Глава 7 Кръвта зове за кръв


След като носилката с Мат напусна покоите на Амирлинския трон, Моарейн грижливо уви ангреала — малка потъмняла статуетка от слонова кост, представляваща фигура на жена в раздиплена от вятъра роба — в квадратно парче коприна и го прибра в кесийката си. Действията с останалите Айез Седай, в които трябваше да слеят усилията си в преливането на Силата към една-единствена цел, бяха изнурителен труд дори в най-добри условия, дори с помощта на ангреал, а работата нощем, без сън и почивка, не можеше да се нарече най-добро условие. А и работата, която извършиха над момчето, никак не беше лесна.

Леане с жестове и твърди думи се разпореди носачите да излязат. Двамата мъже бяха привели глави, изнервени от това, че им се налага да се намират в близост до толкова Айез Седай, една от които беше самата Амирлин, да не говорим, че жените използваха Единствената сила. Бяха изчакали в коридора, облегнати на стената, докато работата вътре свърши, и горяха от нетърпение час по-скоро да напуснат женските отделения. Мат лежеше на носилката със затворени очи и все така бледо лице, но сега гърдите му се повдигаха и отпускаха равномерно в дълбок и спокоен сън.

„До каква степен това ще засегне хода на събитията? — чудеше се Моарейн. — След като Рога се изгуби, той повече не е необходим, но въпреки това…“

Вратата се затвори зад Леане и носачите и Амирлин въздъхна.

— Отвратителна работа. Гадна. — Лицето й беше спокойно, но тя отри длани, като че искаше да ги измие.

— Но твърде интересна — каза Верин. Тя беше четвъртата Айез Седай, която Амирлин избра да сътрудничи в работата. — Колко жалко, че не разполагаме с камата, за да бъде Лечителството пълно. Въпреки всичко, което сторихме тази нощ, той няма да живее дълго. Няколко месеца вероятно, в най-добрия случай. — Трите Айез Седай бяха сами в покоите на Амирлин. Зората зад амбразурите бе оцветила утринното небе с пурпур.

— Но поне ще разполага с тези няколко месеца — отвърна рязко Моарейн. — И ако през това време оръжието бъде намерено, връзката може да бъде премахната. — „Ако бъде намерено. Да, разбира се.“

— В такъв случай би могло — съгласи се Верин. Тя беше закръглена жена с квадратно лице и въпреки дара, присъщ на всички Айез Седай — липсата на видима възраст, — кафявата й коса тук-там беше леко посивяла. Това беше единственият признак за напредналата й възраст, но за Айез Седай това означаваше, че наистина е доста стара. Гласът й обаче беше крепък, съответстващ на гладките й бузи. — Но е бил свързан с тази кама твърде дълго, доколкото може да се прецени. И все още ще бъде свързан, независимо дали ще бъде намерена, или не. Нищо чудно вече да се е променил извън възможността за пълно изцеряване, макар и не толкова, че да може да зарази други. Толкова малка вещ — добави тя замислено, — но в състояние да поквари всеки, който я носи достатъчно дълго. Този, който я носи, ще зарази ония, които са в контакт с него, те от своя страна ще заразят други и омразата и мнителността, които са разрушили Шадар Логот, отново ще плъзнат на воля по света. Чудя се колко ли души би могла да зарази да речем за година. Сигурно е възможно да се изчисли с някаква приблизителност.

Моарейн изгледа накриво Кафявата си сестра. „Заплашва ни нова опасност, а тя говори за нея като че ли е някаква шарада, прочетена в книга. О, Светлина, Кафявите наистина не са наясно какво става в реалния свят.“

— Значи трябва да намерим камата, сестро. Агелмар изпраща свои хора да намерят онези, които са отнесли Рога, и да посекат клетвопрестъпниците, които са отмъкнали камата. Намери ли се едното, ще се намери и другото.

Верин кимна намръщено.

— Да. Но дори да се намери, кой би могъл да я донесе без опасност? Който я докосне, рискува да се зарази, ако я държи достатъчно дълго. Може би в някакъв сандък, добре увит и тапициран отвътре, но въпреки това ще бъде опасна за онези, които ще са дълго в близост до нея. Без самата кама не бихме могли да проучим в каква степен трябва да бъде защитена, за да е безопасна. Но ти, Моарейн, си я видяла, и не само това. Занимавала си се с нея, поне дотолкова, че този младеж да може да оцелее, носейки я, без да зарази други. Би трябвало да имаш представа колко е силно влиянието й.

— Има едно лице — каза Моарейн, — което може да върне камата, без да пострада от нея. Един човек, когото сме защитили срещу нейната зараза, поне толкова, колкото е възможно да бъде защитен човек. И той се казва Мат Каутон.

— Да, разбира се — каза Амирлин. — Той може да го направи. Ако живее достатъчно дълго. Светлината знае само колко далече може да се озове тя преди мъжете на Агелмар да я намерят. Ако изобщо я намерят. И ако момчето умре преди това… е, ако камата остане сред хората, ще си имаме още една грижа. — Тя уморено потърка очи. — Мисля, че трябва да намерим също така и Падан Фейн. Защо ли този Мраколюбец е толкова важен за тях, че да предприемат такъв риск, за да го освободят? По-лесно щеше да им е само да откраднат Рога. И това е достатъчно рисковано, колкото да плаваш посред зимна вихрушка в Морето на бурите, но те удвоиха риска си, за да освободят Фейн. Щом Потайните смятат, че е толкова важен… — Тя замълча и Моарейн разбра, че се чуди дали все още само мърдраалите се разпореждат за тези неща — значи наистина е важен.

— Трябва да бъде намерен — съгласи се Моарейн с надеждата, че не е издала нетърпението си това да стане по-скоро — но най-вероятно и той ще бъде намерен с Рога.

— Щом казваш, сестро. — Амирлин притисна с пръсти устните си, за да задържи напиращата прозявка. — А сега, Верин, ще ме извиниш, но искам да си поговоря с Моарейн и после да поспя. Предполагам, че Агелмар ще настоява да направим пиршеството тази вечер, след като снощното се провали. Помощта ти беше неоценима, дъще. Моля те, запомни: не казвай на никого за естеството на поражението на това момче. Някои от сестрите ни ще са склонни да видят в него Сянката вместо нещо, сътворено от самите хора.

Нямаше нужда да упоменава Червената Аджа. А и вероятно, помисли си Моарейн, Червените вече не бяха единствените, заради които се налагаше да се тревожи.

— Няма да кажа нищо, майко. — Верин се поклони, но не тръгна към вратата. — Смятах, че ще пожелаете да видите това. — Тя извади от колана си малък бележник, подвързан с мека кафява кожа. — Става дума за това, което беше написано по стените в тъмницата. Имахме известни проблеми с превода. Повечето драсканици се оказаха обичайните сквернословия и перчения; тролоците, изглежда, не могат да измислят друго — но един от надписите беше направен с по-гладък почерк. От образован Мраколюбец, може би някой мърдраал. Възможно е да се окаже подигравка, но все пак има вид на поезия, или на песен, и звучи донякъде като пророчество. Твърде малко знаем за пророчествата на Сянката, майко.

Амирлин се поколеба само миг, после кимна. Пророчествата от Сянката, или Тъмните пророчества, имаха неприятното свойство да се сбъдват, също както пророчествата от Светлината.

— Прочети ми го.

Верин отвори бележника, изкашля се и започна да чете със спокоен, равен глас.

„Щерката на Нощта отново ходи по земята.

Отново е повела древната война.

Любовника си нов тя търси

да й послужи той и да загине,

и пак да служи укротен.

Че кой на пътя неин ще застане?

Ще коленичат и Блестящите стени.

Кръвта се храни с кръв.

Кръвта зове за кръв.

Кръвта била е, е и ще пребъде.

Преливащият мъж е сам.

Приятелите свои ще пожертва.

Два пътя са пред него:

един отвежда към смъртта отвъд смъртта,

а другият е към живота вечен.

Кой път ще избере? По кой ще тръгне?

Кръвта се храни с кръв.

Кръвта зове за кръв.

Кръвта била е, е и ще пребъде.

Пристигна Люк във Планините Доом.

Исам го чакаше сред проходи високи.

Ловът започнал е. И хрътките на Сянката

преследват и убиват.

Един е оживял, а друг загинал.

Но тук са двамата.

Дошло е Време на Промяната.

Кръвта се храни с кръв.

Кръвта зове за кръв.

Кръвта била е, е и ще пребъде.

И на Томанската глава се взират Съгледвачите.

На Чука семето опожарява древното дърво.

Смъртта ще сее, ще изгаря лятото, преди да дойде на света

Великият му властелин.

Ето, иде Великият властелин.

Ето, иде Великият властелин.

Кръвта се храни с кръв.

Кръвта зове за кръв.

Кръвта била е, е и ще пребъде.

Ето, иде Великият властелин.“

След като свърши, последва дълго мълчание. Най-после Амирлин отрони:

— Кой друг е видял това, дъще? Кой още знае за него?

— Само Серафел, майко. Веднага след като го преписахме, накарах мъжете да го изтрият. Те изобщо не задаваха въпроси; нямаха търпение да го заличат и да се отърват от него.

Амирлин кимна.

— Това е добре. Твърде много хора в Граничните земи биха могли да разчетат тролокското писмо. Не е нужно да им даваме още поводи за тревога. Бездруго си имат достатъчно.

— Какво смяташ ти самата за това? — попита Моарейн предпазливо. — Смяташ ли, че наистина е пророчество?

Верин сведе замислено глава и запрелиства бележките си.

— Възможно е. Поне има формата на някое от малкото тъмни пророчества, които познаваме. А и някои от частите му са пределно ясни. Възможно е да е някаква гавра, разбира се. — Тя посочи с пръст един от редовете. „Щерката на Нощта отново ходи по земята.“ Това може само да означава, че Ланфеар е отново на свобода. Или че някой иска да мислим така.

— Това е повод за сериозна тревога, дъще — каза Амирлинския трон. — Ако се окаже вярно. Но Отстъпниците все още са оковани. — Тя хвърли поглед към Моарейн, която за миг изглеждаше разтревожена, преди да се овладее и да си придаде спокойно изражение. — Дори печатите наистина да са се отслабили, Отстъпниците все още са затворени.

Ланфеар. На Древния език — Щерката на Нощта. Истинското й име не бе записано в нито едно сказание, но тя сама бе избрала прозвището си, за разлика от повечето останали Отстъпници, които бяха именувани от онези, на които бяха изменили. Някои твърдяха, че тя действително е била най-мощната от всички Отстъпници, отстъпвайки може би единствено на Ишамаел, Излъстителя на Надеждата, но е държала мощта си прикрита. Твърде малко знания бяха останали от онова време, за да е сигурен който и да е учен.

— При появата на толкова много Лъжедракони съвсем не е чудно, че някой се опитва да намеси и Ланфеар. — Гласът на Моарейн звучеше невъзмутимо, но отвътре тя цялата кипеше. Едно-единствено нещо бе известно за Ланфеар освен името й: преди да мине на страната на Сянката, преди Луз Терин Теламон да срещне Илиена, Ланфеар е била неговата любовница. „Усложнение, от което наистина нямаме нужда.“

Амирлинския трон се намръщи, като че ли си беше помислила същото, но Верин кимна безгрижно, все едно че това бяха само думи.

— Другите имена също така са ясни, майко. Лорд Люк, разбира се, е братът на Тигрейн, тогавашната щерка-наследница на Андор, който е изчезнал в Погибелта. Но кой е Исам и какво общо има този Исам с Люк, не знаем.

— Ще разберем навреме това, което е необходимо да знаем — отвърна спокойно Моарейн. — Все още липсват сигурни доказателства, че това наистина е пророчество. — Но тя знаеше името. Исам, синът на Бреан, съпругата на Лаин Мандрагоран, чиито въжделения да заграби трона на Малкиер за съпруга си бяха довели до тролокските погроми. Бреан бе избягала с невръстния си син, когато тролоците нахлули в Малкиер. Така че Исам си падаше кръвен роднина на Лан. „Не трябва да му казвам, докато не разбера как би реагирал. Докато не се махнем по-надалече от Погибелта. Ако той си помисли, че Исам е жив…“

— „И на Томанската глава се взират Съгледвачите“ — продължи Верин. — Все още има шепа мъже, които се придържат към древното вярване, че армиите на Артур Ястребовото крило, изпратени отвъд Аритския океан, един ден ще се върнат, въпреки че след толкова време… — Тя изсумтя презрително. — Тези До Миере а-Врон, Съгледвачите над вълните, те имат… нещо като общност, това е най-подходящият израз, струва ми се… на Томанска глава във Фалме. А едно от древните прозвища на Артур Ястребовото крило е било Чука на Светлината.

— Да не би да смяташ, дъще — каза Амирлинския трон, — че армиите на Артур Ястребовото крило, или по-скоро техните потомци, действително могат да се върнат след тези хиляда години?

— Носят се слухове за война в Равнината на Алмот и на Томанска глава — промълви замислено Моарейн. — А Ястребовото крило е пратил с тези войски двама от синовете си. Ако те наистина са оцелели в някакви земи, биха могли да се намерят много последователи на Ястребовото крило. А може да не се намери и нито един.

Амирлин погледна Моарейн предпазливо, явно съжалявайки, че не са сами, за да попита спокойно старата си приятелка какво замисля. Моарейн я успокои с жест и дружката й от годините, прекарани заедно като новачки, й отвърна с гримаса.

Верин, забила нос в бележника си, не ги забеляза.

— Не знам, майко. Но се съмнявам. Нищо не знаем за онези земи, към които Артур Ястребовото крило е изпратил войските си. Колко жалко, че Морският народ отказва да прекоси Аритския океан. Те твърдят, че на отвъдната страна се намират Островите на Мъртвите. Бих искала да узная какво имат предвид под това, но тази проклета неразговорчивост на Морския народ… — Тя въздъхна, без да вдига поглед от бележките си. — Всичко, с което разполагаме, е едно упоменаване за „земи под Сянката, отвъд залязващото слънце, отвъд Аритски океан, където властват армиите на Нощта.“ Не съществуват никакви сведения, по които можем да съдим дали войските, изпратени от Ястребовото крило, са били достатъчно, за да надвият тези „Армии на Нощта“. Или дали са оцелели. След избухването на Стогодишната война всички са били прекалено заети в усилията си да откъснат някоя част от империята, за да мислят изобщо за войските, изпратени отвъд морето. Струва ми се, майко, че ако техните потомци са все още живи и ако са възнамерявали да се върнат, нямаше да чакат толкова дълго.

— Значи си убедена, че това не е никакво пророчество, дъще?

— Що се отнася до това „древно дърво“ — продължи Верин, вглъбена в собствените си размисли, — във всички времена са се ширили слухове — само слухове и нищо повече, — че докато все още е съществувал народът на Алмот, те са притежавали клонка от Авендесора, може би дори жив калем. А знамето на Алмот било „синьо заради небето горе, черно като земята долу и с ширналото се Дърво на живота, което ги съединява“. Разбира се, тарабонците и до днес се наричат Дървото на Човека и твърдят, че са потомци на владетели и благородници от Приказния век. Доманите също твърдят, че са потомци на онези, които в Приказния век са създали Дървото на живота. Има и други възможности за тълкуване, но отбележете, майко, че поне три от тях се съсредоточават около Равннината на Алмот и Томанска глава.

Гласът на Амирлин стана подвеждащо кротък.

— Но помисли добре, дъще. Ако семето на Артур Ястребовото крило всъщност не се връща, то тогава този текст не е никакво пророчество и цялата история с древното дърво е толкова маловажна, колкото вмирисана рибешка глава.

— Аз мога само да ви предложа това, което знам, майко — отвърна Верин, вдигайки глава от бележника си. — Решението оставям във ваши ръце. Аз лично вярвам, че чуждестранните войски на Артур Ястребовото крило са загинали преди много време, но само моята увереност не го прави сигурно. Времето на Промяната, разбира се, обозначава край на един Век, а що се отнася до Великия властелин…

Амирлин удари яростно с юмрук по масата.

— Много добре знам кой е Великият властелин, дъще. Мисля, че е време да напуснете. — Тя си пое дълбоко дъх, за се овладее. — Иди си, Верин. Не искам да се ядосвам точно на теб. Не искам да забравя коя караше готвачките да ми оставят сладки през нощта, когато бях новачка.

— Майко — каза Моарейн. — Нищо в този текст не дава основания да го смятаме за пророчество. Всеки, който е малко по-хитър и има известни познания, може да съчини подобно нещо. А всички знаят, че на мърдраалите им липсва лукав ум.

— И разбира се — добави спокойно Верин, — мъжът, който прелива, трябва да е един от тримата младежи, които пътуват с теб, Моарейн.

Моарейн я изгледа стресната. „Тя ли не забелязва околния свят? Аз съм кръгла глупачка.“ Преди да осъзнае какво върши, тя се пресегна към пулсиращия блясък, който през цялото време бе усещала, че е тук, към Верния извор. Единствената сила затече в жилите й и я зареди с енергия и блясъкът леко се размъти, когато и Амирлинския трон стори същото. Никога досега на Моарейн не й беше минавало през ум, че би могла да използва Силата срещу друга Айез Седай. „Живеем в гибелно време, в което съдбата на света виси на косъм, и каквото трябва да се направи, ще се направи. Трябва. О, Верин, защо трябваше да си пъхаш носа в неща, които не са твоя работа?“

Верин затвори бележника си и го пъхна в колана, след което огледа последователно двете жени. Не можеше да не забележи ярките нимбове, обкръжили и двете, светлината, дошла от докосването на Верния извор. Единствено човек, обучен в преливането, можеше да види блясъка, но не съществуваше никаква възможност една Айез Седай да не го забележи у друга жена.

На лицето й се загатна задоволство, но тя с нищо не показа, че си е дала сметка, че току-що е подпалила мълния. Просто имаше вид на човек, успял да намери още един елемент, допълващ шарадата.

— Да, точно както си мислех. Моарейн не би могла да извърши всичко това сама, а кой би могъл да й помогне по-добуе от старата й приятелка, с която се промъкваха по нощите да щипнат по някоя и друга сладка. — Тя примигна. — Прости ми, майко. Не биваше да казвам това.

— Верин, Верин. — Амирлин поклати глава удивена. — Ти обвиняваш своята сестра — и мен самата? — в… не искам дори да го споменавам. И се притесняваш единствено от това, че разговаряш прекалено фамилиарно с Амирлинския трон? Лодката е пробита, а ти се притесняваш, че вали? Помисли само какво допускаш, дъще.

„Твърде късно е за това, Сюан — помисли си Моарейн. — Ако не бяхме изпаднали в паника и не бяхме докоснали Извора, тогава може би… Но сега тя вече е убедена.“

— Но защо ни го казваш, Верин? — каза тя на глас. — Ако си убедена в това, което казваш, би трябвало да го съобщиш на други сестри, преди всичко на Червените.

Очите на Верин се разшириха от изненада.

— Да. Да, предполагам, че би трябвало. Не бях си помисляла за това. Но пък ако го направя, вие ще бъдете усмирени, ти, Моарейн, както и вие, майко, а младият мъж ще бъде опитомен. Никой досега не е съставял описание за развитието на един мъж, владеещ Силата. Кога точно настъпва лудостта и как го обзема? С каква скорост нараства? Могат ли все още жизнените му функции да продължават, докато тялото му се разлага? Освен ако не бъде опитомен, това, което ще се случи с младия мъж, ще се случи, независимо дали аз ще бъда, или няма да бъда около него, за да намеря отговорите на тези въпроси. Ако бъде следен внимателно и напътстван, ние ще сме в състояние да направим описанието донякъде безопасно, поне за известно време. А на всичко отгоре, разбира се, съществува и Каретонският цикъл. — Тя спокойно прие изненаданите им погледи. — Имам ли основание да допусна, майко, че той наистина е Прероденият Дракон? Не мога да повярвам, че ти би направила това — да оставиш един мъж, способен да прелива, да се разхожда на свобода — ако той не е наистина Драконът.

„Тя мисли единствено за познанието — прецени удивена Моарейн. — Наближава кулминацията на най-ужасното пророчество, което светът познава, може би краят на света, а тя се интересува единствено от познанието. Но дори и заради това е опасна.“

— Кой друг знае? — Гласът на Амирлин прозвуча тихо, но все така рязко. — Серафел, предполагам. Кой друг, Верин?

— Никой, майко. Серафел не се интересува от нищо друго освен от онова, което е записано в книгите, и то по възможност най-древните. Тя смята, че по света има пръснати достатъчно книги, ръкописи и фрагменти, че да надвишат десет пъти онова, което сме събрали в Тар Валон. Убедена е, че все още има достатъчно древно познание, което може да бъде издирено за…

— Достатъчно, сестро — прекъсна я Моарейн. Тя се отдръпна от Верния извор и усети, че Амирлин направи същото. Винаги изпитваше загуба, когато усещаше как Силата се оттича, като кръвта и живота, изтичащ от разтворена рана. Частица от душата й искаше да я задържи, но аа разлика от мнозина сестри, тя се бе научила на самодисциплина, за да не привиква прекалено към това усещане. — Седни, Верин, и ни разкажи какво знаеш и как си го разбрала. Нищо не пропускай.

След като Верин взе един от столовете, поглеждайки към Амирлин за разрешение да седне в нейно присъствие, Моарейн я загледа с тъга.

— Не е възможно — започна Верин — някоя, която не е проучвала задълбочено древните писания, да забележи нещо повече освен това, че двете се държахте малко странно. Простете ми, майко. Преди близо двадесет години, когато Тар Валон бе обсаден, направих първото си заключение, и това беше само…

„Светлината да ми помогне дано, Верин, колко те обичах заради онези сладки, и за гръдта ти, на която можех да си поплача. Но ще направя това, което трябва. Ще го направя. Трябва.“

* * *

Перин надникна иззад ъгъла на коридора към гърба на отдалечаващата се Айез Седай. Миришеше на лавандулов сапун, въпреки че повечето хора нямаше да го подушат дори и отблизо. След като жената се скри от погдеда му, той притича към вратата на лазарета. Вече се бе опитал веднъж да види Мат и същата тази Айез Седай — Леане, така я беше назовал някой — за малко щеше да му счупи главата, без изобщо да се интересува кой е. Близостта на Айез Седай много го притесняваше, особено когато започнеха да се взират в очите му.

Спря пред вратата и се вслуша — не се чуваха никакви стъпки нито по коридора, нито отвътре — и той влезе.

Лазаретът представляваше дълго помещение с бели стени и засводени изходи към терасите в двата му края. Мат лежеше в един от тесните кревати, подредени край стените. След последната нощ Перин очакваше да завари повечето легла пълни с мъже, но след миг си даде сметка, че цитаделата е пълна с Айез Седай. Единственото, което Айез Седай не можеха да изцерят с помощта на Лечителството, беше самата смърт. Но според него въпреки това стаята миришеше на болест.

Като си помисли за това, Перин направи кисела гримаса. Мат лежеше спокойно, със склопени очи и отпуснати върху одеялото ръце. Изглеждаше изтощен. Не толкова болен, по-скоро сякаш беше работил три денонощия на нивата и едва сега бе легнал да отдъхне. Но миришеше някак… лошо. Перин не можеше да намери друга подходяща дума. Просто лошо.

Той приседна внимателно на леглото до Мат. Винаги вършеше нещата внимателно. Беше по-едър от мнозина хора и се налагаше да внимава, за да не нарани някого, без да иска, или да счупи нещо. Обичаше също така да обмисля добре нещата и понякога — да ги обсъди с някой друг. „След като Ранд си е въобразил, че е лорд, с него не мога да поговоря, а Мат със сигурност няма да ми каже много.“

Предната нощ се беше усамотил в една от градините, за да обмисли нещата. Споменът за това все още го караше да се срамува. Ако не беше излязъл, щеше да се окаже в стаята си и да отиде с Егвийн и Мат, и може би щеше да успее да ги предпази. Знаеше, че по-вероятно бе сега да лежи в едно от тези легла, като Мат, или да е мъртъв, но това не намаляваше срама му. Тъй или иначе, той бе отишъл в градината и това, което сега го тревожеше, нямаше нищо общо с тролокското нападение.

Слугините го бяха намерили седнал самотен в мрака и сред тях се оказа една от придворните дами на лейди Амалиса, лейди Тимора. Щом го видя, Тимора нареди на една от жените:

— Намери Лиандрин Седай! Бързо!

Стояха около него и го наблюдаваха така, сякаш очакваха да изчезне яко дим, като някой веселчун. Това се случи малко преди първия камбанен звън за тревога, след което всички се разтичаха.

— Лиандрин — промърмори сега той. — Червена Аджа. Единственото, с което се занимават, е да хващат мъже, които могат да преливат. Нали не смяташ, че тя вярва, че съм един от тях? — Мат, разбира се, не му отговори нищо. Перин печално потри нос. — Гледай сега, започнах сам да си говоря. Сякаш всичко друго не ми стига. Клепките на Мат помръднаха.

— Кой?… Перин? Какво стана? — Очите му не се разтвориха напълно и гласът му прозвуча унесено, като че ли все още спеше.

— Ти не помниш ли, Мат?

— Да помня? — Мат сънено вдигна ръка към лицето си и отново я отпусна с въздишка. Очите му отново се затвориха. — Помня Егвийн. Помоли ме… да слезем долу… да видим Фейн. — Той се засмя, но усмивката му се изроди в прозявка. — Помоли ме, глупости. Просто ми каза… Не знам какво стана след… — Той млясна и отново се унесе в спокоен сън.

Перин скочи, защото слухът му долови приближаващи се стъпки, но нямаше къде да се скрие. Продължаваше да стърчи край леглото на Мат, когато вратата се отвори и влезе Леане. Тя спря, стиснала юмруци на бедрата си, и бавно го огледа от глава до пети. Беше висока почти колкото него.

— Я виж ти — промълви жената тихо, но рязко. — Какво хубаво момченце. Чак съжалявам, че не съм Зелена. Почти. Но ако си обезпокоил пациента ми… какво пък, справяла съм се с братята си, които бяха почти толкова едри, колкото теб, преди да отида в Кулата, така че не си въобразявай, че тези рамене ще ти помогнат.

Перин се окашля. В много случаи не разбираше какво имат предвид жените. „Не съм като Ранд. Виж, той знае как да се оправя с момичетата.“ Усети, че се е навъсил, и се постара да проясни лицето си. Не му се щеше да мисли сега за Ранд, но най-малко му се искаше да ядоса някоя Айез Седай, особено тази, която вече нетърпеливо потропваше с крак.

— Аз… не съм го обезпокоил. Все още спи. Не виждате ли?

— Че виждам, виждам. Дотук добре. И все пак какво правиш ти тук? Помня, че веднъж те изгоних. Не си въобразявай, че съм забравила.

— Исках само да разбера как е.

Тя се поколеба.

— Спи, как да е? Само след няколко часа ще стане от леглото и ще ти се стори, че нищо лошо не му се е случвало…

При тази пауза космите по врата му настръхнаха. Лъжеше го по някакъв начин. Айез Седай никога не лъжеха, но също така не винаги казваха истината. Не беше сигурен какво точно става около него — Лиандрин го търсеше, Леане го лъжеше — но си помисли, че е крайно време да се махне от Айез Седай. Явно не можеше да направи нищо повече за Мат.

— Благодаря — промълви той. — Тогава май е по-добре да го оставя да поспи. Извинете ме.

Опита се да се промуши покрай нея към вратата, но ръцете й изведнъж се стрелнаха, стиснаха лицето му и го наведоха, за да може да надникне в очите му. Нещо сякаш премина през него, някаква топла вълна, започваща от темето и стигаща до стъпалата му, а после — нагоре. Той с усилие издърпа главата си от дланите й.

— Здрав си като див звяр — каза тя и облиза устни. — Но ако си се родил с тези очи, то аз съм Бял плащ.

— Очите ми винаги са били такива — изръмжа той. Почувства се леко смутен, че си позволява да говори с такъв тон на една Айез Седай, но изненадата му бе не по-малка от нейната, когато я прихвана внимателно под мишниците и я вдигна, след което я измести от пътя си и я остави отново да стъпи на пода. — Моля за извинение — повтори той и едва се сдържа да не затича по коридора.

„Очите ми. Прокълнатите ми от Светлината очи!“ Утринните лъчи на слънцето докоснаха очите му и те грейнаха като излъскано злато.

* * *

Ранд се извиваше на леглото си, мъчейки се да се намести по-удобно върху тънкия дюшек. Слънчевите лъчи струяха през амбразурите и шареха по каменните стени. През остатъка от нощта не бе успял да заспи и разбираше, че повече няма да може. Късото кожено яке лежеше захвърлено на пода между леглото му и стената, но с изключение на него младежът бе напълно облечен, не беше свалил дори новите си ботуши. Мечът му бе опрян на леглото, а лъкът и колчанът лежаха в ъгъла върху стегнатите на вързоп наметала.

Не можеше да се отърве от чувството, че трябва да се възползва от възможността, която Моарейн му беше предоставила, и да напусне незабавно. Това го беше измъчвало през цялата нощ. На три пъти беше ставал, готов да тръгне. Два пъти дори отвори вратата. Коридорите се бяха оказали пусти с изключение на няколкото слуги, които почистваха. Пътят му беше чист. Но първо трябваше да разбере.

В стаята влезе Перин и Ранд се надигна в леглото.

— Как е Егвийн? А Мат?

— Тя спи, поне така ми казаха. Не ме пуснаха в женските отделения да я видя. А Мат… — Изведнъж Перин се навъси и сведе очи към пода. — Ако толкова те интересува, защо не отидеш сам да го видиш? Мислех, че ние повече не те интересуваме. Нали така каза. — Той отвори своето крило на гардероба и започна да рови за чиста риза.

— Ходих в лазарета, Перин. Там имаше една Айез Седай, онази високата, която винаги е с Амирлинския трон. Каза ми, че Мат спи, затова да си вървя по пътя и да съм отидел при него по-късно. Говореше като майстор Тейн, когато нарежда на ратаите си в мелницата. Знаеш как говори майстор Тейн, не просто ти говори, а сякаш ти удря плесници: направи еди-какво си, и то веднага.

Перин не му отвърна. Съблече сетрето си и започна да сваля ризата си.

Ранд изгледа за миг гърба на приятеля си, след което се разсмя.

— Искаш ли да чуеш нещо? Знаеш ли какво ми каза тя? Айез Седай в лазарета, искам да кажа. Сигурно си забелязал колко е висока. Почти колкото мъж. Още една длан да беше висока, щеше да може да ме гледа в очите. Е, тя ме огледа от глава до пети и промърмори: „Височък, виж го ти. Къде беше, когато бях на шестнайсет? Че даже и на трийсет?“ А после се засмя, сякаш беше някаква шега. Какво мислиш за това?

Перин си навлече чистата риза и го изгледа накриво. С неговите издути мишци и гъста грива напомняше на Ранд за ранен мечок. Мечок, който не разбира какво го е наранило.

— Перин, аз…

— Ако искаш да си правиш шеги с Айез Седай — избухна Перин, — това си е твоя работа. Милорд. — Той започна да пъха полите на ризата си в брича. — Аз не се занимавам много-много с… хитруване — нали така се казва?… Хитруване с Айез Седай. Но пък аз съм само един прост ковач и може би се пречкам на нечий път. Милорд. — Той вдигна сетрето си от пода и се запъти към вратата.

— Да ме изгори дано, Перин, съжалявам. Страхувах се и си мислех, че съм изпаднал в беда — може би наистина съм бил, може би все още съм, не знам — и не исках вие двамата с Мат да се забърквате с мен. О, Светлина, да знаеш само как ме гледаха всички жени снощи. Мисля, че това е част от бедата, в която съм изпаднал. Така си мисля. А тази Лиандрин… Тя… — Той вдигна безпомощно ръце. — Перин, повярвай ми, не би трябвало да се замесвате в това.

Перин се беше спрял, но продължаваше да стои с лице към вратата и извъртя глава само колкото Ранд да може да види едното му златисто око.

— Теб ли търсят? Може би търсят всички нас.

— Не, мен търсеха. Бих искал да не е така, но го знам добре.

Перин поклати глава.

— Лиандрин поне търсеше мен, в това съм сигурен, чух го.

Ранд се намръщи.

— Но защо трябва да… Това не променя нищо. Виж, тогава си отворих устата и казах нещо, което не биваше. Не го мислех сериозно, Перин. Моля те, кажи ми как е Мат?

— Спи. Леане — така се казва онази Айез Седай — твърди, че след няколко часа ще се оправи. — Той сви рамене притеснено. — Струва ми се, че лъже. Знам, че Айез Седай никога не лъжат, във всеки случай не и така, че да ги хванеш, но въпреки това тя лъжеше или поне криеше нещо. — Той замълча, гледайки Ранд накриво. — Не си го мислел сериозно? Тогава заедно ли тръгваме оттук? Ти, аз и Мат?

— Не мога, Перин. Не мога да ти кажа защо, но наистина трябва да си тръг… Перин, почакай!

Вратата се затръшна зад гърба на приятеля му. Ранд се отпусна на леглото.

— Не мога да ти го кажа — промърмори той и удари с юмрук по леглото. — Не мога. — „Но сега вече можеш да тръгнеш — обади се вътрешният му глас. — Егвийн ще се оправи, а Мат ще е на крака само след час-два. Сега можеш да си тръгнеш. Преди Моарейн да е решила нещо друго.“

Той понечи да приседне на леглото, но почукването на вратата го накара да скочи. Ако се беше върнал Перин, той нямаше да почука. Чукането се повтори.

— Кой е?

Лан се шмугна вътре и изрита вратата с пета. Както обикновено, мечът му беше препасан върху зеленото сетре, което го правеше почти невидим в лесовете. Този път обаче високо на дясната му ръка беше завързана широка златна връв, чиито пискюли се спускаха почти до лакътя. На възела бе закачен знак със златен жерав в полет, символът на Малкиер.

— Амирлинския трон те вика, овчарю. Не можеш да се явиш в този вид. Махай тази риза и си среши косата. Приличаш на купа сено. — Той енергично отвори гардероба и започна да рови сред дрехите, които Ранд смяташе да остави.

Ранд остана вдървен на мястото си. Като че ли го бяха ударили с чук по главата. Беше го очаквал, разбира се, но се надяваше да се измъкне, преди да го привикат. „Тя знае. О, Светлина, сигурен съм.“

— Какво искаш да кажеш? Викала ме? Аз си тръгвам, Лан. Ти се оказа прав. Веднага отивам в конюшнята, взимам си коня и напускам.

— Трябваше да го направиш снощи. — Стражникът хвърли една копринена риза на леглото. — Никой не може да откаже, когато Амирлинския трон го вика, овчарю. Дори самият лорд-капитан командир на Белите плащове. Педрон Ниал може през целия път да обмисля как да я убие, стига да може да го направи и след това да се измъкне, но и той ще дойде. — Лан се извърна с едно от палтата с висока яка в ръце и го вдигна. — Това ще свърши работа. — Сплетени трънести стръкове дива роза се увиваха около червените ръкави в дебел, бродиран със златна нишка ширит и обикаляха маншетите. Златни чапли изпъкваха по поръбената със злато яка. — Цветът също е подходящ за случая. — Изглеждаше развеселен от нещо, или по-скоро доволен. — Хайде, овчарю. Сменяй си ризата. Бързо.

Макар и неохотно, Ранд издърпа презглава грубата вълнена ратайска риза, която носеше.

— Чувствам се като пълен глупак — промърмори той. — Копринена риза! Никога не съм носил копринена риза! И никога не съм обличал такова луксозно сетре, дори по празник. — „О, Светлина, ако Перин ме види в това… Да ме изгори дано, след всички онези глупави приказки, че съм бил лорд, ако ме види в това, изобщо няма да иска да ме чуе повече.“

— Не можеш да се явиш пред Амирлинския трон облечен като ратай, току-що излязъл от конюшнята, овчарю. Я чакай да погледна ботушите. Ще свършат работа. Е, хайде, обличай се по-бързо. Не можеш да караш Амирлин да чака. Слагай си меча.

— Меча ли? — Копринената риза, надяната на главата на Ранд, заглуши вика му. Той я дръпна надолу. — В женските отделения? Лан, ако се явя пред Амирлинския трон — Амирлинския трон! — с меч, тя ще…

— Нищо няма да направи — сряза го Лан. — Ако Амирлин се бои от теб — а те съветвам да мислиш, че не се бои, защото не знам да съществува нещо, от което тази жена би могла да се уплаши — то няма да е заради меча ти. А сега запомни: ще коленичиш, когато се явиш пред нея. Забележи, само с едно коляно — добави той рязко. — Не си някой търговец, хванат да лъже в мерките. Май няма да е лошо да потренираш.

— Знам как се прави, струва, ми се. Видях как кралските гвардейци коленичиха пред кралица Мургейз.

На устните на Стражника се прокрадна бегла усмивка.

— Да, направи го точно като тях. Това ще ги накара да се замислят.

Ранд се намръщи.

— Защо ми казваш всичко това, Лан? Ти си Стражник. Държиш се така, сякаш си на моя страна.

— Аз съм на твоя страна, овчарю. Малко. Достатъчно, за да ти помогна малко. — Лицето на Стражника беше като от камък и съчувствените му думи звучаха някак странно. — Колкото можах, обучих те, и няма да те оставя да се унизяваш и да хленчиш. Колелото ни втъкава всички в Шарката така, както то пожелае. Ти разполагаш с много по-малко свобода от повечето хора, но с помощта на Светлината все пак можеш да посрещнеш нещата, изправен на нозете си. Не забравяй коя е Амирлинския трон, овчарю, и й отдай полагащата й се чест, но прави това, което ти казвам, и я гледай право в очите. Е, не ме зяпай така. Облечи я най-после тази риза.

Ранд си затвори устата и загащи ризата си. „Да не забравям коя е? Да ме изгори дано, какво ли не бих дал да можех да забравя коя е!“

Лан го заля с порой от указания, докато Ранд си навличаше червеното сетре и притягаше колана с меча. Какво да говори и на кого и какво да не казва. Как да стъпва дори. Не беше сигурен, че ще запомни всичко — повечето неща му се струваха странни и сигурно щеше да ги забрави — при това беше сигурен, че точно това, което забрави, ще се окаже тъкмо онова, което да ядоса Айез Седай. „Ако вече не са се ядосали. Ако Моарейн е казала на Амирлинския трон, на кого ли другиго е казала?“

— Лан, не мога ли просто да си тръгна, както се канех? Докато тя разбере, че няма да се явя при нея, вече ще съм на цяла левга оттук и ще препускам в галоп.

— А преди да си изминал втората, тя ще пусне след теб преследвачи. Каквото Амирлин поиска, овчарю, го получава. — Той намести колана на меча на Ранд така, че тежката му тока да се окаже по средата. — Това, което правя, е най-доброто за теб. Повярвай ми.

— Но защо е нужно всичко това? Какво означава то? Защо трябва да си сложа ръката върху сърцето, ако Амирлинския трон се изправи? Защо трябва да отказвам всичко друго освен вода — не че искам да ям с нея, — а после да изплюя част от нея на пода и да кажа: „Земята е жадна“? И след като ме попита на колко съм години, защо трябва да й казвам годините, откакто съм получил меча? Не разбирам и половината от това, което ми каза.

— Само три капки, овчарю, не я изплювай. Ще пръснеш само три капки. Можеш да го разбереш и по-късно, засега е достатъчно да го запомниш. Мисли за тези неща като за спазване на обичай. Амирлин ще постъпи с теб така, както трябва да постъпи. Да вярваш, че можеш да го избегнеш, е все едно да вярваш, че можеш да полетиш до Луната като Лен. Не можеш да се отървеш от нея, но може би ще успееш да задържиш своето за известно време или поне да съхраниш гордостта си. Светлината да ме изгори дано, сигурно само си губя времето, но нищо повече не мога да направя за теб. Стой мирно. — Стражникът измъкна от джоба си дълга изплетена златна връв с пискюли на краищата и я завърза в сложен възел високо на лявата ръка на Ранд. На възела закачи емайлиран в червено знак, орел с разперени криле. — Отдавна се канех да ти го дам, и ето че сега дойде подходящ момент. Това ще ги накара добре да се замислят. — Сега в гласа му не се долавяше никакво съмнение. Стражникът се усмихваше.

Ранд разтревожено погледна знака. Калдазар. Червеният орел на Манедерен.

— Трън в петата на Тъмния. Шип в дланта му. — Той погледна Стражника. — Манедерен отдавна е мъртва и забравена, Лан. Сега тя е само име в една книга. Сега има само Две реки. В каквото и да съм се превърнал, аз съм само един овчар и фермер. Това е всичко.

— Е, несломимият меч най-накрая се е скършил, овчарю, но се е сражавал със Сянката до последния миг. Над всички други правила съществува само едно правило за истинския мъж. Каквото и да ти се случи, посрещни го изправен. Сега готов ли си? Амирлинския трон чака.

Със стомах, свит на ледено кълбо, Ранд последва Стражника по коридора.

Загрузка...