Венец от трева (Част I: Предсказанието)

Макар да не притежаваше абсолютно никакъв опит в съда, а и самите му познания върху римските закони да бяха твърде скромни, Сула се научи да изпитва удоволствие от работата си на градски претор. Първо, защото беше изключително интелигентен, второ, защото можеше да разчита на способни помощници, които да му дадат нужните съвети всеки път, когато ги помолеше; и трето, далеч не последно по значение, защото той разсъждаваше по начин, свойствен за добрия съдия. Но това, което го радваше най-много от всичко, бе, че за пръв път в живота си служеше на Рим под собственото си име, а не както преди години — просто в качеството си на помощник на Гай Марий, Тит Дидий или на когото и да било друг. В града започваха да говорят за Луций Корнелий Сула като за човек, напълно независим, който заслужава внимание. Ако допреди изборите преторът можеше да се похвали с шепа клиенти, то сега те се увеличаваха от ден на ден, а пък навсякъде посрещаха с добро око навика му да бъде придружаван от сина си; бащата, който сам бе почнал от нищото, съзнаваше какъв невероятен шанс се отваря пред малкия Сула да почне отрано адвокатска кариера и да си изгради навреме основите за бъдещи успехи на политическата сцена.

Момчето бе взело не само физическия облик на един Цезар, но и притежаваше много от вродения чар на Юлиите, което му помагаше да си печели лесно приятели. А понеже беше добронамерен и научен на почтеност, приятели не му липсваха, напротив ставаха все повече. Сред момчетата, които започваха да кръжат около малкия Сула, беше и връстникът му, по-голям с някакви си пет месеца, Марк Тулий Цицерон, чиято глава беше толкова натежала от знания, че едва се крепеше на раменете му. Което беше най-странно, идваше от родния град на Гай Марий — Арпинум; дядо му се оказа баджанак на брата на Гай Марий, Марк, понеже и двамата бяха женени за Гратидии. За да научи всичко това, Сула дори не трябваше да разпитва приятелите си — още първия път, когато синът му доведе приятеля си Цицерон у дома, баща му бе буквално удавен със семейна информация от младия провинциалист; Цицерон беше твърде приказлив.

Така например Сула дори не си направи труда да попита момчето какъв вятър го е довял в Рим, то само си разказа цялата история:

— Баща ми е голям приятел с Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — похвали се малкият Цицерон, — и с Квинт Муций Сцевола Авгур. Освен това е клиент на самия Луций Лициний Крас Оратор! Затова, щом се увери колко съм надарен и интелигентен, той каза, че няма какво повече да търся в Арпинум, и цялото семейство се преместихме в Рим. Това беше миналата година. Сега си имаме хубава къща в Карина, в съседство с храма на Телус — от другата му страна е домът на Публий Рутилий Руф. Уча и при Квинт Муций Авгур, и при Луций Крас Оратор; повече при Луций Крас Оратор, защото Квинт Муций Авгур е вече доста възрастен. Разбира се, и преди да се преместим за постоянно в Рим, сме идвали често — всяка година. Започнах да се уча на Форума още на осем. Ние не сме прости селяци, Луций Корнелий! Ние струваме много повече от Гай Марий!

Сула искрено се забавляваше да слуша словоизлиянията на тринайсетгодишния си гост, затова дори не понечваше да го прекъсне, ами седеше спокойно облегнат на стола си и чакаше да се случи неизбежното: огромната диня, която служеше за глава на момчето да се откъсне от крехкото си стъбълце и да се пръсне о земята. Ораторът толкова усилено я размяташе напред — назад, толкова енергично кимаше с нея, за да подкрепя жестовете си, че на страничния наблюдател наистина му се струваше как огромната глава всеки момент ще се отдели от врата, който и без това не можеше да го държи във вертикално положение.

— Знаеш ли — продължаваше да се надува Цицерон колкото в преносен, толкова и в буквален смисъл, — вече имам своя публика, която идва специално за упражненията ми по риторика! Толкова съм се обиграл, че каквато и тема да подхвърлят учителите ми, винаги печеля в спора си с тях!

— Трябва ли да разбирам, че възнамеряваш да се заемеш с адвокатска кариера? — обади се Сула, колкото да не излезе, че му е взел думата напълно.

— О, разбира се! И все пак няма да се задоволявам с целите на един Акулеон, колкото и да е бил велик. Кръвта ми е достатъчно благородна, за да гоня и консулство! Е, естествено, първо трябва да вляза в Сената, а дотогава ще имам да водя много дела на Форума. Така говорят всички! — Огромната диня се наведе застрашително напред. — Според моето лично мнение, Луций Корнелий, да разчиташ за политическото си издигане на старата формула, сиреч на успешна военна кариера, скоро ще остане само спомен от миналото. Много по-полезно е постоянно да се показваш пред избирателите, а те не се разхождат по бойните полета, а из римския Форум.

Сула трудно скриваше възхищението си от подобно практично мислене, но намери за уместно да му напомни за себе си.

— Аз самият всичко съм постигнал по старата формула, Марк Тулий. Никога през живота си не съм се занимавал със съдебни дела, а я ме гледай къде съм сега — градски претор.

Но за Цицерон това не беше аргумент.

— Да, но ти, Луций Корнелий, не си се ползвал с моите предимства. А освен това аз ще стана претор, когато му е времето — сиреч на четиридесет.

Домакинът нямаше какво повече да му възрази.

— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Тулий.

— Да, татко — заоправдава се малкият Сула по-късно същия ден, когато най-после гостенинът си беше отишъл и двамата с баща му можеха да приказват свободно. — Знам, че е голяма бъбрица, но и така ми харесва. Ти как го намираш?

— Намирам малкия Цицерон за обществена опасност, сине, но не мога да му отрека, че е приятна компания. Наистина ли е толкова добър, колкото разправят?

— Трябва сам да го чуеш, за да прецениш.

Но бащата поклати глава.

— Не, благодаря! Още е твърде млад, за да му повишаваме толкова самочувствието! Да му се не види и на самонадеяното провинциалистче!

— И все пак Скавър Принцепс Сенатус не спира да го хвали навсякъде — говореше малкият Сула облегнал се нежно на рамото на баща си — жест, който бедният Цицерон, например, не би направил никога; колкото повече време прекарваше приятелят му на Форума, толкова повече му се щеше да стои настрана от собствения си родител — скромен провинциален големец, който не струваше нищо в очите на истинските римски аристократи. Да не говорим, че за малкия натегач беше истинско проклятие, дето често го посрещаха с неприкрито пренебрежение само защото се падал далечен роднина на Гай Марий! Убедил се, че името на Третия основател на Рим вече не е никак на почит в Сената и на Форума, малкият Марк Тулий все по-видимо се отдръпваше от баща си, навярно с мисъл за бъдещата си политическа кариера.

— Според мен — отвърна Сула не без известно задоволство — Скавър Принцепс Сенатус си има достатъчно други грижи, за да се занимава с някакъв си Марк Тулий Цицерон.

Това беше самата истина. По традиция именно Принцепс Сенатус отговаряше за посрещането и изпращането на чуждите посланичества, а също и за всички дипломатически отношения с чужбина, които не се очертаваше да доведат до открита война. В действителност, в римския Сенат отдавна бяха свикнали да гледат на съседните царства като на своего рода римски провинции, които обаче не са достатъчно интересни, за да си струва легионите да ги завоюват. Тъкмо затова Марк Емилий се оказваше натоварен с тежката задача да намери поне неколцина свои колеги, достатъчно жертвоготовни, за да образуват комисия и да отпътуват за Витиния на своя сметка. От само себе си се подразбира, че това му отне време, и когато Сократ, по-малкият син на покойния Никомед II, цар на Витиния, прати своята просба до Сената, отговорът на Рим се получи едва десет месеца по-късно, при това смисълът му беше обратен на надеждите на претендента. Сенатът признаваше за цар на Витиния Никомед III, просбата на брат му Сократ оставаше без всякакви последствия.

Преди обаче да е разрешил витинския династически спор, Скавър Принцепс Сенатус беше изправен пред друг дипломатически ребус, който също се отнасяше до чуждоземен престол. От Кападокия в Рим пристигнаха кападокийската царица Лаодика и синът й Ариобарзан, спасяващи се от ордите на арменския цар Тигран и на понтийския Митридат, негов тъст. След като им бе омръзнало да търпят в двореца сина на Митридат, още повече дядо му Гордий, вярна креатура на понтиеца, и двамата дошли на власт кажи-речи с пристигането на пътешественика Гай Марий преди години, кападокийци най-после бяха намерили свой роден претендент за престола в Евсевия Мазака. Опитът отпреди време да повикат за владетел представител на сирийските Селевкиди бе завършил трагично, след като въпросният кандидат бе отпратен на оня свят, вероятно с помощта на славещия се като добър отровител Гордий. Едва след известно време, прекарано в търсене на някой позабравил се представител на местната царска династия, кападокийци успяха да представят на Митридат друг противник: местния велможа Ариобарзан, който с друго можеше и да не се похвали, но със сигурност имаше кръвна връзка с отмрялата династия. Майка му, която не би могла да се нарича другояче, освен Лаодика, беше братовчедка на последния от Ариаратите кападокийци. Малкият Ариарат Евсев, роден син на Митридат, и дядо му Гордий бяха изхвърлени от двореца в Мазака и без да губят нито минута, избягаха на север в Понт. Този път обаче Митридат не посмя да реагира веднага, и то единствено благодарение на Гай Марий, който при идването си в Кападокия го бе наплашил достатъчно силно с призрака на римските легиони. Затова, вместо сам да си цапа ръцете, Митридат остави да действа вместо него арменският му съюзник Тигран. Официално Кападокия беше нападната от Тигран, който сам трябваше да избере поредния узурпатор на местния престол. Този път нямаше да бъде син на Митридат. На предварително съвещание двамата монарси бяха решили, че е минала модата на децата — царчета и вече е крайно време в Мазака да дойде на власт възрастен човек. Новият кападокийски цар щеше да бъде не друг, а самият Гордий.

Но Лаодика и Ариобарзан навреме се махнаха от проклетото си царство и побързаха да се явят в Рим. Беше ранната пролет на същата година, в която Сула служеше като градски претор. Пристигането им в Рим се оказа непредвидено усложнение в живота на Скавър, който неведнъж бе казвал и писал, че съдбата на Кападокия трябва да се решава единствено от нейните жители, и не можеше току-така да остане глух за исканията им. Работата беше там, че и Лаодика, и Ариобарзан единодушно обвиняваха за нещастията си Митридат Понтийски, а пък Скавър вече бе имал случай да изрази своите симпатии към него. Единственото, което утешаваше Принцепс Сенатус за момента, бе, че участието на Митридат в дворцовия преврат още не е доказано, и че цялата отговорност би могла да се прехвърли на арменеца Тигран.

— Ще трябва сам да отидеш и да провериш — подхвърли Сула на Скавър на излизане от заседанието, на което малцината благоволили да се явят сенатори обсъждаха Кападокийския въпрос.

— Да й се не види на проклетията! — ядосваше се Скавър. — Точно в момента не мога да си позволя да напусна Рим.

— Тогава ще трябва да упълномощиш някого.

Но Скавър гордо изпъчи старческите си гърди, навири нос и рече себеотрицателно:

— Не, Луций Корнелий, ще отида лично аз.

Което и стори. С тази разлика, че не си направи труда да посети самата Кападокия, ами реши да навести цар Митридат в резиденцията му в Амазия. Там го посрещнаха едва ли не с овации и го обградиха с внимание, на което всеки би му завидял. Не можеше да му се отрече на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, че си прекара добре в Понт, където знаеха и как да хранят, и как да поят. Когато царят отиваше на лов за лъвове и мечки, и Скавър отиваше с него; когато царят предложеше да хванат някоя риба — тон или делфин, и Скавър се качваше на кораба му, за да мята харпуни в Евксинския понт; когато царят го поканеше на разходка до някоя от природните забележителности в страната — водопади, дефилета, величествени планински върхове, — пак Скавър гледаше да запомни видяното, за да се хвали на приятели и познати в Рим; а най-много щеше да се хвали с понтийските череши — най-вкусният плод, минавал през устата му, — които не растяха никъде другаде по света.

Скавър се убеди, че Понт няма никакво желание да управлява Кападокия, напротив неговият владетел не пропускаше възможността да порицае поведението на зет си Тигран. Най-накрая, като си даде сметка, че се е заседял, и като се успокои, че в един дворец, където всички говорят безупречен гръцки, не може да се готвят заговори срещу Рим, Марк Емилий Скавър се качи на един от Митридатовите кораби и отиде да разправя в Рим какво е чул и видял.

— Лесно се справихме — потриваше ръце Митридат пред приближения си Архелай.

— Мисля, че ако не беше кореспонденцията, която водеше с него през последните две години, нямаше да успеем — рече Архелай. — Продължавай да му пишеш, Велики! Струва си усилията.

— И торбата със злато, която му дадох, също си струваше.

— Както винаги си прав!

Далеч преди да измине мандатът му като претор урбанус, Сула седна да плете интриги с надеждата да му се предостави управлението на някоя от двете провинции в Испания. За целта най-много щеше да му помогне възникналата дружба със Скавър Принцепс Сенатус, която му отваряше вратите и у много други членове на Сената. Единствен може би Катул Цезар щеше да си остане завинаги негов съперник; нито той, нито Сула щяха лесно да забравят известни събития, случили се преди години по долината на река Атезис в Алпите, тогава когато кимврите нахлуваха в Италийска Галия. Като цяло обаче нещата вървяха в желаната посока и в началото на юни вече предчувстваше заминаването си за Далечна Испания — по-доброто решение от двете, особено за човек, който се нуждае от много пари.

Но Фортуна, която беше направила толкова много за него, този път най-безочливо го предаде. Един ден от Близка Испания се завърна Тит Дидий, комуто беше отредено да чества триумф. Вместо него в провинцията беше назначен да управлява квесторът му. Само два дни по-късно проведе своя триумф и Публий Лициний Крас, управителят на Далечна Испания, оставил също така квестора си да го замества. И двамата квестори щяха да си управляват чак до новите избори. Тит Дидий се хвалеше, че е оставил Близка Испания напълно умиротворена, след като най-накрая е успял да се справи с пустите келтибери, и не очаквал дори да гъкнат в негово отсъствие. Оказа се обаче, че за разлика от колегата си Публий Крас е избързал малко с триумфа, и то не за друго, а за да може да сключи договори с подходящи предприемачески сдружения в Рим за разработката на калаените рудници, които бе получил в концесия. Като управител той си бе направил труда лично да навести Каситеридите — прословутите Калаени острови, — където бе смаял всички с внушителната си външност на римски магистрат. Не само това, но бе предложил по-висока цена от всички други кандидати — концесионери, гарантирайки, че нито грам от рудата, която миньорите извадеха на бял свят, няма да се изгуби по пътя към Вътрешно море. Лициний Крас беше баща на три деца и навреме се замисляше какво ще им остави в наследство. Затова пък нямаше как да обърне нужното внимание на задълженията си като провинциален управител.

Само петнайсет дни след честването на Красовия триумф, в деня преди юнските иди се разбра, че лузитаните се били вдигнали на ново въстание, обхванало много по-голяма територия, отколкото предишното. На място веднага беше пратен действащият претор Публий Корнелий Сципион Назика, който, вместо да премине към активни действия, се зае да разучава отблизо обстановката. За всички беше ясно, че преторът изчаква да му бъдат удължени пълномощията, което Сенатът щеше да стори с най-голямо удоволствие — все пак Сципионите бяха могъща фамилия и имаха доста приятели сред аристокрацията. Сула вече нямаше какво да очаква от Далечна Испания.

През октомври и Близка Испания му беше отмъкната изпод носа. Квесторът, останал да замества триумфатора Тит Дидий, прати вест, че иска спешна помощ: цялото население на провинцията — васкони, кантабрийци, илергети, се били вдигнали като един на оръжие. Понеже Сула заемаше отговорната длъжност на градски претор, не можеше и дума да става да напуска поста си, затова самият първи консул Гай Валерий Флак на бърза ръка събра армия и отплава за Испания.

Какво оставаше тогава на Сула? Македония? Но тя се смяташе за консулска провинция, рядко я даваха на претори, макар и тъкмо тази година там да управляваше предишният градски претор, новият човек Гай Сенций. Сенций обаче показваше превъзходни качества и никой не очакваше Сенатът да го маха от поста му на главнокомандващ в една война, където беше подпомаган от не по-малко способния Квинт Брутий Сура. Азия? Сула отсега знаеше, че провинцията е била обещана на друг един Валерий Флак, пак Луций. Африка? В последно време там не се случваше абсолютно нищо; човек можеше да си потъне сред пясъците на пустинята и никой да не се сети повече за него. Сицилия? Същото. Както и Сардиния, с или без Корсика.

Макар и изпаднал в отчаяна нужда от пари, Сула, беше принуден да стои като безмълвен свидетел на събитията около себе си, да скърца със зъби от яд, че всичките богати провинции са раздадени на други, а той стои с вързани ръце в римските съдилища. До две години трябваше да се кандидатира за консул, а само сред тазгодишните претори имаше достатъчно сериозни опоненти в лицето на Публий Сципион Назика и Луций Флак, последният от които бе доказал на какво е способен, осигурявайки си предварително управлението на Римска Азия. И двамата бяха достатъчно богати, за да купят когото трябва, но дори не можеха да се сравняват с третия кандидат — Публий Рутилий Луп. Ако не му се предоставеше случай да забогатее в някоя война, Сула така и щеше да си увехне.

Добре, че беше синът му да му прави компания навсякъде, иначе сигурно би полудял; би направил нещо, което завинаги би го лишило от шансове да се добере до консулския пост. Метробий се намираше все в този същия Рим и ако не беше малкият Сула, баща му нямаше да устои на все по-засилващото се изкушение и навярно би навестил стария си любовник. Към края на годината вече абсолютно всички в Рим познаваха градския си претор по физиономия, което се дължеше до голяма степен и на фрапиращата му красота. Присъствието на децата му не позволяваше дори мисълта да покани Метробий у дома си, а пък сам да го посети в апартамента му на Целий, беше невъзможно заради стотиците любопитни погледи по улиците на града. „Сбогом, Метробий!“

Това, което правеше безсилието му още по-непоносимо, бе и принудителната му раздяла с Аврелия. Това лято най-сетне се бе завърнал у дома Гай Юлий Цезар, което беше сложило веднъж завинаги край на Аврелиината свобода. Сула си бе позволил да посети веднъж приятелката си, но вместо познатата Аврелия насреща му застана някаква хладна и безразлична дама, която хладно и безразлично го помоли повече да не й досажда. Сула нямаше откъде да черпи информация за домашните проблеми на Цезарови, затова пък не му беше трудно да се сети за какво става дума. През ноември Гай Юлий Цезар щеше да се явява на преторските избори, за целта Гай Марий бе започнал да използва цялото си влияние, а съвсем естествено жената на кандидата щеше да се превърне в обект на всеобщо внимание и не можеше да си позволи никакви грешки. Никой не бе казал на Сула за умишленото недоразумение, което Публий Рутилий Руф бе предизвикал с писмото си до Гай Марий и жена му в Мала Азия, затова пък Клавдия, жената на Секст Цезар, бе сметнала за нужно още при посрещането на девера й да му спомене в шеговита форма за случая. Всички го приеха като анекдот, при това твърде смешен, но на Гай Цезар не му беше до подобни шегички.

И така, Сула ден след ден благодареше на боговете, че са му пратили такъв син! Само малкият Сула можеше да му бъде утешение в тези самотни месеци. Само той можеше да охлади страстите на своя разкъсван от всевъзможни житейски страдания баща, който току-виж от нямане какво да прави отново посегнал към шкафчето с отровата. Защото, ако ще цялото злато и сребро на света да му предложеха, той никога не би позволил синът му да узнае, че е дете на убиец.

Задаваше се краят на тази безплодна година. От ден на ден шансовете му да спечели управлението на някоя провинция изтъняваха все повече и повече, а Метробий и Аврелия си оставаха все тъй далечни. Младият Цицерон не спираше нито за миг да му боботи над главата и на разочарования претор не му оставаше друго, освен да се влюбва все повече и повече в сина си. Единствено пред него Сула разправяше с подробности за живота си преди смъртта на мащехата му — неща, които грижливо бе крил от ушите на всички останали. Но момчето знаеше и да слуша, и да разбира, и да прощава. Разказите на баща му го привличаха особено с това, че героят в тях повече никога нямаше да се покаже такъв, какъвто е бил тогава — напротив, светът, в който беше попаднал и в който той самият, малкият Сула, живееше, беше отделен за вечни времена от онзи, който бе напуснал след смъртта на старата Клитумна. Само едно премълчаваше бащата — за вълчите си нрави, които често го бяха изкарвали навън по пълнолуние — да вие безнадеждно срещу облещилото се светило в небето. Навярно се опитваше сам себе си да убеди, че звярът у него си е отишъл завинаги.

Когато в края на ноември Сенатът разпредели провинциите между настоящите и бъдещите претори, всичко се случи точно тъй, както си го бе представял Сула: пълномощията на Гай Сенций в Македония бяха продължени, също както и на Гай Валерий Флак в Близка Испания и на Публий Сципион Назика — в Далечна. На Сула му бе предложено сам да избере между Сицилия, Сардиния и Корсика, но той любезно отказа. По-добре да си стои в Рим и да чака какво ще се случи за в бъдеще, вместо да поеме с някакво безперспективно управителство и да изгуби връзка с избирателите. Тъй и тъй, когато две години по-късно в Рим се проявеше интерес кой от кандидатите за консул къде е управлявал като претор и пропретор, никой нямаше да обърне внимание на Африка, Сицилия или Сардиния.

И изведнъж Фортуна свали маската си и отново се разкри в пълна светлина пред своя любимец Луций Корнелий Сула. През декември в Рим достигна тревожно послание от страна на витинския цар Никомед, който съобщаваше на Рим, че цар Митридат планувал в най-скоро време да обяви война на всички страни в Мала Азия, но най-вече на самата Витиния. В почти същия миг от Тарс дойде новината, че Митридат бил нахлул в Кападокия начело на огромна армия и по всичко личало, че имал намерение да завладее Киликия и Сирия. Смаян от подобно развитие на събитията, Скавър Принцепс Сенатус лично предложи в Киликия да бъде пратен незабавно римски управител, който да се заеме със защитата на тази дотогава формална римска провинция. Засега Рим не разполагал с излишни войскови части, но управителят щял да бъде снабден с достатъчно парични средства, за да организира на място съпротивата. Нещо, което Митридат така и не бе разбрал, бе колко твърдоглав и верен на принципите си може да се окаже един истински римлянин, какъвто несъмнено беше Скавър. Понтиецът можеше да си пише писма, колкото иска, можеше да му даде не една, ами няколко торби злато и пак нямаше да го откаже от решимостта му да защитава интересите на Рим. Скавър можеше и писмата да изгори, и златото да забрави, сякаш никога не го е имало. Киликия беше слаба, но същевременно важна. Рим можеше и да не й праща управители, но продължаваше да гледа на областта като на своя законна територия.

— Нека пратим в Киликия Луций Корнелий Сула — предложи Гай Марий, когато се допитаха до него. — Поставиш ли го натясно, той е способен на истински чудеса. Може да обучава войници, да ги въоръжава, както трябва, да ги командва в бой. Ако някой от нас е способен да спаси положението в Мала Азия, това е Луций Корнелий.

— Дадоха ми провинция! — похвали се Сула пред сина си още на вратата. Тъкмо се връщаше от заседанието на Сената в храма на Белона.

— Не може да бъде! — зарадва се малкият Сула. — Коя?

— Киликия. Трябва да я пазя от войските на понтийския цар Митридат.

— О, татко, това е чудесно! — поздрави го синът му, но в следващия миг се сети, че им предстои да се разделят. Макар и само за секунда в очите му се прочете такава дълбока тъга, която жегна сърцето на Сула, нищо, че в следващия миг малкият се беше овладял напълно и добавяше с дължимото към баща си уважение: — Ще ми липсваш, разбира се, но пък съм толкова щастлив за теб, родителю мой. — Това, последното рядко се казваше, но подхождаше за тържествени случаи.

Луций Корнелий Сула се вгледа продължително в сина си, от бледосивкавите му очи бликнаха сълзи колкото на умиление, толкова и на радост, че е способен така силно да обича някого на този свят.

— А, така! Кой говори за раздяла? — уж се зачуди той. — Да не би наистина да си мислиш, че ще тръгна без теб? Естествено, че и ти ще дойдеш.

Малкият Сула за малко да се задави от изненада; на устните му се появи щастлива усмивка.

— О, татко! Сериозно ли говориш?

— Никога не съм говорил по-сериозно през живота си, синко. Или заминаваме двамата, или аз изобщо няма да замина.

Тръгнаха за Мала Азия в началото на януари. Заради все по-силното разминаване между календарното време и годишните сезони температурите бяха по-скоро есенни, а ветровете — сравнително благоприятни за плаване. Сула беше взел със себе си дванайсет ликтори (колкото прилягаха на управител с проконсулски империум), а освен тях и цял екип от писари, чиновници и държавни роби. Освен малкия Сула, който не можеше да си намери място от вълнение, на кораба се возеха изгоненият цар на Кападокия Ариобарзан и майка му Лаодика. Благодарение на усилията на Скавър Принцепс Сенатус проконсулът носеше със себе си пълен сандък със злато, а благодарение на дългите разговори с Гай Марий имаше и ясна представа за общото положение в региона.

От Тарент стигнаха по море до Патрас в Пелопонес, оттам взеха друг кораб до Коринт, прехвърлиха се по суша до Пирея, където платиха на поредния капитан, за да ги откара до Родос. От Родос за Тарс Сула трябваше да наема специален кораб, тъй като зимата настъпваше и търговското корабоплаване бе преустановено. Заради лошите ветрове пътниците пристигнаха в Тарс едва към края на месеца, без да видят почти нищо от чудесата на Гърция и Мала Азия, освен много вода и пристанище или корабна работилница.

Откакто Марий бе напуснал града три години и половина по-рано, в Тарс нищичко не се беше променило. Подобно на столицата си и цяла Киликия продължаваше да живее в своята вековна дрямка, глуха за събитията по света. Пристигането на първия официален римски управител в историята на областта беше ознаменувано както подобава и Сула едва се беше нанесъл в местния дворец, когато на вратата вече се стичаха услужливи хора, готови да му помогнат с каквото могат. Сред тях не бяха малцина и онези, които не биха отказали да повоюват известно време срещу прилично възнаграждение.

Сула обаче още от Рим знаеше кого да търси. Интересно, а може би показателно бе, че въпросният човек не си губеше времето да си разменя услуги с новодошлия римски управител, ами продължаваше да си гледа всекидневната работа, която беше да поддържа местните доброволчески дружини. Името му беше Морсим и той беше лично препоръчан на Сула от Гай Марий.

— Отсега нататък си освободен от командването — рече приятелски Сула на Морсим, когато той най-сетне се отзова на поканата му да се яви в двореца. — Трябва ми местен човек, който да ми помага при набирането на четири легиона войници, тяхното екипиране и обучение. Трябва да сме готови до пролетта, когато ще се отворят планинските проходи. Гай Марий казва, че ти си най-подходящият човек за целта. Ти самият как мислиш?

— Не мисля, а знам, че съм този, когото търсиш — рече без капка колебание Морсим.

— Климатът тук е топъл, това е в наша полза — мина по същество римлянинът. — Имаме достатъчно време през зимата, за да подготвим добре войниците… Стига да намерим нужната база за обучение и още повече — достатъчно качествено въоръжение, което да отговаря на това на Митридатовата армия. Възможно ли е да успеем?

— Със сигурност ще успеем — увери го Морсим. — Тук ще намериш хиляди желаещи да се пишат доброволци. За младите войската е добра възможност да забогатеят, а пък кой знае от колко време тук никой не е имал случай да се навоюва. Ако в Кападокия не се бяха сменили толкова царе и ако не я бяха нападали постоянно чужди нашественици като Митридат и Тигран, тя самата отдавна да ни е завладяла. За щастие напоследък и Сирия се намира почти в същото положение. Това, че Киликия и до ден-днешен е свободна, е просто късмет.

— Или по-скоро е дело на богинята Фортуна — усмихна се като огромен котарак Сула и прегърна сина си. — Фортуна винаги е на моя страна, Морсим. Един ден ще се нарека в нейно име Феликс. — Веднага обаче мина на друг въпрос. — Все пак, колкото и да е слабо зимното слънце, трябва да свърша една работа, ако може още сега.

Тарсиецът го изгледа в очакване.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Луций Корнелий?

— Предполагам, че да. Можеш ли да ми кажеш къде най-близо има пазар? Искам да си купя хубава шапка с периферия, която да не се разпадне за няколко дни на главата ми.

— Татко, ако смяташ да ме накараш и мен да нося шапка, няма да я бъде — твърдо заяви малкият Сула, докато двамата обикаляха района около двореца. — Шапка! Само старите селяни носят шапки — ония, дето дъвчат слама в устата си.

— И аз — допълни баща му и се усмихна.

— Ти ли?

— Когато съм на война, малки Сула, винаги нося шапка с голяма периферия. Гай Марий ме посъветва още преди години, когато бяхме в Африка, за да се бием с нумидийския цар Югурта. „Да си я носиш на главата — вика ми той, — и не мисли какво говорят околните за теб. След известно време никой няма да ти обръща повече внимание.“ Послушах съвета му, защото кожата ми е толкова светла, че постоянно изгаря на слънцето. Нещо повече, откакто успях да извърша подвига си в Нумидия, навсякъде се заговори за шапката ми.

— Аз пък никога не съм те виждал с шапка в Рим — отбеляза недоверчиво малкият Сула.

— То е, защото в Рим винаги гледам да стоя на сянка. Затова и миналата година наредих да ми издигнат балдахин на площада и да раздавам правосъдие под него.

Двамата се умълчаха; тясната уличка, по която бяха вървели, внезапно ги изведе на малък площад, потънал в дебелата сянка на вечнозелени дървета. На площада стояха наблъскани една до друга множество сергии в очакване на клиенти.

— Татко? — обади се нечий тъничък гласец.

Сула се обърна встрани и за своя изненада установи, че синът му вече почти го е настигнал на ръст. Още един признак, че момчето е наследило дядо си Цезар, който се знаеше като висок човек.

— Да, сине? — попита Сула.

— Може ли и на мен да ми купиш шапка?

Когато цар Митридат научи за римския управител, който бил пристигнал в Киликия и усилено набирал и обучавал войници, той загледа с такова недоумение осведомителя си — новоназначения цар на Кападокия Гордий, че на него му идеше да си глътне езика от страх.

— Кой е тоя Луций Корнелий Сула? — попита Митридат.

— Никой от нас не е чувал за него, Велики. Знаем само, че миналата година е бил главен управител на град Рим и че е служил като легат при неколцина известни римски пълководци — при Гай Марий в Африка, когато воюваха с цар Югурта, при Квинт Лутаций Катул в Италийска Галия — срещу германите и при Тит Дидий в Испания срещу тамошните диваци — изрече Гордий; по начина, по който произнасяше дългите римски имена, личеше, че с изключение на Гай Марий всички останали са му неизвестни.

Неизвестни бяха те и за самия Митридат, който за пореден път мислено се укоряваше, че така и не е пожелал да понаучи малко география и история. Трябваше братовчед му Архелай да му се притече на помощ със своя не чак толкова разширен поглед върху световните хоризонти.

— Тоя Луций Корнелий Сула едва ли би могъл да се сравнява с Гай Марий — рече Архелай замислено. — И все пак има голям опит, затова не бива да го подценяваме само защото за пръв път го чуваме. Откакто е влязъл в римския Сенат, повечето време е прекарал заедно с легионите, макар и да не съм чувал някога сам да е командвал армия.

— Корнелий… — на свой ред разсъждаваше на глас царя Митридат. — Дали има нещо общо с Корнелий Сципионите? И какво означава изобщо „Сула“?

— Не е от Сципионите, Всемогъщи царю — успокои го Архелай. — И все пак бил патриций, а не от ония, дето римляните им викат „нови хора“, сиреч хора без род и без чест. Казват, че бил труден.

— Труден ли?

Архелай тежко преглътна; познанията му по въпроса се бяха изчерпали, а той така и не знаеше в какво ли се състои „трудността“ на Сула. Затова подхвърли наслуки:

— Не е лесно да се преговаря с него, Велики. Никога не се опитва да погледне на нещата от другата гледна точка — само от своята собствена.

Дворът се беше разположил в резиденцията в Синоп, любимото място на царя, който особено му се радваше в зимно време. От няколко години Понт бе живял в относителен мир; не се бе стигало до нови екзекуции на роднини и царедворци, Гордиевата дъщеря Ниса се бе оказала послушна и отзивчива съпруга, вършеше си работата и на царица, така че баща й бе удостоен с честта, щом Тигран завладя Кападокия, да бъде сложен за цар. Многобройните синове на Митридат растяха, така че той нямаше защо да се тревожи за бъдещето на династията, а владенията му по бреговете на Евксинския понт продължаваха да са все тъй богати и щедри към своя повелител.

Споменът от срещата с Гай Марий избледняваше и царят на Понт отново се оглеждаше за жертви на юг и на запад. Идеята му да използва Тигран като стенобойна машина в Кападокия се бе оказала сполучлива и Гордий здраво се крепеше на престола там, независимо от спешното посещение на Скавър в Амазия. Това, което римлянинът бе успял да издейства от приятеля си Митридат, бе, че най-накрая арменският цар благоволи да изтегли войските си обратно от Кападокия… Нещо, на което и самият Митридат бе разчитал. Кападокия беше негова, Рим беше доволен, нищо повече не му пречеше да се нахвърли над Витиния, още повече че преди година при него бе дошъл за помощ Сократ, прогонен от брат си и затова решен да му отмъсти, ако трябва за целта да се продаде и телом, и духом на могъщия Митридат. Дори и без да присъединява Витиния към царството си, Митридат винаги можеше да сложи на престола й своята вярна креатура. Понтиецът плануваше всичко това да стане през пролетта; армията му щеше да нахлуе от всички страни едновременно в царството на съседа Никомед, така че той, бедният, дори не би имал време да разбере какво става.

Но новините, които Гордий му носеше, го караха да се замисли; щеше ли наистина той да посмее да нападне Витиния и да сложи там на власт Сократ, когато и от двете му страни го дебнеха римски управители? В Киликия имало четири легиона! Разправяха се легенди, че с четири легиона Рим можел да победи целия свят, ако трябвало. Вярно, че ставаше дума за легиони от местно население, прости киликийци, не обучени римски войници, но пък и киликийци се славеха като войнствен и горд народ… Ако не беше така, защо Сирия толкова време дори не се бе опитала да си върне властта над тях. Четири легиона, това означаваха около двайсет хиляди въоръжени мъже. Докато Понт можеше да разчита на двеста хиляди. Численото превъзходство на Митридат беше категорично. И все пак, и все пак… Кой беше този Луций Корнелий Сула? И навремето никой не беше чувал за Гай Сенций и помощника му Квинт Брутий Сура, но това не им попречи да смачкат всичко живо пред себе си — келти, илири и траки. От Илирик на запад, до Хелеспонта на изток римският ботуш газеше всичко наред. Митридат започваше да се чуди дали римляните вече не смятат да завладяват и земите на север към Данубий; това го тревожеше изключително, защото сам бе възнамерявал да премести границата на северните си владения чак до устието на Данубий. Да не би да се окаже, че римляните вече са го изпреварили и го чакат въоръжени до зъби да се покаже?

Кой беше Луций Корнелий Сула? Нямаше ли да се окаже той поредният римски пълководец от ранга на Сенций? Защо ще пращат тъкмо него в Киликия, ами ще оставят без работа хора като Гай Марий и Лутаций Катул — победителите на германите? Единият от тях, Марий, не беше ли дошъл специално сам — самичък при него в Кападокия, за да го заплашва, че за в бъдеще нямало да изпусне от поглед нито едно негово движение? Защо тогава не бяха пратили Гай Марий в Киликия? Защо бяха избрали някой си неизвестен Луций Корнелий Сула? Рим винаги бе разчитал на добри, дори гениални пълководци. Да не би Сула да се окажеше по-гениален и от самия Гай Марий? Понт можеше да разполага с огромна армия, но добри пълководци нямаше. Навремето Архелай се беше справил блестящо с варварите по северните брегове на Евксина и сега гореше от желание да се докаже и срещу по-сериозни противници. Но Архелай беше братовчед на Митридат, в жилите му течеше царска кръв, а това го правеше възможен противник за властта в самия Понт. Същото важеше и за другия голям велможа Неоптолем, за неговия братовчед Леонип. А кой цар можеше да има сляпо доверие на синовете си? Всеки от синовете му си имаше майка, а всяка майка хранеше амбиции за власт; или те щяха да убият царя, за да управляват като регентки, или децата им щяха отрано да посегнат към властта и да свалят баща си.

„Ако можех самият аз да командвам армия!“ — тюхкаше се цар Митридат, докато зелените му, изпъстрени с кафяво очи шареха по лицата на събеседниците му, сякаш без да ги забелязват. Митридатидите бяха наследили много от своя легендарен предшественик Херакъл, но пълководци не бяха станали. Но пък и самият Херакъл дали е бил изобщо пълководец? Митридат се замисли. Не, не е бил! Херакъл винаги и във всичко се бе справял сам. Можеше да се бори с лъвове и мечки, да сваля царе и царици, богове и богини, да се сражава с триглави кучета и всякакви други зверове. И той, Митридат можеше всичко това, дори би се радвал на подобни врагове. Но по времето на Херакъл пълководци изобщо е нямало; тогава хората са се събирали на малки групи, карали са си колесниците, които не е ясно кой им е изработвал, срещали са се на уреченото място, слизали са на земята и са се били един срещу един. Ето каква война би искал и сега да води с противниците си Митридат! Но онези времена си бяха отишли завинаги, както и колесниците, каквито вече никой не можеше да направи. Новото време използваше и нови оръжия; вместо някогашните герои сега пълководци се разпореждаха като богове със съдбата на подчинените си, стояха си на спокойно на някое възвишение и с пръсти показваха кой къде да удари, кой къде да бяга; не им трябваха мускули, стигаха им заповедите, както и всевиждащият поглед, който отрано можеше да предусети следващия ход на противника. Пълководците бяха надарени с онази тайнствена способност да виждат отдалеч къде редиците се огъват, къде трябва да се пратят подкрепления, къде врагът възнамерява да съсредоточи силите си. На Митридат му се струваше, че те просто се раждат такива — човек или разбира от стратегия, или не разбира; можеш да си стоиш, колкото си искаш на възвишението, и пак нищо да не видиш. За свое голямо разочарование Митридат се бе оказал тъкмо от втория тип хора; нямаше нито усет, нито желание да командва армии; а и никога нямаше да ги има.

Докато очите на царя кръжаха безизразно от лице на лице, всеки от присъстващите се взираше в неговото като някой сокол, който иска да зърне жертвата си сред тревите; или по-скоро като мишка, която иска да зърне сокола във висините. Седеше си Митридат на своя трон от масивно злато, инкрустирано с милиони перли и рубини, криеше се под лъвската си кожа (защото ставаше дума за военен съвет), диплеше при всеки жест тънката си ризница, изплетена от най-фино желязо, покрита с плочки от злато. За да блести и отраженията да се впиват като хищни нокти в очите на околните. Царят нямаше врагове, но и никой не можеше да бъде сигурен, че му е съюзник. Той си оставаше една загадъчна смесица от страх и смелост, от самонадеяност и срамежливост, от желание да съзижда и страст да руши. В Рим никой нямаше да си направи труда дори да го изслуша, а тук, в Синоп следяха всяка негова дума. В Рим щяха да му се изсмеят в лицето, тук щяха да изпълнят всяка негова дума.

Най-накрая Митридат проговори:

— Който и да е този Луций Корнелий Сула, щом като римляните са го пратили сам без армия да защитава една затънтена провинция, щом като му имат доверие, че ще успее сам да направи от киликийците войници, значи трябва да гледаме на него като на сериозен противник. — Погледът му се спря на Гордий. — Колко войници пратих тази есен в твоята Кападокия?

— Петдесет хиляди, велики царю — отвърна той.

— В началото на пролетта ще пристигна в Евсевия Мазака с още толкова. Неоптолем ще командва войските в бой. Архелай, ти ще събереш още петдесет хиляди души и ще се разположиш по западната граница на Галатия — в случай, че на римляните им хрумне да ни атакуват от две страни едновременно. Царицата ще ме замества в Амазия, но синовете й ще останат тук в Синоп под строга охрана. Те ще бъдат залог за нейната вярност. Нека знае, че само да разбера за някакъв заговор от нейна страна, децата й ще бъдат незабавно убити.

— Дъщеря ми дори не би помислила за подобни неща! — извика уплашено Гордий, който веднага си представи как някоя от другите жени на царя ще заплете интрига срещу царицата и още преди истината да е излязла наяве, внуците му ще бъдат заклани.

— Ако дори я подозирах в такива намерения, нямаше да я оставя жива — съгласи се Митридат. — Но напоследък съм се научил да взимам всякакви предохранителни мерки. Когато напускам царството си, всяка от жените ми бива разделена от децата си, които отговарят за нейното поведение. Жените са странен добитък и трябва да внимаваме с тях — заключи философски царят. — Забелязал съм, че всички те държат много повече на децата си, отколкото на собствения си животец.

— Тогава се пази от онази, която прави изключение от правилото — обади се нечий тънък и мазен глас, който беше притежание на дебел и още по-мазен човек.

— Ще се пазя, Сократ, ще се пазя — усмихна се на съвета Митридат. Колкото и да беше гнусен, гостът му от Витиния, той бе започнал да изпитва симпатия към него. Може би защото съзнаваше, че ако сам бе имал подобен гнусен брат, едва ли би го оставил да доживее петдесетте; щом като собствените му роднини са го изтърпели досега, значи Сократ си струваше. Макар и въпросът да беше странно извъртян, след като Митридат бе изклал всичките си братя още преди да са навършили двайсет — за неговия начин на мислене това не съдържаше никакво противоречие. Но пък и Витиния не можеше да се похвали с волеви царе. Ако не беше закрилата на Рим над царството, то отдавна щеше да се е превърнало в провинция на Понт. И ето, че пак се сещаше за Рим… Рим, Рим, Рим! Накъдето и да се обърнеше Митридат, го гледаха римските управители. Защо най-сетне римляните не си намерят някоя нова война на запад, че да го оставят него, понтийския цар на мира? Вече десет години в другия край на Вътрешно море нищо не се случваше. Една война и докато Рим успее да се оправи, Понт вече ще властва над цялата източна половина на цивилизования свят и римляните ще си гризат ноктите от яд. Нека си стоят на запад и да се любуват на слънчевия залез.

— Гордий, на теб оставям да следиш действията на този Луций Корнелий Сула в Киликия. Искам да ме държиш осведомен за абсолютно всичко, което става там! Да не си изпуснал нищо от око! Ясно ли ти е?

Гордий потръпна.

— Да, Всемогъщи.

— Добре! — Митридат се прозя. — Огладнях. Да ядем. — Но когато Гордий понечи да го последва към трапезарията, той рязко го спря. — Не и ти! Ти заминаваш веднага за Мазака. Нека Кападокия знае, че има цар, който дори би се лишил от обяда си заради нея.

За нещастие на Митридат пролетта се оказа по-благосклонна към Сула, отколкото към него. Проходите към Киликия се отвориха по-рано за пътници, понеже се намираха по на юг и бяха на по-ниска надморска височина от онези, които преграждаха пътя на север към Понт. И докато Митридат чакаше снеговете да се отдръпнат нагоре към върховете и да позволят на петдесетте хиляди войници да напуснат зимния си лагер в Зела и да се преместят в подножието на планината Аргей, Гордий вече му пращаше вест как Сула бил тръгнал към Мазака. Личеше си, че понтийците са били изпреварени. Но когато няколко седмици по-късно те успяха най-после да поемат на юг, Гордий изпрати ново писмо, в което съобщаваше как Сула се бил спрял да строи лагер на четиристотин стадия на юг от Мазака и на още толкова западно от река Комана Кападокийска и как по всичко личало, че смятал да остане задълго. Митридат можеше да си поотдъхне.

Но дори и така Митридат не забави ход, ами без да обръща внимание на тежкото положение на хора и животни, водеше колоната напред през труднопроходимите планински дефилета, за да излезе, колкото се може по-скоро при Мазака. Дружинниците му яко размахваха бичовете си по гърбовете на бавещите си, а когато някой от войниците се свлечеше от изнемога насред пътя, просто го изритваха встрани да не пречи. Отдавна бяха пратени вестоносци на изток, до арменската столица Артаксата, където царският зет още не бе научил за настаняването на римски легиони в Киликия, още по-малко за похода на римския управител към Кападокия. Разтревожен, Тигран сметна за нужно на свой ред да предупреди за случилото се господарите на Партия, отседнали в двореца в Селевкия на Тигър, и да чака отговора им, преди да предприеме действия. Митридат не го беше молил за помощ, но Тигран добре знаеше отношението му към римляните, затова започваше да се страхува няма ли да си има и той неприятности с тях.

Когато царят на Понт стигна река Халида и я прехвърли с петдесетте си хиляди войници, за да се съедини с другите петдесет хиляди, които го чакаха недалеч от Мазака, насреща му вече го чакаше Гордий с необичайни новини.

— Римлянинът се е захванал да строи път!

Царят замръзна на мястото си от изненада.

— Път ли?

— Да, Велики. През Киликийските врати.

— Но там вече е прокаран път — изгледа го недоверчиво Митридат.

— Знам, знам!

— Тогава защо му е да строи нов?

— Нямам представа!

Царят нервно задъвка червените си, месести устни, които със своето неспокойно движение напред — назад го караха да прилича на голяма риба (разбира се, никой от приближените не би се осмелил да му го каже). Така остана за известно време, най-накрая вдигна рамене.

— Те обичат да строят пътища — махна с ръце той в знак на неразбиране. — Може би така си запълват по-добре времето. Тъй или иначе — разкриви той лице в грозна физиономия, — той пристигна по-бързо от мен.

— За пътя, Велики царю! — обади се вежливо Неоптолем.

— Какво за пътя?

— Мисля, че навярно Луций Корнелий Сула не строи нов път, а подобрява стария. Колкото по-добър е пътят, по който вървят войските му, толкова по-бързо биха могли да се местят от едно място на друго. Римляните затова строят добри пътища.

— Но той вече го е прекосил веднъж, без да го поправя, защо ще си създава работа тепърва? — продължаваше да не разбира постъпката на римлянина Митридат; в крайна сметка никой не питаше войниците дали им се върви бързо или не — биеш ли ги с камшика, отвсякъде ще минат, за какво са им пътища? Какви са тези странни приумици да превръщаш планинските пътеки в градски улици?

— Предполагам — обясняваше изключително търпеливо Неоптолем, — че тъкмо защото се е уверил в действителното състояние на пътя, римлянинът е решил да го подобри, така че следващия път да му е по-лесно.

Най-после Митридат започна да разбира. В очите му засвяткаха свирепи искрици.

— Е, тогава можем само да се радваме на тази приятна изненада! След като го изгоним обратно от Кападокия, и аз ще се възползвам от новия му път. Като някоя хищна птица ще се спусна през него върху Киликия!

— Как прекрасно го каза, Велики — угоднически го похвали Гордий.

Царят презрително изсумтя на тази забележка, сетне стъпи върху гърба на превилия се до коня му роб и с едно движение се хвърли на седлото си. Без дори да види дали другите ще го последват, Митридат пришпори животното и то се втурна в галоп към Мазака. Гордий веднага се завтече към своя кон, яхна го и като викаше отчаяно подир господаря си, хукна да го гони. Неоптолем остана на мястото си и докато гледаше как двамата се изгубват в далечината, потъна в размисъл.

„Трудно е да накараш царя да проумее действията на чужденците — казваше си Неоптолем. — Дали изобщо разбра смисъла от построяването на новия път? И защо да не го разбере, щом го разбирам аз? Ние и двамата сме понтийци, и двамата сме израсли в родината си, а щом сме рода, значи и корените ни са едни и същи. Дори може да се каже, че братовчед ми има много по-голям опит от мен в общуването с хората. И все пак остава напълно сляп за неща, които аз виждам веднага. Макар в други области да мисли много по-бързо от мен. Предполагам, боговете са ни дарили с различни умове. С различен начин на мислене по-точно. Навярно когато човек стане пълновластен самодържец, умът му се изкривява. Братовчед ми Митридат не е глупак. Жалко, че разбира толкова слабо римляните. А и колкото и да твърди обратното, никога не се е опитвал и да ги опознае по-добре. Повечето от представите му за тях се основават на чутото и видяното при пътуването му из Римска Азия, но хората там далеч не могат да бъдат показателни за истинските страни на римлянина. Как можем ние да го накараме да прогледне през нашите очи?“

Царят остана съвсем за кратко в синия дворец в Евсевия Мазака; още в деня след пристигането си той поведе цялата си армия от сто хиляди души към лагера на Сула. Пътища не му трябваха! Макар й тук-там да трябваше да се изкачва някой хълм или да се заобикаля някоя скална пирамида, пътят беше лесен за тежковъоръжената му армия. Митридат беше доволен от темповете, с които войниците се придвижваха на юг — по сто и шейсет стадия на ден. Трябваше да види с очите си как маршируват римските легиони, за да се увери, че те биха изминали същото разстояние за два пъти по-малко време, при това, без да се разтегля ни най-малко строя.

Сула обаче не благоволи да го пресрещне. Остана закотвен в лагера си, построен насред обширно равно пространство. Вместо да продължава на север към Мазака, той бе предпочел да използва времето за укрепяването на палисадите, нищо че липсата на каквито и да е дървета в Кападокия го принуждаваше да си носи материал чак от Киликийските врати. Когато Митридат се появи на хоризонта, пред очите му се разкри някаква причудлива дървена постройка, представляваща точен квадрат, разпрострял се на площ от трийсет и два квадратни стадия. Дървените палисади, високи десет стъпки, се издигаха върху здрави насипи от пръст, а целият лагер беше обграден от три реда ровове: най-външният и най-вътрешният бяха двайсет стъпки широки и залети с вода, средният — петнайсет стъпки широк с дъно, покрито със заострени шипове. Според съгледвачите, които Митридат бе пуснал пред себе си, до лагера имало четири пътеки, всяка от които водела до една от четирите порти, отворени точно в средата на стените на квадрата.

За пръв път в живота си Митридат виждаше какво представлява римски лагер. Беше готов да зяпне от удивление, но се въздържа, защото твърде много погледи не го изпускаха нито за миг. Сигурен беше, че ако трябва, ще успее да го превземе, но на изключително висока цена. Реши най-напред да го види по-отблизо, затова като остави огромната си армия назад, продължи сам напред с мисълта да огледа лагера от всички страни.

— Господарю, дошъл е пратеник от римляните — настигна го малко по-късно един от дружинниците му, докато Митридат се любуваше на техническото изкуство на Сула.

— Какво искат? — попита царят и впери навъсен поглед в мощните палисади и кулите, които се издигаха на равни интервали една от друга.

— Проконсулът Луций Корнелий Сула искал да преговаряте.

— Съгласен съм. Кога и къде?

— На пътеката, водеща към централния вход на римския лагер — тази вдясно от теб, Велики царю. Само той и ти, така бил заръчал.

— Кога?

— Веднага, Велики.

Царят пришпори коня си да върви надясно и смело се запъти към мястото на срещата, нетърпелив да види що за човек е Луций Корнелий Сула; доколкото беше слушал за римляните, те му се струваха почтени люде и той дори не помисли, че може да му е приготвена клопка. Щом излезе на пътеката през рововете, пъргаво скочи от коня си, но в следващия миг се плесна по челото колко е несъобразителен и отново яхна животното. Веднъж вече Гай Марий му беше правил подобен номер, нямаше да се хване втори път. Пътеката слизаше откъм лагера, значи пак римлянинът щеше да го гледа отвисоко, а той да кълчи врат, за да го види от ниското. Не, този път Митридат щеше да гледа отвисоко. Конят обаче беше на друго мнение и упорито отказваше да продължи нагоре по пътеката, уплашен от опасните ровове встрани от нея. Ездачът се опита да го вразуми, но най-накрая реши, че ако сцената с борбата продължи, ще стане съвсем за смях пред врага. Затова скочи отново на земята и се заизкачва нагоре по пътеката, за да стигне до средата й — точно над рова със заострените шипове, които зееха като хищна паст, разтворила се да го лапне.

Вратите на лагера се отвориха и отвътре се показа непознатият. В сравнение с едрия понтиец Сула беше по-скоро дребен, но затова пък видимо добре сложен — което донякъде оправи настроението на царя. Носеше броня от просто желязо, изкована според формата на гърдите му, под нея се вееха кожените ивици на тъй наречените птериги — двукатната пола, която носеха римските офицери, а под полата се показваше аленочервена туника в същия цвят, както и дългото наметало, веещо се зад гърба му. Римлянинът беше гологлав, вятърът размяташе червеникаво — златистите му къдрици. Цар Митридат не можеше да откъсне поглед от косата на непознатия — дори сред келтите в Галатия не беше виждал човек с подобно чудо на главата си. Нито подобна снежнобяла кожа, ако очите му правилно различаваха прасците на Сула, подаващи се над грубите, кожени ботуши, направени явно да се ходи с тях, не да се показват. Мускулестите крака, изящните ръце, лицето, всички те бяха в снежнобяло! По-скоро ледено бяло, защото на Митридат му се струваше, че кожата на римлянина прозира на светлината — до такава степен беше лишена от всякакъв пигмент.

Най-накрая Луций Корнелий Сула се доближи достатъчно, за да може понтиецът да различи чертите на лицето му; след няколко крачки се показаха и очите му. Изведнъж Митридат се разтрепери от нескрито страхопочитание. Аполон! Аполон, облечен като римлянин! По лицето на непознатия се четеше толкова сила и решителност, колкото можеше да притежава само едно божество. Във величествената му осанка имаше нещо ужасяващо, сякаш мраморна статуя бе слязла от пиедестала си, за да се срещне с него, смъртния. Статуята можеше и да не е толкова гладка, колкото биха я изваяли гръцките класици, но тъй или иначе беше самото физическо превъплъщение на божествения Аполон. Аполон — римлянин. Римлянин!

Сула отиваше на срещата уверен в крайния успех. Гай Марий му беше казал достатъчно за понтийския цар, така че той имаше известна представа как ще протече разговорът между двамата. Не му беше минавало през ума, че нещо във външния му вид може да удиви Митридат, но си личеше, че по някаква тайнствена причина царят е буквално сразен и едва ли би могъл да му бъде достоен опонент в преговорите. Не че Сула се занимаваше с мисълта кое бе смаяло тъй силно човека насреща му, важното бе да се възползва от неочакваното си предимство.

— Какво търсиш в Кападокия, царю Митридат? — рече той вместо поздрав.

— Кападокия ми принадлежи по право — отвърна му царят с тази разлика, че вместо гласът му да прогърми като на легендарния Херакъл, репликата се чу някак тиха и колеблива, сякаш героят се притесняваше в присъствието на златокосия Аполон. А това го разгневи още повече.

— Кападокия принадлежи на кападокийците.

— Кападокийци и понтийци са един и същи народ.

— Как мога да ти повярвам, след като векове едните и другите са били управлявани от различни царски династии?

— Царете на Кападокия бяха чуждоземци, затова нямаме нищо общо с тях.

— Какво искаш да кажеш с „чуждоземци“?

— Те бяха Селевкиди. Идваха от Сирия.

Сула вдигна рамене.

— Много странно, царю Митридат. Доколкото виждам, кападокийският цар, на когото сега съм дал подслон в лагера си, по нищо не прилича на сирийските Селевкиди. Още по-малко пък прилича на теб! В рода му няма нищо сирийско, още по-малко в жилите му тече кръвта на Селевкидите. Цар Ариобарзан е по потекло кападокиец и е бил избран на престола от своя народ вместо сина ти Ариарат Евсев.

Митридат чак се стресна от последното изречение. Понеже навремето Гордий не му бе казал, че Марий е разбрал за измамата с малкия цар, той сега не можеше да повярва на ушите си. Сула — Аполон можеше да вижда в миналото и да познава неща, които смъртните не знаят.

— Цар Ариарат Евсев умря при нашествието на арменците — нагло излъга Митридат, но гласът му пак прозвуча неуверено. — Затова пък сега кападокийците се радват на цар, който е техен сънародник. Казва се Гордий, а аз съм дошъл тук, за да го предпазя от чужди посегателства.

— Гордий е твоя креатура, царю Митридат, което е съвсем нормално, щом дъщеря му е царица на Понт — разясни недоразумението Сула. — Гордий не е бил избран за цар от кападокийския народ, а от теб самия, пък макар и на трона да го е сложил зет ти Тигран. Законният владетел на страната е цар Ариобарзан.

Ето, че пак позна! Откъде черпеше тези знания Луций Корнелий Сула? Нямаше ли да се окаже, че наистина двамата с Аполон са едно и също?

— Ариобарзан е жалък претендент.

— Но не и според римския Сенат и народ — напомни му Сула, който все повече и повече се възползваше от необяснимото си предимство. — Аз съм пратен от римския Сенат и народ, за да се уверя, че цар Ариобарзан е върнат на власт и за да видя с очите си как Понт и Армения са изтеглили войските си далеч от пределите на Кападокия.

— Да, но Рим никой не го пита! — най-сетне се ядоса Митридат — Херакъл и от очите му засвяткаха властнически искрици.

— Рим го питат за всичко, което се случва по света! — спокойно му отвърна Сула и реши, че е време да нанесе окончателния си удар. — Върви си у дома, царю Митридат.

— Кападокия е също толкова мой дом, колкото и Понт.

— Не е така. Твой дом е само Понт.

— И как ще ме върнеш у дома с тази жалка армия? — изсмя се той. — Я погледни на хоризонта, Луций Корнелий Сула! Какво виждаш? Виждаш сто хиляди души!

— Сто хиляди варвари, ако трябва да сме съвсем точни. Ще си ги хапна на закуска.

— Ще се бия! Предупреждавам те, че съм готов да се бия!

Сула му обърна гръб, решен, че повече няма какво да му каже.

— Я си върви вкъщи, докато е време! — И се насочи към лагера. На вратата се обърна и за последен път повтори: — Върви си у дома, царю Митридат. Точно след осем дни вдигам армията си и се насочвам към Евсевия Мазака, за да върна цар Ариобарзан на законния му престол. Ако се опиташ да ме спреш, ще направя армията ти на пух и прах, а теб ще убия. И два пъти по-голяма армия да имаше след себе си, пак не би ме спрял.

— Но ти дори нямаш римски войници! — подвикна му царят.

Сула му се усмихна заплашително.

— Колко са римляни войниците ми, само аз си знам. Те са въоръжени с римски оръжия, обучени са по римски образец и съм сигурен, че когато дойде време, ще се бият като истински римски войници. Имаш думата ми! Затова най-добре си върви у дома!

Задъхан от ярост, царят се върна обратно в красивата си шатра, където никой не посмя да го заговори, дори Неоптолем. Пък и Митридат не им остави време, защото веднага се скри в частните си покои в дъното на палатката, където се отпусна на походния си стол и скри лице в пурпурното си наметало. Не, Сула не беше Аполон! Той си оставаше просто един римлянин. Но що за хора бяха тия римляни, щом можеха да имитират дори божествения Аполон? Какво, Гай Марий можеше и да не напомня на олимпийско божество, но беше достатъчно властен, за да накара и царе да му играят по свирката… А иначе в Римска Азия беше виждал толкова обикновени люде, дори управителят — някакво си нищо и никакво човече. Прости и нахални като всички останали хора по земята. Но Митридат не беше разговарял с тях; двамата римляни, с които бе имал честта да се гледа очи в очи, бяха тъкмо Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Те ли бяха истинските римляни или онези чичковци в Пергам? Трезвият разум му подсказваше, че тъкмо чичковците повече приличат на оригинала. Но вътрешният му глас садистично повтаряше, че Гай Марий и Луций Корнелий Сула са тези, с които той трябваше да се съобразява. Но пък и той беше един велик цар, пряк потомък на Херакъл, а също и на персийския цар Дарий. Срещу него не можеше да не застават също така велики и достойни противници.

Защо не можеше сам да командва армията си? Защо нищо не разбираше от военното изкуство? Защо трябваше да разчита все на хора като братовчедите Архелай и Неоптолем? Сред многото му синове имаше и такива, които обещаваха, но затова пък на всеки от тях майка му беше твърде амбициозна, за да й има доверие. Нямаше ли човек, на когото Митридат да вярва? Как можеше той сам да победи римляните — онези, които с лекота громяха сто хилядни армии?

Митридат заплака от яд. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре сълзите си, които го докарваха до чувство едновременно на отчаяние и примирения — нещо, което никога преди не му се беше случвало. Трябваше да се убеди веднъж завинаги, че римляните не могат да бъдат победени. А това означаваше, че амбициите му ще има да чакат по-добри времена, за да се осъществят. В Понт можеха само да се надяват, че някой ден Рим ще си има достатъчно проблеми, за да не се занимава повече със съдбата на Кападокия. Кой знае, след години може би хората от ранга на Марий и Сула щяха да привършат и Митридат щеше да си има работа с обикновени простосмъртни. Да му мислят всички тогава… Но засега и Кападокия, и Витиния, и Македония щяха да почакат. Решен да прояви нужното търпение, Митридат захвърли настрана царския си плащ и излезе от спалнята си.

Във външното помещение чакаха само Гордий и Нептолем; когато царят се показа на отвора, отделящ преддверието от покоите му, и двамата скочиха като ужилени от столовете си.

— Вдигайте войската — заповяда кратко Митридат. — Връщаме се в Понт. Нека римляните върнат Ариобарзан на кападокийския престол! Аз съм още млад, имам време да чакам. И ще чакам дотогава, докогато Рим затъне достатъчно надълбоко в някоя друга война, за да не види как повеждам армиите си на запад.

— Ами с мен какво ще стане? — завайка се Гордий.

Царят внимателно изгледа тъста си.

— Мисля, че е крайно време да се отърва от теб, тъсте — вдигна той глава и извика стражата.

Палатката веднага се изпълни с народ.

— Отведете го и го убийте — нареди той и махна пренебрежително с ръка към Гордий. Сетне се обърна към Неоптолем, който беше пребледнял като платно и не смееше да мръдне от мястото си. — Какво чакаш? — сгълчи го братовчед му. — Вдигай войската за поход! Веднага!

— Чудесно, чудесно! — мърмореше си Сула в присъствието на сина си. — Заминава си.

Двамата бяха застанали на наблюдателната кула над главната порта и гледаха на север към лагера на Митридат.

Малкият Сула хем съжаляваше, хем се радваше от подобно развитие на нещата.

— Така е по-добре, татко, нали?

— Поне засега, мисля, че да.

— Ние не можехме да го победим, нали?

— Разбира се, че можехме! И щяхме! — закани се Сула. — Щях ли да взема сина си със себе си, ако не бях уверен в победата? Сега Митридат си тръгва не за друго, а защото и той знае, че щяхме да победим. Той може и в гори да е расъл, но е достатъчно интелигентен, за да разбере веднага кога има пред себе си по-добра армия и по-добър пълководец. За нас е истинско щастие, че човек като него е стоял толкова далеч от цивилизацията. В цялата история на източните царства само Александър Велики може да се похвали, че е бил нещо особено, но пък и той, ако беше днес жив, щеше да се чувства безнадеждно старомоден в сравнение с нас.

— На какво приличаше царят на Понт? — попита малкият Сула.

— На какво приличаше ли? — замисли се Сула, преди да отговори. — Знаеш ли, трудно ми е да го определя! Едно е сигурно, никак не е уверен в силите си, което позволява да бъде манипулиран. На Форума никой не би му обърнал внимание, но това е може би защото просто е чужденец. Като всеки тиран и той е свикнал всичко да става, както той иска; сигурно и като дете другите нарочно са се оставяли да ги бие. Ако трябва да го опиша с една — единствена дума, бих го нарекъл типичен селяндур. И все пак има поглед над нещата, способен е да се учи от грешките си и това го прави изключително опасен. Да се радваме, че не е израсъл подобно на Югурта в римска среда, нито че е толкова образован, колкото Ханибал. Навярно преди да се запознае с Гай Марий, а и с мен самия, е имал изключително добро мнение за себе си. Но вече не е толкова самоуверен. Което може би е по-лошо, защото хора като Митридат не се съгласяват лесно друг да ги превъзхожда! Ако ме питаш как виждам бъдещето, ще ти кажа, че някой ден той ще се опита да ни победи със собствените ни оръжия. Твърде горд е, за да остави нещата такива, каквито са. Няма да се успокои, докато не ни даде на нас, римляните, да се разберем. Но не обича да рискува и затова ще се покаже отново едва когато сметне, че победата му е сигурна. Днес се убеди в противното. Постъпи изключително мъдро, като се оттегли, така да знаеш, малки Сула! Ако не го беше сторил, щях да направя армията му на пух и прах.

Малкият Сула не откъсваше боготворящия си поглед от очите на баща си. Хем му се чудеше как може да говори толкова уверено, хем вярваше и на последната му дума.

— Толкова много хора?

— Численото превъзходство е просто илюзия — рече Сула и се обърна към стълбите, за да слезе в лагера. — Можех да измисля поне десет различни тактики, с които да го притисна до стената. Той разсъждава в голи цифри. Но още не е способен да стигне до истинския отговор на задачата, а той е, че не е важно колко души водиш след себе си, а доколко си способен да ги организираш като един човек. Ако той се бе решил да се сражава, а пък аз от любезност извадех войските си вън от лагера, той просто щеше да заповяда на войниците си да атакуват. Цялата му армия щеше да се втурне отгоре ни. А за пълководец като мен е много лесно да се справи с подобни безразборни атаки! Ако ли пък го оставех да нападне лагера ни, то тогава щеше да е напълно обречен! И все пак Митридат е опасен. Знаеш ли защо мисля така, малки Сула?

— Не — отговори чистосърдечно синът му.

— Тъкмо защото реши да си върви у дома. Ще се върне в двореца си и ще премисли всичко случило се дума по дума, жест по жест. И най-накрая ще открие как е трябвало да постъпи. Пет години, момчето ми! Давам му пет години. Тогава, мисля, Рим ще си има много неприятности с нашия цар Митридат.

В подножието на кулата ги чакаше Морсим, който споделяше напълно чувствата на малкия Сула — хем се радваше, хем съжаляваше.

— Какво ще правим сега, Луций Корнелий? — попита той.

— Точно това, което казах на Митридат. Ще изчакам осем дни, след това вдигаме лагера и отиваме до Евсевия Мазака, където връщаме Ариобарзан на трона. Засега мисля, че няма какво повече да се тревожим за него. Не очаквам той да се върне в Кападокия в близките няколко години, и то, защото знам как да го сплаша.

— Че не си ли го сплашил вече достатъчно?

— Не, но след някоя и друга седмица ще се разтрепери от страх — закани се Сула и разкри кучешките си зъби във вълча усмивка. — Първо, няма да се връщаме направо в Тарс.

Морсим го зяпна.

— Да не смяташ да нападаме Понт?

Сула се засмя.

— Не! Смятам, да се запознаем и с Тигран.

— С Тигран ли? С арменския цар?

— Същия.

— Но защо, Луций Корнелий?

Два чифта очи се впиха в очакване в лицето на Сула. Нито синът му, нито легатът му знаеха отговора на този въпрос, а не им се харесваше, да живеят в неведение.

— Ами да речем, защото никога не съм виждал Ефрат — отвърна уклончиво той.

Никой от двамата му събеседници не очакваше подобно изказване; малкият Сула обаче, като познаваше добре нрава на баща си, весело се закикоти, докато Морсим трябваше да се почеше по главата и да си признае, че нищо не е разбрал.

Сула бе изпаднал в творческо вдъхновение. Ако не друго, то беше сигурен, че за известно време в Кападокия няма да се случи нищо съществено; Митридат щеше да се скрие в Понт. Но за Сула това не беше достатъчно. Така и не беше се стигнало до открит бой, следователно не му се беше представил случай да забогатее за сметка на взетата от врага плячка. Пък и по всичко изглеждаше, че Кападокия е бедна страна — никой не би могъл да разчита да си пълни кесията от разорената й хазна. Дори навремето в Евсевия Мазака да се бяха намирали някакви ценности, те навярно отдавна бяха минали в сандъците на цар Митридат, освен ако Сула нямаше грешна представа за човека; но едва ли.

Беше получил съвсем конкретни нареждания от Сената: да накара Митридат и Тигран да изтеглят войските си от Кападокия, да върне Ариобарзан на престола и да се върне възможно най-бързо в пределите на Киликия. Сула си оставаше един обикновен претор, нищо че му бяха връчили проконсулски империум, и можеше единствено да се подчинява. И все пак… Тигран така и не даваше признаци на живот; той така и не бе благоволил да придружи тъста си при последното му нашествие в Кападокия. Което означаваше, че още живее при орлите някъде из безкрайните планински земи на Армения, че нито е виждал, нито е чувал жив римлянин и затова едва ли би се страхувал от римските легиони.

Ако за единствен посредник между Рим и Тигран трябваше да се разчита на Митридат, човек можеше да е сигурен, че двете страни няма да се разберат. Оттам логично следваше, че щом Тигран не желае сам да преговаря с Рим, то тъкмо управителят на Киликия е длъжен да му го напомни. Знаеше ли човек? Може би някъде из арменската пустош чакаше торба злато, която Сула би бил глупак, ако не вземеше. А торбата със злато му беше нужна повече от всичко друго. Стига, освен торбата със злато, подарена на управителя, чуждият клиент да заделеше още една — специално за римската държавна хазна, никой в Сената нямаше да обвини Сула в корумпираност и преследване на лични интереси. Обвинения в държавна измяна изникваха само там, където хазната оставаше на сухо — както например беше случаят с бащата на Маний Аквилий, който си позволи да продаде цяла една област, разбирай Фригия, принадлежаща по право на римския Сенат и народ, и да прибере цялата сума в кесията си.

И така, след като изтече обещаният срок от осем дни, Сула даде заповед на четирите легиона да напуснат дървената крепост, която щеше да ги чака на платото; току-виж някой ден се оказало, че имат спешна нужда от нея, а пък Митридат, дори да се върнеше в Кападокия, едва ли би си направил труда да я събори. Заедно със сина си Сула пристигна тържествено в двореца в Евсевия Мазака, където се настани в стаята за гости и изчака церемонията по връщането на прогонения цар на власт. Навярно малкият Сула и царицата — майка се радваха повече от самия Ариобарзан. Радваше се и народът, или поне така можеше да прецени един римски проконсул, когато хората излизат на улицата специално да го поздравят.

— Ако си достатъчно мъдър, царю — съветваше своя довереник Сула, преди да напусне царството, — още от утре ще започнеш да набираш и обучаваш своя армия. Нищо чудно някой ден Рим да не може пак да ти помогне.

Царят се зарече, че ще постъпи, както му се заръчва; Сула обаче не му повярва особено. Най-малкото, защото страната беше твърде бедна, а още повече, защото кападокийците изглеждаха крайно миролюбив народ. От римския земеделец можеше да стане прекрасен боец. От кападокийския овчар едва ли… И все пак съветът си беше съвет, при това Ариобарзан обеща да го послуша. Навярно цялата власт на царя щеше да си остане в даването на голи обещания.

Както пратените напред съгледвачи осведомиха Сула, Митридат отдавна бил прекосил голямата река Халида и вече се бил втурнал да изкачва първия от множеството проходи по пътя към Зела. Това, което естествено никой съгледвач не можеше да знае, беше пратил ли е Митридат вест на Тигран за случилото се, или още чака. Но пък и нямаше особено значение. Митридат никога не би признал открито слабостта си; Тигран щеше да научи що за стока е съюзникът му едва когато се срещнеше лично със Сула.

И така, от Мазака Сула поведе малката си армия право на изток, през планини и долини, по посока на Горен Ефрат с надеждата да излезе някъде между Мелитена и Томиса. Вече бе настъпила късна пролет и както се изредиха хора да уверят Сула, всички проходи в района щяха да са отворени, с изключение на онези през планината Арарат. Но дори да държал да мине точно покрай Арарат, навярно докато стигне, снегът и там щял да се стопи. Той кимна на местните, които го бяха осведомили, но не каза какви са му намеренията, не ги сподели дори пред сина си и Морсим; всъщност той самият имаше крайно неясна представа къде точно иска да отиде, беше си поставил за цел просто Ефрат.

Между Мазака и Даланда се издигаха тъй наречените Антитаврови планини, които не се оказаха толкова високи и труднопроходими, колкото Сула бе очаквал. Всъщност върховете бяха внушителни, но проходът се оказа нисък, широк, при това никъде легионите не се натъкнаха на закъснял сняг или на скални срутвания, които да ги забавят. Нататък следваше безкраен низ от живописни речни дефилета, оградени от яркочервени скали и пронизани от пенливи потоци, които напояваха богатата алувиална почва в долините. Местното население бяха само тук-там по някое селце земеделци, които тъкмо бяха започнали с пролетната оран. Това бяха все наследници на отдавна забравени народи, които никога не бяха напускали родните си места и като че ли за пръв път виждаха с очите си какво значи войска — на никого дори не би му хрумнало да ги завладява, просто не си струваше. Легионите на Сула внимаваха да не вършат пакости, той любезно плащаше за всичко, от което армията му имаше нужда, и в същото време постоянно се озърташе и ослушваше; макар вътрешният му глас да повтаряше, че Тигран си живее спокойно в двореца и не мисли за война, той като главнокомандващ не можеше да не се тревожи от нечия неочаквана засада в тази планинска страна.

Мелитена представляваше по-скоро географска област, отколкото селище; ширнала се със своите плодородни нивя сред назъбените планини наоколо, тя беше само част от голямата долина на Ефрат. Тук населението беше по-многобройно, но също толкова изостанало и неграмотно както нагоре в долините; личеше си, че за пръв път в историята си областта посреща толкова голяма армия, след като дори и Александър Македонски преди два века и половина беше заобиколил от другаде. Също и Тигран бил нахлул в Кападокия, както се разбра, по северния път, следващ горното течение на Ефрат и доста по-кратък за онези, които искат да отидат от Артаксата в Мазака.

Най-накрая легионите можеха да се умият в хладните води на Ефрат, стегнати в здравата прегръдка на живописни кремъчни скали. В тази си част могъщата река беше по-тясна, отколкото Родан в долното й течение, затова пък течението беше бързо и опасно. Сула замислено наблюдаваше бягащите пред погледа му води и се чудеше на необичайния им цвят — синкавозелен, но толкова изчистен, че човек сякаш имаше пред себе си огромно парче копринен плат. Ръката му почти несъзнателно беше прегърнала раменете на малкия Сула, когото бащата обикваше от на ден все повече и повече. Не щеше и съмнение — по-добра компания за такова дълго пътешествие Сула не би могъл да открие у друг.

— Ще можем ли да я преминем? — попита Сула Морсим.

Но един киликийски грък едва ли знаеше по-добре от него, затова със съмнение поклати глава.

— Може би по-късно през годината, Луций Корнелий. Когато снеговете спрат да се топят и притокът на вода от планините намалее. Но кой знае дали това изобщо се случва. Местните жители казват, че Ефрат бил по-дълбок, отколкото широк, което навярно означава, че в цял свят няма друга толкова могъща река.

— Няма ли мостове?

— Толкова нагоре по течението — не. Да се построи подобно съоръжение, ще изисква способностите на инженери, каквито този край на света не познава. Знам, че Александър Македонски успял да прехвърли мост от единия бряг до другия, но по-надолу и по-късно през годината.

— Изобщо Ефрат се нуждае от римляни.

— Точно така.

Сула въздъхна и вдигна рамене.

— Е, аз нито водя инженери със себе си, нито имам време да чакам снеговете да спрат да се топят. Трябва да се движим по-бързо, да не би снеговете да затворят проходите зад нас, преди да сме се върнали в Киликия. Макар че вече си правя сметката на връщане да минем през Северна Сирия и през Аманските планини.

— Къде точно отиваме, татко? Нали вече видяхме могъщите води на Ефрат — подхвърли игриво малкият Сула.

— О, така си мислиш. Ефрат е много повече от това, което сега виждаме. Ето защо ще продължим надолу по течението и ще се надяваме все някъде да се натъкнем на достатъчно безопасен брод, за да минем от другата страна.

При Самосата течението продължаваше да е все тъй бързо, но местните предложиха на Сула нещо като ладии, с които да се прехвърли на отсрещния бряг; след като провери отблизо плавателните съдове, той любезно отказа и легионите му продължиха на юг.

Следващата крепост по пътя им се казваше Зевгма и се намираше на сирийска територия.

— Как вървят делата на Сирия сега, когато Грип е мъртъв и Кизикен управлява сам? — попита Сула един от малцината местни, говорещи гръцки.

— Нямам представа, благородни римлянино.

И буквално пред очите им, докато войниците си стягаха багажите и се готвеха да продължат надолу по реката, водите изведнъж се успокоиха. Сула веднага си промени мнението.

— Ще се прехвърлим с лодките, докато реката не е забързала отново — заповяда той.

Веднъж стъпили всички на левия бряг, Сула поотдъхна. Така или иначе обаче, усещаше се, че войниците му съвсем не са спокойни. Дори пълководецът им трябваше да си признае, че го е обзело тягостно чувство, сякаш току-що е прекосил река Стикс и е потънал в Подземния свят. Затова събра на съвет всички центуриони и им даде съвети как да поддържат високия дух на войниците си. Малкият Сула също присъстваше.

— Нека знаят всички, че ще мине доста време, преди да се приберем по домовете си — говореше Сула. — Затова по-добре да свикнем с раздялата с дома и да се радваме на живота на скитника. Дълбоко се съмнявам, че в радиус от неколкостотин мили ще срещнем армия, способна да ни победи. Ако такава армия изобщо съществува на света. Нека войниците знаят, че начело им стои Луций Корнелий Сула, а той е много по-способен пълководец от цар Тигран или от който и да било партиански сатрап. Нека знаят, че за пръв път в историята римска армия стъпва на левия бряг на Ефрат, а това говори достатъчно добре в наша полза.

С идването на лятото отминаваше и желанието на Сула да се спусне надолу из безкрайните равнини на Сирия и Месопотамия. Горещината и монотонният пейзаж съвсем щяха да сломят волята на войниците му, за които неизвестното поне представляваше предизвикателство. Затова от Самосата малката му армия се насочи на изток, поставяйки си за цел град Амида, намиращ се на брега на Тигър. Територията, която сега прекосяваха, беше гранична земя между Армения на север и царство Партия на юг и изток, но така или иначе чужди гарнизони не се виждаха никъде. Легионите гордо тъпчеха полята, осеяни с макове, но и все повече се замисляха за насъщните провизии; на доста места се срещаха земеделски села, но очевидно нивите не даваха достатъчно плод, за да изхранят двайсет хиляди изгладнели войници.

Между Тигър и Ефрат се намираха няколко мънички царства, а именно: Софена, Гордиена, Осроена и Комагена, оградени от високи планински вериги и върхове, които целогодишно бяха покрити с бели шапки сняг. Да се прекосят царствата обаче беше лесно, защото точно през средата им минаваха широки долини, водещи право към бреговете на Тигър. В Амида, градче, издигнато от кирпичени тухли, черно и мръсно, Сула имаше честта да се запознае едновременно с царете на Комагена и Осроена, които не бяха устояли на изкушението да видят с очите си как изглеждат римските легионери и да подпитат тук-там каква е целта на тази очевидно мирна експедиция.

За Сула имената на двамината царе се оказаха съвсем непроизносими, но за щастие и двамата владетели си бяха прикачили по някой гръцки прякор, с който да се представят пред света; така царят на Комагена беше наречен Епифан, а този на Осроена — Филоромайос.

— Достопочтени римлянино, намираш се на арменска територия — предупреди го загрижен царят на Комагена. — Могъщият цар Тигран ще реши, че си му обявил война.

— При това той се намира съвсем наблизо — добави царят на Осроена.

Сула нададе ухо за тази вест, но не личеше да е разтревожен.

— Наблизо ли бил? — попита. — Къде по-точно?

— Заел се е със строежа на нова столица в южните части на царството си — обясни Филоромайос. — Мястото се нарича Тигранокерта и той толкова се е влюбил в него, че вече дори не помисля да се върне в Артаксата.

— И къде е тази Тигранокерта?

— На изток от Амида, леко на север — обади се отново Епифан. — На петстотин стадия оттук.

Сула бързо раздели числото на осем.

— Аха, около шейсет римски мили.

— Надяваме се, нямаш намерение да продължаваш натам.

— Защо не? — чудеше се той. — Никого не съм убил, никого не съм ограбил. Нито храмовете могат да се оплачат от войниците ми, нито селата, които сме оставили зад гърба си. Идвам с мир и искам да разговарям лично с цар Тигран. Всъщност дори имам молба към вас. Щом сте толкова любезни, защо не пратите вест на цар Тигран в Тигранокерта, че му отивам на посещение? Изключително миролюбиво посещение.

Двамата царе пратиха вест на Тигран за предстоящото посещение на Сула, но арменецът отдавна беше научил за нахлуването на римляните и ако досега си беше мълчал, то бе само защото не му се воюваше. И все пак, какво търсеше този римлянин на изток от Ефрат? Тигран трябваше да е луд, за да повярва, че човек отива на мирно посещение с двайсет хиляди войници зад гърба си, но пък и армията на Сула беше достатъчно скромна, за да тревожи излишно владетеля на Армения. Въпросът пред Тигран беше дали да нападне, или да не нападне. Също като Митридат и той се изпълваше с непреодолим страх при самото споменаване името Рим. Ето защо реши в никакъв случай да не атакува пръв, ами само да се пази неприятелят да не го изненада. Междувременно щеше да свика войската си и да излезе лично да посрещне пустия му римлянин Луций Корнелий Сула.

Естествено и Митридат го беше предупредил за легионите. Писмото на понтиеца беше кратко, служебно, личеше си, че авторът му се чувства гузен. Уведомяваше единствено, че Гордий е мъртъв и Кападокия е попаднала отново под властта на римската марионетка Ариобарзан. От Киликия била дошла римска армия и нейният предводител (така и не се споменаваше името му) го бил убедил да си върви у дома. На първо време, пишеше Тиграновият тъст, било по-предпазливо да се изостави планът за окончателното присъединяване на Кападокия, още повече — за нахлуване на територията на Киликия. Затова Митридат бил принуден да предупреди и Тигран да не посяга на Сирия, вместо при първа възможност да се срещне с него в някоя от закътаните долини на Киликия Педия.

В интерес на истината и двамата царе си бяха правили простата сметка, че щом е изпълнил толкова успешно мисията си в Кападокия, римлянинът Луций Корнелий Сула ще се обърне право назад и ще изтегли войските си обратно в Тарс. Когато най-после Тигран повярва на съгледвачите си, предупреждаващи го, че Сула е излязъл на десния бряг на Ефрат и търси откъде да се прехвърли на левия, вече беше твърде късно да предупреди навреме Митридат — когато вестоносецът най-сетне пристигна в Синоп, Сула вече тропаше на вратата на арменеца. Ето защо Тигран беше принуден да съобщи за нашествието на римляните на своите партиянски сюзерени, намиращи се в Селевкия на Тигър — разстоянието беше почти същото, както и до Синоп, но пътят — много по-кратък и удобен.

Царят на Армения се срещна със Сула на бреговете на Тигър, на няколко километра западно от новостроящата му се столица Тигранокерта. Когато Сула излезе на десния бряг на голямата река, от другата страна вече беше издигнат лагерът на Тиграновата армия. В сравнение с Ефрат Тигър беше като градинска вада — много по-плитък от съседа си, водите му се носеха бавни и мътнокафяви, разстоянието между двата бряга беше навярно два пъти по-малко. Разбира се, причина за това бе, че Тигър извираше от обратната страна на Антитавровите планини и черпеше вода от десет пъти по-малко притоци, отколкото Ефрат, а и от неговата страна на планината количеството на топящия се сняг през пролетта беше по-незначително. Хиляда и петстотин километра югоизточно в района на Вавилон, Ктезифон и Селевкия на Тигър, двете реки течаха на шейсетина километра една от друга, затова хората бяха прокопали канали, по които водите на Тигър да се оттичат през коритото на Ефрат по-бързо в Персийско море.

„Кой при кого ще отиде?“ — запита се Сула и като се усмихваше злорадо, нареди на армията си да издигне силно укрепен лагер от западната страна на реката и да чака кой от двамата пълководци ще се поддаде по-скоро на нетърпението и ще прекоси реката. Както се очакваше, Тигран изгуби задочния облог и бързо се насочи към римския лагер, воден не толкова от страх или от агресивни намерения, колкото от човешко любопитство. Бяха изминали вече няколко дни и личеше, че Сула е решил за нищо на света да не се покаже сам на арменеца, затова царят реши лично да го навести. На вода бе спусната царската ладия, обкована цялата в злато, но затова пък доста жалка като технология — приличаше по-скоро на сал, който при това се придвижваше не с гребла, ами с дълги пръти, забивани в дъното на реката. Предвиждаше се царят да се разположи удобно под балдахин от златопурпурна тъкан, от която като ресни висяха нишки истинско злато. Под балдахина се издигаше малък подиум, на който стоеше един от походните тронове на владетеля — изящна мебел, изработена от злато, сребро и скъпоценни камъни.

До дървения понтон, от който щеше да тръгне ладията, царят бе доведен в тежка златна колесница на четири колела, която така силно блестеше на слънцето, че човек го заболяваха очите да я гледа дори от далечината на отсрещния бряг. Щом царят се качи на превозното средство, зад него застана един от робите му, разгърнал на царствената му глава чадър от злато и скъпоценни камъни.

— Ами сега какво ще прави? — зачуди се Сула, който се беше скрил със сина си зад стена от щитове и не изпускаше от очи жестовете на Тигран.

— Какво имаш предвид, татко?

— Достойнството му! — усмихваше се в някакво доволно предчувствие той. — Не вярвам подобно царско величие да благоволи да си изцапа краката по прогнилия дървен кей. Но и никой не понечва да му постели килим.

Задачата обаче се оказа много по-лесна за разрешаване, отколкото един римлянин — републиканец би предположил. Щом колесницата се спря пред кея, двамина едри роби се качиха на нея, избутаха колегата си с чадъра настрана и като се хванаха един друг за ръце, изчакаха господарят им да облегне царския си задник върху мускулите им. Леко и внимателно те го пренесоха по голите дъски до кораба, където го поставиха като играчка на трона му. Салоподобната ладия се отдели от кея и в тон с мудното течение на реката се насочи бавно и тържествено към римския лагер. През цялото време царят не мръдна от мястото си, сякаш не забелязваше римските войници, които го чакаха. Понеже от страната на римския лагер нямаше никакъв кей, ладията буквално се заби в брега, за да може цялата церемония по пренасянето на царя да се повтори от здравеняците. Двамата дори изчакаха с Тигран на ръце, докато останалите роби на ладията успеят да вдигнат трона му и го занесат до най-близката скала, достатъчно равна, за да не падне владетелят на Армения в калните води на Тигър. Заедно с трона на скалата се качи и робът с чадъра, който с благоговение го разтвори и зачака великият цар да се намести под сянката му. Колкото до вдигането на самия цар до височината на скалата, то се оказа голямо мъчение за робите, но пък и те не се оплакваха.

— Бре, да му се не види! — даде воля на възхищението си Сула.

Но малкият Сула, като че ли пак не разбра кое точно имаше предвид баща му.

— Тоя наистина ме хвана натясно, малки Сула! — обясни му той. — Сега, независимо на какво аз сам пожелая да седна, пък ако ще дори и прав да стоя, той пак ще ме гледа отгоре.

— Не можеш ли нещо да направиш?

Дори и от височината на крайречния камък царят не можеше да види какво става зад стените на римския лагер, затова Сула реши да се възползва от идеята, която му беше хрумнала, и мигом щракна с пръсти на личния си прислужник.

— Помогни да сваля това нещо — заповяда той и с помощта на роба си бързо развърза ремъците на бронята си.

Свали и кожената си пола, и аленочервената си туника, която смени с друга, изтъкана от най-груба вълна, стегна се вместо с колан с най-обикновена връв, метна през глава прост овчарски ямурлук, увенчан с прословутата му сламена шапка.

— Когато ти предстои да разговаряш със самото слънце — даваше мъдри съвети на сина си Сула — най-добре се прави на току-що излязъл от пещерата.

Така облечен, Сула се показа зад стражите пред лагерната порта и спокойно се насочи право към скалата, на която подобно на статуя го чакаше арменският цар Тигран. Отдалеч Сула приличаше на местен селянин, затова царят дори не го удостои с поглед, ами продължи да се взира пред себе си в напрегнато очакване няма ли най-сетне измежду хилядите римляни насреща му да излезе тайнственият им началник.

— Привет, царю Тигране — подвикна му Сула на гръцки, щом застана под камъка с царя. — Аз съм Луций Корнелий Сула. — В галантен жест той свали шапката си и погледна право нагоре. Понеже чадърът на роба криеше и него самия от слънцето, дори не му се наложи да присвива очи.

Царят го зяпна с удивление — както заради златната му коса, така и заради почти белите му очи. След като цял живот бе виждал само чернооки люде и единствено жълтите очи на царицата му бяха правили впечатление, тези прозрачни стъкълца в орбитите на Сула му се сториха направо ужасяващи. Кой знае, може би боговете му показваха отблизо звездите от небосклона, за да не забравя нито за миг свръхестествените им способности.

— Тази армия твоя ли е, римлянино? — попита Тигран.

— Моя е.

— Какво търси тогава в моите земи?

— Иска да се запознае с теб самия, царю Тигране.

— Този отговор ми се струва неверен. Коя е истинската причина да си я довел със себе си?

— Хайде сега, няма да си вярваме! — направи се на обиден Сула и в очите му заиграха лукави пламъчета. — Дойдох да те видя с очите си, царю Тигране, и вече мога да кажа, че съм го сторил. Сега ще ти предам онова, което ми бе заръчано да ти предам и ще се върна обратно с цялата си армия в Тарс.

— Какво ти е било заръчано да ми предадеш, римлянино?

— Римският Сенат и народ искат от теб да не напускаш границите на своето царство, царю. Армения не представлява интерес за Рим, но всяко твое навлизане на територията на Кападокия, Сирия или Киликия Рим ще смята за оскърбление към самия него. А Рим е всемогъщ; той господства над земите около цялото Вътрешно море и само задморските му владения са няколко пъти по-големи от цяла Армения. Никой досега не е успял да победи римските легиони, а те са десетки. Ето защо, царю, стой си на мира.

— Аз си стоя на мира — повтори думите му царят, за да покаже тяхното безсмислие. Сула до такава степен го беше смаял с наглостта си, че той забравяше да говори като източен монарх. — Ако някой нарушава мира, това е Рим.

— Аз идвам само да изпълня дадените ми нареждания, царю. Пред себе си имаш просто един посланик, нищо повече — отвърна спокойно той. — Вярвам обаче, че посланието ми е било чуто.

Царят само изсумтя вместо сбогуване и като вдигна ръка, даде знак на робите си да го отнесат обратно на ладията. Здравите мъже отново му подадоха ръце, той седна на импровизираното столче и като обърна гръб на Сула, се върна под пурпурнозлатния балдахин. Ладията се поне към левия бряг на Тигър, а Тигран продължаваше да стои като статуя, все едно нищо не се бе случило.

— Та така! — доволно потърка ръце Сула, щом се прибра при сина си. — Странни люде са тези, източни царе, момчето ми. Шарлатани до мозъка на костите си. Надули се като мехури, малко да ги понатиснеш, ще гръмнат. — Той се огледа и извика: — Морсим!

— Тук съм, Луций Корнелий.

— Да се вдигаме. Ще си вървим у дома.

— По кой път?

— През Зевгма. Надали ще си имаме големи неприятности със сирийския цар Кизикен. Като гледам тая торба, дето сега плава по реката, мисля, че и той ще се окаже същият. Колкото и да не им се иска да си го признаят, всички до един ги е страх от Рим. А на мен това усещане ми харесва — похвали се Сула. — Съжалявам само, че не можах да го накарам той да ме гледа отдолу.

Пътят на югозапад, през град Зевгма и Киликия Педия беше много по-кратък и удобен от този през високите планини на Армения и Кападокия. Но Сула имаше и друга причина да насочи войските си към нажежените от лятното слънце сирийски равнини: провизиите намаляваха застрашително, а из планинските земи, които легионите бяха оставили зад гърба си, реколтата се събираше по-късно през годината. Единствено надолу, в Месопотамия Сула можеше да се надява да закупи жито за войниците си. Цели седмици — откакто бяха напуснали Кападокия — те бяха разчитали единствено на плодове и зеленчуци и вече бяха зажаднели за хляб.

Както и се очакваше, щом легионите прехвърлиха планините, заграждащи Амида от юг, и слязоха в долините на Осроена, жътвата вече бе в разгара си и хляб имаше за всички. Сула посети лично цар Филоромайос в столицата му Едеса и домакинът му с удоволствие изпълни всичките му молби, но не пропусна да му съобщи някои тревожни новини.

— Луций Корнелий, боя се, че цар Тигран е пуснал цялата си армия подире ти — уведоми го цар Филоромайос.

— Знам — отвърна му той, сякаш от това нямаше никакво значение.

— Но той ще те нападне! Ще нападне и мен!

— Няма нужда да събираш войска, царю. Колкото по-настрана стоиш от цялата тази работа, толкова по-добре за народа ти. Това, което тревожи цар Тигран, е моето присъствие в района. Щом се увери, че наистина се прибирам в Тарс, и той ще се върне в Тигранокерта.

Сула беше толкова убеден, когато произнасяше тези думи, че царят на Осроена видимо се успокои. Макар и да не се оказа много търпелив домакин, той любезно изпрати Сула до границите на царството си и дори му даде онова мъничко нещо, което той вече не се надяваше да намери на изток — торба със златни монети, на които беше изобразен не неговият собствен лик, ами този на цар Тигран.

Арменецът продължи да следва по петите Сула чак до бреговете на Ефрат, където се издигаше град Зевгма. Войската му обаче се движеше на почтително разстояние зад тази на Сула, така че легионите дори вървяха в боен ред; по всичко личеше, че Тигран взема предохранителни мерки, но няма намерение сам да напада. След като римският пратеник прехвърли войските си обратно на десния бряг на Ефрат — тук течението беше доста по-бавно, отколкото горе при Самосата, — той беше посетен от група от петдесет чуждоземни велможи, облечени по начин, който нямаше как да не направи впечатление на римлянин като него: на главите си непознатите носеха високи, цилиндрични шапки, обшити с перли и златни зърна, около вратовете си бяха увили златни спираловидни яки — толкова стегнати, че едва не ги задушаваха, — които се спускаха надолу към гърдите, под яките носеха дълги роби, а под тях — поли, и едните, и другите избродирани със злато, също както и обувките им.

Сула не се изненада да научи, че петдесетте са пратеници на царя на Партия — само парти можеха да притежават толкова злато. Гледката, която делегацията представляваше, беше наистина вълнуваща. Оказваше се, че целият този непредвиден поход на изток от Ефрат си е струвал усилията. Тигран Арменски беше в зависими отношения от царя на Партия, това Сула добре го знаеше; навярно нямаше да му е трудно да убеди партите навреме да сложат намордника на своя васал, та Митридат Понтийски да остане занапред сам в завоевателните си намерения.

Но срещата си имаше своята символична стойност, затова Сула държеше на това другите да го гледат него отдолу, не той тях.

— Ще се срещна с онези от партите, които говорят гръцки. Както и с цар Тигран. Нека бъде вдругиден, на брега на Ефрат, на място, където гостите ми ще бъдат специално заведени от подчинените ми.

Това бяха нарежданията му към Морсим. Макар той самият да бе имал възможност да се налюбува на златотканите им одежди, членовете на посолството не бяха успели дори да го зърнат — нещо, на което особено държеше. След като външният му вид бе въздействал еднакво силно и на Митридат, и на Тигран, би било жалко, ако той не използваше този си коз и в предстоящите разговори с партите.

Както знаем, Сула беше роден актьор, затова не пропусна случая да нареди декора според вкуса си, без да изпуска и най-малката подробност. Най-напред бяха взети на заем от намиращия се в близост храм на Зевс няколко плочи полиран мрамор, които бяха сглобени във внушителен подиум. Върху този подиум беше сложен втори, по-малък, една стъпка висок и достатъчно тесен, за да може да побере само един стол. От предната страна на този малък подиум блестеше плоча розов мрамор, която допреди няколко часа бе украсявала пиедестала на Гръмовержеца Зевс. Върху останалата част от подиума бяха поставени няколко мраморни столове, изобразяващи с облегалките си всевъзможни зверове — грифони и зинали лъвове, сфинксове и орли, — които войниците на Сула бяха изнамерили из по-богатските къщи в Зевгма и бяха взели, повечето пъти, без да питат собствениците. Шест подобни стола бяха наредени в полукръг от едната страна на малкия подиум, срещу тях беше сложен само един, най-изящният от всички, представляващ преплетените фигури на два крилати лъва — на него щеше да седи цар Тигран. На малкия подиум беше поставен куриатният стол на Сула, издялан от слонова кост и, общо взето, невзрачен в сравнение с мраморните чудеса около него. Над цялото това съоръжение бе спуснато платнище от злато и пурпур, заето пак от храма на Зевс, където бе крила олтара зад статуята на божеството.

В уречения ден, скоро след изгрев-слънце един от стражите на Сула лично заведе до мраморния подиум шестимата парти, избрани измежду цялата делегация, и ги настани на шестте стола, наредени в единия край; придружителите им щяха да останат на голата земя, където предвидливият домакин им беше осигурил и столчета, и сенчица. Както можеше да се очаква, Тигран понечи да се качи на розовия мрамор, но стражите къде любезно, къде не чак толкова го настаниха на стола с крилатите лъвове, обърнат лице в лице с пратениците на партите. И така, партите гледаха Тигран, Тигран гледаше партите, а розовият подиум стоеше многозначително празен.

Когато всички се бяха настанили, се появи и самият Луций Корнелий Сула, облечен в пурпурно поръбената си тога претекста и носещ в дясната си ръка пръчката от слонова кост — знак, че притежава империум. Единият край на пръчката стоеше леко притиснат в дланта му, другият се вмъкваше в гънката на лакътя му, самата пръчка се опираше на мускула на ръката му. Макар и да се бе скрил вече под платнището, косата му продължаваше да искри като запалена от слънцето. Гостите му безмълвно го проследиха как изкачва стъпалата на големия, после и на малкия подиум, как без дори да ги е удостоил с поглед сяда на куриатния си стол, прибира единия си крак назад, отпуска другия напред и заема класическата поза на римски магистрат.

Никой от присъстващите не се зарадва на подобно посрещане, най-малко Тигран. Но вече ги бяха изиграли и ако тепърва обърнеха въпрос защо не седят на едно ниво с римлянина, само щяха да се изложат.

— Благородни пратеници на царя на партите и ти, царю Тигране, бъдете добре дошли на тези преговори — поздрави всички Сула от подиума си. Правеше му удоволствие да се взира в очите на всеки от събеседниците си, които до един бяха като поразени от светлите му ириси.

— Не ти трябва да ни пожелаваш добре дошли, римлянино! — сопна му се Тигран. — Аз поканих представителите на своя сюзерен, за да говорим.

— Да ме прощаваш, царю, но това са преговори, които аз смятам да водя с вас, не обратното — усмихна му се чаровно Сула. — Вие дойдохте при мен, аз просто ви посрещам, както подобава. — И за да не остави време на Тигран да му отговори, той се извъртя леко към партите и като оголи зловещите си кучешки зъби, за да ги сплаши от самото начало, попита: — Кой от вас, благородни парти, стои начело на вашата делегация?

Беше логично това да бъде възрастният човек, седнал най-близо до Сула, който сега царствено кимна с глава.

— Аз, Луций Корнелий Сула. Казвам се Оробаз и съм сатрап на Селевкия на Тигър. Единствено царят на царете Митридат, владетелят на партите е мой господар. Нека ти предам съжаленията му, че големите разстояния не му позволяват да се яви лично на днешната среща.

— Предполагам, че той сега се намира в лятната си резиденция в Екбатана? — подхвърли Сула.

Оробаз примигна учудено.

— Ти си добре осведомен, Луций Корнелий Сула. Никога не съм предполагал, че в Рим знаете толкова много за нас.

— Наричай ме просто Луций Корнелий, благородни Оробаз — помоли го Сула. Наведе се почти незабележимо, гърбът му продължаваше да стои напълно изправен, в цялата му поза се съчетаваше колкото грация, толкова и неприкрито властолюбие, както би подхождало на всеки римски управител в подобна ситуация. — Днес ние създаваме история, благородни Оробаз. Откакто свят светува, за пръв път пратеници на царя на партите разговарят с пратеник на град Рим. А това, че срещата ни се състои на самите брегове на реката, която служи за граница между нашата и вашата половина от света, е изключително благоприятен знак.

— Право казваш, благородни Луций Корнелий — съгласи се Оробаз.

— Не ме наричай „благородни“, само Луций Корнелий — пресече го той. — При нас в Рим няма значение кой е благородник, кой — не.

— И ние така сме чували, но ни се струва странно и непонятно. Нима сте като гърците? Как можа Рим да достигне такива висоти без царе и без благородници? Гърците можем да ги разберем. Те така и никога не станаха велик народ, защото си нямаха велик цар — вместо да се обединят под властта на един, предпочитаха да живеят разделени на стотици мънички държавици, които само воюваха помежду си. Докато Рим владее света, сякаш начело му стои същият велик цар, както и на нас самите. Как можахте да постигнете толкова неща без цар, Луций Корнелий?

— Самият Рим е наш цар и господар, благородни Оробаз, дори по-скоро царица, защото сме свикнали да я споменаваме в женски род — „Рома“. Гърците се подчиняваха на идеали, вие се подчинявате на волята на един-единствен човек, вашия цар. Докато ние римляните се подчиняваме на Рим и единствено на Рим. Ние не прекланяме глава пред никой смъртен, благородни Оробаз, нито си търсим идеали, на които да се подчиняваме. Рим е нашият бог, нашият цар, от Рим черпим сили за живот. И макар всеки от нас, римляните да се опитва да прослави името си, да изпъкне в очите на останалите римляни, в крайна сметка всичко, което е вършил през земното си съществуване, вършил го е в името на Рим и за славата на Рим. Ние не боготворим смъртните, благородни Оробаз, не боготворим и идеали; боготворим родния си град.

Хората се раждат и умират, днес са тук, утре ги няма. Идеалите, и те… Ветрове ги веят тях. Докато онова място под слънцето, което наричаме Рим, ще остане за вечни времена такова, каквото е, и всички, които са се родили на негова земя, ще се грижат за неговата слава, за неговото величие. Ето аз, Луций Корнелий Сула, съм велик римлянин. Но когато се разделя с живота, всички дела, които съм извършил по земния си път, ще останат в спомена за родното ми място — Рим. И ако съм дошъл тук сега, то не е заради самия себе си, нито заради някого друг смъртен. Дошъл съм от името на своя роден град — от името на Рим! Ако сега сключим договор, този договор ще бъде отнесен в храма на Юпитер Феретриец, най-стария храм в Рим, където ще остане завинаги — и хората дори ще забравят, че аз съм този, който го е сключил. Под него ще стои единствено името на Рим и той ще се превърне в частица от голямото завещание на нашия Вечен град.

Сула можеше да държи добри речи, защото се бе научил на красив, атически гръцки, в което превъзхождаше и шестимата парти, и арменския цар Тигран. Те всички го слушаха като омагьосани, навярно в напразни усилия да проумеят начина на мислене, който е различен от техния. Нима има на земята място, което да струва повече от хората, живеещи на него? Нима същото това място можеше да се смята за по-възвишено от плодовете на човешкия ум?

— Но това място под слънцето, Луций Корнелий — възрази Оробаз, — не е ли то просто купчина предмети, събрани заедно? Да речем, че Рим е град. Но какво е един град, ако не много къщи, построени една до друга. Да речем, че е светилище — няколко храма и нищо повече. Да речем, че е просто частица от майката — земя — една гора, едно поле, няколко скали… Как може точно тази частица от майката — земя, точно тези къщи, точно тези храмове да родят подобни чувства на власт и благородство? Нима когато живеете за Рим, а Рим е, чувал съм, голям град, вие живеете за многото къщи, които го изграждат?

За да му отговори, Сула протегна пред себе си пръчицата си от слонова кост.

— Ето това е Рим, благородни Оробаз.

Сетне докосна белоснежната кожа на мускулестата си ръка.

— И това е Рим, благородни Оробаз.

Придърпа полите на преторската си тога, за да се видят краката на куриатния му стол, кръстосани в буквата Х.

— И това е Рим, благородни Оробаз.

Протегна високо лявата си ръка, с която придържаше тогата си, и прокара пръсти по вълнения плат.

— И това е Рим, благородни Оробаз.

Най-накрая Сула се взря внимателно в очите на всички присъстващи, застанали в краката му, и заключи:

— Аз съм Рим, благородни Оробаз. Също както и всеки друг, който може да се нарече римлянин. Но Рим не е само част от пространството, той е и част от времето — всичко онова, което се е случило от мига, в който Еней, беглецът от опожарена Троя, стъпил на бреговете на Лациум, за да даде начало на рода на римляните, всичко, което се е случило през последните шестстотин шейсет и две години — от деня, когато братята — близнаци Ромул и Рем положиха основите на нашия град, всичко това също е Рим. Някога, в дълбока древност и Рим се е управлявал от царе, но с годините римляните разбрали, че е недопустимо един-единствен човек, пък бил той и цар, да се величае повече от онази частица от времето и пространството, която го дарява със сила и живот. Никой римлянин не може да се смята за по-велик от родното си място. Никой римлянин не може да стои по-високо от Рим. Затова и Рим храни все велики люде. Защото знае, че каквото и да сторят те през живота си, правят го единствено за неговата слава. Всеки един от тях е частица от частицата време, която Рим представлява. И нека знаеш, благородни Оробаз, Рим ще просъществува дотогава, докогато римляните продължават да го обичат повече от себе си, повече от децата си, повече от собствените си деяния за краткия си земен път. — Сула се спря, колкото да си поеме дъх, и тържествено завърши: — Рим ще просъществува дотогава, докогато римляните го имат за по-скъп от всеки един от себе си, от всеки идеал.

— Но тъкмо царят е олицетворение на всичко това, което ти, Луций Корнелий, току-що изброи — възрази Оробаз.

— Царят никога не би могъл да бъде това, което изброих — възрази той. — Царят се занимава най-напред със самия себе си, вярва, че е по-близък до боговете, отколкото останалите простосмъртни, а често се смята за бог. Царете се смятат за нещо повече от всичко останало, благородни Оробаз. Те използват страните, в които властват, единствено за да увековечават себе си. Докато ние, римляните сме приели веднъж завинаги да увековечаваме Рим.

Оробаз безпомощно вдигна ръце.

— Явно не мога да проумея нещата, които ми говориш, Луций Корнелий.

— Тогава нека минем на въпроса защо сме се събрали тук, благородни Оробаз. Днес ни се предоставя исторически случай. От името на Рим аз ви правя следното предложение. Всички земи, които лежат на изток от Ефрат, нека останат и за в бъдеще в полезрението единствено на партианските царе. А земите, намиращи се на запад от великата река, нека останат под покровителството на Рим и хората, които управляват от негово име.

Оробаз надигна посивелите си вежди в знак на недоумение.

— Нима искаш да кажеш, Луций Корнелий, че Рим смята да управлява всички страни западно от река Ефрат? Нима Рим ще свали от престола царете на Сирия, на Понт, на Кападокия, на Комагена, на останалите царства?

— Нищо подобно, благородни Оробаз. По-скоро Рим би искал да е сигурен, че в земите на запад от Ефрат е настъпил окончателен мир. Той иска не да сваля царе, а да им попречи на тях да се свалят едни други. Дали обаче ти, благородни Оробаз, знаеш кой е истинският повод да дойда чак дотук?

— Не съм много сигурен, Луций Корнелий. Нашият васал арменският цар Тигран ни прати вест, че твоята армия се била насочила към владенията му. Досега обаче цар Тигран не ни е дал никакви обяснения защо армията ти така и не е влязла във въоръжен конфликт с неговата. Ти си бил навлязъл доста навътре в териториите на изток от Ефрат. А сега се връщаш на запад. Коя е причината, довела те толкова далеч от родината ти? Защо нахлу с армията си в Армения? И защо, след като го стори, не пожела да воюваш?

Сула обърна глава, за да изгледа по-добре Тигран. За своя изненада откри, че под златната си тиара, украсена от всяка страна с по една осмоъгълна звезда и с по един полумесец, представляващ два орела в полет, царят е силно оплешивял. Тигран, който явно се чувстваше крайно неудобно в положението си на нисшестоящ, рязко вдигна глава и гневно изгледа римлянина.

— Какво чувам, царю, нима наистина не си съобщил на своя господар? — чудеше се Сула. И понеже арменецът не благоволи да го удостои с отговор, отново се обърна към Оробаз и останалите гръцкоговорещи парти. — Рим е силно разтревожен, благородни Оробаз, от това, че някои от царете по източните брегове на Вътрешно море са започнали да се смятат за по-велики от съседите си и се опитват да завладеят царствата им. Рим държи на това, статуквото в Мала Азия да бъде запазено. Но понтийският цар Митридат показа на няколко пъти, че има агресивни намерения спрямо съседна Кападокия, а и срещу други страни на полуострова. Включително и Киликия, която доброволно се постави под римска власт, след като царят на Сирия се оказа неспособен да защитава сигурността й. Вашият васал цар Тигран обаче лично помагаше на Митридат в завоевателните му планове и дори преди година-две си позволи сам да нахлуе с войските си в Кападокия.

— И аз чух нещо подобно — кимна Оробаз с каменно изражение.

— Предполагам, че подобно събитие няма да остане незабелязано от царя на Партия, както и на верните му сатрапи, благородни Оробаз! И все пак, след като свърши мръсната работа на цар Митридат, цар Тигран се върна обратно в родната Армения и оттогава не е преминавал в земите на запад от Ефрат. — Сула се покашля. — Мое тъжно задължение се падна да изгоня царя на Понт от Кападокия, където той пак се беше настанил с войската си. В случая аз пак действах изключително по поръчение от страна на римския Сенат и народ. Задачата си изпълних още в началото на тази година, но си казах, че Рим ще може да бъде спокоен за в бъдеще, само ако лично поговоря с цар Тигран. С тази цел и предприех своя поход на изток. Напуснах Евсевия Мазака и потеглих към Армения с надеждата да се срещна с нейния владетел.

— И защо ти беше цялата тази армия, Луций Корнелий? — искаше да се осведоми Оробаз.

Сула го погледна учудено.

— Как защо? Аз досега съм нямал случай да опозная тази част на света, благородни Оробаз. Щях да съм луд, ако не бях взел нужните предпазни мерки. На както навярно си научил, никой от войниците ми не си е позволил да оскърби, нарани или ограби някой от местните жители, срещнати по пътя; нещо повече, нито веднъж не сме се отбили от пътищата, за да газим нивите на хората, да се гаврим с техния целогодишен труд… Всичко, което ни е било нужно, купували сме си го. Просто си представи как армията ми представлява моята лична охрана, е, вярно, сравнително многобройна. Но аз съм важна личност, благородни Оробаз. И тепърва ще ставам още по-важна, защото Рим няма скоро да се откаже от услугите ми. Нямам право да рискувам живота на Луций Корнелий Сула, защото Рим има нужда от него.

Оробаз вдигна ръка и Сула се спря насред мисълта си.

— Почакай минутка, Луций Корнелий. Със себе си водя един халдеец, казва се Набопаласар. Идва дори не от Вавилон, ами от същинска Халдея — там, където Ефрат влива водите си във великото Персийско море. От много години той работи за мен като гадател и астролог, а пък брат му е на служба при самия Велик цар на партите, Митридат. Ние, разбирай всички, които живеем в момента в Селевкия на Тигър, имаме изключително голямо доверие на предсказанията му. Ще му позволиш ли да погледне дланта и лицето ти? Би било голяма чест за нас сами да се уверим, че си толкова велик, колкото твърдиш.

Сула вдигна рамене, сякаш предложението на парта не го вълнува ни най-малко.

— Ако толкова държиш, благородни Оробаз, защо не? Нека човекът гледа, колкото си иска. Той тук ли е? Ако искаш, може да ме провери веднага? Или навярно аз трябва да отида при него?

— Стой си на мястото, Луций Корнелий. Набопаласар сам ще дойде при теб.

Оробаз щракна с пръсти и каза нещо на групата парти, които наблюдаваха преговорите отстрани.

Един от тях, наглед абсолютно същия като всички останали, се надигна от мястото си и излезе напред. Носеше абсолютно същата цилиндрична шапка, обсипана с перли и диаманти, същата спираловидна огърлица, същите украшения като другите членове на делегацията. С ръце, скрити под дългите ръкави, той дотича до подиума, прескочи чевръсто няколкото стъпала и в следващия миг застана пред стола на Сула. Изпод единия му ръкав се показаха пет пръста, които грабнаха дясната ръка на Сула и я обърнаха с дланта нагоре. Гадателят постоя така известно време, мърморейки нещо под носа си — навярно се опитваше да запомни какво точно е видял. Сетне се взря за няколко секунди в лицето на римлянина, поклони му се и заотстъпва назад. Чак когато стигна стола на Оробаз, си позволи да отмести поглед от очите на Сула и да обясни на другите какво точно е видял.

Мина известно време, преди Оробаз да преведе на римлянина какво е било прочетено в бъдещето му. Заедно с петимата си спътници той внимателно слушаше какво му говори Набопаласар и гледаше с нищо да не издаде чувствата си. Най-накрая гадателят се обърна отново към Сула, поклони му се до земята и слезе от подиума. През цялото време дори не посмя да покаже на римлянина друго от себе си, освен сведеното си чело. Възхитителна скромност!

Когато Набопаласар бе хванал ръката му в своята, Сула беше изтръпнал от любопитство, когато гадателят започна да разправя на другите видяното, сърцето му заби тревожно, сякаш се задаваше опасност, когато обаче халдеецът напусна подиума и се прибра на мястото си при останалите зрители, той с облекчение си помисли, че всичко е наред. Каквото и да бе прочел в дланта и очите му гадателят, личеше си, че е потвърдил думите на Сула, а именно, че е велик човек. И му се беше покланял, както би се кланял на царя си.

— Набопаласар твърди, Луций Корнелий, че ти не само си велик човек, но дори си най-великият, който някога се е раждал на земята; че докато си жив, никой не би посмял да ти съперничи не само в Рим, но в целия свят — от река Инд до реката Океан далеч на запад. Ние трябва да му вярваме, защото той току-що намекна, че и великият цар Митридат стои по-долу от теб, а това би могло да му отнесе главата — допълни Оробаз, чийто тон издаваше голямо вълнение.

За свое учудване Сула забеляза, че вече и Тигран го гледа с нескрито благоговение.

— Можем ли тогава да продължим с преговорите? — попита непринудено Сула, като с нищо в гласа, в позата или изражението на лицето си не подсказа думите на парта да са го развълнували особено.

— Ако обичаш, Луций Корнелий.

— Та така. Бях стигнал до момента, в който ви обяснявах защо съм взел войска със себе си, но като че ли не успях да обясня какво имаше да казвам на цар Тигран. За да бъда кратък, помолих го занапред да не напуска страната си, сиреч да не пристъпва на запад от река Ефрат и в никакъв случай да не влиза в съюз с понтийския си тъст, който и занапред би го използвал за своите завоевателни стремежи по отношение на Кападокия, Киликия или Витиния. Щом му изредих всичко това, подбрах войската си и си тръгнах обратно към дома.

— Мислиш ли, Луций Корнелий, че царят на Понт има намерение да завладее само Мала Азия или гледа дори по-високо?

— Според мен той храни амбицията да стане господар на целия свят, благородни Оробаз! Погледни, вече е завладял напълно източните брегове на Евксинския понт — от устието на река Хипанис до Колхида на устието на река Фазис. Изкла племенните вождове на Галатия и я присъедини към царството си, а мен ако ме питаш, ще ти кажа, че не са един и двама кападокийските царе и царици, убити по негова поръчка. Аз съм дълбоко убеден, че именно Митридат убеди цар Тигран да нападне Кападокия наскоро. Но нека обясня какво точно имам предвид да ви предложа. — Сула се приведе напред и необикновените му очи странно заблестяха. — Разстоянието между Понт и владенията на царя на партите е много по-малко от разстоянието между Понт и Рим. Ето защо мисля, че докато царят на Понт не се е отказал от агресивните си намерения, царят на партите ще направи добре, ако не изпуска нито за миг от поглед събитията по западната си граница. Нито действията на своя васал цар Тигран — усмихна се той чаровно, сякаш беше казал някоя смешка. — Това е, което имах да ти казвам, благородни Оробаз.

— И добре го каза, Луций Корнелий — кимна Оробаз. — Ще получиш своя договор. Нека се знае отсега нататък, че земите на запад от Ефрат ще зависят единствено от волята на Рим. Че земите на изток от Ефрат ще зависят единствено от царя на партите.

— Вярвам, това ще означава, че Армения ще престане да ламти за земите на западните си съседи?

— Разбира се, че това означава — съгласи се Оробаз и стрелна с поглед разгневения и крайно разочарован Тигран.

„Най-сетне — мислеше си Сула, докато чакаше шестте парти да слязат от подиума, а след тях и Тигран, забол поглед в краката си, — най-сетне разбрах какво е чувствал Гай Марий, когато сирийската пророчица Марта му е предсказала, че стане седем пъти консул и ще го нарекат Третия основател на Рим. Но Гай Марий е още жив! А аз бях наречен най-великият човек на света! На целия свят, от Индия до Атлантическия океан!“

В продължение на няколко дни обаче Сула не издаде с нищо щастието, което напираше вътре в гърдите му; дори синът му, който трябваше да гледа преговорите от почтително разстояние, знаеше единствено онова, което очите му бяха видели — както всички останали, така и той се бе намирал твърде далеч, за да чуе предсказанието на халдееца; в цялата римска армия не се бе намерил никой, който да разбере за гадателя. А самият Сула не каза нищо повече, освен че е сключил договор с партите.

Самият договор щеше да бъде издълбан на каменен стълб, който Оробаз искаше да забие в земята, точно на мястото, където Сула бе издигнал своя мраморен подиум — съоръжението беше вече разглобено и скъпият камък — върнат на законните му собственици. Най-накрая изборът се спря на четиристранен обелиск, където клаузите на мирното споразумение бяха изписани на латински, гръцки, партски и медийски — тъкмо за всеки от езиците да има по една отделна стена. Освен това бяха направени два преписа на пергамент, единия от които Сула щеше да отнесе в Рим, а другия — Оробаз в Селевкия на Тигър. Оробаз продължаваше да твърди, че царят на партите Митридат ще бъде изключително доволен от споразумението.

Още щом успя да се сбогува с партите, Тигран се отправи към новия си дом в недостроената Тигранокерта, където архитектите още измерваха бъдещите улици. Естествено, първата му работа би била да прати писмо до понтийския Митридат, но нещо го накара да се въздържи. Изчака, колкото да получи вест от свой приятел в двора в Селевкия — вест, която му се стори поне малка утеха след голямото разочарование на бреговете на Ефрат. Едва след това седна да напише на тъста си какво се е случило.

Десет дни след преговорите с партите Луций Корнелий Сула получи своето копие от сключения договор и беше поканен да присъства при откриването на обелиска на брега на величествената река. Отново се беше облякъл в тога претекста и за да не става за смях пред хората, за пръв път се показа гологлав на слънце; надяваше се, че за няколко часа кожата му няма да изгори кой знае колко жестоко, и понеже друго не му оставаше, обилно се намаза с масло.

Разбира се, надеждите му се оказаха напразни, което послужи за урок на малкия Сула никога и по никакъв повод да не сваля шапката си. Нещастието на баща му беше толкова тежко, че чак на околните им се приплакваше, като го гледаха. Кожата му се лющеше, белеше, лющеше, белеше, там, където започваше да заздравява, през порите обилно се стичаше вода, а самият Сула не можеше да си намери място от сърбеж. Едва четиридесет дни по-късно, когато легионите най-после стъпиха на родна земя в Тарс, Сула можеше да се погледне в огледалото и да си каже, че повече не му се чеше. Някъде по течението на река Пирам Морсим бе намерил билкар, който му продаде приятно миришещ балсам против изгаряния и още от първия път, когато се намаза, Сула се усети отново човек. Освен това балсамът щеше да го предпази от белези, факт, който можеше само да радва суетния проконсул.

Както беше премълчал за предсказанието на Набопаласар, така Сула мълчеше и за торбите със злато, които носеше със себе си; дори синът му нищо не знаеше за тях. Първата торба беше подарък от царя на Осроена, но към нея бяха добавени още пет, все в знак на приятелство от страна на Оробаз. На жълтиците беше изобразен профилът на Митридат II, цар на Партия, старец с къс врат, но затова пък с толкова дълъг нос, че спокойно би могъл да лови риба с него. Иначе лицето му се криеше зад грижливо накъдрената коса и брада, а най-отгоре се мъдреше същата малка, цилиндрична шапка, която бяха носили царските пратеници, с тази разлика, че беше опасана с елинистическата диадема, а зад ушите и врата му се спускаше парче плат.

В Тарс Сула предвидливо смени жълтиците за римски денарии и за своя огромна изненада установи, че е забогатял с цели десет милиона денарии или иначе казано — четиридесет милиона сестерции — повече, отколкото беше притежавал преди експедицията си на изток! Разбира се, Сула нямаше да излезе от кантората на местния банкер с чували римски монети на гръб, вместо това си издейства тъй наречения пермутацио — документ, срещу който щеше да получи цялата сума на място в Рим. Въоръжен с тънкия свитък пергамент, скрит добре между гънките на тогата му, вече можеше да мисли за бъдещето.

Времето безмилостно бе напреднало, вече наближаваше есента и човек лесно ставаше жертва на носталгията по родния дом. Сула си беше свършил работата, при това изключително успешно. Римската хазна имаше защо да му благодари, след като в сандъците му бяха прибрани още десет торби злато — две от Тигран Арменски, пет от царя на партите, една от царя на Комагена и още две не от друг, а от самия Митридат Понтийски. Оказваше се, че не само може да заплати щедро услугите на войниците си и да остави на Морсим подобаващо възнаграждение, но да задържи две трети от цялата сума от името на римския Сенат и народ и да ги отнесе в родината си. Да, годината се бе оказала добра! Репутацията на Сула щеше да се повиши, а той самият вече разполагаше с достатъчно пари, за да мисли за консулство.

Багажът му беше натоварен в сандъци и корабът, който беше наел да го откара до Рим, стоеше на котва на пристанището в Тарс, когато се получи писмо от Публий Рутилий Руф, датирано от месец септември.

Сула никога не се беше чувствал особено привързан към Публий Рутилий Руф и все пак, когато остави дългия свитък на писалището си, очите му се бяха изпълнили със сълзи. Той дори тържествено се зарече, че един ден, когато стане най-великият човек на света и никой повече не му оспорва мястото на Пръв сред римляните, ще се постарае хора като Цепион и Филип да си получат заслуженото. Както и онзи самонадеян конник Секст Перквициен.

Когато обаче на вратата се показа малкият Сула, придружен от Морсим, баща му отдавна бе избърсал сълзите си и спокойно размишляваше за предстоящото пътуване.

— Готов съм — рече Сула на Морсим. — И все пак, напомни ми, преди да тръгна, че първо трябва да се отбия в Смирна. Трябва да се видя с един стар приятел, който много обича да го осведомяват какво се случва по света.