Венец от трева (Част I: Предсказанието)

— Най-вълнуващото събитие, на което станахме свидетели през последните петнайсет месеца — отбеляза Гай Марий, — беше слонът, който Гай Клавдий показа на римските игри.

Елия грейна при спомена за забележителното животно.

— Не беше ли великолепен? — възкликна тя и се наведе към масата, за да си вземе от едрите зелени маслини, докарани чак от Далечна Испания. — Можеше да застане на задните си крака и да ходи като човек! Или пък да танцува на четири крака! Или да се излегне на една страна върху грамадната кушетка и да се храни с хобота си!

Луций Корнелий Сула хвърли презрителен поглед към жена си и хладно възрази:

— Не мога да разбера защо хората толкова се забавляват, когато животните ги имитират? Слонът е най-благородното създание на света. За мен в чудовището на Гай Клавдий Пулхер има нещо ужасно перверзно — двойна гавра с човешкото и с животинското.

Репликата му беше последвана от кратко мълчание. Може би смущението продължи само секунда — две, но пък и всички насядали около масите се почувстваха крайно неловко. Най-сетне, за да престанат сътрапезниците й да зяпат засегнатата Елия, Юлия пресилено се засмя:

— Хайде, хайде, Луций Корнелий, слонът стана любимец на целия град! Аз самата не можех да му се начудя — толкова умен, а си вършеше и задълженията с истинско чувство за отговорност. Ами когато си навири хобота и започна да тръби в такт с барабана — направо удивително! Освен това никой не го биеше!

— Е, на мен пък ми хареса цвета му — счете за нужно да се обади на свой ред Аврелия. — От горе до долу розовичък!

На това дърдорене Луций Корнелий не обърна внимание, извъртя се на другата страна и продължи разговора си с Публий Рутилий Руф.

Юлия го изгледа тъжно и въздъхна.

— Гай Марий — рече тя на съпруга си, — мисля, че ако ни извините, ще е най-добре ние, жените да се оттеглим и да ви оставим да се наслаждавате на виното си.

Марий протегна дясната си ръка над тясната масичка, Юлия на свой ред му подаде своята, стискайки горещо тежката му длан, като се опитваше да прикрие още по-дълбоката тъга, обзела я при вида на изкривената му усмивка. Колко време вече беше минало от онзи коварен мозъчен удар, а следите по лицето на Марий си оставаха.

Това, което обаче най-трудно можеше да приеме преданата и любяща Юлия, беше и все по-осезаемия отпечатък, който болестта беше оставила върху ума на мъжа й: все по-често той си позволяваше да избухва, склонността му да се отдава на илюзии и празни надежди се засилваше, не понасяше политическите си противници…

Жената се надигна от стола си, издърпа ръката си от пръстите му и като му се усмихна, прегърна Елия.

— Хайде, скъпа, да отидем в детската стая.

Елия и Аврелия станаха. Тримата мъже останаха седнали, но прекъснаха разговора си, изчаквайки любезно жените да излязат от трапезарията. Марий направи жест на робите да изнесат столчетата от стаята и да се оттеглят. Останаха само трите големи кушетки, образуващи буквата „П“. За да им бъде по-удобно, Сула се премести от тази на Марий, където се беше излежавал до този момент, и се изтегна на последната, за да се обърне с лице към Рутилий Руф. Така тримата събеседници можеха спокойно да се гледат.

— Та значи Прасчо щял най-сетне да се прибира у дома — подхвана злободневната тема Луций Корнелий, щом се увери, че противната му жена се е отдалечила достатъчно, за да не го чува.

Марий се размърда неспокойно на кушетката си в средата на трапезарията и свъси вежди. Навремето подобна гримаса можеше да уплаши човек, но сега заради парализата на половината му лице изражението му придобиваше леко комичен характер.

— И какво очакваш да чуеш, Луций Корнелий? — рече той най-сетне.

Сула леко се засмя.

— Какво друго, ако не искреното ти мнение по въпроса? Макар че, Гай Марий, аз всъщност и не формулирах изречението си като въпрос.

— Това ми е пределно ясно, но все пак подобна реплика изисква отговор.

— Така е — съгласи се Сула. — Затова нека те попитам по друг начин. Какво мислиш по въпроса за завръщането на Прасчо от изгнание?

— Е, във всеки случай няма да запея радостни химни — втренчи в събеседника си проницателния си поглед. — Ами ти!

„Доста са се отчуждили един от друг — мислеше в това време Публий Рутилий Руф, облегнал се на лакът. — Преди три години — какво три! — преди две години никога не биха разговаряли с толкова недомлъвки. Какво толкова се случи между тях? И по чия вина?“

— Раздвоен съм, Гай Марий. — Сула се загледа в чашата си с вино. — Напоследък умирам от скука! — процеди през зъби. — Сега, щом Прасчо се върне в Сената, поне заседанията може да станат по-интересни. Липсва ми онази титанична борба, която двамата водехте преди години.

— В такъв случай, Луций Корнелий, трябва да те разочаровам. Когато Прасчо се завърне тук, мен вече няма да ме има.

Двамата мъже се надигнаха от местата си.

— Няма да бъдеш в Рим ли? — изписка с тъничкия си гласец Рутилий Руф.

— Не, няма да бъда — повтори Марий и лицето му засия в доволна усмивка. — Тъкмо си спомних, че навремето, преди да разгромя германите, бях дал обет на Великата Богиня, че ако спечеля войната срещу тях, ще посетя светилището й в Песин.

— Но, Гай Марий, ти не можеш да направиш това!

— Да имаш да взимаш, Публий Рутилий, мога! И ще го направя!

Сула се отпусна на кушетката си и прихна да се смее.

— Това ми напомня за Луций Гавий Стих!

— За кого? — попита веднага Рутилий Руф, който нямаше да изпусне току-така възможността да научи някоя нова клюка.

— Покойният племенник на покойната ми мащеха — продължаваше да се подсмихва той. — Преди много години той се нанесе в къщата ми — тогава тя още принадлежеше на покойната ми мащеха, — само и само за да се отърве от мен, настройвайки Клитумна срещу любимия й доведен син. Надяваше се, че ако двамата заживеем под един покрив, рано или късно ще му се удаде възможност да ме изрита на улицата. Но аз предпочетох да се махна сам. Да се махна изобщо от Рим. Така че, ако трябваше някой да бъде изритан насила от къщата, това можеше да е само Стих; за малко да стигнем и дотам — на Клитумна той бързо й омръзна. — Сула се извъртя и се излегна по корем. — Но не след дълго Стих умря — продължи замислено разказа си и както се усмихваше, театрално въздъхна: — Провалих му целия план!

— Значи мислиш, че ако си тръгна, Квинт Цецилий Прасчо Метел Нумидик няма да изпита кой знае какво удоволствие от победата си? — попита Марий.

— Точно така, и бих пийнал по този повод. — Сула посегна към чашата си.

Настъпи мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши. Някогашната дружеска и непринудена атмосфера вече не съществуваше, дори последната реплика не можа да разсее облаците. „Може пък — продължаваше да разсъждава Публий Рутилий Руф — двамата никога да не са били истински приятели; някогашното им разбирателство да се е дължало не на друго, а на съжителството по бойните полета. И все пак как могат толкова лесно да забравят онези славни години, когато се сражаваха рамо до рамо срещу враговете на Рим? Как може това недоволство от скуката в Рим да ги накара да отхвърлят с лека ръка миналото? Сатурнин и неговият трети трибунски мандат ознаменуваха края на доброто старо време. Първо Сатурнин с неговия опит да се провъзгласи за римски цар, после и този злощастен удар, който повали Марий… Ти пък, Публий Рутилий — скара се той сам на себе си, — какви глупости говориш! Просто приятелите ти са хора, родени да вършат велики дела, а не да си седят на топло вкъщи. Ако отново започне война, в която да застанат отново един до друг, или се появи някой нов Сатурнин, който да призове народа на революция, и двамата отново ще замъркат като котки, които си ближат взаимно муцунките.“

Разбира се, и възрастта играеше огромна роля. Рутилий и Гай Марий вече гонеха шейсетте, а Луций Корнелий Сула бе навършил четиридесет и две. Понеже нямаше навика да се взира в огледалото си, Публий Рутилий Руф не можеше да знае със сигурност как е понесъл капризите на времето, но затова пък очите му още виждаха добре и нито Гай Марий, нито Луций Корнелий можеха да скрият нещо от тях.

През последните няколко години Марий толкова беше напълнял, че беше сменил размера на тогите си. Той открай време си беше едър, но затова пък и до ден-днешен наднорменото му тегло се разпределяше по равно в раменете, гърба, пояса и бедрата — разбира се, и в мускулестия му корем. Килограмите, които беше прибавил, не само че не го загрозяваха, но дори бяха заличили донякъде отока на лицето му — то цялото се беше загладило и закръглило, а оредяващата му коса разкриваше едно все по-високо чело. Рутилий Руф отдавна се беше научил да не забелязва парализата, обхванала лявата половина от главата на приятеля му, и погледът му винаги се спираше върху изумителните му вежди, които като две гъсеници продължаваха да се свиват и отпускат, сякаш по своя воля и да създават ядове на всички скулптори по света, обхванати от артистично безсилие при вида им! Когато на някой римски или италийски скулптор се възложеше да извае поредната статуя на Гай Марий — от името на даден град, гилдия или просто защото насред Рим се е разчистило някое празно петно, плачещо за статуя, — той предварително си знаеше, че ще трябва да се задоволи най-вече с тази причудливост на модела си. Но колко пъти бяха изпадали в ужас прехвалените скулптори, дошли чак от Атина или Александрия, за да претворят и те от камък лика на славния Марий — най-често изобразявания човек в Средиземноморието от Сципион Африкански насам, — когато зърнеха чудовищните му вежди… Всеки от тях се опитваше да изпълни задачата според силите си, но дори и избродирано върху парче плат, лицето на Гай Марий си оставаше просто невзрачен фон на двете му вежди.

Сега Рутилий Руф за сетен път си припомняше най-удачния портрет на приятеля си, който беше виждал — надрасканата преди години надве-натри с черно върху стената на собствения му дом рисунка. Бяха просто няколко черти — една дебела извивка за месестата му долна устна, малко блясък за очите (как бе могъл анонимният художник да постигне блясък с черно?) и по десетина линийки за всяка от двете вежди. И все пак авторът бе успял да покаже истинския Гай Марий, да изобрази едновременно гордостта, вродения му интелект, свободолюбието, изобщо сложния му характер. И все пак, можеше ли с една дума да се опише подобна форма на изкуство? Вултум ин пейус фингере. Лице, изписано със злоба. Но толкова правдоподобно, че злобата, се беше превърнала в голата истина. Уви, преди Рутилий Руф да е измислил как да се свали мазилката от стената и рисунката да бъде прибрана вътре в къщата, без да се натроши на хиляди парченца, в града се беше излял жесток порой и портретът бе заличен.

Но никой уличен драскач не би могъл да сътвори подобен шедьовър с лицето на Луций Корнелий Сула. Ако му се отнемеше магията на цветовете, Сула можеше спокойно да бъде сбъркан с всеки от хилядите красавци на Рим. Правилни черти, симетрично лице и неподправената римщина, която един Гай Марий никога не би могъл да притежава. Но видеше ли го човек на живо, Сула си оставаше изключителен. На четиридесет и две години косата му още не даваше признаци, че смята да оредява. Пък и каква коса! Нито червеникава, нито пък златиста. Гъста, спускаща се на вълни, може би малко по-дълга, отколкото трябва. А очите му си оставаха най-бледосините на света, сякаш извадени от дълбините на алпийски ледник, опасани с дебел контур от тъмносивкаво — като гъста пелена буреносни облаци. Тази вечер тънките му, извити вежди изглеждаха наситено кафяви, също както и дългите му мигли. Но Рутилий Руф беше заварвал Сула и при съвсем други обстоятелства и знаеше, че в момента си ги е изрисувал със стибий; иначе и веждите, и миглите му бяха толкова светли, че ако не беше бялата му, лишена от всякакъв пигмент кожа, навярно биха се изгубили съвсем.

Станеше ли въпрос за Сула, всички жени в града изгубваха ума и дума, забравяха чест и достойнство, не бяха в състояние да разсъждават. Забравяха всякакви условности, най-безсрамно унижаваха съпрузите, бащите и братята си, а случеше ли се Сула случайно да ги удостои с погледа си, като момиченца започваха да се кикотят, изпаднали в идиотски възторг. Какъв способен и интелигентен човек беше той! Смел войник, безупречен администратор, по-храбър от всеки друг, може би лишен от способността да мисли вместо подчинените си. Но жените си оставаха ахилесовата му пета. Или поне така мислеше Публий Рутилий Руф, който със своето хубавичко, но с нищо непривличащо погледа лице и със сивкавия си тен, типичен за мнозина римляни, никога не се беше отличавал с нещо в женските очи. Не че Сула можеше да се нарече любовчия, още по-малко човек, разбил много женски сърца; поне доколкото Рутилий Руф знаеше, този човек винаги се беше държал като съвестен гражданин. И все пак беше очевидно, че ако човек си е възложил за цел да се изкатери до върха на римската политическа стълбица, по-лесно би му било, ако не приличаше на божествения Аполон. Красивите мъже, способни да печелят женските сърца, пораждаха инстинктивно недоверие у събратята си, които неизбежно ги определяха като лекомислени, женствени типове, способни само да слагат рога на съперниците си.

Миналата година, продължаваше да размишлява Рутилий Руф, Сула се беше представил на изборите за претори. Всичко изглеждаше в негова полза. Военната му кариера беше забележителна, а Гай Марий от своя страна се беше постарал да убеди гласоподавателите колко неоценима му е била помощта на Сула в ролята му на квестор, трибун и най-накрая на висш легат. Дори Катул Цезар (който най-малко от всички имаше причина да обича Сула, тъй като го беше злепоставил преди години пред цялата му армия в Италийска Галия, вдигайки офицерски бунт, за да предотврати пълния разгром на легионите) си бе направил труда публично да го похвали за заслугите му по време на войната с кимврите в Италийска Галия. По-късно, през онези няколко дни, в които Луций Апулей Сатурнин беше заплашил да преобрази из основи държавата, пак Сула се беше показал най-решителен от всички и бе помогнал на Гай Марий да прекрати за броени часове безредиците. Защото всеки път, когато от устата на Марий излезеше някоя заповед, Сула беше този, от когото зависеше нейното успешно изпълнение. Навремето, малко преди да замине в изгнание, Квинт Цецилий Метел Нумидик — същият, когото Марий, Сула и Рутилий Руф наричаха помежду си Прасчо, — надълго и нашироко беше обяснявал пред многобройните си приятели, че всъщност щастливият завършек на войната срещу нумидийския цар Югурта в Африка се дължал изключително на Сула и че Марий несправедливо приписвал заслугите на себе си. Защото, ако не била самостоятелната акция на Сула по залавянето на Югурта, войната в Африка можела да продължи с години. Когато Катул Цезар, а заедно с него и всички ултраконсервативни сенатори се съгласиха с Прасчо, че заслугите за спечелването на югуртинската война трябва да се приписват най-вече на Сула, по всичко изглеждаше, че звездата на някогашния квестор вече е изгряла и че той няма как да не бъде сред шестимата избрани претори. Той самият също беше сторил всичко по силите си, за да спечели гласовете на избирателите — навсякъде се показваше еднакво скромен, избягващ излишните похвали, прям и откровен. До самия край на предизборната кампания не се отказа от твърдението си, че дори залавянето на Югурта трябва да се смята за дело на Марий, защото винаги е изпълнявал единствено неговите заповеди. Подобно поведение нямаше как да не спечели сърцата на избирателите, защото римляните винаги високо са оценявали лоялността на военния към неговия началник.

И изведнъж, когато центуриатните комиции се събраха в тъй наречената септа на Марсово поле, за да дадат гласовете си за бъдещите претори, се оказа, че името на Луций Корнелий Сула — аристократ, при това принадлежащ на една от най-знатните фамилии в града, — не е в списъка на шестимата избраници. За да бъде още по-голямо унижението му, сред новоизбраните претори имаше хора, които не само че бледнееха с качествата си в сравнение с него, но дори и не можеха да мечтаят за предците, с които се гордееше той.

И защо? Това беше въпросът, който си задаваха след изборите всички, свързани повече или по-малко с него, но той самият не каза нищо. Въпреки че много добре знаеше истинската причина; по-късно и Рутилий Руф и Марий щяха да научат в какво се състои цялата работа. Причината за провала му си имаше име и тяло, при това доста скромно по размери. Цецилия Метела Далматика. По онова време тя беше едва на деветнадесет. Но вече се беше омъжила за Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — консул в годината, когато германите за пръв път се появиха, цензор в годината, когато Прасчо Метел Нумидик беше отплавал за Африка, за да се бие с Югурта, председател на Сената още от времето на консулството си, от което вече бяха изминали седемнадесет години. Отначало Далматика беше обещана за съпруга на Скавровия син, но младежът се самоуби след отстъплението на легионите на Катул Цезар при Тридентум в Алпите, тъй като се беше проявил като страхливец. Тогава Прасчо Метел Нумидик, настойник на своята седемнадесетгодишна племенница, я даде за жена на самия Скавър, нищо че между двамата съпрузи имаше четиридесет години разлика.

Никой естествено не си бе направил труда да попита Далматика какво мисли тя за една подобна връзка, а пък в началото и девойката не беше много сигурна дали сватбата й е за добро или за зло. От една страна, съпругът й се ползваше с огромни дигнитас и аукторитас и това нямаше как да не омае една млада патрицианка като нея, щастлива веднъж завинаги да се махне от дома на чичо си Метел Нумидик, където по онова време командваше леля й, жена, чиито сексуални прищевки и истерично поведение опъваха нервите на всички наоколо. Веднага след сватбата Далматика забременя (още един факт, който подсили Скавровата дигнитас, а оттам и аукторитас) и роди на съпруга си момиче. Но на една вечеря у дома срещна Сула. Привличането между двамата се оказа толкова силно, че едва не я подлуди от отчаяние.

Понеже Сула ясно си даваше сметка каква опасност представлява за него младата Далматика, дори не направи опит да задълбочи познанството си с нея. Но тя имаше съвсем различно мнение по въпроса. Скоро след като труповете на Сатурнин и другарите му бяха изгорени, както подобава на едни римски граждани, и Сула започна да кръстосва Форума, за да представя кандидатурата си за претор, тя се възползва от случая и също започна да отива на форума. Където и да отидеше Сула, можеше да е сигурен, че ще завари Далматика, загърната в множество наметала и използваща прикритието на някоя колона, за да остане незабелязана от минувачите.

Твърде скоро той се научи да стои далеч от места като Портикус Маргаритария, бижутерските дюкяни, където беше съвсем естествено да се разхожда една млада аристократка, при това, без да дава повод за каквито и да било подозрения. Така той практически лишаваше Далматика от възможността уж случайно и непринудено да го заговори на улицата, но тъй или иначе поведението й се превръщаше в кошмар, при това какъвто той вече веднъж беше изживял — по времето, когато Юлила го беше затрупвала с писма, които собственоръчно или с помощта на преданата си робиня пускаше в синуса на тогата му, използвайки всеки сгоден случай да остане незабелязана. Е, онази история поне завърши със сватба, с тъй нареченото конфареацио, което никой не можеше разтури, освен самоубийството на самата Юлила — след няколко безкрайни години на горчивина, пререкания и унижения, — още един трагичен епизод от съжителството му с хищни жени, които искат да го дресират.

И така, един ден Сула се запъти по мръсните, вонящи улички на пренаселената Субура, за да се довери на единствения си истински приятел — Аврелия, снахата на покойната му съпруга Юлила, на която имаше абсолютно доверие.

— Какво мога да направя? — оплакваше се той. — Като в капан съм, Аврелия; повтаря се абсолютно същата история както навремето с Юлила! Не мога да се отърва от нея!

— Най-големият проблем е, че жени като нея всъщност нямат с какво да си запълват времето — сви вежди младата жена. — За децата им се грижат бавачки, събират се на празненства с приятели само колкото да си разкажат поредните клюки, купуват си тъкачни станове, на които никога няма да седнат, а пък главите им са толкова празни, че дори не биха могли да убият скуката с някоя книга. Повечето аристократки са напълно безразлични към мъжете си, защото браковете им са били уговорени по сметка — родителите им са искали да придобият по-голямо политическо влияние или пък съпрузите им са търсели тлъста зестра и по възможност патрициански статус за децата си. Всяка ще издържи една година скука, но на втората ще се хвърли в първата любовна авантюра, която й се предложи. — Аврелия въздъхна. — Все пак, Луций Корнелий, в любовта те поне имат право на свободен избор — иначе никой за нищо не ги пита. Най-мъдрите се задоволяват с услугите на робите си. Но най-глупавите стигат дотам, че се влюбват. И за нещастие точно това е станало в нашия случай. Това бедно, глупаво дете Далматика е загубила ума си! А единствената причина си ти самият.

Сула прехапа устни и впери поглед в ръцете си, за да не прочете мислите му Аврелия.

— И да съм аз причината, не е било нарочно.

— Знам! Аз знам! Но дали го знае Марк Емилий Скавър?

— Моля се на боговете да не е научил нищо!

Тя се изсмя пренебрежително.

— Бих казала, че е научил, при това достатъчно.

— Тогава защо не е дошъл да ме види? Да не би да трябва аз да отида при него?

— Тъкмо за това мисля — отговори му Аврелия — собственичка на голяма къща с наематели, които често споделяха тайните си с нея, майка на три деца, самотна съпруга, научила се да се грижи за всички, без да си пъха носа в живота им.

Беше се облегнала върху писалищната си маса, покрита с документи — едни на отделни листове, други на дебели свитъци в калъфи; не ставаше обаче дума за безредие, а просто за още едно доказателство за заетостта на домакинята.

Сула си мислеше, че ако и Аврелия не може да му помогне със съветите си, то тогава никой друг не би могъл, защото освен нея имаше само един човек, на когото се доверяваше, но пък в случая и на него не можеше да се разчита. Ако Аврелия беше просто приятелка, Метробий му беше и любовник, а тази роля изискваше и известна емоционална нагласа, да не говорим, че ставаше дума за мъж. Предния ден се бяха срещнали с Метробий и младият грък — актьор не бе пропуснал да отправи горчива забележка по адрес на Далматика. Едва тогава ясно си беше дал сметка, че цял Рим ги обсъжда двамата с нея — щом дори Метробий, който от години живееше в среди, напълно различни от неговите, беше научил за възможната им връзка.

— Трябва ли да отида при Марк Емилий Скавър? — повтори въпроса си той.

— По-добре би било да говориш със самата Далматика, но изобщо не виждам как би могло да стане това — присви устни Аврелия.

Сула предложи:

— Ами би могла да я поканиш тук.

— В никакъв случай! — възмути се тя. — Луций Корнелий, познавам те като трезвомислещ човек, но понякога пренебрегваш някои обстоятелства. Не разбираш ли? Марк Емилий Скавър сигурно праща хора да следят жена му. Това, че все още не е одрал бялата ти кожа, се дължи просто на липсата на сериозни улики, които да докажат вината ти.

Сула оголи дългите си кучешки зъби, но гримасата му трудно можеше да се нарече усмивка. За миг маската му падна и Аврелия видя пред себе си напълно непознат човек. И все пак, можеше ли да се каже, че не го е виждала и по-рано? Всъщност тя отдавна подозираше съществуването на другото лице на приятеля си, но досега не й се беше случвало да го види. Това беше лишен от всякакви човешки качества, озъбен звяр, роден да вие при пълнолуние. За пръв път в живота си младата жена изпита ужас.

Явно, че неволно беше потреперила и това мигом прогони звяра надалеч; Сула надяна маската си и отново простена:

— Тогава какво да сторя, Аврелия? Какво мога да сторя?

— Последния път, когато ми говореше за нея — да речем, че е било преди две години, — ти самият каза, че си влюбен в нея, нищо че си я срещнал един-единствен път през живота си. Историята наистина поразително прилича на тази с Юлила. Което я прави още по-нетърпима. Разбира се, тя не знае нищо за Юлила, като изключим това, че някога си имал жена, която се е самоубила — това засилва интереса на жените към теб. Щом някоя се е самоубила заради теб, значи си опасен мъж. Какво предизвикателство! Не, страхувам се, че бедната Далматика до такава степен се е оплела в мрежата, която несъзнателно си й хвърлил, че вече няма надежда да се измъкне.

Аврелия се замисли за миг, сетне го погледна право в очите.

— Не казвай нищо, Луций Корнелий, не прави нищо. Изчакай Марк Емилий Скавър да те посети. Така поне ще изглеждаш невинен. Но трябва да си сигурен, че той не е намерил никакви доказателства дали жена му му изневерява с теб или не. Ще забраниш на съпругата си да излиза от къщи, когато ти си там — да не би на Далматика да й хрумне да подкупи робите ти и да се вмъкне неканена. Проблемът е, че ти нито разбираш жените, нито ги харесваш особено. Затова не знаеш как да реагираш, когато се отдадат на злото и коварното у себе си — вместо това сам ставаш зъл и коварен. Не друг, а съпругът й трябва да дойде да те види. Но те умолявам да бъдеш мил с него! За него подобно посещение ще бъде твърде унизително, както се чувства унизен всеки възрастен мъж, женен за младо момиче. Вярно, че още не си му сложил рога, но само защото не си поискал. Ето защо ще трябва да се държиш така, че с нищо да не накърниш гордостта му. Всъщност след Гай Марий Скавър е човекът с най-голям авторитет в Рим — усмихна се тя. — Знам, че той самият ще се засегне, ако чуе с кого го сравнявам, но тъй или иначе това е истината. Ако държиш да станеш претор, не можеш да си позволиш да оскърбиш точно него.

За съжаление Сула не изпълни точно заръките й. Не се държа достатъчно мило, не се оказа достатъчно отзивчив и не се опита да опази гордостта на Скавър, в крайна сметка си спечели в негово лице заклет враг.

В продължение на шестнадесет дни след разговора му с Аврелия не се случи нищо особено, с изключение на това, че вече ходеше по улицата с очи, отворени на четири, за да разпознае сред множеството съгледвачите, пратени от Скавър да следят жена му, внимателен повече от всякога да не направи някой непредпазлив жест пред тях. Срещнеше ли някои от Скавровите приятели, те неизменно си разменяха по някое намигване или усмивка, нещо повече — срещнеше ли своите приятели, и те реагираха по същия начин. Навярно същите хора и преди са го наблюдавали, само той не го е забелязвал.

Като капак на всичко Сула продължаваше да желае Далматика… или да я обича, или просто да е обсебен от мисълта за нея… или и трите заедно. Повтаряше се същата история като с Юлила. Същата болка, същата злоба, същото желание да удари в лицето първия срещнат. В един момент ще мечтае как се люби с Далматика, в следващия ще започне да си представя как й скършва вратлето и я гледа да танцува като пощръкляла на осветената от луната поляна в Цирцеи… не, не, всъщност това беше, когато уби мащехата си. Той все по-често отваряше тайното чекмедже в шкафа, съхраняващ маската на славния му предшественик Публий Корнелий Сула Руфин Фламен Диалис, изваждаше малките шишенца с отрова, както и кутийката с белия прашец… с едното бе видял сметката на юначагата Херкулес Атлас, с другото — на Луций Гавий Стих. А може би ще е най-добре с гъби? Както навремето се беше отървал от любовницата си: „Защо не опиташ от тези, Далматика?“

Но откакто Юлила беше умряла, много неща се бяха променили, много опит беше натрупал Сула и знаеше твърде добре, че тъй както навремето не бе посмял да убие съпругата си, така и сега не би посегнал на Далматика. Когато ставаше дума за жени от стари и благородни фамилии, единственото решение бе да се чака цялата история да се развие до своя горчив, но неизбежен край. Рано или късно двамата с Цецилия Метела Далматика щяха да извършат онова, което той сега не дръзваше да започне.

Един ден Марк Емилий Скавър почука на вратата му, на същата врата, докосвана от много призраци, която сякаш излъчваше омраза. Тази омраза мигом се предаде на Скавър и в главата му се завъртяха неприятни мисли, които само утежниха още повече положението.

Старецът трябваше да седне на стола за клиентите на Сула и да изгледа намръщено стройната фигура на домакина си, примигвайки с дълбоките си зелени очи, странно младежки в сравнение с бръчките по лицето и напълно оплешивялото му теме. Искаше му се — как му се искаше — никога да не е пристъпвал този праг, никога да не е идвал да моли като просяк да му бъде върната гордостта, която една подобна, почти смехотворна ситуация му беше отнела.

— Предполагам, знаеш защо съм дошъл при теб, Луций Корнелий? — започна Скавър, навирил гордо брадичка.

— Мисля, че се сещам — кимна Сула, но не каза нищо повече.

— Идвам да се извиня от името на жена си за непристойното й поведение спрямо теб и да те уверя, че след един подобен разговор между нас двамата тя повече няма да ти досажда с нищо.

А така! Ето, че изплю камъчето отведнъж. При това не беше умрял от срам, както се страхуваше, че ще стане. Но колкото и да се опитваше да изглежда безразличен Сула, на Скавър все му се струваше, че в очите му се чете презрение; нищо чудно да си го беше внушил, но тъкмо това презрение щеше да превърне Скавър в най-заклетия неприятел на Сула.

— Дълбоко съжалявам, Марк Емилий.

„Кажи нещо, да му се не види! Успокой стария глупак! Не го оставяй в подобно срамно положение, той е горд човек! Спомни си какво ти каза Аврелия!“ Но така или иначе думите упорито отказваха излязат от устата на Сула.

— Би било най-добре за всички нас, ако напуснеш за известно време Рим. Защо например не заминеш за Испания? — предложи най-накрая Скавър. — Чувам, че Луций Корнелий Долабела си търсел компетентни помощници.

Младият мъж го изгледа смаяно, сякаш не можеше да повярва на чутото.

— Търсел си помощници ли? Не мислех, че нещата са стигнали чак дотам! Тъй или иначе, Марк Емилий, точно сега не мога да замина за Далечна Испания. От девет години съм в Сената и мисля, че е крайно време да се кандидатирам за претор.

Старецът преглътна тежко, но продължи с любезен тон.

— Направи го догодина или следващата, Луций Корнелий — опита се да го разубеди той. — Сега просто трябва да се отдалечиш от Рим.

— Марк Емилий, но аз самият не съм сторил нищо лошо! — „Грешиш, Сула! Точно това, което правиш в момента, е много лошо! Настъпваш важна личност по мазола!“ — Вече съм закъснял с цели три години да се явя за претор, не ми остава време да чакам. Ще се кандидатирам още тази година, което не ми позволява да напусна Рим.

— Бих те помолил да размислиш — заключи Скавър и стана от стола си.

— Няма за кога да размислям, Марк Емилий.

— Ако сега се кандидатираш, Луций Корнелий, мога да ти гарантирам, че няма да сполучиш. Нито ще сполучиш догодина, по-догодина или когато и да било — закани се посетителят. — Помни ми думата! По-добре напусни Рим.

— Повтарям, Марк Емилий — държеше на своето Сула, — дълбоко съжалявам за създалото се положение. Но нямам избор: трябва да остана в Рим и да се явя на изборите.

Срещата се оказа пълен провал и за двамата. Колкото и да се беше компрометирал заради жена си, Скавър Принцепс Сенатус все още се радваше на достатъчно аукторитас, за да повлияе на избирателите да не гласуват за Сула. На фастите бяха изписани други имена — повечето на неизвестни, посредствени люде, да не кажем глупаци. И все пак, те станаха претори, не Сула.

Публий Рутилий Руф научи цялата тази история лично от Аврелия и не пропусне да я разкаже на Гай Марий. Това, че Скавър Принцепс Сенатус се беше обявил против избирането на Сула за претор, беше ясно за всеки; но причината за подобна позиция си оставаше доста необяснима. Имаше хора, които обясняваха всичко с непреодолимата слабост на Далматика към Сула, но след като се захванеха да дискутират по-обстойно въпроса, обикновено всички единодушно отхвърляха хипотезата като твърде несериозна. След като й бил дал достатъчно време сама да осъзнае грешката си (както той самият разправяше), Скавър поговорил с жена си (любезно, но с нужния авторитет, както пак той твърдеше), а след това направил нужното всички негови приятели на Форума да научат за случилото се.

— Бедната, нямаше как да не й се случи нещо подобно — обясняваше той разчувствано пред неколцина приятели в Сената, използвайки момент, когато ще бъде чут от възможно най-много сенаторски уши. — Как ми се искаше да си хареса човек, дето да не е задължително протеже на Гай Марий, ама ей на… Сигурно това, че е красив, й се струва достатъчно.

Скавър добре си свърши работата, толкова добре, че дори най-големите интриганти на Форума, да не говорим за колегите му сенатори, решиха, че ако той е толкова зле настроен срещу Сула, то е единствено заради връзките му с Гай Марий. Въпреки че той единствен в цялата история на Рим се беше добирал шест последователни пъти до консулството, напоследък бе изгубил много от популярността си. Златните му години бяха безвъзвратно отминали, сега не се намираха достатъчно негови привърженици дори да го изберат за цензор. Което означаваше, че Гай Марий, тъй нареченият Трети основател на Рим, никога нямаше да влезе в редиците на най-видните консули, които неизменно завършваха политическата си кариера на цензорския пост. В римския обществен живот той беше просто един политически труп, забележителност — да, но която повече да привлича любопитството, отколкото да тревожи някогашните му противници. Щеше да си остане до края любимец на хората от трите по-долни класи, но никога на римските първенци.

Рутилий Руф си наля още вино и се обърна към Марий:

— Наистина ли възнамеряваш да отидеш чак до Песин?

— Защо не?

— И още питаш! Искам да кажа, че едно е да видиш Делфи, Олимпия или ако щеш дори Додона, но чак пък Песин? Та той се намира в самия център на Мала Азия, във Фригия! Най-изостаналото, най-нецивилизованото място на света, където живеят най-суеверните хора! Никъде няма да намериш глътка хубаво винце, да не говорим, че в продължение на стотици километри ще се клатушкаш на гърба на някой кон поради липса на път, достатъчно широк за каруца. От едната ти страна полудиви овчари, от другата ти — пак полудиви овчари, а на границата — свирепите варвари от Галатия! Ама наистина, Гай Марий, толкова ли държиш да го видиш оня Батацес със златните му парцали и диамантите в брадата? Ако съжаляваш, че си го изпуснал, повикай го обратно в Рим! Сигурен съм, че ще бъде безкрайно щастлив да поднови запознанството си с личните дами на нашия любим град — откакто си замина, не престават да леят сълзи за него.

През цялото време, докато Рутилий държеше тази патетична реч, Марий и Сула се заливаха от смях; цялата неловкост, която бе царила тази вечер между тримата мъже, се изпари и те пак можеха да разговарят свободно както някога.

— Ще отидеш да видиш що за птица е цар Митридат — на свой ред изрече Сула, сякаш бе твърдо убеден в предположението си.

Марий се усмихна; веждите му заиграха в учудена гримаса.

— Какви странни неща ти минават през ума! Откъде ти хрумна, Луций Корнелий?

— Познавам те, Гай Марий. Никога не си бил религиозен, няма и да станеш! Единственото, в което съм те чувал да се заричаш, е как ще ритнеш еди-кой си легионер в задника или как ще завреш военните си трибуни пак там. Има само една причина, заради която би завлякъл старите си кокали в сърцето на анадолската пустош, и това е любопитството ти да разбереш какво става в Кападокия и доколко цар Митридат стои в дъното на нещата — отвърна той и за пръв път от няколко месеца насам се усмихна щастливо.

Марий се обърна стреснат към Рутилий Руф.

— Надявам се, че само Луций Корнелий може да чете толкова ясно мислите ми.

Рутилий Руф се усмихна.

— Съмнявам се, че някой ще успее да отгатне истинските ти намерения. А аз взех, че ти повярвах, задник такъв!

Без дори да извърта глава (или поне на Рутилий Руф така му се стори), Марий отново се беше обърнал към Сула, за да поведат двамата своя пръв политико — стратегически разговор от известно време насам.

— Работата е там, че нямаме сигурни източници на информация — подхвана темата той. — Имам предвид, че в последните години нито един римлянин, става дума за римлянин, на когото може да се разчита, не е стъпвал в този регион. За претори там са изпращани предимно нови хора — такива, на които аз лично не бих имал никакво доверие. А всичко, което знаем, е от докладите им…

— И то е много малко — рече замислено Сула. — Навремето се чу, че Галатия била нападната едновременно от витинския цар Никомед от запад и от понтийския Митридат от изток. После, преди няколко години, старият Никомед се ожени за майката на невръстния цар на Кападокия, която мисля, беше регентка по онова време. И Никомед започна да се нарича цар на Кападокия.

— Така е — съгласи се Марий. — Предполагам, че не е бил особено щастлив, когато Митридат организира убийството на жена му и постави детето отново на престола — засмя се той. — Свърши с кападокийското царство на цар Никомед! Не знам как си е представял, че Митридат ще го остави току-така, след като убитата царица е родната му сестра!

— И именно нейният син управлява и до ден-днешен. Как се казваше… с тези особени имена… Ариарат, мисля — чудеше се Сула.

— Ариарат Седми, за да сме съвсем точни — потвърди Марий.

— Ти самият какво мислиш, че се готви? — попита Сула, който, като го гледаше с каква задълбоченост е проучил източните въпроси, не можеше да устои на изкушението да го поразпита.

— Не мога докажа със сигурност. Може би не става дума за нищо особено — просто някое ново пререкание между Никомед и Митридат. И все пак си мисля, че този млад цар на Понт, Митридат, има с какво да ни заинтригува. Ще ми се да го срещна. В крайна сметка, Луций Корнелий, той е на не повече от тридесет години, а вече владее, освен родното си царство и най-богатите земи около Евксинския понт. Нещо ми подсказва, че Рим го очакват големи неприятности.

Решил, че е крайно време и той да се намеси в разговора, Рутилий Руф изпусна уж неволно празната си чаша на масата, шумът сепна приятелите му и той се възползва от настъпилата пауза:

— Навярно мислиш, че Митридат е хвърлил око на Римска Азия? — кимна мъдро Рутилий. — Но защо да не я иска за себе си? Такава баснословно богата страна! Освен това най-цивилизованото кътче в целия свят… та то е било гръцко още преди гърците да са се наричали гърци! Дори Омир е живял и творил в днешна Римска Азия, можете ли да си го представите?

— Ще си го представя по-образно, ако започнеш да си акомпанираш на лира, докато ни говориш — прихна да се смее Сула.

— Да оставим шегата настрана, Луций Корнелий! Съмнявам се, че един цар Митридат няма да се интересува от римските владения в Мала Азия. Ако не друго, то поне да не предизвикваме съдбата… — „Да оставим шегата, да не предизвикваме съдбата.“ Рутилий Руф се замисли дали изказването му е било достатъчно артистично и това отново го изолира от разговора.

— Не ще и съмнение, че Митридат е хвърлил око на нашата азиатска провинция — рече Марий.

— Но той си остава просто един ориенталец — напомни му Сула. — А всички ориенталски царе изпитват ужас само като се спомене името на Рим — дори Югурта, който имаше много повече контакти с нас, римляните, и ни познаваше добре, трепереше от страх пред нас. Спомни си само на какви унижения се подложи той, преди да се осмели да започне война. Всъщност ние го принудихме да воюва.

— Е, мисля, че Югурта от самото начало е възнамерявал да се опълчи срещу нас — възрази му Рутилий Руф.

— Не съм съгласен — сви вежди Сула. — Предполагам, че е мечтаел да го стори, но си е давал сметка, че това ще си остане само мечта. Ние го принудихме да се хване за оръжието, когато Авъл Албин нахлу в Нумидия да търси плячка. Всъщност така са започнали повечето от войните, които сме водили! Някой алчен за злато празноглавец, на когото не бива да се поверява дори организирането на детско шествие по улиците на Рим, получава командването на римските легиони и ги праща да си трошат главите заради някаква си плячка; плячка, от която няма да се възползва Рим, а той самият. Карбон срещу германите, Цепион срещу германите, Силан срещу германите, списъкът може да бъде продължен…

— Като че ли се отклони от темата, Луций Корнелий — напомни му любезно Марий.

— Прав си, съжалявам! — усмихна се приятелски Сула на бившия си началник. — Както и да е, мисля, че положението на Изток прилича по много неща на това в Африка, преди да избухне войната с Югурта. Всички знаем, че Витиния и Понт са традиционни врагове, също така знаем, че и цар Никомед, и цар Митридат биха искали да разширят владенията си за сметка на съседните страни в Мала Азия. А там има тъкмо две области, които са много желани от тях — Кападокия и Римска Азия. Който владее Кападокия, ще владее и изключително плодородните й земи, а може да мисли и за по-нататъшно разширение към Киликия. Който владее Римска Азия, ще се радва на свободен достъп до Вътрешното море, на петдесетина важни пристанища, на изключително богат хинтерланд. Всеки нормален владетел би искал да подчини и едната, и другата област.

— Е, що се отнася до витинския цар Никомед, мисля, че няма от какво да се тревожим — на свой ред взе думата Марий. — Той се е обвързал и телом, и духом с Рим, и си дава ясно сметка за това. Не мисля, че Римска Азия — поне за момента — е в реална опасност. Става дума за Кападокия.

Сула кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Западната част на Мала Азия е под пряка римска власт. Митридат едва ли ще се окаже по-различен от останалите източни монарси и да не се страхува от Рим. Колкото и бездарни да са нашите управители в Азия, едва ли би рискувал да поведе война срещу тях. Но Кападокия не е римска. Може да влиза в нашата сфера на влияние, но навярно и Никомед, и Митридат са си казали, че страната е достатъчно отдалечена от Рим, за да тръгнем да воюваме за нея, пък и недотам важна за икономическите ни интереси. Но, от друга страна, и двамата протягат ръцете си към нея като крадци, криейки истинските си намерения под имената на разни роднини, които уж управляват страната вместо тях.

Марий не се сдържа и изсумтя недоволно.

— Не бих казал, че в избора на Никомед да се ожени за царицата — регентка на Кападокия има нещо случайно!

— Да, но пък и нещата скоро се обърнаха против него. Цар Митридат се оказа дотолкова оскърбен от постъпката на сестра си, че заповяда да я убият. За кратко време синчето й беше възстановено на царския престол.

— За нещастие нашият официален приятел и съюзник не е Митридат, а Никомед — въздъхна Марий. — Колко жалко, че не бях в Рим, когато въпросът се решаваше в Сената.

— О, я недей така! — възмути се Рутилий Руф. — Царете на Витиния се смятат за наши приятели и съюзници още отпреди петдесет години! По време на последната ни война срещу Картаген и царят на Понт беше сред съюзниците ни, но когато бащата на Митридат закупи цяла Фригия от бащата на Маний Аквилий, стана невъзможно съюзническите отношения да бъдат продължени. Оттогава насетне Рим не е влизал в никакъв съюз с Понт. Освен това не можем да обявим за приятели и съюзници двама царе, които враждуват помежду си. Иначе би трябвало да им забраним да воюват. В случая с Витиния и Понт Сенатът реши, че ако и понтийският цар бъде обявен за римски приятел и съюзник, то това само би усложнило още повече ситуацията. Освен това щеше да се наложи Никомед да получи някаква компенсация за миналите си заслуги спрямо Рим.

— О, Никомед е един изкуфял дъртак! — нетърпеливо го прекъсна Марий. — Вече петдесет години управлява, а когато свали баща си от престола, съвсем не можеше да се нарече малолетен. Предполагам, че вече е прехвърлил осемдесетте. И поведението му само засилва напрежението в Мала Азия!

— Поведението му е на изкуфял дъртак, ако правилно разбирам мисълта ти. — Рутилий Руф изгледа настойчиво приятеля си със синкаво — виолетовите си очи, почти толкова виолетови, колкото тези на племенницата му Аврелия. — Не ти ли е минавало през ума, Гай Марий, че ние с теб също наближаваме възрастта на изкуфелите дъртаци?

— Хайде, хайде, да не вземете да се скарате! — намеси се Сула. — Разбирам какво искаш да кажеш, Гай Марий. Никомед отдавна е минал преклонната възраст, независимо дали още е способен да управлява или не. И все пак трябва да приемем, че е способен. От всички източни монарси той е най-близък до елинистическата традиция и все пак си остава ориенталец. Което означава, че ако допусне някъде и най-малката грешка, синът му ще се възползва от случая да го свали от престола. Затова няма как да не е запазил нюха и коварството си. Затова пък годините го карат да се държи все по-властнически и грубо. Докато в съседство с царството му управлява тридесетгодишен мъж, интелигентен, в разцвета на силите си, агресивно настроен и най-вече уверен в себе си. Да, но дали Никомед ще му отдаде заслуженото, докато е жив? Едва ли.

— Едва ли — повтори Марий. — Мисля, че ще бъдем най-близо до истината, ако кажем, че стигне ли се до война, схватката ще е неравностойна. За цялото си царуване Никомед едва смогна да опази наследеното от предците си, докато Митридат е истински завоевател. Да, Луций Корнелий, трябва да се запозная лично с този Митридат! — Марий се облегна назад върху левия си лакът и погледна изпитателно към Сула. — А ти, Луций Корнелий, защо не дойдеш с мен? Задържа ли те нещо тук? Ще си прекараш още една досадна година на бездействие в Рим, още повече че се очертава Прасчо отново да държи дългите си и безсмислени речи в Сената, а Прасчо Младши да се надува като пуяк задето е върнал татко си у дома.

Но Сула поклати глава категорично.

— Не, Гай Марий!

— Чувам напоследък — загриза нокътя си Рутилий Руф, — че официалното писмо, с което Квинт Цецилий Прасчо Метел Нумидик се поканва обратно в Рим след изгнанието му на остров Родос, е подписано не от друг, ами от първия консул Метел Непос и от Прасчо Младши! А за народния трибун Квинт Калидий, който успя да уреди връщането на изгнаника, не се споменава нито дума! Вместо неговия подпис документът носи този на един от най-младите сенатори, при това обвързан със случая в качеството си на приватус!

Марий се засмя.

— Бедният Квинт Кадилий! Надявам се поне младият Прасчо да му е платил добре за услугата — спогледа се той с Рутилий. — Не се променят много с годините Цецилий Метелите, а? Когато навремето и аз бях народен трибун, не преставаха да ме третират като пълен боклук.

— При това напълно оправдано — напомни му Рутилий Руф. Единственото ти занимание по онова време беше да тровиш живота на когото и да било Цецилий Метел, стига да е проявил някакви политически аспирации. Още повече, че се бяха заблудили как вече те имат в кърпа вързан! О, като се сетя как беснееше Далматик!

При споменаването на бащата на Далматика Сула чак потръпна и установи, че целият се изчервява. Какво ли ставаше с нея? Какво ли й беше причинил Скавър? От деня, в който Принцепс Сенатус го беше посетил у дома му, Сула не я беше зървал никъде из града. Говореше се, че Скавър забранил на жена си да излиза от къщи.

— Между другото — каза той на висок глас, — от сигурен източник знам, че на Прасчо Младши му готвели крайно сполучлив брак.

Двамата му приятели мигом изгубиха интерес към старите си спомени.

— А аз да не съм чул още нищо! — затюхка се Рутилий Руф, който се смяташе за най-осведомения човек в Рим.

— И все пак е истина, Публий Рутилий.

— Значи ще ми кажеш коя е!

Сула пъхна един бадем в устата си и замляска с удоволствие, преди да отговори.

— Хубаво вино, Гай Марий — похвали той домакина си и напълни чашата си от каната, която робите бяха оставили под ръка на господарите. После, без да бърза, разреди течността с вода.

— Е, хайде, Луций Корнелий, не го оставяй да умре от нетърпение! — въздъхна Марий. — Публий Рутилий е най-големият клюкар в Сената.

— Съгласен съм, че си пада клюкар, но пък и тъкмо на това дължим интересните писма, които ни пращаше в Африка, нали? — усмихна се Сула.

— И коя е тя? — не се оставяше да бъде разсеян Рутилий Руф.

— Лициния Младша, по-малката дъщеря на самия градски претор, Луций Лициний Крас Оратор.

— Шегуваш се! — зяпна го Рутилий.

— Ни най-малко.

— Но тя е още дете!

— Доколкото разбирам, щяла да навърши шестнайсет в деня преди сватбата.

— Отвратително! — вдигна гъстите си вежди Марий.

— О, ама това вече минава всякакви граници на благоприличието! — ядоса се Рутилий Руф, дълбоко уязвен от чутото. — Прието е момичетата да се омъжват на осемнайсет и нито ден по-рано! Все пак ние сме римляни, не похотливи ориенталци!

— Е, за Прасчо поне можем да кажем, че едва е прехвърлил трийсетте — подметна Сула. — Ами Скавър?

— Хайде да не засягаме тази тема! — отсече Публий Рутилий. Виждаше се, че започва да гледа по-спокойно на чутото. — Да отдадем заслуженото на Крас Оратор. В рода им парите никога не са липсвали и все пак той успя да уреди дъщерите си чудесно. Голямата се омъжи за самия Сципион Назика, а сега малката — за малкия Прасчо, единствен син и наследник на баща си. Навремето, когато омъжиха голямата Лициния на седемнайсет за грубиян като Назика, си казах, че това е скандално, сега ми изглежда едва ли не нормално. Сигурно сте чули, че чака дете.

Марий плесна с ръце, за да извика иконома си.

— Я си вървете по домовете и двамата! Щом нямаме какво повече да си кажем и като някои квартални бъбривки се ровим в личния живот на младите си съгражданки, това означава, че е време да си лягаме. Чакала дете! Защо не отидеш в детската стая да си говориш с жените, Публий Рутилий?

За вечерята у Марий бяха доведени и всички деца, които отдавна бяха заспали, преди бащите и майките им да решат да се разделят. Само малкият Марий беше в леглото си — всички останали трябваше да бъдат пренесени до домовете им. На алеята пред къщата чакаха две големи носилки — едната за децата на Сула, Корнелия и Сула син, другата за Аврелиините — Юлия Старша, наречена Лия, Юлия Младша, наречена Ю-Ю и младия Цезар. Докато възрастните се прощаваха с по някоя последна приказка в атрия, робите пренасяха спящите на ръце от детската стая в отредените им носилки и внимателно ги полагаха върху възглавниците.

Мъжът, носещ малкия Цезар, беше непознат на Юлия, която броеше на пръсти децата — да не би да пропуснат някое. В следващия миг обаче се сети, че много добре си спомни кой е този човек. При тази мисъл потръпна и мигом сграбчи Аврелия за ръката.

— Но това е Луций Декумий!

— Разбира се, че е той — погледна я изненадана тя.

— Аврелия, ама наистина не би трябвало!

— Глупости, Юлия, за мен Луций Декумий е най-здравата опора, на която мога да разчитам. Както знаеш, не ме чака разходка из богаташките квартали. Оттук до нас е пълно с крадци и разбойници — седем години вече живея сред тях и още умът ми не може да ги побере всичките. Не се случва често да напусна убежището си, но сторя ли го, всеки път разчитам на Луций Декумий и двама — трима от братята му да ни върнат в безопасност до дома. Освен това единствен на света Луций Декумий може да вдигне малкия Цезар от леглото му, без да го събуди.

— Двама — трима от братята му ли? — едва промълви Юлия, която усети как нещо я стяга за гърлото. — Искаш да кажеш, че в дома ти има повече от един Луций Декумий?

Аврелия я изгледа пренебрежително.

— Искам да кажа братята от кръстопътя, приятелчетата му, Юлия. О, всеки път, когато благоволя да се отзова на тези семейни покани, се чудя защо съм го направила! Защо непрекъснато трябва да ви убеждавам, че всичко при мен е наред и че няма защо да се вдига толкова врява?

Оттам нататък до момента, в който двамата с Марий си легнаха, Юлия не каза нито дума. Бяха пратили робите да спят по стаите им, бяха залостили уличната врата и бяха извършили традиционното жертвоприношение в чест на троицата богове, грижещи се за всеки римски дом — богинята на огнището Веста, пенатите, пазещи килера, и семейния лар.

— Днес Аврелия беше твърде необщителна — оплака се Юлия.

Съпругът й беше уморен — в последните месеци непрекъснато се чувстваше така. Това по всяка вероятност се дължеше повече на скуката, отколкото на някакво натоварване, което го караше да се срамува. Ето защо, вместо да направи това, което най-много му се искаше, а именно да се обърне на лявата си страна и да заспи, той се изтегна по гръб, прегърна съпругата си с лявата си ръка и се примири с мисълта, че ще се говори за жени и домашни проблеми. След което попита:

— И защо така?

— Не можеш ли да върнеш Гай Юлий обратно у дома? Аврелия все повече заприличва на стара весталка, оттеглила се от суетата на живота. Непрекъснато е кисела, свадлива. Изгубила е свежестта си! Да, изсъхнала е като мушмула. А и това дете я изхабява съвсем.

— Кое от всичките? — обади се тихичко Марий.

— Синът й, който още няма и две години. О, Гай Марий, то наистина е удивително дете! Знам, че от време на време се раждат и подобни, но със сигурност е първото, което познавам. Не съм чувала някой от приятелите ни да се похвали със син като Цезар. Искам да кажа, че всяка майка се чувства щастлива, когато мъжът й заведе седемгодишния им син на Форума и детето научи какво означава дигнитас и какво — аукторитас! А това мишле, дето няма две годинки, вече го знае, без дори да е виждало баща си! Повярвай ми, мъжо, малкият Цезар е наистина удивително дете.

Юлия се разпалваше да говори и ето че през ума й мина друга мисъл, която не можеше да не сподели:

— А! Между другото, вчера разговарях с Муция, жената на Крас Оратор. Каза ми, че съпругът й много се хвалел с някакъв свой клиент, чийто син бил досущ като малкия Цезар. — Тя мушна Марий в ребрата. — Сигурно фамилията ти е позната, защото били родом от Арпинум.

Марий вече бе започнал да се унася, но тонът на жена му, както и лакътят в ребрата го върнаха към разговора.

— От Арпинум ли? И кои по-точно?

Арпинум беше родното му място, където и досега той владееше земите, наследени от предците си.

— И клиентът на Крас Оратор, и синът му се казват Марк Тулий Цицерон.

— За нещастие наистина познавам фамилията. Даже ни се падат далечни братовчеди. Злостни и свадливи люде! Преди сто години ни откраднаха част от земите, на туй отгоре спечелиха делото в съда. Оттогава не им говорим.

Отново затвори очи.

— Да, разбирам — притисна се до мъжа си Юлия. — Както и да е, момчето е на осем години, но било толкова интелигентно, че вече ходело да се учи на Форума. Крас Оратор предрича, че скоро ще предизвика огромен интерес. Мен ако питаш, и Цезар ще предизвика интерес, когато стане на осем.

— Ъ-ъ! — широко се прозя Марий.

Юлия отново го сръга с лакът.

— Ти, Гай Марий, се каниш да заспиш! Я бързо се разсънвай, бързо!

Той отвори широко очи и заръмжа като куче.

— Да вземеш да ме разходиш около Капитолия?

Жена му се засмя на шегата му и се облегна върху възглавницата.

— Е, що се отнася до момчето на Цицерон, още не съм го виждала, но затова пък познавам племенника си Гай Юлий Цезар и мога да ти кажа, че той не е… нормален. Знам, че обикновено използваме думата за хора, които имат умствени увреждания, но не виждам защо тя да не приляга и за онези, които, напротив, са свръхнадарени.

— Забелязвам, Юлия, че с възрастта ставаш все по-приказлива — започна отегченият съпруг.

Юлия обаче не му обърна внимание.

— Малкият Цезар още не е навършил две години, а вече е мъдър като стогодишен старец! Говори със сложни и правилно построени фрази, при това знае точно какво означават!

Чак сега Марий се разбуди напълно. Само за миг и умората му се изпари, сякаш никога не я е имало. Надигна се от постелята, за да изгледа по-добре жена си, чието благо лице бе изгубило на мъжделивата светлина на нощната лампа изразителните си черти. Нейният племенник! Нейният племенник на име Гай! Когато навремето в двореца на княз Гауда в Картаген той се беше срещнал за пръв път с Марта Сирийката, старата гадателка му беше предсказала, че ще стане Пръв сред римляните и че ще бъде избран седем пъти за консул. Но беше добавила, че все пак няма да е най-великият човек в римската история. Щял да бъде племенникът на жена му, Гай! И тогава той си беше казал: „Само през трупа ми! Никому няма да позволя да ме засенчи.“ А ето, че детето беше, тъй да се каже, пред очите му, живо доказателство за правилността на предсказанието.

Отново се отпусна в постелята и усети как умората се е свлякла в краката му, където се обаждаше смътна болка. Толкова време, толкова енергия, толкова страст беше хвърлил той, за да се добере до първенството сред всички римляни, а сега трябваше като с вързани ръце да гледа как едно младо аристократче се готви да заеме мястото му, което той, Гай Марий, повече не ще може да брани заради възрастта си. Колкото и да обичаше жена си, колкото и да си признаваше, че нейната патрицианска фамилия му е осигурила първото избиране за консул, той пак не желаеше да се примири с факта, че племенникът й, плът от нейната плът, кръв от нейната кръв, ще се издигне по-високо от него самия.

Досега Марий беше избиран шест пъти за консул, което означаваше, че му предстои още един мандат — седмият и последният. Никой в Рим не приемаше насериозно идеята, че той може да възвърне предишната си слава. Че ще се върнат и онези години на уплаха и ужас, когато центуриатните комиции на три пъти го бяха определяли за римски консул ин абсенция — най-яркото доказателство, че той, Гай Марий, е единственият човек, способен да спаси Рим от германите. Е, той го беше спасил. И получи ли нещо за благодарност? Опозиция във всичко, неодобрение, унищожение на всичко постигнато от него. Продължи се отколешната му вражда с Квинт Лутаций Катул Цезар, с Прасчо Метел Нумидик, с групата влиятелни сенатори, обединили се единствено с цел да свалят него, Гай Марий, от пиедестала му. Малки човечета с големи имена, които се ужасяваха при мисълта, че обичният им Рим е бил спасен от някакъв си презрян нов човек — от някакъв италийски селянин, който не може да говори гръцки, както преди десетилетия беше отбелязал Прасчо Метел Нумидик.

Да, но борбата далеч не беше свършила. Нищо че беше получил този коварен мозъчен удар, Гай Марий все пак щеше да се добере до седмото си консулство и да влезе в историята на римската република като най-великия римлянин, живял някога на тази земя. Нямаше да позволи на красивото, златокосо отроче на богинята Венера да заеме по-видно място в книгите от него, Гай Марий, който по произход не беше нито патриций, нито римлянин.

— Ще те наредя аз тебе, момче! — закани се на глас Марий и ощипа Юлия.

— Какво беше това? — стресна се тя.

— След няколко дни ти, аз и синът ни заминаваме за Песин.

Жена му се изправи в леглото.

— О, Гай Марий! Наистина ли? Това е чудесно! Сигурен ли си, че наистина искаш да вземеш и нас със себе си?

— Сигурен съм, жено. Не ме интересува кое е прието и кое — не. Ще се махнем от Рим за две-три години, не мога да си позволя да ви оставя толкова дълго време сами? Ако бях по-млад, може би щях да го сторя, но след като тъй и тъй ще пътувам в качеството си на приватус, не виждам причина да не взема семейството си със себе си — засмя се той. — Нали и без това поемам разноските.

— О, Гай Марий! — чудеше се какво да каже Юлия.

— Ще видим Атина, Смирна, Пергам, Никомидия, стотици други градове.

— А Тарс? Да знаеш, винаги съм си мечтала да обиколя света.

Сънят завладяваше Марий въпреки болките в краката. Клепачите му се затвориха, долната му челюст се отпусна.

Юлия продължи да говори въодушевено известно време, най-сетне похвалите и благодарностите й се изчерпиха и тя замълча, прегърнала коленете си, замечтана и щастлива. Сетне попита:

— Любими мой, предполагам, че…

Отговори й само хъркането на Марий. Вече дванадесет години тя се беше проявявала като идеалната съпруга, затова и сега само поклати глава снизходително и все още усмихвайки се, обърна мъжа си на другата страна и се изтегна до него.

След като сломи и последната съпротива на разбунтувалите се роби в Сицилия, Маний Аквилий най-сетне се завърна у дома. Може и да не беше заслужил триумф, но с изрядната си работа имаше претенции поне за овация. Това, че можа да получи триумф, се дължеше на смятания за недотам сериозен противник — все заробено цивилно население, което трудно би могло да се възприеме като въоръжена до зъби вража армия. Но в римския военен кодекс на гражданските войни и робските въстания се отделяше специално местенце. Да получиш от Сената заповед да смажеш бунт се смяташе за не по-малка чест от това да бъдеш пратен да се биеш с нашественици, само дето пълководецът не можеше да се върне като триумфатор. Чрез триумфа римският народ получаваше нагледна представа в какво се изразява печалбата от дадена победоносна война: излагаха се на показ всички пленници, както и цялата събрана плячка под формата на пари и скъпоценности — независимо дали това са златните гвоздеи, избити от портата на царски палат, или кутиите с екзотични благовонни масла. Защото всичко, отнето от врага, щеше да напълни римската хазна и народът имаше правото със собствените си очи да се убеди колко доходоносно предприятие е войната — стига да си римлянин и римляните да са я спечелили. Но при гражданските и робските бунтове не можеше да става дума за плячка и военните операции бяха чиста загуба. Всичко, което се отнемеше от врага, трябваше да бъде върнато на законните му собственици и държавата не можеше да претендира дори за най-малка част от него.

Затова умните глави бяха измислили овацията. Подобно на триумфа, и тя представляваше тържествено шествие по улиците на Рим, при това следваше абсолютно същия маршрут. Разликата се състоеше в това, че пълководецът не се возеше в триумфалната колесница, не си боядисваше лицето в червено, не носеше традиционното облекло на триумфатора; не го съпровождаха звуците на фанфари, а само скромните писукания на флейти; вместо едър бик Великият бог получаваше в жертва само овца, като по този начин изразяваше и своето съчувствие към пълководеца, не успял да се похвали със заслужен триумф.

Маний Аквилий обаче се чувстваше съвсем удовлетворен, че му бе отредена овация. След като я проведе както подобава, той зае мястото си в Сената и като консуларен сенатор — преди няколко години се беше изкачил на консулския куриатен стол, — получи правото да говори пред останалите си колеги бивши консули, които обаче не бяха ознаменували нито триумф, нито овация. Опетнен по рождение от позорната слава на баща си, Маний Аквилий никога не бе вярвал, че ще се добере до консулство. Ако фамилията се смята за аристократична сравнително отскоро, деянията на членовете й трудно биват забравяни; както и това, че бащата на Маний Аквилий беше продал повече от половината територия на наследената от пергамския цар Атал III Фригия на бащата на днешния понтийски цар Митридат срещу значителна сума злато, която беше прибрал в кесията си. По право територията трябваше да бъде включена в новообразуваната римска азиатска провинция заедно с цялото царство Пергам, което цар Атал беше завещал на римския Сенат и народ. Изостанала, населена от хора толкова прости и неуки, че не ставаха дори за роби, Фригия според стария Маний Аквилий не беше голяма загуба за Рим. Но сенаторите й всички онези, чиито гласове се чуваха на Форума, не забравиха толкова бързо прегрешението на бащата Аквилий и често се сещаха за него, когато ставаше дума за политическата кариера на сина.

Да се стигне до преторството се оказа доста трудна, почти непосилна задача, която отне и почти всичкото останало на младия политик от понтийското злато на баща му, който не умееше нито да влага, нито да пести. Затова когато на младия Маний Аквилий му се предостави единствената възможност, той смело се улови за нея. След като германите бяха разгромили на пух и прах армиите на Цепион и Малий Максим в Трансалпийска Галия и когато по всичко изглеждаше, че ще се спуснат надолу по течението на Родан, за да нахлуят в Италия, именно преторът Маний Аквилий предложи на Сената Гай Марий да бъде избран за консул ин абсенция, който да притежава цялата нужна власт, за да спре задаващата се опасност. Подобна постъпка не можеше да не задължи Гай Марий, още повече че той сам би се радвал на приятелството на енергичния Маний Аквилий.

В крайна сметка, Маний Аквилий беше взет на служба в щаба на Гай Марий като легат и участва при разгрома на тевтоните при Аква Секстия. След като той самият донесе в Рим новината за дългоочакваната победа, на центуриатните комиции не им оставаше друго, освен да го изберат за втори консул заедно с Марий, който получаваше своя пети мандат. А след като консулството му изтече, той поведе два от легионите си, в които служеха все ветерани, закалили се в поход и сражения, и замина за Сицилия, където да се опита да сложи край на продължаващото вече няколко години робско въстание и оттам на продължителния недостиг на зърно в самия Рим.

Върнал се отново у дома, ознаменувал своята овация, Маний Аквилий вече си правеше планове да бъде избран и за цензор, дойдеше ли време за новата двойка на този пост. Но времето беше работило в полза на старите сенатори и тяхната клика вече беше успяла да се наложи дори над Гай Марий, който след неуспешния опит на Луций Апулей Сатурнин да извърши държавен преврат бе започнал безвъзвратно да залязва от политическата сцена и дори да искаше, не можеше да подкрепи кандидатурата на доскорошния си съюзник. Не само това, но Маний Аквилий беше призован пред специалния съд за злоупотреби с властта от Публий Сервилий Вация — народен трибун с достатъчно личен авторитет и с достатъчно влиятелни приятели сред конническото съсловие, което попълваше редовете и на съдиите, и на съдебните заседатели. Макар и да не бяха от патрициите Сервилии, Вацианите се славеха като почтена фамилия на нобили и Публий Сервилий гонеше високи цели.

Делото се гледаше на вечно неспокойния Форум. За постоянното напрежение, което витаеше на площада, причина бяха няколко знаменателни прояви на насилие от близкото минало, започнати от покойния Сатурнин, които за съжаление бяха продължили и след неговата смърт. И досега на Форума се разиграваха грозни сцени, стигаше се дори до убийства, и то най-вече заради амбициите на Прасчо Младши, сина на стария Метел Нумидик, който искаше да се разправи с повечето от бащините си врагове. Заради самопожертвователните му усилия да върне баща си от изгнание, той си беше спечелил и друг прякор, далеч по-приятен, а именно: „Пий“, сиреч „Изпълняващ дълга си“. А сега, след като бе успял да спечели дългата битка за честта на баща си, Прасчо Метел Пий беше решен да накара всички врагове на старото прасе да страдат. Един от тях несъмнено беше Маний Аквилий, известен като един от най-близките съюзници на Гай Марий.

Напоследък заседанията на плебейското събрание бяха посещавани от малко хора, затова и този ден на Форум Романум, където по решение на същото това плебейско събрание трябваше да заседава съдът за злоупотреби, имаше малко публика.

— Цялата работа направо е смешна — говореше Публий Рутилий Руф на Гай Марий, които току-що бяха пристигнали да изслушат последното заседание на съда по делото на Маний Аквилий. — Ставаше дума за война срещу роби! Съмнявам се, че между Сиракуза и Лилибеум е имало изобщо какво да се плячкосва, да не говорим, че ония алчни сицилиански земевладелци са гледали постоянно Маний Аквилий в ръцете! И една бронзова монета да бе вдигнал от земята, пак щяха да го забележат!

— Това е просто поредният опит на малкия Прасчо да се добере до мен — вдигна рамене Марий. — Маний Аквилий го знае. Накараха го да си плати, задето ме е подкрепял.

— И задето баща му продаде Фригия — напомни му Рутилий Руф.

— Точно така.

Делото се беше водило по новата процедура, така както беше измислена от Гай Сервилий Главция, когато преди години беше върнал съдебната власт в ръцете на конниците, изключвайки възможността сенаторите да се съдят едни други. През няколкото дни на процеса първо трябваше да се определи съставът на журито от петдесет и един заседатели, които да представляват най-изявените римски търговци и предприемачи. Бяха издигани една след друга кандидатури, обсъждани, най-накрая гласувани, после обвинението и защитата бяха прочели предварителните си изложения и свидетелите бяха дали своите показания. Сега, в последния ден на процеса, обвинението имаше на разположение два часа да убеди съда във вината на подсъдимия, защитата — три — да го разубеди, а пък самите заседатели трябваше да огласят решението си веднага.

От името на държавата Сервилий Вация се беше справил много добре — той самият си струваше като адвокат, а и си беше изнамерил способни помощници. Но без съмнение, публиката, този път по-многобройна от предните дни, беше дошла да слуша най-интересното, а именно адвокатите на Маний Аквилий.

Най-напред говори кривогледият Цезар Страбон, млад, но с остър ум, придобил голям опит за няколкото години ораторстване, а и по рождение надарен с ораторски способности. След него беше редът на човека, който си беше спечелил толкова голяма слава на адвокат, че чак го бяха кръстили Оратор — Луций Лициний Крас. А Крас Оратор на свой ред предостави думата на другия си колега, спечелил си същия когномен — Марк Антоний Оратор. За да бъде наречен официално Оратор, човек не можеше просто да притежава дарбата да говори пред публика. Това име означаваше, че носителят му притежава безпрецедентни познания в тайните на риториката — поотделно във всички последователни стъпки в това изкуство, които трябва да се овладеят. Крас Оратор имаше повече опит със законите, а Антоний Оратор — с изящните речи.

— Или поне така се приема — говореше Рутилий Руф. Крас Оратор вече беше слязъл от трибуната и беше предоставил думата на Марк Антоний.

Отговори му само безразличното изсумтяване на Марий, който се опитваше да се съсредоточи върху речта на Антоний, за да се увери заслужил ли си е парите или не. Защото естествено един Маний Аквилий не можеше сам да плати на толкова известни адвокати и публична тайна бе, че парите даваше Гай Марий. Според закона, а и по традиция адвокатът не можеше да изисква възнаграждение; никой обаче не му забраняваше да приема подаръци, поднесени му като знак на благодарност за добре свършената работа. И колкото повече остаряваше републиката, толкова по-често се разпространяваше практиката адвокатите да получават подобни подаръци. Отначало това бяха предмети на изкуството или съдове, но с десетилетията дарителите се бяха научили, че е най-удобно и за двете страни да изразяват благодарността си в пари. Обикновено нито адвокатът, нито клиентът му отваряха дума по въпроса, а околните се правеха, че не знаят какво се случва.

— Нима е толкова къса паметта ви, уважаеми съдебни заседатели? — питаше Антоний Оратор. — Напрегнете се малко, опитайте се да се върнете мислено няколко години назад, спомнете си за тълпите от изгладнели пролетарии, които се тълпяха на нашия любим Форум Романум и очакваха от празните ни складове за зърно да се покаже лъчът на надеждата. Не си ли спомняте как неколцина сред вас самите — в състава на журито имаше търговци на зърно — бяха принудени да продават житото си за не по-малко от петдесет сестерции модият, защото повече нямаха с какво да запълнят складовете си. Защото Сицилия, нашата житница се беше превърнала в една нова Троя, обречена на мъки и нещастия…

Рутилий Руф сграбчи Марий за ръката и възмутено изрече на висок глас:

— Ето го и тоя! Да им се не види и на красноречието на всички тези евтини крадци на изрази! Тази епиграмка си е моя! Нова Троя, обречена на мъки и нещастия… Не си ли спомняш, Гай Марий, използвах израза в едно от писмата си до теб, когато воюваше в Галия? И проклетият му Скавър да ми я открадне! Виждаш ли какво става сега? Фразата се цитира под път и над път, само че за неин автор се смятам не аз, а Скавър!

— Таце! — сгълча го Марий, който очакваше да чуе какво ще каже нататък Марк Антоний.

— И то обречена на мъки и нещастия от неспособността на своите управители! Сега не е тайна кой беше най-неспособният администратор, нали? — Лукавите му зачервени очички се спряха на нечие неразбиращо лице на втория ред сред съдебните заседатели. — Забравили ли сте го? Нека ви освежа паметта! Преди известно време братята Лукули го изправиха пред съда и го пратиха в изгнание, лишавайки го от римското му гражданство. Говоря, разбира се, за Гай Сервилий Авгур. Когато достопочтеният римски консул Маний Аквилий, стъпи на сицилийска земя, вече четири години на острова не беше прибирана житната реколта. А бих искал да ви напомня, че на Сицилия се дължи половината от общото количество пшеница, с което се храним ние, римляните.

Отнякъде се появи Сула, който кимна на Марий и се приближи до все още хвърлящия змии и гущери по адрес на оратора Рутилий Руф, за да го попита как върви делото.

Той пренебрежително изплю:

— А, що се отнася до самия Маний Аквилий, кой знае? Съдебните заседатели са готови да се хванат и за последната поднесена им сламка, само и само да го обявят за виновен. Предполагам, че ще успеят. Той трябва да се превърне в нагледен урок как по-неблагоразумните римляни не е трябвало да се обвързват с Гай Марий.

— Таце! — повторно му се тросна Марий.

Рутилий Руф се отдалечи на почтителна дистанция и дръпна Сула да го последва.

— Ти самият вече се замисляш дали все още да поддържаш Гай Марий, нали така, Луций Корнелий?

— Тепърва имам да правя кариера, Публий Рутилий, а се съмнявам, че близостта ми с Гай Марий ще се окаже полезна.

Рутилий кимна в знак на съгласие.

— Да, това е съвсем разбираемо. Все пак, приятелю, той не го заслужава! Мисля, че трябва всички ние, които го познаваме и уважаваме, да продължим да стоим рамо до рамо с него.

От това нямаше как Сула да не го заболи, но той просто сви рамене и отвърна на удара:

— Лесно ти е на теб да го казваш! Ти вече си бил консул, успял си да постигнеш целите си! Но аз още не съм имал този шанс! Можеш да ме наричаш предател, но имаш думата ми, Публий Рутилий, че някой ден и аз ще успея! И нека боговете са на помощ на онези, които се опитат да ме спрат.

— Дори на Гай Марий, ако е сред тях?

— Дори на него.

Рутилий Руф нищо не каза, само поклати глава в израз на дълбоко отчаяние.

Сула помълча известно време, сетне добави:

— Чувам, че келтиберите създавали доста главоболия на нашия сегашен управител в Близка Испания. Долабела от своя страна е дотолкова зает с войната с лузитаните в Далечна Испания, че не можел да му помогне с нищо. Изглежда, че самият Тит Дидий ще трябва да се разходи до Испания, преди още да е изтекъл консулският му мандат.

— Това е много жалко — рече Рутилий. — Харесва ми стилът на Тит Дидий, нищо че е нов човек. Прокара смислени закони — за разлика от всички преди него, — а ето че трябва да стане от консулския стол и да отиде надалеч.

Сула засия в съучастническа усмивка.

— Да разбирам ли, че изпитваш недоверие към законодателните способности на уважавания ни първи консул Метел Непос?

— Не по-малко, отколкото ти самия, Луций Корнелий. На света още не се е родил Цецилий Метел, който да се е занимавал с друго, освен с увековечаването на собствената си власт и влияние в обществото. Двете закончета на Тит Дидий са колкото съществени, толкова и благотворни за Рим. Повече няма да се приемат закони в суматохата на плебейското събрание, трябва да минат три дни между прокарването на закона и неговата ратификация. Освен това всеки закон занапред трябва да бъде издържан като текст, а не да представлява двусмислици, които всеки може да тълкува, както си иска. Смятам, че законите на Тит Дидий са единственото хубаво нещо, случило се през годината в Сената или на Форума — заключи доволно Рутилий Руф.

Но Сула малко се интересуваше от законите на Тит Дидий.

— Много се радвам, Публий Рутилий, но като че ли не разбра точно какво имах предвид. Ако Тит Дидий замине за Близка Испания, за да сложи край на вълненията, аз също ще замина с него като висш легат. Вече се договорихме и мисля, че ще можем добре да се спогаждаме. Предполагам, че вълненията ще се превърнат в продължителна и изтощителна война, но пък ще падне плячка и някои от нас ще могат да си повдигнат общественото реноме. Кой знае, може пък дори да ми връчат командването на армия?

— Но ти вече си си извоювал достатъчна репутация на военен, Луций Корнелий.

— Да, но оттогава досега колко неприятности съм имал! — ядоса се Сула. — Всичко забравиха тези глупаци, дето им се дава да гласуват, защото имат повече пари, отколкото ум в главата. Какво излиза? От една страна, Катул Цезар по-скоро ще ме убие, отколкото да ме остави да спомена нещо за офицерския бунт във войската му, от друга — Скавър ще ме изяде за нещо, което не съм сторил. — Той оголи зъби в заканителна гримаса. — Мен ако ме питаш, и двамата имат причина да се тревожат за бъдещето си! Защото някой ден ще си кажат, че вече са ми заградили веднъж завинаги пътя към куриатния стол, но тогава ще съжаляват, че изобщо са се родили!

„Най-лошото е, че му вярвам! — мислеше си Рутилий Руф и усещаше как се вледенява от ужас. — Този човек наистина е опасен! Ще е добре, ако отсъства по-дълго време от Рим.“

— Ами тогава най-добре наистина върви в Испания с Дидий — изрече той на глас. — Прав си, само от там можеш да поемеш отново към преторството. Нов старт, нова репутация. Жалко само, че не можеш да си позволиш да се явиш за куриатен едил. Като те знам какъв актьор си, ще организираш чудесни забавления! А оттам до преторството е една крачка.

— Да станеш куриатен едил, трябват преди всичко пари, а аз с такива не разполагам.

— Но Гай Марий може да ти даде.

— Да, но ако му ги поискам, което няма да направя. Може да не съм богат, но каквото имам, всичкото е мое. Никой не ми го е давал, а съм си го взел сам.

Рутилий Руф веднага се сети за слуховете, които Скавър усилено бе разпространявал за Сула по време на предизборната кампания — а именно, че за да се запише в конническото съсловие, бил убил любовницата си, а по-сетне — и мащехата си, за да стъпи в Сената. Рутилий Руф винаги бе смятал това за злонамерена измислица, каквито в Рим често се разпространяваха; любима тема беше прелюбодейството с майки, сестри и дъщери, сексуалните взаимоотношения с малки момченца, храненето с екскременти. Но пък и Сула ще вземе да подхвърли някоя такава реплика! Човек започваше да се чуди.

На трибуната настъпи оживление. Марк Антоний Оратор приключваше с речта си:

— Пред вас не стои обикновен човек! — викаше той, обзет от театрално вълнение. — Пред вас стои един от най-истинските римляни, които Рим е познавал, един от най-добрите — и най-галантните — войници, които са защитавали родината си, истински патриот, човек, който вярва във величието на Рим! Вярвате ли наистина, че подобен човек е способен да отмъкне пръстената паница на селянина, да изяде зеленчуковата чорба на слугите или да открадне тричавия хляб на местния пекар? Питам ви, уважаеми съдебни заседатели! Или Маний Аквилий е някой невидим великан, който изяжда наведнъж храната на цяла област, без да го видят, който изнасилва и убива всичко живо пред себе си, краде, каквото му попадне пред очите? Нима до вас са достигнали писъците на тероризираното население или просто банда злобни писарушки са събрали целия този трибунал, за да се питат на глас къде са изчезнали шепа бронзови монети, къде се е дянал някой много важен в техните очи документ или по възможност да намерят рибарската въдица, която някой селянин от някое сицилийско село не може да си обясни къде му е изчезнала?

Марк Антоний си пое дълбоко дъх и пред очите на съдебните заседатели сякаш изведнъж, порасна с няколко сантиметра. Както всички Антонии и той се радваше на чудесно сложена фигура, на къдрава, кестенява коса, на наглед не особено интелигентно лице. Сред цялото жури нямаше човек, който да не го гледаше в момента с отворена уста.

— Току-виж ги омаял наистина — отбеляза Рутилий Руф с привидно безразличие.

— На мен ми е по-скоро интересно да видя какво ще ги направи сега, като ги е омаял — отговори му Сула, явно напрегнат в очакване.

По целия площад се разнесоха сподавени въздишки на удивление. Защото изведнъж Антоний Оратор се нахвърли върху клиента си Маний Аквилий, сякаш му налиташе на бой! С един замах той свали тогата от гърба му, после сграбчи с двете си ръце ръба на туниката му и я разкъса с лекота, сякаш бе от хартия, за да остави бившия консул Маний Аквилий само по долната му дреха.

— Погледнете! — гърмеше Антоний на всички страни. — Случайно да ви прилича това на някоя салтатрикс тонза с млечнобяла кожа, защото никога не се е показвала на слънце? Или пък очите ви забелязват закръгленото шкембенце на яшен домосед, който прекарва времето си в лукс и безделие? Не! Това, което виждате, са белези. Белези от оръжие, при това десетки. Това е тялото на войник, на смел и доблестен войник, на един истински римлянин, способен пълководец, който се е радвал на доверието не на друг, а на самия Гай Марий, който е получавал най-тежките задачи и ги е изпълнявал безупречно! Вие виждате тялото на човек, който не излиза на бойното поле с мисълта, щом нечие враже острие го одраска или някой случаен камък го цапне по главата, да се уплаши и да се изтегли бързо — бързо далеч от сражението! Това е тялото на боец, който е свикнал да подминава драскотините и да не обръща толкова внимание на себе си, колкото на убитите врагове! — За последен път адвокатът размаха ръка в недвусмислен жест по отношение на въображаемите римски врагове. — Мисля, че това е достатъчно. Сега да чуем вашата присъда.

И присъдата на заседателите беше: „АБСОЛВО“.

— Позьори! — недоволстваше Рутилий Руф. — Как може съдебен заседател с малко ум в главата да се хване на такава евтина уловка? Туниката се къса като хартия, а отдолу Маний Аквилий стои по бельо. Къде се е чуло и видяло мъж да носи бельо под тогата си! И какво излиза?

— Че Аквилий и Антоний са се наговорили, преди да излязат на трибуната — усмихваше се доволно Марий.

— Че Аквилий няма какво да покаже, за да го оставят и без долна дреха — допълни Сула.

Тримата се засмяха на забележката му, сетне Рутилий Руф се обърна към Марий:

— Луций Корнелий казва, че ще замине с Тит Дидий за Близка Испания. Ти как мислиш?

— Мисля, че това е най-доброто, което може да направи за момента — отговори му невъзмутимо той. — Квинт Серторий ще се кандидатира за военен трибун и предполагам, че и той ще замине за Испания.

— Не изглеждаш никак учуден — изненада се Сула.

— Защото не съм. Още утре Рим ще научи новините от Испания. Вече е свикано заседание на Сената в храма на Белона. Ще дадем на Тит Дидий пълномощия да воюва с келтиберите — обясни Марий. — Той е свестен човек. Опитен войник, при това с известен опит на пълководец. Особено когато си има работа с гали или с разни подобни. Да, Луций Корнелий, ще бъде много по-добре за бъдещата ти кандидатура, ако заминеш като легат в Испания, отколкото да се мотаеш като приватус из пущинаците на Мала Азия.

На следващата седмица високопоставеният приватус, семейството и багажът му заминаха към Патра. Поклонникът се чувстваше доста объркан, защото за пръв път му се случваше да пътува заедно с жена си и детето, а това неизменно трябваше да доведе до промени в собственото му поведение. Като войник Марий беше свикнал да раздава заповеди наляво и надясно и бързо се движеше напред, тъй като всички просто бяха длъжни да му се подчиняват. Но жените не бяха подчинени и Гай Марий установи, че в мисленето на едните и другите се забелязват съществени различия. Юлия беше сметнала за крайно необходимо да вземе половината прислуга за пътешествието, включително отделен готвач за сина им, личния педагог на малкия Марий и робинята, която единствена можеше да й направи желаната фризура. Нито една от играчките на малкия Марий не беше забравена, всички бяха грижливо събрани в торби и сандъци и заедно с учебниците и личната библиотека на учителя пътуваха за Изтока. Да не говорим за всевъзможните дрехи, с които грижовната Юлия беше готова да отговори на всякакви атмосферни предизвикателства, и купищата дреболийки, които едва ли можеха да се намерят другаде, освен в Рим.

— Какво излезе? — изливаше гнева си Марий три дни по-късно, когато бяха стигнали едва градчето Анагния по Латинския път. — Че тримата носим със себе си повече багаж, отколкото партианският цар при пренасянето си от зимната си резиденция на Тигър в лятната си в Екбатана.

Търпението му се изчерпа напълно в идните три седмици и когато най-сетне пътниците пристигнаха във Венузия, една от спирките по Апиевия път, и в убийствената жега се разбра, че никъде не се намира странноприемница, в която да се поберат толкова много багаж и прислуга, Марий реши да мине към по-енергични действия.

— Отсега нататък всичко ще решавам аз! — пухтеше от недоволство той, след като успя да настани част от багажа и най-безделничещите роби в съседното заведение, а сам се възползва от случая да поговори с жена си насаме, доколкото можеше да се чувства насаме сред тълпите от гости на странноприемницата. — Или ти ще отпратиш цялото това домочадие обратно вкъщи, Юлия, или двамата с малкия Марий отивате да си прекарвате лятото в Кума. В крайна сметка, още поне няколко месеца ще се движим из достатъчно цивилизовани страни, за да са ни нужни всички тези вещи! И като се замисля колко прислуга сме повели със себе си! Готвач за малкия Марий! Дивотии!

Юлия също се беше разгорещила, защото вече се беше отегчила от изтощителното пътуване и малко й оставаше да се разплаче; прекрасното пътешествие, за което бе мечтала цял живот, се оказваше безкраен кошмар, от който не можеше да се събуди. В първия миг, след като чу ултиматума на мъжа си, тя беше дори готова да се хване за думите му и да обърне кервана по посока на Кума; после обаче си помисли за дългите години, в които двамата с Марий щяха да бъдат разделени и в които той самият нямаше да вижда сина си. Не беше никак изключено и някъде сред непознатата пустош да го споходи втори удар, още по-фатален от първия.

— Гай Марий, знаещ, че досега не ми се е случвало да пътувам по-далеч от вилите ни в Кума и Арпинум. А всеки път, когато с малкия Марий се запътим към едната или другата, положението е точно такова, каквото го виждаш сега. Добре те разбирам и ми се иска да знам как най-добре да облекча положението ти — облегна глава върху ръката си Юлия и избърса издайническата сълза, плъзнала се по страната й. — Работата е там, че изобщо не мога да реша сама.

За пръв път в живота си Марий чуваше жена си да признава пред него, че не може да се справи с дадена ситуация! И понеже разбираше колко й струва това признание, за миг забрави яда си и като я прегърна, я успокои.

— Ти не се грижи. Ще се оправя сам. Но има нещо, на което много държа.

— Каквото и да е, Гай Марий, обещавам, че ще го изпълня!

— Ако по време на пътуването се сетиш за някоя вещ, която се окаже, че съм хвърлил или съм върнал обратно у дома, нито дума! Нито дума. Разбираш ли ме?

Юлия въздъхна облекчено и като се притисна до мъжа си, блажено затвори очи.

— Разбирам те.

Нататък пътуването продължи по-леко и за голямо учудване на Юлия — далеч по-приятно. Сред римските нобили беше прието, щом някой тръгне по пътищата на Италия, да се чувства добре дошъл във вилата на всеки свой приятел и познат, дори и у непознати, стига общите им близки да са били така любезни да напишат някое препоръчително писъмце. Подобно натрапено гостоприемство всеки приемаше като нещо напълно естествено, защото никой домакин не можеше да е сигурен, че е един ден няма да му се наложи да гостува под чужда стряха. Едва след Беневентум такива аристократични вили ставаха рядкост и пътниците все по-често се осланяха на странноприемници, всички твърде скромни, за да поберат огромния багаж, с който Юлия беше смятала да обикалят света в началото.

Жегата ги преследваше неотлъчно, защото южните части на полуострова винаги са се славели със сухия си климат, с малкото си зеленина и напечените си, прашни пътища. Затова пък в пущинака се напредваше по-бързо, а и човек започваше да изпитва по-голяма радост, когато изненадващо се сблъскаше с вода — дали под формата на непресъхнал речен вир, или пък на поредното малко градче от едноетажни глинени къщурки с равни покриви и достатъчно богати жители, за да предоставят на богатите поклонници лукса на една гореща баня.

По-нататък следваха земите, отдавна заети от гръцките колонизатори, които със своите плодородни нивя и с охолството на заселниците си стопляха сърцето на привикналия към удобствата на големия град римлянин. Особено гостоприемен беше град Тарент. Той все още беше запазил гръцкия си облик и нищо че беше изгубил някогашното си значение, пазеше своя престиж, особено след като беше крайната точка на Апиевия път. В тези времена търговията се водеше предимно през Брундизиум, защото оттам човек най-лесно можеше да се прехвърли от Италия в Македония. Но потънал в белота, контрастираща със синьото на небе и морето, със зеленото на горите и поляните, със сивкавото и червеникавото на планинските зъбери, Тарент си оставаше едно приятно кътче, което се радваше да посрещне великия Гай Марий. Пътниците бяха настанени в дома на местния етнарх, който обаче се смяташе за римски гражданин и твърдеше, че му е по-приятно да го споменават като дуумвир, отколкото с гръцката дума етнарх.

Както навсякъде другаде, така и тук Марий се събираше с местните големци да обсъждат римските дела, а след тях и общоиталийските, защото не бяха тайна обтегнатите отношения между Рим и италийските му съюзници. Тарент беше колония със статут на латински град и двамата му висши магистрати — тъй наречените дуумвири — бяха получили правото да се наричат пълноправни римски граждани, каквито щяха да бъдат и потомците им. Но градът си беше гръцки, при това не по-малко древен от самия Рим. Колонията беше основана от спартанци и до ден-днешен в бита и облеклото на жителите се усещаше силата на спартанските традиции.

Марий откри, че тридентци изпитват неприязън към сравнително новопоявилия се град Брундизиум, което настроение сред по-долните обществени прослойки се беше превърнало в открита симпатия към съседните италийски градове, останали със статута на обикновени съюзници.

— Твърде много италийски войници умряха в римските легиони само защото ги командваха некадърни военни — говореше разгорещено етнархът на Марий. — Сега нивите им стоят неизорани, а жените им — празни и самотни. В Лукания, в Самниум, в Апулия настъпва истинска мизерия! Италийските съюзници са принудени сами да екипират и снабдяват спомагателните легиони на римската армия, които се бият не за родните си места, а в интерес единствено на Рим! И с каква цел, Гай Марий? За да може Рим да запази пътя между Италийска Галия и Испания. Но какво го е грижа един апулиец или луканиец за този път? Кога ще му се наложи и на него да го използва? Рим иска да поддържа пътищата си, за да може африканското и сицилийското жито да храни изгладнелите римски гърла. Но нима някой самнит се е нахранил с римско жито? Вече десетилетия никой римлянин, живеещ извън пределите на града, не е плащал преки данъци на държавата си. Но ние, жителите на Апулия и Калабрия, на Лукания и Бруциум, продължаваме да носим теглото на нашите си данъци към Рим! Предполагам, че Рим заслужава нашите благодарности, задето построи Апиевия път — по-скоро би трябвало да му благодарят от Брундизиум, но както и да е. Но често ли се случва Рим да назначи човек, който да се грижи за доброто състояние на Вия Апия? Има един участък — сигурно сте минали през него, — където наводнение отнесе цялата каменна настилка преди двадесет години! Някой направи ли си труда да я възстанови? Не! А ще си направи ли? Също не! И все пак Рим продължава да ни изстисква като краве виме, продължава да изисква кръвта на младежите ни, които да гинат по далечни страни, а земите им да се прибавят към огромните имения на римските земевладелци, които са решени да ни прогонят завинаги от родните ни места. Римлянинът води със себе си десетки, стотици роби, които да наглеждат стадата му, държи ги по цял ден в окови да не избягат, заключва ги в тесни и задушни колиби, а когато някой умре от непосилния труд и недохранването, господарят му просто отива на пазара и му купува евтин заместник. За нас, местните, няма работа в имението му, няма и пари. Нито купува нещо от нас, нито наема работници. Вместо да забогатеем и ние покрай него, обедняваме още повече. Дошло е време, Гай Марий, Рим да се покаже по-щедър към нас, а ако се стиска, да ни освободи от задълженията ни към него, за да се оправяме сами!

Цялата тази дълга и емоционална реч Марий изслуша с привидно спокойствие и безразличие. Това беше поредното отношение по въпрос, който беше обсъждан по време на цялото пътуване на юг по Апиевия път.

— Ще направя каквото мога, Марк Порций Клеоним — отговаряше той. — В действителност вече няколко години се опитвам да направя нещо по въпроса. Това, че почти нищо не съм постигнал, се дължи на факта, че повечето римски сенатори, хората, от които зависи съдбата на държавата, нито са пътували, колкото мен, нито са имали случай да разговарят с местни хора, а дори и да са пътували, дори и да са говорили, изглежда, самият Аполон ги е наказал да остават слепи за видяното и глухи за чутото. Предполагам, все си чул колко пъти съм се опитвал да убедя съгражданите си в непоправимите загуби, които търпят нашите съюзници при всяко поражение на римските легиони. И мисля, че ако не друго, то поне за в бъдеще римската армия няма повече да се командва от слаби и посредствени пълководци. Досега никой не бе успял да научи Сената на този урок, но аз успях. Откакто новият човек Гай Марий успя да натрие носовете на всички нафукани римски аристократчета и да им покаже какво значи истински пълководец, забелязвам повече склонност към компромиси с „парвенютата“, стига те да са доказали офицерските си качества.

— Това добре, Гай Марий — любезно го прекъсна Клиомен, — но и ти не можеш да възкресиш умрелите, нито да върнеш стопаните на запустелите ни ниви по домовете им.

— Знам.

Когато корабът най-сетне опъна своето голямо квадратно платно и отплава от тарентското пристанище, Марий дълго стоя облегнат на рейлинга, загледан в изгубващото се в далечината градче. И отново, и отново разсъждаваше за нерадостната участ на цяла Италия. Дали съдбата на съюзниците не го вълнуваше толкова, защото сам беше смятан от римляните за италиец? Или защото, колкото и грешки да беше допускал като римски управник, единствен виждаше трезво нещата около себе си? А може би го дразнеше безпомощността на властниците, нежеланието им да направят каквото и да е в полза на всеобщото добруване… В едно обаче беше убеден: щеше да настъпи ден, когато римските съюзници да поискат дължимото им. Щяха да поискат пълно римско гражданство за всички жители на Италия, може би дори в Италийска Галия.

Някой прихна да се смее зад гърба му и го отвлече от нерадостните му мисли. Марий се надигна от дървеното перило, на което се беше облегнал, и се обърна да види сина си. Личеше си, че момчето е родено за моряк, защото при силните пориви на вятъра и люшкането на кораба мнозина други вече биха си изповръщали червата, а то се забавляваше, сякаш нищо не го притеснява. Юлия също изглеждаше добре и излъчваше пълно спокойствие.

— В семейството всички сме понасяли леко морските пътувания — похвали се тя на съпруга си. — Единствено брат ми Секст не може да пътува по вода, но пък сигурно за това са виновни болните му гърди.

Бяха се качили на кораб, извършващ редовни пътувания от Тарент до Патра на гръцкия бряг, и собственикът му правеше пари колкото от пътници, толкова и от товари, затова Марий и семейството му можеха да се настанят удобно, заедно с целия си багаж. Все пак, когато тримата слязоха на гръцкия бряг, Юлия не криеше облекчението си, че най-сетне са пристигнали. Марий смяташе да продължат и нататък по вода до Коринт, но жена му твърдо отказа и най-накрая пътешествениците се насочиха като истински поклонници към светилището в Олимпия.

— Не намираш ли за странно — бърбореше Юлия, яхнала магаре, — че най-голямото светилище на Зевс се намира в най-затънтения край на Пелопонес. Не знам защо, но винаги съм живяла с убеждението, че Олимпия се намира в подножието на планината Олимп.

— Гръцка му работа — отвърна й Марий, който подготвяше почвата поклонниците да се прехвърлят колкото се може по-скоро в Римска Азия. Обаче не можеше да отрече гостоприемството на Гърция и макар да се проклинаше, че толкова лекомислено е решил да вземе жена си със себе си, се опитваше да й угоди.

В Коринт обаче настроението му донякъде се възвърна. Когато петдесет години по-рано Мумий беше оплячкосал, а след това сринал из основи града, коринтските богатства бяха изчезнали безвъзвратно из римските съкровищници. Градът така и не бе успял да се възстанови от преживяната катастрофа. Сгушен в подножието на могъщата скала, наречена Акрокоринт, той представляваше куп от полуразрушени и запуснати къщи, сред които се ширеше единствено вятърът.

— Това е едно от местата, където навремето смятах да настаня ветераните си — обясняваше Марий, докато семейството обикаляше запустелите улици на Коринт. — Погледнете само! Плаче за нови жители! Наоколо е все плодородна земя, има едно пристанище, отворено към Егейско, и друго към Йонийско море. За броени месеци тук може да се издигне благоденстващ емпориум. А какво получих в замяна на закона си? Неговото отхвърляне!

— Това е, защото законът ти бе прокаран от Сатурнин — обади се малкият Марий.

— Точно така. И защото онези овчи глави в Сената така и не пожелаха да проумеят огромните предимства, които можеха да се извлекат от оземляването на пролетариите — войници. Никога не бива да забравяш, момчето ми, че пролетариите са хора, които не притежават нито пари, нито имоти! Аз обаче ги допуснах в армията и така влях в жилите на римските легиони свежа кръв, при това за сметка на една обществена класа, която преди не е допринасяла абсолютно никаква полза за обществото. И войниците — пролетарии доказаха истинската си стойност — в Нумидия, при Аква Секстия, при Верцела. Биха се не по-зле, дори по-добре от братята си по оръжие, нищо че не защитаваха като тях дом и богатства. Подобни люде не могат просто да бъдат уволнени и пратени обратно в римската кал! Те трябва да получат земя, на която да построят домовете си. Знаех, че хората от първата и втората класа никога няма да се съгласят ветераните да получат римска земя, поне на италийска територия, затова въведох закони, според които бездомниците щяха да се заселят по земи, нуждаещи се от жители. Така те биха донесли римската култура и цивилизация в отдалечените кътчета на империята ни, биха превърнали подчинените ни народи в приятели. За нещастие водещите фигури както сред сенаторите, така и сред конниците продължават да смятат Рим за нещо изключително и настръхват при мисълта, че нашите обичаи и начин на живот могат да бъдат възприети и от други.

— Един от тях е Квинт Цецилий Метел Нумидик — каза малкият Марий и по тона му си пролича, че е наследил от баща си дълбоката неприязън към този човек. В Мариевия дом името на Метел Нумидик винаги бе изричано с омраза и презрение и почти всеки път се добавяше и прякорът му „Прасчо“. Малкият Марий обаче се беше научил, че не бива да използва тази дума в присъствието на майка си, която би се ужасила при самата мисъл, че синът й е усвоил неприлични в нейните очи думи. В крайна сметка на жаргон същата дума се използваше и за половите органи на момиченцата.

— И кой друг? — полюбопитства Марий.

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус, Квинт Лутаций Катул Цезар, Публий Корнелий Сципион Назика…

— Много добре, достатъчно. Те построиха клиентите си в прави редици и ги организираха по кохорти и легиони, с които не мога да се сражавам дори аз. Миналата година успяха да гласуват обезсилването на почти всички Сатурнинови закони.

— Закона за зърното и аграрните му реформи — уточни малкият Марий, който, откакто бяха напуснали Рим, се разбираше много добре с баща си и обичаше да получава похвали.

— Освен първия му аграрен закон, онзи, с който настаних войниците си на африканските острови.

— А това ми напомня, съпруже, за един въпрос, който отдавна искам да обсъдим — прекъсна мъжете Юлия.

Марий хвърли многозначителен поглед към малкия Марий, но явно Юлия не смяташе присъствието на сина си за неуместно.

— Докога смяташ да държиш Гай Юлий Цезар на този проклет остров? Няма ли най-после да се върне у дома? Ще е за доброто на Аврелия и децата, ако могат да разчитат на него.

— На мен той ми е нужен на Керкина — отговори й лаконично Марий. — Може и да не става за началник, но откакто беше приет аграрният ми проект, Гай Юлий е човекът, който е сторил най-много за неговото влизане в действие. Колкото по-дълго остане той на Керкина, толкова повече работа ще бъде свършена, толкова по-малко оплаквания ще има и като резултат толкова по-успешно ще бъде начинанието ми.

— Но вече мина много време! — държеше на своето Юлия. — Три години!

— И по всичко изглежда, че остават поне още три години — нямаше никакво намерение да отстъпва съпругът й. — Знаеш колко бавно работи една поземлена комисия. Има толкова много неща за свършване — да се огледа теренът, да се разпредели, да се срещне комисията с всички заинтересовани, да изслуша жалбите и исканията им, да се заеме с местното население. Гай Юлий върши работата си със старание и упоритост. Не, Юлия! Нито дума повече! Той ще си остане там, където е в момента, и няма да мърда, докато всичко не свърши.

— Тогава не ми остава друго, освен да съжалявам жената и децата му.

Но съжаленията на Юлия си оставаха за самата нея; Аврелия се чувстваше прекрасно в настоящото си положение, при това едва ли тъгуваше толкова силно за съпруга си. И това не се дължеше на охладнели чувства или на съпружеска изневяра; състоеше се в простия факт, че докато Цезар отсъстваше, тя можеше спокойно да се занимава с делата си, без да се търпи нечие неодобрение или критика и — не смееше да си го мисли — без да се страхува, че някой ден всичко това ще й бъде забранено.

Когато двамата се бяха оженили и нанесли в по-големия от двата апартамента на приземния етаж на инсулата, представляваща Аврелиината зестра, младоженката скоро установи, че съпругът й очаква от нея да води същия начин на живот, както и ако се бяха сдобили със самостоятелна къща на Палатина. От Аврелия се искаше да бъде стилна, елегантна и да води безсъдържателен живот. Да стане превъплъщение на един житейски модел, който неведнъж и дваж беше отричала пред Луций Корнелий Сула. Живот, изпълнен със скука и лишен от всякакви други предизвикателства, освен нежелателни любовни афери. Сякаш светът щеше да се срине за Аврелия, когато стана ясно, че Цезар не одобрява дори тя да разговаря на стълбището с наемателите си от горните етажи, предпочиташе вместо нея агентите да събират дължимите наеми и очакваше от преданата си съпруга да не показва носа си вън от къщи.

Но Гай Юлий Цезар си оставаше доблестен аристократ, издънка на стар патрициански род, и имаше своите собствени задължения. Обвързан с Гай Марий по две причини — сватовската им връзка и липсата на пари, — Цезар бе започнал своята обществена кариера именно на служба при Гай Марий: първо като назначен, сетне и като изборен военен трибун в армията му, а най-накрая, след като беше избран за квестор и влезе в Сената, Гай Марий го назначи да прокарва поземлената реформа, отнасяща се до настаняването на Мариевите ветерани — пролетарии от Югуртинската война на остров Керкина в Малкия Сиртов залив при Африка. Всички тези задължения неизменно бяха държали Цезар далеч от дома му, при това беше напуснал Рим много скоро след сватбата си с Аврелия. Двамата с нея се бяха събрали по любов и боговете ги дариха с две дъщери и син, всички далеч от баща си, който нямаше възможност дори да им се радва как растат. През цялото това време му се бе удавало само на няколко пъти да се върне при жена си и да създадат поредното си дете — после се изгубваше за месеци, дори за години.

По времето, когато великият Гай Марий се женеше за Цезаровата сестра Юлия, родът на Юлий Цезарите беше достигнал кажи-речи до просешка тояга. Другият клон на фамилията бе успял да се измъкне от затрудненото положение, давайки за осиновяване най-големия си син, който се появи на политическата сцена като Квинт Лутаций Катул Цезар. Но свекърът на Аврелия (дядо Цезар, както вече го споменаваха, защото бяха изминали дълги години от смъртта му) си беше останал с двама синове и две дъщери, а наследството му щеше да стигне само за най-големия от тях. Докато един ден не му мина дръзката идея да покани у дома си изключително богатия, но упорито пренебрегван заради скромното си потекло Гай Марий, който трябваше да избира измежду двете дъщери на Цезар. Именно парите на Гай Марий осигуриха зестрата на девойките и дадоха на по-малкия син Гай Юлий Цезар, мъжа на Аврелия, възможност да закупи шестстотин югера земя, близо до Бовила, напълно достатъчно, за да покрие сенаторския ценз. И оттогава насетне все парите на Гай Марий успяваха да премахнат всяко по-сериозно препятствие, изпречило се на пътя на фамилията на Юлий Цезарите, по-точно на нейния по-младши клон.

Самият Цезар беше достатъчно любезен и свободомислещ човек, за да се отблагодари както подобава на своя благодетел — за разлика от по-големия си брат Секст, който отрано започна да се отдръпва от семейството си и да плува в по-патрициански среди. Цезар добре знаеше, че ако не бе Марий, той никога не би могъл да влезе в Сената, а и трудно би се оправил с децата, които щяха да му се родят. Спокойно можеше да се каже, че ако не бяха парите на Гай Марий, на младия Цезар никой никога нямаше да позволи да се ожени за красивата Аврелия, дъщеря на знатен и богат римлянин, желана от много свои съграждани.

Не щеше и съмнение, че ако някой си бе направил труда да попритисне Марий, Цезар и жена му щяха да се сдобият със самостоятелна къща на Палатина или в Карина. В интерес на истината, бащата на Аврелия — Марк Аврелий Кота — предложи да прибави към зестрата на дъщеря си достатъчно от своето състояние за покупката на подобно жилище. Но младоженците предпочетоха да послушат съвета на дядо Цезар и да се лишат от лукса на самостоятелната римска къща. Вместо това Аврелиината зестра бе вложена в закупуването на цяла инсула — многоетажна жилищна сграда, където младото семейство щеше да живее до момента, в който кариерата на Цезар би му позволила да купи домус в някой по-приятен римски квартал. А всеки друг квартал в града би бил по-приятен, защото инсулата на Аврелия се намираше в самото сърце на Субура — най-бедната и следователно най-гъсто населената част на Вечния град, вклинена между хълмовете Есквилин и Виминал. Град в града, Субура представляваше нестихваща стихия от хора, представители на всякакви раси и народности, сред които се забелязваха и немалко римляни, представители на четвъртата и петата имуществени класи, както и на шестата — тази на нищо непритежаващите.

И все пак тъкмо със своята субурска инсула Аврелия бе открила своето призвание. В момента, в който Цезар замина далеч от Рим, а тя роди първата си дъщеря, младата хазяйка се впусна с цялото си сърце и душа в изпълнението на своите задължения. Агентите бяха отпратени, всички документи — прибрани в кабинета й и не след дълго всички наематели се превърнаха в приятели и клиенти на своята красива наемодателка. Аврелия знаеше как да се справи с всякаква ситуация — от улично хулиганство до убийство — без да губи самообладание и без да се плаши от никого. Дори успя да вразуми членовете на колегията на кръстопътя, чиято кръчма по принуда трябваше да търпи в единия ъгъл на инсулата си, и да ги превърне в свои най-добри помощници. Колегията, съставена все от местни люде и ползваща се с официалното благоволение на градския претор, трябваше да поддържа в чист и спретнат вид кръстовището, на което излизаше триъгълната инсула на Аврелия — чешмите, улиците, участъците за пешеходци и малкия олтар, посветен на ларите на кръстопътя. Пазител на колегията и безспорен водач на нейните членове беше някой си Луций Декумий, чист римлянин, вписан в четвъртата класа. Когато Аврелия се зае да провери състоянието на инсулата си, едно от първите неща, които научи, бе, че същият Луций Декумий и верните му сподвижници се занимават с охраната на целия квартал, сиреч тероризират всички търговци на километър околовръст. С тази напаст амбициозната млада жена лесно се справи; а впоследствие двамата с Луций Декумий дори завързаха приятелство.

Понеже нямаше кърма, Аврелия беше принудена да предава децата си от ръка на ръка на всички кърмачки в къщата, отваряйки широко вратите на своя тесен аристократичен живот към един друг свят, в който повечето й близки и роднини не биха и помислили да стъпят. Вследствие на това много преди формално да тръгнат на училище, трите й деца говореха гръцки, ивритски, сирийски и дори келтски диалекти заедно, разбира се, с три рязко разграничаващи се нива на латинския: този на своите родители, този на по-долните обществени класи и най-накрая — характерния субурски жаргон. Малките виждаха с очите си как живеят хората от канавките на Рим, тъпчеха се с всевъзможни ястия, които чужденците по горните етажи наричаха „деликатеси“, и бяха на ти с всеки от грозните типове в крайпътната кръчма на Луций Декумий.

Аврелия обаче беше убедена, че това не крие никакви опасности за децата. Което не означаваше, че е решена да скъса с традициите, още по-малко да мисли като обществена реформаторка: тя много държеше на своя произход, но съчетаваше самочувствието си на аристократка с искрена любов към работата си и с все по-нарастващ интерес към човешката участ. Докато като малка неин кумир беше единствено Корнелия, майката на Гракхите, която със своя героизъм и трагична съдба се смяташе за най-великата римлянка за всички времена, то сега Аврелия обръщаше внимание на по-земни, но затова пък по-ценни неща — най-вече на собствения си трезв разум. Затова не виждаше нищо лошо в това, трите й аристократични отрочета да говорят по няколко различни езика, а и смяташе, че е полезно Юлиите от малки свикнат с факта, че между тях и хората, с които общуват всеки ден, има една голяма и твърде съществена разлика — потеклото.

Единственото, от което Аврелия се страхуваше, бе да не се завърне Гай Юлий Цезар, нейният мъж и баща на децата й, които почти не беше виждал. Ако бе имал повече време да опознае близките си, Гай Юлий Цезар навярно би съумял да се вмести и в ролята си на съпруг, и в ролята си на родител, но съдбата му бе отредила да остане завинаги чужд на своето семейство. Като всяка истинска римска аристократка Аврелия малко се занимаваше с мисълта за жените, с които съпругът й несъмнено се свързваше от време на време, за да задоволи най-основните си потребности. И по това съществено се различаваше от съседките си. През дългите години, прекарани в многолюдната инсула, често бе имала случай да слуша как жените от по-долните съсловия са способни да изкрещят гърлата си, дори да убият любимите си в пристъп на ревност. Подобно поведение за нея си оставаше загадка. И все пак беше факт. Самата тя благодареше на боговете, че е била отгледана в различна среда и че се е научила по-добре да контролира чувствата си. Не й минаваше през ума, че и сред жените от нейната класа се намираха такива, които дълбоко страдат от ревност или от женска незадоволеност.

Така или иначе, когато Цезар най-после окончателно се завърнеше у дома, се очакваха големи неприятности. Аврелия живееше с пълното съзнание за това. Но отлагаше грижите за времето, когато щяха наистина да настанат, а междувременно се радваше на живота си и никак не се тревожеше за възпитанието на своите три малки патрицианчета, нито на какъв език са избрали да си говорят днес. В крайна сметка не беше ли същото и на Палатина, и в Карина, където децата биваха поверявани на бавачки, дошли от всички точки на света? Само че в богатите домове резултатите от родителското пренебрежение се криеха в сянката на тежките и скъпи мебели; дори децата ставаха съучастници в домашната игра, като умело криеха привързаността си към девойките, грижещи се за тях, от майките, които почти не познаваха.

Малкият Гай Юлий обаче си оставаше специален случай, при това доста тежък; дори справящата се с всичко Аврелия, когато се замислеше по-обстойно над бъдещето на своя преждевременно развиващ се син, оставаше с чувството, че постоянно я дебне някаква опасност. Стигнала бе дотам, че на вечерята у Юлия се оплака пред домакинята и пред Елия как синът й още малко и щял да я подлуди съвсем. Аврелия мразеше да показва слабостите си, но в случая спечели, защото Елия й предложи да намерят на малкия Цезар подходящ педагог.

Аврелия естествено беше чувала и за други изключително умни деца, но отдавна си беше дала сметка, че те обикновено произхождат от по-скромните слоеве на обществото и нямат за бащи сенатори. Случвало се бе при чичо й и неин доведен баща да идват родители с молбата той да поеме грижата за тяхното надарено дете, като му осигури по-добър старт в живота, отколкото биха могли да си позволят те. В замяна на това до края на живота си и родителите, и детето се задължаваха да бъдат негови верни клиенти. Кота с удоволствие отговаряше на молбите им, доволен от мисълта, че когато детето порасне, синовете му ще могат да разчитат на услугите на човек, много по-способен от тях самите. Все пак той си оставаше един практичен и разумен римлянин, който знаеше да оценява хората около себе си. Един ден Аврелия го беше чула да говори на майка й Рутилия:

— За нещастие повечето от тези деца не доживяват мига, в който да се докажат пред обществото. Или умовете им прегарят твърде бързо и младежите израстват мрачни, студени и затворени, или пък придобиват твърде голямо самочувствие и един ден им се налага да паднат от прекалено високо, за да оцелеят. Но някои се оказват от голяма полза. И когато се научиш как да ги използваш, се оказват незаменими съкровища.

Какво точно биха си помислили Кота и Рутилия за извънредно надареното си внуче Гай Юлий Цезар, Аврелия не знаеше, тъй като сама се беше постарала според възможностите си да прикрие качествата му, най-вече като изобщо не го показваше на баба му и дядо му. Всъщност това се отнасяше до всички, които Аврелия познаваше. Младият Цезар беше за майка си едновременно извор на вдъхновение, на най-смели мечти по отношение на бъдещето, но и причина за безконечни тревоги. Ако тя знаеше слабостите и недостатъците на сина си, може би щеше да се оправя по-лесно с него. Но кой — дори ако му е родната майка — можеше да познава слабостите и недостатъците на едно двегодишно дете, което още не бе имало случай да ги прояви? Преди да задоволи любопитството на малкия Цезар по отношение на света около него, Аврелия би искала да узнае какво представлява той самият. Така единствено щеше да се чувства по-спокойна. Някъде дълбоко в съзнанието й се насаждаше страхът, че синът й няма да се окаже достатъчно силен и решителен да обуздае силите, които боговете му бяха дали може би случайно.

Цезар беше чувствително дете, в това Аврелия се беше убедила. Лесно би могла да сломи волята му. Но той винаги намираше кога да отвърне на удара, сякаш обзет от неестествена и неразбираема воля за живот, която самата Аврелия никога не беше познавала като малка. Ентусиазмът му нямаше граници, умът му работеше толкова бързо, че постоянно търсеше нови предизвикателства, с които да се справя. Малкият Цезар поглъщаше знанията със същата лекота, с която големите риби от приказките са способни да погълнат цялото съдържание на морето. Това, което най-много плашеше обаче майка му, беше прекомерната му доверчивост, желанието му да бъде непременно приятел с всички, нежеланието му да слуша майка си, когато му напомня, че трябва да помисли, преди да сметне, че целият свят е създаден само за да му угажда на него. Цезар не искаше и да знае, че съществуват хора, които биха му желали злото.

И все пак не беше ли смешно от страна на Аврелия да се тревожи какво се крие в душата на едно двегодишно детенце! Това, че умствените му способности бяха големи, не означаваше, че малкият притежава собствен опит. Цезар си оставаше просто една гъба, която попива всичко, до което се докосне — ако е течно, веднага, ако е твърдо, след известни усилия да го втечни и него според вече усвоените представи. Вярно, че проявяваше и слабости, но майка му не можеше да знае със сигурност дали са постоянни, или са просто временни фази от безкрайния му самообразователен процес. Така например Цезар имаше способността да омайва всички около себе си, при това добре използваше това си качество — особено по отношения на леля си Юлия, която се хващаше на всичките му хитринки.

Аврелия не искаше да отгледа момче, което да разчита на своя чар. Тя самата никога не бе могла да се нарече чаровница и презираше всички, които залагаха на подобни прийоми. Любимците на родителите винаги получаваха твърде лесно каквото искат и никога не можеха да оценят истинската му стойност. Един водач не можеше да си позволи да проявява чар — чарът си оставаше оръжие на празнодумците. Малкият Цезар трябваше да се отучи от тези си склонности, защото в онези сфери на живота, които римляните ценяха най-много, успяваха само хора, наблягащи на сериозното у себе си. Друго отрицателно качество на момчето бе неговата физическа красота. Но пък, след като и двамата родители са красиви, как могат да се надяват на грозно дете?

И така, в плен на своите тревоги, които само времето щеше да покаже дали са основателни или не, Аврелия се беше научила да бъде строга със сина си, да вижда много по-малко оправдание за белите му, отколкото за тези на по-големите му сестри, да сипе сол върху раните му, вместо да ги лекува, и да търси всякакъв повод да го критикува. Като всеки родител и тя си беше поставила за своя най-важна цел да направи от сина си голям човек и след като всички сестри и братовчеди само гледаха как да го глезят, Аврелия съзнаваше, че някой трябва да играе ролята на лошата мащеха. Дори да се наложеше това да бъде родната му майка, толкова по-зле. Корнелия, майката на Гракхите, никога не би се колебала.

Да се открие подходящ педагог, който да поеме грижата за едно момче, свикнало да живее само сред жени, беше трудна задача. И тъкмо затова Аврелия се зае с удоволствие за нейното разрешение. Елия, жената на Сула, я беше посъветвала в никакъв случай да не купува роб — педагог, което само усложни проблема. Понеже не харесваше Клавдия, жената на Секст Цезар, Аврелия дори не благоволи да се допита до нея. Ако синът на Юлия бе имал свой педагог, тя отдавна щеше да се е посъветвала със зълва си, но малкият Марий, понеже беше единствено дете на родителите си, ходеше на училище, за да не му е скучно без компанията на връстниците му. Всъщност и Аврелия смяташе, че ще е най-добре за сина й да ходи на училище като другите деца, но ставаше ясно, че това е само в сферата на пожеланията. Да попадне в училищна среда би означавало за малкия Цезар или да се превърне във всеобщия идол, или напротив — да си спечели непреодолимата омраза на съучениците си; нито едното, нито другото щеше да му се отрази добре.

Затова Аврелия отиде за съвет при майка си Рутилия, дори не толкова при нея, колкото при брат й Публий Рутилий Руф. Често пъти вуйчо Публий й беше помагал, дори и по въпроса за кого да се омъжи; защото именно той — когато списъкът на кандидатите за женитба започна да става застрашително дълъг и да се изпълва с все повече и повече имена на знаменитости — убеди родителите на Аврелия да оставят на нея да избере човека, когото харесва. По този начин — беше обяснил Рутилий — ако съпругът й се окаже неподходящ, за това ще си бъде виновна само тя и навярно злополучните кандидати не биха си отмъщавали за нараненото самочувствие на братята й.

Аврелия събра трите си деца и ги качи на еврейския етаж, който им беше любимото скривалище насред шумното гнездо, където ги бяха оставили да растат, и заедно с галската си прислужница Кардикса се качи на носилката и се понесе към дома на доведения си баща. Естествено, когато дойдеше време да си тръгва от къщата на Котаните в Палатина, пред вратата щяха да я чакат Луций Декумий и неколцина от събратята му; навярно вече щеше да се е стъмнило и из Субура щяха да са се раздвижили не една и две подозрителни сенки.

Оказа се, че Аврелия наистина е успяла да скрие изключителните качества на малкия Цезар от роднините си, защото се оказа трудна работа да убеди Кота, Рутилий и Публий Рутилий в спешната необходимост детето й, което още не бе навършило две години, да си намери педагог. Най-накрая обаче, след като надълго и нашироко обясни всичко на слисаните баба и дядо, близките сякаш започнаха да й вярват.

— Не се сещам за никого — почесваше оределите си коси Кота. — Братята ти Гай и Марк вече сме ги дали на услугите на ритор, а малкият Луций ходи на училище. Бих казал, че ще е най-добре да отидем при някой от добрите търговци на роби — педагози — Мамилий Малх или Дуроний Постум. Но след като ти толкова държиш да е свободен човек, не виждам какво мога да те посъветвам.

— Вуйчо Публий, вече доста време си седиш в ъгъла и не си отваряш устата изобщо — обърна се Аврелия към Рутилий Руф.

— Така си е! — отвърна въодушевен любимият й човек в семейството.

— Означава ли това, че имаш решение на проблема?

— Може би. Но първо държа да видя сам малкия Цезар, и то на място, където да мога да си извадя правилни заключения. Ти все гледаш да го скриеш, племеннице, винаги съм се чудел защо.

— Малкият е едно голямо сладурче — разчувства се при мисълта за внука си Рутилия.

— Той си е един голям проблем — възрази й майката.

— Е, мисля, че е крайно време сами да отидем и да видим що за човек е нашият малък Цезар — заключи Кота, който напоследък бе натрупал доста килограми и сега се задъхваше, като говореше.

Но Аврелия реагира по доста странен начин: закърши ръце в неприкрит ужас и по лицето й се изписа такова смущение, че всички останали замълчаха и я изгледаха смаяни. За пръв път, откакто се беше родила, тя попадаше в ситуация, от която съзнаваше, че й е невъзможно да се измъкне.

— О, не, моля ви! — възкликна. — Само това не! Не разбирате ли, че тъкмо подобно нещо не искам да се случва! Синът ми трябва да живее със съзнанието, че е човек като всички други! Представете си как трима възрастни изведнъж се спуснат да го преследват с въпроси, на които искат да видят дали им знае отговорите! Няма ли да си изгради твърде пресилена представа за собствените си способности?

По страните на Рутилия избиха две червени петънца.

— Но, моето момиче, в крайна сметка, Гай е мой внук! — присви тя устни в обидена гримаса.

— Да, мамо, знам, и ти ще можеш да го виждаш, колкото си искаш, и да му задаваш въпроси… но не веднага! И няма да идвате всички заедно. Той е много умен! Знае отговорите на въпроси, които на друго дете на неговата възраст не би хрумнало да задава! Ако обичате, нека вуйчо Публий дойде първо сам.

Кота смушка с лакът жена си.

— Добра идея, Аврелия — отвърна той любезно. — Така и така, скоро наближава рожденият му ден, средата на квинктилис беше, нали? Аврелия ще ни покани всички за празненството и ще можем да наблюдаваме детето, без то да подозира, че имаме специална причина за това.

Рутилия преглътна яда си и кимна в съгласие.

— Както кажеш, Марк Аврелия. Това решение урежда ли те, дъще?

— Напълно — тросна се Аврелия.

Естествено Публий Рутилий Руф се предаде без бой на все по-неустоимия чар на малкия Цезар. За него детето беше чудото на чудесата й той не се въздържа да сподели веднага впечатленията си с майка му.

— Откакто навремето ти пропъди всички прислужници, които родителите ти бяха избрали, и доведе у дома си Кардикса, не бях срещал по-прекрасно дете от теб, Аврелия — усмихваше се щастливо Рутилий. — За мен ти беше като безценен бисер! А сега се убеждавам, че от бисера се е родил не просто един лунен лъч, ами сякаш истинско ново слънчице.

— Ти и твоята вечна склонност да разкрасяваш нещата! Не съм те довела, вуйчо Публий, за да ми четеш стихове — дърпаше се младата майка.

Но Публий Рутилий Руф нямаше да се откаже от удалата му се възможност да говори и седна до племенницата си на една от пейките във вътрешния двор на инсулата, за да я убеди в правотата си. Мястото беше наистина омайно, защото наемателят на другия приземен апартамент, конникът Гай Маций, се беше оказал един от най-добрите градинари на света. Аврелия наричаше малкото си вътрешно дворче „новите висящи градини на Семирамида“, защото бръшлянът, засаден преди години, беше завзел стените чак до най-горните етажи, а от всеки балкон се подаваха какви ли не цветя. Беше лято и в градината едва се дишаше от тежкия аромат на рози, шибой и теменужки, а отвсякъде се сипеха цветчета във всякакви оттенъци на синьо, розово и лилаво.

— Скъпа племенничке — заговори с най-сериозен тон Рутилий Руф, като улови двете ръце на Аврелия в своите, за да я накара да го погледне в очите, — трябва да се опиташ да погледнеш нещата така, както ги виждам аз. Рим вече не е млад, с което не искам да кажа, че му се вижда краят. Но помисли… Двеста четиридесет и четири години царски период, сетне още четиристотин и единадесет години република, като ги събереш, получаваш, че Рим е съществувал нито повече, нито по-малко шестстотин петдесет и пет години, като от ден на ден е ставал все по-могъщ и по-могъщ. Но колко от старите фамилии продължават да раждат консули? Корнелиите, Сервилиите, Валериите, Постумиите, Клавдиите, Емилиите, Сулпициите. От близо четиристотин години не е имало консул Юлий — нищо, че така, както е тръгнало, в близко бъдеще може да се изредят няколко един след друг на куриатния стол. Сергиите са толкова бедни, че са стигнали дотам да отглеждат стриди за продан. И Пинариите също са бедни и са готови на всичко, само и само да забогатеят отново. Сред нобилите — плебеи нещата не стоят по-добре, отколкото при патрициите. Струва ми се, че ако не сме достатъчно внимателни, един ден Рим ще принадлежи изцяло на новите хора — хора без предци, хора, които нямат връзка с римските корени и които следователно няма да се интересуват в какво може да се превърне Рим.

Рутилий стисна още по-силно ръцете на племенницата си.

— Аврелия, синът ти е потомък на един от най-старите и знатни родове в града. От всички патрициански фамилии, само Фабиите могат да си съперничат с Юлиите, но пък и по-видните сред тях вече няколко поколения трябва да се възпроизвеждат чрез осиновявания, за да запазят достъпа си до куриатните столове. Истинските Фабии са се изродили отдавна и са станали толкова странни люде, че гледат да се крият в сянката на осиновяваните си братовчеди. Но ето, че малкият Цезар едновременно се радва на древно патрицианско потекло и притежава енергията и способностите на нов човек. За Рим той е лъч надежда, какъвто никой не е очаквал да се появи. Защото лично аз смятам, че ако Рим трябва и занапред да расте в своето величие, то той трябва да се управлява от истински благородници. Това никога не бих посмял да го кажа на Гай Марий — човек, когото обичам, но и когото горко оплаквам. В хода на своята феноменална кариера Гай Марий причини на Рим повече вреда, отколкото биха му причинили сто германски нашествия едно след друго. Законите, които той премахна, традициите, които погази, прецедентите, които създаде… Гракхите поне бяха от благородно потекло и се опитаха да решават проблемите на Рим, такива каквито ги виждаха, в дух на уважение към мос майорум, към неписаните повели на предците ни. Докато Гай Марий засегна нашите мос майорум право в сърцето и подхвърли Рим като плячка на вълците, на хищните създания, които обаче нямат нищо общо със старата вълчица, откърмила Ромул и Рем.

Широките и блестящи очи на Аврелия се бяха впили в лицето на Публий Рутилий, в погледа им се четеше необичайна напрегнатост, дори болка, заради която дори не усещаше как вуйчо й й мачка ръцете, без да се осъзнава. Най-после й се показваше лъч светлина, за който да се улови. Забуленият в облаци свят на малкия Цезар й открехваше своите тежки врати.

— Ти първа трябва да оцениш огромното значение на малкия Цезар и да го пуснеш да върви със сигурна крачка по пътеката към властта. Трябва да го изпълниш с нужната воля да успее там, където мнозина преди него се провалиха — да запази смисъла на мое майорум, да върне силата на старите традиции, а властта на старите гентес.

— Разбирам, вуйчо Публий — отвърна му Аврелия с тон, по който си личеше, че Рутилий е успял да се изрази така, както е искал.

— Добре тогава! — надигна се от мястото си той и помогна и на племенницата си да стане от пейката. — Още утре ще ти доведа един човек, в три часа през деня. Нека момчето ни чака.

И ето как детето Гай Юлий Цезар — син мина под грижите на някой си Марк Антоний Гнифон. Учителят беше родом гал, от Немавз. Дядо му бе принадлежал на племето на салувиите и се славеше като голям главорез при честите набези над елинизираните селища по крайбрежието на Трансалпийска Галия, докато двамата с малкия му син не бяха заловени от шайка разгневени масилиоти. Продаден в робство, дядото скоро се спомина, докато синът се оказа достатъчно податлив на чужди влияния, за да преживее промяната, и от кръвожаден варварски воин да се превърне в скромен домашен прислужник в гръцко семейство. Оказа се, че не му липсва ум и когато му дойде времето да се жени и да създава поколение, вече бе успял да спести достатъчно пари, за да откупи свободата си. Изборът му на съпруга се спря върху гръцка девойка от скромно семейство и въпреки смущаващия си ръст на исполин от приказките и яркочервената си коса получи съгласието на бащата. По този начин синът му Гнифон имаше късмета да отрасне в средата на свободни хора, за да докаже, че и той подобно на баща си е склонен да се образова.

Когато Гней Домиций Ахенобарб се зае да превърне цялото галско крайбрежие в римска провинция, той изпрати за свой висш легат един от фамилията на Марк Антониите, а пък въпросният Марк Антоний на свой ред реши да се възползва от услугите на Гнифоновия баща за писар и преводач. Затова, когато войната с арверните приключи и римляните получиха, каквото искаха, Марк Антоний осигури на бащата на Гнифон римско гражданство — в знак на благодарност за вярната му служба; Антониите винаги са си били щедри до разточителност. Понеже преди да се запознае с Марк Антоний, бащата на Гнифон вече се беше откупил от робство, то като свободен човек той се записа в селската триба на самия Марк Антоний.

Малкият Гнифон от млад имаше желание да изкарва хляба си като учител и в същото време проявяваше силен интерес към географията, философията, математиката, астрономията и техниката. Затова, още щом облече за пръв път мъжка тога, баща му го качи на кораб и го прати в Александрия — столицата на световната наука. Там, в прочутата Александрийска библиотека, той се бе учил при самия библиотекар Диоклес.

Но златните времена на библиотеката бяха безвъзвратно отминали и нямаше кой да замести умове като Ератостен; затова щом навърши двайсет и шест години, Марк Антоний Гнифон реши да се премести в Рим и там да започне да преподава. Първоначално се беше писал граматик и преподаваше риторика на амбициозни младежи; по-късно, след като започна да му дотяга от позьорствата на римските аристократчета, отвори самостоятелно училище за малки момчета. Успехът го споходи от самото начало и скоро Гнифон можеше да иска най-високите такси в града, без да му става неудобно от родителите. Можеше спокойно да си позволи наема на две големи стаи на шестия етаж на една спокойна инсула на Палатина, далеч от врявата на Субура, и в същото време да живее заедно с четиримата си скъпо закупени роби — двама, от които обслужваха личните му нужди, а другите двама му помагаха при обучението, — в още четири стаи на горния етаж в същата сграда.

Когато Публий Рутилий Руф го потърси у дома му, Гнифон направо му се изсмя в лицето, заявявайки, че не виждал защо трябва да се разделя с печелившото си училище, за да служи като бавачка на някакво си бебе. Тогава Рутилий Руф му предложи договор, според който на учителя се осигурява още по-луксозен апартамент в още по-луксозна инсула и повече пари, отколкото би могъл да мечтае да изкара от учениците си. Но Марк Антоний Гнифон продължаваше да се залива от смях и да отказва.

— Поне ела да видиш детето — вдигна ръце Рутилий Руф. — Мисля, че трябва да си пълен глупак, ако поне не се заинтересуваш какво точно ти предлагам.

Когато видя с очите си малкия Цезар, учителят бързо промени мнението си.

— И то не — обясняваше след това Гнифон на Рутилий Руф, — защото е еди-кой си, нито дори защото е много умен. Съгласен съм да бъда възпитател на малкия Цезар просто защото много ми харесва той самият… и защото ме е страх за бъдещето му.

— Да му се не види и на пустото дете! — дразнеше се Аврелия пред Луций Корнелий Сула, дошъл да я посети някъде през септември. — Цялата рода дава пари, за да наемем най-добрия педагог в града, и какво излиза накрая? Че малкият си урежда всичко сам.

— А, така ли? — отвърна й почти невъзпитано Сула, който не бе дошъл да слуша за децата й. Децата продължаваха да му се струват досадна работа, независимо дали са умни или глупави, чаровни или противни; това, че собствените му син и дъщеря продължаваха да го интересуват, само по себе си представляваше голяма загадка. Не, този път Сула беше дошъл при Аврелия, за да й съобщи, че заминава.

— Значи и ти ме напускаш — заключи тя и му подаде чепка грозде, откъсната от градината.

— И то много скоро, страхувам се. Тит Дидий възнамерява да превози войските си на кораби, а ако плаваш в посока на Испания, най-удобното време е началото на зимата. Аз обаче трябва да тръгна преди войската, за да подготвя настаняването й в провинцията.

— Сигурно вече ти е дотегнало от Рим?

— А на теб нямаше ли да ти дотегне, ако беше на мое място?

— Да, естествено.

Сула крачеше насам — натам и нервно свиваше юмруци.

— Никога няма да стигна там, закъдето съм се запътил, Аврелия!

В отговор тя му се изсмя.

— Пфу! Ти винаги си бил нашият октомврийски кон, Луций Корнелий. Която колесница теглиш, тя ще пристигне първа на финала. Все някой ден ще се убедиш, че съм права.

— Дано все пак не ме сполети съдбата на истинските октомврийски коне — засмя се и Сула. — Все пак възнамерявам да запазя главата си здраво на мястото й, което не може да се каже за тях! Винаги съм се чудел защо постъпват така с тях? Лошото на нашите обичаи е, че са толкова древни, че вече никой не разбира езика, на който повтаряме молитвите си. Можеш ли да ми обясниш защо трябва да впрегнем четири чифта бойни коне в състезателни колесници, да ги пуснем да се гонят по хиподрума, а после от двата, спечелили надбягването, да отведем десния и да му отрежем главата. Че сетне да почнем да се бием кой ще му я отнесе… — Слънчевите лъчи падаха косо върху лицето му и от светлината зениците му се бяха свили. Със своите бледосивкави очи Сула напомняше на сляп гадател; и когато слепият гадател говореше, незрящият му поглед се изпълваше с болка — не заради неща от миналото или настоящето, а заради това, което се задаваше в неясното бъдеще. Той не се сдържа и извика: — Аврелия, Аврелия! Защо става така, че никога не мога да бъда щастлив?

Приятелката му усети как сърцето й се свива от болка и впи нокти в дланите си.

— Не знам, Луций Корнелий.

— Нито знам аз самият.

Звучеше й ужасно, но все пак единственото, което можеше да му предложи Аврелия, беше трезвият си разум.

— Мисля, че ти трябва повече работа.

Сула й отговори доста сухо:

— О, да, разбира се! Колкото повече работя, толкова по-малко време ми остава да мисля.

— Аз поне така виждам нещата — побърза да обясни тя, после добави: — Но може би животът крие повече.

Двамата седяха в приемната, в съседство с вътрешния двор, а на масата между тях бяха сложени в чиния чепки едро, зряло червено грозде. Аврелия продължаваше да гледа Сула право в очите, нищо че той бе отклонил поглед. „Колко е привлекателен! — мина й през ума и изведнъж в душата я жегна някакво непреодолимо чувство на печал и самота. Навярно то бе съществувало и отпреди, но чак сега успяваше да си пробие път до съзнанието й. — Устата му е досущ като на мъжа ми, хубава. Хубава…“

Най-после Сула отвърна на погледа й; Аврелия се изчерви. И неговото лице също се промени изведнъж, макар и тя да не можеше да определи точно в какво се състоеше промяната — като че ли просто заприличваше повече на себе си. На устните му заигра омайна усмивка, а ръката му неусетно се приближи до нейната.

— Аврелия…

Тя положи длан в неговата, усети как не й достига въздух и аха — аха да се отнесе незнайно къде.

— Какво, Луций Корнелий? — едва успя да му отвърне.

— Защо не започнем една любовна авантюрка?

Устата й беше съвсем пресъхнала, усещаше, че трябва да преглътне, за да не припадне, но не й се удаваше. Обземаше я смътното усещане, че пръстите на Сула са последните сламки, с които да се улови за отлитащото минало. Ако ги пуснеше, животът щеше да си отиде завинаги.

Аврелия така и не можеше да си обясни как точно Сула се оказа от нейната страна на масата; спомняше си само, че лицето му се беше надвесило над нейното, влажните му устни проблясваха на светлината, очите му блестяха като полиран мрамор. Застинала, тя виждаше как мускулите на дясната му ръка неспокойно мърдат под снежнобялата му кожа и в същото време усещаше как нещо в самата нея започва да трепери, не — да се тресе, някаква крехка струна, досега забравена дълбоко в нея…

Аврелия затвори очи в очакване. В следващия миг усети устните му да докосват нейните; отвърна му с изпиваща усмивка, сякаш да утоли глада, мъчил я в продължение на цяла вечност; усещаше се в бездна от чувства, които досега сякаш не бяха съществували, които я смайваха, ужасяваха и вдъхновяваха да изгори като факла и да се превърне в пепел.

Само секунда още и изведнъж между двамата застана цялата просторна стая. Аврелия се беше притиснала до ярките рисувани фигури по стената и сякаш се опитваше да се смали и скрие сред тях. Сула стоеше още до масата, поемаше дълбоко въздух, а косите му сякаш се бяха запалили на слънчевите лъчи.

— Аз… не мога! — едва не извика тя.

— Тогава нека цял живот не узнаеш един-единствен миг спокойствие!

Въпреки обзелия го гняв Сула се стараеше с нищо да не предизвиква нейните присмехи или подигравки. С фантастична ловкост си облече сам тогата, захвърлена на пода и след като се постара да покаже, че никога повече няма да стъпи в този дом, се запъти към изхода с наперена крачка, сякаш той беше спечелил битката между двамата.

Но това, че се беше държал като победител, не можеше да го убеди самия него, че е такъв. Не само това, ами гневът от поражението го заслепяваше. По пътя към дома Сула помиташе всичко живо пред себе си, тълпите по улиците се отдръпваха, сякаш се страхуваха да не ги отнесе като дъждовен порой. Как смееше тя! Как смееше да го гледа с поглед на стръвница, как не й стана неудобно да го подведе като последния наивник, да го целуне — и то каква целувка, богове! — и най-накрая най-безсрамно да му заяви, че не можела. Сякаш на нея не й се беше искало повече, отколкото на него самия. Трябва да я убие, да прекърши тъничкото й вратле, да се наслаждава как хубавичкото й личице се подува от отровата, която й е сипал, да гледа как виолетовите й очи изскачат от орбитите си, докато той стиска шията й. Трябваше да я убие. Да я убие. Да я убие, както повтаряше непрекъснато нараненото сърце на бучащите му уши, както натякваше на мозъка му кръвта, изопнала докрай жилите по бледите му слепоочия. Да я убие, да я убие, да я убие! И за да бъде още по-отчайваща яростта му, нечий друг глас постоянно му напомняше, че и да иска, не би могъл… също както не бе могъл с Юлила, с Елия, с Далматика. Защо? Какво толкова правеше тези жени различни от една Клитумна, от една Никополис?

Само като го видяха как нахълтва в атрия, робите се пръснаха във всички посоки, а жена му, без да посмее да изрече и дума, се скри в стаята си. Сякаш цялата къща се спотаи дълбоко в себе си да не би с нещо да наруши злокобното мълчание, което господарят донесе със себе си. Сула се насочи право към кабинета си, където беше поставил малките дървени макети на храмове, криещи спомените за предците му. Спря се пред шкафчето с маската на отдавна починалия фламен Диалис и бръкна в чекмеджето, умело скрито под стъпалата към храма. Първият предмет, които напипаха пръстите му, беше малко стъклено шишенце; той го извади и постави внимателно върху дланта си. Между зеленикавите стени мърдаше някакво безцветно желе. Впери поглед в него и застина.

Нито можеше да каже колко време е прекарал да се взира в предмета в ръката си, нито можеше да си спомни за какво беше мислил. Навярно просто чакаше яростта да отмине. Или не беше ярост, а болка? Или дълбока печал? Или убиващото го чувство за самота? Лека — полека огънят в душата му започна да изтлява, да се превръща на въглен, въглените изстинаха и най-накрая се оказаха само парченца натрошен лед. Едва тогава се изправи лице в лице със своята безпомощност. Това убийство, което му помагаше в нужда, но и го утешаваше в мигове на отчаяние, той не можеше да го извърши спрямо жена от своята класа. В случая с Юлила, както и с Елия, поне се утешаваше с мисълта, че ако не друго, то поне им е съсипал живота, дори със задоволство си припомняше, че и да не бе убил лично първата си жена, то поне беше пряка причина за смъртта й; нямаше съмнение, че ако не беше видяла с очите си срещата му с Метробий, тя щеше да продължи да води безсмисленото си съществувание, наливайки се с вино от сутрин до вечер и гледайки мъжа си със своите празни жълтеникави очи, в които се четеше вечният й мълчалив укор. Но Аврелия навярно лесно щеше да се отърси от спомена за него — всеки път, когато Сула е напускал дома й след поредното посещение, тя го е забравяла, за да се върне към ежедневието си. Навярно и днес, след като той затръшна вратата й завинаги зад гърба си, тя е погребала мисълта за няколкото секунди слабост и се е върнала в познатата си кожа. Утре едва ли щеше да си спомня, че съществува човек Луций Корнелий Сула. Такава си беше Аврелия. Кучета я яли! Нека пукне вещицата!

И докато сипеше наум разни безполезни, стари като света клетви, Сула изведнъж разкриви лице в едва ли не доволна усмивка. Аврелия не можеше да го утеши. В нейния случай той се бе представил по най-смешния, по най-жалкия начин. Дори в плен на ужасните си мисли да се помолеше на боговете сами да превърнат желанието му за убийство в дело, той пак нямаше да намери онези тайнствени и ужасни заклинания, които да ги накарат да забележат нещастието му на смъртен. Нещо повече, той не можеше да убие Аврелия дори в душата си. Тя продължаваше да гостува на съзнанието му, а се налагаше на всяка цена да я изпъди, преди да е заминал за Испания, за да не се сложи веднъж завинаги край на мечтите му за политическа кариера. За целта обаче му беше нужно нещо, което да замести неизживения екстаз, че е успял да разруши стените на Аврелиината крепост! Това, че всичко бе започнало в мига, когато той улови погледа й там, на масата с гроздето, че преди това нито за миг не му бе минавала мисълта да я съблазни, не означаваше нищо. Страстта му се бе запалила за секунда, но затова пък пламъците й го бяха обхванали толкова здраво в задушливата си прегръдка, че му трябваха неимоверни усилия да избяга от парещите им езици.

При това трябваше да се отърси още тук, в Рим. В Испания щеше да е много късно. Ако изобщо беше възможно Сула да получи някакво удовлетворение, трябваше да го стори веднага. Отидеше ли на война, щеше да забрави мъката си, зает с други мисли, може би заради смъртта, която го дебнеше отвсякъде, или заради надеждата, че ще постигне нещо повече. Удовлетворение му трябваше сега — дори не само заради Аврелия, но най-вече за трите години, прекарани в скука и еднообразие. Както преди време, така и сега му се искаше да сложи край на скуката с някое ново, още по-коварно убийство. Убийство, което да означава нещо.

Сула изпадна в змийска летаргия; пред очите му се появяваха образите както на някогашните му жертви, така и на онези, които беше помилвал: Юлила, Елия, Далматика, Луций Гавий Стих, Клитумна, Никополис, Катул Цезар — да можеше да му размаже камилската мутра веднъж завинаги! Скавър, Прасчо Метел Нумидик. Прасчо… Сула бавно се надигна от стола си и затвори тайното чекмедже. Но шишенцето остана в ръката му.

Водният часовник показваше, че денят едва преваля. Бяха минали шест часа, оставаха още толкова. Една капка, втора капка, трета капка… Оставаше достатъчно време Сула да посети Квинт Цецилий Метел Нумидик. Да се поинтересува от здравето на старото Прасе.

Откакто се беше върнал от изгнание, Метел Нумидик се беше превърнал в истинска легенда. Още не му беше дошло време да се сбогува с живота, както сам си повтаряше по не един и два повода, а вече си беше създал образа на митичен герой, чието име се споменаваше от уста на уста на Форума. Всички си припомняха величествената му кариера на цензор, достойна за Омирова поема, за безстрашието, с което се беше опълчил на Луций Еквиций, за боя, който беше ял насред площада, за смелостта му да си поиска още. После разказвачите се връщаха на деня, когато доброволно беше заминал в изгнание, оставяйки п-п-пелтечещия си син да брои от изгрев до залез-слънце на глас в Курия Хостилия денариите от глобата, която щедро беше платил в деня, когато Гай Марий караше сенаторите насила да се кълнат във втория аграрен закон на Сатурнин.

„Да — мислеше си Метел Нумидик, докато отпращаше и последния си клиент за деня, — ще остана в историята като най-славния представител на една славна фамилия. Квинт, квинтесенцията на Цецилий Метелите.“ И се надуваше като пуяк, щастлив, че е отново у дома си, доволен от посрещането, удовлетворен и лаком за още успехи. Да, войната срещу Гай Марий се беше оказала дълга и тежка! Но вече беше свършила. При това спечелена, защото Гай Марий беше изгубил всичко. Никога повече Рим нямаше да търпи наглостта на някой си Гай Марий.

Икономът плахо подраска на вратата на таблиния.

— Да? — обади се отвътре Метел Нумидик.

— Луций Корнелий Сула иска да те види, домине.

Когато Сула се показа на вратата, Метел Нумидик вече беше скочил на крака да го посрещне насред стаята. Ръката му беше протегната в знак на приятелско „добре дошъл“.

— Скъпи ми Луций Корнелий — радваше се той, — какво удоволствие да те видя.

— Да, крайно време беше лично да ти поднеса своето уважение — върна му любезността гостът и седна на стола за клиентите, придавайки си чаровния вид на човек, който добре осъзнава грешките си и е готов да ги признае.

— Малко вино?

— Да, благодаря.

Метел Нумидик се обърна към масата край стената и замислено зараглежда двете кани и няколкото чаши от скъп александрийски кристал. Най-накрая се извъртя към гостенина си и като примигна съучастнически с око, попита:

— Дали случаят не заслужава малко неразредено кианско?

Сула му отвърна с усмивка в знак, че неловкото му държане е на път да отмине.

— Да се разрежда кианско вино си е живо престъпление.

Домакинът не помръдна.

— Това е отговор на истински политик, Луций Корнелий. Не мислех, че и ти принадлежиш на породата.

— Квинт Цецилий, най-добре остави водата и приеми, че съм дошъл да ти предложа приятелството си — пламенно възкликна Сула.

— Щом е така, Луций Корнелий, най-добре да си пием виното неразредено.

И Метел Нумидик наля две чаши и седна край писалището си. Постави едната пред госта и надигна другата.

— Да пием за нашето приятелство.

— За нашето приятелство — отвърна му Сула. Отпи от виното, леко се намуси и реши, че е време да мина по същество. — Квинт Цецилий, идвам да ти съобщя, че заминавам с Тит Дидий за Близка Испания като негов висш легат. Нямам представа колко дълго ще отсъствам от Рим, но отсега ми се струва, че ще бъдат поне няколко години. Когато се върна, бих искал веднага да се кандидатирам на изборите за претор. — Той се покашля и отново надигна чашата си. — Дали знаеш истинската причина да не бъда избран още миналата година?

На Метеловата уста заигра усмивка, твърде завоалирана, за да може Сула да каже със сигурност била ли е иронична, злорада или просто израз на дружеска насмешка.

— Да, Луций Корнелий, знам.

— И какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че си причинил доста главоболия на моя скъп приятел Марк Емилий Скавър по въпроса за жена му.

— Така ли било! Пък аз си мислех, че е заради връзките ми с Гай Марий.

— Луций Корнелий, разумен човек като Марк Емилий никога не би сложил прът в колелата ти само защото си служил в армията на Гай Марий. Макар че мен самият ме нямаше тук и не мога да кажа, че съм видял нещата с очите си, поддържах достатъчно обширна кореспонденция със своите приятели и отдавна знам, че от известно време насам отношенията ти с Гай Марий не са такива, каквито са били някога — увърташе го Метел Нумидик. — И мисля, че това е твърде разбираемо, след като не ви свързва повече никаква родствена връзка — въздъхна тъжно той. — Но бих казал, че е тъжно как така, едва освободил се от задълженията си към Гай Марий, за малко не си освободил и Марк Емилий Скавър от съпружеските му задължения към жена му…

— Но аз не съм направил нищо, което да се смята за безчестна или дори непочтена постъпка, Квинт Цецилий — процеди Сула, който все пак внимаваше да не издаде яда си, че му говорят като на малко дете. Глупостите, които това въплъщение на самонадеяната посредственост от другата страна на масата му говореше, само подсилваха желанието му да му види сметката.

— Знам, че не си извършил нищо непочтено — съгласи се Метел Нумидик и обърна чашата си до дъно. — Колко жалко наистина, че по въпроса за жените — особено когато става дума за собствената ти съпруга — дори и на най-мъдрите им се завъртат главите.

Метел Нумидик понечи да стане, но Сула го изпревари и като грабна двете чаши от писалището, се завтече до масата край стената да ги напълни отново.

— Дамата е твоя племенница, Квинт Цецилий — рече Сула, както беше обърнал гръб на домакина си, и криеше с тогата си масата от погледа му.

— Това е и единствената причина да знам цялата история.

Той се върна при него, поднесе му чашата и седна на мястото си.

— А дали ти, бидейки чичо на дамата и в същото време близък приятел на Марк Емилий, смяташ, че са постъпили справедливо с мен?

Домакинът сви рамене, преглътна виното и направи кисела гримаса.

— Ако ти беше просто някоя нещастна гъба, Луций Корнелий, никога нямаше да седиш, където седиш в момента. Но ти носиш старо и прославено име, принадлежиш на патрициите Корнелии и освен всичко това си човек с изключителни качества. — Което беше причина за още една гримаса и още една глътка от виното. — Ако бях в Рим по времето, когато племенницата ми е започнала да се държи така неблагоприлично с теб, разбира се, че бих застанал на страната на своя приятел Марк Емилий, независимо по какъв начин се зае да разреши въпроса. Доколкото знам, той ти е предложил да напуснеш Рим, но ти си отказал. Крайно неблагоразумно от твоя страна!

Сула студено се засмя.

— Навярно съм си мислил, че както аз не съм способен да извърша нещо непочтено, така и Марк Емилий не би бил.

— О, да беше ходил от малък на Форум Романум, щеше да се научиш на доста неща! — прекъсна го Метел Нумидик. — Липсва ти такт, Луций Корнелий!

— Навярно си прав — съгласи се той, който играеше най-трудната роля в живота си. — Но човек не може да се връща назад в миналото, а аз имам нужда да вървя напред.

— Да заминеш с Тит Дидий за Близка Испания е решителна крачка напред.

Гостът отново стана и отиде да напълни чашите догоре.

— Би ми се искало да знам, че когато заминавам, оставям поне един приятел след себе си в Рим — каза. — И за да бъде напълно искрен, винаги съм си мислел, че ще е най-добре, ако този приятел си точно ти. Въпреки племенницата ти и въпреки близките ти отношения с Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус. Все пак като един истински Корнелий не мога да ти се предложа като клиент, но и приятелството ми все означава нещо. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че би ми било приятно да останеш на вечеря, Луций Корнелий.

И така Луций Корнелий остана на вечеря, която премина в приятна интимна обстановка, тъй като Метел Нумидик си беше кроил планове да прекара вечерта сам у дома си, изтощен от няколкото седмици, прекарани в геройства на Форума. Двамата с госта си обсъдиха титаничната битка, която Метеловият син бе водил, за да върне баща си от изгнанието му на Родос.

— Никой друг човек на земята не би могъл да се похвали с по-добър син от моя — разнежваше се Метел Нумидик, твърде доволен да се чувства приятно попийнал насред собствения си триклиний.

Сула му се усмихваше по-разбиращо от всякога.

— Не мога да ти го оспоря, Квинт Цецилий. Всъщност само мога да се похваля, че синът ти е един от моите добри приятели. Моят син е още малък, но доколкото един родител може да вижда в бъдещето на децата си, мисля, че ще си имам големи неприятности с него.

— Предполагам, че и той се казва Луций?

Той го изгледа изненадан.

— Да, естествено.

— Странно — каза Метел Нумидик, като подчерта и двете срички. — Ако не се лъжа, при Корнелиите беше прието първородният син да се кръщава Публий.

— Баща ми отдавна не е между живите, Квинт Цецилий, така че и да исках, не бих могъл да го попитам. Да не говорим, че не си спомням някога да е бил достатъчно трезвен, за да обсъждаме семейните традиции.

— Е, както и да е, това не е толкова важно. — Домакинът се замисли за миг, после продължи: — Като отворихме дума за имената, предполагам, знаеш, че онзи… италиец постоянно ме наричаше „Прасчо“?

— Чувал съм Гай Марий да ти прилага подобен епитет, Квинт Цецилий — съгласи се Сула и се наведе от кушетката, за да налее двете изящни кристални чаши с вино от не по-малко изящната кристална кана на масата; какъв късмет, че Прасчо харесваше кристала!

— Направо отвратително! — изрече възмутеният Метел Нумидик.

— И на мен ми се струва отвратително — продължаваше да се съгласява Сула и се изпълваше с все по-приятни чувства отвътре. „Прасчо — Прасето, Прасчо — Прасето.“

— Трябваше да минат години, за да престане да ми прави впечатление.

— Никак не се изненадвам, Квинт Цецилий — кимаше невинно Сула.

— Простак, провинциалист! Дори не може да ме нарече Свинята, все едно се има за нещо повече от мен. Гаден италиец!

Изведнъж Метел Нумидик скочи от мястото си, хвана се с ръка за челото и на няколко пъти дълбоко въздъхна.

— Бре, започна да ми се върти свят! И не мога… да си поема… въздух!

— Опитай още веднъж спокойно, Квинт Цецилий.

Метел Нумидик послуша съвета му, но се задави.

— Зле ми е!

Сула се плъзна към края на кушетката, за да нахлузи обувките си.

— Да ти донеса ли леген?

— Слугите! Извикай… слугите! — изрече с мъка Метел и се хвана за гърдите. — Дробовете ми!

Гостът заобиколи кушетката и се надвеси над масата.

— Сигурен ли си, че е от дробовете ти, Квинт Цецилий?

Метел Нумидик се беше свил надве, с едната си ръка още притисната към гърдите, докато другата гърчеше пръсти и се опитваше да докопа ръката на Сула.

— Върти ми се… свят! Не мога… да дишам! Дробовете!

Сула изрева с пълен глас:

— Помощ! Бързо, помощ!

Стаята се изпълни за броени мигове с роби. Хладнокръвен и делови, Сула разпрати някои от тях да доведат най-добрите лекари, за които се сети, а на останалите нареди да подхванат под мишниците господаря си, който упорито не щеше да се излегне.

— Няма да се бавят, Квинт Цецилий — обърна се успокояващо той към домакина си и като застана пред кушетката му, ритна масичката настрани. Двете чаши и каните, пълни с вино и вода, се разбиха на парчета на земята и съдържанието им се разплиска по целия под. — Ето — подаде той ръка на борещия се за всяка глътка въздух, уплашен до смърт Метел Нумидик, — хвани се за ръката ми. А ти вземи да изчистиш тая бъркотия — сопна се в следващия миг на един от робите, застинал като статуя, без да знае какво да прави. — Няма защо да си режем краката със стъкла.

През цялото време, докато робът събираше стъклата от земята и забърсваше пода — виното беше малко, предимно вода, — нито за миг не пусна ръката на Метел. Продължаваше да я държи и по-късно, когато стаята се изпълни с новодошли лекари и техните помощници; дори когато любимият и предан син Метел Пий пристигна тичешком, баща му Нумидик не благоволи да му протегне ръка, толкова отчаяно се беше вкопчил в пръстите на Сула.

И докато гостът държеше ръката на Метел Нумидик, а Прасчо Младши плачеше неутешим, лекарите се заловиха за работа.

— Медовина с исоп и стрит корен от капар — беше първото нещо, което предписа Аполодор Сицилийски, на когото все още най-много се слушаше думата на Палатина. — Мисля, че ще трябва да му пуснем кръв. Скалпела ми, ако обичаш — обърна се той към помощника си.

Но гърлото на Метел Нумидик беше твърде заето с дишане, за да може да поеме лекарството; лекарят отвори вената на ръката му и върху кушетката изригна силна струя вода.

— От вените, сигурен съм, че е от вените! — каза си Аполодор Сикул, сетне се обърна към колегите си: — Погледнете колко е светла кръвта!

— Той така се бори, Аполодор, че нищо чудно кръвта му да е светла — обърна се към него атинянинът Публий Сулпиций Солон. — Не мислиш ли да му сложиш компрес на гърдите?

— Да, нека бъде компрес — съгласи се Аполодор, сякаш всичко му беше от ясно по-ясно и щракна с пръсти на помощника си: — Вълнен компрес за гърдите!

Но Метел Нумидик продължаваше да се задушава и да се удря в гърдите със свободната си ръка. Все така не оставяше да го сложат легнал на кушетката, замъгленият му поглед постоянно търсеше сина му, пръстите му не изпускаха нито за миг ръката на Сула.

— И все пак лицето му не е посиняло — обясняваше на своя превзет гръцки Аполодор Сикул на Метел Пий и Сула. — Ей това не го разбирам! Иначе бих се зарекъл, че е тумор на белите дробове. — И кимна към помощника си, който усилено напояваше парче вълнен плат с някаква лепкава, черна течност. — Това е най-добрата възможна лапа, ще изхвърли всички вредни тела навън. Изстърган меден окис… оловен окис… стипца… сушена смола… сушен ананас… всичко това омесено с нужното количество олио и оцет. Вижте, готово е!

Което си беше истина, компресът беше готов. Аполодор Сикул собственоръчно го положи върху гърдите на болния и със завидно спокойствие остана да гледа как ще подейства прехваленото му лекарство.

Но нито кръвопускането, нито сиропът, нито компресът можаха с нещо да помогнат; лека — полека животът се отскубваше от жестоката хватка, с която Метел Нумидик се беше вкопчил в ръката на Луций Корнелий Сула. Лицето му беше почервеняло като тухла, очите му — премрежени, в един момент го обхвана внезапна парализа, в следващия миг агонизиращият изгуби съзнание и малко след това издъхна окончателно.

Докато излизаше от стаята, Сула чу как нисичкият сицилиец прошушва неуверено на Метел Пий:

— Домине, хубаво ще е да му направим аутопсия.

Но отчаяният Прасчо Младши само му изкрещя:

— Какво, вие, гръцки бездарници, сега, като го убихте, искате и да го накълцате на парчета ли? Не! Баща ми ще отиде на кладата така, както си е!

Метел Пий забеляза как Сула се опитва да се измъкне, разбута лекарите и го застигна в атрия.

— Луций Корнелий!

Той бавно се извърна. Лицето му излъчваше неописуема скръб, под клепачите му толкова силно напираха сълзите, че някои от тях вече се бяха търкулнали по страните му.

— Скъпи ми Квинт Пий! — захлипа.

Ако Прасчо Младши продължаваше да се държи на крака, то беше само защото още не можеше да осмисли какво е станало. Дори беше престанал да циври като дете.

— Не мога да го повярвам! Баща ми е мъртъв!

— И то толкова внезапно — поклати печално глава Сула. В следващия миг го разтърси мощно хълцане. — Толкова внезапно! Нищо му нямаше, Квинт Пий! Бях дошъл да му покажа своето уважение, а той ме покани на вечеря и двамата си прекарвахме толкова приятно! И изведнъж, тъкмо свършвахме с яденето и… ето ти на!

— О, защо, защо, защо! — още малко и щеше да рухне съвсем малкият Прасчо. — Тъкмо се беше върнал у дома, при това не беше никак стар!

Сула прегърна приятелски Метел Пий, притисна главата му до лявото си рамо и с дясната си ръка започна да го гали по косата. Но ако сломеният от мъка син сега надигнеше очи, щеше да прочете в погледа на лъжливия си приятел една чисто и просто плътско удовлетворение, следствие от огромно физическо и психическо натоварване. Нима бъдещето на Сула можеше да крие друго толкова вълнуващо преживяване? За пръв път се бе почувствал нещо повече от убиец, тъй като беше преживял до неговата същинска кулминация — акта на умирането. Не само че уби човек, но и му даде своята благословия по пътя към смъртта.

Икономът се показа от триклиния, за да свари как самият Аполон утешава младия му господар. Но това беше просто илюзия. Достатъчно му беше да примигне, за да разпознае русокосия Сула.

— Трябва да вървя — обърна се към него гостенинът. — Оставям го на грижите ти. И нека обадят на всички от семейството.

Щом излезе на Кливус Викторие, Сула дълго време трябваше да се взира в нощта, преди очите му да свикнат да виждат в тъмното. Доволен, той, се запъти към храма на Магна Матер. Минавайки над първата канализационна шахта, напъха празното си шишенце през решетката и го остави да се изгуби в непрогледния мрак.

— Вале, Прасчо, прасенцето ми! — извика той и протегна ръце към небето, сякаш искаше да го сграбчи. — О, чувствам се по-добре!

— О, Юпитер! — хвана се за главата Гай Марий, като остави писмото на Сула и се обърна смаян към жена си.

— Какво е станало?

— Прасчо е умрял.

Макар и да беше самото превъплъщение на идеала за римска матрона и да държеше на престижа на хората от своето съсловие, Юлия отдавна се беше примирила с непочтителното отношение на мъжа си към Квинт Цецилий Метел Нумидик.

— О, това е ужасно — затюхка се тя, без да знае точно какво очаква съпругът й да му отговори.

— Ужасно ли? На мен пък ми се струва твърде прекрасно, за да е истина!

Марий отново пое свитъка, разгъна го върху масата и потърси мястото, докъдето беше стигнал. След като след дълго мърморене под носа си най-после успя да стигне до края, той си направи удоволствието да го прочете повторно открай докрай, та и Юлия да разбере за какво точно става дума.

— И какво е правил Луций Корнелий на вечеря у Квинт Цецилий? — полюбопитства Юлия.

— Навярно си е предлагал услугите — предположи Марий.

— О, не, Гай Марий, не може да бъде!

— Че защо да не може, Юлия? Не мога да му се сърдя за това. Прасчо е — така де, беше — в своя апогей; в последните месеци влиянието му безспорно беше по-голямо от моето. При подобни обстоятелства, когато бедният Луций Корнелий е пропъден веднъж завинаги от средите на Скавър, на него не му остава друга възможност, освен да избира между Прасчо и хора като Катул Цезар. — Марий въздъхна и поклати глава. — Тъй или иначе, Юлия, сигурен съм, че някой ден Луций Корнелий ще успее да премахне всички прегради между себе си и тия от неговия сой и ще се превърне в идеалния римски патриций.

— Значи вече не го смяташ за приятел!

— Като че ли така излиза.

— Не мога да го проумея! Двамата с него бяхте толкова близки.

— Така беше — съгласи се той, доволен, че са подхванали точно тази тема. — Но все пак, скъпа, трябва да знаеш, че това не беше приятелство между двама души, които изпитват някакво естествено влечение един към друг. Мисля, че и баща ти изпитваше към Сула абсолютно същите чувства като мен — за него другият му зет беше човек, на когото можеш да се довериш, но само когато става дума за сериозни дела. Има ли достатъчно работа, винаги можеш да се сближиш със Сула. Но се съмнявам, че човек като Луций Корнелий ще изпитва радост от отношения, каквито съществуват например между мен и Публий Рутилий. Разбираш ли — отношения, при които двамата можем да откриваме куп грешки и недостатъци у другия, но това не е причина да му обърнем гръб. Луций Корнелий не е роден, за да прекарва времето си в приятелски беседи на пейката в градината и да му е хубаво със старите другари. За него подобен начин на живот е чужд.

— А какво не му е чуждо, Гай Марий? Никога не съм знаела какво представлява в действителност Луций Корнелий.

Но съпругът й само поклати глава и се засмя.

— Никой не знае. Дори след толкова години, прекарани заедно, не бих се опитал да гадая.

— О, аз мисля, че знаеш много повече, отколкото се правиш — не се съгласи тя, — но си имаш причини да мълчиш. Или поне пред мен. — Приседна до мъжа си. — Ако Луций Корнелий има поне един приятел на света, това е Аврелия.

— И аз така съм забелязал — сухо изрече Марий.

— Няма защо да си вадиш веднага заключения. Много добре знаеш, че между двамата няма нищо! Просто имам предвид, че ако Луций Корнелий е склонен да се разкрие пред някого, то това ще е Аврелия.

— Е, щом казваш — махна с ръка Марий и сложи точка на разговора.

Готвеха се да презимуват в Халикарнас. Твърде късно се бяха прехвърлили на малоазийския бряг, за да предприемат тепърва дългото и изтощително пътуване по суша от Егейско море до Песин, дълбоко в сърцето на полуострова. Атина ги беше задържала, защото и на двамата им се хареса, а пък веднъж стъпили в Атика, нямаше как да не прескочат и до съседна Беотия, да посетят храма на Аполон в Делфи — нищо, че Марий твърдо отказа да се допита до Пития.

Юлия беше доста изненадана от тази му реакция и не бе закъсняла да попита на какво се дължи тя.

— Смъртните не са толкова важни, че боговете чак да наддават за тях — обясни Марий. — Вече са ми предсказвали веднъж бъдещето; ако продължа да натяквам на безсмъртните своето любопитство, току-виж ми обърнали гръб окончателно.

— Можеш да питаш от името на малкия Марий?

— Не!

Направиха си разходката и до Епидавър в Пелопонес, където отдадоха дължимото на изящната архитектура и на скулптурите на Трасимед от Парос, но най-вече се обърнаха към жреците на Асклепий, които вместо лечение препоръчаха на болния Марий да преспи под закрилническия поглед на бога. Той послушно изпи поднесеното му биле и легна в общата спалня, специално изградена в съседство с големия храм, където прекара цялата нощ. За свое голямо разочарование обаче на сутринта не си спомни нищо от сънищата си, така че жреците можаха единствено да го посъветват да поотслабне, да се упражнява по-често и да избягва тежки умствени натоварвания.

— Те са шарлатани, ако искаш да знаеш мнението ми — изрече презрително Марий, след като щедро бе дарил храма със златна чаша, обсипана със скъпоценни камъни.

— Моето мнение пък е, че са много прави — каза Юлия, като оглеждаше изпитателно мъжа си.

Така пътниците успяха да отплават за Мала Азия едва през октомври. Качиха се на голям кораб, извършващ редовни пътувания от Пирея за Ефес, и на първо време се настаниха в града на Хераклит. Но Ефес се оказа твърде хълмист за наедрелия Гай Марий, който не преставаше да пухти по безкрайните нагорнища, докато най-сетне нае за семейството си кабина на някакъв случаен кораб, пътуващ по посока юг и пристигна в Халикарнас.

Тук, в навярно най-живописното пристанище на Римска Азия, Марий нае луксозна вила, където и прислугата си знаеше работата, и банята с морска вода беше добре отоплена. Защото колкото и силно да грееше зимното слънце през прозорците, времето си оставаше прекалено студено, за да си позволи човек да се разхожда гол и мокър из неотоплена баня. Яките защитни стени на града, кулите и крепостните съоръжения, внушителните обществени сгради — всичко това караше пътниците да се чувстват сигурни в град, придобил повечето основни черти на Рим, с тази разлика, че Рим не можеше да се похвали с толкова изящно произведение на архитектурата като Мавзолея, величествената гробница, който неутешимата в своята скръб Артемизия беше построила за непрежалимия си брат и съпруг Мавзол.

Към края на следващата пролет поклонниците поеха по дългия и труден път към Песин — при това не след дълги пререкания между Марий и семейството му, което желаеше да остане на морския бряг поне до средата на лятото. Но, разбира се, това си оставаха капризи, които беше немислимо да бъдат удовлетворени. От бреговете на Мала Азия до центъра на полуострова съществуваше един по-широк и удобен път — този покрай течението на река Меандър, — който се ползваше с еднакъв успех и при мирни поклонници, и при въоръжени до зъби нашественици. Марий, Юлия и малкият Марий също последваха примера на поколенията пътници преди тях и всеки посвоему цъкаше с език, като гледаше благополучието и неочаквано високата култура на всички местни жители, с които се срещаха, независимо в коя точно област се намираха. Последната точка от цивилизования свят навярно беше Хиеропол със своите възхитителни кристални образувания и със соления минерален извор, където се киснеше прословутата черна вълна, за да може платът да запази завинаги своя невероятно наситен цвят. Нататък следваха цели редици от планински вериги, пронизани от водите на все същата река Меандър, която най-сетне отведе пътешествениците в дивото сърце на гориста Фригия.

Самият Песин обаче беше разположен насред област, почти лишена от гори и по това време на годината в километри околовръст се простираше зеленото море на неузряла пшеница. Както повечето големи светилища в централна Мала Азия — обясняваше пътеводителят на гостите, — и храмът на Великата майка в Песин властвал над огромни площи обработваема земя и притежавал цяла армия от роби, чийто труд му осигурявал нужната самостоятелност да действа като държава в държавата. Единствената разлика от останалите елинистически царства била, че тук жреците управлявали от името на богинята и се грижели за опазване несметните богатства на храма, така че и могъществото на богинята да се съхрани за вечни времена.

Самите гости си представяха светилището да представлява нещо от типа на Делфи, закотвено високо насред непристъпни скали и чукари, но за тяхна изненада Песин се беше разположил дори под равнището на полетата наоколо — насред дълбоко дере, издялано сред ослепителната белота на кремъка. Самото светилище се намираше в северния край на града, по-тесен и не толкова плодороден, колкото няколкото километра богата наносна почва на юг, обогатявана с всеки нов разлив на лъкатушещия речен поток, който се вливаше по-надолу в голямата река Сангарий. И от града, и от храма, и от постройките около него еднакво дъхаше на старина, нищо че сега съществуващият комплекс беше дело на гръцка ръка. До самото светилище, построено на върха на нещо като естествена могила, се стигаше по застрашително стръмни стълби, обграждащи го от три страни, на които стълби обикновено поклонниците сядаха да разговарят с жреците.

— Пъпът на нашия храм, ако мога така да се изразя, отдавна е хвърлен в Рим, Гай Марий — говореше архигалосът Батацес, — даден ви като знак на добра воля, когато сте се намирали в дълбока опасност. Това е и причината, когато Ханибал избяга в Мала Азия, той винаги да е странил възможно най-далеч от Песин.

Марий чак сега си спомни писмото на Публий Рутилий Руф, разказващо му за забележителните изпълнения на Батацес при похождението му в Рим — по времето, когато самият Марий воюваше с германите, — и нямаше как човекът насреща му да не му се струва по-скоро забавен. Самият Батацес скоро улови ироничния поглед на гостенина си.

— Да не би да се усмихваш на кастрирания старец пред себе си? — попита той прямо.

Марий го изгледа удивен.

— За пръв път чувам подобно нещо, архигалос.

— Човек не може едновременно да служи на Кубаба Кибела и да си запази всичко по себе си, Гай Марий. Дори и собственият й съпруг Атис се е лишил от мъжките си атрибути в почит пред нейното величие — обясни Батацес.

— Аз пък си мислех, че са го кастрирали, защото й е изневерявал — изтърси Марий, който все пак трябваше да каже нещо. Във всеки случай не му се щеше да влиза в дълга дискусия за нечии отрязани полови органи; колкото и на жреца насреща да му беше приятно да се жалва за нещастието си.

— Нищо подобно! — възрази му Батацес. — Тази история е чиста гръцка измислица. Само ние във Фригия поддържаме все още неопетнен култа към богинята и само ние познаваме нейната история. Ние сме нейните най-предани последователи още от мига, когато дойде при нас от далечен Кархемиш.

Батацес се насочи към мрачния вход на светилището. От слънцето очите на наблюдателя чак го заболяваха от всичкото злато и скъпоценни камъни по дрехите, ръцете, косата и брадата му.

Двамата застанаха в целата1 на богинята, където Марий да може с очите си да се убеди в изяществото на статуята й.

— Чисто злато — отбеляза доволно Батацес.

— Толкова ли си сигурен? — попита невинно Марий, като си спомни обясненията на пътеводителя в Олимпия за това, как точно е излята статуята на Зевс.

— Абсолютно.

Статуята беше в човешки ръст, положена върху висок мраморен пиедестал и изобразяваше Великата майка, седнала на къса пейка. От двете й страни бяха прилегнали безгриви лъвове и тя ги галеше по главите. Богинята носеше на главата си висока шапка във формата на корона и беше облечена в тънка роба, пристегната с колан, който подчертаваше красивите й гърди. Зад левия лъв стояха две овчарчета, едното от които свиреше на двойна флейта, а другото — дърпаше струните на лира. От дясната страна пък, облегнат на овчарска гега, беше застанал съпругът на Кубаба Кибеле Атис, носещ на главата високата и мека конусообразна шапка, традиционна за фригите; беше облякъл риза с дълги ръкави, вързана на врата му, но широко разтворена надолу, за да се видят мускулестият корем и дългите му гащи с крачоли, сцепени пред коленете и пристегнати надолу с копчета.

— Интересно — беше единственото, което можа да каже Марий. Това, че златото можеше да се окаже и истинско, не допринасяше с нищо за качеството на самата скулптура.

— Като че ли не ти харесва особено.

— Навярно защото съм римлянин, архигалос, а не фригиец. — Той се обърна на другата страна и се запъти към тежките бронзови врати на целата. — И защо точно тази азиатска богиня се е загрижила толкова много за съдбата на Рим?

— Загрижила се, и то отпреди цели векове, Гай Марий. Иначе никога нямаше да се съгласи да подарим на Рим пъпния й камък.

— Да, да, това добре го разбрах! Но пак не ми отговори на въпроса — напомни му Марий, склонен все повече и повече да се държи невъзпитано.

— Кубаба Кибела не разкрива пред никого своите висши помисли, Гай Марий, дори и пред нас, нейните жреци — отказа да задоволи любопитството му Батацес, който пак засия като слънцето, излизайки от сумрака вътре в светилището на ослепителната дневна светлина пред него. Избра си едно от мраморните стъпала пред входа и подкани с жест Марий да седне до него. — И все пак, доколкото ми е съдено да опозная характера на Великата майка, струва ми се, че тя вижда в бъдещето на Рим. Според нея вашият град ще продължи да увеличава и занапред своята мощ за сметка на останалия свят и навярно един ден Песин ще попадне под властта му. Вече сто години вие, римляните, сте дали подслон на нашата богиня под името Магна Матер2. От всички храмове, които са й били издигнати по света, този в Рим е любимото й убежище. Нито голямото светилище в Пирея, нито дори това в Пергам не я интересуват толкова, колкото това, което вие й издигнахте. Мисля, че богинята просто обича Рим.

— Е, толкова по-добре за нея! — заключи в типичния си стил Марий.

Внезапно Батацес потръпна и притвори очи. Въздъхна, вдигна рамене и посочи надолу в краката им, където се виждаше кладенец.

— Имаш ли за нещо да попиташ богинята?

Но Марий поклати отрицателно глава.

— Какво, да викам вътре в кладенеца и да чакам нечий призрачен глас да ми отговаря? Не.

— Тя винаги е отговаряла по този начин на зададените й въпроси.

— Не става дума за липса на уважение към Кубаба Кибела, архигалос, но просто боговете вече са ме дарявали веднъж със своите предсказания и не мисля, че ще е благоразумно да ги питам пак — повтори своето вечно обяснение Марий.

— Тогава нека просто останем на слънце, Гай Марий, и да послушаме песента на вятъра — предложи Батацес, за да прикрие своето разочарование; толкова труд беше хвърлил да намери нужните подземни оракули и да ги научи какви отговори да дават на великия римлянин.

— Сигурно не знаеш — внезапно смени темата Марий няколко минути по-късно — как мога най-лесно да вляза в контакт с царя на Понт? Така де, дали имаш представа къде се намира той в момента? Пратих му вест в Амазия, но вече осем месеца не съм получил никакъв отговор от него. Нито пък на второто ми писмо.

— Той е в постоянно движение, Гай Марий — опита се да го успокои Батацес. — Нищо чудно да не се е намирал в Амазия по онова време.

— Ами той като се движи, няма ли вестоносци, които да го догонват?

— Мала Азия не е Рим, нито Понт може да се оприличи на римска провинция. Дори и царедворците на цар Митридат не могат да знаят къде се намира той в момента, освен ако сам не им го съобщи. Което се случва рядко.

— Богове! — не скри смайването си Марий. — Че как тогава съумява да държи всичко под контрол?

— Има достатъчно довереници, които да го заместват при отсъствията му — да не говорим, че управлението на страната не е кой знае колко трудна задача, защото повечето градове в Понт са гръцки и се управляват сами. Единствената им работа е да плащат на Митридат данъците, които той им иска. Колкото до провинцията, то селата са изостанали и твърде изолирани едно от друго. Понт е планинска земя и представлява няколко планински вериги, успоредни на Евксинско море. Затова и комуникациите от единия до другия край на царството са доста лоши. Царят разполага с много крепости, пръснати из цялата страна, и доколкото знам, поне четири резиденции: Амазия, Синоп, Дастейра и Трапезунт. Но както ти казвам, повечето време прекарва на път, придружен от отбрана свита. Често отива до Галатия, Софена, Кападокия и Комагена, където управляват все негови роднини.

— Разбирам — наведе се напред Марий и провря двете си ръце между коленете си. — Излиза, че ще е невъзможно някой ден да го посетя?

— Зависи от това, колко дълго възнамеряваш да останеш в Мала Азия — рече Батацес с привидно безразличие.

— Ами ще гледам да остана възможно най-дълго, така че да успея да се срещна с царя на Понт, архигалос. Междувременно ще навестя цар Никомед — той поне стои на едно място! Зимата ще прекарам отново в Халикарнас, а пролетта възнамерявам да отида в Тарс, откъдето ще направя едно пътешествие навътре в страната с надеждата да намеря царя на Кападокия Ариарат.

Всичко това Марий разправяше с напълно непринуден тон, а сетне, също тъй непринудено, се прехвърли на въпроса за финансите на храма, към които твърдеше, че проявявал искрен интерес.

— Няма никакъв смисъл, Гай Марий, да държим парите на богинята да патинясват по разни тайни хранилища — обясни му любезно Батацес. — Като ги даваме на заем срещу добра лихва, ние увеличаваме богатствата й. Но за разлика от други храмове, ние поне гледаме да не влизаме в парични сделки с жителите на Песин.

— С такава дейност никой никога не се е занимавал в Рим — подхвърли Марий. — Предполагам, защото римските храмове са собственост на народа и се управляват от държавата.

— Но и римската държава може да печели пари, нали?

— По-скоро би могла, но това само ще доведе до увеличаване на бюрокрацията. Римляните никога не са одобрявали бюрократите. Ще излязат или прекалено мързеливи, за да има някаква полза от тях, или прекалено досадни, за да ги понасяме с лека ръка. При нас лихварството е частна дейност и с нея се занимават истински професионалисти.

— Ако щеш ми вярвай, Гай Марий — похвали се Батацес, — че и при нас храмовите лихвари са истински професионалисти.

— Това дали важи за Кос? — попита Марий.

— Имаш предвид храма на Асклепий?

— Именно.

— А, там професионализмът е на особена висота! — въздъхна Батацес не без нотка на завист. — Превърнали са се в толкова мощна институция, че ако искат, и войни могат да водят! Разбира се, има и много хора, които си влагат парите при тях.

Марий се изправи.

— Благодаря ти за всичко, архигалос.

Батацес го проследи как слиза по стълбите по посока на красивата колонада, издигната над самата рекичка, и щом се увери, че посетителят няма намерение да се връща назад, тичешком се насочи към своята резиденция, малко, но красиво дворче, построено насред зелена дъбрава.

Батацес се затвори в кабинета си, извади си нещата за писане и набързо надраска писмо до цар Митридат:

Писмото бе загърнато и запечатано в калъф от най-фина кожа, а сетне прибрано в специална кесия. Батацес го връчи на един от подчинените си жреци и го прати възможно най-бързо да се яви в Синоп, където се намираше цар Митридат.

Съдържанието на писмото никак не се хареса на царя, който задъвка месестата си устна и започна да се мръщи толкова страховито, че всички царедворци, чиято работа бе да го гледат, без да си отварят устата, се радваха на скромното си положение и искрено съчувстваха на Архелай, седнал при господаря си и длъжен да отговаря на въпросите му. Не че Архелай плачеше за съчувствие: първи братовчед на царя и най-знатен велможа в цялото царство, той беше колкото слуга, толкова и приятел, колкото братовчед, толкова и същински брат на своя цар.

И все пак, колкото и да си придаваш спокоен и безгрижен вид, той всеки път се замисляше, когато му предстоеше да стъпи в територия, криеща опасности за хора в неговото положение. Навярно хората имаха право да смятат, че си е спечелил благоволението на царя, но това не беше причина Архелай да забрави тъжната съдба на предшественика си Диофант. Той бе допуснал грешката да се смята преди всичко за приятел и дори втори баща на Митридат, забравяйки, че си остава просто царски чичо, един от многото служители на племенника си.

„И все пак — продължаваше с нерадостните си разсъждения Архелай, докато наблюдаваше киселото лице на братовчед си пред себе си — на простосмъртния му остава единствено да чака и да се надява. Царят си е цар, всички са длъжни да му се подчиняват — ако му хрумне, може да ги прати на смърт, негова работа.“ Подобно положение развързваше до краен предел мозъците на царските приближени, живеещи в постоянна близост с един неизчерпаем извор на енергия, капризничене, детинщини, остър ум, сила и не на последно място младежка срамежливост. Човек трябваше да използва всичко, което боговете му бяха дали, за да се предпази от неизброимите капани, в които можеше да попадне. А капаните дебнеха наистина отвсякъде: веднъж бедата ще зафучи над главата ти като буря на Евксинския понт, друг път ще съска с години дълбоко в съзнанието на царя като парата от сложения над жарта казан, трети път ще облече формата на някой забравен грях, извършен може би в детските години. Царят никога не забравяше понесените обиди — реални или плод на неговото собствено въображения, — само отлагаше тяхното възмездие, за когато сметне за добре.

— По всичко изглежда, че ще трябва да го приема — рече най-накрая Митридат и сетне добави: — Нали?

„Ето първият капан: как трябва да му отговоря?“

— Ако ти сам не пожелаеш, Велики царю, никой на света не може да те накара да го приемеш — подметна доволно Архелай. — И все пак, предполагам, че Гай Марий е достатъчно забележителна личност, за да предизвика интерес у теб.

— Значи така, Кападокия. Пролетта. Но нека първо прецени силите на Никомед. Ако този Гай Марий е толкова изключителен, колкото го представят, надали би останал с добри впечатления от царя на Витиния — разсъждаваше на глас царят. — Пък защо да не се запознае след това и с Ариарат? Прати вест на това жалко насекомо, че напролет трябва да се представи лично на Гай Марий в Тарс и да го придружава по целия път до Кападокия.

— Войската да бъде ли готова за война, о, Велики?

— Разбира се. Гордий ще дойде ли тук?

— Би трябвало да е пристигнал в Синоп, преди зимните снегове да са затворили проходите, царю — отговори Архелай.

— Добре!

Все така намръщен, Митридат се върна на писмото от Батацес и отново захапа устна. Проклети римляни! Толкова ли не могат да си държат носовете вън от нещо, което тъй и тъй не е тяхна работа? Защо един толкова известен човек като Гай Марий ще се грижи за делата на народите в източна Мала Азия? Или Ариарат вече е сключил сделка с римляните, за да свали него, Митридат Евпатор от трона му и да превърне Понт в провинция на Кападокия?

— Пътят, който сме извървели досега, беше дълъг и труден — заяви царят на Архелай. — Няма да се прекланям пред никого, дори пред римляните!

За царя наистина пътят беше дълъг и труден. Започваше кажи-речи от самото му рождение, защото малкият Митридат имаше за свои родители Митридат V и сестра му Лаодика. Роден в същата година, в която толкова тайнствено се раздели с живота Сципион Емилиян, Митридат, наричан също така Евпатор, беше по-малкият брат на двегодишното момченце, известно като Митридат Хрест, защото то се смяташе за помазания от боговете престолонаследник на царството. Бащата на двамата Митридати си беше поставил за задача да разшири своето царство на всяка цена, но най-добре би било, ако цената се заплати най-вече от Витиния — най-стария и заклет противник на Понт.

В началото изглеждаше, че Понт ще запази за вечни времена своя статут на приятел и съюзник на римския народ, получен от Митридат IV в замяна на помощта, която оказа на пергамския цар Атал II във войната му с царя на Витиния Прузий. За известно време Митридат V бе запазил съюза си с Рим, изпращайки дори помощ в Третата пуническа война, когато бе сринат Картаген, и срещу наследниците на Атал III, които оспорваха правата на Рим върху Пергам, завещан му от покойния цар. Но изведнъж същият този Митридат V купи половин Фригия от римския проконсул в Мала Азия Маний Аквилий, и то срещу една тлъста сума в злато, която обаче си остана за лично ползване на римлянина. С това той автоматически изгуби статута си на приятел и съюзник и оттогава насам никой не се бе опитал да сложи край на противоречията между Рим и Понт, умело подклаждани от витинския цар Никомед… и от настроените против Аквилий римски сенатори.

Но независимо от враждата на Рим и Витиния Митридат V продължи своята експанзионистична политика, привличайки в своята зона на влияние Галатия и получавайки наследството на голямата част от Пафлагония. Но сестра му, негова съпруга, не го обичаше; цял живот беше крила намеренията си да управлява Понт от свое име. Когато малкият Митридат Евпатор беше едва на девет години и се намираше в резиденцията в Амазия, царица Лаодика уби съпруга си, неин роден брат, и сложи Митридат Хрест, тогава единадесетгодишен, на престола. Естествено регентка беше тя самата. В замяна на гаранции от страна на Витиния, че няма да нарушава границата си с Понт, царицата обеща да насочи политиката си изцяло към Пафлагония и освободи Галатия.

Малкият Митридат Евпатор обаче, ненавършил и десет години, използва първия удал му се случай и само няколко седмици след възкачването на брат си на престола избяга от Амазия, предчувствайки, че може да бъде следващата жертва. Защото, за разлика от слабохарактерния Хрест той прекалено много напомняше на майка си за баща си, а тя бе придобила неприятния навик често да му го натяква. Съвсем само на света, момчето хукна, не към римските територии или към някое от съседните царства, а потърси убежище в източните планински части на Понт, където разкри самоличността си на местните жители, молейки ги единствено да мълчат. Смаяни от постъпката на момчето, окрилени от мисълта, че един член на царското семейство е предпочел да живее при тях, отколкото в лукса на двореца, всички жители на областта се заеха себеотрицателно със закрилата на Митридат. Местейки се от село на село, малкият принц опозна страната така, както никой негов роднина не би могъл да се похвали, че я познава, а представата за него самия проникна дълбоко сред населението на области, където цивилизацията едва — едва навлизаше. През лятото той се скиташе свободен из гори и планини, ходеше на лов за мечки и лъвове и постепенно си спечели славата на смел сред смелите в очите на необразованите си поданици, опознавайки в същото време техния начин на препитание — горските плодове, сочния див зеленчук и многобройния дивеч.

В известен смисъл това бяха най-щастливите седем години от живота на Митридат Евпатор — никога по-късно той не бе имал случай да изпитва удоволствие от прости, ежедневни радости, нито пък се бе гордял с отношението на народа към себе си, както сред планините на Източен Понт. Под зелените листа на дърветата, под искрящите им в розово, лилаво и червено цветове, под надвисналите клони на акацията, обагрени в кремаво, и под звуците на падащата вода в съседния водопад детството неусетно си отиде и момчето израсна в млад мъж. Първите жени, с които си беше опитал късмета, бяха момичетата от малките, изостанали селца; първият лъв, който уби — като същински Херакъл единствено с дървена тояга в ръце, — беше рядко едър екземпляр с огромна грива; първата му мечка — звяр, с една-две глави по-висок от собствения му ръст.

Митридатите се славеха като едри люде. Произходът им беше тракийски, но в жилите им течеше и много персийска кръв, дошла от двореца на цар Дарий, ако не и от него самия. В продължение вече на двеста и петдесет години династията бе владяла Понт и често бе влизала в брачни връзки със Селевкидите в Сирия, друга тракийска династия, водеща началото си от Антиох и сина му Селевк — един от диадохите на Александър Македонски. Персийското наследство се изразяваше в появата от време на време на някое дребно, крехко и мургаво отроче, но Митридат Евпатор си беше типичен тракиец. Затова израсна висок, с рамене достатъчно широки да носят трупа на сръндак, а краката му бяха толкова здрави, че младежът с лекота изкачваше всеки връх от понтийските планини.

Когато навърши седемнайсет, Митридат се почувства достатъчно зрял мъж, за да поеме към властта. Прати тайно послание до чичо си Архелай, за когото знаеше, че не храни особено добри чувства към царица Лаодика, нищо че му се падаше природена сестра. Двамата се срещнаха на няколко пъти сред хълмовете край Синоп, където царицата се беше установила за постоянно, за да подготвят своя план и Митридат да се срещне с всички по-лични благородници, на които Архелай имаше доверие. Край Синоп бъдещият цар получи първите клетви за вярност от страна на сподвижниците си.

Всичко мина точно както го бяха запланували: Синоп падна не след обсада или гражданска война, а вследствие на блестящо изигран дворцов преврат. Царицата и Хрест бяха обезвредени за броени минути, без да се стига до излишно проливане на кръв. Кръв започна да се лее по-късно, под острието на палача, което отнесе не една и две глави на чичовци, лели и братовчеди. Хрест беше премахнат по-късно, а последна се раздели с живота царица Лаодика. Възпитан в синовна обич, Митридат не посмя да прати майка си на дръвника, ами я хвърли в тъмница в една от кулите на синопската крепост, където не се намери кой да я храни и тя, горката, умря от глад. Без да се чувства отговорен за смъртта на майка си, Митридат VI беше настроен да управлява сам. А още нямаше осемнайсет години.

Младият цар кипеше от енергия; жадуваше да върши велики дела, искаше му се да види Понт най-могъщото царство не само в Мала Азия, но и в целия свят? Сребърното огледало, което държеше край леглото си, всяка сутрин му напомняше, че няма друг цар като него на земята. Вместо диадема или тиара носеше на главата си лъвска глава, чиято свирепа уста се зъбеше заканително над челото му, а гривата сякаш беше собствената му коса. И това беше близо до истината, защото Митридат се радваше на гъсти, златисторуси къдрици — досущ като на Александър Велики, — които подстригваше и сресваше винаги по начин, който да напомня за славния му предшественик. Освен това, за да подчертае мъжествеността си, царят не си пускаше брада или мустаци, каквито елинистическият вкус никога не би приел, ами имаше подобни бакенбарди около ушите си. Изобщо, каква разлика от Никомед, царя на Витиния! Митридат беше мъж в разцвета на силите си, идол на жените, огромен на ръст, хищен, безстрашен, могъщ. Поне така го изкарваше сребърното му огледало и той се чувстваше доволен от себе си.

Ожени се за най-голямата си сестра, също Лаодика, а след това често се женеше, за да докара броя на съпругите си около дузина, без да се броят наложниците, които бяха поне няколко пъти повече. За царица беше обявена Лаодика, но това щеше да бъде в сила, докато той не изпускаше случай да й напомни, докато се държи лоялно към мъжа си. И за да подкрепи тази си заплаха с дела, Митридат си поиска жена и от сирийската династия на Селевкидите; желанието му беше удовлетворено, може би защото в сирийския двор се чудеха какво да си правят принцесите, и една лична девойка, наречена Антиохида, бързо пристигна в Понт. По-нататък Митридат си взе за жена някоя си Ниса, дъщеря на кападокийския принц Гордий, като в замяна даде една от по-малките си сестри (пак Лаодика) на кападокийския цар Ариарат VI.

Царят на Понт скоро се убеди колко са полезни браковете по сметка. Тъстът му Гордий скрои заговор със сестра му Лаодика и двамата убиха мъжа на Лаодика, царя на Кападокия, поставяйки едва проходилия Ариарат VII на престола и осигурявайки на Митридатовата сестра поне петнайсетина години безметежно регентство. В действителност щеше да управлява чичото на малкия Ариарат. Но изведнъж Лаодика Кападокийска, която мечтаеше да управлява, независимо от Митридат и вярното му куче Гордий, се поддаде на увещанията на витинския цар Никомед и се отвърна от брат си. Гордий избяга в Понт, Никомед се провъзгласи за цар на Кападокия, но предвидливо остана в родната Витиния, позволявайки на новата си жена Лаодика да върши, каквото си иска в Кападокия, стига да забрави някогашното приятелство с Понт. Подобно състояние на нещата бе добре дошло за амбициозната Лаодика. Единственият й проблем беше синът й, който бе станал на десет години и както повечето царски наследници в Изтока от малък развиваше качества на самодържец и не желаеше регентка, пък била тя и родната му майка. За известно време Лаодика сложи край на илюзиите му, но не и на амбициите му. Месец по-късно Ариарат се представи на чичо си Митридат в Амазия, а още месец по-късно чичо му го върна на престола му в Мазака. Съществената разлика между царство Понт и царство Кападокия бе, че първото поддържаше винаги армията си в готовност, а второто — не. Лаодика беше осъдена на смърт, убита пред очите на брат си; с един удар беше сложен край на влиянието на Витиния върху делата на Кападокия. Единственото, което не успя Митридат, бе да убеди десетгодишния Ариарат VII да приеме обратно у дома Гордий. Детето твърдеше, че не иска да има нищо общо с убиеца на баща си.

Цялата тази кападокийска бъркотия заемаше само малка част от вниманието на младия цар на Понт; още през ранните години на своето управление той насочи огромната си енергия най-вече за създаването на многобройна и способна на действие армия, както и за съответното увеличаване на доходите в понтийската хазна. Макар и да играеше ролята на див звяр, младият Митридат беше човек, който мислеше за бъдещето, и въпреки привидната си самонадеяност и позьорство имаше точна преценка за собствените си сили.

С шепа от понтийските аристократи, много от които му се падаха близки роднини — чичо му Архелай, чичо му Дифант, братовчедите Архелай й Неоптолем, — той се качи на кораб от пристанището в Амиз и предприе дълго пътешествие покрай източните брегове на Евксинския понт. Пътуваха инкогнито, сякаш бяха гръцки търговци, търсещи нови търговски връзки. Навсякъде, където корабът спираше, те слизаха и подробно изучаваха местността, което не беше лесна работа, тъй като срещаха все неуки и необразовани люде. Трапезунт и Риз отдавна бяха плащали данък на понтийския цар, а и формално се водеха част от владенията му, но на изток от тези преуспяващи градчета, извличащи своята печалба от богатите сребърни мини навътре в сушата, започваше същинска „тера инкогнита“.

Експедицията разучи легендарната Колхида, където река Фазис се влива в морето и където местните жители провесват напреко на течението й овчи руна, за да отсяват многобройните късчета самородно злато, идещо от Кавказ. За новодошлите гледката, която представляваше великата планина, щеше да си остане незабравима, защото за пръв път им се случваше да разберат, че планинските земи на Понт и Армения не са най-високите части на света. Ветровете постоянно ги засипваха със сняг, а изтощените пътници не си даваха и минутка покой, страхувайки се да не бъдат изненадани от наследничките на легендарните амазонки, които преди векове били прокудени от родните си места в долината на река Термодон, днес част от Царство Понт.

Лека — полека Кавказ оставаше зад гърба на платнохода и от полите му на север се разгръщаха безкрайните равнини на скитите и сарматите, все многобройни народи, чиито буйни нрави с вековете гърците бяха успокоили не по пътя на силата, а чрез своите традиции и култура, които разпространяваха чрез колониите си по бреговете на Скития и Сарматия. За варварите от севера гърците оставаха едно екзотично, неустоимо предизвикателство.

Там, където делтата на река Варданес3 разсичаше на две морския бряг, корабът на цар Митридат навлезе в огромното и почти отвсякъде заобиколено със суша езеро, носещо името Меотис4, обиколи бреговете му, образуващи нещо като триъгълник, и се натъкна на устието на най-могъщата река в света — легендарната Танаис5. Пътешествениците щяха да чуят още много имена на големи реки — Ра, Удон, Бористен, Хипанис6, — както и легендите за обширното море на изток, наричано Хиркан или Каспиум.

Навсякъде, където гърците бяха основали своите търговски колонии, се отглеждаше в огромни количества жито.

— Можехме да отглеждаме и повече, но няма къде да го продаваме — обясняваше етнархът на Синде7. — След като опитаха за пръв път пшеничен хляб, и скитите започнаха да обработват земите си и да сеят жито.

— Преди сто години сте продавали жито на нумидийския цар Масиниса — напомни му Митридат. — Съществуват и други пазари. Само преди няколко години римляните даваха мило и драго за пшеничено зърно. Защо не си търсите сами купувачи?

— Навярно защото — рече етнархът — стоим доста изолирани от Вътрешно море, от цивилизования свят. А и митото, което Витиния иска от преминаващите през Хелеспонта кораби, е много високо за нас.

— Мисля — обърна се Митридат към чичовците си, — че е крайно време да помогнем на тези прекрасни люде, не съм ли прав?

Още една обиколка — този път из баснословно богатия полуостров, наричан от гърците Херсонес Таврически, а от скитите — Кимерия, — и Митридат вече бе събрал нужните си сведения: всички тези земи плачеха да бъдат завоювани и трябваше да принадлежат единствено на Понт.

Единственото може би, с което Митридат не можеше да се похвали, бяха качествата му на пълководец. Затова пък добре съзнаваше това си слабо място. От време на време го обхващаше някакъв по-жив интерес към военното изкуство, а и никой не можеше да го нарече страхливец, но той винаги се беше плашил от мисълта, че един ден хиляди войници зад гърба му биха зависели единствено от него, затова гледаше да прехвърли другиму отговорността за тях. На него му стигаше лично да ръководи набирането на войската и нейното обучение. Нека други, по-способни от него я водят в бой.

Понт разполагаше с достатъчно войници, разбира се, но царят ясно си даваше сметка, че те не са достатъчно добре обучени. Гърците, които населяваха крайбрежните градове в царството му, презираха войната, а местното население, наследник на племена от персийски произход, населявали в миналото земите на югозапад от Хирканското море, бяха толкова изостанали, че беше почти невъзможно да се превърнат в дисциплинирани бойци. Затова подобно на повечето източни монарси и Митридат беше принуден да разчита най-вече на наемници. Повечето идваха от Сирия, Киликия и Кипър или пък бяха представители на някое от войнолюбивите семитски племена, населяващи земите около Асфалтово езеро в Палестина. Стига да им се плащаше добре, всички наемници се биеха предано и енергично. Случеше ли се обаче заплатата им да дойде с един-единствен ден по-късно от уговореното, просто си нарамваха багажа и си заминаваха по родните места.

Но след като се запозна горе — долу със скитите и сарматите, цар Митридат се зарече за в бъдеще да наема сред тях своите войници; щеше да ги прави пехотинци и да ги обучава като римски легионери. И с тяхна помощ щеше да завладее цяла Мала Азия. Но първо трябваше да подчини самите тях. С тази задача бе натоварен чичо му Диофант, който само се знаеше като чичо, а всъщност беше син на кръвна сестра на покойния Митридат V от някой си понтийски велможа Асклепиодор.

Поводът за войната със скитите беше оплакване от страна на гърците от Синде и Херсонес заради постоянните нападения от страна на синовете на скитския цар Сцилур. Самият Сцилур отдавна не беше между живите, но преди да умре, бе създал същинска скитска държава в Кимерия и синовете му още не бяха смогнали да я разсипят докрай. Благодарение на влиянието на гръцката колония Олбия в западния край на полуострова кимерийските скити отдавна се бяха научили да обработват земята, но уседналият начин на живот не ги правеше по-малко войнолюбиви.

— Пратете за помощ от понтийския цар Митридат — бе посъветвал лъжливият гръцки търговец, преди да напусне Херсонес Таврически. — Всъщност, ако искате, аз мога лично да му отнеса писмо от ваше име.

Диофант, който бе доказал качествата си на пълководец още при Митридат V, се зае енергично с изпълнението на тежката задача. Още следващата пролет след голямото пътешествие на Митридат той набра голяма и добре подготвена войска и пое към Херсонес Таврически. Резултатите бяха блестящи: синовете на Сцилур бяха пречупени като тръстикови пръчици в ръцете на Диофант, а с тях и цялото царство Кимерия. Само за година Понт успя да завладее целия Херсонес Таврически, а освен това големи територии от земите на роксоланите на запад и гръцкия град Олбия. Самата Олбия не представляваше кой знае колко тлъста плячка, защото десетилетията на нападения от страна на сарматите — роксолани я бяха довели до дълбока разруха. На следващата година скитите се опитаха да отвърнат на удара, но вече беше късно: Диофант не си беше губил времето и вече владееше източните брегове на езерото Меотис, включително владенията на цар Савмак на Синдския полуостров. Като краен резултат от успешния поход, понтийците издигнаха две яки крепости от двете страни на Кимерийския Боспор.

Диоафант отплава към дома, оставяйки сина си Неоптолем да се занимава с делата на Олбия и на целия западен дял от новозавладените територии, а на другия си син Архелай — да уреди границите на новосъздадената понтийска империя на север от Евксинския понт. Работата беше свършена чудесно, плячката беше значителна, понтийската войска беше осигурена с попълнения за десетилетия напред, а перспективите пред търговията — много обнадеждаващи. Всичко това самодоволният Диофант докладва лично на младия цар; и понеже младият цар изпитваше завист, а и се страхуваше за престола си, първата му работа беше да екзекутира чичо си Диофант.

Екзекуцията предизвика вледеняващ отзвук из целия понтийски двор и вълните скоро достигнаха до самото северно крайбрежие на Евксинския понт. Синовете на Диофант заплакаха от мъка по своя баща и от страх за собственото си бъдеще, но в крайна сметка се заеха с удвоена енергия да завършат делото на баща си. По суша и по море Неоптолем и Архелай се спуснаха като лешояди върху земите на изток от морето и едно по едно малките кавказки царства преклониха глава пред понтийското оръжие, включително богатата на злато Колхида и земите между река Фазис и понтийския град Риз.

Малка Армения — или както я знаеха римляните Армения Парва — се наричаше така, за да не се обърква с другата, Голямата Армения. Тя се разполагаше на запад и северозапад от обширните планински земи, отделящи река Ефрат от река Аракс. Митридат винаги бе смятал страната за падаща му се по право, ако не за друго, то затова, че владетелите й открай време бяха признавали за свои върховни сюзерени именно царете на Понт, а не тези на Голяма Армения. Щом се увери, че северното и източното крайбрежие на Евксинския понт е признал и де факто, и де юре властта му, Митридат нахлу с войските си в Малка Армения. Този път начело на понтийците вървеше лично царят им, който си бе направил добре сметката, че война в истинския смисъл на думата няма да има и не рискува нищо. И се оказа прав. Когато влезе в малкото градче Зимара, смятано за столица на нападнатото царство; жителите му го посрещнаха с отворени обятия. Самият цар Антипатър играеше ролята на негов поданик. За пръв път в живота си Митридат се почувства пълководец и нищо чудно това да е причината по-късно той да изпитва такава слабост към Малка Армения. Очите му не спираха да обикалят заснежените върхове, ушите му не можеха да се наситят на грохота на планинските водопади, вътрешният му глас постоянно му повтаряше, че това е най-закътаното и труднодостъпно кътче в неговите владения. Затова Митридат реши да пренесе огромната част от своите непрекъснато увеличаващи се съкровища именно в Малка Армения. Заповедите не закъсняха: на всяка по-издигната канара, на всеки връх, заграден от отвесни скали, на всеки завой на убийствено бързите планински потоци трябваше да се построи крепост, която да съхранява част от царската хазна. В продължение на цяло лято Митридат лично обикаляше страната да си избира места за строеж на крепости. Когато най-после целият му проект беше изпълнен, общата сметка включваше повече от седемдесет твърдини, а разказите за баснословните богатства на понтийския цар бяха достигнали чак до ушите на римляните.

И така, преди още да е навършил тридесет години, царят на Понт владееше обширна империя, пазеше несметни съкровища, командваше цяла дузина армии, съставени от скити, сармати, келти и меотийци, и вече беше направил на многобройните си жени още по-многобройна челяд, сред която достатъчно синове, за да осигурят наследството на баща си. Един ден Митридат VI Евпатор прати посланици в Рим, които да поискат от римския народ да върне отдавна изгубения статут на приятел и съюзник на Понт. Това беше в същата година, когато Гай Марий и Квинт Лутаций Катул разгромиха пълчищата на кимврите при Верцела, та затова, зает с други неща, Гай Марий само беше подочул за събитията в столицата, предимно от писмата на приятеля си Публий Рутилий Руф. Царят на Витиния Никомед не бе пропуснал случая веднага да протестира пред Сената, напомняйки му, че е невъзможно две държави да бъдат считани едновременно за приятели и съюзници на римския народ, когато владетелите им са в постоянен конфликт помежду си. Никомед не пропусна да се позове на десетилетния си съюз с Рим, който той самият винаги се бе старал да поддържа, откакто бе заел престола на Витиния. Луций Апулей Сатурнин, тогава за втори път народен трибун, бе застанал на страната на Витиния и благодарение най-вече на него всичките пари, които пратениците на Митридат пропиляха по сенатори и сенаторски приятели в Рим, се оказаха безполезни. Понтийското искане не беше уважено и делегацията трябваше да си върви с празни ръце.

Митридат не се зарадва никак на случилото се. Първата му реакция бе да изпадне в нервна криза, изправяйки косите на целия си двор, пръснал се по всички посоки от страх за живота си. Тронната зала гърмеше от проклятия, смъртни закани и долни псувни по адрес на Рим и всичко що е римско. След това изпадна в ледено спокойствие, което беше предвестник на още повече нещастия за царедворците му, и в продължение на часове седя в дълбоки размишления сам — самичък на трона си с лъвска глава. Най-накрая, като повика за кратко при себе си царица Лаодика, управляваща царството в негово отсъствие, напусна Синоп и повече от година никой не го видя.

Митридат отиде най-напред в Амазия, някогашната столица на Понт, където бяха властвали предците му и където телата им бяха положени в гробници, изсечени в здравите планински скали около града. В продължение на няколко дни кръстосва насам — натам празните коридори на царския дворец, без да обръща внимание на вкаменилите се като статуи прислужници, още по-малко на увещанията на двете си съпруги и на няколкото наложнички, които държеше постоянно в града. Най-накрая, като някаква планинска буря, преминала и отшумяла за броени минути, Митридат изведнъж забрави гнева си и се зае да крои нови планове за бъдещето. Предпочете да не вика велможите си от Синоп, нито да ходи чак до Зела, където го чакаше най-близката армия. Вместо това свика при себе си всички по-знатни големци на Амазия и ги натовари да съберат дружина от хилядата най-опитни бойци в местния гарнизон. Митридат знаеше какво иска, в заповедите му личеше спокойствие и присъствие на духа, така че никой не помисли да му възразява. Възнамеряваше да отиде до Анкира, най-големия град в Галатия, придружен само от личната си охрана. Дружината щеше да върви на почтително разстояние след него. Приближените му, които прати да проучат нещата пред него, имаха заповед да съберат всички племенни вождове в страната на съвет в Анкира. Цар Митридат щял да им направи интересни предложения.

Галатия беше предимно равнинна област, населена с келти, които бяха успели преди десетилетия да изградят своя държавица на полуострова, населен с множество различни народи — от персийски, сирийски, тракийски и хетски произход, — никой от които не беше сроден с пришълците. С изключение на онези със сирийския произход, жителите на Мала Азия бяха предимно руци, но никой не можеше да се сравнява с келтите, потеглили от далечните краища на Западна Европа под предводителството на галския вожд Брен. В продължение на вече почти двеста година келтите обитаваха своите богати и просторни поземлища в сърцето на Мала Азия, без да се влияят ни най-малко от културата и начина на живот на съседите си. Дори междуплеменните им отношения бяха постоянно обтегнати; галатите нямаха общ владетел и не проявяваха никакъв интерес към близките земи, за да мечтаят за тяхното завладяване. Вярно, че в продължение на известен период от време се бяха съгласили да признаят за свой върховен сюзерен понтийския цар Митридат V, но това се оказа празна работа, без никаква полза нито за Митридат, нито за келтските му васали, които никога не плащаха на Понт исканите данъци, а пък той никога не се осмеляваше да си ги поиска със сила. Никой на полуострова не смееше да им се бърка. Това бяха гали, много по-опасни и кръвожадни от съседите си фригийци, кападокийци, понтийци, витинци или гърци, дори и дорийци.

Вождовете на трите големи племена на галатите се събраха в Анкира, за да посрещнат цар Митридат, а с тях дойдоха и всички по-дребни вождове, които повече мислеха за обещаното им пиршество, отколкото за възможните предложения за походи и плячка, които понтиецът навярно щеше да им направи. Когато пристигнаха в Анкира — между другото не град, ами същинско село, — Митридат вече ги чакаше. Беше обиколил цялата област в търсене на най-вкусните неща за ядене и на най-добрите вина за пиене и даде в чест на келтските си гости пиршество, за каквото дори и най-големите лакомници сред тях не бяха и мечтали. Вождовете, които и без това бяха обзети все от приятни настроения, не чакаха дълго да ги подканят и се нахвърлиха на огромните порции, полагащи се на всеки от тях.

И докато гостите блажено се оригваха сред останките от унищожения пир или пък, безпаметно пияни, хъркаха на пода, сред тях се плъзнаха хилядата войници на цар Митридат и без да вдигат много шум, прерязаха гърлата на всички. През цялото време, докато траеше клането над келтските вождове, цар Митридат седеше преметнал крак през страничната облегалка на стола си, сложен на почетното място при централната маса, и широкото му, гладко лице издаваше искрен интерес към това, което се вършеше.

— Изгорете ги — нареди накрая той на войниците си. — И омесете пепелта с кръвта им. Догодина реколтата по тези места ще бъде много богата. Нищо не се отразява по-добре на почвата от човешка кръв и кости.

Следващата му работа бе да се провъзгласи за цар на Галатия с мисълта, че сред разпръснатите като стадо без пастир галати няма да има кой да му съперничи за титлата.

Буквално на следващия ден Митридат изчезна вдън земя. Дори най-приближените му хора не знаеха къде се е дянал господарят им, нито какво е намислил. Беше оставил писмо, в което заповядваше Галатия да бъде окончателно прочистена от войнстващи келти, дружинниците му да се приберат в Амазия, а царицата да прати човек от Синоп за сатрап на новозавладяната понтийска област Галатия.

Отново облечен като търговец, яхнал не съвсем охранен кафяв жребец и водещ след себе си магаре да му носи дрехите за смяна и загубения му роб — келт, който дори не знаеше името на господаря си, Митридат се появи един ден не другаде, а в Песин. В светилището на Кубаба Кибела, Великата майка, той разкри истинската си самоличност пред Батацес и спечели архигалоса за своето дело. От жреца можа да се сдобие най-вече с интересна информация по въпросите, които го вълнуваха, а след като двамата се сбогуваха, Митридат потегли надолу по течението на Меандър, за да се озове в Римска Азия.

Любознателният пътешественик не пропусна нито един по-важен град в Кария. Едрият, вечно задаващ въпроси, но пестелив със своите отговори източен търговец се местеше от селище на селище, прекарвайки като че ли повечето от времето си да налага глупавия си роб, но в действителност внимателно запомняйки всяка подробност от пейзажа и най-вече сведенията, които приказливите уста му предлагаха. Непознатият не пропускаше случай да седне на една маса с други търговци в странноприемниците, където отсядаше, шляеше се безцелно по пазарища и дюкяни не толкова да търгува, колкото да си приказва с колеги, обикаляше кейовете на егейските пристанища, за да рови из балите със стока или да отгатва с носа си какво вино се крие в запечатаните амфори. Флиртуваше със селските девойки и която се престрашеше да утоли плътските му желания, оставаше щедро възнаградена за услугите си. С най-голяма охота търговецът слушаше разказите за несметните богатства на храмове, като например тези на Асклепий в Кос и Пергам или на Артемида в Ефес, за бездънната хазна на остров Родос.

От Ефес непознатият се насочи на север към Смирна и Сарди, докато най-сетне не се озова в Пергам, столицата на римската провинция, забодена като блестяща диамантена игла на върха на едноименната планина. Там за пръв път в живота му се случи да види римски войници — дворцовата охрана на управителя. Никой в Рим не смяташе азиатската провинция за опасна зона, затова отбраната се осигуряваше от местни хора, организирани в спомагателни легиони и в дружини от доброволци. Истинските римляни бяха точно осемдесет на брой и търговецът дълго ги наблюдава как се движат напред — назад по улицата със своята вдървена, равномерна крачка, с ризниците, късите мечове и тънковърхите им копия. Пак в Пергам странникът за пръв път видя човек, облечен в тога с пурпурен ръб. Ставаше дума за самия управител, придружаван от ликтори в моравочервени туники, всеки от които носеше на лявото си рамо снопче пръчки, между които се подаваше брадва. Уж управителят можел да разполага с живота на хората около себе си, а в очите на Митридат човечецът се отнасяше много почтително с определена част от съгражданите си, нищо че те ходеха облечени само в бяло и не се придружаваха от никаква охрана. Както пришълецът трябваше да научи, това били тъй наречените публикани, изпълнителни представители на съдружията, които се занимавали със събирането на провинциалните данъци. По наперената им походка, с която обикаляха равните, павирани улици на Пергам, човек можеше да си помисли, че не Рим, а те самите владеят провинцията.

Разбира се, Митридат не отиде чак дотам в любопитството си, че да заговаря някоя от тези августейши особи — отдалеч си личеше, че ги гонят далеч по-важни дела от това, да си дрънкат на улицата с непознат и недотам вдъхващ доверие източен търговец. Но това не му пречеше да запомня лицата им, когато го задминаваха, наобиколени от цяла свита писари, и да ги обсъжда посвоему в кръчмичките с клиентела от по-долните слоеве на пергамското общество.

— Направо ни смъкват кожата от гърба — жалваха му се не един и двама събеседници, докато най-сетне критичният към всичко чуто Митридат се убеди, че това си е самата истина, а не плод на нечие лично недоволство или чисто и просто хорска злоба.

— И защо така? — питаше невинно той в началото, но неизменно му отвръщаха с въпроса, дали пада от луната и къде се е губил в последните трийсет години — от смъртта на цар Атал до ден-днешен. Всеки път му се налагаше да разправя измислици за дългите си странствания из страните на север от Евксинския понт, спокоен, че дори да се намери някой многознайко да го разпитва за действителното състояние на Олбия или Кимерия, той ще знае как да го постави на мястото му.

— В Рим — разправяха му другарите по чашка — паричните дела се водят от двама много високи управници, наречени цензори. Избира ги целият народ — не ти ли се струва малко странно, — но преди това трябва задължително да са били консули. Сам разбираш, че са важни клечки. Във всеки нормален гръцки град с държавните финанси се занимават обикновени чиновници, на които това им е работата. А при римляните въпросните цензори може допреди година да са командвали цели армии, но в същото време да си нямат и понятие от търговия. Но целият контрол над държавната хазна минава в ръцете им и в продължение на пет години само те могат да сключват договори от името на държавата.

— Договори ли? — смръщи се недоверчиво източният деспот.

— Точно така, договори. Договори като всички останали, с тази разлика, че се сключват между частни предприемачи и римската държава — обясняваше пергамският търговец, с когото Митридат разговаряше в една от многото таверни в града.

— Страхувам се, че вече доста време съм прекарал в страни, управлявани от царе — оправдаваше се понтиецът. — Толкова ли няма римската държава достатъчно служители, които да й ръководят делата?

— Само магистратите — консули, претори, едили и квестори, — но те се интересуват само от едно — хазната да е пълна. — Търговецът вдигна презрително рамене. — Разбира се, приятелю, често действителната им цел е собствените им кесии да са пълни!

— Продължавай, това ми е интересно.

— Всички наши беди са по вина на Гай Гракх.

— Кой, онзи от братята Семпронии?

— Именно. По-малкият от двамата. Той прокара специален закон данъците в Азия да се събират от специални частни сдружения. По този начин, разсъждавал той, римската държава щяла да си получава дължимото, без да си харчи парите за бирници. Така се родиха нашите азиатски публикани — хората, от които зависи събирането на данъците в провинцията. Римските цензори само обявяват на желаещите да сключат договори според изискванията на държавата. В случая в нашата провинция това означава каква е общата сума, която хазната иска да бъде внесена в нея за идните пет години, което не означава, че това е сумата, действително събрана от населението на провинцията. Действителната сума се определя, както им скимне на самите сдружения, заинтересовани естествено да се облажат възможно най-много. Те плащат на хазната необходимото, но за себе си задържат всичко отгоре. И така, събират се те със сметала в ръце и започват да изчислява колко пари могат да се изстискат от азиатската провинция за следващите пет години. След като изчисленията бъдат готови, началникът им отива в Рим и прави предложение за договор на цензорите.

— Прощавай, че не разбирам, но за какво са всички тези изчисления и предложения, след като държавата сама определя размера на данъците, които иска да получи?

— А — а, но, скъпи приятелю, трябва да знаеш, че официално обявената цена е само минимумът, който хазната е склонна да утвърди! Всяко сдружение на публикани обаче начислява върху този минимум достатъчно тлъсти сумички, за да привлече погледа на хазната върху себе си и да си сключи желаните договори. И да си запази допълнителните печалби за себе си.

— Аха, разбирам — изсумтя недоволно Митридат. — И съответно договорите се сключват с тези, които предлагат най-много?

— Точно така.

— Но цифрата, която се предлага на хазната, включва ли допълнителната печалба за сдружението?

Търговецът се засмя при този въпрос.

— Разбира се, че не, приятелю! Наддаващият споменава само сумата, която възнамерява да плати на държавата. Онова, което сдружението смята да запази за себе си, е негова тайна или поне цензорите никога няма да тръгнат да се интересуват от действителния му размер. В Рим само организират наддаването и който предложи най-много на хазната, той печели. Това е всичко!

— А не се ли е случвало някой път цензорите да сключват договор не със сдружението, предлагащо най-много, а с някое друго?

— Не си спомням подобен случай, приятелю.

— И какво става след това? Ако например сдружението е изчислило бъдещите данъци въз основа на чисти предположения и се окаже, че е преувеличило? — питаше Митридат, нищо че отговорът му беше ясен.

— Ами ти какво мислиш, че става? Нас ако ни питаш, всеки път, когато публиканите правят своите изчисления, все едно не живеят тук в Мала Азия, ами в градината на Хесперидите! Случи ли се някъде да пропадне дадено производство, пък било то и от нищожно значение за страната, публиканите изпадат в такава паника, че човек ще си помисли да няма земетресение. Оказва се изведнъж, че сумите, които са събрали, не стигат дори да покрият договореното с хазната. Ако бяха по-въздържани в наддаванията, никой нямаше да се оплаква, ама не! Но така, както стоят нещата, излиза, че всяка година реколтата трябва да е оптимална, да не сме изгубили и една овца, да сме продали и последното зърно в хамбара си, и последното парче плат, и последната кравешка кожа, и последната амфора вино, последната маслинка от градината си… иначе бирниците си го изкарват на нас, съмняваш ли се? И от това не си пати този или онзи, ами всички заедно — изрече с горчивина търговецът.

— И как си го изкарват по-точно? — продължаваше да пита Митридат, но вече го занимаваше повече мисълта къде се намира местният гарнизон, защото по време на обиколките си из града не бе видял такъв.

— Наемат си биячи — киликийци — от земите, където и овцете нямат какво да ядат, — и ги пускат на воля. Виждал съм жителите на цели области да бъдат продавани в робство — жени, деца, всички, независимо от възрастта. Виждал съм цели ниви разровени, къщи — разграбени до шушка, само и само да се намери скритото имане. Бе, приятел, ако взема да ти разказвам на какво е способен един бирник, за да изстиска до последна капка данъкоплатеца, сълзи няма да ти останат от мъка! Например секвестират ти житцето, оставяйки ти толкова, колкото да не умреш от глад и да можеш да засееш и на другата година. Или пък отбират половината от стадата ти. Или пък, ако си търговец, ти опразват складове и магазини. Но най-лошото е, че подобна практика само кара хората да лъжат и да крият. Ако не успеят да излъжат, както трябва, губят всичко.

— И всички тези публикани са римляни?

— Римляни или италийци — обясни търговецът.

— Италийци — повтори замислено Митридат. Искаше му се да не е прекарвал седем години от живота си в пущинака на понтийските гори; откакто бе започнал своето пътешествие, всеки ден се убеждаваше, че има съществени пропуски в общата си култура, особено по въпросите на икономиката и географията.

— Е, и те са все едно римляни — поясни търговецът, който също не правеше голяма разлика между едните и другите. — Произхождат от предградията на Рим, които се наричат най-общо Италия. Но иначе аз лично не виждам никаква разлика. И едните, и другите, съберат ли се накуп, започват да бълват неразбираемия си латински, вместо като порядъчните люде да си казват всичко на човешки гръцки. И ходят облечени в някакви криви, нескопосано ушити туники — чак овчарите би ги било срам да си ги сложат на себе си. Една бастичка не могат да сложат… — потупа самодоволно гръцката си туника търговецът, убеден, че е от най-фина изработка и подхожда възможно най-добре на мъничката му и свита фигура.

— Не носят ли тоги? — попита Митридат.

— Понякога. По празнични дни или ако са повикани при управителя.

— А италийците, и те ли?

— Виж за тях не съм сигурен — вдигна рамене търговецът. — Сигурно.

От подобни разговори Митридат събра доста информация за Римска Азия. Най-често засяганата тема си оставаха издевателствата на популаните и техните изгладнели наемници. Но се оказваше, че има още една дейност в провинцията, носеща големи печалби на тези, които я упражняват. И те отново се оказваха римляни. Ставаше дума за заемането на пари срещу лихви, на които себеуважаващ се човек никога не би се съгласил, а пък и себеуважаващ се лихвар никога не би посмял да поиска. Оказа се, че въпросните лихвари най-често са чиновници към същите съдружия, събиращи данъците в страната, нищо че самите съдружия нямаха дял в предприятията им. Митридат все повече беше обземан от чувството, че римляните не гледат на своята азиатска провинция по друг начин, освен като на тлъста кокошка, която ще е добре да оскубят, докато е време. Идват от Рим или от предградията му, наречени Италия, изстискват от местните жители, каквото могат, хващат кораб в обратната посока и се връщат у дома си с издути кесии, без ни най-малко да ги е грижа за положението на хората в Йонийска, Еолийска или Дорийска Азия. И следователно всички ги мразеха!

След като напусна Пергам, Митридат се насочи напряко през сушата, заобикаляйки с нищо незабележимия триъгълник, наречен Троада, и излезе на южния бряг на Пропонтида, близо до град Кизик. Оттам продължи да следва брега на морето, докато не се озова в Пруза, част от царство Витиния. Непрекъснато разрастващото се селище, разположено в полите на заснежения Мизийски Олимп, сочеше отдалеч благополучие. Пътникът се отби в града, но за негово разочарование местните жители нямаха какво лошо да му кажат за своя осемдесетгодишен цар, та затова почти не се задържа при тях. Следващата му спирка беше самата столица на царството — Никомидия, където се намираха царят и дворът. Градът беше и преуспяващ, и доста голям, като най-голямата му забележителност представляваше малкият акропол, надвесил се над спокойните води на морския залив, от който се издигаха дворецът и най-големият храм.

Разбира се, в Никомидия Митридат не беше предпазен от неприятности. Беше напълно възможно, както си ходи по улицата, някой от минувачите да го разпознае — да речем жрец към някое от пръснатите по целия свят братства като това на Ма или на Тюхе, или пък просто грък от Синоп. Затова царят — търговец счете за по-благоразумно да се настани в една миризлива странноприемница далеч от богатите квартали на града и да придърпва краищата на качулката си, когато излиза да се разхожда. Целта му беше да опознае по-отблизо народа на Витиния, да почувства пулса му и да провери доколко жителите на Никомидия са готови да защитават своя владетел, доколко са му предани, за да водят война в негово име, ако случайно назрее конфликт с царя на съседен Понт.

Края на зимата и цялата пролет Митридат прекара в скитания от Хераклея — най-голямото пристанище на Витиния на Евксинския понт — чак до най-затънтените краища на Фригия и Пафлагония. От погледа му не убягваше състоянието на пътищата — ако изобщо можеше да се говори за пътища, — на обработваемите площи, на самите хора.

И така, в началото на лятото Митридат се завърна в Синоп, уверен в своите сили, отмъстен за миналите си неуспехи и пълен с идеи за бъдещето. В двореца обаче все повече се слушаше гласът на истеричната му съпруга Лаодика, която често взимаше думата и рядко я оставяше на смълчаните царедворци. Митирдатовите чичовци Архелай и Дифант отдавна не бяха сред живите, а братовчедите му Неоптолем и Архелай още се намираха в далечна Кимерия — факт, който превръщаше царя най-уязвим именно в двореца му. От първия момент започнаха да го спохождат съмнения и тревоги, празничното му настроение угасна и в крайна сметка Митридат се отказа от първоначалното си желание да отдъхне на царския престол, да нагости царедворците си с богат пир и да им разправи за незабравимата си одисея из западните краища на полуострова. Вместо това той дари всички с ледената си усмивка, награби сестра си Лаодика и я люби, докато тя самата не го помоли за милост, навести всичките си синове и дъщери с майките им и зачака какво предстои да се случи. В едно беше сигурен — в двореца се готвеше нещо. Но докато не разбере в какво се състои то, реши да не споменава думичка за патилата си по време на тайнственото си изчезване, още по-малко за бъдещите си планове.

Вечерта, докато се разхождаше из двореца, го настигна Гордий, кападокийският му тъст, който само сложи ръка на устните си и с жест му обясни, че възможно най-бързо двамата трябва да се срещнат горе на покрива. Нощният въздух блестеше пред очите им със сребърните оттенъци на месечината, вятърът рошеше лунната пътека в залива, силуетите на стражата се чернееха като зейнали отвори в плътта на майката — земя, сякаш всеки момент от недрата й ще изскочи всемогъщият мрак и ще погълне светлината, която слънчовата сестра пръскаше по небето. Дворецът се издигаше в средата на малък полуостров и оттатък провлака, който като човешка шия го свързваше със сушата, градът спокойно спеше своя празен сън. Сянката на крепостните стени, които го обграждаха, безмълвно се зъбеше на белезникавите пясъци по брега.

Царят и Гордий застанаха точно на средата между две от наблюдателниците на двореца, седнаха на плочките, за да се скрият зад каменния парапет, и зашепнаха толкова тихо, че дори и птиците не можеха да ги чуят.

— Този път Лаодика беше убедена, че няма да се върнеш, Велики — заговори Гордий.

— Наистина ли? — рече с вледеняващ тон Митридат.

— От три месеца си има любовник.

— Кой?

— Братовчед ти Фарнацес, Велики.

А така! Хитра лисица беше тази Лаодика! Няма да си избере кой да е, ами един от малкото мъже в рода, които можеха да се надяват на престола, без да се притесняват от законните претенции на непълнолетните царски синове. Фарнацес беше син на един от братята на Митридат V и на една от сестрите му. И по бащина, й по майчина линия кръвта му беше царска. Имаше всички изгледи за успех.

— Сигурно си мисли, че няма да науча — подметна Митридат.

— Мисли си, че малкото посветени в тайната няма да посмеят да ти кажат — обясни Гордий.

— Ами ти как така посмя?

Той широко се усмихна и зъбите му заблестяха на лунната светлина.

— Господарю мой, никой не може да измести теб от трона! Знам го още от първия път, когато те видях.

— Имаш думата ми, Гордий, че ще ти се отблагодаря, както подобава — облегна се царят на стената зад себе си и потъна в размисъл. Най-накрая добави: — Сигурно смята да ме убие съвсем скоро.

— И аз така мисля, Велики.

— Колко предани люде имам тук, в Синоп?

— Мисля, че са много повече от нейните. Тя е жена, царю, много по-жестока и коварна от мъжете. Кой би могъл да й има доверие? Онези, които са застанали на нейна страна, се надяват на издигане в йерархията, но всъщност разчитат повече на Фарнацес, отколкото на сестра ти. Предполагам, че когато той застане на престола, съучастниците му ще очакват да се отърве и от нея. И все пак повечето хора в двора не подкрепят заговора.

— Добре! Оставям на теб, Гордий, да съобщиш на всички онези, които още са ми предани, че се готви заговор. Нека бъдат готови за действие по всяко време на денонощието — нареди царят.

— Какво смяташ да правиш?

— Нека първо се опита да ме убие, пък аз ще я науча нея, дърта крава! Все пак ми е сестра. Не мога да си позволя да проливам кръвта й. Ще измисля нещо достатъчно ужасно, за да страдам и аз заради греха й.

— Велики, защо просто не ме оставиш още сега да ги арестувам двамата с Фарнацес! — едва се сдържаше да не извика на висок глас Гордий. — Ами ако те отровят! Колкото и да внимаваш с храната си, сестра ти може да ти сложи малко бучиниш или да ти пусне пепелянка в леглото. Умолявам те, остави ме да ги затворя още тази нощ! Така ще е най-лесно.

Но царят поклати глава.

— Трябват ми доказателства, Гордий — говореше той с каменно спокойствие, без нотка страх в гласа си. — Нека се опита да ме отрови. Да видим с биле ли ще бъде, или с гъби, или със змийска отрова… Сама ще си избере, пък да я видим как ще ми я поднесе.

— Царю, царю! — повтаряше тъстът му.

— Няма от какво да се тревожиш, Гордий — успокои го Митридат. — Никой не знае — дори и Лаодика, — че през онези седем години, които прекарах да се крия от отмъщението на майка си, се имунизирах срещу всички отрови, познати на човечеството — дори срещу такива, за които само аз знам. Ако на света има човек, който да твърди, че разбира от отрови, това съм аз. Да не мислиш, че всички тези белези по тялото ми са от ножове на убийци? Не! Това са следи от змийски ухапвания, Гордий, за да съм сигурен, че никой от роднините ми няма да успее да ме премахне с отрова — най-удобния за пред хората начин.

— Но ти си бил още дете тогава! — смая се Гордий.

— Казах си, защо да не доживея старини? Хем така по-дълго ще царувам.

— Но как успя да се имунизираш, Велики?

— Ами вземи например египетската кобра — разгорещи се царят, тъй като темата беше една от любимите му. — Сещаш се какво представлява — с голяма качулка и съвсем малка главичка. Накарах да ми я уловят във всякакви размери и да ми ги носят в кутии. Започнах с най-малката, като я караха да ме хапе. И така, една по една опитах зъбите на всички, докато най-накрая, Гордий, можех да се подложа и на най-голямата, дълга седем стъпки и дебела колкото лакътя ми, без дори да ми прилошее от отровата! Приложих същото и с пепелянките, скорпионите и отровните паяци. Сипвал съм си в храната по малко от всички растителни отрови — бучиниш, самакитка, мандрагора, вътрешност от черешови костилки, отвари от горски плодове, корени и билки, всякакви отровни гъби и така нататък, и така нататък. Да, Гордий, опитвал съм от всичко! Всеки път съм си слагал по малко по-голяма доза от предишния и накрая можех да изпия до дъно цяла чаша с отрова и да не ми стане нищо. И до ден-днешен продължавам да се имунизирам периодично — сипвам си във виното отрова, подлагам си ръката да ме хапят всякакви гадини. И, разбира се, си взимам нужните противоотрови — засмя се доволно Митридат. — Нека Лаодика опита на какво е способна! Няма да й се удаде да ме убие.

Нищо неподозиращата Лаодика нанесе своя смъртоносен удар още на тържествената вечеря, която даде по случай щастливото завръщане на царя. Понеже на празненството беше поканен целият двор, голямата тронна зала беше щателно изчистена, подредена с десетки кушетки за гостите, стените и колоните бяха украсени с букети и венци, а по пода щедро бяха посипани розови цветчета. Най-добрите музиканти в Синоп бяха привикани да осигуряват фон на гръцките актьори, които щяха да представят трагедията на Еврипид „Електра“, както и на световноизвестната танцьорка Анаис от Низибис, доведена по спешност от Амиз, където прекарваше лятото на морския бряг.

В древността царете на Понт се бяха хранили седнали край маси, подобно на тракийските си предшественици, но от доста години и те се бяха поддали на гръцката мода и предпочитаха да вечерят излегнати на кушетки. Това като че ли им се струваше достатъчна причина да се смятат за истински елинистически монарси, съществена част от гръцката култура.

Но скоро стана ясно, че претенциите за елинистическо възпитание на синопските царе и царедворци са доста мъгляви, след като всеки от поканените, щом влезеше в тронната зала, се долепяше ничком до земята и ако това не се сметнеше за достатъчно от великия цар, се опитваше с нужните венцехвалебствия да поправи грешката си. Но за химни и оди имаше малко време, тъй като царица Лаодика искаше да си свърши работата бързо и успешно. Щом започна празненството, тя подаде златната си чаша, скитска изработка, на своя съпруг не без да оближе предизвикателно ръба й с розовия си език.

— Пий от моята чаша, съпруже — подкани нежно тя Митридат.

Той пое чашата от ръцете й и без колебание отпи половината от съдържанието й на един дъх, а останалото върна обратно на масата пред двамата с царицата. Беше задържал в устата си част от виното и сега замляска шумно с език, без да сваля широките си и зелени като гроздови зърна очи, изпъстрени с кафяви точици, от лицето на сестра си. Сетне смръщи вежди, по-скоро в знак на дълбок размисъл, сякаш се опитваше да си припомни нещо, и най-накрая, явно сетил се, каквото е трябвало, засия в доволна усмивка.

— Дорикнион! — изрече той някаква непозната на околните думичка.

Царицата пребледня като платно. Целият двор замръзна на място. Митридат се беше постарал всички в залата, където и без това не се вдигаше особено голям шум, да го чуят.

Царят се обърна на лявата си страна.

— Гордий — повика той тъста си.

— Да, царю? — скочи бързо от кушетката си кападокиецът.

— Би ли бил така добър да ми помогнеш?

Лаодика беше четири години по-голяма от брат си и поразително му приличаше — нищо чудно, след като вече няколко поколения в рода най-често братът се женеше за сестра си и децата все по-точно и по-точно пресъздаваха образа на родителите си. За жена царицата беше едра, но затова пък добре сложена, а и винаги знаеше как най-добре да се издокара за пред хора; златистите й коси бяха сресани по гръцки, зеленикавокафявите й очи — грижливо очертани със стибия, бузите й — напудрени, устните й — плътно покрити с тъмнорозово, ръцете и краката — боядисани с къна. Бялата лента на диадемата й разделяше на две високото й чело, като дългите й краища стигаха чак до раменете й. Лаодика беше самото превъплъщение на идеята за царица — нещо, което винаги й е било мечта.

Прочела в погледа на брат си какво я очаква, тя се извъртя върху кушетката с мисълта да бяга, но беше изпреварена. Митридат я грабна за ръката, на която се беше подпряла, и я върна обратно на купчината възглавници, върху които се беше облягала. Отдалеч човек би си рекъл, че нежно я е прегърнал. От другата й страна стоеше изправен Гордий, по чието лице се четеше триумф. Знаеше каква ще е наградата за вярната му служба — царица щеше да стане не друга, а неговата дъщеря Ниса, която досега се беше губила сред десетината съпруги на Митридат. Оттам и внукът му Фарнацес щеше да измести от престола сина на Лаодика Махарес.

Лаодика обърна безпомощно глава на другата страна, но любимият й Фарнацес вече беше наобиколен от четирима придворни и Митридат едва го удостои с поглед. Вниманието на царя беше насочено най-вече към сестра му.

— Няма да умра, Лаодика — разочарова я той. — Предполагам, че дори няма да ми прилошее — усмихна се той, сякаш цялата работа му се струваше по-скоро забавна. — Но в чашата е останало достатъчно да убие стотина като теб.

С лявата си ръка царят стисна носа й и като я хвана през врата, рязко наведе главата й назад. За да си поеме дъх, сестра му трябваше да си отвори устата. Малко по малко Митридат изсипа цялото съдържание на красивата златна чаша в гърлото й, като караше Гордий след всяка глътка да затваря устата й. Той самият нежно потупваше жена си по врата, за да може тя по-лесно да погълне течността. Лаодика дори не се опитваше да се съпротивлява — явно смяташе, че би било под достойнството й. Една Митридатида никога не би се уплашила пред смъртта, особено когато залогът е бил царският престол.

Когато чашата беше пресушена до дъно, Митридат помогна на сестра си да се излегне върху кушетката и се отмести, за да не пречи на любовника й да се наслаждава на агонията й.

— Не се опитвай да повръщаш, Лаодика — предупреди я любезно Митридат. — Най-много да ти се наложи да пиеш същото втори път.

Всички присъстващи напрегнато очакваха да видят какво ще се случи. В цялата зала нямаше човек, който да не се е смразил до мозъка на костите си от ужас. Само царят беше в състояние да отмерва времето, но никой не би се осмелил да го попита колко точно е трябвало на отровата да подейства.

Митридат се обърна към придворните си — мъже и жени — и започна да им говори наставнически, все едно е учител по философия, запознаващ новите си ученици с материята. Той с гордост разкриваше пред поданиците си огромните си познания в областта на отровите — нещо, с което отсега нататък всички щяха да го свързват. Със скоростта на мисълта легендата за неговия непробиваем имунитет щеше да се разпространи из цял Понт, да премине границите на царството и да се разчуе из целия цивилизован свят. От своя страна Гордий щеше да прибави всичко, което бе научил по-рано от господаря си, и занапред Митридат щеше да се знае като най-големия отровител на земята.

— Царицата — обясняваше спокойно царят — е избрала добра отрова. Казва се дорикнион, но египтяните я наричат трихнос. Един от диадохите на Александър Велики, Птолемей — същият, който по-сетне стана цар на Египет, — донесъл растението чак от Индия, където, казват, то достигало размерите на истинско дърво. Явно Египет не е най-благоприятното място за отглеждането му, защото там го знаят само като храст с листа колкото на нашия градински чай. Но е доказано, че след аконитона е най-силната отрова на света! След малко ще се убедите сами, че до самото настъпване на смъртта вашата царица няма да изгуби нито за миг съзнание. От личен опит дори мога да твърдя, че поеме ли човек от тази отрова, способностите му да възприема се изострят докрай. Под влияние на дорикниона пред отровения се откриват множество видения, непознати в нормално състояние, и светът добива нови измерения. Братовчеде Фарнацес, трябва да ти кажа, че всяко туптене на сърцето ти, всяко примигване на клепачите ти, всяка въздишка, която се опитваш да скриеш от нас, отекват дълбоко в душата на твоята любима. Сякаш те поема със своите вътрешности. Колко жалко, че тъкмо в този момент не може да поеме и друго от теб… — Митридат отново се обърна към сестра си и кимна разбиращо. — Гледайте внимателно, започва се.

Лаодика стоеше с поглед, закован в лицето на Фарнацес, застанал неподвижен между пазачите си и свел очи в земята. Никой от присъстващите нямаше да забрави изражението, което се беше изписало в същия този предсмъртен поглед: едновременно болка и ужас, възторг и печал, цяла поредица от взаимно отричащи се чувства, които се сменяха за броени мигове. Така и не каза нищо, очевидно, защото й беше непосилно. Устните й бавно се изопнаха над големите й, пожълтели зъби, вратът й започна да се извива назад, гръбнакът й се опъна във формата на лък. В един миг цялото тяло на умиращата се затресе в ритмични движения, които ставаха все по-спорадични, но затова пък по-отчетливи за наблюдателя, докато най-накрая не се превърнаха в едновременни конвулсии на главата, таза и четирите й крайника.

— Това е пристъп! — не се сдържа да извика Гордий.

— А какво друго би могло да бъде — отвърна презрително Митридат. — Нали тъкмо пристъпът трябва да я убие, само почакайте малко. — Личеше си, че случаят го интересува най-вече от своята медицинска страна; той имаше представа как се чувства човек под въздействието на отровата, но никога не се беше гледал в голямото си сребърно огледало. — Открай време съм мечтал — отбеляза пред слушателите си, които не можеха да откъснат поглед от конвулсиите на Лаодика — да създам универсалната противоотрова, вълшебния еликсир, който да спира действието на всички видове отрови, независимо дали са извлечени от растение, животно или неодушевена материя. Тъй или иначе принуден съм всеки ден да пия смес от стотина различни отрови, иначе рискувам да изгубя имунитета си. И след това да поема друга смес, този път от стотина различни противоотрови. — Последното беше изречено съвсем тихо, за да го чуе само Гордий. — Ако не гълтам противоотровите, признавам, че ми прилошава.

— Разбирам те напълно, Велики — изграчи едва — едва Гордий, който трепереше толкова силно, че се страхуваше царят да не забележи.

— Малко й остава — успокои го Митридат.

И се оказа прав. При всяка следваща конвулсия Лаодика забавяше движенията си, сякаш тялото й губеше и последните си сили. И все пак в погледа й се четеше още живот, личеше си, че нищо не й убягва — до момента, в който смъртта затвори клепачите й. Обаче дори за миг не погледна брат си. Навярно защото откакто отровата беше задействала, тя не бе могла дори да извърне глава и да отмести очите си от любовника си Фарнацес.

— Прекрасно! — потри ръце царят и кимна към Фарнацес. — Убийте го.

Никой не се осмели да попита как точно, затова той си отиде по по-прозаичен начин, отколкото бедната Лаодика, прободен от острието на нечий меч. Но всички, които бяха свидетели на смъртта на царицата, запомниха дадения им урок: дълги години напред нямаше да има повече опити за покушение срещу цар Митридат VI.

Както Марий щеше да се увери по време на пътуването си от Песин до Никомидия, Витиния беше изключително богата страна. Подобно на цяла Мала Азия и тук теренът беше предимно планински, но с изключение на внушителния Мизийски Олимп, надвиснал над Пруза, човек трудно можеше да нарече хълмовете и ридовете в страната истински планини. Ниски, със заоблени и лесно преодолими била, тукашните възвишения не можеха да се съревновават с могъщия Тавър. Земята се напояваше обилно от няколкото по-големи реки и още отпреди векове беше почти изцяло разчистена от гори и засята с култури. Житото беше достатъчно едновременно да нахрани народа и войската и да покрие целия годишен данък, който Витиния плащаше на Рим. В страната вирееха бобовите растения, а овцете сякаш бяха безбройни. Често от пътя се забелязваха зеленчукови и овощни градини, а във всяко село, което Марий и семейството му прекосяваха, хората изглеждаха еднакво сити, здрави и доволни.

Когато обаче пристигна в Никомидия и се настани като почетен гост в двореца на цар Никомед, той трябваше да чуе напълно различни разкази от устата на местния владетел. В сравнение с другите царски дворци по света този беше доста скромен по размери, но затова пък можеше да се похвали с чудесна архитектура, изключително качествена изработка, при това от най-скъпи материали — и най-важното с безценни произведения на изкуството, както Юлия веднага щеше да забележи.

— Цар Никомед не може да се нарече беден човек — заключи Юлия.

— Уви, Гай Марий! — въздъхна час — два по-късно цар Никомед. — Аз съм много беден човек! И предполагам, че няма как другояче да бъде, щом ми е съдено да управлявам бедна страна. А и Рим с нищо не иска да облекчи положението ми.

Двамата бяха седнали на терасата на двореца, обърната към града и живописния морски залив. Водата беше толкова спокойна, че от върховете на близката планина до сградите по брега всичко се отразяваше като в огледало върху небесносинята й повърхност. Марий наблюдаваше в захлас разкрилата се гледка; струваше му се, че Никомидия виси в пространството, застанала между два различни свята — единия над главата й, другия, негово обърнато наопаки подобие, в нозете й. Всичко, което се виждаше в горния свят — от магарешкия керван по крайбрежния път до облаците, гонещи се от небето, — се повтаряше абсолютно същото върху водното огледало в залива.

— Какво имаш предвид, царю? — изненада се Марий.

— Ами вземи например онази позорна история с Луций Лициний Лукул преди пет години — рече Никомед. — Дойде рано пролетта във Витиния да поиска два спомагателни легиона, уж за да воюва срещу робите в Сицилия. — По тона му си личеше, че случаят продължава да го вълнува. — Обясних му, че нямам никакви войски да му дам, и то не заради друго, а заради собствените му съграждани, откупвачи на данъци, които отвеждат повечето ми поданици в дългово робство. „Първо ще освободиш моите заробени поданици — казвам му, — както си е писано в указа на Сената, отнасящ се до всички народи, приятели и съюзници на Рим, и до всички римски територии по света без изключение! Тогава ще си получа войската обратно и страната ми ще си припомни забравеното благополучие.“ И какво, мислиш, ми отговаря той? Че указът на Сената се отнасял не до всички съюзници, а само до италийците!

— И е бил прав — изтегна краката си Марий. — Ако наистина указът беше засегнал всички жители на страните, приятелки и съюзнички на римския народ, Сенатът щеше да си направи труда изрично да те извести. — Изгледа подозрително Никомед изпод гъстите си вежди. — Но доколкото си спомням, Лукул си получи исканите легиони.

— Не толкова добре попълнени, колкото би му се харесало, но успях да му намеря хора. По-точно той си ги намери сам — поправи се Никомед. — След като му заявих, че Витиния не разполага повече с ненужни хора, той напусна столицата ми и тръгна да обикаля лично провинцията. Няколко дни по-късно се върна и с присъщата си наглост ми съобщи, че е видял твърде много мъже по нивите. Опитах се да му обясня, че е видял селскостопански труженици, а не войници, но той ми отговори, че селскостопанските труженици били най-добрите войници на света и това го удовлетворявало. И ето как към всичките ми грижи се прибави още по-голяма, защото негодникът отведе със себе си седем хиляди души — тъкмо от онези, чийто труд едва смогва да заплати данъците ми към Рим!

— Да, ама си ги получи обратно само година по-късно — напомни му Марий, — при това, ако не се лъжа, всички се върнаха с пълни кесии.

— Да, но през същата тази година реколтата се оказа недостатъчна — инатеше се царят. — А ако ти, Гай Марий, беше по-добре запознат със системата на римските данъци, една — единствена лоша реколта може да ни върне обратно с цяло десетилетие.

— Това, което ми е най-непонятно — оправда се Гай Марий, който се чувстваше все по-неловко, че царят не може да го убеди с реални доводи, — е какво търсят изобщо римски откупвачи на данъци във Витиния. Доколкото знам, царството ти не е част от Римска Азия.

Никомед се намести на стола си.

— Работата е там, Гай Марий, че много от моите поданици са взимали заеми от римските публикани в провинцията ви. Времената са трудни.

— Защо са трудни времената, царю? — продължаваше да се интересува той. — Мислех си, че особено откакто избухна робското въстание в Сицилия, Витиния има големи печалби от износа си на зърно. Можете дори да увеличите добивите си. В продължение на няколко години римски агенти обикалят тази част на света и купуват жито на главозамайващи цени. Търсенето беше толкова голямо, че Римска Азия и Витиния можаха заедно да покрият едва половината от нуждите на Рим. Доколкото разбирам, най-големите сделки са били сключени със земите, управлявани от понтийския цар Митридат.

А, каза го! От въпрос на въпрос Гай Марий най-сетне настъпи право по мазола задъхващия се от злоба цар на Витиния, който мигом изплю цялата си жлъч срещу своя омразен съсед.

— Митридат! — просъска Никомед и се тръшна назад на стола си. — Да, Гай Марий, тъкмо той е отровната змия, която пълзи в моя дом! Той е причината от година на година Витиния да обеднява все повече и повече! Трябваха ми цели сто таланта злато, за да си купя поддръжката на Рим, когато той поиска да бъде признат за приятел и съюзник на римския народ! Много пъти повече трябва да му плащам на самия него, за да отклоня ненаситните му за плячка наемници от границите на царството си! Заради Митридат съм принуден да поддържам постоянна армия, а никоя страна по света не може да си позволи този лукс без огромни жертви! Погледни само какво направи той преди три години в Галатия! Покани хора на пир и ги изкла, както се хранят! Четиристотинте най-видни келти намериха своята смърт в Анкира и сега Митридат царува над всички мои съседи — Фригия, Галия, крайбрежието на Пафлагония. Трябва да ти заявя съвсем отговорно, Гай Марий, че ако Митридат не бъде спрян навреме, дори Рим ще има да си пати и да кълне деня, в който е застанал със скръстени ръце да гледа моето унищожение!

— И аз така мисля — съгласи се Марий. — И все пак Мала Азия е твърде далеч от Рим, затова се съмнявам, че някой от моите съграждани ще оцени действителната стойност на събитията тук. Може би, с изключение на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, но той вече е доста възрастен и никой няма да го слуша. Аз самият имам намерение лично да се срещна с цар Митридат и да го предупредя от името на Рим. Навярно, когато се върна у дома, ще успея да убедя колегите си сенатори, че трябва да гледат по-сериозно на Понт.

— Време е за вечеря — сложи край на разговора Никомед, като стана от стола си. — Ще продължим темата по-късно. Радвам се, че има поне един човек на света, който да разбира нашите грижи!

За Юлия престоят в този източен двор представляваше интересно преживяване. „Ние, римските жени, трябва повече да пътуваме по света — мислеше си тя, — защото едва сега разбирам колко тесногръди и плиткоумни същества сме, колко малко знаем за останалия свят. А трябва да се интересуваме повече, най-малкото, за да знаем как да възпитаваме децата си. Особено синовете си.“

За нея Никомед II беше първият едноличен владетел, когото срещаше в живота си, затова нямаше как да не й направи впечатление. Тя винаги си беше представяла царете като римски патриции — консули — високомерни, ерудирани, изискани в маниерите си и величествени в походката си. Нещо като Катул Цезар или още по-добре — като Скавър Принцепс Сенатус, който, макар и плешив като яйце и по-скоро нисък на ръст, винаги бе внушавал респект у околните с царствената си осанка.

А какъв се оказваше в действителност цар Никомед! Изключително висок, той навярно се беше славил като едър и здрав мъж на младини, но напредналата възраст го беше превърнала в съсухрено, прегърбено старче с провиснала гуша и отпуснати бузи. Зъбите му липсваха отдавна, косата му почти беше опадала, но пък и това си бяха все физически особености, които човек можеше да види и у всеки осемдесетгодишен римски консул. Например Сцевола Авгур. Разликата се състоеше във вътрешната енергия, която даваше сили на едните и на другите да живеят и да пазят достойнството си. Така например цар Никомед беше толкова женствен в поведението си, че направо ставаше смешен в одите на Юлия. Носеше дълги, свободно спускащи се дрехи от ефирна вълна, оцветени във всевъзможни цветове. На масата си слагаше златна перука на къдрици, силно наподобяващи месни колбаси, а човек никъде не можеше да го изненада без вечните му обеци от масивно злато на ушите. Царят имаше навика да си гримира лицето като евтина курва и нарочно говореше с дрезгав фалцет. Изобщо, ако нещо му липсваше, това беше чувството за величие, нищо че повече от петдесет години цяла Витиния се беше обръщала към него тъкмо като към такова. При това цар Никомед не се помнеше като владетел с лека ръка — в продължение на безкрайното си царуване той неведнъж и дваж беше наказвал непокорните си поданици или пък се беше разправял с нетърпеливите си за власт синове. Като го гледаше и още повече, като си представяше, че откакто е навлязло в пубертета, това човешко подобие насреща й винаги е проявявало своите женствени наклонности, Юлия дълго трябваше да се убеждава, че то е било способно да свали собствения си баща от престола му, да се наложи на негово място и вече толкова десетилетия да не се съмнява в лоялността на поданиците си.

И двамата му синове се намираха в двореца, но майките им отдавна не бяха на този свят. Старата царица се беше споминала пред много години (от нея беше по-големият син на владетеля — отново Никомед), а не след дълго я беше последвала и другата царска съпруга (чийто син се казваше Сократ). Нито Никомед — син, нито Сократ можеха да се нарекат младежи: първият беше на шестдесет и две, вторият — на петдесет и четири. И двамата бяха женени, но проявяваха същия женствен характер като баща си. Съпругата на Сократ беше дребно създанийце, напомнящо мишчица, която се крие по ъглите и когато трябва да мине от една стая в друга — припкаше, сякаш се страхува да не я забележи котката. Тази на Никомед беше едра, снажна и сърцата жена, която харесваше шегите за чужда сметка и можеше да събори стените с боботещия си смях. От нея Никомед имаше дъщеря — Ниса, чиято драма се състоеше във вече твърде напредналата й за женитба възраст; Сократ и жена му не бяха могли да се сдобият с дете.

— И като се замисли човек, какво по-естествено? — говореше един от робите на Юлия, докато чистеше стаята, която домакините й бяха отредили. — Изобщо не съм сигурен дали Сократ е способен да проникне в жена! Колкото до Ниса, и тя е започнала да хойка по себеподобни. С такава конска мутра като нейната не виждам кой мъж би я взел за жена.

— Ти си крайно нагъл — отбеляза с леден тон Юлия и с жест на погнуса показа вратата на младежа. На всяка крачка в двореца човек се сблъскваше с красиви роби от мъжки пол в разцвета на младостта си. Имаше само неколцина свободни люде, играещи ролята на приближени на царя и двамината му синове. Затова пък не бяха рядкост малки момченца, играещи ролята уж на прислуга, но ако се съдеше по това, че бяха далеч по-привлекателни от батковците си, навярно задачите им бяха от друго естество. Юлия гледаше да не мисли за какво точно биват използвани те, още повече че малкият Марий, свободолюбив, приятелски настроен към всички и най-вече — страшен симпатяга, навлизаше в пубертета.

— Гай Марий, нали ще наглеждаш сина ни? — тревожно попита мъжа си Юлия.

— Защо, страхуваш се да не започне авантюра с някое от цветчетата наоколо? — прихна да се смее Марий. — Няма защо да се плашиш за него, меа вита. Той вече ги разбира тези работи: никога няма да сбърка мъжко с женско.

— Благодаря ти за успокоението — усмихна се Юлия. — Колкото повече остаряваш, толкова по-малко се слушаш какви ги говориш, а, Гай Марий?

— Тъкмо обратното — отвърна той невъзмутимо.

— Тъкмо това исках да ти кажа.

— А, така ли?

— Не ти ли се струва, че дълго се заседяхме тук? — мина Юлия по същество.

— Ако смяташ осем дни за много време… — изненада се Марий. — Да не би целият този цирк наоколо да те потиска?

— Мисля, че да. Винаги съм искала да знам как си живеят царете, но ако Витиния е характерен пример, то да си призная, радвам се, че съм римлянка. Не става въпрос просто до хомосексуализма. Тук робите са същински позор. А пък царските съпруги са такива едни, че предпочитам изобщо да не ги виждам, Орадалтис е като някой глашатай — човек трябва да си слага тампони в ушите, за да разговаря нормално с нея, а Муза — колко би й отивало името на латински… Не от муза като муза, а от „мус“ — мишка! Да, Гай Марий, да знаеш, че колкото по-скоро благоволиш да се разделиш с цар Никомед, толкова ще ти бъда по-благодарна — заключи типичната римска матрона.

— Тогава да си вървим още утре — съгласи се съпругът й и бръкна в синуса на тогата си, за да извади някакво писмо. — Преследвало ме е по целия път от Халикарнас дотук, за да ме настигне. Писмо от Публий Рутилий Руф, който познай къде се намира в момента?

— В Римска Азия?

— В Пергам, за да сме съвсем точни. Тази година управител на провинцията е Квинт Муций Сцевола и Публий Рутилий се е съгласил да му бъде легат — размаха щастливо свитъка Марий. — Доколкото разбирам, и управителят, и легатът ще са щастливи да ни видят. При това писмото е било пратено още пролетта, значи си представяш нетърпението и на двамата да се срещнат с компания като нашата.

— Освен че е известен адвокат — замисли се Юлия, — аз лично не знам нищо повече за Квинт Муций Сцевола.

— Да си призная, и аз го познавам твърде бегло. А що се отнася до това, какво знам за него — само, че е първи братовчед на Крас Оратор и че са неразделни. Всъщност нищо чудно, че ми е толкова далечен. Все пак той е само на четиридесет.

Старият Никомед мислеше, че гостите му ще останат поне за месец, затова не искаше да ги пусне току-така да си вървят. Но Марий нямаше да е Марий, ако не се наложеше над някаква крехка и доста овехтяла антика като цар Никомед. Заедно със семейството си напусна царския дворец, изпратени от сърцераздирателния рев на домакина, и отплаваха през Хелеспонта към Егейско море, радвайки се на хубаво време и попътен вятър.

При устието на река Каик корабът се понесе по течението и няколко часа по-късно се озова в пристанището на град Пергам, разположено навътре в сушата. Градът беше така разположен, че пътниците, идващи откъм морето, да могат отдалеч да се възхитят на гледката: високия акропол и още по-високите планини, които го ограждат откъм изток.

Квинт Муций Сцевола и Публий Рутилий Руф ги чакаха в резиденцията на управителя, но и този път Марий и Юлия нямаха възможността да се запознаят по-отблизо със Сцевола, който тъкмо заминаваше обратно за Рим.

— Ех, де да бяхте пристигнали през лятото, Гай Марий, щяхме да се повеселим! — въздъхна Сцевола, — но сега трябва да бързам, за да стигна Рим, преди времето да се е развалило и морето да е станало несигурно. — Той се усмихна приятелски. — Публий Рутилий ще ви обясни всичко.

Марий и Рутилий Руф се разходиха до пристанището да помахат на Сцевола от кея, докато Юлия се зае с багажа в двореца, който й беше много по-присърце от царския палат в Никомидия, дори ако женското присъствие беше също толкова скромно.

Разбира се, Марий нямаше да се сети, че на съпругата му ще й е приятно да си има женска компания; стигаше му да знае, че всичко е наред и че Юлия няма проблеми. Сега беше време да се съберат със стария приятел и да обсъдят какво става в Рим.

— Ще започна с най-добрата новина — рече Публий Рутилий и се усмихна щастливо; струваше си да обиколиш половината свят, ако знаеш, че ще срещнеш Гай Марий! — Гай Сервилий Авгур умря в изгнание в края на миналата година и естествено трябваше да се провеждат избори кой да заеме мястото му в колегията. Ти, Гай Марий, ги спечели.

Марий го зяпна.

— Аз!

— Точно така.

— Неми е минавало през ума… Защо аз?

— Защото ти, Гай Марий, все още се радваш на огромна популярност сред римските гласоподаватели, независимо от това, какво правят Катул и компания, за да те компрометират. Най-малкото съгражданите ти смятат, че заслужаваш подобна проява на уважение. Кандидатурата ти беше предложена от цяла делегация конници и понеже никъде не е писано, че човек не може да участва в изборите ин абсенция, колегията на авгурите подложи и твоето име на гласуване и ти спечели. Не мога да твърдя, че Прасчо Младши и приятелите му се зарадваха на успеха ти, но като цяло Рим те приветства от сърце.

Марий въздъхна с огромно задоволство.

— Е, това са наистина добри новини! Авгур! Това означава, че и синът ми на свой ред ще бъде жрец или авгур, както и синовете на синовете му… Успях, Публий Рутилий! Успях да се закотвя в самото сърце на Рим, да стана част от него… Аз, италийският селянин без думичка гръцки.

— Е, знаеш ли, вече не са сред живите онези, които те наричаха така. Откакто Прасчо се спомина, нещата много са се променили. Иначе, ако беше още жив, едва ли щеше да позволи да те изберат за каквото и да било — поклати глава Рутилий Руф. — Той никога не е притежавал повече аукторитас от който и да е свой приятел в Сената, но се ползваше с феноменална дигнитас, най-вече заради сраженията, които водеше със Сатурнин на Форума по време на цензорството си. Колкото и да го мразиш, не можеш да му отречеш, че прояви смелост, за която други могат само да му завиждат. Но това, което го прави тъй важен в очите на колегите му сенатори, е, че успя с годините да изгради около себе си онова здраво патрицианско ядро, което други преди него така и не създадоха. Откакто се бе върнал от изгнанието си в Родос, Прасчо нито за миг не спря да води задочната си война с теб. В крайна сметка, какво друго му оставаше да върши? Огромното влияние, което беше придобил сред събратята си, можеше да бъде използвано вече за твоето окончателно унищожение. Смъртта му предизвика истинско обществено сътресение. Когато се върна у дома, изглеждаше по-здрав от всякога! Аз самият си мислех, че ни остават дълги години да се гледаме в Сената. Но… ей го, че си отиде.

— И какво е търсил Луций Корнелий при него? — попита Марий.

— Като че ли никой не може да си отговори. Със сигурност двамата не са били в особено близки отношения. Самият Луций Корнелий твърди, че присъствието му е било вследствие низ от случайности — същата вечер той изобщо нямал намерение да споделя трапезата на Прасчо. Според мен също става дума за съвпадение. Това, което ме смущава най-много, е, че Прасчо Младши нито веднъж не е дал вид, че присъствието на Луций Корнелий на предсмъртния миг на баща му го е изненадало. А това ми подсказва, че Луций Корнелий се е опитвал поне от известно време да се обвърже с Прасчо — намръщи се Рутилий Руф. — Освен това двамата с Аврелия са се скарали.

— Искаш да кажеш Луций Корнелий и Аврелия?

— Точно.

— Откъде си го научил?

— От Аврелия.

— И не ти е казала защо?

— Не. Каза ми само, че Луций Корнелий не бил повече добре дошъл в дома й. Тъй или иначе, той замина за Близка Испания броени дни след смъртта на Прасчо, а аз научих за спречкването им с Аврелия едва след като бе напуснал Рим. Мисля, че племенницата ми се е страхувала да не ми хрумне да му искам сметка за постъпка, която дори не знам каква е. Все пак, странна работа, ако ме питаш.

Марий никога не се беше интересувал от личните отношения на другите, затова само изкриви лице в кисела гримаса и махна с ръка.

— Е, бих казал, че странна или не, това си е тяхна работа. Друго какво интересно?

Изведнъж Рутилий прихна да се смее.

— Консулите ни прокараха нов закон, забраняващ човешкото жертвоприношение.

— Какво са направили?

— Прокараха закон, забраняващ човешкото жертвоприношение — повтори по-бавно Рутилий Руф.

— Това наистина е смешно! Кога за последен път римлянин е извършил подобно нещо на частно или официално равнище? — ядоса се Марий. — Абсолютни глупости!

— Е, доколкото си спомням, са резнали гърлата на двама гърци и двама гали по времето на Ханибаловите походи из Италия. Но се съмнявам, че точно това са имали предвид с новия лекс Корнелий Лициния.

— Тогава какво?

— Както знаеш, Гай Марий, ние, римляните имаме навика от време на време да изваждаме на показ определена новост в обществения си живот по доста своеобразен начин. Мисля, че действителният смисъл на закона е да напомни на зяпачите от Форума, че занапред не трябва да се стига до улично насилие, до убийства, до затваряне на магистрати, изобщо до незаконни политически действия — обясни Рутилий.

— Това ли обясниха Гней Корнелий Лентул и Публий Лициний Крас на народа?

— Не. Те само подложиха закона си на гласуване и той бе приет.

— Чудо голямо! — заключи Марий. — Какво друго?

— По-малкият брат на върховния понтифекс, който тази година е претор, отиде да управлява Сицилия. Ако щеш, вярвай, но до ушите ни достигнаха слухове, че се готви ново въстание на робите.

— Нима в Сицилия продължават да третират робите си толкова зле?

— И да, и не — отвърна замислено Рутилий. — На първо място, на острова работят много роби — гърци. А когато един господар кара да му работят гърци, не е нужно да ги налага с камшика си, за да си има главоболия. Те всички са свободолюбиви и независими. Освен това чувам, че пиратите, които преди години Марк Антоний Оратор плени по бреговете на Киликия, са били пратени в огромната си част именно на Сицилия. Едва ли човек, свикнал да си изкарва прехраната с разбойничество, ще се съгласи току-така да оре и жъне. Между другото — сети се за друго Рутилий Руф, — Марк Антоний донесе носа на най-големия пиратски кораб и го прикачи към рострата на Форума. Ако се съди по носа му, корабът трябва да е бил доста внушителен.

— Не мислех, че е останало място. Толкова кораби са си оставили носовете на площада, че се чудя къде са тикнали новия. Както и да е, това не е толкова важно. Какво друго се е случило в Сицилия, Публий Рутилий?

— Ами нашият претор Луций Ахенобарб на бърза ръка е успял да обърка всичко на острова, това го научихме дори тук, в Азия. Идването му на острова силно напомняло преминаването на ураган. Още не му била минала морската болест от пътуването и вече издал указ, забраняващ притежаването на мечове или на каквито и да било други оръжия от мирното население. Разбира се, всички си направили оглушки.

— Като ги знам какви са Домиций Ахенобарбите, навярно това се е оказало грешка с фатални последствия.

— Точно така. Луций Домиций изчакал известно време да се увери, че указът му наистина е останал без последствия, и тръгнал да раздава правосъдие. Цяла Сицилия си го отнесла. Съмнявам се занапред някой да посмее да вдига въстания — робски или каквито и да е.

— Е, Домиций Ахенобарбите открай време са си били досадници, но не може да им се отрече, че постигат своето навсякъде — рече Марий. — Това ли е краят на новините?

— Почти. Да ти съобщя само, че имаме нови цензори и че двамата са обявили намеренията си да проведат най-щателното преброяване на римските граждани от десетилетия насам.

— Крайно време беше. Кои са те?

— Марк Антоний Оратор и твоя някогашен колега Луций Валерий Флак. — Рутилий Руф се надигна от мястото си. — Да се поразходим, приятелю?

Пергам представляваше най-грижливо планираният и застроен град в целия свят. Марий беше чувал подобни твърдения, но сега само се убеждаваше, че са били правилни. Дори в бедните квартали на града, разположени в подножието на акропола, не се забелязваха тесни и мрачни улички или порутени сгради, защото по всяка вероятност в града имаше кой да извършва нужния надзор и да прокарва нужните градоустройствени и благоустройствени закони. Навсякъде, където живееха хора, имаше и канализация, по която в едната посока течеше питейна вода за домовете, а в другата се отнасяха нечистотиите далеч извън пределите на града. Като че ли пергамци се бяха зарекли да построят целия си град от мрамор. Дългите колонади опасваха кажи-речи целия център, а гората вдъхваше респект с голямата си площ и изящните си статуи, големият театър беше изсечен от върха чак до подножието на скалата.

И все пак нещо във вида на града и на крепостта навяваше мисли за запуснатост и упадък. Личеше си, че въпреки усилията на сегашните управители, славните времена на Аталидите вече са отминали и няма кой да се грижи за Пергам така, както са се грижили неговите царе през вековете. Народът също не изглеждаше доволен; мнозина от минувачите се сториха на Марий измършавели от глад — нещо, което нямаше как да не изненада в такава богата страна.

— За всичко, което виждаш, са виновни единствено нашите откупвачи на данъци — рече мрачно Публий Рутилий Руф. — Гай Марий, не можеш да си представиш какво заварихме двамата с Квинт Муций при пристигането си! В продължение на години цялата провинция е била подлагана на такава жестока експлоатация от страна на алчните до безсрамие публикани, че вече й се виждаше краят! Първо сумите, които римската хазна обявява предварително, че иска от Азия, са неоправдано високи. Самите публикани наддават, докъдето им стига наглостта, за да се стигне дотам, че рискуват да останат с пръст в устата, ако не свалят кожата и от гърба на последния селянин в провинцията! Типичен пример докъде може да се стигне, ако мисълта за бърза печалба заглуши всякакъв трезв разум. Вместо да обещава от обществената земя на бедните и да я откупува с данъците, събрани в Римска Азия, Гай Гракх най-добре щеше да прати неколцина честни люде да проучат какви са действителните ресурси на провинцията и какво може тя да плаща на Рим, без да се разорява. Но той не благоволи да го стори. Нито някой друг след него. Цифрите, които се ползват в Рим, са плод от най-общи изчисления, нахвърлени от комисията, която дойде тук веднага след смъртта на цар Атал. А това беше преди тридесет и пет години!

— Жалко, че така и никой не ми е съобщил нищо за проблема по времето, когато бях консул — отбеляза с тъга Марий.

— Но, скъпи Гай Марий, ти си имаше достатъчно много работа с германите! В онези години азиатската ни провинция беше място, за което никой дори не се сещаше. Но иначе си прав — ако Марий беше изпратил своя комисия да разучи положението, не ще и съмнение, че цифрите щяха да бъдат определени много по-точно и съвестно. И публиканите щяха да си намерят майстора! Но понеже още не са, от ден на ден стават все по-арогантни с местните жители. В действителност не управителят, а те властват в Римска Азия!

Марий се засмя.

— Обзалагам се, че нашите публикани са били изненадани твърде неприятно, когато са им пратили Квинт Муций и Публий Рутилий.

— Това е сигурно — съгласи се Рутилий Руф и невинно се усмихна. — Опищяха половината свят, разправят, че се чуло чак в Александрия. За Александрия не знам, но в Рим със сигурност имаше отзвук. Нека остане между нас, но тъкмо това е причината Квинт Муций да си замине толкова рано.

— А вие какво точно правихте през годината?

— О, просто им оправяхме бакиите и сваляхме данъци — рече Рутилий Руф.

— За сметка на хазната и на откупвачите…

— Именно — вдигна рамене Рутилий и обърна поглед към агората. С жест посочи някакъв празен пиедестал. — Така например сложихме край на една тъжна практика. На това място е стояла конна статуя на Александър Велики, изваяна не от друг, а от самия Лизип; смята се за най-добрия му портрет на Александър. И знаеш ли къде се намира в момента — в градината на Секст Перквициен, най-богатия и безочлив конник в цял Рим! Доколкото знам, живее близо до вас на Капитолия. Присвоил си я е за сметка на неплатени данъци, представяш ли си? Произведение на изкуството, което струва с хиляди повече от въпросната сума. Но какво са могли да сторят местните? Просто са нямали пари. И така, когато Секст Перквициен посочил с тояжката си статуята, те му я свалили и я пратили в дома му в Рим.

— Трябва да бъде върната незабавно — зарече се Марий.

— Малко е вероятно — изсумтя недоволно Рутилий Руф.

— Затова ли Квинт Муций тръгна за Рим?

— Де да беше за това… Не, тръгна си, за да попречи на публиканите да ни дадат под съд.

Марий се закова на място.

— Шегуваш се!

— Не, Гай Марий, не се шегувам! Азиатските откупвачи имат огромно влияние в Рим, особено в Сената. А ние с Квинт Муций смъртно ги засегнахме, като си позволихме да внесем в провинцията някакъв ред. — Рутилий направи ужасна физиономия. — Не само че засегнахме публиканите, но което е по-лошо — обидихме римската хазна. В Сената има достатъчно хора, които с удоволствие биха се изпикали на главите на откупвачите, но опре ли въпросът до хазната, няма милост. В очите на сенаторите всеки, който иска да ограничи приходите на държавната хазна, е държавен изменник. Повярвай ми, Гай Марий, когато Квинт Муций получи последното писмо от братовчед си Крас Оратор, лицето му стана по-бяло от тогата ми! Съобщаваше му се, че в Рим се е надигнало цяло движение за отнемането на проконсулския му империум и за подвеждането му под съдебна отговорност за превишаване на правата и държавна измяна. Затова първата му работа бе да хукне обратно за Рим, оставяйки ме мен да управлявам провинцията до идването на наследника му.

По пътя обратно към двореца на Гай Марий му направи впечатление начинът, по който минувачите на улицата поздравяват Публий Рутилий Руф — топло и добронамерено.

— Тук всички те обичат — констатира той, без да се изненада.

— Квинт Муций го обичат дори повече. Откакто дойдохме в Пергам, променихме много неща в живота им, Гай Марий, все на добро. За пръв път местните жители виждат с очите си, че римските магистрати могат да се заловят истински за работа. Аз самият не мога да ги виня за дълбоко вкоренената им омраза към всичко римско. В продължение на дълги години те са били в положение на наши жертви и ние сме ги експлоатирали жестоко. Затова когато Квинт Муций намали голяма част от данъците им според реалното състояние на нещата и сложи граница на безпрецедентно високите лихви, които някои местни представители на публиканите взимаха, много жители на града буквално започнаха да танцуват на улицата! Гражданите на Пергам дори гласуваха ежегодни празненства в чест на Квинт Муций, а доколкото знам, същото са направили Смирна и Ефес. Първоначално ни изразяваха своята благодарност под формата на подаръци, сред които имаше рядко скъпи неща — произведения на изкуството, бижута, гоблени. Всеки път ние ги връщахме, придружени с благодарствени писма, на собствениците им, но те ги носеха отново. Накрая се видяхме принудени да затворим вратите на двореца за всякакви доброжелатели.

— Дали Квинт Муций ще успее да убеди сенаторите, че правото е на негова страна, а не на публиканите? — чудеше се Марий.

— Ти как мислиш?

Той се забави с отговора си. Искаше му се да не е прекарвал толкова време от живота си на война, защото дългите му отсъствия от Рим не му позволяваха да си изгради вярна представа за съгражданите си.

— Мисля, че ще успее — рече накрая. — Досега е имал репутацията на изключително почтен човек. Много от по-низшите сенатори ще го подкрепят, дори и да са по принцип склонни да защитят интересите на публиканите… или на хазната. Не се и съмнявам, че речта му пред Сената ще бъде блестяща. Крас Оратор също ще говори в негова полза, а той знае да убеждава.

— И аз така мисля. Но все пак е жалко, че трябваше да напусне толкова рано провинцията. Дори за самия него. Не вярвам за в бъдеще да му се предостави друг случай да докаже на какво е способен. Квинт Муций е надарен със способността да обмисля нещата до най-малката подробност, а качествата му на организатор са неоспорими. Моята задача тук се ограничаваше в това да събирам сведения за вътрешността на страната. Всички решения той взимаше сам. Вследствие на което за пръв път от тридесет и пет години насам Римска Азия може да се похвали с реалистичен бюджет, а хазната е лишена от всякакви оправдания да иска повече от допустимото.

— Разбира се, ако не се случи в провинцията да дойде лично някой от консулите, управителят е в правото си да пренебрегва всякакви директиви, дошли от Рим — разсъждаваше Марий. — Но вие практически сте си заврели носа в делата на цензорите и на хазната, а и публиканите са сключвали договори според всички държавни закони. Новите цензори ще сключат и нови договори, но дали в Рим вече са получили резултатите от вашите изчисления. И ако са ги получили, дали ще има време да се внесат нужните нововъведения преди крайната дата за сключването на поредните договори?

— За жалост, не — отговори Рутилий Руф. — Още една причина Квинт Муций да се върне в Рим. Той разчита единствено на собствения си авторитет пред тазгодишните цензори, но се надява те да преразгледат вече подписаните договори с публиканите.

— Е, в крайна сметка, стига хазната да се съгласи с орязването на приходите си, не виждам от какво могат да се оплакват самите публикани. Предполагам обаче, че на Квинт Муций му предстои твърде сурова битка с държавните чиновници. В крайна сметка, ако хазната престане да иска нереалистични приходи, публиканите ще имат повече възможности да обогатяват самите себе си, не е ли така?

— Така е — съгласи се Рутилий. — На това се и надяваме, стига Квинт Муций да успее да убеди дебелите глави в Сената и трибуните на хазната, че Рим трябва да забрави досегашните си приходи от азиатската провинция.

— Според теб кой пръв ще се възпротиви?

— Секст Перквициен. Той и занапред ще продължи да реализира големи печалби, но никой няма да му позволи да конфискува повече произведения на изкуството за сметка на неизплатени данъци. Също и някои от важните клечки в Сената, които имат сериозни задължения към конническите лобита и които също са получавали произведения на изкуството в замяна на услугите си. Гней Домиций Ахенобарб е един от тях, Катул Цезар също. Предполагам, че и Прасчо Младши или Сципион Назика са вътре в нещата, както и някои от Лициний Красите без Оратора обаче.

— Ами нашият Принцепс Сенатус?

— Очаквам Скавър да подкрепи исканията на Квинт Муций. Навярно и ти, Гай Марий, се надяваш на същото. Да му отдадем заслуженото на Скавър, той е от малкото римляни, останали верни на принципите си. Освен това неговите собствени клиенти са предимно в границите на Италия, така че той няма и личен интерес нещата в Азия да останат такива, каквито са. Интересува се от тази част на света само доколкото му се удава случай от време на време да свали по някой и друг цар и да му намери заместник. Но да събира данъци! Не и той! Пък и не знам да се интересува от произведения на изкуството — захили се Рутилий Руф.

След като двамата приятели се нарадваха един на друг, Гай Марий остави приятеля си да се разполага сам в двореца на римския управител в Пергам (защото той упорито отказваше да напусне поста си) и заедно с жена си и детето си се запътиха към Халикарнас и вилата, наета предната година, за да прекарат още една приятна зима, спасявайки се от монотонията с едно прескачане до Родос.

Това, че на пролетта им се удаде възможността да отплават на изток за Тарс, се дължеше единствено на усилията, които Марк Антоний Оратор положи при изтребването — поне за известно време — на всички морски разбойници по бреговете на Памфилия и Киликия. Преди морския поход на Антоний самата идея да насочиш кораба си към този край на света беше немислима, още повече че всеки пират би бил на върха на професионалното си щастие, ако в ръцете му попадне римски сенатор, при това наричащ се Гай Марий. Навярно за човек като него биха се поискали двайсет или дори трийсет таланта сребро.

Корабът плътно следваше всяка извивка на брега, отбиваше се във всяко пристанище и така пътуването се проточи цял месец. Из цяла Ликия Марий и семейството му бяха посрещани с почести, също и в Анталия и Памфилия. Пътниците — дори обиколилият половината свят Марий — за пръв път виждаха с очите си подобно природно чудо: от дъното на морето да се издигат цели планини, толкова високи, че върховете им цяла година остават покрити със сняг.

Цели области се губеха под зелената покривка на гъсти борови гори, които никога човешка ръка не бе докосвала. Кипър, който се намираше на няколко десетки километра, беше толкова богат на кедрово дърво, че можеше да задоволи търсенето на дървесина чак в Египет. „И все пак — мислеше се Марий, докато погледът му шареше по бреговата ивица на Киликия, — нищо чудно, че пиратството е било толкова разпространено тук.“ Всяка гънка на крайбрежните планини образува по някое закътано и напълно неразличимо отдалеч заливче, където могат да се скрият всякакви кораби. Корацезиум — някогашната столица на пиратите — представляваше наистина съвършено за целта място: сякаш боговете нарочно бяха издигнали тази висока, подобна на конско копито скала, обградена от почти всички страни с вода, за да я използват морски разбойници. Ако не беше предателството отвътре, навярно Антоний никога не би превзел крепостта със сила. Самият Марий не можа да се въздържи и я огледа отвсякъде с мисълта как ли би подходил сам, ако трябва да проникне в нея.

Най-накрая на хоризонта се показа и Тарс, построен няколко километра нагоре по течението на река Кидн, за да може да функционира като пристанище, без да се излага на силните морски бури и вълнения. Градът беше обграден от яка крепостна стена, която да защитава почетните римски гости, настанени в местния дворец. В тази част от Мала Азия пролетта започваше рано, та времето вече ставаше горещо; Юлия започна да прави намеци на мъжа си, че никак не би й се понравило, ако той реши да ги остави с детето сами в подобна нажежена пещ и да поеме сам по дългия път към Кападокия.

Към края на зимата Марий беше получил писмо от Ариарат VII, царя на Кападокия, в което той го уверяваше, че ще го чака лично в Тарс към края на март, за да си направи удоволствието да придружава видния римлянин по дългия и изморителен път от Тарс до Евсевия Мазака. Понеже знаеше, че царят ще го чака, Марий беше настоявал корабът по-бързо да стигне в Тарс, но в крайна сметка не посмя да развали пътуването на Юлия, която често си харесваше някое уютно заливче, караше капитана да спре и слизаше на брега, за да се раздвижи и да поплува в хладните морски води. Но когато най-накрая пътниците стъпиха на брега в Тарс, от невръстния цар нямаше ни вест, ни кост.

На няколко пъти Марий прати бързи куриери до Мазака, но така и не получи отговор; по-точно — никой от куриерите не се върна да му го донесе. Най-накрая започна да се тревожи. В началото не беше трудно да скрие притесненията си от Юлия и малкия Марий, но колкото повече жена му настояваше двамата да го придружат във вътрешността на полуострова, толкова повече му се усложняваше положението и му оставаше по-малко време да избира. Със сигурност Марий нямаше да вземе жена си в Кападокия, но пък и нямаше как да я остави на жестокото слънце в Тарс. Недоволството на Юлия си имаше и своите по-сериозни основания и те се състояха в самото неясно положение на страната, където се намираха. В по-далечно минало Киликия бе владение на Египет, но от няколко десетилетия се водеше част от Сирия. В действителност управлението на провинцията беше занемарено и продължително време реално властта бе принадлежала на пиратите, които проявяваха своите аспирации не само към крайбрежието, но и към плодородната област Педия, вдадена дълбоко в сушата и намираща се на изток от Тарс.

Вследствие на цяла поредица от междуособни войни в Сирия царстващата династия на Селевкидите се изтощаваше все повече и повече. Дори в момента в Северна Сирия управляваха едновременно двама души — Антиох Грип и Антиох Кизикен, които бяха толкова заети в борбата си за Антиохия и Дамаска, че като че ли нехаеха напълно за останалата част от обширното си царство. Нищо чудно тогава, че на юг и евреите, и идумейците, и набатейците бяха създали самостоятелни държавици, а на север Киликия зависеше от самата себе си.

Когато преди няколко години Марк Антоний Оратор бе пристигнал в Тарс с намерение да използва града като своя военна база, никой в цяла Киликия не вдигна глас против него, докато накрая римският консул не обяви Киликия за законна провинция на Рим. След завръщането му в Рим обаче никой от Сената не си направи труда да прати управител в новооснованата провинция и страната отново изпадна в пълна безтегловност. Гръцките градове, които бяха достатъчно големи и икономически самостоятелни, се самоиздържаха напълно; най-красноречив пример за това беше Тарс. Но между няколкото големи центрове съществуваха обширни пространства, където или никой никого не управляваше, или властта беше в ръцете на местни големци, или просто, ако ги питат, хората се наричаха римски поданици. В скоро време Марий стигна до заключението, че след някоя и друга година страната отново ще се превърне в пиратско гнездо. Междувременно местните магистрати приветстваха с добре дошъл знатния римлянин, когото неправилно сметнаха за своя нов управител.

Колкото повече чакаше цар Ариарат да му прати вест, толкова повече Марий се страхуваше, да не би да му се наложи някаква отчаяна намеса в делата на Кападокия или пък да остане за по-продължително време в Тарс, та да се опита със собственото си присъствие да успокои нещата в района. Но най-голямата му тревога си оставаха жена му и синът му. „Защо не ги оставих у дома на сигурно! — тюхкаше се постоянно Марий. — Да ги оставя сега в Тарс, където могат да пипнат всякакви зарази… и дума не може да става. От друга страна, немислимо е да ги водя със себе си в Кападокия.“ Идеше му просто да ги качи на първия кораб обратно за Халикарнас, но пък в съзнанието му неизбежно изникваше мисълта за непристъпната крепост на Корацезиум, която можеше да приюти някой пиратски цар. Какво му оставаше да направи? Тази част на света си оставаше практически непозната за римляните, а и нямаше много време за нейното опознаване тепърва. Цялата източна половина на Вътрешно море се оказваше пред самия праг на политическия хаос, и само някъде да избухнеше буря, щеше да помете със себе си всякакви царства и господарства.

Когато и на средата на май Марий продължаваше да е в пълно неведение за съдбата на цар Ариарат, той най-сетне взе решение.

— Събирай багажа — рече на Юлия с тон, който не оставяше място за излишни въпроси. — Тръгваме тримата с малкия Марий, но вие няма да вървите с мен чак до Мазака. Щом се изкачим достатъчно високо в планините, за да избягаме от горещините, ще ви оставя на първите срещнати хора да се грижат за вас и ще продължа сам към Кападокия.

Разбира се, Юлия искаше да спори, но не посмя; никога не бе имала случай да види как действа Гай Марий на бойното поле, но от чутото знаеше, че никога не търпи възражения. Личеше си, че макар и без легиони под своето командване, мъжът й и този път има да разрешава някаква задача, нищо чудно да ставаше дума за съдбата на цяла Кападокия, затова беше глупаво да му се създават излишни главоболия.

Два дни по-късно пътешествениците напуснаха града, придружени от дружина местни доброволци. Начело на охраната стоеше млад грък от Тарс, с когото Марий беше завързал от известно време дружба. Както и Юлия. Оказваше се, че от подобни приятелства може да има само полза. Маршрутът беше такъв, че никой не можеше да върви пеш по пътеката. Тя извеждаше на тъй наречените Киликийски порти, които представляваха стръмен и труден за преодоляване проход. Само катъри можеха да изкатерят без затруднения склоновете, но затова пък Юлия имаше душа на поет и потискаше неприятните чувства от непрекъснатото друсане с удоволствието от възхитителните гледки, разкриващи се от планинските била. Пътят следваше едва проходими клисури, врязваше се в могъщата снага на планините и колкото по-високо се изкачваха пътешествениците, толкова повече неразтопен сняг виждаха около себе си. Беше направо невероятно как само три дни по-рано Юлия се беше задушавала от тежката мараня в Тарс, а сега бъркаше дълбоко в сандъците, за да си търси топли дрехи. Времето беше приятно и слънчево, но навлезеха ли в сянката на боровите гори, пътниците трепереха от студ. Затова пришпорваха животните и бързаха да излязат по скалистите и оголени склонове още по-нагоре или да починат край пенещите се води на планински поток, който ревеше надолу по живописните проломи.

Четири дни, откакто бяха напуснали Тарс, и групичката вече бе свършила с изкачването. В някаква тясна долчинка Марий се натъкна на пастирски лагер, издигнат за лятото от малобройно племе, извело овцете си на паша далеч от задаващите се горещини. Юлия и малкият Марий бяха поверени в ръцете на овчарите, закриляни от дружината гърци. Младият Морсим — така се наричаше предводителят им — трябваше да се грижи за двамата изоставени от главата на семейството римляни и да ги пази от невидими опасности. Самите овчари, подкупени със значителна сума пари, се оказаха крайно отзивчиви люде и Юлия беше настанена в една от най-просторните кожени палатки.

— Само да свикна с миризмата, и всичко ще е наред — успокои тя Марий, преди да се разделят. — Вътре в палатката е топло, а доколкото разбирам, някои от тукашните са отишли да купят допълнителни провизии. Ти можеш да вървиш, няма защо да се безпокоиш за нас. Пък и малкият Марий не се стеснява вече да си играе на овчар. Каквото и да се случи, Морсим ще се справи с положението. Единствено съжалявам, мъжо, че толкова време изгуби заради нас.

И така, Гай Марий пое нататък, придружен от двама свои роби и от водача, даден му от Морсим. По всичко изглеждаше, че човекът предпочита да продължи към Кападокия, отколкото да си губи времето със семейството на сенатора назад. Доколкото Марий имаше представа за положението си в пространството, клисурите и няколкото по-широки плата, които четиримата пътници прекосяваха, бяха на височина около пет хиляди и петстотин стъпки над морското равнище; макар и никой от ездачите да не страдаше от главоболие или виене на свят, непривичната за шейсетгодишния римлянин височина му действаше крайно отрицателно и той с мъка издържаше дългата езда върху катъра. Разстоянието до Евсевия Мазака изглеждаше почти отчайващо, още повече че според водача това било единственото селище, достойно да се нарече град, в цялото царство.

Щом Марий прехвърли планинския хребет, разделящ басейните на реките, вливащи се в Киликийска Педия на юг, и тези, които течаха в обратната посока — към дългата и пълноводна Халис, слънцето изведнъж изчезна. Със смяната на водосборния басейн изведнъж се промени и климатът, защото пътниците бяха обгърнати от гъсти облаци мъгла и станаха жертва на студения планински дъжд, преминаващ често в лапавица. На Марий му беше студено, крайниците го боляха от преумора и той не можеше повече да понася неудобното седло. И все пак не се оплакваше, а упорито следваше водача си по безкрайните пътеки и се чудеше дали от дългото търкане няма да му се разрани кожата на бедрата.

На третия ден слънцето се показа отново. Ширналите се напред тучни равнини, сред които почти нямаше гористи участъци, бяха същински рай за овце и говеда, както му разправяше водачът. Кападокия не притежавала нужната почва и климат, за да израснат същите гъсти гори, които пътниците бяха оставили зад себе си в Киликия. Затова пък разоре ли се веднъж земята и посее ли се жито, добивите били много богати.

— Тогава защо никой не я обработва? — зачуди се Марий.

Водачът сви рамене.

— Няма достатъчно хора. Тукашните отглеждат, колкото да изхранят себе си. Понякога нагоре по Халис идват салове, които изкупуват всички излишъци. Но за търговия с Киликия и дума не може да става — връзките са почти невъзможни. Пък и защо им трябва на тукашните да се грижат за съседите си киликийци? Те самите имат какво да ядат и това им е предостатъчно.

Това беше може би единственият по-дълъг разговор между Марий и водача му. Дори когато се отбиваха да пренощуват в нечия кожена овчарска палатка или пък в кирпичената къщичка на някой селски старейшина, двамата почти не говореха. А около тях планините се сменяха, понякога надвисваха над самия път, друг път се отдръпваха в далечината, но си оставаха все същите — нито по-ниски, нито по-високи, покрити със зелена трева в по-ниските си части и с мръсен сняг по върховете.

Един ден, когато водачът тържествено беше заявил, че до Мазака остават само четиристотин стадия (това Марий си го преведе в петдесет римски мили), пътниците неочаквано се озоваха в толкова необичайна местност, че Марий съжали, задето не бе взел Юлия със себе си. На много места долината се прорязваше от живописни дефилета, при завоите на които се образуваха своеобразни пясъчни пирамиди, оцветени във всякакви оттенъци на червено, сякаш някой си беше играл да ги строи с парчета разноцветна глина. Марий имаше чувството, че е попаднал в детската стая на боговете, които не само бяха построили причудливите кули, но и на много места по върховете бяха закачили огромни каменни блокове, навярно вместо люлки — толкова застрашително надвисваха над пътника, че започваше да му се струва как се клатят на фона на небето. Но… чудо на чудесата! Докато разглеждаше природните забележителности, Марий изведнъж забеляза тук-там из пясъчниците врати и прозорци.

— Ако ти е направило впечатление, че от доста време не сме минавали покрай села… — рече многозначително водачът. — По тези места климатът е суров, а лятото — кратко. Хората са се научили да си издълбават домовете в самите скали. През лятото им държи хладно, през зимата — топло. Защо да строят къщи, когато Великата богиня Ма им ги е построила вместо тях?

— И откога са се научили да живеят в скалите? — не сдържаше удивлението си Марий.

Но водачът не знаеше.

— Откакто има хора на този свят — махна той с ръка. — В Киликия се знае, че най-първите хора на земята се родили именно в Кападокия и че оттогава досега нищо в начина им на живот не се е променило.

Още не се бяха измъкнали от лабиринта на скалистите дефилета, когато Марий забеляза пред себе си планината; напълно самотна на хоризонта, това беше без съмнение най-величествената планина, която той беше виждал с очите си; по-висока от гръцкия Олимп, по-висока дори от огромния масив, ограждащ от север Италийска Галия. Представляваше един могъщ конус в средата и няколко по-малки в двата му края, като на фона на синьото небе искрящият от снеговете връх заслепяваше очите на наблюдателя. Естествено Марий знаеше името на това величествено творение на природата: планината Аргей, описана от гърците, но видяна само от шепа римляни. А в подножието му се намираше Евсевия Мазака, единственият град в цяла Кападокия, където живееше и царят.

За нещастие Марий идваше откъм Киликия, а това означаваше, че Мазака се намира от обратната страна на планината. Градът нарочно беше издигнат на север от Аргей, за да бъде по-близо до река Халис, голямата червеникава река, извираща от сърцето на Мала Азия — единствената леснодостъпна връзка на страната със света.

Затова вече преваляше, когато Марий зърна смътните очертания на жилищата, скупчени едно връз друго в сянката на Аргей. Идеше му да въздъхне с облекчение, но внезапно си даде сметка, че се озовава на бойно поле. Твърде необичайно усещане! Да язди по същите места, където преди броени дни са се водили кървави сражения и са загинали може би хиляди души, без той самият да е участвал в сражението, без дори да го вълнува особено кои са победителите… За пръв път в живота си той, Гай Марий, завоевателят на Нумидия и унищожителят на германите, се разхождаше по бойното поле в качеството си на наблюдател.

Нещо го гореше отвътре и не му даваше мира; но той така и не спираше да върви по посока на малкото градче, почти без да обръща внимание на картината около себе си. Така и никой не си беше направил труда да разчисти след полесражението. Навсякъде се въргаляха разлагащи се, окървавени трупове на хора, разсъблечени от мародерите и оставени да гният голи на откритото. Студеният въздух ги бранеше от мухите, които иначе биха закрили небето с гъстите си облаци, а постоянно духащият вятър отвяваше вонята на мърша надалеч и Марий дори не се притесняваше да гази сред купищата убити. За разлика от водача си, който не криеше сълзите си, и от двамината си роби, способни да си изповръщат и червата от ужас, Гай Марий обаче сякаш нищо не забелязваше. Всъщност погледът му шареше във всички посоки с надеждата да открие по-важното: лагера на живите, на тези, които бяха победили. Най-сетне и той му се разкри, на около два километра североизточно от бойното поле, където се издигаха многобройни палатки от животинска кожа, закрити от тънък, синкав воал дим от лагерните огньове.

Митридат. Нямаше кой друг да бъде. А Гай Марий не беше дотам наивен, че да помисли изкланите войници в краката си за тези на Митридат. Не, понтийската армия беше спечелила сражението, а по бойното поле лежаха голите трупове на кападокийците. Бедни овчари и изостанали жители на скални пещери… както и множество сирийски и гръцки наемници, ако набитото му око правилно различаваше типичните за двете раси черти. Къде ли беше малкото царче? Нямаше смисъл да се чуди. Щом не бе дошло до Тавър, щом не беше отговорило на нито едно от Мариевите писма, значи имаше само един възможен отговор — бяха го убили. Както без съмнение бяха постъпили и с пратениците от Тавър.

Всеки нормален човек би обърнал коня си назад и би се отдалечил възможно най-бързо от това прокълнато място, надявайки се, че никой не го е забелязал. Но не и Гай Марий. Най-сетне беше настигнал цар Митридат Евпатор, пък макар и на чужда територия. Не му оставаше друго, освен да подритне за последен път изтощеното животно под себе си и да се забърза за отдавна чаканата среща.

Гай Марий беше направо смаян да установи как никой от лагера не си правеше труда да го забележи, как никой не му обърна внимание дори когато влезе с царствена походка през главната порта на града. Колко сигурен се чувстваше царят на Понт! Дръпна юздите на животното си и заоглежда изкачващите се все нагоре по склона на планината улици с надеждата, че някъде ще зърне акропол или поне нещо подобно на крепост. Най-после в самия горен край на града на фона на планината се показа единственото по-голямо здание, което трябваше да е дворецът. По всичко личеше, че е било изградено от неподходящ камък, неиздържащ на силата на тукашните ветрове, защото пролуките в зидарията бяха допълнително измазвани, а накрая стените бяха боядисани в наситено синьо, колоните — в аленочервено, а капителите — в йонийски стил — в пурпур и блестящо злато.

„Там ще да е! — каза си Марий. — Няма къде другаде!“ Насочи коня по една от тесните улички и потегли нагоре към планината, ориентирайки се по стърчащия над къщите дворец. Самият дворец се оказа насред пустеещи градини, заградени с каменна стена, който някой беше измазал също в синьо. „Пролетта идва късно в Кападокия“ — мислеше си пътникът и изпитваше тъга, задето малкият цар Ариарат така и не я беше дочакал. По всичко личеше, че населението на Евсевия Мазака е избягало от града, защото по улиците не се виждаше жив човек, а на входа на дворцовата градина нямаше дори пазач. Цар Митридат наистина не се тревожеше за особата си!

Марий остави коня си пред стълбището, водещо към главния вход, а след него скочиха от животните си и тримата му спътници. В двореца се влизаше през тежка, двукрила порта от бронз, украсена с барелефи, които изобразяваха в подробности сцената на отвличането на Персефона от Хадес; Марий трябваше дълго чака някой да отговори на яростното му блъскане по вратата, затова спокойно разгледа цялата история, изрисувана пред очите му. Най-сетне се чу силно скърцане и едно от крилата с мъка се открехна.

— Да, да, чух! Какво искаш? — попита беловлас старец на гръцки.

На Марий му идеше чак да се засмее на това посрещане, та гласът му прозвуча доста неуверен, съвсем не по господарски.

— Аз съм Гай Марий, римски консул. Цар Митридат тук ли е?

— Не — отговори беловласият старец.

— А очаквате ли той да се върне?

— Да, преди да се е стъмнило.

— Чудесно! — издърпа вратата посетителят и нахълта в просторното помещение от другата страна, което навярно играеше ролята на тронна зала. С жест показа на тримата си спътници да го последват. — Трябва да ни настаните някъде. Конете ни чакат отпред — някой да ги заведе в ясли. Колкото до мен, искам да ми се приготви гореща баня. Незабавно.

Когато най-после се разбра, че царят наближава двореца, Марий, облечен в сенаторска тога, излезе да го посрещне сам на стълбите пред входа. Нагоре по улиците на града се задаваше дружина от неколкостотин конници, добре въоръжени и яхнали охранени коне. Кръглите им щитове бяха боядисани в червено, а върху фона беше изрисуван бял полумесец, обгърнал с краищата си звезда с осем лъча. Над сребърните си брони войниците носеха червени наметала, на главите си — конусовидни шлемове, украсени не с птичи пера или конски опашки, а също с полумесец и звезда.

Самият цар не вървеше отпред, затова отдалеч не можеше да се определи къде точно сред многото конници се крие. Личеше си, че макар и да нехае за сигурността на двореца, който и без това не беше негов, Митридат се грижи за собствената си безопасност. Най-сетне дружината премина през входната врата на градината и се строи пред стълбите към двореца. По особеното чаткане на копитата по плочките Марий се досети, че конете не бяха подковани, което пък беше признак за недотам добре развитите занаяти в Понт. Разбира се, нямаше как конниците да не са забелязали римлянина, който, загърнат в пурпурноръбата си тога, гордо пъчеше гърди няколко метра над тях самите.

Гвардията се раздели на две и пусна да мине цар Митридат Евпатор на неговия дорест кон. Беше с пурпурна мантия, а щитът, който носеше оръженосецът му, беше боядисан в същия цвят, макар и да носеше изобразени познатите полумесец и звезда. Това обаче, което отличаваше най-много царя, беше, че върху главата си не носеше шлем, а лъвска кожа: предните зъби на звяра бяха зинали буквално над челото му, ушите му бяха щръкнали високо, а на мястото на очите зееха широки черни дупки. Митридат беше облечен в дълга златна ризница, която се спускаше като пола надолу и в същото време покриваше ръцете му, а над нея беше сложил златна, орнаментирана броня. На краката си носеше красиви гръцки обувки от лъвска кожа, бродирани със злато и вместо с върхове — с две миниатюрни златни изображения на лъвски глави.

Митридат скочи от коня си и застана пред стълбите. Налагаше му се да гледа Марий отдолу, а това очевидно не му се нравеше. И все пак не можеше да избърза нагоре по стъпалата като услужлив царедворец. „Колкото мен висок — оценяваше го Марий, — и също така строен, както бях и аз на младини.“ Митридат не беше красавец, но притежаваше чисто, широко, по-скоро квадратно лице, което можеше да привлече погледа. Правеше впечатление издължената му, заоблена брадичка, както и дългият му, месест нос. Беше по-скоро светлокож, очите му имаха лешников цвят, а изпод лъвската глава се подаваха златисти кичури, допълнени с характерните му бакенбарди. Портретът му можеше да завърши с малката му, червена уста, която според римлянина издаваше буен и невъздържан характер.

„И все пак ти вече си виждал хора в тоги?“ — питаше го мислено Марий и прехвърляше през паметта си всичко, което знаеше за живота на цар Митридат. По никое от местата, където се знаеше, че понтийският цар се е подвизавал, Марий не би предположил, че ще се разхождат римляни в официални тоги. Но пък по погледа на царя личеше, че той добре разбира що за човек има пред себе си. От дългия си опит Марий се беше убедил какво дълбоко впечатление прави римската тога на чужденците, които за пръв път я виждат с очите си; спокойствието на Митридат доказваше само едно: че и преди е виждал римски магистрати. Къде ги бе виждал?

Цар Митридат Евпатор се заизкачва по стълбите с небрежна походка. Щом стигна до непознатия, му протегна ръка в знак за добри намерения. Двамата си стиснаха ръцете, като се показаха достатъчно цивилизовани да не се съревновават кой ще смачка тази на другия.

— Гай Марий — рече царят на гръцки с учудващо подобен на римлянина акцент, — за мен е наистина неочаквана чест.

— Царю Митридат, удоволствието е изцяло мое.

— Заповядай, заповядай! — прегърна царят Марий през раменете и го поведе към вратата, този път широко отворена от прислугата. — Надявам се да са те посрещнали, както ти е искало?

— От нищо не мога да се оплача.

Преди обаче царят да влезе в двореца, вътре се шмугнаха десетина от телохранителите му, които внимателно провериха цялата тронна зала дали не се крие враг. Други десетина застанаха плътно зад царя си, да прикрият тила му в случай на опасност. Най-накрая, като се увериха, че е безопасно, половината от стражите излязоха от залата, за да претърсят другите части на двореца, докато останалата половина имаше за задължение нито за миг да не изпуска Митридат от поглед. Царят се насочи към мраморния трон в другия край на помещението, разположи се по господарски на пурпурната възглавница и с щракване на пръстите си заповяда да донесат стол за Гай Марий.

— Надявам се, поднесли са ти нещо за хапване? — попита.

— Предпочетох вместо това да се изкъпя — обясни Марий.

— Тогава да вечеряме?

— Ако и ти си гладен. Но стига да не държиш на повече сътрапезници, не бих имал нищо против да донесат една маса и да се храним тук, при трона ти.

Донесоха маса, вино и скромното меню от салати, таратор, обилно подправен с чесън, няколко вкусни варени мръвки от смеляно агнешко месо. Царят не благоволи да отбележи нищо за оскъдната трапеза — навярно тя напълно задоволяваше вълчия му глад; всъщност последното можеше да се каже повече за Марий…

Едва след като двамата се нахраниха и слугите отнесоха празните чинии, великите личности започнаха да обсъждат великите въпроси, които ги бяха срещнали. Навън още падаше сивкав здрач, но вътре в лошо осветената зала отдавна цареше непрогледен мрак. Ужасени слуги като сенки се местеха от лампа на лампа и изхабяваха много нерви, преди огънят да се захване за фитила и да засвети от стената. Личеше си, че и маслото е лошокачествено.

— Къде е цар Ариарат? — попита Марий.

— Няма го вече на този свят — отговори Митридат, както си бъркаше със златна тел между зъбите. — Умря преди два месеца.

— Как?

Когато двамата се бяха доближили достатъчно на стълбите пред двореца, Марий забеляза, че очите на домакина му са всъщност зелени. Отдалеч изглеждаха по-скоро кафяви заради мъничките точици — дори да не можеше да ги нарече красиви, трябваше да се съгласи, че очите на понтиеца бяха забележителни. Сега те се отместиха за миг встрани, после обаче се спряха отново на лицето на римлянина, отворени широко в знак на невинност и простодушие. „Сега ще чуем една любезна лъжа“ — беше първото, което си помисли Марий.

— От тежка болест — въздъхна тежко Митридат. — Доколкото знам, починал е в този дворец. Но, разбира се, тогава бях далеч.

— Тогава кой се е сражавал под стените на града?

— Аз. Бях принуден — отвърна лаконично царят.

— От кого?

— От сирийския претендент, който искаше да завземе престола от името на Селевкидите. В царската династия на Кападокия има много селевкидска кръв — обясни той.

— И това какво те засяга теб?

— Ами, как да ти обясня… Тъстът ми, всъщност един от тъстовете ми е кападокиец. Принц Гордий. Ариарат VII беше син на сестра ми, също както и малкият му брат, който за щастие е все още жив. Разбира се, престолът принадлежи по право на племенника ми, аз само се чувствам длъжен да запазя това му право — хвалеше се понтиецът.

— За пръв път чувам, че Ариарат има по-малък брат, царю — не се сдържа да отбележи Марий.

— Не се и съмнявам.

— Но ти ще ми разкажеш всичко в подробности.

— Е, беше месец бедромион, когато до мен в Дастейра достигна призивът за помощ от страна на царския брат. Нямаше време за губене, събрах каквито войски можах и потеглих към Евсевия Мазака. Уви, царят вече беше умрял и в града не се вясваше жива душа. Малкият брат бе избягал в страната на троглотитите. На мен не ми оставаше друго, освен да заема града и да чакам претендента да се покаже с армията си.

— И как се казваше въпросният сирийски претендент?

— Селевк — погледна го учудено Митридат.

— Е, да, трябваше да се сетя, че един сирийски претендент ще се казва Селевк! — отбеляза римлянинът.

Иронията му обаче остана скрита за Митридат, който не бе общувал никога с римляни, затова гледаше с по-сериозен поглед на нещата от живота и почти не се смееше. „Дори с царя на Нумидия Югурта можехме да се разбираме, докато с този… — мислеше си тъжно Марий. — Митридат със сигурност не е толкова интелигентен, колкото Югурта, но тъкмо това го прави още по-опасен. И Югурта колеше роднините си, но поне съзнаваше, че това е грях пред боговете и че един ден ще трябва да отговаря за вината си. Докато този смята сам себе си за бог, не знае ни срам, ни вина. Би ми се искало да науча нещо повече за него, за царството му Понт. Онова, което Никомед сподели с мен, беше малко, пък и крайно субективно. Да не говорим, че той няма представа що за човек е съседът му.“

— Да разбирам тогава, че си влязъл в сражение със сириеца и си го победил.

— Така беше! — изсумтя царят. — Жалка работа! Изклахме ги почти всички.

— И аз така забелязах — отсече сухо Марий и се наведе над масата. — Кажи ми, царю Митридат, вие в Понт нямате ли обичай да разчиствате бойните полета от труповете, на убитите?

Царят примигна в знак на учудване и чак след това разбра, че в репликата на гостенина му се крие известен укор.

— По това време на годината? — зачуди се той на глас. — Защо? До лятото вече ще са ги изяли мухите.

— Разбирам.

Марий седеше вдървено на стола си и се беше хванал за двете му дръжки: не от притеснение пред царствения си домакин, а по простата причина, че римската тога не е дреха, позволяваща каква да е поза.

— Бих искал да видя с очите си малкия цар Ариарат VIII. Дали няма да бъде възможно, царю?

— Разбира се, разбира се! — зарадва се от предложението Митридат и плесна с ръце. На вратата се показа беловласият старец. — Покани царя и принц Гордий! — Сетне се обърна отново към Марий. — Преди десетина дни открих племенника си заедно с принц Гордий на сигурно място, в пещерите на троглотитите.

— Невероятно — изцъка с език Марий.

На вратата се показа принц Гордий, прехвърлил петдесетте мъж, хванал за ръка наглед десетгодишно момченце. И двамата бяха облечени по гръцка мода и застанаха послушно пред ниския подиум, на който се намираха тронът на Митридат и столът на Марий.

— Е, млади човече, радвам се да се запознаем — рече гостът. — Как се чувстваш днес?

— Благодаря, добре, Гай Марий — отговори любезно детето, което толкова силно приличаше на цар Митридат, че на страничния наблюдател му се струваше все едно гледа самия цар, само че двайсетина години по-млад.

— Научавам, че брат ти бил починал?

— Да, Гай Марий. Умря от болест тук, в двореца, преди два месеца — повтори заученото момчето.

— И сега ти си цар на Кападокия?

— Да, Гай Марий.

— Харесва ли ти да си цар?

— Да, Гай Марий.

— Не си ли малък да управляваш сам?

— Дядо Гордий ще ми помага.

— Защо дядо?

Гордий се усмихна, което можеше да се окаже фатално за хора със слаби нерви.

— Мен целият свят ме знае като дядо Гордий, Гай Марий — въздъхна замечтано той.

— Разбирам. Благодаря за аудиенцията, царю Ариарат.

Момчето и възрастният му придружител се наведоха покорно и излязоха от залата.

— Добре момче е моят Ариарат, няма що — похвали се на глас Митридат.

— Какво искаш да кажеш с „моя Ариарат“?

— Изразявам се образно, Гай Марий.

— Доста ти прилича.

— Все пак майка му е родната ми сестра.

— И както сте свикнали да се жените все братя и сестри, сигурно ти е приличала много. — Едната вежда на Марий весело заигра над очите му, но насреща му не седеше Луций Корнелий Сула, а Митридат Евпатор, който не разбираше от подобни жестове. — Е, по всичко изглежда, че проблемите на Кападокия са разрешени веднъж завинаги — отбеляза радостно сенаторът. — Това означава, че още тия дни ти и твоята войска си отивате обратно в Понт.

Царят го изгледа недоумяващо.

— Не мисля, Гай Марий. В Кападокия има още неща за оправяне, а и момчето е последно в рода си. Не мога да го лиша току-така от поддръжката на войската си.

— За него би било много по-добре, ако войската ти си отиде веднъж завинаги!

— Не мога да сторя подобно нещо!

— Можеш, и още как.

Митридат задиша тежко, та чак бронята му заскърца от напрежението.

— Ти не можеш да ми кажеш какво да правя, Гай Марий!

— Напротив, мога — отвърна му той спокойно, но твърдо. — Рим може и да не се е загрижил кой знае колко за тази част на света, но ако ти, царю, започнеш да настаняваш войски в страни, които не ти се полага да управляваш, имаш думата ми, че интересът на Рим към личността ти ще започне да расте като гъби след дъжд. В римските легиони служат истински римляни, не кападокийски селяни или сирийски наемници. Сигурен съм, че няма да ти се понрави, ако легионите ни започнат да обикалят страните наоколо! Но ако откажеш да си вървиш у дома, ако откажеш да махнеш армията си оттук, римските легиони ще дойдат, само почакай…

— Това не зависи ни най-малко от теб. Ти не си дошъл по служба!

— И все пак съм бивш римски консул и мога да говоря от името на целия римски народ. В думите ми няма нищо преувеличено.

Личеше си, че от секунда на секунда цар Митридат се ядосва все повече и повече; но в същото време Марий усещаше, че човекът насреща му се страхува. „Което кажем ние, римляните, това ще е! — тържествуваше вътрешно той. — Тези източни царе, всички до един приличат на малките кученца, които се скъсват да лаят, без да се осмелят да нападнат. Достатъчно е само малко да ги сплашим, и ще си свият опашките, за да хукнат презглава да се спасяват.“

— Моето място е тук, затова и ще остана, заедно с войската си!

— Твоето място не е тук и ти ще си вървиш у дома, царю Митридат!

Царят скочи на крака от раздразнение. Грабна меча си за дръжката и в същия момент дузината палачи се приближиха до събеседниците в очакване на заповед.

— Бих могъл да те убия, Гай Марий! Дори съм решен да го сторя! Ще те убия и никой няма да разбере какво се е случило с теб! Ще събера пепелта ти в голяма златна делва и ще пиша до Сената ви извинително писмо, че си умрял от болест тъкмо в моя дворец.

— Също както умря и Ариарат VII, нали? — подметна Марий, сякаш въпросът го вълнува само откъм деловата страна. — Успокой се, царю! Седни и се опитай трезво да разсъдиш. Твърде добре знаеш, че не можеш току-тъй да убиеш Гай Марий! Ако го сториш, след броени седмици — колкото да се качат на корабите и да дойдат, и Понт, и Кападокия ще бъдат обсадени от римски войници. — Тук той се покашля, за да си върне непринудения тон отпреди малко. — Знаеш ли, откакто преди няколко години изклахме седемстотин хиляди германи, не ни се е отваряло случай да водим сериозна война. Германите бяха достоен противник, но бедни хорица. Докато Понт е богато царство и плячката, която бихме могли да вземем от едно източно царство, ще заинтересува мнозина от съгражданите ми. Така че не е в твой интерес, царю Митридат, сам да предизвикваш конфликт с Рим. Върви си у дома!

В следващия миг посетителят се оказа съвсем сам. Царят се беше оттеглил, последван от стражите. Гай Марий се надигна от стола и замислено закрачи по коридорите към покоите си. Простата храна му се беше отразила добре, а главата му беше пълна с въпроси, на които щеше да му е приятно да потърси отговор. Това, че Митридат щеше да напусне Кападокия, беше сигурно; и все пак Марий продължаваше да си блъска главата къде ли домакинът му е виждал римляни в тоги. Да не говорим с тога претекста. Нищо чудно царят да е бил уведомен за пристигането му от беловласия старец; но пък и не беше много за вярване. Не, царят беше получил Мариевите писма в собствения си дворец в Амазия, но нарочно е избягвал срещата с римлянина. Което означаваше, че Батацес, архигалосът от Песин, е човек на Митридат.

На другата сутрин Марий си мислеше, че е станал достатъчно рано, за да тръгне обратно за Киликия навреме, но за негова изненада царят вече бе напуснал двореца. Беловласият старец му съобщи, че цар Митридат е тръгнал към лагера на армията си, за да я върне в Понт.

— Ами малкият Ариарат Евсев Филопатор? И той ли тръгна с цар Митридат, или остана тук?

— Тук е, Гай Марий. Баща му го направи цар на Кападокия, значи трябва да стои тук.

— Баща му ли? — попита подозрително Марий.

— Цар Митридат — обясни невинно беловласият старец.

Така значи! Никакъв син на Ариарат VI, ами родно дете на Митридат. Хитро скроено. Но не чак толкова…

Без да скъпи усмивки и пожелания за добър път, Гордий го изпрати до края на дворцовата градина. От детето цар нямаше и следа.

— Значи ти ще бъдеш регентът — рече на сбогуване Марий, застанал до бодрия кон, който му бяха предложили. Животното беше значително по-едро и силно от онова, което бе носило римлянина по целия път от Тарс до Евсевия Мазака. Придружителите му също бяха получили по-добри коне.

— Само докато цар Ариарат Евсев Филопатор порасне достатъчно, за да поеме управлението в свои ръце, Гай Марий.

— Филопатор — замисли се Марий. — Означава „Обичащ баща си“. Как мислиш, дали няма да му е мъчно за баща му?

Гордий зяпна учуден.

— Да му липсва баща му ли? Че малкият Ариарат едва ли го помни. Той умря преди толкова години.

— Даже преди повече, отколкото си мислите, че предполагам. Ариарат VI и да иска, не би могъл да бъде баща на това момче. Аз не съм глупак, принц Гордий. Бъди така любезен да го предадеш на господаря си Митридат. Кажи му, че знам чий син е всъщност новият цар на Кападокия. И че занапред ще съм нащрек. — Пъхна крак в стремето на коня. — Може и да си дядо на целия свят, принце, но момчето те знае най-вече като своя собствен. Ако все пак нямам нищо против то да управлява, то е, защото по произход е кападокийче — предполагам, че майка му е родната ти дъщеря.

Колкото и да беше предан на Митридат, Гордий не виждаше смисъл да отрича очевидното.

— Дъщеря ми е царицата на Понт — кимна той в знак на съгласие. — Най-големият й син ще наследи баща си Митридат. Колкото до това момче, щастлив съм, че ще управлява родната ми страна. Той е последният от рода… или поне майка му.

— Ти не си от царски род, Гордий — напомни му Марий. — Може и да си родом от Кападокия, но предполагам, че сам си се кръстил принц. Няма как тогава дъщеря ти да е последната в царския род. Нека и това бъде съобщено на цар Митридат.

— Ще бъде, Гай Марий — обеща Гордий, явно без да се е обидил от нищо.

Римлянинът обърна коня си към изхода, но се спря.

— А, и още нещо! Разчисти бойното поле от труповете, Гордий! Ако искате да бъдете смятани за цивилизовани люде, постъпвайте като такива. Не можете току-така да оставите няколко хиляди убити войници за храна за лешоядите, нищо че са ви били врагове и че ги презирате. Това не е признак за военна зрялост, а за чиста диващина. Доколкото виждам, господарят ти Митридат е самото превъплъщение на идеята за варварин. Пожелавам ти приятен ден — и продължи нататък в спокоен тръс, следван от тримата си спътници.

Никога досега Гордий не беше чувал някой да се държи толкова оскърбително с господаря, но пък и Митридат си го заслужаваше, защото всичко казано беше самата истина. Затова с известно удоволствие той нареди да му доведат коня и запрепуска към лагера на Митридат, преди царят да е напуснал Мазака. Щеше да му докладва всичко чуто дума по дума! И да се наслаждава на безсилието и гнева му! Дъщеря му наистина бе станала царица на Понт, внукът му Фарнацес щеше да наследи престола на баща си. Очертаваха се добри времена за Гордий, който — Марий беше прав да го отбележи — се бе родил обикновен простосмъртен. Когато малкият цар на Кападокия, без съмнение син на Митридат, пожелаеше да управлява сам, подкрепен от могъщия си баща, Гордий щеше да се оттегли без проблеми от властта; единствено щеше да си поиска в знак на благодарност храма на богинята Ма в областта Комана, намираща се между горните течения на реките Сар и Пирам. Там щеше да управлява като жрец и цар едновременно, да се чувства сигурен, богат и изключително влиятелен.

Откри обаче Митридат чак на другия ден. Войската му отрано се беше вдигнала и вече се беше разположила на бреговете на река Халис, недалеч от Мазака. С подробности доложи на Митридат прощалните слова на Гай Марий. И все пак не дума по дума… Ограничи се само до разчистването на бойното поле — останалото би било от заплаха за собствената му безопасност. Царят видимо се разгневи на чутото, но не каза нищо. По изпъкналите му очи, по свитите му юмруци изглеждаше, че е решил, макар и с усилия, да се сдържи.

— И разчистихте ли бойното поле? — попита най-накрая царят.

Гордий преглътна, защото всъщност не знаеше какъв отговор искаше да чуе Митридат.

— Разбира се, че не, Велики.

— Тогава какво търсиш тук? Бягай да чистиш!

— Но Велики царю, Божествени… та той те нарече варварин!

— Според начина му на мислене, аз наистина съм варварин — сгълча го царят. — Но повече няма да му се удаде случай да го повтори. Ако е признак за цивилизованост хората да си хабят силите за излишни неща, то така да бъде: ще чистите и това е. Не искам повече никой, който се смята за цивилизован човек, да нарича мен варварин!

„Като ти мине ядът, ще ти минат и тия глупости от главата — помисли си Гордий, но естествено не посмя да го изрече на глас. — Гай Марий е прав, Велики. Ти си чист варварин.“

И така, най-сетне някой се погрижи за останките от сражението при Евсевия Мазака. Труповете бяха събрани на купове и изгорени. Пепелта на свой ред беше прибрана в глинени урни, заровени под огромна изкуствена могила, която обаче някак се губеше на фона на величествената планина Аргей. Самият цар Митридат обаче не остана да се увери изпълнена ли му е била заповедта. Изпрати войската си в Понт, а сам се запъти към Армения, придружен от доста непривична компания. Почти целият му двор, включително десет царски съпруги, три наложнички и пет — шест деца съпровождаха великия цар по пътя му на изток, а свитата и багажът се точеха на повече от километър назад по пътищата. Митридат имаше чувството, че се е превърнал в огромен охлюв — никога не се беше движил толкова бавно, изминавайки по не повече от петнайсет — двайсет километра на ден. И все пак не стигна чак дотам, че да се поддаде на увещанията на жените и да спре ден-два за почивка. Безопасността на двора се осигуряваше от хиляда конници, тъкмо колкото биха подхождали на една царска делегация.

Защото това беше просто делегация, тръгнала да поднесе своите почитания на новокоронясания цар на Армения. Новината бе достигнала до Митридат в началото на похода му срещу Кападокия и той незабавно бе пратил хора обратно в Дастейра със задачата да му набавят жени, деца, царедворци, подаръци за царя, дрехи за из път и естествено необходимите за подобно пътуване провизии. На безкрайния керван бяха нужни точно два месеца да стигне до река Халис, близо до Евсевия Мазака, и, общо взето, дворът и Гай Марий бяха пристигнали едновременно. Причината Марий да не завари Митридат в двореца му бе, че той тъкмо навестяваше лагера на пътниците на брега на реката и се уверяваше, че всичко е било свършено, както го бе поискал.

Най-интересното бе, че Митридат не знаеше нищичко за новия арменски цар, освен че е много млад, че е законен син на покойния цар Артавазд, че се казва Тигран и че от ранна детска възраст е живял като заложник при царя на Партия. Митридат си мислеше, че за пръв път ще има за съсед свой връстник. Цар, който ще управлява могъща източна държава, държава, която няма никакви вземания — давания със Запада и би могла да бъде съюзник на Понт в очертаващата се война с римляните!

Армения заемаше обширните планински земи около Арарат и на изток излизаше на Каспийско или Хирканско море. Вековни връзки — културни и географски — го бяха обвързвали с царство Партия, чиито владетели никога не бяха проявявали интерес към земите на запад от Ефрат.

Най-лесният път към Армения беше нагоре по течението на река Халис, до самите й извори, после през планинските била, през завоюваното от Митридат царство Малка Армения, а нататък покрай горното течение на Ефрат, през още една планина, от другата страна на която извираше река Аракс, отвеждаща право в град Артаксата, столицата на Армения. При зимни условия пътуването би било практически невъзможно заради жестоките студове по високите части на планините. Затова пък началото на лятото беше изключително приятен сезон за подобни начинания, тъй като керванът прекосяваше китни долини, ухаещи на диви цветя — синя цикория, жълти иглики и лютичета, аленочервени макове. Гори практически нямаше, по-скоро поддържани от човешка ръка дървесни масиви, предназначени за сечене или, напротив, да спират зимните ветрове. Лятото по тези места беше толкова кратка, че дори през юни тополите и брезите стояха повечето голи, без листа.

По пътя имаше само един град — Карана, а селата бяха пръснати съвсем нарядко. Дори и номадски станове почти не се виждаха. Добре, че организаторите на тържественото шествие се бяха сетили да вземат необходимите количества жито, както и фураж вместо плодове и зеленчуци; за месото се разчиташе само на случайно срещнати овчари. Митридат се показа достатъчно разумен човек и каквото не намираше под формата на дивеч из полята, купуваше го прескъпо от селата и случайните овчари, които керванът задминаваше. В паметта на смаяните от гледката на царското шествие хора Митридат щеше да остане като полубог, пръскащ пари за какво ли не.

През квинктилис понтийският двор стигна река Аракс и пое надолу по живописната й долина. Всеки път, когато керванът стореше някоя беля на местните стопани, Митридат се грижеше да възстанови щетите, като за целта трябваше да си служи предимно с прости и разбираеми за всички жестове, защото последните хора, които разбираха мъничко гръцки, бяха оставени далеч отвъд Ефрат. Делегацията прати неколцина души напред, за да съобщят в Артаксата за пристигането й, и колкото повече наближаваше арменската столица, толкова повече се усмихваше на спътниците си Митридат, защото нещо в душата му подсказваше, че дългото и скъпоструващо начинание щеше да даде своите плодове.

Цар Тигран излезе да посрещне лично знатния си гостенин пред вратите на града. Придружавала го шепа стражи, облечени от главата до петите в метални ризници и въоръжени с дълги копия в ръце и с щитове, провесени на гърбовете. Цар Митридат оглеждаше с възхищение грамадните им коне, които също бяха покрити с желязо. Самият владетел също знаеше как да привлича вниманието — качил се на златна колесница, теглена от шест чифта бели волове и защитена от слънцето с разпънат чадър! С блестящата си роба в огненочервено и тъмнооранжево, с ресните и пискюлите по нея, с дебелия си вълнен елек и най-вече с високата тиара на главата си, опасана с бялата лента на диадемата, Тигран изглеждаше като мистично видение.

Облечен сам в златна броня, преметнал през глава прословутата си лъвска кожа, обул гръцките си ботуши и пъхнал блестящата си сабя с дръжка от скъпоценни камъни в ножница, също обсипана със скъпоценни камъни, Митридат скочи от породистия си дорест жребец и с разтворени обятия се насочи към Тигран. Арменецът също слезе от златната си колесница и протегна ръце към госта си. Двамата се хванаха за ръце, погледите им се кръстосаха и само след миг между двамата се беше зародила дружба, която се дължеше колкото на личните им симпатии, толкова и на сериозните начинания, които всеки от тях замисляше за бъдещето. И единият, и другият виждаха в лицето на своя съсед съюзник, при това съюзник, без когото не биха могли да постигнат целите си.

Тигран имаше светла кожа, но тъмни коси и очи; косата му, както и брадата му бяха пуснати дълги, изкуствено накъдрени на хиляди буклички и преплетени със златни нишки. Митридат очакваше да види някой елинистичен монарх, но Тигран нямаше нищо общо с елинистическата култура. Той беше придобил навиците на партиянски владетел, което обясняваше и типичните за древните месопотамски и персийски царе облекло и фризура. За щастие поне говореше безупречен гръцки, както и няколко души от приближените му. Останалите от двора му говореха на мидийския диалект, разпространен сред народа.

— Дори в Екбатана и Сузия, които открай време са били партиянски територии — хвалеше се Тигран, когато двамата с госта си се настаниха на двата високи стола, специално поставени в съседство с царския му престол, — говоренето на гръцки се е смятало за висша проява на аристократизъм. — Колкото до тези столове, никога не бих си позволил да те оскърбя, сядайки по-високо от теб.

— Дошъл съм да предложа на Армения договор за приятелство и съюз — на свой ред обясни Митридат.

Двамата деспоти, свикнали да говорят винаги от позиция на силата и да не се съобразяват с мнението на другите, сега се ухажваха с всяка изречена реплика, изразявайки взаимното си желание за разбирателство и сътрудничество. Разбира се, от двамата Митридат беше по-силният, защото владееше много по-обширни територии, а и хазната му беше по-пълна от тази на арменеца.

— Баща ми в много отношения приличаше на царя на Партия — рече Тигран. — Изби един по един всичките ми братя, които останаха при него в Армения; спасих се само аз, защото още осемгодишен бях пратен като заложник в Партия. Затова когато баща ми заболя, единственият му син и наследник бях аз. Арменските големци се спазарим с царя на партите Митридат да ме освободи. Но цената на свободата ми беше доста голяма: седемдесет речни долчинки все по границите между Армения и Атропатена Мидийска, а това означава голяма част от най-плодородните земи в царството ми. Да не говорим за златоносните реки, за находищата на лапис лазули, на тюркоази, на черен оникс… Днес вече съм се зарекъл да върна на Армения отнетите територии и че ще намеря по-благоприятно място за построяването на по-красива столица от тази влажна дупка Артаксата.

— Нима самият Ханибал не бе помогнал в построяването на Артаксата? — показа знания Митридат.

— Така казват — отговори кратко Тигран и се върна на мечтите си за световна империя. — Имам амбицията да разширя Армения на юг до Египет и на запад до Киликия. Искам излаз на Вътрешно море, искам търговски пътища, искам топли земи, където да гледам жито, искам всички мои поданици да говорят гръцки. — Той се спря и прокара език по устните си. — Това дали те устройва, Митридате?

— Устройва ме и още как, Тигране — кимна царят на Понт. — Обещавам ти помощта на войските си за постигането на всички твои цели, стига и ти да ми помогнеш при придвижването на границите ми на запад — особено за отнемането на Римска Мала Азия от римляните. Ти ще получиш Сирия, Комагена, Осроена, Софена, Гордиена, Палестина и Набатея. Аз ще си запазя цяла Мала Азия, включително Киликия.

Тигран дори не се замисли над сделката.

— Кога ще започнем? — попита той нетърпеливо.

Митридат се усмихна и се облегна на стола си.

— Когато на римляните им се създаде работа и не могат да ни обърнат внимание. Ние с теб, Тигране, сме все още млади, можем да почакаме. Познавам Рим. Рано или късно той ще започне война далеч на запад или в Африка. Тогава и ние ще нанесем своя удар.

За да подкрепи с дела своя договор, Митридат предложи най-голямата си дъщеря от покойната царица Лаодика — петнайсетгодишна девойка, наречена Клеопатра, — на Тигран за жена. Понеже Армения тъй и тъй нямаше царица до момента, предложението бе прието без колебание. Клеопатра щеше да стане царица на Армения, твърде сериозен залог, след като внукът на Митридат един ден щеше да наследи арменския престол. Когато русокосото, златооко дете видя бъдещия си съпруг, то заплака от ужас при страховития му вид. За да спечели сърцето й, Тигран направи нечувана жертва — отряза и дългата си брада, и дългите си къдрици, с което практически се раздели с облика си на партиянски владетел. Така жена му се увери, че царят всъщност е красив млад мъж, и го обикна. Замаян от толкова много радости наведнъж, той започна да се смята за късметлия. За пръв път в живота си беше обзет от чувство за скромност и нищожност пред лицето на боговете.

Гай Марий с облекчение разбра, че жена му и синът му се чувстват добре под закрилата на малката дружина от Тарс, и че животът им на диви овчари не ги е разочаровал. Малкият Марий дори се беше научил да говори малко на звучащия странно диалект на номадите и беше станал истински познавач по овчите въпроси.

— Гледай, татко! — заведе малчуганът баща си при няколкото овце, които племето му беше поверило. Всички бяха облечени в специално скроени дрешки от ярешка кожа, които да пазят скъпоценната вълна от тръните и камъните. Малкият Марий вдигна камък от земята и със завидна точност го метна точно при главата на най-старата овца. Мигом всички животни спряха да пасат и се снишиха до земята. — Виждаш ли? Разбират сигнала и веднага му се подчиняват. Хитро, нали?

— Хитро — съгласи се Марий и изгледа с любопитство момчето: за няколкото седмици не само че беше почерняло от слънцето, но и видимо беше заякнало. — Готов ли си да тръгваме, сине?

Малкият Марий го погледна разочаровано.

— Да тръгваме?

— Ще трябва да се върнем незабавно в Тарс.

Синът му примигна няколко пъти, за да спре напиращите сълзи, хвърли прощален поглед на любимите си овце и въздъхна.

— Готов съм, татко.

Групата скоро се отправи към морския бряг. Юлия здравата пришпорваше магарето си, за да се изравни с грамадния кападокийски кон, който яздеше Марий.

— Мога ли да знам какво толкова е станало? — питаше тя. — И защо трябваше да пратиш Морсим толкова да бърза пред нас?

— В Кападокия е бил извършен дворцов преврат — обясни накратко Марий. — Цар Митридат е настанил своя син на престола, а за регент е назначил тъста си, дядо на момчето. Досегашният цар на Кападокия е мъртъв, предполагам, че Митридат го е убил. Жалкото е, че Рим вече е пред свършен факт и няма какво да променим.

— Ти самият успя ли да се видиш с истинския цар, преди да умре?

— Не, но видях Митридат.

Юлия изтръпна от уплаха и впи тревожен поглед в лицето на мъжа си.

— Той е дошъл лично в Мазака? Как тогава успя да избягаш?

Марий я изгледа изненадан.

— Да избягам ли? Че защо ми е да бягам, Юлия? Митридат може да е господар на половин Мала Азия, но пак не би посмял да причини зло на Гай Марий!

— Тогава защо си тръгнахме толкова бързо? — не отстъпваше Юлия.

— За да не му дадем възможност изведнъж да промени отношението си към Гай Марий — усмихна се мъжът й.

— Ами Морсим?

— Мисля, че отговорът е много прост, меум мел. В Тарс горещините ще са станали още по-нетърпими, отколкото през пролетта, затова го пратих да ни намери кораб. Щом стигнем в Тарс, отплаваме веднага. И все пак, веднъж качили се на кораб, нямаме закъде да бързаме. Ще прекараме едно прекрасно лято в обикаляне бреговете на Киликия и Памфилия, дори можем да се качим пак по планините и да посетим Олба. Знам, че сега подминахме отдалеч Селевкия Трахея, но нататък имаме време, колкото искаме. Пък и на теб като на пряка наследничка на Еней сигурно ще ти е интересно да се срещнеш с потомците на Тевкър8. Казват, че в планината Тавър, над Аталия се намирали няколко рядко красиви езера, нищо не ни пречи да видим и тях. Не ти ли се струва достатъчно?

— О, да, разбира се.

Програмата беше изпълнена и в крайна сметка Гай Марий и семейството му се озоваха обратно в Халикарнас едва през януари. Дотогава се бяха придвижвали от заливче на заливче, радвайки се на красотата на природата и на собствената си изолация от света. Пирати не срещнаха никъде, дори при Корацезиум. Този път Марий си направи удоволствието да се покатери на самотната скала, насред морето, където се издигаше зловещата пиратска твърдина, и да открие как би могъл да я превземе, ако се наложи.

И Юлия, и малкият Марий бяха свикнали да гледат на Халикарнас като на свой втори дом, затова щом стъпиха на брега му, с огромно удоволствие започнаха да обикалят познатите улици в търсене на любимите си места. Самият Марий се зае първо да прочете малката си кореспонденция, състояща се от две писма: едното от Луций Корнелий Сула от Близка Испания, другото от Публий Рутилий Руф от Рим.

Когато Юлия се върна у дома, първата й работа бе да навести мъжа си в кабинета му. Той беше намръщен.

— Лоши новини? — попита тя.

Но Марий й отговори с хитро намигане, а после си придаде напълно невинен вид.

— Не бих казал лоши новини.

— А има ли тогава добри новини?

— Луций Корнелий ми пише най-чудесните неща, които можеш да си представиш. Нашият Квинт Серторий е бил отличен с венец от трева.

Юлия го зяпна.

— О, Гай Марий, това е прекрасно!

— А е само на двадесет и осем години… Истински Марий, това е то.

— Как е заслужил венеца? — продължаваше да се усмихва щастливо съпругата.

— Като е спасил цялата си армия от унищожение. Ако искаш да ти дадат корона обсидионалис, друг начин просто няма.

— Не се прави на умен, Гай Марий! Знаеш какво те питам.

Той й разправи цялата история:

— Миналата зима легионът му е бил пратен на гарнизон в Кастулон. С тях е бил и легионът на Публий Лициний Крас, дошъл за целта от Далечна Испания. Но Крас изгубил всякакъв контрол над войниците си, вследствие на което келтиберите успели да проникнат в града. Нашето момче се покрило с истинска слава! Спасило града, заедно с двата легиона и било наградено с венец от трева.

— Ще трябва да му пратя личните си поздравления. Майка му дали знае? Мислиш ли, че й е писал?

— Съмнявам се. Много е скромен. Най-добре пиши и на Рия.

— Обезателно. Друго какво пише Луций Корнелий?

— Почти нищо — изръмжа Марий. — Не е много доволен от живота, но пък и кога ли е бил… Не скъпи похвалите си за Квинт Серторий, и все пак струва ми се, че иска сам да е получил венеца. Тит Дидий никога не го оставял да командва сам легионите в бой.

— О, бедният Луций Корнелий! И защо така?

— Сигурно го смята за много ценен и не иска да рискува живота му — отвърна лаконично Марий. — Луций Корнелий е способен да измисли какви ли не планове, но за пълководец не става.

— Пише ли нещо за германската съпруга на Квинт Серторий?

— В интерес на истината, да. Двамата с детето живеели в Оска, една от големите крепости на келтиберите.

— Ами дали знае какво става с неговата собствена германка и близнаците?

Марий вдигна рамене.

— Не пише. Никога не обича да говори за тях.

Настъпи мълчание; Юлия се загледа през прозореца. Най-накрая отбеляза:

— А по-редно би било да говори. В крайна сметка подобно мълчание е неестествено. Знам, че не са римляни и че няма как да ги доведе при себе си в Рим. И все пак… едва ли са му толкова безразлични!

Марий предпочете да не коментира.

— Писмото на Публий Рутилий е дълго и пълно с новини — смени той темата.

— Позволено ли е на жена ти да ги чуе?

Той се закиска доволно.

— Дори е задължително! Особено заключението.

— Тогава, прочети ми, Гай Марий!

Марий захвърли писмото пред себе си, сякаш се страхуваше да не се опари, и се обърна към жена си:

— Е, какво ще кажеш за последната новина? Брат ти Гай се е развел с Аврелия заради доказана изневяра! По всичко изглежда, че й се е родило момче с яркочервена коса! Хо — хо — хо! Познай кой е бащата?

Юлила беше отворила уста от изумление. Не знаеше какво да каже. И лицето, и вратът й пламнаха като божури, а зъбите й започнаха механично да хапят устните й. Най-накрая тя заклати енергично глава и отсече:

— Това не е истина! Не може да е истина! Не го вярвам!

— Щом ти го пише нейният вуйчо. Ето, виж! — подаде й Марий писмото на Рутилий Руф, посочвайки с пръст въпросния пасаж.

Юлия пое свитъка и на свой ред се зае с разчитането на отделните изречения в безкрайната върволица от букви. Повтаряше дума по дума всичко с неестествен, злокобен глас. На няколко пъти повтори новината, най-сетне остави писмото на масата.

— Не е Аврелия — рече убедено Юлия. — Никога не бих повярвала, че става дума за Аврелия!

— И коя друга би могла да бъде? — гледаше я иронично Марий. — Яркочервена коса, Юлия! Това не е типично за един Юлий Цезар, затова пък е характерно за Луций Корнелий Сула.

— Но Публий Рутилий има и други племенници — напомни му тя.

— Които са в близки отношения с Луций Корнелий? И да живеят в най-оживените квартали на Рим?

— Откъде да знаем? Възможно е и друга да има.

— То и на пизидийците им се привиждат хвърчащи прасета… — подхвърли съпругът й.

— И какво от това, че Аврелия живее в най-оживения квартал на Рим? — попита го Юлия.

— Ами просто подобна връзка по-лесно се прикрива — отговори й Марий, когото случаят повече забавляваше, отколкото възмущаваше. — Освен ако не ти се роди бебе с червени коси!

— О, стига си злорадствал! Аз просто не го вярвам. Няма да го повярвам за нищо на света! — В следващия миг й хрумна друго. — Освен това не може да става дума за брат ми Гай. Той би трябвало още да се намира далеч от Рим, иначе ти щеше да си първият, който да научи. В крайна сметка нали за теб работи? — Тя го погледна заплашително. — Е, не съм ли права?

— Сигурно ми е писал в Рим — измъкна се той.

— След като много добре знае, че поне три години ще сме на пътешествие? И след като съм му писала къде да ни търси, ако се наложи? Хайде, Гай Марий, признай, че надали е Аврелия.

— Ще призная всичко, което искаш — прихна Марий. — И все пак, Юлия, става дума за Аврелия!

— Връщам се у дома! — скочи на крака Юлия.

— Мислех, че искаш да посетим Египет.

— Връщам се у дома — повтори категорично тя. — Не ме интересува ти къде ще вървиш, Гай Марий, само дето ми се иска да е при хиперборейците. Аз се връщам у дома.