупчени над убитата жена. Космати превити гърбове.

— Как стана това?

— Отворете вратата — каза Павлиш. — Те влачат Рекичка нагоре. Старейшината взема властта в ръцете си.

— Успокойте се — спокойно отговори момъкът. — В ранните етапи от развитието на обществото властта на вожда не е безгранична.

— Вие сам ме уверявахте, че контролирате целия живот на долината. Да не би наистина Рекичка да ви е неудобна като нестабилен тип?

Павлиш видя, че вратата се вдига нагоре.

— Почакайте тук — каза младежът. — Ще се справя и без вас. Нямаме право да подронваме авторитета на Старейшината. За нас той е по-необходим от половината жители на селото.

Павлиш не послуша младежа. Изтича след него. Процесията идваше насам.

— Спрете! — гласът на момъка се разнесе далече из долината.

Интересно, рече си Павлиш, как ли са решили проблема за разпространението на звука?

Воините спряха. Хвърлиха Рекичка на земята.

— Старейшино, влез в храма! — заповяда младежът.

— Слушам Велики Дух — отвърна Старейшината, покланяйки се до земята. Изкачи се по каменните стъпала и спря пред Духа.

— Рекичка няма да живее — каза Старейшината просто.

— Не съм ти давал такова указание.

— Рекичка няма да живее. Ако тя е жива, утре двама, трима, четирима ще избягат от долината. Те ще кажат: „Старейшината не е велик. Духовете са го изоставили.“

— Убил си майка й?

— Тя вдигна ръка на мен, искаше да ме убие. Моите воини излязоха по-бързи.

Младежът разтвори ръце и се обърна към Павлиш:

— Виждате, че доводите му са логични.

— И вие сте съгласен с него?

— Той не мисли за себе си. Мисли за съдбата на общината.

— Удобно оправдание.

— Вие сте неразумен събеседник.

— А пък вие съжалявате, че съм тук. Не сте сигурен в абсолютната правота на постъпките си. Събитията се изплъзват изпод контрола ви, но вие все така упорито се вкопчвате в илюзията за чистия експеримент. Ако не бях аз, тутакси щяхте да узаконите убийството на момичето. Още повече че тя представлява интерес като обект за паталогоанатомична аутопсия.

— Прав сте — отвърна сухо младежът.

Старейшината чакаше, сигурен в правотата си.

— Не мога да се намесвам в техните решения — каза момъкът.

Павлиш не отговори. Реши, че няма да им даде Рекичка, каквото и да правят воините, Старейшината и безплътният мисионер. Къде е Жило? Да беше в тази лодка!…

— Какво ще правите с Рекичка? — попита младежът Старейшината.

— Ще изпълня волята на боговете — отвърна той и на Павлиш му се стори, че се подсмива. Боговете са всемогъщи, но понякога можеш и да ги измамиш — нека си мислят, че Старейшината им се подчинява безпрекословно.

— Тогава я пусни — намеси се Павлиш. Старейшината се учуди. Отвърна не на Павлиш, а на младежа.

— Духовете казват: „Старейшината наказва виновните и храни хората. Ако Старейшината не наказва виновните, ще го убият. Няма да има кой да храни хората.“

— Дайте ми Рекичка — каза Павлиш на руски.

— Защо ви е? Ще я вземете на Земята ли? Ще я настаните в зоологическа градина?

— Не, тя ще си живее на тази планета. Но аз ще й помогна да намери племето на баща си.

— Нека тя стане жертва на Великия Дух — каза тихо Старейшина. — Великия Дух обича жертвите.

— Прави каквото знаеш — съгласи се младежът.

— Ще пренесем тялото й в храма — каза Старейшината и отново се поклони на младежа. — И тялото на майка й. Ще гледаш вътре в тях и ще четеш знаците на съдбата.

Рекичка се свести. Привдигна се на лакът, позна Павлиш:

— Дух — каза тя. — Боли ме. Къде е Жило?

— Не се тревожи — отвърна Павлиш. — Жило ще дойде.

— Не говорете глупости — рече младежът, слезе по стълбите и отиде при Рекичка.

Воините и Старейшината го гледаха.

Павлиш изви очи нагоре. Според неговите сметки другите трябваше да се появят до входа на пещерата. Стори му се, че някаква тъмна фигура се мярна на ръба на урвата и се скри.

Жителите на селото стояха долу до ручея и не се разотиваха.

Дъждът почти спря, а вятърът разпръскваше облаците.

— Можете да им кажете, че Рекичка ви трябва в храма — викна Павлиш на младежа, за да мине време.

— Законите, по които живеят тези същества, Павлиш, са извън нашите желания.

— Вие сте ги създали.

Горе имаше хора. Павлиш гледаше да не показва интереса си към това, което ставаше до пещерата.

— Отведи я — каза младежът. Сетне погледна Павлиш. Гласът му беше тъжен: — Вие сте чужд тук, не познавате психологията на тези същества, мъчите се да разбиете живота им, да ги вкарате отново в бездната на дивачеството. Какво ви кара да го правите?

Воините по знак на Старейшината подхванаха Рекичка под мишниците.

— Дух — каза Рекичка на Павлиш, — ще ме убият.

— Не — отвърна високо, за да отвлече вниманието на присъствуващите от хората, които вече пълзяха по пътеката. Всеки момент ще се покажат иззад завоя. — Казвам ти…

Не можа да довърши.

Жило стоеше на пътеката до завоя, няколко метра по-горе. Размахваше прашка и Павлиш го оприличи на младия Давид.

Камъкът удари Старейшината в рамото, той се олюля, понечи да се обърне натам, откъдето долетя камъкът, но не успя, защото друг човек, застанал до Жило, го прикова към земята с копието си.

Воините се втурнаха нагоре, забравили за духовете и Рекичка.

Само двама успяха да стигнат до Жило — копията на ловците ги поразяваха в движение. Горе се завърза битка. Жило се измъкна и с огромни скокове се понесе надолу към Рекичка…

Слънцето вече проваляше към хоризонта, когато Павлиш излезе от пещерата и спря до купчина камъни.

Жило го чакаше зад тях. Изпрати Павлиш до изхода.

— Ще се върнеш ли, Дух? — попита.

— Ще гледам — каза Павлиш. — Но не обещавам.

— В селото ще кажа, че ще се върнеш — рече Жило уверено.

— Е, добре — усмихна се Павлиш.

— Дай ми светлина — каза Жило.

— Каква светлина!

Жило посочи резервния фенер на Павлиш.

— Защо ти е?

— А като ходя нощем из долината? Бялата смърт се страхува от светлината.

— Вече е убита.

— Има всякакви зверове.

Жило ужасно много искаше да получи фенера, да се приобщи към великото тайнство.

— Можех да си го взема сам. Ти не видя. Ама не го взех. Дай.

— Вашето благородство, млади човече, прехвърля всякакви граници — каза Павлиш на руски, като изключи „лингвиста“.

Жило не разбра, протегна ръка. Павлиш откачи фенера и го подаде на момъка. Той натисна копчето и насочи лъча към дъното на пещерата, тъй като през деня светлината на фенера не се виждаше.

— Хубава светлина — каза. — Тръгвам. Хората на Немия Ураган ще започнат пира без мен. Туй е лошо.

— Това наистина е лошо — съгласи се Павлиш. — Всичко ще изядат.

— Не, не всичко — сериозно отвърна Жило. — Аз съм велик ловец и велик воин. За мене ще оставят.

— Добре де, върви, нахалнико — каза Павлиш. — Гледай Рекичка да лежи и старицата да й дава билки.

— Знам — рече Жило. И си отиде. Обърна се и си тръгна. В долината още не бяха се научили да се сбогуват. Освен това Жило, макар че се смяташе за голям ловец, не беше сигурен, че ще му оставят месо.

Павлиш се забави до реката. Водата беше спаднала, но още бе мътна. Ще трябва да върви под водата и може да го отнесе. Провери добре ли са прикрепени камерите.

— Отишли сте си, докато ме нямаше — чу Павлиш глас зад гърба си.

Младежът бе приближил беззвучно, както и подобава на един дух.

— Тичам подир вас още от храма, Павлиш. Така се губи много енергия.

— Поговорихме си за всичко.

— Да. Почти за всичко. Бих искал да ви задам още един въпрос.

— Слушам ви.

— Включвахте ли втория екран?

— Да.

— И сте видели как диваците се промъкват към долината?

— Сам вие ме предпазвахте от намеса в живота на планетата.

— Ако не бяхте вие, Жило никога не би се добрал до племето на Немия Ураган.

— Запазете мнението си — отвърна Павлиш и прекрачи. Водата се надигна, обливайки обувката му. — Сигурен съм, че ако тази история с Жило не беше станала сега, все едно, след месец или след година непременно щеше да се случи. Вие сте поставили експеримент над разумни същества, а сте взели под внимание само инстинктите им. Искали сте да превърнете неразумните същества в разумни, като в същото време отричате правото им на разум. Честно казано, аз съм доволен, че стана така. А за да се убедите и вие, бяха необходими драматични събития.

— В нещичко сте прав — призна младежът, настигна Павлиш и продължи по водата, едва докосвайки я. — Във всяка работа стават грешки.

— Ако решите да избирате нов вожд, имайте пред вид, че Жило е склонен към самохвалство.

— Мислил съм за това. Сбогом — каза младежът. — По-добре да не бяхте идвали тук.

— Сбогом — отвърна Павлиш. — Не съжалявам, че дойдох. Най-малкото вече няма да можете да затворите отново долината. Хората ще имат месо и кръгозорът им ще се разшири.

— Да, ще се наложи да прекратим експеримента. Но ще продължим наблюденията.

— Разбира се, наблюдавайте — съгласи се Павлиш. Водата вече стигаше до кръста му, дърпаше го към дълбокото и пристъпващият по нея момък говореше отгоре, почти от небето.

Павлиш направи още една крачка и потъна до гърди. После целият.

Когато се измъкна на другия бряг, младежа вече го нямаше.