Венец от трева (Част III: Омразата)

Младият Марий и Луций Декумий успяха да измъкнат буквално в последния момент Гай Марий от неравното сражение пред храма на Телура и да го преведат през страничните улички. Тримата бегълци се скриха в подземието на храма на Юпитер Статор във Велия. Щом оставиха стареца на сигурно място, Марий Младши и Декумий хукнаха из града в търсене на Публий Сулпиций, Марк Леторий и другите нобили, които бяха предпочели да се бият с меч в ръка, но да не допуснат легионите на Сула в Рим; в крайна сметка успяха да догонят Сулпиций и още девет от неговите съмишленици и ги отведоха при стария Марий в храма на Юпитер.

— Това са всички, които успяхме да намерим, татко — оправда се синът и седна тежко на земята. — Чух, че Марк Леторий, Публий Цетег и Публий Албинован са се измъкнали преди час-два през Капенската порта. От братята Грании няма и следа. Да се надяваме, че са напуснали града, преди да стане твърде късно.

— Каква ирония — говореше сякаш сам на себе си Марий. — Да се скрием в светилището не на друг, а на бога, който спира войниците в отстъплението. Моите така и не пожелаха да се бият. Какво ли не им обещах — напразно…

— Това не бяха римски войници — напомни му синът му.

— Знам!

— До самия край не вярвах, че Сула ще стигне чак дотам — говореше на пресекулки Сулпиций, задъхал се, сякаш е бягал с часове.

— Аз пък бях сигурен, че ще го стори — обади се градският претор Марк Юний Брут — от мига, в който го срещнах на Латинския път, пред Тускулум.

— Е, Сула стана господар на Рим, сега обаче ние какво ще правим. Ти какво ще кажеш, татко? — попита младият Марий.

Вместо баща му отговори Сулпиций, който започваше да се дразни от отношението на всички към Гай Марий. Вярно, че Марий е бил шест пъти консул, вярно, че бе помогнал с всички сили на един народен трибун, който желаеше да събори Сената, но в крайна сметка си оставаше частно лице.

— Ще си вървим по домовете и ще се държим, все едно нищо не се е случило — заяви твърдо.

Марий извъртя глава към Сулпиций и го изгледа, сякаш не го е чул добре. Никога досега не се бе чувствал толкова уморен, а лявата му ръка, също както пръстите и устата му започваха да изтръпват и да го бодат като с иглички.

— Ти си върви, щом така си решил — изрече с известни затруднения, защото езикът не искаше да му се подчинява. — Но аз познавам Сула. И знам много добре как ще постъпя. Ще бягам.

— Мисля, че и аз ще сторя като теб — кимна в съгласие Брут. Синкавите му устни бяха потъмнели повече от обикновено и гърдите му едва си поемаха дъх от напрежение. — Ако останем, ще ни убие. Казвам ви — видях лицето му при Тускулум.

— Не може да ни убие! — възрази им Сулпиций. Той беше доста по-млад от останалите и можеше да разсъждава дори уморен. — Сула добре разбира, че подобно деяние би го злепоставило. Скоро ще осъзнае какво точно е направил и ще гледа да отстъпи, преди да е станало късно. Аз на негово място бих се постарал занапред във всичко да следвам закона.

— Глупости! — изсумтя Марий. — Ти какво си мислиш? Че ще отпрати войската си обратно в Кампания, ей тъй, все едно нищо не се е случило. Разбира се, че няма! Ще окупира Рим и ще върши каквото си иска.

— Няма да посмее — не се съгласи Сулпиций. В следващия миг обаче осъзна, че подобно на много свои колеги от Сената изобщо не познава Сула.

Марий намери сили да се засмее.

— Да посмее ли? Думата „смея“ е неуместна, когато става дума за Луций Корнелий Сула. Той би посмял всичко, Публий Сулпиций! Винаги е бил такъв, няма сега да се променя, я? Лошото е, че дори да извърши някоя „смела“ постъпка, е обмислил последствията й. Не мисля, че ще ни извади пред някой всенароден съд, за да ни обвини в държавна измяна! О, не, това би го направил само някой глупак. Сула просто ще ни отвлече, ще ни убие, а след това ще обяви, че сме били убити по време на уличните сражения.

— И аз тъй мисля, Гай Марий — кимна в съгласие Луций Декумий. — Тоя човек би убил майка си, без да му мигне окото. — И потръпна от страх. Ръката му конвулсивно се сви на юмрук, само показалецът и малкият пръст останаха да стърчат в стария като света знак за предпазване от злото. — Той не е като нас, другите хора.

Деветимата им сподвижници стояха настрана и мълчаливо слушаха какво ще си кажат предводителите им. Макар всеки от тях да принадлежеше или на сенаторското, или на конническото съсловие, това бяха все млади мъже без влияние и самочувствие. Когато ставаше дума да се защити Рим от посегателствата на една развилняла се армия, всички се бяха хвърлили с готовност в борбата. Тогава каузата им се струваше благородна, но сега, когато ги бяха били толкова позорно, всеки от тях се убеждаваше в глупостта на деянието си. Още на другия ден смелостта им щеше да се върне и те отново биха жертвали с готовност живота си заради родината; сега обаче стояха като бити кучета в ъгъла и тайно се надяваха Марий да убеди Сулпиций в безполезността от всякаква съпротива.

— Ако ти заминеш, Гай Марий, аз не мога да остана сам — примири се Сулпиций.

— Най-добре да бягаме, докато е време. Аз със сигурност не мога да остана — заяви Марий.

— Ами ти, Луций Декумий? — сети се да попита младият Марий.

Той поклати тъжно глава.

— Не, аз не мога да тръгна. Пък и за щастие не съм важна клечка. Трябва да се грижа за Аврелия и малкия Цезар — баща му се намира сега в Алба Фуценция заедно с Луций Цина. И Юлия ще наглеждам, Гай Марий, не се безпокой за нея.

— Всичко мое, което Сула докопа с алчните си ръце, ще бъде конфискувано — отбеляза Марий, но веднага се усмихна с парализираната си уста. — Истински късмет, че съм вложил парите си из цялото Средиземноморие…

При тези му думи Марк Юний Брут стана и се обърна делово към останалите:

— Аз ще бягам до нас да взема, каквото мога. — Погледът му отново се спря върху Марий, не върху Сулпиций. — Къде да бягаме обаче? Всеки сам ли да се спасява или всички заедно?

— Със сигурност трябва да напуснем Италия — каза Марий и като протегна една ръка към сина си, а другата към Луций Декумий, с тяхна помощ успя да се изправи на свой ред. — Най-добре ще е всеки от нас да напусне Рим поотделно и да не се събира с останалите, преди да сме се измъкнали достатъчно далеч. Оттам нататък ще е по-безопасно да се движим като дружина. Предлагам да си уговорим среща на остров Енария точно след един месец — на декемврийските иди. Мисля, че лесно ще се свържа с Гней и Квинт Граний, така че и те ще бъдат на уреченото място. Надявам се те да знаят повече за Цетег, Албинован и Леторий. Щом стигнем Енария, за всичко останало поемам грижата аз. Ще намеря кораб и ще отплаваме веднага за Сицилия. Така е най-добре. Управител на провинцията е Норбан, а той е мой клиент.

— Но защо точно Енария? — попита Сулпиций, нещастен, че му се налага да напусне Рим.

— Защото е остров, защото е далеч от главните пътища и няма да ни търсят там и най-вече защото е близо до Путеоли. А там аз имам и роднини, и пари — обясни набързо Марий, като нервно махаше с лявата си ръка, сякаш въпросите на Сулпиций го отегчаваха. — Вторият ми братовчед Марк Граний — Гней и Квинт също са му братовчеди, затова се надявам да минат през дома му, е банкер. Голяма част от парите си в наличност влагам при него. Докато ние си търсим заобиколни пътища да стигнем до Енария, Луций Декумий ще замине за Путеоли и ще занесе на Марк Граний писмо. Граний ще знае как да ни прати нужните средства на острова, а аз поемам грижата да ви изхраня всичките двайсет гърла за времето, докато сме далеч от Рим. — И за да успокои треперещата си ръка, я пъхна в колана си. — Луций Декумий ще потърси изостаналите. Напомням ви, че сме двайсет души, а да живееш в изгнание винаги излиза скъпо. Но за това да не се тревожите, аз имам достатъчно. Пък и Сула не може да стои вечно в Рим. Рано или късно ще трябва да потегли срещу Митридат. Проклет да е! Ще изчакаме да се накисне здраво и когато се уверим, че не може да мисли за Италия, ще се завърнем у дома. Догодина консул ще бъде клиентът ми Луций Цина, той ще се погрижи да ни посрещнат, както трябва.

Сулпиций го изгледа смаян.

— Цина е твой клиент?

— Моите клиенти са навсякъде, Публий Сулпиций, дори сред великите патрициански фамилии — изрече с видимо задоволство Марий. Започваше да се чувства по-добре — може би защото крайниците му се оросиха с кръв и вече не бяха изтръпнали. Той се запъти към изхода на храма и преди да стъпи на първото стъпало, се обърна към сподвижниците си: — Бъдете смели! Беше ми предречено, че ще бъда седем пъти консул, затова отсъствието ни може да е само временно. Когато стана отново консул, всеки от вас ще получи заслужено възнаграждение.

— Аз възнаграждение не търся, Гай Марий — отвърна му обидено Сулпиций. — Всичко, което правя, го правя заради Рим.

— Също както и всички останали, Публий Сулпиций. Но междувременно трябва да бързаме. Най-късно до залез-слънце Сула ще е затворил портите на града. Най-големи шансове за измъкване имаме през Капенската, но да си отваряме очите на четири.

— Гай Марий, с тебе тръгваме за Капенската порта — предложи мъничкият човечец от Субура. — Малкият Марий ще изтича до дома, за да събере каквито пари има в наличност. Той е най-млад от всички ни, няма да се умори. Ако на излизане завари постове пред Капенската порта, все ще намери откъде другаде да излезе. Ако трябва, ще скочи и от стената. Писмото до братовчед ти може да го напише и той, а милата ти съпруга ще добави няколко думи за по-убедително.

— Юлия! — сети се Марий и за малко да се задави от скръб.

— Ще я видиш пак, нали сам го каза преди малко? Спомни си за предсказанието. Седем пъти консул. Ще се върнеш. А тя ще бъде много по-спокойна, ако знае, че вече си в безопасност извън града. Млади Марий, с баща ти ще се скрием сред гробниците от другата страна на крепостната стена. Ще хвърляме по някое око на пътя, но ако не те видим, ти ще ни потърсиш.

Докато младият Марий бързаше към къщи, баща му и Луций Декумий поеха по Кливус Палатинус. Щом излязоха на площада при Порта Мугония, свърнаха в тясната уличка, водеща до старите колкото Рим къщи, където преди векове се бяха събирали куриите. Оттам започваше стълба, водеща до самото подножие на Палатина. По шума в далечината можеше да се разбере, че Сула и войниците му се изнасят от Есквилина и слизат към блатото Церолия, но щом двамата бегълци се оказаха пред Капенската порта, не се виждаше и следа от войници. Двамата продължиха няколко десетки метра нататък по пътя, след което се спотаиха зад една голяма гробница. Оттам можеха спокойно да наблюдават изхода от града, без да ги забележат. За двата часа, които прекараха в чакане, много хора напуснаха града. Имаше римляни, които предпочитаха да напуснат домовете си, но да стоят далеч от армията.

Най-накрая се появи и младият Марий. Водеше за поводите едро магаре — от онези, които търговците от пазара използваха за най-тежката си стока, или пък дърварите — за да карат дърва от хълма Яникулум. Заедно с него крачеше и някаква жена, скрила лицето си под тъмен шал.

— Юлия! — извика Марий и без да се тревожи, че врагът може да го наблюдава, изскочи от скривалището си.

Тя ускори крачка, приближи се до него и се сгуши в прегръдките му. Очите й се затвориха и промълви щастливо:

— О, Гай Марий, сигурна бях, че съм те изпуснала!

Успокоена, Юлия надигна глава и двамата с Марий се целунаха. Веднъж, втори път, навярно още сто.

Толкова години бяха прекарали вече заедно, а продължаваха да изпитват истинска сладост от целувките си — дори в такъв напрегнат и тревожен момент, когато всичко можеше да им се случи.

— Ще ми липсваш! — каза накрая тя, опитвайки се да не плаче.

— Няма да отсъствам дълго, Юлия.

— Не мога да повярвам, че Луций Корнелий го е направил!

— Ако аз бях на негово място, Юлия, и аз бих постъпил като него.

— Ти никога не би повел армията си срещу Рим!

— Не бъди толкова сигурна. Ако трябва да се поставя в неговото положение, то предизвикателството беше твърде голямо, за да го подмине с лека ръка. Ако не беше повел войската срещу Рим, с него беше свършено. Хора като Луций Корнелий или като мен никога не биха се примирили с подобна съдба. За негов късмет той е римският консул, негови са легионите от Капуа. В момента аз съм никой. Но ако местата ни бяха разменени, мисля, че бих постъпил по абсолютно същия начин. Тактиката му се оказа блестяща. Досега в историята на Рим са се раждали само двама души, които биха предприели подобен риск — Луций Корнелий и аз. — Марий целуна Юлия и се отдръпна. — Върви у дома и ме чакай. Ако Луций Корнелий ни отнеме къщата, ще отидеш при майка си в Кума. Спестяванията ми при Марк Граний са такива, че и като изтегля сумата, за която съм го помолил, пак ще останат достатъчно за теб. Ако ти потрябва нещо, не се колебай да се обърнеш към него. А иначе в Рим на твоите услуги ще бъде Тит Помпоний. — След което й даде знак да си тръгва. — Хайде, Юлия, не се бави!

Тя тръгна обратно към града и му хвърли последен поглед. Но Марий вече бе потънал в разговор с Луций Декумий и дори не я забеляза. Сърцето й се изпълни с гордост. Така трябваше да се държат великите мъже! В ден, когато за кратко време трябва да се вземат съдбоносни решения, един истински мъж няма право да се прощава с жена си със сълзи на очи. Строфант и още шестима от домашната прислуга я чакаха в сянката на портата, за да я придружат по пътя за дома. Юлия сякаш забрави за грижите си, гледаше само пред себе си и гордо крачеше по улиците на Рим.

— Луций Декумий, ще трябва да ни наемеш коне — говореше в това време Марий. — Напоследък язденето ми стана по-трудно, но ако се разкарвам с колесница, всички ще ме забележат. След което се спогледаха със сина си: — Взе ли торбата със злато, която пазя за подобни случаи?

— Да, също и торбата със сребърните денарии. Луций Декумий, ето ти писмото до Марк Граний.

— Добре. Дай малко от среброто и на Луций Декумий.

И така, Гай Марий избяга от Рим, яхнал кон, придружен от сина си и от магарето с жълтиците.

— Защо не пресечем Тибър с лодка и не потърсим някое пристанище в Етрурия? — попита младият Марий.

— Защото мисля, че Публий Сулпиций ще се опита да избяга оттам. Предпочитам да отидем до Остия, все пак тя е най-близо — възрази Марий. Чувстваше се все по-спокоен. През целия този бурен ден най-големият му страх бе да не се парализира отново, а крайниците му поне засега го слушаха добре. Или просто бе свикнал да му изтръпват, затова не се плашеше?

Нощта не беше паднала съвсем, когато двамата стигнаха най-предните къщи на Остия и насреща им се изпречиха крепостните стени на пристанището.

— На вратата няма пазачи — увери баща си младият Марий, който виждаше доста по-далеч от стареца.

— Тогава да влизаме, преди някой да се е сетил да ги постави. Отиваме веднага на пристанището. Все нещо ще трябва да намерим.

Марий си избра една моряшка кръчма и нахълта вътре, докато младият Марий пазеше конете и магарето в тъмното.

По всичко личеше, че жителите на Остия още не бяха научили новините от Рим. Темата на разговорите беше само една — историческият поход на Сула срещу Рим, но никой не знаеше, че градът вече е бил превзет, при това с атака. Сред пиещите по масите нямаше човек, който да не познава Марий, но пък и никой не подозираше, че великият мъж тази вечер е просто един злощастен беглец.

— Бързам да замина за Сицилия — каза на висок глас той, докато черпеше всички присъстващи. — Дали няма да се намери някое корабче, готово да отплава?

— Ако желаеш, мога да ти предложа своето — наведе се към него един от съседите му с вид на изпечен мошеник. — Публий Мурций. На твоите услуги, Гай Марий.

— Стига да тръгнем още тази вечер, Публий Мурций, ще ти заплатя добра цена.

— Ще вдигна котва най-късно до полунощ — увери го той.

— Чудесно!

— Но искам да ми платиш предварително.

Когато баща му свърши със сделката, на вратата се появи младият Марий. Старият воин стана от масата, усмихна се на моряците наблизо и гордо го представи:

— Синът ми!

След това го хвана под ръка и го изведе обратно на пристанището.

— Ти няма да пътуваш с мен — рече, щом двамата се усамотиха. — Ще намериш друг път до Енария. Ако пътуваме заедно, вероятността да ни заловят, е по-голяма. Вземи магарето и двата коня и тръгвай още сега за Тарацина.

— Ти защо не дойдеш с мен? В Тарацина ще сме в по-голяма безопасност.

— Не съм достатъчно здрав за такова дълго пътуване. Качвам се на кораб оттук и се моля на боговете да ми пратят попътен вятър. — Целуна едва-едва сина си по бузата. — Ти ще вземеш златото, на мен ще ми оставиш само среброто.

— Или ще делим всичко по равно, или няма да взема нищо — възрази му младежът.

Марий въздъхна.

— Гай Марий Младши, защо навремето не посмя да ми признаеш за убийството на консула Катон? Защо отрече, когато те попитах?

Синът му зяпна като ударен от гръм.

— Защо ти хрумна да ме питаш за това? Точно днес? Толкова ли е важно?

— За мен е важно. Нищо чудно Фортуна да ми е обърнала завинаги гръб. Може и да не се видим повече. Защо ме излъга?

Младият Марий се усмихна като невинно детенце и сякаш срещу Марий изведнъж застана майка му Юлия.

— О, татко! Човек никога не знае какво точно искаш да чуеш от него! Затова те излъгах, не за друго. Ние всички се опитваме да ти говорим това, което мислим, че ще ти хареса да чуеш. Това е неизбежното наказание за всички, които са се добрали до величието! Тогава просто реших, че ще е по-разумно да отрека. Мислех си, че си в онези свои настроения, когато държиш на всяка цена да се покажеш честен и справедлив пред околните. Казах си, че ако е така, по-добре да не признавам нищо; току-виж честта те принудила да се отречеш от мен. Ако не съм постъпил правилно, мога само да те моля за прошка. Но пък и ти тогава с нищо не ми даде да разбера какво мислиш. Беше се затворил в черупката си като охлюв по време на суша.

— А пък аз реших, че се държиш като разглезено хлапе!

— О, татко! — поклати глава той и от разочарование в очите му се появиха сълзи. — Не може синът на един велик човек да бъде разглезено хлапе. Та нали ти си моят пример за подражание! Уви, за теб светът е като детска площадка, която трепери под титаничните ти крачки. В това време ние, смъртните, само внимаваме да не попаднем под краката ти и се чудим с какво да те зарадваме. Никой от хората край теб не може да се смята за твой равен. Включително и аз, твоят роден син.

— Тогава ме целуни отново и върви. — Двамата се притиснаха един към друг като стари другари и за пръв път бащата си рече, че боговете са го дарили с достоен син. — Между другото постъпи правилно.

— Кога?

— Когато уби Катон.

Младият Марий махна пренебрежително.

— О, да, знам! Хайде, ще се видим на Енария, през декемврийските иди.

— Гай Марий! Гай Марий! — обади се нечий плах гласец.

Марий се обърна към кръчмата.

— Ако си готов, да се качваме на кораба — подкани го Публий Мурций, който сякаш се чувстваше не на място в присъствието на великия мъж.

Марий въздъхна. Вътрешният глас му подсказваше, че пътуването наистина ще е изпълнено с рискове. Капитанът не се оказваше ни най-малко алчният и смел пират, за какъвто го бе сметнал в началото.

Това, което го успокои донякъде, бе самият кораб. Изглеждаше здрав и бързоходен, но се чудеше дали би могъл да се справи с откритото море между Сицилия и Африка. В крайна сметка беглецът отсега трябваше да се замисли за всички възможни последствия от днешните събития — дори за най-лошите. И ако корабът си го биваше поне донякъде, то капитанът Мурций му изглеждаше все по-неспособен и по-неспособен. През цялото време не вършеше нищо полезно, само се вайкаше. Поне изпълни обещанието си да побърза и преди полунощ беглецът вече бе от другата страна на пясъчните плитчини, които често затваряха входа на пристанището. Духаше умерен, но постоянен североизточен вятър, твърде удобен, за да се следва италийският бряг. Мурций бе забравил да натовари баласт, с който да запълни празния трюм, и корабът стенеше и скърцаше като болен от подагра човек, но затова пък екипажът беше в добро настроение. С такъв вятър гребците можеха да си починат, а кормчията просто трябваше да следва брега.

Призори обаче вятърът се усили почти до буря и за нещастие се обърна на сто и осемдесет градуса.

— Ами сега? — чудеше се какво да прави плашливият Мурций. — Вятърът ще ни върне право в Остия.

— Златото в кесията ми подсказва, че няма да се случи подобно нещо, Публий Мурций. А златото в другата кесия обещава, че скоро ще пристигнем на остров Енария.

Мурций го изгледа с известно подозрение, но никой не може да устои на обещание за много злато. Колкото и да не им се искаше да гребат, моряците бяха сложени на веслата и като свалиха голямото платно, всички дружно започнаха да се борят с ветровете.

Секст Луцилий, който се падаше първи братовчед на проконсула Гней Помпей Страбон, — кроеше големи надежди за наближаващите избори в плебейското събрание. Не по-малко консервативен от който и да било друг член на фамилията, той очакваше с нетърпение бъдещата си служба. Беше се зарекъл да сложи трибунското си вето върху всяка от законодателните машинации на колегите си радикали. Че такива щеше да има, никой не се съмняваше. Но изведнъж консулът Сула реши да поведе войските си срещу Рим, да превземе града с бой и да се разположи на лагер при блатото Палус Цецролие. Подобно на много други свои съграждани и Секст Луцилий започна да се чуди как всичко това ще се отрази на неговите лични планове. По принцип нямаше нищо против действията на Сула; ако зависеше от него, Марий и Сулпиций отдавна щяха да бъдат удушени в подземието на Тулианум или дори по-зле — щяха да бъдат хвърлени от Тарпейската скала. Луцилий често се занимаваше с мисълта на какво ли ще прилича обемистото тяло на Гай Марий, подхвърлено от високо. В цял Рим нямаше човек, който да не обича от все сърце или да не мрази от дъното на душата си старата ментула, а Секст Луцилий беше от втория тип. Ако някой го попиташе какво толкова има против Марий, той веднага би отговорил, че без Марий нямаше да се стигне нито до Сатурнин, нито до Сулпиций. Така омразата му си намираше оправдание.

Разбира се, Луцилий не пропусна случая да се представи лично на Сула, да му предложи с ръка на сърцето вярна служба и да му обещае, че на следващата година консулът ще има в негово лице един предан и услужлив народен трибун. Но консулът предпочете, вместо да разчита на предани трибуни, просто да лиши плебейското събрание, от каквато и да е власт. Надеждите на Секст Луцилий като че ли се оказваха напразни. Единствената му радост беше смъртната присъда, произнесена над бегълците; за човек, способен да мрази, това беше добра вест. По-късно обаче се убеди, че с изключение на опасния Сулпиций, никой от двайсетте не е бил преследван. Дори Гай Марий, който заради разбойничеството си заслужаваше много по-строго наказание от Сулпиций, бе оставен да си живее живота! Луцилий веднага се оплака по въпроса пред Сцевола Понтифекс Максимус, но той едва не го удари.

— Наистина ли си толкова тъп, Секст Луцилий, или само се опитваш? — попита Сцевола. — Важното беше да изгоним Гай Марий от Рим. Как си представяш от всички римляни на тази земя Луций Корнелий да отнеме живота тъкмо на него! Щом дори ние, римските аристократи, можем само да оплакваме решението му да завземе със сила Рим, представяш ли си какво мислят съгражданите ни по въпроса? Представяш ли си реакцията на народа, щом се разбере, че Гай Марий е бил убит? Какво значение дали е станал жертва на престъпление, или е бил осъден от народното събрание? Всъщност никой и не е искал да го осъжда на смърт. Луций Корнелий беше принуден да предаде делото с бегълците пред центуриатните комиции. Не знам дали си осведомен, но центуриатните комиции разглеждат единствено обвиненията в пердулион — онази най-тежка форма на държавна измяна, която се наказва задължително със съд. Затова и Гай Марий получи подобна присъда. Луций Корнелий обаче не иска да си цапа ръцете, за него е достатъчно, че той стои далеч от Рим. Гай Марий представлява институция, а само малоумник може да посегне с лека ръка на една институция. По-добре си върви, Секст Луцилий, и не занимавай консула с подобни глупости!

Секст Луцилий си отиде — какво друго да прави? Дори не се опита да се срещне със Сула. Колкото и да беше тъп, добре разбра чутото от устата на понтифекса. Никой в положението на консула не би искал да си цапа ръцете с убийството на Гай Марий. Но фактите си бяха факти: Гай Марий беше осъден за държавна измяна от центуриатните комиции, но вместо да бъде преследван от властите, се разхождаше свободно по света. Бяха го оставили безнаказано да се измъкне! Стига да не стъпи никога повече в Рим или в някой от по-големите италийски градове, той беше свободен човек и можеше да върши, каквото сметне за добре. Нали никой не убива институциите?

„Е, Гай Марий — давеше се от злоба Секст Луцилий, — направил си си сметката без кръчмаря. Ще бъда щастлив, ако вляза в историята като човека, който е сложил край на обществено опасната ти кариера.“

Веднага след разговора си със Сцевола Секст Луцилий се свърза с някаква дружина от петдесет конници, освободени наскоро от служба. Също както и всички останали жители на страната наемниците се нуждаеха от повече пари в кесията си. Поръча им да потърсят Гай Марий. Ако случайно го открият, да го убият на място. Както се прави с осъдените за държавна измяна.

Междувременно в плебейското събрание се проведоха изборите за народни трибуни. Секст Луцилий не се отказа от предишните си намерения и дори намери място в колегията. Както обикновено гласоподавателите държаха сред трибуните да има поне един-двама консервативно настроени. Така ставаше по-забавно на Форума.

След успеха на изборите и въпреки ограничените си правомощия Секст Луцилий стана още по-дързък. Той веднага извика при себе си главатаря на дружината и му заговори направо:

— В цял Рим ще намериш малко хора без финансови затруднения. Един от тях съм аз. Затова ти обещавам още хиляда денарии, ако ми донесеш главата на Гай Марий. Само главата!

За сумата от хиляда денарии човекът насреща му би обезглавил на драго сърце цялото си семейство.

— Ще направя всичко, на което съм способен, Секст Луцилий — обеща той на благодетеля си. — Знам със сигурност, че старецът не е на север от Тибър, затова ми остава само да потърся на юг.

Шестнайсет дни след напускането на Остия корабът на Публий Мурций отказа да се бори повече с природната стихия и хвърли котва в пристанището на Цирцеи, на някакви си седемдесет километра от началната точка на пътуването. Моряците бяха изтощени, а и коритото започваше да пропуска вода повече от допустимото.

— Съжалявам, Гай Марий, но друг избор нямаме — вдигна рамене Публий Мурций. — Нямаме сили да се борим повече с югозападния вятър.

Гай Марий кимна с разбиране.

— Щом трябва, значи трябва. Но аз ще остана на борда.

Подобен отговор нямаше как да не се стори странен на Публий Мурций и той замислено се почеса по главата. Трябваше му да стъпи на твърда земя, за да разбере какво точно се е случило. Целият град обсъждаше събитията в Рим и най-вече смъртната присъда, произнесена над Гай Марий. Сулпиций никога нямаше да стане известна личност в провинцията, но Гай Марий беше смятан за герой дори и далеч от Рим. Щом научи новината, капитанът веднага се прибра на кораба си.

Колкото и да му беше неприятно, Мурций бе твърдо решен да се раздели с клиента си.

— Съжалявам, Гай Марий, но аз съм почтен гражданин, трябва да си пазя кораба и бъдещето. Досега през живота си не съм пренасял контрабанда, затова нямам намерение тепърва да нарушавам законите. Когато са ми искали пристанищна такса, съм я плащал, когато са ми искали мито върху стоката, и него съм плащал. В цяла Остия, в цяло Путеоли няма да намериш човек, който да ме упрекне в каквото и да било. Започвам дори да се чудя дали тези непрестанни насрещни ветрове не са знак от боговете, които ме предупреждават да внимавам. Събирай си багажа и скачай в лодката. Ще трябва да си намериш друг кораб. На никого не съм казал кой пътува с мен, но рано или късно моряците ще се раздрънкат. Ако сега слезеш мирно и тихо на брега и не се опиташ веднага да хванеш друг кораб, мисля, че ще се оправиш. Най-добре иди до Тарацина или Кайета, там имаш по-големи шансове да успееш.

— Благодаря ти за човещината, Публий Мурций — отвърна му любезно Марий. — Друго си е да знаеш, че са могли да те предадат, а не са го сторили. Колко ти дължа за пътешествието дотук?

Мурций твърдо отказа да му плащат допълнително.

— Това, което ми даде в Остия, е напълно достатъчно — увери той пътника. — По-добре си върви, докато не е станало късно!

С помощта на Мурций и двамата бордови прислужници Марий успя да се прехвърли през борда и да стъпи в лодката. Отпусна се на пейката уморен и с чувството, че за последните няколко дни се е състарил с години. Не бе взел със себе си нито прислуга, нито дори придружител, а за шестнайсетте дни по море Публий Мурций се бе уверил, че парализата е на път отново да обхване тялото на видния пътник. Колкото и да обичаше да се оплаква от трудностите, капитанът не намери сили да остави беглеца току-тъй на пристанището. Лично застана на греблата и го откара на юг, далеч от крайните къщи на Цирцеи, където остана няколко часа да му прави компания, докато робите отидат до града и се върнат с подходящ кон и храна за из път.

— Отново ти казвам, че ужасно съжалявам, Гай Марий. Бих искал да ти помогна, но не смея. — Той се поколеба дали да изплюе камъчето, накрая реши, че така ще е най-добре. — Разбираш ли, осъдили са те за държавна измяна. Ако те заловят, трябва да те убият на място.

Марий го изгледа с недоверие.

— В държавна измяна? Искаш да кажеш пердуелион?

— И ти, и приятелите ти сте били съдени пред центуриатните комиции. Всички сте признати за виновни.

— Центуриатните комиции! — Не вярваше на ушите си.

— Хайде, по-добре тръгвай — подкани го Мурций. — На добър час.

— Дано поне ти се върне късметът. Сега, когато корабът ти се отърва от причинителя на твоите нещастия. — И като срита коня си в хълбоците, се скри в близката гора.

„Колко хубаво, че поне се махнах от Рим! — мислеше Марий по пътя. — Центуриатните комиции! Изглежда, нашият приятел се е зарекъл твърдо да ми вземе главата. И като си помисля, че през последните дванайсет дни се ругаех защо изобщо съм заминал… Вече се бях примирил, че правият е бил Сулпиций. И се ядосвах, че е твърде късно да върна нещата, както са си били. А излиза, че аз съм бил правият, и още как! Не съм и предполагал, че някой може да ме осъди в народното събрание. Мислех, че добре познавам Сула, казвах си, че най-много да прати наемен убиец. Но да се окаже чак такъв глупак, че да ме изправи пред съд! Не, сигурно има подробности, които не знам.“

Щом се отдалечи достатъчно от Цирцеи, слезе от коня и продължи пеша. Болестта му се беше влошила и язденето се превръщаше в истинско мъчение. Ако не служеше за друго, то животното поне носеше жълтиците на гърба си. Колко ли път имаше от Цирцеи до Минтурна? Петдесет километра може би, особено ако върви встрани от Апиевия път. Цялата област беше в блата и мочурища и комарите можеха да те изядат, както си вървиш, но поне щеше да си спести нежелани срещи. Младият Марий вече трябваше да е минал през Тарацина, затова беше по-добре да не се отбива там. Минтурна си струваше да опита. Голям град, спокоен, преуспяващ, почти незасегнат от войната срещу италийците.

Разстоянието му отне четири дни, през които почти нямаше какво да яде. Откакто храната, която носеше със себе си, свърши, той веднъж се бе отбил у една самотна стара жена да хапне от чорбата й, и втори път даде пари на някакъв скитник-самнит да отиде до близкото село и да купи хляб и сирене за двамата. Нито старата жена, нито скитникът съжаляваха за услужливостта си, защото им остави по една жълтица за благодарност.

Лявата му половина натежаваше все повече и повече и Марий се чувстваше като пленник, вързан с верига за крака. Но понеже друг изход нямаше, продължаваше неуморно напред, за да стигне най-сетне стените на Минтурна. Докато се приближаваше до града, скрит в близката гора, Марий забеляза петдесетина конници, които идваха в тръс откъм Апиевия път. Старецът се прислони зад няколко елхови дървета и проследи непознатите, които спокойно минаха през градската порта и се изгубиха в града. За щастие пристанището на Минтурна се намираше вън от крепостта, затова Марий заобиколи стените отдалеч и стигна незабелязано до кея.

Време беше да се освободи от коня. Развърза торбата с парите от седлото и като шибна здраво животното, го прати обратно към Цирцеи. След което си хареса една приветлива кръчмичка. Щом влезе вътре, обяви на всеослушание:

— Аз съм Гай Марий. Осъден съм на смърт заради държавна измяна. Никога не съм бил толкова уморен през живота си. Искам вино.

В кръчмата имаше само седем души. Всички се обърнаха към него и го изгледаха със зяпнали уста. Изведнъж столовете заскърцаха и моряците го наобиколиха — не за да му причинят зло, а за да го пипнат за щастие.

— Заповядай, заповядай! — покани го да седне сияещият съдържател. — Ама наистина ли си Гай Марий?

— Защо, не отговарям ли на описанието? Вярно е, че съм дърт като вещица и половината лице ми го няма, но не ми казвай, че можеш да срещнеш Гай Марий и да не го познаеш!

— Аз винаги ще позная Гай Марий, ако го срещна — обади се един от клиентите. — Ти си Гай Марий. Бяха на Форум Романум, когато защити Тит Титиний.

— Вино, искам вино — рече вместо отговор Марий.

Веднага му го поднесоха и понеже той обърна чашата си на един дъх, наляха му втора. Предложиха му и храна.

Докато се хранеше, бе така любезен да разкаже на околните за нашествието на Сула и за собственото си бягство. Нямаше нужда да обяснява в какво точно се състои престъплението пердуелион и какво става с осъдените. На целия полуостров едва ли имаше човек — независимо дали римлянин, латин или италиец, който да не знае що е това държавна измяна. По принцип хората от кръчмата не само че не биваше да си губят времето в излишни приказки с един държавен изменник, ами вече трябваше да са го издали пред градските власти и да са се погрижили за екзекуцията… Което означаваше, че и те самите могат да я изпълнят. Но никой от тях дори не помисли да стори подобно нещо. Всички искаха да чуят историята от собствената му уста, а когато той се умори да разказва, слушателите му скочиха да му помогнат по дървената стълба на горния етаж. Беглецът се отпусна тежко на леглото и в продължение на десет часа спа непробудно.

Когато се събуди, установи, че някоя добра душа е изпрала и наметалото, и туниката му, и е измила ботушите му — отвън и отвътре. Откакто се бе качил на злощастния кораб на Мурций, не се бе чувствал така бодър и отпочинал. Дори не му трябваше помощ, за да слезе по паянтовата стълба. За негова огромна изненада заведението беше претъпкано с народ.

— Всички са дошли заради теб, Гай Марий — осведоми го съдържателят, който излезе най-отпред, за да му подаде ръка. — За нас е чест да те подслоним в своя град!

— Аз съм човек, осъден на смърт, кръчмарю, и предполагам, че цялата страна гъмжи от въоръжени мъже, които ме търсят. Аз самият видях как вчера дружина главорези влезе в града ви.

— Да, те са сега на площада и разговарят с градските дуумвири. Също като теб, Гай Марий, и те си отпочинаха добре през нощта, а сега обикалят из Минтурна. Половината град знае, че си тук, но това да не те тревожи. Никой от нас няма да те предаде. Нито ще кажем на дуумвирите. Те са от хората, дето слагат закона над всичко, и държат той да бъде спазван до последната буква. По-добре да не разберат, че си тук. Ако научат, колкото и да не им се иска, ще поискат да те екзекутират.

— Благодаря ви за съчувствието, добри хора — не знаеше какво друго да каже Марий.

Щом кръчмарят свърши да говори и се дръпна встрани, на негово място застана нисък и възпълничък човечец, когото не си спомняше от предната вечер.

— Казвам се Авъл Белей — представи се той, — и съм един от по-едрите търговци в града. Притежавам няколко кораба, така че ако знам от какво се нуждаеш, мисля, че лесно бих могъл да ти услужа.

— Нуждая се от кораб, който да ме отведе далеч от Италия. Трябва да отида на място, където никой римлянин не би могъл да посегне над живота ми.

— Това няма да е трудно за мен. Тези дни пристигна тъкмо корабът, който ще ти свърши работа. Ти закуси спокойно, аз ще те изчакам, за да те заведа до него.

— Сигурен ли, че искаш да ми помогнеш, Авъл Белей? Напомням ти, че тези хора искат да ме убият. Ако разберат, че си ме спасил, могат да се нахвърлят върху теб.

— Това е риск, който бих поел с готовност.

Час по-късно Марий бе качен на лодка и прехвърлен на борда на голям кораб за пренасяне на жито. Заради постоянните си рейсове до Сицилия и Африка той трябваше да е доста по-солиден и издръжлив от корубата на Публий Мурций.

— Преди няколко дни разтовари африканското зърно в Путеоли и чака кога ще поеме обратно на път. Смятах да го задържа, докато не спре югозападният вятър — обясняваше Белей, докато помагаше на Гай Марий да се изкатери по дървената стълба при кърмата. Стълбата бе направена за пъргави моряци и създаваше трудности на скования Марий. — Трюмът е пълен догоре с фалернско вино, което се търси на африканския пазар. Така че няма да се люшкаш много, а и има с какво да се почерпиш. Винаги държа корабите си готови за отплаване — с, това капризно време човек не бива да изпуска шанса си. — Последното беше казано и като намек за нерадостното положение на великия Марий.

— Не знам как да ти се отблагодаря другояче, освен с пари.

— За мен е чест да ти помогна, Гай Марий. Не ме лишавай от тази чест заради някакви си жълтици. Мога да те уверя, че до края на живота си ще почивам на лаврите, които ми окачаш в този паметен миг. Целият род ще разправя как аз, търговецът от Минтурна, помогнах на великия Гай Марий да избяга от преследвачите си.

— А пък аз цял живот ще ти бъда признателен, Авъл Белей.

Белей слезе обратно в лодката, махна за сбогом на беглеца и нареди на гребците да го върнат на кея.

В това време петдесетте легионери се разхождаха из града и питаха хората, дали не са виждали, или чували Гай Марий. Авъл Белей тъкмо стъпи на кея, когато конниците се появиха на пристанището. Първоначално не му обърнаха внимание — нямаше откъде да знаят, че той е собственик на кораба, който се канеше да вдигне котва; но съвсем естествено погледнаха към самия кораб и сред моряците, натиснали веслата, изведнъж забелязаха познатата фигура на беглеца.

Водачът на бандата пришпори коня си и като излезе на самия край на кея, сложи две ръце пред устата си и извика към кораба:

— Гай Марий, арестуваме те! Капитане, на борда на кораба ти се е качил престъпник, бягащ от римското правосъдие! От името на римския Сенат и народ ти заповядвам да свалиш платното и да ми предадеш беглеца.

Моряците от кораба посрещнаха тези думи с видимо презрение, а невъзмутимият капитан продължи да дава последни нареждания преди отплаване. Марий обаче погледна към брега, колкото да види, че добрият Белей е наобиколен от конниците. Тежка буца заседна на гърлото му.

— Капитане, спри! — извика той. — Притежателят на кораба е арестуван от хората, които ме преследват. Трябва да се върна!

— Изобщо не е необходимо, Гай Марий. Авъл Белей винаги е знаел как да се измъкне от подобни положения. Освен това той те е предал на моите грижи и изрично ми е заповядал да те отведа далеч от Италия. Не мога да не му се подчиня.

— Ще правиш каквото ти казвам, капитане! Веднага пусни котва!

— Ако го сторя, Гай Марий, никога повече няма да командвам кораб. Авъл Белей ще използва червата ми вместо корабни въжета.

— Хвърли котва и ме върни обратно в лодката, капитане. Настоявам! Ако те е страх да ме върнеш на самото пристанище, можеш да ме откараш до друго място, където да не ме открият. — Бе вперил свиреп поглед в очите на капитана, сякаш се канеше да го изяде. — Послушай ме, капитане! Настоявам да сляза!

Макар да знаеше, че желанието на Марий е неразумно, капитанът се подчини. Нещо в погледа на беглеца му напомняше, че има пред себе си велик пълководец, несвикнал да му възразяват.

— Добре тогава, ще те закарам при блатата — вдигна рамене той. — Познавам района добре. Има сигурна пътека, по която ще се върнеш невредим до Минтурна. Щом стигнеш града, се скрий някъде и изчакай конниците да си заминат. Аз ще те изчакам навътре в морето.

Марий отново трябваше да се прехвърли с усилия от кораба на лодката; този път обаче се сети да застане откъм далечния борд и да се спотаи зад главите на моряците. Така можеше да подлъже войниците, които продължаваха да викат по посока на кораба и да искат да им се предаде беглецът.

За голямо нещастие на Марий главатарят на бандата се оказа с изключително силно зрение и щом лодката се показа зад носа на кораба, веднага го разпозна между шестимата гребци.

— Бързо, всички на конете! — извика той на другарите си. — Да го оставим тоя глупак тук, той не е важен. Ще последваме лодката по суша.

Това се оказа лесна работа, защото точно покрай морския бряг вървеше добре утъпкана пътека, прокарана, за да не затънат пешеходците в солените блата около устието на Лирис. Конниците скоро настигнаха лодката и дори я изпревариха. По едно време обаче тя се изгуби от погледа им зад гъстата растителност край реката и повече не я видяха.

— Не спирайте. Ще го пипнем ние тоя хитрец, пък да видим!

Наемниците на Секст Луцилий наистина пипнаха Марий два часа по-късно и тъкмо навреме, за да му спасят живота. Той беше захвърлил дрехите си и с отчаяни усилия се опитваше да се измъкне от черната блатна кал, засмукала го до кръста. Бе останал без сили. Да се измъкне това тежко туловище не беше никак лесно, но дружината беше голяма и с общи усилия успя да издърпа жертвата от хищната прегръдка на блатото. Един от конниците свали наметалото си и понечи да наметне пленника, но главатарят му го спря.

— Нека дъртакът походи малко гол. Искам тия от Минтурна да видят с очите си на какво е заприличал великият Гай Марий! В целия град са знаели, че е тук. Заслужават наказание, че са го крили.

И така беше поведен гол и бос между конете на преследвачите си. След много спъване и падане и след като конниците не сметнаха за нужно да си почиват заради него, Марий се озова отново насред Минтурна. Още щом наближиха първите къщи и край пътеката се забелязаха хора, главатарят на дружината започна на висок глас да вика жителите на града да се покажат и да видят как бил заловен беглецът — престъпник Гай Марий. Само след няколко минути той щял да изгуби главата си на градския форум.

— Елате, елате всички! — подканваше главорезът гражданите.

Няколко часа след пладне конниците излязоха на градския площад, придружени от половината население на Минтурна. Хората бяха толкова смаяни и объркани, че дори не намираха сили да протестират срещу начина, по който убийците се държаха с великия Гай Марий. Из града добре се знаеше, че беглецът е осъден за държавна измяна, но у всеки жител се прокрадваше гняв и възмущение. Със сигурност Гай Марий не би извършил държавна измяна!

Двамата управители на Минтурна вече чакаха пред входа на заседателната зала. Около тях се бе скупчила групата на местните глашатаи и пазители на реда, които трябваше да покажат на арогантните римски пратеници, че Минтурна не е паднала на колене и че в случай на нужда ще се стигне до съпротива.

— Заловихме Гай Марий в момента, в който се канеше да избяга на кораб от пристанището на града — рече предводителят на конниците. По тона му хората трябваше да разберат, че са отговорни за това деяние. — Цяла Минтурна е знаела, че той се крие в града; цяла Минтурна се е опитала да му помогне.

— Градът не може да бъде държан отговорен за деянията на неколцина свои жители — отвърна му троснато по-високопоставеният от двамата управители. — Така или иначе, щом сте заловили своята жертва, вземайте я със себе си и не ни се мяркайте повече пред очите.

— О, на мен тя не ми трябва цялата! — усмихна се зловещо конникът. — Трябва ми само главата. Останалото можете да запазите за себе си. Виждам една хубава каменна пейка в края на площада; мисля, че ще свърши работа. Ще му опрем главата върху камъка и след секунда тя ще бъде отсечена.

Хората изгледаха с ужас главорезите. Дуумвирите отправиха изпълнени с ненавист погледи към дружината, а въоръжените мъже зад тях раздрънкаха оръжия.

— И според вас коя власт на света може да ви позволи да екзекутирате насред центъра на Минтурна човек, който е бил шест пъти римски консул и който отдавна се е превърнал в национален герой? — попита по-старшият от управителите. Докато говореше очите му огледаха цялата дружина, начело с предводителя й, сякаш искаха да им върнат за неприятните чувства, които бяха причинили рано сутринта на градоначалника, вдигайки го от леглото. — Като ви гледам, не ми приличате да сте римски войници. Откъде да знам със сигурност, че не ме лъжете?

— Бяхме наети специално за тази цел — отговори му главатарят на дружината, но по тона му пролича, че е изгубил част от надменността си. Твърде много омраза се четеше в погледите на гражданите, а и хората около дуумвирите демонстративно наместиха ножниците си така, че да извадят по-лесно мечовете от тях.

— Кой ви е наел? Римският Сенат и народ? — попита отново управителят, все едно е станал адвокат на осъдения.

— Точно така.

— Не ти вярвам. Представи ми доказателство.

— Този човек е осъден за държавна измяна! Знаеш много добре какво означава това, дуумвире. В очите на цялото римско и латинско общество неговият живот не представлява нищо. Никой в Рим не би ми позволил дори да го върна жив в града. Наредено ми е да занеса само главата му.

— Тогава — отвърна му със завидно спокойствие дуумвирът — ще трябва най-напред да се сражаваш с цяла Минтурна. Иначе главата ще си остане за нас. Ние в нашия град не сме варвари. Един римски гражданин, при това с общественото положение и авторитет на Гай Марий не може да бъде обезглавен като обикновен роб или бездомник.

— Ако трябва да сме съвсем справедливи, Гай Марий вече не е римски гражданин! — просъска гневно наемникът. — Но ако толкова държите работата да бъде свършена, както трябва, оставям екзекуцията на вас! Сега аз заминавам обратно за Рим, за да донеса доказателствата, които вашият дуумвир поиска от мен. Ще се върна след три дни. Би било добре за Минтурна, ако не заваря Гай Марий жив, иначе целият град ще отговаря пред римския Сенат и народ. След три дни ще отрежа и главата на мъртвия Гай Марий, така както ми беше заповядано.

През цялото това време Марий бе държан вързан между конниците и с окаяното си състояние докара много от гражданите до сълзи. Много от дружинниците се чувстваха измамени и един от тях дори посегна към меча си да го посече, преди да е станало късно. Щом забеляза жеста му обаче, цялата тълпа се спусна върху пришълците и няколко души веднага наобиколиха осъдения. Кой с оръжие, кой с голи ръце, всички бяха готови да се бият.

— Минтурна ще плати за това! — закани се главатарят на бандата.

— Минтурна ще екзекутира осъдения така, както се екзекутират граждани с дигнитас и аукторитас — обеща първият управител. — Сега си вървете!

— Един момент! — обади се нечий дрезгав глас. Гай Марий излезе пред тълпата от граждани и се обърна към мъчителите си. — Не беше трудно да измамите тези непросветени провинциални жители, но мен да ме измамите не можете! Рим никога не е използвал наемници, за да изпълняват съдебни присъди. Нито Сенатът, нито народното събрание биха прибягнали до подобно решение. Вас трябва да ви е наело частно лице. Кое е то?

Можеше да е стар, болен и гол, но, изглежда, гласът му бе запазил онази магическа сила, която бе карала да треперят и най-могъщите му противници. Без дори да се осъзнае, сякаш отговаряше на своя началник в армията, главатарят отговори:

— Секст Луцилий.

— Благодаря! — кимна доволно Марий. — Няма да го забравя.

— Не ме интересува какво ще запомниш! — сбогува се с презрение наемникът и дръпна юздите на коня си, за да го изправи на два крака. — Не забравяй, че ми даде дума, магистрате! Когато се върна, очаквам да намеря Гай Марий мъртъв. Нека главата му бъде готова за отрязване.

Щом дружината се изгуби в далечината, дуумвирът кимна към въоръжените си помощници.

— Гай Марий да се затвори.

Подчинените му извлякоха осъдения от тълпата и без да го блъскат или дърпат, го отведоха до храма на Юпитер Оптимус Максимус. В подземието на храма имаше килия, където обикновено прибираха за през нощта някой пияница, сбил се в кръчмата, или пък луд.

Щом отведоха Марий от площада, всички жители на града се скупчиха на групи и шумно обсъждаха случилото се. Явно възнамеряваха да останат из близките пивници, където спореха и се караха. А Авъл Белей, който единствен знаеше развитието на събитията, се местеше от група на група и упорито убеждаваше в нещо съгражданите си.

Минтурна разполагаше с няколко държавни роби, сред които личеше особено един. Бяха го купили преди две години от пътуващ търговец и за това време той бе доказал, че петте хиляди денарии, платени от общината, са си стрували. В деня на покупката робът бе само на осемнайсет години, казваше се Бургунд, принадлежете на германското племе на кимврите и представляваше същински исполин. В Минтурна живееха няколко души с ръст от шест стъпки нагоре, но Бургунд стърчеше с цяла глава над всеки от тях. Мускулите му представляваха внушителна маса, способна да смачка всичко по пътя си и сякаш за да подчертае физическите способности на човека, природата го бе лишила кажи-речи от всякакви умствени. Което не можеше да изненада. Бе шестгодишен, когато баща му падна убит при Верцела, и оттогава прекарваше живота си по чужди домове, третиран по същия начин, както и всички роби — варвари в Рим. Германите никога не се бяха радвали на привилегиите и големите доходи, които си докарваха събратята им от гръцки произход. Неслучайно сред всички елини именно най-грамотните и способните се продаваха доброволно в робство, за да не умрат от глад по родните си места. За сметка на това такива като Бургунд живееха по-зле от кучетата, спяха в дървени бараки на края на града и се надяваха някой да ги хареса. За Бургунд бе същинско чудо, когато някаква жена, любопитна да узнае как се любят варварите, дойде специално да го отведе в дома си. Тогава му се струваше, че самата богиня Нерт е дошла с вълшебната си колесница, за да го спаси от мъките на земния живот. Той дори не се бе замислял над възможността да избяга. Дори може да се каже, че не се оплакваше от съдбата си; напротив, последните две години, прекарани в тихия градец Минтурна, му се сториха приятни и щастливи. В града за пръв път разбра какво означава да те смятат за човек и да се отнасят поне с известно уважение към личността ти. Дори му бяха дали да разбере, че доходите му ще нараснат, че един ден ще му позволят да се ожени и да има деца. А ако продължава да работи добре, децата му ще получат свобода.

Останалите държавни роби в града се занимаваха с плевене, чистене на улици, миене на къщи и други подобни неща. Бургунд обаче бе натоварен с всички задачи, изискващи голяма физическа сила или силна воля на духа. Именно той трябваше да прочиства градската канализация, когато речните наводнения я задръстваха с кал и тиня, или да тегли труповете на коне, магарета и друг добитък, когато на животните им скимнеше да умрат на неподходящо място; пак Бургунд сечеше дърветата покрай пътя, за да не паднат върху главите на пътниците, той гонеше бесните кучета или копаеше канавки по улиците. Подобно на всички големи хора кимвриецът беше по природа благ и добродушен; знаеше, че е по-силен от околните и не изгаряше от желание да им го докаже. Навреме му бяха втълпили в главата, че със силните си ръчища, дори на шега да удари човек, ще го убие на място. С времето дори бе усвоил техника как да се справя с пияните моряци от кръчмата, без да ги осакатява, или със смелчаците, които от скука го дразнеха и предизвикваха, без да им смаже главите по погрешка. Заради това си добродушие той на няколко пъти бе опитвал острието на някой нож, но пък си печелеше уважението на съгражданите.

И така, след като бяха прехвърлили на тях неприятната задача да екзекутират Гай Марий и след като се бяха зарекли да го сторят по възможно най-римския начин (и с ясната мисъл, че деянието няма да бъде погледнато с добро око от съгражданите им), двамата магистрати пратиха да им повикат роба Бургунд.

Той не знаеше нищо за събитията от деня, тъй като го бяха натоварили да събира големи камъни под стените на града с идеята по-нататък пак той да заздрави градските укрепления. Когато един от събратята му роби дойде да го повика, Бургунд мълчаливо се запъти към площада. Макар да ходеше привидно бавно, заради огромните му крачки другият роб трябваше да подтичва край него.

Дуумвирът го чакаше в градинката близо до площада. В единия й край се намираше административната сграда на Минтурна, в другия — храмът на Юпитер Оптимус Максимус. Управителят разбираше, че ако желае работата да бъде наистина свършена, то това трябва да стане веднага и без знанието на гражданите.

— А, Бургунд, точно ти ми трябваш! — зарадва се дуумвирът (колегата му, който не можеше да се похвали с толкова твърд характер, бе изчезнал вдън земя). — В килията под храма стои един затворник. — Тук той се обърна на една страна и продължи да говори през рамо, сякаш ставаше дума за някоя детинска работа. — Ще го удушиш. Той е предател и народът го е осъдил на смърт.

Германецът застина и бавно вдигна ръце пред очите си, сякаш едва сега виждаше колко са големи и силни; никога досега не му бяха нареждали да убие човек. Да убие човек с тези огромни ръце. Навярно щеше да му е също толкова лесно, колкото на обикновен човек да извие врата на кокошка. Разбира се, че щеше да се подчини, никога не бе и помислял да избяга от някое свое задължение; ала за минута усещането за лично благополучие и приятен живот, което го бе съпътствало през последните две години в Минтурна, се изпари. Смятаха да направят от него градския палач, да върши мръсната работа. Сините му очи, които обикновено радваха със своята доброта и спокойствие, сега се бяха впили ужасени във фронтона на Юпитеровия храм; там някъде чакаше човекът, когото му бяха наредили да убие. Изглежда, че затворникът е важна особа. Може би някой от италийските водачи, заловен по време на войната?

Бургунд си пое дълбоко дъх и с бавни крачки се запъти към площадката пред храма. В далечния й край се отваряше врата, водеща към нещо като малък лабиринт; в дъното на лабиринта беше килията на затворника. За да влезе, германецът трябваше не само да сведе глава, но буквално да се сгъне надве. Озова се в тесен коридор с каменни стени. От двете страни се отваряха множество врати, а точно срещу него, през тесен процеп, преграден с решетка, се процеждаше оскъдна дневна светлина. В това мрачно и усойно място градът съхраняваше целия си архив, включително местните закони и съдебни правила, както и местната хазна. Зад първата врата вляво беше килията, която дуумвирите използваха от време на време да охладят разгорещените страсти на някой свой съгражданин. Пияниците се чакаха да изтрезнеят, лудите — да се успокоят и никой не бе държан по-дълго от необходимото.

Вратата на килията беше от здраво дъбово дърво и дебела цели три пръста. Бургунд издърпа резето и като се наведе кажи-речи до земята влезе с глава напред в тъмното помещение. И тук единствената светлина идваше от малко прозорче, издълбано високо в задната стена на храма. Така обитателите на килията най-малко можеха да притеснят с думите си почтените граждани на форума. Едва се различаваха ъглите на стаята, още повече че Бургунд тепърва свикваше с мрака.

Като събра достатъчно смелост, германецът се взря продължително в сивкавочерния силует насреща си. Непознатият се надигна на крака и на свой ред изгледа палача си.

— Какво искаш? — попита с властнически тон затворникът.

— Наредиха ми да те удуша — отговори му той.

— Ти си германец! — възкликна човекът насреща му. — От кое племе си? Хайде, отговаряй, тъпа маймуно!

Това, последното бе изречено с особена злост. Бургунд вече различаваше по-добре чертите на непознатия и при вида на пламъка в очите му усети как смелостта му се изпарява.

— От племето на кимврите, домине.

Едрият, гол мъж с ужасяващия поглед сякаш порасна с една глава пред очите му.

— Какво? Някакъв си роб — човек, когото аз самият съм направил роб, — смята да екзекутира Гай Марий?

При тези му думи Бургунд изпадна в паника и сякаш той беше жертвата, прикри с ръце бедната си глава.

— Махай се от очите ми! — ревеше като обезумял Гай Марий. — Няма да позволя да ми отнемат живота в това смрадливо подземие; няма да позволя на един германец да ме докосне с гнусните си ръчища!

Робът извика от уплаха и като остави всички врати отворени след себе си, хукна навън. Без дори да се обърне назад, се насочи право към площада, за да се скрие в тълпата.

— Не, не! — обърна се той за помощ към гражданите и в същия миг сълзи рукнаха от очите му. — Не мога да убия Гай Марий! Не мога да убия Гай Марий! Не мога да убия Гай Марий!

От другия край на площада към него се приближи Авъл Белей, който нежно пое между дланите си грамадните ръце на исполина.

— Нищо няма, Бургунд, никой за нищо няма да те кара. Не плачи, бъди добро момче! Хайде, достатъчно!

— Не мога да убия Гай Марий! — повтори Бургунд и понеже Белей продължаваше да държи ръцете му, избърса носа си в рамото си. — И няма да позволя на никой друг да го убие!

— Никой няма да убива Гай Марий — увери го той. — Всичко това е просто едно недоразумение. Сега се успокой и иди да свършиш една полезна работа. Виждаш ли Марк Фурий? Донесъл е чисти дрехи и кана с вино. Ще ги вземеш от него и ще ги занесеш на Гай Марий. А след това ще го заведеш в моята къща и ще му правиш компания, докато се върна.

Великанът се успокои и му се усмихна. Щом избърса сълзите от лицето си, веднага отиде да изпълни молбата му.

Белей се обърна към тълпата, насъбрала се отново да види какво става. Суровият му поглед не се откъсваше от лицата на двамата дуумвири, задаващи се откъм административната сграда.

— Е, граждани на Минтурна, ще позволим ли любимият град да се опозори за вечни времена с убийството на Гай Марий?

— Авъл Белей, разбери, че трябва да го екзекутираме! — опита се да го вразуми първият дуумвир, който едва си поемаше дъх от вълнение. — Той е осъден за държавна измяна!

— Ако ще да е извършил и всички престъпления, записани в законите ни! — отвърна му предизвикателно търговецът. — Минтурна не може да екзекутира Гай Марий!

Тълпата го подкрепи шумно, затова двамата управители се видяха принудени да свикат общо събрание на гражданите. След ожесточени спорове градът реши затворникът да бъде освободен. Минтурна не можеше да поеме отговорността за убийството на човек, който е бил шест пъти римски консул и е спасил Италия от германите.

— И така — рече малко по-късно Авъл Белей на освободения Гай Марий. — Радвам се да ти кажа, че веднага, щом си готов, те качвам отново на своя кораб и те пращам на далечно плаване. Цяла Минтурна заедно с дебелоглавите ни магистрати ти пожелава на добър път. Този път няма да позволя отново да те върнат на брега за глупости. В това можеш да ми вярваш.

След като се изкъпа и нахрани, Марий се почувства по-добре.

— Откакто избягах от Рим, срещнах много топлота у хората. Но никъде не получих такъв прием, какъвто ми устроихте в Минтурна, Авъл Белей. Никога няма да забравя това място. — И за да подкрепи думите си, се обърна към стоящия наблизо Бургунд, за да му се усмихна с парализираната си уста. — Нито ще забравя някога, че животът ми бе помилван от един германец. Благодаря ти.

Белей стана от масата.

— За моя дом би била истинска чест да останеш за през нощта, Гай Марий, но няма да намеря спокойствие, преди да се уверя, че корабът е отплавал далеч от града. Нека тръгнем веднага за пристанището. Ще спиш на кораба.

Когато излязоха на улицата пред дома на Белей, повечето от жителите на Минтурна чакаха пред входа, за да изпратят заедно видния беглец до пристанището. При появата на Гай Марий всички в един глас радостно възкликнаха, сякаш той бе цар. После със запалени факли се насочиха към морето. Не, само че камък бе паднал от сърцата на всички, но и за пръв път от много време жителите на града се чувстваха достойни за историята. На кея Гай Марий притисна до гърдите си Авъл Белей, като в негово лице прегръщаше целия град.

— Парите ти са на борда — осведоми го търговецът, който не можеше да спре сълзите си. — Пратих да ти занесат и няколко ката дрехи, както и една амфора вино, само за теб. Капитанът е свикнал на по-обикновени сортове. И понеже никой не те придружава, пращам роба Бургунд да пътува с теб. Градът и без това се страхува за него. Ако конниците се завърнат и някой от съгражданите ни проговори, нищо чудно той да стане изкупителната жертва. Понеже от всички ни той най-малко заслужава да умре, го купих от общината и го подарявам на теб.

— Приемам Бургунд с най-голямо удоволствие при себе си, Авъл Белей, но не защото се страхувам от онези бабаити. Нали ми казаха кой ги е наел… Човек без приятели и без обществен авторитет; властогонец, който се чуди с какво да си спечели име. Първоначално заподозрях, че зад всичко да стои Луций Сула, но ако беше така, едва ли щяха да ме оставят. Дори консулът да е пратил войници да ме търсят, те едва ли ще стигнат в скоро време до Минтурна. Бандата, която донесе всички тези неразбории, е била наета от частно лице. — Тук той не се сдържа и процеди: — Ще види Секст Луцилий!

— Моят кораб е на твое разположение до деня, в който се върнеш обратно в Италия — потупа го по рамото търговецът. — Вече съобщих на капитана. За щастие стоката на борда е вино, а то, колкото повече отлежава, толкова по-добро става. Пожелаваме ти на добър път.

— И аз пожелавам късмет и благополучие на града, Авъл Белей. Никога няма да ви забравя — сбогува се със своя спасител Марий.

Време беше този изпълнен с емоции ден да отиде към своя край. Мъже и жени останаха дълго на кея, за да махат на отплаващия кораб, и едва когато мачтата се скри от погледите им, се отправиха към домовете си. Минтурна бе спечелила една голяма битка.

Последен в дома си се прибра Авъл Белей. По пътя се усмихваше доволно и се радваше на прекрасната идея, която го бе споходила. Щеше да наеме най-добрият стенописец на полуострова и щеше да го накара да изрисува час по час, миг по миг незабравимата авантюра на Гай Марий в Минтурна. Със стенописите щяха да украсят новопостроения храм на Марика в дъното на горската дъбрава. В крайна сметка това беше богинята на морето, дала живот на Латин; дъщерята на Латин пък, Лавиния, се бе омъжила за Еней и му бе родила син Юл. А нали самият Гай Марий бе женен за една Юлия? Значи богинята му се падаше своего рода роднина. Освен това тя бе покровителка на града. В цялата си история Минтурна не бе извършила по-голям подвиг от този да спаси живота на Гай Марий. Нека цяла Италия научи от фреските, че ако гражданите й са намерили достатъчно смелост да го сторят, то е било заради своята любима богиня.

Пътуването на Гай Марий мина спокойно и безопасно. Дългото бездействие обаче го потискаше и изтощаваше. На остров Енария се събраха деветнайсет бегълци, които напразно чакаха да се появи и Сулпиций. Като изминаха осем дни, всички се съгласиха, че трибунът никога няма да дойде и отплаваха без него. Напуснаха пристанището на Енария и смело отплаваха в Тосканско море, далеч от спасителния бряг. Дълги дни не виждаха суша, докато най-накрая насреща им не се показа североизточният край на Сицилия. Хвърлиха котва в рибарското градче Ерицина.

Марий се надяваше да остане в Сицилия. Смяташе, че няма да е добре, ако се отдалечи твърде много от Италия. И въпреки че след преживените злощастия физическото му състояние беше завидно добро, дори той започваше да се убеждава, че не всичко с главата му е наред. Започваше да забравя елементарни неща, а все по-често му се случваше и да не разбира какво му се говори. В подобни мигове дори най-изтънченият латински му заприличваше на неясен варварски брътвеж. Носът му надушваше миризми, които околните изобщо не усещаха, но от които той едва не се задушаваше. От време на време започваше да крещи, че пред очите му са хвърлили рибарска мрежа и не може да вижда, или пък се оплакваше, че не може да диша от горещина, или просто се чудеше къде се намира. Ставаше все по-избухлив и раздразнителен и често откриваше намеци и обиди в думите на другарите си.

— Това, което ни кара да мислим, независимо дали се намира в гърдите, както твърдят някои, или в главата, както смята Хипократ — а аз самият съм убеден, че е в главата, защото мисля и с очите, и с ушите, и с носа, а тях щяха ли да ги сложат толкова далеч от извора на човешката мисъл, колкото са далеч от сърцето и черния дроб… — разсъждаваше един ден Марий пред сина си, докато двамата чакаха новини от управителя на Ерицина. Гласът му се губеше, а пръстите му непрестанно въртяха и скубеха дългите му вежди. — Нека започна отначало… Искам да кажа, Марий Младши, че някакво зверче се е промъкнало в мозъка ми и си отхапва от него парченце по парченце. Мога да ти изрецитирам цели книги по памет, а когато си наложа с повечко воля, мога и да мисля съсредоточено: мога да говоря пред хора, да върша всичко онова, което съм вършил в миналото. Но понякога това ми се струва непосилно. И тъкмо това не мога да разбера — защо веднъж нищо ми няма, а друг път… Понякога дори не усещам промяната. Прости ми, че те занимавам с подобни старчески размишления, но аз държа да запазя умствените си способности. Един ден, много скоро дори, отново ще бъда консул. Марта каза, че ще бъда седем пъти консул, а тя никога не греши. Никога… Това съм ти го казвал, нали?

Младият Марий преглътна тежко и му отговори:

— Да, татко, казвал си ми го. Много пъти.

— Но дали някога съм ти казвал какво друго ми предрече тя?

Сивите очи на сина му се спряха върху изкривеното от болестта му лице. Много ветрове го бяха брулили в последно време и човек дори се изненадваше колко се е зачервило. Младият Марий тихо въздъхна, понеже не беше сигурен дали точно в този момент баща му разсъждава като всички други, или отново се е изгубил в бездната на въображението си.

— Не, татко, не си ми казвал.

— Е, тя ми предсказа и нещо друго. Каза ми, че нямало да бъда най-великият човек в историята на Рим. И знаеш ли кой друг щял да бъде според нея най-великият римлянин за всички времена?

— Не, татко, но ми е интересно да науча.

Дори и лъч на надежда не огря душата на Марий Младши; вече се бе убедил, че величието не е за него. Синовете на великите добре съзнават собствените си слабости.

— Каза, че щял да бъде малкият Цезар.

— Едепол!

Марий нервно сви ръка в юмрук и зловещо се изкикоти.

— О, не се тревожи, синко! Няма да я бъде! Никога няма да позволя друг човек да засенчи моето величие! Знам как да закова звездата на Цезар за дъното на най-дълбокото море.

Синът му стана от стола си.

— Уморен си, татко, много ти се насъбра. По-добре иди да поспиш.

Управител на Сицилия по това време беше клиентът на Гай Марий Гай Норбан. Когато бегълците спряха в Ерицина, той тъкмо беше зает с важни дела в Месана, където Марк Лампоний бе опитал да прехвърли последните си войници лукани и брути, за да вдигне робите от острова на поредното въстание. Марий веднага бе пратил куриер, който за тринайсет дни прекоси острова и се върна със следния отговор от страна на управителя:

— Горкият Сулпиций! — рече Марий. После вдигна рамене. — Щом така ни казват, да вървим! Може би в Африка ще ни посрещнат другояче.

Но и там не им позволиха да слязат на брега. Управителят Публий Секстилий също бе получил заповеди от столицата и единственото, което стори за бегълците, бе да ги прогони далеч от провинцията си, преди да е наредил на войската да ги залови и изколи.

След краткото си гостуване в Сицилия и Римска Африка нямаха къде другаде да отидат, освен в Рузикада, пристанището на нумидийската столица Цирта. Нумидия се управляваше от цар Хиемпсал. Беше син на Гауда, но струваше много повече от баща си. Писмото на Марий достигна Хиемпсал в двореца му в Цирта, недалеч от морския бряг. Царят бе изправен изведнъж пред дълбока дилема, отнасяща се най-вече до трона му и до това, дали ще успее да го задържи. От една страна, именно Гай Марий го бе направил цар, като постави преди време на нумидийския престол баща му; от друга — ако сега му помогнеше, току-виж други дошли да го свалят него. Защото неслучайно Луций Корнелий Сула бе намекнал, че Нумидия трябва да е послушна съюзница на Рим.

След като прекара няколко безсънни нощи, Хиемпсал измисли най-мъдрото решение, на което беше способен. Вдигна целия си двор и се понесе в бесен галоп към Икосиум — далеч на запад от границата с римската провинция. Нека Гай Марий и съмишлениците му го настигнат в новата столица. Царят не само че позволи на бегълците да се скрият на негова земя, но дори им предостави няколко вили да се настанят удобно. Често ги канеше в собствения си дом, където ги забавляваше. Резиденцията можеше спокойно да се нарече летен дворец, макар да не можеше да се сравнява с царския палат в Цирта. Заради тясното си ново жилище царят се бе лишил от повечето си жени и наложнички, оставяйки ги в Цирта, и се задоволяваше само с царицата Софонисба и две други съпруги — Саламбо и Ано. Хиемпсал беше образован човек и се съобразяваше само с добрите страни на елинистическата култура. Вместо да държи на ориенталския церемониал, той позволяваше на гостите свободно да общуват с членовете на семейството му — синове, дъщери, дори жени. Което за нещастие доведе до известни усложнения.

Младият Марий бе навършил двайсет и една години и навлизаше в новото си амплоа — на самостоятелен мъж. Светлокос и красив в лице, той можеше да се похвали и с приятно телосложение; понеже не му стигаше търпение да се развлича с умствени занимания, той обичаше да убива скуката в лов. Ловът обаче не се нравеше на цар Хиемпсал, а само на жена му Саламбо. Африканските равнини гъмжаха от дивеч — стонове и лъвове, щрауси и антилопи, мечки и пантери. Понеже повечето от зверовете Марий дори не бе виждал през живота си, трябваше да отдели доста време първо да научи нещо за тях. Принцеса Саламбо се оказа изключително полезна в това отношение.

Цар Хиемпсал не виждаше нищо нередно в това да прати жена си Саламбо на лов заедно с младия Марий. В подобни експедиции участваха много хора — ловци и помощници, и те щяха да опазят честта на красивата царица. Освен това Саламбо много обичаше любовните наслади и съпругът й се надяваше на малко почивка в нейно отсъствие. Често се усамотяваше с Марий (откакто корабът му бе хвърлил котва в Икозиум, старецът бе възвърнал до голяма степен силата на мисълта си), за да си говорят за отминали времена и славни битки. Марий разказваше надълго и нашироко за войната си срещу нумидийския цар Югурта, а Хиемпсал си записваше всичко по-интересно, за да го прибере в семейния архив. Колкото повече слушаше големия пълководец, толкова по-смело гледаше в бъдещето, когато синовете или поне внуците му щяха да се издигнат достатъчно в очите на своите покровители, за да се оженят за римски аристократки. Той се бе разделил с много илюзии за времето на своето царуване; колкото и да го наричаха цар и суверен, колкото и богата страна да управляваше, знаеше, че за римските патриции и нобили не представлява абсолютно нищо.

Разбира се, тайната не се запази дълго. Един от приближените на царя скоро му съобщи, че ако през деня отношенията между Саламбо и младия Марий са съвсем почтени, то същото не важи за през нощта. Новината накара нумидийския цар да изпадне в паника; от една страна, жена му бе изневерила с чужд мъж и заслужаваше наказание, от друга — любовникът й не беше негов поданик, за да му отреже главата. Събра, колкото му бе останало царско достойнство и уведоми гостенина си Гай Марий, че положението е твърде деликатно и бегълците не могат да останат повече на нумидийска земя. Щом успееше да натовари кораба си с достатъчно провизии, Марий трябваше да напусне царството на Хиемпсал.

— Глупак зелен! — ругаеше сина си той, докато двамата крачеха към пристанището. — Като че ли няма достатъчно жени на този свят, ами си тръгнал да посягаш на царските съпруги!

Младият Марий се опитваше да бъде сериозен, но не можеше да сдържи усмивката си.

— Съжалявам, татко, но тя наистина си струваше. Освен това не можеш да ме обвиняваш, че съм я прелъстил. Прелъстеният бях аз.

— Можеше просто да я отпъдиш, нали?

— Можех — съгласи се той, без да изпитва никакви угризения, — но не го направих. — Тя наистина си струваше.

— Използваш правилното глаголно време, синко. Струваше си. Глупавата патка вече се раздели с главата си — и то заради теб.

Колкото и да му се струваше неуместно, Марий Младши продължаваше да се подсмихва. Знаеше много добре, че баща му се ядосва, задето са ги изпъдили от приятното убежище, иначе не би имал нищо против синът му да се среща с всички царски съпруги по света. В крайна сметка съдбата на Саламбо не вълнуваше нито бащата, нито сина. Тя добре е знаела, че ако ги заловят с римлянина, ще си плати.

— Много неприятно. Тя наистина…

— Да не си го повторил! — сряза го гневно баща му. — Ако беше по-малък или пък аз можех да се държа на един крак, така щях да те сритам, че зъбите да ти опадат! Тук се чувствахме уютно!

— Хайде, ритни ме де! — наведе се младежът. Защо да се плаши? Грехът му беше от тези, които бащите най-лесно прощават на синовете си, пък и през целия си живот Марий никога не бе посягал да бие синчето си.

Марий обаче повика при себе си верния Бургунд, който го прегърна през кръста, и като се отпусна върху силната ръка на германеца, вдигна десния си крак и с все сила го срита в чатала. Това, че малкият Марий не припадна, се дължеше единствено на гордостта му; болката беше влудяваща. В продължение на няколко дни нещастникът стенеше и въздишаше, и дори започваше да се чуди дали баща му не е пожелал нарочно да го осакати. Най-накрая, щом болката поотмина, си рече, че навярно грешката му със Саламбо не е била толкова невинна.

От Икозиум бегълците поеха обратно на изток покрай бреговете на Африка. Този път гледаха да не се отбиват никъде по дългия път между нумидийския град и новата спирка, която си беше избрал Марий — остров Керкина, един от Малките Сиртови острови, гледащи африканския бряг. Най-накрая можеха да въздъхнат с облекчение. На острова живееха няколко хиляди войници — ветерани, на които старият воин лично бе дал земя, след като разпусна някогашните си легиони. Ветераните отдавна бяха започнали да скучаят, понеже не им оставаше друго, освен да си гледат нивите с жито и да чакат да побелеят косите им. Когато любимият им пълководец се появи в пристанището на Керкина, всички местни жители го посрещнаха с отворени обятия и се зарекоха, че ако някой ден Сула поиска да му предадат бегълците, то ще трябва да дойде лично да ги потърси.

Малкият Марий обаче беше доста разтревожен и не изпускаше баща си нито за миг от погледа си. Колкото и да не му се искаше да го признае, виждаше как великият Марий се откъсва от заобикалящия го свят, как реакциите му стават все по-непредсказуеми. Другите обаче бяха готови всичко да му простят. Едно, защото това беше любимецът на всички от острова, както и техен патрон — покровител; второ, защото старецът все още имаше сили да разкъса обгърналия го мрак и да бъде пак такъв, какъвто го знаеха войниците му. За онези, които го виждаха по-рядко или не водеха продължителни разговори с него, Марий си оставаше един напълно нормален човек; вярно, че много неща се губеха от паметта му, вярно, че понякога се чудеше кой е човекът насреща му, вярно, че когато дадена тема му се стореше безинтересна, той направо минаваше на друг въпрос. Но това си беше в реда на нещата…

И все пак беше ли способен Гай Марий да стане отново римски консул? Синът му силно се съмняваше.

Сътрудничеството между двамата консули Гней Октавий Рузон и Луций Корнелий Цина протичаше при обстоятелства, които, меко казано, минаваха за смущаващи. С други думи, двамата не преставаха да се разправят бурно помежду си, било в Сената, било на Форума и цял Рим се забавляваше в прогнози кой ще излезе краен победител. Както си спомняте, Цина се бе опитал да поиска сметка от предшественика си Сула още в първите дни на своето управление. Политиката на открита конфронтация обаче не продължи дълго. Помпей Страбон прати неофициално писмо до Цина, в което го предупреждаваше, че ако държи да остане консул — и ако народните трибуни, които го подкрепяха, държаха да останат с глави на раменете, — Луций Корнелий Сула трябваше да бъде оставен на мира. Никой да не смеел втори път да му отнеме командването. Цина си даваше сметка, че Октавий Рузон е предан човек на Помпей, знаеше, че с изключение на Помпеевата армия в Италия има още три легиона и че двамата им предводители — Цецилий Метел и Клавдий Пулхер — са сред най-твърдите поддръжници на Сула. Затова Цина привика при себе си народните трибуни Вергилий и Магий и проведе доста разгорещен разговор с тях. Понеже двамата не искаха да отстъпят от намеренията си, Цина заяви, че ако толкова държат да съдят Сула, то той самият ще мине на страната на Октавий, за да ги изгонят с дружни усилия далеч от пределите на Рим.

През първите осем месеца от съвместното управление на двамата противници Рим си имаше достатъчно вътрешни и външни грижи, за да се занимава с политически препирни. Не само че хазната си оставаше все тъй празна и хората с пари продължаваха да си ги пазят скрити, но в Сицилия и Африка за втора поредна година бе настанала унищожителна суша. Управителите им Норбан и Секстилий бяха пратени още като претори, за да сторят всичко по силите си двете провинции да увеличат износа на зърно за метрополията. Поради липса на пари те бяха измислили да се разплащат с разписки, които никой не знаеше дали някога ще бъдат осребрени, но пък и които биваха поднасяни в присъствието на местните военни гарнизони. В Сената бяха твърдо решени да не позволят отново да настане глад в големия град. Призракът на Сатурнин и разбунения пролетариат ги караше да остават глухи за жалбите на едрите земевладелци, които рискуваха да се разорят. Беднотията трябваше да яде хляб. Цина се сблъска с кажи-речи същите трудности, които бяха тревожили Сула преди него, и започна да граби в полза на хазната всичко, на което се спираха очите му. В писмата си до управителите на двете испански провинции изрично спомена, че могат да свалят и кожата от гърба на местното население, но пари трябва да се появят отнякъде. Най-тежка беше задачата на Публий Сервилий Вация — управителя на Галия, — който едновременно трябваше да се разправя с варварските набези от далечната страна на Алпите и да успокоява освирепелите кредитори от близката. Когато тримата претори се възпротивиха, Цина от гняв изгори писмата им и тайно си пожела две прекрасни неща: първо, Октавий да започне да се занимава по-усърдно с належащите държавни проблеми, и второ, в римската хазна отново да влизат доходите от Римска Азия. И двете желания се оказаха еднакво неизпълними.

Друга грижа за Рим бе недоволството сред новополучилите гражданство италийци. Въпреки че Сула бе лишил от власт и плебейското събрание, и трибутните комиции, италийците държаха да бъдат справедливо разпределени из трийсет и петте триби. Законите на Публий Сулпиций бяха изострили апетита на новите граждани и сега те открито скърбяха по тяхното премахване. Дори след дългата изтощителна война сред италийските народи още се намираха хора с авторитет и амбиции; макар и сложили оръжие, те не се предаваха. Сенатът бе затрупан от гневни писма от страна на италийските ръководители, които се оплакваха и от свое име, и от това на събратята си, лишени от всякакви привилегии. Цина с удоволствие би отстъпил пред исканията им и би разпределил новите граждани по равно сред селските триби, но нито Сенатът, нито управляващите начело с Октавий не искаха да му сътрудничат. А конституцията, такава каквато я беше оставил Сула, практически връзваше ръцете на втория консул.

През месец секстилис обаче Цина видя първите лъчи на надежда. Мълвата донасяше, че Сула вече здраво се е закотвил в Гърция, че започнатите военни действия не му позволяват да мисли за Рим. Ако някой посегнеше към законите му, той не би могъл сам да ги защити. Цина си каза, че е дошло време да разреши своите противоречия с Помпей Страбон, който продължаваше да се спотайва с четирите си легиона в Умбрия и Пиценум. Без да каже на никого за намеренията си, замина на север с мисълта да преговаря с Помпей. Сула нямаше как да се върне, затова може би съюзникът му щеше да размисли върху ситуацията.

— Готов съм да сключа с теб същата сделка, която сключих преди време с другия Луций Корнелий — рече кривогледият пълководец, който не се бе показал гостоприемен, но пък и не виждаше нищо лошо в това да се споразумее с действащия консул. — Римският свят е голям и просторен, има място за всички. Ако ти ме оставиш на мира в моето си ъгълче, аз няма да ти се бъркам в големия град.

— Това ли е всичко? — учуди се Цина.

— Това.

— За да успея обаче, трябва да внеса сериозни поправки в законите, които другият Луций Корнелий прокара миналата година — напомни той на Страбон, опитвайки се да не издаде с нищо тревогата си. — Искам да разпределя всички нови граждани по равно между трийсет и петте триби, също както и римляните-освобожденци. — На Цина не му беше приятно да иска от някакъв си пиценски касапин позволение да си върши работата на консул, но преглътна унижението.

— Ти самият какво мислиш по въпроса, Гней Помпей?

— Прави каквото искаш — отвърна му с пълно безразличие Помпей Страбон. — Стига да не се бъркаш в моите дела.

— Давам ти дума.

— Дали думата ти има по-голяма стойност от клетвите ти, Луций Цина?

Цина се изчерви чак до ушите.

— Никаква клетва не съм давал — заяви с голямо достойнство. — Докато я изричах, държах в ръката си камък. Това я прави невалидна.

Помпей Страбон отметна глава назад и прихна да се смее, сиреч да цвили като кон.

— Ей на това му се вика адвокатска работа, ха-ха…

— Клетвата не ме обвързва с нищо! — настояваше Цина.

— Тогава излиза, че си още по-голям глупак от другия Луций Корнелий. Когато той се върне, ти ще се стопиш като буца сняг, хвърлена в огнището.

— Ако наистина мислиш така, би трябвало да се опиташ да ме спреш.

— Защо да те спирам? Ние с другия Луций Корнелий добре се спогаждаме. Каквото и да се случи, той ще държи отговорен само теб.

— Може би другият Луций Корнелий няма да се върне изобщо.

Това само накара Страбон отново да зацвили.

— Дори не се надявай, Луций Цина! Другият Луций Корнелий е най-големият любимец на съдбата.

Цина си замина веднага за Рим. Още щом привършиха с краткия си разговор, той напусна къщата на Помпей. Предпочиташе да прекара нощта далеч от непредсказуемия пиценец. В Асизиум се отби в дома на същия човек, който миналата зима бе посрещнал консула Квинт Помпей Руф. Домакинът много се зарадва, че има на кого най-сетне да разкаже за страшното предсказание на мишките с чорапите. „Най-общо казано, северняците не ми понасят добре — мислеше Цина, докато пътуваше за Рим. — Елементарни хора, привързани към прости истини и злокобни поверия.“

Рано през септември в Рим се откриха най-големите игри за годината — прочутите луди Романи. През последните три години бяха провеждани изцяло по принуда и с възможно най-малки разходи. Войната в Италия създаваше достатъчно грижи на населението, а куриатните едили не разполагаха с достатъчно лични пари, за да допълнят оскъдните държавни средства. Миналата година народът разчиташе много на тогавашния едил Метел Целер, но той не бе оправдал доверието. Тази година обаче Рим имаше голям късмет с неговите наследници, един от друг по-богати, и още през секстилис двамата дадоха да се разбере, че ще удържат на дадената при изборите дума. Мълвата се разпространи светкавично из страната и само след няколко дни цяла Италия знаеше, че в Рим ще има зрелища! Вследствие на което всеки жител на полуострова, който разполагаше с поне малко излишни пари, реши да ги похарчи в пътуване. Може би кошмарите от преживяната война щяха да бъдат най-лесно прогонени от спектаклите във Вечния град. В края на секстилис хиляди италийци, които съвсем отскоро се радваха на римското си гражданство и се оплакваха от пренебрежителното отношение на римските управляващи, се стекоха към Рим. Сред тях имаше любители и на театъра, и на надбягванията с колесници, и на лова на диви зверове, и на най-обикновената палячовщина. Който можеше да си позволи пътя, идваше да се забавлява. Най-много се обещаваше на театралната публика; щедрите едили бяха убедили дори престарелия Акций да напусне дома си в Умбрия и лично да постави новата си пиеса.

Цина реши, че сега е времето да нанесе своя удар. Неговият пръв съюзник Марк Вергилий свика „неофициално“ заседание на плебейското събрание, на което обяви намеренията си да въздейства върху Сената за по-справедливото разпределение на гражданите сред трибите. Целият смисъл на този ход беше да се привлече вниманието на заинтересованите; Марк Вергилий не притежаваше нито законодателна власт, нито влияние сред колегите си в Сената.

Трибунът удържа на думата си и представи официално своето искане пред назначените отци. Те обаче твърдо му заявиха, че няма да се занимават с исканията му, по същия начин, по който ги бяха пренебрегнали през януари. Вергилий вдигна рамене и се върна на дългата дървена пейка при Серторий и останалите си колеги. Беше изпълнил задачата, възложена му от Цина — да провери настроенията сред сенаторите. Останалото зависеше единствено от консула.

— Чудесно — рече по-късно Цина на своите съмишленици. — Залавяме се на работа. Обещаваме на цял Рим, че ако центуриатните комиции гласуват законите, връщащи старата конституция, и ако новите граждани получат място във всички триби, то ние от своя страна ще премахнем със закон всички дългове от времето на войната. Когато Сулпиций обещаваше подобни мерки, до самия край не се знаеше дали ще ги изпълни. В крайна сметка той подкрепяше по-скоро кредиторите, отколкото длъжниците. Но ние няма да се обвързваме с никого. Хората ще ни повярват.

Дейността, която Цина и приятели се захванаха да вършат, не беше тайна, но те все пак гледаха да не издават подробности пред хората, настроени против подобна политика. Толкова беше отчайващо положението на гражданите — включително и на тези от първата класа, — че Цина в скоро време си спечели огромна подкрепа и сред бедни, и сред богати. С изключение на онези, които разполагаха с достатъчно пари в наличност, за да не се тревожат за близкото бъдеще, и най-вече на самите заемодатели, и конници, и сенатори тайничко се надяваха на подобен закон; а те бяха шест-седем пъти повече от противниците си.

— Здравата ще я загазим — предупреди консулът Гней Октавий Рузон Антоний Оратор и братята Цезари. — Обещанието за премахване на дълговете е примамка, на която дори и трезвомислещ човек е готов да се улови. Цина знае как да си играе със страха и алчността на съгражданите си. Дори първата класа е готова да го подкрепи, ако я спаси от дълговете.

— Ако трябва за нещо да му се възхищаваме, то е, че смята да прокара новите закони през центуриатните комиции — рече Луций Цезар, който също започваше да се плаши. — Друг на негово място би свикал трибутните, но той няма да стори подобна грешка. Ако постигне крайната си цел, дори Луций Сула не може да го укори в неспазване на конституцията. Когато хазната е празна, а повечето ни събратя се чудят как да запазят ценза си, естествено, че ще се подмажат на човека, който им обещава толкова много.

— Иначе току-виж бедняците отново се вдигнали на бунт — предрече мрачно Антоний Оратор.

Но Октавий поклати глава. От всички присъстващи той имаше най-голям опит в боравенето с парите.

— Не, не и пролетариатът, Марк Антоний! — прекъсна го тъй нетърпеливо, както бе присъщо на неспокойната му душа. — Бедните нищо никому не дължат. Те никога не са имали пари, за да им даде някой на заем. Длъжници в Рим са или богаташите, или хората от средните класи. Много от тях заемат пари, за да могат да се издигнат по обществената стълбица — или за да запазят досегашното си положение. Никой лихвар не е луд да си дава парите на хора без собственост. Колкото по-нагоре тръгнеш из обществените прослойки, толкова повече длъжници ще намериш.

— Значи според теб центуриатните комиции ще гласуват в полза на тези недопустими дивотии? — попита Катул Цезар.

— А ти как мислиш, Квинт Лутаций?

— Страхувам се, че точно така ще стане.

— Тогава какво да правим? — чудеше се Луций Цезар.

— О, аз знам какво да направя — увери го Октавий и стрелна всички с огнен поглед. — Но няма да кажа на никого, дори на вас.

— Според вас какво е решил? — попита Антоний Оратор, след като Октавий ги бе напуснал, за да поеме по посока на Аргилетум.

Катул Цезар се навъси и поклати глава.

— Нямам представа. Искаше ми се да притежава поне една десета от качествата на Луций Сула! Но уви! Какво искате, той е просто човек на Помпей Страбон.

Брат му Луций Цезар потръпна в безпокойство.

— Имам лоши предчувствия — рече той. — Каквото и да е намислил Гней Октавий, по-добре да не го върши. О, богове!

Изведнъж на Антоний му хрумна идея.

— Мисля, че идните десетина дни ще ги прекарам далеч от Рим.

В крайна сметка тримата решиха, че ще постъпят точно така.

Уверен в силите си, Цина насрочи датата за предварителното заседание на центуриатните комиции — шест дни пред септемврийските иди, тоест само два дни след началото на римските игри. Още призори на този паметен ден стана ясно колко тежи върху плещите на римското общество бремето на дълговете. Не по-малко от двайсет хиляди души се бяха явили на Марсово поле, за да чуят какво има да им каже консулът Цина. Всеки желаеше най-вече едно — да се гласува веднага, без излишно губене на време. Затова и Цина най-напред трябваше да обясни на съгражданите си, че това е невъзможно. Лекс Цецилия Дидия изискваше своите прословути двайсет и пет дни между предлагането и гласуването на законопроекта, а когато Сула го бе заобиколил, за да прокара собствената си програма, той изрично бе упоменал, че за в бъдеще законодателите пак трябва да се съобразяват с него. Цина твърдо държеше законовият срок да бъде спазен. Това, с което се опита да успокои съгражданите си, бе обещанието да свика още няколко конционес — предварителни заседания, — на които да предложи други закони. Така центуриите имаха с какво да се забавляват, докато дойде времето за гласуване. Обещанието на консула бе достатъчно да успокои духовете и хората облекчено въздъхнаха — рано или късно дълговете им щяха да бъдат премахнати, а до края на мандата на Цина оставаха още три месеца и половина.

В действителност на това първо заседание той възнамеряваше да предложи на народното събрание два законопроекта: разпределението на новите римски граждани из всички трийсет и пет триби и опрощаването на присъдите на деветнайсетте бегълци. Всеки от осъдените — от Гай Марий до най-скромния му поддръжник — бе запазил собствеността си; в последните няколко дни от управлението си Сула не бе посмял — или не бе пожелал — да посегне върху имотите, а и новоизбраните народни трибуни, които по онова време бяха влезли в длъжност, явно намекнаха, че всеки акт в тази насока ще бъде възпрян от ветото им.

Всички двайсет хиляди римски граждани, представители на различните имуществени класи, които се бяха събрали този ден на Марсово поле чакаха с нетърпение да чуят само един закон — този за отмяната на присъдите над деветнайсетте. Общо взето, другото предложение на Цина не се радваше на особена популярност. Никой от тук присъстващите не би гласувал по своя воля в полза на новите граждани по простата причина, че така би намалил своето влияние в трибите. Ясно бе, че ако консулът толкова държи трибите да си разделят по равно новите граждани, значи в близко бъдеще законодателната власт ще им бъде върната. Цяла сутрин Цина, придружен от сподвижниците си, се местеше от група на група, от човек на човек, за да отговаря на въпроси и да убеждава противниците на промяната в необходимостта от нея. В крайна сметка той ловко използваше единствения съществен довод в своя полза — че ако италийците получат равноправие, римляните ще се освободят от дълговете си.

И така, денят напредваше, хората се прозяваха, разговаряха и чакаха кога най-после Цина и народните трибуни ще излязат на ораторската трибуна, за да се обърнат с официална реч към народното събрание. В настъпилата както при други подобни случаи бъркотия никой не обърна сериозно внимание на множеството нови лица, които изведнъж се появиха отнякъде и се пръснаха сред тълпата. Всички те бяха облечени в тоги като останалите, не вдигаха шум и приличаха на обикновени граждани от третата или четвъртата класа.

Гней Октавий Рузон ненапразно бе служил толкова време при Помпей Страбон. От своя някогашен началник и учител той бе запомнил най-важното — че има един особено ефективен лек за всички болести на обществения организъм. Днес щеше да докаже, че е научил урока си добре и може да го докаже. Преди няколко дни консулът бе наел за целта хиляда души ветерани (парите за целта му бяха дадени от Помпей Страбон и Антоний Оратор), които днес трябваше просто да заемат места край тълпата и когато околните са се залисали да следят събитията на трибуната, да захвърлят тежките тоги и да извадят мечовете. Някой някъде остро изсвири, наемниците измъкнаха оръжията от ножниците и започнаха да ги въртят наляво и надясно. За броени минути паднаха посечени стотици, а след това и хиляди римски граждани, много, от които намериха смъртта си, смачкани под краката на бягащите им събратя. Нападателите бяха образували голям обръч, с който притискаха от всички страни беззащитните избиратели и не им оставяха място дори да помръднат. Много хора щяха да загинат, без дори да разберат какво точно става, а когато първите най-после успяха да пробият редиците на наемниците, повечето от останалите вече бяха обречени.

Цина и шестимата народни трибуни се усетиха, преди да е станало твърде късно. Още щом наемниците се разкриха пред очите им, те скочиха от трибуната и като съблякоха официалните си тоги, хукнаха да си спасяват живота. От всички дошли в този ден на Марсово поле само две трети щяха да оцелеят. Когато Октавий дойде да се увери в успеха на акцията, няколко хиляди римляни, представители все на по-горните обществени прослойки, лежаха мъртви по тревата. Октавий обаче беснееше, и имаше защо. Изрично бе наредил Цина и народните трибуни да бъдат заклани най-напред, но дори хората, съгласили се да извършат подобно незапомнено престъпление, се подчиняваха на неписан закон: да се посяга на живота на действащи магистрати е светотатство.

По това време Квинт Лутаций Катул и брат му Луций Цезар се намираха в Ланувиум. Научиха за клането на Марсово поле, което историята щеше да запомни като Деня на Октавий, само няколко часа, след като то бе извършено, и веднага хукнаха към града, за да се срещнат с консула — убиец.

— Как можа? — питаше Луций Цезар и плачеше глас.

— Ужасно! Отвратително! — не сдържаше възмущението си Катул.

— Я стига сте се правили на набожни бабички! Много добре знаехте какво смятам да направя — отвърна им с презрение Гней Октавий. — Дори се съгласихте, че е необходимо да го сторя. И понеже не ви принуждавах да участвате, ми дадохте мълчаливото си съгласие. Нямате право сега да ми хленчите! Нали постигнах това, което искахте — сплаших центуриатните комиции. Никой от оцелелите не би посмял да гласува в полза на Цина. Каквото и да обещава той, никой повече няма да му се върже.

Катул Цезар, наистина потресен до дъното на душата си, изгледа консула с недоумение и с ненавист.

— Никога през живота си не съм гледал на насилието като на метод за политическа борба, Гней Октавий! Нито ще ти позволя да намесваш мен или брат ми в това кърваво злодеяние. Ние за нищо не сме давали мълчаливото си съгласие! Ако наистина съдиш от думите ни, че сме щели да те подкрепим, то това е било голямо заблуждение от твоя страна. Дори като казвам „насилие“, имам предвид по-невинни неща. А ти да заповядаш клане! Това не съм го сънувал и в най-жестоките си кошмари.

— Брат ми е напълно прав — рече на свой ред Луций Цезар, като избърса сълзите си. — Ти опозори всички ни, Гней Октавий. Излиза, че дори най-консервативните люде в Рим не се различават по нищо от Сатурнин и Сулпиций.

И понеже видя, че каквото и да каже, ученикът на Помпей Страбон дори няма да се усъмни в правотата на деянието си, Катул Цезар събра каквато гордост му беше останала и заплашително се надвеси над убиеца.

— Хората рисуват какви ли не картини за това, което се случва в момента на Марсово поле, консуле! Подобни ужаси не съм мислил, че ще станат някога възможни. Роднини на убитите да се ровят сред купища мъртъвци, за да намерят близките си и да ги отнесат до семейната гробница; същите тези опечалени граждани да се боричкат с убийците на родителите си, за да ги изкопчат от масовия гроб, изкопан между зеленчуците на няколко метра от Вия Лекта. Хиляди римляни не само че са били изклани без съд и присъда, но биват захвърляни в негасена вар без право на погребален ритуал, както изисква елементарната човещина. За няколко часа ти превърна гордия римски народ в сбирщина от безумни създания, стоящи по-ниско и от най-кръвожадните варвари на земята! Иде ми да съжалявам, че и аз не съм бил на Марсово поле, та дано се сложи край на мъката ми.

Октавий изсумтя пренебрежително.

— Никога не е късно, Квинт Лутаций, да си разрежеш вените! Не знам дали разбираш, но отдавна отминаха щастливите времена на твоите благородни предшественици. Този Рим, в който живеем, вече следва правилата, установени от братята Гракхи, от Гай Марий, Сатурнин, Сулпиций, Сула и Цина! Попаднали сме сред такъв невъобразим хаос, че нищо не е такова, каквото сме го мислили, че е. Ако не беше така, денят на Октавий просто би бил невъзможен.

Братята Цезари продължаваха да не вярват на ушите си. Излизаше, че консулът се гордее с деянието, с което влизаше в историята.

— Кой ти даде пари, за да наемеш убийците, Гней Октавий? Може би Марк Антоний? — попита Луций Цезар.

— Той също ми помогна доста. И не съжалява.

— Не се и съмняваме! Той си остава достоен потомък на Антониите! — изрече с погнуса Катул Цезар. Стана от мястото си и обърса ръце в дрехата си. — Е, свършеното е свършено, никой не може да върне времето назад. Но да не си посмял да свържеш и моето име към тези на съучастниците си, Гней Октавий! Тъй и тъй ме накара да се чувствам като Пандора, отворила кутията със злините.

Луций Цезар обаче се сети да попита и друго:

— А какво стана с Луций Цина и шестимата народни трибуни?

— Избягаха — отговори лаконично Октавий. — Разбира се, ще бъдат осъдени на изгнание. Да се надяваме това да стане скоро.

Катул Цезар се спря на вратата на Октавиевия кабинет и бавно се обърна.

— Не можеш да лишиш от империум действащ консул, Гней Октавий. Не забравяй, че всичко започна именно когато опозицията се опита да лиши консула Луций Сула от правото му да командва армията. Подобни неща не бива дори да се мислят! При това, забележи, никой не искаше Луций Сула да бъде лишен от длъжност. Защото това би било още по-немислимо. В римските закони няма прецедент консул, Сенат или народно събрание да лиши действащ куриатен магистрат от империум преди изтичането на мандата му. Още по-малко да го даде под съд. Ако знаеш как да подходиш, можеш да вържеш ръцете на народните трибуни, ако не ти харесват квесторите, можеш да ги обвиниш, че не си вършат работата. Можеш да ги изхвърлиш от Сената, да ги лишиш от обществения им ценз. Но не можеш с пръст да побутнеш консула или който да било друг куриатен магистрат. Докато не е изтекъл мандатът им, те стоят над закона, Гней Октавий.

Гней Октавий обаче продължаваше да не слуша гласа на разума.

— Сега, когато открих разковничето на успеха, Квинт Лутаций, мога да правя каквото си искам. — Когато и Луций Цезар стана, за да настигне брат си на вратата, консулът им подвикна: — За утре е свикано заседание на Сената. Препоръчвам ви да присъствате.

Рим не беше нито Ерусалим, нито Антиохия, затова не гледаше с особено добро око на пророците и гадателите. Доколкото така изискваше традицията, авгурите продължаваха да провеждат старите като света ауспиции, но като истински римляни и те знаеха, че от тях няма никакъв особен смисъл. Трябваше да се следва писаното в книгите и да не се отдава прекалено значение на знаменията.

И все пак в Рим живееше една личност, която можеше с ръка на сърцето да се представи за пророк. Този мистериозен човек принадлежеше на древната фамилия на Корнелиите и носеше името Публий Корнелий Кулеол. Откъде бе дошъл този унизителен прякор никой не можеше да каже; Кулеол вече беше в напреднала старост, а никой не си го спомняше без прякора му. Той се издържаше със скромните доходи, които му бяха осигурили братовчедите Сципиони, и често можеше да бъде видян на Форума, седнал на горното стъпало пред мъничкия кръгъл храм, посветен на Венера Клоацина. Храмът беше една от най-древните сгради е Рим — по-стар дори от Базилика Емилия, та затова впоследствие бе погълнат от нея. Кулеол не се правеше на Касандра, нито можеше да се нарече религиозен фанатик, затова ограничаваше интересите си единствено в области от голямо значение за държавата. Досега не бе предричал нито края на света, нито раждането на нов бог, по-могъщ от всички останали, затова пък бе познал войната срещу Югурта, нашествието на германите, бунта на Сатурнин, Съюзническата война, а накрая и войната срещу Митридат. За нея твърдеше, че ще продължи, колкото да се смени едно цяло поколение. Заради тези си успехи в гадателското поприще Корнелий Кулеол се радваше на популярност, достатъчна да измие позора от недостойния му когномен: „Кулеол“ искаше да каже „малки тестиси“.

На другия ден след завръщането на братята Цезари в Рим, рано при изгрев-слънце Сенатът се събираше на своето първо заседание след деня на Октавий. Никой от сенаторите не си спомняше да е вървял друг път с такъв страх по улиците. Досега, колкото пъти се бе стигало до кръвопролитие в Рим, то беше плод на нечии лични амбиции и избухваше, когато алчни за власт трибуни вдигнеха масите от Форума на бунт. Клането от Деня на Октавий обаче оставяше своя болезнен отпечатък върху съзнанието на всички сенатори; както и да се представеше цялата работа, народът неизбежно щеше да хвърли вината върху целия Сенат.

Публий Корнелий Кулеол си седеше както обикновено пред храма на Венера Клоацина и понеже хората отдавна бяха свикнали да го смятат за естествен придатък на светилището, никой от забързаните сенатори не го удостои с внимание. Той обаче с любопитство следеше всяко движение на назначените отци и доволно потриваше ръце. Ако сега свършеше работата, за която Гней Октавий Рузон щедро му бе заплатил, ако не я оплескаше в последния момент, та да му вземат парите обратно, той щеше да се махне веднъж завинаги от проклетото стъпало и да се оттегли от гадателското поприще.

Щом стигнеха пред входа на Курия Хостилия, сенаторите изведнъж се спираха и вместо да влязат в залата, се събираха на малки групички, за да обсъдят случилото се в деня на Октавий и за да изкажат на глас учудването си за какво изобщо са ги извикали. И така, докато назначените отци се чудеха и маеха, пронизителен писък накара всички да настръхнат. Един по един всички се обърнаха по посока на Кулеол, който се бе изправил и с изкривен като лък гръбнак, с протегнати нагоре ръце и с преплетени до болка пръсти пускаше пяна през старческите си устни. Той никога не бе прибягвал до изкуствен екстаз, за да прогледне в бъдещето, така че хората се уплашиха да не е станал жертва на апоплектичен удар. Част от сенаторите, както и по-ранобудните посетители на Форума останаха да наблюдават стареца отдалеч, докато неколцина му се притекоха на помощ и се опитаха да го положат на земята. Гадателят обаче не им се остави и без да вижда нищо около себе си, започна да се бори със зъби и нокти. Устата му се отваряше все по-широко и по-широко и от гърлото му се разнесоха повторно крясъци. Този път обаче слушателите му започнаха да различават цели думи.

— Цина! Цина! Цина! Цина! Цина! — виеше гадателят.

Изведнъж всички застинаха.

— Ако Цина и шестимата трибуни не бъдат изгонени от града, Рим ще бъде погубен! — избоботи Кулеол и като продължи да се гърчи в ръцете на непознатите, нададе неистови писъци. Най-накрая колабира на земята и бе отнесен безжизнен до дома си.

Едва сега сащисаните сенатори усетиха, че от няколко минути консулът Гней Октавий напразно се опитва да открие заседанието. Всички обърнаха гръб на площада и забързаха да заемат местата си в Курията.

Как смяташе първият консул да оправдае пред колегите си сенатори събитията от Марсово поле, никой нямаше да разбере. Защото вместо да мине на въпроса, заради който назначените отци се бяха събрали, Гней Октавий Рузон изведнъж насочи вниманието си (а с това и вниманието на целия Сенат) на необичайната случка с Кулеол… И естествено на изреченото от гадателя.

— Ако вторият консул и шестимата народни трибуни не бъдат прогонени, Рим ще бъде погубен — повтори замислено Октавий. — Понтифекс Максимус, Фламен Диалис, имате ли да кажете нещо относно това необикновено предсказание на стария Кулеол?

Сцевола обаче поклати глава.

— Предпочитам да не коментирам събитието, Гней Октавий.

Октавий отвори уста да настоява, но това, което прочете в очите на върховния понтифекс, го накара да замълчи; Сцевола беше консервативен човек и това му позволяваше да подмине с лека ръка много от деянията на събратята си; в същото време той оставаше по характер твърд и непоклатим и никой, дори консулът Сула не можеше да го принуди да се отрече от принципите си. На няколко пъти през изтеклите месеци открито се бе обявявал против присъдите над Гай Марий, Публий Сулпиций и останалите и бе държал изгнаниците да бъдат помилвани и повикани обратно в Рим. Изобщо спорът с върховния понтифекс не можеше да доведе до нищо добро. Октавий можеше да се обърне към безобидния Фламен Диалис, който по-лесно щеше да се хване на въдицата. Нещо повече, Мерула се оказа сам свидетел на знамение, което щеше да потвърди фалшивото предсказание на Кулеол.

— Фламен Диалис, дали ти няма да споделиш с нас какво мислиш? — обърна се настойчиво към свещеника.

Луций Корнелий Мерула изглеждаше смутен и объркан. Той с готовност кимна на консула и стана да говори:

— Луций Валерий, Гней Октавий, претори и едили, консуларни сенатори, назначени отци, преди да коментирам пред вас думите на гадателя Кулеол, нека ви разкажа за това, което ми се случи вчера в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Тъкмо се занимавах с ритуалното почистване на жилището на Великия бог, когато на пода пред неговата статуя забелязах локва кръв. До локвата стоеше откъсната птича глава. Птицата беше кос, мерула! Моят собствен когномен! Аз, който по силата на древните римски обичаи съм лишен от правото дори да стоя в близост до мъртъв човек или звяр, трябваше да видя в краката си… кой знае — собствената си смърт? Или тази на Великия бог? Нямах представа как да изтълкувам това ужасно знамение, затова се допитах до върховния понтифекс, но и той не успя да ми го обясни. Тогава двамата повикахме децемвири сакрис фациундис и поискахме от тях да погледнат в сибилинските книги няма ли да намерят подходящо обяснение за случилото се.

Луций Мерула беше длъжен навсякъде да ходи облечен в дебелия си, двоен ямурлук, затова бе напълно естествено да му е горещо и да се поти. С времето обаче той бе надвил тази слабост и затова сега, когато сенаторите забелязаха капчиците пот, избили под шлема от слонова кост, си казаха, че причината не е в температурата. Фламен Диалис преглътна като от притеснение и продължи:

— Това обаче не беше цялото знамение. Когато намерих за пръв път главата на мъртвия кос, аз потърсих тялото. Докато обикалях храма, открих, че бедната птица си е била свила гнездо в една цепнатина под златната роба на Великия бог. В гнездото открих шест мънички птичета, които бяха мъртви. Както аз си обяснявам нещата, в храма се е била вмъкнала котка. Тя е издебнала майката и я е изяла, без главата оставена на пода. Котката обаче не е могла да се добере до птичетата, които са умрели от глад.

Тук Луций Мерула потръпна.

— След този случай аз съм осквернен. Веднага след това заседание трябва да продължа церемониите по собственото си пречистване и по повторното осветяване на храма на Юпитер Оптимус Максимус. Фактът, че благоволих да се явя пред вас, се дължи на дълбокото ми убеждение, че знамението има таен смисъл и че съм длъжен да ви запозная с него. Нямам предвид само откъснатата глава, но всички подробности, взети заедно. Когато идвах към Сената, аз още нямах представа какъв ли ще е смисълът на тази поличба. Сега обаче, след като чух предупрежденията на Публий Корнелий Кулеол — а всички сме свидетели, че те бяха произнесени при необичайни обстоятелства, — вече знам за какво точно става дума.

В залата не се намери човек, който да гъкне. Всички бяха впили поглед в лицето на Юпитеровия жрец и слушаха внимателно това, което им казваше. Мерула се знаеше като изключително почтен човек. Затова разказът му трябваше да бъде взет напълно сериозно.

— Името Цина — продължи да обяснява жрецът — не значи кос, но означава пепел. Оттам заключих, че главата на майката — кос и шестте умрели птичета можем да свържем с пепелта. Защото според повелите на религиозните обичаи на пречистването трябваше да изгоря телата им. Никога не съм бил тълкувател на сънища и знамения, но вече съм напълно убеден, че поличбата се отнася до Луций Корнелий Цина и до шестимата народни трибуни, които го подкрепят. Те са осквернили с нещо святата личност на Великия бог — покровител на Рим и той е изпаднал в голяма опасност заради неразумните им деяния. Кръвта означава, че заради консула Луций Цина и шестимата трибуни страната ще стане жертва на нови метежи и политически безредици. В това, повтарям, съм дълбоко убеден.

Чак сега Сенатът се разшумя. Всички мислеха, че Мерула е свършил, но той даде знак, че иска да продължи и околните мигом се умълчаха.

— Още нещо, назначени отци. Докато стоях в храма и чаках да дойде върховният понтифекс, аз потърсих утеха в усмихнатото лице на Великия бог. Но той не се смееше, а се мръщеше! — Потрепери от страх при тези си думи и лицето му пребледня като платно. — Повече не се сдържах и избягах от храма. Не можех да остана и минута повече вътре.

Този път и останалите усетиха, че им настръхват косите. Тишината се стопи отново и всички започнаха да обсъждат помежду си чутото.

Гней Октавий Рузон се надигна от стола си и в този миг на братята Цезари и на Сцевола Понтифекс Максимус консулът заприлича на котката, която е излапала черната птица насред храма.

— Смятам, назначени отци, че незабавно трябва да се покажем на Форума, да се качим на рострата и да съобщим на народа какво се е случило с нашия фламен Диалис. Нека питаме съгражданите си не могат ли да дадат и те обяснение. Чак след това Сенатът ще продължи заседанието си.

И така, цял Рим научи за чудното преживяване на жреца Мерула в храма на Юпитер и за още по-чудното предсказание на гадателя Кулеол. Всички насъбрали се около рострата изслушаха и с богоговение, и със суеверен страх разказа на сенаторите — особено когато Мерула повтори своето обяснение, а Октавий обяви, че ще поиска незабавното отстраняване на консула Цина и шестимата трибуни. Никой не се осмели да протестира.

Малко по-късно, когато всички се бяха настанили по местата си в Сената, Гней Октавий Рузон повтори, че Цина и народните трибуни трябва да бъдат премахнати.

Едва тогава думата взе Сцевола Понтифекс Максимус:

— Принцепс Сенатус, Гней Октавий, назначени отци, както всички добре знаете, аз съм един от най-добрите познавачи на римско право, които държавата ни някога е познавала. Ето защо се смятам длъжен да заявя, че не съществува законна процедура един римски консул да бъде свален от длъжност преди изтичане на мандата му. В същото време съществува една малка вратичка и тя е, че консулът може да бъде отстранен по религиозни съображения. Никой от нас не може да се съмнява, че Юпитер Оптимус Максимус е проявил своята загриженост за съдбата на Рим, при това по два различни начина: веднъж, като е пратил знамение на своя жрец, и втори път — като е вложил думи с дълбок смисъл в устата на човек, когото всички знаем за добър гадател. Мисля, че ако вземем предвид тези две свръхестествени събития и като ги свържем, съвсем спокойно можем да обявим консула Луций Корнелий Цина за нефас, за човек, извършил светотатство. Това не го лишава официално от консулския пост, но тъй като никой религиозен римлянин не би посмял да се доближи до него, става практически невъзможно той да продължи да управлява. Същото важи в пълна сила и за народните трибуни.

Вместо да се зарадва, Октавий гледаше навъсено Сцевола. Искаше му се да го прекъсне, но нямаше причина да го стори. Не беше много сигурен, но оставаше с впечатлението, че върховният понтифекс замисля някаква уловка. Най-малкото го лишаваше от възможността да осъди Цина на смърт — а Октавий знаеше, че за да се предотвратят всякакви последствия от деянието му, консулът трябва да изчезне!

— Знамението в храма на Юпитер неслучайно се е явило именно на Фламен Диалис. Нека не забравяме, че той е личният жрец на Великия бог и че длъжността, която изпълнява, е съществувала още преди царете да управляват Рим. Той не може да застане начело на армията, не може да се доближава до мъртъв човек, не може дори да се докосва до материала, от който се правят оръжията — желязото. Именно затова аз смятам за уместно заместник на консула да бъде Луций Корнелий Мерула. Той не може да бъде обявен за консул суфектус, по-скоро ще го помолим да пази мястото на втория консул. По този начин първият консул, Гней Октавий, няма да управлява държавата сам. Вярно, че във войната срещу италийците Рим на два пъти се оказа само с един консул, но тогава обстоятелствата не позволяваха да бъде намерен заместник на загиналите. По принцип обаче никой римлянин не може да управлява като консул сам, без колега.

Октавий, който все пак трябваше да си възвръща благоволението на Сената, кимна в съгласие.

— Напълно одобрявам, Квинт Муций. Нека Фламен Диалис заеме куриатния стол, опразнен от Луций Цина! Настоявам Сенатът веднага да гласува по два въпроса, логично свързани един с друг. Тези, които са съгласни да предложим на народното събрание да обяви за светотатци консула Луций Цина и шестимата народни трибуни, негови поддръжници, а това означава, че те ще бъдат завинаги прогонени от римските земи, и да назначи за пазител на консулския пост Фламен Диалис, нека застанат от дясната ми страна. Онези, които са против, да застанат отляво. Ако обичате, разместете се.

Сенатът прие двойното решение с невиждано през последните години пълно единодушие. Веднага бяха свикани центуриатните комиции, представени почти изключително от сенатори. Събранието бе свикано на Авентина, извън свещения помериум, но от вътрешната страна на крепостните стени — никой не би понесъл гледката на окървавената септа на Марсово поле. Предложението на Сената веднага бе превърнато в закон.

Първият консул Октавий обяви, че взетите мерки го карат да се чувства доволен, и продължи да управлява Рим без Цина. Гней Октавий обаче допусна грешката да сметне битката за окончателно спечелена и да не предприеме нищо срещу обявените за светотатци бегълци. Нито свика легионите под знамената, нито дори докладва на своя учител Помпей Страбон. Ако трябва да се обясни с проста думи това странно недоглеждане, Октавий беше убеден, че Цина и шестимата му другари ще побързат да се скрият при Гай Марий и осемнайсетте на остров Керкина.

Цина обаче нямаше намерение да напуска Италия. Нито шестимата народни трибуни, избягали с него. След като по чудо се спасиха от клането на Марсово поле, всеки от тях успя да се прибере до дома си, колкото да събере пари и вещи за из път, и хукна веднага за уреченото място. Срещата беше на Апиевия път, на последния километричен камък преди Бовила. Там щяха да решат какво да правят.

— Вземам Квинт Серторий и Марк Гратидиан и тръгвам веднага за Нола — предложи Цина, който вече имаше изготвен план. — Под стените на града стои цял легион, който трудно се разбира с началника си Апий Клавдий Пулхер. Смятам да отида в лагера им и да сваля Апий Клавдий от командването. Нищо не ми пречи да последвам примера на своя съименник Сула — ще поведа войската срещу Рим. Но не и преди да сме си осигурили подкрепата на други съюзници. Вергилий, Милоний, Арвина и Магий, всички вие ще започнете да обикаляте италийските народи и ще молите за помощ. Можете да говорите самата истина — че римският Сенат е изгонил от града законно избрания консул, защото се е опитал да разпредели справедливо новите граждани сред трийсет и петте триби и защото Гней Октавий е изклал хиляди почтени римляни, дошли дадат своя глас на законно свикано събрание. — На устните му се появи бледа усмивка. — За нас е истински късмет, че страната току-що излиза от война! От марсите и съседите им двамата с Корнут пленихме оръжие за неколкохилядна армия. Всичко сме оставили на съхранение в складовете на Алба Фуценция. Милоний, ти ще сложиш ръка върху оръжието и ще го раздадеш на доброволците. А щом аз отнема командването на Апий Клавдий, първата ми работа ще е да ограбя казармите в Капуа.

И така, четиримата народни трибуни се озоваха последователно на места като Пренеста, Тибур, Реата, Корфиниум, Венафрум, Интерамния, Сора и така нататък, и така нататък. Навсякъде молеха за едно — гражданите да ги изслушат. Местните ги посрещаха навсякъде с интерес и каквото бяха спестили през ужасните години на войната, сега го даваха на римските трибуни да ги подготвят за нова война. Постепенно съпротивата нарастваше, а обръчът около Рим се стесняваше.

Самият Цина не срещна никакви трудности за изпълнение на своя план. Апий Клавдий Пулхер си замина без никакви усложнения. Пълководецът беше кисел и рано състарил се човек, който не можеше да прежали смъртта на жена си и се чудеше какво ще прави с шестте си сирачета. Когато консулът му заяви, че го сваля от командването, Клавдий дори не направи опит да настрои войниците срещу Цина. Вместо това се метна на коня си и се понесе в галоп към Езерния, където го чакаше Метел Пий.

Едва след като стигна под стените на Нола, Цина се увери колко ценно е присъствието на човек като Квинт Серторий. Той се бе родил, за да командва войска, и през последните двайсет години си бе създал име, добре известно на всички римски легионери; беше спечелил венеца от трева в Испания, а заради множеството сражения, в които бе участвал срещу нумидийци и германи, го бяха кичили с какви ли не други трофеи. Освен това беше братовчед на Гай Марий, а легионът под стените на Нола бе сформиран под негово лично командване. Всички в лагера познаваха Серторий и го имаха за близък човек, докато Апий Клавдий си оставаше чужденец.

Щом поеха командването на легиона, Цина, Серторий и Марк Марий Гратидиан веднага потеглиха срещу Капуа. Когато видяха, че римляните се оттеглят по Вия Попилия, жителите на Нола отвориха врати и всички, способни да носят оръжие, се изсипаха вън от града — не за да нападнат врага в гръб, а за да се присъединят към него в славния му поход. Щом Цина излезе на кръстопътя с Вия Апия пред стените на Капуа, всички центуриони, новобранци и дори гладиатори от казармите и школите на драго сърце се присъединиха към него. Цина разполагаше вече с двайсет хиляди души. Насред Вия Латина, някъде между Капуа и малкото градче Лабикум, насреща им излязоха четиримата трибуни, които се връщаха от обиколката си из италийските земи, придружени от още десет хиляди доброволци.

Вече беше октомври, а Рим се намираше на някакви си километри. Агентите на Цина го осведомиха, че хората в града са изпаднали в паника. Октавий вече бил писал на Помпей Страбон, умолявайки го да спаси отечеството, но в същото време — чудеса на чудесата! — в пристанището на Теламон, на бреговете на Етрурия, бил слязъл не друг, а самият Гай Марий. Последната новина много зарадва Цина. Веднага прати хора да разучат по-добре положението и те го уведомиха, че множество жители на Етрурия и Умбрия вече били напуснали домовете си, за да се присъединят към Марий. Великият пълководец вече бил излязъл на стария Аврелиев път и бързо се насочвал към Рим.

— Ето това е добра вест! — сподели радостта си Цина с Квинт Серторий. — Щом и Гай Марий се е върнал в Италия, значи работата е в кърпа вързана. И понеже от всички нас ти най-добре го познаваш и разбираш, ще те помоля да отидеш при него и да му съобщиш за разположението на силите ни. Попитай го за неговите собствени планове. Смята ли да превземе най-напред Остия или ще тръгне направо срещу Рим? Кажи му, че предпочитам да прехвърля всички наши сили на Ватиканското поле; ако ще се стига до кръвопролития, да не се пренасят в самия град. Самата мисъл да вкарам войска в границите на помериума ми се струва непоносима. Не искам хората да кажат, че Цина следва примера на Сула. Хайде, Квинт Серторий, намери Гай Марий и му кажи колко съм щастлив от неговото завръщане в Италия! — Преди да се разделят обаче, се сети за нещо друго. — Кажи му също, че преди да е стигнал Остия, вече ще съм му пратил цялото излишно въоръжение, с което разполагам.

Серторий завари Марий близо до градчето Фрегена, на няколко километра северно от Остия. Ако в едната посока трибунът бе яздил в галоп, за да не закъснее, то в обратната той хвърчеше като стрела. Когато стигна Лабикум, скочи в движение от коня си и като обезумял нахлу в малката къща, използвана от Цина за временна квартира. Преди консулът дори да е отворил уста да го попита нещо, Серторий се впусна в шумна тирада:

— Луций Цина, умолявам те, веднага пиши на Гай Марий. Поискай от него да разпусне войската си и да прехвърли всички доброволци под твое командване! — изрече и Цина забеляза колко напрегнато е лицето му. — Заповядай му да се държи като обикновено частно лице, каквото той представлява пред закона. Заповядай му да разпусне армията си и да се върне в именията си, както подобава на едно частно лице. Нека чака решенията на римската държавна власт.

— Какво се е случило с теб? — изненада се Цина. — Как можеш точно ти да ми говориш подобни неща? Та Гай Марий е жизненонеобходим за нашата кауза! Ако той оглави нашето движение, със сигурност ще победим!

— Не, Луций Цина, не ние ще победим, а Марий! — поправи го Серторий, който беше на прага на отчаянието. — Нека ти го кажа направо: ако позволиш на Гай Марий да вземе участие в борбата, цял живот ще съжаляваш. Защото когато войските ни влязат победоносно в града, никой няма да сети да акламира консула Луций Корнелий Цина! За всички истинският победител ще бъде Гай Марий. Току-що го видях, току-що разговарях с него. И се уверих, че е остарял, че е озлобял, че умът му си е отишъл.

— Какво искаш да кажеш, че умът му си е отишъл?

— Ами това, което казвам. Че е полудял.

— Аз имам доста агенти при Гай Марий, Квинт Серторий, и според тях той е същият способен и решен за действие човек, какъвто е бил винаги. Вече вървял към Остия и със сигурност разполагал с ясен план за действие. Защо ми говориш, че умът му си е отишъл? По говора, по жестовете? Вярно, че моите хора не могат да си позволят с него толкова близък контакт, колкото ти, но ако Гай Марий наистина даваше признаци на лудост, със сигурност щяха да забележат.

Личеше си, че Цина иска да повярва на Серторий.

— Лудостта на Гай Марий не се изразява в жестове и постъпки, Луций Корнелий, а и аз съм убеден, че знае как да командва армията си. Запознах се с него седемнайсетгодишен, а той никога не е крил тайни от мен. Мога с ръка на сърце да заявя, че човекът, с когото допреди малко разговарях, не е онзи Гай Марий, когото цял живот съм познавал! Днешният Марий е един стар и огорчен човек, жаден за реванш и отмъщение. Всичко, което го занимава в момента, е собствената му съдба. Той нехае за Рим, Луций Корнелий, затова и те съветвам да не му се доверяваш в нищо! Ще отнеме града изпод носа ти и ще се разпорежда с него, както сам намери за добре. — Пое дълбоко дъх и допълни: — Младият Марий ти праща същото послание, Луций Корнелий. Да не се дава никаква власт на баща му, защото е луд.

— Мисля, че и двамата преувеличавате — отговори Цина, решен да не отстъпи.

— Не, не преувеличаваме. Младият Марий няма защо да преувеличава.

Цина поклати глава и извади лист хартия.

— Виж сега, Квинт Серторий, на мен Гай Марий ми е нужен! Ако той наистина е толкова състарен, колкото твърдиш, ако умът му бяга, как би могъл да бъде заплаха за мен? Или за Рим… Не, още днес аз ще му връча проконсулски империум — Сенатът ще го ратифицира, когато му дойде времето, и ще използвам войската му, за да си прикривам западния фланг.

— Повтарям ти, ще съжаляваш до края на дните си за тази постъпка!

— Глупости — махна с ръка Цина и се залови да състави нужния документ.

Серторий остана известно време да го гледа как драска усърдно по листа, накрая размаха юмрук незнайно по чий адрес и напусна къщата.

След като Марий го увери, че ще се погрижи за пристанището Остия и ще дойде на Ватиканското поле откъм устието на Тибър, Цина раздели своите сили на три части от по десет хиляди души всяка. Уверен в успеха си, най-сетне напусна базата в Лабикум.

Първият отряд трябваше да окупира Ватиканското поле. Начело застана Гней Папирий Карбон, братовчед на народния трибун Карбон Арвина, който си бе спечелил име с успехи срещу луканите. Вторият отряд трябваше да заеме Марсово поле (от всички части, с които разполагаше Цина, единствено тази щеше да остане на левия бряг на Тибър) под командването на Квинт Серторий. Цина пое третия, за да го настани на лагер в северното подножие на хълма Яникулум. Когато Гай Марий дойдеше, той трябваше да окупира южното.

Имаше обаче една неприятна подробност. Точно в средата на Яникулум открай време се намираше римска казарма; въпреки паниката на хората около себе си Гней Октавий бе запазил хладнокръвие и каквито доброволци успя да събере под знамената, прати ги да заемат твърдината на другия бряг на Тибър. Заповяда им да се задържат там на всяка цена. Така се получаваше, че между отряда на Цина (който прекоси реката по Мулвиевия мост) и силите, които Марий щеше да доведе със себе си от Остия, оставаше да се държи труднодостъпна крепост, пазена от поне няколко хиляди защитници. Преди години, когато германската заплаха бе надвиснала като Дамоклев меч над града, мъдрите управници се бяха погрижили крепостта да бъде възстановена и доукрепена.

И сякаш на нападателите не им беше достатъчно това ядро на съпротива на десния бряг на реката, изневиделица се появи Помпей Страбон начело на четирите си пиценски легиона. Щом пристигнаха войниците му, веднага вдигнаха лагер пред Колинската порта. Като се изключи легионът от Нола (прикрепен към отряда на Серторий), Помпей Страбон единствен разполагаше с редовна римска армия, закалена в множество походи и сражения, така че заплашваше с жестока съпротива. А между лагерите на Помпей и Серторий се намираше единствено Пинцийският хълм с неговите овощни и зеленчукови градини.

В продължение на шестнайсет дни Цина се спотайваше зад тройната палисада на трите лагера и чакаше Помпей да нападне. Беше сигурен, че пиценецът ще избърза с развръзката, преди от запад да е дошъл и Гай Марий със своите поддръжници. Квинт Серторий, който трябваше да поеме върху себе си тежестта на противниковата атака, се окопаваше все по-дълбоко и дълбоко в Марсово поле и също чакаше. Но така или иначе дните минаваха в тревожно бездействие.

Междувременно Марий жънеше триумф след триумф. По настояване на градския квестор, още щом армията на Марий се показа по пътя, Остия отвори широко врати и народът посрещна с разтворени обятия беглецът — герой. Той обаче се оказа крайно безразличен към радостта на гражданите и дори позволи на войниците си, повечето от които бяха роби и освобожденци — именно тази подробност толкова беше смутила Серторий при посещението у стария пълководец, — да плячкосат града. Както можеше да се очаква, последиците бяха ужасяващи. Сякаш изведнъж бе станал сляп и глух за събитията около себе си, Марий дори не се опита да възпре пъстрата сган, която бе довел със себе си. Вместо това съсредоточи цялото си внимание на дървената преграда, която хората му издигнаха между двата бряга на Тибър. С известен надзор съоръжението щеше да спре всякакъв достъп на зърно до Рим. Дори когато се готвеше да напусне пристанищния град и да поеме нагоре по Вия Кампана, Марий не понечи да ограничи своеволията на поддръжниците си.

Централна Италия преживяваше една суха година, а снегът, паднал предишната зима, беше недостатъчен, за да осигури вода през пролетта. Нивото на Тибър беше ниско, а много от притоците му бяха пресъхнали много преди края на лятото. Заради разминаването в календара последните дни на октомври едва се застъпваха с началото на есента и когато противниковите армии обсадиха Рим, времето продължаваше да бъде по-скоро горещо. Реколтата от Сицилия и Африка вече бе събрана, но корабите едва започваха да пристигат в Остия; когато Марий затвори достъпа до Рим по вода, складовете в града бяха почти изпразнени.

Скоро след настаняването на Помпеевата армия пред Колинската порта, в района избухна епидемия. Нейни жертви станаха както множество легионери, така и мирните жители, живеещи в съседство с лагера. Една след друга се появиха всички чревни и стомашни болести, и то най-вече защото питейната вода на войниците бе станала жертва на същата липса на хигиена, която преди няколко месеца бе удивила консула Помпей Руф в Ариминиум. Когато изворите на Виминала и Квиринала се заразиха на свой ред, жителите на засегнатите райони изпроводиха делегация до проконсула с настояване Помпей да обърне повече внимание на армейските нужници. Помпей Страбон обаче си оставаше един груб и непросветен пиценец, затова вместо да се вслуша в молбите на гражданите, грубо ги изгони. Лека-полека самият Тибър — от Мулвиевия мост срещу града чак до делтата десетки километри на запад — стана практически неизползваема за каквото и да било; защото водите й водеха до дизентерия.

Гней Октавий и пазителят на другия консулски мандат Мерула Фламен Диалис бяха принудени да стоят със скръстени ръце и да чакат нещо да се случи. Но октомври мина и замина, а от никъде не проблясваше надежда, че войниците ще се размърдат. Колкото пъти двамата управители успееха да говорят с Помпей Страбон, той все си измисляше причина защо не можел да влезе в открит бой. Най-накрая и Октавий, и Мерула се примириха с очевидното: истинската причина за Помпеевото бездействие се криеше в страха му да се сражава с противник, който го превъзхожда по численост. Излизаше, че за да се стигне до някакви действия, Цина доброволно трябваше да се раздели с част от войската си.

Когато в Рим научиха за Мариевото посрещане в Остия и стана публична тайна затварянето на реката за корабите с жито от Африка и Сицилия, целият град потъна в мрачен песимизъм. Консулите ясно виждаха какво им готви бъдещето и се чудеха колко ли ще успее да издържи градът, ако Помпей Страбон не стори нещо, за да го спаси.

Най-накрая Октавий и Мерула се принудиха да повикат на своя помощ италийци. Сенатът издаде специална препоръка до центуриатните комиции, които да обещаят римско гражданство и участие в някоя от селските триби на всички жители на полуострова, които подкрепят „действителното“ римско правителство. Щом законът бе приет от народа, из цяла Италия бяха пратени глашатаи да го съобщят на заинтересованите и да събират доброволци.

Войници обаче почти не дойдоха. Главната причина за това бе, че Цина и народните трибуни отдавна бяха свикали всички годни да носят оръжие мъже от съседните области и за „действителното“ правителство не оставаше нищо.

Тогава Помпей Страбон намекна на консулите, че ако Метел Пий доведе двата легиона, заети с безплодната обсада на Езерния, заедно биха могли да се наложат на Цина и Марий. Октавий и Мерула откликнаха с готовност на предложението и веднага пратиха вест до Прасчо. Настойчиво го умоляваха да сключи мир с упоритите самнити и да се връща в двата легиона в Рим.

Прасчо се разкъсваше от колебания. Войникът в него не искаше да вдигне току-така обсадата, която бе коствала толкова време и разходи, а може би скоро щеше да даде своите плодове; от друга страна, положението в Рим изглеждаше наистина критично. Най-накрая Метел Пий отиде на бял кон в обсадения град и започна преговори с парализирания Гай Папий Мутил, който бе добре осведомен за събитията в Рим.

— Разбира се, че искам да сключа мир с теб, Квинт Цецилий — рече самнитският водач, положен на носилка. Но искам да изпълниш следните условия: да върнеш на самнитите всичко, което Рим им отне през последните години; да ми предадете здрави и читави всички дезертьори и военнопленници, които държите; да обещаете, че няма да искате самнитите да ви върнат отнетата плячка; и да дарите с римско гражданство всички свободни люде от Самниум.

Метел Пий подскочи.

— Нали! — възкликна той, щом се окопити. — А защо не поискаш и да минем под хомота, както го направиха сънародниците ти преди два века. Забравил ли си за Каудинските теснини, Гай Папий? — попита гневно римлянинът. — Исканията ти са нереални. Много ти здраве!

С празни ръце и гордо вдигната глава Метел Пий се върна в лагера си, където съобщи с леден глас на пратениците от Рим, че мир няма да има и консулите да не се надяват на двата легиона.

Самнитът Мутил беше в много по-добро настроение, когато помощниците му го върнаха обратно в крепостта. Докато се люшкаше в носилката си, той бе осенен от гениална идея. Още същата вечер, щом се стъмни достатъчно, таен куриер се промъкна между римските постове и хукна в галоп към Рим. Мутил му беше връчил писмо до Гай Марий, в което се интересуваше дали великият пълководец не би сключил мирен договор със самнитския народ. Той добре знаеше, че консул е Цина и че цялата бъркотия е започнала от него, но въпреки това предпочете да се обърне лично към Марий. Не можеше Гай Марий да участва в предприятие, в което се слуша думата на друг.

Заедно с Марий — който най-после бе потеглил срещу Рим, се движеше и военният трибун Гай Флавий Фимбрия. През цялата година той бе служил под стените на Нола и беше от тримата трибуни — заедно с Публий Аний и Гай Марций Цензорин, — които предпочетоха да се присъединят към Цина. В мига, в който до ушите му стигна новината за Мариевото пристигане в Етрурия, той си каза, че вятърът сменя посоката си, и след няколко дни вече беше при Марий. Великият мъж беше особено радостен от срещата.

— Няма смисъл да те назначавам за военен трибун — рече на новия си съюзник. — В цялата ми армия почти няма войници, повечето са роби. Затова ще ти връча командването на нумидийската конница — доведох я специално от Африка.

Когато Марий получи писмото от Мутил, той веднага повика при себе си Фимбрия.

— Ще отидеш в прохода Мелфа, където Мутил обещава да те чака — нареди той на младежа и недоволно изсумтя. — Предполагам, иска да ни напомни колко често римските легиони са търпели поражения в проклетото дефиле. Така или иначе, не му е сега времето да се сърдим за глупости. Ще отидеш при него, Гай Флавий, и ще се съгласиш с всички условия, които той ти постави. Ако ще да иска власт над цяла Италия или безплатно пътуване до страната на хиперборейците, нищо няма да му отказваш. Когато се почувстваме силни, ще им подрежем крилцата на тези самнити.

По времето, когато се провеждаше този разговор, в лагера на Метел Пий пред Езерния пристигна втора делегация от Рим. Този път консулите бяха пратили достатъчно високопоставени личности, за да вдъхнат повече респект у Прасчо — Катул Цезар със сина му Катул и цензорът Публий Крас с неговия син Луций.

— Умолявам те, Квинт Цецилий — говореше Катул Цезар в присъствието на легата Мамерк, — остави пред Езерния войска, колкото да пази лагера, и ела с нас в Рим! Ако сега не ни помогнеш, то не виждам от чие име ще обсаждаш повече Езерния. Докато самнитите се предадат, Рим няма повече да съществува.

Метел Пий не можеше да откаже. Връчи на Марк Плавций Силван командването на петте кохорти, с които се раздели, и пое към метрополията. Силван и войниците му изведнъж усетиха колко е страшно да обсаждаш една самнитска крепост. Още щом останалите легион и половина изчезнаха зад хоризонта, защитниците на крепостта излязоха на полето и разбиха редиците на римляните, Хората на Мутил лесно успяха да си върнат контрола над цял Самниум. Всички мъже-самнити — с изключение на онези, които служеха при консула Цина — се заеха да опустошават Западна Кампания и в крайна сметка се озоваха едва ли не под стените на Капуа. Малкото градче Абела бе превзето, плячкосано и опожарено, след което и втората самнитска армия се отправи към Рим, за да вземе участие в събитията. Никой и не помисли да предложи услугите си на Цина. Всички отидоха при Марий и му се заклеха във вярност.

Заедно с Метел Пий за Рим заминаха Мамерк и Апий Клавдий Пулхер. Петнайсетте кохорти, които тримата водеха от лагера пред Езерния, бяха пратени да заемат крепостта на хълма Яникулум. За началник гарнизон бе поставен Апий Клавдий, но консулът Октавий има неблагоразумието да се обяви за върховен главнокомандващ и на този легион. Апий Клавдий имаше защо да се чувства обиден. Караха го да върши черната работа, а дори не благоволяваха да му предложат малко слава в замяна? Още тогава той се замисли дали да не застане на другата страна.

Сенатът отдавна беше пратил вест и на пропретора Публий Сервилий Вация в Италийска Галия. За всеки случай Рим държеше там два легиона. Жителите на областта все по-високо надигаха глас да им се изплатят сумите за произведеното оръжие, затова малко сила щеше да свърши добра работа. От двата легиона единият стоеше на гарнизон в Плаценция под командването на легата Гай Целий. Другия командваше сам Вация в Аквилея, далеч на изток. Когато получи писмото от Сената, Вация веднага заповяда на Целий да напусне Плаценция и да премести легиона си по на изток, а сам застана начело на своя и тръгна да спасява Рим.

За нещастие на „действителното“ правителство на Рим още при Ариминум Вация се сблъска с „недействителния“ народен трибун Марк Марий Гратидиан. Цина се бе досетил, че от север може да изникне опасност, затова бе събрал няколко кохорти и ги беше пратил по Фламиниевия път да спират Вация или който и да било друг привърженик на Октавий. Общо взето, младоците в легиона на Вация здравата се изложиха и след като Гратидиан ги разби, се насочиха обратно към безметежна Галия. Вация се зарече да не мисли повече за Рим, а след като научи — при това от доста съмнителен източник — за случилото се при Ариминум, Гай Целий изпадна в най-дълбоката си депресия от последните няколко години и се самоуби, преди да е научил за падането на „действителното“ правителство.

Октавий, Мерула и всички, които се бяха излъгали да застанат на тяхна страна, гледаха безпомощни как от ден на ден положението им все повече се влошава. Най-сетне Гай Марий пристигна откъм Кампанския път и вдигна лагер буквално пред Клавдиевата твърдина. Обиденият на Октавий Клавдий Пулхер влезе в тайни преговори с Марий и му позволи да заеме външните укрепления на казармата. Това, че крепостта не падна съвсем, се дължеше единствено на Помпей Страбон. За да отвлече вниманието на Цина, пиценецът най-сетне се реши да действа и нападна лагера на Серторий. Докато Марий се мъчеше сам с крепостта, консулът Октавий и цензорът Публий Крас изведоха по Дървения мост дружина от граждани — доброволци и спасиха обкръжената крепост в последния момент. Хванат натясно с недисциплинираната си армия от роби и наемници, Марий бе принуден да отстъпи. Народният трибун Гай Милоний падна убит, докато се мъчеше да му се притече на помощ.

Публий Крас и синът му Луций останаха в крепостта да следят действията на подозрителния Апий Клавдий. Той самият отново бе променил мнението си и вече твърдо вярваше в победата на „действителното“ правителство. Щом Помпей Страбон научи за успеха на Яникулум, веднага заповяда на войниците си да се отърват от тези на Серторий и ги върна обратно през Пинцийския хълм в лагера до Колинската порта.

Което си беше истина, много неща не бяха наред с Гней Помпей Страбон. По време на сблъсъка с войниците на Серторий синът му нито за миг не се отдели от баща си, лично му нареди да отстъпи и накрая бързо го прати да почива в главната квартира. В самия разгар на сражението пълководецът на свой ред се разболя от дизентерията и макар да не се отказа от командването, и на малкия Помпей, и на легатите стана ясно, че да се затвърди успеха, постигнат на Яникулум, е просто невъзможно. Макар и с голямо самочувствие, Помпей Младши имаше чудесна представа за положението си и не посмя да се наложи над свирепите пиценски легиони. Младок като него не можеше да заповядва на тези капризни войници, още по-малко при такова тежко сражение.

В продължение на три дни господарят на Пиценум и съседна Умбрия бе прикован за леглото. Младият Помпей и верният приятел Марк Тулий Цицерон не се откъснаха нито за миг от болния, а в това време войниците бяха наобиколили главната квартира и се чудеха какво ще стане с началника им. В ранните часове на четвъртия ден от заболяването си Гней Помпей Старши издъхна. Коравият като желязо пиценец бе умрял от пълно физическо изтощение и обезводняване.

Хванат под ръка от Цицерон, синът на пълководеца вървеше по Викус Суб Агере, заобикалящ двойната стена на Агера, и горко плачеше. Отиваше в храма на Венера Либитина, където да уреди погребението на баща си. Ако Помпей Страбон бе имал късмета да умре в родния Пиценум — там, където голяма част от земята му принадлежеше и всички му бяха клиенти, — по пищност и зрелищност погребалната церемония би могла да съперничи на триумфалните шествия по улиците на Рим. Помпей Младши обаче беше трезвомислещ човек и знаеше, че в подобни трагични времена с нищо не бива да се привлича вниманието; народът си имаше достатъчно грижи, а жителите на Квиринала, Виминала и Горен Есквилин открито мразеха покойния пълководец. За тях той беше главният виновник, че водата им се зарази и че дизентерията връхлетя цивилното население със същата сила, с която бе покосила армията.

— Какво ще правиш сега? — попита Цицерон, щом забелязаха пред себе си кипарисовата горичка. Някъде сред дърветата се криеха сергиите на римските погребални агенти.

— Отивам си у дома в Пиценум — отвърна Помпей и отново избухна в сълзи. — Баща ми изобщо не биваше да идва. Казвах му да не идва! Казвам, остави Рим да загива, теб какво те интересува! Но той не ме послуша. Каза, че трябвало да се бори за моите права, че когато ми дойдело времето и аз да стана консул, Рим трябвало да бъде същият, какъвто го е управлявал той.

— Защо не дойдеш за известно време в града? — предложи любезно Цицерон. — Ще живееш у нас. — Колкото и да бе ненавиждал суровия и груб Помпей Страбон, младежът беше трогнат от мъката на осиротелия син. — Знаеш ли, Гней Помпей, тия дни срещнах стария Акций! Дошъл бил за римските игри, когато трябвало да постави най-новата си пиеса. Когато избухнала кървавата разпра между привържениците на Октавий и Цина, той си казал, че е твърде стар, за да се връща тепърва в Умбрия. На неговата възраст по-добре било да стои далеч от всякакви шумотевици. Според мен обаче го е привлякла драмата, която се разиграва в момента в Рим. Подобна атмосфера не може да не вдъхнови творец като него. Затова ела да ми погостуваш. След като си толкова близък роднина с великия Луцилий, сигурно ще си допаднете и с Акций. А той знае как да отвлича умовете ни далеч от тези кървави смутове.

— Не — отказа Помпей, без да престава да плаче. — Отивам си у дома.

— Ще вземеш ли армията със себе си?

— Тя не е моя, а на баща ми. Нека остане за Рим.

Двамата младежи изгубиха няколко часа в пазарлъци и обяснения с погребалните агенти. Чак следобед успяха да се върнат в крайградската вила, която Страбон бе наел, за да изкара до края на конфликта. Никой — а най-малко от всички опечаленият Помпей Младши — не беше помислил да сложи въоръжена охрана на обширното имение. Така и така пълководецът вече не бе сред живите, пък и нищо ценно не бе оставил след себе си. Заради смъртоносната епидемия дори прислугата на Помпей беше оредяла. Само две жени бяха останали в опустялата къща, за да бдят над покойника, докато синът му и верният Цицерон отидат да уредят формалностите.

Когато се завърнаха, не завариха никого. Къщата бе потънала в дълбока тишина и по всичко изглеждаше, че робите са заминали. Когато влязоха в стаята със смъртния одър на Помпей Страбон, на леглото нямаше никакъв труп.

Помпей едва не полудя от радост при това странно откритие.

— Той е жив! — извика и по лицето му се изписа такава радост, че не оставаше и място за съмнение.

— Гней Помпей, знаеш много добре, че баща ти е мъртъв. — Цицерон не изпитваше чак такава привързаност към покойника, че да му се привиждат фантоми, вместо това умът му трескаво заработи какво ли се е случило. — Хайде, успокой се! Когато напуснахме къщата, Гней Помпей беше мъртъв от няколко часа.

Радостта на Помпей угасна, но този път не му беше до сълзи. Погледът му бавно изстина и Цицерон потръпна от неприятно предчувствие.

— Какво е станало тогава? Къде е баща ми?

— Робите са си отишли. Доколкото разбирам, дори болните ги няма. Най-добре да обиколим къщата — предложи приятелят му.

Търсиха, търсиха, но не намериха нищо. Каквото и да се беше случило с тялото на Гней Помпей Страбон, за двамата младежи то си оставаше загадка. Най-накрая двамата се отказаха да търсят повече и напуснаха къщата. Докато пустата вила потъваше отново в своята дрямка, те стояха на Вия Номентана и се оглеждаха в недоумение.

— В коя посока да тръгнем? — попита Цицерон. — Към града или към лагера?

Разстоянието беше почти еднакво. Помпей сбърчи чело и изпадна в дълбока умисъл. Чак след време реши.

— Да отидем до палатката на пълководеца. Нищо чудно войниците да са взели тялото на баща ми, за да му отдадат последна почит в лагера.

Двамата обърнаха гръб на Колинската порта и тръгнаха към лагера, когато някой зад тях изведнъж извика:

— Гней Помпей! Гней Помпей!

Младежите се обърнаха и видяха как насреща им тича запъхтян Брут Дамазип.

— Баща ти! — едва смогна той да изрече, щом се изравни с Помпей.

— Какво баща ми? — попита Помпей с ледено спокойствие.

— Жителите на града откраднаха тялото му. Заканват се да го вържат за магаре и да го разкарват по улиците на цял Рим! Една от жените, които са бдели над мъртвеца, дойде да ми съобщи и щом научих, веднага хукнах да ги настигна. Сега, като се замисля, май по-добре, че те видях теб и се спрях. Иначе нищо чудно и мен да ме вържат на магарето. — По тона, с който говореше Дамазип, на Цицерон му се струваше, че самият Помпей Страбон присъства — толкова дълбоко уважение таеше неговият подчинен към сина му. — Какво ще ми заповядаш? — попита Дамазип.

— Веднага ми доведи две кохорти. Ще влезем в града и ще потърсим баща ми.

Цицерон дори не попита защо. Докато чакаха, Помпей нищо не каза. Покойният Помпей Страбон бе унижен по най-жестокия възможен начин, при това беше много ясно защо. Това беше единственият начин, по който жителите на североизточните квартали можеха да изразят своето презрение и отвращение от човека, виновен според тях за бедите им. Всички по-населени квартали на Рим черпеха вода от акведуктите, но Горен Есквилин, Виминал и Квиринал, където живееха по-малко хора, зависеше почти изцяло от местните кладенци.

Когато младият Помпей застана начело на двете кохорти и нахълта през Колинската порта в града, големият пазар от вътрешната страна на крепостните стени беше пуст. Из околните улици също не се мяркаше жива душа — дори и из тесните проходи, които минаваха между къщите и водеха към Есквилина. Улица по улица, пресечка по пресечка районът щателно бе претърсен. Дамазип бе взел едната кохорта със себе си и обикаляше квартала край Агера, докато двамата младежи бавно напредваха в противоположната посока. Чак три часа по-късно в долния край на Алта Семита Помпей се сблъска с тялото на покойния си баща. Бяха го захвърлили пред храма на Салус.

„Поне мястото, което са избрали, обяснява постъпката им — мислеше Цицерон. — Да оставят пред Храма на здравето трупа на човека, който донесе болестите.“

— Това никога няма да го забравя — зарече се Помпей, докато гледаше голото и обезобразено тяло на баща си. — Когато стана консул и предложа своя строителна програма, Квиринал няма да получи нищо!

Когато Цина научи за смъртта на Помпей Страбон, той облекчено въздъхна. Щом разбра за народните издевателства над трупа му, подсвирна от почуда. Излизаше, че много неща не вървят на добре зад стените на града. Личеше си, че дори хората, които се обявяваха за защитници на Рим, не се радваха на популярност сред масите. Уверен в крайния си успех, спокойно зачака градът да се предаде без бой на войската му.

Но капитулацията не дойде толкова скоро, колкото се надяваше прогоненият консул. Октавий твърдо се бе зарекъл, че само ако народът се вдигне на въоръжено въстание, ще благоволи да излезе от играта.

Същия ден, следобед при Цина дойде да докладва Квинт Серторий. Лявото му око се криеше под окървавена превръзка.

— Какво се е случило с теб? — уплаши се за приятеля си Цина.

— Останах без едно око — отвърна му лаконично.

— Богове!

— За щастие лявото — изрече, сякаш той трябваше да успокоява Цина, а не обратното. — На дясното нищо му няма, така че и занапред ще виждам меча си, докато се бия.

— Седни — покани го домакинът и наля вино. Изгледа изпитателно легата си и накрая си каза, че навярно малко неща на този свят могат да разтревожат истински Квинт Серторий. Когато едноокият герой се намести на стола си, той се разположи срещу него и въздъхна. — Знаеш ли, Квинт Серторий, оказа се напълно прав.

— Имаш предвид това, което ти казах за Гай Марий?

— Да. — Цина нервно въртеше чашата в ръцете си. — Много неща са вече извън контрол. Вярно, висшите чинове не са изгубили нищо от респекта си към мен, но останалите… Войниците. Самнитските и всички останали доброволци. Всички са дошли да следват Гай Марий, а не мен.

— Това просто не можеше да не се случи. Навремето дори не би имало голямо значение за самата кауза. Гай Марий винаги е превъзхождал всички ни и със способността си да преценява настоящето и да предвижда бъдещето. Той знаеше какво и как да бъде направено. Но онзи Гай Марий вече не съществува. — Кървава сълза се показа под превръзката и Серторий ядно я избърса. — На тази възраст и след преживените удари той едва се държи. Изгнанието му се отрази по ужасен начин. На няколко пъти разговарях с него и съм убеден в едно: участието му в борбата, която водим с теб, стои на заден план за него; единственото, което го интересува, е да си отмъсти на онези, които го прогониха от Рим. Назначил е за свой пръв помощник най-голямата отрепка, която някога се е раждала — Фимбрия! Истински лешояд! Колкото до легиона, който доведе от Етрурия, нарича го своя лична охрана и отказва да го причислява към общата ни армия. Въпросният легион е събран от кол и от въже. На подобна робска паплач би завидял всеки сицилиец, решил да вдига въстание на острова. И въпреки това, Луций Корнелий, не мисли, че Гай Марий е изгубил способността си да разсъждава, да преценява… Не, умът му далеч не е претърпял същите удари като морала му. Марий знае, че е господар на твоята армия! И започвам да се безпокоя няма ли някой ден да я използва за своя изгода. Ако аз съм сега тук и с теб, Луций Корнелий, то си имам просто, но принципно оправдание — няма да допусна един римски консул да бъде лишаван от длъжност по средата на мандата си. Но виж, с това, което подозирам, че Гай Марий се готви да направи, не искам да имам нищо общо. Нека отсега те предупредя, че някой ден можем да се разделим.

Цина усети как косата му настръхва. В погледа му се четеше ужас.

— Искаш да кажеш, че той подготвя кървава баня?

— Убеден съм. И което е по-лошо, не виждам кой ще го спре.

— Но той не може да стори подобно нещо! За нас е от изключително значение да вляза в Рим без оръжие — като законно избран консул, дошъл да установи мир и да сложи край на всякакви кръвопролития. Наша обща задача е да помогнем на Рим да стъпи на крака.

— Е, пожелавам ти успех в това благородно начинание — сухо изрече Серторий и се надигна от стола си. — Отивам на Марсово поле, Луций Корнелий. Нямам намерение да се махам оттам. Моите хора ще ме последват, в това мога да съм сигурен. А аз ще направя всичко по силите си законно избраният консул да си върне отнетата власт. Гай Марий обаче не бих подкрепил за нищо на света.

— Да, разбира се, че ще останеш на Марсово поле. Но те моля, ако започнем преговори с Октавий, да присъстваш и ти!

— За това не се тревожи. Подобни комедии не бива да се изпускат.

Серторий си замина.

На другия ден обаче Марий изведнъж реши да премести легионите си далеч от Рим — в Латинските поля. Смъртта на Помпей Страбон служеше на всички за урок; да се държат толкова много хора на едно място при ниска хигиена можеше да доведе всеки момент до нови епидемии. Реши, че ще бъде добре за войската му да подиша свежия провинциален въздух и да черпи вода от чистите кладенци далеч от големия град. Освен това доброволците лесно си изкарваха прехраната, като крадяха зимнината на беззащитните жители на областта. Един след друг паднаха Ариция, Бовила, Ланувиум, Анциум, Фикана, Лаврентум… Никой от тях не помисли да се съпротивлява на Гай Марий.

Като научи за заминаването му, Квинт Серторий веднага си каза, че решението на Марий представлява някакъв стратегически ход. Нищо чудно старият хитрец да отстъпва, за да се предпази от Цина. Той можеше и да е полудял, но не беше оглупял.

Вече беше краят на ноември. И двете страни — а може би щеше да е по-точно да се каже от „трите“ — знаеха, че „действителното“ правителство на Гней Октавий Рузон е обречено. Когато Помпей Страбон умря, армията му категорично отказа да се подчини на назначения за негов наследник Метел Пий и като си събра багажа, пресече Мулвиевия мост и предложи услугите си на Гай Марий. Не на Цина, а на Марий!

Епидемиите вече бяха отнели живота на поне осемнайсет хиляди души — военни и цивилни. Най-тежко бяха пострадали Помпеевите легиони. В същото време складовете за зърно в Рим тревожно опустяваха. Марий усещаше, че е започнало началото на края, и доведе „личната си гвардия“ от пет хиляди роби и освобожденци отново под Яникулум.

Беше твърде многозначително, че отказа да вземе със себе си самнитите, другите италийски доброволци и дори остатъците от пиценските легиони на Помпей Страбон. Дали отново не се грижеше за собствената си сигурност? — питаше се Квинт Серторий. Да, не можеше да не бие в очи решението на Марий да се откаже от легионерите — ветерани, за да се обгради с армия от роби.

На третия ден от декември по мостовете, свързващи двата бряга на Тибър с острова по средата, минаха първите парламентьори. Това бяха Прасчо Метел Пий (той беше официално упълномощеното лице), цензорът Публий Крас, Катул и Луций Цезар. На десния бряг ги чакаше Луций Цина, придружен от Гай Марий.

— Аве, Луций Цина — поздрави Метел Пий, възмутен да завари и Марий на преговорите. Още повече, че старецът не бе дошъл сам, а в компанията на някакъв германски исполин, облечен в златни доспехи, и на онази гнусна гадина Фимбрия.

— Да разбирам ли, че ме поздравяваш в качеството ми на консул, Квинт Цецилий, или ме смяташ за частно лице? — попита Цина.

В момента, в който съюзникът му изрече тези думи, Марий се нахвърли върху него:

— Страхливец! Безгръбначен идиот!

Метел Пий тежко преглътна.

— Поздравявам те в качеството ти на римски консул, Луций Цина.

При което Катул Цезар се нахвърли върху него:

— Предател!

— Този човек не е консул! — извика отчаян Публий Крас. — Той е уличен в светотатство!

— Дали е консул или не, това няма значение — обясни му Марий. — Важното е, че е победител.

И понеже вместо преговори делегациите се захванаха да водят кръчмарски спорове, Метел Пий накрая си запуши демонстративно ушите и разгневен обърна гръб на всички. Без да каже дума на шумните си придружители, бързо се прибра в града.

Когато доложи на Октавий какво се е случило, консулът също едва не се нахвърли да го бие.

— Как си посмял да признаеш, че е консул! Той не е консул! Цина е заклеймен от боговете и никакъв консул не е!

— Луций Цина е римски консул, и ти много добре знаеш това, Гней Октавий — отвърна му хладно Метел Пий. — До края на този месец той си остава консул.

— Голям парламентьор се оказа, няма що! Толкова ли не можеш да разбереш, че това, което най-малко можем да допуснем, е да признаем правото на Цина върху управлението? — сърдеше се Октавий и без да се усеща какво прави, въртеше заплашително пръст пред носа на Прасчо.

Този път Метел Пий на свой ред избухна:

— Като си толкова умен, защо ти не отидеш да преговаряш! И да не си посмял да ме сочиш с пръст! Аз съм Цецилий Метел и Ромул дори не би посмял да ме сочи с пръст, камо ли едно новоиздигнато парвеню като теб! Дали на теб ти харесва или не, никого не го е грижа. Луций Цина е римски консул. Ако се върна при него и той ми зададе същия въпрос, аз ще му дам и същия отговор!

Тази размяна на любезности подейства най-силно върху фламина Луций Мерула. Още от деня, в който му възложиха да пази свободния куриатен стол, той се бе чувствал като риба на сухо, но си беше изпълнявал задълженията. Сега обаче реши да сложи край на всичко и като се изпъчи пред колегата си Октавий и разбеснелия се Метел Пий, тихо им рече:

— Гней Октавий, трябва да се откажа от поста си на консул суфектус. Не подхожда на жреца на Юпитер да заема куриатни длъжности. Може и да има място за мен в Сената, но да се ползвам с империум е противоестествено.

Никой от присъстващите не посмя да каже дума. Мерула обърна невъзмутимо гръб на всички и като напусна Форума — разговорът се провеждаше насред площада, — тръгна нагоре по Вия Скара за държавния дом, където живееше.

Катул Цезар погледна Метел Пий.

— Квинт Цецилий, съгласен ли си да те направим върховен главнокомандващ? Ако те назначим с официален указ, може би армията и народът ще погледнат с по-голям оптимизъм към бъдещето.

Но той твърдо поклати глава.

— Не, Квинт Лутаций, не мога да приема. Нито армията, нито народът имат волята да подкрепят нашата кауза. Болестите и гладът са ги превърнали в плашливо стадо. И макар да не ми е леко да го призная на глас, никой в града вече не е сигурен на коя от двете страни е правото. Надявам се, че никой от вас не смята да повтори боевете по улиците на Рим. Луций Сула вече допусна тази грешка, нека ние не я повтаряме. Трябва да постигнем споразумение по мирен път! И то с Луций Цина, не с Гай Марий.

Октавий огледа внимателно лицата на всички свои съюзници и накрая вдигна рамене в знак, че се предава.

— Добре тогава, Квинт Цецилий. Както сметнеш за добре. Върни се пак да говориш с Луций Цина.

Прасчо отново пое тежката мисия върху плещите си, този път придружен само от мълчаливите Катул Цезар и Катул-син. Беше петият ден от декември.

Този път ги посрещнаха с далеч по-тържествена церемония. Цина се беше сетил да издигне висок подиум и бе наместил куриатния си стол в средата му. Дори седнал, той пак стоеше над парламентьорите от Рим. На подиума стоеше — вярно, прав — и Гай Марий.

— Най-напред, Квинт Цецилий — изрече Цина, — нека ти пожелая добре дошъл. Второ, уверявам те, че Гай Марий присъства само в качеството си на наблюдател. Той добре разбира, че представлява частно лице и затова не може да вземе активно участие в нашите преговори.

— Благодаря за топлия прием — каза на свой ред Прасчо, не по-малко тържествен от консула. — Нека и аз те уведомя, че не ми е позволено да водя преговори с друг, освен лично с теб. Какви са условията, които ни поставяш?

— Да вляза в Рим като законен римски консул.

— За това няма пречка. Фламен Диалис доброволно се отказа от поста си на консул суфектус.

— За в бъдеще никой да не се опитва да търси реванш срещу мен и моите поддръжници.

— Никога повече — увери го Метел.

— Новите граждани от Италия и Италийска Галия да получат свободен достъп до всичките трийсет и пет триби.

— С това сме напълно съгласни.

— Робите, които са избягали от римските си господари, за да се присъединят към моята армия, трябва да получат гаранции за своята свобода и за пълни граждански права.

Прасчо изведнъж застина.

— Невъзможно! — отказа троснато той. — Напълно невъзможно!

— Това е условие, Квинт Цецилий. То върви в пакет с всички останали — обясни му как стоят нещата Цина.

— Никога няма да се съглася с това, някакви роби — бегълци да получат не само свобода, но и същия граждански статус като бившите си господари!

Едва сега Катул Цезар се осмели да направи крачка напред.

— Можем ли да разменим по някоя дума насаме, Квинт Цецилий? — попита възможно най-тактично.

Двамата със сина си обаче трябваше да хвърлят доста сили, за да убедят упорития Прасчо в необходимостта да приеме и това условие; в крайна сметка Метел се примири, но само защото виждаше, че Цина е непримирим. Още тогава обаче Метел Пий се замисли дали искането е по инициатива на самия Цина или по-скоро на Гай Марий. В крайна сметка Цина почти не разполагаше с роби в своята армия, докато тази на Марий буквално гъмжеше с бежанци. Така поне донасяха осведомителите му.

— Добре, съгласен съм и с тази глупост за робите — изрече грубо Прасчо. — Има обаче един въпрос, по който аз поставям условията!

— О, така ли? — учуди се Цина.

— Да няма кръвопролития в града — настоя изрично Метел Пий. — Никой да не бъде лишен от гражданство, никой да не бъде проскрибиран, никой да не бъде пращан в изгнание, никой да не бъде даван под съд за държавна измяна и най-вече никой да не стане жертва на лично отмъщение. Каквото и да е станало, виновниците са отстоявали свои принципи и убеждения, а не са се водили от лични интереси. Никой не може да бъде съден за това, че е отстоявал принципите и убежденията си, дори деянията му да изглеждат позорни и недостойни. Това важи както за твоите последователи, Луций Корнелий, така и за тези на Гней Октавий.

Цина кимна в знак на съгласие.

— Напълно те подкрепям, Квинт Цецилий. Никога няма да стигнем до насилие и лично отмъщение.

— Ще се закълнеш ли? — попита лукаво Прасчо.

Той обаче поклати глава и целият се изчерви.

— Не мога да дам подобна клетва, Квинт Цецилий. Това, което мога сега да гарантирам, е, че ще сторя всичко по силите си, за да предотвратя всякакви съдебни процеси, кръвопролития и конфискация на имущество на римски граждани.

Метел Пий леко извърна глава, за да види реакцията на безмълвния Гай Марий.

— Да не би да намекваш, Луций Корнелий, че ти, консулът, не си способен да контролираш поддръжниците си?

Цина видимо се смути от въпроса, но бързо отговори:

— Мога да контролирам всички около себе си.

— Тогава защо не се закълнеш?

— Няма да се закълна — тросна му се той, сякаш се засягаше личната му чест, но изчервените му бузи намекваха за друго. И за да даде знак, че преговорите са свършили, той стана от стола си и слезе от подиума. В знак на любезност дори изпрати Метел Пий до началото на моста. Така двамата успяха за няколко секунди да се отдалечат от останалите. — Квинт Цецилий — рече поверително Цина, — аз имам пълна власт върху съмишлениците си! Но въпреки това бих желал да знам със сигурност, че когато вляза в Рим, Гней Октавий няма да ме посрещне на Форума. Най-добре да се скрие в миша дупка! За всеки случай… Човек никога не знае. Пак повтарям, аз имам достатъчно власт, но най-добре Гней Октавий да не се показва. Кажи му го лично!

— Имаш думата ми — прие Метел.

Едва сега Марий ги настигна. Толкова нетърпелив беше да сложи край на разговора между двамата противници, че чак бе започнал да подтичва като малко дете подире им. Прасчо си каза, че старият пълководец се е превърнал в жалка гротеска на самия себе си. В жестовете, в гримасите му се натрапваше все повече и повече нещо маймунско, което го лишаваше от способността да се налага над останалите. Прасчо си спомняше Марий още от времето, когато баща му воюваше в Нумидия. Оттогава пазеше спомена за един царствен пълководец, който не търпи да му се възразява. Сегашният Марий беше само една бегла сянка на тогавашния.

— Кога възнамерявате да влезете в града с Гай Марий? — попита Катул Цезар Цина, преди двете делегации да се разделят.

Но преди той да е отговорил, Гай Марий презрително изсумтя:

— Като законен консул Луций Цина може да влезе в града, когато пожелае. Аз обаче ще остана заедно с армията си тук и ще чакам по законен път да бъдат премахнати присъдите, произнесени над мен и над приятелите ми.

Цина едва изчака Метел Пий и двамата му придружители да се отдалечат по посока на острова и се нахвърли върху съюзника си:

— Какво искаш да кажеш? Щял си да чакаш с армията си да премахнат присъдите…

Старецът, като че ли се беше лишил от почти всичко човешко у себе си. В очите на Цина той отдавна се бе лишил от образа на героя — спасител, вместо това напоследък започна силно да му напомня на някое грозно чудовище, излязло от дълбините на Подземния свят. Сега Марий се усмихваше насреща му и очите му пускаха лукави искрици изпод гъстите вежди. Бе придобил навика да си ги скубе постоянно, затова те стърчаха като платна, развети от бурния вятър.

— Скъпи ми Луций Цина, армията, която те следва досега, не е твоя, а моя! Ако не бях аз, дезертьорите може би щяха да избягат от другата страна на реката, а тогава Октавий щеше да победи. Помисли върху това! Ако аз сега вляза в града, без да бъде изтрита от таблиците смъртната ми присъда, все едно в града е влязъл престъпник. Какво ще ви попречи на вас двамата с Октавий да изгладите противоречията си и да се нахвърлите заедно върху мен? Представи си сега аз в какво положение ще се окажа! Ще трябва да стоя и да подсмърчам умолително пред Сената — в чийто състав вече не влизам — да бъде милостив и да ми опрости прегрешенията, които не съм извършил. Питам те сега, подхожда ли на един Гай Марий да изпадне в подобно унизително положение? — Потупа бащински Цина по рамото. — Не, Луций Цина, нека да не ти отнемам триумфа от влизането ти в Рим! Ти ще отидеш в града сам, а аз ще си стоя тук и ще чакам. С армията, която аз командвам. Ти своя собствена армия нямаш.

Цина усети как нещо му присяда на гърлото.

— Да разбирам ли, че смяташ да използваш армията — моята войска, — за да се изправиш срещу мен? Законния римски консул?

— Няма защо да приемаш думите ми толкова дълбоко — успокои го Марий и се засмя. — Да речем, че армията ще държи Гай Марий да получи това, което заслужава.

— И кое е това, което Гай Марий заслужава?

— Това, че на януарските календи аз ще бъда новият римски консул. Ще бъда първи консул, а ти — втори.

— Но аз не мога да бъда повторно избран! — изгледа го ужасен Цина.

— Глупости, естествено, че можеш! А сега върви! — отпрати го със същия тон, с който би изпратил сина си за наказание в стаята му.

Цина отиде да потърси Серторий и Карбон, които бяха присъствали и на първите, и на вторите преговори. Трябваше и те да знаят за намеренията на Марий.

— Само не казвай, че не си бил предупреден! — изрече мрачно Серторий.

— Какво да правим сега? — Цина беше на прага на отчаянието. — Той е напълно прав, армията би се подчинила единствено на него!

— Не и моите два легиона — поправи го Серторий.

— Но с тях не можеш да го възпреш — напомни му Карбон.

— Какво да правим? — повтори въпроса си Цина.

— Засега нищо. Нека старецът изживее своя щастлив ден. Колко време е мечтал за това седмо консулство — процеди през зъби Карбон. — Ще почнем да се тревожим едва когато влезем в Рим.

Серторий дори не сметна за нужно да продължи разговора. Вече премисляше как би трябвало да постъпи той самият в тази ситуация. Защо ли изведнъж и тримата бяха започнали да се гледат подозрително? Защо ли думите, които изричаха, звучаха така неискрени и двусмислени? Всеки от тримата съюзници усещаше как се превръща в един голям егоист и престава да се тревожи за другите. Навярно това беше болестта, която всички щяха да прихванат в идните години от Гай Марий. Колкото до Квинт Серторий, той желаеше повече от всичко друго да остане встрани от борбата за власт и могъщество, която тепърва щеше да започне в римското общество. За него върховен суверен продължаваше да бъде Рим. Благодарение на Луций Сула обаче хората започваха да си въобразяват, че те могат да са господарите, а Рим — слугата.

Когато Метел Пий предаде на приятелите си предупреждението на Цина Октавий да не се показва, всички разбраха смисъла на посланието. Задаваха се нови бури и не се знаеше кой и как ще оцелее след тях. За пръв път от известно време насам при обсъжданията между сенаторите присъстваше и Сцевола Понтифекс Максимус. На другите не им беше убегнало, че той бавно и по възможност незабележимо се опитваше да изчезне от сцената на събитията. „Навярно — мислеше Метел Пий, — защото пръв от нас е видял крайната победа на Гай Марий и се е сетил за годежа на дъщеря си с малкия Марий.“

Катул Цезар въздъхна.

— Това, което предлагам, е младите да напуснат града, преди Луций Цина да е пристигнал. Рим ще има нужда и за в бъдеще от своите достойни синове, докато ужасните създания като Цина и Марий няма да останат вечно на този свят. Да не забравяме, че някой ден и Луций Сула ще се завърне у дома. — Той млъкна и се замисли. — Мисля, че по-старите сред нас трябва да останат в Рим и да си опитат късмета. Аз самият не възнамерявам да повтарям одисеята на Марий, дори и без епизода с блатата.

Прасчо погледна към Мамерк:

— Ти какво ще кажеш?

Той не му отговори веднага:

— Това, което мисля, е, че ти, Квинт Цецилий, на всяка цена трябва да заминеш. Засега обаче аз ще остана. Не съм чак толкова важна личност.

— Добре. Щом казваш, ще замина — не се поколеба Метел Пий.

— Аз също ще си отида — обади се на висок глас консулът Октавий.

Всички го изгледаха, сякаш не разбираха смисъла на думите му.

— Ще преместя цялата си канцелария в казармата на Яникулум и там ще чакам развоя на събитията. Ако враговете ми решат да посегнат на живота ми, кръвта ми поне няма да се лее по улиците на Рим.

Никой не посмя дори да спори с него. След клането от Деня на Октавий злочестият консул просто нямаше шансове да се спаси.

На другия ден консулът Луций Корнелий Цина, облечен в тога претекста и придружен от дванайсетте си ликтори, влезе в Рим пеша, минавайки по мостовете, свързващи острова Тибър с двата бряга на реката.

Близкият му помощник Гай Марций Цензорин обаче знаеше от източник, близък до управляващите в Рим, че консулът Гней Октавий Рузон е напуснал града и че се е скрил на Яникулум. В деня, в който Цина влизаше триумфално в града, той привика при себе си част от нумидийската конница и без да иска позволение, без дори да съобщи на някого за намеренията си — най-малко на началника си, — се насочи към крепостта. Това, че Цензорин поемаше върху себе си подобна отговорност, се дължеше до голяма степен на самия Цина. Сред приближените му се намираха много офицери, мечтаещи за кръв и отмъщение, които, като видяха как предводителят им влиза с голи ръце в обсадения град, решиха, че консулът Цина е влязъл в тайно съглашение с Катул Цезар, Сцевола и останалите и се готви някой ден да премине на тяхна страна; нещо по-страшно — че целият поход срещу Рим ще се окаже напразен, че Цина ще си върне властта, без да се пролее капчица кръв. Цензорин можеше да прости на много от враговете си, но не и на Октавий.

След като никой не се опита да го спре на входа. (Октавий лично бе пуснал целия гарнизон да си върви), Цензорин влезе през парадния вход начело на петстотин нумидийски наемници.

На казармения плац бе издигната дървена трибуна, на която стоеше консулът Гней Октавий Рузон. Той тъкмо си разменяше гневни реплики с началника на ликторите, който го умоляваше да напусне крепостта, преди да е станало късно. Щом чу тропота от стотиците копита по паважа на крепостта, Октавий се намести на стола си от слонова кост и се обърна с лице към отворената порта. Ликторите му пребледняха от страх и неволно се отдръпнаха назад.

Гай Марций Цензорин обаче не обърна внимание на охраната. Скочи на земята, извади меча си от ножницата и с няколко скока изкачи стълбите до трибуната. Без да направи нито жест, за да го спре, Октавий позволи на убиеца да го доближи и да го сграбчи с лявата ръка за косата. Марций дръпна с все сила и римският консул — отново, без да се съпротивлява — се свлече в краката му. Докато ужасените ликтори гледаха безпомощно отстрани, Цензорин вдигна с две ръце меча си и го стовари с всичка сила върху оголения врат на Октавий.

Отсечената глава падна на дъските, двама от конниците се качиха да я вземат и по заповед на предводителя си я забиха на едно от копията си. Мъртвото лице на Октавий излъчваше странно спокойствие. Цензорин пое копието и прати нумидийците обратно в лагера им на Ватиканското поле. Вътрешният му глас подсказваше, че има заповеди, които не бива да се престъпват, а Цина изрично бе забранил на войските си да го последват отвъд помериума. Затова свали собствените си доспехи, шлем и меч, остави ги на слугата си и яхна отново жребеца си облечен само в кожената риза на римските офицери. Като вдигна главата на консула вместо знаме пред себе си, гордият убиец се запъти към Форум Романум. Излезе на площада и първата му работа бе да отиде до нищо неподозиращия Цина и да му поднесе кървавия си дар.

Първата реакция на консула беше да се отдръпне от ужас; устата му затрепери от погнуса и той с две ръце отблъсна отрязаната глава далеч от себе си. В следващия миг обаче се сети за Марий, който чакаше на другия бряг на реката, за стотиците очи, които наблюдаваха него и близкия му помощник Цензорин. Той си пое тежко дъх и затвори очи. Това, което се беше случило, бе само една от злочестините, които походът му срещу Рим носеше на града.

— Забий я на рострата — заповяда на Цензорин. И като се обърна към смълчаната тълпа, заговори: — Това е единствената проява на насилие, с която ще се примиря! Бях се зарекъл, че Гней Октавий Рузон няма да види с очите си как заемам отново мястото си на римски консул. Именно той, заедно с Луций Сула, пръв посегна към откритото насилие! На мястото, където сега стърчи главата му, някога стърчеше главата на моя близък приятел Публий Сулпиций. Не виждам нищо лошо в това Гней Октавий да продължи тази тъжна традиция. Както ще стори и Луций Сула, когато на свой ред се завърне! Виж какво се случи с консула Октавий, народе, и добре помни! Погледни отрязаната глава на човека, който донесе със себе си толкова мъка, толкова глад и страдания на града; той беше злодеят, заповядал да се избият няколко хиляди мирни римски граждани на Марсово поле насред законно свикано народно събрание. Рим беше отмъстен! Повече кръв в този град няма да се лее! А и всички сте свидетели, че Гней Октавий бе убит далеч извън пределите на помериума.

Последните думи не бяха самата истина, но на първо време щяха да свършат работа.

За някакви си седем дни всички закони на Луций Корнелий Сула бяха свалени от таблиците. В скромния състав центуриатните комиции се събраха на няколко пъти последователно и приеха същата процедура, с която навремето Сула бе започнал своята законодателна програма. Лекс Цецилия Дидия беше повторно пренебрегнат и те със завидна бързина гласуваха премахването на всички закони, които им връчваха върховната законодателна власт. Щом някогашните му правомощия бяха възвърнати, плебейското събрание на свой ред беше свикано, за да излъчи новите народни трибуни. Мандатът на досегашните вече беше изтекъл. Веднага след провеждането на изборите новите трибуни се захванаха да вършат работата на консула — победител. Най-напред на всички граждани от италийски и галски произход (не и на римските освобожденци; за това Цина не намери достатъчно смелост) беше позволено да си изберат една от трийсет и петте римски триби без никакви законови ограничения; Гай Марий и сподвижниците му получиха обратно отнетото си гражданство, както и предишното си обществено положение; освен това Гай Марий бе официално утвърден за проконсул; двете излишни триби, създадени от Пизон Фруги, бяха премахнати; всички граждани, осъдени от Варианската комисия на изгнание, бяха привикани обратно в родината. Последен по ред, но не и по значение беше законът, с който на Гай Марий се връчваше отново върховното командване на Източната армия, сражаваща се срещу понтийския цар Митридат и неговите съюзници.

Изборите за плебейски едили се състояха веднага след това и дойде ред на трибутните комиции да излъчат нисшите куриатни магистрати — едили, квестори, военни трибуни. Макар че им оставаха още три-четири години до навършването на трийсет, Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний и Гай Марций Цензорин, бяха избрани за квестори и автоматично влязоха в Сената. Никой от действащите цензори не посмя да се възпротиви.

С вид на същински светец Цина заповяда на центуриатните комиции да се съберат за избор на куриатни магистрати; заседанието щеше да се проведе на Авентинския хълм, от външната страна на помериума, тъй като Марсово поле още беше заето от легионите на Квинт Серторий. На уреченото място се появиха не повече от шестстотин души от всички класи, взети заедно. Повече бяха всъщност сенатори или представители на конническата върхушка. И понеже кандидатите бяха само двама, всички присъстващи послушно дадоха своя вот в тяхна полза — Луций Корнелий Цина и Гай Марий, ин абсенция. Формалностите бяха спазени, изборите можеха да се смятат за законни. Гай Марий ставаше за седми път римски консул, за четвърти път, без да присъства на изборите. Предсказанието беше изпълнено.

Все пак и Цина постигна своята малка победа; от двамата кандидати той пръв получи нужните гласове на центуриите и така от двете консулски места той щеше да заеме по-почетното. След консулските идваше ред на преторските избори. За шестте поста бяха представени само шест кандидатури, но формалностите отново бяха спазени. Никой не можеше да упрекне действащия консул, че е пренебрегнал законите. Рим се беше сдобил със своите нови магистрати, нищо че хората не проявяваха особено желание да управляват. Останалото време от годината Цина можеше да използва да оправи злините, постигнали Рим през последните няколко месеца. След продължителната война срещу съюзниците и след отнемането на азиатската провинция градът се нуждаеше от време, за да стъпи отново на крака.

Като бито куче, свряло се на сигурно в ъгъла, цял декември градът прекара в мълчание и безсъние. В това време легионите, обсадили Рим, постоянно се местеха и разместваха. Самнитските доброволци се върнаха обратно в Езерния и Нола. Жителите на Нола дори се залостиха отново зад крепостните си стени. Гай Марий великодушно бе позволил на Апий Клавдий Пулхер да си вземе стария легион и да обсади отново бунтовническия град. Начело на въпросния легион отдавна беше застанал Серторий, който лично убеждаваше войниците си да се подчинят на някогашния си началник, нищо че го презираха от дъното на душата си. Когато легионът потегли обратно по Кампанския път обаче, Серторий го изпрати с болка и тъга. Много от ветераните, които се бяха записали доброволци в армията на стария Марий, вече се връщаха по домовете си, включително двете кохорти, отплавали заедно с Марий от далечна Керкина, когато великият пълководец бе научил за действията на Цина.

Серторий запази другия си легион и остана на Марсово поле като котка, която се прави, че спи, но дебне птичките около себе си. С Гай Марий гледаше по възможност изобщо да не разговаря, а и чичо му предпочиташе да се крие сред гвардията си от роби и освобожденци. „Какво ни готвиш ти, старчок ужасен? — питаше се тревожно Серторий. — Направи всичко възможно редовната войска да се отдалечи от града, остави при себе си само долната сган, която ще извърши всичко, което я накараш.“

Най-накрая, на първия ден от Новата година Гай Марий се върна в Рим в качеството си на законно избран консул. Беше яхнал снежнобял жребец, носеше тога с пурпурен ръб, а на главата си — венец от дъбови листа. До него вървеше огромен кон — от онези огромни галски зверове, които римляните наричаха „бастарнски“, а на коня — преданият кимвриец Бургунд, със златна броня и препасал меч около кръста си. Зад двамата маршируваха пет хиляди избягали роби или освобожденци, с кожени брони и въоръжени с мечове. Човек трудно би ги нарекъл войници, но пък и не можеха да минат за цивилни лица.

Седем пъти консул! Предсказанието най-сетне се беше изпълнило. Нищо вече не занимаваше Гай Марий, освен сладката мисъл, че е постигнал всичко, за което е мечтал. Край него се бяха струпали както винаги тълпи от ликуващи и дори плачещи от радост хора, дошли специално заради великия Марий. Какво значение дали е първи или втори консул, щом народът се бе стекъл да го поздравява отново като своя любим герой? Имаше ли значение, че яздеше кон, а не ходеше пеша? Както бе прието… Че идваше от другия бряг на Тибър, а не от дома си? Както бе прието… Че не беше прекарал цялата нощ в бдение в храма на Юпитер? Както бе прието… Ни най-малко! Той беше Гай Марий. Правилата, които важаха за останалите простосмъртни, не го засягаха. Той можеше да си позволи всичко.

Без да се спира нито за миг, вървеше бавно, но славно към развръзката. На Форум Романум го чакаше другият консул — Луций Корнелий Цина — начело на скромна процесия от сенатори и шепа влиятелни конници. Бургунд помогна на господаря си да слезе от белоснежния кон и веднага оправи гънките на тогата му. Когато Марий застана пред Цина, робът му застана плътно зад него.

— Хайде, Луций Цина, по-бързо да свършваме! — подвикна Марий на колегата си и тръгна към храма. — Вече на три пъти съм участвал в тези церемонии, ти самият също си ги преживявал. Няма какво да ги обръщаме на триумфално шествие!

— Един момент! — извика бившият претор Квинт Анхарий, като излезе пред останалите консуларни и преторни сенатори, следвали отблизо консула Цина. Направи няколко крачки и застана лице в лице с Марий. — Объркахте си реда, консули. Гай Марий, ти си втори консул, мястото ти е зад Луций Корнелий, не пред. Също така настоявам да спестиш на великия Юпитер запознанството с този варварски исполин до теб и да заповядаш на охраната си или да си свали оръжието, или да напусне веднага града.

За секунда Марий изгледа Анхарий, сякаш искаше да го удари или да заповяда на огромния германец да го премести встрани от пътя на шествието. Най-накрая обаче се въздържа и като вдигна рамене, застана зад Цина. Робът Бургунд обаче остана плътно до него, а никой нищо не каза за многобройната армия на Форума.

— За първото, Квинт Анхарий, признавам, че си прав — обясни постъпката си Марий, като едва се сдържаше да не закрещи. — Но нито второто, нито третото ти искане са основателни. През последните години животът ми често беше под заплаха, затова не мога да се лиша от охраната си. Аз съм стар и болен човек, нека робът ми стои при мен да ми помага. Колкото до гордите бардиеи, те ще ме изчакат на Форума и щом церемонията свърши, ще ме придружават винаги и навсякъде.

На Квинт Анхарий му се искаше още да се разправя, но накрая кимна и застана на мястото си сред висшите римски магистрати. Той беше служил като претор в годината, когато консул беше Луций Сула, и си оставаше заклет враг на Гай Марий и поддръжниците му. Това беше едно от нещата, с които се гордееше. Ако ще да го бяха обесили с главата надолу, пак не би позволил на омразния Марий да застане най-отпред на тържественото шествие, още повече че и на самия Цина сякаш му се искаше тази нагла обида да бъде подмината от околните. Това, че сега се примири с положението и се върна на мястото си, бе заради умолителния поглед, който му хвърли първият консул. На Анхарий му стана неудобно не заради самия него, а заради това, че трябваше да се бори от името на човек, който вътрешно отдавна се е предал. На Квинт Анхарий не му оставаше друго, освен да се моли за по-скорошното привършване на войната срещу Митридат и за завръщането на Луций Сула.

Още когато Марий подвикна на Цина, че е време да тръгват, за да свършели бързо, стотината конници, които по правило вървяха в началото на шествието, поеха напред към Капитолия. Чак при храма на Сатурн стоящите най-отзад усетиха, че двамата консули ги няма. Бяха застанали пред целия Сенат и по всичко личеше, че се разправят помежду си. Не само че ауспициите преди церемонията не бяха проведени, както трябва, но и самият ритуал започваше лошо. Никой, дори Цина, не се беше осмелил да повдигне въпрос за отсъствието на Гай Марий от нощното бдение. Двамата консули бяха длъжни да стоят в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да чакат знамения от боговете, а това не бе станало. Цина дори си беше замълчал за тайнствения черен силует на птица с ципи на краката и огромни нокти, който бе прелетял на мъждивото небе малко преди зазоряване.

Никога през дългата история на Рим церемонията по встъпването в длъжност на новите консули не е бивала толкова набързо претупана; дори преди години, когато Марий бе пожелал да произнесе речта си облечен в парадните си доспехи и с намазано с червена боя лице. Само четири часа по-късно — а зимните часове са доста къси, — не само жертвоприношението и първото заседание на Сената, но дори и празничното пиршество след тях бяха свършили. Никога преди и сенаторите, участвали в празника, не бяха бързали толкова да си ходят. Когато тържественото шествие се запъти обратно по склона към Форума, отрязаната глава на Гней Октавий Рузон, която продължаваше да гние на рострата и да храни птиците, се беше извърнала по посока на храма на Юпитер и сякаш се опитваше да го погълне с изкълваните си очи. Ужасно знамение, при това видяно от всички.

Щом слезе от Капитолия и се озова пред храма на Сатурн, Гай Марий забеляза Квинт Анхарий пред себе си и побърза да го настигне. Хвана го за едната ръка и Анхарий се стресна и се обърна да види кой го вика. Нежеланата среща с консула го накара да изкриви лице от отвращение.

— Бургунд, меча! — заповяда кратко Марий на прислужника си.

Мигновено оръжието се озова в дясната му ръка. Той замахна към небето и стовари острието връз лицето на Квинт Анхарий. Бившият претор се строполи мъртъв на земята, а от огромния белег между брадичката и горния край на челото му зашуртя обилно кръв.

Никой дори не посмя да протестира. Щом се съвзеха след преживяния шок, и сенатори, и конници хукнаха едновременно да се спасяват. Марий се обърна към чакащия легион от роби и им щракна с пръсти. Те само това чакаха, за да се впуснат в бясно преследване.

— Правете, каквото щете, с тия куни, момчета! — изрева щастливият старец. — Гледайте само да не сбъркате приятелите с неприятелите!

Цина стоеше като закован и с ужас гледаше как целият свят се руши под краката му. Дори да искаше, не можеше да се намеси. Войниците му или бяха поели по пътя към дома, или стояха на лагер на Ватиканското поле. За няколко часа Мариевите бардиеи — той сам ги беше кръстил така, защото повечето роби в армията му принадлежаха на илирийското племе на бардиеите, населяващо Далмация — бяха станали господари на Рим. И се отнасяха с града подобно на някой пияница — с жената, която ненавижда. Много мъже бяха посечени без причина по улиците, жените им — изнасилени, а накрая, от жалост за сирачетата им режеха гърлата и на тях. Повечето престъпления бяха напълно неоправдани, дори безсмислени; имаше обаче и хора, които Марий изгаряше от нетърпение да види мъртви — или поне такива, които поддръжниците му смятаха, че иска да види мъртви. Бардиеите не бяха дотам възприемчиви, че да знаят какво точно мисли страшният им предводител.

През целия ден, а и до късно през нощта Рим стана жертва на страшни изстъпления. Много негови жители крещяха за пощада, други се молеха да дойде по-скоро и техният край. В някои квартали пламнаха пожари, които огряха нощното небе, огласени от писъците на изгорените живи.

Публий Аний, който от всички хора на земята най-силно ненавиждаше Антоний Оратор, поведе конна дружина към Тускулум, където Антониите притежаваха голямо имение. За бившия военен трибун бе истинско удоволствие да гони по двора застаряващия Антоний и накрая собственоръчно да го убие. И той се оказа подвластен на зараждащата се мода и като отряза главата на Антоний, я занесе обратно до Рим, за да я окачи на рострата.

Фимбрия също разпореждаше с конен отряд и заедно с другарите си започна да претърсва Палатина. Искаше му се най-напред да пипне цензора Публий Крас и сина му Луций. В една от пресечките близо до дома им Фимбрия зърна бягащата фигура на младежа. Веднага пришпори коня си и щом настигна беглеца, в движение го намушка с меча си. Бащата на злощастния Луций Крас стана неволен свидетел на кратката сцена, без дори да може да извика нещо на сина си. И понеже не искаше да сподели позорната му съдба, бръкна в гънките на тогата си, където от известно време криеше кама и се намушка. За щастие Фимбрия нямаше представа коя точно от съседните къщи принадлежи на Лициний и се отказа дори да я потърси. Така третият син Марк, който още не бе навършил годините за сенатор, се спаси.

Фимбрия остави на хората си да обезглавят телата на Публий и Луций Крас и заедно с шепа приятели отиде да потърси братята Цезари. Двамата по-малки завари в общия им дом. Нито цензорът Луций Юлий, нито Гай Страбон бяха пожалени. И докато главите им бяха запазени за рострата, Фимбрия натовари трупа на Страбон на коня си и го занесе до гробницата на Квинт Варий. Там го „уби“ повторно, все едно извършваше жертвоприношение пред човека, който бе сложил сам ръка на живота си и бе умрял в продължителни мъки, за да избегне присъдата на умелия адвокат. Но и това не беше достатъчно за зажаднелия за кръв Фимбрия. Той хукна да търси най-големия брат — Катул, за да завари пред вратата му специален пратеник от страна на Марий. Консулът държеше Катул Цезар да бъде пощаден, за да го изправят пред законен съд.

На другата сутрин, когато първите лъчи на слънцето огряха рострата, там стояха забучени на копия цяла дузина отрязани глави — на Октавий и Анхарий, на Антоний Оратор, на Публий и Луций Крас, Луций Цезар и брат му Страбон, на Гай Атилий Серан и Публий Корнелий Лентул, на Гай Неметорий и Гай Бебий и дори на престарелия Сцевола Авгур. Улиците бяха застлани с човешки трупове, като главите на по-маловажните жертви бяха струпани на обща купчина в ъгъла между храма на Венера Клоацина и голямата Базилика Емилия. Рим се задушаваше от тежката миризма на кръв.

Безразличен към страданията на съгражданите си, воден единствено от мисълта за отмъщение, Марий бързаше за Кладенеца на комициите, където избраният по негово настояване народен трибун Публий Попилий Ленат свикваше плебейското събрание на първото за годината заседание. Разбира се, никой не посмя да се яви, но това не попреча на заседанието да се състои. Бардиеите, които наскоро бяха получили гражданство, си избраха всеки, която триба си хареса, и взеха за пръв път в живота си активно участие в политическия живот на страната. Квинт Лутаций Катул Цезар и Луций Корнелий Мерула Фламен Диалис бяха дадени веднага под съд за държавна измяна.

— Няма да дочакам присъдата — рече Катул, неуспял да изплаче мъката си по двамата си братя и многото приятели, които бе изгубил през изминалия ден.

Разговаряха с Мамерк, спешно повикан в дома му.

— Вземи жената и дъщерята на Луций Корнелий със себе си и веднага напусни града, Мамерк! Умолявам те! Следващият, когото плебейското събрание ще призове на съд, ще бъде Луций Сула. Който бъде заловен, пък макар и в най-далечна връзка със Сула, ще бъде убит, а в случая с Далматика — още по-зле. Жена ти Корнелия Сула е най-застрашена от всички.

— Аз пък мислех да остана — рече Мамерк, който от няколко дни не беше спал. — Рим ще има нужда от хора, които не са взели участие в кланетата, Квинт Лутаций.

— Така е, Рим ще има, и то голяма нужда от вас. Но тези, които сега останат, просто няма да доживеят добрите времена. Аз самият смятам да сложа край на живота си веднага щом свърша с преките си задължения. Обещай ми, че ще вземеш Далматика, Корнелия Сула, всички деца на семейството и ще ги отведеш на безопасно място в Гърция. Без теб са напълно безпомощни. Ако знам, че ще го сториш, ще съм по-спокоен, когато умра.

Мамерк не можеше да му откаже и си тръгна със свито сърце. Със завидна бързина той събра парите и движимото имущество на Сула, Скавър, Друз и Сервилий Цепион, след което подбра жена си, тъща си и цялото домочадие на изброените фамилии и по тъмно изведе целия керван през Порта Санквалис — най-слабо наблюдавания изход от града. Предпочете, вместо да бърза към Брундизиум, да поеме по Вия Салария на североизток.

Колкото до Катул Цезар, той прати по едно кратко писъмце до Мерула и Сцевола, след което нареди на робите да запалят огън във всички мангали в къщата и да ги занесат в голямата стая за гости. Стените бяха измазани съвсем наскоро и из дома още се разнасяше силната миризма на вар. Катул Цезар собственоръчно запуши с парцали пролуките под вратите и прозорците, след което си избра най-удобния стол и разтвори свитъка с последните глави от Илиадата — любимото четиво още от детските му години. Когато хората на Марий разбиха вратата и нахълтаха в стаята, Катул седеше все тъй изправен на стола си, а свитъкът се бе сгънал в скута му, сякаш читателят се бе унесъл в дрямка. В помещението не можеше да се диша от отровния дим на мангалите, а тялото на Цезар отдавна беше изстинало.

Луций Корнелий Мерула така и не прочете предсмъртното писмо на приятеля си Катул. Когато то пристигна в дома му, самият фламин вече не беше между живите. След като свали шлема си и сгъна грижливо жреческата си одежда, той остави и едното, и другото пред статуята на Юпитер в храма. След това се върна вкъщи, нареди да му стоплят ваната и докато се къпеше, си разряза вените с ножче от еленова кост.

Сцевола Понтифекс Максимус обаче прочете следното:

Със сълзи на очи Сцевола смачка малкия лист на топка и го хвърли в огъня на разпаления мангал в кабинета си. Беше студено, а той беше достатъчно стар, за да усеща с цялото си тяло студа. Да убият чичо му, Авгура! Един безпомощен старец. Колкото и да му обясняваха, че е станала ужасна грешка, той пак нямаше да им повярва. От Нова година насам нищо в Рим не беше станало по погрешка. Докато си топлеше ръцете на огъня и подсмърчаше от мъка, Сцевола неволно се взря в светещите въглени, горящи на дъното на бронзовия мангал. Нямаше кой да му каже, че Катул Цезар бе избрал подобна обстановка, за да се прости с живота.

Още преди изгрев-слънце на другия ден главите на Катул Цезар и Мерул Фламен Диалис бяха окачени на рострата, до тези на останалите. Започваше едва четвъртият ден от седмото консулство на Гай Марий. Самият Марий прекара дълги минути в съзерцание на красивото лице на Катул, който дори в смъртта не се беше разделил с високомерното си изражение. Едва като се наслади достатъчно на гледката, нареди на Публий Попилий Ленат да свика отново плебейското събрание.

Този път обект на народната омраза стана бившият консул Сула. Той беше осъден за държавна измяна и обявен за враг на римския народ. Цялото му имущество бе конфискувано, но това не донесе никаква печалба за римската хазна. Марий на драго сърце остави бардиеите да ограбят голямото жилище, което Сула си бе купил преди няколко години в Палациум. Щом си напълниха дрехите, с каквото можаха, те от яд, че не са намерили кой знае какво, подпалиха къщата и я оставиха да изгори до основи. Подобна съдба сполетя и къщата на Антоний Оратор. Никой от осъдените обаче не беше оставил упътване къде е скрито семейното съкровище. Колкото и да преглеждаха сметките на римските банки, квесторите така и не можаха да проследят в каква посока са се изгубили спестяванията на двамата. И докато робите успяха да отмъкнат по някоя вещ за себе си, Рим не спечели абсолютно нищо от конфискациите. Попилий Ленат побесня от ярост и прати държавните роби да се разровят из пепелта от къщата на Сула, за да видят дали няма да намерят някъде скрито имане. Когато бардиеите напуснаха дома на бившия консул, дървените долапи с погребалните маски на Корнелиите вече бяха в безопасност. Скъпата маса от лимоново дърво също не стана жертва на пожара. Мамерк се оказа изключително организиран човек; с помощта на иконома Хризогон, както и на дружина роби под негово командване, той успя да измъкне всичко по-ценно от най-богатите римски домове и да го натовари на волски коли за Адриатическия бряг. Онова, което нямаше как да вземе със себе си, прибра по чужди къщи, където никой не би помислил да потърси.

През първите няколко дни от своето седмо консулство Гай Марий дори не помисли да се прибере у дома. Двамата с Юлия още не се бяха виждали след раздялата пред Капенската порта. Дори младият Марий бе натоварен с работа извън града и докато баща му установяваше своя кървав режим, той, без да подозира нищо, се занимаваше с разпускането на ненужните вече доброволци. В началото Марий живееше в постоянен страх, че Юлия ще го потърси и затова постоянно се криеше сред свирепите бардиеи. Беше дал изрична заповед, че ако някой забележи жена му на Форума, трябва незабавно да я върне под стража у дома. Но след като три дни минаха, а от Юлия нямаше ни следа, той се успокои и ако с нещо можеше да издаде тревогата си, това бяха непрестанните писма, които пращаше на сина си да си гледа работата и да не припарва до Рим.

— Той е едновременно луд за връзване и достатъчно нормален, за да си дава сметка за някои елементарни истини — обясняваше Цина на своя приятел Гай Юлий Цезар, който най-сетне се бе завърнал в Рим от Ариминум. Допреди няколко дни Цезар бе помагал на Марий Гратидиан да пази града от евентуален нов поход на Сервилий Вация. — Марий съзнава добре, че след всичко, което извърши през последните няколко дни, повече не ще може да погледне Юлия в очите.

— Къде живее тогава? — попита Мариевият шурей, който за няколко минути престой на Форума се беше състарил с години. Ако не се беше родил патриций Юлий, нищо чудно да беше припаднал.

— Ако щеш ми вярвай, но си вдигна палатка насред площада. Ей я, е, там! Нарочно я построиха до езерцето на Курций, та да го използва вместо баня. Така или иначе, много се съмнявам да спи изобщо. Обикновено прекарва вечерта си да се напива заедно с главатарите от робската си гвардия и отрепки от рода на Фимбрия, а в останалото време обикаля града и си навира носа навсякъде, където се сети; като някоя дърта клюкарка, която се страхува, да не би да стане нещо интересно в квартала, а тя да го научи последна. Нищо вече не е свято на този свят! — потръпна Цина. — Не мога с нищо да го спра. Нямам представа каква е крайната му цел… Или какъв ще е следващият му ход. Започвам да се съмнявам дали той самият знае.

При пътуването си обратно за Рим Цезар се сблъска за пръв път с мълвата за Мариевите издевателства във Вейи. Разказите обаче му се сториха невероятни и преувеличени. Едва на подстъпите към града реши все пак да заобиколи и вместо да минава през Марсово поле, където би се засякъл със стария си познат Квинт Серторий, да свърне в някой от тъй наречените дивертикули и да влезе в града чак през Колинската порта. Доколкото разполагаше със сведения за събитията в Рим, знаеше, че армията на Помпей Страбон вече не стои на лагер край града и че самият Помпей е мъртъв. Във Вейи беше научил, че Марий и Цина са консули — още една причина да не обръща голямо внимание на слуховете за кръвопролитията и нечовешките жестокости, извършвани в града. Когато обаче достигна Колинската порта, за своя голяма изненада се сблъска с въоръжена стража.

— Гай Юлий Цезар? — обърна се към него центурионът, който познаваше всички бивши легати на Гай Марий.

— Да — отговори Цезар и усети как нещо му присяда на гърлото.

— Луций Цина е заповядал да ти предадем, че ако случайно се появиш в града, трябва незабавно да отидеш при него. Чака те в храма на Кастор, където е разположена службата му.

Цезар се намръщи.

— За мен би било удоволствие да се видя с консула, центурионе, но най-напред ми се иска да се видя с близките си.

— Луций Цина е казал „незабавно“, Гай Юлий — настоя офицерът. Макар и да спазваше добрия тон, стана ясно, че предава заповед.

Цезар се опита да заглуши тревогата в душата си и като тръгна по Викус Лонгус, скоро излезе на Форума.

Още докато минаваше по Мулвиевия мост, забеляза гъстите кълба дим из яркосиньото небе над града. Сега обаче, докато крачеше по римските улици, имаше чувството, че небето е изчезнало окончателно и градът е попаднал под огромно сиво покривало. Пепел летеше от всички посоки, а колкото повече се приближаваше до Форума, толкова по-често се сблъскваше с трупове на мъже, жени и дори деца, изклани със завидна методичност. Когато излезе на Фауцес Субуре, сърцето му силно биеше в гърдите и душата му отчаяно го подканваше да зареже всичко, да се върне назад и възможно най-бързо да се увери, че домът и семейството му не са били на свой ред засегнати. Инстинктът обаче му подсказваше, че ако може да бъде наистина полезен с нещо на близките си, то е, като изпълнява дадените заповеди. Личеше си, че по улиците на Рим отново е имало сражения и до ушите му дори долитаха ужасените писъци на жителите на Есквилина. По цял Аргилетум не срещна жива душа, затова сви по Викус Сандалариус и излезе на Форума в самата му среда. Така щеше да заобиколи няколко обществени сгради и да стигне храма на Кастор, без да минава през долния край на Форума.

Завари Цина седнал на стъпалата пред храма. Консулът му разправи накратко какво се е случило през последните дни.

— Какво по-точно искаш от мен, Луций Корнелий? — попита Цезар, щом му показаха и палатката при езерцето.

— Аз ли? Аз не искам нищо от теб, Гай Юлий — погледна го учудено Цина.

— Тогава защо не ме пуснеш да си вървя вкъщи? Навсякъде горят пожари. Искам да се уверя, че в дома ми всичко е наред.

— Не съм те викал аз, Гай Юлий, а Гай Марий. Аз просто предупредих пазачите по портите, че ще е добре, ако дойдеш първо при мен. Казах си, Гай Юлий не знае нищо за случилото се през последните дни, по-добре да му ги разкажа, преди да се яви пред Гай Марий.

— И какво иска той от мен? — попита Цезар, който вече видимо трепереше.

— Да отидем да го питаме — предложи консулът и тръгна към долния край на площада.

Тук труповете дори бяха обезглавени. Цезар едва не получи удар при вида на рострата и нейната нова украса.

— Но това са мои приятели! — възкликна той от възмущение и сълзи потекоха по лицето му. — Братовчедите ми! Колегите ми от Сената!

— По-добре се дръж спокойно, Гай Юлий — предупреди го Цина. За няколко дни и той се беше научил да се държи като скала. — Ако държиш на живота си, по-добре не плачи и гледай в никакъв случай да не припадаш. Ти може и да си шурей на Марий, но след това, което се случи от Нова година насам, не бих се учудил да заповяда екзекуциите на жена си и сина си.

Между палатката и рострата най-сетне забелязаха и самия Гай Марий. Разговаряше с огромния германец Бургунд и тринайсетгодишния син на Цезар.

— Гай Юлий, радвам се да те видя най-сетне! — изръмжа като мечка Марий и като грабна Цезар в лапите си, звучно го целуна по двете страни. Цина забеляза, че момчето потрепна, може би от уплаха.

— Гай Марий — едва намери да отвърне на поздрава Цезар.

— Ти винаги си ме смайвал с точността си, Гай Юлий. Беше писал, че пристигаш днес, и ето те, цял-целеничък пред мен. Добре дошъл в Рим! — пожела му Марий и даде знак на Бургунд да ги остави сами.

Цялото внимание на Цезар обаче бе насочено към сина му. Бащата се учуди на безразличието, с което тринайсетгодишното му момче съзерцаваше кървищата около себе си, на безгрижието, с което разговаряше с този касапин.

— Майка ти знае ли, че си тук? — попита той и механично се огледа няма ли да забележи някъде Луций Декумий. Мъничкия човечец се беше спотаил зад палатката на консула.

— Да, татко, знае — отвърна му малкият Цезар със същото спокойствие, с което досега си бе приказвал с чичо си.

— Момчето расте, а, Гай Юлий? — похвали племенника си Марий.

— Да. — Опитваше се да изглежда спокоен като сина си. — Да, расте.

— Пишката му вече я бива за това-онова, не мислиш ли?

Цезар се изчерви от смущение, но синът му не прояви каквато и да било реакция. Само хвърли поглед на Марий, сякаш искаше да го смъмри за липсата на такт. Макар да трепереше като лист, бащата започваше да се гордее с безстрашието на сина си.

— Добре тогава, тъкмо имах да обсъдя някои въпроси с вас двамата — рече Марий, имайки предвид и Цина. — Млади Цезаре, я иди да правиш компания на Бургунд и Луций Декумий, докато аз разговарям с татко ти. — Изчака момчето да се отдалечи достатъчно, за да не ги подслушва, след което изгледа Цина и Цезар и в очите му заиграха закачливи искрици. — Сигурен съм, че изгаряте от нетърпение да научите кои са тези неща, които искам да обсъдя с двамата едновременно?

— Което си е право, право е — съгласи се Цезар.

— Добре тогава — каза отново Марий. Изглежда, думите му се бяха лепнали за ума и той почти винаги започваше с тях. — Не че се хваля, но предполагам, че познавам сина ти по-добре, отколкото го познаваш ти, Гай Юлий. През последните няколко години двамата с него сме прекарали много време заедно. Чудесно момче — рече замислено чичото и на Цезар кой знае защо му се стори, че открива в тона му лукави нотки. — Да, наистина, изключително момче! Нали знаеш, подобен интелект не можеш да откриеш и у възрастните, камо ли сред връстниците му. Пише стихове, дори драми. И в същото време е истински гений на математиката. Изключително момче, изключително… Боговете са го дарили и със силна воля. Сам съм го изпитвал на гърба си, когато го ядосам с нещо. И което е най-важното според мен, проблемите не го плашат; напротив, той сам гледа да си създава такива.

Погледът на Марий ставаше все по-двусмислен и десният край на устата му лекичко се изви в нещо като усмивка.

— Добре тогава, рекох си аз, като станах за седми път консул и изпълних предсказанието на старицата. Казах си, че съм привързан много към това момче! Достатъчно съм привързан, за да се загрижа за бъдещето му. Защо да не му осигуря отсега живот много по-спокоен и безметежен от този, който аз самият съм имал. Той е много учено момче, нали ти казвам… Затова си викам, защо да не му осигуря отсега положение, с което да получи свободно достъп до цялото човешко знание, без да се занимава с нищо странично? Трябва ли и такова симпатично дете като него да бъде подхвърлено на капризите на… войната, на обществената кариера, на политиката?

Все тъй с чувството, че ходят по ръба на вулкан, двамата слушаха внимателно всяка дума на страшния консул. Не се досещаха накъде бие Гай Марий.

— Добре тогава — продължи в същия дух Марий. — Нашият Фламен Диалис вече не е между живите. Но Рим не може да я кара дълго време без специалния жрец на Юпитер, нали така? И ето го това прекрасно дете, Гай Юлий Цезар Младши. Патриций с двама живи родители. Идеалното съчетание човек да стане фламин. Е, има един проблем и той е, че момчето не е женено. Луций Цина обаче е баща на малка дъщеря, която още не е обещана на никого. Тя също е патрицианка и двамата й родители са живи. Ако баща й я даде на малкия Цезар, всички условия ще бъдат изпълнени. Замислете се само каква прекрасна двойка ще бъдат нашите фламин и фламинка! Нито ти, Гай Юлий, ще се чудиш откъде да намериш пари за кариерата на сина си, нито ти, Луций Корнелий, ще се чудиш как да осигуриш тлъста зестра на дъщеря си. И двамата ще се издържат за сметка на държавата, ще живеят в държавния дом, при това ще се ползват с цялото уважение и обществен респект, които заслужават. — Марий се вгледа внимателно в очите на двамата бъдещи сватове доволен от себе си. — Какво ще кажете?

— Но дъщеря ми е само на седем! — напомни му ужасеният Цина.

— Това не е пречка — увери го Марий. — Все някой ден ще порасне. Двамата младоженци ще продължат да живеят при родителите си до деня, в който възрастта им позволи да създадат истинско семейство и да заживеят самостоятелно в държавния дом. Естествено, за да се консумира бракът, ще трябва доста време да почакаме малката Корнелия Цина да порасне, но законът не забранява да я оженим отсега. — Той се засмя, толкова беше горд с идеята си. — Е, какво ще кажете?

— Е, ако зависи от мен, не виждам нищо лошо — предаде се пръв Цина. Изпита облекчение, че Марий не го е повикал за нещо по-лошо. — Да си призная, наистина не знам откъде щях да намеря пари за втора зестра. Голямата ми дъщеря здравата ме охарчи.

— А ти, Гай Юлий, какво ще кажеш?

Цезар се спогледа с Цина. Това, което прочете в очите на консула, беше повече от недвусмислено: съгласявай се, докато е време.

— И аз нямам нищо против, Гай Марий.

— Чудесно! — плесна с ръце той. След това се обърна към малкия Цезар и щракна с пръсти да го повика. И този навик го беше придобил през последните няколко месеца. — Ела, момче!

„Какъв удивителен младеж! — помисли си Цина и изведнъж си спомни онзи забележителен епизод, когато трябваше да се спаси обвиненият в убийство Марий Младши. — Истински красавец! Но защо ли не ми харесват очите му? Има нещо смущаващо в тях. Напомнят ми на…“ Така и не можа да се сети на кого точно.

— Да, Гай Марий? — попита малкият Цезар и погледът му се спря изпитателно върху лицето на чичото. Естествено, че за да го отпратят толкова спешно надалеч, трябва да са говорили за него.

— Вече начертахме твоето бъдеще — съобщи му Марий, все едно това беше най-щастливата вест на света. — Веднага ще те оженим за дъщерята на Луций Цина и от утре ставаш нашият нов фламен Диалис.

Малкият Цезар не каза нищо. Нито един мускул по лицето му не трепна. И все пак в мига, в който Марий изрече тези ужасни фрази, всичко се преобърна наопаки в душата му.

— Добре сега, Цезаре, какво ще кажеш? — попита го настойчиво Марий.

Но на въпроса му момчето отговори с мълчание; още щом му обявиха така тържествено бъдещето, Цезар сведе упорито поглед и дори не ги поглеждаше.

— Какво ще кажеш? — повтори Марий; малко му трябваше да се ядоса.

Светлите очи на малкия Цезар се впериха този път в лицето на баща му.

— Дали съм се заблудил, татко, или беше уговорен бракът ми с дъщерята на богатия Гай Косуций?

Бащата отново се изчерви и сви до болка устни.

— Вярно е, че обсъждахме брака ти с дъщерята на Косуций. Но не сме стигали до никакви твърди уговорки, а предложението на Гай Марий ми се струва много по-привлекателно. Един баща може само да се радва на подобно бъдеще за сина си.

— Нека преценя — рече младият Цезар, сякаш изобщо нещо зависеше от него. — Като фламен Диалис нямам право да гледам трупове, не мога да се докосвам до предмети от желязо — като се почне с ножиците и бръснача и се стигне до меча и копието. Не мога да нося никакъв възел върху себе си, не мога да се докосвам до коза, до кон, до куче, до бръшлян, не мога да ям сурово месо, пшеница, квасен хляб, боб и леща. Не мога да се докосвам до кожа, заради която специално е било одрано животно. И в същото време имам да изпълнявам цял куп интересни задължения. Така например на празника Виналия обявявам началото на годишния гроздобер. Или пък водя овцете за церемонията суоветаврилия. Мета пода в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Когато човек умре, отивам да се погрижа за ритуалното пречистване на къщата му. Да, цял куп от интересни по-интересни неща!

Тримата възрастни го слушаха, без да разбират по тона му дали говори сериозно, или се подиграва.

— Какво ще кажеш? — попита го за трети път Марий.

Сините очи се взряха в неговите. Толкова приличаха те в този момент на очите на Сула, че Марий чак потръпна вътрешно. Все едно заклетият му враг бе застанал пред него.

— Какво ще кажа ли?… Благодаря ти, Гай Марий! За мен е чест, че отдели от своето скъпоценно време, за да се погрижиш за бъдещето ми. — Момчето говореше, без да влага каквото и да е чувство в думите си, но и без да предизвиква излишно полуделия консул. — Мисля, че ясно разбирам на какво се дължи този интерес към моята скромна съдба. За жреца на Юпитер тайни на този свят няма! Но нека също ти кажа, чичо, че нищо не може да повлияе на съдбата на човек такава каквато му е писана. Рано или късно всеки от нас става това, което е трябвало да стане.

— И все пак жрецът на Юпитер не може току-така да заобиколи задълженията и ограниченията, нали? — напомни му Марий, който едва сдържаше гнева си. Искаше му се да види как момчето се свива, как плаче и се моли, как се хвърля да целува краката му…

— Разбира се, че не може! — отстъпи малкият Цезар, удивен, че чичо му е могъл така да се изпусне. — Ти май вложи погрешен смисъл в думите ми, чичо. Благодаря ти напълно искрено за тази неочаквана задача, която ми възлагаш. Тя е наистина достойна за един Херкулес. — След което се обърна към баща си. — Сега ще си вървим ли вкъщи? Или ти имаш още работа с Гай Марий?

— Не, ще си тръгна с теб — отговори, без сам да знае как, Цезар и едва сега погледна към Марий. — Нали не ти трябвам повече, консуле?

— Не, защо? — вдигна рамене той и тръгна да изпрати баща и син.

— Довиждане, Луций Корнелий, скоро ще се видим — вдигна ръка Цезар. — Благодаря ти за всичко. Колкото до коня ми, той принадлежи на легиона на Гратидиан, а аз така и така нямам конюшня вкъщи.

— Не се тревожи, Гай Юлий, ще наредя на някой от хората си да се погрижи за него — обеща Цина и се запъти към храма на Кастор и Полукс. Чувстваше се в много по-добро настроение, отколкото преди разговора си с Марий.

— Мисля, че можем да оженим децата още утре — рече Марий, щом шуреят му най-сетне се сбогува с Цина. — Нищо не пречи още призори бракът да бъде сключен в дома на Луций Цина. В същия ден върховният понтифекс, колегията на понтифексите, колегията на авгурите и всички останали жречески колегии ще се съберат в храма на Великия бог, за да въведат официално новите фламин и фламинка в длъжност! Е, освещаването ще трябва да почака, Цезар Младши. Първо да свалиш детската тога, пък тогава. Така или иначе въвеждането в длъжност изпълнява всички изисквания на закона.

— Още веднъж ти благодаря, чичо — рече младият Цезар.

Тъкмо минаваха покрай рострата, Марий се спря и посочи отрязаните глави, които обграждаха ораторската трибуна.

— Погледнете само! — подкани той шурея и племенника си. — Не е ли това гледка?

— Да — съгласи се Цезар. — Че е гледка, гледка е.

Нататък синът му се понесе с такава крачка, че баща му едва смогваше да не изостава. „Май изобщо не се сеща, че и други хора вървят с него“ — каза си Цезар. Едва сега той самият се обърна назад, колкото да се увери, че Луций Декумий ги следва на почтително разстояние. Все пак малкият Цезар не бе дошъл съвсем сам на това ужасно място. Колкото и да не харесваше своя съмнителен съсед, Цезар се чувстваше по-спокоен, когато знаеше, че той е наблизо.

— От колко време е консул? — попита изведнъж момчето. — Цели четири дни? Струва ми се, че откакто съм се родил, все той е бил консул! Никога не бях виждал майка си да плаче. Гледай: навсякъде убити хора, плачещи деца. Половината Есквилин гори, рострата окичена с отрязани глави, навсякъде кръв, кръв. Бардиеите, любимите слуги на чичо ми, само се чудят дали да галят чуждите жени, или да се наливат с крадено вино! Няма що, славно управление! Представям си как Омир се щура като побъркан из Елисейските полета и чака някой да му даде да пие кръв, за да възпее великите дела на Гай Марий, за седми път римски консул! Е, ако е само до кръвта, то Рим може да го удави в нея.

Какво можеше да отговори един баща на подобна тирада? Цезар никога не се задържаше задълго вкъщи и познаваше съвсем бегло сина си. Сега не му оставаше друго, освен да замълчи.

Най-накрая момчето нахълта в дома си и без да чака запъхтяния си баща, застана насред приемната и извика:

— Мамо!

Цезар чу как в кабинета Аврелия захвърля тръстиковия писец, как бърза да покаже на вратата наплашеното си лице. От някогашната й красота не бе останало почти нищо. Беше отслабнала до неузнаваемост, под очите й имаше огромни черни кръгове, лицето й беше подпухнало, устните — изпохапани от нерви.

Вниманието й бе насочено единствено и само към малкия Цезар; щом се увери, че нищо сериозно не му се е случило, сякаш тялото й изведнъж се отпусна. Едва след това забеляза мъжа до сина си и краката й се подкосиха.

— Гай Юлий!

Съпругът й успя да я поеме в последния момент, преди да падне, и я притисна до себе си.

— Ох, толкова се радвам, че се върна у дома! — чу се тихият глас на Аврелия, заглушен от дебелия плат на дрехата му. — Тук е същински кошмар!

— А може ли малко внимание! — тросна се на двамата малкият Цезар.

Родителите му се обърнаха към него.

— Имам да ти кажа нещо важно, мамо — рече момчето, без да се интересува от нищо, което не е свързано със собствените му проблеми.

— Какво? — попита разсеяно тя. Още не се бе съвзела след двойната радост да види сина си здрав и читав и да посрещне мъжа си у дома.

— Знаеш ли какво направи той с мен?

— Кой? Баща ти?

Но Цезар Младши великодушно махна с ръка, сякаш баща му и да иска, не може да му стори нещо.

— Не, не той! Макар че и той твърде бързо се примири, но пък и не съм очаквал друго нещо. Говоря ти за добрия и загрижен за бъдещето на племенниците си чичо Марий!

— И какво е направил Гай Марий с теб? — попита наглед спокойно Аврелия.

— Назначи ме за новия фламен Диалис! Утре призори трябва да се оженя за седемгодишната дъщеря на Луций Цина и веднага след това ще ме обявят за жрец на Юпитер — процеди през зъби Цезар.

Майка му го изгледа, без да знае какво да отговори. Първата й реакция бе да отдъхне след цялото преживяно напрежение. Когато научи, че Гай Марий вика сина й на Форума, едва не бе полудяла от тревога. В продължение на няколко часа бе стояла над една и съща колонка от цифри и напразно се убеждаваше, че смята. Колкото пъти преглеждаше числата върху хартията, толкова пъти сумата се оказваше различна. Единственото, което я занимаваше, бяха приказките за ужасиите по римските улици и за това, което чакаше малкия Цезар на рострата. Но най-много я плашеше самата среща на сина й с виновника за тези злини.

Най-накрая на малкия Цезар му омръзна да чака отговор от майка си и сам се впусна в обяснения.

— Това означава, че никога няма да отида на война, за да му съпернича на бойното поле. Никога няма да се кандидатирам за консул, за да му съпернича в политиката. Никога няма да бъда обявен за Четвърти основател на Рим. Вместо това ще прекарам целия си живот да мънкам молитви на език, който никой от нас не разбира, да мета пода на някакъв си храм, да ходя облечен като някой палячо и да се разкарвам из цял Рим, за да пречиствам домовете на умрелите си съграждани! — Докато разправяше всичко това, гневно махаше с ръце. — Този старчок не се посвени да ме лиши от всички онези права, които нося по рождение, и защо? За да не засенча никога великото му име.

Досега никой от родителите му не беше вникнал в душата на сина си, за да знае какви бури бушуват в нея, нито пък бе имал случай да се хвали със славното си бъдеще пред приятели. Сега, докато го слушаха с какъв плам оплаква съкрушените си мечти, и Цезар, и Аврелия се чудеха как най-лесно да обяснят на момчето си, че решението вече е взето и че на него не му остава друго, освен да се примири с неизбежното. Трябваше да му покажат, че в трагични дни като тези хора като него трябва да се смятат за щастливци, задето не само са оставени живи, но дори им се осигурява едно спокойно бъдеще.

Бащата предпочете да играе ролята на строгия родител, вечно неодобряващ постъпките на сина си.

— Не ставай смешен! — рече той и повече нямаше какво да добави.

Майката се присъедини веднага към мъжа си, още повече че досега не бе познавала друг начин да се отнася със сина си. Аврелия винаги бе внушавала на малкия Цезар основните римски ценности — чувство за дълг, послушание, скромност, поставяне на другите над себе си. Уви, момчето не можеше да се похвали с нито едно от тези качества.

— Не ставай смешен! — сгълчи го на свой ред майка му и добави: — Сериозно ли мислиш, че си способен да съперничиш на Гай Марий? Никой не може да си съперничи с него.

— Аз да съпернича на Гай Марий? — Отстъпи крачка назад той. — Та аз ще отнема блясъка на неговата слава, така както слънцето отнема блясъка на луната!

— Ако наистина гледаш по този начин на привилегиите, с които те удостоява чичо ти, Гай Младши, то Гай Марий е познал с какво да те накаже. Задълженията ти на фламин ще послужат като котва за кораба на безграничните ти фантазии. Ако не друго, то поне ти е осигурено прилично положение.

— Аз не искам да ми осигуряват каквото и да е положение! — разгневи се момчето. — Искам сам да се боря за своето положение! Искам каквото положение заемам в обществото, да се дължи единствено на собствените ми заслуги и усилия! Какво удовлетворение мога да изпитам от това да ми връчат някаква служба, по-вехта от самия Рим, служба, която съм получил само защото един престарял герой иска да запази славата си непокътната?

Баща му обаче ставаше все по-навъсен.

— Не бъди чак толкова неблагодарен!

— О, татко! А как можеш ти да бъдеш толкова сляп за очевидното! Ако някой е виновен за нещо, това не съм аз, а единствено Гай Марий! Аз съм си такъв, какъвто винаги съм бил! Аз не съм неблагодарен. Просто Гай Марий ме натоварва с бреме, от което само ще се чудя как да се освободя. Той не е направил нищо за мен, заради което да му бъда благодарен! Мотивите му са подли и егоистични.

— Ще престанеш ли да се хвалиш с това, колко си бил важен? — хвана се за главата Аврелия. — Сине мой, още от времето, когато те носех в скута си, защото не можеше да ходиш, двамата с баща ти сме се опитвали да ти втълпим нещо елементарно, но изключително важно: мечтите ти са твърде грандомански, за да бъдат постигнати, амбициите ти са твърде неограничени, за да се предпазиш ти самият от тях!

— И дори да е така, какво значение има? — отчайваше се на свой ред малкият Цезар. — Мамо, ако има човек, който може да преценява тези неща, това съм аз! Нещо повече, за да преценя правилно живота си, той вече трябва да е изживян. Не можем да изричаме ей така, голи фрази за неща, които не са се случили и никой не знае как точно ще изглеждат, щом се случат! Уви, след това, което ме сполетя, нищо няма да се случи!

Цезар реши, че е крайно време да сменят тактиката.

— Гай Младши, знаеш много добре, че в цялата тази работа никой не ни пита нас какво ни се нрави и какво — не. Ти беше сам на Форума, видя с очите си какво се е случило през последните дни. Ако Луций Цина, който е действащ римски консул, смята за наложително да се съгласяваме с всяко желание на Гай Марий, то най-малкото аз бих могъл да му противореча! Не забравяй, че не си единствен на този свят; трябва да мисля за майка ти и за двете ти сестри. Гай Марий не е човекът, когото всички познавахме. Той е един болен старец с безгранична власт в ръцете си.

— Да, това го разбирам — съгласи се малкият Цезар и донякъде се успокои. — Ето в това отношение далеч не държа да го надминавам… Изобщо да следвам примера му. Никога няма да стана причина по улиците на Рим да се лее кръв.

Аврелия беше практично мислеща жена, но за някои неща определено й липсваше усет. Решила, че кризата е отминала, тя кимна доволно.

— Така е по-добре, сине. — Дали ти харесва или не, от утре ще бъдеш фламен Диалис!

Младият Цезар прехапа устни и изгледа родителите си. Но и двамата му изглеждаха еднакво уморени, еднакво уплашени, еднакво неспособни да му съчувстват; и което беше най-лошо — не желаеха да го разберат. Това, за което не можеше да си даде сметка, бе, че той самият не искаше да разбере безизходното положение, в което бяха изпаднали.

— Мога ли да изляза? — поиска той разрешение.

— Стига да отбягваш бардиеите и да не се отделяш от Луций Декумий — каза Аврелия.

— Отивам при Гай Маций.

И се запъти към вратата, водеща към вътрешната градина на инсулата. Преди синът му да излезе, Цезар Старши го проследи с поглед. Момчето вече бе задминало на височина майка си и едрите му рамене изглеждаха някак неестествено широки спрямо тънката му талия.

— Горкото момче — рече бащата, който започваше да проумява нещастието му.

— Така поне има какво да го спира — отвърна му замислена Аврелия. — Страхувам се за него, Гай Юлий. Синът ни е човек, който не знае що е мярка.

Гай Маций беше синът на конника Гай Маций и двамата с малкия Цезар бяха връстници; бяха се родили от двете страни на един и същи двор и бяха отраснали заедно. Бъдещето на всеки от тях бе предначертано в различна посока, детските им мечти също по нищо не си приличаха, но двамата се познаваха като родни братя, при това се обичаха много повече, отколкото се обичат братята.

Гай Маций беше доста по-дребен от Цезар, имаше светла кожа и светли коси, очите му бяха с лешников цвят; личицето му беше по-скоро красиво и особено привличаше нежната му уста. Иначе във всичко беше син на баща си. От малък беше привлечен в търговските сделки на семейството и отсега предчувстваше щастливите години, прекарани в търговия, които го очакваха от мига, в който официално си сложи мъжка тога. Другото поприще, което също така неудържимо го привличаше, беше градинарството.

Гай Маций и сега щастливо разкопаваше своето ъгълче от двора, но още в мига, в който забеляза приятеля си да излиза от отсрещната врата, знаеше, че се е случило нещо много лошо. Захвърли лопатката и се изправи, изтупвайки пръстта от туниката си; майка му не можеше да понася да се внася мръсотия вкъщи, затова той винаги се изтупваше.

— Какво има? — попита той Цезар.

— Идвам да получа поздравленията ти, Пустула! — отвърна му той, така че да го чуе цялата инсула. — От утре съм новият фламен Диалис!

— Тюх да му се не види — рече Маций, когото Цезар наричаше Пустула, сиреч мехурче, още от ранните детски години, понеже беше много мъничък в сравнение с него. Маций клекна отново над лехата си и продължи да копае. — Ама това е срамота, Паво — заключи той и по иронията в гласа му стана ясно, че поне донякъде разбира приятеля си. Беше кръстил малкия Цезар паун; веднъж майките им ги бяха завели заедно със сестрите им на Пинцийския хълм — на нещо като разходка сред природата. Там се разхождаха цели дузини пауни, които сякаш нарочно си разтваряха опашките на ветрило, за да си съперничат с цветовете на бадемовите дървета и килима от нарциси. Цезар не само че вече беше придобил навика да се държи подобно на красивите птици, но и походката му на малко дете силно приличаше на тяхната. Оттогава го бяха кръстили Паво.

Малкият Цезар приклекна до Гай Маций и усети как сълзите напират в очите му. Гневът му беше сменен от дълбока тъга.

— Щях да си спечеля венец от трева дори по-млад от Квинт Серторий — каза той на приятеля си. — Щях да бъда най-великият пълководец в историята на човечеството, по-велик дори от Александър Македонски! Щях да бъда консул повече пъти от чичо си Марий. Никой римлянин не би могъл да се сравнява с моята дигнитас.

— И като фламен Диалис ще се ползваш с достатъчно дигнитас.

— Да, но не заради самия себе си. Хората изпитват уважение към длъжността на жреца, не към човека, който я изпълнява.

Маций въздъхна и отново остави лопатката.

— Хайде да отидем при Луций Декумий.

Това се оказа може би единственото предложение, способно да успокои разстроения Цезар. Той веднага скочи на крака и тръгна към изхода.

— Да вървим.

Минаха през апартамента на Маций и излязоха на Субура Минор. Оттам до кръчмата на кръстовището бяха само няколко метра. Инсулата на Аврелия заемаше острия ъгъл, получен между пресичащите се Субура Минор и Викус Патрициус. Долепена до нея, стоеше малката къща на колегията на кръстопътя. В тази къща, която играеше ролята на обикновена кръчма, в продължение на повече от двайсет години властваше Луций Декумий.

Разбира се, той и сега беше там. Откакто бяха започнали кървавите събития през последните дни, не се отделяше нито за миг от къщата на Аврелия.

— Да не се казвам Луций Декумий, ако това не са Пауна и Мехурчето! — извика той щастливо от масата си в дъното на заведението. — Дали да не ви сипя малко вино във водата?

Нито малкият Цезар, нито малкият Маций обичаха вкуса на виното, затова поклатиха глави. Наместиха се на дървената пейка срещу възрастния си приятел и изчакаха той да им напълни чашите догоре с бистра вода.

— Какво си се начумерил така? Да не е свързано със срещата с Марий? Какво има? — попита Декумий малкия Цезар.

— Гай Марий ме назначава за фламен Диалис.

Най-накрая се намери човек, който да реагира, както му се искаше на момчето. Луций Декумий първо го изгледа в недоумение, но щом се увери, че е чул правилно, лицето му се изкриви от гняв.

— Дърто, отмъстително лайно!

— И аз така казвам.

— Какво да се прави, Паво, след като прекарахте заедно толкова месеци, той добре те е опознал. Което си е право, Гай Марий не е глупак, нищо че всичко в главата му се е обърнало наопаки.

— Какво да правя, Луций Декумий?

Пазителят на колегията на кръстопътя се замисли, хапейки долната си устна. Най-накрая в очите му заблестяха радостни искрици.

— Сега може и да не знаеш, Паво, но след време ще измислиш сам! — каза той толкова уверено, че Цезар не можеше да не му повярва. — Има ли изобщо смисъл да униваш? Щом му дойде времето, никой по-добре от теб няма да знае как да се измъкнеш от това положение. Ти, дето виждаш най-далеч от всички ни в бъдещето и не се страхуваш, какво ти стана, че така изведнъж се наплаши? Шок, момчето ми, това е то, някакъв си шок. Аз те познавам по-добре и от Гай Марий. Сигурен съм, че ще се оправиш. В крайна сметка, Цезаре, живеем в Рим, не в Александрия. Рим затова е измислен, за да има закони и в тях да си намираш изход от всичко.

Гай Маций Пустула слушаше двамата си приятели да разговарят и не казваше нищо. Баща му си изкарваше хляба от това да сключва сделки и да се възползва от тънкостите на закона, така че от тримата най-добре знаеше колко правота има в подобно твърдение. И все пак… Едно е да сключваш търговски сделки и да се умилкваш на преторите, друго е да ти връчат да пазиш най-големия храм в Рим. Жрецът на Юпитер не можеше да се скрие зад законите, и то именно защото стоеше много над тях. Длъжността му бе съществувала векове, преди да бъдат изписани Дванадесетте таблици, така че човек се оказваше завързан за нея с много по-дебели въжета, отколкото, за която и да е държавна служба. Паво Цезар беше достатъчно интелигентен и начетен, за да знае тези неща.

Луций Декумий беше прост човек, но също разбираше разликата между жреца и чиновника. За разлика от Цезаровите родители обаче той знаеше, че в този момент на момчето му е най-нужна надеждата. Иначе нищо чудно да се хвърли на меча, който традицията му забраняваше да докосва. Гай Марий много добре знаеше, че племенникът му е създаден за всичко друго, но не и за религиозна служба. Момчето беше изключително суеверно, но религията му се струваше безкрайно скучна. Мисълта, че ще бъде ограничен от всевъзможни забрани, че ще трябва да съблюдава едни и същи правила от сутрин до здрач до края на живота си, като нищо щеше да го убие. За да избяга от това наказание на боговете, Цезар беше способен дори сам да се убие.

— Преди да бъда въведен в длъжност, трябва да се оженя. Още утре, рано сутринта встъпвам в брак — допълни кисело той.

— За коя? За Косуция?

— Не, не за нея, Луций Декумий. Тя не отговаря на условията да стане жена на фламин. Баща ми ме готвеше за нея, защото ще ми донесе голяма зестра. Като жрец на Юпитер обаче трябва да съм женен за патрицианка. Затова ми дават дъщерята на Луций Цина. А тя е само на седем години.

— Е, щом като е на седем, къде е проблемът? По-лошо щеше да е, ако беше на осемнайсет, нали така, паунчето ми?

— Щом казваш — сви нервно устни Цезар и кимна. — Прав си, Луций Декумий. Ще открия начин да се измъкна!

Уви, още събитията от другия ден го убедиха, че подобна закана ще се окаже най-вероятно празна дума. Малкият Цезар все повече се уверяваше в какъв невероятен капан го е хванал Гай Марий. В цялото семейство не бяха мигнали от притеснение какви ли ужасии ще видят по улиците на града. От Субура до Палатина разстоянието беше голямо и Цезар се беше заел със сериозни планове откъде да заобиколят, за да си спестят грозните сцени. Синът му вече бе видял всичко сочите си, но майка му и двете му сестри щяха дълги нощи да сънуват кошмари, ако минеха през центъра на Рим. Изведнъж обаче се появи Луций Декумий, който им съобщи за голямото разчистване, извършено през нощта.

— Както разправят бардиеите, момчето ви няма да е единственият младоженец този ден — уведоми семейството той. — Гай Марий е извикал синчето си обратно в Рим, за да го ожени и него. Старият Марий не мисли кой ще гледа кървищата по улицата, но малкият Марий нищо не бива да знае. Сега и ние можем спокойно да минем по Форума. Главите ги няма, кръвта е измита, труповете са откарани далеч. Сякаш бедният младеж не знае какви ги върши полуделият му баща!

Цезар обаче го гледаше с недоумение.

— Да не би да искаш да ми кажеш, Луций Декумий, че разговаряш с тези ужасни люде?

— Разбира се, че разговарям! — отговори му с пренебрежение той. — Шестима от тях бяха, всъщност още са членове на моето братство.

— Аха, разбирам — рече сухо Цезар. — Е, да вървим тогава.

Бракът, който малкият Цезар сключи в дома на Луций Корнелий Цина с малката му дъщеря, беше под формата конфареацио, затова по никакъв повод младоженците не можеха да се развеждат. Мъничката булка — мъничка дори за годините си — не можеше да се похвали нито с особена интелигентност, нито с особен чар. Носеше няколко ката дрехи в яркочервено и оранжево и цялата беше окичена с талисмани против уроки. Това не й пречеше да си навира носа навсякъде и да създава впечатлението за ходеща кукла, пусната да забавлява гостите. Когато свалиха воала й, малкият Цезар се сблъска с едно мъничко, розово личице, обсипано с гъсти лунички, с огромни черни очи. Той изпита някакво съжаление към малката си съпруга и може би, за да я успокои, й се усмихна по най-чаровния начин, на който беше способен. За награда бузите с луничките се издуха като балони, а очите на малката Цинила заблестяха от възторг.

Обикновено родителите на седемгодишна дъщеря тепърва започваха да кроят далечни планове за кой богат римски наследник да я оженят, когато й дойде времето. Сега обаче консулът Цина и съпругата му изневиделица се оказаха за втори път тъстове и до голяма степен, без да знаят къде са попаднали, излязоха на улицата, за да придружат младоженците до Капитолия и да присъстват на религиозната церемония. Дори статуята на Юпитер като че ли не разбираше какво точно става, и се усмихваше глуповато на новия жрец и миниатюрната му жена.

На церемонията присъстваха и други младоженци. Голямата сестра на Цинила, наричана официално Корнелия Цина, беше на бърза ръка омъжена предната вечер за Гней Домиций Ахенобарб. Бързината не се дължеше толкова на условностите — голямата дъщеря да бъде омъжена преди малката, — колкото на страха на младоженеца да бъде отнесен от кървавия въртоп в града. Все пак Цина беше близък човек на Гай Марий и освирепелият консул едва ли би посегнал на неговия зет. Освен това годежът беше направен отдавна и никой нищо не можеше да каже. Малкият Марий от своя страна се беше завърнал по тъмно, за да сключи веднага на другата сутрин брак с дъщерята на Квинт Муций Сцевола Муция Терция, наречена така, за да не се бърка с двете си по-големи братовчедки. От трите брачни двойки никоя не изглеждаше особено щастлива, но това в най-силна степен важеше за сина на Марий и Муция. Те не само че се срещаха за пръв път в живота си, но дори нямаше да могат да консумират брака си. Бащата на младоженеца му беше заповядал веднага след официалните церемонии да се връща в армията, където имаше да върши работа.

Разбира се, младият Марий знаеше за жестокостите, извършени от баща му, затова се надяваше с пристигането си в Рим да научи нещо повече за тях. За негова голяма изненада баща му го посрещна на Форума и разговорът между двамата беше съвсем кратък.

— Още утре призори ще се явиш пред къщата на Квинт Муций — заръча той на младежа, — ще се ожениш за дъщеря му. Съжалявам, но не мога да присъствам на сватбата. Много неща ме задържат в момента. После двамата с младоженката отивате в храма на Юпитер, където братовчед ти ще бъде провъзгласен за фламен Диалис. Доколкото ми обясняват, това била една от най-тържествените церемонии в цял Рим, няма как да се измъкнеш. Най-накрая отиваш в дома на Цезар и присъстваш на тържествената вечеря. Веднага след това заминаваш обратно за Етрурия.

— Какво? И няма да се порадвам на булката си? — опита се да се пошегува синът.

— Съжалявам, синко, но ще трябва да почакате нещата да се пооправят. Нямаме нито минута за губене!

Нещо в изражението на стария Марий подсказваше, че има въпроси, които по-добре да не се задават, но пък и нямаше как иначе.

— Татко, мога ли да отида да видя майка? — попита младият Марий с известен страх. — Мога ли да спя при нея?

В очите на Гай Марий заблестя и болка, и тъга, и няма тревога. Устните му се разтрепериха и той едва изрече:

— Да, можеш.

След което веднага обърна гръб на сина си.

Мигът, в който зърна майка си, беше най-ужасният в живота на младия Марий. Щом погледна очите й, на него му се стори, че Юлия е остаряла не с години, а с десетилетия. Посрещна го една тъжна старица, сломена от живота. Тя се бе затворила дълбоко в себе си и не искаше да говори изобщо за случилото се.

— Искам да знам, мамо! Какво е направил баща ми?

— Неща, които нормален човек дори не би помислил, сине.

— Още от Африка си знаех, че е полудял, но не мислех, че ще стигне чак дотам. О, мамо, как можем да поправим стореното?

— Не можем да оправим нищо. — Юлия подпря главата си с ръка и се намръщи. — Да не говорим повече за това! — И като облиза пресъхналите си устни, на свой ред попита: — Как е той?

— Значи е истина?

— Кое да е истина?

— Това, че не си го виждала изобщо.

— Наистина не съм го виждала, Гай. И никога няма да го видя вече.

По начина, по който каза това майка му, Марий не знаеше дали има предвид своето нежелание да се срещне с мъжа си, или неговото — да разговаря с нея. А може би я гонеха мрачни предчувствия…

— Не изглежда никак добре, мамо. Изобщо не прилича на човека, който беше някога. Каза, че нямало да дойде на сватбата ми. Ти ще бъдеш ли?

— Да, Гай, ще бъда.

След сватбата (какво интересно момиче се оказа тази Муция Терция) Юлия придружи младоженците и родителите на булката до храма на Юпитер, където племенникът й Цезар щеше да бъде въведен в жреческия сан. Можеше да си го позволи, защото се знаеше, че Гай Марий и там няма да присъства. След като бяха клали в продължение на няколко дни, бардиеите бяха прекарали цялата нощ да мият и да търкат градските улици да не би Марий Младши да научи нещо повече за деянията на баща си. Колкото и да, любопитстваше младоженецът какво точно се е случило, никой не би обсъждал въпроса със сина на Великия мъж.

Ритуалите, извършени в храма, се оказаха изключително дълги, при това отегчителни от самото си начало. Малкият Цезар трябваше да се съблече по туника и да си сложи специалните жречески одежди — крайно неудобния и тежък ямурлук, ушит от два ката груб вълнен плат и оцветен в зелено и червено, тесния шлем от слонова кост, върху чийто остър шип стоеше забодено кръгло парче вълна и обувките без връзки. Как изобщо беше възможно човек цял живот да носи подобни дрехи? Цезар отдавна беше свикнал да носи колан — Луций Декумий му го беше подарил, за да си носи камата, подарена естествено пак от него, — и сега се чувстваше не само неудобно, но дори неестествено без него. Освен това коравият шлем се оказа направен за много по-малка глава от неговата и безпомощно стърчеше високо над челото му, без да скрие дори светлите му къдрици. Сцевола Понтифекс Максимус побърза да успокои момчето: Гай Марий изрично бил пожелал да му подари нов апекс и майсторът щял още тези дни да го посети у дома, за да вземе мерките на главата му.

Когато малкият Цезар забеляза леля си Юлия сред присъстващите, сърцето му едва не спря да бие. Докато римските жреци му изричаха молитви, които сами не разбираха, той не откъсваше очи от нея, сякаш искаше на всяка цена да я накара да го погледне. Тя, разбира се, усещаше погледа му върху себе си, но упорито отказваше да надигне глава. На племенника й изведнъж му се струваше, че тя не е на четиридесет, а на шейсет години. Едва в края на мъчителната церемония, когато всички се струпаха около невръстния фламин и неговата още по-невръстна съпруга, Цезар успя да улови погледа на леля си. Искаше му се да не го бе сторил. Тя го целуна по устата, както го беше правила толкова години, и отпусна глава на рамото му, за да си поплаче.

— Толкова съжалявам, Цезаре — прошепна, без да я чуе никой друг. — По-зле не можеше да постъпи с теб. В желанието си да отмъсти на всички за всичко той дори не се усеща, че наранява най-близките си хора. Нали разбираш, той вече не е човекът, който беше!

— Виждам го много добре, лельо Юлия — увери я момчето също тъй тихо, да не би да ги подслушват. — Ти за мен не се тревожи. Каквото и да стане, ще се оправя.

И понеже слънцето вече залязваше, всички дошли на церемонията можеха спокойно да се разотидат. Новият жрец на Юпитер остана в компанията само на родителите си, на необичайно тържествените си сестри, на леля си Юлия, на братовчед си Гай Марий Младши и на неговата невеста. Носеше шлема си в ръка, но от дебелата лена, която всеки момент можеше да го задуши, и от особените обувки, които шляпаха по земята, не можеше да се отърве. Съпругата му Цинила, която също като него цял живот трябваше да носи вълна и да не се докосва до възел, си беше тръгнала заедно с родителите, брат си, сестра си Корнелия Цина и зет си Гней Ахенобарб.

— И така, Цинила ще остане да живее при родителите си, докато навърши осемнайсет — говореше Аврелия на Юлия, опитвайки се поне малко да я разведри, докато гостите се наместваха по кушетките, а слугите чакаха да внесат първото ястие. След толкова тържествен и отегчителен ден всички бяха огладнели. — Дотогава има единадесет години! На възрастта на младоженците това изглежда страшно дълго, но на мен ми се струва, че още утре ще я посрещнем у дома си.

— Да, така е — отвърна й с беззвучния си глас Юлия, разположена между снахите си Аврелия и Муция.

— Колко много сватби наведнъж! — реши да помогне на жена си Цезар, който също виждаше мъката в погледа на сестра си. Както подхождаше на един римски домакин, той се бе излегнал на централната кушетка, оставяйки почетното място до себе си на новия фламен Диалис, в чиято чест беше вечерята. За пръв път в живота си Цезар бе допуснат до тъй наречения Локус Консуларис, където по принцип заставаха най-високопоставените членове на компанията. Подобно на всички останали преживявания от деня и това му се струваше неуместно и дори неприятно.

— Защо Гай Марий не дойде? — попита, без да се усеща, Аврелия.

Юлия се изчерви и вдигна рамене.

— Много е зает.

На Аврелия й идеше да си отхапе езика от неудобство и за да не каже още някоя глупост, се сви безмълвна на столчето си. Надяваше се отново съпругът й да се притече на помощ, но той беше изпреварен. Сякаш за да налее масло в огъня, малкият Цезар шумно обяви:

— Зает ли? Глупости! Гай Марий не дойде, защото не посмя да дойде. — В следващия миг жрецът на Юпитер гневно се надигна и с един замах свали неудобната лена, за да я захвърли най-безцеремонно на земята при специалните обувки. — Така е по-добре. Проклето нещо! Ненавиждам го и него, и всичко останало!

И понеже това беше удобен момент да заличи нетактичността си, майка му веднага се нахвърли върху него.

— Не богохулствай пред хората!

— Богохулство ли е да говорим истината? — отвърна й предизвикателно малкият Цезар и се облегна като господар на левия си лакът.

В този момент вратата се отвори и робите донесоха хрупкав бял хляб, маслини, яйца, целина и няколко различни зелени салати.

Новият фламен Диалис беше навярно най-гладният от всички — ритуалите изискваха цял ден да не се докосне до храна — и почти несъзнателно посегна към хляба.

— Недей! — едва не изпищя Аврелия и пребледня от уплаха.

Момчето застина и я изгледа в недоумение.

— Какво има?

— Забранено ти е да ядеш пшеница и подквасен хляб. Има отделен хляб за теб.

При което един от прислугата постави малка чиния пред фламина. В нея имаше няколко тънко нарязани филийки от някаква сивкава и доста непривлекателна на вид субстанция.

— Какво е това? — попита малкият Цезар, без да крие отвращението си. — Мола салса!

— Мола салса се прави от лимец, което си е пшеница — осведоми го Аврелия, нищо че той и сам правеше добре разлика. — Това е ръжен хляб.

— Неквасен ръжен хляб — рече мрачно Цезар. — Дори и египетските селяни се хранят по-добре! Мисля, че ще е най-добре да ям бял хляб като хората. От това ми се гади само като го гледам.

— Цезар Младши, днес е денят на твоето въвеждане в сан — напомни му баща му. — Гадателите прочетоха добри предзнаменования, така че ти си нашият фламен Диалис. В този тържествен ден би трябвало да следваш всички предписания, отнасящи се до новото ти положение. Не забравяй, че ти си пряката връзка между целия римски народ и Юпитер. Всичко, което сториш отсега нататък, ще се отрази върху отношенията ни с Великия бог. Знам, че си гладен и че хлябът, който ти се предлага, е доста безвкусен. Но от днес ти се забранява да поставяш себе си над обществото. Ще ядеш този хляб и това е.

Момчето огледа всички сътрапезници. Пое си въздух и изрече наведнъж всичко, което тежеше на душата му. Подобни думи не отиваха на възрастен човек; възрастните се научават да се страхуват и примиряват, докато един тринайсетгодишен младеж можеше да си позволи всичко.

— Живеем във времена, където никой не ни пита кое е право и кое — криво. Може ли някой от нас да се чувства добре? Мога ли и аз да се чувствам добре? — Посегна към пресния хляб и демонстративно си отчупи, потопи го в зехтин и го напъха в устата си. — Никой не благоволи да ме попита какво мисля за новото си положение — продължи с пълна уста. — Е, да, признавам, Гай Марий ми зададе три пъти подобен въпрос, но какъв друг избор имах, освен да се съглася? Никой нищо не можеше да направи на мое място. Гай Марий е луд. Всички добре го знаем, нищо че от чувство за такт не го казваме. Това, което той стори с мен, беше съвсем умишлено и никой не може да ме убеди, че е станало вследствие на религиозно проникновение. Гай Марий пукната пара не дава за благоденствието на Рим, още по-малко за отношенията му с боговете. — Цезар млъкна, колкото да преглътне едрия залък, и пак заговори: — Аз обаче съм още дете. Докато стана мъж, ще ходя облечен, както ми харесва. Мисля, че няма нищо неуместно в това да нося тога и под нея да се стягам с колан. Ще ям това, което ми е вкусно. Ще ходя на Марсово поле да вдигам тежести и да се упражнявам по фехтовка. Ще яздя кон, ще хвърлям копие, изобщо ще върша всичко онова, което подхожда на момче на моята възраст. Когато стана мъж и жена ми стане жена, тогава ще видим. Но дотогава никой не може да ме накара да се държа като фламен Диалис вкъщи или в компанията на приятелите си.

Никой не отговори на тази декларация на личната независимост. По-възрастните членове на фамилията се замислиха не могат ли с нещо да възразят на току-що казаното, но се сблъскваха със същата безпомощност, с която се беше сблъскал преди няколко години болният Гай Марий. Малкият Цезар беше надарен с желязна воля. „Какво можем да направим?“ — питаше се бащата и бързо отхвърли мисълта да заключи непокорния си син в спалнята му. Аврелия, която отдавна беше свикнала да наказва самоуверения си син, не би се отказала от подобна мярка, но сама разбираше, че ползата би била нищожна. Юлия и Марий Младши — жената и синът на човека, който бе станал причина за нещастията на племенника си — знаеха добре, че момчето е право и не можеха в нищо да го обвиняват. Никой от тях двамата нямаше нужната власт, за да върне времето назад и нареди нещата, както трябва. Муция Терция, смаяна още от сутринта заради красивия си и мъжествен съпруг, за пръв път в живота си попадаше в среда, където се говореше прямо, и съвсем естествено гледаше все в краката си. Колкото до двете сестри на малкия Цезар, те отдавна бяха свикнали с фасоните на брат си и се споглеждаха съучастнически.

Първа наруши мълчанието Юлия, решила да помири дете и родители:

— Мисля, че си напълно прав, Гай. На тринайсет години и половина едно момче може само да спечели от добрата храна и физическите упражнения. В крайна сметка не знаем дали някой ден Рим няма да има нужда от твоите услуги, пък дори и в качеството ти на фламен Диалис. Вземи пример от бедния Луций Мерула. Сигурна съм, че никога през живота си не се е надявал да стане консул. Но когато обстоятелствата го принудиха да го стори, никой не го обвини нито в богохулство, нито в неспазване на жреческите обети.

Юлия беше най-възрастна сред присъстващите жени, затова можеше да си позволи подобни слова — ако не за друго, защото показваше пътя на двамата родители да се измъкнат от деликатното положение, без да се скарат със своенравния си син.

И така, малкият Цезар се нахвърли върху белия хляб и яйцата, върху маслините и пилетата и когато се нахрани, блажено се излегна на кушетката и се потупа доволно по корема. Никога не е бил злояд, но пък и никога не обръщаше особено внимание на храната. Много добре знаеше, че на този свят може да се кара и без бял хляб, че ако огладнее, и ръженият ще му се стори сладък. Но искаше в семейството му отрано да се примирят с факта, че той не желае кариерата на жрец и че не ще позволи другите да го поучават за каквото и да било. Ако с нещо бе засегнал леля си Юлия и братовчед си Марий, толкова по-зле за него. Можеше до смърт да му натякват, че от неговото поведение зависи доброто разположение на Юпитер, той пак щеше да повтаря, че не е избрал сам съдбата си. Освен това малкият Цезар бе достатъчно мъдър, за да знае, че боговете се занимават с неща, много по-важни от това, дали им е добре преметен храмът.

Но дори без спора за хляба, без шумните приказки на младия фламин вечерята пак би преминала тягостно. Имаше много въпроси, които семейството не обсъждаше и не желаеше да обсъжда, най-малкото, защото беше опасно. Дори можеше да се каже, че именно момчешкият инат на малкия Цезар вдъхна нещо празнично в това събиране; макар и за няколко минути присъстващите престанаха да мислят за преживените ужаси и за лудостта на Гай Марий.

— Радвам се, че днешният ден най-сетне свърши — сподели Аврелия, щом и последните гости бяха изпратени до вратата.

— Аз пък си пожелавам никога повече да не се повтаря — отвърна Цезар.

Преди да се съблече за сън, Аврелия седна на ръба на леглото си и продължително изгледа мъжа си. Изглеждаше й уморен, но пък и той винаги се връщаше уморен от безкрайните си походи. На колко години беше Цезар? Гонеше четиридесет и пет. На тази възраст римските аристократи или ставаха консули, или се оттегляха завинаги от политиката. Цезар не беше нито Марий, нито Сула, за да се надява на късен старт. И ако трябваше да се търси вина у околните, Аврелия беше най-виновна от всички. Ако не беше толкова упорита в своята независимост, ако не беше прогонила с капризите и ината си Цезар далеч от града, той щеше да прекара повече време на Форума, щеше да си създаде име и авторитет. Съпругът й не беше човек, готов със зъби и нокти да се бори за успеха. Още по-малко беше способен да отиде при един луд, за да го моли за помощ при наближаващите избори. Без парите на зет си Гай Юлий не можеше и да помисли за сериозна кампания и все пак не би помислил да поиска помощ. Не от страх, а от гордост. Парите на Марий бяха изцапани с кръв. Никой достоен римлянин не би посегнал към тях. А мъжът на Аврелия беше най-достойният човек, когото тя познаваше.

— Гай Юлий — рече тя, — мислиш ли, че можем да направим нещо за сина си? Той наистина няма да се примири със сегашното си положение!

— И това е съвсем разбираемо. Така или иначе — въздъхна Цезар, — сме сигурни в едно: аз няма да стана консул. А това от своя страна означава, че и на него няма да му е лесно да се добере до върха. Откакто избухна войната в Италия, доходите ни застрашително намаляха. Онези хиляда югера земя, които купих в Лукания, защото ми ти предложиха евтино, все едно са загубени. Твърде далеч са от градовете, няма кой да ги пази. Откакто Гай Норбан изгони луканските бунтовници от Сицилия, те са се върнали по родните си места и са се изпокрили. Моите земи са в техни ръце. Рим не разполага нито с време, нито със средства, за да разчисти окончателно района от тях. Мисля, че синът ми ще остарее, без да си е върнал бащиното наследство. Така че оставаме с това, с което започнах — онези шестстотин югера край Бовила, които баща ми купи с парите на Гай Марий навремето. С тях Гай ще може да влезе в Сената, но до края на живота си ще остане на задния ред. Пък и Гай Марий все едно си ги е взел обратно. Есента, когато войската му върлуваше из Лациум, моите земи също бяха опустошени.

— Знам — кимна тъжно Аврелия. — Излиза, че синът ни не може да разчита на нещо повече от фламината си…

— Страхувам се, че е точно така.

— А той е толкова убеден, че Гай Марий го е направил нарочно!

— О, и аз мисля, че е така — заяви Цезар. — Нали бях на Форума… Марий беше прекалено доволен от себе си.

— Няма що, добра отплата за това, което синът ни стори за него през последните години.

— Гай Марий отдавна е забравил какво е благодарност. Но това, което най-много ме уплаши, бе страхът в очите на Луций Цина. Знаеш ли какво ми каза? Че никой, дори Юлия и младият Марий, не може да се чувства в безопасност. След като сам се срещнах с Гай Марий, мога да му вярвам напълно.

Той се беше съблякъл и Аврелия забеляза с известна тревога колко е отслабнал.

— Гай Юлий, добре ли си със здравето? — попита тя.

Изгледа я изненадано.

— Мисля, че съм добре! Може да съм уморен, но болен не съм. Всичко е заради Ариминум. След като в продължение на три години войската на Помпей Страбон е шетала там, в цяла Умбрия и Пиценум трудно се намираше храна за цял легион. Двамата с Марк Гратидиан трябваше силно да ограничим дажбите, а ако пълководецът не може да нахрани войниците си, и той няма право да се храни. През последните месеци прекарвах повечето време в обиколки из селата, за да търся нещо за ядене.

— Тогава ще трябва доста да се постарая с храната — заяви Аврелия и за пръв път от много време лицето й се озари от плаха усмивка. — А навремето си казвах, че нещата ще се променят за добро! Не знам защо, но имам ужасното предчувствие, че всичко тепърва започва.

Тя стана от леглото и започна на свой ред да се съблича.

— И аз споделям тези предчувствия, скъпа — отпусна се на леглото съпругът й. Въздъхна доволно и като пъхна ръце под възглавницата си, се усмихна на жена си: — Но докато сме живи, някои неща никой не може да ни ги отнеме.

Тя легна и се сгуши до него. Цезар я обгърна с ръка и тя промълви:

— А тези неща си струват. Обичам те, Гай Юлий.

Когато слънцето изгря и започна шестият ден от седмото консулство на Гай Марий, Великият мъж накара народния трибун Публий Попилий Ленат да вика за пореден път плебейското събрание. В Кладенеца на комициите отново се явиха единствено верните на консула бардиеи. В продължение на почти две денонощия личната армия на Марий бе изоставила политиката и се беше отдала на по-прозаични дела, като например да мие улиците на града и да се крие по бардаците възможно най-далеч от Форума. Днес обаче Гай Марий Младши беше заминал обратно за Етрурия и отсечените глави на бащините му врагове отново украсиха рострата. Самият Гай Марий стоеше на трибуната и в присъствието на Попилий Ленат и непознат пленник, окован във вериги, държеше своята поредна реч пред „народа“.

— Този човек — ревеше той, та дано го чуят из съседните на Форума домове — беше поръчал убийството ми! Когато аз, болният старец, бягах от Рим, за да си спася живота, град Минтурна ме посрещна като герой и дари с утеха изтерзаната ми душа. Но един ден се появи банда наемни убийци, които принудиха управителите на града да заповядат екзекуцията ми. Виждате ли моя добър приятел Бургунд? Именно той получи тежката задача да ме удуши в килията под храма на Юпитер, където аз стоях и чаках смъртта си, покрит с кал като някое прасе от кочината. Гол! Аз, Гай Марий, стоях гол и кален в едно мрачно подземие! Най-великият човек в историята на Рим! Човек, чиято слава никой не ще може да достигне, защото е надминал дори Александър Македонски! Велик, велик, велик! — Изведнъж се спря и се огледа в недоумение, сякаш губеше представа къде се намира. Щом се съвзе, продължи в същия дух: — Бургунд отказа да ме удуши. И като взеха пример от своя германски роб, жителите на Минтурна на свой ред се зарекоха да не позволят екзекуцията ми. Преди обаче онази банда самозванци — та те дори не посмяха да ме убият със собствените си ръце — да напусне града, аз попитах предводителя им кой ги е наел. И той ми каза: „Секст Луцилий.“ — Марий отново се усмихна. — Когато станах консул за седми път през живота си — кой друг е бил седем пъти римски консул, — аз реших да си поиграя на котка и мишка с този Секст Луцилий. Пред никого не бях споменал, че знам за неговите намерения да ме убие, и го изчаках да видя какво ще направи. Като пълен глупак той стоя пет дни в Рим и не се сети да избяга. Тази сутрин обаче, още преди да се зазори, аз пратих своите ликтори да го измъкнат от леглото и да го доведат пред трибунала на плебейското събрание. Обвинявам го в държавна измяна. Той се опита да отнеме живота на Гай Марий!

В цялата съдебна история на Рим едва ли имаше друг процес, приключил толкова бързо и с такова единодушие сред народните трибуни. Никой дори не се сети да попита за доказателства, за свидетели, за спазването, на каквато и да е процедура. Бардиеите в един глас признаха Секст Луцилий за виновен. След това го осъдиха на смърт чрез хвърляне от Тарпейската скала.

— Бургунд, на теб се пада честта да блъснеш този нещастник от скалата — заповяда тържествено Марий на верния си слуга.

— Ще го сторя с най-голямо удоволствие, Гай Марий.

Щом произнесе присъдата, цялото „плебейско събрание“ се премести на същинския Форум, откъдето да наблюдава изпълнението на присъдата. Марий обаче остана на рострата в компанията на трибуна Попилий Ленат. Трибуната стърчеше високо над площада и гледката към Велабрум беше чудесна. През целия процес срещу особата му Секст Луцилий не беше казал нищо в своя защита и без да сваля презрителното изражение от лицето си, спокойно се примири с присъдата. Когато Бургунд, който от далечината се беше превърнал в голямо златно петно, лъщящо на слънцето, го издърпа до ръба на Тарпейската скала, Луцилий не изчака да бъде хвърлен и сам скочи в пропастта. При това си своеволие той едва не погуби и палача си, който още държеше веригите му в ръце.

Хладнокръвието, с което Луцилий посрещна смъртта, предизвикателната му постъпка и накрая — опасността да повлече и верния Бургунд със себе си бяха достатъчни да подлудят Марий. Лицето му почервеня от яд, от устата му захвърчаха пръски и той отприщи цялото си възмущение върху главата на смаяния Попилий Ленат.

В следващия миг малкото светлина, която още озаряваше изтощеното му съзнание, се изгуби окончателно, удавена в мозъчен кръвоизлив. Гай Марий се стовари като ударен от гръм върху дъските на рострата и хвърли в ужас безпомощните ликтори. Докато Попилий Ленат отчаяно викаше бардиеите да донесат носилка, главите, окачени върху рострата, сякаш изведнъж се обърнаха навътре, за да видят с изкълваните си очи какво се е случило с убиеца им. Птиците отдавна бяха изяли устните им и разлагащите се глави се хилеха победоносно над припадналия консул.

Един след друг откъм Сената дотичаха Цина, Карбон, Марк Гратидиан, Магий и Вергилий; разблъскаха ликторите и се надвесиха над тялото на Марий.

— Още диша — заслуша се осиновеният племенник на консула Гратидиан.

— Толкова по-зле — смотолеви под носа си Карбон.

— Да го занесем до дома му — предложи Цина.

Цялата гвардия на Марий вече беше научила за нещастието му и няколкото хиляди бардиеи изведнъж се присламчиха около рострата, без дори да крият сълзите си. Неколцина дори ревяха като малки деца.

Цина се обърна към началника на ликторите:

— Веднага пратете човек до Марсово поле. Нека Квинт Серторий незабавно се яви на Форума. Можете да му обясните какво се е случило.

Когато ликторите отнесоха безжизненото тяло на Марий до дома му, бардиеите се наредиха на дълга върволица по склона на Капитолия и последваха своя любим пълководец до прага на дома му. Цина, Карбон, Марий Гратидиан, Магий, Вергилий и Попилий Ленат слязоха от рострата и търпеливо зачакаха Квинт Серторий. Бяха седнали на един от редовете на трибуните и се опитваха да се съвземат след преживяното.

— Не мога да повярвам, че изобщо е жив! — сподели Цина.

— Винаги съм мислил, че ако ще да, забием две стъпки желязо в гърдите му, Гай Марий пак ще стане, все едно нищо му няма — рече навъсеният Вергилий.

— Какво смяташ да правиш сега, Луций Корнелий? — попита племенникът на Марий, който мислеше като всички околни, но заради лоялността към прославения си роднина предпочиташе да смени темата на разговора.

— Още не знам — мръщеше се Цина. — Затова повиках Квинт Серторий. Той единствен ще може да ме посъветва.

Час по-късно Серторий най-сетне се появи.

— По-щастливо събитие не можеше да ни се случи — не криеше той радостта си дори пред Гратидиан. — Не трябва да се чувстваш нелоялен към покровителя си, Марк Марий. Не забравяй, че си осиновено дете; в жилите ти тече много по-малко Марианска кръв, отколкото в моите. Ето, вземи пример от мен — майка ми е първа братовчедка на чичо ти и въпреки това с чиста съвест мога да заявя, че се радвам. Изгнанието доведе Гай Марий до лудост. Между това, което представлява той сега, и онова, което беше преди време, няма нищо общо.

— И какво да правим, Квинт Серторий? — прекъсна го Цина.

Той го изгледа изненадано.

— Какво да правим с кое? Ти си консулът, Луций Корнелий! Всичко зависи от теб, не от мен.

Цина отново почервеня до уши и гневно махна с ръка.

— Задълженията си на консул мога да изпълнявам и сам, Квинт Серторий. Повиках те, за да обсъдим как най-скоро да се отървем от проклетите бардиеи.

— О, да, разбирам — рече бавно Серторий.

— Докато бардиеите не бъдат пратени да си ходят, Рим още ще принадлежи на Гай Марий — обясни Цина. — Работата е там, че според мен те просто не искат да си ходят. Твърде много им хареса да тероризират един голям и в същото време беззащитен град, за да се предадат доброволно. Нима злощастието на Гай Марий ги възпира тях да продължат с издевателствата?

— Ние обаче можем да ги възпрем — ухили се зловещо Серторий. — Просто ще ги избием.

Карбон го изгледа с нескрит възторг.

— Би било чудесно! — Потри той доволно ръце. — Ще отида да доведа войската от другия бряг на реката.

— Не, не! — спря го ужасен Цина. — След това, което преживяхме през последните шест дни, е недопустимо сами да започваме улично кръвопролитие.

— Аз знам как да постъпя! — взе отново думата Серторий, който започна да се дразни от постоянните забележки. — Луций Корнелий, утре по изгрев-слънце ще извикаш на рострата водачите на бардиеите. Ще ги увериш, че дори в най-тежките мигове от живота си Гай Марий не престава да мисли за тях и че ти е дал пари, с които да им заплатиш вярната служба досега. Това означава, че по някое време днес трябва да влезеш в къщата на Гай Марий и да останеш достатъчно дълго време. Нека хората останат с впечатление, че си говорил лично с болния.

— Но защо трябва да ходя чак до къщата му? — попита Цина, който трепереше при самата мисъл за среща със страшния си колега.

— Защото до края на деня бардиеите няма да се отдалечат от дома на своя любимец. Ще стоят на прага и ще чакат новини.

— Да, разбира се, че е така — кимна Цина. — Прости ми, Квинт Серторий, не мога да се съсредоточа. И какво после?

— Ще кажеш на главатарите им, че всички бардиеи ще получат едновременно своето възнаграждение пред Вила Публика на Марсово поле. Нека бъде в два часа след изгрев-слънце. — Млъкна за миг и се усмихна зловещо. — Аз ще ги чакам с моя легион. И нека това бъде краят на кървавия терор на Гай Марий.

Когато занесоха Гай Марий в дома му, Юлия не можа да скрие болката и съчувствието си. Мъжът й лежеше неподвижен, със затворени очи и дишаше с усилие.

— Това е краят — каза тя на ликторите. — Вървете си у дома, верни слуги на народа. Каквото може да се направи, ще го сторя сама.

Сама окъпа мъжа си, избръсна гъстата четина, израсла по лицето му за шестте дни, прекарани на Форума, и го облече в чиста туника. С помощта на Строфант го положи на леглото му и седна до него. Не й беше останало време дори да поплаче.

— Да се прати вест на сина ми и на целия род — нареди тя, щом Марий бе оставен в спалнята. — Гай Марий няма да умре веднага, но и няма да се спаси.

Без да става от стола си, започна да дава нареждания на прислугата: да се приготвят стаите за гости, да се купи достатъчно храна за повече хора, да се измие и излъска цялата къща, а Строфант да се свърже с най-добрия погребален агент в града.

— Не знам нито едно име! — призна си Юлия и без да знае защо това й се видя странно. — Откакто сме женени с Гай Марий, в тази къща не е умирал никой. Освен малкият ни син, но пък тогава баща ми Цезар беше още жив и той пое грижата за церемонията.

— Може пък и да се оправи, домина — рече с известна надежда Строфант. Икономът бе остарял в дома на Гай Марий и сега плачеше като малко дете пред безпомощното тяло на господаря си.

Юлия поклати глава.

— Не, Строфант, няма.

Още по обяд в дома й дойдоха брат й Гай Юлий Цезар с жена си Аврелия, малкият Цезар и двете сестри Лия и Ю-Ю. Марий бе застигнат по пътя далеч на север и можа да се прибере чак по тъмно. Клавдия, съпругата на покойния Секст Юлий Цезар, не пожела да дойде, но прати непълнолетния си син Секст Цезар да представя семейството. Братът на Марий Марк бе починал преди няколко години, но осиновеният Марк Гратидиан също присъстваше. Беше дошъл и новият сват на Марий — Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус с втората си жена Лициния. Дъщеря му Муция Терция вече живееше в къщата на болния свекър.

Посетителите, изредили се да видят великия римлянин, бяха много, но ако ударът бе сполетял Марий един месец по-рано, броят им навярно щеше да е още по-голям. Много видни граждани, включително и роднини на семейството, бяха намерили гибелта си през последните няколко дни — Катул Цезар, Луций Цезар, Цезар Страбон, Антоний Оратор, Крас Цензор. Луций Цина се отби на няколко пъти в дома на колегата си консул, като поднесе и извиненията на Квинт Серторий — не можел да се откъсне от задълженията си в легиона.

Юлия го изгледа изпитателно, но в крайна сметка каза само:

— Предайте на Квинт Серторий, че разбирам трудното му положение. И съм съгласна с него…

„От тази жена човек не може нищо да скрие!“ — помисли си консулът и усети как полазват мравки по гърба му. Изчака известно време, както му беше заръчал Серторий, но щом реши, че е заблудил стоящите пред вратата бардиеи, бързо изхвръкна на улицата.

Бдението продължи много време и всеки член от семейството на свой ред сядаше при болния и при жена му Юлия; твърдо решила да не се отделя от леглото му. Когато дойде неговият ред обаче, малкият Цезар отказа да влезе.

— Не мога да стоя в присъствието на мъртъв човек — оправда се той с наложените му от религията забрани.

— Но Гай Марий още не е умрял — напомни му Аврелия и за всеки случай се спогледа със Сцевола и жена му.

— Може да умре в мое присъствие, а това е недопустимо за мен — заинати се момчето. — Щом умре и отнесат тялото му, ще вляза да измета стаята, както повелява ритуалът.

В сините очи на фламина заиграха иронични пламъчета, но от присъстващите само майка му можеше да ги разпознае. Аврелия застина и усети как устата й леко потреперва. За пръв път откриваше в погледа на сина си истинска омраза; вярно, скрита дълбоко в душата му, но все пак омраза.

Когато Юлия най-сетне благоволи да излезе от спалнята, за да си почине — всъщност дори не благоволи, ами синът й трябваше насила да я вдигне от стола, — малкият Цезар пръв отиде при нея и я придружи до стаята й. Аврелия също понечи да тръгне с тях, но синът й я стрелна с поглед и тя безмълвно се отпусна обратно на стола си. Макар и само тринайсетгодишно, момчето й вече беше станало самостоятелен мъж.

— Трябва да хапнеш — каза Цезар на любимата си леля, докато й помагаше да се излегне на кушетката. — Ето, Строфант идва да ти донесе нещо.

— Не ми се яде! — отвърна му тя едва-едва. Лицето й беше побеляло като ленения чаршаф, който икономът бе постлал върху кушетката, за да има върху какво да легне. Понеже до момента на раздялата им Юлия продължаваше да спи в едно легло с мъжа си, нямаше къде другаде в къщата да се скрие.

— Може и да не ти се яде, но една топла супа няма да ти се отрази зле — настоя Цезар със същия онзи тон, пред който дори Марий винаги отстъпваше. — Необходимо е за теб, лельо Юлия. Така може да продължи с дни. Той не е човек, който ще се прости с живота лесно.

Супата беше донесена. Малкият Цезар не се откъсна нито за миг от леля си и с монотонен глас й повтаряше все едно и също, докато не видя, че всичко е изядено. Чак когато прислужникът дойде да отнесе празната купа, той благоволи да стане. Махна повечето от възглавниците да не пречат на леля му, зави я добре и я погали нежно по косите.

— Колко си добър с мен, Гай Юлий — отговори му тихичко Юлия и затвори очи.

— Само с тези, които обичам — отговори й, сетне допълни: — Само с тези, които обичам. С теб, с майка ми, с никого друг.

И като се наведе, я целуна по устните.

През няколкото часа, които тя прекара в сън, малкият Цезар остана свит на близкия стол и я наблюдаваше. Клепачите му натежаваха, но той упорито отказваше да задреме. Искаше му се да погълне мислено леля си, за да си я спомня цял живот такава — заспала, уморена и отчаяна. Никога повече тя нямаше да му принадлежи.

Естествено, когато Юлия се събуди, магията се стопи. В първия миг тя едва не изпадна в паника, но когато я увериха, че състоянието на Гай Марий не се е променило, се успокои.

— Иди да се изкъпеш — нареди й Цезар. — Когато се върнеш, ще съм ти намазал хляб с мед. Така и така Гай Марий не знае дали си при него или не.

И понеже наистина се почувства гладна след спокойния сън и горещата баня, с удоволствие изяде филиите с мед. Малкият Цезар остана все тъй свит на стола си и търпеливо я изчака да свърши и да стане.

— Ще те изпратя до стаята му — рече той, — но няма да вляза с теб.

— Не, разбира се, че няма. Нали си фламен Диалис… Толкова ми е тъжно, че те направихме по принуда.

— Не се тревожи за мен, лельо Юлия. Все ще измисля нещо.

Тя пое лицето му в ръце и го целуна.

— Благодаря ти за всичко, което стори за мен, Цезаре. Ти си моята най-голяма утеха.

— Правя го единствено заради теб, лельо Юлия. Заради теб бих дал дори живота си — заяви племенникът й и се усмихна. — Донякъде може да се каже, че вече съм го сторил.

Гай Марий умря един час преди изгрев-слънце — когато сънищата се готвеха да напуснат спящите, а петлите и кучетата — да вдигнат любимата си врява. Откакто бе получил удара, минаваха седем дни, а от началото на седмото му консулство — общо тринайсет.

— Нещастно число — отбеляза треперещият Сцевола и разтърка измръзналите си ръце.

Нещастно за покойния, но щастливо за Рим. Така поне мислеха всички, нищо че не се осмеляваха да го кажат на глас.

— Ще му приготвим държавно погребение — обеща Цина още на вратата. Този път идваше придружен от жена си Ания и от малката си дъщеря Цинила, булката на фламен Диалис.

Юлия обаче поклати глава.

— Не, Луций Корнелий, не искам държавно погребение. Гай Марий беше достатъчно богат, за да си заплати сам пътя до Отвъдното. Рим се задъхва от дългове и затруднения, не може да си позволи подобен лукс. Пък и аз не искам публичност. Ще присъства само семейството на покойника. Дори държа никой да не споменава пред външни лица, че Гай Марий е умрял. Нека първо го погребем, пък после… — Потръпна и добави: — Няма ли начин да се отървем от онези ужасни роби, които мъжът ми доведе със себе си?

— О, проблемът беше разрешен преди няколко дни — увери я Цина и отново се изчерви; така и не се научи да прикрива неудобството си. — Квинт Серторий им плати обещаното възнаграждение на Марсово поле и им заповяда да напуснат града.

— О, да, разбира се! Съвсем бях забравила. Колко мило от страна на Квинт Серторий да мисли за всички ни! — Никой не можеше да разбере дали последното бе казано с ирония или не. Юлия се обърна към брат си Цезар: — Отиде ли да вземеш завещанието на Гай Марий от весталките, Гай Юлий?

— В мен е — извади той свитъка.

— Тогава нека бъде прочетено. Квинт Муций, би ли бил така добър? — помоли тя Сцевола.

Завещанието беше кратко и по всичко личеше, че е писано съвсем наскоро. Навярно Марий го беше съставил, докато чакаше с войската си в подножието на Яникулум. Огромният дял от наследството отиваше за сина му, макар че покойникът се бе постарал да остави на Юлия всичко, което му позволяваше законът. Една десета и от недвижимото имущество се прехвърляше на Марк Марий Гратидиан. За един ден осиновеният племенник на консула се превърна в един от най-богатите римляни — Гай Марий притежаваше цели области, така че и за него имаше предостатъчно. Малкият Цезар получи роба Бургунд. В завещанието изрично пишеше, че това било заради безценното време, пожертвано от момчето, за да помогне на болния си чичо.

„А това защо го стори? — питаше се Цезар, без да казва нищо пред останалите. — Не вярвам да е заради причината, която споменаваш! Иска ти се да умреш спокоен, че дори да се отърва от фламинството, няма да продължа нагоре в кариерата! Може би преданият роб трябва да ме убие, пък макар и след години? Е, старче, след два дни от теб ще остане само пепел и прах. Но аз няма да постъпя, както би постъпил всеки трезвомислещ човек на мое място — няма да убия проклетия кимвриец. Защото той те обичаше, също както и аз те обичах навремето. Не е справедливо любовта да бъде наказана със смърт — физическа или духовна. Аз ще запазя Бургунд при себе си. И ще го накарам да обикне мен.“

Жрецът на Юпитер се обърна към Луций Декумий:

— Аз си тръгвам, ще дойдеш ли с мен до вкъщи?

— Тръгваш ли си? Чудесно! — обади се Цина. — Ако обичаш, заведи Цинила до нас. Много й дойде за днес.

И така тринайсетгодишният фламен Диалис подаде ръка на седемгодишната си булка.

— Хайде, Цинила — дари я той с усмивката, която вече караше много жени да се разтапят. — Готвачът ти знае ли да прави хубави сладки?

Придружени от верния Луций Декумий, двете деца излязоха на Кливус Аргентариус и заслизаха надолу към Форум Романум. Слънцето беше изгряло, но лъчите му още не стигаха до дъното на малката падина, където туптеше самото сърце на Рим.

— Я гледай ти! Главите отново са изчезнали! Чудя се, Луций Декумий — разсъждаваше на глас Цезар, докато обикаляше Кладенеца на комициите, — дали, когато пречиствам стаята на мъртвеца, мога да използвам обикновена метла или трябва да си намеря специална? — Той подскочи радостно и отново хвана за ръчичка жена си. — Страхувам се, че сам няма да мога да си отговоря! Ще трябва да разтворя дебелите книги и добре да прочета какво пише в тях. Би било ужасно, ако сбъркам с нещо ритуала точно след смъртта на благодетеля си! Ако има поне нещо, което да зависи от мен, то е да ни отърва веднъж завинаги от всичко, свързано с Гай Марий!

В този миг Луций Декумий изрече предсказание — не толкова, защото изведнъж бе прогледнал в бъдещето, а защото обичаше.

— Ти ще станеш много по-велик човек от Гай Марий.

— Знам — отговори му Цезар. — Знам, Луций Декумий, знам!