Венец от трева (Част III: Омразата)

В цялото си управление обаче Сула беше пропуснал едно изключително важно свое задължение. Вярно, че откакто почитаемият Марк Емилий Скавър си беше отишъл от този свят, в Сената не се и намираше човек да го подсети за него. Единствено наследникът на Скавър Луций Валерий Флак опита веднъж, и то сякаш между другото, да напомни на Сула, че забравя за една от основните функции на консула, но понеже беше доста слабохарактерен, така и не посмя да настоява. Пък и самият Сула не можеше да обвинява никого в небрежност или разсеяност. Италия бе събрала в себе си цялото внимание на римския политически елит и понеже всички в града бяха попаднали в една или друга степен в капана на войната, никой и не помисляше да следи събитията извън полуострова.

Обаче до последния си дъх Скавър беше защитавал интересите на двамата детронирани източни царе — Никомед Витински и Ариобарзан Кападокийски; енергичният принцепс сенатус дори беше пратил специална комисия в Мала Азия, която да разучи ситуацията там, създадена от агресивния Митридат Понтийски. Начело на тази делегация беше поставен Маний Аквилий, някогашната дясна ръка на Гай Марий от паметната битка при Аква Секстия, после колега на Марий по време на петия му консулски мандат и най-накрая победител във войната срещу сицилийските роби. Заедно с Аквилий за римската провинция заминаха още двама пълномощници — Тит Манлий Манцин и Гай Малий Малтин, както и двамата злощастни владетели Никомед и Ариобарзан. Задачите на комисията бяха съвсем точно определени от Скавър: да се върнат двамата царе на законните им престоли и да се предупреди Митридат, че Рим няма да толерира повече нападенията му срещу съседните страни.

За да му бъде връчено това важно поръчение, Маний Аквилий дълго време беше ухажвал Скавър, а личното му финансово състояние беше много тежко вследствие на огромните загуби, претърпени в самото начало на гражданската война в Италия. От управлението си на Сицилия десет години по-рано Аквилий не беше спечелил практически нищо, като се изключи съдебното дело, повдигнато срещу него при завръщането му. Макар и да беше оправдан, репутацията му доста пострада, при това напълно незаслужено. За всичко беше виновно онова прословуто злато, което навремето баща му бе приел от бащата на сегашния цар Митридат срещу предаването под понтийска власт на половин Фригия; освен това то отдавна беше изхарчено от баща и син, нищо че Аквилий навсякъде беше сочен като богаташ — разбойник. Скавър, който винаги поддържаше тезата за унаследяването на управленските постове, си каза, че в крайна сметка татко Аквилий ще е разправял приказки на синчето си и че от всички римски политици Маний Аквилий има най-големи шансове да се намеси активно в азиатската политика. За да му изрази пълното си доверие, той дори му позволи сам да избере помощниците си.

Като следствие от тази Скаврова щедрост Римска Азия се сдоби с въпросната комисия, дошла повече да граби, отколкото да раздава справедливост. Чуждите народи можеха да си се мъчат, колкото искат, под понтийския ботуш, важното беше тримата римски сенатори да си натъпчат гушите, както подобава. Още преди да бъде уреден дори транспортът на комисията до далечна Азия, Маний Аквилий вече беше сключил много изгодна за него самия сделка със седемдесетгодишния цар Никомед, вследствие на която сто златни таланта се пренесоха от царската хазна на Витиния в банковите сметки на сенатора Аквилий. Ако не беше тази спасителна финансова операция, той дори не би могъл да замине. Заради задаващата се буря в Рим бе приет закон, забраняващ на сенаторите да напускат без позволение полуострова. А за да получи разрешение, Маний Аквилий трябваше най-напред да се оправи с многобройните си кредитори, които да изтрият името му от списъците на рострата.

След като реши, че плаването по море е по-бързо и безопасно от дългото придвижване по Егнациевия път в Тракия, комисията пристигна в Пергам през месец юни. Управителят на Римска Азия Гай Касий Лонгин дори й беше приготвил скромно посрещане.

Когато ставаше въпрос за алчност и корумпирани душички, Маний Аквилий намираше достоен конкурент в лицето на домакина си Гай Касий; и двамата обаче бяха доволни от запознанството си. Така някъде по времето, когато Тит Дидий намери смъртта си под стените на непримиримия Херкулан, в слънчев и прашен Пергам бе сключен страхотен заговор. Целта на заговора бе да се види колко злато могат да спечелят от създалата се ситуация управителят на провинцията и председателят на комисията. И двете страни смятаха, че е най-добре да се краде от страните, граничещи с Понт, които не са под прякото управление на Рим, сиреч Пафлагония и Фригия.

От Пергам сенатските писма до понтийския цар Митридат и арменеца Тигран — и в двете, се настояваше за незабавното оттегляне на войските им от Витиния и Кападокия — бяха пратени чрез куриер. Щом носителите на писмата изчезнаха зад хоризонта, Гай Касий заповяда провеждането на допълнителни учения за единствения си легион съюзнически войски, след което свика всички доброволци в провинцията. Най-накрая, придружени от скромна войскова част, пълномощниците Аквилий, Манлий и Малий заминаха за Витиния, за да положат цар Никомед на отнетия му трон. Ариобарзан трябваше да чака в Пергам, където управителят се оказа изведнъж страшно зает и дори не желаеше компанията му.

Римското могъщество продължаваше да значи много в очите на източните деспоти. Щом забеляза римските сенатори по пътя към Никомидия, Сократ веднага си събра багажа и замина за Понт. Брат му Никомед се качи на царския престол, което направи малко по-късно и кападокиецът Ариобарзан. Тримата пълномощници останаха обаче в Никомидия, където да прекарат последните седмици на безоблачното лято и да обмислят нахлуването с войски в Пафлагония — тънка ивица земя по бреговете на Евксинския понт, разделяща двете царства Понт и Витиния. За Пафлагония се знаеше поне, че храмовете й са пълни със злато, докато витинският владетел трябваше да разочарова покровителите си с противното. Всъщност, когато година по-рано старецът бягаше от Витиния, той бе взел със себе си цялото държавно съкровище; няколкото месеца обаче бяха достатъчно то да се прехвърли в сметките на различните римски майстори на обещания, като се започне с Марк Емилий Скавър (който никога не отказваше дребните подаръчета, щом са от сърце) и се стигне до Маний Аквилий.

Когато се увериха в неплатежоспособността на Никомед, тримата сенатори започнаха да се гледат с известно подозрение помежду си. При това Манлий и Малий имаха известно право да се смятат излъгани, та Аквилий отчаяно се мъчеше да открие начин как да спечели отново доверието им, без да бърка в стоте таланта, скрити на сигурно в Рим. Разбира се, от цялата работа страдаше най-много цар Никомед. Тримата знатни римляни постоянно го увещаваха да нахлуе с войската си в Пафлагония, иначе открито го заплашваха, че пак ще си изгуби престола. Гай Касий също пращаше писма от Пергам, в които подкрепяше исканията на комисията. Най-накрая Никомед отстъпи и свика под знамената малобройната си, но добре въоръжена армия.

В края на септември старият Никомед и трите римски хиени нахлуха в Пафлагония. Начело на армията стоеше лично Аквилий, който се отнасяше към витинския цар като към ненужен товар, способен само да донесе някоя беля. За да бръкне съвсем в раната на Митридат, Аквилий дори накара Никомед да прати инструкции до витинската флота и гарнизоните по пристанищата на Тракийския Боспор и Хелеспонта: отсега нататък се забраняваше всякакво преминаване на понтийски кораби от Евксинския понт в Егейско море. Смисълът на посланието беше ясен: „Да не си посмял, царю Митридате, повече да предизвикваш Рим!“

Всичко се нареди съвсем по плана на Маний Аквилий. Витинската армия предприе победоносен поход покрай морския бряг и превземаше една след друга крепости и градове, плячкосваше храмове и пазарища, за да могат римските пълномощници да си пълнят дебелите гуши. Най-накрая се предаде и голямото пристанище Амастрис, докато Пиламен, управител във вътрешността на страната, открито се присъедини към римския нашественик. След като влязоха в Амастрис, тримата римляни решиха, че е крайно време да се връщат в Пергам, оставяйки бедния витински владетел и армията му да презимуват някъде между Амастрис и Синоп, в съвсем опасна близост с границите на Понт.

Именно в Пергам около средата на ноември римляните посрещнаха делегация от страна на цар Митридат. Досега той не бе благоволил дори да отговори на Скавровото послание. Начело на делегацията стоеше някой си Пелопид, братовчед на царя.

— Братовчед ми, цар Митридат най-смирено умолява проконсула Маний Аквилий да заповяда на цар Никомед и войската му да напуснат земите на Пафлагония и да се върнат на своя територия — рече Пелопид, облечен като обикновен гръцки гражданин и непридружен от никаква въоръжена охрана.

— Искането му не може да се изпълни — отговори му Маний Аквилий, седнал на куриатния си стол. В ръката си държеше жезъла от слонова кост, признак на римския империум, а зад гърба му чакаха наредени дванадесетте ликтори, облечени в морави туники и въоръжени с брадви между дървените пръчки на фасциите. — Витиния е независима държава. Макар да се ползва със статута на приятел и съюзник на римския Сенат и народ, тя сама трябва да решава съдбините си. Не мога да заповядам нищо на цар Никомед.

— Тогава, проконсуле, моят господар Митридат смирено те моли да му позволиш с оръжие в ръка сам да защити себе си и своето царство от посегателството на витинци — продължи невъзмутимо Пелопид.

— Нито цар Никомед, нито витинската армия са нахлули на понтийска територия — напомни му Аквилий. — Ето защо забранявам на цар Митридат да докосне, пък макар и с пръст, цар Никомед и войниците му. При никакви обстоятелства, държа да предадеш точно думите ми на своя цар, Пелопид! При абсолютно никакви обстоятелства.

Пелопид въздъхна, вдигна рамене и простря ръце пред себе си в жест, който нямаше нищо общо с римските обичаи.

— Тогава нека ти кажа последните думи на своя господар, проконсуле. При така създалото се положение цар Митридат ти отвръща следното: „Дори да е сигурен в своето поражение, човекът с достойнство отвръща на удара!“

— Ако твоят братовчед цар Митридат наистина отвърне на удара, той със сигурност ще бъде победен — съгласи се с думите на пратеника Аквилий и даде знак на ликторите си да го отпъдят.

Щом понтиецът си отиде, сред римляните настъпи продължително мълчание. Гай Касий пръв се реши да го наруши.

— Един от понтийските велможи, придружаващи Пелопид, ми намекна, че Митридат смятал да прати протестно писмо до Сената в Рим.

Аквилий надигна вежда в недоумение.

— И какво се надява да постигне с него? Сега в Рим дори няма кой да го изслуша.

Самите те в Пергам пак трябваше да изслушат упорития Пелопид, дошъл след един месец с абсолютно същите искания.

— Братовчед ми цар Митридат ме праща отново, за да повторя молбата му от предния път. Нека му позволите да защитава земите си.

— Но неговите земи с нищо не са застрашени, Пелопид. Затова бъди така добър да повториш и моя отговор на царя си. Моят отговор е не.

— Тогава братовчед ми цар Митридат не вижда друг изход, освен да действа против твоето съгласие, проконсуле. Той ще се оплаче официално пред римския Сенат и народ за това, че римските пълномощници във Витиния подпомагат царство Витиния в агресията му срещу съседни страни и че в същото време отказват на Понт правото да се защити.

— По-добре братовчед ти, великият цар Митридат да не си прави излишен труд! — тросна му се Аквилий. — Що се отнася до Понт, а и до цяла Мала Азия, аз представлявам римския Сенат и народ! Сега се махай и повече не ми се вясвай пред очите!

Пелопид обаче остана известно време в Пергам, най-вече да се увери с очите си какви са намеренията на Гай Касий и на тайнствената войска, която той беше свикал под знамената. Докато понтиецът беше в провинцията, до ушите на римските управници стигна вестта за поредното нахлуване на понтийските и арменските войски в Кападокия. Някой си Митридатов син Ариарат — никой не можеше да твърди с точност кой от всичките с това име — отново се опитвал да седне на кападокийския престол. Маний Аквилий веднага повика Пелопид и му нареди да доложи пред Митридат и Тигран, че Рим е за незабавното изтегляне на силите им от царството.

— Няма как да не се подчинят. Самата мисъл за римските репресии ги кара да треперят от страх — подхвърли самодоволно Аквилий пред Касий, но като че ли сам потрепери. — Гай Касий, та тук ще умрем от студ! Толкова ли е бедна провинцията, че в целия дворец не може да се запали един огън?

Февруари месец духът в резиденцията на управителя до такава степен се беше повдигнал, че Аквилий и Касий намислиха нов, още по-смел план: защо изобщо да се спират пред границите на Понт? Защо да не дадат на Митридат урока, от който той толкова се нуждае? Време беше да се нападне родното му царство. Азиатският легион беше в превъзходна форма, доброволците чакаха на лагер между Смирна и Пергам и също не стояха със скръстени ръце. Освен това на Гай Касий му хрумна поредната гениална идея:

— Никой не ни пречи да се сдобием с още два легиона за похода — рече той на Маний Аквилий. — За целта е нужно само да се свържем с управителя на Киликия Квинт Опий и да го привлечем в заговора. Веднага ще пратя човек до Тарс и ще наредя на Квинт Опий да се яви в Пергам на съвещание по кападокийския въпрос. Империумът на Опий е само пропреторски, докато моят е проконсулски. Той е длъжен да ми се подчини. Ще го убедим, че целта ни е да спрем Митридат от по-нататъшни действия в Кападокия, като го ударим в гръб.

— Говори се — мечтаеше на глас Аквилий, — че в Малка Армения имало повече от седемдесет крепости, натъпкани със златото на Митридат.

Но Касий, войнолюбив наследник на войнолюбива фамилия, не обичаше току-така да се разсейва.

— Ще нахлуем в Понт от четири различни точки по течението на река Халида — започна да крои той стратегията. — Витинската армия ще остане при морския бряг и ще се заеме със Синоп и Амизос. След това ще тръгне нагоре по течението на Халида; така ще намерят достатъчно фураж за конете и товарния добитък, нали конницата представлява най-голямата им сила. Ти, Маний Аквилий, ще поемеш командването на моя легион и ще удариш през Халида Галатия. Квинт Опий ще дебаркира в Аталия и ще напредне през Пизидия. Двамата с него ще излезем на бреговете на Халида, някъде по средата на витинците и твоя легион. Като пуснем в ход четири отделни армии по цялата дължина на реката, Митридат ще се принуди на свой ред да разпокъса силите си. Няма да знае къде са съсредоточени основните ни сили, затова ще се колебае сам къде да удари. Той не е такова величие, за каквото се пише, Маний Аквилий! Повече разчита на златото си, отколкото на голяма армия.

— Срещу нас Митридат просто няма шанс — съгласи се Аквилий и отново се усмихна, обсебен от мисълта за седемдесетте крепости със злато.

За да го върне на земята, Касий шумно се покашля.

— Има само едно нещо, с което трябва да се съобразяваме — предупреди той Аквилий с известна тревога в гласа си.

Маний Аквилий веднага наостри слух.

— И кое е то?

— Квинт Опий е представител на старото поколение. Нали разбираш: да умрем за Рим, честта над всичко и така нататък. Човек като него дори не би помислил да се възползва от поста си за придобиване на странични доходи. Затова не трябва с нищо да го караме да мисли, че походът ни има друга цел, освен тази да възтържествува справедливостта в Кападокия.

Аквилий се изхили.

— Толкова по-добре за нас! Няма да делим и с него.

— И аз така мисля — потри доволно ръце Касий.

Пелопид се опитваше да не обръща внимание на потта, стичаща се по челото и като скри ръце зад тялото си, за да не се вижда от трона как треперят, добави:

— И така, велики царю, проконсулът Аквилий ме отпрати.

Великият цар го бе изслушал сякаш вкаменен; Пелопид не го видя дори да мигне. По време на аудиенцията лицето на царя бе останало все тъй безизразно и братовчедът започваше да се чуди дали Митридат го е чул какво му говори. На четиридесет години обаче Митридат VI Евпатор, владетел на царство Понт в продължение на двайсет и три лета, се бе научил да крие всякакви чувства, освен крайното си раздразнение. Не че новините, които сега Пелопид му носеше, можеха да предизвикат подобно раздразнение; напротив, те бяха очаквани и донякъде дори желани.

През последните две години Митридат бе изпълнен с надежда. Още в деня, когато научи за войната между Рим и досегашните му италийски съюзници, понтийският цар се бе почувствал като нов човек. Инстинктът му подсказваше, че най-сетне е дошъл и неговият ден; че гражданската война в Италия е случаят той да вземе съдбата в ръцете си. Първата му работа бе да прати писмо на зетя си Тигран Арменски, подканвайки го да се готви за нова война. Когато получи отговор, че Тигран е готов да подкрепи тъста си във всяко негово начинание, Митридат си каза, че на първо време ще е най-добре, ако допълнително увеличи проблемите на Рим в Италия. За тази цел изпрати делегация до италийските предводители Квинт Попедий Силон и Гай Папий Мутил в новата им столица Италика и им предложи пари, оръжие, кораби, дори войски, ако им дотрябват. Но за огромно негово удивление делегацията се върна с празни ръце. Силон и Мутил не само че отказваха понтийската помощ, но дори изразяваха презрението си към великия цар.

— Кажете на царя си Митридат, че не му влиза в работата да се занимава с противоречията между Италия и Рим! Никой италийски народ няма интерес от това някакъв си чуждоземен владетел да крои заговори срещу Рим.

Така гласеше отговорът на двамата.

Като настъпена змия се бе прибрал в дупката си понтийският цар и веднага прати нова вест до Тигран, за да го предупреди за лошия развой на събитията. Времето още не било дошло. Нещо по-лошо, Митридат започваше да се съмнява дали това време изобщо ще дойде, щом дори Италия, изпаднала в ужасна нужда от приятели и съюзници в борбата си за независимост, смееше толкова жестоко да захапе протегнатата й от Понт ръка.

Оттогава Митридат започна да се хвърля от една крайност в друга, да се колебае точно когато трябва да нанесе удара си, а след това да строи въздушни кули. Така и не успя да вземе окончателно решение, с чието изпълнение да се заеме. Ако днес му хрумнеше да обяви веднага война на Рим, на следващия ден със сигурност щеше сам да се кори за дързостта си. Но колкото и да се тревожеше и колебаеше, не го показа пред царедворците си. Понтийският цар не разговаряше с никого по държавните въпроси; той не можеше да понася самата мисъл друг да го съветва; дори ако това е могъщият му зет, господар на обширна страна. В царския му двор никой в нищо не можеше да се ориентира. Настроенията на владетеля си оставаха загадка за велможите му, които така и не знаеха дали да се готвят за война или не. Всички щяха да се отзоват с готовност на подобно решение, но иначе никой не го желаеше.

След като се провали с италийската си инициатива, Митридат насочи вниманието си към Македония, където римляните бяха принудени да защитават хиляда километра граница срещу непрекъснато напиращите варвари от север.

Беше нужно само малко раздвижване на неприятелска територия, и Рим щеше да съсредоточи всичките си излишни сили в провинцията. Затова понтийските пратеници отново поеха на далечен път и се озоваха последователно сред бесите, скордизите и останалите войнолюбиви племена от Мизия и Тракия, които само чакаха повод да се нахвърлят върху римските владения. Този път мисията имаше по-голям успех и римската провинция се изправи с най-страшната вълна от нападения през последните няколко години. При първия си щурм скордизите дори успяха да се доберат до град Додона в Епир. Съдбата обаче не беше изоставила напълно Рим и тъкмо по това време Македония се управляваше от способния и безстрашен претор Гай Сенций, на когото още по-способният Квинт Брутий Сура веднага се притече на помощ.

След като варварските набези не успяха да притиснат достатъчно Сенций и Брутий Сура и римляните така и не изпратиха допълнителни войски в провинцията, на Митридат му хрумна да предизвика безредици в самата Македония. Скоро след като великият цар се реши на това, в провинцията се появи някой си Евфем, който съвсем откровено се обявяваше за пряк наследник на Александър Велики (свидетели твърдели, че двамата наистина си приличали физически) и пожелал да му бъде върнат отдавна отнетия от римляните царски престол. За високообразованите жители на градове като Тесалоники и Пела не беше трудно да разобличат мошеника, но селяните от околните планини веднага прегърнаха идеята за възстановяване на погубеното царство. За голяма жалост на Митридат обаче Евфем се оказа доста бездарен като войник и не можа да сформира от многото си привърженици боеспособна армия. Семций и Брутий Сура отново успяха да се справят с положението, без да искат помощ от Рим; не само че не им трябваха, нови легиони, но дори успяха да покрият всичките си разходи с местни пари. Понтийските намерения пак останаха на ниво пожелания.

И така, оказа се, че две години след избухването на конфликта между Рим и италийските му съюзници Митридат не е напреднал с нито крачка към постигането на крайните си цели. Вместо това продължаваше да се колебае и да се съмнява в собствените си сили. Животът се бе превърнал в мъка и за него самия, и за целия му двор. Вечно неспокойният, но и непрозорлив Тигран постоянно подтикваше тъста си към действие и докато се опитваше да го възпре, Митридат продължаваше да се колебае.

Най-сетне царят се размърда на трона си, толкова изненадващо, че всички придворни подскочиха от уплаха.

— И какво друго научи по време на втория си и много по-продължителен престой в Пергам? — попита той Пелопид.

— Научих, че управителят Гай Касий е поставил римския легион, съставен все от съюзници, на бойна нога и че се е заел с въоръжаването и обучението на два легиона доброволци. Това като че ли е най-важното, Велики. — Облиза пресъхналите си устни. Особено държеше да увери господаря си, че дори да се е провалил при дипломатическата си мисия, продължава да поддържа делото му, пък макар и на свой личен риск. — Успях също така да си спечеля съюзник в двореца на управителя в Пергам. Точно преди да замина, Велики царю, от него научих за намеренията на Гай Касий и Маний Аквилий да нападнат през пролетта царството ти. Щели да разчитат на подкрепата на витинския цар Никомед и на съюзника му Пиламен от Пафлагония. Изглежда, че действията им ще бъдат съгласувани с тези на управителя на Киликия Квинт Опий, който дойде специално в Пергам да се съвещава в Гай Касий.

— Знаеш ли дали планираното нападение срещу нас е било съгласувано с римския Сенат и народ?

— Доколкото се говорело в двореца на управителя, не, Велики.

— Не се и учудвам, щом имам насреща си човек като Маний Аквилий. Крушата не пада по-далеч от дървото, а всички знаем какъв беше баща му. Единственото, което кара да живеят тези хора, е жаждата за злато. За моето злато. — Червените му, месести устни се изкривиха в злобна усмивка, разкривайки големите му, пожълтели зъби. — Имам чувството, че и управителят на римската провинция е същият като Аквилий. Както и Квинт Опий от Киликия.

— Що се отнася до управителя на Киликия, царю, нещата стоят по-различно — позволи си да му възрази Пелопид. — Двамата заговорници се опитват да го заблудят с истинската цел на похода. Уж така щели да изкарат обратно войските ни от Кападокия. Доколкото разбирам, Квинт Опий бил от онези хора, които римляните наричат почтени.

Царят отново потъна в мълчание. „Друго си е, когато заплашват собствените ти граници — разсъждаваше Митридат. — Мислят си, че ще ме изтикат чак до източните краища на Понт; мислят си, че ще сложа без бой оръжието си и ще оставя някакви си самозвани управителчета да бродят из царството ми и да крадат. Да грабят страната, отгледала ме, когато избягах като малко дете; страната, която обичам повече от самия себе си. И за която ще направя всичко, та да управлява света.“

— Няма да успеят! — извика на глас царят, достатъчно силно, за да стресне повторно всички в залата.

Царедворците надигнаха глави да го чуят какво ще им нареди, но Митридат отново се умълча.

„Сега му е времето. Часът най-после удари и за мен — говореше си царят на Понт. — Придворните ми също чуха новините от Пергам, всеки от тях може сам да ги прецени. Да прецени римляните, да прецени и Рим. Ако сега се оставя на тези зажаднели за злато римски магистратчета, които се тупат по гърдите, че представлявали римския Сенат и народ и заплашват да нахлуят в царството ми, ако не ги спра, ще си спечеля презрението на всички свои поданици. Ще изгубя авторитета, благодарение на който и досега карам всички да тръпнат от страх. А тогава е сигурно, че някой от кръвните ми роднини ще сметне, че моментът е подходящ за смяна на владетеля на Понт. Някои от синовете ми вече са на възраст сами да управляват, всеки от тях ще разчита на фанатичната подкрепа на майка си, жадна за власт и разкош. А не бива да забравям и братовчедите си по бащина линия — Пелопид, Архелай, Неоптолем, Леонип. Ако си подвия опашката, както римляните се надяват да сторя, ще изгубя цялото си царство. Ще изгубя живота си. Следователно войната срещу Рим се оказва този път неизбежна. Не по мое желание, а вероятно не и по тяхно. Срещу себе си имам не самия Рим, а някакъв заговор от трима самозабравили се глупаци. Място за отстъпление няма. Ще се вдигна на война срещу Рим.“

Щом най-сетне взе съдбоносното решение, Митридат сякаш усети как камък пада от сърцето му, мисълта му се проясни. С блестящите си, широко ококорени очи напомняше на огромна златна жаба. Понт отиваше на война. Понт щеше да даде урок на самозабравилите се Аквилиевци и Касиевци. Понт щеше да владее цяла Римска Азия. А след това щеше да пресече Хелеспонта, за да нахлуе в Източна Македония. Егнациевият път чакаше понтийската армия да поеме на запад. Митридатовата флота щеше да мине през Проливите, щеше да завземе Егейско море и да се разпростре като огромно ветрило на запад. Един ден самата Италия щеше да бъде тъпкана от понтийските крака, а корабите щяха да акостират в пристанището на Остия. Царят на Понт щеше да стане цар на Рим. Царят на Понт щеше да се превърне в най-великия властелин на земята за цялата история на човечеството; щеше да затъмни дори спомена за Александър Македонски. Синовете му щяха да управляват далечни страни като Испания или Мавритания, дъщерите му щяха да се омъжат за царете на Армения, Нумидия или Далечна Галия. Всички съкровища на света щяха да принадлежат на неговия господар, всички красиви жени щяха да са негови и най-важното: негови щяха да са всички земи под небето! Едва сега се сети за зетя си Тигран и се усмихна снизходително. Нека Тигран управлява царството на партите, както се бяха разбрали предварително; нека ако може, разпростре царството си чак до Индия и мъглявите земи нататък.

Но царят така и не каза открито, че ще обяви война на Рим. Вместо това нареди:

— Повикайте ми Аристион!

Целият двор бе обхванат от ново напрежение. Велможите продължаваха да недоумяват какви мисли минават през ума на жабата върху обсипания с диаманти трон. Но каквото и да бе измислил царят, едно бе сигурно: той знаеше накъде да върви.

В тронната зала се появи висок и забележително красив грък, облечен в туника и хламида. Без дори да се почувства неудобно в присъствието на царя, той се просна на пода според дворцовия ритуал и спокойно изчака какво ще му бъде наредено.

— Изправи се, Аристион, имам работа за теб.

Гъркът се надигна от пода и застана в поза, която хем излъчваше почитта му към господаря, хем даваше да се разбере, че когато става въпрос за работа, не се има за по-долен от него. Подобна поза не беше лесна за изработване, та Аристион здравата се бе трудил пред голямото огледало, което Митридат съобразително бе окачил в покоите му. Гъркът неслучайно се гордееше със способността си да бъде точно толкова мазен, колкото да не повърне от погнуса господарят му, и точно толкова нахален, колкото да не отиде при палача. Вече беше прекарал почти цяла година в царския двор в Синоп, където се бе озовал едва ли неслучайно. Той беше по професия перипатетик, пътуващ философ, последовател на основаната от Аристотел школа. Беше се убедил, че повече пари падат, когато изнася недотам забележителните си беседи сред по-необразованите народи, вместо да гладува из заситените с философия градове като Атина, Рим или Александрия. За огромна изненада на Аристион цар Митридат наистина се нуждаеше от услугите му. От времето на последната си разходка из Римска Азия царят се бе убедил в големите празноти в общата си култура и му трябваше човек, който да му помогне да ги запълни.

Аристион особено внимаваше образователната му програма да изключва всякакви писмени упражнения. Достатъчно беше да се разговаря, а в дългите часове, прекарани заедно с Митридат, хитрият атинянин не пестеше думи за някогашното величие на Гърция и Македония, за отвратителната римска машина, която била смазала всичко по пътя си, за неизгодните условия, при които били поставени търговията и предприемачеството в Гърция; и наред с това го образоваше по световна география и история. Най-накрая Аристион до такава степен се издигна в очите на царя, че започна да го учи дори на елегантност и стил; оттам бе и голямото му самочувствие.

— Самата идея, че бих могъл да ти бъда с нещо полезен, ме изпълва с най-радостни чувства, о, Всемогъщи! — разтопи се от удоволствие Аристион.

Царят на свой ред се зае да докаже на всички присъстващи, че дори да се е страхувал от открита война срещу Рим, през последните няколко години усилено е мислил как да я спечели, щом веднъж тя потропа на вратата му.

— Искам да знам дали потеклото ти ще ти позволи да придобиеш достатъчно политическо влияние в Атина.

Аристион обаче с нищо не издаде силната си изненада; напротив, с най-чаровната си усмивка най-нагло излъга, че е от благородна атинска фамилия. Всъщност баща му беше роб, но това беше преди доста време и никой нямаше да се сети. В град като Атина всичко опираше до външния вид, а Аристион приличаше на истински аристократ.

— Тогава ти заповядвам веднага да се завърнеш в Атина и да започнеш да си създаваш политическа популярност. Трябва ми предан човек в Гърция, който да разчита на достатъчно личен авторитет, за да раздвижи общественото недоволство срещу Рим. Как ще го постигнеш, не ме е грижа. Но когато понтийската армия и флота нахлуят в земите от двете страни на Егейско море, искам да ми поднесеш Атина, а и цяла Гърция като на тепсия.

Изведнъж сред придворните се разнесоха шепот и въздишки. Всички се чувстваха еднакво въодушевени от току-що чутото. Кръвта на войника заговаряше в жилите на всеки от царската фамилия. Господарят нямаше да се преклони пред римляните!

— Ние сме с теб, царю! — извика от радост Архелай.

— Твоите синове ти благодарят, Велики! — подкрепи го Фарнацес, първородният син на Митридат.

Жабата на трона изпъчи още повече гърди. Нека се знае, че подобни реакции го радват. Как така не бе разбрал досега, че бунтът витае в близкото му обкръжение, че всяко забавяне може да доведе до преврат и позорна смърт? И роднини, и придворни жадуваха тази война срещу Рим! Но той не беше неподготвен за нея. Напротив, от години знаеше точно как да я води.

— Ще стоим спокойно до мига, в който римските пълномощници и управителите на двете провинции ни нападнат. Веднага щом врагът наруши границата ни, ние ще го ударим с цялата си мощ. Искам флотата да се готви за отплаване, екипажите да се попълнят. Искам войската да очаква с нетърпение първите сражения. Ако римляните си позволяват да заплашват Понт, не виждам защо ние да не заплашим Витиния и Римска Азия. Кападокия вече е моя и ще си остане моя, защото разполагам с достатъчно войска да оставя и на сина си Ариарат. — Най-накрая изпъкналите му очи се спряха отново на Аристион. — Какво чакаш, философе? Вземи колкото злато искаш от хазната ми и върви в Атина да защитаваш смелата си кауза! Но внимавай! Никой не бива да се досети, че работиш за мен.

— Разбирам, Всемогъщи царю, разбирам! — извика високо Аристион и бързо напусна залата.

— Нека останат само Фарнацес, Махар, Митридат, Ариарат, Архелай, Пелопид, Непотолем и Леонип — нареди царят. — Другите са свободни.

В годината, в която бяха консули Луций Корнелий Сула и Квинт Помпей Руф, започна римското нашествие в Галатия и Понт. Докато Никомед III молеше да се завърне в родната Никомидия, пафлагонецът Пиламен заповядваше на собствената му армия да продължи пътя си към Синоп. Маний Аквилий също потегли в поход, като пое легиона съюзнически войски, представляващ целия военен гарнизон на Римска Азия; без да губи време, той пресече римска Фригия, решил да нахлуе на понтийска територия на север от соленото езеро Тата. В тази посока имаше прокаран търговски път и войските на Аквилий можеха да се придвижват със завидна бързина. Гай Касий пък пое двата легиона доброволци, които сам бе обучавал през последните месеци в Смирна, и следвайки долината на река Меандър, на свой ред навлезе във Фригия; целта му беше малкото търговско селище Примнесос. Последен в операцията се включи и управителят на Киликия Квинт Опий, който се прехвърли по море от Тарс в Аталия и начело на двата си легиона навлезе в Пизидия; беше избрал маршрута, водещ към западния край на езерото Лимна.

В началото на май витинската армия наруши границата на съседен Понт и излезе на бреговете на Амниас. Реката се вливаше в Халида, но преди да извие навътре в сушата, известно време следваше успоредно морския бряг. Пиламен смяташе да проследи реката по цялото й течение и когато войските му излязат на река Халида, да свърне на север. Веднъж излязъл отново на Евксинския понт, той щеше да раздели силите си на две, за да нападне Синоп и Амизос едновременно. За негово голямо нещастие обаче много преди да стигнат устието на Амниас и да се разгърнат из широката долина ма Халида, витинци бяха пресрещнати от голяма понтийска армия, командвана от братята Архелай и Неоптолем, и бяха разгромени. В ръцете на врага попадна витинският лагер, заедно с множество пленници, оръжия, храна и пари. Всичко отиде за Митридат без самия цар. Никомед III отдавна бе събрал около себе си неколцината придворни, на които имаше доверие, и заедно с преданите си роби остави войската на произвола на съдбата. Докато Пиламен губеше в Понт, витинският владетел отново бързаше към спасителния Рим.

Почти по същото време, когато витинската армия се срещаше гърди в гърди с пълчищата на Архелай и Неоптолем, Маний Аквилий изведе легиона си през последния планински хребет преди границата и се закотви на височините северно от езерото Тата. Живописната гледка от билото обаче никак не го зарадва. В долината, разстлала се в краката му, чакаше понтийската армия, заемаща повече площ от самото езеро. Бляскавите оръжия, стройните редици отдалеч убеждаваха проконсула, че има срещу себе си не само многобройна, но и дисциплинирана, боеспособна армия. Ако досега си беше правил сметката да се разправят с дивашки пълчища като тези на германите преди години, сега му се налагаше да погледне в очите стохилядната понтийска пехота, поддържана от огромна конница. Цар Митридат чакаше с отворена уста кога вкусният залък сам ще падне на езика му. Със светкавична бързина, на каквато беше способен само опитен римски военачалник като Аквилий, легионът бързо започна да се оттегля. Щом обаче стигнаха бреговете на река Сангарий и на хоризонта се показа Песин, понтийската конница ги настигна и огромната акула захапа бягащата рибка за опашката. Оттам нататък трябваше само да се изчака кога цялата жертва ще бъде погълната и смляна. Подобно на цар Никомед и Маний Аквилий прояви благоразумие и без да се интересува от съдбата на войниците си — в крайна сметка те не бяха дори истински римляни, — събра висшите офицери и с двамата си колеги от комисията се изгуби в Мизийските планини.

Всъщност цар Митридат бе избрал за себе си управителя Гай Касий и с присъщата си нерешителност сам опропасти работата; вместо да нападне римляните, докато не подозират нищо, понтийците изчакваха и в крайна сметка Касий научи за разгрома на Аквилий и Пиламен много преди сам да е влязъл в сражение. Римлянинът не беше особено затруднен. Щом усети накъде вървят нещата, той обърна двата си легиона на югоизток и бързо достигна крепостта Апамия, където се затвори. Югозападно от Касий се намираха и двата римски легиона на Квинт Опий. И той научи за пораженията на север и предпочете да се укрепи в град Лаодикея. Тъкмо там щеше и да го завари Митридат, когато слезеше по течението на Меандър.

След подобно развитие на нещата понтийската армия, предвождана този път лично от Митридат Евпатор, се натъкна на Квинт Опий, преди да е настигнала беглеца Касий. Макар самият Опий да беше готов да защитава града, за свое учудване откри, че самите му жители не са на същото мнение. Лаодикийци широко разтвориха портите си пред могъщия владетел на Понт и дори сипеха розови цветчета пред краката му. Римският управител Квинт Опий представляваше нещо като подарък за добре дошъл. Киликийските войски бяха помолени да си вървят, откъдето са дошли, само пълководецът им щеше да забавлява царя. Квинт Опий беше вързан за кол на градската агора и заливайки се в бурен смях, Митридат подкани жителите на Лаодикея да го замервате кал, развалени яйца, гнили зеленчуци. Забранено беше да се посяга към камъни или парчета дърво. Не за друго, а защото царят си спомни думите на Пелопид, нарекъл Квинт Опий почтен човек. След два дни публична гавра с личността му той беше пуснат на свобода и беше изпратен под въоръжен ескорт в Тарс.

Когато Гай Касий научи за трагикомедията, сполетяла Квинт Опий, той остави малоазиатските доброволци да бранят сами Апамия и като яхна първия срещнат кон, подкара го в бесен галоп и хукна да се спасява в пристанището Милет. Докато яздеше покрай бреговете на Меандър, гледаше винаги да се намира от обратния на Митридатовата армия бряг и по възможност да остане незабелязан за местните. Близо до Лаодикея успя да се спаси от понтийската засада, но в крайна сметка беше разкрит в Ниса, където населението го изкара насила пред местния етнарх, някой си Херемон. След като вече се опасяваше за честта и дори за живота си, Касий буквално ахна от удоволствие, когато откри у Херемон привърженик на римската идея, готов да му помогне. Единственото, което искаше Касий, бе да се маха възможно по-скоро от страната, затова само го нагостиха богато и му дадоха кон, с който да стигне до Милет. Веднъж пристигнал на пристанището, злополучният управител веднага си намери бързоходен кораб, отплаващ за остров Родос. Щом стъпи на родоска земя и си отдъхна след бясното преследване, Касий се сблъска с най-тежката и неприятна своя задача: какво да напише в писмото си до римския Сенат и народ. Все пак необходимо беше както да се предупреди столицата за опасното положение в региона, така и да се премълчат истинските причини, които го бяха предизвикали. Както можеше и да се предположи, подобен подвиг, достоен за Херкулес, не беше извършен за един ден… Както и за цял месец. Ужасен от мисълта, че е виновен за всичко, Гай Касий Лонгин отлагаше писмото си.

До края на юни цяла Витиния и Римска Азия бяха паднали в ръцете на Митридат, като се изключат няколко упорити градчета, които разчитаха на дебелите си крепостни стени, затънтеното си местоположение и очакваната помощ от Рим. Четвърт милион понтийски войници се настаниха в тучните зелени равнини между Никомидия и Миласа и понеже голямата част от тях бяха варвари от Севера — кимерийци, скити, сармати, роксолани и всевъзможни кавказци, — единствено страхът от царския гняв ги пазеше да не посегнат към богатствата на страната.

Различните йонийски, еолийски и дорийски градове из вътрешността на страната, както и големите егейски пристанища скоро съвсем си заприличаха в раболепието, с което посрещаха пълчищата на своя нов източен господар. След четиридесет години римска окупация малцина в Мала Азия биха си жертвали живота заради невидимите си покровители отвъд моретата, а и цар Митридат лесно ги спечели, като обяви премахването на всякакви данъци, такси и мита за тази и следващите пет години. Онези пък, които имаха да връщат пари на римски или италийски лихвари, можеха да се чувстват освободени от задълженията си. Като резултат от тези няколко хитрости населението в азиатската провинция си каза, че животът под понтийска власт ще е много по-сладък, отколкото под римска.

Митридат дойде откъм горното течение на Меандър и щом излезе на егейския бряг, веднага свърна на север, където го чакаше един от любимите му градове — Ефес. Там той се настани и влезе в ролята си на върховен съдник. За да спечели още повече сърцата на местното население, обяви, че всички от римската въоръжена милиция, които доброволно се предадат, не само че ще бъдат помилвани и пуснати на свобода, но дори щели да получат пари, за да се върнат по домовете си. Онези пък, които най-горещо докажеха омразата си към Рим, получаваха най-високите граждански почести в родните си селища и заставаха начело на градове и области. Бяха изготвени дълги списъци на лицата, уличени в поддръжка или дори участие в римската административна власт. Най-сетне бе дошло времето, когато почтените доносници можеха да позабогатеят.

Но колкото и на повърхността да се показваше само всенародната радост на пергамци, мнозина така и не можеха да се отърсят от ужаса, навяван им от новия господар на страната. Това бяха все хора, които добре познаваха жестокостта и още по-зле — неуравновесеността на източните владетели, които под привидните ласки можеха да кроят зловещи планове. Никой обаче не знаеше кога най-после ще падне маската на Митридат и той ще покаже истинското си лице.

В края на юни и докато още се намираше в Ефес, цар Митридат изготви три заповеди; и трите бяха секретни.

Всичко около тези три заповеди го караше да се чувства щастлив. В тях беше предвидил всичко най-важно: кой къде да отиде и какво, кога и как да стори; а пред очите му вече играеха кукличките, на които така умело щеше да задвижи конците! Нека други, по-низши същества от него, се занимават с подробностите, нека те си блъскат главите в изпълнението на нарежданията му. Митридат беше горд с ролята си на всемогъщ гений, способен за броени минути да пренареди целия свят. И така, той подтичваше като малко момче из просторните зали на ефеския дворец и даваше зор на няколкостотинте писари, заети в написването, запечатването и подреждането на въпросните заповеди. Трябваше да се изготвят стотици копия, които да поемат по предназначение до края на деня. Колкото и да беше колосална работата обаче, писарите я свършиха навреме и Митридат ги подкани да излязат на двора, където да си получат възнаграждението. Щом реши, че е готова, личната му охрана преряза гърлата на всички. Мъртвите няма как да издадат тайните на господаря си!

Първата заповед се отнасяше до Архелай, нищо че той беше в немилост през последните месеци. Беше се опитал да превземе крепостта Магнезия с фронтална атака и при последвалия разгром сам бе ранен; но така или иначе Понт не разполагаше с друг пълководец, по-добър от него. Затова и Архелай щеше пръв да получи заповедта си. В писмото царят му нареждаше да поеме командването на цялата понтийска флота и да се прехвърли от Евксинския понт в Егейско море в края на месец гамелион, сиреч след месец (гамелион отговаря на римския квинктилис).

Втората заповед също беше в един-единствен екземпляр. Неин получател беше царският син Ариарат Младши, който трябваше да събере стохилядна сухопътна войска, да пресече Хелеспонта и да нахлуе в Източна Македония в края на гамелион, сиреч след месец.

Третата заповед беше размножена в неколкостотин копия, за да бъде изпратена до всеки град, до всяко село или паланка във Витиния, Катий, Фригия и цяла Западна Мала Азия. Заповедите се отнасяха до градските управници и гласяха, че в края на гамелион, сиреч след месец, всички жители на страната от римски, латински или италийски произход трябва да бъдат подложени на смърт заедно с домашните си роби.

Именно третата заповед най-много радваше своя автор; именно тя го караше да се усмихва щастливо, докато обикаля улиците на града, и да хвърля закачливи погледи на ефеските минувачи. В края на гамелион римското присъствие в Мала Азия щеше да се превърне само в спомен. А някой ден, когато Митридат успееше да се справи с цялата римска мощ и да покори самия Рим, тогава по цялата земя — от стълбовете на Херкулес до първия праг на Нил, нямаше да остане нито един жив римлянин. Нищо римско нямаше да пребъде на тази земя.

В началото на гамелион, без да разкрива никому тайните си, понтийският цар напусна Ефес и продължи пътешествието си на север към Пергам. Там му предстоеше едно от най-големите забавления в живота.

Когато римската пълномощна комисия бягаше от войските на Митридат, двамата помощници на Маний Аквилий бяха предпочели да се скрият в Пергам, но самият Аквилий отиде чак до Митилена, на остров Лесбос. Оттам разчиташе да се прехвърли на някой кораб за Родос, където да прави компания на изпреварилия го Гай Касий. За свое голямо нещастие обаче Маний Аквилий, който по принцип не понасяше морето, стана жертва и на коремен тиф, който го принуди да остане на Лесбос. Когато лесбосци научиха за превземането на цяла Римска Азия, към която официално принадлежеше и островът им, от понтийския владетел Митридат, те имаха находчивата идея да спечелят благоразположението на новия си господар, като му пратят вързан злощастния проконсул.

Маний Аквилий беше тържествено посрещнат на пристанището в Атарнея, точно срещу Митилена, където някакъв конник от племето на бастарните го върза с желязна верига за седлото си и препусна към Пергам. Там римлянинът щеше да развлича скучаещия цар Митридат. Аквилий се спъваше и падаше, увисваше от изтощение на веригата си, опитваше се да се пази от буците кал и помията, които му хвърляха разгневените пергамци, мъчеше се да не обръща внимание на обидите и освиркванията, но в крайна сметка за своя голяма изненада и въпреки болестта си оживя до края на дългото пътуване. Когато обаче Митридат зърна тежкото му състояние, се уплаши да не умре, преди да му е дошло времето, и веднага смени наказанието с друго, по-безопасно за здравето. Маний Аквилий му трябваше ако не читав, то поне в съзнание за последната част от приготвяното забавление!

И така, гордият римски проконсул бе вързан по лицето върху гърба на най-послушното магаре в града и беше тържествено разкарван из улиците на Пергам. Нека всички жители на досегашната провинциална столица се убедят с очите си колко малко го е грижа за римската мощ новият им владетел, щом като си позволява така да уважава един сенатор и бивш консул.

Най-накрая, покрит с дебел пласт кал, гнили плодове и зеленчуци, превърнат в жалко подобие на човек, Маний Аквилий бе поканен да се яви пред причинителя на всичките му страдания. Митридат седеше на трон от масивно злато, положен върху подиум от най-скъпо дърво насред пергамската агора, и безучастно наблюдаваше мъките на човека, дръзнал да насъска стареца Никомед срещу понтийските войски, дръзнал да забрани на него, великия Митридат да защитава с оръжие в ръка целостта на собственото си царство. Щом като на Митридат му се забраняваше дори да се обърне до римския Сенат и народ, нека техният представител поеме върху себе си вината за всички противоречия, възникнали между двата народа.

Именно в този паметен миг, докато се радваше на жалката гледка, в която бе превърнат Маний Аквилий, Митридат забрави и последните си страхове пред Рим. Че какво толкова го беше плашило досега? Защо толкова време трябваше да се пази от подобни жалки същества като римлянина насреща си? Та той, великият цар, струваше много повече от всички римляни, взети заедно. Нима Рим можеше да се мери с неговата огромна армия? С кого се бе сражавал Митридат? С пет легиона, с по-малко от двайсет хиляди души! Колко се бе лъгал царят на Понт, когато виждаше олицетворението на римското могъщество в мъже като Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Та истинските римляни не приличаха ли много повече на тази дрипа Маний Аквилий? Митридат бе имал лошия късмет да се запознае с двете най-ярки изключения в римското общество и да приравни всички останали с тях! Но истинският Рим сега лежеше в краката му, смазан и опозорен.

— Проконсуле! — извика царят на нещастника пред себе си.

Аквилий вдигна глава.

— Проконсуле, реших да ти подаря всичкото злато, което ти така горещо желаеше от мен.

Пазачите грабнаха Маний Аквилий под мишниците и го качиха на подиума. Римлянинът беше сложен на ниско столче в единия му край, на почтително разстояние от Митридат. Набързо го омотаха с въжета, притискайки ръцете му плътно до тялото. Така превърнат на вързоп, Аквилий бе хванат от двете си страни от двамина едри мъжаги и не можеше повече дори да мръдне.

Отнякъде се появи майстор-леяр, държащ в дългите си метални щипки нажежен до червено съд. Вътре в съда стоеше значително количество разтопен метал — може би, колкото няколко винени чаши — и от повърхността се носеше гъст пушек. Целият площад усети острата, парлива миризма, носеща се откъм човека с клещите.

Трети войник застана зад Аквилий и дръпна рязко главата му назад; след това хвана с пръстите на свободната си ръка носа му и здраво го стисна. Така или иначе, Маний Аквилий трябваше да диша, значи щеше да си отвори устата. Мъчителите изчакаха търпеливо римлянинът да се предаде и веднага щом долната му челюст зина в жажда за въздух, леярят изсипа от красивата и гъста течност в нажежения съд в разтвореното гърло на Аквилий. Колкото повече крещеше от болка и се опитваше да се измъкне от ръцете на тримата пазачи римлянинът, толкова повече му сипваше и от разтопения метал човекът пред него. Най-накрая Маний Аквилий умря, а устата му остана все тъй отворена, заклещена от веднага втвърдилото се злато в гърлото и хранопровода му.

— Да го разпорите и да извадите обратно всичкото злато — нареди Митридат и не се отдръпна нито миг, преди слугите му да са обрали и последната трошичка златен прах.

— Хвърлете трупа му на кучетата — махна с ръка, сетне стана от трона си и като слезе от дървения подиум, невъзмутимо прекрачи жалките тленни останки на някогашния проконсул.

Всичко вървеше по мед и масло! И ако другите още можеха да се съмняват в това или онова, то цар Митридат вече беше сигурен в крайната победа. Трябваше му само да се разхожда по прохладните тераси на пергамския дворец, да се любува на красивата гледка на планината и да чака края на гамелион, по римски квинктилис. Вече бе получил вест от Аристион, който бързаше да му се похвали с успехите си.

Царят със сигурност се нуждаеше и от пристанището на Пирея, и от великия град Атина, свързан посредством Дългата стена с приморската крепост. При това те му трябваха съвсем скоро, защото още в края на гамелион флотата на Архелай се показа от устието на Хелеспонта и се пръсна из цялото Егейско море. Понтийци разполагаха с триста покрити бойни галери, с по три и повече редове от весла, още сто биреми без палуби, но с два реда гребци и хиляда и петстотин товарни съда, с които да бъде пренесена войската. Архелай подмина бреговете на Мала Азия отдалеч, без дори да ги удостои с поглед. Та нали те вече принадлежаха на великия цар. Задачата му беше да установи силното понтийско присъствие в континентална и островна Гърция, та римската провинция Македония да се окаже между двете понтийски армии: Архелаевата от юг и Ариаратовата от изток.

Ариарат Младши също се придържаше към сроковете, определени в заповедта на баща му Митридат. В края на квинктилис без никакви затруднения прехвърли стоте си хиляди войници на другия бряг на Хелеспонта и бързо продължи покрай егейските брегове на Тракия. Римските строители и инженери се бяха погрижили да му осигурят изключително удобна комуникационна връзка в лицето на Егнациевия път. По време на похода си на запад Ариарат не срещна никаква сериозна съпротива и само за всеки случай остави големи гарнизони в пристанището Абдера и намиращия се малко по-навътре в сушата град Филипи. Целта му беше възможно най-бързо да излезе срещу единствената голяма римска крепост в областта — столицата на македонския управител Тесалоники.

Пак в края на квинктилис всички римски граждани, както и всички латини и италийци във Витиния, Римска Азия, Фригия и Пизидия бяха изклани до крак. Мъже и жени, деца и роби бяха прекарани под ножа. В тази най-секретна от всички свои заповеди Митридат прояви голяма изобретателност. Вместо да натовари собствените си войски с изпълнението на тежката задача, той се бе обърнал към местните градски общини, без разлика дали произходът им е йонийски, еолийски или дорийски. Нека гърците си изцапат ръцете с римската кръв. В много области населението с радост се впусна да изпълнява заповедите на новия си господар и дори не оставаше достатъчно работа за многото доброволци. Другаде обаче нарежданията бяха посрещнати с нежелание и колкото и да се стараеха етнарсите, гражданите отказваха да посегнат на съседите си римляни. Така например в Тралес местният управител прибягна до услугите на фригийски наемници, които да извършат масовото убийство от името на съгражданите му. В някои други области примерът беше последван, като напразно местните жители се опитваха да прехвърлят по този начин вината на никому непознати чужденци.

За един-единствен ден загинаха осемдесет хиляди римляни, латини и италийци, заедно с още седемдесет хиляди домашни прислужници. Клането се разпростря по цялата огромна територия от Никомидия във Витиния до Кнодос в Кария и Апамея навътре в Мала Азия. Никой не беше пожален; страхът от гнева на Митридат струваше много повече от човешката съвест. Ако той самият бе натоварил със задачата огромната си армия, то цялата отговорност щеше да падне изключително върху неговите плещи; сега обаче, след като му свършиха черната работа, гръцките общини също поемаха своя дял от общата вина. Гърците пък бяха умни хора и добре разбираха смисъла на царското нареждане. Излизаше, че да се живее под ярема на Митридат Понтийски не е по-добре, отколкото да се съжителства с римляните, пък ако ще и да не се плащат никакви данъци.

Много от преследваните римляни потърсиха закрила в храмовете; но така и никъде не я намериха. Побеснелите им съграждани нахлуваха като глутници кучета в светилищата и без да се вслушват в молитвите, които нещастниците отправяха до оглушалите богове, ги изнасяха обратно на площадите. Такъв беше ужасът, обладал жертвите, че неколцина се сдобиха със свръхчовешки сили и колкото и да ги дърпаше отзад тълпата, отказваха да пуснат статуята на божеството-покровител. Макар и да звучеше невероятно, на неколцина трябваше с брадви да се отсекат китките, за да бъдат отнесени далеч от свещената територия и заклани с по-малко угризения.

В дългите и подробни заповеди на Митридат имаше една последна клауза, която надминаваше по жестокост всички останали. Тя се отнасяше до труповете на убитите. Казваше се изрично, че никой римлянин, латин или италиец, никой роб, служил при римлянин, латин или италиец, няма право да бъде изгорен или погребан след смъртта си. Телата трябваше да бъдат отнесени далеч от всякакви населени места — по долища и клисури, по била и върхове, дори на дъното на морето — където да бъдат оставени да гният. А това бяха сто и петдесет хиляди човешки същества. Птиците от небето и зверовете по земята и под водата щяха винаги да помнят този прекрасен месец секстилис, когато никоя хищна твар по земята не знаеше що е глад. Отново в никоя от общините не посмяха да се противопоставят на заповедта. Иначе нямаше как да се скрият от Митридат, който с най-голямо удоволствие обикаляше новопокорената страна, за да се възхищава от пирамидите човешки трупове.

Шепа римляни избягнаха трагичната съдба на сънародниците си. Това бяха все изгнаници, лишени от гражданство и от правото да се завърнат по домовете си. Един от тези щастливци беше Публий Рутилий Руф, приятел на не една и две важни римски особи, а от известно време почетен гражданин на Смирна и автор на любопитни биографии на хора като Катул Цезар или Прасчо Старши Метел Нумидик.

„В края на краищата — разсъждаваше Митридат в началото на месец антестерион, отговарящ на римския секстилис, — не можех и да се надявам на по-добър развой.“ Така беше. Сатрапите, които великият цар бе сложил да управляват страната, вече бяха влезли в новите си роли и от Милет до Андрамитион на границата с бивша Витиния, пък и дори в самата Никомидия понтийската власт не срещаше и най-малките спънки. Крайно време беше витинци да забравят, че някога са имали свои царе. Единственият кандидат, на когото Митридат би позволил да заеме опразнения престол, не беше вече между живите. След бягството си в Понт предната година Сократ до такава степен бе досадил на покровителя си с вечните хленчове, че накрая Митридат се бе принудил да го убие, за да му затвори устата. Цяла Мала Азия на север от Ликия, Памфилия и Киликия вече принадлежеше на Понт; останалото почти нямаше да чака.

И все пак от всичко постигнато царят се радваше най-много на клането. Друго си е, като изколиш осемдесет хиляди римляни, латини и италийци. Колкото пъти застанеше пред някоя камара от човешки трупове, разложени наполовина и изкълвани от облаците гарвани, Митридат сияеше от радост. Мрачният владетел сега се усмихваше, смееше, забавляваше… Макар да знаеше, че Рим и Италия продължават да воюват, той нарочно не бе направил разлика между едните и другите. В крайна сметка враждата между тях не представляваше загадка за човек с неговото мислене. Някъде в далечна Италия братята се бяха хванали за гушите, но той самият воюваше и срещу едните, и срещу другите, защото искаше да управлява сам.

Да, всичко вървеше по мед и масло. Синът му Митридат Младши управляваше като наместник на баща си в Понт (все пак царят бе достатъчно предпазлив да вземе снахата и внуците заедно със себе си в Пергам, да не би на регента да му хрумнат някакви странни идеи); друг негов син Ариарат заемаше полагащия му се престол на Кападокия; Фригия, Витиния, Галатия и Пафлагония бяха превърнати в царски сатрапии под личното управление на останалите пълнолетни царски синове. В същото време зетят на Митридат Тигран Арменски беше с развързани ръце да прави, каквото му е угодно, на изток от Кападокия, стига да не се пречка на понтийските интереси. Нека Тигран завземе Сирия и Египет, ако може, така поне щеше да си намери работа да се занимава. Митридат обаче не беше особено уверен в успеха на арменците. Населението на Египет никога не би се примирило с цар — чужденец… Толкова по-зле, щяха да качат някоя играчка от рода на Птолемеите; ако, разбира се, успееха да я изнамерят. Важното беше занапред всяка египетска царица да е от рода на Митридат; Тигран да си гледа работата, но неговите дъщери не бяха достатъчно достойни за престола на Египет.

Най-зашеметяващи обаче си оставаха успехите на понтийската флота; разбира се, ако не се смяташе жалкият провал на Аристион и неговия „прекрасен моряк и способен пълководец“ Апеликон; страшната експедиция на Атина срещу Делос бе завършила с фиаско. Но след като завзе Цикладите, Митрофан, адмиралът на Архелай, на свой ред нападна Делос, този път с успех. Още двайсет хиляди римляни, латини и италийци бяха избити. Понтийският пълководец предаде острова на Атина, колкото да подсигури разклатената власт на Аристион. Понтийската флота изпитваше огромна нужда от Пирея за своя най-западна база.

Цяла Евбея също попадна в понтийски ръце. Същата съдба сполетя и остров Скиат на север от нея, и големи територии от Тесалия около Пагасенския залив, включително пристанищата Деметриада и Метона. С тези си завоевания на север понтийската армия успя да отреже пътищата, свързващи Тесалия с Централна Гърция; това от своя страна принуди повечето градове във вътрешността на страната да признаят властта на Митридат. Пелопонес, Беотия, Лакония, както и цяла Атика приветстваха в лицето на понтийския цар своя освободител от римския гнет и безучастно следяха по-нататъшното придвижване на Митридатовите пълчища срещу Македония. На всички им се искаше могъщият цар да смачка с един удар цялата римска власт на полуострова.

Но да се смаже Македония се оказа — поне на първо време — невъзможно. Макар и притиснати, от една страна, от напредващата понтийска армия, а, от друга — от неочаквано разбунтувалата се Гърция, римските управители Гай Сенций и Квинт Брутий Сура не се уплашиха, нито се признаха за победени. Бързо свикаха всички доброволци и ветерани в страната и заедно с двата редовни римски легиона ги настаниха в укрепения лагер. Македония можеше и да падне, но преди това Понт трябваше да заплати скъпата цена за нея.

Последните месеци на лятото започваха да доскучават на цар Митридат, който се чувстваше напълно неуязвим в новия си пергамски дворец и не срещаше никъде съпротива из цяла Мала Азия. Единственото интересно нещо за правене си оставаха безкрайните обиколки из провинцията и посещението на различните могили от мъртъвци. За жалост от ден на ден пирамидите все повече изтъняваха — жертви на времето и дивите зверове, — а и царят вече беше посетил най-внушителните от тях. Последната, за която той се сети, че още не е видял, се намираше сравнително близо до Пергам, нагоре по реката Кайкос. В Римска Азия имаше два града с името Стратоникея; по-големият се намираше в Кария и продължаваше упорито да се съпротивлява на понтийската обсада. По-малката Стратоникея беше разположена на няколко километра от Пергам навътре в сушата и се гордееше с пълната преданост на жителите си към новия господар. Затова, когато Митридат влезе в крепостта, всичките й жители се струпаха да го посрещат по улиците и да хвърлят цветя под копитата на коня му.

Сред тълпата очите на царя забелязаха една гръцка девойка, на име Монима, която Митридат поиска веднага да му доведат. Толкова светли бяха и кожата, и косите на девойката, че отдалеч можеше да заприлича на белокоса старица, а веждите й направо се губеха. Толкова бе странна тази Монина, че човек не знаеше дали се плаши от привидната й плешивина, или се привлича от необичайните й тъмнорозови очи. Царят бе като омагьосан от девойката, че веднага я поиска за жена. Бащата на Монина — казваше се Филопемон — дори не помисли да се съпротивлява, още повече че в пристъп на небивала щедрост царят го взе заедно със себе си и новата си съпруга и го постави за сатрап на Ефес.

Докато се отдаваше на различните удоволствия, които Ефес предлагаше на гостите си — а не на последно място и на албиноската Монина, — царят все пак отделяше нужното време и на държавните дела. Понеже чашата на търпението му беше преляла, той прати лаконично послание до жителите на Родос, в което искаше островът да се предаде, а избягалият римски управител Гай Касий Лонгин — да бъде предаден на понтийската армия. Отказаха му твърдо и на двете искания. Родос се смятал за приятел и съюзник на римския Сенат и народ, затова жителите му щели да изпълняват своите задължения, пък макар и с цената на живота си.

За пръв път, откакто бе започнала победоносната му кампания на запад, Митридат изпадаше в крайно раздразнително настроение. Докато целият му двор и раболепните ефески кариеристи се криеха в ъглите на царската резиденция, той крачеше из тронната си зала и чакаше кога най-после мехурът на гнева му ще се спука съвсем, за да се облекчат страданията му. В крайна сметка ядът отмина и Митридат се отпусна на златния престол, подпрял глава на едната си ръка в очакване сълзите по лицето му да изсъхнат от само себе си.

От този момент нататък всичко останало му се струваше безинтересно; цялата му огромна енергия се беше съсредоточила върху проблема с Родос, който трябваше да бъде смазан. Как можеха да му отказват! Как можеше някакво си островче, загубено насред морето, да предизвиква могъществото на Понт? Е, скоро щеше да им се удаде случай да се уверят в голямата си грешка…

За жалост понтийската флота точно по това време беше изцяло заета с маневри из западната половина на Егейско море, затова Митридат не можеше да ги вика за тази незначителна, чак смехотворна кампания срещу острова. Вместо това царят се обърна за съдействие към пристанищните градове Смирна, Ефес, Приена, Милет, Халикарнас и двата острова Хиос и Самос. Те разполагаха с достатъчно кораби да му услужат. Войски обаче Митридат имаше достатъчно, след като цели две армии чакаха със скръстени ръце в бивша Римска Азия. Единствена пречка си оставаше продължаващата съпротива на двете крепости Патара и Термесос в Ликия, които му пречеха да използва за база на експедицията си удобните заливи в областта. Родосци с право си бяха спечелили слава на големи мореплаватели, а и огромната част от флотата им стоеше на котва покрай западните брегове на острова, очаквайки врага да се появи откъм Книдос и Халикарнас. Митридат нямаше и откъде другаде да нападне, щом ликийските пристанища стояха затворени за корабите му.

Понтийският владетел бе поискал от гръцките градове да му осигурят неколкостотин товарни кораба за войската, а също и всички бойни галери, с които разполагаше бившата римска провинция. Оборен пункт стана Халикарнас — един от любимите градове на Гай Марий, — където бяха свикани и сухопътните сили, нужни за похода. В края на септември огромната флотилия отплава от пристанището. В самия й център бавно и величествено се клатушкаше огромната „шестнайсеторка“ на Митридат, който се забелязваше отдалеч върху златопурпурния трон на кърмата. Седеше под лъскавия балдахин и наблюдаваше опиянен просторната морска шир, която му принадлежеше не по-малко от всичко останало.

Колкото и да бяха бавни обаче тежките бойни галери на Митридат, те пак си оставаха недостижими за мудните и нестабилни търговски съдове, различни по форма и големина, но всички строени за каботажно плаване покрай бреговете на Мала Азия. Когато предните кораби от бойната ескадра заобикаляха края на Книдския полуостров и се отправяха към откритото Карпатско море, огромните плаващи крепости, сред които и корабът на Митридат, още се влачеха по цялото разстояние до Халикарнас, а много от товарните кораби продължаваха да се пълнят с наплашени от водата понтийски войници и дори не бяха напуснали пристанището.

Родоската флотилия се състоеше от малки и маневрени триреми, с палуби, достигащи едва средата на кораба. Когато врагът се появи на хоризонта, смелите островитяни веднага се построиха в боен ред и се насочиха заплашително към разпръснатата понтийска ескадра. Родосци си имаха своя тактика за водене на морски сражения и подобни трудно подвижни съдове като „шестнайсеторката“ на цар Митридат им се струваха напълно излишни. Смисълът на големите кораби бе да се возят повече войници и да се издигнат платформи за катапултите; родосци обаче изпитваха истинско презрение към морската артилерия, а с постоянното си движение напред-назад из морето не позволяваха на противника да вземе корабите им на абордаж. Славата им на победители се дължеше най-вече на бързината, с която се придвижваха от една точка в друга, и на маневреността на триремите им, способни да се промъкват безнаказано между противниковите галери. Екипажите можеха да гребат продължително време при изключително високо темпо и това компенсираше малката маса на корабите при насрещните удари с противниковия борд. Подобно на стенобойни машини обкованите с бронзови листове върхове на родоските триреми спокойно биха разпорили корпуса и на най-големия противников съд. А според родосци единственият начин да си осигуриш категорична морска победа е като пробиеш дъното на вражия кораб и го потопиш.

Когато от понтийската флотилия забелязаха родоските триреми на хоризонта, всички бяха готови за голямото сражение. Скоро се разбра, че родосци само опипват слабите места на противника, защото след като замаяха главите на противника със светкавичните си маневри, те бързо обърнаха към родния си остров и с мощни тласъци на греблата се измъкнаха на безопасна дистанция от понтийци. Все пак островитяни се сдобиха с два скромни успеха. Първият бе, че два кораба от понтийската флотилия, твърде мудни, а и с неопитни капитани, получиха пробойни и потънаха; а втората се състоеше в паниката, обхванала предводителя на противника — самия цар Митридат. Никога през живота си могъщият владетел не бе познавал подобен страх. Всъщност това беше и първата морска битка, в която взимаше участие; досега бе плавал единствено в Евксинския понт, а там едва ли щеше да се намери достатъчно дързък пират, за да нападне понтийската флота.

Едновременно сащисан и въодушевен, царят стоеше като на тръни върху златния си трон и се опитваше да обхване с орловия си поглед цялото полесражение наведнъж. Така и не беше помислил, че собственият му живот може да се окаже в опасност. Беше се извърнал наляво и тъкмо се любуваше на грациозните маневри на бърза родоска галера, когато собственият му кораб изведнъж се заклати, палубата му зловещо изскърца и всичко наоколо се раздруса като в мощна конвулсия. Шумът от строшените весла се смеси с виковете на изненада и уплаха сред гребците.

Митридат бе обзет от паника, която му донесе нещо още по-неприятно. Защото велият цар на Понт се беше насрал. Митридат беше замръзнал като статуя пред недоумяващите погледи на приближените и което беше още по-лошо — на простите моряци, които по инстинкт бяха вдигнали глави да видят всичко ли е наред с господаря им.

Почувства се още по-опозорен, когато установи, че корабът му дори не е бил ударен. Цялата работа се състоеше в това, че съседната хиоска галера се беше ударила странично с неговата и всички гребла на двата кораба се бяха разлетели на трески в морето.

Дали наистина Митридат четеше в погледите на околните недоумение? Не беше ли по-скоро удоволствие? Царят сякаш се опитваше да убие с поглед свидетелите на позора му. Щом погледът му се спреше на някого, човекът веднага застиваше, лицето му пламваше като божур, а сетне изведнъж пребледняваше.

— Зле ми е! — изкрещя вбесеният Митридат. — Нещо ми има, зле ми е! Помогнете с нещо, идиоти!

Най-накрая придворните хукнаха да го оправят. Като по чудо се появиха отнякъде нови дрехи, а двамата най-съобразителни хора на борда донесоха кофи с вода и ги изляха върху сконфузения владетел. Едва когато усети студената вода и възвърна донякъде самообладание, Митридат се сети как по-лесно да си отмъсти на царедворците. Като отметна глава назад, той шумно се засмя:

— Хайде, глупаци, елате да ме измиете!

Една след друга царят надигна полите на златната си птерига, златната си ризница под нея и накрая пурпурната туника. Под дебелите дрехи се показаха здравите му бедра и стегнатият му задник. Отпред висеше внушителният му инструмент, с който бе дал живот на петдесет момчета, не по-малко лакоми за женска плът от баща си. Когато най-големите гъзолизци в двореца му дойдоха да се проявят по призванието си, Митридат си направи допълнителното удоволствие да се съблече чисто гол пред очите на смаяните си велможи и да покаже на гребците по пейките какъв забележителен екземпляр представлява царят им. Митридат се заливаше от смях, подхвърляше шеги на околните и от време на време, за да подсили комичното в цялата ситуация, шумно се пляскаше по корема.

По-късно обаче, когато родоската флотилия се изнесе към хоризонта, а двете понтийски галери успяха да се отделят една от друга — и когато върху старателно изтъркания трон бе сложена чиста възглавница, — освеженият Митридат даде знак на капитана на кораба да дойде при него.

— Кормчията и човекът на мачтата — рече той. — Искам да им отрежеш езиците, да им отрежеш ръцете и да им избодеш очите. Ще им дадеш по една празна каничка да преживяват от просия. Същото и за другия кораб, включително и за капитана му. Всички на борда на хиоския кораб да бъдат наказани със смърт. Отсега нататък забранявам на жителите на Хиос да се доближават до мен. Да не съм чул повече за този проклет остров! Започваш ли да проумяваш какво ти говоря, капитане?

Човекът срещу него тежко преглътна и притвори очи.

— Да, Всемогъщи, разбирам те прекрасно. — Покашля се и с чувството, че повтаря подвизите на Херкулес, зададе неизбежния въпрос: — Велики царю, трябва да спрем някъде, за да си набавим нови весла. Нямаме достатъчно за смяна на борда. Без весла не можем да продължим напред.

Но като че ли царят по-скоро се зарадва на тази досадна подробност. С необичайно мек тон попита:

— Къде предлагаш да се отбием?

— Или в Книдос, или на остров Кос. Във всеки случай не на юг.

За пръв път след публичния му позор в очите на Митридат се прочете нещо друго, освен яд и омраза.

— Кос! — възкликна радостно той. — Нека бъде Кос! Имам да си поговоря с жреците на Асклепий. Дръзнали са да дадат подслон на бягащи римляни. Пък и няма да е зле да им проверя съкровищата. Говори се, че златото им било множко. Така да бъде, капитане, обръщай към Кос.

— Принц Пелопид иска да те види, Велики.

— Като иска да ме види, какво чака?

Митридат продължаваше да е опасен за околните. Никога не беше по-опасен от онези мигове, когато се смееше, без да му е смешно. При подобни ситуации човек можеше да си спечели гнева му буквално с нищо. Някоя погрешна дума, погрешна гримаса, погрешно предположение и кой знае какво му се пишеше… Царят нямаше време дори да изщрака с пръсти и братовчед му Пелопид вече бе застанал пред него. Сърцето му се беше сковало от ужас, но той се бе научил да не го показва.

— Е, какво има?

— Всемогъщи, току-що научих, че сме отивали на остров Кос. Дали не бих могъл да се прехвърля на някой от другите кораби и да продължа право към Родос? Предполагам, че ще искаш да съм там, преди да са дошли войските ни за дебаркирането. Освен ако ти сам не решиш да се прехвърлиш на друг кораб и не ме оставиш сам да се занимавам с проблемите на този. Бъди така добър, царю, да ми дадеш нарежданията си.

— Отиваш в Родос. Къде ще стъпим на сушата, оставям ти да решиш. Но не прекалено далеч от града, за да не караме войската излишно да се уморява. Ще вдигнеш лагер и ще ме чакаш да се присъединя към вас.

Когато изложилата се царска галера хвърли котва в пристанището на град Кос на едноименния остров, Митридат остави капитана си да търси гребла, а сам се прехвърли на една от бързоходните лодки, които му пратиха домакините, и излезе на брега. Без дори да се огледа, подбра личната си охрана и бързо се запъти към светилището на божествения лечител Асклепий. Храмът се намираше вън от града, но Митридат бе пробягал толкова бързо цялото разстояние, че когато нахълта като разярен глиган в двора на светилището, никой от жреците не беше предизвестен за пристигането му. Щом застана пред стълбите ма храма, Митридат изрева на двамата случайни свещеници пред себе си: „Кой отговаря за тоя храм?“ Това си беше типична обида в негов стил, след като е нормално за едно култово място да „отговаря“ главният жрец, а тукашният беше при това известен по цял свят.

— Кое е това арогантно парвеню? — на свой ред се попитаха двамата жреци, без да ги е грижа, че натрапникът ще ги чуе.

— Аз съм Митридат Понтийски, а вие сте двама покойници.

Та когато главният жрец дойде да посрещне неочаквания си посетител, между него и Митридат лежаха отрязаните глави на двамата свещеници. Понеже, за разлика от покойниците главният жрец беше интелигентен и съобразителен човек, той бе познал натрапника още в мига, когато му доложиха, че някаква маймуна, облечена в злато и пурпур, искала да го види.

— Добре дошъл в храма на Асклепий Коски, царю Митридате — посрещна той спокойно владетеля, без да се плаши от разигралата се кървава драма.

— Чувал съм, че по същия начин се обръщаш и към римляните.

— Обръщам се към всички, без значение от произхода им.

— Но не би трябвало да посрещаш някакви си римляни, когато съм пожелал смъртта им.

— Нима ако ти самият бе потропал на вратата ми, царю Митридате, и бе поискал убежище, аз нямаше да ти го дам? Бог Асклепий не признава привилегировани и непривилегировани, пък няма човек, който да не се нуждае от помощта му в някой момент от живота си. Нека запомниш това. Асклепий е бог на живота, не на смъртта.

— Добре, добре, да приемем, че това ти било наказанието. — На Митридат не му се спореше и той само посочи двамата обезглавени жреци.

— Наказание, поне два пъти по-голямо от заслуженото.

— Не ме карай да се ядосвам, човече! По-скоро ми покажи книгите си. Истинските, не тези, с които баламосваш римляните!

Освен че беше световноизвестен като светилище, Асклепион Коски представляваше и най-голямата банка на земята, като се изключи тази на египетските царе. Причината да си спечели подобна слава бяха няколкото способни управители на святото място, спечелило си преди много време закрилата на Птолемеите; в по-далечни години остров Кос бе египетско владение. Ето защо превръщането му във финансова институция и сигурно убежище за световните богатства можеше да се смята за дело на големите египетски банкери, които търсеха как да укрепят позициите си. В самото начало храмът на Асклепий не се бе различавал по нищо съществено от другите стотици светилища по света. Асклепион Коски беше мястото, където всеки богомолец се надяваше да открие лек за болестта си; основали го бяха няколко ученици на Хипократ, които в началото прилагаха най-често тъй наречената инкубация: лекуване чрез тълкуване на сънищата, които спохождаха богомолците през нощта, прекарана в храма. Подобни дивотии още не бяха съвсем отживели, практикуваха се и до ден-днешен в места като Епидавър и Пергам. Но с течение на времето, с идването на по-амбициозни поколения жреци и най-вече след завладяването на Кос от Птолемеите съхраняването на чуждите пари се превърна в основното перо на малкия остров. Постепенно и жреците започнаха да се изживяват много повече като египтяни, отколкото като гърци.

Храмовият комплекс беше доста голям, различните сгради бяха пръснати сред красиви градини. Асклепион разполагаше със собствена гимнастическа зала, агора, дюкяни, бани, библиотека, школа за обучение на свещеници, жилища за учащите се, жилища за жреците, както и за многобройната прислуга; главният жрец се радваше на същински дворец, храмът имаше и собствено гробище, болница, няколко сгради, определени за финансовата дейност на жреците. Все пак най-важно си оставаше кръглото подземие с килиите, където болните идваха да сънуват, и самият храм, посветен на бог Асклепий, издигнат сред свещената горичка от чинарови дървета.

Статуята на божеството не беше нито от слонова кост, нито от злато. Изваял я беше от бял, малоазийски мрамор великият Праксител. Асклепий беше изобразен прав, облегнат на висока тояга, около която се беше увила змията, негов символ. Навярно заради брадата си богът-лечител доста напомняше на Зевс. В дясната си ръка, протегната напред, държеше табличка, а в краката му се беше свило едро и лениво куче. Цялата композиция беше изрисувана от Никий, който бе успял да й вдъхне живот, и на оскъдната светлина в светилището Асклепий сякаш всеки миг щеше да се размърда и да подритне кучето в краката си. Очите му, боядисани в яркосиньо, излъчваха топла усмивка, която много повече подхождаше на смъртните човеци, отколкото на застиналите в съвършенството си Олимпийски богове.

Всичко това обаче съществуваше само за смъртните, не и за такъв велик и полубожествен цар като Митридат. Той благоволи да посети храма само колкото да се увери, че статуята не е от злато и няма защо да я краде. По-интересни му се струваха счетоводните книги на голямата институция. Митридат скоро съобщи на главния жрец коя точно част от огромните влогове в храма смята да конфискува. Най-напред римското злато, разбира се; освен това хиляда и осемстотин златни таланта, оставени на дългосрочен депозит от Големия храм в Ерусалим, чиито пазители отдавна бяха решили да пестят бели пари за черни дни, в случай че градът им отново стане жертва на Селевкиди или Птолемеи. Последното, което си хареса Митридат, бяха трите хиляди златни таланта, донесени четиринадесет години по-рано от старата египетска царица Клеопатра.

— Доколкото виждам, египетската царица е оставила под ваша закрила и трите си сина — отбеляза Митридат.

Главният жрец обаче беше разтревожен най-вече за съдбата на златото си, затова с известни усилия да не избухне хладно му заяви:

— Царю Митридате, ние не държим цялото поверено ни злато на едно място. Заемаме го!

— Че аз да не съм поискал цялото злато — сопна му се царят. — Ще ми дадете всичко на всичко, чакай да видя… Да, пет хиляди таланта от римляните, три хиляди — от египтяните и осемстотин — от евреите. Та това е жалък процент в сравнение с останалото записано в книгите!

— Но да ти дадем изведнъж почти девет хиляди таланта означава да се лишим от целия си наличен резерв!

— Толкова по-жалко за вас — вдигна рамене Митридат и стана от масата, където бе разглеждал безкрайните сметки на храма. — Или ще ми дадеш, каквото искам, или ще гледаш как войските ми превръщат цялото светилище на пух и прах. Гледай и с теб самия да не стане нещо подобно! Но най-добре ми покажи тримата египтяни.

Главният жрец трябваше да се примири.

— Ще си получиш златото, царю — рече той с привидно безразличие. — Тук ли да ти доведа принцовете?

— Не, предпочитам да ги разгледам на дневна светлина.

Разбира се, ако Митридат толкова държеше да се запознае с тримата Птолемеи, това беше свързано с плановете му да постави някой от тях на египетския престол. И от нетърпение, че жреците толкова се бавят, понтийският цар нито за миг не престана да крачи напред-назад в сянката на чинарите.

— Нека и тримата застанат ей там — посочи Митридат на двайсет стъпки от мястото си. — Ти, жрече, ела при мен. — Щом всички се нагласиха според желанието му, той попита: — Кой е този? — Посочи най-възрастния от тримата принцове, млад мъж, облечен в широка роба.

— Това е законният син на египетския цар Птолемей Александър, пръв и единствен наследник на египетския престол.

— Ако е престолонаследник, защо се намира при вас, а не в Александрия?

— Баба му го доведе в храма, защото се страхуваше за живота му. Накара ме да й обещая, че ще задържа внука й при себе си до мига, в който може сам да поеме царската власт върху плещите си.

— На колко години е?

— На двайсет и пет.

— Коя е майка му?

Ако досега главният жрец беше запазвал спокойствие пред наглостта на гостенина си, то сега не можа да скрие изумлението и възмущението си. Като жрец в Асклепион Коски той винаги бе считал Птолемеите за много по-велика династия от тази на някакви си Митридатиди и затова презрително процеди през зъби:

— Майка му е Клеопатра IV.

— Тази, която го е довела тук?

— Не, това беше Клеопатра III, неговата баба. Майка му беше нейната дъщеря и дъщеря на Птолемей Шкембето.

— И се е била омъжила за техния по-малък син Александър…

— Да, но по-късно. Най-напред беше жена на големия син, от когото има дъщеря.

— Така е по-логично. Голямата дъщеря отива за големия син, или поне така би трябвало да бъде.

— В края на краищата никъде не е писано. Старата царица ненавиждаше и големия си син, и голямата си дъщеря. Затова ги накара да се разведат. Младата Клеопатра избяга в Кипър, където се омъжи за малкия си брат и където му роди този младеж насреща.

— И какво се случи после с нея? — попита Митридат с любопитство.

— Старата царица накара и Александър да се разведе с нея, затова тя избяга в Сирия, където я взе за жена Антиох Кизикен, който по онова време воюваше с първия си братовчед Антиох Грип. Когато Кизикен загуби войната, Клеопатра бе набучена с копие за олтара на Аполон в Дафна. Убийцата беше родната й сестра, съпруга на Грип.

— Все едно слушам за собственото си семейство — усмихна се доволно Митридат.

Главният жрец обаче не гледаше на въпроса като на извор за смешки. Затова продължи нататък, без да обръща внимание на забележката.

— Старата царица най-сетне успя да прогони големия си син от Египет и доведе да царува вместо него Александър, бащата на младежа срещу нас. Майка и син щяха да управляват заедно. Младежът последва баща си и замина за Египет. Птолемей Александър обаче се страхуваше от майка си и в скоро време я намрази от дъното на душата си. Навярно тя се е досетила какво й се пише, защото преди четиринайсет години се появи в Кос с няколко кораба, пълни догоре със злато, и трима от внуците си. Ние трябваше да пазим и златото, и момчетата. Скоро след като се завърна в Египет, Птолемей Александър я уби. — Главният жрец тежко въздъхна; личеше си, че старата Клеопатра III му се е нравила като човек. — Тогава Александър се ожени за племенницата си Вереника, дъщеря на по-големия му брат Сотер и на младата Клеопатра, неговата собствена жена.

— И така цар Птолемей Александър управлява Египет заедно с племенницата си Вереника, хем леля, хем сестра на младежа?

— Уви, не! Поданиците му го свалиха с преврат преди шест месеца. Царят загина в морско сражение, докато се опитваше да си върне престола.

— Тогава излиза, че младежът трябва да управлява Египет!

— Не — поклати глава жрецът доволен, че е успял да обърка напълно надутия си посетител. — По-големият брат на Птолемей Александър Сотер е все още жив. Когато народът свали Александър от власт, на престола беше качен отново сваленият по-рано от майка си Птолемей Сотер. Той и управлява в момента заедно с дъщеря си Вереника; макар естествено да не може да се ожени за нея. Птолемеите се женят по втора и трета съребрена линия, никога по първа.

— Но сигурно Сотер е имал втора съпруга, след като старата Клеопатра го е накарала да се разведе с младата? Няма ли други деца?

— Да, той наистина се ожени повторно, този път за малката си сестра Клеопатра Селена. От нея имаше двама сина.

— И все пак твърдиш, че този тук е законният престолонаследник на Египет?

— Твърдя го, защото е така. Когато Птолемей Сотер умре, той ще заеме престола му.

— Брей, брей! — потри ръце от удоволствие Митридат. — Доколкото разбирам, крайно време е съдбата на младежа да се повери, на когото трябва. Отсега нататък аз поемам грижата за него. Ще го накарам да се ожени за някоя от дъщерите ми.

— Нищо не ти пречи да опиташ — рече му сухо жрецът.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не може да търпи жена до себе си. Зарекъл се е по никакъв повод да не се доближава до жена през живота си.

Митридат издаде някакъв нечленоразделен звук, изразяващ навярно разочарование, но накрая вдигна рамене.

— Е, какво толкова, ще си остане без наследници! Това не е причина да се откажа от услугите му. — След което посочи другите двама принцове, все юноши. — Трябва ли да разбирам, че това са синовете на Сотер и сестра му Клеопатра Селена?

— Не — разочарова го жрецът. — Синовете на Сотер и Клеопатра Селена бяха доведени от старата царица, но скоро и двамата бяха повалени от детската болест. Пък и сам виждаш, че момчетата са доста малки.

— Тогава кои са те? — възкликна Митридат, напълно объркан от цялата история.

— И те са синове на Сотер, само че от царската му наложница Арсиноя Набатейска. Родени са в Сирия по време на войната, която баща им Сотер водеше срещу майка си Клеопатра III и братовчед си Антиох Грип. Когато Сотер напусна Сирия, той не взе със себе си нито момчетата, нито майка им; остави ги на грижите на сирийския си съюзник, братовчеда Антиох Кизикен. И двамата са прекарали ранните си детски години в Сирия. Преди осем години Грип беше убит и Кизикен стана самостоятелен владетел на Сирия. Жена на Грип по онова време беше Клеопатра Селена — той се беше оженил за нея като известна компенсация за първата си съпруга, втората по възраст дъщеря на Птолемеите, умряла… хм, по доста мъчителен начин.

— Какво му беше мъчителното? — попита Митридат. За човек като него не беше трудно да следи наглед сложните разклонения на двете династии, понеже собственото му родословно дърво следваше горе-долу същите извивки. Митридатите можеше и да не споделят голямата слава на египетските Птолемеи, но това не им пречеше да им приличат.

— Както вече ти казах, именно тя уби младата Клеопатра, като я набучи на олтара на Аполон в Дафна. Кизикен обаче скоро я залови и я осъди на мъчителна и бавна смърт.

— И така, най-малката сестра Клеопатра Селена не е останала дълго вдовица след смъртта на Грип. Омъжила се е за Кизикен.

— Точно така, царю Митридат. Работата е там, че не можела да понася двете момчета. Свързвала ги със собствения си брак с брат си Сотер, когото ненавиждала. Та за да се отърве от тях, тя самата ми ги прати преди пет години.

— Не се и съмнявам, та нали тогава умря Кизикен. И тя се омъжи за сина му. И все още управлява като царица Клеопатра Селена Сирийска. Забележително!

Главният жрец надигна вежди.

— Виждам, че си добре запознат с династията на Селевкидите.

— Няма как, нали и аз им се падам малко роднина — обясни царят. — Колко са големи момчетата и как се казват?

— По-голямото се казва Птолемей Филаделф, но ние го наричаме с прякора Авлет, защото по времето, когато ни го докараха, тънкият му гласец много напомняше на флейта. Нека се похваля, че благодарение на нашия опит в преподаването гласът му стана плътен и красив, а певческият му слух — поносим. В момента е на шестнайсет. Брат му е на петнайсет и освен че се казва Птолемей, друго име няма. Добро момче, но мързеливо. — Тук жрецът въздъхна като търпелив, но разочарован баща. — Започваме да се страхуваме не му ли е по природа.

— Така че в крайна сметка бъдещето на Египет лежи в ръцете на двете момчета — рече замислено Митридат. — Големият проблем е, че и двамата са копелета. Предполагам, че това ги лишава от права върху престола?

— Вярно е, че кръвта в жилите им не е съвсем чиста — съгласи се жрецът, — но ако братовчед им Александър не се сдобие с потомство, което ми изглежда сигурно, те остават единствените наследници на Птолемеевия род. Вече получих писмо от баща им Птолемей Сотер, който настояваше да му ги пратя незабавно. Откакто стана отново цар — но с царица, за която не може да се ожени, — той желае да ги представи на поданиците си. Говори се, че народът вече се е съгласил да признае децата за негови наследници.

— Е, толкова по-зле за него — отвърна Митридат. — Защото децата идват с мен. Така поне ще съм сигурен за кого ще омъжа дъщерите си. Децата им ще бъдат мои внуци. — Изведнъж тонът му се промени. — А какво се случи с майка им Арсиноя?

— Не знам със сигурност. Мисля, че Клеопатра Селена е наредила да я убият по същото време, когато пращаше синовете й при нас на Кос. Децата също не са сигурни, но се боят, че друга вероятност не съществува.

— Ами произходът на Арсиноя? Не е ли тя от царски род?

— Арсиноя беше най-голямата дъщеря на някогашния цар Арета Набатейски. Една от големите традиции във външната политика на набатейските владетели е да дават най-достойната си дъщеря за наложница на египетския цар. В крайна сметка на какво повече би могла да се надява една семитска династия без особен авторитет пред света? Майката на цар Арета беше представителка на Селевкидите, от сирийската управляваща династия. Жена му, сиреч майката на Арсиноя, беше дъщеря на сирийския цар Деметрий Никанор и на партската принцеса Родогуна, отново от рода на Селевкидите, но обвързана и с една от големите източни фамилии. Затова може да се каже, че в произхода на Арсиноя няма нищо срамно или за премълчаване.

— О, да, и аз имам една от тези в двореца си! — сети се изведнъж Митридат. — Една мъничка женичка на име Антиохида, дъщеря на Деметрий Никанор и принцеса Родогуна. Трима прекрасни синове ми е родила и две дъщери. От жените ще станат прекрасни съпруги за тези две момчета! Децата им ще бъдат с още по-пречистена кръв.

— Доколкото знам, Птолемей Сотер крои планове да ожени Птолемей Авлет за леля му и природена сестра царица Вереника — възрази му решително жрецът. — Според египетските разбирания това се нарича пречистена кръв.

— Толкоз по-зле за египтяните и техните разбирания — сопна се Митридат и стрелна жреца с огнения си поглед. — Все пак недей забравя, че колкото селевкидска кръв тече в жилите на Птолемей Сотер, толкова тече и в моите! Прапралеля ми Лаодика е била жена на Антиох Велики, а тяхната дъщеря Лаодика — на дядо ми Митридат IV! Така че със Сотер сме братовчеди, както са негови братовчедки дъщерите ми Клеопатра Трифена и Вереника Ниса; със синовете му от Арсиноя Набатейска пък са братовчедки по две линии, защото майка им е дъщеря на Деметрий Никанор и Родогуна, също както майката на Арсиноя! — Царят си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Можеш да пишеш на Птолемей Сотер и да му съобщиш, че отсега нататък аз поемам грижата за синовете му. Нека Сотер знае, че след като династията на Птолемеите не може да ми предложи подходяща жена за сключване на династически брак — Вереника сигурно гони четиридесетте, — синовете му ще имат честта да се оженят за дъщерите на Митридат Понтийски и Антиохида Сирийска. И да благодариш на своя бог с проклетата му змия, задето ми трябва това писмо! Иначе отдавна да съм наредил да те убият, дъртак такъв. Забелязвам, че не са те учили как да се държиш пред господаря си.

След което царят се насочи към тримата египетски принцове, слушащи с видим интерес и тревога разговора между двамата възрастни.

— Още днес заминавате да живеете в Понт, млади Птолемей — обясни им Митридат накратко. — Сега ме последвайте и никакво бавене!

Когато огромната галера на цар Митридат отново излезе в открито море, от пристанището, на остров Кос излязоха няколко по-малки корабчета, които му обърнаха гръб и с опънати платна потеглиха на север към Ефес; на борда им бяха натоварени почти девет хиляди таланта злато, придружени от тримата египетски престолонаследници. Кос се оказа изключително благодатно място за владетели в затруднение. А цар Митридат, без сам да знае как, се беше сдобил с нужния за бъдещите му планове Птолемей.

Когато царят най-сетне пристигна на мястото, избрано от Пелопид за дебаркиране, за негово голямо разочарование беше посрещнат от доста малобройна армия. Нямаше как да щурмува крепостните стени на Родос. Пелопид съобщи:

— Трябва да организираме прехвърлянето на нова армия, Велики царю. Родоският адмирал Дамагор на два пъти нападна транспортните ни кораби и изпрати повече от половината на дъното на морето. От онези, които се спасиха, сравнително малко дойдоха да се присъединят към нас, останалите обърнаха платната и се отправиха към Халикарнас. Следващия път ще трябва да съпровождаме товарните кораби по целия им път до острова в бойните галери. Това да ги оставим да се влачат зад нас, без да им осигурим защита, беше голяма грешка.

Разбира се, подобни новини не можеха да зарадват Митридат, но в крайна сметка той самият се бе отървал леко, бе посетил остров Кос, където му се случиха приятни неща, а гибелта на няколко хиляди понтийски войници не го вълнуваше. Единственото неприятно в цялата работа бе, че ще трябва отново да се чака, но така и така нямаше избор, по-добре да използва времето за официалната си кореспонденция. Първата му работа бе да пише на сина си Митридат, който управляваше вместо него Понт и трябваше да се погрижи за тримата египетски престолонаследници.

Да пише собственоръчно писма си оставаше едно от най-големите мъчения за великия цар, затова и обикновено ползваше услугите на писари. Този път обаче държеше писмото да излезе изпод собствената му ръка; двата абзаца му отнеха няколко дни, а в огъня отидоха доста унищожени чернови.

В края на октомври все пак царската кореспонденция потегли по предназначението си, а пък понтийският владетел вече бе събрал достатъчно голяма армия, за да си опита силите със стените на Родос. Насрочи часа на атаката посред тъмна нощ и хвърли всичките си сили по суша, тъй като родоската флота твърдо стоеше преди вътре в пристанището и не позволяваше на вражи кораб да се приближи. В цялата понтийска армия обаче не се намираше нито един достатъчно опитен пълководец, наясно с особеностите на подобни предприятия. Родос беше голям град със здрави укрепления и беше ясно, че нападателите ще бъдат отблъснати. За жалост на понтийци обаче царят им беше по природа нетърпелив човек и не желаеше и да чуе за продължителна блокада — единственият сигурен начин да бъде сломена съпротивата на защитниците. Затова въпреки първия неуспех той отново заповяда фронтална атака. Този път обаче щяха да си послужат с хитрина. Част от флотата щеше да примами родоските кораби вън от пристанището и да отвлече вниманието им, докато главните части на понтийците нападат изненадващо града по вода и го превземат благодарение на страховитата самбука.

Това, което караше царя особено да се гордее със своята самбука, бе, че машината се появи изключително по негова идея. Целият му военен съвет начело с братовчед му Пелопид го поздравиха за находчивостта, с която щяха да успеят. Митридат се изчерви от удоволствие и реши сам да построи техническото чудо; сиреч сам да го проектира и да наблюдава построяването му.

За основа на обсадната машина щяха да служат две от най-големите галери, подбрани специално с еднаква височина на бордовете и вързани здраво един за друг. Именно в тази част от проекта слабите технически познания на царя обрекоха самбуката на несполука. Вместо да върже корабите за външните им бордове и по този начин да прехвърли цялата тежест на съоръжението равномерно по цялата им ширина, той нареди конструкцията да се опира единствено върху вътрешните, тоест само там, където двата кораба се допираха един до друг. Върху така прилепените галери Митридат нареди да се построи огромна палуба, толкова широка, че краищата й висяха над водата; в нетърпението си обаче забрави да прикрепи по-здраво новата палуба върху тези под нея и, общо взето, разчиташе на късмета си. Върху палубата на свой ред бях издигната две дървени кули. Едната стъпваше върху двете кърми, докосващи се помежду си, докато предната висеше над широката пролука, получила се между носовете на корабите. Между двете кули бе прехвърлен широк подвижен мост, чиято цел бе посредством сложна система от въжета и подвижни макари да бъде вдигнат от палубата чак до горния край на кулите. Във вътрешността на всяка от кулите стояха огромни двигателни колела, които множество роби трябваше да въртят до изтощение, за да се качи мостът до върха на съоръжението. От едната страна на моста, по цялата, му дължина от предната кула до задната, бе закачена висока ограда от дебели дървени дъски; докато мостът беше в движение нагоре-надолу, дъските служеха за защита на хората по него, а щом достигнеше крайното си положение, сиреч малко над нивото на огромния крепостен вал, защитаващ родоското пристанище откъм морето, оградата щеше да се превърне в широк мост, по който нападателите да се прехвърлят на стената.

За новото нападение бе избран тих и спокоен късен ноемврийски ден. Два часа, след като родоската флота бе примамена на север, понтийската пехота се хвърли в нова атака откъм сушата, набелязвайки си най-слабите места на крепостната стена. Преди корабите на родосци да усетят каква е измамата и да се върнат да спасяват града си, понтийските кораби заградиха входа към пристанището с мощен обръч и се приготвиха да посрещнат удара на врага. В центъра на понтийската ескадра изпъкваше огромната самбука, наобиколена за всеки случай от дузина малки бойни галери и следвана от транспортните кораби, натоварени догоре с войници.

Откъм обсадения Родос се разнесоха викове на уплаха и звън на оръжие, докато защитниците бързаха да заемат места по стената на пристанището. Със завидна бързина моряците успяха да извърнат двете „шестнайсеторки“ странично към каменния вал и да ги долепят до него. Тези, които стояха по кулите, вече имаха свободен изглед към големия храм на Изида, намиращ се от другата страна на стената. Щом маневрата бе извършена успешно, транспортните кораби се скупчиха в тесен кръг около огромното съоръжение в очакване да прехвърлят войниците на борда й. Без да търпят сериозни загуби от рояците стрели и камъни, с които ги замеряха обезумелите защитници, понтийските пехотинци се катереха по въжените стълби на самбуката и заемаха места по подвижния мост, преди робите да почнат да въртят. Щом всичко беше готово, надзирателите размахаха камшиците и мъжете по колелата впрегнаха здраво мишци. С ужасяващо стържене и скърцане дървеният мост започна да се вдига във въздуха. Стотици родоски шлемове се показаха зад бойниците, докато лицата под тях наблюдаваха и с възхищение, и с неописуема уплаха придвижването на врага. Митридат също наблюдаваше от своята галера, закотвена на разстояние от крепостта, и чакаше гениалният му план да проработи. Целта на обсадната машина бе да съсредоточи целите сили на защитниците около храма на Изида; докато понтийският отряд защитаваше спечелените позиции, останалите кораби от флотилията щяха също да се придвижат към крепостта и с помощта на най-обикновени стълби войниците да се изкатерят по стената. По този начин в ръцете на нападателите щеше да попадне целият контрол върху родоското пристанище.

„Ще успеем. Този път ги хванах натясно!“ — повтаряше си самодоволно цар Митридат и с любов оглеждаше красивата си самбука и дървения мост, който бавно, но славно се издигаше към победата. Скоро щеше да се изравни с нивото на стената и защитният вал щеше да се превърне в отворена порта, през която понтийските войници щяха да нахлуят в крепостта. Мостът нарочно бе проектиран дълъг и широк, за да побере достатъчно голям отряд. Предните редици на атакуващите бяха достатъчни, за да удържат на напора на родосци и да дочакат идването на подкрепления. „Вече не ще и съмнение — поздравяваше се Митридат. — Няма човек, който да се мери с мен.“

Но колкото по-високо се издигаше претрупаният с въоръжени войници мост, толкова повече се изместваше и центърът на тежестта на цялото съоръжение. Лека-полека огромните галери, които не бяха прикрепени здраво една за друга, започнаха да се раздалечават. Едно по едно въжетата започнаха да се късат, кулите се заклатиха, огромната, недобре подпряна палуба се огъна през средата си и като следствие от всичко това грамадното съоръжение затанцува като живо из въздуха. Но това не беше всичко; натиснати само върху вътрешните си бордове, корабите лека-полека се килваха един към друг, сякаш искаха да се прегърнат. Общата палуба не можа да издържи на огромната им тежест и се разпори открай докрай. Кулите и мостът, войници и моряци, началници и роби, всички се изсипаха в морето, огласяйки въздуха наоколо с неистовите си писъци и крясъци, заглушавани единствено от оглушително скърцане на дъските. Скоро обаче песента им беше подета от защитниците на крепостта, които започнаха да сипят обиди и подигравки.

— Да не съм чул повече името Родос! — обърна се Митридат към придворните си, докато цялата му флотилия бързаше да се прибере в Халикарнас. — Зимата наближава, не можем да се занимаваме повече с тази шайка побъркани и идиоти. Армията в Македония и флотата, заела бреговете на Гърция, са много по-достойни за височайшето ми внимание. Искам също така всички инженери и техници, участвали в изготвянето на тази смехотворна самбука, да бъдат наказани със смърт. Не, малко им е. Да им се отрежат езиците, да им се отрежат ръцете, да им се избодат очите! По една чашка за милостиня и да ми се махат от очите.

Толкова беше разгневен от повторния си неуспех, че реши да излее цялата си ярост върху обсадената крепост Патара в Ликия. Когато обаче се нахвърли върху свещената горичка, посветена на Латона, майката на Аполон и Артемида, и започна да сече безразборно наляво и надясно, богинята се яви в съня му и го предупреди с последствията, които може да предизвика върху себе си. На другия ден царят прехвърли всичко на приближените си — миролюбивият Пелопид бе назначен да командва цялата обсада — и заедно с албиноската Монима замина за Хиеропол. Там, докато се цамбуркаше из горещите минерални извори и се прехласваше по вкаменените водопади, които се спускаха от върховете на околните скали, Митридат се отърси от спомена за подигравките на родосци… и от хиоските кораби, донесли най-голямата уплаха в живота му.