Глава 40 Дамане


На изхода от Пътищата ги чакаха хора, невидими от вътрешната страна на Портала. Егвийн се вгледа в тях притеснено. Групата беше най-странното нещо, което бе виждала, а и беше чувала твърде много слухове за войната на Томанска глава.

Мъже в ризници, поне петдесетина, със застъпващи се плочки на броните по гърдите и сивкавочерни шлемове с форма на глави на насекоми седяха върху конете си или стояха до тях, взрени в нея и в появяващите се жени, взрени в самия Портал — и мърмореха. Единственият гологлав мъж сред тях, висок, с тъмно лице и с клюнест нос, стоеше, опрял позлатения си, ярко боядисан шлем на бедрото и изглеждаше смаян от това, което вижда. Освен войниците имаше и жени. Две от тях бяха облечени в груби тъмносиви рокли с широки сребърни яки и гледаха съсредоточено Портала, а до всяка от тях стоеше по една друга жена, съвсем близо. Две жени стояха малко встрани. Бяха облечени в широки поли, стигащи почти до глезените им, и с нагръдници с извезани по гърдите и ръкавите мълнии. Най-стара от всички беше последната жена, излегната на носилка, носена от осем мускулести гологърди мъже с широки черни гащи. Черепът й отстрани бе обръснат гладко и бе оставен само кичур черна коса, падаща по гърба й. Дългата й роба в кремав цвят бе извезана с цветя и птици върху сини овали, под нея се показваха колосани бели поли. Ноктите на пръстите й бяха над два сантиметра дълги и тези на палците бяха покрити със син лак.

— Лиандрин Седай? — попита Егвийн обезпокоена. Лиандрин постави листа на Авендесора на мястото му и уверено пристъпи напред. Порталът започна да се затваря.

— Височайшата лейди Сурот? — каза Лиандрин.

Жената на носилката кимна едва доловимо.

— А ти си Лиандрин. — Речта й беше някак размазана и на Егвийн й беше нужно известно време преди да започне да я разбира.

— Айез Седай — добави Сурот и сви устни и сред мъжете се разнесе глух ропот. — Трябва да приключим бързо тук, Лиандрин. Наоколо има патрули, а не бива да ни виждат. Вниманието на Търсачите на Истината едва ли ще ти допадне повече, отколкото на мен. Трябва да се върна във Фалме преди Тюрак да е разбрал, че съм излязла.

— За какво говорите? — настоя Нинив. — За какво говори тя, Лиандрин?

Лиандрин постави една ръка на рамото на Нинив, а другата — на рамото на Егвийн.

— Това са двете, за които ти беше казано. Има и още една. — Тя кимна към Елейн. — Щерката-наследница на Андор.

Двете жени с мълниите по роклите пристъпиха към групата пред Портала. Държаха някакви намотки от сребрист метал. Гологлавият войн също се приближи. Ръката му не посегна към дръжката на меча, стърчаща над рамото му, и на лицето му се бе изписала безгрижна усмивка, но Егвийн го изгледа под око. Лиандрин не показваше никакви признаци на вълнение — иначе Егвийн тутакси щеше да скочи на гърба на Бела.

— Лиандрин Седай — повтори тя е тревога, — какво искат тези хора? И те ли са дошли тук, за да помогнат на Ранд и момчетата?

Мъжът с клюнестия нос изведнъж стисна Мин и Елейн за вратовете и после всичко стана само за миг. Мъжът изрева някаква ругатня, изпищя жена, или може би повече от една жена — Егвийн не беше сигурна. Изведнъж лекият ветрец се превърна във вихър, който заглуши гневния вик на Лиандрин, вдигнаха се облаци пръст и сухи листа и близките дървета се огънаха и застенаха. Коне зацвилиха лудешки и се изправиха на задните си крака. А една от жените се протегна и щракна нещо около шията на Егвийн.

Егвийн го стисна и го задърпа. Приличаше на яка от лъскав метал — нашийник? — и не искаше да се помръдне. Изглеждаше цял, въпреки че според нея трябваше да има нещо за затягане. Сребърната каишка, която държеше жената, се изпъна над рамото на Егвийн — другият й край бе свързан със светлосива гривна върху лявата китка на жената. Стиснала здраво ръката си в юмрук, Егвийн удари жената с всичка сила, право в окото — след което се олюля и сама падна на колене, а главата й закънтя. Сякаш някакъв огромен мъж я беше ударил с юмрук през лицето.

Когато успя да се изправи, вятърът беше утихнал. Много от конете бяха побегнали и препускаха през полята, а войниците сипеха ругатни и се изправяха с пъшкане. Лиандрин спокойно изтупваше прахта и листата от роклята си. Мин беше коленичила и отчаяно се мъчеше да стане. Мъжът с клюнестия нос стоеше над нея, а от ръката му капеше кръв. Ножът на Мин лежеше на земята съвсем близо до нея и острието му беше червено. Нинив и Елейн не се виждаха, кобилата на Нинив също я нямаше. Изчезнали бяха и няколко от войниците заедно с едната двойка жени. Другите две все още бяха тук и Егвийн едва сега успя да види, че са свързани със сребърна каишка, също като онази, която свързваше нея със застаналата зад гърба й жена.

Жената отри бузата си и пристъпи към Егвийн. Лявото й око вече бе започнало да отича. Беше с дълга тъмна коса и големи кафяви очи, хубава, може би десетина години по-голяма от Нинив.

— Първи урок — произнесе тя натъртено. В тона й липсваше възбуденост, а по-скоро се долавяше нещо като приятелска нотка. — Този път няма да те наказвам вече, защото трябваше да съм по-предпазлива с току-що уловена дамане. Запомни следното. Ти си дамане, Окаишена, а аз съм сул-дам, Държащата нашийника. Когато дамане и сул-дам са свързани, болката, която сул-дам изпита, се изпитва два пъти по-силно от дамане. И така — до смъртта. Така че трябва да запомниш, че никога не бива да нападаш своята сул-дам и че трябва да защитаваш своята сул-дам повече от себе си. Аз съм Ренна. На теб как ти викат?

— Аз не съм… каквото каза — промърмори Егвийн. Помисли си дали да не изрита жената и да издърпа гривната от китката й, но веднага се отказа. Дори войниците да не се опитаха да я спрат — а засега те сякаш не обръщаха внимание нито на нея, нито на Ренна — имаше тягостното чувство, че тази жена й казва истината. Докосна лявото си око и трепна от болка — не беше подпухнало и може би нямаше да й излезе оток като на Ренна, но все пак я болеше. Лявото й око, също като окото на Ренна.

— Лиандрин Седай? — извика тя. — Защо им позволявате да правят това?

Лиандрин изтупваше дланите си, без изобщо да я поглежда.

— Най-първото нещо, което трябва да научиш — каза Ренна, — е да правиш точно това, което ти се каже, без никакво колебание.

Егвийн изпъшка. Изведнъж кожата й пламна и настръхна, като че ли се беше изтъркаляла в остри, забити в твърд под игли, от петите до главата. Усещането за парене нарасна и тя килна глава.

— Много сул-дам — продължи Ренна почти приятелски — не смятат, че на дамане трябва да им се позволява да имат имена, или най-малкото да носят собствените си. Но аз съм тази, която те улови, така че аз ще отговарям за дресирането ти и ще ти позволя да запазиш името си. Ако не ме разочароваш много. Нали не смяташ да продължаваш да ме ядосваш?

Потръпвайки, Егвийн стисна зъби. Ноктите й се впиха в дланите. „Идиотка! Става дума само за името ти.“

— Егвийн — успя да промълви тя. — Казвам се Егвийн ал-Вийр. — За миг сърбежът по тялото й изчезна и тя въздъхна.

— Егвийн — повтори Ренна. — Хубаво име. — И за ужас на Егвийн я потупа по главата, както една стопанка би потупала кучето си, и се изкиска. — Ето, че сега си още по-сърдита. Ако смяташ отново да ме удариш, не забравяй да го направиш леко, защото сама ще го почувстваш два пъти по-силно от мен. И не се опитвай да преливаш — не трябва да го правиш никога, освен когато изрично ти заповядам.

Окото на Егвийн запулсира. Тя се опита да не обръща внимание на Ренна, доколкото това изобщо бе възможно спрямо някой, който те държи на каишка. Бузите й пламнаха, а Ренна отново се изкикоти. Дощя й се да се приближи до Мин, но дължината на каишката не й позволяваше да стигне толкова далеч. Тя извика тихо:

— Мин, добре ли си?

Мин кимна и веднага се хвана за главата, сякаш съжалила, че я е помръднала.

В ясното небе изтрещя мълния и удари дърветата встрани от тях. Егвийн подскочи и изведнъж се усмихна. Нинив все още беше на свобода, както и Елейн. Ако изобщо някой можеше да освободи нея и Мин, това беше Нинив. Усмивката й се стопи и тя погледна с гняв към Лиандрин. По каквато и причина Айез Седай да ги беше предала, възмездието щеше да я настигне. „Все някога. Все някак.“ От погледа й обаче полза нямаше — Лиандрин изобщо не откъсваше очи от носилката.

Гологърдите мъже коленичиха и Сурот стъпи на земята, грижливо оправяйки роклята си, след което застъпва с меките си пантофи към Лиандрин. Двете бяха почти еднакви на ръст. Кафявите очи на едната се взряха в черните на другата.

— Трябваше да доведеш две — каза Сурот. — А вместо това сега имаме само една, докато други две избягаха, и едната от тях се оказа много по-могъща, отколкото допусках. Тя ще привлече към нас вниманието на всеки патрул на няколко левги околовръст.

— Доведох ти три — отвърна й спокойно Лиандрин. — Щом не можеш да ги задържиш, може би нашият господар трябва да си потърси сред вас друга, която да му служи. Измисляш плашила и дреболии. Ако дойдат патрули, просто ги убий.

Недалече отново проблесна мълния и миг след това оттам, където бе ударила, се разнесе мощен гръм. Във въздуха се надигна облак прах. Нито Лиандрин, нито Сурот му обърнаха внимание.

— Все още мога да се върна във Фалме с две нови дамане — каза Сурот. — Натъжава ме това, че трябва да оставя една… Айез Седай — тя отново изви устни, все едно че произнасяше проклятие — да върви свободна по земята.

Изражението на Лиандрин не се промени, но Егвийн мигновено забеляза просветналия около нея ореол.

— Внимавайте, височайша! — извика Ренна. — Тя е в готовност!

Войниците запосягаха към сабите и копията си, но Сурот само разпери длани пред себе си и изгледа Лиандрин над увенчаните си с дълги нокти пръсти.

— Нищо няма да предприемеш срещу мен, Лиандрин. Нашият господар не би го одобрил, тъй като тук аз със сигурност съм му по-необходима, отколкото ти, а ти се боиш от него много повече, отколкото се боиш да те превърнат в дамане.

Лиандрин се усмихна злобно.

— А ти, Сурот, се боиш от него повече, отколкото се боиш да те изгоря като въглен тук, на място.

— Точно така. И двамата се боим от него. Но все пак дори и нуждите на нашия господар след време ще се променят. Всички марат-дамане рано или късно ще бъдат обуздани. Може би тъкмо аз ще имам удоволствието да поставя нашийника около хубавата ти шия.

— Както кажеш, Сурот. Нуждите на нашия господар наистина ще се променят. Ще ти го припомня в деня, в който коленичиш в нозете ми.

Един висок бряст, може би на миля разстояние, изведнъж се превърна в лумнал факел.

— Това взе да става досадно. — каза Сурот. — Елбар, отзови ги.

Мъжът с клюнестия нос извади къс рог и го наду.

— Трябва да намерите тази Нинив — възкликна Лиандрин. — Елейн е без значение, но тя и това момиче тук трябва да бъдат откарани с вас на корабите ви, когато отплавате.

— Много добре знам какво е наредено, марат-дамане, въпреки че бих дала много да разбера защо.

— Толкова, колкото ти е казано, дете — усмихна се злобно Лиандрин. — Само толкова ти е позволено да знаеш. Не забравяй, че ние служим и се подчиняваме. Тези двете трябва да бъдат преместени на другия край на Аритския океан и да бъдат пазени там.

Сурот изсумтя.

— Не смятам да оставам, за да търся тази Нинив. Няма да бъда от никаква полза за нашия господар, ако Тюрак ме хване и ме предаде на Търсачите на Истината. — Лиандрин гневно отвори уста да я прекъсне, но Сурот не й позволи да промълви и дума. — Тази жена бездруго няма да остане дълго на свобода. Нито една от двете. Когато отплаваме, ще отведем със себе си от тази мизерна плюнка земя всяка жена, която може да прелива макар и най-слабо, завързана на каишка и с нашийник. Ако държиш да останеш тук и да я търсиш, твоя работа. Патрулите скоро ще се появят. Някои просто отвеждат дамане със себе си, без изобщо да се интересуват на кой господар служиш. Ако изобщо оцелееш след такъв сблъсък, каишката и нашийникът ще те научат на нов живот и не смятам, че нашият господар много ще се загрижи за една глупачка, която се е оставила да я пленят.

— Ако на някоя от нас бъде позволено да остане тук — отвърна твърдо Лиандрин, — нашият господар ще си има големи грижи с теб, Сурот. Хвани ги и двете, иначе ще платиш скъпо. — Тя закрачи към Портала, дърпайки черната кобила за юздите, и скоро той се затвори зад нея.

Войниците, които бяха тръгнали след Нинив и Елейн, се върнаха в галоп с другите две свързани жени. Не бяха успели да хванат нито Нинив, нито Елейн.

Мин понечи да се изправи, но мъжът с клюнестия нос я настъпи между плешките и я притисна към земята. Тя немощно потръпна.

— Моля да ми разрешите да говоря, височайша — едва чуто промълви той. Сурот махна небрежно с ръка и той продължи: — Този селянин ме поряза, височайша. Ако височайшата няма нужда от него… — Сурот отново му махна небрежно и той посегна към рамото си, за да изтегли меча.

— Не! — извика Егвийн. Чу тихото проклятие на Ренна и внезапно изгарящият сърбеж отново обхвана тялото й, по-силно отпреди, но тя не млъкна: — Моля ви! Височайша, моля ви! Тя е моя приятелка! — Прониза я болка, каквато никога не бе изпитвала. Всеки мускул по тялото й се сви на възел и се сгърчи; тя падна по очи и застена, но все още виждаше тежкия извит меч на Елбар, измъкващ се от ножницата, видя как го вдига нагоре с двете си ръце. — Моля ви! О, Мин!

Болката изведнъж изчезна, сякаш не беше я имало; остана само споменът за нея. Сините кадифени пантофи на Сурот се появиха пред очите й, но Егвийн се бе втренчила в Елбар. Той стоеше с вдигнат меч и не помръдваше.

— Този селянин е жена? И е твоя приятелка? — каза Сурот.

Егвийн понечи да се изправи, но пред учудено повдигнатата вежда на Сурот остана ничком на земята и едва повдигна глава. Трябваше да спаси Мин. „Дори да пълзя в краката й…“

— Да, височайша.

— И ако я пощадя, ако й позволя да те посещава от време на време, ти ще се трудиш упорито и ще научиш това, на което те учат?

— Ще се науча, височайша. — Беше готова да обещае много повече, само да задържи меча надалеч от главата на Мин. „И ще ги слушам — рече си горчиво. — Дотогава, докато се налага.“

— Вдигни момичето на коня й, Елбар — каза Сурот. — Завържи я, ако не може да седи на седлото си. Ако тази дамане ме разочарова, може би ще ти позволя да вземеш главата на момичето. — И тръгна към паланкина си.

Ренна рязко дръпна Егвийн и я поведе към Бела, но Егвийн не откъсваше очи от Мин. Елбар не беше по-учтив към Мин, отколкото Ренна с нея, но тя реши, че с Мин всичко бе наред — поне се дръпна при опита на Елбар да я върже и се качи сама на седлото.

Потеглиха на запад, със Сурот начело и Елбар малко зад носилката, но достатъчно близо, за да чуе и изпълни моментално всяка нейна команда. Ренна и Егвийн яздеха зад тях с Мин и с останалите сул-дам и дамане — зад войниците. Жената, която явно бе определена да надене нашийника на врата на Нинив, гледаше сърдито.

— Ти бе удостоена с това, че самата височайша лейди ти проговори — каза Ренна след малко. — Някой път ще ти позволя да си сложиш лентичка, за да отбележиш тази чест. Но понеже я заговори…

Егвийн изпищя — някаква бодлива пръчка изплющя през гърба й, после друга през крака й, и през ръката. Ударите идваха сякаш от всички посоки. Знаеше, че няма какво да спира, но не можеше да се сдържи да не маха с ръце, за да спре ударите. Прехапа устни, за да заглуши стоновете си, но по бузите й потекоха сълзи. Бела зацвили и заподскача. Никой от войниците дори не се обърна.

— Какво правите? — извика Мин. — Егвийн? Спрете!

— Животът е страдание… Мин, нали така? — каза спокойно Ренна. — Нека това да е урок и за теб. Докато си позволяваш да се месиш, няма да спра.

Мин вдигна юмрук, после го отпусна.

— Няма да се меся. Само, моля ви, спрете. Егвийн, извинявай.

Невидимите удари продължиха още няколко мига, сякаш за да докажат на Мин, че от намесата й няма никаква полза, след което престанаха, но Егвийн не спря да потръпва. Този път болката не отшумя така лесно. Тя вдигна ръкава на роклята си, очаквайки да види подутини. По кожата й нямаше никакви следи, но болката от ударите си оставаше. Егвийн преглътна.

— Не беше по твоя вина, Мин. — Бела изви глава и завъртя очи, а Егвийн я потупа по косматата шия. — Не беше и твоя.

— Вината беше само твоя, Егвийн — каза Ренна. Говореше така търпеливо и мило, сякаш Егвийн бе твърде задръстена, за да разбира правилно нещата. — Когато една дамане бъде наказана, винаги е по нейна вина, дори тя самата да не разбира защо. Една дамане трябва да предвижда онова, което желае нейната сул-дам. Но този път ти знаеш защо. Дамане са като мебели, като инструменти, винаги готови да бъдат използвани, но без никога да се изтъкват и да се стремят към вниманието на други. Особено на някой от Кръвта.

Егвийн прехапа устни, докато не усети вкуса на кръв. „Това е някакъв кошмар. Не може да е вярно! Защо го направи Лиандрин? Защо?“

— Може ли… може ли да ви попитам нещо?

— Мен, да. — Ренна се усмихна. — Много сул-дам ще носят гривната ти през годините — сул-дам винаги са повече от дамане — и някои от тях ще ти съдерат кожата само ако си вдигнеш очите от пода или си отвориш устата без разрешение, но аз не виждам причина да не ти позволявам да говориш, стига да внимаваш какво приказваш. — Една от другите сул-дам изсумтя. Беше свързана с хубава тъмнокоса жена на средна възраст, която не откъсваше поглед от ръцете й.

— Лиандрин — Егвийн не смяташе да споменава повече титлата й, никога вече — и височайшата лейди говореха за някакъв господар, на когото и двете служат. — В главата й се появи мисъл за един мъж с едва зараснали белези от изгорено по лицето, с очи и уста, които понякога се превръщаха в пламъци, но дори това да беше образ от сънищата й, стори й се твърде ужасно да си помисли за него, — Кой е той? Какво иска той от мен и от… от Мин? — Знаеше, че е глупаво да отбягва името на Нинив — не мислеше, че някой от тези хора ще забрави за нея само защото тя отбягва да я споменава по име, най-малко синеоката сул-дам, която потупваше коляното си с празната си каишка — но това беше единственият начин, който можеше да измисли, за да се противопостави.

— Работите на Кръвта — отвърна Ренна — не са неща, с които могат да се занимават такива като мен, и определено не се за такива като теб. Височайшата лейди ще ми каже това, което желае да знам, а аз ще ти кажа това, което аз желая да знаеш. Всичко друго, което чуеш или видиш, за теб трябва да е все едно, че никога не е казвано, че никога не се е случвало. Това е най-безопасният начин, особено за една дамане. Дамане са твърде ценни, за да бъдат убивани току-така, но можеш да бъдеш не само сурово наказана, но да се окажеш без език да говориш и без ръце, с които да пишеш. Дамане могат да правят това, което правят, и без език и ръце.

Егвийн потрепера и придърпа пелерината на раменете си. Ръката й отри каишката и тя конвулсивно се дръпна.

— Това е ужасно! Как можете да го правите с друг човек? Що за болен ум го е измислил?

— Тази вече спокойно може да мине без езика си, Ренна — изръмжа синеоката сул-дам.

Ренна само се усмихна търпеливо.

— Как така да е ужасно? Нима можем да позволим на някой, който може да прави това, което правят дамане, да е на свобода? Понякога се раждат и мъже, които биха били марат-дамане, ако бяха жени — тук също, както чувам — и те трябва да бъдат убивани, разбира се, но дамане не полудяват. По-добре е да бъдат превърнати в дамане, отколкото да се борят за власт. Що се отнася до ума, който пръв е измислил ай-дам, то това е било умът на една жена, която се е наричала Айез Седай.

На лицето на Егвийн се изписа пълно неверие и Ренна се разсмя открито.

— Когато Лютаир Пейендраг Монвин, синът на Ястребовото крило, за първи път излязъл на битка срещу Армиите на Нощта, имало много от онези, които наричали себе си Айез Седай. Те се борели за власт помежду си и използвали на бойното поле Единствената сила. Една от тях, Деаин, решила, че ще е по-добре да служи на императора — тогава, разбира се, той все още не бил император — и тъй като той не разполагал с Айез Седай във войските си, се явила при него с едно устройство, което била направила, първия ай-дам, завързан на шията на една от сестрите й. Макар жената да не желаела да служи на Лютаир, ай-дам я заставял да му служи. Деаин направила още ай-дам, били намерени първите сул-дам и пленените жени, които дотогава се наричали Айез Седай, разбрали, че са само марат-дамане, Онези, които трябва да бъдат окаишени. Разправят, че когато самата тя била окаишена, писъците й разтърсили Среднощните кули, но естествено тя също била марат-дамане, а една марат-дамане не може да бъде оставена на свобода. Може би ти също ще се окажеш една от малцината, които могат да правят ай-дам. Ако се окаже така, ще ти угаждат, можеш да си сигурна в това.

— Нима от мен се очаква да се радвам, че могат да ми угаждат като на любимо домашно кученце? — промълви Егвийн горчиво. — Цял живот мъже и жени да си предават един на друг каишката ми като някое животно?

— Мъже не. — Ренна се изкикоти. — Всички сул-дам са жени. Ако мъж си сложи тази гривна, в повечето от случаите ще е все едно че е окачена на закачалката на някоя стена.

— А понякога — намеси се грубо синеоката сул-дам — ти и той, двамата, загивате с писъци. — Жената имаше остри черти и тънки, плътно стиснати устни, и Егвийн си даде сметка, че гневът е присъщото й състояние. — От време на време императрицата си играе с някои лордове, като ги свързва с някоя дамане. Това кара лордовете да плувнат в пот и служи за забавление в Съвета на Деветте луни. Докато не свърши, лордът не знае дали ще оживее, или ще умре, както и дамане. — Смехът й беше зъл.

— Само императрицата може да си позволи да губи една дамане по този начин, Алуин — сряза я Ренна. — Но аз не смятам да обучавам тази дамане само за да я захвърли.

— До този момент не забелязвам никакво обучение, Ренна. Само празно бърборене, все едно че ти и тази дамане сте приятелки от детинство.

— Може би е време да видим какво може да прави — каза Ренна и погледна изпитателно Егвийн. — Можеш ли вече достатъчно да се контролираш, за да преливаш от това разстояние? — Тя посочи един висок дъб на върха на близкия хълм.

Егвийн погледна намръщено дървото, което се намираше може би на половин миля от пътя. Досега не беше опитвала нищо по-далечно от една ръка разстояние, но си помисли, че може би е възможно.

— Не знам — каза тя.

— Опитай — подкани я Ренна. — Усети дървото. Усети сока в ствола му. Искам да го направиш не само горещо, но толкова горещо, че всяка капчица сок в ствола и клоните му да се превърне в пара само за миг. Направи го.

Егвийн се потресе, осъзнала, че изпитва порив да изпълни заповедта на Ренна. Не беше преливала, нито дори докосвала сайдар от два дни. Потръпна от желанието да се изпълни с Единствената сила…

— Аз… — понечи да добави едно „няма“, но отоците по тялото, които всъщност ги нямаше, продължаваха да я изгарят твърде болезнено, че да прояви глупост — …не мога. Много е далече. Никога не съм правила такова нещо.

Третата сул-дам се изсмя дрезгаво, а Алуин каза:

— Та тя дори не се опита.

Ренна поклати главата си почти тъжно.

— Когато една жена е била сул-дам достатъчно дълго — обясни тя кротко на Егвийн, — тя се научава да разбира много неща за своята дамане, дори без гривната, но с гривната винаги може да разбере дали дамане се е опитала да прелива. Никога не трябва да ме лъжеш, нито никоя друга сул-дам, дори с трошичка.

Изведнъж невидимите удари с пръчката се върнаха и заплющяха по нея от всички страни. Тя изпищя и се опита да удари Ренна, но сул-дам небрежно отблъсна юмрука й — заболя я, все едно че я беше ударила с тояга. Егвийн трескаво се пресегна към сайдар, но сул-дам само поклати презрително глава. Егвийн изрева като ранен звяр — изведнъж усети кожата си като опърлена. Едва след като напълно изостави сайдар болката от изгореното започна да заглъхва, но невидимите удари продължаваха да плющят по тялото й. Помъчи се да извика, че ще се опита, само и само Ренна да спре, но единственото, което успя, бе да запищи и да се загърчи.

Като през мъгла долови гневните крясъци на Мин, после видя как Алуин дръпна юздите на Мин от ръцете й, как една от другите сул-дам заговори нещо на своята дамане, която погледна към Мин. А после Мин също зарева и размаха ръце, като. че ли се мъчеше да се предпази от невидими удари или да отблъсне жилещи насекоми.

Крясъците на двете се оказаха достатъчни, за да накарат неколцина от войниците пред тях да се обърнат и да се разсмеят. Как сул-дам се оправят със своите дамане изобщо не беше тяхна работа.

На Егвийн й се струваше, че всичко това ще продължи цяла вечност, но то най-сетне свърши. Тя се отпусна изтощена на седлото и захлипа върху гривата на Бела. Кобилата изцвили неспокойно.

— Добре е, че у теб има дух — каза спокойно Ренна. — Най-добри дамане стават тези, у които има висок дух, който да бъде оформен и моделиран.

Егвийн стисна очи. Дощя й се ако можеше да затвори и ушите си, за да заглуши гласа на Ренна. „Трябва да се измъкна. Трябва, но как? Нинив, помогни ми. О, Светлина, нека някой ми помогне.“

— Ти ще станеш една от най-добрите — каза Ренна с нотка на задоволство. Ръката й пак потупа косата на Егвийн — ръка на господарка, галеща кучето си.

* * *

Нинив се надигна на седлото и надникна през гъстия храсталак. Пред очите й се простираше рядка гора. Някои от листата по дърветата вече се бяха нашарили. Доколкото можеше да види, нищо не помръдваше освен струята дим от подпаления бряст, полюшвана от вятъра.

Това с бряста беше нейна работа, както и една от мълниите от ясното небе, и още няколко други неща, които не беше и подозирала, че може да постигне, докато онези две жени не ги бяха опитали срещу нея. Прецени, че те може би действат заедно по някакъв начин, макар да не можеше да разбере връзката помежду им — освен че бяха закачени една за друга. Едната беше с нашийник, но другата беше привързана не по-малко здраво от нея. Единственото, в което бе сигурна, беше, че и двете са Айез Седай. Не бе могла да ги види достатъчно ясно, за да различи сиянието около тях, но трябваше да е така.

„С голямо удоволствие ще разкажа на Шериам за тях — помисли си сухо тя. — Айез Седай не използват Силата като оръжие, нали така беше?“

Тя самата определено я бе използвала. С удара на мълнията беше повалила двете жени на земята, а освен това и един от войниците бе пламнал от огнената топка, която бе запокитила към тях.

Челото й бе потно и това не беше само от усилието. Контактът й със сайдар бе приключил и тя не можеше да го възстанови. В първия си изблик на ярост, когато разбра, че Лиандрин ги е предала, сайдар се беше появил почти преди самата тя да го осъзнае и Единствената сила я изпълни. Беше й се сторило, че е в състояние да направи всичко. И докато я преследваха, гневът, че я гонят като животно, я подгряваше. Сега преследвачите й ги нямаше. Колкото повече време минаваше, без да вижда враг, когото би могла да нападне, толкова повече започваше да се тревожи, че сигурно я дебнат, и толкова повече се тревожеше какво ли е станало с Егвийн, Елейн и Мин. Сега беше принудена да си признае, че това, което изпитва, е страх. Страх за тях, страх и за нея самата. Това, от което имаше нужда, беше гневът.

Зад едно от дърветата нещо помръдна.

Тя затаи дъх и трескаво затърси сайдар, но всичките упражнения, на които я бяха учили Шериам и другите, всичките цветя, които трябваше да се разлистват в ума й, всичките въображаеми потоци, които трябваше да задържа като речен бряг, не свършиха никаква работа. Можеше да усети, да почувства Извора, но не можеше да го докосне.

Иззад дървото, предпазливо присвита, изскочи Елейн и Нинив се отпусна облекчено. Роклята на щерката-наследница беше оцапана с пръст и скъсана, златистата й коса бе цялата в тръни и листа, а търсещите й очи се бяха разширили като на изплашена кошута, но ръката й здраво стискаше камата. Нинив плесна с юздите и подкара кобилата си на открито.

Прегърнаха се намерили утеха в това, че отново са заедно.

— За миг — промълви Елейн, след като най-после се пуснаха — за миг си помислих, че си… Къде са те? Мен ме гонеха двама мъже. Още няколко минути и щяха да ме хванат, но изсвири някакъв рог и те обърнаха конете и препуснаха назад. Вече ме настигаха, Нинив, но просто се отказаха.

— И аз го чух. Оттогава не съм виждала никой от тях. А ти видя ли Егвийн и Мин?

Елейн поклати глава и се отпусна на тревата.

— Не съм, откакто… Откакто онзи удари Мин и я повали. А една от онези жени се опитваше да постави нещо на врата на Егвийн. Само това видях преди да побягна. Не може да са отишли много далече, Нинив. Трябваше да направя нещо. Мин сряза ръката, която ме беше стиснала, а Егвийн… Аз просто побягнах, Нинив. По-добре е майка ми да се омъжи за Гарет Брин и да си роди друга дъщеря. Не съм подходяща за трона.

— Я не се дръж като гъска — сряза я Нинив. — Ако беше изчакала, най-вероятно сега и ти щеше да си пленничка. Стига просто да не те убиеха. По някаква причина те, изглежда, се интересуваха от Егвийн и от мен. Сигурно щеше да им е все едно дали ще останеш жива, или не. — „Но защо се интересуват от Егвийн и мен? С какво сме толкова особени? Защо Лиандрин го направи? Защо?“ На тези въпроси и сега нямаше повече отговори, отколкото когато си ги за даде за първи път.

— Ако бях загинала, опитвайки се да им помогна… — изхлипа Елейн.

— …щеше да си мъртва. И с нищо нямаше да можеш да помогнеш нито на себе си, нито на тях. А сега ставай и си почисти роклята. — Нинив порови в дисагите си за гребен. — И си оправи косата.

Елейн бавно се изправи и взе гребена от ръката й.

— Говориш точно като Лили, старата ми гледачка. — Започна да се реши, трепвайки, когато гребенът заседнеше в заплетените й кичури. — Но как ще можем да им помогнем, Нинив? Когато се ядосаш, можеш да си силна като пълноправна сестра, но те също имат жени, които могат да преливат. Не мога да преценя дали са точно Айез Седай, но спокойно може да са такива. А ние дори не знаем накъде са ги повели.

— На запад — отвърна Нинив. — Онова изчадие, Сурот, спомена Фалме, а това е най-западната точка на Томанска глава, до която може да се стигне. Ще тръгнем за Фалме. Надявам се, че Лиандрин ще е там. Ще я накарам да прокълна деня, в който майка й за пръв път е погледнала баща й в очите. Но най-напред трябва да си намерим някакви дрехи, каквито носят в тази страна. Виждала съм в Кулата жени от Тарабон и от Доман — те се обличат съвсем различно. С тези дрехи ще изпъкваме във Фалме като чужденки.

— Нямам нищо против да облекла доманска дреха — макар че майка ми сигурно ще получи пристъп, ако разбере, а и Лили също — но дори и да намерим някое село, можем ли да си позволим нови дрехи? Нямам представа с колко пари разполагаш, но аз имам само десет жълтици и може би още толкова сребърника. Това ще ни стигне за две-три седмици, но не знам какво ще правим после.

— Няколкото месеца в Тар Валон не са те отучили да мислиш като наследница на трон. Това, което имам, е по-малко и от една десета от твоето, но цялата сума ще ни стигне за два-три месеца, и то в пълни удобства. Че и по-дълго, ако внимаваме. Нямам намерение да си купуваме дрехи, а и във всеки случай те няма да са нови. Сивата ми копринена рокля ще свърши работа донякъде, с всичките й перли и златни нишки. Ако не успея да намеря някоя жена, с която да се спазаря да ни даде и на двете по две-три стари свои дрехи срещу нея, ще ти дам пръстена си и аз ще стана новачката. — Тя се метна на седлото си и подаде ръка на Елейн да се качи зад нея.

— А какво ще правим, като стигнем във Фалме? — попита Елейн, след като се намести върху задницата на кобилата.

— Дай първо да стигнем дотам. — Нинив помълча. — Ти сигурна ли си, че искаш да участваш в това? Ще бъде опасно.

— По-опасно, отколкото е за Егвийн и Мин? Те щяха да тръгнат да ни спасят, ако местата ни бяха разменени. Цял ден ли ще стоим тук? — Елейн удари с пети и кобилата тръгна.

Слънцето, слязло леко от зенита си, светеше зад гърбовете им.

— Трябва да сме много предпазливи. Айез Седай, които познаваме, могат да разпознаят жена, която прелива, стига да се озоват близо до нея. Тези Айез Седай биха могли да ни различат сред тълпата, ако ни търсят, и ще е по-добре да приемем, че ни търсят. — „Със сигурност търсеха Егвийн и мен. Но защо?“

— Да, трябва да сме предпазливи. Ти си права. Няма да има никаква полза, ако се оставим да хванат и нас. — За миг Елейн замълча. — Мислиш ли, че всичко това бяха лъжи, Нинив? Това, което ни каза Лиандрин? Че Ранд е в опасност? И другите? Нали Айез Седай не лъжат?

Този път беше ред на Нинив да замълчи, спомняйки си какво й беше казала Шериам за клетвите, които една жена полага, когато я издигат в ранг на пълноправна сестра, клетвите, произнасяни вътре в тер-ангреал, който я обвързва да ги спазва. „Да не произнасям нито една невярна дума.“ Това от една страна, но от друга всички знаеха, че истината, която една Айез Седай произнася, може да не е истината, която си мислиш, че си чул.

— В този момент Ранд може да се грее край камината на лорд Агелмар във Фал Дара — каза тя. — „Не мога да се тревожа за него точно сега. Трябва да мисля за Егвийн и Мин.“

— Дано — отвърна с въздишка Елейн. — Ако до Фалме е много далече, Нинив, ще се редуваме на седлото, нали? Тук не е много удобно. А никога няма да стигнем до Фалме, ако не пришпориш този кон.

Загрузка...