Великият дух и бегълците

ДУХОВЕТЕ

Могъщият дух тръгна след Старейшината. Жило разбра, че с него е свършено. Много му се искаше да живее, но тук, в долината, рядко някой достигаше зряла възраст. Смъртта ги причакваше на лов и в полето, криеше се в болестите и лавините, можеше да се яви във вид на наказание от Старейшината. И тогава той ще заповяда да занесат тялото на умрелия в храма, зад здравата врата. А воините, изпълнили заповедта, ще излязат от храма и ще пеят край входа страшни песни за смъртта. Само Старейшината ще остане вътре. А после воините отново ще влязат и ще изнесат трупа нарязан, за да го напуснат злите демони, които се крият в мъртвите и болните. Тялото ще изгорят. Съвсем доскоро, дядовците помнят, мъртвите са били изяждани и най-добрите парчета са се падали на воините. Но туй е било в дивите времена.

Жило знаеше за смъртта, беше я виждал, ала това бе чужда смърт. Своята смърт е далечна, тя трябва да си отиде, както отминава сутрешният дъжд. Ще се върне там, в онзи свят на духове, в безплътния свят, където няма дълга нощ, ярко слънце и чиста вода.

— Сега вече няма да избягаш — каза тъмносивият воин, дето му викаха Облака. Старейшината го взе от селото малко момче. Облака бутна момъка в гърба към мрака и се засмя.

— Облако — обърна се към него Рекичка, — помниш ли, че имаме една и съща баба?

— Аз съм воин на храма — отвърна Облака, — нямам майка и баща.

— Туй е било преди — каза Жило. — Сега всеки има майка и баща. Така казваше Немия Ураган.

— Ти какво дрънкаш с тях? — скара се на Облака главният воин Косата Слана.

От блъскането Жило падна на каменния под. Вратата изскърца. Чуваше се как Облака се настанява от другата страна на вратата.

— Тръгвам — каза Сланата. — Да не заспиш.

— Върви — отвърна стражът. Стана тихо.

В мрака Жило потърси ръката на Рекичка, седна и се притисна до нея, за да му бъде по-топло. Стените надвисваха, ниският таван смазваше.

— Облако — попита той. — Ще се върне ли за нас нашият дух?

— Не знам — каза Облака. — Старейшината отиде с него в храма. Старейшината знае пътищата на боговете.

Рекичка извика — хлъзгаво студено змийче се плъзна по стъпалата й.

— Не бой се — успокои я Жило.

Облака запя песента за Великата тайна, за пътя към Тъмния поток. Жълтият лъч светлинка, проникващ през цепнатината на вратата, се премести. Облака придърпа светилника, защото като всички жители на долината се страхуваше от тъмнината.

Рекичка впи ноктите си в дланта на момчето.

— Какво има?

— По-тихо. Тук има някой.

— Само змии.

— Тук има някой голям. Той ни следи.

Сега и Жило усети чуждото присъствие. Чувствителните му уши не долавяха нито звук. Нямаше и мирис. Нищо нямаше. Само присъствие. Някой стоеше в ъгъла на пещерата и разглеждаше пленниците.

— Върви си, Дух — каза Жило. — Иди си, щом не искаш да ни помогнеш.

— Може би това е нашият Дух? — попита Рекичка.

— Какво разправяте — попита Облака иззад вратата.

От ъгъла на пещерата се чу лек смях. Облака разтвори вратата и пъхна вътре ръката си със светилника.

— Какво става тук? — викна той.

Светилникът за секунда изтръгна от мрака неясна и смътна човешка фигура, която потъваше в стената, разтваряше се в нея.

— Не е нашият Дух — въздъхна Рекичка.

Но Жило мислеше за друго. Ръката на воина държеше светилника. Беше близо. Момъкът дръпна Облака за ръката, той се удари във вратата, влетя в камерата, изохка и падна на камениия под. Жило го удари, вдигна копието и затича, без да се оглежда.

В долината на светло ще ги хванат веднага. Воините ядат месо и затова бягат бързо. Могат да се скрият единствено в тъмната пещера и да потърсят после пътя към реката. Рекичка бягаше отзад. Споменът ги доведе до дървената врата. Стражът до нея се понадигна и насочи копието, взирайки се в полумрака. Изскочил иззад ъгъла, Жило го събори, налегна с рамо вратата и тя изпука, поддаде се. За малко не падна на каменната стълба — Рекичка успя да го подхване. Отгоре се процеждаше слаба светлина, отпред — мрак. Уповаваха се само на слуха, обонянието и паметта, здравата памет на първобитно същество, запечатала завоите, слизанията и изкачванията на дългия път към реката.

Подире им се чу шум от потеря. Жило тичаше, насочил напред копието си. Усетеше ли надвиснал камък или пукнатина, предупреждаваше Рекичка, без да се обръща.

Потерята не изоставаше. И те знаеха пещерата. Познаваха я много по-добре от бегълците. Бяха сърдити, защото ако не настигнеха момчето и момичето, ги чакаше гневът на Старейшината. А те трепереха от неговия гняв.

— Скоро ли ще стигнем? — попита Рекичка. — Уморих се. След малко ще падна.

Жило разбра, че няма да избягат, ще ги догонят. Свърна встрани, в непознатия мрак и дръпна подире си Рекичка.

— Ще почиваме ли?

— Мълчи сега — прошепна Жило. — Нито звук. Не дишай.

Тропотът и виковете бяха толкова близко, че Жило с мъка се сдържаше да не се хвърли по-навътре, в дъното, къде и да е, само по-далеч от смъртта, от страшните воини. Залепи се за земята и притисна с ръка Рекичка, която се мъчеше да скочи, защото се задушаваше.

— По-тихо, мълчи — молеше я той беззвучно. — Тихо.

Съвсем наблизо се чуха стъпки, пресекливо дишане, хриптене и викове…

— Ще чакаме ли? — прошепна Рекичка.

— Малко — каза Жило. — Те ще се върнат и ще ни търсят.

— А сетне?

— Ще си отдъхнем и ще пълзим към изхода. Ама не по главния път, а тук, между камъните. Помниш ли колко воини тичаха?

— Не. Много…

— Може би шест. Може седем. Трябва да се знае. Че сетне ще тичаме през тясната пещера. Да не вземем да се тикнем в капана помежду им.

— Ще ги убиеш ли?

— Ако е един, може да го убия. Ако са двама, те ще ме пречукат.

Жило се умори, искаше му се да се притисне до Рекичка и да заспи.

— Ти си голям ловец, Жило — каза тя. — Ами ако изтичаме обратно, дорде са там? И се скрием в селото?

— Не бива — отвърна Жило. — Там са Старейшината и другите воини.

— Да не чакаме повече — предложи Рекичка. — Надушват ни. Чуваш ли, тече вода? Да вървим по водата.

— Ами ако е дълбоко?

— Не бива да се бавим.

— Почакай — каза Жило. — Сега ще притичат обратно и тогаз ще тръгнем.

Говореха тихо, съвсем тихо. Но пещерата разнасяше даже шепота и Старейшината, който бързаше след воините, чу гласовете и се промъкна съвсем наблизо, преди Жило да го надуши. Прекалено близко…

— Стой — каза Старейшината тихо. — Ти не знаеш пътя в тъмнината. Няма накъде да бягаш.

Би могъл да извика воините. Вместо това говореше тихо. Беше предпазлив. Стоеше на десетина крачки от бегълците, зад камъка. С точност знаеше къде са те. Издаваха ги миризмата и топлината на телата им. Никой в племето не усещаше така топлината на живите тела, както Старейшината. Би могъл да стане голям ловец.

Копието се удари в камъка и се строши, а Старейшината излезе напред и го настъпи.

— Жило, нищо повече не можеш да сториш. Ела при мен. Нека Рекичка върви отпред.

— Не отивай, Жило — каза Рекичка.

— Духовете са великодушни — продължаваше Старейшината, като че ли не чуваше думите на момичето. — Може да ти простят.

Гласовете на воините приближаваха. Връщаха се, надничаха в разклоненията, подвикваха си.

— Ако дойдеш сам — каза Старейшината, — ще те преведа обратно и ще те затворя. Ще чакате решението на духовете. Ако дойдат воините, ще те убият. Озлобени са и аз не мога да ги спра. Ти ги познаваш. Хайде.

— Не отивай, Жило — молеше Рекичка.

Жило запълзя по корем към равния тих глас на Старейшината. Още малко и ще може да скочи, и…

Старейшината чу, подуши, отстъпи крачка встрани и Жило не успя да го удари, както искаше. Падна до него, вкопчен в острата козина на Старейшината. Около минута се чуваше само дишането на враговете, скърцане на зъби и триенето на стъпалата в камъните. Рекичка се завтече на помощ, но не можа да се оправи в тъмното кой къде е. И в този момент Старейшината закрещя и неговият вик изпълни пещерата:

— Хе-ей! Насам!

Воините бяха вече близко. Стовариха се върху бегълците.

Жило пусна Старейшината, измъкна се от лапите на воините и скочи зад един сталагмит. Спря за миг, отзад мърдаха тела, Рекичка пищеше. Що да стори? А тя сякаш отгатна мислите му.

— Бягай — викна. — Бягай! По-скоро бягай към реката!

Жило послушно затича нататък, подтикван от виковете на приятелката си.

Гласът стихна. Само далечното ръмжене на воините и неясните думи на Старейшината изпълваха пещерата…

Павлиш излезе на площадката пред пещерата. Къде потънаха всички воини? В подземието ли са отишли пак? Или ги е нападнало друго племе? Не, най-вероятно нещо е станало с пленииците. Дали да се пъха обаче в черната пещера…

Павлиш надникна в жилището на Старейшината. Нямаше никого. Как можа да се забърка в тая история… В края на краищата логиката показва, че ти, Слава, трябва да оставиш тези същества на мира. Ако се захванеш със спасението на околните, резултатите могат да бъдат и съвсем противоположни. Не е ли време ти, корабният лекар, да се заемеш със собствените си задължения? Да, но жалко за момчето и момичето.

Павлиш влезе вътре и седна на кожата. Тук мухите не му досаждаха, не се блъскаха в забралото на шлема.

Все едно, сега няма да може да се измъкне от долината.

— Почивате ли си, Павлиш?

Павлиш вдигна глава. На кожата срещу него, където доскоро се пъчеше Старейшината, беше се настанил удобно младеж с големи очи. Седеше си, опрял глава на свитите си колене, подложил длан под брадичката си, и гледаше втренчено Павлиш. Огромните му очи бяха прозрачни и изобщо нямаха бяло. Младежът имаше дълга шия и източена, приплесната отстрани глава, сякаш природата специално се бе постарала да подчертае птичето изящество на това същество. Гладък блестящ костюм без шевове и гънки плътно обхващаше тялото му, сякаш по него струеше тъмна вода.

— Мисля — отговори Павлиш и чак тогава се учуди. — Как дойдохте тук?

— Тук бях — каза младежът.

Мозъкът на Павлиш усилено работеше, прехвърляше възможните варианти: откъде се взе този момък? Знае руски език. Ходи без шлем и скафандър, леко облечен, значи живее тук, свикнал е с този свят. Известно му е името ми.

— Идвали ли сте на „Компас“? — попита Павлиш.

— Да. Вие ме изплашихте.

— Защо си отидохте?

— Не питате защо дойдох?

— Почти същото е.

— Не исках нищо лошо. Просто от любопитство. Не исках да ме видите. Спокойно щяхте да си заминете, щом дойдеше очакваната помощ. Ала щом разбрах, че ме видяхте, си рекох, че и вие сигурно ще полюбопитствувате.

— Не искахте това, така ли?

— Да. И ви подцених. Не си представях, че ще успеете да проникнете в долината.

— Откъде знаете моя език? — попита Павлиш.

— Знам. — Младежът не пожела да обсъжда тази тема. Заприказва за друго. — Простете — каза той, — че ви се наложи да изпитате толкова неприятности заради аварията. Но за съжаление тогава не бях в долината. Не можах да ви се притека на помощ. После Старейшината ми разказа, че са видели падаща звезда. Тогава се заинтересувах. Първо реших, че корабът е унищожен. А вие сте се добрали до маяка, нали?

Ръцете му непрекъснато бяха в движение.

— Да — отвърна Павлиш. — Преди няколко години тук е идвал някой. Може би се е спускал робот?

— Няколко десетилетия — поправи го събеседникът.

— И не е открил тук следи от цивилизация?

— Роботите могат да сгрешат. Следите трябва да са прекалено очевидни, за да бъдат достъпни за тяхното съждение.

— Говорите руски почти без акцент. — Павлиш упорито и безнадеждно опитваше да удовлетвори любопитството си.

Младежът се усмихна.

— Благодаря за комплимента.

— Защо тук ви смятат за дух? — попита Павлиш.

— Така ли мислите?

— Никой не беше особено поразен от моето появяване — нито Старейшината, нито войните. Това ме учуди още в началото.

— Вие сте наблюдателен — прекъсна го младежът. — Сега ме изслушайте внимателно. Обещавам ви, че ще дойда при вас на кораба и всичко ще ви разкажа. И за себе си, и за вас, и защо зная вашия език. Тук не се крие никаква тайна. Обаче сега времето ни е много малко. Всяка минута може да влезе някой.

При тези думи момъкът скочи леко — беше висок и крехък.

— Да, между другото — къде е Старейшината? Какво става с пленниците? — попита Павлиш.

— Какви пленници?

— Жило и Рекичка. — Павлиш стана и се отмести, за да мине момъкът.

— Вече се запознахте?

— И то при много драматични обстоятелства…

— Жило и Рекичка са в определената за тях килия. Нищо няма да им стане. Бях там преди малко. — Момъкът се спря на вратата и тънките му ръце замряха във въздуха.

— Килията е празна.

— Грешите. Последвайте ме. Повтарям, няма време. Съвсем случайно наминах в това помещение, та ви срещнах. Стопанинът може да се появи всеки момент.

— Старейшината също избяга.

— Никъде не е избягал. Слушайте. Моля ви да не се намесвате в работите на долината. Сега ще ви изведа по един път, който зная само аз. После ще се опитам да оправя онова, което сте забъркали.

— Нищо не съм забъркал…

— Ама не ме прекъсвайте! Ще ме чакате на кораба. Ще дойда. Много скоро ще дойда, може би след няколко часа. Давам ви дума, че ще ви разкажа всичко. А сега вървете след мен. И колкото по-бързо ви забравят тук, толкова по-добре.

Насреща им се зададе Старейшината. Младежът замръзна на място и Павлиш за малко не връхлетя върху него.

— Късно — каза момъкът на руски. — Мълчете. Аз ще говоря.

В този миг забърбори Павлишовият „лингвист“ — младежът бе преминал на местния език.

— Къде изчезна? — попита той Старейшината. Гласът му беше висок и рязък.

Двама воини, които влязоха в пещерата след Старейшината, се спряха и заотстъпваха назад в тъмното.

— Велики Дух! — викна Старейшината, като едновременно се привеждаше към земята и отмяташе глава, за да не изпуска погледа на младежа. — Повелителю на духовете, виновен съм пред теб. Ала мислех, че той е лъжлив дух, изпратен от Великата Тъма. По толкова много неща прилича на простосмъртните.

— Следвай ме — каза младежът и заобиколи Павлиш. — Не е редно да приказваме на открито. Могат да ни видят.

— Прав си, Велики Дух — съгласи се Старейшината. — Нека стените ни скрият от чужди очи.

Павлиш видя кръв по лапите му.

— Казвай — каза младежът. — Казвай какво стана.

— Избягаха — оплака се Старейшината. — Не знам как.

— Каква е вината им? — попита момъкът. — Видях ги в пещерата. Казвай бързо.

— Хванахме ги — каза Старейшината. — Те бягаха, ама ние ги хванахме.

— Разкажи всичко отначало.

— Не знаеш ли? — вдигна глава той и Павлиш видя кървящи рани по врата му.

— Я не разпитвай духа! — ръката на момъка излетя нагоре и дългият му пръст за секунда замря пред лицето на Старейшината. — Знаеш, че тук не се пита. Щом съм казал, че искам да знам, разказвай.

— Тя беше лоша — заоправдава се Старейшината. — Нали помниш, Дух, че баща й дойде от планината. Ние искахме да го убием, но ти рече: „Нека да живее.“

— Немия Ураган ли се казваше баща й? — попита момъкът.

— Да, Немия Ураган. Сетне той искаше да избяга от долината. Наложи се да го занесем в храма. Помниш ли?

— Помня — каза младежът. — Имаше дъщеря, нали?

— Рекичка. Освен това имаше и един младеж, Жило. Той също беше се наслушал на приказките на Немия Ураган.

— Нали заповядах да се открие пътят, по който е минал Немия Ураган, и да се затрупа с камъни.

— Бялата смърт го пазеше. Пътят можеше да потрябва.

— Искаш да кажеш, че те са отишли при реката?

— Да. Щом разбрах, изпратих подире им воини. През пещерата. Воините ги настигнаха. Бялата смърт също. Ала твоят брат уби Бялата смърт.

— Брат ми? — учуди се младежът.

Старейшината врътна глава към Павлиш.

— Вие?

— Точно тук аз излизам на сцената — призна си Павлиш. — Сега ми е неудобно. Сякаш съм се вмъкнал в чужда градина и ме е хванал пазачът.

— Сам съм си виновен — бързо каза юношата на руски. — Не биваше да се отлъчвам.

— Те се върнаха заедно — рече Старейшината, без да гледа към Павлиш. — Воините не смееха да спорят с духа.

— Добре че не сте продължили да раздавате справедливост и присъди — каза младежът на Павлиш.

— Аз не съм агресивен — възрази Павлиш и се обърна към Старейшината, приканвайки го да продължи.

— Вчера Великия Дух каза, че може да дойде брат му. Ала очите ми ме излъгаха. Стар човек съм и не съм достоен да бъда Старейшина. Боговете са дарили твоя брат с плът.

— Боговете са всемогъщи — изрече младежът назидателно.

— Брат ти насмалко не загина, като пропадна в капана на пътеката.

— А какво става с Рекичка и Жило? — попита Павлиш.

Старейшината мълчеше и гледаше младежа, като че ли чакаше разрешение да отговори.

— Говори — каза младежът. — Трябва да напуснем долината, Аз ще се върна.

— Ние ги настигнахме.

— В тъмницата ли са?

— Скоро ще го хванат. Воините са по дирите му.

— Така. — Младежът се наведе напред, почти докосвайки Старейшината с върховете на изпънатите си, трептящи като струна пръсти. — Така.

— Не се гневи, Велики Дух. Ще го хванат.

— А къде е Рекичка? Какво става с момичето? — попита Павлиш.

— Настигнаха я. Тя се биеше като див звяр.

— Какво й е?

— Умря.

— Как? — младежът се люшна напред.

— Не можах да спра воините. Тя се биеше, а те бяха озлобени.

— Без мое разрешение? — Младежът махна с ръка, като че ли искаше да удари с нея по камъка.

„Ще се нарани“ — мярна се в ума на Павлиш. Ръката свободно мина през камъка. Като забеляза учудения поглед на Павлиш, младежът тутакси вдигна ръка до гърдите си и каза бързо, сякаш нищо не бе станало:

— Голямо е прегрешението ти, Старейшино. Прекършил си волята на боговете, защото казано е: не убивай, преди да си получил тяхната дума.

— Виновен съм, Велики Дух.

Старейшината наистина беше здравата наплашен. Не го учуди дори произшествието с ръката на Великия Дух. Сведе глава.

— Убил си момичето. Изпуснал си Жило. Накъде избяга той?

— Към долината, към реката. Ама ще го настигнат до задръстването. Щях да ида с воините, но не мога да бягам бързо.

Младежът за миг затвори очи, мислеше. Погледна Павлиш и каза тихо и настойчиво:

— Моля ви, постойте тук. Не ходете никъде. Ако не бяхте вие, сега момичето щеше да е живо.

— Добре — отвърна Павлиш смутено.

Момъкът се обърна към Старейшината:

— Върви след воините. Върнал си се, защото те е страх от Жило. Не ти се иска да умреш. Върви след воините. Аз ще ида напред и ще видя къде е отишъл Жило. Ще ти посоча пътя. Върви де.

Старейшината заднишком изпълзя от пещерата.

— Бързо ще се върна — каза младежът. — Аз — напряко. Стана и тръгна към далечния ъгъл на пещерата.

— Чакайте.

После влезе в стената, сякаш потъна в гъста мъгла.

Жило дотича до задръстването. Тънки лъчи светлина проникваха през цепнатините между камъните и покрай всеки лъч струеше топъл жив въздух.

Сега Жило не мислеше за Рекичка. Виждаше само камъни, черни камъни и светлината, която ги пронизваше. Бутна един каменен блок, той едва помръдна, но не се помести. Вече се чуваха стъпки и викове — някъде съвсем наблизо, а може и да бяха още далече — звукът в пещерата се разпространява не като по земята.

Жило натисна камъка с рамо и когато той пак не се поддаде, отстъпи няколко крачки, засили се и отново се хвърли върху него — и отново го чакаше неуспех. Да имаше време спокойно да размести камъните, щеше да открие оня, който крепи камарата.

За миг стъпките затихнаха. Воините се вслушваха.

— Там е! — беше гласът на Сланата.

Жило бутна най-горния камък, той се търкулна и слънчевите лъчи ослепиха беглеца.

— Ето го — гласът беше съвсем близко.

Жило се шмугна в дупката и раздирайки хълбоците си, се мъчеше да се изскубне навън като червей, стиснат между пръсти. Държеше се за склона, местеше ръце по него и се придърпваше навън, когато успееше да се хване за острите ръбове на скалата. В последния момент по петата го удари копие, хвърлено от някой преследвач, но Жило вече се търкаляше по камъните и тревата, без да усеща болка, сетне приклекна и се понесе с огромни скокове към реката.

Спаси го тъкмо това, че не можа да срути камарата от камъни пред входа на пещерата. Отворът, през който се изплъзна, беше прекалено тесен и сам той успя да го стори само защото го подтикваше страхът от смъртта. Още първият воин, устремен подире му, се задръсти между камъните, разгорещените от преследването, от мириса на кръв воини си пречеха взаимно и едва след няколко минути струпването се поразчисти. А когато най-сетне изтичаха в долината, момъкът беше вече до самата река.

Поспря за миг. Очите свикнаха със светлината, страхът поотстъпи. Жило отскочи зад дървото и се обърна. Воините, конто се щураха край входа на пещерата, изглеждаха мънички, почти безопасни. Реката клокочеше на плитчината, а Жило знаеше, че трябва да бяга по-далече, нататък, към ниските хълмове.

Стъпи във водата. Беше по-топла, отколкото в потока край селото. Но там водата само едва покриваше камъните на дъното, а тук отпред потъмняваше и не се виждаше дъно. Воините го забелязаха и затичаха подире му. От раненото стъпало потече червена струйка, смеси се с водата и дребните червеи вече се струпаха, за да си пийнат кръвчица.

Жило пристъпи и кракът му затъна до коляно в меката тиня. Водата побутваше беглеца. Влезе до кръста. Другият бряг беше още много далече. Стори му се, че воините вече го настигат. Продължи напред и се огледа. Не, воините изостанаха… Но кракът изгуби опора и Жило се бухна във водата с главата напред. Реката го подхвана и понесе, като го въртеше, теглеше на дълбокото и не му даваше да си поеме въздух…

Жило се устреми нагоре, към въздуха, ситно потръпваше с ръце и крака… Може би щеше да изплува. Някъде в тялото му се криеше наследствената памет за ония далечни времена, когато неговите прадеди са живели край водата и са можели да плуват и да се гмуркат. Но реката беше бърза. Тя не му даваше да плува, завличаше го във водовъртежите, ала пак тя го изхвърли на близката плитчина, удряйки го в чакъла. Без да съзнава какво прави, Жило рязко изскочи от водата като уплашена риба.

Тук беше плитко.

Жило стоеше, разтворил широко нозе, и не смееше да направи нито крачка. Ушите му, пълни с вода, равномерно шумяха. Но къде са преследвачите?

Жило погледна назад. Воините вече бяха стигнали реката, ала не до плитчината, ами там далече, където го подхвана и повали водата. Видя как един от воините вдигна копието си.

Когато то, за малко не достигнало беглеца, плесна във водата, Жило вече бягаше. Пак затъна до кръста, но в същия миг дъното се издигна и той тичаше вече по ситния, прозрачен, топъл пясък, по плиткото, а воините крещяха нещо подире му и не смееха да влязат в реката, защото се страхуваха от голямата вода.

Жило се мушна в храсталака и запълзя навътре, забравил за зверовете, които се спотайват в тръните, като оставяше след себе си вълма козина и кървави петна. Храстите отново съединяваха клоните си над него и Жило пълзеше ли, пълзеше, докато не загуби съзнание.

Свести се или след няколко секунди, или след половин ден. До него някой беззвучно вървеше през храсталака. Никой не бе докоснал Жило — нито зверовете, нито птиците, нито змиите. Но в непонятното нечие безплътно и беззвучно присъствие се криеше беда, опасност. Жило замръзна, затаил дъх. Взираше се между въздушните корени.

Там, през пролуката, бързо вървеше Духа. Не, не оня сутрешният, добрият, а истинският Велик Дух, Жило бе го виждал, когато Старейшината ги заведе в храма заедно с другите момчета, за да преминат Първото изпитание. Тогава този Дух седеше на трона със златно наметало, обкръжен от ярко сияние. Беше милостив и разпитваше за разни неща. И ги накара да направят нещо, което после всички забравиха, защото Великия Дух им заповяда да не си спомнят за него.

Духа вървеше направо, храстите му препречваха пътя с бодливите си клони, но той не спираше, не ги отместваше. Шиповете влизаха в гърдите му, пронизваха краката му, чепатите стъбла потъваха в него и се появяваха отново зад гърба му. За Духа нямаше прегради. Духа търсеше него, Жило, нищожния беглец, нарушил закона на долината, избягал от смъртта. Жило си спомни (това бяха заповядали да запомни в храма), че трябва винаги и за всичко да слуша Старейшината, защото той изпълнява волята на боговете. И горко на онзи, който се осмели да пристъпи тази заповед.

Духа беше сам. Значи воините бяха останали до реката. Духа се спря, сякаш се колебаеше. Навярно усети беглеца. Гледаше натам, където се криеше Жило.

— Излез — каза високо. — Излез и бъди послушен. Виждам те.

Ръцете се опряха на тревата, подчинявайки се на заповедта, краката трепнаха, но Жило беше прекалено слаб и тази слабост го спаси, не му даде дори да отвори уста, за да се обади, да се предаде във властта на всемогъщия всевиждащ Дух.

И стана нещо странно. Духа се извърна от устремения към него Жило и високо каза:

— Излизай, виждам те!

Но вече не можеше да го види. Не гледаше към него. И изведнъж Жило разбра, че Духа не е всемогъщ, че не беше го видял и приказваше просто така, за да го стресне.

Духа продължи по-нататък, като преминаваше през храстите, през стволовете на ниските дървета, безплътен, но толкова приличен на човек. Храстите не помръдваха, не се чуваха и стъпки.

А Жило отново загуби съзнание.

— Логическо недоразумение — каза Павлиш гласно. Смутен и обиден, все още послушно седеше на кожата. Защо той да е виновен за смъртта на Рекичка? Напротив, нали той спаси хлапетата от Бялата смърт? А втория път са избягали без негова помощ. Тогава той беше долу, до храма.

Младежът, изглежда, не е доволен от присъствието на чужд човек тук. Добре, ами как минава през стените!? Значи ли това, че на Форпост съществуват същества от особена раса, способни да проникват през материята? Значи долината има високо развита цивилизация, която в същото време не е технологична — без градове, машини…

Къде ли се крият представителите на тази раса? Под земята? В океана? И изпращат мисионери при изостаналите племена.

Космосът е огромен. Хората са успели да се докоснат едва до крайчеца му, проникнали са едва в първите му тайни… И в Павлишовия мозък се оформи вече съвсем приказен образ: някаква раса безплътни, полупрозрачни същества, които живеят във въздуха, в облаците и господствуват над земните груби диваци… Щуротия! Момъкът си е напълно материален, никъде не е излитал и ако се е налагало, тичал е с краката си. Ами камъкът? Как ръката му мина през камъка? Направи го случайно. А защо тогава не потъна в земята?

Павлиш почука с пръст по плоския камък-маса. Камъкът беше студен и твърд. Много учени си блъскаха главите над проницаемостта, но за сега без практически резултати. Павлиш отиде до онова място на стената, през което мина младежът — никаква тайна врата, никаква цепнатина. Фокуси нямаше. А за оптическа измама едва ли можеше да се говори.

Отвън се дочуха неясни гласове. Лингвистът зашумоля, но не можа да разбере какво говорят.

Павлиш отиде до изхода. В долината беше притъмняло — парцалив облак скриваше слънцето, влачеше се ниско и опираше в скалистите върхове. Двама воини слизаха по пътеката и влачеха подире си човешко тяло. Спряха се пред пукнатината, дето за малко не пропадна Павлиш, изглежда обмисляха как да прехвърлят тялото. А на дъното на долината, край колибите също настана раздвижване, като че ли там бе стигнала вестта за нещо лошо. Шепа тъмни фигурки несигурно и колебливо приближи до ручея и замря на брега, сякаш той беше граница, която е невъзможно да се премине.

Ролята на наблюдател, на зяпач, ако щеш, е интересна само докато почувствуваш, че си длъжен да се намесиш, че помощта ти е необходима.

По дяволите обещанието да стои в пещерата. Павлиш забърза надолу към воините.

Единият ловко прескочи пукнатината, другият му подхвърли края на въжето, омотано около тялото на момичето, и го последва. Двамата дръпнаха безчувствения товар, но той пропадна в пукнатината, удари се в скалите и глухо отекна. Воините го извлякоха на пътеката и продължиха надолу, без да се обръщат. Изпод краката им се вдигаше жълт прах, кълбеше се над Рекичка.

Павлиш ги догони до храма. Един от воините чу стъпки, обърна се, но не се изплаши — реши, че Духа следи работата им. Вкараха тялото в тъмната врата и веднага излязоха — седнаха на стъпалата.

Вратата бавно се затвори.

Павлиш изкачи стъпалата на храма и вратата меко се поддаде. Видя малка кръгла зала с леко светещ купол. Тялото на Рекичка не беше тук.

Павлиш стоеше с гръб към полуотворената врата, гледаше пода, където трябваше да лежи тялото на момичето, и усещаше физическа умора от безсмислените загадки на планетата. Воините не биха могли да отнесат далече Рекичка. Просто нямаше да им стигне времето. Като наближаваше храма, Павлиш прекрасно видя, че те бяха вътре по-малко от минута, точно колкото беше необходимо, за да вмъкнат тялото, да го оставят в залата и да се върнат до вратата. Люк на пода нямаше. Камък. Изгладен наистина, но съвсем истински монолитен камък. Значи, ако отхвърлим мистиката, някой вече е чакал воините и е поел от тях тялото. Занесъл го е някъде по-далече, във вътрешните помещения. Може да е бил друг воин или служител на храма. Трябва да има още една врата. С една дума, Павлиш сега е в „антрето“.