Глава 43 План


Щом се озова в коридора, Мин впи нокти в дланите си — откъм стаята долетя разкъсващ сърцето й вик. Тя направи една стъпка към вратата, но спря и от очите й рукнаха сълзи. „Светлината да ми е на помощ, нищо не мога да направя, освен да влоша положението й. Егвийн, съжалявам. Съжалявам.“

Почувствала се повече от безполезна, тя вдигна полите си и се затича, подгонена от писъците на Егвийн. Не можеше да се принуди да остане, а бягството й я караше да се чувства като долна страхливка. Почти заслепена от сълзите, се озова на улицата, без сама да се усети. Смяташе да се върне в стаята си, но сега не можеше да го направи. Не можеше да понесе мисълта, че Егвийн страда жестоко, докато тя самата си седи на топло и безопасно в стаичката си под съседния покрив. Изтри сълзите от очите си, загърна се с пелерината и закрачи по улицата. Всеки път, щом си изтриеше очите, нови сълзи бликваха и потичаха по бузите й. Не беше навикнала да плаче така на открито, но също така не беше навикнала да се чувства така безпомощна и безполезна. Не знаеше накъде точно отива, знаеше само, че трябва да е колкото се може по-далеч, за да не чува писъците на Егвийн.

— Мин!

Приглушеният вик я сепна. Отначало не можа да разбере кой е извикал името й. Сравнително малко хора минаваха по улицата толкова близо до приюта на дамане. С изключение на един уличен художник, който се опитваше да привлече вниманието на двама войници да купят портретите, които щял да им нарисува с пъстрите си креди, всички местни хора се мъчеха да се измъкнат колкото се може по-бързо от улицата. Покрай нея минаха две сул-дам, чиито дамане се влачеха зад тях, свели очи към земята; сеанчанките си говореха колко много марат-дамане очаквали да намерят тук преди да отплават. Очите на Мин бегло се плъзнаха по две жени в дълги овчи кожуси, които се приближаваха към нея.

— Нинив? Елейн?

— И никой друг. — Усмивката на Нинив беше напрегната. — Този цвят страшно ти отива — продължи тя. — Отдавна трябваше да облечеш рокля. Макар че аз самата се бях замислила дали да не надяна панталон, след като те видях. — Гласът й стана по-рязък, щом се приближи достатъчно, за да може да се взре в лицето на Мин. — Какво има?

— Плакала си — каза Елейн. — Случило ли се е нещо с Егвийн?

Мин се сепна и се озърна. Една сул-дам и една дамане слизаха по стъпалата, по които бе дошла тя, но свиха настрани, към конюшните. Друга жена, с мълнии по роклята, стоеше на стъпалата пред входа и разговаряше с някоя, която бе вътре. Мин хвана приятелките си под мишниците и бързо ги поведе по улицата към пристанището.

— За вас двете тук е опасно. О, Светлина, опасно е дори да сте тук, във Фал ме! Дамане са навсякъде и ако ви намерят… Знаете ли какво са дамане? О, нямате си представа колко е хубаво, че ви виждам.

— Не и наполовина толкова хубаво, колкото че ние те виждаме — отвърна Нинив. — Къде е Егвийн? В едно от тези здания ли е? Добре ли е?

Мин се поколеба за миг, после каза:

— Толкова добре, колкото може да се очаква. — Много добре разбираше какво ще стане, ако им каже какво правят с Егвийн в момента. Нинив най-вероятно щеше да се втурне като хала в къщата, за да се опита да ги спре. „О, Светлина, дано да е свършило вече. О, Светлина, дано да е превила най-после упорития си врат, преди да са и го скършили съвсем.“ — Но не знам как да я измъкна. Намерих един капитан на кораб, който ми се струва, че ще ни вземе, ако успеем да се доберем до него с нея, но нямам никаква представа как да го направим.

— Кораб — повтори замислено Нинив. — Аз смятах просто да препуснем на изток, но трябва да призная, че това ме притесняваше. Трудно ще можем да се измъкнем от Томанска глава, а и изглежда, в Равнината на Алмот се води война. За кораб не бях и помисляла. Имаме коне, но пари за кораб — едва ли. Колко иска този човек?

Мин сви рамене.

— За това чак не го попитах. Ние също нямаме пари. Мислех, че можем да отложим въпроса за плащането след като отплаваме. А после… е, не допускам, че ще се напъха отново в някое пристанище, където има Сеанчан. Където и да ни хвърли, ще е по-добре, отколкото тук. Проблемът е как да го убедим изобщо да отплава. И на него му се иска, но те патрулират и извън залива, и няма как да се разбере дали на корабите им има дамане, преди да е станало твърде късно. „Вие само една дамане ми дайте на борда — вика, — и тозчас ще отплавам“. А после започва да говори за разни течения и плитчини, и за закътани брегове. Нищо не разбирам от това, но стига само да се усмихвам и да кимам от време на време, той не спира да говори, и си мисля, че ако успея да го накарам да поговори достатъчно, сам ще се склони да отплава. — Тя потръпна и въздъхна дълбоко; очите отново я засмъдяха. — Само дето не мисля, че разполагаме с толкова време да го оставим да се изприказва. Нинив, те се канят да закарат Егвийн в Сеанчан, и то скоро.

Елейн ахна.

— Но защо?

— Защото може да намира руда — отвърна тъжно Мин. — Само няколко дни, казва, а не съм сигурна дали няколко дни ще са достатъчни този човек да се убеди сам. Но дори и да стане, как ще махнем този пръкнал се от Сянката нашийник от шията й? Как ще я измъкнем от онази къща?

— Жалко, че Ранд не е тук — въздъхна Елейн и щом двете я изгледаха озадачено, тя се изчерви и бързо добави: — Ами, той поне има меч. Жалко, че с нас няма някой с меч. Не един, а десет. Сто най-добре.

— Не мечове и мускули ни трябват сега — отрони Нинив, — а мозъци. Мъжете обикновено мислят с космите по гърдите си. — Тя неволно докосна своите гърди, сякаш напипа нещо в пазвата си. — Повечето де.

— Ще ни трябва цяла армия — каза Мин. — И то голяма армия. Сеанчан били превъзхождани по численост, когато се изправили срещу тарабонците, а също и срещу доманите, но много леко спечелили всички битки, поне според това, което чух. — Тя припряно издърпа Нинив и Елейн към стената, защото една дамане и нейната сул-дам минаха по улицата покрай тях. Успокои се, че не се наложи да ги подтиква: двете изгледаха свързаните с каишка жени не по-малко тревожно от нея. — Но след като не разполагаме с армия, ще трябва да се справим само трите. Надявам се, че някоя от вас ще успее да измисли нещо, което аз не мога; мозъка си съдрах от мислене, но стигна ли до ай-дам, каишката и нашийника, се препъвам. Сул-дам никак не обичат някой да ги наблюдава отблизо, когато ги отварят. Мисля, че ще мога да ви вкарам вътре, ако това помогне. Поне едната от вас. Мен ме смятат за слугиня, но слугините може да имат гости, стига да стоят в слугинските стаи.

Нинив се навъси умислено, но лицето й се проясни почти моментално и на него се изписа решителност.

— Не се тревожи, Мин. Хрумнаха ми някои неща. Не съм си пропиляла времето тук в бездействие. Заведи ме при този човек. Оправяла съм се с цял Селски съвет, та с него ли няма да се оправя!

Елейн кимна ухилено и Мин за първи път, откакто бе дошла във Фалме, усети прилив на надежда. За миг долови със скритото си зрение сиянията около двете жени. Означаваше опасност, но това трябваше да се очаква — а и нови неща, образи, каквито не беше виждала около тях преди. Мъжки пръстен от масивно злато се носеше над главата на Нинив, а над Елейн — нажежено до червено желязо и брадва. Това означаваше беда, разбира се, но изглеждаше някак далечна, някъде в бъдещето. Само миг продължи това разчитане, а след това единственото, което можеше да види, бяха Елейн и Нинив, които я гледаха с очакване.

— Той е долу, край залива — отвърна тя.

Колкото повече се спускаха към пристанището, толкова по-многолюдна ставаше стръмната улица. Всички се покланяха ниско, когато минеше някой Сеанчан или някоя плътно закрита със завеси носилка.

Мин се зарадва, като забеляза, че Нинив и Елейн вече знаят за поклоните. Гологърдите носачи не обръщаха на хората повече внимание, отколкото самодоволните бронирани ратници, но ако човек пропуснеше да се поклони, със сигурност щеше да привлече вниманието им.

Тя се изненада, като разбра, че Нинив и Елейн са се озовали в града само няколко дни след като тя и Егвийн бяха доведени тук. Миг след това обаче прецени, че не е никак чудно, че не са се срещнали при тези тълпи по улиците. Тя самата неохотно прекарваше времето си далече от Егвийн — непрекъснато се боеше, че ще отиде на разрешеното й посещение и ще завари Егвийн мъртва. „А сега тя наистина ще загине. Освен ако Нинив не измисли нещо.“

Миризмата на сол и катран се усили. Над главите им запищяха чайки. Сред тълпата се мяркаха моряци — босоноги въпреки студа.

Въпреки тълпите навън ханът не беше претъпкан — цените бяха твърде високи, за да могат повечето хора да си позволят да се заседят тук на чаша ейл. Пращящите огньове в двата края на помещението го затопляха и дебелият ханджия дори беше навил широките ръкави на ризата си. Той изгледа намръщено трите жени и на Мин й се стори, че тъкмо нейната сеанчанска дреха го спря да им каже да се махат. Нинив и Елейн с техните селски кожуси определено нямаха вид на хора, които могат да си платят.

Мъжът, когото търсеха, седеше сам на една маса в ъгъла, на обичайното си място, и мърмореше нещо на чашата с вино пред себе си.

— Имате ли време да поговорим, капитан Домон? — попита тя. Той вдигна глава и отри с ръка брадата си. Тя отново си помисли, че голата му горна устна изглежда странно при тази брада.

— Значи доведе все пак приятелките си да ми изпиете парите, нали? К’во пък, онзи сеанчански лорд ми купи стоката, тъй че пари имам. Сядайте. — Елейн подскочи, когато той изведнъж изрева: — Гостилничарю, греяно вино! Бързо!

— Всичко е наред — успокои я Мин, сядайки в края на една от скамейките около масата. — Той само прилича и говори като мечка. — Елейн приседна в другия край и го погледна несигурно.

— Мечка, а? — разсмя се Домон. — Може и да съм. Ами ти, момиче? Да не би да си се отказала да се махаш? Таз рокля наистина ми мяза на сеанчанска.

— Никога! — изсъска му гневно Мин, но появата на прислужничката с димящите чаши подлютено вино я накара да млъкне.

Домон беше не по-малко предпазлив. Изчака момичето да се отдалечи с монетите му, след което каза:

— Късметът да ме изприщи, момиченце, не исках да те обидя. Повечето хора искат само да си запазят животеца, независимо дали господарите им са сеанчанци, или други.

Нинив се наведе над масата.

— Ние също искаме да запазим живота си, капитане, но далеч от Сеанчан. Разбирам, че скоро се каните да отплавате.

— Още днес бих отплавал, ако можех — отвърна мрачно Домон. — През всеки два-три дни онзи Тюрак праща да ме викат да му разправям приказки за древните неща, дето съм виждал. Да ви приличам нещо на веселчун? Мислех, че ще му извъртя една-две приказки и ще ме остави на мира, но сега ми се струва, че ако не продължа да го забавлявам, или хич няма да ме пусне да замина, или ще им каже да ми отрежат главата. Този човек изглежда мек, ама е твърд като желязо, и сърцето му е таквоз.

— Твоят кораб може ли да се измъкне от сеанчанците? — попита Нинив.

— Късметът да ме изприщи дано, ако можех да се измъкна от този залив, без някоя дамане да разбие „Вейка“ на трески, щях да го направя. Стига да не се оставя на някой техен кораб с дамане да се приближи до мен, след като се измъкна в открито море. Покрай брега навсякъде има плитчини, а „Вейка“ може да влиза на плиткото. Мога да я вкарам в таквиз води, в които техните кораби не могат рискува. Те трябва да се пазят от ветровете край брега по това време на годината, а пък аз вкарам ли „Вейка“…

— Тогава ще тръгнем с вас, капитане — прекъсна го Нинив. — Ще бъдем четири и ще очаквам вие да сте готов да отплаваме веднага щом се качим на борда.

Домон отри с пръст горната си устна и заби поглед във виното си.

— Обаче няма да е толкоз лесно да се измъкнем от залива, нали се сещате. Тези дамане…

— А ако ви кажа, че ще отплаваме с нещо много по-добро от дамане? — попита го тихо Нинив. Очите на Мин се разшириха, щом осъзна какво има предвид Нинив.

— И ще ми казваш да съм била предпазлива! — промърмори Елейн.

Очите на Домон се бяха приковали само в Нинив, и тези очи бяха самото олицетворение на предпазливостта.

— К’во имаш предвид? — прошепна той.

Нинив посегна към врата си и измъкна кожена връв, скрита под яката на роклята й. На връвта висяха два златни пръстена. Мин ахна, като видя единия — тежкия мъжки пръстен, който й се беше привидял, когато „разчиташе“ Нинив насред улицата — но разбра, че очите на Домон се изцъклиха заради другия, по-лек пръстен, сътворен за нежен женски пръст. Змия, захапала опашката си.

— Знаеш какво означава — каза Нинив и посегна да развърже връвта, за да свали пръстена на Змията, но Домон го закри с длани.

— Скрий го. — Очите му зашариха неспокойно. Доколкото Мин можеше да види, никой не гледаше към тях, но видът му беше такъв, сякаш всички ги бяха зяпнали. — Този пръстен е много опасен. Ако го видят.

— Щом знаеш какво означава — отвърна Нинив така спокойно, че Мин изпита завист. Тя дръпна кожената връв от ръцете на Домон и я нахлузи отново на врата си.

— Знам — промълви дрезгаво Домон. — Знам много добре какво означава. Може пък наистина да имаме шанс, ако ти… Четири, викаш? Това момиче, дето обича да слуша бъбривия ми език, тя ще да е една от четирите, както ми се види. И ти и… — той изгледа навъсено Елейн. — Със сигурност това момиченце не е… не е като теб.

Елейн се надигна сърдито, но Нинив постави ръка на рамото й и се усмихна успокояващо на Домон.

— Тя пътува с мен, капитане. Ще се изненадаш от това, което можем двете с нея. Когато отплаваме, на борда ти ще има три от нас и ще можем да се сразим с дамане, ако се наложи.

— Три! — ахна той. — Виж, това му се вика шанс. Може пък… — За миг лицето му просветна, но след като ги огледа, той отново стана сериозен. — Бих ви отвел веднага на „Вейка“ и бих срязал въжетата, но, късметът да ме изприщи дано, трябва да ви кажа какво ви чака тук, ако останете, или даже ако тръгнете с мен. Чуйте ме и запомнете какво ви казвам. — Той отново се огледа предпазливо, сниши още повече гласа си и внимателно започна: — Аз наистина видях… жена с пръстен като този, пленена от Сеанчан. Хубава жена беше, нежна, със Страж… с един мъж, който наистина приличаше на човек, който знае как се върти меч. Свали шест-седем души преди да загине. Айе… жената де… шест дамане сложиха около нея. Наистина мислех, че тя… ще направи нещо — нали се сещате де — но… от тез неща нищо не разбирам. Изпървом тя наистина ги погледна тъй, все едно всички щеше да съсипе, ама после на лицето й видях ужас и тя така писна, че…

— Отрязали са я от Верния извор! — Елейн пребледня.

— Няма значение — каза спокойно Нинив. — Ние няма да позволим да направят същото с нас.

— Дано да стане тъй, както казваш. Но ще я помня, докато съм жив. „Рюма, помогни ми“. Тъй викаше. И едната дамане наистина се разплака, а те й сложиха един от онези оглавници и аз… взех, че побягнах. — Той потръпна, отърка си носа и заби поглед във виното си. — Три жени съм виждал вече да хващат и нямам вече нерви да издържам. Старата си баба бих оставил на кея, само и само да отплавам оттук, ама трябваше да ви го кажа.

— Егвийн каза, че имат две пленнички — промълви замислено Мин. — Рюма, Жълта, и не знаеше коя е другата. — Нинив я изгледа рязко и тя млъкна и се изчерви. Ако се съдеше по изражението на Домон, това, че му каза, че сеанчанците държат две Айез Седай, а не една, с нищо не подобри положението им.

Въпреки това той рязко вдигна очи към Нинив и отпи яка глътка от виното.

— Вие затуй ли сте тук? Да освободите… онези двете? Нали каза, че ще сте четири.

— Ти знаеш това, което трябва да знаеш — отвърна му Нинив. — Трябва да си готов да отплаваш на мига през следващите два или три дни. Ще го направиш ли, или ще останеш тук, за да видиш как най-накрая ще ти отсекат главата? Има и други кораби, капитане, и аз сериозно съм решила да уредя това пътуване с някой от тях.

Домон кимна.

— Ще го направя, как иначе.

Когато излязоха на улицата, Нинив немощно се спря до вратата.

— Зле ли ти е, Нинив? — попита Мин разтревожено.

Нинив си пое дълбоко дъх и се изправи.

— С някои хора — каза тя — трябва да си много убедителна. Ако им покажеш и най-малка сянка ла колебание, ще те завлекат в някаква посока, в която не искаш да тръгнеш. О, Светлина, колко се уплаших да не каже „не“. Хайде, трябва да обмислим някои неща. Все още има един-два малки проблема, с които трябва да се справим.

„Един-два малки проблема.“ Елейн страшно се надяваше, че Нинив е сигурна в това.

Загрузка...