Венец от трева (Част I: Предсказанието)

— Заминавам за Смирна, за да донеса бащиното си наследство — заяви Квинт Сервилий Цепион на своя шурей и зет едновременно Марк Ливий Друз, докато двамата се връщаха от Форум Романум.

Друз се спря насред улицата и изпитателно надигна вежда.

— О! Мислиш ли, че ще е разумно от твоя страна? — попита чистосърдечно той и в следващия миг му идеше да си изяде езика, задето се е показал толкова нетактичен.

— Какво имаш предвид? — зачуди се Цепион; по тона му личеше, че смята да спори.

Друз хвана приятеля си под ръка и здраво го стисна.

— Това, което казах, Квинт. Не намеквам нито че твоето смирненско наследство и Златото на Толоза са едно и също, нито че баща ти е откраднал Златото на Толоза! И все пак почти всички в Рим са убедени, че го е сторил, а още повече са сигурни, че голямото богатство, което покойният ти баща остави на твое име в Смирна, е тъкмо Златото на Толоза. Навремето, ако имаше дързостта да си го върнеш у дома, никой нищо нямаше да ти каже; най-много злобни съседи да ти хвърлят по някой и друг навъсен поглед или в по-лошия случай общественото ти реноме да се накърни за няколко години. Но днес на таблиците е записан лекс Сервилия Главция де репентудис, това не бива да го забравяш. Отидоха си времената, когато провинциалният управител можеше да съдира кожите от гърба на местните жители, а след това да си живее спокойно, защото е приписал всичко откраднато на някого от семейството си. В закона на Главция изрично се споменава, че щом се докаже незаконното присвояване на определена сума, то тя може да се изисква обратно както от истинския виновник, така и от всички други лица, ползвали се от нея. Вече никой не може да разчита на чичо си Гай Баний.

— А пък аз ти напомням, че законът на Главция няма обратна сила — сопна му се Цепион.

— Така е, но би било достатъчно някой народен трибун да ти има зъб, да свика плебейското събрание и да измени въпросния закон, както му е угодно. Един ден ще се окаже, че лекс Сервилия Главция има и обратна сила — убеждаваше го Друз. — Истина ти казвам, братко Квинт, трябва да поразмислиш, преди да си сторил непоправимото! Не искам сестра ми и децата й да изгубят едновременно своя патерфамилиас и цялото наследство, на което могат да разчитат, не искам и ти да прекараш останалите години от живота си като изгнаник в Смирна.

— Защо все баща ми трябва да отговаря за всички злини по света? — ядоса се Цепион. — Ами погледни само Метел Нумидик! Върна се у дома, покрит със слава, а бедният ми баща така и си умря далеч от дома, очернен завинаги!

— И двамата много добре знаем защо — рече Друз. Опитваше се да не издаде раздразнението си от това, че приятелят му се е родил толкова недосетлив. — Хората, на които думата се слуша в плебейското събрание, винаги ще бъдат склонни да простят грешките на един знатен римлянин, особено ако от времето на провинението му са изминали няколко години и случаят се е позабравил. Но Златото на Толоза е уникален случай в римската история. А ако не друго, то всички помнят как беше откраднато в консулството на баща ти. Повече злато, отколкото е имало някога в римската хазна! Щом се разнесе грозната мълва, че крадецът е бил именно баща ти, щом хората й повярваха, то те започнаха да изпитват към заподозрения омраза, толкова силна, че е трудно да бъде оправдана и с чувството им за справедливост, и дори с любовта им към родината. — Друз продължи надолу по улицата и Цепион го последва. — Всичко това трябва да го имаш предвид, скъпи ми Квинт! Ако се окаже, че донесеното от теб в Рим се равнява пък макар и на една десета от стойността на Златото на Толоза, то цял Рим в един глас ще каже, че баща ти наистина е откраднал съкровището и че ти си го наследил от него.

Цепион се засмя.

— Никой няма да каже подобно нещо — заяви той напълно уверен. — Вече съм обмислил всичко, Марк. Мислиш ли, че за тези години не съм намерил решение на всички пречки, които биха изникнали пред мен? Измислил съм такъв план, че никой в нищо да не може да ме пипне!

— И какъв е този план? — попита скептично Друз.

— Първо на първо, само ти и аз ще знаем къде точно съм заминал и какво смятам да правя. Това, което Рим ще научи, ще бъде онова, което знаят Ливия Друза и Сервилия Цепионида, а то е, че се намирам в Транспаданска Галия и че си търся земи за купуване. Толкова съм се запалил от идеята да забогатявам, че навярно ще прекарам поне няколко месеца из провинцията. Никой няма да се усъмни, още повече че отдавна разправям как ми е хрумнало да построя цели градове в Галия и да дам тласък на занаятчийството, особено на металообработването. Така или иначе винаги наблягам на желанието си да закупя само поземлената собственост, да не би някой да ме обвини в дейност, чужда на сенаторския ми статут. Самите металолеярници ще бъдат обект на други интереси, аз само ще притежавам градовете!

Цепион говореше с такъв патос, че Друз (който почти нищо не бе разбрал от току-що изнесената беседа: „Как да забогатеем най-бързо“, защото и почти не беше слушал) започна да го гледа с други очи.

— Току-виж съм започнал да ти вярвам — отбеляза той все пак с известни резерви.

— Защо да не ми вярваш? Все пак именно металолеярските градове са част от сферите на живота, където смятам да вложа наследството си от Смирна. След като тъй и тъй ще е по-разумно да държа парите си на римска територия, но далеч от самия Рим, никое от банковите сдружения в града няма да види нищо от състоянието ми. Съмнявам се, че в римската хазна ще се намерят достатъчно умни или достатъчно жертвоготовни хора, за да губят време къде, кога и под каква форма съм влагал парите си в предприятия далеч от града — похвали се за съобразителността си Цепион.

Друз вече го гледаше с истинско изумление.

— Квинт Сервилий, ти ме смайваш! Никога не съм предполагал, че си способен на толкова хитрост и коварство.

— Аз пък си знаех, че ще те смая — съгласи се доволен Цепион, но бързо добави: — И все пак трябва да призная, че не го измислих аз. Малко преди да умре, баща ми ми прати специално писмо, в което ми обясняваше как ще е най-добре да постъпя. В Смирна ме чакат толкова пари, че не е за вярване!

— Да, не се и съмнявам — отсече сухо Друз.

— Не, не става дума за Златото на Толоза! — размаха ръце в знак на безпомощност Цепион. — Става дума за наследството и на двамата ми родители! Баща ми е бил достатъчно разсъдлив да пренесе цялото си състояние вън от Рим, преди да почне процесът срещу него, независимо от всички опити на оня надут кунус Норбан да му попречи… най-вече като го хвърли в тъмница, преди да го прати в изгнание. Лека — полека част от парите са се върнали по различни канали в Рим, но на достатъчно скромни траншове, за да не привличат внимание. Това е и причината, както сам добре знаеш, досега да водя толкова скромен живот.

— Знам много добре защо водиш скромен живот — натърти на последната му реплика Друз, който откакто старият Цепион беше осъден, подслоняваше у дома си сина му заедно с цялото му семейство. — И все пак едно нещо продължава да ме смущава. Защо просто не оставиш наследството си в Смирна?

— Не мога — поклати глава Цепион. — Баща ми твърдеше, че в Смирна то не може да стои цяла вечност в безопасност. Не само в Смирна, ами където да било из Римска Азия. Дори и в Кос или Родос. Твърди, че откупвачите на данъци били накарали цялото местно население да мрази от дъното на душата си Рим и римляните. Някой ден цялата провинция щяла да се вдигне на оръжие.

— И да въстанат, ние в най-скоро време ще ги усмирим — успокои го Друз.

— Да, знам! Но междувременно? Да не си мислиш, че толкова злато, сребро и скъпоценности ще останат далеч от погледите на местните? Според баща ми първата работа на въстаниците ще бъде да ограбят храмовете и банките — отвърна Цепион.

Друз кимна.

— Навярно е прав. Трябва да преместиш наследството си възможно най-скоро. Но защо в Италийска Галия!

— Само част, само част. Останалите ще прехвърля в Кампания, Умбрия, Етрурия, а ако реша, че не е достатъчно — и в Масилия, Утика, Гадес. Цялото западно крайбрежие на Вътрешно море може да послужи за целта.

— Защо не признаеш истината, Квинт… поне на мен, своя шурей и зет? — попита Друз с отегчение. — Твоята сестра ми е жена, моята — на теб. Толкова здраво сме се обвързали един за друг, че и да искаме, не можем да се разделим. Трябва да го признаеш, поне на мен! Ти си наследил Златото на Толоза!

— Не е Златото на Толоза — за последен път му се тросна Квинт Сервилий Цепион.

„Дебела глава — мислеше си Марк Ливий Друз, докато двамата с Цепион влизаха в перистила на дома му — най-красивата частна къща в цял Рим. — И все пак… Ей го е, мъти си петнайсетте хиляди златни кюлчета, които баща му преди години открадна от Испания и прати в Смирна, оправдавайки се, че са ги задигнали разбойници по пътя от Толоза до Нарбон. Цяла кохорта римски войници бяха изклани при обира, но какво го е грижа нашият? На баща му не му мигна окото да подпише смъртната присъда на шестстотин свои съграждани, та той ли да се церемони? Как ли пък не! Откакто са се родили, само за злато мислят. Това са те, Сервилий Цепионите, наследниците на цар Мидас — потънали в пошлост и умствена ограниченост, способни да разсъждават само когато някой им подшушне: “Злато!""

Беше месец януари в годината на консулите Гней Корнелий Лентул и Публий Лициний Крас. Лотосовите дървета в градината на Ливий Друз бяха голи, нищо че благодарение на отоплителните съоръжения, фонтанът насред перистила продължаваше да полива с вода изящните статуи насред басейна. Откакто двете дъщери на Цепион бяха заловени да крадат от боята на двамата художници, наети да реставрират фреските в атрия, и да цапат шедьоврите на Апел, Зевксис, Тимант и останалите майстори на стенописи зад колонадата на градината, безценните произведения на изкуството бяха свалени от стените и прибрани на сигурно място вътре в къщата. Двете момиченца си бяха понесли наказанието, но Друз предпочете да не им оставя възможност за отмъщение. Понеже мазилката беше още прясна, не беше проблем фреските да бъдат свалени от стените, но кой можеше да предположи, че няколко години по-късно родният син на Ливий Друз, по-голям пакостник и от братовчедките си, ще им види сметката и на новото им местонахождение? Изобщо, не си беше работа да държиш в една къща скучаещи деца и произведения на изкуството едновременно. Друз си повтаряше, че все някой ден Сервилия и Сервилила ще пораснат, но не си правеше сметката, че му предстои да отглежда други деца.

Той самият вече разчиташе на наследник, макар и противно на надеждите му двамата със Сервилия Цепионида да се бяха оказали неспособни да имат дете. Две години по-рано бяха осиновили най-малкия син на Тиберий Клавдий Нерон, и той обеднял патриций както повечето Клавдии, щастлив да осигури за сина си наследството на богатите Ливий Друзи. Обикновено за осиновяване се даваха най-големите синове, достатъчно пораснали, за да са сигурни осиновителите, че детето е здраво, възпитано и сравнително интелигентно. Сервилия Цепионида обаче мечтаеше да си има бебе, затова твърдо настоя да си осиновят пеленаче. А Марк Ливий Друз, който твърде обичаше жена си, за да й отказва — нищо, че когато двамата се женеха, си бяха почти безразлични един на друг, — я остави тя да решава. От страх да не е сбъркал все пак, той извърши щедро жертвоприношение в чест на богинята Матер Матута с надеждата, че детето все пак няма да се окаже жертва на коварна болест или пък недостойно за името на Друзите.

Жените в къщата се бяха събрали в стаята на Сервилия Цепионида, намираща се в съседство с детската, и сега нарочно излязоха в градината, за да поздравят мъжете си. Макар и да бяха роднини само по сватовска линия, двете даваха вид по-скоро на родни сестри — толкова си приличаха с ниския си ръст, тъмните си очи и коси, малките си лица и правилните си черти. По-хубава беше Ливия Друза, жената на Цепион, избягнала тъжната участ на повечето си роднини, славещи се с късите си крака. Най-общо казано, смятаха я за красива жена, имаше големи очи, нито твърде близо, нито твърде раздалечени, стройна фигура, малка уста, напомняща на цъфнало цвете. Навярно носът й беше твърде малък, за да задоволи взискателните вкусове, но затова пък беше приятно топчест, което за римлянина беше добър знак. Кожата й беше бяла, талията й — тънка, гърдите и ханшовете — приятно закръглени. Сервилия Цепионида, жената на Друз, беше всичко това, само че доста по-слаба; имаше и някои досадни недостатъци, като например пъпките, които често излизаха по брадичката и носа й, късите крака и късия врат.

И все пак именно Марк Ливий Друз обичаше своята недотам привлекателна женица, докато Квинт Сервилий Цепион не обичаше хубавата Ливия. Осем години по-рано, когато се бяха оженили, беше точно обратното. Мъжете може би не си даваха сметка, но всичко зависеше единствено от отношението на съпругите им. Ливия Друза презираше от дъното на душата си Цепион и беше омъжена насила за него, докато Сервилия Цепионида от малка беше влюбена в Друз. И двете жени бяха повече от примерни в поведението си на римски дами — традиционалистки — послушни, раболепни, въздържани, зачитащи мъжете си във всичко. С годините обаче между двете семейни двойки се завързаха отношения, при които трудно можеше да се прикрие нечий истински характер. Спечелен от нежността и привързаността на жена си, Марк Ливий Друз полека се влюбваше в нея, отвръщаше все по-жарко на ласките й в леглото и споделяше мъката й, че нямат деца; напротив, радостта на младоженеца Цепион бе задушена от леденото безразличие на Ливия, от все по-пасивното й поведение под чаршафите и не на последно място от това, че му роди само две дъщери и нито един син.

Разбира се, не можеха да не посетят детската стая. Друз се застоя дълго при своето топчесто, мургаво, почти двегодишно момченце, известно като Друз Нерон, докато Цепион дари само с по едно леко кимване двете си дъщери, които, обхванати от истинско страхопочитание пред баща си, се прилепиха плътно до стената и не посмяха да гъкнат. И двете представляваха миниатюрни копия на майка си — тъмнокоси като нея, с големи очи и с розови устички, — при това бяха чаровни, нищо че баща им едва ли някога би го разбрал. Сервилия гонеше седмата си година и откакто се бе заела с подобряването контурите на Апеловия кон и на Зевскисовата чепка грозде, беше узряла достатъчно за възрастта си. Лила обаче се бе оказала неукротима беладжийка — свободолюбива, твърдоглава, нападателна и безочливо откровена. Боят, който беше яла навремето със сестра си, отдавна беше забравен, освен че я беше научил да проявява поне видим респект към баща си.

Четиримата възрастни се разделиха с децата и се насочиха към триклиния, където щеше да бъде сервирана вечерята.

— Квинт Попедий няма ли да се присъедини към нас, Кратип? — попита Друз иконома си.

— Не ми е съобщавал, че ще вечеря другаде, домине.

— В такъв случай да го изчакаме — предложи Друз, без да обръща внимание на крайно осъдителния поглед на Цепион.

Цепион обаче не обичаше да не го забелязват.

— Защо постоянно се влачиш с този ужасяващ тип, Марк Ливий?

Друз го изгледа с леден поглед.

— Има хора, Квинт Сервилий, които ми задават същия въпрос, само че по твой адрес.

С риск да се задави Ливия Друза трябваше да си поеме дълбоко въздух, да не би да се изкикоти от удоволствие; но както и очакваше Друз, ехидната му забележка мина покрай ушите на Цепион, който държеше на своето.

— Е, точно това имах предвид. Защо постоянно се влачиш точно с него?

— Защото е мой приятел.

— Бих го нарекъл по-скоро пиявица, която се храни от теб! — поправи го Цепион. — Наистина, Марк Ливий, дошъл е в дома ти само за да се угоява за твоя сметка. Появява се, когато най-малко го очакваш, постоянно иска някакви услуги, винаги се оплаква от римляните. За кого се мисли?

— За един най-обикновен марс — отговори му нечий приветлив глас отзад. — Съжалявам, че закъснях, Марк Ливий, но както вече съм ти казвал, не държа да ме чакате за вечеря. Освен това, имам неопровержимо оправдание защо закъснях: Катул Цезар пак ме подложи на познатото изпитание да слушам какво му е мнението за италийската подлост.

Силон седна в другия край на кушетката на Друз, облегна се на лакът, остави робът да му свали обувките, да му измие краката и да му надене чисти чорапи, най-сетне се извъртя на няколко пъти, за да се намести удобно на почетното място — т.нар. локус консуларис — вляво от Друз. Самият Цепион лежеше на кушетката вдясно от домакина, защото се смяташе за член на семейството и нямаше как да се представи за гост.

— Пак ли се оплакваш от мен, Квинт Сервилий? — попита невъзмутимо Силон и приятелски намигна на Друз.

Той му отвърна с усмивка. В погледа му към Квинт Попедий Силон се забелязваше много повече добронамереност и симпатия, отколкото към роднината му Цепион.

— Зет ми винаги има от какво да се оплаква, Квинт Попедий, не трябва да му обръщаш внимание.

— Свикнал съм вече — рече Силон и кимна вместо поздрав на жените, седнали на малки столчета от обратната страна на масичките пред мъжете.

Друз и Силон се бяха запознали на бойното поле при Араузио, след като битката беше свършила и германите бяха избили осемдесет хиляди римляни и италийци, най-вече заради бащата на Цепион. Приятелството им бе възникнало при изключителни и незабравими обстоятелства, навярно и затова с годините само укрепваше; още повече че беше свързано с общата загриженост на двамата за съдбата на италийските съюзници — кауза, на която и двамата младежи навремето се бяха зарекли. Силон и Друз бяха необичайна двойка, но нито вечните оплаквания и злословия на Цепион, нито поучителните беседи, които римлянинът трябваше да слуша от страна на възрастните си колеги сенатори, можеха да ги разделят.

Италиецът Силон приличаше по-скоро на римлянин, римлянинът Друз — на италиец. Силон притежаваше типичния римски нос, типичния безличен тен — нито светъл, нито тъмен. Фигурата му беше на висок и строен мъж, а и имаше приятно според римските вкусове лице. Единственото, което смущаваше околните, бяха феноменалните му очи — жълтеникаво — зелени, те му придаваха змийски поглед не само с цвета си, но и защото Силон почти не мигаше. Именно погледът на влечуго издаваше марсийския му произход, защото марсите открай време се знаеха като почитащи змиите и навярно сами възпитаваха децата си да мигат възможно най-рядко. Доколкото марсите продължаваха да имат свой общ предводител, то навремето той беше Силоновият баща. След смъртта му мястото му зае самият Силон, независимо от младата си възраст. Марсът имаше и пари, и образование, така че заслужаваше повече уважение от онези римляни, които, навирили носове и издули гърди, имаха навика да го подминават като стълб или в най-добрия случай да го тупат покровителствено по рамото. Но Квинт Попедий си оставаше жалък италиец, при това родом от племе, което дори не се ползваше с латински права. Квинт Попедий Силон не беше римлянин, затова заслужаваше само презрение.

Произхождаше от богатите планински земи в Централна Италия; в действителност родното му място се намираше в близост до Рим. Областта се славеше с тайнственото езеро Фуцине, където водата се надигаше и спадаше от само себе си, без никаква връзка с годишните разливи на съседните реки и с високите върхове на Апенините, които се врязваха като с нож насред земите на марсите. От всички народи в Италия марсите се знаеха като най-богатия и най-многобройния. В продължение на векове те никога не се бяха надигали срещу Рим. Гордееха се с това, че никой римски пълководец не би бил способен да спечели триумф без марси в армията си, още по-малко би могъл да ги победи тях самите. И въпреки това цели векове марсите — също както и никой от останалите италийски народи — не бяха заслужили в очите на римляните правото да получат римско гражданство. Вследствие на това нямаха право да сключват договори с римската държава, нямаха право да сключват брак с римски граждани, да се явяват пред римски съд по обвинение в углавно престъпление. Затова пък римляните можеха да ги бият с камшик до смърт, да секвестират реколтата им, да крадат децата на жените им, без да се страхуват, че бащите ще потърсят справедливост.

Ако Рим беше оставил марсите да си живеят спокойно в родните планини, където притежаваха всичко, от което се нуждаеха, никой нямаше да обръща голямо внимание на подобни издевателства. Но както това важеше и за всички останали части на полуострова, които не се водеха пряко владение на Рим, марсите бяха принудени да търпят между собствените си поселения натрапеното със сила присъствие на римската колония Алба Фуценция, грижливо замаскирана под името „латински град“. Както можеше да се очаква, Алба Фуценция се превърна в най-богатия и преуспяващ град в областта, започна да се разраства постоянно, докато един ден не се оказа най-значителното селище в този край на Италия — не за друго, а заради здравото си ядро от римски граждани, които единствено можеха да водят свободно търговия с Рим, както и заради тъй наречените латински права на останалите жители, които им даваха голяма част от привилегиите на пълноправните римски граждани, с изключение на това, че не можеха да участват в изборите за римски магистрати; от датата на встъпването си в длъжност местните управители получаваха, автоматически римско гражданство, също както и наследниците им по пряка линия. По този начин Алба Фуценция бе увеличавала своя престиж и влияние сред околността за сметка на старото марсийско средище — Марувиум, но нещо повече: постоянно напомняше на всички марси за различията, които съществуват между тях и римляните.

В по-стари времена цяла Италия се бе стремила към едно: да получи латински права, а след това и пълно римско гражданство за своите жители. Пак в онези отдавна отминали години и самите римляни, управлявани от вещата ръка на хора като Апий Клавдий Цек, осъзнаваха необходимостта от промяна, най-вече в името на сигурността на целия полуостров. Италия трябваше да се превърне в част от Рим. Но след като някои от италийските народи застанаха на страната на Ханибал в годините, когато армията му беше обикаляла из полуострова, следваната от Рим линия изведнъж се промени и тенденцията един по един градовете в Италия да получават латински права внезапно се прекрати.

Една от причините за това беше все по-нарастващата миграция от италийската провинция към римските и латинските градове — включително към самия Рим. Всеки, който се задържеше за определен срок на територията на някой от тези градове, получаваше латински права или дори пълно римско гражданство. Така например пелигните се оплакваха, че четири хиляди от техните съплеменници били напуснали родните си места, за да заживеят в латинския град Фрегела, което беше използвано за оправдание, когато народът отказа повече да дава войници за римските легиони.

От време на време в Рим се намираха хора, склонни да решат поне някои от възникващите вследствие на масовата емиграция проблеми; най-драстична мярка за спиране на явлението беше законът на народния трибун Марк Юний Пен, прокаран в годината преди бунта във Фрегела. Пен изхвърли вън от пределите на Рим и от римските колонии всички неримляни и по повод прилагането на този закон в Рим избухна скандал, разклатил из основи позициите на нобилитета. Оказа се, че Марк Перперна, консул четири години по-рано, бил италиец, който никога през живота си не бил получавал римско гражданство!

Подобен инцидент нямаше как да не предизвика ответна реакция в средите на онези, които по принцип се чувстваха призвани да управляват Рим; една от водещите фигури във все по-засилващото се движение против политическата еманципация на Италия беше не друг, а бащата на Друз — Марк Ливий Друз Цензор, който беше активен съучастник в заговора срещу Гай Гракх, а по-късно — един от хората, сторили най-много за отменянето на законите му.

Никой не би предположил, че именно синът на цензора Друз, който при това твърде млад бе поел функциите на патерфамилиас в осиротялото си семейство — баща му така и не доживя края на мандата си като цензор, — ще се отметне от повелите на баща си и ще стане инициатор на коренно различна политика. Произхождащ от стара й знатна фамилия на плебеи — нобили, член на колегията на понтифексите, наследил от баща си баснословни съкровища, обвързан по кръвна или сватовска линия с древните патрициански родове на Сервилий Цепионите, Корнелий Сципионите, и Емилий Лепидите, от младия Марк Ливий Друз се очакваше да се превърне в един от стълбовете на ултраконсервативната фракция в Сената, която от няколко години направляваше римската държавна политика. Той сам отрано даваше признаци, че ще заеме подобна роля, но причината да мине на коренно различни позиции се дължеше на чиста случайност. В качеството си на военен трибун Друз присъстваше на разгрома на римските легиони при Араузио, когато проконсулът — патриций Квинт Сервилий Цепион упорито бе отказал да сътрудничи на новия човек Гней Малий Максим, обричайки осемдесет хиляди римски и италийски войници на пълно унищожение от страна на германските нашественици.

Когато Друз се завърна от Трансалпийска Галия, в живота му бяха настъпили две съществени промени: едната бе приятелството му с марсийския благородник Квинт Попедий Силон, другата — убеждението, че хората от собствената му черга, особено тъстът му Цепион, нехаят за цената на живота на всички онези войници, загинали при Араузио — от събратята им аристократи до последния италийски или римски капите цензи.

Това обаче не означаваше, че младият Марк Ливий Друз отведнъж е прегърнал идеята за коренни реформи; той си оставаше рожба на своята класа и дълго време щеше да го доказва. Разликата между него и събратята му по рождение обаче бе в това, че за разлика от своите връстници той бе имал конкретен случай да започне да разсъждава. Сред римляните бе прието да се казва, че съдбата на Гракхите била решена, когато по-големият брат Тиберий Семпроний Гракх — също потомък на славни римски фамилии — пътувал като младеж из Етрурия и с очите си видял римските обществени земи в областта да се владеят от шепа богати римляни, които обработват дяловете си, използвайки труда на стотици роби, оковани във вериги и държани през нощта в тесните и задушни бараки, познати като ергастула. „Къде са — питал се Тиберий Гракх, — дребните римски стопани, които трябва да се грижат за тази земя, да осигуряват собственото си препитание и да отглеждат деца, които да пълнят римските легиони?“ Макар и син на майка си, Тиберий Гракх започнал да разсъждава; и тъкмо защото бил син на майка си, той изпитвал едновременно стремеж за справедливост и любов към Рим, в името на който бил готов да жертва сам себе си.

Седем години бяха отминали от битката при Араузио, седем години, през които Друз влезе в Сената, служи като квестор в Римска Азия, беше принуден да подслони под бащината стряха зет си и семейството му, лишени от собствен дом заради конфискацията на имуществото на стария Цепион, стана понтифекс, увеличи до голяма степен личното си имущество, стана пряк и косвен свидетел на ужасните събития, които доведоха до убийството на Сатурнин и съмишлениците му, и застана твърдо на страната на Сената, когато Сатурнин се опита да се провъзгласи за цар на Рим. Седем години, през които неведнъж Друз бе приемал като скъп гост в дома си Квинт Попедий Силон, беше го слушал да говори и беше продължавал да разсъждава. В негова лична амбиция се беше превърнало желанието му да разреши веднъж завинаги обидните недоразумения, които съществуваха между Рим и Италия, но по начин, свойствен на римските традиции, а именно по мирен, ненасилствен път, следвайки принципа на взаимното съгласие. В името на тази цел той жертваше всички свои усилия, макар и да се криеше в сянка, нежелаещ да се показва пред обществеността, преди да е изнамерил единствено вярното решение.

Марсът Силон беше единственият човек, който имаше представа накъде клони приятелят му Друз. Но той беше човек, изключително деликатен, та нито веднъж не посмя открито да тласне Друз по наклона, който той искаше да избегне, минавайки по обиколни пътеки; нито веднъж не се опита да му налага своето мнение, което в много отношения се различаваше от това на римлянина. В битката при Араузио Силон беше командвал легион от шест хиляди души, които бяха избити почти до крак. И това бяха все марси, не римляни. Марсите ги бяха родили и отгледали, марсите ги бяха въоръжили, марсите ги бяха хранили по време на трагичния поход срещу германите. Но Рим не благоволи да оцени всички усилия, които бяха хвърлени от народа на марсите, за да могат да му дарят този неизползван за нищо легион от мъртъвци, за които никой нищо не спомена.

Докато Друз мечтаеше за разпространение на римското гражданство из цяла Италия, Силон мечтаеше за откъсване на същата тази Италия от опеката на Рим; мечтаеше за създаването на обща италийска държава и нация, но отделно от Рим — мечтаеше за Италия. И когато тази Италия видеше бял свят — а Силон беше сигурен, че това ще стане, — всички италийски народи щяха да застанат рамо до рамо в кървава война с Рим и щяха да победят, щяха да погълнат Рим и да превърнат римляните в част от тази нова нация, която щеше да наследи и всички римски владения вън от полуострова.

Силон не беше сам и добре го знаеше. В продължение на последните седем години той беше обикалял надлъж и нашир Италия, дори и Италийска Галия в търсене на съмишленици и се беше убедил, че такива хора има, и то не каквито и да е. Зад него заставаха все лидери, все хора с авторитет сред съплеменниците си, които той можеше да раздели най-общо на две: първите като Марий Егнаций, Гай Папий Мутил или Понций Телезин, които произхождаха от стари фамилии, утвърдили се като стълбове на националната идентичност на своите народи; вторите — като Марк Лампоний, Публий Ветий Скатон, Гай Видацилий или Тит Лафрений, своего рода нови хора, които обаче бяха съумели със собствени усилия да си осигурят име и влияние. Силон беше обикалял дом след дом, беше канен на вечеря, беше разговарял като клиент и в едно се бе убедил: че дори общият за всички италийци език — латинският — не може да прикрие ненавистта на събеседниците му към Рим и нежеланието им да простят греховете му.

Едва ли Силон можеше да се гордее, че идеята за обща италийска нация е плод единствено на неговия ум. Със сигурност обаче той пръв я поставяше толкова насериозно пред представителите на другите народи, пръв я сочеше като единствено възможна за оцеляването им алтернатива. Но допреди надеждите на повечето италийци бяха насочени към получаването на пълно римско гражданство, към обединяването на целия полуостров в едно цяло — Рим, който да се простира от единия до другия му край. Толкова неоспоримо беше превъзходството на Рим над всеки от италийските народи поотделно, че те самите се приучваха да мислят като римляни, да се управляват чрез институции, сходни на римските. За италиеца бе станало естествено желанието един ден да види себе си, потомците си, собствеността си пълноправна част от огромното тяло, наречено Рим.

Някои от хората, с които Силон говореше, осъждаха най-вече трагедията при Араузио, но мнозина други обръщаха внимание на все по-отслабващото съдействие от страна на латинските градове, които започваха да се считат за нещо отделно от останалите италийци. Онези, които прехвърляха вината за нещастията си на латините, използваха като довод самодоволството им, че са нещо особено, а това естествено пораждало желанието им и за в бъдеще да живеят в съседство с народи, които да смятат за по-долни от себе си.

Разбира се, никой не можеше да отрече, че трагедията при Араузио беше кулминацията на една тъжна тенденция, а именно на бойното поле да мрат премного неримляни. Населението на полуострова оредяваше, а освен всичко друго това водеше до опустяването на земи, до намаляването на селскостопанските добиви, до разпродаването на ниви и градини, до жестоката експлоатация на деца и възрастни мъже. И все пак това не беше достатъчно убедителен аргумент, защото и римляни, и латини също бяха платили своята кървава дан, затова никой не можеше да ги държи отговорни за всичко. Недоволството се отнасяше не толкова до римляните като такива, колкото до едрите поземлени собственици, които си клатеха краката в Рим и използваха за работна ръка по латифундиите си само роби. Не бяха малко случаите, когато римски граждани нагло злоупотребяваха с доверието или търпението на италийците, като очакваха от тях да поддържат авторитета им със силата на тоягата, като крадяха жени, които не им принадлежат, като конфискуваха незаконно нечии скромни имения, за да разширят собствените си земи.

Дори Силон обаче не можеше да определи невидимите конци, които дърпаха все повече и повече от събеседниците му към идеята за пълно отцепване от Рим, за създаването на отделна и независима италийска нация за сметка на старите представи как Рим трябвало да бъде заставен с или без сила да даде на всички римско гражданство. Той самият бе окрилен от идеята за отцепването при Араузио, но никой от онези, с които обсъждаше наболелите въпроси на Италия, не знаеше какво точно се е случило при Араузио. „Навярно — разсъждаваше той, — това обръщане гръб на Рим се дължи просто на умората от напразните очаквания, на дълбоко вкоренилото се чувство, че златните години, когато Рим с готовност раздаваше своето гражданство, веднъж завинаги са си отишли и че и за в бъдеще положението щеше да си остане точно такова, каквото беше в настоящето. Италийските народи трупаха унижение след унижение и несъмнено щеше да дойде денят, когато никой от съседите на Рим не би могъл повече да търпи превъзходството му.“

У Гай Папий Мутил, най-видния син на Самниум, Силон откриваше човек, решен да използва всяка предоставила му се възможност да обяви отцепването на съплеменниците си самнити от Рим. Самият Силон не можеше да си внуши, че мрази всичко римско — той просто се тревожеше за собствения си народ; докато Гай Папий Мутил принадлежеше на народ, който в продължение на дълги векове бе воювал с Рим, бил е един от най-заклетите му врагове, и то още от мига, когато малката общност, настанила се нагоре по пътя на солта около Тибър, бе започнала да показва зъбите си. Мутил мразеше Рим и римляните с цялата си душа, всяка негова мисъл се подчиняваше в една или друга степен на тази непреодолима омраза. Той беше истински самнит, зарекъл се да воюва с Рим, докато от страниците на историята не бъде изтрит споменът и за последния римлянин. Ако Силон можеше да се нарече просто противник на Рим, то Мутил беше негов кръвен враг.

Както всеки път, когато общата кауза е достатъчно силна и жизнена, за да надвие над дребните противоречия и неразбирателства, така и сега мисълта за една нова Италия обединяваше всички желаещи да видят скорошна промяна; при това тази промяна можеше да бъде само една: Италия без Рим. В същото време Силон не срещна нито един наивник, който да си представя създаването на нова Италия без проливането на много, много кръв. Затова и никой не предлагаше да се правят декларации за независимост или да се размахват заплахи без покритие. Вместо това всеки според силите си помагаше за подготвянето на тази война, която щеше да изисква жертви и усилия, много пари и най-вече много хора — раните, които Араузио нанесе, трябваше първо да зараснат. Така и не се споменаваше конкретна дата за избухването на войната; засега, докато се чакаше малките момчета на Италия да се превърнат в зрели мъже, цялата енергия и всички събрани парични суми отиваха за снабдяване с доспехи и оръжия, за събирането на всичко необходимо за една дълга изтощителна война с Рим; война, в която съюзниците да се надяват на успех.

На първо време заговорниците не можеха да се похвалят с особени резултати. Оказваше се, че италийските войници мрат предимно далеч от пределите на полуострова, а по някакво странно стечение на обстоятелствата оръжията им никога не се връщат у дома, ами — ако това е възможно, естествено — остават като спомен за Рим. Рим държеше на тези спомени и не възнамеряваше да ги връща на истинските им притежатели. Част от оръжието можеше да се закупи по напълно легален път, но нямаше как да стигне на стохилядната армия, която според Силон и Мутил единствена можеше да отвори път към победата над Рим. Затова снабдяването с оръжие трябваше да протича незабелязано и съответно да отнеме много време. Нищо чудно да минеха години, преди съюзниците да приключат с въоръжаването си.

Това, което правеше организацията още по-трудна, бе, че през цялото време тя протичаше под самите носове на много хора, които, ако научеха за заговора, с удоволствие биха издали авторите му или на първия срещнат римлянин, или на самите управители в Рим. Латинските градове открито стояха на противниковата страна, още по-малка можеше да се има доверие на обикалящите страната римски пътници. Затова дейността по подготовката на войната се съсредоточаваше предимно в бедни и затънтени райони, намиращи се достатъчно далеч от римските пътища, далеч от римските и латинските колонии. Това също носеше големи трудности, защото след като римляните ползваха широките и удобни пътища от двете страни на Апенините, на италийците им оставаха тайните и труднопроходими пътеки из самите планини. И все пак работата по въоръжаването така и не спря нито за миг, а скоро организаторите преминаха и към обучението на бъдещите войници. По-големите момчета се оказваха вече годни за войници…

Ето обаче, че Квинт Попедий Силон оставяше настрана всякакви мисли за война и оръжие и се съсредоточаваше на мирния разговор, който се водеше в триклиния на Марк Ливий Друз. Може би някои щяха да го упрекнат в лицемерие или дори измяна, но пък откъде да знае? Нищо чудно тъкмо приятелят му римлянин да изнамери правилното решение на всички наболели проблеми — без да се стига до проливане на кръв! Историята беше ставала свидетел на далеч по-странни и необясними неща.

— Квинт Сервилий ни напуска за известно време — съобщи на останалите Друз, без да уточнява нищо; просто му беше нужна смяна на темата.

Изведнъж Силон се зачуди дали не вижда в очите на Ливия Друза искрици на дълбока радост. За него сестрата на приятеля му беше красива жена, но това беше единственото, което знаеше за нея; не я познаваше въобще, нямаше представа дали й харесва животът с Цепион, дали й се нрави принудителното съжителство с брат й. Вътрешният му глас му повтаряше, че и на едното, и на другото отговорът е „не“, но нямаше откъде да бъде сигурен. Пък и сега Дивия Друза не беше толкова важна, колкото обясненията на Цепион къде смята да отиде.

— Най-вече около Патавиум и Аквилея — говореше Цепион. — Желязото от Норикум — ще се опитам да получа концесии в тамошните мини — ще бъде достатъчно за снабдяването на металолеярните в Патавиум и Аквилея. Най-важното за тази източна част на Италийска Галия е, че в близост има обширни гори с различни дървета, което ги прави идеални за дървени въглища. Агентите ми съобщават, че вече са открили цели масиви от бук и бряст, готови да бъдат превърнати на сечища.

— И предполагам, че тъкмо наличието на желязо определя и бъдещото местоположение на леярните — подметна Силон, на когото темата се струваше интересна. — Нали затова Пиза и Популония се превърнаха в преуспяващи металолеярски градове? Защото желязото бива докарвано директно от Илва9.

— Пълна заблуда — обясни всезнаещият по въпроса Цепион, за пръв път способен да артикулира ясно думите. — В действителност, и Пиза, и Популония на удобни за целта места заради качествените дървени въглища, които се произвеждат в района. А металолеярството се нуждае тъкмо от въглища. Ето защо насочвам интереса си към източна Италийска Галия. За производството на въглища са нужни големи мощности, тъй като е доказано, че при леенето на желязо отиват десет пъти повече въглища, отколкото руда. Ето защо възнамерявам да основа в Италийска Галия както градове — леярници, така и градове — производители на въглища. Ще купя земята, нужна за строеж на жилища и работилници, сетне ще убедя достатъчно леяри и производители на въглища да се заселят в новооснованите градове. Там, където хората са заети в един и същ отрасъл, работата върви много по-леко, отколкото в големите градове, където всеки се занимава с нещо различно.

— Но няма ли конкуренцията между различните занаятчии, заети в една и съща дейност, да се окаже смъртоносна за много от тях, още повече че в района по-трудно ще се намират купувачи? — продължаваше да задава въпроси Силон, прикривайки нарастващото си вълнение.

— Не виждам защо — каза Цепион, който наистина си бе направил труда да проучи темата и не можеше да му се отрече, че е направил сериозни открития. — Ако например на един префектус фабрум се наложи да изнамери отнякъде за армията си десет хиляди железни ризници, десет хиляди шлема, десет хиляди меча, още толкова ками и копия, той няма ли да предпочете да отиде на място, където работилниците са една до друга и той би могъл да даде всичките си поръчки едновременно, а не да се разкарва из целия град в търсене на нужния занаятчия? А и на дребния производител, използващ труда на десетина роби и на десетина наемни работници, няма ли да му е по-приятно да чака клиентите си в работилницата си, където те и без това знаят какво ще намерят, отколкото да разнася стоката си из целия град и да я предлага на минувачите?

— Прав си, Квинт Сервилий — рече замислено Друз. — В наше време все се оказва, че на войската в последния момент са й потрябвали десет хиляди бройки от това или онова. Преди години, когато в легионите се записваха хора със собственост и те се въоръжаваха сами, нещата стояха другояче. Когато младежът навършеше седемнадесет, баща му му подаряваше ризница, шлем, меч, кама, щит и копия; майка му се задоволяваше с калигата, покривалото за щита, торбата, конската опашка за шлема и сагума; на сестрите оставаше да му изплетат топли чорапи и да му изтъкат шест — седем туники. Оттам нататък цял живот римският легионер воюваше с един и същи комплект бойно снаряжения, а както най-често се случваше, при оттеглянето си от армията, подаряваше оръжието си на сина си или на внука си. Но откакто Гай Марий пусна пролетариите в легионите, от десет новобранци девет не могат да си купят кърпата за под ризницата, та какво ли остава за цялата им екипировка, след като нито мама, нито татко, нито кака могат да направят нещо за тях? Изведнъж се появяват цели армии от голтаци, които са по-слабо въоръжени от хората в някогашните спомагателни части. Търсенето отдавна надвишава предлагането… и все пак една армия не може да тръгне на война без оръжие! За да се надяваме на победа, легионерите ни трябва да са подходящо екипирани.

— Ето и отговорът на един въпрос, който отдавна съм си задавал — обади се Силон. — Винаги съм се чудил защо толкова много ветерани идват да ми искат заем с мисълта да се захванат с леярство или коване на оръжие! Ти си абсолютно прав, Квинт Сервилий. Поне още едно цяло поколение твоите запланувани стоманолеярски градчета нямат нужда от други пазари, освен военните. В действителност като представител на своя народ пред света аз отдавна се чудя откъде да намеря оръжие за новите легиони, които Рим несъмнено ще поиска от нас в близко бъдеще. Същото навярно важи и за самнитите, и за всички останали народи в Италия.

— По-добре отсега се замисли за Испания — предложи Друз на Цепион. — Предполагам, че около железните мини там са останали още гори.

— В Далечна Испания, да — съгласи се Цепион и доволно се усмихна, защото за пръв път от много време ставаше център на вниманието, при това по въпрос, който му позволяваше да се изтъкне в подобаваща светлина. — Старите картагенски мини в Ороспеда отдавна са се лишили от богатството на тамошните гори, затова пък новооткритите находища на руда се намират все в гористи райони.

— Кога ще започнат градовете ти да произвеждат активно? — попита Силон уж случайно.

— В Италийска Галия, надявам се, до две години най-късно. Разбира се — добави бързо Цепион, — аз самият няма да имам нищо общо със самото производство или пласирането му. Не трябва да върша нищо, което би ме компрометирало в очите на цензорите. Това, което смятам сам да правя занапред, ще бъде да построя градовете и да си събирам наемите — в това един сенатор не би могъл да бъде упрекнат.

— Твърде похвално от твоя страна — рече с известна ирония Силон. — Надявам се, че ще намериш за градовете си удобни места в близост не само до гори, но и до водни източници.

— Не само водни източници, но истински плавателни реки — увери го Цепион.

— Разправят, че галите били добри ковачи — каза Друз.

— Да, но не са достатъчно добре организирани, за да печелят, каквото им се полага — придаде си тайнствен вид Цепион; напоследък все по-често му се случваше да говори сякаш със заобикалки. — Но щом аз ги организирам, работите им ще потръгнат много по-добре.

— Делата са твоето призвание, Квинт Сервилий, това си личи — поклати глава Силон. — Мен ако ме питаш, би трябвало да зарежеш Сената и да се запишеш в конническото съсловие. Така ще можеш лично да произвеждаш и въглищата, и желязото.

— Какво? И да общувам с простолюдието? — чак се изплаши при мисълта Цепион. — Не, не! Нека други се занимават с това?

— Но няма ли да събираш наемите си лично? — хитро го попита Силон и заби поглед в земята.

— Със сигурност не! — хвана се за подхвърлената му стръв Цепион. — Вече съм настанил в Плаценция цяло съдружие от търговски представители, които да ме заместват. Може на братовчедка ти Аврелия да й се струва, че й е позволено сама да си събира наемите, Марк Ливий — обърна се той към шурея си, — но аз лично го намирам за проява на крайно лош вкус.

Преди време самото споменаване името на Аврелия караше Друз да настръхне, който беше сред най-упоритите кандидати за ръката й, но напоследък, откакто се беше уверил, че обича жена си, той можеше да отмине с лека ръка подобни реплики и да каже безгрижно:

— Никой не може да мери Аврелия с аршин, различен от нейния собствен. Колкото до мен, считам вкуса й за безупречен.

През целия разговор жените бяха стояли безучастни на столовете си; без дори да си отворят устата. Не защото нямаха какво да кажат, а защото мъжете им с нищо не ги окуражаваха да го сторят. В дома на Ливий Друз на жените беше съдено да мълчат.

След вечеря Ливия Друза се извини с някаква неотложна работа и като остави зълва си Сервилия Цепионида при малкия Друз Нерон в детската стая, се запъти към покоите си. Денят беше мрачен и студен, затова Ливия Друза нареди на един от прислугата да й донесе шал, загърна се добре с него и излезе през атрия на лоджията, където на никого нямаше да му хрумне да я търси и където тя можеше да постои малко на спокойствие. Да бъде сама беше най-прекрасното чувство, което можеше да си позволи в тази къща.

Значи си заминаваше! Най-после заминаваше за някъде! Дори когато го бяха избрали за квестор, омразният й мъж бе предпочел да остане в Рим, а и нито веднъж през трите години, които старият Цепион прекара в изгнания, преди да умре, синът му не благоволи да отиде до Смирна да го види. Като се изключат няколкото месеца, в които като военен трибун участваше в похода срещу германите, завършил с клането на римската армия при Араузио — по някакви странни обстоятелства самият той се беше върнал в Рим невредим, — Квинт Сервилий Цепион нито за миг не се беше отделял от жена си.

Каква внезапна идея беше осенила мъжа й, Ливия Друза не знаеше и не искаше да знае — важното беше, че най-после ще предприеме пътуване, далеч извън пределите на Рим. Навярно тежкото му финансово положение го беше накарало най-сетне да се поразмърда и да потърси начини да го оправи, независимо от това, че през годините Ливия Друза често се беше питала дали Цепион е наистина толкова беден, колкото иска да се изкара пред хората. Как брат й ги беше изтърпял толкова дълго, без да каже дума, Ливия не можеше да си обясни; не само че Марк Ливий не можеше да се почувства като у дома си в собствената си къща, но и се наложи заради децата на Цепион и сестра му да сваля от стените безценната си колекция от фрески. Да беше жив баща им, щеше да умре от ужас! Защото старият Марк Ливий Друз беше построил този огромен дом не толкова, за да живее нашироко, колкото да може да смайва гостите си с произведения на изкуството. „О, Марк Ливий, защо ме накара да се омъжа точно за тоя?“

Но дори след осем години брачен живот и след раждането на две деца Ливия Друза упорито отказваше да се примири със съдбата си. Най-тежки бяха първите години от съвместния й живот с Цепион — тогава й се струваше как от ден на ден, от час на час слиза все по-надълбоко в мрака на безнадеждността. Но след като веднъж си каза, че вече е достигнала дъното, тя се научи как да се примирява с нещастието си, а и постоянно си повтаряше думите на брат си, тогава, когато успя окончателно да я сломи:

„Очаквам от теб да се отнасяш с Квинт Сервилий като млада жена, щастлива заради своя съпруг. Винаги ще му даваш да разбере, че ти доставя удоволствие, винаги ще се държиш с нужното уважение, ще проявяваш интерес към делата му, загриженост за неволите му. Никога и по никакъв повод — дори в брачното ложе, щом се ожените — няма да караш Квинт Сервилий да се съмнява дали той е мечтаният съпруг.“

Тогава Друз я бе завел пред олтара в атрия, където се отдаваше почит на боговете — закрилници на семейството — пазителката на огнището Веста, пенатите — на килера, семейния лар — и я бе принудил да произнесе тежка клетва, че ще постъпва, както той иска от нея. Разбира се, отдавна беше отминало времето, когато Ливия Друза ненавиждаше брат си заради това му деяние. С годините тя узря достатъчно, за да оцени другите, неоценимите черти на Марк Ливий.

От детството Ливия Друза пазеше за брат си единствено спомена за неговата студенина, строгост и безразличие. Но като че ли така й се беше струвало заради постоянния страх, който той й бе вдъхвал. Едва след общественото падение и изгнанието на свекъра й Ливия започна да проумява що за човек е Друз. Или може би (защото и Ливия Друза беше дъщеря на баща си и също знаеше да разсъждава трезво) промяната бе настъпила след битката при Араузио и след като брат й се беше привързал повече към жена си. Едно бе сигурно: коравият му характер бе омекнал и макар никога да не споменаваше за насилствения брак между Цепион и сестра му, още по-малко да я освобождаваше от дадената клетва, той започна да се отнася с повече топлина и разбиране към нея. Това, което Ливия Друза най-много уважаваше у него, бе дълбоката му лоялност към двама им с Цепион, това, че толкова години не каза нито думичка против присъствието им под собствения му покрив. Ето защо тази вечер Ливия едва не се задави от вълнение, когато Друз направи забележка на Цепион за отношението му към Квинт Попедий Силон.

А пък и Цепион беше толкова различен тази вечер! Говорене много, разгорещено, убеждаваше сътрапезниците си, че това, което смята да прави, е не само възможно, но дори логично. За пръв път се разпалваше толкова да говори по делови въпроси. Нищо чудно Силон да се окажеше прав, като каза, че Цепион е роден търговец, че мястото му е сред конническото съсловие. Това, което той възнамеряваше да стори, бе наистина зашеметяващо. А освен това щеше да му донесе големи печалби. Щеше да е чудесно някой ден Цепион и семейството му да заживеят в собствен дом! Така поне Ливия Друза щеше да се чувства домакиня и майка.

Откъм стълбището се дочу гръмък смях; навярно бяха робите, които се качваха от спалните си помещения към лоджията и господарския етаж. Ливия Друза се сепна и за миг потръпна, сякаш я бяха разбудили от дрямка. Сви се в единия край на пейката в случай, че на някого от шумните слуги му скимне да излезе на лоджията или да се покаже на вратата към атрия. Нагоре по стълбите се изкачваше цяла групичка веселяци, които си разправяха смешки на някакъв гръцки диалект, при това толкова бързо, че Ливия Друза така и не разбираше къде е смешното. Но тези хора бяха толкова щастливи! Защо? Какво толкова притежаваха, което й липсваше на нея? Отговор: надежда за нещо по-добро, за получаване на свобода, за придобиване на гражданство, за волен и вълнуващ живот… На тях им плащаха, на нея — не; те бяха богати с приятели и приятелки — тя не; те можеха да завързват помежду си всякакви интимни връзки и никой в нищо да не ги съди, тя, господарката беше като вързана. Това, че отговорите, които си даваше Ливия Друза, далеч не бяха самата истина, не я вълнуваше изобщо. За нея те бяха достатъчно обяснение.

Никой не я видя и Ливия Друза въздъхна с облекчение. На небето бе изгряла почти кръгла луна, един-два дни след пълнолуние, която осветяваше цял Рим пред очите й. Ливия се извъртя на мраморната пейка и опря лакти на парапета. Погледът й се заразхожда по Форум Романум. Къщата на Друз се намираше точно в единия „ъгъл“ на Палатинския Гермал — там, където Кливус Виктория извиваше под прав ъгъл и продължаваше надолу успоредно на Форума — и от лоджията се разкриваше прекрасна панорама. Навремето, когато вляво от къщата стоеше опразненото петно, познато като арея Флакиана, от терасата можеше да се види дори Велабрумът, но сега огромният портикус, който Квинт Лутаций Катул издигна в чест на победата над германите, заграждаше с колоните си напълно тази част от кръгозора. Иначе наоколо всичко си бе все същото. Точно под къщата на Марк Ливий Друз се намираше домът на Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус, обърнал лоджията си точно срещу тази на Друзови.

Вечерта Рим изгубваше напълно своята жизненост, лишаваше се от пъстрите цветове на покривите, градините — и не на последно място на мнозина от жителите си, — за да се превърне в безкрайна сивкава мътилка от неясни силуети. Не че животът беше замрял — навсякъде из улиците се виждаха движещите се светлинки на факлите, чуваше се тропотът на добитък и каруци, мученето на воловете, изместили купувачите по оживените градски артерии, за да разнасят стоки от дюкян на дюкян. Групичка пияни мъже се клатушкаха насам — натам по долния край на Форума и ревяха с все сила популярна градска песничка… за какво друго, ако не за любов? Между Базилика Семпрония и храма на Кастор и Полукс пък се движеше тържествено кортеж от роби — телохранители, заобиколили закритата носилка на някоя важна особа — навярно добре похапнала дама се връщаше да храносмила на спокойствие у дома си. Едър котарак се беше покачил на съседна стряха и се умилкваше на луната, докато глутница кучета се съдираха да му лаят от улицата. Явно, че далечният вой на раздразнените четирикраки развесели пияната компания, тъй като минавайки покрай Кладенца на Комициите, един от тях изгуби равновесие и сред радостната глъчка на другарите си се извъртя кажи-речи до самото му дъно.

Ливия Друза отмести поглед от Форума и отново го спря на Ахенобарбовата къща под самата тераса. Очите й шареха по празната лоджия на съседите, сякаш търсеха нещо. Преди много време — вече не можеше да определи колко, но във всеки случай преди сватбата й, — когато строгият й брат я бе държал настрана от всякаква компания, дори от момичета на нейната възраст, Ливия Друза бе могла да потърси утеха единствено в книгите; и да се влюби в мъж, с когото по никакъв начин не би могла да се запознае лично. Тогава тя прекарваше дните си да стои на слънце на лоджията и да дебне у съседите няма ли да се появи високият, червенокос младеж, който толкова силно я беше привлякъл, че тя мигом го обгърна с момичешките си фантазии, представяйки си, че той е цар Одисей от Итака, а тя — злощастната Пенелопа, очакваща завръщането му у дома. В онези години дори случайните появявания на непознатия на отсрещния балкон — защото той не беше от честите гости на Ахенобарб — бяха достатъчни да подклаждат въображението й и да й вдъхват надежда, че мечтите ще се превърнат в реалност. После обаче я омъжиха и споменът за червенокосия младеж само правеше нещастието й по-осезаемо. Едва когато разбра кой е непознатият, Ливия Друза се освободи от неговия призрак, нищо че никога не го бе смятала за самия Ахенобарб; Ахенобарбите бяха стара и знатна фамилия и макар да носеха червени коси като въображаемия Одисей, представляваха характерен физиологически тип, към който този от балкона насреща явно не принадлежеше.

Ливия Друза никога нямаше да забрави разочарованието си, когато научи кой всъщност е непознатият. Това беше в същия ден, когато и плебейското събрание призна тъста й за виновен и го осъди на изгнание. В деня, когато икономът на брат й Кратип бе изтичал през целия Палатин, за да я отведе нея и малката Сервилия от дома на Цепион, преди къщата да бъде наобиколена от гневната тълпа. Имаше с какво да си спомня този ден, изпълнен с разтърсващи събития! За пръв път тогава, като слушаше разговора на Друз с жена му Сервилия Цепионида, Ливия си бе дала сметка как трябва да се държи една истинска римска съпруга. За пръв път й ставаше ясно, че и жените носят своя дял за решаването на семейните проблеми. За пръв път бе вкусила неразредено вино. А след това, когато проблемите бяха намерили своите решения и нещата започнаха да се успокояват, Сервилия Цепионида бе назовала на глас червенокосия Одисей на лоджията отсреща. Непознатият се казваше Марк Порций Катон Салониан и не беше никакъв цар. Дори не можеше да се нарече благородник, защото по бащина линия се падаше потомък на един тускулански селянин, а по майчина — на роб — келт.

Именно в онзи далечен миг Ливия Друза бе узряла за живота.

— А, ето те къде си! — чу се зад гърба й пискливият глас на Цепион. — Какво правиш на студа, жено? Прибирай се вътре!

Ливия Друза послушно стана от пейката и се насочи към омразното брачно легло.

Квинт Сервилий Цепион замина от Рим в края на февруари, като специално бе заявил на Ливия Друза да не го чака цяла година, ако не и повече. В първия момент това я беше изненадало, но той побърза да й обясни, че работата била изключително сериозна, той бил вложил всичките си пари в смелите си начинания и бил принуден да стои в Италийска Галия поне докато не се увери, че нещата са потръгнали, както трябва. Преди прощаването им Цепион се показа крайно усърден при изпълнението на съпружеските си задължения; оправдаваше се както с дългата раздяла, която им предстоеше, така и с желанието най-сетне жена му да зачене син; според думите му едно забременяване би й отворило достатъчно работа да не скучае. В ранните години на брака им всеки допир с мъжа й предизвикваше у Ливия Друза отвращение, но откакто научи кой е въображаемият цар Одисей, чиито милувки толкова време беше бленувала, тя промени мнението си и занапред гледаше на любовната жар на Цепион като на досадно, но все пак поносимо преживяване. Без да сподели с мъжа си нищо от плановете си за времето на отсъствието му, Ливия Друза просто го изпрати до вратата, изчака от благоприличие да минат осем дни и поиска да говори с брат си.

— Марк Ливий, искам да те помоля за една голяма услуга — започна тя, след като седна на стола за клиентите; но в следващия момент си помисли как ли изглежда отстрани и прихна да се смее. — Богове! Знаеш ли, че не съм сядала на това място от деня, когато ме убеди да се омъжа за Квинт Сервилий?

Друз стана мрачен при този спомен и сведе поглед към ръцете си, облегнати на писалището.

— Беше преди осем години.

— Точно така — съгласи се Ливия и отново се засмя. — Както и да е, братко, не съм дошла да си говорим какво е станало преди осем години, а да те моля за услуга.

— Стига да ми е по силите, Ливия Друза, можеш да си сигурна, че ще я изпълня с най-голямо удоволствие — побърза да я увери той, доволен, че сестра му не зачопли старата рана.

Неведнъж Друз бе обземан от желание да се извини на сестра си, да поиска, ако трябва и на колене, прошка за ужасната грешка, която стори с нея; колкото и да се правеше на сляп, той не можеше да не забележи постоянната скръб, изписана на лицето й, да не си повтаря хиляди пъти, че когато навремето двамата бяха спорили за действителните качества на Цепион, тя се бе оказала правата. Но гордостта не му позволяваше да се извини, пък и независимо от промените, настъпили в живота му, Друз продължаваше да е убеден, че като омъжи Ливия за приятеля си, поне й е попречил да последва примера на майка си. Тази ужасна жена го беше преследвала с години, превръщайки се едва ли не в нарицателно за това, до какво падение може да доведе една порочна и недостойна любовна връзка, особено когато се запомни като един от най-шумните скандали в историята на Рим.

— Е? — подкани той с жест Ливия Друза, която изведнъж се бе умълчала.

Сестра му чак се беше намръщила от притеснение; прокара език по пресъхналите си устни и с усилие погледна брат си право в очите.

— Марк Ливий, от дълго време си давам сметка, че двамата със съпруга ми злоупотребяваме с гостоприемството ти.

— Дълбоко грешиш — възрази й той веднага, — но ако случайно аз самият съм сторил нещо, с което да те наведа на подобни мисли, то редно би било да ти се извиня. Трябва да ми вярващ, сестрице, ти винаги си била добре дошла в моя дом и не виждам защо тепърва ще се чувстваш нежелана.

— Много съм ти признателна, но добре знаеш, че говоря самата истина. Нищо чудно причината двамата със Сервилия Цепионида така и да не сте се сдобили с дете да е чуждото присъствие.

— Съмнявам се — изгледа я недоверчиво Друз.

— Аз пък съм сигурна — поклати глава Ливия. — Но сега се очертават по-спокойни времена за вас двамата, Марк Ливий. Тази година не си зает с никакви държавни задължения, а вече малкият Друз Нерон достатъчно живее в дома ти, за да си доведе братче или сестриче, както казват старите хора. Аз поне им вярвам.

Но на Друз не му се разискваха подобни болни теми, затова я прекъсна:

— По-добре кажи какво точно имаш предвид.

— Имам предвид това, че след като тъй и тъй Квинт Сервилий ще отсъства дълго от къщи, не виждам причина да не отведа децата за известно време в провинцията. Ти притежаваш прекрасна малка вила близо до Тускулум, която е на по-малко от половин ден път от Рим, а вече няколко години никой от нас не е стъпвал в нея. Моля те, Марк Ливий, нека отида да живея там известно време! Иска ми се да усамотя!

Брат й продължително я изгледа, може би подозирайки, че е премълчала нещо. Но в погледа на Ливия не се криеше нищо, което да потвърди подозренията му.

— Говорила ли си за това с Квинт Сервилий?

Без да сваля очи от неговите, Ливия твърдо отговори:

— Разбира се, че сме говорили.

— Не ми е споменавал нищо.

— Колко странно! — усмихна се тя. — Но пък и му е съвсем присъщо.

Марк Ливий се засмя на последната забележка и той не можеше да откаже.

— Е, сестрице, щом като Квинт Сервилий е съгласен, не виждам причина да не постъпиш, както смяташ за добре. Тускулум наистина се намира близо до Рим и ако трябва, ще мога да те наглеждам.

Ливия Друза покорно благодари на брат си.

— Кога смяташ да тръгнеш?

Тя се надигна от стола си.

— Веднага. Мога ли да помоля Кратип да се заеме с пренасянето на багажа ми?

— Разбира се. — Друз тихичко се покашля. — Всъщност, Ливия Друза, трябва да знаеш, че ще ни липсваш. Децата ти също.

— Особено след като нарисуваха втора опашка на коня и превърнаха гроздето на гнили ябълки?

— Кой знае дали Друз Нерон няма да ги разкраси още по-добре в идните години. Ако се замислиш, имахме късмет. Боята беше още прясна, всичко можа да се поправи. А сега колекцията на баща ни е на сигурно място в избата, където ще остане, докато не порасне и последното дете в къщата.

Друз също стана, за да изпрати сестра си. Двамата се разходиха под колонадата и се спряха пред стаята на домакинята, където Сервилия Цепионида тъчеше на стана си одеяла за новото легло на малкия Друз Нерон.

— Сестра ни иска да ни напусне — съобщи й още от вратата Друз.

В недоумението, което се изписа по лицето на жена му нямаше нищо подправено, още повече че под него прозираше гузна радост.

— О, Марк Ливий, това е ужасно! Защо?

Но Друз вече бе избягал вън от стаята и Ливия трябваше сама да обясни.

— Ще отведа момичетата със себе си във вилата в Тускулум. Ще живеем там, докато Квинт Сервилий не се върне отново у дома.

— Във вилата в Тускулум ли? — погледна я състрадателно Сервилия. — Но, скъпа Ливия Друза, тази вила е просто една съборетина! Доколкото, знам, е строена още от първия Ливий. Тясно е, кухнята е лоша, няма нито баня, нито дори клозет.

— Много важно — хвана ръката на зълва си Ливия Друза и я допря до бузата си. — Да знаеш, сестрице, че бих заживяла и в бордей, само и само да мога като теб да се почувствам домакиня! Не го приемай като укор или обида. От деня, в който двамата с брат ти се нанесохме у вас, ти си била много грижовна и любезна. Но трябва да ми влезеш в положението. Искам да имам свой дом, свои слуги, които да не ме наричат доминила и да се правят на глухи за нарежданията ми само защото ме знаят от малка. А освен това искам да поживея близо до природата, да имам къде да се разхождам, да се почувствам освободена от бремето на този претъпкан с хора град. Моля те, Сервилия Цепионида, не ми се сърди!

Две сълзи се отрониха от очите на снаха й, на която от вълнение устната й затрепери.

— Разбирам те, не ти се сърдя!

— Няма защо да плачеш. По-скоро радвай се за мен!

Двете се прегърнаха и се разделиха в прекрасни отношения.

— Отивам да намеря Марк Ливий и Кратип — рече изведнъж Сервилия и като покри стана си с чаршаф, за да не се праши, изхвърча от стаята. — Ще настоявам мъжът ми да намери строители, които да направят от вилата място за живеене.

Но Ливия Друза не искаше да чака. Три дни по-късно тя беше подбрала дъщерите си, купищата книги, неколцина от робите на Цепион и се беше запътила към вилата в Тускулум.

Не беше идвала от детството си, но си я спомняше точно такава, каквато я завари сега: малка къщурка, измазана в жълтеникаво, с дворче пред нея, което само оптимист можеше да нарече градина, без никакви удобства за живеещите вътре, с малко прозорци и може би най-важното — без типичния за всяка римска вила перистил. И все пак Марк Ливий се бе оказал човек на място и сестра му бе посрещната в Тускулум от строителни работници, които трябваше в срок от два месеца да превърнат необитаемата колиба в място за живеене.

Ливия Друза се оказа в нещо средно между древногръцки хаос и римски порядък. По главата й се сипеше мазилка, ушите й стържеха чукове, триони и пили, все се намираше някой по-гръмогласен тускуланец да я изненада с упътванията си на кое къде му е мястото; дори диалектът беше коренно различен от този на римляните — нищо че живееха на двайсетина километра от Рим, повечето тускуланци дори не бяха стъпвали във Вечния град. Двете момичета на Ливия реагираха всяка по свой си начин: Лила, тогава на четири години и половина, беше като замаяна от толкова много живот около себе си, докато затворената и потайна Сервилия не скриваше отвращението си от новия си дом, от шума, който й вдигаха строителите, и от майка си, без да може сама да каже кое мразеше най-много. И все пак Сервилия се беше научила да стои встрани и да не пречи на никого, докато желанието на Лила да си навре носа навсякъде само допълваше и без това обърканата картинка.

Ливия Друза побърза да остави децата си на грижите на тяхната бавачка и на стария и строг учител на Сервилия и още на другата сутрин излезе на разходка, за да се наслади най-сетне на спокойствието и красотата на затънтената провинция през зимата, почти неспособна да осмисли как така изведнъж се беше отървала от веригите на ежедневието си.

Макар и според календара да беше вече пролет, всъщност зимата продължаваше да е в разгара си. Не беше Гней Домиций Ахенобарб човекът, който ще накара колегията на понтифексите да се размърда и да допълни недостатъчния брой дни в календарната година, така че датите да вървят в едно със съответните сезони. Но, от друга страна, не можеше да се каже, че Рим и околностите му преживяват кой знае колко страшна зима. Сняг беше валяло съвсем малко, а Тибър така и не бе замръзнал. Температурите бяха поносими, вятър почти не се усещаше, а човек стъпваше най-често върху зелена трева.

Ливия Друза се скиташе безцелно из полята на детските си спомени, по-щастлива, отколкото е била през целия си живот. Тук ще прескочи някоя ниска каменна ограда, там предпазливо ще заобиколи някоя нива, където стопанинът вече е започнал пролетната оран, ще прескочи следващата ограда, ще излезе на поляна при овцете. Всеки път, когато се опиташе да ги привика при себе си, глупавите създания, облечени в кожените си дрешки, се разбягваха напосоки, докато тя най-накрая не вдигнеше ръце от тях и не отминеше нататък.

На края на една от ливадите се намираше граничен камък, боядисан в бяло, до него се издигаше малко светилище във формата на куличка, пред входа му още седяха кървавите следи от последното жертвоприношение. От най-долния клон на близкото дърво висяха малки парцалени кукли, парцалени топки, глави чесън, посивели и окъсани от дългото стоене под открито небе. До олтара стоеше захвърлено глинено гърне, обърнато с дъното нагоре. Водена от чисто любопитство, Ливия Друза надигна тайнствения съд, но веднага го остави на мястото му и се дръпна встрани; под гърнето бавно се разлагаше трупът на огромна крастава жаба.

Свикнала с градския живот, Ливия Друза едва ли си даваше сметка, че зад граничния камък е чужда територия, в която тя влиза без позволение, още по-малко предполагаше, че собственикът на парцела, съседен с този на Ливиите, може да се окаже човек суеверен, свикнал да се държи по-почтително с боговете на земята; за нея беше важна разходката и тя нямаше никакво намерение да се връща у дома. По едно време зърна цъфнал минзухар, клекна над него, за да се наслади отблизо на яркожълтия му цвят, после се надигна, за да огледа оголените клони на близките дървета с такъв искрен интерес, че човек можеше да се зачуди дали боговете не са създали току-що дърветата в желанието си да я изненадат.

Нататък следваше овощна градина с ябълки и круши. Крушите дори не бяха обрани до последната — изкушение, на което Ливия Друза се отдаде с удоволствие, още повече че крушата се оказа медено сладка, а лепкавият й сок остана по ръцете й. Отнякъде се чуваше да тече вода, затова тя тръгна по посока на шума между грижливо подредените дървета, за да се измие. Водата в потока беше леденостудена, но това не беше от значение; тя изплакна набързо лепкавите си пръсти, сетне, развеселена кой знае от какво, ги вдигна високо над бързея, за да изсъхнат на слънцето. Стана й топло и тя свали дебелата пала от гърба си; все така клекнала над потока, простря дрехата си на земята, сгъна я на четири и я преметна през ръка, за да не й пречи. Надигна се и го видя.

Беше излязъл да чете, но от известно време свитъкът стоеше забравен в лявата му ръка, защото читателят беше насочил цялото си внимание към непознатия нашественик в овощната му градина. Цар Одисей! Щом срещна очите му, на Ливия Друза й секна дъхът от изненада, защото това бяха очите на истинския цар Одисей — големи, сиви и красиви.

— Привет — усмихна му се тя отдалеч без стеснение или неудобство. След толкова години, прекарани да го следи от балкона си, човекът насреща й още повече заприличваше на Одисей, който е отсъствал дълги години, но вярната му Пенелопа не го е забравила. Ливия преметна нагънатата си дреха през ръка и се насочи към собственика на градината, без да престава да му се усмихва отдалеч и да му говори, каквото й дойде на ум.

— Откраднах си една круша — призна си тя чистосърдечно. — Беше превъзходна! Никога не съм си представяла, че крушите се запазват толкова дълго време. Изобщо, прекарвам целия си живот в Рим, а през лятото ме водят само на морския бряг, а то не е като да живееше на село.

Домакинът не казваше нищо, но блестящите му сиви очи неуморно я следяха.

„Още те обичам — повтаряше си Ливия Друза непрестанно. — Още те обичам! Хич не ме е грижа, че дядо ти е бил селянин, а прадядо ти — роб. Обичам те. Също като Пенелопа, която бе забравила що е любов, но си припомни в мига, в който се събра отново с изгубения си съпруг.“

Когато най-после се спря пред него, дистанцията между двамата беше прекалено малка, за да може да става дума за среща на непознати; той можеше да усети топлината, излъчвана от тялото й през дрехите, а в широките черни очи, които се впиваха в неговите, не се четеше никаква изненада или дори любопитство: жената насреща сякаш го познаваше отнякъде. Не само го познаваше, но му се радваше… Защото го обичаше. Беше съвсем естествено той да се изправи, да направи няколко крачки към неканената гостенка и да я прегърне. Тя надигна глава, прокара ръце през врата му и отново му се усмихна, преди двамата да се целунат. Като стари приятели, като стари любовници, като мъж и жена, които не са се виждали от двайсет години, разделени по волята на други, богове или смъртни — никой не можеше да каже. Но усещащи в пълна сила триумфа от тази неочаквана среща.

Едно докосване на ръцете им и двамата се разбраха; нямаше нужда Ливия Друза да му сочи къде да я отведе, как да постъпи; той беше господарят на нейното сърце и винаги щеше да си остане. Като дете, на което е била поверена някоя голяма ценност, за да я пази за приятеля си, Ливия сега се разсъблече и му предложи гърдите си, сетне мина зад него, за да свали дрехите му, докато той простираше вълнената й пала на земята. Най-накрая, потръпваща от удоволствия, се излегна до него, целуна го по врата и захапа крайчеца на ухото му. Обхвана с длани лицето му и отново намери устните му, прокара нежно ръце по цялото му тяло и както беше оплела език в неговия, започна да нарежда хиляди неразбираеми, гальовни слова.

Плодове, сладки и сочни… Голите клони на дърветата, преплетени на фона на яркосиньото небе… Внезапна болка от заскубан кичур… Малка птичка със застинали крила, сякаш се е омотала в невидимата паяжина на облаците… На земята огромната пеперуда на плътската наслада се бори да излезе от тежкия пашкул, пробива си дупка в плътната ципа, подава глава… и накрая изскача на свобода в несравним екстаз!

Двамата прекараха с часове излегнати един до друг върху дрехите си, топлейки се един друг, усмихваха се глупаво и се удивяваха на своята невинност, на липсата на каквото и да е чувство за вина или прегрешение, отпуснали се на неизпитаните сладости и отдали се на неочаквани открития.

Говориха си. Той се оказа женен за някоя си Куспия, дъщеря на публиканус, а сестра му била омъжена за Луций Домиций Ахенобарб, по-малкия брат на върховния понтифекс. Да се изнамери нужната за подобаваща връзка зестра, се бе оказала трудна, почти невъзможна задача, но той намерил решението й, като взел за жена въпросната Куспия, дъщеря на изключително богат баща. Двамата още нямали деца, навярно защото той така и не откривал нищо привлекателно у жена си… според думите му тя вече се оплаквала на баща си, че съпругът й я пренебрегва.

Когато Ливия Друза на свой ред призна коя е, Марк Порций Катон Салониан застина.

— Сърдиш ли се? — надигна се тя тревожно, за да го изгледа по-отблизо.

Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Как мога да се сърдя на това, че боговете са отговорили на молбите ми? Пратили са те тук, в земите на предците ми единствено за мен. Бях сигурен — още от мига, в който те видях надвесена над ручея. А щом принадлежиш на най-знатните фамилии, то тогава излиза, че наистина съм се превърнал в любимец на безсмъртните.

— Наистина ли не знаеше коя съм?

— Нямах никаква представа — призна си той, явно недоволен от себе си. — Никога не съм те виждал досега.

— Нито веднъж? Нима не излизаше често на балкона на Гней Домиций? Нима никога не си ме забелязвал на терасата над себе си? В дома на брат ми?

— Никога.

Ливия въздъхна.

— А аз те знам от толкова дълги години.

— Радвам се, че това, което си видяла от балкона, ти е харесало.

Тя се притисна до рамото му.

— Влюбих се в теб, когато бях още само шестнайсетгодишна.

— И все пак колко развратени са понякога боговете! — не се сдържа да възкликне Катон. — Ако само веднъж бях погледнал нагоре към дома ти, ако само веднъж те бях видял, нямаше да намеря покой, преди да съм те взел за жена… Щяхме да си народим много деца и никой от двама ни нямаше да се чувства в толкова неприятно положение, както сега.

Двамата отново се прегърнаха, изпитвайки и сладост, и болка, в инстинктивния порив на двама влюбени.

— О, би било ужасно, ако някой разбере! — ужаси се при мисълта Ливия.

— Да, така е.

— Не е честно.

— Не е.

— Значи никой не бива да разбере, Марк Порций.

Той направи кисела гримаса.

— Трябваше да сме като мъж и жена пред боговете и хората, не да се крием от всички.

— Ние сме заедно и пред боговете, и пред хората — отвърна му тя. — Единствено стечение на обстоятелствата ни кара да гледаме на нещата другояче. Аз лично от нищо не се срамувам.

Катон се надигна и прегърна коленете си.

— Нито пък аз.

Излегна се обратно на земята и сграбчи любимата си в страстна прегръдка. Най-накрая тя се отскубна от ръцете му, оправдавайки се, че иска да го гледа, да се наслаждава на стройната му фигура, на дългите му ръце и крака, на млечната му кожа, на редките косми по снагата му, изпъстрени със същото огненочервено както косата му. Тялото му излъчваше сила, лицето — мъжественост. Същински Одисей! Или поне нейният Одисей.

Беше станал късен следобед, когато Ливия най-после се реши да се раздели с любимия си. Двамата се уговориха да се срещнат на следващия ден по същото време и на същото място, като толкова продължително се сбогуваха, че Ливия Друза се прибра във вилата едва когато строителите бяха свършили с работата за деня и бяха тръгнали да си вървят по къщите. Икономът Мопс едва сдържаше притеснението си и беше готов да прати слугите да я издирват. Господарката му обаче беше обзета от такова невероятно щастие и опиянение, че трудно би си дала сметка как оценяват другите мистериозното й изчезване. Застанала на прага на къщата, тя се взираше в сумрака и не можеше да измисли каквото и да е обяснение за пред иконома си.

Видът й имаше с какво да ужаси прислугата. Косите й бяха разпуснати и разрошени, от тях се подаваха клонки и тревички; по дрехите й имаше големи петна кал; вместо на краката си, изкаляни до немай-къде, Ливия носеше дебелите си обувки в ръка, овесени за връзките, а лицето и лактите й бяха изцапани като на малка палавница.

— Домина, домина! — хвана се за главата Мопс. — Какво се е случило? Да не си паднала?

Най-сетне господарката му си възвърна способността да разсъждава.

— Да, Мопс — подхвърли шеговито тя. — Не само паднах, ами чак пропаднах.

Отвсякъде я заобиколиха любопитни робини, които едва ли не насила я избутаха вътре в къщата. Отнякъде беше извадена стара бронзова вана, която бързо сложиха насред стаята на господарката и напълниха догоре с гореща вода. Лила, която не бе спирала да реве, задето майка й била изчезнала, се втурна подир бавачката си да изяде изстиналата си вечеря, но Сервилия незабелязано се шмугна в стаята при майка си, скри се в тъмния ъгъл при вратата и мълчаливо наблюдаваше как едно от момичетата развързва вървите на Ливиината дреха и цъка с език при вида на голото й тяло, по-мръсно дори от дрехите.

Докато робинята се бе обърнала на другата страна да види дали водата става за къпане, Ливия Друза, без да се притеснява ни най-малко от голотата си, протегна ръце над главата си в знак на необяснимо задоволство. Макар и да трябваше да минат години, преди момиченцето да си обясни точния смисъл на този жест, то като че ли с инстинкта си проумя същността му. Ръцете на майка му се спуснаха надолу, дланите й обхванаха налетите, привлекателни гърди; за миг Ливия Друза поигра с прости със зърната си, на устните й се изписа блажена усмивка. Най-накрая стъпи във ваната, обърна се на една страна, за да може робинята да търка по-лесно гърба й с мократа гъба, и никоя от двете не видя как малката Сервилия отваря вратата към коридора и тихомълком излиза.

На вечеря, когато Сервилия получи разрешение да яде заедно с майка си, Ливия Друза жизнерадостно разправяше на дъщеря си за изядената круша, за първия минзухар, за куклите, окачени на дървото при олтара на съседите, за малкия ручей, който била открила, а най-накрая — и за въображаемото си падане надолу по калния бряг, описано във възможно най-големи подробности. Сервилия я слушаше с непроницаемо изражение и прилежно се хранеше. Човек можеше да си помисли, че щастливата майка всъщност е малкото дете, което си разправя патилата, докато седемгодишната дъщеря е угриженият родител.

— Нима радостта ми те изненадва, Сервилия? — попита Ливия Друза.

— Да, доста е необичайно — съгласи се детето.

Ливия се наведе над масичката, край която двете бяха седнали, отмести с пръсти кичура черна коса, паднал над челото на дъщеря й, и може би за пръв път в живота си изпита известно любопитство какво ли точно представлява това миниатюрно копие на нея самата. Спомни си за своето детство, изпълнено с тъжни и самотни мигове.

— Когато аз бях на твоята възраст — рече Ливия Друза, — майка ми изобщо не ми обръщаше внимание. За всичко беше виновен Рим. Чак наскоро установих обаче, че Рим въздейства по същия начин и на мен самата. Ето защо пожелах да се преместим на село. Така ще можем да живеем сами за себе си, докато татко не се прибере у дома. Щастлива съм, защото се чувствам свободна, Сервилия! За пръв път в живота си няма защо да мисля за Рим.

— На мен Рим ми харесва. — С изплезен език посочи чиниите пред себе си. — Вуйчо Марк има по-добра готвачка.

— Ако от това се оплакваш, веднага ще ти намерим по-добра готвачка. Но сигурно и от друго си недоволна?

— Да. От строителите.

— Е, те ще стоят тук месец — два, после ще си отидат и животът ще стане по-спокоен. Утре… — но като че ли се сети нещо и поклати глава — … не, не утре, а вдругиден ще се разходим заедно.

— Защо не утре? — попита Сервилия.

— Защото ми се иска да съм още един ден сама.

Дъщеря й скочи от стола си.

— Уморена съм, мамо, мога ли да си лягам?

И така започна най-щастливата година в живота на Ливия Друза — време, когато нищо друго нямаше значение, освен любовта, а любовта се наричаше Марк Порций Катон Салониан. Тя я караше да забрави дори майчината си обич към Сервилия и Лила.

Двамата много бързо измислиха начин как да се срещат. Разбира се, преди неочакваната си среща с Ливия Друза Салониан не бе имал навика да прекарва кой знае колко време в Тускуланската си ферма, затова тепърва му трябваше да измисли някое по-скришно местенце за срещи, където да не ги изненада случаен работник от стопанството му или минаващ пастир, а и където Ливия Друза нямаше пак да се овъргаля в калта за ужас на прислугата си. Катон реши проблема по твърде радикален начин. В единия край на имението му имаше малка къщичка, чиито стопани бяха почти изхвърлени от господаря си, обявил на всеослушание, че смята да използва мястото за убежище от света, където да пише книга. Въпросната книга скоро се превърна в оправдание за всичко, най-вече за все по-продължителните му отсъствия от Рим, където го дебнеше жена му. Напълно в традициите на рода литературно — научното произведение трябваше да представлява богат набор от сведения за живота на село и щеше да включва най-напред всякакви магии и баяния, обичаи, суеверия и религиозни ритуали, а след това — преглед на модерните селскостопански методи и техники. Като се имаше предвид кой е Катон и откъде му е родът, никой от познатите му в Рим не би се усъмнил в намеренията му.

Всеки път, когато Салониан идваше в Тускулум, двамата с Ливия Друза си уреждаха среща по едно и също време сутринта — времето, което тя спокойно можеше да отдели за себе си, тъй като децата й имаха уроци, — и се разделяха по пладне, не без повтарящите се до безкрайност клетви в любов. Дори когато Марк Ливий Друз благоволеше да навести вилата, за да провери как са роднините му, сестра му не се отказваше от своите „разходки“. Иначе толкова явно беше щастието й, че брат й можеше само да я хвали за идеята да се премести на село. Може би, ако от притеснение Ливия Друза проявеше нервност или започнеше да се държи гузно, той би заподозрял нещо, но тя винаги се държеше спокойно, най-вече защото не виждаше във връзката си с Катон нищо срамно и унизително.

Естествено, в началото отношенията й с Катон криеха и своите по-странни особености. Така например Ливия Друза не можеше да се освободи от любопитството си да разбере нещо повече за съмнителния произход на любовника си. Не че въпросът беше от толкова голямо значение — времето, когато Сервилия Цепионида едва не разби девическите й мечти, разкривайки й произхода на Салониан, беше безвъзвратно отминало, но все пак темата си оставаше интересна. Все пак Ливия не беше толкова глупава, че да попита открито Катон какъв е бил дядо му, но използваше всеки удал й се повод да подхване въпроса, без да го уплаши, че се смята за нещо повече от него само защото фамилията й е една от най-знатните в Рим. Вместо да се държи злобно или надменно, искаше й се по-скоро и Марк Порций да бъде уверен като нея самата.

Дядото на любимия й беше всеизвестният Марк Порций Катон Цензор. Порциите Приски бяха стар и богат латински род, който няколко поколения преди раждането на Катон Цензор бе успял да получи римско гражданство и да се впише в римското конническо съсловие; тъй или иначе, Порциите си оставаха провинциалисти без стремежи към властта и предпочитаха да стоят повече в родния Тускулум, отколкото в Рим.

Но за радост на Ливия любовникът й не се срамуваше ни най-малко от дядо си, защото знаеше по-добре от всеки друг, че селяшкият му произход е чиста измислица.

— Мит, който води началото си от характера на дядо ми. Бил на седемнайсет, когато започнала войната с Ханибал; някакъв надут патриций му се изсмял и аз не знам защо, но дядо ми решил да играе ролята на прост селянин. В крайна сметка му се харесало и до самата си смърт той продължил да се прави на излязъл от гората, за което можем само да му завиждаме. В крайна сметка, нови хора, колкото щеш, но всички рано или късно се забравят. Ще се забрави ли обаче Катон Цензор?

— Същото може да се каже и за Гай Марий — подхвърли ей тъй Ливия Друза.

Салониан се отдръпна назад, сякаш любимата му го беше ухапала.

— За тоя? Не, защото той е истински нов човек, истински селянин… Дядо ми има предци! Той е нов човек само дотолкова, доколкото пръв от фамилията си е влязъл в Сената.

— Откъде знаеш, че дядо ти само се е правел на селянин?

— От личната му кореспонденция. Писмата му още се пазят в семейството.

— Мислех, че архивът му се държи от другия клон на рода. Все пак братовчедите ти са наследници на големия му син.

— Кои? Лицинианите? Да не си ги споменала повече! — тросна се Салониан. — Нашият клон, клонът на Салонианите, е този, който ще заблести по страниците на историята, когато бъдещите поколения започнат да пишат за нашето време. Ние сме истинските наследници на Катон Цензор! Ние сме тези, които сме се научили да не си придаваме вид на кухи аристократи, ами да уважаваме Катон Цензор така, както заслужава един наистина велик човек. Така да знаеш, Ливия Друза!

— И все пак е обичал да се прави на селянин.

— Точно така! Прям, невъздържан в приказките си, циничен в духа на истинските римляни. — Очите на Катон блестяха при мисълта за дядо му. — Знаеш ли например, че е пиел същото вино както робите си? Или че никога не е измазвал вилите или чифлиците си в провинцията? Дори в римската му къща не е имало нито един гоблен, нито едно парче пурпурен плат, а и е било негов принцип никога да не заплаща повече от шест хиляди сестерции за роб. Именно ние, Салонианите, продължаваме и до днес да живеем в духа на славния си дядо, да поддържаме семейната традиция.

— Бре! — хвана се за главата Ливия Друза.

Но любимият й като че ли не забеляза смайването й и продължи разгорещено да разправя на своята малка Ливия колко прекрасен човек е бил Катон Цензор.

— Но кой би могъл да твърди, че е бил истински селянин, когато най-добрият му приятел е бил един Валерий Флак? Когато още от самото си пристигане в Рим си е спечелил името на най-добрия оратор и адвокат за всички времена? До ден-днешен дори такива всепризнати познавачи на риторическото изкуство като Крас Оратор или стария Муций Сцевола Авгур са единодушни, че никога римлянин не е ползвал толкова добре силата на афоризмите и хиперболите както Катон Цензор! Ами погледни и нещата, които е написал! Великолепни! Дядо ми е получил най-доброто възможно образование, до такава степен е бил овладял латинския, че никога не му се е налагало да пише на чернова.

— Виждам, че трябва да прочета нещо от него — рече Ливия Друза, макар и с известна нотка на скептицизъм; навремето учителят й умишлено беше пренебрегвал трудовете на Катон Цензор.

— Непременно трябва! — зарадва се Салониан и като я обгърна, я придърпа между разтворените си колене. — Най-добре започни с „Carmen de moribus“, за да се убедиш до какви нравствени висоти може да се издигне истински достойният римлянин. Трябва да знаеш, че преди дядо ми никой от рода на Порциите не се е наричал Катон, баща му и дядо му са се казвали Приск. Предполагам, разбираш колко стар род са те, щом като дори другите са ги наричали „Приски“? Прапрадядо ми трябвало да получи обезщетение от държавата за пет коня, убити на война под краката му!

— Но мен ме интересува историята на Салонианите, не на Приските или Катоните. Салоний е бил роб от Иберия, нали така? Докато големият син на Катон Цензор е имал за майка благородната Лициния, а се е оженил за третата дъщеря на Емилий Павел и на Корнелия, дъщерята на стария Сципион.

Катон се навъси. Подобно изказване не можеше да се дължи на друго, освен на вроденото предубеждение у Ливиите. Но любимата го гледаше толкова предано, в големите й очи се четеше такова нямо обожание, че той нямаше как да отрече любовта си към нея; не беше нейна грешката, че никой не се бе опитал да й разкаже истинската история на Порций Катоните. Трябваше той самият да го направи.

— Навярно знаеш историята за Катон Цензор и Салония — започна той, като облегна брада върху рамото й.

— Не, не я знам, меум мел. Разкажи ми я, моля ти се.

— Дядо ми се оженил за пръв път едва на четиридесет и две години. По това време той вече бил консул, бил спечелил голяма победа в Далечна Испания и бил чествал триумф в Рим. Но никой не може да го обвини в алчност или лакомия! Никога не е задържал за себе си какъвто и да е дял от плячката, никога не е разпродавал робите — военнопленници в своя полза! Всичко оставало за войниците му и техните наследници до ден-днешен го благославят за щедростта му — впусна се отново да хвали любимия си дядо Катон, забравяйки за какво всъщност говореше.

Ливия му напомни.

— Значи е бил на четиридесет и две, когато се е оженил за патрицианката Лициния?

— Точно така. Независимо от това, че бил силно привързан към нея, тя му родила само едно дете — Марк Лициниан. Нямам представа защо не са се сдобили с повече деца. Тъй или иначе Лициния се споминала, когато дядо ми бил вече на седемдесет и седем. След като останал вдовец, той прибрал в леглото си една от робините си и тя дълго се задържала. Естествено под покрива му живеели и синът му със снахата — благородната дама, за която ти сама спомена преди малко. Те се почувствали крайно засегнати от постъпката на стареца. Изглежда, той сам си е бил виновен, защото никога не криел връзката си от околните, а любимата свикнала да се разпорежда в къщата, сякаш тя е господарката. Скоро избухнал скандал в цял Рим, най-вече защото Марк Лициниан и Емилия Терция се постараха сами да разгласят за случилото се. Разбира се, без да споменават нищо на самия Катон Цензор. Все пак би било трудно той да не научи за клюките, които се разправяха за него. Но вместо да поиска сметка от сина си защо не е посмял да изрази лично недоволството си, той просто изгонил една ранна сутрин робинята си и тръгнал за Форума, без да казва на никого, че момичето си е отишло завинаги.

— Много странно! — отбеляза Ливия Друза.

Катон предпочете да не коментира репликата й и вместо това продължи нататък.

— Катон Цензор имал един клиент — освобожденец, наречен Салоний, по произход келтибериец от Салон, който му бил работил като писар.

„Здрасти, Салоний! — рекъл му дядо ми, щом двамата се срещнали на Форума. — Чудя се дали вече си намерил съпруг на красивата си дъщеричка?“

„Не, не съм, домине, защо питаш? — зачудил се Салоний. — Можеш да си сигурен, че щом й намеря подходящ човек, ти ще си първият, на когото ще съобщя, та да чуя личното ти мнение и да получа съгласието ти.“

„Няма нужда повече да търсиш — уверил го дядо ми. — Вече съм открил тъкмо идеалния мъж за девойка като нея! Солидно състояние, безупречна репутация, известен род — изобщо всичко му е от добро, по-добро. Единственият му недостатък, страхувам се, е, че не е в първа младост. Здрав като бик, можеш да ми имаш думата, но за нещастие цял Рим е склонен да го нарече по-скоро старец.“

„Домине, ако ти си го избрал за дъщеря ми, аз мога само да се радвам на любезността ти да ми го съобщиш — разтопил се от удоволствие Салоний. — Дъщеря ми се роди по времето, когато още бях твой роб, майка й също беше твоя робиня. Когато ми сложи шапката на свободата на главата, ти бе така добър да освободиш и семейството ми. Но тъй както и аз, и жена ми, и синът ми сме ти признателни за цял живот, така и дъщеря ми не се е освободила от своите задължения към бившия си господар. Не се бой, Салония е добро момиче. Тя ще се омъжи, за когото и да е, щом като ти лично си си направил труда да го потърсиш за нея, а възрастта му не е от значение.“

„Чудесно, Салоний! — зарадвал се дядо ми и го потупал дружески по гърба. — Човекът е аз самия!“

Ливия Друза се размърда.

— Това граматично е неправилно — обади се тя ни в клин, ни в ръкав. — Мислех, че латинският на Катон Цензор е безупречен.

— Меа вита, меа вита, ти май съвсем нямаш чувство за хумор — изгледа я недоумяващо Катон. — Той се е шегувал! Искал е всичко да прозвучи възможно най-естествено! Разбира се, Салоний стоял като вцепенен. Не можел да си представи как тъй изведнъж му се предлага да влезе в роднинска връзка с благородно семейство, което можело да се похвали и с римски цензор, и с триумфиращ пълководец.

— И аз на негово място бих се почувствала така — съгласи се Ливия Друза.

Но Катон побърза да продължи:

— Дядо ми уверил Салоний, че говори напълно сериозно. Девойката Салония била спешно повикана и тъй като ауспициите били благоприятни, двамата с дядо ми се оженили веднага. Но когато час — два по-късно Марк Лициниан научил за случилото се — представяш си колко бързо би се разнесла подобна мълва из Рим, той събрал тълпа свои приятели и се запътил към дома на Катон Цензор.

„Нима, защото не одобрявах връзката ти с робинята, ти сега си решил да опозориш още повече името ми, като ми предлагаш подобна мащеха?“ — сопнал се Лициниан на баща си.

„Как можеш да твърдиш, че те опозорявам, сине мой, когато доказвам пред целия свят какъв мъж съм и какво желание изпитвам да увелича потомството си? — изгледал го с нужното високомерие дядо ми. — Нима ще предложиш на мен, който гоня осемдесетте да се оженя за девойка от благородно потекло? Подобен брак би бил съвсем неуместен. Оженвайки се за дъщерята на моя някогашен роб, аз просто задоволявам своите належащи потребности по начин, който да не засегне ничия чест.“

— Каква странна идея! — учуди се Ливия Друза. — Направил го е, разбира се, само и само да засегне Лициниан и Емилия Терция.

— Така е прието да мислим ние, Салониани — рече Катон.

— А те двамата продължили ли да живеят в дома на бащата?

— Да. Все пак Марк Лициниан починал сравнително скоро след това… Повечето хора говорят, че му се е разбило сърцето от мъка. Емилия Терция се оказала изоставена сама насред дома на свекъра си, където съжителствала с новата му съпруга Салония. Мен ако ме питаш, така й се е падало. Баща й вече бил покойник, така че дори не й оставала възможността да се върне в родния си дом.

— А пък Салония е родила баща ти — смени темата Ливия.

— Точно така — съгласи се Катон Салониан.

— И все пак на теб не ти ли е поне донякъде неудобно да знаеш, че баба ти е била робиня? — подпита го възможно най-тактично според разбиранията си Ливия Друза.

Катон примигна недоумяващо.

— Защо да ми е неудобно? Всеки човек трябва да тръгне отнякъде, нали? А по всичко личи, че от смъртта на Катон Цензор до ден-днешен не се е появил римски цензор, който да обори мнението, че кръвта на дядо ми е достатъчно благородна, за да не се омърси дори при смесването си с тази на една робиня. Никой никога не се е опитвал да изгони нас, Салонианите, от Сената. При това Салоний е бил гал, а в очите на дядо ми това е заслужавало внимание. Виж, ако беше грък, Катон Цензор никога не би постъпил по този начин. Винаги е мразил гърците.

— А вие измазахте ли си къщите? — запита Ливия Друза и в същия миг притисна по-силно бедрата си до Катоновите.

— Разбира се, че не — отвърна й той, а дъхът му се ускори.

— Сега разбирам защо все ме черпиш с толкова лошо вино.

— Таце, Ливия Друза! — сряза я Катон и я обърна към себе си.

Обикновено, когато двама души решат, че са открили един у друг мечтаната любов, те стават разсеяни и невнимателни и често се издават с някоя неуместна бележка или стават жертва на случайни разкрития. И все пак Ливия Друза и Катон Салониан успяха в продължение на дълги месеци да се предпазят от всякаква недискретност и да опазят своята тайна. Ако двамата се срещаха в Рим, естествено подобна връзка не би останала дълго незабелязана. Но за тяхно щастие Тускулум се оказваше достатъчно заспало градче, за да обръща някой внимание на похожденията им.

Четири седмици след запознанството си с Катон Ливия Друза вече знаеше, че е бременна, при това, че бащата не е Цепион. Знаеше го, защото беше изпратила Цепион с обилен мензис, а две седмици след заминаването му вече бе в прегръдките на Марк Порций. Когато трябваше да дойде поредният й цикъл, нищо подобно не се случи. Освен това майка на две деца, Ливия Друза познаваше и по други признаци, че нещо се променя у нея, а то можеше да е само, че чака трето. Двамата с любовника й Катон чакаха плода на своята любов, който щеше да замести така и неродения син на Цепион.

Обзета от философски дух, Ливия Друза реши, че ще е глупаво да прикрива положението си, още повече че между ляганията й с Цепион и с Катон беше минало малко време, а това щеше да й помогне да избегне подозренията. Ами ако не беше заченала толкова бързо? По-добре да не мислеше за подобни ужасии.

Друз беше много доволен, че сестра му ще си има ново дете, или поне така твърдеше, а Сервилий Цепионида му пригласяше. Лила смяташе, че да си има малко братче може да се окаже голяма забава; единствено Сервилия не се отказваше от каменното си изражение, по-непроницаемо от всякога.

Разбира се, трябваше и Катон да научи, но дали беше нужно да знае всичко? Ливия Друза отново се прояви като дъщеря на трезвомислещия си баща и започна да пресмята всички плюсове и минуси на положението си. Ако детето се окажеше момче, щеше да е несправедливо Катон да не знае, че е от него. И все пак… И все пак… Ако момчето се появеше на бял свят след завръщането на Цепион, а по всичко личеше, че така ще се случи, — всички щяха да приемат, че тъкмо Цепион е бащата, което пък означаваше, че малкият ще се казва Квинт Сервилий Цепион и един ден ще наследи Златото на Толоза. Петнайсет хиляди таланта злато. Щеше да бъде най-богатият човек в Рим, щеше да се води потомък на една от най-славните патрициански фамилии. Много по-славна от тази на Катон Салонианите.

— Ще имам дете, Марк Порций — съобщи Ливия на Катон на другия ден, когато двамата се събраха отново в двустайната къщичка, превърнала се от известно време в нейния истински дом.

Той втренчи поглед в нея. Усещаше се, че е по-скоро разтревожен, отколкото радостен.

— От мен или от мъжа ти?

— Не знам — излъга Ливия Друза. — Наистина не знам. Съмнявам се дали ще разбера и когато го родя.

— Го родиш… Мислиш, че ще е момче?

— Сигурна съм, че ще е момче.

Катон се облегна назад на леглото, затвори очи и присви красивите си устни.

— От мен е.

— Не мога да съм сигурна — повтори Ливия.

— Което означава, че всички ще го смятат за син на мъжа ти.

— Не виждам какъв друг избор ми остава.

Катон отвори отново очи, обърна глава, за да вижда по-добре любимата си и тъжно рече:

— Знам, че друг изход няма. Не виждам как бихме могли да се оженим дори ако получиш развод. Което няма да стане, освен ако мъжът ти не се върне по-рано от очакваното. Но се съмнявам. Цялата тази работа е нарочно стъкмена от боговете, за да ни се смеят на воля.

— Нека се смеят! В крайна сметка винаги печелим ние, хората, а не те. — Ливия се надвеси над леглото, за да го целуне. — Обичам те, Марк Порций, надявам се детето да е от теб.

— Аз пък се надявам да не е.

Понякога Катон да ставаше по-въздържан заради детето в утробата на Ливия, тя неизменно го убеждаваше, че от толкова много любов на сина й няма да му стане нищо.

— Нима Тускулум продължава да не ти харесва? — питаше Ливия един ден малката Сервилия, докато се радваха на прекрасния октомврийски ден.

— О, определено не толкова, колкото Рим — отговори дъщеря й, която дори толкова месеци насред природата не бяха отучили от градските й вкусове. Както в Рим, така и тук, тя продължаваше да се държи недружелюбно, избягвайки по възможност всякакви разговори с майка си и отговаряйки насила на въпросите й. От известно време Ливия Друза си даваше сметка, че на вечеря се чува само нейният глас.

— Защо, Сервилия?

Сервилия впери поглед в корема на майка си.

— Най-малкото, защото няма нито добри лекари, нито дори акушерки.

— О, ти за бебето не се тревожи! — засмя се Ливия Друза. — Той си е много доволен вътре в корема ми. Когато му дойде времето, всичко ще мине леко. При това ми остава поне един месец.

— Защо постоянно говориш за детето като за „него“, мамо?

— Защото знам, че е момче.

— Никой не може да знае какво ще бъде детето, преди то да се е родило.

— Каква си ми циничка — забавляваше се на философстванията на дъщеря си Ливия. — Винаги съм знаела, че ти ще се окажеш момиче, както и по-късно Лила. Защо да не позная и този път? Усещам, че ми тежи повече от вас, а и ми говори по различен начин.

— Говори ли ти?

— Да. Ти също ми говореше навремето, докато те носех.

Сервилия изгледа майка си с насмешка.

— Ама наистина, мамо, от известно време говориш все по-странни и по-странни неща! Как може бебето да ти говори от корема, когато всяко дете се научава да говори едва една-две години след раждането си?

— Същата си като баща си — без да иска се изпусна Ливия Друза и лицето й се разкриви в кисела физиономия.

— Значи не харесваш татко! Винаги съм си знаела — отбеляза Сервилия по-скоро с нотка на меланхолия, отколкото на упрек.

Вече беше навършила седем години и майка й си рече, че е редно да научи някои недотам радостни неща за семейството си. Не ставаше дума да злослови за баща й, но… Нямаше ли да е прекрасно да спечели приятелството на най-голямото си дете?

— Не — поклати утвърдително глава Ливия. — Не харесвам татко ти. Искаш ли да знаеш защо?

Сервилия вдигна рамене.

— Предполагам, че ти си тази, която иска да ми каже.

— Е, ти самата харесваш ли го?

— Да, разбира се! Той е най-добрият човек на света!

— О, така ли? Значи наистина трябва да ти обясня защо аз не го харесвам. Ако не го сторя, ти ще ме съдиш, а трябва да се оправдая пред теб.

— Не се съмнявам, че така гледаш на нещата.

— Скъпа, аз никога не съм искала да се омъжвам за баща ти. Вуйчо ти Марк ме накарала го сторя насила. А това не е добре за начало.

— Сигурно си имала и друг избор — рече момичето.

— Никакъв. При нас рядко те оставят да избираш.

— Тогава е трябвало да се примириш с мисълта, че вуйчо Марк разбира нещата по-добре от теб и да се съгласиш с него. Аз лично не виждам какво лошо му има на съпруга, когото ти е избрал — отсъди решително седемгодишното момиче.

— Не може да бъде! — Изгледа с отчаяние дъщеря си Ливия. — Сервилия, никога не зависи от нас кой ще ни се хареса и кой — не. Случи се така, че татко ти не ми харесваше. Никога не ми е харесвал, а го познавам още от времето, когато бях на твоята възраст. Бащите ни обаче отдавна се бяха съгласили да ни оженят, а вуйчо ти Марк не виждаше причина да не го сторим. Не можах да го убедя, че ако между нас просто не съществува любов, това не би било страшно за брака ни, но когато мъжът ме отблъсква, тогава всичко ще се провали от самото начало.

— Мисля, че си много глупава — изказа се презрително Сервилия.

„Тъпо, упорито магаре!“ — Помисли си Ливия Друза, но търпеливо продължи с обясненията си:

— Бракът е свързан с най-интимните страни на хората, дете мое. Ако мъжът ти те отблъсква, то ролята ти на съпруга е непоносимо тежка. Когато двама души са женени, те трябва да се докосват често, а когато човек те отблъсква, ти никога не би искала да те докосва. Това поне можеш ли да го разбереш?

— Аз не обичам никой да ме докосва — отсече дъщеря й.

Майка й се усмихна.

— Да се надяваме, че това ще се промени! Както и да е. Аз бях принудена да се омъжа за човек, с когото не обичах да се докосвам, човек, който ме отблъсква. И продължава да ме отблъсква до ден-днешен. И все пак не мога да твърдя, че не изпитвам чувства към него. Обичам теб, обичам Лила, как тогава да не обичам поне малко вашия татко? В крайна сметка, ако не беше той, нямаше да ви има и вас.

По лицето на Сервилия се изписа недоволство.

— Ама наистина, мамо, много си глупава! Първо казваш, че татко те отблъсквал, после ми разправяш, че си го обичала. Това са пълни глупости!

— Напротив, това е напълно човешко, Сервилия. Да обичаш някого и да го харесваш са две напълно различни неща.

— Е, когато татко ми избере подходящ съпруг, аз смятам хем да го обичам, хем да го харесвам — натърти детето с аристократично презрение.

— Дано се окажеш права — отвърна и се опита да смени донякъде темата на този разговор, ставащ все по-мъчителен и по-мъчителен. — В момента обаче съм много щастлива. Знаеш ли защо?

Сервилия наклони глава на една страна, за да размисли по-добре над въпроса, после я тръсна здраво и кимна в знак, че е намерила отговора.

— Знам защо си щастлива, макар и да не мога да си обясня на какво се дължи това ти щастие. Щастлива си, защото живееш в тази ужасна дупка и защото чакаш дете. — В черните й очи блесна лукава искрица. — А освен това… мисля, че си имаш приятел.

По лицето на Ливия Друза се изписа смъртен ужас. Дъщеря й беше до такава степен изненадана от неприкритата уплаха на майка си, че чак потръпна от удоволствие. Всъщност стрелата, която беше забила в сърцето й, беше изпратена случайно, навярно защото самата тя, Сервилия, тъгуваше, че си няма приятел в тази пустош.

— Разбира се, че си имам приятел! — възкликна неспокойно Ливия, успяла да се поокопити. После си наложи да се усмихне. — Този приятел ми говори постоянно ето тук — посочи корема си.

— Но няма да бъде и мой приятел — поклати глава момичето.

— О, Сервилия, недей да говориш така! Той ще бъде най-добрият ти приятел… ще бъде твой любим брат!

— И вуйчо Марк ти е брат, но пак те е принудил да се омъжиш за човек, който те отблъсква.

— Това не значи, че съм престанала да гледам на него като на приятел. Братя и сестри израстват заедно. Те се познават едни други по-добре, отколкото ги познават дори родителите им, й няма как да не се обичат — заяви разпалено Ливия Друза.

— Никога не можеш да обикнеш човек, когото не харесваш.

— Ето къде грешиш. Стига да поискаш, всичко е възможно.

Сервилия навири невъзпитано нос.

— В такъв случай защо не си се научила да харесваш татко?

— Но той не ми е брат! — чудеше се вече какво да говори Ливия Друза. „Защо това дете толкова упорито отказваше да разговаря човешки с майка си? Защо толкова държеше на своето, на нежеланието си да разбере най-близкия си човек? Защото — и това беше единственият отговор, който Ливия можеше да си даде — е дъщеря на баща си. Прилича му по всичко, с тази разлика, че е много по-умна от него. И по-коварна.“

— Порцела, всичко, което искам от теб, е да бъдеш щастлива. И ти обещавам, че никога няма да позволя на баща ти да те омъжи за човек; когото не харесваш.

— Може и да не си при нас, когато дойде време да се омъжа — напомни й Сервилия.

— Защо да не съм?

— Ами майка ти не е била, когато теб са те омъжвали, нали?

— Майка ми е съвсем различен случай — с болка изрече Ливия. — Тя е жива, нали знаеш?

— Знам. Живее с вуйчо Мамерк, но ние не й говорим, защото е разпусната жена — повтори заучения урок Сервилия.

— Кой ти е казал всичко това?

— Татко.

— Но ти дори не знаеш какво означава „разпусната жена“!

— Напротив, знам! Това е жена, която е забравила, че е патрицианка.

На Ливия Друза чак й стана смешно от подобна философия.

— Интересно определение, Сервилия. Мислиш ли, че ти самата никога няма да забравиш, че си патрицианка?

— Никога! — презрително заяви детето. — Като порасна, ще бъда точно такава, каквато татко иска да бъда.

— Никога не съм предполагала, че двамата с татко ти разговаряте толкова често!

— Разговаряхме през цялото време — излъга Сервилия толкова убедително, че майка й дори не се усъмни в думите й. Пренебрегвана и от двамата си родители, Сервилия бе избрала от съвсем ранна възраст, че във всичко ще застава на страната на баща си, не за друго, а защото той изглеждаше по-силен, по-необходим от Ливия Друза. Затова в детските си мечти тя се виждаше най-често близка приятелка на баща си, с когото си споделят всичко, нищо че всеки ден действителността я убеждаваше по-скоро в обратното. Баща й смяташе дъщерите за досадници, за него само един син би имал значение. Как ли го беше разбрала? Навярно защото се беше научила да обикаля като призрак дома на вуйчо си Марк, да се крие в тъмните ъгли, за да подслушва чужди разговори, да чува неща, които не бива да знае. Всеки път й се струваше, че именно баща й говори с езика на истинския римлянин, а не вуйчо й Марк, още по-малко онзи италийски никаквец Силон. Понеже тъй и тъй баща й й липсваше, тя живееше във все по-силния страх, че ще се случи неизбежното: че майка й ще роди момче и тогава тя никога не би могла да се превърне в любимката на баща си.

— Е, Сервилия — каза рязко Ливия Друза. — Много се радвам, че двамата с татко ти сте се научили да говорите на един език. Но когато той се върне у дома и двамата се видите, ще искам от теб да се покажеш като голям човек. Това, което ти разправях току-що за отношението ми към него, той не трябва да го научава. Всичко, което си чула тази вечер от мен, е тайна, споделена от майка на дъщеря, разбираш ли?

— Защо да е тайна? Нима той сам не знае?

Ливия се намръщи. Опитваше се да познае какво има предвид дъщеря й.

— Ако наистина говориш толкова често с баща си, Сервилия, сигурно си разбрала, че той не предполага за неприязънта ми към него. Татко ти не може да се похвали с особена наблюдателност. Ако не беше така, навярно щеше да ми харесва повече.

— О, да ти кажа честно, ние с него никога не си губим времето да разговаряме за теб — изсъска злобно тя. — Има толкова по-важни неща за обсъждане…

— За седемгодишна си се научила доста добре да обиждаш хората.

— Никога не бих обидила татко — заяви тя.

— Толкова по-добре за теб! Все пак не забравяй какво те помолих. Днешният ни разговор трябва да остане в тайна. Аз те удостоих с честта да споделя нещо с теб, надявам се, че ще постъпиш като истинска римска патрицианка и ще се отнесеш към тайната ми с… уважение.

Когато през април за цензори бяха избрани Луций Валерий Флак и Марк Антоний Оратор, Квинт Попедий Силон нахълта в дома на приятеля си Друз, обзет от дълбоко вълнение.

— Колко прекрасно, че най-после можем да си говорим, без да се оглеждаме дали не ни подслушва Квинт Сервилий! — не скри щастливата си усмивка Силон; той нямаше навика да си прави оглушки, когато Цепион злословеше против него, затова и не си пестеше забележките по адрес на надутия патриций.

Друз пък, който във всичко заставаше на страната на Силон, но, обвързан с роднинските си задължения към Цепион, предпочиташе да мълчи, сега пак не обърна внимание на последната реплика.

— И коя е причината да се чувстваш толкова радостен? — попита той.

— Цензорите! Обещаха да проведат най-щателното преброяване на римските граждани в историята на Рим. Не само това, ами смятат да подходят по напълно различен модел. — Силон чак бе вдигнал ръце в знак на благодарност към боговете. — О, Марк Ливий, нямаш представа с какъв песимизъм бях свикнал да гледам на положението на цяла Италия! Бях стигнал дотам в отчаянието си, че смятах за единствено решение на проблемите ни пълно отцепване от Рим, ако трябва с цената на война.

За пръв път Друз научаваше за кроежите на Силон, затова едва не подскочи на стола си. Застана с изправени рамене и тревожно изгледа приятеля си.

— Отцепване? Война? — не можеше да проумее той. — Квинт Попедий, как дори ти минават през ума подобни неща? Никога не съм си представял италийските проблеми да бъдат решени другояче, освен по мирен път, и знаеш, че отдавам цялата си енергия в името на това мирно разрешение.

— Знам много добре какво правиш за нас, приятелю, а пък ти можеш да ми вярваш, че доколкото зависи от мен, до отцепване никога няма да се стигне. Още по-малко до война. Колкото тези възможности биха били пагубни за Рим, толкова биха се оказали те пагубни и за самата Италия. Цената, която ще трябва да заплатим — и в хора, и в пари, — ще разори народите ни за десетилетия напред, независимо от това кой ще излезе победител. От граждански войни плячка не се взима.

— Забранявам ти дори да споменаваш подобни неща!

Силон се извъртя на стола си, облегна лакти на писалището на Друз и се наведе към него.

— Точно така, няма да ги споменавам! Защото изведнъж разбрах как Рим би могъл да покаже своята загриженост за италийските си съюзници — просто като освободи голяма част от тях от непривилегированото им положение.

— Имаш предвид всеобщо гражданство?

— Не всеобщо гражданство, това би било невъзможно. Но достатъчно големи компромиси, които, веднъж сторени, рано или късно ще доведат до раздаване на всеобщо гражданство на полуострова.

— И как ще стане това? — попита Друз, който се чувстваше в известен смисъл излъган. Винаги бе смятал, че е изпреварил Силон с идеята за раздаване всеобщо римско гражданство в Италия, а сега се оказваше, че приятелят му е открил може би нещо още по-радикално.

— Както знаеш, цензорите винаги са се занимавали най-вече с жителите на самия Рим; провинциите за тях не са представлявали никога интерес. Всички, записали се в селските или провинциалните списъци, всъщност са го сторили в знак на собствената си добра воля. Когато един римлянин, живеещ на територията на Италия, решеше да напомни за себе си, той беше длъжен да се яви пред дуумвирите в града си, а ако е на село — в най-близкия административен център. В провинциите пък трябваше да се види лично с управителя, което често означаваше дълго, скъпо и уморително пътуване. Онези, които истински се грижеха за положението си на граждани, си правеха труда да се явят, където трябва, но повечето си обещаваха обезателно да го сторят при следващото преброяване, надявайки се чиновниците да пренесат имената им от стария свитък на новия, както обикновено става.

— Дотук не ми казваш нищо ново — прекъсна го приятелски Друз.

— И така да е, струва се да ти припомня цялата досегашна практика. Новите ни цензори, Марк Ливий, са необичайна двойка. Никога не съм смятал Антоний Оратор за работоспособен човек, но пък и като се сетя за безупречно проведената му военна кампания срещу пиратите в Мала Азия, сигурно греша. Докато за Луций Валерий знам единствено, че е фламен Марциалис и че навремето, когато беше втори консул и трябваше да замества болния Гай Марий, остави на Сатурнин да обърне Рим с главата надолу. Все пак винаги съм повтарял, че всеки човек се ражда способен за една или друга работа, а Луций Валерий доказва, че ако не друго, се е родил с таланта на логистик — мисля, че така го наричате вие. Минавах днес през Колинската порта и тъкмо пресичах долния край на Форума, когато гледам насреща си Луций Валерий. — Силон разтвори широко змийските си очи и театрално въздъхна. — Представи си изненадата ми, когато ме повика по име и ме попита дали не бих могъл да му отделя малко време за един разговор! Мен, италиеца! Естествено му заявих, че съм изцяло на неговите услуги. Оказа се, че иска аз да му препоръчам неколцина марси с римско гражданство, които да се съгласят да проведат преброяването на римските граждани и на ползващите се с латински права люде на марсийска територия. Играейки ролята на вечно неразбиращия, успях да измъкна дума по дума от устата му всичко, което ме интересуваше. Те — сиреч двамата с Антоний Оратор — смятали да създадат временна институция от чиновници, натоварени с преброяването. Въпросните чиновници ще имат за задача да обиколят цяла Италия и Италийска Галия от лятото докъм края на годината, за да запишат лично всички римски граждани в рамките на полуострова. Ако се вярва на Луций Валерий, новите ви цензори се тревожат, че досегашната система на преброяването е допускала сериозни пропуски сред селското население на страната, сред римските граждани или латини, които не благоволявали сами да се регистрират. Ти какво мислиш по въпроса?

— Какво трябва да мисля? — на свой ред попита Друз.

— Най-малкото, че става дума за проява на трезв разум, Марк Ливий.

— Да, така е! Освен това в начинанието се усеща и делови дух. Но сигурно въпросът си има и друга страна, щом толкова доволно си размахал опашка.

— Скъпи ми Друзе, ако ние, италийците, успеем да се доберем до правото сами да предложим чиновници, то ние винаги бихме могли да си осигурим вписването в списъците на голям брой заслужили италийци, които досега не са получили римско гражданство! Не боклуци, а все хора, които от години по право би трябвало да се ползват с привилегиите на събратята си римляни — изплю камъчето Силон.

— Не можете да направите подобно нещо — възрази му Друз и лицето му видимо потъмня. — Първо е неетично, второ е незаконно.

— Но е морално оправдано!

— Голият морал е едно, Квинт Попедий, законът е друго. Това, че ще вкараш в списъците куп влиятелни марси, не означава, че ще ги направиш законни римски граждани. А аз лично, ако бях на тяхно място, никога не бих се съгласил с подобно положение. Навярно и ти, ако се замислиш над последствията. Не, не ми възразявай, знаеш, че съм прав! Или може би не си имал време да погледнеш на нещата от моите позиции.

Известно време Силон стоеше безмълвен, опитвайки се да проумее какво се крие зад каменното изражение на приятеля му, но най-накрая размаха отчаяно ръце.

— О, проклет да си, Марк Ливий! Щеше да бъде толкова лесно!

— А още по-лесно би било някой да разбере измамата и по обратен ред да изобличи всички фалшиви римляни. От достойни люде ще превърнеш сънародниците си в обекти на римския гняв, ще ги подложиш на най-срамното наказание в римското законодателство — бой с камшик, ще впишеш завинаги имената им във всевъзможни черни списъци и не на последно място ще ги накараш да се бъркат дълбоко в кесията, за да плащат глобите си.

Марсът въздъхна и вдигна рамене.

— Добре, добре, ясен си ми — продължаваше да мърмори Силон. — И все пак беше добра идея.

— Не, беше много лоша идея — сложи край на разговора Марк Ливий Друз.

Силон и не помисли да продължава в напразни пререкания, но когато къщата — напоследък поопразнена — заспа в мрака на нощта, без да знае, че си присвоява един от навиците на отсъстващата Ливия Друза, той излезе на лоджията и замечтан се облегна на парапета.

До последния момент бе живял с убеждението, че Друз ще погледне на въпроса от същата гледна точка, както го бе видял той самият. Ако само предполагаше каква ще бъде реакцията на приятеля му, никога не би си позволил толкова свободно да се разпростре над плановете си. „Навярно — мислеше си с горчивина Силон — тъкмо това е причината римляните винаги да казват, че от италиец римлянин не става. След толкова години приятелство аз така и не съм разбрал как разсъждава един Друз.“

Положението му ставаше особено сложно и защото беше разкрил всичките си намерения. А се оказваше, че не може да разчита на мълчанието на Друз. Нямаше ли още на другия ден Марк Ливий да се завтече при Луций Валерий Флак или Марк Антоний Оратор, за да ги предупреди какъв риск ще поемат с италийските си съюзници?

Единственото, което му оставаше, бе да чака. Трябваше му упорито, при това възможно най-прикрито, да убеждава Друз, че гениалната идея, която му бе хрумнала по пътя от Форума до дома му на Палатина, е била само плод на разпалено въображение, че му е трябвало само да я премисли и да я отхвърли веднъж завинаги.

Но в действителност Силон нямаше никакво намерение да се отказва от плана си. Желанието му да го приведе в действие по-скоро нарастваше, особено като оценяваше незначителните трудности пред осъществяването. Цензорите така и така очакваха в списъците да се появят имената на хиляди забравени от предните години граждани! Щеше ли някой от тях да разлиства свитък по свитък и да се рови в миналото на хиляди непознати провинциалисти? Марсът просто трябваше да отиде в Бовианум, да говори със самнита Гай Папий Мутил, а след това двамата заедно да обиколят останалите водачи на различните италийски народи. Когато цензорите най-после се заемеха да набират своята армия от чиновници, италийските съюзници вече щяха да бъдат готови за действие. Щяха да се подкуп ват чиновници, щяха да се слагат други на места, откъдето можеха скрито да работят за италийската кауза, да попълват и преправят свитък след свитък с имената на сънародниците си. Виж, в самия Рим Силон не би се заел с нищо, пък и нямаше кой знае каква работа да се върши. В пределите на Рим вече не се допускаше да живеят негражданите или бяха изгонени от бащините си домове, за да водят един по-богат или по-беден живот в предградията на юг от метрополиса, или се бяха продали веднъж завинаги на римската кауза.

Доста дълго време Силон прекара на лоджията, изпаднал в интересни размисли, прехвърляйки през ума си всички начини, по които можеше да се стигне до великата цел: равенство за всички жители на Италия.

На сутринта първата му работа бе да поизтрие от паметта на Друз спомена за недоразумението от предния ден. Придаде си леко гузен, но все пак по-скоро щастлив вид, сякаш нищо нямаше повече значение, щом приятелят му му е показал грешката.

— Бях се поувлякъл малко — рече той, а после добави: — Трябваше ми само една нощ да си дам сметка, че си напълно прав.

— Добре! — съгласи се с обяснението му той и безгрижно се усмихна.

Квинт Сервилий Цепион се завърна у дома едва през есента на следващата година. Беше пропътувал цялото разстояние от Рим до Смирна, после от Римска Азия до Италийска Галия, оттам — до Утика в Римска Африка, до Гадес в Далечна Испания и накрая — пак до Италийска Галия. Където минеше, оставяше след себе си купища злато. Но си осигуряваше още по-големи купища за в бъдеще. Лека — полека Златото на Толоза се изпираше, минавайки от ръка на ръка, влагано в какво ли не: огромни поземлени вдадения в най-плодородните части на долината на Бетис в Испания, жилищни сгради в Гадес, Утика, Кордуба, Хиспалис, Стари и Нови Картаген, Цирта, Немавз, Арелат, както и във всички по-големи градове в Италия и Италийска Галия; в мечтаните металолеярни градчета в Галия, но наред с тях и в други — обрекли се на текстилното занаятчийство; във всяко парче земя, което някой посочеше на Цепион, щом обещаваше богата реколта. Иначе влагаше парите си предимно в банки, държани от италийци, не от римляни, предпочиташе да поверява делата си на италийски съдружия, не на римски. И в крайна сметка не остави нищо от баснословното си богатство на територията на Римска Азия.

Когато най-сетне се завърна в дома на зет си Марк Ливий Друз в Рим, никой не беше предизвестен за пристигането му. Вследствие на което блудният син трябваше да научи, че и жена му, и децата му ги няма.

— Къде са? — попита той най-напред сестра си.

— Където ти каза да те чакат — погледна, го изненадано Сервилия Цепионида.

— Какво имаш предвид, че съм бил казал?

— Още са във вилата на Марк Ливий в Тускулум — обясни Сервилия, на която й се искаше мъжът й да се върне възможно най-бързо вкъщи.

— И по каква причина са отишли да живеят точно там?

— За да са на мир и спокойствие. — Сервилия допря ръка до пламналото си чело. — Да му се не види, май всичко обърках! Винаги съм живяла с убеждението, че ти си дал изрично съгласието си за това.

— Не съм давал съгласието си за нищо — сопна се Цепион. — Нямало ме е у дома в продължение на година и половина, връщам се тук с мисълта, че ще бъда посрещнат от семейството си, а изведнъж откривам, че го няма! Това е направо смешно! Какво са тръгнали да търсят в Тускулум?

Една от добродетелите, с които Сервилий Цепионите най-много се гордееха, беше тази, че никога не изневеряваха на жените си; през цялото това безконечно пътуване Цепион нито веднъж не бе помислил да облекчи напиращите си плътски нужди с услугите на някоя непозната. Вследствие на което, колкото повече се приближаваше до родния Рим, толкова повече се изостряше желанието му да се срещне насаме с жена си.

— На Ливия Друза й омръзна от Рим и се премести да живее в старата вила на Ливий Друзите в Тускулум. — Сервилия имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от притеснение. — Наистина съм сигурна, че ти й беше разрешил! Пък така или иначе, нищо лошо не се е случило на Ливия Друза. Никога не съм я виждала да изглежда толкова добре. И толкова щастлива — усмихна се тя на единствения си брат. — Имаш син, Квинт Сервилий. Роди се миналия декември, точно на календите.

Това наистина можеше да се нарече добра новина, но Цепион пак си оставаше неудовлетворен, защото желанието напираше под дрехите му, а жена му продължаваше да я няма от къщи.

— Прати някого да ги доведе веднага — нареди той.

Скоро след това се завърна и Друз. Завари зет си да седи като на тръни на един от столовете в кабинета му и да размишлява мрачно за съпружеските отклонения на Ливия Друза.

— Каква е тази история с Ливия Друза? — попита направо Цепион, щом видя Друз на вратата, без дори да обръща внимание на протегнатата му ръка и отбягвайки братската целувка на домакина си. Друз вече беше предупреден от жена си за разговора й с Цепион, затова прие спокойно неуважителното поведение на гостенина си и като заобиколи писалището, безмълвен седна на стола си.

— Ливия Друза се пренесе във вилата ми в Тускулум за времето, докато теб те няма — каза накратко той. — В това няма никаква скрита умисъл, Квинт Сервилий. Просто й беше дотегнало от Рим. Ако се съди по това, че се чувства по-добре от всякога, можем да кажем, че е постъпила добре. Освен това ти е родила син.

— Сестра ми каза, че била останала с убеждението как аз самият съм дал съгласието си за това преместване в провинцията изсумтя Цепион. — Е, със сигурност такова нещо няма!

— Да, вярно е, Ливия Друза намекна, че се ползва с твоето лично разрешение — не се засегна ни най-малко от последната му реплика Друз. — И все пак това не е от кой знае колко голямо значение. Мисля, че просто идеята й е хрумнала, след като ти вече си бил заминал, а позовавайки се на теб, си е спестила куп досадни обяснения. Когато я видиш, сигурен съм, че ще оцениш правилността на действията й. В добро здраве и с приповдигнат дух, тя е станала истинска радост за окото. Личи си, че животът на село й се отразява добре.

— И все пак й е нужна малко дисциплина.

Друз повдигна вежда в ням въпрос.

— Виж, това, Квинт Сервилий не е моя работа. Не ме интересува какво мислиш по въпроса. Това, което ще ми е интересно да науча, е как мина пътуването ти.

Когато в късния следобед на същия ден няколкото роби, натоварени да върнат господарката си у дома, пристигнаха пред вилата на Друз, Ливия Друза беше в къщата и можа лично да ги посрещне. Прие новината за завръщането на мъжа си с привидно спокойствие; без да се оплаква от неприятната изненада, заяви на прислугата, че ще е готова да тръгне обратно за Рим още по обяд на другия ден, повика Мопс и му даде всички необходими указания.

Старата тускуланска ферма вече беше заприличала повече на вила, строителите си бяха свършили задачата, като издигнаха набързо римски перистил и пристроиха към къщата помещения за елементарна хигиена. Сега Ливия Друза се втурна към другия й край, скри се в дневната си, затвори вратата зад себе си, тръшна се на леглото си и горко зарида. Всичко беше свършило. Квинт Сервилий се беше върнал у дома, а той винаги бе смятал за свой дом големия град. Повече никога нямаше да й позволи да види вилата в Тускулум. Без съмнение вече бе научил как тя е излъгала за позволението му да се нанесе тук, бе дал воля на яда си и щеше да я върже за постоянно в Рим.

По това време на годината Сенатът в Рим беше в сесия, така че от известно време Катон Салониан бе напуснал селската си къща и се беше пренесъл в града; вече няколко седмици Ливия Друза не го беше виждала. Преглъщайки сълзите си, тя отиде при работната си маса, извади лист хартия, перо и мастило и започна да пише:

На сутринта Ливия Друза излезе на обичайната си разходка, предупреждавайки прислугата, че ще се прибере преди обяд, когато всичко бъде готово за връщането й в Рим. Обикновено, когато имаше среща с Катон, тя припкаше като сърна, но този път бавно се движеше по пътеката, опиваше се от красотата на есенната природа, опитваше се да запечата в паметта си всяко дърво, камък, храст, за да има с какво да изпълва годините на самота, които я очакваха. Когато стигна до малката варосана къщичка, където двамата с Катон се бяха срещали в продължение на двадесет и един месеца, Ливия обиколи една след друга двете стаи, нежно опипваше стените и предметите, опитвайки се сякаш да им предаде неизмеримата си тъга. Колкото и добре да знаеше, че любимият й е в Рим, беше се надявала да я чака на уреченото място; но той не я чакаше. Затова остави бележката на леглото, където нямаше как да не я забележи, сигурна, че никой друг не би посмял да влезе в къщичката на господаря си.

А след това започна дългото шествие към Рим. Ливия Друза беше принудена да се друса през цялото разстояние в затворената двуколка, наричана от римляните карпентум, която Цепион бе сметнал за най-подходящото за жена му превозно средство. В началото тя бе настоявала малкият Цепион — както всички наричаха сина й — да пътува с нея в двуколката, но след като бяха изминали навярно една десета от пътя до дома, тя се смили над детето и го предаде на грижите на един от робите, който трябваше да го носи на ръце до Рим. Сервилила се задържа малко повече до майка си, но стомахът й не издържа и се наложи майка й толкова често да я държи надвесена над прозореца, че най-накрая я помоли да излезе да върви пеша. Самата Ливия Друза също понечи да се присъедини към пешеходците, но й беше съобщено, че господарят й изрично държал жена му да пътува вътре в двуколката, при това със спуснати завеси.

За разлика от сестра си Лила Сервилия се радваше на железен стомах, затова й беше позволено да се вози с майка си; дори когато й предложиха да излезе навън, тя гордо заяви, че една патрицианка никога не ходи пеш. Ливия Друза отдалеч беше разбрала, че детето е твърде развълнувано, но нищо чудно, ако не бяха прекарали толкова дълги месеци заедно в Тускулум, да не го беше забелязала. Защото Сервилия се беше научила прекрасно да прикрива чувствата си и единствено пламъчетата в черните й очи, както и бръчиците в ъгълчетата на пълничката й уста издаваха истинското й настроение.

— Много се радвам, че с такова нетърпение чакаш срещата с баща си — чудеше се какво да каже Ливия Друза, докато клатушкащата се двуколка я отнасяше далеч от царството на мечтите й.

— Е, знам, че при теб е точно обратното — отвърна й грубо дъщеря й.

— Защо не се опиташ да ме разбереш! — възкликна майка й. — Просто обожавах живота си в Тускулум! Мразя Рим!

— Нали — поклати глава Сервилия и с това разговорът между двете свърши.

Пет часа, след като бяха тръгнали от вилата, двуколката и придружаващите я роби стигнаха пред къщата на Марк Ливий Друз.

— Да бях вървяла пеш, щяхме да стигнем по-бързо! — сопна се на прощаване Ливия Друза на кочияша, преди да е обърнал колесницата на другата посока и да се е отдалечил.

Цепион я чакаше в онази част от къщата, където бяха живели и преди. Щом жена му се появи на вратата, той й кимна някак отнесено, без да прояви интерес дори към двете си дъщерички, отбили се специално да го поздравят с „добре дошъл“, преди да са ги отвели в детската стая. Сервилия му се усмихна възможно най-чаровно, очите й широко се разтвориха, но баща й и на нея просто кимна и й даде да разбере, че не му трябва за нищо.

— Хайде, вървете си, нека бавачката доведе малкия Квинт — нареди Ливия Друза и отпрати момичетата към вратата.

Бавачката обаче вече чакаше пред вратата. Ливия Друза пое сина си от ръцете й и го занесе лично на въображаемия му баща.

— Ето, Квинт Сервилий! — усмихна му се тя. — Запознай се със сина си. Не е ли хубавец!

Както обикновено това беше майчино преиначаване на фактите: малкият Цепион определено не беше хубаво дете. Макар и човек да не можеше направо да го нарече грозен. Вече бе навършил десет месеца и седеше спокоен в скута на майка си, обикаляйки цялата стая с поглед, в който личеше известно разбиране; но макар умно дете, Цепион не беше нито усмихнат, нито чаровен. Гъстите му за възрастта, прави и гладки косици чак плашеха с наситеночервения си цвят, очите му бяха светлокафяви, с цвят на лешник, фигурката му — източена, лицето му — издължено.

— Богове! — смая се Цепион и внимателно заразглежда сина си. — Откъде му се е взела тази червена коса?

— Според Марк Ливий я е наследил по линия на майка ми — отговори хладнокръвно Ливия Друза.

— Аха! — рече Цепион, видимо облекчен; не че бе заподозрял жена си в изневяра, но от рождение бе свикнал да търси отговор за всяко нещо и се тревожеше, когато нямаше кой да му го даде. След като така и така цял живот не се беше проявявал като нежен човек и сега дори не си направи труда да поеме малкия Цепион от ръцете на жена си. Трябваше тя да го подкани с жест, за да се реши най-сетне да го погъделичка по гушката и да му заговори като грижовен баща.

— Много добре — отсъди след известно време Цепион. — Върни го на бавачката му. Време ни е двамата с теб да се усамотим, жено.

— Но тъкмо идва време за вечеря — напомни му Ливия Друза, докато отнасяше детето към вратата и го подаваше на робинята. — Дори — едва преглътна тя, защото сърцето започваше бясно да бие в гърдите й — бих казала, че е закъсняла. Няма за кога повече да я отлагаме.

Но Цепион вече прибираше капаците на прозорците и залостваше вратата.

— Аз не съм гладен — рече той и започна да си сваля тогата. — Ако ти си, толкова по-зле за теб. Днес няма да се вечеря, жено!

Колкото и да не беше наблюдателен или паметлив, Квинт Сервилий не можеше да не установи известна промяна у жена си. Откакто Ливия Друза се беше пъхнала под чаршафите до него, тя с нищо не бе издала, пък макар и най-малко удоволствие или интерес от това, което той й правеше. Все едно се бе заел с каменна статуя.

— Какво ти има? — вдигна той безпомощно ръце.

— Както повечето жени на моята възраст започвам да изпитвам известна неприязън към цялата тази работа — оправда се Ливия. — След като ни се народят две-три деца, губим интерес.

— Виж какво — започваше да се ядосва Цепион. — Най-добре ще е точно ти да си възвърнеш интереса, при това колкото се може по-бързо. Ние в нашия род сме хора порядъчни и въздържани и никога не лягаме с други, освен със собствените си жени.

Изказването му прозвуча надуто, смехотворно, сякаш го беше научил наизуст специално за случая.

Така че нощта можеше да се нарече успешна само в най-общи линии; дори след няколкото последователни атаки на своя съпруг Ливия Друза продължи да се държи студено, апатично, а най-накрая буквално срази Цепион, след като малко преди самата кулминация на неговите усилия заспа и дори захърка. Той гневно я разтърси, за да я върне към действителността.

— Как мислиш, че ще ни се роди нов син, ако се държиш така? — попита я той, впивайки хищно пръсти в рамото й.

— Не искам повече деца — заяви Ливия.

— Ако не се научиш да се държиш по-внимателно с мъжа си — запъшка той, — ще се разведа с теб.

— Ако разводът означава, че ще мога да се върна във вилата на брат си в Тускулум — трябваше да повиши глас Ливия, за да надвика шумния му екстаз, — не бих имала нищо против. Мразя Рим. Мразя и това, което правим в момента. — Най-накрая тя се извъртя изпод него и се обърна на другата страна. — Сега мога ли да спя?

Цепион вече се бе преуморил, затова я остави, но още щом се събуди на сутринта, си припомни целия среднощен разговор и отново изпадна в съпружески гняв.

— Аз съм твой мъж — говореше той, докато Ливия бързаше да се измъкне от леглото — и искам ти да се държиш както подобава на една жена на патриций.

— Казах ти, че цялата тази работа ми се струва скучна и безинтересна — тросна му се тя. — Ако не ти харесвам повече, Квинт Сервилий, най-добре да се разведем, докато е време.

Но бавно разсъждаващият ум на Цепион вече беше схванал едно: жена му можеше и да не му е изневерявала, но самият факт, че сама искаше развод, беше достатъчен да привлече внимание.

— Никой няма да се развежда, жено.

— Знаеш, че ако поискам, мога да си взема развод от теб.

— Съмнявам се, че брат ти би ти позволил. Не че има някакво значение. Просто няма да се развеждаме и това е. Вместо това ти ще проявяваш повече съпричастие към желанията на съпруга си, ако ли пък не, аз ще те накарам да го проявиш.

Докато говореше това, Цепион извади кожения си колан, сви го на две и го удари в лявата си ръка, за да се чуе как изплющява.

Ливия Друза го гледаше с неподправено удивление.

— Я стига! Да не съм дете, че да ме плашиш с такива работи!

— Може и да не си дете, но се държиш като такова.

— Не би посмял да ме удариш!

Вместо отговор Цепион я сграбчи за китката, изви я зад гърба й и й надигна нощницата достатъчно, за да може да я държи със същата ръка. В следващия миг коланът изплющя по гърба й и нататък започна едно бясно налагане с кожата по задника, бедрата и прасците. В първия момент Ливия Друза се опита да се освободи, но си даде сметка, че както я е хванал здраво, най-много да си счупи ръката при някое рязко движение. При всеки нов удар болката нарастваше. Тялото й беше пламнало в огън, и то не само при съприкосновението с жилавия колан. Колкото и да се мъчеше да не вика, Ливия Друза започна да се задъхва, сетне да хлипа и накрая зарида с пълен глас от ужас. В един момент краката й се подкосиха, тя се свлече на колене и инстинктивно понечи да скрие глава с ръцете си. Цепион я освободи от хватката си, но в плен на все същата дива ярост продължи да я удря по свитото й на кълбо тяло.

Виковете й започнаха да му се струват същински химни на радостта; той раздра докрай дрехата й и продължи да налага, докато най-накрая ръцете му не омекнаха и не изпуснаха сами оръжието.

Коланът падна на земята и Цепион го изрита с крак надалеч. Грабна жена си за косата и насила я повлече обратно към тясното и непроветрено спално помещение, където вонеше на собствената му пот.

— Сега ще видим! — задъхваше се той, докато с една ръка държеше силно еректиралия си член. — Подчинение, жено! Това е то, иначе те чака още бой!

Победоносен, той я яхна и отново започна да я измъчва, този път с друг свой орган, тълкувайки ужасените викове на Ливия и свитите й юмручета, с които искаше да го отблъсне от себе си, като израз на възбуда.

Шумовете, които се носеха от покоите на Цепионови, не останаха нечути за прислугата в къщата. Първа ги чу Сервилия, която се бе спотаила срещу вратата на родителите си с надеждата да зърне баща си, когато излезе да закусва. След нея пред стаята се насъбраха и неколцина от робите. Навярно единствени Друз и Сервилия Цепионида не научиха нищо за случилото се, още повече че никой не посмя да им съобщи.

След като изкъпа господарката си, личната прислужница на Ливия Друза бързо изтича в помещенията за робите, за да опише какво е видяла. По лицето й се беше изписал ужас.

— Цялата е в огромни червени белези — обясни робинята на иконома Кратип. — Същински кървави рани! Цялото легло е почервеняло от кръв. Бедната!

Кратип не можа да се сдържи и горко заплака. И не беше сам в мъката си, защото мнозина от прислужниците в къщата знаеха Ливия Друза още от малко дете, бяха свикнали да й съчувстват, да се грижат за нея. Когато господарката се появи пред тях, при вида й повечето от старите роби отново ревнаха: Ливия едва ходеше, а по погледа й личеше, че й се иска по-скоро да я бяха убили. Но дори в плен на най-жестока ярост Цепион се бе показал съобразителен: нито по ръцете, нито по лицето или врата се виждаха каквито и да било белези.

В продължение на два месеца положението си остана непроменено, с изключение на това, че побоищата, които Цепион редовно нанасяше на жена си в интервал от около пет дни, придобиха по-конкретен модел. Побойникът възприе системата, според която всеки път трябваше да се налага конкретна част от тялото на Ливия Друза, докато другите си почиват и раните по тях зарастват. На него самия преживяването помагаше за две неща едновременно: повишаваше половата му активност и му вдъхваше самочувствие на господар. Най-накрая проумяваше дълбоката мъдрост, заложена в римските традиции, обясняваше си каква е истинската роля на патерфамилиас, както и за какво се раждат жените.

Ливия Друза не казваше нищо пред никого, не се оплакваше дори пред робинята, която я къпеше… и се грижеше за раните й. Но и отстрани се виждаше, че е настъпила голяма промяна, която все повече и повече тревожеше Друз и жена му. И двамата си го обясняваха по най-елементарния начин: Ливия не обича Рим и завръщането у дома й се е отразило зле. Естествено Друз, който добре си спомняше съпротивата на сестра си срещу насилственото й омъжване за Цепион, отдаваше значимото и на присъствието на зет си, но дали беше достатъчно това да обясни бавната походка на Ливия, отнесения й поглед, пълното й мълчание?

Самата Ливия Друза се чувстваше отвътре също тъй, както и отвън — в агонията на постоянен тормоз, който щеше да я убие едновременно и физически, и духовно. От време на време изтощеното й съзнание се питаше дали пък не става дума за заслужено наказание за изневярата й. Или пък болката от побоя се заглушаваше от още по-тежката мъка по раздялата с любимия Катон. А може би тайно благодареше на боговете, че в резултат на усилията на мъжа й на нея й се е разминало раждането на детето, което от три месеца носеше в утробата си и което дори Цепион не би могъл да приеме за свое.

Сварена напълно неподготвена от неочакваното завръщане на мъжа си, Ливия Друза дори не бе помислила за това нежелано усложнение; когато най-после се сети за него, то вече бе престанало да съществува. Да, това ще да е била истината. Макар и по своеобразен начин, боговете пак проявяваха своята благосклонност към нея. Някой ден мъжът й щеше напълно да изгуби мярка и да я убие. А смъртта бе за предпочитане пред живота с човек като Квинт Сервилий Цепион.

Това, което направи по-сериозно впечатление на Друз, бе, че промяна се забелязваше не само у сестра му, но и в цялата домашна атмосфера. Подобно откритие беше по-скоро странно, тъй като човек в неговото положение би трябвало да обръща внимание най-много на неочаквания дар, който съдбата му бе отредила: най-после жена му бе забременяла. Ала и самата Сервилия Цепионида, вместо да се изпълва с радостни чувства за предстоящото събитие и вместо да се занимава със собствените си грижи, все повече се тревожеше за ледените повеи, които се разнасяха из коридорите на дома й. На какво се дължеше тягостното настроение, обхванало прислугата? Можеше ли една нещастна съпруга да накара всички около себе си да изпаднат в подобно униние? Така например, ако допреди време слугите на Друз дразнеха господаря си с постоянните разговори, които водеха на висок глас из коридорите, сега не смееха дума да обелят и го гледаха все със сериозни изражения. Като дете го бяха събуждали със смеха си, а сега го приспиваха с меланхоличните си погледи, с едносричните си отговори, с прилежността си, която надминаваше всякакви очаквания. Дори Кратип, който често беше бъркан със статуите в градината, се държеше по-служебно от обикновено.

В края на годината Друз стана по-рано от обикновено и издебна иконома си, преди да е наредил да бъдат пуснати клиентите на господаря му от улицата.

— Само за минутка — посочи Друз на Кратип вратата на таблиния. — Искам да поговорим.

Грижливо затвори вратата след себе си в знак, че не бива никой да го безпокои, но така или иначе не знаеше откъде да започне. Кръстосваше из стаята си, а Кратип стоеше като закован на едно място и гледаше в краката си. Най-накрая господарят му спря да се движи и го изгледа изпитателно.

— Кратип, моля те да ми обясниш какво става в тази къща. — Друз протегна ръка напред във въпросителен жест. — Обидил ли съм ви с нещо? Защо цялата прислуга дава вид, че смята да се самоубива? Нима в отношенията си към вас съм пропуснал нещо толкова важно, че да ми се сърдите толкова дълго? Ако съм ви засегнал с нещо, най-добре кажи какво е то. Не бих искал, пък макар и един-единствен от моите роби да се чувства нещастен по моя вина или по вина на когото и да било от семейството ми. А най-малко от всичко искам да те гледам теб нещастен. Ако не беше ти, този покрив може би нямаше още да стои над главата ми.

За негов ужас обаче Кратип избухна в сълзи; Друз застина, напълно неспособен да реагира на подобна неочаквана постъпка, най-сетне инстинктът му подсказа да седне на кушетката, да придърпа иконома до себе си, да го прегърне и да му подаде носната си кърпа. Колкото по-мил обаче ставаше Друз, толкова по-силно ридаеше Кратип. Накрая, за да не вземе да се разплаче и той самият, Друз стана, отиде да налее вино, накара Кратип да отпие от чашата и отново го прегърна, нареждайки му утешителни слова. След някоя и друга минута икономът започна да се овладява и сълзите спряха.

— О, Марк Ливий, не можеш да си представиш каква тежест е всичко това за нас?

— Кое по-точно, Кратип?

— Тези побоища!

— Побоища?

— И как тя заглушава виковете си, да не би някой да я чуе! — отново заплака Кратип.

— Имаш предвид сестра ми ли? — попита Друз.

— Да.

Усети как сърцето му ускорява своя ход. Лицето му почервеня от придошлата кръв, ръцете му се разтрепериха от възбуда.

— Кажи ми всичко! В името на боговете — закрилници на тази къща, заповядвам ти да ми разкажеш всичко от край до край!

— Квинт Сервилий. Най-накрая ще я убие.

Друз дори не се опитваше вече да крие как се е разтресъл от главата до петите. Трябваше му дълбоко да си поеме дъх, преди да попита:

— Искаш да кажеш, че мъжът на сестра ми я бие?

— Точно така, домине! — опитваше се икономът да се овладее. — Знам, че не ми е работа да обсъждам постъпките на господарите си и се кълна, че за нищо на света не бих го сторил! Но ти ме попита толкова мило, прояви такава загриженост, че аз… аз…

— Успокой се, Кратип, не се гневя на теб — рече му с равен глас Друз. — Уверявам те, че дори съм ти изключително благодарен за току-що споделеното. — Той скочи на крака и помогна на роба си да се изправи. — Сега ще отидеш при вратаря и ще му заръчаш да се извини на клиентите ми от мое име. Днес няма да приемам никого, имам си друга работа. След това ще помолиш жена ми да отиде при децата и да стои там и ще намериш работа на цялата прислуга в избата или на долния етаж. Всички в къщата да се хванат за нещо полезно, ти също. Но преди да се оттеглиш, ако обичаш, обади на Квинт Сервилий и на сестра ми, че искам да говоря с тях.

Няколкото минути, които му останаха да се съвземе, Друз използва да размисли отново над чутото, да успокои треперещите си от гняв ръце и в крайна сметка да си каже, че навярно Кратип е преувеличил и че това, което слугите си мислят, не отговаря напълно на истината.

Но му беше достатъчно само да огледа по-отблизо Ливия Друза, за да се увери, че икономът му нищо не си е измислил. Тя влезе първа в кабинета му и както беше застанала още на вратата, брат й можа да прочете в очите й цялата болка и страх, дълбокото отчаяние, които я бяха обладали. Друз изпита смътното чувство, че сестра му вече е усетила първите повеи на смъртта върху себе си. Веднага след нея се появи и Цепион, видимо спокоен, любопитен какво ли ще му каже шуреят му.

Друз ги чакаше изправен пред писалището си, затова дори не ги покани да седнат. Изгледа с цялата злоба, на която беше способен, зет си и просъска:

— До слуха ми достигна, Квинт Сервилий, че си малтретирал физически сестра ми.

Ливия Друза го зяпна в удивление, докато Цепион си придаде важен вид и презрително отвърна:

— Това, как постъпвам със собствената си жена, Марк Ливий, си е единствено моя работа.

— Не съм съгласен — опитваше се да говори спокойно Друз. — Жена ти е моя сестра, принадлежи на знатна и могъща фамилия. Преди да се омъжи за теб, никой в тази къща дори не си е помислял да я бие. Няма да позволя и занапред някой да го стори.

— Тя е моя жена. Което означава, че зависи единствено от мен, Марк Ливий, не от теб! Ще се отнасям с нея тъй, както намеря за добре.

— Двамата с Ливия Друза сте свързани с брак — изрече с каменно изражение Друз, — но между мен и нея съществуват по-силни връзки, връзките на кръвта. Кръвта вода не става и аз никога няма да ти позволя да биеш сестра ми!

— Ти самият каза, че не искаш да знаеш за начините, по които смятам да я науча на дисциплина! И беше прав. Това не ти влиза ни най-малко в работата.

— Когато един мъж започне да бие жена си, това влиза в работата на всички околни. Защото от подобно издевателство по-долно деяние няма. — Друз се обърна към сестра си. — Ако обичаш, Ливия Друза, свали дрехите си. Искам да видя какво ти е направил този злосторник.

— В никакъв случай, жено! — заповяда Цепион, възмутен от подобна мисъл. — Да се покажеш гола пред чужд мъж? Забранявам ти!

— Съблечи се, Ливия Друза — повтори брат й.

Ливия Друза нито помръдна, нито каза нещо.

— Скъпа, трябва да го сториш — подкани я любезно Друз и се приближи до нея. — Трябва да видя.

Прегърна сестра си с една ръка, но при самия допир тя извика от болка и се отдръпна настрани. Като се стараеше да не я докосва, Друз внимателно развърза презрамките на робата й и дрехата започна бавно да се смъква по тялото й.

Сред сенаторското съсловие открай време бяха свикнали да гледат на биенето на жените като на най-позорно деяние. И макар да го знаеше много добре, Цепион не посмя да спре Друз в разсъбличането на жена му. Робата се смъкна под гърдите на Ливия Друза, които, вместо да радват мъжкия поглед със закръглените си форми, го ужасяваха с огромните, незараснали белези, оцветили се с времето в синкавомораво и бледожълто. В следващия миг Друз развърза и колана. И горната, и долната дреха паднаха на земята и сестра му остана гола. Последния път мъжът й я беше налагал по бедрата, та затова те сега бяха покрити с кървави резки. Също тъй грижливо, както я беше разсъблякъл, Друз помогна на сестра си да се облече отново, хвана треперещите й от напрежение пръсти и я подкани да върже отново колана си. Обърна се отново към Цепион.

— Веднага да напуснеш дома ми — заповяда му той, без да променя леденото си изражение.

— Жена ми е моя собственост — напомни му Цепион. — Като неин съпруг съм упълномощен да се отнасям с нея, както сметна за необходимо. Ако пожелая, мога дори да я убия.

— Жена ти е преди всичко моя сестра, а аз няма да позволя някой да издевателства върху един Ливий Друз, също както сам никога не бих издевателствал над животните във фермата си. Махай се от къщата ми!

— Ако ще се махам, ще се махаме двамата с нея — упорстваше Цепион.

— Тя ще остане при мен. А сега си върви, биячо на жени!

Изведнъж зад гърбовете им се разнесе нечий пронизителен писък.

— Тя го заслужава! Тя го заслужава! — Отнякъде се бе появила малката Сервилия, която сега се завтече към баща си и предано го погледна. — Не я бий, татко! Убий я!

— Я се връщай в детската стая — рече отегчено Друз.

Но племенницата му се хвана за ръката на Цепион и както бе застанала разкрачена, предизвикателно го стрелна с искрящите си очички.

— Тя заслужава да умре! — крещеше детето. — Аз знам защо й харесваше в Тускулум! Аз знам какво правеше всъщност в Тускулум! Аз знам и защо детето й се роди червенокосо!

Изведнъж баща й се отскубна като опарен от ръката й. В погледа му заблестя неочаквано просветление.

— Какво искаш да кажеш, Сервилия? — раздруса я той грубо за рамото. — Хайде, момиче, говори каквото знаеш!

— Тя си имаше любовник, аз много добре знам какво значи любовник! — оголи заканително зъбки Сервилия. — Майка ми си имаше любовник. Червенокос! Срещаха се всяка сутрин в една къща в имението му. Знам, защото съм я следила. Виждала съм ги какви ги вършат на леглото му! И знам, че мъжът се казва Марк Порций Катон Салониан и че прадядо му е бил роб! Това го научих от леля Сервилия! — Малката отново се обърна към Цепион. С колкото злоба и омраза гледаше допреди малко майка си Ливия, с толкова обич и преданост сега се опитваше да погълне всеки жест на любимия си баща. — Татко, ако не искаш да я убиеш, защо не я оставиш тук! Тя не те заслужава! Изобщо не си струва! В крайна сметка коя е тя? Някаква си плебейка, докато ние с теб сме истински патриции! Ако сега я изоставиш, обещавам ти, че аз ще се грижа за теб!

Друз и Цепион се бяха вкаменили от удивление, докато неочаквано Ливия Друза си възвърна разсъдъка. Набързо завърза колана на дрехата си и се наведе към дъщеря си.

— Малка моя, нещата изобщо не са такива, каквито си мислиш — рече тя нежно и понечи да погали дъщеря си по бузата.

Но Сервилия я удари с все сила през пръстите и се долепи още по-плътно до баща си.

— Знам много добре, че са точно така, както си ги мисля! И няма защо ти да ми обясняваш! Ти сложи петно върху нашето име… върху името на баща ми! И заслужаваш да умреш! А момчето не е от баща ми!

— Малкият Квинт е от баща ти — отрече Ливия Друза. — Той е твой брат.

— Не, той е син на червенокосия и е жалък роб по произход! — Сервилия се хвана за туниката на Цепион. — Татко, моля те, отведи ме оттук!

Вместо отговор обаче Цепион я сграбчи за врата и я блъсна толкова грубо, че тя падна на пода.

— Какъв глупак съм бил — промърмори той. — Момичето е право, заслужаваш да умреш. Жалко, че не използвах колана си по-често.

В следващия миг той напусна стаята, стиснал заканително юмруци, а детето му, обляно в сълзи, се втурна подире му и напразно го молеше да го изчака.

Друз остана насаме със сестра си.

Усещаше, че краката му не го държат; едва стигна до стола си и уморено се отпусна. Ливия Друза! Кръв от неговата кръв, плът от неговата плът! Единствената му сестра! Уличена в изневяра! И все пак, именно след този потресаващ разговор той си даваше сметка колко много значи Ливия за него. И какъв непоносим живот е трябвало тя да води толкова дълги години единствено заради него самия.

— Всичко е по моя вина — заключи най-накрая той и устните му нервно затрепериха.

Сестра му седна на кушетката встрани от писалището.

— Нищо подобно, виновна съм си само аз.

— Истина ли е? Имаш ли си любовник?

— Имах си, Марк Ливий. Пръв и единствен. Откакто съм се върнала от Тускулум, нито съм го виждала, нито съм получавала вест от него.

— Но не той е бил причината Цепион да те бие.

— Не.

— Защо тогава?

— Откакто се запознах с Марк Порций, не можех повече да се правя на любяща съпруга — обясни Ливия Друза. — Безразличието, с което се отнасях към Цепион, го подлудяваше, затова започна да ме бие. А по-късно откри, че това просто му доставя удоволствие.

За миг на Друз му призля и той се уплаши, да не би да повърне от погнуса. Но сетне вдигна безпомощно ръце.

— Богове, в какъв свят живеем ние! — възкликна той. — Много зло ти причиних, Ливия Друза.

Сестра му се премести от кушетката на стола за клиентите.

— Ти винаги си действал според разбиранията си, Марк Ливий — успокои го тя. — Трябва да ми вярваш, Марк Ливий, вече от години не ти се сърдя за нищо. Толкова добрини си сторил за мен, че не можех да не те обикна — теб и Сервилия Цепионида.

— Жена ми! — сети се най-после Друз. — Като си представя как всичко това може да й се отрази.

— Трябва да се постараем да научи възможно най-малко — съгласи се Ливия. — Тъкмо е забременяла, не можем да си позволим да я тревожим излишно.

Друз вече беше скочил на крака.

— Ти стой тук — заръча той на сестра си и хукна към вратата. — Искам да се уверя дали брат й вече не е отишъл да й разкаже всичко. Пийни си вино, аз ще се върна веднага.

Но Цепион дори не бе помислил за сестра си. Щом напусна кабинета на Друз, първата му работа бе да се прибере в покоите си, без да обръща внимание на дъщеря си, която плачеше и напразно се опитваше да се улови за дрехата му. Най-накрая се видя принуден да я удари и да я заключи в спалнята си. Там я намери Друз малко по-късно, обляна в сълзи.

Робите бяха извикани обратно на етажа, Друз вдигна племенницата си от земята и я изведе на двора, където чакаше на почтително разстояние една от бавачките.

— Хайде, Сервилия, стига си плакала. Дай на Стратоника да ти избърше лицето и бягай да закусваш.

— Искам татко!

— Татко ти, дете, вече не е в къщата ми, но не се отчайвай. Сигурен съм, че щом си уреди нещата, първата му работа ще е да те вземе при себе си.

Друз така и не можеше да твърди дали е благодарен на малката злобарка, че е издала майка си, или я ненавижда заради това.

Сервилия се посъвзе.

— О, той ще ме вземе, сигурна съм — изрече тя и последва вуйчо си вън под колонадата.

— А сега върви при Стратоника — нареди й строго Друз. — И гледай да си затваряш устата, Сервилия. За доброто на леля си, а още повече на баща си… Да, тъкмо на баща си! Не трябва никому да казваш за разговора, който водихме тази сутрин.

— Че какво лошо мога да сторя на баща си, ако говоря? Нека всички научат на какво е станал жертва той.

— Никой не се радва, когато другите научат за позора му, Сервилия. Имаш думата ми, че баща ти няма да ти бъде благодарен, ако тръгнеш да разправяш какво му се е случило.

Сервилия вдигна рамене и се запъти към бавачката си. Друз отиде да види жена си в детската стая и да й съобщи какво се е случило, но само в най-общи линии, да не би да я разтревожи излишно. За негова изненада тя прие всичко напълно спокойно.

— Радвам се, че поне научихме за какво става дума — рече тя. — Горката Ливия Друза! Страхувам се, Марк Ливий, че никога не съм харесвала особено брат си. Колкото повече остарява, толкова по-нетърпим става. Дори си спомням, че когато бяхме малки, той имаше навика постоянно да тормози децата на робите в къщата.

Друз се върна обратно при сестра си, седнала в същото положение, както я беше оставил, видимо поуспокоена.

— Каква сутрин! — изрече той, докато се разполагаше на стола си. — И като си помисля, че само допреди час нямах никаква представа какво ще ми каже Кратип… Да бях предполагал какво ще ми съобщи, сигурно не бих посмял да го питам нищо.

— А ти всъщност какво си го попитал? — заинтригува се Ливия Друза.

— Защо всички от прислугата са толкова тъжни.

— Нима са били тъжни? — смая се Ливия.

— О, да, и то само заради теб, скъпа. Всички са знаели, че Цепион те бие. Не трябва да забравяш, че много от робите те знаят от съвсем малка. Всички тук са силно привързани към теб, Ливия Друза.

— Това е прекрасно! Никога не съм го знаела.

— Да си призная, нито аз. Колко сляп съм бил през цялото това време! Много съжалявам за цялата тази бъркотия, която се получи в крайна сметка.

— Няма защо — въздъхна Ливия. — Той взе ли Сервилия със себе си?

Друз направи кисела гримаса.

— Не. Заключил я в спалнята ви.

— Горката! Толкова го обожава!

— Това го разбрах. И все пак ми е напълно непонятно.

— А сега какво ще стане, Марк Ливий?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа! Навярно най-добре ще е да се държим все едно не се е случило нищо особено… Доколкото позволяват обстоятелствата все пак. Ще стоим и ще чакаме вест от… — и този път щеше да каже Цепион, както го беше споменавал вече цял час, но се усети и рече: — Квинт Сервилий.

— А ако поиска развод, както предполагам, че ще постъпи?

— Тогава се освобождаваш веднъж завинаги от него и бих казал, че ще е много добре.

Но Ливия Друза мислеше за друго и не можеше повече да го премълчава.

— Ами Марк Порций Катон?

— Той означава много за теб, така ли?

— Да, повече от всичко.

— Момчето от него ли е, Ливия Друза?

Това беше въпрос, който тя отдавна си бе задавала! Какво да каже, когато някой от семейството попита за червените коси на сина й или пък забележи приликата му с Марк Порций? Досега си казваше, че в замяна на годините тормоз и подчинение, в замяна на побоищата, които й нанасяше през последните месеци, Цепион й беше дал поне едно: синът й щеше да носи неговото име. Ако обаче признаеше пред света, че бащата е Катон, то и малкият щеше да се казва Катон… Освен ако не допуснеше още по-голямата грешка изобщо да премълчи от кого го е заченала и тогава да му лепне завинаги позора на незаконородено дете. Но за късмет синът й беше видял бял свят в напълно подходящ момент и Цепион можеше спокойно да бъде наречен негов баща. Единствена от всички майката можеше да е сигурна, че не е заченала от мъжа си.

— Не, Марк Ливий, синът ми е от Квинт Сервилий — излъга убедено Ливия. — Връзката ми с Марк Порций започна едва след като бях забременяла.

— Много жалко тогава, че се е родил червенокос — отбеляза Друз и с нищо не издаде какво всъщност мисли по въпроса.

Ливия се усмихна престорено.

— Не си забелязвал на какви хитрини е способна съдбата, само и само да оплете пътищата на смъртните? — подхвърли тя. — Още от мига, в който се срещнах с Марк Порций, предчувствах, че съдбата ми крои нещо. Когато малкият Квинт се оказа червенокос, това дори не ме учуди… Излизаше, че никой няма да ми повярва.

— И все пак, каквото и да стане занапред, аз ще съм на твоя страна, сестро — увери я Друз. — Докато съм на този свят, ще ти помагам с всичко, с което мога.

В очите на Ливия започнаха да напират сълзи на признателност.

— О, Марк Ливий, не можеш да си представиш колко съм ти благодарна за тези думи!

— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб. — Той се покашля. — Колкото до Сервилия Цепионида, можеш да бъдеш сигурна, че тя няма да се отрече от мен, също както не би се отрекла и от теб.

Още същия ден Цепион прати известие, че иска развод от Ливия Друза. Към известието имаше прикрепено лично писмо до Марк Ливий Друз, което за малко да го довърши окончателно.

— Знаеш ли какво ми пише тази гадина? — каза той на сестра си, която бе прегледана от неколцина лекари, и сега си почиваше в стаята.

Точно в момента Ливия се беше излегнала по корем и търпеливо чакаше двамина от лекарските помощници да намажат с балсам синините й; не можеше да обърне глава и да види изражението на брат си. С огромни усилия на волята поизви схванатия си от боя врат само колкото да го зърне с крайчеца на окото си.

— Какво ти пише? — попита тя.

— Най-напред отрича бащинството си и на трите деца! Отказва да върне зестрата ти и те обвинява в повече от една изневери. Отказва да ми заплати за седемте години престой у дома ми… Доколкото мога да проумея смисъла на написаното, оправдава се с факта, че ти никога не си била негова жена и че децата ти не са негови, а чужди.

Ливия Друза отпусна безпомощно глава на възглавницата.

— Екастор! Марк Ливий, да се отрече от сина си го разбирам, но как може да постъпи така с дъщерите си? Да се съмнява в бащинството на малкия Квинт, това е очаквано, но Сервилия и Лила?… Сервилия няма да го преживее.

— О, не сме свършили още! — размаха писмото Друз. — Щял да промени завещанието си и да лиши трите си деца от всякакво наследство. И най-накрая има наглостта да ми поиска „своя пръстен“! Своя пръстен!

Ливия Друза добре знаеше за кой пръстен става дума. Бижуто беше семейно наследство, беше принадлежало на баща им, преди това на неговия баща. Знаеше се, че някога е стоял на ръката на Александър Македонски. Още по времето, когато като дете Квинт Сервилий Цепион се беше сприятелил с Марк Ливий Друз, той бе зърнал пръстена на ръката на баща му и го бе поискал за себе си. Беше видял с очите си как умиращият Друз Цензор го предава на сина си и най-накрая, преди да замине за Смирна и Италийска Галия, го бе изпросил от зет си, обяснявайки, че пръстенът щял да му бъде щастлив талисман. Друз не желаеше да се разделя със семейната ценност, но заради приятелството се съгласи и му го даде. Когато Цепион се завърна от пътешествието си обаче не пропусна да си поиска веднага обратно пръстена. В началото Цепион си измисляше хиляди причини, за да го задържи по-дълго у себе си, но най-сетне Друз го хвана натясно и той нямаше как да откаже. Тържествено го свали от пръста си и му го връчи със следните помпозни слова:

— Добре, добре, заповядай! Но следващия път, когато заминавам надалеч, Марк Ливий, пак ще трябва да ми го дадеш: носи ми голям късмет.

— Как смее! — задъхваше се от гняв Друз и в следващия миг се хвана за пръста, да не би иззад гърба му да изникне Цепион и да му открадне пръстена, както си стои на мястото. Нямаше нищо по-лесно от това да се свали незабелязано въпросният пръстен, защото беше толкова малък, че можеше да се носи само на кутрето, но за него беше широк и сам се изхлузваше. Александър Велики ще да е бил доста дребен човек, щом е имал такива мънички пръсти.

— Не му обръщай внимание, Марк Ливий — опита се да го утеши Ливия, която отново извърна глава на една страна с надеждата да го види по-добре. — Какво ще стане с децата ми? Наистина ли може да ги изостави?

— Не и след като го поставя на мястото му — закани се мрачно Друз. — Ти не получи ли също писмо?

— Не, само текста на документа за развод.

— Значи можеш да си починеш и да чакаш да се оправиш.

— Какво да кажа на децата?

— Засега нищо. Нека първо се разбера с баща им, пък след това.

Марк Ливий Друз се върна обратно в кабинета си, потърси подходящо по размери парче от най-скъпия си пергамент (искаше му се това, което щеше да напише на зет си, да се запази за бъдните поколения) и седна да измисли отговор на Цепион.

Писмото беше подпечатано и един от робите беше спешно пратен да го занесе в новото убежище на Цепион, къщата на Луций Марций Филип. След като потропа на вратата на получателя, куриерът беше прогонен и единственото, което Друз можа да научи от него, бе, че отговор не се очаква. Усмихнат, Друз връчи десет денария обезщетение на пострадалия, седна на стола си зад писалището, затвори очи и се опита да си представи в какъв гняв е изпаднал Цепион, докато е чел писмото му. Отсега беше сигурен, че до съд няма да се стига. И независимо кой се окажеше истинският му баща, малкият Квинт щеше официално да остане син на Цепион. И щеше да наследи Златото на Толоза. Друз се усмихваше все по-широко и по-широко и мечтаеше как малкият Квинт израства с дълъг врат и голям нос и как и последният римски клюкар разбира кой не може да бъде бащата… Прекрасно възмездие за човек, който си позволява да бие жена си.

След като се намечта достатъчно, отиде до детската стая, за да повика малката Сервилия на разговор насаме в градината. До този ден той едва ли й бе обръщал внимание изобщо, освен когато двамата се разминаваха из къщата: някоя усмивчица, потупване по главичката, подаръче в подходящ момент, това бяха отношенията им; й навярно всеки път си беше мислил само едно: какво нелюбезно дете е племенницата му. Как можеше Цепион да отрича бащинството си? Та тя беше негово пълно подобие: мъничко, но хапливо и опасно животинче. Друз винаги бе смятал, че децата трябва да бъдат държани настрана от делата на възрастните и поведението на малката тази сутрин го беше потресло. Бъбриво, злобно създание! Виж, тя си заслужаваше Цепион да се отрече от нея и да я остави без наследство.

Зает с тези мисли през цялото време, докато се разхождаха из перистила със Сервилия, Друз я гледаше с хладно безразличие.

— Сервилия, след като така и така знаеш целия ни разговор с родителите ти от сутринта, редно е да ти съобщя, че баща ти е решил да се разведе с майка ти.

— О, чудесно! — зарадва се тя, удовлетворена, че честта на семейството е била защитена. — Събирам си нещата и веднага отивам при баща си.

— Това е невъзможно — заяви Друз, доволен, че има с какво да я разочарова. — Той не те ще.

При тези му думи детето пребледня толкова силно, че ако не бяха струпалите се този ден необичайни обстоятелства, Друз навярно би се разтревожил да не й е станало нещо. Но сега му доставяше радост да я гледа как й се разбива сърчицето. За негово разочарование тя не припадна, а напротив — изпъчи гърди, а в следващия миг лицето й цялото поруменя.

— Не ти вярвам — твърдо заяви. — Татко никога не би постъпил така с мен. Сигурна съм, че не би!

Той вдигна рамене.

— Ако не ми вярваш, иди и се убеди сама. Той не е далеч, само през няколко къщи от моята. Настанил се е у Луций Марций Филип. Иди и го попитай.

— Точно така ще направя — съгласи се Сервилия и гордо се запъти към входната врата. След нея веднага хукна бавачката й.

— Оставя я, Стратоника — заръча Друз. — Просто й прави компания и я върни после у дома.

„Колко са нещастни тези хора — убеждаваше се той, застанал да си почине край фонтана. — И колко нещастен щях да бъда аз, ако ги нямаше Сервилия Цепионида и малкият ни син… и детето, което се е скрило така на уютно в корема й.“ Подобни мисли обаче не се задържаха дълго в главата му и той усети силно желание да скочи и да напердаши Сервилия, щом като баща й вече не е пред очите му. Най-накрая, когато слабите лъчи на зимното слънце постоплиха наранената му душа и споменът за събитията от деня започна да се размива, отново бе обхванат от чувството си за справедливост; отново се превърна в Марк Ливий Друз, който трябваше да бди над всички, които бяха несправедливо оскърбени, и да ги защищава… И все пак никога повече не би застанал на страната на един Квинт Сервилий Цепион, независимо от злините, на които той би могъл да стане жертва.

Когато Сервилия се прибра у дома, Друз още стоеше при огрения от слънцето шадраван, чиито струи, щедро бликащи из зиналата уста на бронзовия делфин, къпеха в сребро и злато малкия басейн. Стоеше с притворени очи, с благо и спокойно изражение.

— Вуйчо Марк! — сепна го Сервилия.

Той отвори очи и с известни усилия успя да й се усмихне.

— Привет. Какво стана?

— Наистина не ме ще. Твърди, че не съм била негова дъщеря — процеди през зъби момиченцето.

— Видя ли? А на мен не повярва.

— Защо да ти вярвам? Ти си на нейна страна.

— Сервилия, нямаш право да се държиш толкова осъдително с родната си майка. Още повече, че тъкмо тя е жертва на баща ти, не обратното.

— Как така тя ще е жертвата? Нали си имаше любовник?

— Ако баща ти се беше държал по-мило с нея, тя никога не би си потърсила любовник. Никой мъж не може да намери оправдание защо бие жена си.

— Трябваше не да я бие, а да я убие. Аз така бих постъпила на негово място.

Друз вдигна ръце и я отпъди:

— О, я ми се махай, проклето момиче такова!

„Ще бъде щастие — продължаваше да размишлява Друз, след като племенницата му се беше скрила, — ако Сервилия поне спечели нещо от раздялата с баща си. С времето все ще се сближи повече с майка си. Би било естествено.“

Скоро огладня и отиде да хапне заедно с жена си хляб, маслини и твърдо сварени яйца; използва случая да й разкаже в по-големи подробности за семейните неволи. Понеже знаеше, че Сервилия Цепионида като всеки друг в рода си държи много и на благоприличието, и на фамилната чест, Друз не беше никак сигурен как би реагирала тя, щом научи, че снаха й е била пропъдена от мъжа си заради любовна връзка с някой си правнук на роб. Но макар и силно разочарована от личността на Ливииния любовник, Сервилия Цепионида твърде силно обичаше мъжа си, за да му разваля настроението. С годините беше научила, че за да бъде истинско едно семейство, мъжът и жената трябва да бъдат лоялни един към друг, затова би било съвсем неуместно, ако сега не подкрепеше Друз и унизената му сестра. Това, че цял живот беше прекарала под един покрив с брат си Цепион, не беше причина да го обича особено, по-скоро обратното. Но ако като дете се беше страхувала от него и това я правеше послушна сестра, то присъствието на силния Друз до нея й вдъхваше повече смелост и стремеж към самостоятелност.

Затова двамата съпрузи можеха да си позволят дори в такъв изпълнен с тревоги ден да се наобядват спокойно. Сит и доволен, Друз с нови сили щеше да се впусне в решаването на възникналите проблеми. Оказа се, че те далеч не са свършили. В късните следобедни часове на вратата му потропа нова грижа в лицето на самия Марк Порций Катон Салониан.

Друз покани гостенина си на разходка под колонадата, където никой нямаше да ги безпокои, и вътрешно се готвеше за най-лошото.

— Преди малко имах честта да бъда посетен от Квинт Сервилий Цепион и Луций Марций Филип — обясни Катон; по равнодушния му тон човек би могъл да си помисли, че говори за маловажни неща.

— Двамата едновременно, а? Предполагам, че Филип е играл ролята на страничен наблюдател.

— Точно така.

— И?

— Цепион просто бе дошъл да ме уведоми, че се е развел с жена си заради уличаването й в изневяра с мен.

— И нищо друго?

Катон се навъси.

— Какво друго очакваш? Другото е, че го каза пред жена ми, която използва случая веднага да се върне при баща си.

— Богове, историята, като че ли няма намерение да спре да се повтаря! — възкликна Друз и разпери ръце във въздуха. — Седни, ако обичаш, Марк Порций. Най-добре ще е да ти разкажа всичко по реда му. Разводът е само началото.

Разказът за деянията на Цепион до такава степен извадиха Катон от кожата му, че Друз трябваше да го успокоява; Порций Катоните винаги се бяха хвалили със способността си да се държат хладнокръвно — в действителност обаче нямаше човек в рода, който да не губеше лесно самообладание. Много време и усилия трябваха на Друз, за да убеди Катон, че ако изпълни заканата си да убие веднага Цепион или най-малкото да го осакати за цял живот, това само ще навреди допълнително на Ливия Друза. След като най-накрая се увери, че посетителят му си е овладял нервите, той го заведе при сестра си. Дори да се беше съмнявал в искреността на чувствата, които любовниците споделяха, само един поглед бе достатъчен да се увери, че двамата наистина значат много един за друг. Да, тяхното беше любов за цял живот. Горките!

— Кратип — повика той иконома си, щом остави двамата влюбени насаме. — Отново огладнях и бих искал да вечерям веднага. Би ли съобщил на господарката Сервилия Цепионида?

Господарката Сервилия обаче беше предпочела да вечеря в детската стая, където голямата й племенница се беше тръшнала на леглото си и беше обявила, че повече няма да приеме нито хапка храна, нито капка вода. Най-добре било да умре, защото само смъртта й щяла да трогне баща й и да го накара да се чувства нещастен заради нея.

Друз се запъти сам към триклиния, повтаряйки си за сетен път колко хубаво би било денят най-после да свърши и на сутринта друго слънце да огрее двора му. Въздъхвайки облекчено, той се излегна на кушетката и зачака густациото.

— Какво чуват ушите ми? — изведнъж се разнесе нечий глас откъм вратата.

— Чичо Публий!

— Е, казвай каква е истинската история? — мина по същество Публий Рутилий Руф, докато си изригваше обувките на пода и пъдеше роба, завтекъл се да му мие краката. Натрапникът бързо се изкатери на кушетката на Друз и зае почетното място, за да изгледа отблизо племенника си. В очите му се четеше неприкрито любопитство, но Друз не можеше да му се сърди за нищо, защото беше явно, че чичото бе дошъл не само да задава въпроси, но и да помага, ако трябва. — В цял Рим се разправят какви ли не истории — обясни неведението си Рутилий, — развод, изневяра, роби — любовници, бой на жени, грозни деца… Откъде се взеха толкова бързо всички тези пикантерии?

Но Друз вече не можеше дори и да иска да му каже, защото последното посещение му дойде твърде много; той просто се облегна назад на възглавницата и даде воля на смеха си.

Публий Рутилий Руф не се лъжеше. Цял Рим надаваше ухо за новината; всеки можеше да събере две и две, още повече че най-малкото от трите деца на разведената се радваше на яркочервени коси, а в същото време се оказваше, че простата, но завидно богата съпруга на червенокосия Марк Порций Катон Салониан Куспия също е пратила на съпруга си известие за развод. Неразделната двойка Квинт Сервилий Цепион и Марк Ливий Друз вече не си говореха, макар Цепион да продължаваше да твърди, че изобщо не се били скарали заради жени, ами всичко било, защото Друз не искал да му върне пръстена.

В Рим се срещаха и наблюдателни личности, които скоро си дадоха сметка как на страната на Друз и сестра му застават все честни и почтени люде, докато около Цепион кръжат предимно хора със съмнителни качества като Луций Марций Филип и Публий Корнелий Сципион Назика. Към тях можеха да се прибавят и множество подлизурковци от конническото съсловие, които плаваха в същите води като Гней Куспий Бутеон, бащата на опозорената Катонова съпруга, който се знаеше с прякора Лешояда. Като че ли най-много бяха онези, които не заставаха открито нито на едната, нито на другата страна и гледаха на целия скандал по-скоро като на забавна случка от римския живот; пример за такъв безпристрастен зяпач беше Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който след като в продължение на няколко години се беше крил в миша дупка заради унижението, което му нанесе жена му, влюбвайки се в Сула, започваше да показва глава. Вече му беше позволено да се смее на глас, защото неуместните чувства на младата Далматика бяха поутихнали, а в същото време коремът й видимо наедряваше с плод, за който Скавър можеше да е спокоен, че е негово дело. Сред онези, които гледаха на случилото се най-вече откъм смешната му страна, беше и Публий Рутилий Руф, нищо че се падаше чичо на уличената в изневяра Ливия Друза.

И все пак, оказа се, че в крайна сметка не истинските участници в скандала трябваше да решават всичко, ами единствен Марк Ливий Друз, който нямаше вина за нищо.

— Или иначе казано — мърмореше той пред приятеля си Силон скоро след като новите консули встъпиха в длъжност, — както стана традиция от няколко години насам, пак аз трябва да съм татко на всички бебета в рода! Ако поне разполагах с парите, които онова проклето магаре Цепион ми изпи и изяде за последните седем години, нямаше да се оплаквам! Но новият ми зет Катон Салониан е бил обран до шушка от Луций Домиций Ахенобарб, защото е трябвало да осигури тлъста зестра за сестра си. Всичко, което съпругата му Куспия му била донесла, сега е отново в ръцете на социално издигащия й се баща, така че аз трябваше да плащам на Луций Домиций да не изгони лишената му от всичко сестра. Не само това, ами пак съм принуден да давам подслон на сестра си, на новия й съпруг и на непрекъснато увеличаващата й се челяд… тя пак е бременна!

Макар и да знаеше, че няма с какво да помогне на Друз, Силон се реши поне малко да го поутеши, като подобно на чичо му погледне на случилото се откъм забавната му страна.

— О, Марк Ливий, от всички римски нобили, ти можеш с право да се гордееш, че си най-излъганият!

— Я стига — усмихна се Друз. — Просто си казвам, че Фортуна или който и да било там маже да се отнася към мен с поне малко от уважението, което заслужавам. Но каквото и да е представлявал животът ми преди Араузио, а никой не е казал, че само Араузио ме е накарало да прогледна, то той е забравено минало. Всичко, което знам, е, че не мога изоставя бедната си сестра. И че колкото и да не ми се ще да го призная пред хората, новият ми зет струва много повече от стария. Баба му на Салониан може и да се е родила робиня, но това не му пречи да е истински достоен мъж. Всички в семейството сме щастливи да го приемем под своя покрив. Дори ми харесва начинът, по който се отнася с Ливия Друза; мога да кажа, че я е спечелил не само като любовник, но и в качеството си на законен съпруг. Навремето тя беше склонна по-скоро да смята, че бракът й с него не отговаря на общественото ни достойнство, но с месеците свикна да се гордее с него.

— Радвам се да науча, че бедната ти сестричка най-сетне е намерила щастието — рече Силон. — Винаги съм живял с чувството, че животът й се е превърнал в дълбоко страдание, но и тя винаги се е старала да го прикрие от околните, както би подхождало на всеки Ливий Друз. И все пак жалко е, че не можеш да се отървеш от гостите си… Предполагам, че ти се налага да финансираш и Салониановата кариера?

— Разбира се — потвърди Друз, сякаш въпросът не го тревожеше особено. — За щастие баща ми ми остави повече пари, отколкото бих могъл да похарча за цял живот, та няма опасност да се разоря. Затова пък изпитвам истинско удоволствие при мисълта каква ще е реакцията на Цепион, когато помогна на Катон Салониан да се заизкачва по курсус хонорум!

— Имаш ли нещо против да сменим темата? — попита изведнъж Силон.

— Ни най-малко — изненада се Друз. — Дано в темата, която искам да засегнем, е включен и подробният разказ за делата ти през последните няколко месеца… Не съм те виждал почти цяла година, Квинт Попедий.

— Нима съм отсъствал толкова дълго? — замисли се Силон, сякаш се опитваше да пресметне времето. — Прав си. Как лети времето! — Той вдигна рамене. — Така и така, не съм правил кой знае какво. Мога да се похваля, че сделките ми се оказаха сполучливи.

— Всеки път, когато ми заговориш уклончиво, оставам с чувството, че криеш нещо — отбеляза с известно разочарование Друз, иначе щастлив, че се е събрал отново с най-добрия си приятел. — Но след като не ти е приятно да ми разкриваш намеренията си, ще трябва да се примиря с факта и да не ти задавам повече въпроси. За какво искаше да говорим?

— За новите консули — каза Силон.

— За пръв път от известно време бяха избрани свестни люде — похвали ги Друз. — Не се сещам кога за последно сме имали за управници такава прекрасна двойка: Крас Оратор и Сцевола! Очаквам от тях велики дела.

— Наистина ли? Де да можех и аз да се изкажа в същия дух… Но за мен двамата биха се оказали по-скоро източник на неприятности.

— Предполагам говориш от името на всички италийци. Защо?

— О, сега-засега става дума само за слухове. Надявам се да се окажат безпочвени, но като че ли от ден на ден надеждите ми намаляват все повече и повече, Марк Ливий — намръщи се Силон. — Цензорите са представили на новоизбраните консули списъците с римските граждани из цяла Италия и доколкото разбирам, в тях се оказали доста повече имена от очакваното. Глупаци! В един момент ще се похвалят как новите им методи за преброяване щели да успеят да уловят много повече граждани, отколкото са се регистрирали при старите, в следващия ще се оплачат, че новите граждани били твърде много!

— Значи затова те нямаше в Рим толкова време? — проумя изведнъж Друз. — О, Квинт Попедий, предупреждавах те! Не, ако обичаш, не се опитвай да ме лъжеш! Ако ме излъжеш, ще трябва да прекъснем приятелството си, а аз бих бил крайно нещастен от това! Ти си подправил списъците.

— Така е.

— Квинт Попедий, казвах ти! О, каква каша си забъркал!

Друз се хвана за главата и известно време стоя така, докато Силон, който се чувстваше много по-неловко, отколкото бе предполагал, мълчеше и се мъчеше да измисли някакво гениално решение. Най-накрая Друз надигна глава.

— Е, предполагам, не му е сега мястото да си скубем косите. — Той стана от стола си и недоволно поклати глава. — Най-добре си върви у дома, Квинт Попедий, и още дълго време не си показвай носа в Рим. Не можем да си позволим лукса да се появяваш често пред антииталийски настроената фракция в Сената, където се срещат и умни хора. Ще сторя каквото мога в Сената, но за нещастие още съм от най-младшите сенатори и нямам право да говоря пред аудиторията. Уви, сред онези, които могат да го сторят вместо мен, малцина биха се застъпили за теб.

Силон също беше станал от мястото си.

— Марк Ливий, ще се стигне до война. Сега ще си вървя, защото си прав, ще ме видят и мнозина ще се чудят какво съм дошъл да търся тъкмо в този момент. Но ако не друго, то това развитие на нещата само ме убеждава, че въпросът с еманципацията на всички италийци не може да бъде уреден по мирен път.

— Сигурно може. Трябва да може — натърти Друз. — Сега си върви, Квинт Попедий, и гледай никой да не те види. Ако смяташ да напускаш Рим от Колинската врата, то умолявам те да заобиколиш отдалеч Форума.

Самият Друз обаче не само че не заобиколи Форума, ами си сложи тогата и се насочи право към него с надеждата да зърне нечие познато лице. За деня не беше насрочено заседание нито на Сената, нито на плебейското събрание, но човек винаги можеше да разчита да срещне познати на площада встрани от Кладенца на комициите. За негова радост първият по-известен сенатор, когото срещна, бе чичо му Публий Рутилий Руф, запътил се по посока на Карина, където живееше.

— Може би за пръв път ми се иска Гай Марий да е тук — въздъхна печално Друз, след като двамата си намериха тихо местенце встрани от Форума, достатъчно огряно от слънцето, за да ги топли.

— Страхувам се, че в Сената няма да намериш почти никаква подкрепа за приятелите си италийци — рече Рутилий.

— Аз пък си мисля, че все ще се намери отнякъде… Стига някой сенатор с влияние да се изкаже и да призове останалите към размисъл. Но Гай Марий все още е далеч на изток, а кой друг остава? Никой, освен… ти, чичо?

— Не — поклати отрицателно глава Рутилий Руф. — Аз може и да съчувствам на италийската кауза, но далеч не представлявам сила в Сената. Откакто съм се завърнал от Мала Азия, авторитетът ми е силно накърнен. След като вече не могат да сторят нищо на Квинт Муций, всички откупвачи на данъци в провинцията ми се заканват на мен. Аз си оставам един стар и скромен римски сенатор, който може и да е бил консул, но нито е печелил шумни дела в съда, нито се слави като голям оратор, нито е водил легионите към велики победи. Не, наистина не разполагам с нужното влияние, за да сторя нещо полезно.

— Значи мислиш, че малко може да се стори.

— Да, точно това мисля, Марк Ливий.

В лагера на противниците обаче не можеха да се оплачат от скука. Квинт Сервилий Цепион поиска среща едновременно с консулите Крас Оратор и Муций Сцевола и с цензорите Антоний Оратор и Валерий Флак. Това, което имаше да им каже, се стори безкрайно интересно и на четиримата.

— За всичко е виновен Марк Ливий Друз — започна доноса си Цепион. — В мое свидетелство той често е твърдял как италийците трябвало да получат пълно римско гражданство, че между римляни, латини и италийци повече не бивало да съществува разлика. Освен това има влиятелни приятели сред италийските народи — например водачът на марсите Квинт Попедий Силон и на самнитите — Гай Папий Мутил. От нещата, които съм чул при престоя си в къщата на Марк Ливий, мога тържествено да се закълна, че Марк Ливий Друз е влязъл в заговор с тези двама италийци и е подготвил план за фалшифициране на преброителните списъци.

— Квинт Сервилий, дали нямаш и други доказателства в подкрепа на обвинението си? — попита Крас Оратор.

При този неуместен въпрос Цепион си придаде най-високомерното изражение, на което бе способен, и го изгледа, сякаш са го зашлевили на публично място.

— Аз се наричам Сервилий Цепион, Луций Лициний, и никога не лъжа! — Обидата премина в гневно възмущение. — Дали съм имал доказателства в подкрепа на моето обвинение? Но аз никого не обвинявам! Просто излагам факти. И не ми трябват никакви доказателства, за да подкрепя каквото и да е твърдение! Повтарям, аз съм един Сервилий Цепион!

— Пък ако ще и самият Ромул да е, пак не ме е грижа — изказа се кратко и ясно Марк Ливий Друз, когато консулите и цензорите дойдоха да го навестят. — И ако не можете да разберете, че изложените „факти“ са просто част от злостната кампания, която Квинт Сервилий Цепион води от известно време срещу мен и семейството ми, то, изглежда, съм имал съвсем погрешно мнение за вас! Това са глупости! Откъде накъде аз ще заговорнича срещу интересите на Рим? Все пак не забравяйте, че съм син на баща си и най-малкото от уважение към него не бих могъл да си позволя подобна постъпка. Колкото до Силон и Мутил, за техните действия нищо не знам. Всъщност редно е да отбележа, че Мутил никога не е прекрачвал прага на дома ми, докато Силон ми гостува, тъй като ми е личен приятел. Това, че италийците трябва да получат пълно римско гражданство, е дълбоко мое убеждение, което никога и от никого не съм крил. И тъкмо затова за нищо на света не бих подкрепил начинание, при което латини или италийци да придобият гражданство по незаконен път, ако това гражданство не им е доброволно дарено от римския Сенат и народ. Фалшифицирането на преброителните списъци — независимо дали е под формата на грубо подправяне на документите или на лъжливи клетвени декларации от желаещите да се представят за римски граждани — е грубо посегателство над законността, с което не бих се съгласил, независимо дали е извършено в името на кауза, която споделям. — Друз вдигна високо ръце, сякаш призоваваше боговете за свидетели. — От вас, квирити, зависи дали ще ми повярвате или не. Друго нямам какво да ви кажа по въпроса. Ако ми вярвате, то чувствайте се поканени на чаша вино. Ако ли пък още вярвате на онзи непоправим лъжец Цепион, то напуснете дома ми и повече не се връщайте никога.

Квинт Муций Сцевола леко се подсмихна и хвана Друз под ръка.

— Аз самият, Марк Ливий, бих се радвал да ме почерпиш с чаша вино.

— Както и аз — подкрепи го Крас Оратор.

Цензорите също си направиха устата за винце.

— Това, което ме гложди обаче — сподели Друз на масата по-късно същия ден, — е как Квинт Сервилий се е добрал до тъй наречената си информация. Досега с Квинт Попедий сме говорили един-единствен път по въпроса, а това беше преди много месеци, скоро след като се проведоха изборите за цензори.

— И за какво точно говорихте, Марк Ливий? — попита Катон Салониан.

— О, Силон си беше наумил някакъв налудничав план да вписва в списъците хора, които не притежават римско гражданство. Но аз го разубедих. Всъщност мислех, че съм го разубедил. Що се отнася до мен, въпросът приключи. Винаги мога да се закълна, че оттогава допреди няколко дни изобщо не съм се виждал с Квинт Попедий! И все пак Цепион е подочул нещо.

— Може просто да сте мислили, че е излязъл, а той да ви е подслушвал — нарочно или без да иска — подхвърли Катон, който никак не одобряваше отношението на Друз към италийците, но не можеше да си позволи да го съди; едно от нещата, които му се струваха най-унизителни в чуждата къща, бе, че автоматически се лишаваше от правото на собствено мнение.

— О, няма как да е бил вкъщи — отсече сухо Друз. — По онова време той обикаляше Италия и няма как да е слухтял из къщата ми, след като година и половина изобщо не се е прибирал в Рим.

— Ами тогава, как наистина… — зачуди се Катон. — Може да е останало нещо написано и да му е попаднало под ръка.

Друз енергично поклати глава, с което даде да се разбере, че не би допуснал подобна грешка.

— Аз самият не съм писал нищо, още по-малко съм подписвал.

— Защо мислиш, че някой е помогнал на Квинт Сервилий да скалъпи обвинението си? — попита Ливия Друза.

— Защото ме обвинява не в друго, а в подправяне на списъците с римски граждани, в съдействие с Квинт Попедий.

— Може просто да го е измислил.

— Нищо чудно, но в цялата работа има едно много смущаващо обстоятелство, а именно, че освен имената на нас двамата е споменал и трето лице — на самнита Гай Папий Мутил. Откъде ще му дойде точно това име, а не друго? Аз самият знам за Папий Мутил само като за близък приятел на Квинт Попедий. И все пак съм сигурен, че и Квинт Попедий, и Папий Мутил са участвали в подправянето на списъците. Как обаче го е разбрал Цепион?

Ливия Друза се изправи.

— Нищо не ти обещавам, Марк Ливий, но като че ли се сещам къде лежи разковничето на въпроса. Ако ме извините за момент? — и излезе от триклиния.

Друз, Катон Салониан и Сервилия Цепионида дори дума не изрекоха, докато тя не се върна — толкова беше голямо любопитството им какво ли се е сетила. И тримата бяха склонни да вярват, че Цепион просто е налучкал името на Папий Мутил наслуки, затова постъпката на Ливия Друза имаше с какво да ги заинтригува.

След малко на вратата се появи малката Сервилия, хваната за рамото от майка си.

— Сега ще застанеш ей тук, Сервилия, и ще ми отговориш на няколко въпроса — рече строго Ливия. — Посещавала ли си баща си?

Малкото момиче я гледаше спокойно и невъзмутимо и не казваше нищо. Но останалите вече я бяха поопознали и изтълкуваха подобно мълчание като проява на гузна съвест.

— Искам да ми кажеш честно, Сервилия — подкани я майка й. — Ходила ли си при баща си? Преди да ми отговориш, нека те предупредя, че ако се усъмним в думите ти, ще попитаме Стратоника и останалите бавачки.

— Да, ходя при него — призна момичето.

Друз се изправи на кушетката си, а до него и Катон; Сервилия Цепионида се сви на столчето си и скри лице в шепите си.

— Какво си казала на баща си за вуйчо си Марк и за приятеля му Квинт Попедий?

— Истината — отвърна с привидно безразличие Сервилия.

— Какво по-точно?

— Че заговорничат да запишат в списъците с римски граждани италийци.

— Как си могла да сториш подобно нещо, Сервилия, след като добре знаеш, че е пълна измислица? — започваше да се ядосва Друз.

— Напротив, това е самата истина! — изпищя детето. — Съвсем скоро видях писма в стаята на марса!

— Влязла си в стаята на гостенина без негово знание? — обади се недоверчиво Катон Салониан. — Това е постъпка, достойна за презрение, моето момиче!

— Кой си ти, че да ме съдиш? — обърна се към него Сервилия. — Та ти си потомък на роби и селяни!

Катон преглътна обидата и с присвити устни отговори:

— Може и да съм потомък на роби и селяни, Сервилия, но трябва да знаеш, че дори робите могат да следват известни принципи на поведение и никога не биха посегнали на неприкосновеността на един гост.

— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — отвърна му безочливо малката, — а оня е някакъв си италиец. Той мислеше злото на Рим, също както и вуйчо Марк!

— Какви писма си видяла по-точно, Сервилия? — попита я Друз.

— Писма от някой си самнит на име Гай Папий Мутил.

— Но не и писма, подписани с моето име?

— Не ми и трябваше да търся. Ти си толкова близък с италийците, че всички знаят как им играеш по свирката. Защо и ти да не си в заговора?

— Много се радвам, че си се родила жена, Сервилия — опита се да се засмее Друз, — защото ако някой ден влезеш пред съда с подобни аргументи, ще се превърнеш на посмешище пред цял Рим. — Той слезе от кушетката и застана пред нея. — Ти си глупачка и неблагодарница, моето дете. Постъпваш нечестно и както каза доведеният ти баща — си достойна за презрение. Ако беше по-голяма, щях да те изгоня веднъж завинаги от дома си. Но сега ще направя точно обратното: ще те затворя. Отсега нататък ти ще можеш да се движиш свободно из къщата ми, но по никакъв повод няма да я напускаш. Повече няма да посещаваш никого, дори баща си. Нито ще ти позволя да му пращаш писма. Ако той самият прати човек, който да те отведе при него, ще те пусна на драго сърце. Но никога повече няма да те оставя да прекрачиш прага ми, нито да видиш майка си. И понеже баща ти продължава да не те иска при себе си, то трябва да се примириш с мисълта, че аз съм твоят патерфамилиас. Моята дума е закон за теб, защото такъв е римският закон. По отношение на теб всички ще изпълняват моите нареждания и от мен ще зависи при какви условия ще живееш в моята къща. Разбираш ли какво ти казвам?

Момичето не показваше срам или страх от вуйчо си; вместо да отстъпи, в черните й очи загоряха заканителни пламъчета.

— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — повтори за сетен път тя. — Можете да правите каквото си искате с мен, но аз пак ще струвам повече от всички ви, взети заедно. Това, което моите нисшестоящи мислят за постъпките ми, мен не ме интересува. Аз изпълних дълга си на патрицианка. Разкрих заговор срещу Рим и предупредих за него баща си. Ти можеш да ме наказваш, както сметнеш за добре, Марк Ливий, хич не ме е грижа дали ще ме затваряш или не, дали ще ме биеш, или дори убиеш, аз знам кое е право и кое е криво за мен.

— О, махай я от очите ми, преди да ми е причерняло съвсем! — развика се Друз на сестра си.

— Да наредя ли да я набият? — попита Ливия, не по-малко бясна от брат си.

Той обаче се поколеба.

— Не! Стига толкова бой в тази къща, Ливия Друза. Ще направим, както наредих преди малко. Нека не излиза от стаята си без придружител. Вече е достатъчно голяма, за да бъде изведена от детската стая и сложена да спи отделно, но няма да го позволя. Щом като не я е срам да се вмъква неканена в стаите на гостите, нека разбере сама какво означава да нямаш право на личен живот. С годините това ще се превърне в достатъчно тежко наказание за нея. А доколкото си правя сметката, остават й още поне десет, преди да напусне дома ми… Ако баща й благоволи поне да й намери достоен съпруг. Но понеже предполагам, че и за това няма да се сети, то аз ще съм този, който ще избира! И нека знае отсега, че мъжът й няма да бъде патриций! Ще бъде най-големият селяндур, с когото се случи да се срещна!

Катон Салониан прихна да се смее.

— Нека да не е истински селяндур, Марк Ливий. Защо не я омъжиш за някой достоен освобожденец, за човек, благороден по природа, който не би могъл и да се надява да стане римски аристократ. Навярно невестата ще разбере, че и бившите роби могат да струват повече от патрициите!

— Мразя те! — изкрещя му в лицето Сервилия, преди майка й да я избута до вратата. — Мразя всички ви! Проклинам ви, проклинам ви! Нека умрете всички до последния, преди да съм станала мома за женене!

С това разговорът приключи и сътрапезниците бързо забравиха за детето, защото тъкмо в този момент Сервилия Цепионида се свлече от стола си и падна на земята. Друз се втурна да я вдигне, грабна я и я отведе до спалнята й, където трябваше да горят птичи пера под носа й, за да я върнат в съзнание. След като се съвзе, Сервилия Цепионида дълго време плака от мъка.

— О, Марк Ливий, нашето семейство винаги ти е носило лош късмет — подсмърчаше тя, докато той, седнал на края на леглото й, я беше прегърнал и тайно се молеше на бебето нищо да не му се е случило.

— Напротив, напротив — целуна я той по челото и нежно избърса сълзите й. — Няма защо да се поболяваш, меа вита, малката не го заслужава. Няма защо да й доставяш незаслужени радости с нещастията си.

— Обичам те, Марк Ливий, винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

— И аз те обичам, Сервилия Цепионида. С всеки нов ден, който прекарваме заедно, все повече. А сега се успокой. Не забравяй за нашето дете. Толкова е наедряло, че човек не знае как да му се нарадва — рече Друз и я погали по изпъкналия корем.

В деня преди Луций Лициний Крас Оратор и Квинт Муций Сцевола да прокарат в Сената закон по въпроса за положението в Италия, при раждане умря Сервилия Цепионида. Това беше причината Марк Ливий Друз, който все пак си наложи да присъства на заседанието в Курията, да се държи разсеяно и в крайна сметка да не обърне нужното внимание на въпроса, който толкова много го вълнуваше.

Никой в дома на Друзови не бе предполагал такава трагична развръзка; Сервилия Цепионида се бе радвала на добро здраве, бременността й почти не я тревожеше, за деветте месеца не бе усетила никакви затруднения. Но раждането започна толкова внезапно, че дори тя, майката, се оказа напълно неподготвена; само два часа, след като бяха започнали болките й, вече бе станала жертва на обилния кръвоизлив, който никоя от акушерските хитрини на прислугата й не можа да спре. Друз не беше вкъщи, когато всичко започна, но успя да се прибере навреме, колкото да изпрати жена си. Когато най-после застана до нея, тя вече бе забравила родилните си мъки и изпаднала в безгрижна еуфория, напусна живота, без дори да си дава сметка къде се намира и закъде се е запътила. Навярно за нея самата това беше най-доброто решение, но Друз, който се бе надявал да чуе поне една дума на сбогуване и беше стискал отчаяно ръката й с надеждата да й вдъхне малко сила, беше като зашеметен колко бързо свърши всичко. Излизаше, че след като цял живот Сервилия се бе борила за това дете, в самия миг, когато то трябваше да се появи на бял свят, жизнените сокове я бяха напуснали и тя се бе превърнала в някакво мраморно подобие на самата себе си. Когато смъртта я настигна, детето едва бе започнало да се подава из утробата й, затова лекари и акушерки се заеха да убеждават Друз да им разреши да срежат корема на родилката и да го извадят; но той отказа.

— Нека го отнесе със себе си — рече той. — Дори да оцелее, никога не бих го обичал.

И така, сам полужив, Марк Ливий Друз се довлече до Курия Хостилия, където зае мястото си на втория ред и доколкото му беше възможно, се заслуша какво се говори в залата. Макар и още млад сенатор, той не седеше на последния ред, защото качеството му на понтифекс му отреждаше поне символични привилегии. И все пак с нищо не можеше да прикрие скръбта си; дори се наложи робът му да го намести по-добре на сгъваемия му стол, да не би да падне. От всички страни му поднасяха съболезнования, а той кимаше ли, кимаше. Най-тежко му беше да види Цепион на последния ред от обратната страна на залата… Цепион! Само при вида му Друз пребледня като покойната си съпруга. Дори в такъв трагичен час този наглец не бе имал срам да заяви, че веднага след заседанието на Сената заминавал от Рим и не можел да присъства на погребението на сестра си!

Иначе Друз заемаше изключително удобно място и можеше спокойно да наблюдава всички присъстващи сенатори. Намираше се в самия край на лявата трибуна, в съседство с тежките бронзови врати на Курията, построена векове по-рано от цар Тулий Хостилий, и донякъде се чувстваше като един от многото граждани, застанали на самия вход на залата, за да слушат какво се разисква вътре. Консулите бяха решили, че днешното заседание трябва да се проведе при открити врати, което естествено не означаваше, че в самия Сенат могат да влизат външни лица, но всеки, който пожелаеше, можеше да застане пред Курията и да надава ухо за изказванията на сенаторите.

В отсрещния край на залата, оградена от две страни от трите реда трибуни, където разгъваха донесените от робите им столове сенаторите, стоеше издигнат подиумът за куриатните магистрати; точно пред него беше сложена и дългата дървена пейка, където се блъскаха един в друг десетината народни трибуни. Най-отпред на подиума седяха двамата консули върху изящно изваяните си столове от слонова кост; зад тях, пак върху слонова кост, се изтягаха шестимата претори, а най-накрая — двамата куриатни едили. Онези сенатори, които заради дългите години, прекарани в Сената, или заради някогашното заемане на куриатна длъжност имаха правото да говорят пред колегите си, седяха на най-предния ред на малките трибуни. Зад тях бяха настанени понтифексите, авгурите, бившите народни трибуни или жреците, членове на някоя от по-маловажните колегии. Най-горе се пазеше място за тъй наречените педарии, които се радваха единствено на правото да гласуват предложенията на старшите си колеги.

След като бяха прочетени подходящите молитви и извършени нужните жертвоприношения, а най-накрая — след като предзнаменованията бяха сметнати за благоприятни, — първият консул Луций Лициний Крас Оратор стана да говори.

— Принцепс Сенатус, Понтифекс Максимус, колеги куриатни магистрати, членове на тази свята институция… От известно време насам в Сената оживено се обсъжда въпросът за незаконното вписване на италийци в списъците с римски граждани за времето на настоящия цензорски мандат — започна той речта си и размаха някакъв документ над главата си. — Нашите уважавани колеги, цензорите Марк Антоний и Луций Валерий, бяха предвидили регистрирането на поне няколко хиляди души, които досега са убягвали от погледа на провинциалните ни управители; но никой от тях не бе предполагал, че ще се сблъска с толкова много непознати имена, колкото в крайна сметка бяха вписани миналата година. Нарастването броя на римските граждани на територията на италийските ни съюзници би всякакви досегашни рекорди за промеждутъка между две преброявания. Получихме обаче сведения, че големият брой нови имена се дължи не на друго, а на факта, че към списъците са били прибавяни представители на народите съюзници от полуострова, нямащи никакви основания да се смятат за римски граждани. В действителност можем да говорим за една огромна фалшификация. Бяха ни представени и две имена: на марса Квинт Попедий Силон и на самнита Гай Папий Мутил.

Някой изщрака властнически с пръсти. Консулът се спря насред речта си и любезно се поклони на един от сенаторите, седящи на първия ред вдясно от оратора.

— Гай Марий, добре дошъл отново в Сената. Въпрос ли имаш към мен?

— Точно така, Луций Лициний — надигна се от стола си той, за да видят всички колко е отслабнал и почернял. — Тези двамата, Силон и Мутил. Техните имена има ли ги в списъците?

— Не, Гай Марий, няма ги.

— Тогава, освен със споменатите сведения, с какви други доказателства разполагате?

— С никакви доказателства — отговори хладно Крас Оратор. — Споменах тези две имена не за друго, а защото според получените сведения именно те са подстрекавали сънародниците си да включват масово незаконни римски граждани в списъците.

— Излиза тогава, Луций Лициний, че сведенията, на които се опираш, са твърде подозрителни.

— Може и така да е — личеше си, че Крас няма да се обиди от подобна забележка. Той дори се поклони още веднъж на знатния си колега. — Може би, ако ми позволиш да продължа речта си, Гай Марий, ще научиш всичко, което аз самият знам по въпроса.

Марий му се усмихна, на свой ред се поклони на консула и седна на мястото си.

— Нека продължим, назначени отци! Както Гай Марий съвсем справедливо отбеляза, всякакви сведения, които не са подкрепени с нужните доказателства, могат да се подложат на съмнение. Никой от нас, консули и цензори, не смята да си затвори очите пред този очевиден факт. И все пак човекът, от когото черпим своите сведения, е личност, ползваща се с авторитет в обществото, а това, което чухме от устата му, само потвърждава нашите подозрения — обясни Крас Оратор.

— И коя е тази личност, ползваща се с подобен обществен престиж? — заинтересува се Публий Рутилий Руф, без дори да си направи труда да се изправи от мястото си.

— Понеже се опасява от възможно отмъщение на заинтересованите, лицето помоли името му да не бъде разпространявано — отговори Крас Оратор.

— Аз мога да ти кажа, чичо! — извика на висок глас Друз. — Става дума за Квинт Сервилий Цепион — бияча на жени! Имал е наглостта да обвини и мен!

— Марк Ливий, не съм те упълномощил да говориш — тросна му се консулът.

— Е, аз наистина обвинявам и него! — на свой ред изкрещя от последния ред Цепион. — Той е не по-малко виновен от Силон и Мутил!

— Квинт Сервилий, и на теб не съм ти давал думата. Ако обичаш, седни си на мястото!

— Не и преди да си вписал името на Марк Ливий Друз в обвинението ми! — упорстваше Цепион, за когото не беше трудно да надвика Крас.

— Консулите и цензорите вече се съгласихме, че Марк Ливий Друз няма нищо общо със случая — започваше да се чувства неловко Крас Оратор. — Би било добре, ако вие двамата, както и всички останали педарии в тази зала, си припомните правилото, че Сенатът не ви е дал думата да говорите! А сега ти, Квинт Сервилий, ще си седнеш на мястото и ще си държиш устата затворена! Сенатът няма да се занимава с личните спорове между двама свои членове, а ще благоволи да ме изслуша докрай!

Настъпи мълчание. Той изчака известно време, за да се увери, че страстите са се успокоили, сетне се покашля и продължи:

— По една или друга причина, без да можем още да кажем по чия точно вина, в преброителните списъци изведнъж се оказаха много повече имена от очакваното. При съществуващите обстоятелства мисля, че е редно да се запитаме не е ли било прибягнато до незаконно вписване на неграждани? В плановете на нашите консули влиза да се заемат тъкмо с повторното преглеждане на списъците с цел удостоверяване тяхната правдоподобност и никой няма намерение да се впуска по фалшиви дири, само и само да се обяви някой за виновен. Това, което обаче трябва всички да знаем, е, че прекомерното надвишаване действителния брой на римските граждани — които всички твърдят, че принадлежат на някоя от тридесет и едната селски триби, — ще доведе до едно много тревожно явление, а именно, че след едно поколение наследниците на тези фалшиви граждани ще надвишават по брой истинските римляни и по този начин директно ще влияят на гласуването както в трибутните, така и в центуриатните комиции.

— Тогава искрено се надявам, че ще направим нещо, за да предотвратим тази опасност — обади се Скавър Принцепс Сенатус от мястото си в средата на предния ред вдясно от оратора, точно до Гай Марий.

— Квинт Муций и аз вече сме изготвили проектозакон по случая — похвали се Крас, без да обръща внимание на хапливата забележка. — Целта на проектозакона е пълното изтриване на имената на фалшивите граждани от преброителните списъци. В текста му не влизат никакви други клаузи. Това не е акт на насилие и няма да доведе до масовото изгонване на неграждани от територията на град Рим или на който и да е римски или латински град на територията на Италия. Той се занимава единствено с разкриването на всички онези, които са били записани като граждани, без да имат това право. За целта проектозаконът предвижда разделянето на Италийския полуостров на десет части: Умбрия, Етрурия, Пиценум, Лациум, Самниум, Кампания, Апулия, Лукания, Калабрия и Брутиум. Във всяка от тези десет области ще бъде настанен специален съд, упълномощен да разследва истинския граждански статут на всички, чиито имена се появяват за пръв път в преброителните списъци. Законопроектът предвижда тези квестионес да бъдат попълнени само със съдии, вместо да се прибягва до услугите на съдебни заседатели, а съдиите от своя страна да бъдат римски сенатори. Всеки председател на съд ще бъде консуларен сенатор и ще бъде подпомаган от двама младши сенатори. Пред всеки от тези съдилища ще бъде представено своего рода упътване, в което поетапно ще бъдат трасирани всички въпроси, които съдията би следвало да зададе на съмнителните римски граждани. От разпитваните ще се иска да подкрепят всяко свое твърдение с нужните доказателства. Протоколите, чиито формуляри ще бъдат предварително подготвени, ще бъдат достатъчно подробни, за да се избегне всякаква възможност лъжливите граждани да прикрият измамата. Разбира се, на друго заседание ще прочетем пълния текст на лекс Лициния Муция, но аз лично винаги съм бил на мнение, че на предварителни заседания Сенатът не бива да се впуска в обсъждането на подробности.

Скавър Принцепс Сенатус стана на крака.

— Ако ми позволиш, Луций Лициний, бих искал да те попитам смяташ ли да настаниш едно от своите специални съдилища в град Рим и ако е така, римският съд ли ще се занимава с разследванията в Лациум?

Крас Оратор го изгледа с подобаваща тържественост.

— Рим ще попадне под компетенцията на отделен, единадесети квестион — отговори той. — С Лациум ще се занимаваме отделно. Все пак намирам случая за уместен да отбележа, че доколкото имаме наблюдения върху списъците за самия Рим, липсва масово увеличение на новозаписани граждани, така че и възможността за допуснати фалшификации ни се струва по-малка, отколкото другаде. Все пак няма как да не установим съответния съд и в град Рим, където също биха се открили немалко граждани, неспособни да представят пред следователите необходимите доказателства.

— Благодаря ти, Луций Лициний — каза Скавър и седна на стола си.

Приповдигнатото настроение на Крас отпреди заседанието се беше изпарило заедно с напразната надежда, че случаят ще му позволи да прочете поредната си блестяща реч. Вместо това изложението му бе приело формата на безкрайни въпроси и отговори, които започваха да му дотягат.

Преди консулът да е взел отново думата обаче, на първия ред се изправи Квинт Лутаций Катул Цезар, който сякаш искаше да потвърди подозренията на оратора, че Сенатът не е склонен да слуша добре построени речи.

— Бих ли могъл да задам един въпрос? — попита Катул.

Крас отчаяно въздъхна.

— Ами след като тъй и тъй днес всички се надпреварват да ме прекъсват, Квинт Лутаций… че даже и онези, които по принцип не бива да говорят… Моля те, заповядай, използвай случая да ме попиташ, каквото искаш.

— Интересувам се дали лекс Лициния Муция предвижда специални наказания или присъдата ще бъде от компетенцията единствено на назначения съдия според съществуващите законови разпоредби?

— Ако щеш ми вярвай, Квинт Лутаций, но тъкмо това щях да ви говоря! — едва се сдържа да не го наругае пред всички Крас Оратор. — Новият проектозакон предвижда и специални наказания. Това, което трябва най-напред да се знае, е, че всички онези, които незаконно са се обявили за римски граждани при последното преброяване, ще попаднат под пълната власт на съда, който ще е в правото си да им налага най-тежки наказания. Най-напред обвиненият ще бъде бит с камшик, след това името му ще бъде включено в друг списък: този на всички лица, чиито наследници ще бъдат завинаги лишени от правото да придобият римско гражданство. Освен това ще им се наложи глоба от четиридесет хиляди сестерции. Ако досега уличеният в незаконно гражданство е живял на територията на Рим или на който и да е римски или латински град, то той, заедно с целия си род ще бъде насилствено изгонен от града и настанен в родното място на предците си. Това е и единственият случай на насилствено експулсиране, предвиден в проектозакона ни. Онези, които не притежават римско гражданство, но и не са вписали имената си в преброителните списъци, ще останат незасегнати от проектозакона ни и няма да са длъжни да напускат домовете си.

— Ами какво ще стане с онези, които се окаже, че са фалшифицирали списъците при някое по-раншно преброяване? — обади се старият Сципион Назика.

— За тях не се предвижда нито бой с камшик, нито парична глоба, Публий Корнелий, но също както останалите ще бъдат включени в черните списъци и ще бъдат изгонени завинаги от римските и латинските селища.

— А ако човек не може да заплати глобата си? — на свой ред реши да му се чуе гласът Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус.

— Ако не може да плати, ще бъде продаден на римската държава в дългово робство за срок от не по-малко от седем години.

Гай Марий отново стана от мястото си.

— Може ли да взема думата, Луций Лициний?

Крас Оратор размаха ръце в знак на пълна безпомощност.

— Защо да не може, Гай Марий? Ако мислиш, че ти ще можеш да говориш, без да валят въпроси от всички страни!

Друз изгледа с неочаквана надежда Марий, който бавно измина няколкото крачки, делящи стола му от центъра на залата. За негово учудване сърцето му, което смяташе за завинаги замлъкнало след смъртта на жена му, сега изведнъж неспокойно затуптя. Това беше единственият шанс за каузата му. „О, Гай Марий, може и да не те харесвам като човек — говореше си мислено Друз, — но колко ми се иска сега да кажеш всичко онова, което положението ми не ми позволява сам да изрека в тази зала! Ако ти не го сториш, никой друг няма. Никой.“

— Доколкото разбирам — заговори с плътния си глас Марий, — този законодателен акт е бил плод на сериозна работа. Както би могло и да се очаква, щом като негови автори са двамина от най-изявените прависти в града ни. Има само една допълнителна клауза, която, ако бъде приета, ще го превърне в съвършено правно оръжие: да се обяви награда за всеки, който се яви пред съда в качеството си на осведомител. Да, законопроектът е наистина блестящ! Но дали е справедлив? Нима не съществува в него един аспект, който трябва да ни тревожи повече от всичко друго? Или, за да не бъда погрешно разбран, толкова ли сме убедени в собствената си способност да приложим този закон? Не сме ли по-скоро твърде нагли да го гласуваме, твърде самозабравили се, за да вярваме в неговата действителна сила? От речта на Луций Лициний, между другото далеч не най-добрата, която съм го слушал да произнася, излиза, че става дума за десетки хиляди фалшиви римски граждани, пръснати по всички краища на Италия, от Галия до Брутиум и Калабрия. Това са все хора, които се чувстват в правото си да участват в управлението на Рим, да се произнасят по вътрешните му дела. Иначе за какво да рискуват с една фалшива декларация да си докарат непоправима беля на себе си и на децата си? Всеки италиец добре си дава сметка до какво ще доведе разкриването на подобна измама: знае и за боя с камшик, и за черните списъци, и за глобите… макар досега рядко да са се налагали и трите наказания върху един и същи човек.

Марий се обърна от едната страна на залата към другата.

— Сега обаче, назначени отци, имам усещането, че сме готови да наложим в пълна сила и трите наказания на всекиго от тези десетки хиляди фалшиви граждани… и на техните семейства! Ние искаме да ги бием с камшик. Да ги глобим така, че никой да не може да си изплати глобата. Да ги включим веднъж завинаги в черни списъци. Да ги изгоним от собствените им домове, случи ли се да живеят в някой римски или латински град.

Марий се премести чак до вратата на Курията и се обърна с гръб към изхода, за да може да гледа едновременно целия Сенат.

— Това са десетки хиляди души, назначени отци! Не са двама, трима или четирима смелчаци, а десетки хиляди! Хора със семейства, със синове и дъщери, с чичовци и лели, с братовчеди. Ако ги съберем всички заедно, ще получим много пъти по десет хиляди. Да не говорим, че ще имат и приятели, и че тези приятели могат да се окажат пълноправни римски граждани или латини. Извън римските и латинските градове техните сънародници ще бъдат смазващо мнозинство. И ние какво си мислим? Ще теглим жребий помежду си, всеки от нас ще отиде да разследва в отредената му област. Ще застане насред площада на някой италийски град и ще провежда с всеки обвиняем предписания му от лекс Лициния Муция разпит, ще се спира на всяка точка от формулярите за протокола, ще налага на уличения всяко едно от наказанията, изброени в същия този закон. Нека онези, които се захванат да приведат всичко това в дело, приемат искрените ми поздравления за смелостта и чувството си за дълг пред отечеството! Аз самият обаче ще се оправдая с някой нов мозъчен удар и няма да мръдна от дома си. Дали не би било добре в лекс Лициния Муция да се предвиди сформирането на специални въоръжени формирования от доброволци, които да са винаги под ръка на всеки от определените квестионес?

Марий започна да обикаля залата, без да спира да говори.

— Но дали става дума чак за толкова тежко престъпление? Нима е престъпление да искаш да бъдеш римлянин? Няма да преувеличим, ако кажем, че в наше време, ние, римляните, управляваме целия цивилизован свят. Което не е в границите на провинциите ни, не важи. Нас всички ни третират с респект, нас ни почитат навсякъде, където решим да отидем, на нас дори царете ни се подчиняват. И последният пролетарий, стига да може да се нарече римлянин, струва повече от всеки друг човек на света. Може да е толкова беден, че дори и с един роб да не разполага, но той пак си остава един от господарите на целия свят. Да се наричаш римлянин е само по себе си привилегия. Дори от бедност да си принуден сам да си переш гащите, пак можеш да си повтаряш: „Аз съм римлянин, аз струвам повече от когото и да било друг!“

Стигнал почти до пейката на народните трибуни, ораторът се обърна към отворените врати на Сената.

— Тук, в границите на Италия, ние живеем един до друг с хора, които ни приличат физически, дори мнозина от тях са напълно еднакви с нас. Хора, които изхранват децата си, за да могат да се сражават за нас, които са ни плащали данък в продължение на поне четиристотин години, които никога не са ни изоставяли във войните, водени с външните ни врагове. Е, да, случвало се е от време на време някой от съседите ни да се разбунтува, да застане на страната на враговете ни, да се обяви против водената от нас политика. Но за тези си грешки всички виновни вече са били наказани! И ако спазваме принципите на римското законодателство, не можем да си позволим да ги наказваме отново. Нима можем да ги обвиняваме, задето искат да бъдат римляни? Това е същинският въпрос, назначени отци, а не защо искат да бъдат римляни или защо са понечили да си извоюват това право посредством лъжливи декларации. Можем ли наистина да ги обвиняваме, че са го сторили?

— Можем! — изкрещя от стола си Квинт Сервилий Цепион. — Можем! Те стоят по-долу от нас! Те са наши подчинени и никога няма да ни бъдат равни!

— Квинт Сервилий, знаеш, че нямаш право да се обаждаш! — прогърмя гласът на Крас Оратор. — Или ще си седиш на мястото и ще мълчиш, или ще напуснеш това заседание!

Гай Марий обиколи цялата зала бавно и леко надменно, както изискваше положението му, и погледна всеки от сенаторите право в очите. По наполовина обездвиженото му лице се изписа горчива усмивка.

— Като че ли предполагате какво възнамерявам да кажа сега? — попита той присъстващите и прихна да се смее. — Мислите си как Гай Марий Италиеца ще препоръча на римляните да забравят за лекс Лициния Муция и да оставят онези десетки хиляди незаконно записани имена в списъците, както са си. — Той надигна вежди в лукава гримаса. — Е, назначени отци, тук бъркате! Не подобна позиция искам да защитя сега пред вас. Подобно на вас и аз не мисля за разумно и допустимо да позволим при бъдещите гласувания в този град да се слуша волята на хора, които са били достатъчно неморални, щом са си присвоили римско гражданство по незаконен път. Това, което ви предлагам, е да приемем някои от принципите в лекс Лициния Муция, а именно да организираме областните съдилища и да проведем нужните разследвания. Нека всеки незаконно записан в списъците римски гражданин, бъде изхвърлен от тях. И толкова! Нищо повече! Защото имате тържествената ми дума, назначени отци, както и всички вие, Квирити, застанали да слушате на вратата, че в мига, в който решите да приложите на уличените в измама граждани наказанията, изброени преди малко, щом посегнете на домовете им, на кесиите им, на бъдещето на децата им и не на последно място — на кожата по гърбовете им, можете да сте сигурни, че ще посеете у всички свои съседи семена на омраза и жажда за мъст, които също като драконовите зъби ще дадат своите смъртоносни плодове! В продължение на хилядолетия няма да се изличи споменът за насилието, което ни чака, за кръвта, която ще има да се лее из целия полуостров, за пожара, който ще обхване нашите домове и ще доведе всички ни до просешка тояга! Ние не бива да се примирим с получилото се положение. Но и не бива да наказваме своите съюзници само защото са поискали да станат едни от нас!

„Чудесно го каза, Гай Марий!“ — възхищаваше му се Друз и аплодираше от мястото си. Неколцина други го подкрепиха, но повечето си замълчаха — за разлика от множеството на Форума, което издаде шумното си неодобрение от подобно снизходително отношение към виновните.

Марк Емилий Скавър стана на свой ред.

— Може ли да говоря?

— Думата е твоя, Принцепс Сенатус — подкани го първият консул.

Нищо че двамата с Гай Марий бяха връстници, нищо че и за разлика от него Скавър беше запазил лицето си симетрично, той пак изглеждаше много по-възрастен от него. Напълно оплешивялата му глава и дълбоките бръчки по лицето му издаваха истинските му години, дори му слагаха отгоре. И все пак хубавите му зелени очи още грееха с младежки плам, излъчваха здраве и мъжка сила, а най-вече интелигентност и остроумие. Днес Скавър обаче се въздържаше да дава воля на искрящото си и хапливо чувство за хумор, дори крайчетата на устата му, иначе винаги готови да се извият във весела усмивка, стояха сведени надолу, неподвижни. Скавър също реши да се поразходи из залата, но вместо да се обърне към колегите си сенатори, предпочете да говори с лице към тълпата пред Курията.

— Назначени отци, сенатори на Рим, аз съм вашият водач, признат за такъв и от настоящите цензори. Бил съм ваш водач още от времето, когато сам бях консул, сиреч точно отпреди двадесет години. Бил съм консул, бил съм и цензор. Водил съм армии в бой и съм сключвал мир с враговете ни. Сключвал съм и съюзи с онези, които са искали да се смятат за наши приятели. Аз съм патриций от славния род на Емилиите. Но всички тези почести, които съм притежавал и притежавам и за които мнозина биха ми завидели, не означават нищо в сравнение с най-голямата, на която се радвам: че съм римлянин!

Може да ви се стори странно, че думите ми ще прозвучат в тон с тези на Гай Марий, който сам току-що се нарече италиец. Но нека все пак повторя думите, с които той започна речта си. Дали наистина е толкова тежко престъпление да искаш да си римлянин? Да искаш да си част от онази победоносна раса, която управлява света, или поне онази му част, с която си струва да се занимаваме? Да си част от онази велика раса, която си позволява да заповядва на царе и да чака те да изпълнят волята й? И аз като Гай Марий твърдя, че не е престъпление да искаш да си римлянин. Но в това, в което двамата с него се разминаваме, е акцентът в нашето твърдение. Не е престъпление да искаш нещо. Престъпление е, ако си го постигнал не както трябва. И аз не искам някой от вас да се хване на уловката, която Гай Марий ни подхвърли. Сенатът не се е събрал днес, за да изразява съчувствията си по адрес на всички онези, които искат да ни се пишат сънародници, но не могат. Не сме се събрали, за да обсъждаме нечии идеали, мечти, нечии философски цели и домогвания. Дошли сме, за да дадем отговор на едно реално предизвикателство — незаконното присвояване на римско гражданство от страна на десетки хиляди хора, които не са римляни и следователно нямат право да твърдят, че са. Това, че им се иска да бъдат римляни, не е наша грижа. Наша грижа е фактът, че тези десетки хиляди души са извършили едно тежко престъпление, а ние като пазители на римското наследство не можем да се отнасяме към това тежко престъпление като към някакво дребно прегрешение; не можем просто да шляпнем виновните по бузата и да ги пуснем да си вървят.

Чак сега Скавър се обърна към сенаторите.

— Назначени отци, аз, Принцепс Сенатус, ви призовавам като истински римлянин да приемете този закон и да, вложите в него цялата сила и власт, с която разполагате! Трябва веднъж завинаги да откажем италийците от ментата им да станат римляни. Крайно време е тази идея да бъде захвърлена за вечни времена на боклука на историята. В лекс Лициния Муция трябва да се предвидят най-жестоките наказания, които някога са намирали място на таблиците ни! И не само това! Мисля, че ще е редно да приемем и двете предложения на Гай Марий и да ги включим, където им е мястото, в закона. Според мен първата добавка трябва да бъде за осведомителите: всеки, който издаде пред закона фалшив римски гражданин, да получи награда от четири хиляди сестерции, десет процента от глобата за наказания. По този начин цялата операция няма да струва нищо на хазната: виновните ще плащат за всичко от своята кесия. А втората добавка ще се отнася до доброволческите въоръжени дружини, които ще придружават всеки от десетте съдилища при обиколките им на страната. Парите за поддържането на тези временни формирования също ще се извлекат от размера на платените глоби. Ето защо трябва да поднеса своите искрени благодарности на Гай Марий за разумните му предложения.

Така и не се разбра дали последното изречение трябваме да представлява края на Скавровата реч, защото в същия миг Публий Рутилий Руф скочи на крака и изписка с тъничкия си гласец:

— Нека говоря! Трябва да говоря!

Скавър дори не понечи да му възрази, просто седна уморен на стола си и му даде знак, че думата е негова.

— Остарял е вече нашият Скавър — заключи Луций Марций Филип достатъчно тихо, за да го чуят само най-близките му съседи. — Никога не му е било присъщо да използва речта на друг, за да измисли какво сам да каже.

— Не виждам какво лошо намираш в това? — зачуди се съседът му от лявата страна Луций Семпроний Азелион.

— Остарял е — повтори Филип.

— Таце, Луций Марций — сопна му се другият съсед Марк Херений. — Искам да чуя Публий Рутилий.

— Не се и съмнявам! — подразни се Филип, но не каза нищо повече.

Публий Рутилий Руф дори не понечи да излезе пред трибуните; просто застана изправен до сгъваемото си столче и се обърна към колегите си:

— Назначени отци и вие, Квирити, който слушате пред вратите, умолявам ви всички да ме изслушате! — Той вдигна рамене, като че ли в жест на безпомощност и разкриви лице в нещастна гримаса. — Никога не съм разчитал особено на способността ви да разсъждавате трезво и не се надявам особено да ви отклоня от мнението на Марк Емилий — мнение, което усещам, мнозина от вас напълно споделят. И все пак това, което мисля, трябва да бъде казано, ако не за друго, то поне за да се знае, че съм го казал — тогава, когато бъдещето докаже правотата ми. А бъдещето ще покаже, можете да ми вярвате.

Рутилий се покашля и колкото глас имаше, се развика на колегите си:

— Гай Марий е напълно прав! Нищо друго не бива да правим, освен да изтрием от списъците имената на всички онези, които са си присвоили римското гражданство по незаконен път. Добре си давам сметка, че повечето от вас, а нищо чудно и аз да съм един от вас, смятат италийците за по-долна категория хора от истинските римляни. И все пак не съм дотам остарял, че да не мога да отделя черно от бяло и да не знам, че италийците са всичко друго, но не и варвари. Те са културни хора, начело им стоят изключително образовани мъже, а никой не може да отрече, че водят живот, подобен на нашия. Ето защо не можем да се отнасяме с тях като с варвари! Договорите, които те са сключили с нас, датират от векове, също и общото ни сътрудничество! Както Гай Марий каза, те са наши близки роднини.

— Е, наши може и да не са, но на Гай Марий… несъмнено — обади се сприхавият Луций Марций Филип.

Рутилий Руф се обърна да изгледа строго бившия претор.

— Остър ум трябва да имаш, Луций Марций, за да направиш толкова тънка разлика между привидностите — сряза го той подигравателно. — Малко хора биха се сетили по-добре от теб, че между кръвната връзка и връзката на парите все пак има известна разлика! Защото ако твоята връзка с Гай Марий беше само кръвна, надали би се залепил толкова дълго за него, а, Луций Марций? Всички знаем, че опре ли въпросът до парите, Гай Марий ти става по-близък от родния ти баща! Защото мога да се закълна, че навремето си си изпросил от него повече пари, отколкото си получил в наследство от баща си! Ако обаче парите и кръвта се покриваха, то и ти сега щеше да се чувстваш мръсен италиец, не съм ли прав?

Всички в залата прихнаха да се смеят, да пляскат и тропат, докато Филип се изчерви и се опита да се скрие между съседите си.

Рутилий Руф обаче бързо се върна на въпроса.

— Нека погледнем по-сериозно на наказанията, предвидени в лекс Лициния Муция, умолявам ви! Как можем да бием с камшик хора, с които и за в бъдеще ще трябва да живеем съвместно, от които ще искаме пари и войници? Ако в този Сенат се намират толкова жалки люде, че да се смеят на произхода на собствените си колеги, то с какво право можем ние да се смятаме за по-висшестоящи от италийците? Това е, което искам да ви кажа, което и вие би трябвало да обмислите. Ако един баща реши, че ще е най-добре да възпитава сина си само с бой, то когато синът му порасне, нима ще обича баща си? Нима ще го почита? Не, ще го мрази от дъното на душата си. Ако ние започнем да налагаме собствените си събратя италийци, и ние ще трябва да се примирим с мисълта, че ни мразят, и то не за друго, а заради нашата жестокост. Ако продължаваме да упорстваме и да не им даваме скъпоценното си гражданство, ще ни мразят заради високомерието ни. Ако ги разорим с тези непоносими глоби, ще ни мразят заради алчността ни. Ако ги изгоним от домовете им, ще ни мразят заради безсърдечието ни. Като съберем всичко на едно място, колко омраза ще се събере? Повече, отколкото можем да си позволим, назначени отци, Квирити, във всеки случай от хората, с които делим една земя.

— Тогава ще ги смажем още по-жестоко — обади се Катул Цезар с уморен глас. — Ще ги смажем веднъж завинаги. Ще ги накараме да се чувстват по-низши от животните. Това заслужават всички онези, посегнали като крадци към най-ценния дар, който Рим може да даде на света.

— Квинт Лутаций, защо не се опиташ да разбереш! — разпери ръце Рутилий Руф. — Те са откраднали, защото ние сме отказали да им дадем по законен път. Когато човек понечи да вземе нещо, което според него му принадлежи по право, той не се чувства крадец. По-скоро е доволен, че си е върнал някога изгубеното.

— Как може да си върне нещо изгубено, когато то никога не е било негово?

Рутилий Руф се отказа повече да спори.

— Добре тогава. Опитах се да ви убедя колко глупаво би било да наказваме толкова строго хората, сред които живеем, с които се разминаваме по пътя, които населяват земите, където сме построили вилите си, където се намират именията ни, които в крайна сметка обработват нашата земя, в случай че не сме възприели модата да купуваме за всичко роби. Няма какво повече да ви кажа за последствията от наказанията, които искате да наложите на италийците.

— И благодарим на боговете, че наистина нямаш! — въздъхна облекчен Сципион Назика.

— А сега да се спра на добавките в закона, които предложи нашият Принцепс Сенатус, във всеки случай не Гай Марий! — не обърна ни най-малко внимание на невъзпитаната му забележка Рутилий Руф. — Бих казал, Принцепс Сенатус, че да използваш ироничните забележки на друг и да ги превръщаш в основа на собственото си изказване, не е проява на добра риторика! Ако не обърнеш навреме внимание на проблема, хората ще си кажат, че вече остаряваш и повече няма да те слушат. Все пак от опит знам, че е трудно да намериш подходящите думи, за да защитиш идея, която дълбоко в душата си не споделяш. Не съм ли прав, Марк Емилий?

Скавър нищо не каза, но отдалеч си личеше, че се е изчервил.

— Никога не е било на практика в Рим да се използват платени информатори. Също както допреди няколко години не беше и практика да се наемат телохранители. Вмъкнем ли в лекс Лициния Муция добавките, които ти искаш, всички италийци ще разберат, че се страхуваме от тях. Ще им покажем, че лекс Лициния Муция не е бил приет толкова, с цел да се накаже извършено престъпление, колкото да се предотврати бъдеща опасност. И откъде би могла да бъде тази опасност, ако не от страна на самите италийци! За да обърна малко нещата, ще кажа, че с подобен закон ще им заявим право в очите, че ни е страх, вместо ние да погълнем тях, да не се окаже в крайна сметка, че те са погълнали нас. Такива засилени наказателни мерки и още повече — прибягването до услугите на информатори и платени биячи, биха били единствено проява на страх, а страхът от своя страна, назначени отци, е най-голямата проява на слабост! Човек, който се чувства истински сигурен, не кръстосва провинцията, заобиколен от свирепи гладиатори, нито се спира на всяка крачка да види не го ли следят. Човек, който се чувства сигурен, няма нужда да подкупва „осведомителчета“, които да му донасят за движенията у враговете му.

— Това са глупости! — тросна му се презрително Скавър Принцепс Сенатус. — Да се използват информатори е нещо естествено. Подобна практика само ще облекчи Херкулесовите задачи, пред които ще застанат нашите съдилища. Не забравяй, че им предстои да се занимават със случаите на десетки хиляди нарушители! Всяко средство, което ни помогне да се справим по-бързо със задачата, е добре дошло. Колкото до въоръжените дружини, те са също проява на трезв разум. Присъствието им ще откаже по-буйните глави от всякаква форма на демонстрация или бунт.

— Слушайте, слушайте! — започнаха да се чуват възгласи от всички страни на залата и най-накрая цялата Курия гръмна в ръкопляскания по адрес на Скавър.

Рутилий Руф вдигна рамене.

— Виждам, че говоря на стените. Колко жалко, че след като сте оглушали до един, няма сред вас хора да четат по движението на устните ми! В заключение ще кажа само едно: ако ние сега се втурнем да плащаме на осведомители, то любимото ни отечество ще стане жертва на такава жестока болест, че цели десетилетия ще минат и пак няма да се е отърсило от нея. Това ще бъде болестта на шпионите, на изнудвачите, на съмненията във всичко, дори в най-добрите приятели и роднините… защото в нашето общество са се навъдили хора, способни на всичко в името на парите, не съм ли прав, Луций Марций Филип? Включим ли тази добавка в закона, ще дадем свобода на действие на цяла тълпа от подлеци, каквито можете да намерите във всеки източен дворец. Но те ще бъдат предвестници на нещо много по-страшно, те ще са предвестници на повсеместния страх, който лека — полека ще скове като в окови нашето досега свободно общество, ще извади на бял свят едно напълно ново законодателство — това на грубото насилие! Ако не друго, то поне тук ме послушайте! Нека шпионите и занапред останат в сянка! Нека бъдем такива, каквито винаги сме се гордеели, че сме — римляни! Свободни хора, които не се страхуват от никого и от нищо, а не играчки в ръцете на всевластни господари! — Рутилий Руф седна на столчето си. — Това е всичко, Луций Лициний.

Никой не посмя да аплодира речта му, макар тук и там да се чуваше сподавен шепот на одобрение, а Гай Марий доволно да се усмихваше.

„И така, всичко свърши — мислеше си Марк Ливий Друз, докато гледаше как консулът разпуска заседанието. — Скавър Принцепс Сенатус отново спечели. Само че губещият няма да е Публий Рутилий или Гай Марий, а цял Рим. Нима наистина Рутилий Руф говореше през цялото време на стените? Та те двамата с Гай Марий говориха толкова логично и красноречиво, че и глухият би разбрал, че са прави. Как го каза Гай Марий? Семена на омраза и жажда за мъст, които като драконовите зъби ще дадат смъртоносни плодове. Работата е там, че никой в римския Сенат не е имал случай да поопознае по-добре италийците, освен когато опре до някоя сделка или до граничен спор между две провинциални имения. Та те дори не си дават сметка — мислеше Друз с горчивина, — че у всеки италиец отдавна са посети семето на омразата и жаждата за мъст и му трябва съвсем малко, за да покълне. А и аз нямаше да го знам, ако не се бе случило да се срещна с Квинт Попедий Силон, и то на бойното поле след една изгубена битка.“

Зет му Марк Порций Катон Салониан седеше на последния ред, недалеч от неговото място; след като всички около него станаха да си ходят, той се доближи до Друз и сложи ръка върху рамото му.

— Ще си ходим ли заедно у дома, Марк Ливий?

Друз надигна глава; устата му беше отворена, в очите му се четеше някакво неразбиране.

— Върви без мен, Марк Порций. Много съм уморен. Бих искал да си събера мислите.

Изчака и последният от сенаторите да изчезне през изхода и даде знак на роба си да прибира стола и да си ходи вкъщи преди него. След това закрачи напред — назад по черно — белите плочки на Курия Хостилия, докато сенатските роби вече премитаха трибуните или събираха с ръце малкото останали боклуци. Щом свършеха с чистенето, щяха да заключат Сената, да не би да влезе някой съмнителен тип от Субура, която се намираше опасно близо до сградата, и щяха да се приберат в общежитието за държавните роби, намиращо се точно зад трите сгради, в които живееха римските фламини.

Навел унило глава, Друз се отправи бавно към колоните при входа, чудейки се колко ли време ще е нужно на Силон и Мутил да научат за събитията от деня. Беше убеден, че лекс Лициния Муция ще бъде приет, заедно с добавките от Скавър. От прокарването до ратифицирането му трябваше да минат три пазарни дни, което означаваше, че точно след седемнайсет дни Рим ще има нов закон, записан на таблиците. А новият закон щеше да означава край на всякакви надежди за помиряване с италийските народи.

Да се блъсне гърди в гърди с Гай Марий беше нещо напълно неочаквано. След като отскочи крачка назад, изтласкан от мощната снага на Спасителя на Рим, Друз понечи да му поднесе извиненията си, но навъсеното изражение по лицето на Марий му даде да разбере, че няма нужда. Зад него се подаваше и вуйчо му Публий Рутилий Руф.

— Защо двамата с чичо си не дойдете у дома ми, Марк Ливий, та да пийнем по чашка от превъзходното ми вино? — предложи Марий.

Колкото и да беше научил за хората през шейсет и двете си години живот върху майката Земя, той никога не би предположил, че само от една подобна реплика, при това изречена възможно най-любезно и приятелски, на Друз може така да му се сгърчи лицето от болка, от очите му така внезапно да рукнат сълзи… Той се покри в тогата си, за да скрие женствената си реакция, и даде воля на мъката си. Така плака в продължение на дълги минути, сякаш целият свят се беше срутил под краката му, докато двамата мъже се опитваха по някакъв начин да се оправят в абсурдната ситуация, като го тупат дружески по гърба или се опитват да се сетят за нещо утешително. Най-накрая на Марий му хрумна блестяща идея и като бръкна в синуса на тогата си, извади оттам носна кърпа, която пъхна под импровизираната качулка на Друз.

Трябваше да изчакат още известно време, преди той да се съвземе, да остави дрехата си и да обърне внимание на хората пред себе си.

— Жена ми умря вчера — обясни и продължи да хълца.

— Знаем, Марк Ливий — кимна му Марий.

— Мислех си, че не съм го приел толкова тежко, но днешното заседание ме довърши съвсем. Съжалявам, че ви накарах да ми отделяте толкова време.

— Мисля, че нещото, което ще ти дойде най-добре — рече Марий, докато слизаше надолу по стълбите, — е чаша фалернско вино.

Оказа се прав. След като изпи една чаша от фалернското вино на Гай Марий, Друз започна да се чувства малко по-добре. Домакинът беше сложил допълнителен стол пред писалището си, за да могат тримата да се чувстват еднакво удобно.

— Е, поне опитахме — въздъхна примиренчески Рутилий Руф.

— Нямаше дори защо да си правим труда — избоботи недоволно Марий.

— Не съм съгласен, Гай Марий — възрази Друз. — Цялото заседание беше внесено дума по дума в протокола. Лично видях как Квинт Муций дава нареждания на двамата писари, които изписаха всичко казано от вас двамата, също както и от Скавър и Крас Оратор. Някой ден, след години, когато събитията покажат кой е бил прав, ще се намери човек, който да прочете речите ви и да научи останалите, че не всички римляни се раждат с празни глави и големи усти.

— Предполагам, че и това представлява известно утешение, макар че повече бих се радвал, ако празните глави не бяха приели толкова единодушно предложението за последните две клаузи в лекс Лициния Муция — каза Рутилий Руф. — Работата е там, че всички живеят сред италийци, но никой не знае нищичко за тях!

— Така е — съгласи се Друз. Остави чашата си на писалището и позволи на Марий да му я напълни отново догоре. — Ще се стигне до война.

— Не, само до война не! — уплаши се изведнъж вуйчо му.

— Напротив, война ще има. Освен ако аз или някой друг вместо мен успее да спре навреме лекс Лициния Муция и да дари с равни права цяла Италия. — Той отново отпи от виното. — Кълна се в паметта на покойната си съпруга — рече и този път решително спря сълзите си, — че нямам нищо общо с фалшифицирането на списъците. Но още в мига, в който разбрах, че те наистина са били фалшифицирани, разбрах и кой го е сторил. Става дума не само за приятеля ми Силон и неговия приятел Мутил, а за водачите на всички италийски народи. Не мисля някой от тях да се е надявал, че планът им ще успее. Според мен цялата работа е била просто да се даде знак на римляните, че е крайно време да установят пълно равенство на полуострова. Ако ли не, никой не може да избегне войната!

— Но те не разполагат с нужната организация, за да подготвят победоносна война — обади се Марий.

— Гледай да не се изненадаш неприятно, ако проучиш по-отблизо въпроса — предупреди го Друз. — Доколкото мога да съдя по някоя и друга случайна реплика на Силон, а не виждам защо да не му вярвам на него, поне от няколко години сред италийците се говори открито за война. Поне от Араузио насам. Нямам сигурни доказателства, но добре знам що за човек е Квинт Попедий Силон. Ако всички са като него, то навярно от доста време насам Италия се готви за война. Щом някое от момчетата им навърши седемнайсет, веднага го взимат да се учи за войник. И защо не? Кой може да ги обвини в скрити намерения, след като винаги могат да се оправдаят с бъдещето, когато Рим отново ще поиска от съюзниците си попълнения за оредялата си армия? Кой би могъл да ги укори, че се въоръжават? Та нали когато Рим поиска от съседите си легиони, те ще трябва да бъдат, освен другото и въоръжени?

Марий се бе облакътил на писалището и сега тежко изсумтя.

— Всичко това, което говориш, Марк Ливий, е истина. Но се надявам все пак да грешиш. Защото едно е да воюваш с варвари и чужденци, друго е да водиш римските легиони срещу тези на съюзниците — италийци. Та те всички се учат да се бият като истински римляни. Стигне ли се до война с тях, италийци те ще се окажат нашите най-страшни врагове, също както са били в миналото. Погледнете само колко пъти са ни побеждавали самнитите! В крайна сметка успяхме да се справим с тях, но Самниум е само част от Италия! Война срещу обединена Италия може да доведе до пълната ни гибел.

— И аз така мисля — подкрепи го Друз.

— Тогава най-добре ще е, докато е още време, да потърсим поддръжници, с чиято помощ да осигурим мирното приобщаване на италийците към Рим — поде ентусиазирано идеята Рутилий Руф. — Ако те това искат, ще трябва да го получат. Никога не съм поддържал идеята за повсеместно раздаване на римското гражданство из Италия, но съм се родил разумен човек. Може и да не ми се харесва, че и други ще станат римляни като мен, но в интерес на своята родина трябва да се примиря с това. Една такава война ще ни погуби.

— Убеден ли си в това, което говориш? — попита за последен път Марий Друз.

— Повече от убеден, Гай Марий.

— Тогава мисля, че ще трябва да отидеш да се срещнеш възможно най-скоро със Силон и Мутил — изрече Марий. — Ще се опиташ да ги убедиш, а чрез тях и останалите италийски водачи, че въпреки лекс Лициния Муция вратата за всеобщото гражданство още не е затворена завинаги. Ако те вече са започнали да се готвят за война, ти няма да си този, който ще ги накара да спрат с приготовленията. Но все ще можеш да им вдъхнеш част от своя ужас при мисълта за разрушенията, които една такава война може да нанесе. Ако не искат взаимното ни унищожение, ще трябва да чакат. Да чакат и да чакат. Ние междувременно ще покажем пред Сената и пред народното събрание, че поне част от сенаторите са твърдо решени да раздадат всеобщо римско гражданство на италийците. Рано или късно, Марк Ливий, ще се сблъскаме с онзи достоен народен трибун, който ще посмее да превърне цяла Италия в неразривна част от Рим.

— Аз ще бъда този народен трибун — зарече се твърдо Друз.

— Чудесно! Чудесно! Никой не би могъл да обвини човек като теб в демагогия, още по-малко във флиртуване с третата и четвъртата класа. Ти вече си минал приетата възраст за народен трибун, това само ще вдъхне повече доверие у избирателите, че си зрял човек, свикнал да поема отговорности. Освен това баща ти е бил един от най-консервативните римски цензори и единствената по-либерална тенденция, на която сам си се поддал, е добре известната ти симпатия към италийците — изброяваше Марий достойнствата му.

— Но не се кандидатирай още отсега! — предупреди племенника си Рутилий Руф. — Трябва и ние да почакаме, Гай Марий! Първо да намерим поддръжници, да си осигурим съмишленици сред всички обществени прослойки в града. Това ще ни отнеме поне няколко години. Не знам дали го забелязахте, но тълпата пред Курия Хостилия днес ме убеди в нещо, което открай време съм подозирал — а именно, че не само във висшите кръгове са настроени враждебно към италийската еманципация. Въпросът е от малкото, при които сред всички римляни, от най-богатия до най-бедния, се забелязва позабравената римска солидарност. Нещо повече, ако не се лъжа, и всички онези, които се ползват с латинските права, биха застанали на римска страна.

— Да се чувстваш нещо повече от другия — отбеляза Марий. — Това е то. На всички им се харесва да стоят над италийците. И аз лично вярвам, че това чувство за елементарно превъзходство е много по-дълбоко вкоренено у низшите класи, отколкото у политическия елит. Ще трябва да привлечем и Луций Декумий към идеята.

— Кой е Луций Декумий? — погледна го подозрително Друз.

— Един от най-долните типове, с които съм имал случай да се запозная — усмихна се той. — Това обаче не му пречи да се радва на голяма популярност сред римската беднотия, а освен това е дълбоко предан на сватята ми Аврелия. Ще се опитам да я агитирам и нея с мисълта тя да го убеди.

Друз се навъси.

— Съмнявам се, че ще имаш голям успех точно с Аврелия. Не видя ли как се държа брат й Луций Аврелий Кота днес на подиума на преторите? Толкова беше доволен от речта на Скавър. Чичо му Марк Аврелий също ръкопляскаше.

— Бъди спокоен, Марк Ливий, Аврелия не е толкова тесногръда, колкото мъжете в рода си. — По лицето на Рутилий Руф се бе изписало изражение на същото слабоумно възхищение, което го обземаше при мисълта за племенницата му.

— Тя е от малкото жени, които са способни да мислят самостоятелно, освен това се е омъжила за представител на най-нетрадиционно мислещия клон сред Юлий Цезарите. Ще спечелим на своя страна Аврелия, в това не бива и да се съмняваш. А чрез нея ще се свържем и с Луций Декумий.

В този миг някой леко почука на вратата. Беше Юлия, която влезе, облечена в най-ефирната ленена рокля, която човек можеше да си представи. Харесала си я беше в Кос и сега я носеше, за да подчертава тена си.

— Скъпи Марк Ливий — зарадва се тя на гостенина и като застана зад стола му, нежно го прегърна и го целуна по бузата. — Няма да те разплаквам с женски истерии, само искам да знаеш, че съжалявам за случилото се с теб. Бъди сигурен, че винаги си добре дошъл в този дом.

В присъствието на домакинята имаше нещо крайно успокоително, в очите й се четеше искрено съчувствие, затова изведнъж Друз си даде сметка, че Юлия поне донякъде е успяла да прогони мъката му. Пое ръката й в своята и благоговейно я целуна.

— Благодаря ти, Юлия.

Тя се разположи на стола, който Рутилий Руф стана специално да й донесе от другия край на стаята, и прие чашата разредено вино, която мъжът й поднесе. Личеше си, че не се стеснява от тази изключително мъжка компания, нищо че темата, която те обсъждаха, беше по-скоро неприятна.

— Предполагам, говорите за лекс Лициния Муция? — подхвърли тя.

— Точно така, мел — погледна я влюбено Марий, който напоследък се беше привързал към жена си повече, отколкото дори след сватбата им. — Тъй или иначе, повече нямаме какво да си кажем по въпроса. Да знаеш, че и ти ще си ни необходима, но ще ти обяснявам по-късно.

— Ще сторя всичко, което ми е по силите! — обеща Юлия и като докосна Друз по ръката, прихна да се смее. — Марк Ливий, знаеш ли, че всъщност донякъде ти беше причина да се върнем толкова скоро от пътешествието си?

— Как бих могъл да бъда? — чудеше се той.

— Вината е само моя — обясни му Рутилий Руф, който доволно се закиска.

— Твоя е и още как — сопна му се Юлия и го стрелна с поглед. — Чичо ти, Марк Ливий, ни писа миналия януари в Халикарнас специално да ни съобщи, че племенницата му била изгонена от мъжа си заради изневяра, понеже била родила червенокосо момченце!

— Това си е самата истина — не се сдържа да се усмихне Друз.

— Да, но работата е там, че той има и друга племенница — Аврелия. А навярно не знаеш, че в семейството се носеха разни клюки за приятелството й с един червенокос приятел, който сега служи като висш легат на Тит Дидий в Испания. Затова, като прочетохме двусмисленото послание на чичо ти, мъжът ми реши, че може да става дума единствено за Аврелия. Аз обаче, убедена, че Аврелия никога не би се впуснала в подобна авантюра с Луций Корнелий Сула, бях готова да заложа главата си и затова настоях веднага да се приберем у дома, за да разберем каква е цялата работа. Когато пристигнахме, за мое облекчение се оказа, че става дума за друга племенница! Публий Рутилий ни извъртя страшен номер — засмя се отново Юлия.

— Липсвахте ми — оправда се Рутилий Руф, без да се чувства ни най-малко гузен.

— Семейството — намеси се Друз в разговора — може да се окаже голяма напаст. Но трябва да призная, че като зет Марк Порций Катон струва много повече от Квинт Сервилий Цепион. И Ливия Друза е щастлива с него.

— Значи всичко е свършило добре? — зарадва се домакинята.

— Да — кимна той. — Всичко свърши добре.

През цялото време между първото обсъждане на лекс Лициния Муция, неговото приемане от Сената и най-накрая почти единодушното му гласуване в трибутните комиции Квинт Попедий Силон се бе намирал в движение. Затова трябваше да пристигне чак в Бовианум и да се срещне с Гай Папий Мутил, за да научи за новоприетия закон.

— Значи война — заключи той с привидно спокоен глас.

— Страхувам се, че да, Квинт Попедий.

— Трябва незабавно да свикаме на събрание всички съмишленици от останалите народи.

— Вече съм пратил да им съобщят.

— Кое ще е мястото?

— Там, където никой римлянин не би помислил да си пъха носа — отговори Папий Мутил. — Грументум след десет дни, броени от днес.

— Прекрасно! — зарадва се Силон. — Вътрешността на Лукания е област, за която римляните дори не се сещат. Доколкото знам, в радиус от цял ден път около Грудентум няма нито римски вили, нито латифундии.

— И което е по-важно, в града не живеят никакви римски граждани.

— Ами ако случайно се появят римляни — пътници? — не искаше да пропусне никоя подробност Силон. — Как ще се отървем от тях?

— Марк Лампоний вече му е намерил колая — усмихна се едва — едва Мутил. — Лукания се слави като разбойнически край. Затова зададат ли се отнякъде римляни, ще попаднат право в ръцете на разбойници. Щом събранието се разпусне, Марк Лампоний ще си спечели лична слава, като осигури освобождаването на отвлечените, без дори да се стига до откуп.

— Умно замислено! А ти самият кога смяташ да тръгнеш за натам?

— След четири дни. — Мутил подхвана Силон под ръка и го поведе из перистила на просторната си и елегантна къща; подобно на марса и той беше човек богат, образован и с вкус. — Ще ми разкажеш ли какво стана при пътуването ти из Италийска Галия, Квинт Попедий?

— Нещата се оказаха доста близки до онова, което Квинт Сервилий Цепион ми разправяше, че щял да направи, преди две години и половина. — Личеше си, че Силон е доволен от видяното. — Безброй градчета, чисти и спретнати, разпръснати нагоре по течението на Медоак, чак след Патавиум, а също и нагоре по Сонций и Натизон, след Аквилея. Желязото идва от Норикум, от областта около Норея; носи се и по суша, но най-вече по вода — нагоре по единия от притоците на Драв, после го прехвърлят през проходите и продължава пътя си по Сонций или Тилиавент, сиреч пак по вода. Най-нагоре по реките са издигнати селища, където се добиват дървени въглища, които пращат продукцията си по вода до стоманолеярите. Докато обикалях района, се представях за римски префектус фабрум и щедро раздавах пари в брой, а те се оказаха твърде ценени сред тамошните занаятчии. Не си пестях разходите, затова съм сигурен, че ще работят като луди, за да изпълнят поръчката ми. А понеже се оказа, че съм първият им по-сериозен клиент, обещаха ми и занапред да произвеждат оръжия само за мен.

Мутил обаче изглеждаше загрижен.

— Мислиш ли, че е било разумно да се представяш за римлянин, още повече за префектус фабрум? Ами ако някой истински префектус фабрум реши да намине из областта? Той веднага ще разбере, че си излъгал кой си, и ще извести на Рим.

— Няма защо да се тревожиш, Гай Папий, добре съм си прикрил следите — не се смути ни най-малко от предположението му Силон. — Разбери, че благодарение на огромната ми поръчка никое от тези занаятчийски селища няма да има нужда от нови клиенти за много време напред. Освен това римляните са свикнали да си доставят оръжия от добре познати производители като Пиза и Популония. Цялата работа крие и други предимства, а именно, че когато дойде време да си получим стоката, тя ще ни бъде донесена до пристанищата в Аквилея и Патавиум, откъдето ние само ще я натоварим на кораби и ще можем да я пренесем, до което си искаме италийско или адриатическо пристанище, далеч от оживения римски трафик. Никой римлянин няма и да научи за подозрителните товари, да не говорим, че в града дори не са научили за новото експортно перо на Италийска Галия. Римските търговски интереси открай време са лежали на запад, в басейна на Тосканско море.

— Но дали Източна Галия ще може да поеме нови поръчки за по-нататък?

— Определено! Колкото повече работа намираме за местното население, толкова повече занаятчии ще се насочват натам. Не мога да му отрека на Квинт Сервилий Цепион, намислил е прекрасен план.

— Ами самият Цепион? Той съвсем не е приятел на италийците!

— Да, но затова пък си има причини да мълчи — ухили се Силон. — Няма намерение да разпространява сред приятелите си римляни с какви дела се занимава в действителност. Става дума просто да скрие Златото на Толоза в предприятия, колкото се може по-отдалечени от Рим. Освен това държи на сенаторския си статут, което означава, че ще стои по възможност встрани от практическата дейност на градовете си и ще се надява само да му се плащат редовно наемите за земята. Стига счетоводителите му да си вършат добре работата, той никога не би хукнал сам да проверява как стоят нещата в Галия. В интерес на истината, още не мога да си обясня как точно на него му дойде подобна печеливша схема. Цял Рим знае, че колкото му е чиста патрицианската кръв в жилите, толкова повече му е куха патрицианската глава. А ето, че това не важало за всички сфери на живота. Не, няма защо да се боим от Квинт Сервилий Цепион! Стига сестерциите да продължават да пълнят кесията му, той ще си мълчи и ще се чувства щастлив.

— Тогава трябва да се замислим откъде да намерим още пари — замисли се Мутил и скръцна със зъби. — Кълна се във всички богове, Квинт Попедий, за мен няма да има по-голяма радост на този свят от това да смачкам веднъж завинаги и Рим, и римляните!

Но още на другия ден на Мутил му се наложи да изтърпи присъствието на един, при това от най-знатните римляни. В Бовианум бе пристигнал не друг, а Марк Ливий Друз, надушил следите на приятеля си Силон и нетърпелив да му донесе всички последни новини от Форума.

— Точно в момента в Сената се тегли жребият кой сенатор къде да отиде да раздава правосъдие — обясни той, който трудно можеше да прикрие неудобството си, че в тези смутни времена се е озовал в едно от огнищата на антиримските настроения — Бовианум.

— Наистина ли смятат да приложат от край до край клаузите в лекс Лициния Муция? — не искаше да повярва Силон.

— Наистина — потвърди мрачно приятелят му. — Дошъл съм да ти кажа, че разполагате с шест пазарни дни, за да омекотите удара. Щом започне календарното лято, съдилищата ще заработят с пълна сила и навсякъде, където се установи областният квестион, ще бъдат окачени табели, оповестяващи радостите, които може да донесе на всяко едно семейство издаването на нужната информация. Ще се намерят не един и двама алчни люде, които биха продали майка си и баща си за четири хиляди сестерции, а защо не и за осем, дванайсет хиляди? Предполагам, че от цялата работа мнозина ще напълнят гушите. Пълен позор, но така или иначе целият римски народ, патриции и плебеи заедно, прие закона без нито един глас против.

— И къде ще работи най-близкият до нас град? — попита за всеки случай Мутил.

— В Езерния. Всеки от областните квестионес ще бъде настанен в римска или латинска колония.

— Нали! Защото не смеят да отидат другаде.

Настъпи неловко мълчание. Нито Мутил, нито Силон имаха намерение да издадат плановете си за война, а това разтревожи още повече Друз, който бе дошъл именно с мисълта да ги разубеждава в агресивните им настроения. Той добре съзнаваше, че двамата му събеседници крият много неща, но не смееше да ги разпитва: от една страна, беше твърде близък приятел със Силон, за да го предава пред когото и да било, а от друга — си оставаше римлянин, който не би замълчал пред сънародниците си, случеше ли се да подочуе за заговор срещу Рим. Затова гледаше да засяга само теми, които не застрашаваха директно патриотизма му.

— Как предлагаш да постъпим? — попита Мутил Друз.

— Както казах, надявам се да омекотите удара. Убедете всички онези, които са си вписали неправилно имената в списъците с римски граждани, да напуснат възможно най-скоро римските и латинските градове и колонии. Знам, че няма да им се иска да го сторят, но вие ще ги убедите. Ако останат, чака ги бой с камшик, глоба, включване в черните списъци, насилствено изгонване от домовете им — обясни Друз.

— Не могат да направят подобно нещо! — все още се опитваше да се улови за някакъв мираж Силон. — Марк Ливий, тъй наречените лъжливи граждани са твърде много! Със сигурност Рим няма да иска да си създава едновременно толкова врагове. Рим не може да приложи на практика своя закон! Едно е да накажеш с бой някой случаен италиец тук и там, но да размахваш камшика си по гърбините на цели села и градове? Това би било лудост! Италия няма да се остави на подобно унижение! Можеш да имаш думата ми!

Друз сложи ръце на ушите си, сякаш не искаше да слуша, и поклати глава.

— Не, Квинт Попедий, не продължавай нататък! Умолявам те, недей изрича нито дума, която да може да бъде сметната за държавна измяна! Аз все пак си оставам римлянин! Дошъл съм да ви помогна с каквото мога. Не ме въвличай в заговори, които искрено желая никога да не се осъществят! Всички фалшиви граждани ще трябва да напуснат римските и латинските колонии, преди да са били открити. Това, че всички ще разберат защо толкова спешно се изнасят от домовете си, няма значение. Стига да се отдалечат достатъчно, римските съдилища трудно ще ги стигнат. Ще има въоръжени отряди, но те ще са твърде малобройни, за да обикалят страната в търсене на виновни, при това съдиите ще ги държат близо до себе си, за да ги пазят. Това, на което най-много можете да разчитате, е традиционната склонност на Сената да се пазари винаги когато стане дума за разходи. Заради пословичната си стиснатост римският Сенат е единствен ваш приятел в момента. Измъкнете хората си далеч от съдилищата и продължавайте да плащате данъците си в пълен размер. Нека всеки продължи да плаща, както е било досега, нищо че си е присвоил лъжливо римско гражданство.

— Така и ще направим — съгласи се Мутил, който като самнит добре знаеше на какво са способни римляните в желанието си да отмъщават. — Ще върнем всички по родните им места и ще се грижим за тях.

— Добре — сложи край на темата Друз. — Ако не друго, то поне ще ограничим броя на жертвите. — Той се извъртя неспокойно на стола си. — Не мога да стоя повече тук. Трябва да тръгна преди пладне, за да стигна Казинум преди падането на нощта. Присъствието на един Ливий Друз в Казиум няма да се стори никому толкова подозрително, колкото ако го заварят насред Бовианум. В Казинум все пак притежавам земя.

— Тогава тръгвай! — подкани го нетърпеливо Силон. — Не ми се иска цял свят да те държи отговорен за всички заговори срещу Рим, Марк Ливий.

— Ще си тръгна, но има още нещо — успя дори да се усмихне Друз. — Първо, искам думата ви, че няма да прибягвате до открита война, преди да са се изчерпали всички други възможности за съгласие помежду ни. Аз самият още не съм се отчаял и вярвам в намирането на мирно решение на въпроса. С тази разлика, че отсега нататък мога да разчитам на силни съюзници в самия Сенат. Гай Марий най-после се върна от пътешествието си, а и чичо ми Публий Рутилий Руф ще работи в подкрепа на делото ми. Имате думата ми, че в следващите няколко години ще се кандидатирам за народен трибун, а щом ме изберат, първата ми работа ще бъде да поискам от плебейското събрание да гласува всеобщо римско гражданство за цяла Италия. Засега не мога да си позволя подобен ход. Наложително е най-напред да си спечелим поддръжка сред висшите кръгове в Рим. Особено сред конниците. Нищо чудно да се окаже в крайна сметка, че лекс Лициния Муция ви е донесъл повече полза, отколкото вреда. Когато на бял свят излязат истинските му последствия, сигурен съм, че много римляни ще започнат да гледат с повече съчувствие и симпатия на италийската кауза. Знам, че да се превръщате в герои по толкова болезнен начин и на такава висока цена е тежко и дълбоко съжалявам за случилото се, но можем да сме сигурни, че в бъдеще мнозина италийци ще си спечелят славата на герои, а героите ще привлекат на своя страна много римляни. Това е, което исках да ви кажа.

Силон го изпрати на улицата, където го чакаше конят му, един от най-бързите, които робите на Мутил бяха открили в конюшнята му. За учудване на марса приятелят му се оказа без никакъв придружител.

— Марк Ливий, опасно е да се пътува сам по тия места!

— Още по-опасно е да взема някого със себе си, пък дори и роб. Хората са започнали да говорят, а не мога да си позволя лукса човек като Цепион да ме обвини в заговорничене против Рим само защото са ме видели в Бовианум.

— То и аз, нищо че ми няма името в списъците, не смея повече да се показвам в Рим — съгласи се Силон, докато се мръщеше на слънцето.

— И много правилно ще постъпиш, ако продължиш да стоиш настрана — увери го Друз и добави: — Най-малкото, защото в къщата си имам осведомител.

— О, Юпитере! Надявам се, погрижил си се да го разпънат на кръст!

— За голямо нещастие, Квинт Попедий, ще трябва и за в бъдеще да се съобразявам с този осведомител. Става дума за деветгодишната ми племенница Сервилия, дъщеря на Цепион и негова най-предана креатура. — Макар и да стоеше в сянка, пролича си как Друз целият се изчервява. — Разбра се, че по време на последното ти посещение в Рим, тя е влязла в стаята ти и е видяла каквото не трябва. Ето откъде Цепион е могъл да знае за Гай Папий като за един от инициаторите на фалшивите списъци… Това ти го казвам в случай, че още се чудиш как се е разбрало. Можеш да съобщиш и на приятеля си, та да знае каква преграда е паднала в последните няколко седмици между римляни и италийци. Времената са се променили. Вече не става дума за противоречия между Самниум и Рим. Нашата задача е мирното обединение на всички италийски народи в едно цяло. Иначе нито Рим, нито съседите му могат да се надяват на добро бъдеще.

— Не можеш ли да отпратиш издайницата при баща й? — подхвърли Силон.

— Той не ще и да знае за нея, нищо че е готова и майка си да предаде заради него. Дори ако ме питаш, мисля, че ви е предала именно с надеждата той да я вземе при себе си. Мисля, че засега съм й сложил здрав намордник, но никой не може да е сигурен няма ли пак да се освободи от каишката си и да отиде при Цепион. Затова най-добре не идвай в Рим или поне стой далеч от дома ми. Ако имаш да ми съобщиш нещо спешно, ще ме извикаш на среща извън града.

— Дадено. — Силон вече беше вдигнал ръка да удари коня по задницата, когато се сети за нещо последно. — Много поздрави на Ливия Друза, на Марк Порций и, разбира се, на скъпата ми Сервилия Цепионида.

В мига, в който той удари животното и то се понесе напред, по лицето на Друз се изписа непознато за приятеля му изражение на болка и печал.

— Тя умря съвсем скоро! — извика римлянинът през рамо. — Да знаеш колко ми липсва!

Както беше писано в лекс Лициния Муция, в единайсет града на Италийския полуостров бяха учредени местни съдилища — квестионес. Градовете бяха, както следва: Рим, Сполециум, Коза, Фирмум Пиценум, Езерния, Алба Фуценция, Капуа, Регаум, Луцерия, Пестум и Брундизиум. В закона беше предвидена изрична клауза, според която щом съдилищата свършеха работата си в тези селища, те щяха да се преместят в някой от другите римски или латински градове в съответната област. Единствено Лациум си остана без съд: римският Сенат реши, че марсите заслужават повече внимание, затова пренесоха единайсетия квестион в Алба Фуценция.

Като цяло обаче видните италийци, които се бяха събрали в Грументум седем дни след посещението на Друз у Мутил в Бовианум, бяха успели да убедят сънародниците си, уличени в подправяне на списъците, да напуснат римските и латинските колонии и да се върнат по родните си места. Разбира се, намериха се и такива, които не можеха да повярват какво ги очаква, или може би такива, които предугаждаха, че римските закани не са напразни, но не знаеха как така изведнъж да зарежат домовете и делата си и смятаха да чакат. В крайна сметка, тъкмо те отнесоха на главите си цялата ярост на римските квестионес.

Освен председателя с консуларен статут и двамината му помощници — сенатори всеки съд имаше под свое разпореждане цял екип от писари, дванадесет ликтори (всеки от председателите официално бе получил проконсулски империум) и въоръжена дружина от сто доброволци, набрани из средите на оттеглилите се от войската конници или пък гладиатори, достатъчно умели, за да препускат в галоп с конете.

Съдиите бяха избрани чрез жребий. Нито на Гай Марий, нито на Публий Рутилий Руф имената бяха изтеглени, което можеше и да се очаква; най-вероятно дървените им топчета изобщо не бяха сложени в буркана, който трябваше да се завърти като пумпал и да се чака кои топчета ще изскочат първи през тесния му страничен отвор.

На Квинт Лутаций Катул му се падна Езерния, на Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус — Алба Фуценция; Скавър беше подминат от съдбата, за сметка на това Гней Корнелий Сципион Назика получи Брундизиум, което навярно никак не му беше по сърце. Прасчо Метел Пий и Квинт Сервилий Цепион бяха избрани за младши съдии, също както и зетят на Друз Марк Порций Катон Салониан. Друз също не изтегли нищо. За него това беше голямо облекчение, тъй като иначе трябваше да се оправдава пред Сената как личната му съвест не му позволява да изпълни задълженията си.

— Нарочно са го направили, при това е било голяма грешка — сподели Марий пред Друз малко по-късно. — Ако можеха да разсъждават поне малко, а в крайна сметка нали затова са сенатори, биха направили така, че задължително и ти да бъдеш сред изтеглените. Така щяха да те накарат публично да обявиш чувствата см. Като се има предвид обстановката в момента, това щеше силно да те дискредитира!

— Ами аз много се радвам, че не могат да разсъждават — още веднъж благодари на късмета си Друз.

За свое голямо удоволствие цензорът Марк Антоний Оратор изтегли председателството на съда в Рим. Той си знаеше, че да лови нарушители сред безкрайните списъци на римските жители ще бъде много по-трудно, отколкото да се занимава с масовите фалшификации в провинцията, но тъкмо това го радваше, защото от малък обичаше трудните ребуси. При това платените осведомители, които вече чакаха с нетърпение началото на процесите, щяха да му помогнат да спечели за хазната милиони сестерции — нещо, което би направило щастлив всеки цензор.

Уловът на нарушители се оказа твърде неравномерен. Така например Катул Цезар почти нямаше кого да хване в Езерния; градът се намираше в самото сърце на Самниум и Мутил се е постарал да изкара всички засегнати от закона далеч от пределите му, оставяйки само римските граждани и латините. Нито едните, нито другите можеха да осветлят проконсула си по въпросите, които го вълнуваха, а самите самнити нямаше да издадат съплеменниците си пък ако ще и да им обещаваха планини от злато. Все пак съдиите си правеха удоволствието да въздадат в пълна мяра (според вижданията на самия Катул) заслуженото на малцината останали, особено след като се оказа, че сред стотината телохранители има един, изключително умел в боравенето с камшика. Дните минаваха скучно и еднообразно, защото процедурата се състоеше в това всеки подозрителен жител на града да бъде извикван поименно и да се чака няма ли доброволно да се появи. Оказваше се, че по странно стечение на обстоятелствата огромната част от призованите пред съда вече не се смятаха за жители на Езерния и само малцина — по един на три или четири дни — се обаждаха. Това Катул Цезар посрещаше с вълчия си апетит, без да се плаши ни най-малко от гневното мърморене на тълпата, от освиркванията, които го съпровождаха навсякъде по улиците, и от белите, които незнайни пакостници му готвеха на него, на двамата му помощници, на писарите, ликторите и дори на биячите от охраната. Тук някой ще среже стремето на гладиатора и той ще се стовари на земята, там водата ще се окаже натровена с някаква гадост, по квартирите на съдиите ще се заразхождат всички паяци и други неприятни насекоми в областта, изпод чаршафите и капаците на сандъците ще се изнижат спокойно змии и змийчета, по стените ще се окачат парцалени кукли, облечени в тоги и изпръскани в червено, да не говорим за закланите петли и котараци, в които се спъваха римляните. Стана обичайна практика в храната на съдиите да се сипва отрова, затова Катул се видя принуден още от сутринта да храни насила някои от робите си с ястията за обяд и да слага пазачи около кухнята, да не би някой отровител да се вмъкне незабелязан.

Колкото и странно да изглеждаше, пример за толерантност стана не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус. Както в Езерния, така и Алба Фуценция, където той председателстваше съда, повечето от нарушителите отдавна бяха напуснали града, така че цели шест дни заседания на квестиона не донесоха абсолютно никакви резултати. Най-накрая, предаден от свой съгражданин, пред съда застана първият марс, човек заможен, затова способен да заплати наложената му глоба. Когато Ахенобарб заповяда незабавно да му бъде конфискуван имотът в Алба Фуценция, обвиненият дори не трепна; не трепна и когато назначеният за бияч войник се постара да му свали кожата от гърба. Най-накрая, когато кръв започна да пръска в радиус от десет крачки около осъдения, лично председателят на съда нареди боят да свърши. Нататък камшикът беше поверен на по-състрадателен човек, който се стараеше, ако може, да не остави дори белег върху гърба на осъдените. Освен това върховният понтифекс установи, че таи върла ненавист не толкова срещу фалшивите граждани, колкото срещу техните събратя, които се осмеляваха да ги предадат на властите. Както сред самнитите, така и тук осведомителите бяха малцина, затова пък — всички до един обекти на всеобщо на презрение. Председателят на съда беше задължен по закон да им плати обещаното възнаграждение, но после, пак в рамките на закона, подлагаше на такъв подробен и мъчителен разпит самите информатори, че от страх да не би и на тях да им се случи същото като на жертвите им, те скоро престанаха да се обаждат. При един конкретен случай обаче Ахенобарб се превърна едва ли не в обект на всеобща признателност. Ставаше дума за баща на три деца, всичките родени недъгави и бавноразвиващи се. Съдията не само че скришом плати глобата от собствената си кесия, но дори, давайки си сметка, че трите деца можеха да водят сравнително нормален живот единствено в рамките на родния си град, забрани имотът на бащата да бъде конфискуван.

И така, докато Катул Цезар бършеше по себе си храчките на всички самнити, Ахенобарб Понтифекс Максимус се радваше на известно уважение от жителите на Алба Фуценция, където марсите не бяха подложени на същия терор, както самнитите в Езерния. Колкото до останалите съдии, пръснати из страната, някои се оказваха безпощадни като Катул, други проявяваха поне известни скрупули, а трети, подобно на върховния понтифекс, се опитваха да бъдат по възможност човечни. И все пак дори те не бяха способни да предотвратят смъртната омраза, която все повече се наслояваше сред населението на Италия и убеждаваше покорените народи, че на всяка цена трябва да се отърват от „съюза“ си с Рим, пък ако ще и с цената на главите си. Така и никой от съдиите не посмя да прати телохранителите си навътре в страната, за да търсят изпокрилите се от закона нарушители.

От всички съдии имаше един, който успя да си навлече, освен другите и неприятности от чисто правно естество. Това бе Квинт Сервилий Цепион, прикачен като помощник към съда на Гней Сципион Назика В Брундизиум. От самото начало Назика бе предчувствал, че прашното, напечено от слънцето римско пристанище няма да се окаже любимото му място, затова кажи-речи с пристигането си се оправда с някаква болест (която за голяма радост на местното население се оказа хемороиди) и хукна да се лекува обратно в Рим. Така местният квестион трябваше да бъде поверен на някой от двамата му заместници, сиреч на Цепион, подпомаган от Прасчо Младши Пий. Както и навсякъде другаде, тук фалшивите граждани отдавна бяха изчезнали, а информатори не се явяваха. Ден след ден се четеше списъкът на заподозрените, но никой не благоволяваше да се яви пред съда. Ден след ден Цепион чакаше някой да му падне в ръчичките, докато най-накрая един от местните не му представи железни доказателства срещу един от най-уважаваните римски граждани в цял Брундизиум. Обвиненият не влизаше в броя на новозаписалите се, но осведомителят предварително се беше застраховал, твърдейки, че си бил присвоил гражданството двайсет години по-рано. Като куче, надушило най-после мечтания кокал, Цепион се хвърли да разследва случая. В желанието си обвиняемият да послужи за назидание на съгражданите си, при разпита му той беше подложен на изтезания. Метел Пий се уплаши от подобен подход и протестира, но Цепион отказа да го слуша, убеден във вината на заподозрения, нищо че бедният човек беше един от стълбовете на местния морал. По-късно обаче бяха представени неопровержими доказателства, че обвиненият е точно това, което твърдеше — пълноправен римски гражданин, при това с положение. В мига, в който истината излезе наяве, пострадалият даде мъчителя си под съд и двамата хукнаха да търсят справедливост в Рим. В крайна сметка наложи се първият консул Крас Оратор да държи една от най-пламенните си речи, за да отърве Цепион от наказание. Макар и оправдан обаче, той повече не можеше и да мисли да се върне в Брундизиум. Вместо това Гней Сципион Назика, който не си спести нито една ругатня, дошла му наум по адрес на бездарния му помощник, беше принуден пак да ходи в омразната провинция. Колкото до Крас Оратор, той съвсем не беше щастлив от факта, че трябва да защитава човек, когото не може да търпи.

— Понякога си мисля, Квинт Муций — оплака се той пред братовчед си, който открай време му беше най-близкият приятел, — че е жалко, дето точно ние се паднахме консули в тази ужасна година!

След известно време Публий Рутилий Руф прати писмо на Луций Корнелий Сула в Близка Испания. Беше получил специално вест от легата, че жадува за новини и би искал някой да го държи в течение за събитията в Рим. Не беше Рутилий Руф човекът, който би се отказал от подобна възможност за литературна изява.

Сула стоеше в квартирата в Таракон и бавно поглъщаше дума по дума посланието на словоохотливия си кореспондент. Най-голямо впечатление му направи новината, че Далматика била родила син на Скавър. Колкото и Рутилий Руф да бе смятал, че останалата част от писмото му съдържа по-интересни новини, приятелят му далеч не бе избягал от призрака на Далматика и горчиво се усмихваше на съпружеските успехи на Принцепс Сенатус. Едва след като успя да възстанови в паметта си някакъв бегъл спомен какво точно представляваше любимата му, той седна да размишлява върху идеята да се кандидатира повторно за претор. Рутилий Руф беше прав — сега му беше времето. Сула не се и съмняваше, че Тит Дидий ще го пусне да си върви; не само това, ами щеше да го отпрати с нужните препоръчителни писма, които да увеличат шансовете му в комициите. Е, не беше той, който спечели венеца от трева — честта се беше паднала на Квинт Серторий, — но пък и никой не можеше да го обвини, че не си е свършил добре работата.

Дали не продължаваше да преследва напразни блянове? Нима Фортуна не се бе подиграла с него, когато прати бедната Юлила точно в онзи миг на поляната над Цирка? Не беше ли уловка от страна на боговете онзи венец от трева, който тя несъзнателно му изплете, без да знае какво означава подобно отличие за римския войник? Или пък, напротив, Юлила е виждала в бъдещето и го е предричала? Дали на Сула му оставаше още време да спечели своя венец от трева? Но в коя война? По света не се случваше нищо кой знае колко вълнуващо, от никъде не се задаваха заплахи. Е, вярно, че в Испания още се чуваше звънът на оръжията, но пък и задълженията на Сула не бяха такива, каквито биха му позволили да се окичи с корона граминея. Тит Дидий го използваше като специалист по логистика и стратегия, като човек, който знаеше откъде да намери провизии и оръжия, как да прегрупира силите си; но не и като командващ легион, който да се хвърли пръв в атака пред войниците си. Сула се надяваше, че щом се добере до преторския пост, ще успее да смени Тит Дидий от командването му в Испания. Испания беше богата провинция, а от богатства той най-силно се нуждаеше!

Трябваха му пари. Всеки ден си го повтаряше. На четиридесет и пет времето започва да тече по-бързо; да се забавеше още малко и завинаги щеше да изгуби шанс за консулски мандат; можеха често да го сравняват с Гай Марий, но Гай Марий си оставаше изключение. Като него втори нямаше, дори Луций Корнелий Сула не можеше да го гони по стъпалата на историята. За него единствен път към властта си оставаха парите, а пък в интерес на истината те и на Марий бяха помогнали. Ако не бяха баснословните богатства, които той си бе спечелил като претор в Далечна Испания, старият Цезар никога нямаше да му предложи дъщеря си за жена, а ако Марий не се бе оженил за Юлия, никой друг не би могъл да го качи на консулския стол. Пари. Сула трябваше да намери пари! Затова идваше време да се върне в Рим, да спечели изборите за претор, а после отново да дойде в Испания и да си пълни кесиите.

А по-късно, през август следващата година, след дълго мълчание Публий Рутилий Руф му прати и второ писмо:

Както му препоръчваха приятелите, Луций Корнелий Сула се забърза обратно към дома. Беше обзет от надежди, че най-сетне е дошъл часът му, обаче продължаваше да се страхува да не би в последния момент да се случи нещо, което да препречи пътя му завинаги. След четирите години, прекарани в Испания, струната на любовта в сърцето му се бе обтегнала до скъсване, но колкото и да копнееше той по любимия си Метробий, пак нямаше да го посети нито веднъж. Дори когато театралната звезда потропаше на вратата му и се представеше за негов клиент, на прислугата беше заповядано да крият господаря си от него. Това беше годината на Сула. Ако той се провалеше, това би било знак, че богинята Фортуна завинаги е отвърнала лице от него; Сула никога не би си играл с търпението на безсмъртните. А Фортуна никога не оставаше безучастна, когато някой от любимците й изведнъж насочи чувствата си към някой смъртен и незначителен. Затова сбогом, Метробий!

След като поостана няколко дни у дома, за да се нарадва на децата си, пораснали толкова много, че на човек да му се доплаче, като ги гледа, Сула реши все пак да навести някогашната си приятелка Аврелия. По пътя към дома й си мислеше как четири години от живота на малкия Сула и малката Корнелия са му били откраднати само заради глупостта на някаква си хубавица… И как дори след всичко това той не я беше забравил! Корнелия Сула вече беше на тринайсет, беше наследила крехката хубост на майка си и привличаше мъжките погледи. За сметка на това от баща си не беше взела нищо. Елия осведоми мъжа си, че дъщеря му вече от няколко месеца редовно има мензис, а наболите гърди изпод дрехата й потвърждаваха думите й. При вида й Сула се усещаше безвъзвратно остарял, което беше чувство колкото изненадващо, толкова и неприятно; но пък и Корнелия можеше да се усмихва омайно като покойната Юлила и баща й не можеше да устои на чара й. Синът му беше на дванайсет. В чертите си и той беше наследил почти изключително майчиния си род: руси коси, сини очи, издължено лице, дълъг, месест нос, дълги, източени, но все пак силни ръце.

Именно в сина си щеше да открие единствения си истински приятел — онзи, за когото цял живот беше мечтал; обичта на малкия Сула беше толкова невинна, безрезервна и трогателна, че баща му не можеше да отпъди сина си от съзнанието си дори когато трябваше да се съсредоточи върху спечелването на избирателите. Малкият Сула още ходеше облечен в пурпурноръба тога — израз на положението му на невръстно дете, а на врата си беше провесил магическия талисман, предпазващ от злите духове — тъй наречената була, но вече придружаваше баща си навсякъде, стоеше настрана, когато той разговаряше с другите възрастни и слушаше внимателно какво си приказват. Сетне, когато двамата се върнеха у дома, затваряха се в кабинета на Сула и започваха да обсъждат как е минал денят, с какви хора са се срещнали и какви са били настроенията на Форума.

И все пак, когато тръгна към Субура, не взе сина си със себе си. Нарочно бе предпочел да е сам и за свое голямо учудване, както си вървеше из претъпканите улици, постоянно беше поздравяван от непознати; дори някои по-уверени си позволяваха приятелски да го тупат по гърба. Оказваше се, че той най-сетне се е превърнал в известна личност! Сула прие тези неочаквани срещи за добро предзнаменование и когато най-сетне почука на вратата на Аврелия, беше обзет от далеч по-оптимистични чувства, отколкото на излизане от къщата си на Палатина. Още един добър признак бе, че икономът Евтих го покани веднага вътре в къщата. Понеже Сула се бе родил лишен от всякакво чувство за срам или стеснителност, няколкото минути, които прекара в чакане в приемната, дори не му навяха неприятни спомени. Когато домакинята се показа на вратата на работната си стая, той просто й се усмихна и й подаде ръка. Което направи и Аврелия.

Тя хем на пръв поглед не беше мръднала, хем се беше променила до неузнаваемост. На колко ли години беше сега? Двайсет и девет? Трийсет? „Това е тя Троянската Елена — мислеше си Сула, — още не е изгубила лаврите си. Напротив, превърнала се е в самото олицетворение на човешката красота.“ Виолетовите й очи изглеждаха сякаш по-големи от всякога, черните й мигли бяха все тъй дълги и гъсти, кожата й беше още на младо момиче, а изражението й на гордост и достойнство се подчертаваше както никога досега.

— Простила ли си ми? — попита Сула и топло стисна ръката на Аврелия.

— Разбира се, че съм ти простила, Луций Корнелий! Как мога да те държа виновен за нещо, което всъщност бе моя слабост?

— Да опитам ли отново? — предложи той, без да му мигне окото.

— Не, благодаря — отказа тя и седна на един от столовете. — Вино?

— С удоволствие — рече той и се огледа. — Още ли си сама, Аврелия?

— Още. И можеш да ми вярваш, че това ме прави най-щастливия човек на земята.

— Дали си най-щастливият, не знам, но със сигурност си най-самозадоволяващият се, когото съм срещал. Ако не беше онова малко изкушенийце последния път, бих казал, че дори не би било правилно да те наричам човек. Затова и не съжалявам особено за постъпката си. Човек не може да бъде приятел с богините, нали?

— Я с богините, я със злите духове, Луций Корнелий — отговори Аврелия.

Той се засмя.

— Добре, печелиш!

Виното беше донесено и двамата си наляха. Както отпиваше, Сула погледна жената над ръба на чашата си и забеляза мъничките червени точици, които изпъстряха лицето й всеки път, когато се докоснеше до вино. Навярно защото най-сетне сам беше намерил утеха в живота в лицето на сина си и се беше научил да бъде доволен от себе си, започваше да вижда по-ясно в душите на околните. Погледът му сега проникваше през лъскавите прозорци на Аврелиината душа и нахално се провираше вътре в нея. Това, което виждаше, бяха пласт над пласт наслоявана и недоизказана неудовлетвореност, съпътствана с безброй въпроси, на които тя никога не бе успяла да намери истинския отговор, но които беше подреждала с методична последователност в логически категории, сякаш това беше достатъчно.

— Бре! — учуди се той на глас. — Ти наистина си това, което изглеждаш, Аврелия. Чак сега се уверявам, че това, което показваш пред хората, не е лъжлива фасада, а истинският ти облик.

— Винаги съм се надявала да е така — усмихна се тя.

— И все пак това е рядко явление, Аврелия. Повечето не сме такива.

— Със сигурност ти не си.

— Защо? Какво мислиш, че стои зад моята фасада?

Тя поклати енергично глава.

— Може и да мисля нещо по въпроса, Луций Корнелий, но не желая да го споделя. Така се чувствам по-сигурна.

— По-сигурна?

Тя вдигна рамене.

— Е, може и да не използвах най-точната дума. Не знам точно. Това си е някакво вътрешно предчувствие или навярно далечен спомен, който ми убягва. Обикновено не се поддавам на предчувствия, не съм такъв човек.

— Как са децата ти? — изведнъж смени темата Сула с друга, по-сигурна.

— Искаш ли да ги видиш?

— Защо не? Да си призная, моите ме смаяха, като ги видях преди няколко дни. Като се сетя за тях, и ми се ще да отида и да му кажа на Марк Емилий Скавър какво си мисля за него. Четири години, Аврелия! Те вече са пораснали, а през цялото това време мен ме е нямало, за да им се любувам.

— Такова е положението на мнозина от нашата класа, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо тя. — Дори и да не беше тази история с Далматика, навярно ти пак щеше да стоиш далеч от Рим. Сега просто се радвай на децата си, докато можеш; и не се занимавай с мисълта не могат ли нещата тепърва да се променят.

Сула вдигна русите си, изкуствено изписвани с черно вежди.

— В живота ми има твърде много неща, които бих искал да променя! Там е работата, Аврелия. И затова вечно съм обзет от съжаления.

— Ти трябва да съжаляваш за нещата, които си сгрешил или на които си станал жертва, но това не е причина да си връщаш за тях — сега или когато и да било. — Аврелия не разсъждаваше толкова от нравствена, колкото от чисто практична гледна точка. — Ако не се отърсиш навреме от желанието си за реванш, Луций Корнелий, миналото ти ще те следва до края на живота ти. А както вече съм ти го казвала неведнъж, предстои ти още дълъг път. Надбягването тепърва започва.

— Така ли мислиш наистина?

— Сигурна съм.

В стаята нахълтаха трите цезарчета. Юлия Старша, на която всички викаха Лия, вече бе на десет година, а сестра й Юлия Младша или за по-просто Ю-Ю, наближаваше осем. И двете момиченца бяха високи за възрастта си, стройни, изящни… И те приличаха на покойната Юлила, мислеше си Сула, с тази разлика, че очите им бяха сини. Малкият Цезар беше на шест. Сула не можеше да си обясни защо момчето изглежда по-красиво от сестрите си, но това бе усещане, от което не можеше да се отърси. Разбира се, красотата му беше типично римска; Цезарите бяха най-чистокръвните римляни на света. В следващия миг Сула се сети за последното писмо на Публий Рутилий Руф и как той се хвалеше, че момчето можело да чете свободно от пръв поглед. Това наистина беше признак за необикновена интелигентност. Но още много неща имаха да се случват на Цезарчо и кой знае дали някое от тях нямаше да угаси завинаги огъня, бушуващ в главата му.

— Деца, това е Луций Корнелий Сула — представи гостенина си майка им.

Момичетата стеснително го поздравиха, докато малкият Цезар го дари с такава завладяваща усмивка, че Сула чак усети как нещо се преобръща в корема му от вълнение — подобно чувство не го беше спохождало от времето на първата му среща с Метробий. Момчето имаше почти същите очи като неговите: бледосини, но обградени с тъмен контур. От погледа искреше интелигентност и разбиране. „Може би и аз щях да съм същият, ако майка ми беше като прекрасната Аврелия, а баща ми не беше най-отчаяният пияница на света — помисли си Сула. — С подобно лице, с подобен ум Цезар би могъл да подлуди цяла Атина.“

— Едно птиче ми каза, момчето ми — обърна се към него той, — че си бил много умен.

Но малкият прихна да се смее.

— Значи птичето не е говорило с Марк Антоний Гнифон.

— Кой е той?

— Моят учител, Луций Корнелий.

— Нима майка ти вече не става за учител, та са ти намерили друг?

— Според нея съм й взимал здравето с въпросите си, когато съм бил малък. И затова тя ми намери учител.

— Когато си бил малък? Да не кажеш, че вече си голям?

— Тогава бях по-малък — отговори Цезар, без дори да се учуди на въпроса.

— Значи си преждевременно израснал — заключи Сула.

— О, не го казвай!

— Защо не, млади Цезаре? Какво имаш против думата?

— Ами обикновено подобен израз се използва за високомерни малки момиченца, които се опитват да имитират бабите си — обясни той леко засегнат.

— А — ха! — На госта му ставаше все по-интересно. — Това надали си го научил от някоя книга. Изглежда, вече можеш да правиш заключения и по личните житейски наблюдения.

— Естествено — изненада се Цезар.

— Достатъчно — сложи край на разговора им Аврелия и отпрати децата в стаята им.

Но синът й продължи да се усмихва през рамо на гостенина, сякаш вече го имаше за свой съучастник, и едва когато майка му го стрелна с поглед, бързо избяга зад вратата.

— Ако не му се случи да прегори твърде бързо, той ще се окаже или най-блестящият представител на класата ни, или нейният зъл гений — рече Сула.

— Да се надяваме, че ще е първото.

— Дали? — отвърна той и се засмя.

— Щял си да се кандидатираш за претор — смени на свой ред темата Аврелия, която и без това знаеше, че Сула не се интересува много от децата.

— Да.

— Вуйчо Публий е уверен, че ще те изберат.

— Тогава да се надяваме, че прилича повече на Тирезий, отколкото на Касандра!

Публий Рутилий Руф се оказа наследник на Тирезий; Сула не само че стана претор, но и получи най-много гласове при изборите, което го прати направо на поста претор урбанус. При нормални обстоятелства задълженията на градския претор се ограничаваха почти изключително с дейността на съдилищата, с удовлетворяване на молби от чисто правен характер. Но при изключителна ситуация (когато двамата консули отсъстват от града или са неспособни да вършат работата си) именно градският претор биваше натоварен със защитата на град Рим, с командването на римските легиони в случай на чуждо нападение; на него се падаше и задачата да прокарва закони и да контролира хазната.

Сула беше доста неприятно изненадан от изборния си успех. По закон градският претор нямаше право да се откъсва от Рим за повече от десет дни наведнъж, което означаваше, че и да иска, не може да се скрие от никого — налагаше му се всеки ден да ляга и става в собственото си легло, да живее в омразната си къща при омразната си жена и непрекъснато да живее под страха, че може да го навести някой спомен от младежките му години. И все пак оказваше се, че може да разчита на нечия много сериозна подкрепа за тежките начинания, които го очакваха — тази на родния му син. Малкият Сула щеше да е неговият приятел, той щеше да го придружава всеки ден на Форума, той щеше да го чака вечер у дома, за да си говорят и да се смеят. Колко приличаше Суланчо на Цезарчо! Ако не в друго, то поне на външен вид. А и момчето можеше и да не е толкова надарено, колкото братовчед си, но беше будно, а и Сула си повтаряше, че ако синът му се беше родил тъй гениален, както малкия Цезар, той самият не би го обичал толкова.

Но не само Сула беше неприятно изненадан от изборните резултати. И ако потърпевшите си скубеха косите, то околните здравата се забавляваха на неуспеха им. Луций Марций Филип шумно бе разгласил намеренията си да става консул, убеден, че при слабата конкуренция мястото му е в кърпа вързано. И все пак за първи консул беше избран по-малкият брат на Луций Валерий Флак Гай, което можеше да се приеме — ако не друго, то Валерий Флаките бяха патриции и в семейството имаха връзки! Но за втори консул бе предпочетен не друг, а онзи непоносим, гнусен нов човек Марк Херений! Чак до Карсеоли можеха да се чуят виковете на възмущение, с които Филип проглушаваше ушите на минувачите по Форума и ги караше да се подсмихват под мустак. Всички добре знаеха на какво се дължи провалът му — не на друго, а на онези язвителни забележки, които му беше отправил Публий Рутилий Руф при обсъждането на лекс Лициния Муция. Дотогава всички или бяха забравили, или се правеха, че са забравили помощта, която Гай Марий бе оказал на Филип при кандидатирането му за народен трибун. Но ето, че заради Рутилий цял Рим си бе припомнил откъде е тръгнал кандидатът за консул, а времето до злополучните избори бе твърде малко, за да се забрави отново.

— Ще му го върна аз на тоя Рутилий Руф! — закани се Филип пред Цепион.

— И двамата ще му го върнем — обеща му Цепион, който също имаше за какво да се ядосва.

Броени дни преди края на същата година Ливия Друза роди момче — Марк Порций Катон Салониан Младши — болнаво, червенокосо, дълговрато и ревливо дете с огромен нос, който стърчеше като човка на безформеното му личице. Дребен, но инатлив, малкият Катон упорито не щеше да се появява на бял свят. В крайна сметка раждането продължи дълго и мъчително. Майката беше буквално разкъсана, преди лекарите и акушерките най-после да поемат новороденото из утробата й.

— Бъди спокойна, домина — утешаваше пациентката си Аполодор Сикул, — на детето нищо му няма: нито подутини, нито синини, нито каквито и да било натъртвания. — В следващия миг по лицето на строгия гръцки лекар се изписа хитра усмивчица. — Ако начинът, по който един човек се е появил на този свят, има отношение с по-нататъшното му поведение, то, домина, ти ще имаш доста проклет син.

Ливия Друза беше крайно изтощена от раждането и само от любезност успя вяло да му се усмихне; в едно беше сигурна — не искаше повече деца. Всъщност това беше и първото от петте й раждания, при които беше изпитала истински страдания.

Едва след няколко дни, в които цялата домакинска работа бе паднала на плещите на неуморния иконом Кратип — след смъртта на Сервилия Цепионида Ливия Друза бе поела грижата за дома на брат си, — беше позволено на останалите й деца да я посетят и да се запознаят с братчето си.

Както се и очакваше, Сервилия застана като замръзнала на вратата, твърдо отказвайки да има нещо общо с новия си брат, когото изобщо не признаваше за такъв. Лила, която напоследък попадаше все по-осезаемо под влиянието на сестра си, също се опитваше да се държи високомерно и безразлично, но майка й успя сравнително лесно да я прикотка при себе си и да я накара да целуне крехкото създание в скута й. Третото момиче в семейството, Порция — или Порцела, както я наричаха, — беше само на четиринайсет месеца и не беше поканена на церемонията. За сметка на това малкият Цепион, който скоро бе навършил три години, присъстваше и беше като пощръклял от вълнение при срещата с брат си. Искаше му се да го поеме, да го гушка, люлее и целува.

— Той ще си бъде мой — зарече се твърдо малкият Цепион, като упорито се дърпаше на бавачката си, дошла да го прибере в стаята му.

— Давам ти го, малки Квинт — изпрати го Ливия Друза, щастлива, че малкият Катон ще си има поне един приятел сред батковците и какичките си. — Ти ще си този, който ще се грижи за него.

Макар и да не бе благоволила да влезе с останалите, Сервилия се задържа при вратата, изчаквайки Лила и Цепион да се отдалечат, сетне направи няколко крачки към леглото и застана в такова положение, че майка й да прочете подигравателния поглед в очите й. Замъгленият поглед на Ливия Друза и бледото й лице й доставяха удоволствие.

— Ще умреш — обеща й съчувствено Сервилия.

На майката секна дъхът.

— Глупости! — сопна се тя на малкото змийче.

— Ще умреш, ще умреш — клатеше глава дъщеря й. — Щом съм го поискала, значи ще стане. Леля Сервилия Цепионида умря, нали? Това бе, защото аз й пожелах да умре!

— Да се говорят подобни неща е колкото грозно, толкова и глупаво — опитваше се да я убеждава Ливия, докато сърцето силно биеше в гърдите й. — Само едно пожелание не стига нещо да се случи наистина, Сервилия. Ако си пожелаеш нещо и то стане, това си е чисто съвпадение. Единствено Фортуна знае кое ще се случи и кое — не! Теб никой не те пита как ти се харесва! Още не си станала толкова важна, че Фортуна да се вслушва в желанията ти.

— Няма нужда да ме убеждаваш, знаеш, че няма да ти се хвана! Аз притежавам от силата на злото. Когато поискам нечия смърт, тя се сбъдва — изхили се злорадо детето и избяга от стаята на майка си.

Ливия Друза затвори очи и потъна в мисли. Не й беше добре; откакто малкият Катон се бе родил, през цялото време се бе чувствала зле. И все пак не можеше да повярва, че Сервилия има някакъв пръст в това. Или поне така си повтаряше.

Няколко дни по-късно обаче състоянието й рязко се влоши. Малкият Катон беше изваден от стаята на майка си и прехвърлен на дойка. Така поне брат му Цепион можеше на практика да изпълни обещанието си и да го наглежда вместо Ливия.

Аполодор Сикул веднага би тревога.

— Опасявам се за живота й, Марк Ливий — съобщи той на Друз. — Кървенето не е обилно, но нищо не може да го спре. Сестра ти има висока температура, а заедно с кръвта изтича и някакъв мътен секрет, за който нямам представа какъв е.

— Богове, какво толкова съм сторил в живота си? — хвана се за главата Друз, опитвайки се да спре сълзите си. — Защо всички около мен умират?

На този въпрос, разбира се, никой не можеше да му отговори. Кратип, който мразеше от дъното на душата си Сервилия, го бе осведомил за разговора й с Ливия, но вуйчото така и не можеше да повярва, че детето е направило нещо на майка си. Така или иначе, от час на час сестра му отпадаше все повече и повече.

Това, което най-силно потискаше Друз, бе, че освен робините в къщата вече нямаше друга жена. Катон Салониан прекарваше цялото си свободно време при жена си, но за сметка на това Сервилия трябваше да бъде държана възможно най-далеч от болната й майка. И Друз, и зет му обаче си даваха ясно сметка, че Ливия Друза търси постоянно нечие друго присъствие. Присъствие на жена. Навярно се надяваше отнякъде да се появи Сервилия Цепионида. Само при мисълта за покойната си съпруга Друз отново се насълзяваше. И все пак той намери решение на въпроса.

На следващия ден Марк Ливий Друз се запъти към дома на човек, когото цял живот никога не беше посещавал — дома на Мамерк Емилий Лепид Ливиан. Неговия роден брат… независимо от това, че старият Друз му отричаше бащинството си. Беше толкова отдавна! Дали изобщо щяха да го приемат?

— Искам да говоря с Корнелия Сципионида — представи се той на вратата.

Вратарят вече си беше отворил устата да му каже, че господарят отсъства, но я затвори и му кимна да влезе. Друз беше въведен в атрия, където почти не се наложи да чака.

За свой ужас той дори не можа да познае възрастната жена, която се появи на една от вратите. Сивата й коса беше неумело вързана на плитка, спускаща се над тила й, дрехите й бяха раздърпани, личеше си, че са били облечени ей тъй, без никакъв опит да се съчетаят цветовете им. Жената беше напълняла, но лицето й се беше покрило с бръчки и определено беше погрозняло; Друз си помисли, че майка му е заприличала на някой от бюстовете на Сципион Африкански, които разкрасяваха Форума. Което не беше голяма изненада, след като тя му беше близка роднина.

— Марк Ливий? — запита тя с плътния си, приятен глас.

— Аз съм — рече той и застина в незнание как да постъпи.

— Колко приличаш на баща си! — отсъди тя, като го огледа. В тона й нямаше нищо осъдително. Корнелия седна на края на някаква кушетка и даде знак на посетителя си да заеме стола срещу нея. — Седни, синко.

— Предполагам, че се чудиш какъв вятър ме е довел при теб — започна той и усети как нещо засяда на гърлото му. Колкото и да се опитваше да прикрие истинските си чувства, лицето му ги издаваше.

— Нещо много сериозно — отговори майка му, — това поне е ясно.

— Сестра ми умира.

Корнелия изведнъж скокна като ужилена.

— Тогава няма време за губене, Марк Ливий. Нека само да обадя на снаха си какво се е случило и тръгваме веднага.

Друз дори не знаеше, че майка му, сиреч и той самият, си имат снаха; майка му пък не можеше да знае, че големият й син вече е вдовец. Брат си Мамерк Друз често бе засичал на Форума, така че имаше някаква смътна представа що за човек е; но така и никога през живота си не бяха разговаряли. Между двамата имаше десет години разлика, следователно Мамерк беше още млад за Сената. Сега се оказваше, че е женен.

— Имаш снаха — отбеляза лаконично Друз, щом двамата с майка му излязоха на улицата.

— Съвсем отскоро — отвърна Корнелия Сципионида. От красивия й тембър не бе останало ни следа. — Миналата година Мамерк се ожени за една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер.

— А пък на мен жена ми умря — изрече той ни в клин, ни в ръкав.

— Да, чух. Вече съжалявам, че не дойдох да те видя. Но пък и не вярвах да ме посрещнеш добре, още повече в такъв тежък момент. Както знаеш, винаги съм била горда. Твърде горда, какво да се прави…

— Предполагам, редно е било аз да те посетя.

— Като че ли си прав.

— Дори не ми мина през ума.

Корнелия отвърна с привидно безразличие:

— Разбирам те. Все пак заслужава внимание как, след като не искаш да преглътнеш едно унижение заради себе си, си готов да го сториш заради сестра си.

— Винаги е било така. Или поне в нашия свят.

— Колко й остава на дъщеря ми?

— Не знам. Лекарите почти са я отписали, но тя самата продължава да се бори. Работата е там, че се страхува. Нямам представа от какво. Римляните никога не сме се страхували от смъртта.

— Или така си мислим, Марк Ливий. Колкото и да се правим на безгрижни, дълбоко в нас винаги живее ужасът пред неизвестното.

— Смъртта не е нещо неизвестно.

— Така ли мислиш? Тогава навярно животът ни се струва твърде сладък, за да се разделяме лесно с него.

— Понякога така изглежда.

Корнелия се покашля.

— Не можеш ли да ме наричаш „мамо“?

— Защо да те наричам? Ти ни напусна, когато бях само на десет. Сестра ми беше на пет.

— Не можех повече да изтърпя и един-единствен ден заедно с онзи човек.

— Не се изненадвам — отсече сухо Друз. — Не беше той човекът, който ще търпи под покрива си чуждо дете.

— Имаше предвид брат си Мамерк ли?

— Кой друг?

— Той е син на баща ти не по-малко от теб самия, Марк Ливий.

— Сестра ми разправя същото на дъщеря си за брат й — отвърна той. — Но и на най-големия глупак на земята ще му е достатъчно да хвърли само едно око на малкия Цепион, за да разбере чий е.

— Ами тогава ти погледни по-отблизо брат си Мамерк и ще видиш, че носи всичките черти на един Ливий Друз. Не е наследил нищо от мен. — Най-накрая, за да прозвучи съвсем убедително, добави: — Още по-малко от Емилий Лепидите.

Вече бяха стигнали до къщата на Друз. След като им отвориха да влязат, Корнелия Сципионида се огледа като замаяна.

— Никога не съм влизала в тази къща — обясни тя изненадата си. — Баща ти е имал прекрасен вкус.

— Жалко, че не е имал и прекрасен характер — отбеляза с горчивина Друз.

Майка му го стрелна с поглед, но не каза нищо.

Дали проклятието, което нещастната Сервилия бе пратила по адрес на болната си майка, носеше своите плодове или не, никой не знаеше, но самата Ливия все повече си внушаваше, че тъкмо то я е приковало към леглото. Вече си бе дала сметка, че умира, а не можеше да намери никоя друга причина защо. Да беше родила за пръв път, но не — вече имаше четири деца и никога не й се беше случвала никаква неприятност; защо точно на петото раждане ще се поболее така? Всички разправяха, че от раждане на раждане майката се справя все по-лесно и по-лесно.

Когато на вратата се показа пълничката, възрастна дама, Ливия Друза я загледа учудено, без да знае как така някаква си непозната ще си губи времето заради страданията на другите. Но ето, че непознатата не само влезе при нея, но дори протегна ръце да я прегърне.

— Аз съм майка ти, Ливия — представи се тя и като седна на ръба на леглото, пое дъщеря си в прегръдките си.

И двете заплакаха от радост, че се срещат тъй ненадейно, и едновременно с това от мъка, че толкова години е трябвало да прекарат разделени. Най-накрая Корнелия успя да утеши дъщеря си и като притегли един стол до леглото, подхвана разговор.

Ливия вече едва виждаше пред себе си, но все пак се опита да разгледа отблизо това обикновено лице, тези безвкусни дрехи, тази разрошена коса.

— Мислех си, че си много красива, мамо.

— Сиреч такава, която да лови всички мъжки сърца около себе си.

— Баща ми… Дори брат ми…

Корнелия Сципионида я потупа леко по ръката и се усмихна снизходително.

— Остави ги тях. Те ще си останат просто едни Ливий Друзи. Докато аз обичам живота, момичето ми! Винаги съм го обичала и ще го обичам. Обичам да се смея, да не взимам нищо прекалено сериозно. Сред приятелите ми има и мъже, и жени. Това са само приятели! Но в Рим никоя жена не може да си позволи да има приятели, иначе половината град ще заразправя, че не се интересува само от интелектуалните разговори. Включително и баща ти. Моят съпруг. Но и той не беше причина аз да не се виждам, когато поискам, с приятелите си — с мъжете, както и с жените. Във всеки случай не ми беше приятно постоянно да съм обект на градските клюки, още повече че баща ти беше склонен да вярва на всичко, което чуеха ушите му. Нито веднъж през целия ни съвместен живот той не застана на моя страна!

— Значи никога не си имала любовници? — смая се Ливия.

— Не и по времето, когато живеех с баща ти. Ако някой от нас двамата беше лъган и злепоставян, това бях аз, не той. Един ден си дадох сметка, че ако така продължава, просто ще умра. Затова, щом се роди малкият Мамерк, накарах баща ти да си мисли, че детето е от стария Мамерк Емилий Лепид, който винаги е бил сред най-скъпите ми приятели. Във всеки случай никога дотогава не сме били любовници, не повече, отколкото с когото и да било друг от компанията ми. Когато старият Мамерк пожела да осинови детето ми, баща ти се съгласи веднага — при условие, че и аз ще си отида с него. Но което е най-странно, никога не поиска да се разведем! Старият Мамерк беше вдовец и беше щастлив да приеме у дома си майката на осиновения си син. Оказах се в много по-гостоприемен дом от този на съпруга си, Ливия Друза, и докато старият Мамерк беше жив, аз бях негова предана жена, макар и формално омъжена за друг.

Ливия Друза направи усилие да се надигне от възглавниците си.

— Аз пък винаги съм си мислила, че си имала кой знае колко любовни авантюри!

— О, имала съм, момичето ми. Само че след като старият Мамерк почина. По едно време толкова често ги сменях, че броя им не знаех. Но любовните авантюри не са нещо сериозно, нали разбираш? Когато липсват силните чувства, те са само начин да проникнеш по-надълбоко в човешката природа. Човек винаги се надява, очаква всеки момент щастието му да се появи на хоризонта. Но една сутрин се събужда и си дава сметка, че авантюрите донасят много повече главоболия, отколкото заслужават, и че в крайна сметка не са те, които ще ти донесат вечно бягащото щастие. Вече има години откакто не съм била с любовник. Достатъчно ми е да живея със сина си Мамерк и да се радвам на приятелите си. Или поне така беше, докато Мамерк не се ожени. — Тя направи кисела гримаса. — Не се спогаждам кой знае колко със снаха си.

— О, мамо, а аз умирам! Никога няма да мога да те опозная по-отблизо.

— По-добре малко, отколкото нищо, Ливия Друза. Но и не можеш да виниш само брат си — Корнелия Сципионида беше достатъчно достойна жена, за да умее да гледа истината в очите. Откакто ви напуснах, нито веднъж не съм се опитала дори за малко да ви видя двамата с Марк. Можех да го направя, но не пожелах. — Тя вдигна рамене и се сети за нещо по-весело. — Както и да е, кой е казал, че умираш? Вече са минали почти два месеца от раждането на детето ти. Ако си щяла да умреш, отдавна да си го направила.

— Това, че умирам, не е свързано с раждането — отговори Ливия Друза. — Аз съм прокълната. Станала съм жертва на злите сили.

Корнелия Сципионида я зяпна удивено.

— На злите сили ли? О, Ливия Друза, каква глупост! Та това са чисти измислици.

— Не, не са.

— Не, дете, зли сили не съществуват! А и кой би могъл да те мрази чак толкова, че да те кълне? Може би бившият ти съпруг?

— Не, той навярно дори не се сеща за мен.

— Кой тогава?

Ливия Друза чак потръпна от ужас при този въпрос, но не отговори.

— Кажи ми! — настоя майка й, както би сторил всеки Сципион на нейно място.

— Сервилия — едва прошепна дъщерята.

— Сервилия? — Корнелия сбърчи вежди и започна да прехвърля в ума си за коя ли Сервилия става дума. — Искаш да кажеш някоя от дъщерите от първия ти брак?

— Точно така.

— Разбирам — поклати глава тя и отново потупа Ливия по ръката. — Не бих искала да те засягам, детето ми, като ти кажа, че това е само плод на болното ти въображение, но най-добре ще е, ако се отървеш от тези измислени предчувствия. Няма защо да доставяш излишни радости на момичето.

Нечия сянка застана над нея. Корнелия Сципионида се обърна, за да види на вратата някакъв висок, червенокос мъж, и непринудено му се усмихна.

— Ти сигурно си Марк Порций — стана тя да го посрещне. — Аз съм тъща ти. Току-що се запознахме повторно с Ливия Друза. Ето, остани ти при нея, аз ще отида да видя брат й.

Тя излезе под колонадата и като забеляза сина си седнал при фонтана в градината, се запъти към него, готова да го изпепели с гневния си поглед.

— Марк Ливий! — викна му още отдалеч. — Знаеш ли, че сестра ти се мисли за прокълната?

Друз я изгледа, като ударен от гръм.

— Не може да бъде!

— О, напротив, убедена е, че това е истината! Била я проклела някоя от дъщерите й, Сервилия.

Той прехапа нервно устни.

— Да, разбирам.

— Като че ли това не те учудва особено, синко…

— Ни най-малко. Детето е същинска напаст. Имам чувството, че да я подслонявам под покрива си е все едно да живея със самия Сфинкс… с единственото чудовище на света, което може да разсъждава като човек.

— Според теб възможно ли е Ливия Друза да умира само защото вярва, че е била прокълната?

Той поклати глава и зашепна да не би някой да го чуе.

— Мамо, Ливия Друза страда от някаква вътрешна рана, която се е получила при последното й раждане. Това лекарите го казват, а аз им вярвам. Вместо да заздравява, раната се инфектира все повече и повече. Навярно си усетила как мирише в стаята й.

— Разбира се. И все пак аз съм убедена, че тя вярва в проклятието.

— Ще доведа момичето — стана от мястото си Друз.

— Да си призная, щях да те помоля — подкани го сама Корнелия Сципионида и се облегна назад, за да чака и да си повтаря със задоволство как най-после синът й се е изпуснал да я нарече: „мамо“.

Момичето беше дребничко, мургаво, притежаващо някаква тайнствена красота. Но най-вече непроницаемо. Изпълнено с такъв огромен заряд енергия, че баба й мислено я сравни с къща, построена върху незагаснал вулкан. Един ден вулканът ще изригне, прозорци и врати ще се разхвърчат на всички страни и цял свят ще разбере какво се крие зад черните й очички. Да не се намира на мястото на тези около нея… Каква ли беше причината това дете да се чувства толкова нещастно и мразено от света?

— Сервилия, това е баба ти Корнелия Сципионида — представи старата жена на племенницата си Друз, без да изпуска нито за миг рамото на малката.

Сервилия само подсмръкна и нищо не каза.

— Дошла съм да навестя майка ти — осведоми я любезно Корнелия. — Ти знаеш ли, че тя се смята за прокълната от теб?

— Наистина ли? Прекрасно — зарадва се детето. — Наистина я проклех.

— Това исках да знам, благодаря ти — кимна баба й и й даде знак да си върви, без да издаде с нищо чувствата си. — Бягай в детската стая!

Друз се върна усмихнат.

— Браво! — похвали той майка си и седна отново до нея. — Най-после някой да я постави на мястото й.

— Никой няма да постави Сервилия на мястото й — възрази му Корнелия, сетне добави замислено: — Освен може би някой мъж.

— А, мъж ли? Е, баща й вече го е сторил.

— Аха, разбирам… Чувам, че отказвал да признае бащинството на децата си.

— Точно така. Останалите бяха много малки тогава и нямаше как да разберат какво точно става. Но на нея сърцето й се разби от мъка… Или поне аз така мисля. Трудно е да се каже, мамо. Тя е хитро и коварно създание.

— Бедната.

— Ха! — изсумтя Друз и нищо не каза.

В същия момент се появи Кратип, който водеше след себе си Мамерк Емилий Лепид.

Младежът силно приличаше на Друз и все пак му липсваше онази сила и енергия, която околните усещаха у брат му. Друз беше на трийсет и седем, той — само на двайсет и седем, не можеше да се похвали с кой знае каква кариера на адвокат, никой не му предричаше онези успехи на бойното поле, които обществото очакваше от Марк Ливий Друз. И все пак, спокоен и флегматичен, Лепид Ливиан притежаваше качества, които брат му не познаваше. Навярно това, с което го превъзхождаше, бе широката обща култура, трезвият поглед върху нещата наоколо. На Друз му бе нужен кошмарът от Араузио, за да прогледне, Лепид го бе сторил още с раждането си, защото бе имал при себе си майка си, една истинска Корнелия, при това от клона на Сципионите: образована, свободомислеща, любознателна за всичко, което става по света.

Корнелия се дръпна встрани на пейката, за да остави място за Мамерк, който се държеше притеснено, може би защото Друз така и не стана да го посрещне, ами само го наблюдаваше с любопитство и очакване.

— Та зарадвай се де, Марк Ливий — сгълча го майка им. — Вие сте истински братя, имате един и същи баща. Време е да станете добри приятели.

— Аз поне никога не съм мислил, че не сме истински братя — обади се Мамерк.

— Аз пък напротив — мусеше се Друз, без да знае как да постъпи. — Кое е истината, мамо? Това, което ми каза днес на мен, или онова, което си казала преди години на баща ми?

— Това, което ти казах днес. Онова навремето само ми помогна по-лесно да избягам от него. Не искам да се оправдавам за постъпката си… Навярно всичко онова, което си си мислил за мен през годините, Марк Ливий, е било истина. Дори бих казала, че съм дори по-лоша, отколкото предполагаш, но поради съвсем друга причина. — Корнелия вдигна рамене. — Никога не съм могла да признавам грешките си. Живея просто ден за ден.

Друз протегна дясната си ръка на брат си и му се усмихна.

— Добре дошъл в дома ми, Мамерк Емилий.

Той пое ръката му, наведе се към брат си и го целуна по устата.

— Мамерк — помоли го с неуверен глас. — Просто Мамерк. В цял Рим само аз нося това име, така че наричай ме просто Мамерк.

— Сестра ни умира в този час — напомни му Друз, без да изпуска ръката му. Искаше брат му да седне до него.

— О… Съжалявам, не знаех.

— Клавдия не ти ли каза? — мигом настръхна майка им. — Оставих й толкова подробно съобщение.

— Не, само ми каза, че двамата с Марк Ливий сте хукнали към дома му.

Корнелия Сципионида се замисли над случилото се и изведнъж й хрумна решение на всички проблеми едновременно.

— Марк Ливий — погледна тя големия си син със сълзи на очите, — в продължение на двайсет и седем години съм отдавала цялата си енергия на брат ти. — Все пак се опитваше да отпъди сълзите, които рядко проливаше. — Така и няма да имам време да опозная родната си дъщеря. Но ти и Марк Порций ще останете двамата с шест деца на ръце, без да имате жена да ви помага… Освен ако не се ожените отново.

Друз поклати енергично глава.

— Не, мамо, аз лично няма да се женя за друга.

Тогава, ако искаш, мога да дойда да живея при теб и да се грижа за децата.

— Искам — съгласи се той и отново се обърна щастлив към брат си. — Друго си е да знаеш, че пак имаш семейство.

В деня, когато малкият Катон навърши два месеца, Ливия Друза почина. В известен смисъл това беше добре за всички: никой повече не си правеше илюзии, че ще оздравее, а мисълта какво бреме представлява за близките си допълнително потискаше умиращата. В неочакваното присъствие на майка си Ливия намери голяма утеха, а освен това беше спокойна, че ще има кой да дарява децата й с обич и разбиране. Корнелия Сципионида не я изоставяше нито за миг (затова пък Сервилия сякаш престана да съществува) и Ливия Друза рано или късно се отърси от страха пред смъртта й забрави мисълта за всякакво проклятие. Прощавайки се с живота, тя се грижеше единствено за съдбата на онези, които щяха да останат след нея.

С Катон Салониан Ливия се сбогува след безброй думи на обич и утеха, след безкрайни напътствия и последни желания. Него гледаха изтощените й очи в мига на смъртта, неговите пръсти стискаше ръката й, неговата любов усещаше душата й да я изпраща в отвъдното. Брат й Друз също трябваше да се увери в сестринската и обич — и за него останаха думи на кураж и наставление. Но единственото от децата, което Ливия пожела да види, бе малкият Цепион.

— Грижи се за брат си Катон — заръча му тя и едва — едва го целуна с горящите си от треската устни.

— Грижи се за децата ми — помоли тя и майка си.

А последните й слова към Катон Салониан бяха:

— Никога не си бях давала сметка, че Пенелопа умира преди своя Одисей.