Венец от трева (Част III: Омразата)

Още преди да научат, че Митридат е превзел цяла Римска Азия, жителите на Вечния град дочуха за клането, извършено над всички римляни, латини и италийци в провинцията. Събитието бе имало огромен отзвук и първите вести за трагедията достигнаха Рим за рекордно малко време. Само девет дни след края на квинктилис Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус вече свикваше Сената на извънредно заседание в храма на Белона извън помериума, както се постъпваше при обявяване на война срещу чуждоземен владетел. На присъстващите Флак прочете писмото, получено от живеещия в Смирна Публий Рутилий Руф.

— Ето това ни идва съвсем излишно! — сподели Луций Цезар пред брат си Катул.

— Излишно или не, вече ни е поднесено — отвърна му Гай Марий. — Война срещу Митридат! Знаех, че все някой ден ще избухне. По-скоро се учудвам, че трябваше толкова време да чакаме.

— Луций Корнелий скоро ще се върне в Рим — обади се другият цензор Публий Лициний Крас. — На всички ще ни е по-леко, щом го видим сред нас.

— И защо? — искаше да знае Марий, ставащ все по-нападателен. — Не беше нужно да го викаме толкова спешно в Рим. Нека първо свърши с италийците.

— И все пак той е първи консул — напомни му Катул Цезар. — Сенатът не може да взема решения от подобно жизнено значение за държавата, без първият консул да председателства заседанието.

— Пфу! — изсумтя недоволно старият воин и се оттегли встрани.

— Според вас какво му е? — попита Флак Принцепс Сенатус.

— А ти какво мислиш, че му е, Луций Валерий? Гай Марий си остава опитна хрътка, лесно надушваща жертвата си. Задава се нова война и той не иска да я пропусне — обясни Катул.

— Вярвам, не искаш да кажеш, че той самият смята да вземе участие в нея? — изгледа го в недоумение цензорът Публий Крас. — Та той е болен и стар едновременно!

— Това за нас може да значи нещо, но за него — не.

Войната в Италия бе доведена до своя край. Макар марсите така и да не благоволиха официално да капитулират, от всички народи, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, те понесоха най-големите поражения; земите им бяха опустошени, а сред мъжкото население почти не бяха останали хора, годни да воюват. През февруари Квинт Попедий Силон се видя принуден да напусне родината си и да се скрие при Мутил в обсадената Езерния. Мутил беше тежко ранен и не можеше повече да води армията си в бой. От кръста надолу самнитският пълководец бе напълно парализиран.

— Ще трябва да предам на теб, Квинт Попедий, властта над цял свободен Самниум — посрещна той приятеля си.

— Не! — възкликна ужасен Силон. — Та аз не притежавам ни най-малко твоите качества на стратег и водач. Да се оправям със самнитските ти войници, ще ми е напълно невъзможно.

— И така да е, друг няма кой да те замести. Моите сънародници сами избраха да поставят теб за мой наследник.

— А дали самнитите наистина искат да продължат войната?

— Да — отговори твърдо Мутил. — И все пак от името на Самниум, не на цяла Италия.

— Това го разбирам. Но нима искаш да кажеш, че вече не е останал и един самнит, достоен да ги поведе в сражение?

— Нито един, Квинт Попедий. Ти оставаш единствената ни надежда.

— Щом е така, не мога да откажа — въздъхна Силон.

Това, което двамата дори не намериха за нужно да обсъждат, бяха разбитите им надежди за самостоятелна и обединена Италия. Разгромът на съюза можеше да доведе само до едно: до окончателната победа на римляните. Това и Силон, и Мутил прекрасно разбираха.

През май последната оцеляла армия на въстаниците, командвана от марса Квинт Попедий Силон, напусна крепостта Езерния. Силите на самнитите наброяваха всичко на всичко трийсет хиляди пешаци и хиляда конници, към които бяха присъединени в последния момент двайсет хиляди освободени роби. Голяма част от войниците бяха все болни и ранени, които почти инстинктивно се бяха събирали в мощната крепост, за да чакат по-добри времена за победа. Конницата пък беше доведена от Силон, който бе успял през зимата да пробие през римските редици и да се добере до града. Сега обаче откритият бой с врага ставаше неизбежен; Езерния повече не можеше да храни толкова гладни гърла.

В цялата самнитска армия нямаше човек, който още да вярва в крайната победа; за всички тези обрулени от войната мъже беше въпрос на чест да загинат на бойното поле. Римляните щяха да победят, но поне щяха да заплатят скъпа цена за победата си. Когато обаче Силон превзе Бовианум и изкла римския гарнизон на крепостта, войниците му се поободриха. Все пак не беше изключено съдбата отново да им се усмихне… Метел Пий чакаше с армията си под стените на Венузия, насред Апиевия път. Значи и на самнитите посоката беше Венузия.

Венузия се оказа мястото, където се разигра последното сражение в кървавата и продължителна война между римляни и италийци. Сякаш събитията, започнали с убийството на Марк Ливий Друз, бяха изписали пълен кръг, за да се върнат в самото си начало. Защото на бойното поле под стените на града се срещнаха в единоборство двамата мъже, най-скъпи на покойния Друз — приятелят му Силон и брат му Мамерк Лепид. Самнитите гинеха с хиляди в неравния бой с изрядно подготвените римски легиони, докато Силон и Мамерк се бяха счепкали в смъртоносна схватка. Най-накрая марсът падна повален на земята и Мамерк се надвеси над него с насълзени очи. Мечът стърчеше високо над главата му, но той така и не смееше да нанесе последния удар.

— Довърши ме, Мамерк! — замоли го изтощеният Силон. — Дължиш ми го, задето убих Цепион. Не искам да стана част от триумфа на Прасчо!

— Задето уби Цепион — съгласи се Мамерк и го закла. След което избухна в сълзи за Друз, Силон и горчивата победа, която римляните си бяха извоювали.

— Всичко свърши — рече Прасчо Метел Пий на Луций Корнелий Сула, дотърчал веднага при Венузия, щом научи за движението на самнитите. — Венузия се предаде вчера.

— Не, още не е свършило — навъси се Сула. — Докато Езерния и Нола на свой ред не се предадат, войната не може да се счита за окончателно спечелена.

— А не ти ли е минавало през ума — подхвърли с присъщата си срамежливост Прасчо Младши, — че ако вдигнем доброволно обсадата на Езерния и Нола, жителите на двата града скоро ще се върнат към нормален живот и никой повече няма и да си спомня за случилото се през последните години?

— Убеден съм, че точно така ще стане и тъкмо за това няма да вдигна обсадата. Откъде накъде точно на тях ще им се размине? Помпей Страбон не остави Аскулум Пицентум безнаказан, трябва да последваме и ние примера му. Не, Прасчо, Езерния и Нола ще си останат така, както са си в момента. Ако трябва и до края на света.

— Чувам, че Скатон е умрял и пелигните са се предали — смени темата Метел.

— Така е, но логическата връзка върви в обратен ред — поправи го Сула с усмивка. — Първо Помпей Страбон приел капитулацията на пелигните, а после Скатон се хвърлил, върху меча си, за да няма нищо общо с позора на сънародниците си.

— Значи наистина всичко е свършено! — не вярваше на ушите си Метел Пий.

— Не и преди да сме превзели Езерния и Нола.

Новината за клането на римляни и италийци в Азия застигна Сула в Капуа, където той се беше установил за остатъка от бойните действия срещу италийците. След като беше изпълнил докрай дълга си към родината, Катул Цезар най-после получи и правото да се завърне в Рим, за да почине. Консула наследи личният му секретар — не друг, а чудото, наречено Марк Тулий Цицерон, — който се оказа достатъчно запознат с работата, за да замести пълноценно бившия си началник.

За голямо разочарование на младия Цицерон Сула се оказа не по-малко страшен и ужасен от Помпей Страбон. Още щом Катул Цезар замина за Рим, секретарят му вече си спомняше с тъга за него.

— Луций Корнелий, дали ще бъде възможно до края на годината да бъда уволнен от армията? — попита веднъж Цицерон. — Вярно е, че още не ми се събират и две години военна служба, но ако се прибавят и походите, в които съм взел участие, се събират общо десет.

— Ще видим какво можем да сторим по въпроса — рече Сула, който изпитваше към младежа кажи-речи същите чувства, както и Помпей Страбон. — Засега обаче и дума не може да става да те пусна. Откакто Квинт Лутаций замина да си почива, в Капуа няма друг човек, който да те замества като мой помощник.

„Но пък и какво изобщо означава в наше време да си почиваш? — разсъждаваше с горчивина Сула, докато ръчкаше четирите мулета, впрегнати в каручката му, по-бързо да го отведат в Рим. — Едва-що сме успели да овладеем един пожар и избухва друг, с още по-голяма сила. В сравнение с това, което ни чака тепърва, войната с Италия ще ни изглежда като детска игра.“

В Рим се бяха събрали всички по-висши сенатори, включително и скиталецът Помпей Страбон. Трябваше веднага да се проведе заседание по въпроса за събитията в Азия и за целта в храма на Белона на Марсово поле присъстваха поне сто и петдесет души.

— Е, ако не друго, то поне знаем със сигурност, че Маний Аквилий не е между живите. Би могло да се предположи, че същото важи и за двамата му колеги в комисията — започна изказването си пред Сената Сула, сякаш проблемът не изглеждаше чак толкова страшен. — От друга страна, може да се предположи, че Гай Касий е все още здрав и читав, нищо че не сме чули вест от него. Това, което най-много ме озадачава, е защо толкова време управителят на Киликия Квинт Опий не е дал ни най-малък признак на уплаха. Най-вероятно е това да означава, че и Киликия вече е изгубена. Тъжно е, когато Рим трябва да чака новини от един изгнаник, вместо да разчита на действащите си магистрати.

— Предполагам, че всичко се обяснява със светкавичната бързина на Митридат — обади се Катул Цезар по-мрачен от всякога.

— А може да има и друго обяснение — на свой ред подхвърли многозначително Марий. — Напоследък между всички наши официални представители в провинцията са били забелязани странни контакти.

На това никой не пожела да отговори, но пък и всички сенатори се замислиха; открай време в Сената беше прието да се проявява колегиална солидарност, пък дори при големи скандали. И все пак напоследък сред назначените отци се бяха появили доста различия и те все повече се заглеждаха едни други какво точно представляват. Гай Касий и тримата членове на колегията бяха твърде добри познайници на останалите в Сената, за да не си изяснят всички смисъла на Мариевите думи.

— Това не обяснява защо Квинт Опий е запазил продължително мълчание — възрази Сула, изричайки на глас онова, което останалите присъстващи мислеха. — Той е човек с чест и достойнство и за нищо на света не би оставил умишлено Рим без сведения за събитията в региона. Ето защо според мен трябва да считаме и Киликия за изгубена.

— Най-добре да се опитаме по някакъв начин да се свържем с Публий Рутилий и да поискаме повече информация — предложи Марий.

— Предполагам, че ако сред съгражданите ни има оцелели, те ще се появят в града докъм края на секстилис — пресметна Сула. — Тогава ще разполагаме с достатъчно информация за случилото се.

— Доколкото разбрах от писмото на Публий Рутилий, никой не е оцелял — чу се гласът на народния трибун Сулпиций. След което той болезнено изпъшка и сви гневно юмруци. — Митридат дори не е пожелал да направи разлика между римляни и италийци!

— Митридат е прост варварин — обясни му Катул Цезар.

Но такъв отговор не беше достатъчен за Сулпиций.

Всички си спомняха, че когато преди два дни Флак Принцепс Сенатус беше прочел писмото на Рутилий Руф, той сякаш се бе превърнал на камък от ужас.

— Никаква разлика не е направил — повтори Сулпиций. — Причината защо не я направил нас не ни вълнува. Позорно е дори да се спори по въпроса! Италийците от Римска Азия са заплатили същата цена, както събратята си римляни и латини. И едните, и другите са мъртви. Жените, децата и робите на италийците са били избити също както тези на съгражданите ни. Той не е направил никаква разлика между едните и другите!

— О, стига си мърморил, Сулпиций! — тросна му се Помпей Страбон, който не обичаше да му губят времето с глупости. — Чак си започнал да скърцаш от ръжда!

— Бих желал в Сената да се установи известен ред — обърна се любезно към двамата Сула. — Не сме се събрали да разсъждаваме върху начина на мислене на врага, а върху това как трябва да постъпим с него.

— Трябва да му обявим война! — прекъсна го веднага Помпей.

— Да смятам ли, че това е мнението на всички присъстващи, или някои мислят различно? — попита Сула.

Всички останали обаче му отговориха единодушно, че искат война.

— Ние разполагаме с достатъчно сформирани легиони — рече Метел Пий. — Всички те са и добре въоръжени. Поне в това отношение сме доста по-добре подготвени от друг път. Още утре можем да натоварим на корабите двайсет легиона войници.

— Знаеш много добре, че не можем — възрази му Сула. — Според моето скромно мнение ще ни е трудно да натоварим и един-единствен легион, камо ли двайсет.

Сенатът посрещна думите му с пълно мълчание.

— Назначени отци, откъде смятате да намерим нужните пари? Щом войната с Италия приключи окончателно, ние няма какво повече да правим с легионите си, освен да ги разпуснем. И то не за друго, а защото нямаме средства да им заплатим и един ден в повече служба. Докато Рим стоеше под угрозата на италийците, всеки римлянин, както и всеки латин се чувстваше морално задължен да се бие до последна капка кръв за родината си. Спокойно можем да кажем, че подобни морални задължения би трябвало да ни свързват и с Римска Азия, която вече е била стъпкана от пълчищата на врага и където осемдесет хиляди наши сънародници вече са намерили смъртта си. И все пак трудно можем да убедим нашите славни легионери, че и сега под заплаха се намира родното им огнище. Нашата армия е уморена. Войниците получиха заслуженото си възнаграждение, но с това практически опразниха хазната ни, при това за доста време напред. Друго решение, освен това да ги разпуснем и разпратим по домовете, уви, няма. Както и да гледаме на нещата, няма никакви перспективи в близко бъдеще да съберем достатъчно пари за подобна мащабна военна експедиция!

И този път никой от присъстващите не отговори, само мълчанието стана още по-мъчително.

Най-накрая Катул Цезар въздъхна:

— Нека оставим за малко финансовите си затруднения настрана. Много по-важно за нас е да спрем Митридат, преди да е станало твърде късно!

— Квинт Лутаций, ти все едно нищо не си чул какво ти казах преди малко! — извика от досада Сула. — Нямаме пари да воюваме!

Катул си придаде най-високомерното изражение, на което беше способен, и изрече:

— Предлагам на Луций Корнелий Сула да бъде връчено върховното командване на римската армия, действаща срещу Митридат Понтийски. Щом решим въпроса с командването, ще ни бъде по-лесно да изнамерим и пари.

— А пък аз държа отсега да отбележа, че предлагам на Луций Корнелий Сула да не му бъде връчвано върховното командване във войната с Митридат! — изрева най-изненадващо Гай Марий. — Нека Луций Корнелий Сула си остане в Рим и да си брои паричките! Пари! Сякаш сега е моментът да се грижим за пари, когато Рим е изправен пред въпроса за самото си оцеляване! Пари ще се намерят както винаги в подобни случаи. Пък и цар Митридат разполага с предостатъчно, него ще накараме да ни изплати дълговете. Назначени отци, не можем да предадем съдбата на римските легиони в ръцете на човек, който от всичко на света най-много го занимават парите! Командването на армията ни трябва да получа аз!

— Ти не си добре, Гай Марий — отсъди Сула.

— Достатъчно съм добре, за да не се занимавам с глупости като някои други! — тросна му се Марий. — Не разбирате ли, че заплахата от страна на Понт е не по-малка от германската преди години? И кой спечели войната срещу германите? Гай Марий! Колеги, членове на тази свещена институция, вие трябва да връчите върховното командване на мен! Аз единствен оттук присъстващите мога да спечеля тази война!

От стола си се надигна Флак Принцепс Сенатус, човек, когото никой от събратята му не би нарекъл смел.

— Ако беше по-млад, Гай Марий, а и ако не те беше нападнала подобна коварна болест, можеш да си сигурен, че с всички сили бих подкрепил каузата ти. Но Луций Корнелий беше прав донякъде, като ти каза, че не си добре. Вече си на преклонна възраст, на два пъти си получавал удар. Нямаме моралното право да оставим римската армия под командването на човек, който може да бъде покосен от болестта точно в мига, когато най-много се нуждаем от услугите му. Никой от нас не знае на какво се дължат мозъчните удари, Гай Марий, но в едно сме се убедили: човек, който е получил един, ще получи и втори, и трети. Ти самият си доказателство за това. И съм убеден, че съдбата отново ще те накаже! Не, назначени отци, като принцепс сенатус държа да заявя, че не може и дума да става за разглеждане кандидатурата на Гай Марий. Затова подкрепям предложението върховното командване да бъде връчено на първия консул Луций Корнелий.

— Нека тогава Фортуна ми помогне — зарече се Марий, глух за гласа на трезвия разум.

— Гай Марий, защо не приемеш думите на принцепс сенатус в същия смисъл, с който те бяха изречени — обърна се към него Сула с най-спокоен тон. — Никой тук не те подценява, най-малко пък аз. Но пред фактите и боговете мълчат. Сенатът не може да си позволи риска да връчи командването на която и да е римска армия в ръцете на седемдесетгодишен човек, преживял два мозъчни удара.

Марий повече не каза нищо, но личеше, че не е съгласен с колегите си.

— Луций Корнелий, ще поемеш ли командването? — попита Квинт Лутаций Катул Цезар.

— Само ако то ми бъде връчено с решително мнозинство от Сената, Квинт Лутаций. Иначе не.

— Нека тогава проведем гласуване — предложи Флак.

Когато сенаторите се вдигнаха от местата си и се наредиха в единия край на храма, за да изразят подкрепата си към консула, само трима души останаха в опозиция — Гай Марий, Луций Корнелий Цина и народният трибун Публий Сулпиций Руф.

— Не мога да повярвам! — промълви Крас Цензор пред колегата си Луций Цезар. — Сулпиций!

— Откакто дойде новината за клането в Азия, през цялото време се държи странно — рече му Луций Цезар. — Все повтаря едно и също, е, нали сам го чу… Как Митридат не бил направил разлика между римляни и италийци. Предполагам, че се чувства гузен, задето преди време беше против всеобщото римско гражданство.

— И какво общо виждаш между това и подкрепата му за Гай Марий?

Луций Цезар вдигна рамене.

— Не знам, Публий Лициний! Наистина не знам.

А всъщност Сулпиций застана на страната на Марий и Цина, защото двамата се бяха осмелили да застанат срещу Сената. В това се състоеше мотивът му. Откакто бе изслушал текста на писмото на Рутилий Руф, той наистина бе преживял коренна промяна в мисленето си. Сякаш от мига, в който Флак прочете новините от Смирна, целият му живот се превърна в жестока, неизлечима болка. Чувстваше се виновен за всичко; съзнанието му до такава степен се бе объркало, сякаш го изпълваше една-единствена мисъл: как някакъв си чуждоземен владетел бе сметнал жителите на Рим и тези на полуострова като омесени от едно и също тесто. А ако един чуждоземен владетел не можеше да различи римляни от италийци, то това означаваше, че и целият останал свят ги смята за едно и също. За страничния наблюдател всички жители на Италийския полуостров, независимо от това, как самите те се наричат, представляваха един народ с общ бит и еднакъв начин на мислене.

Сулпиций винаги се бе смятал за патриот и краен консерватор; затова когато избухна Италийската война, той се бе хвърлил безрезервно в подкрепа на римската кауза. В годината, когато убиха Друз, служеше като квестор и бе натоварен с изключително отговорни задачи; за негова чест се бе справил блестящо с всички тях. До голяма степен благодарение на неговите лични усилия мнозина италийци бяха намерили смъртта си на бойното поле. Сега с негово съгласие жителите на Аскулум Пицентум бяха преживели нещастия, на каквито никога в историята римляните не бяха подлагали дори варвари. Онези хиляди италийски момчета, които Помпей Страбон бе наредил за триумфалното си шествие по улиците на града и които след това най-безсъвестно бе прогонил от града без храна, без дрехи и пари — колко от крехките им телца бяха издържали на студа и глада и се бяха спасили от клопката на смъртта? За какво се мислеха римляните, че си позволяваха да налагат такива тежки наказания на хора, които по нищо не се различават от самите тях? Можеха ли римският Сенат и народ да твърдят с чиста съвест, че са по-цивилизовани от понтийския цар Митридат? Та той поне не криеше намеренията си! Дори не се опитваше да обосновава постъпките си с някакви отвлечени права и привилегии, които римляните кой знае откъде бяха измислили за себе си. Пък и самият Помпей Страбон също беше вършил всичко за своя собствена сметка. Сенатът беше този, който си затваряше очите за престъпленията или ги оправдаваше.

Имаше ли изобщо правда на този свят? Кой от всички хора по земята може да се нарече прав? Ако един-единствен италиец се окажеше оцелял след това клане и се покажеше някой ден на портите на Рим, с какви очи щеше да го погледне той, Публий Сулпиций Руф? По какво се различаваше той, народният трибун Публий Сулпиций Руф от варварския владетел Митридат? Нима и той самият не се бе погрижил да бъдат избити хиляди италийци? Не беше ли служил и той като легат на Помпей Страбон, не беше ли му помагал в чудовищните деяния, които извърши с пиценци?

Но макар и в плен на голяма мъка и объркване, той беше способен и на по-трезви разсъждения — или по-точно на такива, каквито той самият намираше за трезви, логични и смислени.

Не беше истинската вина в Рим. А единствено в Сената. Единствено у хората от неговата обществена класа, включително у него самия. Само сенаторите, сред които се нареждаше и самият той, бяха способни до такъв сляп фанатизъм да отстояват идеята за римското превъзходство над останалия свят. Кой друг, ако не Сенатът, уби навремето приятеля му Марк Ливий Друз? Кой, ако не Сенатът, отказа на съседите си римско гражданство след войната срещу Ханибал? Кой, ако не Сенатът, заповяда град Фрегела да бъде сринат със земята? Сенатът, Сенатът, Сенатът… Сиреч хората от неговата класа. Сред които и самият той.

Е, време им беше да заплатят цената на своето безочие. И той да я заплати редом с всички останали. Време беше според Сулпиций римският Сенат да слезе завинаги от обществената сцена. Време беше да изчезнат всички онези стари фамилии на управляващи, време беше властта и парите да бъдат отнети от хищните им пръсти, за да престанат веднъж завинаги своеволията и несправедливостите, извършвани спрямо слабите и беззащитните, спрямо италийските народи… „Ние сме виновни за всичко — разсъждаваше Сулпиций. — И трябва да платим за вината си. Сенатът ще изчезне. Цялата власт в Рим трябва да бъде дадена на народа. Нека тези, които винаги сме определяли като върховни управници, но които досега играеха единствено ролята на безгласни пионки в ръцете на могъщите, наистина получат своите права. Върховни управници ли? Не и докато съществува този проклет Сенат! Докато Сенатът продължи да заседава, суверенитетът на римския народ остава само гола буква. Не става дума за пролетариите, разбира се. А за истинския народ. За онези от втората, третата и четвъртата класи, които представляват гръбнака на римското общество, но са лишени, от каквато и да е власт върху държавните дела. В крайна сметка богатите и влиятелните конници от първата класа не са ли същите като събратята си сенатори? Време им е и на тях да си ходят.“

Застанал до Марий и Цина, Сулпиций оглеждаше сенаторите, обърнали се всички с лице към него. Сред тях бяха и близките му приятели Гай Аврелий Кота (назначен на сенатор едва на двайсет и осем години, след като двамата цензори си бяха взели поука от насърчителните слова на консула Сула и се опитваха на всяка цена да попълнят състава на Сената с достойни люде) и вторият консул Квинт Помпей Руф, и двамата се опитваха да дадат израз на своята загриженост за държавните дела. Нима и те не можеха да проумеят вината си? Защо го зяпаха, сякаш той беше виновен в нещо? Вярно, че той беше виновен. И то много виновен. Но те си нямаха и най-бегла представа за какво по-точно.

„И ако те наистина не разбират — казваше си Сулпиций, — то на мен не ми остава друго, освен да чакам избухването на тази нова война… Ех, защо трябва винаги да сме във война с някого? Хора като Квинт Лутаций и Луций Корнелий Сула ще бъдат твърде заети с военните дела, за да ми пречат в Рим. Ще изчакам. Когато му дойде времето, ще убия Сената. Ще убия цялата първа класа.“

— Луций Корнелий Сула — прекъсна мислите му Флак Принцепс Сенатус, — от името на римския Сенат и народ ти връчвам върховното командване във войната срещу Митридат.

— Само че къде ще намерим пари за война? — питаше Сула на вечерята, която даваше в новото си семейно огнище.

Компания му правеха братята Цезари, Луций Корнелий Мерула, фламен Диалис, Публий Лициний Крас Цензор, банкерът и едър търговец Тит Помпоний, другият банкер Гай Опий, Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус и Марк Антоний Оратор, който същия ден се беше върнал за пръв път в Сената след продължително боледуване. Сула неслучайно бе изготвил подобен списък на гостите; целта му беше именно да обсъди с тях финансовите проблеми на държавата. Ако някой можеше да отговори на неразрешимите въпроси, това бяха присъстващите в триклиния му.

— Нищо ли няма в хазната? — попита Антоний Оратор, на когото му беше трудно да осмисли нейното пълно опразване. — Искам да кажа, открай време всички градски квестори и трибуни на хазната само се надпреварват да твърдят, че в хазната няма нищо, дори когато е тъкмо противното.

— Можеш да ми вярваш, Марк Антоний, този път това си е самата истина — поклати глава Сула. — Лично аз посетих на няколко пъти хазната през последните няколко седмици… При това взех достатъчно предпазни мерки никой да не знае, че идвам.

— Ами храмът на Опс? — попита Катул Цезар.

— И там е все същото.

— Е, ако сме стигнали съвсем до дъното — намеси се Сцевола Понтифекс Максимус, — винаги можем да разчитаме на златото на римските царе, пазено тъкмо за дни на извънредна опасност.

— Какво злато? — попитаха всички останали в хор, включително домакинът.

— То и аз не знаех нищо за него до момента, в който ме направиха върховен понтифекс! — заоправдава се Сцевола. — Намира се в подземията на храма на Юпитер Оптимус Максимус… Около, всъщност няма и двеста златни таланта.

— Да не му се нарадва човек! — изрече иронично Сула. — Не се и съмнявам, че по времето на Сервий Тулий с тези средства Рим е можел да воюва, колкото си иска. Сега обаче няма да стигнат за повече от четири легиона, при това максимум за половин година. Ще трябва доста да бързам, за да успея!

— Като за начало звучи добре — опита се да го ободри Тит Помпоний.

— А защо вие, банкерите, не дадете на заем на държавата една-две хиляди таланта? — попита го Крас Цензор, който обожаваше парите, но не притежаваше толкова, колкото му се искаше — единствените му постоянни доходи идваха от калаените рудници в Испания, но през последните години му беше отнета възможността отблизо да наблюдава стопанисването им.

— Защото не притежаваме достатъчно на ръка — обясняваше за сетен път Гай Опий.

— Освен това повечето от нас пращаха златните си резерви на съхранение в Римска Азия, така че ще трябва да си искаме парите обратно от негова милост Митридат — въздъхна печално Помпоний.

— Не можете да не разполагате с пари! — изсумтя недоверчиво Крас.

— Притежаваме, но не толкова, че да издържаме цялата държава — упорстваше Опий.

— Това официална политика ли е или е голата истина?

— Голата истина, Публий Лициний, можеш да ми имаш доверие.

— Доколкото усещам, всички тук присъстващи сме на едно мнение: че настоящото положение е много по-тежко, отколкото в началото на Италийската война? — попита сътрапезниците си жрецът на Юпитер Луций Корнелий Мерула.

— Точно така! — съгласи се Сула. — Вече съм имал случай лично да разговарям с Митридат, фламен Диалис, и мога да те уверя, че ако не го спрем навреме, току-виж наистина се коронясал за римски цар!

— Тогава излиза, че хем не можем да разпродадем държавната земя от страх от народа, хем не можем да наложим нови данъци, защото няма кой да ги плаща — обясни с няколко думи положението Мерула. — Има само едно възможно решение.

— И кое е то?

— Да разпродадем държавните имоти около Форум Романум. За целта не сме задължени да се обърнем към народното събрание.

Останалите посрещнаха думите му с ледено мълчание.

— Това е със сигурност най-неподходящото време за подобни разпродажби — пресметна веднага Тит Помпоний. — Всичко зависи от това, колко ще пожелаят да дадат купувачите.

— Страхувам се, че дори не знам кои точно имоти са собственост на държавата — рече Сула. — Като изключим естествено домовете на жреците. Но тях просто няма как да продадем.

— Съгласен съм, че ако продадем някой от тях, ще предизвикаме гнева на боговете — подкрепи го веднага Мерула, който сам живееше на държавни разноски в един от тези домове. — И все пак съществуват и други държавни имоти. Склоновете на Капитолия от вътрешната страна на Порта Фонтиналис, както и тези, които гледат срещу Велабрума. Идеален терен за богаташки жилища. Освен това голям терен около Форума, включващ големия пазар, както и Мацелум Купеденис. И двата района могат да бъдат допълнително разделени на парцели.

— Със сигурност няма да позволя разпродажбата на всичко наведнъж — заяви решително Сула. — Пазарните площи, да. Освен сергиите единственото държавно в тях е игрището на колегията на ликторите. Част от Капитолия също би могла да се разпродаде — склонът срещу Велабрум, западно от Кливус Капитолинус, и теренът между Порта Фонтиналис и Лаутумиите. Но самият Форум, както и страната на Капитолия, обърната към него, трябва задължително да останат държавна собственост.

— Аз ще купя пазарите — обади се Опий.

— Само ако предлагаш повече от всички останали — напомни му Помпоний, който също се замисляше върху перспективите. — За да мине всичко честно, а и за да може държавата да реализира най-големи печалби, всяко парче земя трябва да бъде дадено на публичен търг.

— Може би няма да е зле засега да задържим големия пазар и да разпродадем само пазара Купеденис — размишляваше на глас Сула, на когото самата идея да се разпродават подобни златни източници на доходи му се струваше противна.

— Мисля, че си напълно прав, Луций Сула — кимна утвърдително Катул Цезар.

— И аз съм съгласен — подкрепи го Луций Цезар.

— Ако разпродадем Купеденис, това ще доведе до увеличени наеми за търговците на цветя и подправки — напомни им Антоний Оратор. — Ще ни намразят!

Но Сула като че ли се беше сетил за друг изход от положението.

— Ами какво ще кажете да заемем отнякъде пари?

— Откъде? — изгледа го подозрително Мерула.

— От римските храмове. Ще им се изплатим с дял от плячката. Нека само ги изброим: на Юнона Лицина, на Венера Либитина, на Ювента, на Церера, на Юнона Монета, на Великата майка, на Кастор и Полукс, на Юпитер Статор — той си ги има два, — на Диана, на Херкулес Музарум, на Херкулес Оливарий… всички те са от богати по-богати.

— Няма да стане! — възразиха в един глас Мерула и Сцевола.

Сула обиколи с поглед останалите и се увери, че никой не би го подкрепил.

— Добре тогава, разбирам, че няма да позволите на римските храмове да платят за похода ми, но имате ли нещо против, ако се обърна към гръцките?

Сцевола се намръщи.

— Гръцки, не гръцки, пак бие на безбожие, Луций Сула. Боговете са си богове.

— Да, но все пак ние почитаме римските богове, не гръцките.

— Храмовете винаги са неприкосновени — упорстваше Мерула.

Този път Сула не можа да издържи и на лицето му се появи зловещата физиономия на звяра, който дремеше у него. Някои от присъстващите за пръв път се запознаваха с тайното му аз и стояха като втрещени, докато консулът, оголил зъби като хрътка, готова да нападне, обясняваше:

— Слушайте какво ще ви кажа. Нито на вас ще позволя да ми противоречите във всичко, нито дори на боговете! Нямам нищо против да пазите богатствата на римските божества, но съм сигурен, че сред вас няма човек, който да не е поне бегло запознат с разходите, нужни за поддържането на боеспособна армия! Ако използваме само двестате таланта на царете, ще мога да преведа шест легиона на гръцка земя. Като се има предвид, че насреща си имаме четвърт милион войници, шест легиона са нищо, а освен това нека ви напомня, че хората на Митридат по нищо не приличат на германските голтаци, с които се сражавахме преди време! Имал съм случай с очите си да видя какво представлява понтийската армия и мога да ви кажа, че в обучението си тя гони нашите легиони. Е, предполагам, че в доста отношения ни отстъпват, но така или иначе между тях и германите разликата е от земята до небето. Най-малкото носят доспехи и знаят да маршируват в редици. Също като Гай Марий и аз смятам да воювам, без да пилея напразно живота на войниците си. Всичко това означава, че ми трябват пари за храна, за фураж и за поддръжка на въоръжението. А пари, както вече разбрахте, няма. Поисках да взема от римските богове, вие ме спряхте. Затова нека ви предупредя — и запомнете думите ми, да не спорим друг път пак, — когато стъпя на гръцка земя, аз ще събера нужните за експедицията пари от тамошните светилища: и от Олимпия, и от Додона, и от Делфи. Където намеря злато, ще го прибера. Това означава, уважаеми върховни понтифексе и фламен Диалис, че трябва здравата да се потрудите да спечелите на моя страна римските богове, които да ме пазят от гръцките. Нека се надяваме, че живеем във времена, когато родният пантеон има надмощие над чуждоземния!

Никой не посмя да му отговори.

Скоро и зловещият звяр се спотаи отново, за да отстъпи място на добре познатия Луций Корнелий Сула.

— Така е по-добре! — усмихна се весело той. — Имам и по-радостни новини, в случай че сте си помислили, че съм свършил.

Катул Цезар въздъхна.

— Изгарям от нетърпение да ги чуя, Луций Корнелий. Бъди така добър да ги споделиш с нас.

— Ще взема със себе си моите четири легиона, както и два от онези, които Гай Марий обучи, а Луций Цина и до ден-днешен използва срещу марсите. Марсите вече са разбити и Цина може спокойно да се прибере в Рим и да си почине. Гней Помпей Страбон от своя страна да прави, каквото си ще, и докато не забрави уговорката ни и не ни прати случайно някоя сметка за плащане, може спокойно да си блъска главата със своите. Това означава, че предстои да се демобилизират десет легиона, където войниците ще искат заслуженото си възнаграждение. Държавата обаче няма с какво да им плати. По тази именно причина искам да прокарам закон, според който освободените от служба войници ще получат вместо заплата земя от областите, където практически сме избили и изселили цялото местно население. Помпей, Фезула, Адрия, Телезия, Грументум, Бовианум. Шест изоставени града, обиколени от сравнително плодородни селскостопански земи. Области, които ще минат в притежание на подлежащите на разпускане десет легиона.

— Но това е част от държавната земя! — възкликна ужасен Луций Цезар.

— Още не е станала. Нито ще стане някога. Всичко отива за войниците. Освен ако изведнъж не забравите за набожността си и не отворите подземията на римските храмове? — попита той мило, сякаш можеше да е сбъркал в предположенията си.

— Това не можем да направим — рече Сцевола Понтифекс Максимус.

— Тогава, щом оглася законопроекта си, ще е добре, ако успеете да спечелите и Сената, и народното събрание на негова страна.

— Ще ти помогнем, в това можеш да си сигурен — увери го Антоний Оратор.

— Та като сме подхванали темата за държавната земя — продължи Сула, — ще е най-добре, ако и останалите завладени територии не бъдат обявени веднага за такава. Нека изчакаме първо да се върна от войната; ще ми трябват още изоставени земи за победителите.

В крайна сметка оскъдните финанси на могъщия Рим не позволиха дори и шест легиона. За Гърция Сула замина начело на пет легиона пехота, заедно с две хиляди души конница. За повече не му достигнаха парите. Когато извадиха златото от храма на Юпитер и го претеглиха, излезе към четири тона и половина, по-малко от двеста таланта. Жалка сума, но пък и за година на пълен фалит Рим пак се справяше добре. Сула не можеше да си позволи лукса да наеме една-единствена бойна галера; златото щеше да стигне само за прехвърлянето чрез обикновени товарни кораби на войските му на гръцкия бряг. Сула държеше да акостира в Гърция, а не в Западна Македония, където всички биха го очаквали. Иначе избягваше да крои предварителни планове. Искаше първо да се запознае отблизо с обстановката в Гърция, да научи нещо повече за събитията в Азия и едва тогава да изготви цялостната си стратегия. Ако толкова държеше да стъпи на гръцка земя, то бе заради богатите храмове.

В края на септември най-сетне успя да се освободи от задълженията си в Рим и да се присъедини към легионите в Капуа. Предварително бе разговарял с предания си военен трибун Луций Лициний Лукул и го беше питал дали ще се яви на изборите за квестори, ако той, Сула, изрично обяви, че би го искал при себе си. Лукул беше радостен да получи подобно предложение и обеща да постъпи, както пожелае покровителят му. Тогава той го прати в Капуа, където да командва вместо него през времето, когато държавните дела го задържат още в Рим. Самият консул се оказа вързан както от публичната разпродажба на държавните имоти, така и от уреждането на шестте си войнишки колонии и до самия край на септември римляните сякаш не желаеха да го пуснат на война. Това, че все пак успя да си свърши работата навреме, се дължеше на желязната му воля, както и на способността му лесно да манипулира колегите си — сенатори. Целият обществен живот на града започваше да следва насоките, които първият консул искаше да му даде. Едва сега в Сената си даваха сметка на какво е способен като държавен ръководител пренебрегваният доскоро Сула.

— Винаги се е губел в сянката на Марий и Скавър — рече веднъж Антоний Оратор.

— Не, просто не разполагаше с достатъчно добра репутация, за да се наложи пред избирателите — поправи го Луций Цезар.

— И по чия вина? — изсмя се Катул Цезар.

— Най-вече на Гай Марий, предполагам — вдигна рамене брат му.

— Във всеки случай това е човек, който знае какво иска — продължи Антоний.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Сцевола и неволно потръпна. — Никак не ми се ще някой ден да се окажем противници с него!

Абсолютно същата мисъл бе минала и през главата на малкия Цезар, докато лежеше на скришното си място в двойния таван и слушаше разговора между майка си и приятеля й Луций Корнелий Сула.

— Заминавам утре, Аврелия, та рекох да се отбия да се сбогуваме — рече консулът.

— Никога не ми е харесвало, когато заминаваш, без да ми се обадиш — отвърна му тя.

— Гай Юлий пак ли го няма?

— Замина отново с Луций Цина за земите на марсите.

— Да търси дали е останало нещо непокътнато — кимна Сула в знак на разбиране.

— Изглеждаш много добре, Луций Корнелий, нищо че все имаш трудности в кариерата. Да разбирам ли, че новият ти брак се е оказал по-сполучлив от предишните?

— Или е от жена ми, или е от самия мен. Като че ли ми харесва ролята на предан съпруг.

— Глупости! Човек като теб не може да стане предан съпруг.

— Как приема поражението си Гай Марий?

Аврелия сви устни.

— С доста шум пред близките си. Напоследък не влизаш в списъка на любимците му.

— Не съм и очаквал да намеря името си там. Все пак не може да ми отрече, че се държах възможно най-сдържано, че не съм се молил да получа това командване.

— Не ти и трябваше — увери го Аврелия. — Тъкмо това най-много го тревожи. Трудно му е да свикне с мисълта, че Рим се е сдобил с друг голям пълководец. Преди да завоюваш венеца от трева, Марий си оставаше без конкуренция на бойното поле. Е, вярно, че враговете му и в Сената винаги съумяваха да отровят живота му и да подлагат прътове в колелата му, но той си знаеше, че е единственият. Знаеше, че въпреки нежеланието си ще се принудят да прибегнат до услугите му. Сега обаче е стар и болен, а на хоризонта е изгряла твоята звезда. Страхува се да не отнемеш поддръжката му сред конническото съсловие.

— Аврелия, с него вече е свършено! Никой не може да го обвини, че се е оттеглил без чест, че славата го е изоставила. Но така или иначе той вече е минало. Защо не иска да го разбере?

— Предполагам, че ако беше по-млад и мозъкът му работеше по-добре, щеше да го разбере. Проблемът е, че ударите са засегнали ума му, така поне твърди Юлия.

— Е, тя би трябвало да го знае по-добре от всеки друг — вдигна ръце Сула и стана да си ходи. — Как сте вкъщи?

— Много добре.

— Момчето?

— Все същото. Вечно непослушно, вечно в движение, вечно жадно за нови неща. Опитвам се да го връщам на земята, но ми е все по-трудно.

„Дълбоко грешиш, мамо, аз съм стъпил здраво на земята! — каза си малкият Цезар, докато Сула и Аврелия се запътваха към изхода, а той изпълзяваше от скривалището си. — Защо толкова упорито ме смяташ за перце, за крехко глухарче, което се вее на вятъра и не забелязва нещата около себе си?“

Публий Сулпиций си правеше сметката, че Сула ще иска да изпревари неблагоприятните зимни ветрове и няма да се бави с прехвърлянето на петте си легиона през Адриатическо море. Затова още в средата на октомври нанесе своя първи удар. Подготовката му беше практически нищожна, като се изключи дългото й обмисляне; за човек, който от всичко на света най-много мразеше демагозите, беше трудно за няколко дни да се превърне в един от тях. Единствената подсигурителна мярка, която предприе, бе да поиска поверителен разговор с Гай Марий и да го помоли за подкрепа. И Гай Марий не можеше да се нарече горещ почитател на сенаторското съсловие! Публий Сулпиций не беше разочарован от срещата. След като изслуша внимателно предложението му, Марий само кимна:

— Можеш да бъдеш уверен, че ще ти осигуря пълната си подкрепа в политическите среди, Публий Сулпиций — рече Великият човек. Сетне замълча в продължение на няколко секунди и добави, сякаш едва сега се бе замислил по въпроса: — Искам обаче и аз да те помоля за една услуга — да прокараш специален закон, според който върховното командване във войната срещу Митридат се връчва на мен.

На пръв поглед това изглеждаше ниска цена за обещаната подкрепа. Сулпиций се усмихна.

— Съгласен съм, Гай Марий. Ще получиш това пусто командване.

Той свика веднага плебейското събрание и на предварителното заседание предложи два отделни законопроекта. Текстът на първия гласеше, че от състава на Сената трябва да бъдат изключени всички онези, които са задлъжнели за суми от повече от осем хиляди сестерции; другият законопроект обявяваше съдебна амнистия върху всички онези граждани, които Варианската комисия бе осъдила на заточение по времето, когато лично Варий бе давал под съд всички, уличени в подкрепа на всеобщото римско гражданство.

Сулпиций бе надарен със сребърен език и златен глас, та затова не му беше трудно отведнъж да налучка най-точната мелодия.

— Че кои са в крайна сметка тези хора, седнали в Сената и вземащи решения, които би трябвало да се вземат от народа чрез плебейското събрание. Имат се за нещо повече от нас, но в действителност всички са бедняци, безнадеждно задлъжнели към кредиторите си. Сред всички вас също има множество длъжници, за които облекчения не съществуват. Не сте си облекли сенаторски тоги, за да скриете под тях финансовите си проблеми, не можете да разговаряте вечерно време на една маса с лихварите, за да ги убедите, че няма да е политически изгодно разоряването ви! Затова пък онези хитреци от Курия Хостилия могат спокойно да си веят байрака и да чакат по-добри времена за уреждане на сметките си! Казвам това с пълната увереност на човек, който сам е част от Сената, който слуша какво си говорят колегите му и който знае за не една и две скрити сделчици, с които назначените отци искат да си спечелят благоразположението на банкерите! Нещо повече, знам дори имената на онези сенатори, които дават пари на заем! Е, нека цялата тази работа спре веднъж завинаги! В Сената няма повече място за хора, които дължат пари на своите съграждани. Нека се знае, че за да бъдеш член на тази високо издигната институция, не можеш да отстъпваш, в личните си качества на всички онези, които не са допуснати в нея!

При произнасянето на това паметно слово целият Сенат бе подскочил като ужилен и повечето не искаха да повярват на ушите си. Оказваше се, че и Сулпиций може да се държи като демагог. Сулпиций! Най-почтеният от почтените, най-консервативният от консервативните! Та нима той самият не бе наложил пръв своето вето върху завръщането на политическите изгнаници, прогонени от Варианската комисия? А ето, че след по-малко от година се отмята от думите си и кани наказаните да се приберат. Какво се беше случило с него?

Два дни по-късно Сулпиций свика повторно плебейското събрание и обяви трети законопроект. Всички италийци, получили наскоро римско гражданство, както и десетки хиляди римляни-освобожденци щяха да бъдат тепърва разпределени равномерно между всичките трийсет и пет триби. Двете новосъздадени от Пизон Фруги триби се премахваха като излишни.

— Открай време римските триби са били трийсет и пет, не можем заради нечии прищевки да прибавяме или изваждаме от тях! — обясняваше на всеослушание Сулпиций. — Това, което е несправедливо, е някаква триба, наброяваща всичко на всичко три-четири хиляди граждани, да има в трибутните комиции равен глас с трибите Есквилина и Субурана, наброяващи по над сто хиляди римски граждани! Цялото римско държавно устройство е така сглобено, че да защитава интересите на вездесъщия Сенат и на първата класа, от която той черпи живот! Има ли сенатори и конници, които да принадлежат на Субурана или Есквилина? Разбира се, че не! Всеки от тях си е намерил местенце я в триба Фабия, я в Корнелия, я в Ромилия! Е, нека си останат, като толкова много държат, във Фабия, Корнелия или Ромилия! Но нека отсега нататък търпят съседството на хора от Прифернум, Бука и Вибиниум, нека знаят, че в техните Фабия, Корнелия и Ромилия ще влизат същите онези презрени освобожденци, които досега се тъпчеха в Есквилина и Субурана!

Последното предложение бе посрещнато с всенароден възторг и естествено си спечели благоволението на всички обществени прослойки без най-горните и най-долните. На най-горните, защото им предстоеше да изгубят контрол върху един от лостовете на властта; на най-долните — защото с реформата не се променяше нищо в тяхното собствено положение.

— Това не мога да го проумея! — жалваше се Антоний Оратор пред Тит Помпоний, с когото стояха един до друг в Кладенеца на комициите и се опитваха да не оглушеят от неистовите крясъци на Сулпициевите последователи. — Та той самият е нобил! Кога е намерил време да си спечели толкова много привърженици! Да е Сатурнин, не е Сатурнин… Не разбирам…

— О, аз пък много добре разбирам — отвърна му с горчивина Помпоний. — Днес той обвинява сенаторите, че са задлъжнели. Това, на което тълпата се надява, е просто. Казват си, че ако сега позволят на Сулпиций да прокара законите си, като награда той ще прокара четвърти — този, според който всички дългове ще бъдат отменени.

— Но как може да го стори, щом се е захванал да гони от Сената хора, задлъжнели с някакви си осем хиляди сестерции! Осем хиляди сестерции! Та това е жалка цифра. Чудя се дали в целия град има човек, който да не е задлъжнял с поне толкова по време на войната!

— Да не би да изпитваш затруднения, Марк Антоний? — изгледа го любопитният Помпоний.

— Не, разбира се, че не! Но същото може да се каже само за още една шепа хора. Дори хора като Квинт Анхарий, като Публий Корнелий Лентул, Гай Бебий, Гай Атилий Серан са в затруднения. Богове, та това са едни от най-достойните ни съграждани, Тит Помпоний! Кой от нас не е търсил като безумен пари в брой през последните две години? Погледни например Порциите Катони, с огромните им владения в Лукания. За цялата война не са получили нито една сестерция доход от именията си. Същото важи и за Луцилиите, и те едри земевладелци, но далеч на юг. — Марк Антоний се спря да си поеме дъх и попита: — Как ще премахне дълговете, когато сам гони хора от Сената заради дългове?

— Той самият няма намерения да премахва дълговете — увери го Помпоний. — Просто хората от втората и третата класа се надяват, че ще го стори заради тях.

— А той обещал ли им е нещо в този дух?

— Дори не му трябва да обещава. Сред черните облаци, надвиснали над главите на всеки от тях, надеждата е единственият слънчев лъч, който още ги топли. В лицето на Сулпиций народът вижда човека, който мрази Сената и първата класа по същия начин, по който навремето ги мразеше Сатурнин. Надяват се на един нов Сатурнин. Но Сулпиций е твърде различен.

— Защо? — искаше да знае Антоний.

— Нямам абсолютно никаква представа какво цели — вдиша рамене Тит Помпоний. — Нека по-добре да се измъкнем от тълпата, преди да са решили да си изкарат всичко върху главите ни.

На стълбите пред Сената двамата се сблъскаха с втория консул, придружен от силно развълнувания си син. И двамата се връщаха от експедиция в Лукания и в очите им още просветваха войнолюбиви искрици.

— Да не би да се повтаря историята със Сатурнин! — извика на висок глас обезсърченият Помпей-син. — Е, този път поне сме готови да го посрещнем, както трябва. Няма да му позволим да спечели на своя страна тълпата, както го бе сторил навремето истинският Сатурнин. Вече повечето от нас са се върнали от войната и за броени минути можем да сформираме шайка. Точно това смятам и да направя. Нека го спрем, преди да сме го изпуснали твърде далеч. Следващото заседание на плебейското събрание ще протече при твърде различни обстоятелства, можете да ми вярвате!

Тит Помпоний обаче не обърна особено внимание на разгорещения младеж, ами се насочи към баща му консула й другите сенатори, насъбрали се край него.

— Между Сулпиций и Сатурнин разликата е между земята и небето — държеше той на своето. — Също както времената са други, така и мотивите на Сулпиций нямат нищо общо с тези на Сатурнин преди години. Тогава проблемът беше недостигът на храна. Сега цял Рим се вълнува от натрупаните си дългове. Сулпиций обаче не желае да става цар на Рим. Той иска те да управляват Рим. — Посочи насъбралите се в Кладенеца представители на втората и третата класа. — А това е нещо твърде различно.

— Вече пратих вест до Луций Корнелий — съобщи консулът Тит Помпоний.

— Нима мислиш, че сам не можеш да се справиш със ситуацията, Квинт Помпей? — учуди се Помпоний, който обичаше да задава неудобни въпроси.

— Точно това мисля — отвърна без всякакво стеснение Помпей Руф.

— Ами Гай Марий? — попита Антоний. — Той винаги би могъл да успокои римската тълпа.

— Не и днес — изрече презрително Катул Цезар. — Точно в този случай той подкрепя бунтаря — трибун. Да, Марк Антоний, именно Гай Марий е накарал Публий Сулпиций да организира всичко това!

— Не мога да повярвам — стоеше като втрещен Антоний Оратор.

— Пак ти повтарям, зад Сулпиций стои Гай Марий!

— Ако това наистина е така — намеси се Помпоний, — бих казал отсега, че в най-близко бъдеще ни чака четвърти законопроект.

— Четвърти законопроект ли? — намръщи се Катул.

— Всеки момент той ще прокара закон върховното командване на армията срещу Митридат да бъде отнето от Луций Корнелий и да бъде предадено на Гай Марий.

— Сулпиций не би посмял! — извика Помпей Руф.

— Защо да не посмее? — изгледа го неразбиращо Тит Помпоний. — Започвам да се радвам, че си извикал първия консул. Кога да го очакваме?

— Утре или най-късно вдругиден.

Сула обаче дойде още преди изгрев-слънце. В момента, в който бе получил писмото на колегата си Помпей Руф, той се беше хвърлил в каручката си и без да спира, бе изминал наведнъж цялото разстояние между Капуа и Рим. „Дали в историята на Рим на някой друг консул му се бяха струпвали толкова лоши вести една след друга? — питаше се Сула и изброяваше: — клането в Мала Азия, сега пък Сулпиций. Държавата не разполага с нищо, току-що излизаме от една война, а името ми вече е опетнено за вечни времена, задето си позволих да разпродам държавни имоти. Не че ме е грижа особено, важното е да успея да се справя с всичко едновременно. А аз ще успея.“

— Плебейското събрание свикано ли е днес? — попита Сула Помпей Руф, в чийто дом се бе отбил най-напред.

— Да. Тит Помпоний предполага, че Сулпиций ще прокара закон, отнемащ върховното командване от теб, за да бъде прехвърлено на Гай Марий.

Сула сякаш замръзна на мястото си; дори очите му застинаха като на някоя каменна статуя.

— Аз съм римски консул, получих върховното командване по напълно законен път — рече той. — Ако Гай Марий беше добре със здравето, Сенатът навярно би му го връчил на него. Но той не е и затова няма да получи нищо. — Гневно изсумтя. — Да разбирам ли, че Гай Марий поддържа Сулпиций?

— Така поне мислят всички. Марий не се е явил лично на нито едно от заседанията на плебейското събрание, но аз самият забелязах неколцина от верните му кучета да бродят из тълпата, особено сред представителите на по-долните класи. Като например онзи ужасяващ тип, дето ръководи една от субуранските дебеловрати банди — обясни му Помпей Руф.

— Кой? Луций Декумий?

— Да, точно така се казваше.

— Брей, брей! — замисли се Сула. — Ето, че Гай Марий ни разкрива още една непозната черта от характера си, Квинт Помпей! Никога не съм си мислил, че би прибягнал до хора като Луций Декумий в политическата борба. Започвам да се питам не беше ли грешка това, че в Сената толкова шумно го обявихме за стар и негоден. Нищо чудно сега на всяка цена да иска да ни докаже противното. Човек като Гай Марий никога не се признава за победен. Ако трябва да се превърне в един нов Сатурнин, за да се наложи, ще го направи, без да му мигне окото.

— Задават се големи неприятности, Луций Корнелий.

— Нямаше защо да ми го казваш!

— Не, имам предвид лудите глави като сина ми и разните други деца на сенатори и конници. Решили са да се съберат и да изгонят насила Сулпиций от Форума.

— Тогава ще е най-добре, когато Сулпиций открие днешното заседание, ние с теб да сме на пост на Форума.

— Въоръжени?

— Със сигурност не. Ако ще се намесваме, трябва да е напълно според закона.

Когато Сулпиций се показа на Форума скоро след изгрев-слънце, по всичко личеше, че е бил овреме предупреден за намеренията на консулския син и приятелчетата му. За да се предпази от юмруците им, той на свой ред бе насъбрал около себе си голяма тълпа от младежи, все представители на втората и третата класа, въоръжени с тояги и дървени щитове. И понеже и това не му се беше сторило достатъчно, допълнително се беше обградил от цяла тълпа бедняци, все от най-долните прослойки на обществото, сред които се забелязваха и бивши гладиатори, и членове на колегиите на кръстопътищата. Толкова беше внушителна охраната на народния трибун, че шепата сенаторски синове, които Помпей Руф Младши бе довел със себе си, бяха като капка в морето.

— Народът — говореше Сулпиций на множеството в Кладенеца на комициите, където телохранителите му заемаха може би половината пространство — държи в ръцете си върховната власт в Рим! Или по-скоро прието е да се мисли, че я държи! Фразата е твърде удобна за разни недобросъвестни сенаторчета и техните събратя от конническото съсловие, които се сещат за народа, когато им трябват гласовете на комициите. Но иначе подобно твърдение е практически лишено от всякакъв смисъл. Това е една глупост, нещо повече — грозна подигравка! Дали наистина народът участва пряко във властта, поема ли той поне част от отговорностите на управляващите? Всички вие зависите единствено от милостта на онези, които благоволят да ви извикат за Съвет, на народните трибуни! Не вие изготвяте законопроектите, не вие ги представяте за гласуване пред собственото си събрание. Цялото ви задължение се състои в това да гласувате текстовете на законопроекти, които са измислени и изготвени от народните трибуни! И като направим няколко изключения, кому принадлежи римският народен трибун? Ами много просто: на Сената и на конническото съсловие! И какво се случва с онези народни трибуни, които се обявят за верни слуги на народа? Нека ви кажа какво им се случва! Закарват ги под строй в Курия Хостилия, където ги убиват с керемиди от покрива!

Сула вдигна рамене в нервен жест.

— Дали да не смятаме това за обявяване на война? Та Сулпиций току-що обяви Сатурнин за герой.

— Бих казал, че това е първата му стъпка да се обяви за герой — поправи го Катул Цезар.

— Слушайте! — прекъсна ги нервно фламен Диалис.

— Дойде време — продължаваше все в същия дух Сулпиций — да покажем веднъж завинаги и на Сената, и на конническото съсловие кой е истинският управник на римската държава! Ето защо съм застанал тук пред вас в качеството си на ваш любимец, на ваш закрилник, но и на ваш слуга! Това, което всички вие се готвите да сторите, е поне малко да отдъхнете след последните три извънредно тежки за всички ни години, години, в които бяхте принудени да понесете огромния дял от данъчните тежести и в същото време да се лишите от основните си източници на доходи. Вие дадохте на Рим парите, от които той се нуждаеше, за да спечели тази гражданска война. Но нима някой от Сената се сети да ви попита какво мислите за тази братоубийствена война, попита ли ви какво чувствате спрямо своите приятели, италийските съюзници?

— Да си отрежа главата, ако наистина не попитахме! — процеди мрачно през зъби Квинт Муций Сцевола. — Народът искаше тази война много повече от Сената!

— Едва ли някой ще благоволи да си го спомни точно сега — отвърна Сула.

— Не, не ви питаха! — ревеше Сулпиций. — Отрекоха на вашите братя италийците елементарното право на гражданство! Защото това гражданство си е само тяхно, то не принадлежи на вас. Вашето гражданство е просто една сянка. Само тяхното гражданство има достатъчно покритие, за да определя съдбините на Рим! Сенаторите не пожелаха да приемат в средите на своите селски, аристократични триби хилядите новопостъпили граждани, не пожелаха да дадат на своите нисшестоящи частица от магическата политическа власт! Макар и с придобито гражданство, италийците бяха лишени от практически политически права, бяха затворени в няколкото градски триби, които не могат да повлияят на никои изборни резултати! Всичко това обаче ще се превърне в минало, когато ти народе — властник, гласуваш моя законопроект, според който римските граждани-освобожденци или такива от италийски произход биват записани по равно във всяка от съществуващите трийсет и пет римски триби!

Отново думите му бяха посрещнати с бурни аплодисменти, които принудиха Сулпиций да замълчи; усмихваше се широко на почитателите си и печелеше сърцата на всички с красивите си черти, младежките си светли къдрици и патрицианската си осанка — нищо, че по произход беше обикновен плебей.

— Има обаче и други начини, по които Сенатът и конническото съсловие в продължение на векове са ви лъгали и мамили — продължи Сулпиций; щом тълпата поутихна. — Крайно време е от ръцете на Сената да бъдат отнети правомощията, казвам правомощия, защото подобен закон не съществува, по назначаването на римските военачалници и направляването общата военна стратегия на страната! Крайно време е вие, гръбнакът на римската държава, основата на всичко, което може да се нарече римско, да поемете правата и задълженията, които ви дават досега само фиктивно римските закони. Сред тези права и задължения едно от най-важните е това вие сами да решавате кога Рим да влезе във война и кога — не; кой да командва легионите и кой — не!

— На ти сега — обади се Катул Цезар.

Сулпиций се обърна на една страна, за да посочи с пръст стоящия на стълбите пред Сената Сула. С необичайно светлите си коси консулът отдалеч се познаваше.

— Ето това е първият консул! Избран обаче по волята на своите събратя, не на вас, представителите на народа! Спомняте ли си кога за последен път в центуриатните комиции се е стигало дотам, че третата класа да решава кой римски гражданин да бъде избран на управленски пост? Да не говорим за четвъртата и петата…

Чак сега, понеже започна да усеща, че излиза встрани от темата, която сам беше подхванал, Сулпиций се спря и бързо се върна на въпроса:

— Първият консул получи от Сената върховното командване в една война, жизненоважна за целия римски народ. Няма да преувелича, като кажа, че ако начело на римската армия не застане най-способният и достоен римски пълководец, то не само ще изгубим войната, но може самата римска държава да преустанови своето съществуване. Кой обаче връчи върховното командване във войната срещу Митридат на първия консул? Кой реши, че тъкмо той е най-способният от всички ни, за да спечели тази война? Ами Сенатът естествено, заедно с мълчаливата поддръжка на своите съюзници от цялото конническо съсловие! Както винаги предпочетоха да решат всичко сами и за себе си. По-добре да оставят просъществуването на държавата под заплаха, но да осигурят начело на легионите един истински патриций! Защото кой е Луций Корнелий Сула? Коя война е спечелил той за Рим? Познаваш ли го изобщо, народе — властник? Ако не го познаваш, нека аз ти кажа кой е той! Луций Корнелий Сула придоби всичко в своята кариера благодарение на Гай Марий! Всичко, което се гордее, че е постигнал, го е постигнал на гърба на Гай Марий! Говори се, че той бил спечелил войната срещу италийците! Но ние всички знаем, че именно Гай Марий нанесе първите, най-жестоки удари върху врага, че ако не беше той да подготви почвата за голямата победа, Сула нищо нямаше да постигне в тази война!

— Как смее! — възмущаваше се Крас Оратор. — Именно ти, Луций Корнелий, спечели тази война, ти и само ти! Нали на теб беше връчен венецът от трева! Нали ти накара италийците да преклонят глави!

Той вече се канеше да извика същото и към оратора Сулпиций, но Сула навреме го дръпна за ръката и го накара да замълчи.

— Остави го на мира, Публий Лициний! Ако сега почнем да им викаме в лицето, най-много тълпата да се обърне срещу нас и да ни линчува. Искам всичко да си дойде на мястото по мирен и законен път.

Сулпиций продължаваше от трибуната:

— Би ли могъл този Луций Корнелий Сула да се обърне лично и пряко към теб, народе — властник? Разбира се, че не би могъл! Та той е патриций! Твърде много струва, за да се занимава с такива нищожества като вас! За да му връчат обаче върховното командване във войната срещу Митридат, Сенатът и конническото съсловие на драго сърце пренебрегнаха друг, много по-способен и заслужил човек! Пренебрегнаха не друг, а Гай Марий! Оправдават се с това, че уж бил болен, че уж бил стар! Но питам те аз теб, народе — властник, кого срещаше ти всеки ден на улицата през последните две години, кой обикаляше безспирно алеи и площади, за да може по-бързо да си възвърне здравето? Кой се упражняваше постоянно, за да бъде всеки ден по-силен, по-дееспособен? Гай Марий! Който може и да е на възраст, но със сигурност не е болен! Гай Марий, който може и да е на възраст, но си остава най-достойният сред римляните!

Отново избухнаха овации, този път обаче не по адрес на Сулпиций. Тълпата изведнъж се раздели на две, за да покаже в цялото му величие току-що дошлия Гай Марий. Третият основател на Рим тъкмо слизаше по трибуните, непридружаван от никого; момчето, на което се беше подпирал толкова време, вече не му беше нужно, а с бързата си крачка Марий сякаш искаше да докаже, че никога и не му е било.

— Народе на Рим, искам твоето одобрение по отношение на четвъртия законопроект, който ти предлагам! — изрева Сулпиций и кимна по посока на Гай Марий. — Предлагам върховното командване във войната срещу цар Митридат Понтийски да бъде отнето от високомерния патриций Луций Корнелий Сула и да бъде предадено на твоя побратим Гай Марий!

Сула повече не желаеше да слуша. Като помоли Сцевола и Мерула да го придружат, си тръгна към къщи.

Въведе тримата в кабинета си, настани ги по столовете и изпитателно ги изгледа:

— Е, сега какво ще правим? — попита консулът.

— Защо повика точно Луций Корнелий и мен? — на свой ред го запита върховният понтифекс.

— Защото вие двамата стоите начело на римското жреческо съсловие — обясни Сула. — Защото покрай тънкостите на римския религиозен живот най-добре сте усвоили и тънкостите на римските закони. Намерете начин да вържа Сулпиций за трибуната, да не му позволя да слезе от нея, преди на народа да му е дотегнало от него.

— И в същото време да не предизвика допълнителни неразбории — замисли се Мерула.

— Да бъде някое нежно законче, приемливо за почтените избиратели — подкрепи го Сула и обърна до дъно чашата си с неразредено вино. — Ако се стигне до открит бой на Форума, днес се уверихме, че победителите няма да сме ние. Сулпиций не е Сатурнин! Мен ако ме питате, е много по-умен човек от него. Иска му се наистина да прибегнем до сила, че да ни размаже главите о земята. Докато го слушах, си направих труда да преброя охраната му и стигнах до четири хиляди, при това въоръжени. Наглед носят само сопи, но според мен под дрехите си крият мечове. Няма откъде да намерим достатъчно смелчаци, че да ги научим веднъж завинаги. — Млъкна и направи кисела гримаса. Студените му очи се впериха в празното пространство пред него. — Нека знаете, върховни понтифексе и фламен Диалис, че по-скоро бих пренесъл планината Пелион върху планината Оса, отколкото да позволя някой да отнеме законните ни привилегии! Ако ще дори заради самия себе си, но съм готов да се бия докрай! И все пак нека видим не можем ли да победим Сулпиций със собственото му оръжие — народа.

— Иде ми наум — рече Сцевола, — че има един начин да се справим със ситуацията. Нека обявим всички дни, подходящи за събрания, от днес до когато пожелаеш за празнични.

— Да, това е добра идея! — светна изведнъж Мерула.

Но Сула се навъси.

— Дали е законно?

— Абсолютно законно. Консулите, върховният понтифекс, както и цялата колегия на понтифексите имат правото да определят кои дни от годината са за празник и почивка и следователно кога не може да се провеждат заседания на плебейското и народното събрание.

— Тогава нека още този следобед на рострата и Регията бъдат окачени списъците с всички празнични дни оттук до декемврийските иди. Нека глашатаите ги обявят из целия град. — Сула се усмихна злорадо. — Мандатът на Сулпиций привършва три дни преди идите. В момента, в който напусне служба, аз лично ще го извикам на съд по обвинение в държавна измяна и подстрекателство към физическа разправа с управляващите.

— Процесът ще трябва да бъде по възможност потулен — каза Сцевола.

— Ами си и ти, Квинт Муций! Как си представяш подобен процес да бъде потулен? — попита го Сула. — Ще го извикам на съд, пък ще видим! Единственото, на което може да разчита, е меденият му гласец, с който да печели тълпата на своя страна. Но ако и с това прекали, ще го изкарам на трибуната упоен.

Двамата му събеседници го зяпнаха в почуда и недоумение. Пък и нямаше как иначе, щом първият консул говори за упояване. В подобни моменти всички се убеждаваха, че да се проумее мисленето на Сула не е лесна работа.

Сула свика Сената още на следващата сутрин, за да съобщи на колегите си, че двамата консули и колегията на понтифексите единодушно са обявили два месеца празници, в които никакви събрания не могат да се провеждат на Форума или където и да било другаде. Вестта беше посрещната с всеобщо одобрение, а Гай Марий отсъстваше, та дори нямаше кой да възрази.

След закриването на заседанието Катул Цезар излезе веднага след Сула и го настигна на стълбите.

— Как можа Гай Марий да постави цялата държава под опасност, само и само да получи върховното командване?

— О, навярно старостта го плаши все повече и повече. Мозъкът му вече не е способен на големи усилия, а мечтата да стане за седми път консул замъглява всичко останало — обясни кратко и сухо Сула.

Изведнъж Сцевола Понтифекс Максимус, който беше излязъл най-напред от всички, се обърна назад и се затича насреща им.

— Сулпиций! — извика той. — Пренебрегнал е обявяването на празничните дни. Обвинява Сената в заговор и има наглостта да свика поредното концио!

Сула обаче не изглеждаше изненадан.

— Така и предполагах, че ще направи.

— Тогава какъв беше смисълът на всичко? — възмути се Сцевола.

— По такъв начин ще можем по всяко време да обявим законите му за нищожни. Щом са били гласувани на празник, значи могат да бъдат зачеркнати. Всъщност в това е и целият смисъл от празниците.

— Но ако той успее да прокара закона си за сенаторите — длъжници — напомни му Катул Цезар, — няма да има кой да обяви законите му за невалидни. Сенатът дори не би могъл да събере кворум, за да реши каквото и да било. С други думи, Сенатът ще изчезне веднъж завинаги като политическа институция.

— Тогава предлагам да се съберем с Тит Помпоний, Гай Опий и останалите едри заемодатели и да ги убедим да се откажат формално от дължимите им кредити. Разбира се, само за пред очите на хората, всеки ще си плати по-късно.

— Да, ама не можем! — вдигна безпомощно ръце Сцевола. — Лихварите, които са давали на сенатори, държат на всяка цена да съберат заемите си, а ние нямаме с какво да им ги върнем! Никой сенатор не заема пари от почтени банкери като Помпоний и Опий! Те са твърде известни и сделките им са публична тайна. Всеки цензор би научил, ако някой се обърне за помощ към тях.

— Тогава ще осъдя Гай Марий в държавна измяна и ще му отнема имотите — закани се Сула. — Така ще има с какво да си платим дълговете.

— О, Луций Корнелий, не си го и помисляй! — спря го Сцевола. — „Народът-властник“ ще ни види сметката!

— Тогава ще отворя военната си каса и ще платя от нея дълговете на всички сенатори! — процеди през зъби Сула.

— И това не можеш да сториш, Луций Корнелий!

— Вече ми омръзна все да ми повтаряте какво не мога да направя — ядоса се консулът. — Какво искате? Да се оставя на побъркания Сулпиций и шепа нещастници, надяващи се да премахнат техните дългове? Няма да я бъде! Спомни си какво ти казах, Квинт Муций! По-скоро бих пренесъл планината Пелион на гърба си, но няма да се предам! Ще направя това, което трябва да се направи.

— Създай паричен фонд — посъветва го Катул. — Всички онези от час, които разполагат с някакви пари в излишък, ще дадат за останалите, заплашени от изгонване.

— Трябваше по-рано да го направим, но пък откъде да знае човек какво му готви бъдещето… — замисли се Сцевола. — Създаването на подобен фонд ще отнеме поне месец. Аз самият не дължа нищо, Квинт Лутаций. Предполагам, че и ти също. Както и Луций Корнелий. Но откъде да вземем пари в брой? Отдавна не разполагам с такива! А ти? Можеш ли да събереш отведнъж хиляда сестерции, без да продадеш нищо?

— Хиляда мога, но не и повече — призна си Катул.

— Аз и толкова не мога — призна на свой ред Сула.

— Мисля, че наистина трябва да се основе фонд — продължи в същия дух Сцевола, — но за целта трябва да минем към разпродажби. А това ще отнеме време. Няма да можем да спасим никого от сенаторите — длъжници. И все пак нищо не пречи, дори да бъдат изгонени от Сената, щом се издължат на кредиторите си, цензорите да ги запишат отново.

— Нали не вярваш, че човек като Сулпиций ще позволи да го изиграят толкова лесно? — изгледа го изпитателно Сула. — Веднага ще прокара нов закон по въпроса.

— Ох, започвам да си мечтая как се срещам сам по тъмно с този Сулпиций — просъска Катул Цезар. — Как не го беше срам да измисли всичко това точно по време, когато дори нямаме пари да воюваме. Нима си мисли, че войната срещу Митридат може и да не бъде спечелена?

— Публий Сулпиций е умен — рече Сула. — Подозирам, че много от хитростите му е подшушнал самият Гай Марий.

— Ще ни платят за това — зарече се Катул.

— Внимавай с думите си, Квинт Лутаций. Никой не ни гарантира, че няма да сме ние тия, дето ще платим — пресече го Сула. — И все пак те се страхуват от нас. Нека им докажем, че има защо.

Между предварителните заседания на плебейското събрание по отношение на даден законопроект и окончателното гласуване на плебисцита традицията изискваше да изминат поне седемнайсет дни. Публий Сулпиций Руф обаче и не помисляше за почивка, вместо това занимаваше гласоподавателите с все нови и нови законопроекти и така се готвеше да смаже всякаква опозиция, щом дойдеше време за гласуване.

В деня, преди на дневен ред да излезе ратифицирането на първите два Сулпициеви законопроекта, младият Квинт Помпей Руф и приятелите му — синове на сенатори, конници и други римски богаташи — решиха, че е крайно време да сложат прът в колелата на народния трибун и да прекратят законодателната му дейност. Предвид обстоятелствата това можеше да се осъществи единствено със сила. Без да уведомят родителите си, още по-малко куриатните магистрати, неколцината организатори на мероприятието, начело с консулския син събраха на бърза ръка около хиляда души на възраст между седемнайсет и трийсет години, готови да помогнат. Всеки притежаваше собствено оръжие, всеки наскоро се беше завърнал от продължителната война срещу италийците. Докато Сулпиций ръководеше поредното заседание на плебейското събрание и изпилваше последните подробности в първите си два законопроекта, хиляда тежковъоръжени младежи от богатите римски прослойки се озоваха на Форум Романум и се хвърлиха в атака.

Нападението завари Сула напълно неподготвен; двамата с колегата си Помпей Руф-баща стояха на площадката пред Курия Хостилия, наобиколени от множество сенатори, и мълчаливо следяха речите на трибуна Сулпиций, когато целият площад се превърна изведнъж в бойно поле. Сула веднага забеляза развилнелия се Квинт Помпей Младши, който размахваше меча и си пробиваше път. Баща му неволно извика от уплаха и трябваше Сула да го дръпне за ръката, преди да е извършил на свой ред някоя глупост.

— Стой мирно, Квинт Помпей. Нищо не можеш да направиш за сина си. Дори не можеш да се добереш до него.

За нещастие тълпата в този ден беше толкова многобройна, че се беше пръснала по целия площад, далеч извън Кладенеца. Младият Помпей Руф не разбираше от бойна тактика и беше пръснал хората си из цялото множество. Ако се беше сетил да ги събере в една колона и да се вбие като клин в тълпата, може би щеше да постигне целта си. Така обаче охраната на Сулпиций можа в скоро време да се съвземе и да се събере за отпор.

Младият Помпей Руф се сражаваше храбро и лека-полека успя да си разчисти достатъчно път, за да застане на ръба на Кладенеца на комициите. Без да спира да размахва смъртоносния си меч, той застана под самата ростра и се насочи към стоящия на трибуната Сулпиций. В желанието си обаче колкото се може по-скоро да му отсече главата младежът така и не забеляза едрия мъж — излязъл навярно от някоя гладиаторска школа, — който го доближи отстрани и с един замах изви дясната му ръка. Мечът падна от ръката на Помпей и той беше изблъскан сред неколцина телохранители, които го пребиха до смърт с тоягите си.

Сула си спомняше само как бащата на момчето ревеше като обезумял, как сенаторите ги подхванаха двамата под мишниците, за да ги издърпат далеч от Сената. Трябваше му време да се съвземе след видяното и да проумее, че хората на Сулпиций вече са се разправили с въоръжените си противници и всеки момент ще се нахвърлят върху беззащитните им родители. Той се измъкна от групата наплашени до смърт сенатори и като захвърли официалната си тога, бързо се озова насред бъркотията по Форума. Ръцете му докопаха хламидата на някакъв гръцки освобожденец и Сула най-безцеремонно го съблече. Закри издайническите си коси с качулката и преобразил се за секунда в ролята на някогашен роб, се запъти към близката улица, за да се измъкне от настъпилия хаос. Успя да се добере невредим до Базилика Порция, където търговците в трескава бързина се опитваха да приберат стоките от сергиите и да се спасяват, преди бунтът да се е пренесъл и по Кливус Аргентариус. Тълпата постепенно се стопяваше и след една-две пресечки животът започваше да прилича на нормален. Сула се заизкачва по хълма и излезе през Порта Фонтиналис.

Той не само се спасяваше от кървавата баня, но и знаеше точно къде трябва да отиде. На гости у човека, който беше задвижил всичко това. На гости у Гай Марий, който продължаваше да държи на върховното командване и на своя седми консулски мандат.

Пред вратата на своя съперник захвърли хламидата на освобожденеца и потропа на вратата, облечен само по туника.

— Искам да видя Гай Марий! — заповяда той на вратаря.

Сула беше чест гост на дома, затова робът дори за миг не помисли да го спре. Отдръпна се встрани да му направи път и бързо се завтече към господаря си.

Първа се появи обаче Юлия.

— О, Луций Корнелий, това е ужасно! — изхлипа тя и нареди на прислужника да донесе вино.

— Искам да говоря с Гай Марий — процеди през зъби разгневеният консул.

— Няма как, Луций Корнелий. В момента е заспал дълбоко.

— Тогава го събуди, Юлия! Ако не щеш, аз ще го сторя вместо теб!

Тя се обърна повторно към роба:

— Ако обичаш, предай на Строфант да събуди Гай Марий. Луций Корнелий е дошъл да говорят по важни дела.

— Той съвсем ли се е побъркал? — попита Сула и посегна към делвата с водата. Беше твърде жаден, за да пие само вино.

— Не разбирам за какво говориш! — отвърна му троснато Юлия.

— О, недей така, Юлия! Та ти си все пак жена на Великия човек! Ако ти не го познаваш достатъчно, то тогава кой? Гай Марий съвсем умишлено предизвика цяла поредица от събития, за които обществото може само да съжалява. И защо? За да му бъде връчено командването във войната срещу Митридат… Заради това той е готов да стъпче в краката и последните останки от римските мос майорум, готов е да превърна Форума в бойно поле и да причини смъртта на сина на консула Помпей Руф! Да не говорим за стотиците други избити по улиците на града!

Вместо отговор Юлия затвори очи.

— Не мога да го спра.

— Оглупял е съвсем — сподели мнението си Сула.

— Не, Луций Корнелий, той е съвсем с всичкия си!

— Тогава се оказва, че съм познавал друг човек, не него.

— Той просто държи да се изправи срещу Митридат!

— А това правилно ли е според теб?

Юлия отново не издържа на погледа му.

— Мисля, че ще е по-добре да си остане вкъщи и да остави на теб да воюваш.

Из къщата се разнесоха тежките стъпки на Великия човек и двамата се умълчаха.

— Какво се е случило? — попита сънливият Марий. — Какъв вятър те е довял, Луций Корнелий?

— Не беше вятър, а същинска битка.

— Да, това беше една голяма непредпазливост — съгласи се Марий, имайки предвид действията на Помпей Руф.

— Напротив, Сулпиций действаше непредпазливо. Ако не беше притиснал Сената до стената, никой нямаше да посегне към оръжието. А сега младият Квинт Помпей Руф е мъртъв.

Марий се усмихна, с което стана още по-грозен от обикновено.

— Виж, това наистина е лоша новина! Предполагам, че не неговите хора са излезли победители?

— Естествено, че не. Което означава, че в края на една дълга и изтощителна война и пред прага на друга, също толкова продължителна и изтощителна, Рим изведнъж изгуби още стотина от най-достойните си младежи.

— Защо да сме на прага на дълга и изтощителна война? Преувеличаваш, Луций Корнелий! Ще му видя сметката на Митридат за половин година! — закани се доволно Марий.

Сула за последен път се опита да го вразуми.

— Гай Марий, защо не искаш да проумееш очевидни истини? Рим няма пари! Рим е фалирал! Рим не може да издържа двайсет легиона войници! Войната срещу италийците ни хвърли в главозамайващи дългове! Хазната е празна! Дори великият Гай Марий не би могъл да се справи толкова бързо с огромната понтийска армия, ако му дадат да командва някакви си пет легиона…

— Да, но аз мога сам да дам пари за още няколко — подхвърли той.

Сула направи кисела гримаса.

— Като Помпей Страбон? Но Гай Марий, забравяш, че ако ти плащаш на легионите си, те ще престанат да бъдат римски. Цялата армия ще се окаже собственост.

— Глупости! Означава просто, че съм се показал щедър към родината и съм й услужил с личните си пари.

— Ти говориш глупости! Защото не ти се поставяш в услуга на Рим, а той — на теб — сряза го Сула. — Ако легионите са твои, кой ще посмее да си ги поиска обратно?

— По-добре си върви вкъщи и се успокой, Луций Корнелий. Личи си, че загубата на върховното командване ти е подействала зле.

— Още не съм изгубил върховното командване — напомни му той и погледна към Юлия. — Ти знаеш своя дълг, Юлия. Не забравяй, че принадлежиш на славната фамилия на Юлий Цезарите. Време е да поемеш своята отговорност. Не към Гай Марий, а към Рим!

Тя го придружи към вратата. Изражението й беше привидно безразлично, сякаш нищо не беше чула.

— По-добре си замълчи, Луций Корнелий. Не ми се ще допълнително да тревожа съпруга си.

— Заради Рим, Юлия, заради Рим!

— Аз съм съпруга на Гай Марий — рече тя, докато му отваряше входната врата. — Ако имам към някого задължения, те са най-напред към него.

„Е, Луций Корнелий, тоя вече не е сам! — повтаряше си Сула, докато се разхождаше по Марсово поле. Беше на самия праг на безумието, подобно на някой гадател от Пизидия, излязъл от кожата си, за да прогледне в бъдещето. — Но, изглежда, никой не иска да го проумее, най-малко самият той. Но дори никой да не се опита да го спре, аз ще го направя.“

Като избра възможно най-обиколния маршрут, той се насочи не към собствената си къща, а към дома на втория консул. Само преди час дъщеря му беше станала вдовица, а имаше да се грижи за две невръстни дечица.

— Вече помолих по-малкия му брат да се прекръсти на Квинт — обясни колегата му, който дори не се опитваше да сдържа сълзите си. — Разбира се, остава новороденото момче на покойния ми син, потомството ни не е заплашено.

Корнелия Сула никъде не се виждаше.

— Как го прие дъщеря ми? — попита Сула.

— Съсипана е, Луций Корнелий! Но на нея поне й остават децата, а и това е утеха.

— Е, Квинт Помпей, макар денят да е наистина трагичен за всички ни, не съм дошъл тук, за да оплакваме младия Квинт Помпей. Трябва незабавно да свикаме съвещание. Вярно, че в подобни мигове човек най-малко от всичко желае да разговаря с чужди хора — това от личен опит го знам, и аз съм губил син, — но тепърва има да се случват много неща и никой няма да те пита дали си готов да ги посрещнеш или не. Държа да дойдеш в къщата ми утре, по изгрев-слънце.

Смазан от умора, Луций Корнелий Сула пое по билото на Палатинския хълм и скоро се озова пред елегантната постройка на новия си дом. Вътре го чакаше разтревожена жена му, която, щом го видя, че е невредим, избухна в радостни сълзи.

— Ти за мен няма защо да се тревожиш, Далматика — рече й Сула. — Още не ми е дошло времето да умирам. Съдбата ми готви още много изненади в живота.

— Целият свят се руши под краката ни! — възкликна уплашено тя.

— Докато мен ме има, никога няма да се разруши съвсем.

Легна си и потъна в дълбок сън, какъвто не го беше спохождал от времето на бурните младежки години. Когато на другата сутрин се събуди, нямаше ни най-малка представа как да постъпи, но и това не го разтревожи. Сула се беше научил да не изпада никога в униние. „Винаги съм бил най-силен тогава, когато се оставя Фортуна да ме направлява“ — успокои се и за своя изненада установи, че чака с нетърпение започващия ден.

— Доколкото мога да смятам, в момента, в който плебсът гласува закона за сенаторските дългове, в целия Сенат ще останат не повече от четиридесет души — отбеляза мрачно Катул Цезар. — Недостатъчно дори за кворум.

— И все пак Рим не е останал без цензори… — напомни му Сула.

— Така е — съгласи се Сцевола Понтифекс Максимус. — Нито Луций Юлий, нито Публий Лициний са изпаднали в дългове.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се възползваме от пропуските в Сулпициевия закон — предложи Сула. — Навярно той не вярва, че двамата ни цензори ще се окажат достатъчно смели да попълнят Сената с нови имена. Ако се сети, че съществува подобна възможност, той веднага ще предложи нов закон, в това можем да сме сигурни. Но междувременно ние ще се опитаме да помогнем на задлъжнелите си колеги и да ги сдобрим със закона.

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий — подкрепи го Метел Пий, който бе дотичал от Езерния веднага щом из страната се разнесе новината за Сулпициевите закони. По пътя за дома на консула беше настигнал Катул Цезар и Сцевола, които му разказаха за последните събития. Личеше си, че е бесен. — Ако тия глупаци се бяха оказали почтени поне дотолкова, че да заемат пари от събратята си… За няколко месеца все щяха да им ги опростят. Ето, че сами се пъхнахме в капана. Ако никой от колегите му в Сената не му даде пари на заем, първата работа на всеки от нас е да си осигури дискретност. И стига градът да не разбере за затрудненията му, готов е да отиде и при най-долнопробния лихвар в Рим.

— Аз и до ден-днешен не мога да си обясня защо Сулпиций изведнъж се нахвърли върху всички ни! — недоумяваше на глас Антоний Оратор.

— Таце! — срязаха го всички, на които също не им беше ясно.

— Марк Антоний, ние не само че не знаем какво го подтиква, но и навярно никога няма да узнаем — заключи Сула. — Но което е по-важно, никого не го интересува защо се е нахвърлил върху нас. Важното е, че той е нашият най-жесток враг в момента.

— И как ще успеем да изплатим дълговете на закъсалите сенатори? — попита Прасчо.

— Вече дадохме съгласието си да създадем фонд. Ще назначим комисия, която да се грижи за правилното му използване. Квинт Лутаций, теб най те бива за председател. Не мога да си представя как някой сенатор, пък ако ще и затънал до гуша в дългове, би посмял да скрие нещо от теб.

Мерула Фламен Диалис се изкикоти весело, но веднага прикри уста с гузен жест.

— Моля да ми простите — рече той и като едва се сдържаше да не се разсмее повторно, продължи: — Просто ми мина през ума, че трябва да сме големи глупаци, ако помогнем на човек като Луций Марций Филип! Едно, че дълговете му най-вероятно се равняват на всички останали, взети заедно, и второ, едва ли ще ни се представи друг, по-изгоден случай да отървем Сената от присъствието му. В крайна сметка той е сам човек. С него или без него Сенатът би могъл да работи, само дето ще си отдъхнем.

— Мисля, че идеята е добра — съгласи се Сула.

— Проблемът с теб, Луций Корнелий, е, че дори не се опитваш да бъдеш добър политик — възрази му Катул Цезар възмутен. — Това, какво мислим ние за Луций Марций, си е лично наша работа. По-важното е, че той представлява древна и знатна фамилия. Мястото му в Сената не може току-така да бъде дадено на друг. Синът му, който ще го наследи един ден, е изключително свестен човек.

— Прав си, разбира се — въздъхна примирено Мерула.

— Добре тогава, всичко е решено — вдигна рамене Сула и се усмихна. — Не ни остава друго, освен да изчакаме развитието на събитията. Мисля си само, че ще е добре да сложим край на безкрайния празник, който обявихме. Ако целта беше да се спазват религиозните обичаи, то така или иначе законите на Сулпиций са станали невалидни. Мисля, ще е в наш интерес, ако още отсега убедим Гай Марий и Сулпиций в победата. Нека се заблуждават, че сме напълно беззащитни.

— Но ние сме напълно беззащитни.

— Не съм толкова сигурен — възрази му Сула и се обърна към нещастния втори консул, който досега не бе казал дума. — Квинт Помпей, ти имаш достатъчно оправдание да напуснеш Рим. Предлагам ти да отведеш цялото си семейство на морския бряг. И нека всички в Рим разберат, че си заминал.

— Ами ние? — попита Мерула, леко уплашен.

— Вас не ви грози опасност. Ако Сулпиций смяташе да премахне Сената, като изколи членовете му, имаше прекрасен повод да го стори още вчера. За наше щастие си е наумил да ни елиминира по законен път. Дали градският ни претор също не е задлъжнял? Не че има значение. Един куриатен магистрат не може да бъде свален от длъжност, пък дори и да са го изгонили от Сената.

— Марк Юний не дължи нищо никому — увери го Мерула.

— Това поне е добре. Защото тъкмо той ще трябва да управлява Рим в отсъствието на двамата консули.

— На двамата консули ли, Луций Корнелий? Само не ми казвай, че смяташ да напуснеш Рим! — ужаси се Катул.

— Пет легиона пехота и две хиляди конници чакат своя пълководец в Капуа — рече той. — След като толкова внезапно реших да се прибера в Рим, нищо чудно сред войската да са се разнесли слухове. Трябва да се върна, за да успокоя духовете.

— Теб наистина не те е грижа за елементарните правила в политиката, Луций Корнелий! В подобна сериозна ситуация поне един от консулите трябва да остане в Рим!

— И какво ще спечели, като остане? — надигна вежди Сула. — Така и така Рим отдавна е избягал от властта на своите магистрати. В момента целият град принадлежи на Сулпиций, Квинт Лутаций. А пък на мен много ми се иска той и занапред да мисли, че е така.

И колкото и да го убеждаваха, той не се отказа от странното си решение. Най-накрая събратята му вдигнаха ръце и си тръгнаха. Той самият веднага замина за Капуа.

Сула не бързаше. Както винаги се беше доверил на едно добродушно и кротко муле и без да води охрана със себе си, развяваше сламената си шапка по пътищата на Италия. Навсякъде, където минеше, хората обсъждаха събитията. Новината за новия закон на Сулпиций и разпускането на Сената се бе разнесла със същата бързина, с която преди месеци се бе разчуло за клането в Римска Азия. Понеже си беше избрал Латинския път, Сула беше сигурен, че навсякъде ще попадне на лоялни към централната власт хора; затова не се изненада, когато ушите му дочуха как Сулпиций бил италийски агент или дори по-зле — платен човек на цар Митридат. Най-много го зарадва обаче фактът, че из цял Лациум не се намери един римлянин, който да си представя бъдещето на родината без Сената. Колкото и да се споменаваше магическото име на Гай Марий, провинциалистите си оставаха по душа консервативни и не гледаха с добро око на назначаването му за главнокомандващ. Без да бъде разпознат от никого, Сула посещаваше кръчми и гостилници и подслушваше какво си говорят околните. Ликторите му го чакаха в Капуа, а никой не би помислил, че под селските му дрехи може да се крие римският консул.

Докато се придвижваше с мулето, Сула обмисляше много неща. В едно обаче беше сигурен. Решението му да се върне при легионите се оказваше и правилно, и мъдро. Защото това бяха неговите легиони, или ако не всички, то поне четири от тях. Той ги беше предвождал през последните две години, а те му бяха връчили венеца от трева. Петият легион също бе участвал във войната в Кампания. В началото го бе командвал Луций Цезар, после Тит Дидий, а накрая — Метел Пий. Когато преди месеци му бе дошло времето да избира с кой легион да попълни армията си срещу Митридат, Сула, без сам да знае защо, умишлено се бе отказал от първоначалната идея да открадне войниците на Марий. Нека с тях се занимават Цина и Корнут. „Ето, че имам причина да се радвам за избора си — мислеше си той. — Много е добре, че в Капуа няма привърженици на Марий.“

— Това му е лошото да си сенатор — разсъждаваше на глас преданият помощник на Сула Лукул. — Обичаите задължават всеки член на Сената да влага парите си в земя и недвижимо имущество, но в тези времена кой ще остави парите си да стоят на едно място? И понеже никой от нас не може да разчита на достатъчно пари в брой в случай на нужда, всички сме принудени да разчитаме на лихварите. Превърна ни се в навик да искаме пари на заем.

— Ти самият да нямаш дългове? — попита го изведнъж Сула, който досега не се беше сетил за него. Когато в началото на мандата си Сула бе сритал двамата цензори в задниците и ги бе накарал да попълнят оределите редици на сенаторите, Луций Лициний Лукул бе един от младите, но знатни римляни, намерили място в Курията. Подобно на Гай Аврелий Кота и той още не бе достигнал нужната за целта възраст.

— Дължа всичко на всичко десет хиляди сестерции, Луций Корнелий — отвърна му той, сякаш в това нямаше нищо необичайно. — Все пак се надявам брат ми Варон да се е погрижил да изплати всичко навреме. През последните години той стана човекът с парите. Аз воювам. Ако не бяха вуйчо ми Метел Нумидик и братовчед ми Пий, нямаше да събера достатъчно да покрия сенаторския ценз.

— Е, това не е причина да униваш, Луций Лициний! Когато отидем на изток и разгромим Митридат, ще сложим ръка върху доста злато.

— Какви са ти намеренията? — искаше да знае Лукул. — Ако веднага се качим на корабите и отплаваме, законът на Сулпиций ще ни застигне чак в Гърция. Вече ще е късно да ни връщат.

— Не, мисля, че ще е по-добре да остана и да видя как ще се развият събитията. Би било глупаво да отплавам, без да съм сигурен в пълномощията си. — Въздъхна. — Това, което трябва най-напред да сторя, е да пиша на Помпей Страбон.

Сивите очи на Лукул не се откъсваха от лицето на началника му. Личеше си, че едва се сдържа да не му зададе някакъв въпрос. Само един човек можеше да се справи с подобна ситуация и това беше Сула.

Шест дни по-късно пристигна писмо от Флак Принцепс Сенатус. Писмото беше лично и го носеше частен куриер. Сула разчупи печата и внимателно прегледа краткото му съдържание.

— Няма що — възкликна той пред Лукул, който му бе предал писмото в квартирата. — Оказва се, че занапред Рим има само четиридесет сенатори. Всички римляни, които Варий осъди на изгнание, са поканени да се завърнат обратно по домовете си. Ако обаче и сред тях има длъжници, нямат право да заемат местата си в Сената. Както може да се очаква, всички имат дългове. Римските граждани от италийски произход, както и освобожденците ще бъдат разпределени по равно между тридесет и петте триби. А, ето… Последно по място, но не и по значение: Луций Корнелий Сула е отстранен от върховното командване. На негово място застава Гай Марий, упълномощен по волята на народа.

— О! — Лукул не знаеше какво да каже.

Сула захвърли писмото върху писалището си и щракна с пръсти на прислужника.

— Донеси ми бронята и меча. — След което се обърна към Лукул: — Веднага да се свири сбор.

Час по-късно се изкачи на дървената площадка, издигната в единия край на плаца. Носеше пълно бойно снаряжение, с тази разлика, че вместо шлем носеше вечната си шапка. „Бъди какъвто си, Луций Корнелий — повтаряше си той, — нека всички видят в теб своя Сула.“

— Е, народе — обърна се той към войниците си с ясен глас. — Излиза, че въпреки всичко няма да се сражаваме срещу Митридат! Стояхме тук няколко месеца и чакахме ония, дето се разпореждат в Рим — забележете, че нямам предвид консулите, — да вземат някакво решение. И ето какво им измислиха умните глави: върховното командване във войната срещу Митридат трябва да бъде предадено на Гай Марий по волята на плебейското събрание. Римският Сенат повече не съществува, тъй като малцината останали сенатори не могат да съберат дори кворум. Отсега нататък всички решения по въпроса за войната и мира, за това, как да се печели или изгуби една война, ще бъдат вземани от плебса… Под вещото ръководство на народния трибун Публий Сулпиций Руф.

Сула замълча за миг, колкото да остави време на войниците да обсъдят помежду си новините и да ги предадат на онези от задните редици, които не го бяха чули. Щом легионерите утихнаха, той продължи спокоен и невъзмутим — още Метробий го бе научил как да прикрива чувствата си пред публика.

— Разбира се — говореше Сула, — има една малка подробност, а тя е, че аз съм законно избраният римски консул и че по всички обществени правила аз съм този, който трябва да избира дали ще командва или не римската армия. Римският Сенат отдавна ми гласува проконсулски империум за цялата война, която ще водя срещу понтийския цар Митридат. Аз се възползвах от тези си права и лично избрах на кои легиони да гласувам доверие. Избрах вас. Защото вие сте моите войници, тези, с които спечелих една война, за да се втурна веднага във втора. Можех ли да не избера вас? Нима има други легиони, които да познавам по-добре от вас? Нима има друг пълководец, когото вие да познавате по-добре от мен? Аз не ви обичам, въпреки че един Гай Марий обича своите войници. И се надявам вие да не ме обичате, нищо че войниците на Гай Марий обичат своя пълководец. Но пък и никога не съм смятал, че началник и подчинени трябва да бъдат влюбени едни в други, за да си свършат добре работата. Искам да кажа, защо да ви обичам? Та вие сте просто една сбирщина от разбойници, извадени от най-гнусните канавки по римските улици! Затова пък само боговете са ми свидетели колко ви уважавам! Ден след ден съм изисквал от вас да дадете най-доброто, на което сте способни, и боговете могат да потвърдят, че сте ми го давали!

Някой най-сетне се осмели да извика от редиците и в скоро време цялата армия поде радостните възгласи, с които легионите на Сула поздравяваха своя началник. Само една малка група запази мълчание. Това бяха военните трибуни, строени пред главнокомандващия. Те бяха получили постовете си след всеобщи избори, имаха за задача да командват всеки легион поотделно. Ако техните предшественици, сред които личаха Лукул и Хортензий, бяха доволни от работата си със Сула, тези тук го ненавиждаха и само търсеха по какъв начин да се оплачат от грубото му отношение, от постоянните му изисквания. Затова докато слушаше как войниците се радват, Сула не изпускаше от поглед офицерите.

— И ето ни нас, консул и легионери, готови всеки момент да отплаваме до Гърция и Мала Азия, за да се сражаваме с Митридат! Няма повече да газим реколтата на родна Италия, няма повече да насилваме италийските девойки. Какъв поход щеше да бъде само, а! Знаете ли колко злато е събрал цар Митридат? Цели планини! Построил е седемдесет крепости в Малка Армения, за да ги напълни със злато! И като си помисля, че това злато можеше един ден да стане наше. О, не искам да кажа, че Рим нямаше да получи своя дял. Както винаги лъвският пай щеше да отиде за държавната хазна! Но златото, което щяхме да спечелим, е толкова много, че спокойно бихме могли да се удавим сред жълтици. Рим щеше да получи своето, ние — нашето! Да не говоря колко са красиви азиатските жени; колко са много робите им; колко скъпи вещи щеше да си намери всеки един от вас, за да ги отнесе във войнишкия си дом…

Сула вдигна рамене, сякаш искаше да се събуди от сладкия сън, в който се беше унесъл. Вдигна ръце към войниците и разтвори длани.

— Но, уви, всичко това ще остане само във въображението ни. Плебейското събрание реши да ни лиши от правото да защитим родината. Би ми се искало да отбележа, че не плебейското събрание е онази римска институция, която знае кой трябва да воюва и кой трябва да командва. Но на него е дадена силата да гласува закони. Затова аз трябва да си вървя. Мисля си обаче дали в случая законът не стои на моя страна? Та нима не съм аз римски консул, нима е позволено на плебейското събрание да отнема империума на действащ магистрат? Така или иначе аз съм се обрекъл да служа на Рим. Както и всички вие. Най-добре да се разделим завинаги с мисълта за злато и красиви жени. Защото когато Гай Марий потегли срещу Митридат, той ще вземе със себе си своите легиони. Не си мислете, че ще пожелае да командва моите.

Сула слезе от трибуната, мина между двадесет и четиримата военни трибуни, без дори да ги удостои с поглед, и изчезна в палатката си. Лукул прати легионерите да си вървят.

— Ето това се казва реч — похвали той началника си, щом се прибра при него в главната квартира. — Не съм чувал някой да те нарича голям оратор, пък и със сигурност не следващ правилата на риториката. Но ти си човек, който знае как да даде израз на намеренията си, Луций Корнелий.

— Благодаря, Луций Лициний. Мисля, че заслужавам похвалата ти.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме официално да бъда освободен от длъжност.

— Наистина ли смяташ да го сториш, Луций Корнелий?

— Да сторя кое?

— Да потеглиш срещу Рим.

Сула го изгледа учудено.

— Скъпи Луций Лициний! Как би могъл дори да си помислиш подобно нещо!

— Това — поклати глава Лукул — не е отговор.

— Може и да не е, но друг няма да получиш.

Ударът дойде само след два дни. Бившите претори Квинт Калидий и Публий Клавдий пристигнаха в Капуа, за да предадат официалното писмо, с което Публий Сулпиций Руф, новият господар на Рим, уведомяваше първия консул за събитията.

— Не може да ми връчите писмото току-така — възпротиви се Сула. — Държа церемонията да бъде извършена пред цялата армия.

Лукул отново получи нареждане да строи войската, а той отново се качи на дървената трибуна, този път обаче придружен от компания. Двете важни особи го последваха по стълбите и застанаха плътно зад него.

— Войници, нека ви представя Квинт Калидий и Публий Клавдий, дошли преди няколко минути от Рим. — Сула се държеше, все едно нищо сериозно не се случваше. — Доколкото разбирам, смятат да ми поднесат изключително важен документ. Свиках ви тук, за да бъдете свидетели на неговото връчване.

Калидий помоли Сула да се увери, че печатът на писмото е автентичен и непокътнат. След това разгъна свитъка и започна да чете на висок глас.

— От името на плебейското събрание в Рим до Луций Корнелий Сула. По нареждане на нашата институция от днес ти си освободен от върховното командване във войната срещу цар Митридат Понтийски. Ще разпуснеш армията си и ще се завърнеш…

По-далеч не можа да стигне. Някой от предните редици със завидна точност го уцели с камък в слепоочието и Калидий се свлече на земята. Почти веднага друг камък, също толкова добре насочен, удари Клавдий, който се олюля и едва се задържа прав; докато Сула стоеше безмълвен на някакви си три-четири крачки от двамата сенатори, от плаца продължиха да летят камъни. След като го удариха няколко пъти, Клавдий изгуби съзнание и се просна на дъските.

Чак тогава войниците се успокоиха и Сула се наведе над двамата мъже.

— Мъртви са — обяви той пред войската и шумно въздъхна. — Е, войници, с това наистина наляхме масло в огъня. Страхувам се, че отсега нататък в очите на плебейското събрание ние всички сме персоне нон грате. Току-що си позволихме да убием официалните представители на плебса. А това — продължи да обяснява, — ни изправя пред две възможности. Първата е да останем в Капуа и да изчакаме кога ще ни осъдят за държавна измяна. Втората е да се поразходим до Рим и да покажем на плебса как римският войник, предан на родината, се отнася към закони, които не само са недопустими от морална гледна точка, но и са противоконституционни. За вас не знам, но аз лично възнамерявам да отида до Рим и да върна телата на тези двама мъртъвци. Ще ги закарам на Форум Романум и лично ще ги предам на плебейското събрание. Пред зоркия пазител на народните права Публий Сулпиций Руф. Това стана заради него, не заради Рим!

Спря да си поеме дъх.

— Да изляза на Форума, аз мога и сам. Но ако сред вас има хора, желаещи да ме придружат в разходката до Рим, нека знаят, че ще бъда много щастлив да ги имам със себе си! Когато прекося свещената граница на Рим, ще ми бъде по-леко да знам, че на Марсово поле съм оставил достатъчно приятели да ми пазят гърба. Иначе би могла да ме споходи нерадостната съдба на младия Квинт Помпей Руф, син на другия консул.

Разбира се, че всички щяха да го придружат.

— Но военните трибуни със сигурност не искат да имат нищо общо с теб — предупреди Лукул Сула в главната квартира. — Понеже не им достига достатъчно смелост да ти го заявят в лицето, ме помолиха аз да ти го предам от тяхно име. Казват, че било недопустимо легионите да потеглят срещу Рим, че Рим никога не е разполагал с военна защита, защото в цяла Италия няма армия, която да не служи на Рим. Като се изключат триумфалните шествия, в Рим никога не е била разполагана каквато и да е войскова част. Ето защо според думите им ти се готвиш да воюваш със собствената си родина, а родината ти няма как да се защити. Те всички осъждат намеренията ти и ще се опитат да разубедят войската в желанието й да те последва.

— Много им здраве — вдигна рамене Сула, преди да излезе от палатката си. — Нека си стоят в Капуа и плачат за беззащитния Рим, аз пък ще ги затворя в ареста. Най-малкото заради тяхната сигурност. — Очите му се спряха върху лицето на Лукул. — Ами ти, Луций Лициний? Ти ще останеш ли с мен?

— Да, Луций Корнелий. Ще те следвам, ако ще и до смъртта. Народът си позволи да си присвои правата и задълженията на Сената. Ето защо мога с ръка на сърцето да заявя, че днешният Рим не е този на нашите славни предци. Ето защо не виждам какво престъпно би имало в това да нападнем града. Никога не бих завещал на неродените си синове един Рим, в който се случват подобни неща.

— Добре казано! — кимна Сула, пъхна меча си в ножницата и сложи сламената шапка над очите си. — Нека пренапишем историята.

Лукул се закова на едно място.

— Прав си! — едва изрече той от вълнение. — В този момент ние създаваме история. Никога досега римска армия не е нападала Рим.

— Никога досега Рим не е предизвиквал така своята армия — напомни му Сула.

Пет легиона римски войници поеха на север по Вия Латина начело със Сула и първия му легат. Докато двамата началници яздеха горди най-отпред, най-отзад се клатушкаха труповете на двамата бивши претори, теглени на каруца от двойка мулета. Сула вече беше пратил куриер до Квинт Помпей Руф, за да го извести за събитията. Докато легионите стигнат Теанум Сидицинум, вторият консул, вече ги чакаше.

— О, това не ми харесва! — призна си веднага Помпей. — Не може и да ми харесва! Та ти си тръгнал да превземаше Рим! Един беззащитен град!

— Не аз, а ние нападаме Рим — поправи го спокойно Сула. — Не се тревожи, Квинт Помпей. Няма да е необходимо да превземаме беззащитния град. Армията просто изяви желание да ми направи компания. Никога преди не съм полагал толкова грижи върху дисциплината. Имам двеста и петдесет центуриони под свое командване, няма да позволя и една ряпа да бъде открадната по пътя. Войниците ми получиха дажбите си за цял месец напред и мисля, че разбират ситуацията.

— Но ако е само да ти правят компания по пътя, спокойно можеш да минеш и без нея.

— Ти как си представяш двама римски консули да се разхождат по пътищата на Италия без охрана?

— Имаме си ликтори.

— Да, и това е най-интересното. Ликторите сами пожелаха да ни придружат, докато военните трибуни твърдо отказаха. Изглежда, че когато човек получи службата си по волята на гласоподавателите, той гледа с други очи на това, което се случва на Форума.

— Само не мога да разбера защо си толкова доволен? — възмущаваше се Помпей Руф.

— И аз не знам защо — отвърна му Сула, опитвайки се да прикрие нарастващото си раздразнение. Все пак не му беше сега времето да наранява чувствата на сантименталния си и вечно колебаещ се колега. — Ако наистина съм доволен заради нещо, то е навярно, задето ми е дотегнало от идиотщините на Форума. Омръзнало ми е да се занимавам с хора, които се имат за нещо повече и от традицията, и от опита. Омръзнало ми е от хора, които всячески се мъчат да разрушат това, което предците ни са изграждали с толкова мъдрост и търпение. Това, което искам, е Рим да бъде отново онзи Рим, който ни завещаха дедите. Начело на държавата и народа да стои Сенатът, никоя друга институция да не се опитва да го засенчи. Искам хората, които в името на политическата си кариера стават народни трибуни, да се подчиняват на общия интерес, а не да гонят лични облаги. Дойде времето, Квинт Помпей, когато нашата съвест не ни позволява повече да стоим със скръстени ръце и да наблюдаваме безчинствата на група хора, решили да обърнат Рим надолу с главата. Хора като Сатурнин и Сулпиций. Но най-вече като Гай Марий.

— Гай Марий ще се бие — замисли се Помпей.

— За да се бие, трябва да има с какво. Най-близкият гарнизон се намира чак в Алба Фуценция. Е, предполагам, че Марий веднага ще се обърне към Цина и войската му… Той толкова дълбока е бръкнал в кесията му, че нищо не може да му откаже. Но има две подробности, които ще попречат и на единия, и на другия, Квинт Помпей. Първата е свързана с настроенията в Рим. Повечето хора в Рим докрай ще се усъмнят в намеренията ми да поведа армията си срещу Рим; всички ще си кажат, че това е само маневра, че никога не бих посмял да доведа нещата до горчивия им край. Втората е, че Гай Марий може да се мисли, за каквото ще, но ще действа единствено в качеството си на частно лице. Той нито заема служба, нито се ползва с империум. Ако смята да вика Цина с войската, то това ще бъде само молба на приятел до приятел, не нареждане от един магистрат до друг. Затова много се съмнявам Сулпиций да позволи подобни действия на Марий. Не за друго, а защото именно Сулпиций е този, който няма да повярва в намеренията ми.

Вторият консул стоеше със зяпнала уста и не можеше да отмести поглед от очите на първия. Това се казваше да можеш да се изразяваш. Без съмнение Сула наистина смяташе да нахлуе с войската в Рим.

На два пъти по пътя — веднъж при Аквинум и втория път при Ферентинум, армията се сблъскваше с пратеници от Рим; изглежда, орлите бяха занесли в Рим новината, че Сула е потеглил срещу града. На два пъти пратениците заповядваха на Сула да се откаже от командването в името на народа и да прати армията си обратно в Капуа, на два пъти той отказваше. При втория разговор дори добави:

— Кажете на Гай Марий, Публий Сулпиций и на които сенатори са останали още в Сената, че ще се срещнем на Марсово поле.

Предложение, на което нито пратениците повярваха, нито самият Сула.

Най-накрая, пред Тускулум Сула се сблъска със самия градски претор Марк Юний Брут. Да му вдъхва повече кураж до него стоеше един от другите претори. Дванайсетте ликтори — по шестима за всеки от преторите — се бяха скупчили край пътя и всячески се опитваха да скрият брадвите между дървените пръчки в сноповете си.

— Луций Корнелий Сула, пратен съм от римския Сенат и народ да застана на ето това място и да забраня на армията ти да прекрачи зад мен — рече заплашително Брут. — Легионите ти са въоръжени, а никой не знае да ти е бил отреден триумф. Забранявам им да продължават нататък към Рим.

Сула дори не продума, сякаш се опитваше само с поглед да смрази двамата претори. Предните редици на армията му буквално отместиха пратениците от пътя и ги захвърлиха при обезумелите от ужас ликтори. Един след друг петте легиона се понесоха по пътя към Рим. Там, където Вия Латина се кръстосваше с първия от няколкото обиколни пътища, опасали римските крепостни стени, заповяда на войниците да спрат и раздели армията си на части. Дори да имаше хора, повярвали, че консулът ще разположи мирно и тихо армията си на Марсово поле, сега и те трябваше да се убедят в намеренията му да нахлуе в града.

— Квинт Помпей, ще поемеш Четвърти легион и ще заемеш позиции пред Колинската порта — нареди той като се чудеше дали на колегата му ще стигне достатъчно смелост да си свърши работата докрай. — Няма да влизаш в града — успокои го за всеки случай, — затова няма от какво да се тревожиш. Задачата ти е да препречиш пътя на всяка войска, която се появи по Вия Салария. Нека войниците ти вдигнат лагер и изчакат заповедите ми. Ако по пътя наистина се появят войски, веднага ми прати съобщение. Аз ще съм при Есквилинската порта.

След което се обърна към Лукул:

— Луций Лициний, ти ще поемеш Първи и Трети легион и ще се отправиш на север. За съвсем кратко време трябва да изминеш голямо разстояние. Ще прекосиш Тибър по Мулвиевия мост, после ще заобиколиш през Ватиканското поле и ще се установиш при Транстиберим. Ще заемеш целия район и ще установиш контрол над мостовете — моста през остров Тибър, Емилиевия мост и стария Дървен мост.

— Да оставя ли пазачи и на Мулвиевия?

Сула се усмихна победоносно.

— Не се очакват легиони по Фламиниевия път, Луций Лициний. Получих писмо от Помпей Страбон. Пише, че искрено съжалява за противоконституционните действия на Публий Сулпиций и че ще бъде доволен, ако Гай Марий не поеме командването във войната срещу Митридат.

След което изчака Помпей Руф и Лукул да се отдалечат от кръстопътя, на който бяха застанали, и поведе своите войски — Втори легион, както и един безименен, който не принадлежеше на армията на Сула и не се радваше на собствен номер — към Есквилинската порта. От мястото, където се събираха в едно околовръстният път, Вия Латина и Вия Апия, беше твърде далеч до Сервиевите стени и човек не можеше да бъде сигурен дали наистина дебнат наблюдатели, или само така му се струва. Когато обаче Сула продължи на изток и се озова сред безкрайните алеи от гробниците, крепостните стени вече бяха достатъчно близо; дори войниците от последните редици можеха да се уверят, че зад зъберите се е събрала тълпа граждани, дошли да видят нещо, за което никога не биха повярвали на очите си.

Щом стигна Есквилинската порта, Сула веднага доказа, че не смята да отстъпва. Заповяда на безименния си легион да влезе в града, при това не с цел да се пръсне из улиците, а да овладее крепостта. За броени минути войниците се изкатериха по Сервиевите стени и веднага заеха Агера, най-здравата част от римските укрепления. Агера свързваше двете порти, Колинска и Еквилинска, така че хората на Сула бяха влезли в пряк контакт с тези на Помпей Руф. След като настани така единия легион по протежението на дългата крепостна стена, застана начело на първите две кохорти от Втори легион и зае големия пазар, намиращ се от вътрешната страна на Есквилинската порта. Останалите части от легиона се строиха пред самата порта. Рим беше затворен отвсякъде. Само от Публий Сулпиций и Гай Марий зависеше какво ще последва.

Есквилинският хълм не беше твърде удобен за разгръщане на военни маневри. Улиците, които тръгваха от Форум Есквилинум, бяха все тесни и криви, а където се отвореше празно пространство, веднага се намираше търговец да го задръсти със сергията или каруцата си. Самият пазар беше препълнен с продавачи и купувачи, с перачки и водоносци, с безделници и пиячи, които си проправяха път между волски коли, разменяха си любезности с чакащите магарета или се надвикваха с учителите, провеждащи уроците си зад някоя сергия. До Форум Есквилинум се стигаше по множество малки улички, но иначе той събираше в себе си две големи артерии — Кливус Субуранус, водещ към сърцето на Субура, и Викус Сабуци, който следваше югозападния склон на хълма и стигаше до работилниците и складовете, наредени около блатото Палус Церколие. Така или иначе, именно в тази част на града се проведе битката за Рим, само час след като Сула нахлу през градските порти.

Разбира се, самият пазар бе веднага разчистен. Там, където допреди малко човек не можеше да мине от народ и сергии, сега стоеше строен, цял легион слухтящи войници, които дебнеха откъде ще дойде опасността. Облечен в бойни доспехи, Сула беше яхнал мулето си и гордо се пъчеше встрани от знамето на консулския Втори легион. След като почакаха близо час, войниците най-сетне дочуха шум, който идеше от подножието на хълма и лека-полека заглушаваше гласовете на стълпилите се край площада зяпачи. Шумът ставаше все по-силен и отчетлив и скоро се разбра, че по улицата се придвижват разярени мъже, нетърпеливи да се сбият с някого.

Нахлуха почти едновременно от всички улици и улички, излизащи на Есквилинския Форум. Най-отпред вървяха хората от Сулпициевата „охрана“, следвани от множество роби и освобожденци, които Гай Марий и синът му бяха успели да съберат за отпор, до голяма степен благодарение на Луций Декумий и останалите членове на римските колегии на кръстопътищата. Щом забелязаха правите редици на римските легионери, щом сребърните щандарти заблестяха в очите им, нападателите замръзнаха по местата си. Зад консула стоеше мирно цял отряд от тръбачи и барабанчици, които напълно невъзмутимо — или така поне изглеждаше — чакаха заповедите на своя началник.

— Тръбата да засвири, мечове в ръка, щитове пред гърди! — обърна се към легиона си Сула, както винаги ледено спокоен.

От всички тръбачи един-единствен надигна инструмента пред устата си, но щом звуците на бойния сигнал прокънтяха из площада, мигом им отговори звънтенето на няколко хиляди доспехи. Легионерите извадиха оръжията си, а щитовете на най-предната редица сякаш се сляха в непробиваема стена от желязо.

— Барабаните да забият. Редиците да се стегнат. Очакваме атака.

Гласът на Сула отекна из целия площад — до такава степен се бяха смълчали всички.

Барабаните заиграха в смразяващ ритъм и ударите на палките започнаха да се набиват като с чук в ушите на тълпата. Гладиаторската паплач, скупчила се срещу легионерите, навярно по-малко би се уплашила, ако насреща й излезеше орда крещящи варвари, но равномерното биене на барабаните беше способно да пропъди и последните капчици смелост в душата на Сулпициевите разбойници.

По едно време тълпата изведнъж се разтвори и най-отпред се показа Гай Марий, с меч в ръка, с шлем над очите, с аленочервено наметало около врата — дрехата на римските пълководци. До него стоеше Сулпиций, а зад двамата — младият Марий.

— Атака! — извика мощно Марий и от гърлото му се разнесе див крясък.

Хората му понечиха да се подчинят на заповедта, но пространството беше твърде тясно и нямаше как да се разгърнат с цялата си мощ. Колкото и да натискаха върху легионерите, така и не можаха да ги побутнат нито с крачка. Те ги гледаха с презрение и ги блъскаха на свой ред с щитовете си, без дори да посягат с мечовете.

— Тръбите да засвирят атака — нареди Сула и като се извъртя на седлото си, грабна сребърния орел на Втори легион.

След огромно усилие на волята и единствено за да угодят на своя пълководец — сега, когато дойде време да се прибегне до сила, никой от легионерите не желаеше да пролива кръв — войниците надигнаха мечове и отвърнаха на удара с удар.

При подобна ситуация не беше възможно да се разгръща каквато и да било военна тактика. На Форум Есквилинум въоръжени мъже отчаяно се опитваха да размахат мечовете си и да ударят врага пред себе си. След няколко минути на здраво блъскане Първа кохорта успя да си пробие път до Кливус Субуранус и Викус Сабуци, а Втора веднага я последва. През Есквилинската порта се понесоха една след друга и останалите осем, всяка от които напрягаше докрай мишци, за да изтласка встрани Мариевите доброволци, без да се стига до кръвопролитие. Сула, все така яхнал мулето си, се озърташе дали не може с нещо да помогне, но нямаше кой знае с какво. Предимството му на пълководец се изразяваше в това, че единствен от всички сражаващи се можеше да погледне над главите на войниците и съгражданите си и това, което видя, бе яростната съпротива на жителите от квартала. От прозорците на околните сгради смелите есквилинци неуморно замеряха маршируващите войници с глинени гърнета, дървени дъски, домашна покъщнина или тухли. Той си спомни годините, когато сам бе живял в средите на градската беднотия, и можеше да си обясни какво ги подтиква към такава ярост. Със сигурност имаше такива, които за нищо на света не можеха да приемат нахлуването на легионите в града; но мнозина други просто използваха случая да замерят хората от улицата, без да се страхуват, че някой ще запомни физиономиите им.

— Донесете ми запалени факли! — нареди Сула на аквилифера, чакащ послушно консулът да му върне сребърния орел, за който отговаряше пред легиона.

— Тръби и барабани да засвирят с пълна сила! — заповяда още.

В подобно затворено пространство врявата от инструментите скоро достигна предела на пълното безумие. Всички биещи се замръзнаха неподвижни и Сула използва момента да се обърне към гражданите:

— Ако още някой хвърли нещо от прозореца си, ще запаля града! — извика той с пълно гърло и за да потвърди намеренията си, хвърли главнята в ръката си високо над главата си. Факлата изписа парабола и изчезна в един от близките прозорци. Веднага я последваха още няколко и жителите от горните етажи се изпокриха.

Доволен от лесната си победа срещу съседите, Сула насочи вниманието си отново към полесражението. Сигурен беше, че жителите на съседните сгради са приели думите му насериозно. Сцените на площада можеше да са гротескни, но не се разиграваха заради удоволствието на околните. Ако боят не беше достатъчен да сплаши римляни, то огънят щеше да свърши работа. Градът се плашеше от пожар много повече, отколкото от война.

Извика една от кохортите, които още не бяха влезли в сблъсъка, и нареди на войниците да слязат по Викус Сабуци, да свият вдясно по Викус Собриус, пак вдясно по Кливус Субуранус и да притиснат биещата се паплач откъм гърба.

Това се оказа повратният миг в сражението. Недисциплинираната тълпа се обърка, щом легионерите я удариха в тил. Колкото и да обещаваше Марий на робите си, че ако се бият мъжки, ще получат свободата си, колкото и Сулпиций — той не беше страхливец — да се бореше начело на ариергарда и с помощта на младия Марий да осигуряваше отстъплението, доброволците повече не желаеха да се сражават. Най-накрая тримата предводители на тълпата на свой ред се измъкнаха и като хукнаха да се спасяват от войниците на Сула, скоро изчезнаха надолу по Кливус Пулиус. Консулът остана господар на бойното поле, без да изпуска сребърния орел от ръце.

При храма на Телура в Карина — пред светилището се отваряше свободно пространство — Марий се опита да прегрупира силите, с които разполагаше, и да ги върне в боя. Но робите си бяха роби, много от тях се уплашиха и като захвърлиха мечове по улицата, хукнаха да се спасяват на Капитолия. Дори в уличен бой войниците се оказаха на ниво.

Когато Марий, синът му и Сулпиций изведнъж изчезнаха от полесражението, съпротивата окончателно секна. Сула подкара мулето си надолу по Викус Сандалариус и излезе на просторната, блатиста поляна встрани от Карина — там, където се кръстосваха Вия Сакра и Вия Триумфалис. Уверил се в победата, консулът се спря и даде знак на музиката да свири сбор. Няколкото войници, които центурионите бяха заловили да крадат, бяха отведени лично пред върховния началник.

— Мисля, че на няколко пъти ви предупредих — обърна се той към виновниците. — Една ряпа да сте откъснали и аз ви откъсвам главата. Един римски легионер не може да плячкосва Рим.

И за назидание заповяда виновниците да бъдат екзекутирани на място. Останалите щяха да си вземат бележка.

— Повикайте Квинт Помпей и Луций Лукул — нареди Сула, щом легионът бе оставен да се разпръсне.

Нито Помпей Руф, нито Лукул бяха срещнали някакви затруднения, още по-малко им се бе налагало да се бият.

— Толкова по-добре — зарадва се Сула. — Аз съм първи консул, аз трябва да поема цялата отговорност за събитията. Щом като само моите войници са влезли в бой, значи никой не може да ви обвинява и вас за нещо.

„Гледаш го честен и почтен човек — чудеше се Лукул, — пък ей на, изведнъж ще му хрумне да завладява Рим. Сложен човек. Или може би това не е най-точната дума. Сула е до такава степен податлив на моментното си настроение, реакциите му са непредвидими, че околните наистина не знаят какво да очакват от него. Никой не може да е сигурен, че няма да го ядоса с някоя постъпка. Навярно един-единствен човек го познава достатъчно, и това е той самият.“

— Луций Лициний, ще оставиш седем кохорти от Първи легион от другата страна на реката. Нека в Транстиберим кротуват. Останалите три кохорти отведи при складовете за зърно на Авентина и по Викус Тускус. Да не си помислят гражданите, че могат да крадат. Трети легион да се дислоцира на най-уязвимите пунктове по реката. По една кохорта на пристанището, на Кампус Ланатариус, на обществените басейни, на Капнеската порта, на Големия цирк, на Форум Боариум, на Форум Холиториум, във Велабрум, при Фламиниевия цирк, на Марсово поле… Да, точно десет. Всяка кохорта да си знае мястото.

След което се обърна към втория консул.

— Квинт Помпей, ти ще останеш заедно с Четвърти легион пред Колинската порта и ще продължиш да дебнеш няма ли да се появят войски откъм Вия Слария. Нека последният легион слезе от Агера и кохортите заемат източните и северните хълмове — Квиринал, Виминал, Есквилин. Две кохорти да охраняват Субура.

— А Форум Романум и Капитолия?

Сула поклати енергично глава.

— В никакъв случай, Луций Лициний. Нямам намерение да следвам примера на Сатурнин и Сулпиций. Нека Втори легион държи под наблюдение склоновете на Капитолия и околностите на Форума, но да не се показва нито на едното, нито на другото място. Искам, когато свикам народното събрание, хората да не се чувстват в опасност.

— Ти самият тук ли ще останеш? — попита Помпей.

— Да. А, Луций Лициний, имам още една задача за теб. Нека из града тръгнат глашатаи, които да съобщят, че всеки предмет, хвърлен от прозорците на жилищните сгради, ще бъде смятан за проява на бунт срещу законно избраните консули. Домовете на виновниците ще бъдат подпалвани. Нека други глашатаи последват първите и разгласят, че утре сутринта, в два часа след изгрев-слънце на Форума ще се открие заседание на трибутните комиции. — Замисли се за миг дали това е всичко, и добави: — Щом изпълните всичко заръчано, елате да ми докладвате.

На поляната се появи примус пилусът на Втори легион, центурионът Марк Канулей. Офицерът почтително застана на разстояние и изчака консулът да го забележи. Отдалеч си личеше, че е доволен. „Чудесен знак — помисли си Сула. — Все още мога да разчитам на войниците си.“

— Някакви следи от бегълците, Марк Канулей?

Центурионът поклати глава и при движението му яркочервеният плюмаж върху шлема му се развя като елегантно ветрило.

— Никакви, Луций Корнелий. Видели са Публий Сулпиций да се прехвърля с лодка през Тибър. По всяка вероятност се готви да избяга в някое пристанище в Етрурия. За Гай Марий и сина му има слухове, че вече бързат към Остия. Градският претор Марк Юний Брут също е избягал.

— Глупаци! — възкликна изненаданият Лукул. — Ако те наистина са живели с чувството, че законът е на тяхна страна, то по-добре да бяха останали в Рим. Предполагам, си дават сметка, че ако имат някакви шансове да те надвият, това би могло да стане единствено на Форума!

— Напълно си прав, Луций Лициний — съгласи се привидно Сула, доволен, че легатът е възприел нещата по толкова наивен начин. — Предполагам, че са се паникьосали. Ако Марий или Сулпиций се бяха спрели да поразмислят малко над нещата, навярно биха предпочели да останат в Рим. Но нали знаеш, късметът винаги е бил на моя страна. За мое щастие и двамата предпочетоха да избягат.

„Късмет ли, глупости! — разсъждаваше в същото време той наум. — И Марий, и Сулпиций добре знаят, че ако бяха останали, на мен не ми остава друго, освен да поръчам убийството им. Има нещо, което наистина не мога да си позволя, а то е да проведем публична дискусия на Форума. Те са народните любимци, не аз. И все пак бягството им представлява нож с две остриета. От една страна, си спестявам неудобството да ги убия, но от друга — ще си навлека всеобщата омраза, като ги осъдя на изгнание.“

През цялата нощ войници патрулираха по улиците на Рим, наглеждаха площадите и пазарите. За пръв път на римляни им се случваше да видят толкова огньове, запалени под открито небе, за пръв път в ушите им отекваха тежките стъпки на легионерите. Малцина от жителите на големия град успяха да затворят очи, нищо че до изгрев-слънце навсякъде беше пълно мъртвило. Студът навън още режеше, когато из кварталите тръгнаха глашатаи да съобщят, че всичко е наред и че двамата законно избрани консули са поели в ръце грижата за своите съграждани. Нека римляни знаят, че в два часа след изгрев-слънце консулите ще застанат на рострата, за да говорят пред народа.

Форумът се изпълни с много повече хора, отколкото предполагаше Сула. Дори част от привържениците на Марий и Сулпиций — все хора от втора, трета и четвърта класа — бяха дошли да задоволят любопитството си. Ако пролетариите се криеха из Субура и Есквилина, то цялата първа класа бе заела най-първите редове в публиката; по всяка вероятност и от петата класа бяха предпочели да не се показват.

— Десет-петнайсет хиляди — пресметна Сула, докато тримата с Помпей Руф и Лукул слизаха по Кливус Сацер, водещ от Велия до Форума. Двамата консули носеха официалните си тоги с пурпурен ръб, докато Лукул беше облечен като обикновен сенатор — с бяла тога и една-единствена пурпурна ивица на дясното рамо на туниката си. Никъде не се виждаше и един войник, а цивилните дрехи на тримата напомняха, че всичко, което ще се случва, ще бъде в рамките на закона. — За нас е изключително важно думите ми да бъдат правилно чути и разбрани от всички присъстващи. Искам глашатаите да заемат подходящи места и да предават дословно речта ми на стоящите назад.

Щом излязоха на площада, отпред застанаха ликторите, които разчистваха път сред множеството, а двамата върховни управници побързаха да се качат на трибуната, където вече ги чакаха Флак Принцепс Сенатус и Сцевола Понтифекс Максимус. За Сула и тази среща беше от значение, тъй като откакто войниците му бяха превзели града, той не бе имал случай да разговаря с когото и да било от оределия състав на Сената. Никой не му гарантираше, че хора като Катул Цезар, цензорите, фламен Диалис и тези двамата насреща му ще погледнат с добро око на намесата на войската в работата на гражданските институции и управлението.

Едно беше ясно, никой от тях не се радваше особено. И двамата мъже, които го чакаха на рострата, бяха под една или друга форма обвързани с Марий. Сцевола заради годежа на дъщеря си с младия Марий, Флак — защото ако не беше подкрепата на Марий в негова полза, той нямаше да спечели нито цензорските, нито дори консулските избори преди години. Не му беше сега мястото четиримата да обсъждат в подробности съдбините на държавата, затова пък и Сула не можеше да се допита до мнението им.

— С мен ли сте или не? — попита той лаконично.

Сцевола си пое дълбоко дъх и устата му леко потрепери.

— Да, Луций Корнелий, с теб сме.

— Тогава слушайте внимателно какво ще кажа сега на тълпата. Ако имате съмнения или искате да ми зададете въпроси, ще намерите много от отговорите в речта ми. — Сула погледна по посока на Сената и забеляза на площадката пред входа му Катул Цензор, двамата цензори, Антоний Оратор и Мерула Фламен Диалис. Никой не понечи да му махне, само Катул едва-едва му смигна.

— Слушайте внимателно! — подвикна им Сула и им обърна гръб. Отсега нататък цялото му внимание щеше да бъде насочено към множеството, изпълнило Форума. Когато консулът се бе появил на площада, никой от присъстващите не сметна за нужно да го аплодира; но поне не се намериха и такива, които да го освиркат. Можеше да е сигурен в едно: че хората бяха дошли да го слушат, и то не само по принуда. Войниците си бяха войници, Рим искаше да знае волята на своя господар.

— Народе на Рим, ако има човек, който да съзнава цялата сериозност на моите действия, то това съм самият аз — започна той речта си със спокоен и завладяващ глас. — Знайте, че присъствието на армията в Рим се дължи единствено на моите нареждания, никой друг не може да бъде държан отговорен за това. Аз съм първи консул, получих вашето одобрение чрез законно проведени избори и в рамките на своите правомощия поех командването на римските легиони. Аз доведох армията в Рим, никой не ме е молил или убеждавал за това. Ако мои колеги и подчинени са се обвързали с тези действия, било е единствено по мое нареждане и заповед. Никой не може да се противи на волята на своя консул, дори колегата ми Квинт Помпей Руф. Нека използвам случая да ви напомня за грозното убийство на сина му, тук, насред свещения Форум Романум — убийство, извършено от бандата на Сулпиций.

Сула говореше много бавно, за да могат глашатаите да повторят всяка дума, излязла от устата му, и сега дори се спря, за да не се надвиква с тях.

— Твърде, твърде дълго време, народе на Рим, бяха пренебрегвани правата на Сената и консулите да определят законите и държавната политика на страната. През последните години дори станахме свидетели как на няколко пъти шепа побъркани люде, заклети демагози, които вследствие на злощастни недоразумения бяха избирани за народни трибуни, бяха готови да стъпчат в краката си и последните останки от ред и законност, за да задоволят неутолимата си жажда за власт. Тези безскрупулни люде знаеха как да подмамват тълпите с обещания, знаеха как да се представят за защитници правата на народа и да се възползват от всеобщото доверие, за да тласнат държавното управление в недостойни и безотговорни актове. Тяхното оправдание винаги е било едно и също — те действали от името на „суверенния народ“! Истината обаче е там, римски народе, че всеки от тях е действал и би продължил да действа единствено в своя лична изгода. Вас все ви печелят с обещания за по-добър живот, за повече права в обществения живот, за неща, които римската държава никога не е била в състояние да ви предостави… Особено като се замислите, че подобни фалшиви народолюбци се появяват тъкмо в момента, когато държавата преживява кризи и е най-малко способна на щедрост. Това е причината за лесния им успех! Тези хора знаят как да използват и мечтите, и страховете ви! Но никой от тях пукната пара не дава за народното благо. Защото това, което те обещават, никой от тях не е способен да изпълни. Спомняте ли си дали някога Сатурнин успя да осигури на римския народ безплатно зърно? Разбира се, че не! Защото по негово време зърно просто нямаше. Ако имаше, то вашите консули с помощта на Сената щяха да го намерят и да ви го предоставят. Когато зърно най-после се появи на пазара, именно вашият консул Гай Марий се зае с неговото правилно разпределяне; вярно, не безплатно, но на разумни цени.

Отново се спря и изчака глашатаите да го настигнат.

— Дали наистина вярвате, че Сулпиций би освободил със закон всички вас от натрупаните дългове? Разбира се, че не би го направил! И то не защото армията му попречи, а защото подобен акт никога не е бил по възможностите му. Никой досега не бе имал смелостта по своя собствена прищявка да лиши цяла една обществена прослойка от законните й права, както стори Сулпиций със Сената! И какво очаквате, че човекът, който изгони повечето членове на Сената за това, че дължали пари, изведнъж ще се отметне от собствените си деяния и ще премахне всички дългове на гражданите? Ако поне малко се бяхте замислили, лесно щяхте да проумеете истинските цели и мотиви на Сулпиций. Той си бе наумил да унищожи Сената, откри удобен начин да го стори и за да успее, се постара да убеди всички вас, че Сенатът е ваш общ враг и че ако към него той се е показал жесток и непримирим, то, напротив, спрямо вас ще бъде щедър и благосклонен. Не му беше трудно да размаха въдицата, вие по свое желание се хванахте на куката. Защото в негово лице вие виждахте човека, който ще премахне всички дългове в страната. Но Сулпиций просто се възползва от теб, народе римски. Спомнете си, че нито веднъж през няколкото седмици, в които непрестанно свикваше плебейското събрание, той не спомена и дума за вашите дългове! Не го казваше на официално ниво, задоволяваше се с това да праща подкупените си агенти из тълпата, за да подшушват в ушите ви думите, които така горещо желаехте да чуете. Не е ли това достатъчно доказателство за неговите неискрени намерения? Ако Сулпиций наистина искаше да премахне дълговете, щеше да го обяви публично от рострата. Но той не го стори. Възползва се от вашето съдействие, за да постигне целите си, но нито за миг не се замисли не може ли сам да ви помогне с нещо. Докато в същото време аз, вашият консул, се постарах да облекча, доколкото ми позволяваха възможностите, финансовото бреме на всеки от вас, опитвах се да ви помогна, без за целта да разруша изцяло финансовия скелет, на който се държи държавата. При това помагах на всички, без да гледам кой е беден и кой е богат. Помагах дори на хора, които не се ползват с гражданство. Въведох закон, с който премахнах лихвите върху лихвите, за да не нарастват повече дълговете ви в тези години на немотия. Сами виждате, че ако има човек, който се е погрижил за вас, това бях аз. А не Сулпиций!

Завъртя се демонстративно на всички страни, сякаш търсеше нечие лице сред тълпата. След като повтори на няколко пъти странното си движение, той отново се обърна с лице към Кладенеца на комициите и вдигна ръце във въпросителен жест.

— И къде е сега Публий Сулпиций? — попита в привидно недоумение. — Питам ви, когато войските ми нахлуха в Рим, нима посегнаха върху живота на гражданите? Е, вярно, в блъсканицата намериха смъртта си шепа роби, освобожденци и бивши гладиатори. С една дума, паплач. Никой от тях не може да бъде наречен достоен римски гражданин. Тогава защо го няма Публий Сулпиций да говори пред вас, да се опита да обори твърденията ми? Ето аз официално приканвам народния трибун Публий Сулпиций да излезе пред народа и да проведе с мен честен спор. Не при закрити врати в Курията, а тук, на рострата, пред очите на „суверенния народ“! — И за да внесе още повече театралност в речта си, събра ръцете си на шепа пред устата си и изрева към площада: — Публий Сулпиций, народни трибуне, каня те да излезеш отпред и да ми отговориш!

Но единствено тълпата му отговори със своето мълчание.

— Няма го, народе римски, и не може да отговори на нито едно от обвиненията ми. И защо го няма? Защото аз, законно избраният римски консул влязох в града, придружен от единствените си приятели — от своите войници, — за да потърся справедливост от тяхно име, а и от мое. Публий Сулпиций обаче избяга като крадец. Трябваше ли да бяга? Може би се страхува за живота си? Защо да се страхува? Нима досега съм заплашил с убийство някой от действащите магистрати? Нима съм заплашил, когото и да било? Или сега съм застанал пред вас в бойни доспехи и с окървавен меч в ръка? Не! Явявам се пред вас облечен в своята тога претекста, за да ви напомня за високия държавен пост, който заемам. Дори моите приятели, войниците се съгласиха да останат далеч, да не чуят думите, с които се обръщам към вас. На тях не им трябва да присъстват физически, за да знаят, че ще бъдат защитени интересите им! Защото по същия начин, по който съм бил избран да служа на вас, аз съм бил избран да служа и на тях! И все пак Сулпиций го няма… Защо го няма? Вие самите вярвате ли, че е избягал, защото се страхува за живота си? Ако има поне една причина да се страхува, то е, защото знае, че е действал незаконно и несправедливо, защото знае, че ще бъде уличен в държавна измяна. Но аз дори и сега ще се направя, че се съмнявам, че не го смятам за толкова страхлив; защото искрено се надявам той да е тук, сред нас!

Сула отново спря, обиколи отново с поглед тълпата, завъртя се наляво-надясно и понеже Сулпиций упорито не се показваше, отново го извика на трибуната:

— Публий Сулпиций, народни трибуне, каня те да излезеш и да ми отговориш!

Пак никой не се появи.

— Няма го, народе римски. Избяга заедно с човека, който го подмами в своя капан; по същия начин, по който подмами и всички вас. Имам предвид Гай Марий!

Едва сега тълпата се раздвижи и замърмори недоволно. Гай Марий беше име, което открай време римският народ тачеше повече от всичко друго и за което не позволяваше никой да се изказва осъдително.

— Да, знам — продължи по-предпазливо Сула, за да не се получи някое нежелано недоразумение сред глашатаите. — Гай Марий и до ден-днешен е всенародният герой. Веднъж спаси Рим от нумидиеца Югурта. Втори път спаси Рим и целия цивилизован свят от германската напаст. Отиде чак в Кападокия и сам-самичък заповяда на цар Митридат да си върви у дома… Това никой от вас не го знаеше, нали? Но аз държа да ви разправа за още един от чутовните подвизи на Гай Марий! Защото съм се убедил, че много от истинските му подвизи малцина хора знаят. Аз самият ги знам не за друго, а защото служих като негов предан легат и във войната срещу Югурта, и във войната срещу германите. Нещо повече, бях дясната ръка на Гай Марий. Уви, писано било на онези, които служат вместо дясна ръка на известните, сами да тънат в неизвестност. Пък и никога не бих тръгнал да упреквам Гай Марий, че си е присвоил моята слава. От всички римляни той заслужаваше да стане известен! Но нека ви напомня, че и аз съм служил вярно и предано на Рим. И аз бях на изток, и аз имах случай да разговарям с цар Митридат и да го изгоня от Кападокия. Аз бях първият римски пълководец, който стъпи на левия бряг на Ефрат, за да види с очите си никому непознати земи.

Тук Сула отново замълча. За голямо негово удоволствие тълпата бе започнала да се успокоява и повечето присъстващи се опитваха да чуят всяка дума на оратора, който ако не друго, то поне говореше искрено.

— Не само служех при Гай Марий, но бях и негов близък приятел. В продължение на дълги години двамата бяхме дори сватове — до деня, в който жена ми, сестра на неговата жена, не си отиде от този свят. Никога между двама ни не са възниквали дрязги или противоречия. Неговият син и моята дъщеря са първи братовчеди. Когато преди няколко дни биячите на Публий Сулпиций заклаха насред площада синовете на толкова знатни фамилии — младежи, които един ден щяха на свой ред да поемат съдбините на родината в ръцете си и сред които беше синът на моя колега Квинт Помпей, женен за дъщеря ми, племенницата на Гай Марий, — аз бях принуден да бягам като престъпник от Форума, за да си спася живота. И къде реших да се скрия? Къде единствено можех да се чувствам в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото в храмовете на боговете ни? Разбира се, че в дома на Гай Марий. Той не ми отказа своето гостоприемство.

Да, тълпата наистина започваше да гледа с други очи на консула. Сула бе успял да подхване както трябва въпроса за Гай Марий.

— Когато Гай Марий спечели решителната битка срещу марсите, аз пак бях там и пак бях неговата дясна ръка. А когато моята собствена армия — тази, която водех в името на родината — ме награди с венеца от трева, задето бях измъкнал легионите си от капана на самнитите, Гай Марий пръв дойде да изрази своята радост, че най-сетне и аз, верният му помощник, който винаги се криеше в сянката на неговата слава, бях успял да си извоювам име на бойното поле. Ако се смята значението на битката срещу самнитите, ако се броят избитите врагове, то моята победа дори засенчваше неговата. Но това караше ли го да завижда? Разбира се, че не! Гай Марий се радваше на успеха ми, и то заради самия мен! Нещо повече, ако си спомняте добре, той избра да се завърне в политиката тъкмо в деня на моето стъпване в длъжност! Това аз приех единствено като добър знак за дейността ми като консул.

Никой от площада не смееше повече да се обади — от страх да не изпусне някоя дума. Сула смело пое към кулминационната точка в речта си.

— И все пак, народе римски, всички ние — аз, вие, Гай Марий — трябва да се съобразяваме с действителността, колкото и неприятна да ни изглежда тях. Гай Марий отдавна се беше сблъскал с една подобна, тежка и нерадостна истина. Той отдавна е навлязъл в преклонна възраст, а и здравето му не му позволява да се претоварва и да се отдалечава за дълго от дома си. Това със сигурност не му позволява да застане отново начело на римската армия, да я поведе в поредната кръвопролитна война. Нещо повече, болестта го засегна в главата. Както сами сте се убедили, мозъкът се отличава от всички останали човешки органи и дори тогава, когато тялото изглежда оздравяло, съзнанието остава болно. През последните две години вие често срещахте на улицата един силен и наглед здрав мъж, който се разхождаше с часове из града, плуваше в реката, упражняваше се у дома си. Човек, стараещ се възможно най-скоро да излекува тялото си от коварната болест, която го беше покосила изведнъж. Но той нямаше как да излекува съзнанието си. Именно на тази умствена болест, която отказа да го остави на мира, аз отдавам деянията на Гай Марий през последните няколко седмици. Каквото и да стори той, аз не мога да го съдя заради обичта, която винаги съм таял в душата си към него. Не би трябвало да го съдите и вие. В момента Рим е пред конфликт, способен да засенчи със своите ужаси войната, от която едва излизаме. Над нас е надвиснала военна опасност, много по-голяма от тази, която представляваха свирепите германи. Срещу Рим воюва могъщ владетел, който разполага с добре въоръжена и обучена армия, наброяваща неколкостотин хиляди души. Владетел, който има достатъчно бойни кораби, за да задръсти цяло Егейско море. Владетел, който вече е успял да си спечели благоволението на народи, доскоро закриляни и покровителствани от Рим. Народи, които вместо благодарност ни се изплюха в лицето. Как мислиш, народе римски, аз бих могъл да изпълня дълга си към родината, как бих могъл да устоя на тази опасност, ако ти сам в своето незнание ми отнемаш правото да командвам римската армия, нищо че съм на върха на своята военна кариера, и го предаваш на човек, който отдавна е бил лишен от способностите си на голям пълководец?

Сула нито обичаше дългите речи, нито бе имал случай да се упражнява в ораторство. Умората започваше да взима своето, но когато той се спря отново да изчака глашатаите, успя да превъзмогне и жаждата, изгаряща гърлото му, и напрежението, което караше краката му да потреперват. Внушаваше си, че говори на образа си в огледалото, а не на петнайсет хиляди римляни, чиито реакции никой не можеше да предвиди.

— Но дори да се бях съгласил да се откажа от върховното командване, което ми се полага по закон, дори да бях връчил на Гай Марий честта да се сражава срещу Митридат, то нека знаеш, народе римски, че петте легиона, с които щях да воювам, нямаше да ми позволят. Ако аз сега говоря пред вас, то е от името на римските войници, чийто интерес трябва да защитавам не по-малко от този на останалите римски граждани. Именно войниците ми решиха да потеглят на поход срещу Рим — не за да го завладеят и не защото гледат на жителите на града като на свои врагове. Но за да покажат на римския народ как се отнасят към един неконституционен закон, изтръгнат от цивилните гласоподаватели благодарение на красноречивия език на човек, по-голям оратор от мен, и по искане на един болен старец, който се ползва със славата на народен герой. Преди да изляза да говоря пред вас обаче, войниците ми бяха принудени да се справят със съпротивата на някаква си банда от пияници и разбойници, които не искаха да ни пуснат в града. Банда от въоръжени типове, подбрани неслучайно от най-нисшите обществени прослойки в града, от прислугата и бедната клиентела на Гай Марий и Публий Сулпиций. Това, че никой от почтените жители на Рим не се изпречи на пътя на войниците ми, е показателно — почтените римски граждани са дошли днес да ме изслушат, да чуят с какво ще оправдая действията си, с какво ще оправдая дързостта на войниците си. И аз, и те искаме от вас едно: да ни бъде позволено да свършим онова, за което сме призвани; да изпълним задълженията си пред етиката и закона. С други думи, да воюваме срещу Митридат.

Сула си пое дълбоко въздух и когато заговори отново, от спокойния му тон не бе останала и следа. Вместо това консулът ревеше с пълно гърло и гласът му заглуши дори глашатаите, застанали в отдалечените краища на Форума.

— Заминавам на изток с пълното съзнание, че съм здрав човек, че не страдам от мозъчни увреждания, които да ми попречат при изпълнението на дълга. Отивам с ясната мисъл, че трябва да дам на Рим това, от което Рим се нуждае — категорична победа срещу един агресивен владетел, който се е зарекъл да се короняса за римски цар; срещу един зъл човек, който заповяда да убият осемдесет хиляди наши сънародници — мъже, жени и деца, — който нареди те да бъдат изтръгвани от олтарите на своите богове — покровители и да бъдат посичани пред самите врати на нашите храмове. По всички правила и закони върховното командване принадлежи на мен. С други думи, римските богове връчиха тази тежка задача на мен! Римските богове се довериха на мен!

Сула спечели. Още в мига, в който се отдръпна встрани, за да даде думата на големия оратор Квинт Муций Сцевола, той вътрешно знаеше, че е спечелил. Макар и лесно да се поддаваха на сладкия език и големите обещания на демагозите, римляни винаги щяха да си останат трезвомислещи хора. Стига човек да знаеше как да използва силата на оръжието и силата на логиката едновременно, той винаги можеше да убеди съгражданите си, че е прав.

— Иска ми се да беше избрал друг, по-подходящ начин да отстоиш правата си, Луций Корнелий — рече малко по-късно Катул Цезар, — но така или иначе не мога да не те подкрепя.

— Какъв друг начин? — обади се Антоний Оратор. — Хайде, Квинт Лутаций, посочи ми друг начин да се справим с положението!

Вместо Катул отговори брат му Луций Цезар:

— Другият начин беше просто Сула да остане в Кампания и да откаже да предаде командването на Марий.

Крас Цензор обаче презрително изсумтя.

— Нали? А в това време Сулпиций и Марий събират под знамената останалите легиони и какво щеше да стане! Никоя от двете страни нямаше да отстъпи и щеше да избухне истинска гражданска война. Да, Луций Юлий, ако досега сме воювали срещу италийците, то всеки момент ни предстоеше да се хванем едни други за гушите. Превземайки Рим, Луций Корнелий стори единственото, което му оставаше, за да избегне кръвопролитието. Всъщност най-голямата гаранция за неговия успех бе, че в Рим никога не са били разполагани легиони.

— Прав си, Публий Лициний — подкрепи го Антоний Оратор.

Повече нямаше какво да се каже; никой не одобряваше тактиката на Сула, но и никой не се сещаше за друга.

В продължение на десет дни Сула и останалите видни сенатори неуморно държаха речи от рострата пред няколкото хиляди римляни, които неуморно идваха да ги слушат. Без капка свян силните на деня произнасяха какви ли не клевети по адрес на злощастния Сулпиций и с привидно снизхождение прощаваха греховете на Марий. Великият мъж беше представен като неизлечимо болен старец, който най-добре да живее на старите си лаври и да не мисли за нови.

Откакто Сула бе наредил екзекуциите на неколцината уличени в кражба войници, легионите не смееха да нарушат и една негова заповед. Лека-полека гражданите свикнаха с присъствието им и дори започнаха да гледат на тях като на приятели в неволя. Войниците получаваха храна от живеещите наблизо, а ден след ден славата им се разнасяше из най-затънтените кътчета на града. Когато римляните разбраха, че това са легионите от Нола — спечелилите войната срещу италийците, — войниците станаха всенародни любимци. Все пак Сула гледаше да осигури прехраната на армията с директни доставки от провинцията, да не би да се окаже един ден, че петте легиона са лежали на гърба на градското население. Така или иначе мнозина от жителите на Рим останаха докрай скептично настроени; все пак Сула бе имал неблагоразумието да набеди войниците си, че са поискали да завземат града. Излизаше, че ако войниците останат недоволни от гостоприемството или се почувстват с нещо засегнати, спокойно биха могли да изколят половината Рим. Пълководецът им можеше да говори, каквото си ще на Форума, факт беше, че армията нямаше намерение да си върви в Кампания. Напротив, Сула държеше легионите да останат в Рим. А това означаваше, че ако ситуацията се измени, той ще се опре на войската.

— Не мога да вярвам на народа — оправдаваше се пред сенаторите. Откакто законите на Сулпиций бяха влезли в сила, вече не можеше да се говори за Сенат, а само за сенатори. — В момента, в който прехвърля войските си в Гърция, ще изникне някой нов Сулпиций. Затова смятам най-напред да прокарам нужните закони, с които това ще стане невъзможно.

Беше дошъл в Рим през ноемврийските иди, което означаваше, че почти не му оставаше време да проведе толкова мащабна законодателна кампания. В приетия преди няколко години лекс Цецилия Дидия беше записано, че между предварителното обсъждане на даден законопроект и неговото окончателно приемане трябва да изминат най-малко двайсет и пет дни. Излизаше, че ако сега се заеме да изготвя законовите текстове, той едва ли би могъл да ги прокара през народното събрание, преди да е изтекъл мандатът му. А това можеше завинаги да го лиши от възможността да успее. Нещо по-лошо, другият лекс Цецилия Дидия забраняваше в един и същи закон да става дума за различни проблеми, които да не са пряко свързани. За да свърши навреме със смелото си начинание, Сула трябваше да прибегне до възможно най-опасния метод: да представи всички свои законопроекти на едно-единствено заседание.

Дилемата, пред която бе изправен, бе разрешена по възможно най-добрия начин от Цезар Страбон.

— Нищо по-лесно — успокои го кривогледият адвокат, който беше навярно най-големият експерт в законодателната материя. — Преди да предложиш всички останали законопроекти, започни с най-елементарния. Ще прокараш закон, според който лекс Цецилия Дидия няма да има сила спрямо програмата ти.

— Но народното събрание никога няма да го приеме — изгледа го с недоверие Сула.

— О, напротив, стига да им покажеш малко повече войници на Форума! — успокои го Цезар Страбон, за когото пречки никога не съществуваха.

И се оказа съвсем прав. Когато Сула свика трибутните комиции — като патриций той самият нямаше право да се явява пред плебейското събрание, — за негова голяма изненада се оказа, че гласоподавателите са готови да му сътрудничат. Дългата му кампания започна със специален закон, който обезсилваше лекс Цецилия Дидия прима, но само по отношение на неговата собствена законодателна програма. И понеже въпросният лекс Корнелия сам представляваше обект на собствения си текст, Сула успя да го предложи и подложи на гласуване в един и същи ден. Наближаваше краят на ноември, но той вече имаше за какво да се хване.

Един по един внесе за разглеждане още шест законопроекта. Беше обмислил и най-малките подробности в тях, най-вече в каква последователност да ги представи. За успеха му беше важно опозицията да не разбере навреме в какво се състои смисълът на законите. Когато се усетеха, вече щеше да е твърде късно да направят нещо. На първо време Сула се пазеше да не би между армията и гражданите да възникнат спорове или конфликти. Беше му ясно, че ако има поне една причина народът да се отнася с недоверие към програмата му, то тя се дължеше на петте легиона.

Но той не беше човек, който държи народът задължително да го обича, затова стига гласоподавателите да му се подчиняваха, всичко беше наред. И за да не се стигне до нежелани недоразумения, консулът се погрижи по улиците да плъзнат разни типове, които да шушнат по кръчми и пазари, че ако законите му не бъдат приети, в града ще настане кървава баня, каквато никой и в най-страшните си кошмари не е сънувал. Сула не си поплюваше и когато ставаше дума да се постигне някоя висока цел, не се спираше пред нищо. Ако народът си вършеше работата и гласуваше безропотно законите му, той не виждаше нищо лошо в това да го мразят от дъното на душата си. В крайна сметка нали и той самият ги мразеше… Разбира се, кървавата баня, с която искаше да сплаши всички, беше нещо напълно невъзможно. Ако наистина някой ден прибегнете до саморазправа с народа, кариерата му щеше да бъде унищожена. Затова говореше за кръв, но само колкото работата да върви по-бързо. И както винаги беше прав.

Вторият лекс Корнелия изглеждаше съвсем безобиден. В него се нареждаше в състава на Сената да бъдат допуснати нови триста членове. В момента в Курията се събираха всичко на всичко четиридесет души. Текстът беше така изготвен, че заобикаляше законите за изгонените или върнатите от изгнание сенатори. Казваше се само, че новите членове на Сената ще бъдат утвърждавани от цензорите, които трябва да следват нормалната процедура. Никъде не се споменаваше дали цензорите трябва да връщат сенатори, изгонени заради дългове. Понеже в същото време, в което Сула прокарваше законите си, Катул Цезар организираше доброволния фонд за подпомагане на сенатори в затруднение — а от годините в Капуа той се бе обиграл в бюрократичните операции, — никой дума не можеше да каже на цензорите, ако се окажеха благосклонни към доскорошните си колеги. По-важното бе, че с новия закон Сенатът получаваше възможност да се възстанови след тежките загуби, претърпени по време на войната. Множеството загинали в бойните действия сенатори най-сетне щяха да си намерят заместници. Катул Цезар получи неофициално нареждане да стои по цял ден на главата на двамата цензори и да не им дава нито миг почивка. В скоро време Сенатът щеше да възвърне предишната си сила. Сула знаеше, че при подобни обстоятелства на Катул можеше да се разчита във всичко.

Едва третият лекс Корнелия донякъде дръпна завесата и зад нея се показа заплашителният юмрук на консула. Той премахваше лекс Хортензия — закон, престоял на таблиците в продължение на почти две столетия. Според новия Суланов закон нито трибутните комиции, нито плебейското събрание можеха да разискват законопроекти, ако те не са били одобрени предварително от Сената. Това не само че връзваше ръцете на народните трибуни, но подчиняваше на общата политика консули и претор; ако Сенатът откажеше да издаде сенатум консултум, нито плебейското, нито народното събрание можеше да заседава. Не само това, но народът дори се лишаваше от правото да променя одобрените от Сената текстове.

Четвъртият закон на Сула вече беше представен официално от името на Сената и трибутните комиции го получиха под формата на сенатус консултум. Той предвиждаше засилване влиянието на богатите обществени слоеве върху решенията на центуриатните комиции. Смисълът му беше да се премахнат промените, внесени в избирателното тяло по времето на Ранната република. По силата на лекс Корнелия се връщаше старата уредба, установена от цар Сервий Тулий, според която първата класа получаваше почти половината от фактическите гласове при изборите на висши магистрати. Излизаше, че със своя закон Сула връчва в ръцете на сенатори и конници власт, каквато те не бяха познавали от прогонването на царете.

Петият лекс Корнелия даде да се разбере, че той не е склонен на никакви компромиси. С неговото приемане трибутните комиции практически се отказаха от по-нататъшна законодателна дейност. Отсега нататък трибите биваха лишени от правото да гласуват закони. Цялата законодателна дейност в държавата щеше да се извършва в центуриатните комиции — онова народно събрание, където Сула се бе погрижил цялата действителна власт да принадлежи на богатите. Занапред Сенатът и конническото съсловие щяха да са способни и сами да се справят с всякакви затруднения, стига да действат заедно. А когато въпросът опираше до радикални обществени промени и най-вече до прехвърлянето на обществените привилегии към по-долните класи, сенатори и конници имаха навика да забравят противоречията и да гласуват единодушно против. Отсега нататък трибутните комиции и плебейското събрание губеха всякакво участие във властта. Когато трибутните комиции гласуваха въпросния пети лекс Корнелия всички в тях знаеха, че сами подпечатват смъртната присъда на тази институция; занапред й оставаше единствено ролята да избира второстепенни магистрати. Дори и за да функционират като съдилище, трибутните комиции изискваха първо да бъде прокаран специален закон.

Всички закони, прокарани от Сулпиций, си стояха записани на таблиците и следователно бяха действащи, но каква полза? Какво значение имаше, че новите римски граждани, произхождащи от Италия или Галия, намираха място сред селските триби. Какво печелеха и освобожденците, получили същата привилегия? Трибутните комиции нито можеха да гласуват закони, нито можеха да съдят престъпници. Политическата им роля беше сведена до минимум.

В цялата програма имаше едно слабо място и Сула добре го знаеше. Ако не бързаше толкова да замине на Изток, навярно щеше да остане достатъчно време да се заеме и с него, но за да сполучи, му беше нужно повече време, отколкото разполагаше. Ставаше дума за народните трибуни. Той бе успял да ги лиши от много козове; занапред те нямаха право да прокарват закони, нямаха право да създават съдилища и да бъдат обвинители в съдебни дела. Но им беше оставил може би най-важния. И с него те можеха да вършат още много поразии. Сула не можеше да ги лиши от онази власт, с която плебсът ги бе дарил още при създаването на трибунската институция. Тази власт се крепеше на съкровеното им право да налагат вето. Като законодател се беше старал всички новоприети мерки да бъдат насочени към институциите, не към хората, които управляваха косвено чрез тях. Самите магистрати се бе побоял да засегне. С други думи, никой не можеше да го обвини, че със законите си е извършил предателство — нито към държавата, нито към собственото си съсловие. Ако обаче се бе опитал да засегне въпроса за трибунското вето, веднага щяха да го нарекат изменник. Защото така сам би застанал срещу мос майорум. Народните трибуни се бяха появили почти със самото установяване на републиката. Тяхната функция беше свещена и неприкосновена.

Междувременно законодателната програма бе доведена до своя край. Не на Форум Романум, където народът бе свикнал да прекарва свободното си време, за да гласува или за да наблюдава как другите гласуват. Шестият и седмият от легес Корнелие бяха представени за гласуване вече в центуриатните комиции, а те заседаваха на Марсово поле, сиреч до лагера на Сулановите легиони, разположени по традиция на това място.

Неслучайно шестият законопроект бе предложен чак сега. Него Сула трудно би прокарал пред трибутните комиции. Законът обявяваше за нищожни всички Сулпициеви актове на две основания: първо, че са били прокарани пер вим, сиреч след проява на насилие, и второ — че са били гласувани в празнични дни, което противоречеше на религиозния морал.

Последният закон всъщност имаше формата на съдебен процес. Двадесет души бяха обвинени в държавна измяна. Процесът нямаше да се води в Сатурниновия квестион де майестате, а в стария като света съд, съставен от центуриите. А центуриатните комиции можеха да обвиняват в най-тежкото престъпление — тъй наречения пердуелион2. Гай Марий, Гай Марий-син, Публий Сулпиций Руф, градският претор Марк Юний Брут, Публий Корнелий Цетег, братята Грании, Публий Албинован, Марк Леторий и още дванайсет души бяха призовани пред съда. Центуриатните комиции признаха всички до един за виновни, а пердулионът ги осъди на смърт. За такава високопоставена институция като центуриатните комиции изгнанието се смяташе за недостойна присъда. Нещо повече, щом смъртната присъда бъде веднъж издадена, тя може да бъде изпълнена по всяко време и на всяко място. Никъде не се казваше как точно трябва да бъде приложена.

Сула не срещна никаква опозиция нито сред по-близките си приятели, нито от страна на видните сенатори. Имаше едно-единствено изключение, и то за жалост беше колегата му Квинт Помпей Руф. Сватът му униваше все повече и повече и когато дойде време за последния законопроект на Сула, открито му заяви, че не може да поиска смъртна присъда за хора като Гай Марий и Публий Сулпиций.

Сула отдавна се беше примирил с факта, че Гай Марий е неприкосновена личност — това обаче в никакъв случай не важеше за Сулпиций, — затова за последен път се опита да утеши Помпей Руф. Когато не успя да го убеди с благи думи, смени тона и му напомни, че именно въоръжените поддръжници на Сулпиций бяха убили младия Квинт. Ала колкото повече защитаваше политиката си Сула, толкова по-упорит ставаше Помпей. За първия консул беше от жизнена важност никой сред римските управляващи, никой от представителите на богатите римски слоеве да не научи за неразбирателството между двамата сватове. Щом като консулите с лека ръка бяха лишили плебейското събрание от всякаква власт, редно бе да покажат, че с твърдостта и единомислието си заслужават да го заместят. Единственото решение на проблема беше Помпей Руф да напусне Рим; така поне нямаше да се дразни всеки ден от присъствието на легионите в града.

Самият Сула се променяше с всеки ден и за това със сигурност бе виновно непрестанното усилване на властта му. Той самият добре осъзнаваше метаморфозите, през които минаваше, и вместо да се плаши от тях, ги посрещаше със задоволство. Скоро се увери, че да издава закони, с които да съсипва живота на другите, му помага много повече да избяга от вечните си терзания, отколкото да прибягва до грозни убийства, както правеше навремето. Да дърпа конците на държавното управление и да разрушава всичко, което Гай Марий бе успял да постигне през живота си, бе занимание много по-приятно от това да се чуди каква точно отрова да сипе във виното му. Дори ако Марий бе умрял пред очите му, дори ако му бе протегнал ръка, преди да си отиде, Сула не би се чувствал толкова удовлетворен, отколкото сега. Усещането, че стои на върха на държавната пирамида, промени и житейския светоглед на Сула. Той се бе оказал толкова високо над всички смъртни, че можеше спокойно да се смята за нещо различно от тях и да се смее от сърце на лутанията и търсенията им. Колкото повече управляваше консулът, толкова повече се вживяваше в ролята на ново божество, което не е длъжно повече да се съобразява с моралните ограничения на човеците.

Това, последното трябва да се има предвид, ако някой иска да си обясни как така изведнъж първият консул реши да се освободи от втория, при това по елегантен и оригинален начин. Докато обмисляше как да постъпи със свата си, Сула едновременно се спасяваше от собствените си тревоги и колебания и упражняваше мозъка си в новата му роля на стълб, около който се върти цялото общество. Скоро достигна до гениалното откритие, че не е нужно сам да си цапа ръцете с убийството на Помпей Руф, след като сравнително лесно би намерил желаещи да го заместят.

— Скъпи Квинт Помпей, според мен това, от което най-много се нуждаеш в момента, е да подишаш свежия въздух на провинцията — рече веднъж той на другия консул, при това с най-голяма искреност и топлота. — Откакто момчето ти бе убито, нито за миг не съм те видял да се отпуснеш, да избягаш от притесненията и тревогите си, да погледнеш с по-голям оптимизъм на бъдещето. Все повече се затваряш в собствените си грижи, губиш връзка с това, което вършим в държавните работи, като че ли не си способен да усетиш цялото величие на започнатото дело. Някакви си дреболии са способни да те извадят от нерви, да те разстроят за целия ден! Не разбирай, че ти предлагам да отидеш на почивка. Напротив, искам да те натоваря с тежка и отговорна работа.

Помпей вдигна състарените си от мъка очи и изгледа приятеля си с цялата нежност, на която беше способен. Ако не друго, то поне се бе оказал късметлия да има за съратник във властта един от най-великите мъже в римската история. Можеше ли дори да го предполага при онази среща, когато двамата със Сула се бяха наговорили да бъдат съюзници?

— Ти си абсолютно прав, Луций Корнелий — отговори Помпей. — Прав във всичко, което каза. Но знаеш, че не ми е лесно да свикна с това, което се случи. И което продължава да се случва. Ако наистина мислиш, че мога да свърша някоя работа, ще се радвам да ми я възложиш.

— Мисля, че има една много отговорна задача, с чието разрешаване може да се справи само консул — увери го Сула.

— И коя е тя?

— Да заместиш Помпей Страбон.

Вторият консул чак потръпна от безпокойство и в погледа му се прочете нещо повече от изненада.

— Но доколкото знам, Помпей Страбон е също толкова привързан към легионите си, колкото и ти към твоите!

— Напротив, скъпи Квинт Помпей, напротив. Само преди няколко дни получих писмо от него. Пита ме дали не би могло някой да поеме командването вместо него. Нещо повече, изрично предлага този някой да бъдеш ти. Нали разбираш, и двамата сте от Пиценум, а пък легионите му са свикнали да ги командват техни хора, иначе рискуваме да се разбунтуват. — Докато Сула обясняваше, по лицето на Помпей се изписа едва ли не детинска радост. — Всъщност ти няма и да командваш. По-скоро ще се заемеш с разпускането на легионите. Всякаква въстаническа съпротива на север е смазана, Рим повече не се нуждае от тази си армия, а пък и хазната няма с какво да покрие по-нататъшните й разходи. Това, което ти предлагам, далеч не е някоя безобидна служба в провинцията, Квинт Помпей. Добре си давам сметка защо така изненадващо Помпей Страбон поиска да го сменят. Ще му бъде тежко, след като толкова време войниците му са се раздавали заради него, той изведнъж да ги отпрати по домовете! Нека някой друг Помпей го стори вместо него!

— Напълно разбирам, Луций Корнелий. Не само че нямам нищо против, но дори се радвам да бъда полезен.

Още на другия ден Сенатът издаде сенатус консултум, с който Гней Помпей Страбон биваше лишен от командването на северната армия и на негово място се поставяше консулът Квинт Помпей Руф. Консулът не чакаше да го подканват и веднага замина на север. Поне беше сигурен, че ако заловят и екзекутират някого от двайсетте обвинени, той няма да има пръст в това. Никой не можеше да му държи сметка за деянията на събратята му.

— Не е нужен куриер, ти сам ще занесеш назначението си — предаде на колегата си сенатския указ Сула. — Искам да те помоля за една услуга, Квинт Помпей — преди да връчиш на Помпей Страбон официалния документ, предай му това писмо от мен. Нека прочете най-напред него.

По това време Помпей Страбон шеташе из Умбрия и легионите му бяха на лагер под стените на Ариминиум. Затова консулът пое по Вия Фламиния, големия път към северните провинции, който прехвърляше билото на Апенините някъде между Асизиум и Калес. Зимата още не бе настъпила съвсем, но времето из планините беше достатъчно студено, за да пътува Помпей облечен в най-дебелите си дрехи и за да влачи след себе си тежко натоварено муле с багаж. Понеже го пращаха на военна служба, консулът бе придружен единствено от ликторите си и от няколко роби. Понеже Фламиниевият път водеше до родните му места и той бе пътувал неведнъж по него, не му беше нужно да търси гостилници и странноприемници; Помпей Руф познаваше всички по-богати люде из страната, а те нямаше да му откажат гостоприемство.

В Асизиум бе посрещнат от един стар познат, който веднага започна да му се извинява, че домът му не бил толкова уютен, колкото преди.

— Времената са други, Квинт Помпей! — въздъхваше човекът. — Много неща трябваше да разпродам, за да живея! И като че ли не ми стигаха неприятностите, ами ме сполетя миша напаст!

Помпей Руф беше настанен както преди в стаята за гости, но веднага установи колко от вещите в нея бяха изчезнали. Дори кепенците на прозорците бяха отнесени от мръзнещи войници и огънят в огнището не можеше да стопли добре помещението. Консулът дълго време се опитваше да се стопли под завивките и не можеше да заспи. Слушаше как гризачите се гонят по пода и се чудеше какво ли става в Рим. Дори след като бе напуснал града, Помпей продължаваше да се убеждава, че Луций Корнелий е стигнал твърде далеч. Беше сторил недопустими неща. И някой ден това щеше да доведе до нови сътресения. След като поколения след поколения народни трибуни бяха омайвали с гласовете си Форума, трудно можеше да вярва човек, че плебсът отведнъж ще се примири с реформите на Сула, още повече че бяха въведени със сила. Народът щеше да изчака консулът да си замине и докато легионите му се сражават в Гърция, законите му щяха да отпадат един по един от таблиците. Най-лошото беше, че и хора като Квинт Помпей Руф щяха да носят отговорност за тези недопустими закони… И за тези недопустими присъди.

Събуди се призори разтреперан от студ. Без да губи време, се залови с облеклото си. Най-напред си нахлузи късите гащи с крачоли до коленете, след това — дебелата риза с дълги ръкави, върху която навлече две туники; за краката си пазеше гетри от груба, но топла вълна.

Когато обаче посегна към чорапите си и се отпусна на леглото, за да ги обуе, откри, че през нощта мишките са изяли най-миризливите им части — при пръстите и петите. Кожата му настръхна, този път не от студа и студени тръпки полазиха гърба му. Вдигна окъсаните си чорапи и ги огледа на сивкавата светлина, процеждаща се през отворения прозорец. Като суеверен пиценец той добре знаеше какво означава подобно предзнаменование и именно това го изпълваше с ужас. Мишките се смятаха за предвестници на смъртта и през нощта бяха изяли чорапите му. Помпей Руф щеше да изгуби властта. Щеше да умре. Това беше сигурно.

Личният му прислужник веднага донесе чисти чорапи и клекна да му ги обуе. Вкаменената физиономия на господаря му го плашеше. Робът също разбираше поличбата и вътрешно се молеше да не се окаже вярна.

— Домине, няма какво толкова да се плашиш — успокои той консула.

— Ще умра — отвърна му Помпей Руф.

— Глупости! — възрази робът и му помогна да се изправи. — Кой е грък от двама ни, ти или аз? Зная много повече за боговете на Подземния свят, отколкото всеки римлянин! Ето, Аполон е бог и на светлината, и на живота, и на лечението, а мишките се смятат за негови свещени животни! Не, ако това наистина е поличба, то тя означава, че ти ще излекуваш Севера от мъките му.

— Означава, че ще умра — повтори Помпей Руф, който твърдо отказа да бъде разубеден.

Три дни по-късно консулът, примирен с трагичната си съдба, пристигна в лагера на Помпей Страбон. Завари далечния си братовчед Страбон да си живее живота в голяма селска къща, където можеше да се отдаде на известен лукс.

— Ей на това му се вика изненада! — зарадва се той на гостенина си и му подаде ръка. — Заповядай, заповядай!

— Нося две писма със себе си — съобщи му Помпей Руф, щом се настани на предложения му стол и отпи от най-хубавото вино, поднесено му, след като напусна Рим. За да не губят време, веднага подаде свитъците на Страбон. — Луций Корнелий изрично ме помоли да ти дам най-напред неговото, другото е от името на Сената.

В мига, в който консулът спомена магическата дума „Сенат“, по лицето на Страбон като че ли премина сянка, но той така и не каза нищо. Помпей Руф дори се зачуди дали братовчед му наистина е реагирал, или само така му се е сторило. Страбон разчупи печата и започна да чете на глас:

Помпей Страбон остави писмото настрана и разгъна свитъка със сенатския указ. Докато го четеше, по лицето му не се изписа и най-бегла реакция какво мисли по въпроса. След като прочете документа — подобно на много други римляни и той имаше навика да чете на глас, но го правеше толкова тихо, че гостенинът му нямаше как да го чуе, — той го остави спокойно на писалището си и погледна приветливо консула срещу себе си.

— Е, Квинт Помпей, какво да ти кажа. Ти си наистина добре дошъл при армията ми! Ще бъде удоволствие да имам с кого да разделя задълженията си.

Дори и след уверенията на Сула Помпей Руф очакваше от братовчед си съвсем различна реакция. Очакваше Страбон да се ядосва, да се гневи на Сената, да сипе хули и ругатни. Вместо това Гней Помпей го посрещаше с разтворени обятия. Консулът не знаеше какво да каже от радост.

— Значи Луций Корнелий е бил прав? Нямаш нищо против да те заместя? Наистина?

— Да имам нещо против ли? Че защо? Напротив, много се радвам. — И за да не излезе, че прекалява с добрите си чувства, веднага добави: — Все пак кесията ми не е бездънна.

— Кесията ти?

— Аз имам грижата за десет легиона, Квинт Помпей. На повече от половината си армия плащам от собствения си джоб.

— Така ли?

— Какво да се прави, Рим не може вече да си позволи подобен лукс. — Стана от мястото си. — Време е всички онези, които не са на моя издръжка, да се върнат по родните си места. А с подобна задача аз бих искал да не се заемам. Нали разбираш, аз съм създаден, за да водя войни, а не да разписвам книжа. Да речем, че е от очите, ха-ха! Навремето имах един кадет при себе си, който се справяше чудесно. Общо взето, това му беше мечтата в живота! Разни хора, разни идеали… — И Помпей Страбон прегърна Помпей Руф през рамото. — А сега да ти представя легатите и трибуните. Всички са служили дълго време с мен, затова ще бъдат навярно неприятно изненадани, но това да не те тревожи. Още не съм им казал нищо за намеренията си.

Помпей Страбон се оказа прав. Когато съобщи новината за назначаването на Помпей Руф на верните си помощници Брут Дамазип и Гелий Попликола, и двамата го изгледаха с изненада и недоволство.

— Но, момчета, това е прекрасна новина! — преструваше се на изненадан от мрачните им физиономии проконсулът. — А и синът ми само ще спечели, като се научи да служи и при други началници, не само при баща си. Липсата на промени ни кара да бъдем все по-самодоволни, а следователно — безотговорни. С новия началник армията ще се поосвежи.

Същия следобед Помпей Страбон строи цялата армия и остави консула Помпей Руф лично да се запознае с личния състав.

— Тук са само четири легиона, тези, за които аз се грижа — обясняваше Страбон, докато двамата с консула обикаляха редиците. — Останалите шест са по задачи. Правят се, че прочистват страната от бунтовници. Единият легион е в Камеринум, вторият — във Фанум Фортуна, третият — в Анкона, четвъртият — в Игувиум, петият — в Арециум, а последният — в Цингулум. Ще ти се наложи доста да обикаляш, за да ги разпуснеш всички. Мисля, че е по-добре, отколкото да ги свикаш всички тук, за да им връчиш само заповедта за уволнение.

— Нямам нищо против да попътувам — увери го Помпей Руф. Консулът започваше да се чувства по-добре. Може би личният му прислужник щеше да се окаже прав и поличбата не е значела задължително скорошна смърт.

Вечерта Помпей Страбон организира скромно пиршество в просторната и добре отоплена къща, където се бе настанил. Синът му, все тъй прелестен и чаровен както винаги, присъстваше заедно с останалите кадети, двамата легати Луций Юний Брут Дамазип и Луций Гелий Попликола, както и четирима назначени трибуни.

— Не можеш да си представиш колко ми е леко да не съм консул в тия времена — разправяше Страбон на братовчед си, имайки предвид военните трибуни, които бе избрало плебейското събрание и които се бяха опълчили на Сула. — Не ми се мисли какво щях да направя с тия говеда. Да откажат на началника си да го придружат до Рим. Типично. Всички са един дол дренки — тъпи и самоуверени. Голяма работа, че ги е избрал народът…

— Ти да не би наистина да одобряваш похода срещу Рим? — погледна го с известно недоверие Помпей Руф.

— Разбира се, че одобрявам. Кажи ми какво друго можеше да стори Луций Корнелий.

— Ами просто да се примири с решението на народа.

— С кое решение? С това, което пренебрегва основния конституционен принцип в Рим? Принципа за неприкосновения консулски империум? Недей така, Квинт Помпей! Не Луций Корнелий действа против закона, а плебейското събрание начело с онзи изменник Сулпиций. И Гай Марий. Алчен за власт дъртак. Вече за нищо не го бива, не може ли да го проумее? Или е толкова оглупял, че и такива елементарни неща му се губят? Откъде накъде ще му позволяват да нарушава конституцията, а бедният Луций Корнелий, който единствен застана открито в нейна защита, ще бъде охулван?

— Народът никога не е таял голяма любов към Луций Корнелий, сега обаче можем да сме сигурни, че го мрази.

— Това дали изобщо го тревожи? — попита Помпей Страбон.

— Не мисля, че го тревожи, макар че според мен би трябвало.

— Това са празни приказки! Я горе главата, братовчеде! Пък и така или иначе това вече теб не те засяга. Когато спипат Марий, Сулпиций и останалите и им отрежат гърлата, никой няма да обвинява теб. По-добре си налей вино.

На другата сутрин консулът реши да обиколи сам лагера, за да се запознае с новото си положение. Всъщност предложението дойде от страна на Помпей Страбон, който умишлено отказа да го придружи.

— По-добре хората да свикнат отрано с новия си началник — каза той.

Помпей Руф още не можеше да се нарадва на топлото посрещане и безгрижно се разхождаше из лагера. Откъдето и да минеше, центуриони и войници го поздравяваха най-дружелюбно. Задаваха му въпроси за какво ли не, чудеха се как само да му се подмажат и да му направят добро впечатление. Все пак Помпей Руф бе достатъчно предпазлив да не стига до нежелани крайности и каквито неприятни наблюдения имаше от инспекцията си, щеше да ги премълчи, поне до мига, в който Помпей Страбон окончателно му предадеше командването и си заминеше от лагера. Това, което най-много го разочарова, дори засегна като офицер, беше пълната липса на хигиенни навици у легионерите. Нужниците и съответстващите им помийни ями бяха занемарени и се намираха в опасна близост с кладенеца, от който армията черпеше вода. „Типично за селяни, расли в провинцията — мислеше си с горчивина Помпей Руф. — Щом решат, че ямата е запълнена, просто си вземат клозетите и ги пренасят на друго място.“

По едно време към консула се приближи голяма група войници. Всички бяха усмихнати и видимо разговорливи, затова бъдещият им началник дори не помисли, че срещата може да се окаже опасна за него. Нещо повече, в пристъп на добро настроение си каза, че може още отсега да засегне с легионерите въпроса за хигиената. Войниците го наобиколиха от всички страни и както Помпей Руф им се усмихваше и се готвеше да ги заговори, някой заби меча си в кожената му броня. Консулът дори не разбра какво точно се е случило, преди да последват още удари от всички страни едновременно. Толкова бързо и точно удряха войниците, че той дори не извика, дори не можа да си спомни за нахапаните от мишките чорапи. Преди да падне на земята, вече беше мъртъв. Убийците му веднага се разпръснаха и изчезнаха зад околните палатки.

— Каква тъжна история! — възкликна Помпей Страбон, когато двамата със сина му се надвесиха над трупа. — Отишъл си е, бедният. Наръгали са го поне на трийсет различни места. Добра работа, няма що, ония си ги е бивало.

— Но кой го е сторил? — попита един от кадетите, след като малкият Помпей не каза нищо.

— Легионери, кой друг? — вдигна рамене проконсулът. — Изглежда, хората ми никак не са се зарадвали на смяната в командването. Дамазип ми намекна нещо по въпроса, но за жалост не го взех насериозно.

— Сега какво ще правиш, татко? — попита младият Помпей.

— Ще пратя трупа в Рим.

— Няма ли да е противозаконно? Беше казано, че убитите във война трябва да бъдат погребвани на място.

— Да, но войната свърши, а това е все пак римски консул — рече Помпей Страбон. — Мисля, че Сенатът трябва да види мъртвеца с очите си. Гней, сине, на теб оставям всички формалности по пренасянето. Нека Дамазип придружи тялото до Рим.

Всичко бе свършено със завидна експедитивност. Помпей Страбон веднага прати куриер с нареждане да бъде свикано заседание на Сената и в уречения ден трупът на Квинт Помпей Руф бе доставен пред Курия Хостилия. Единственото обяснение, което легатът Дамазип, донесе, при това устно, бе, че армията на Помпей Страбон не иска друг началник. Сенатът добре разбра смисъла на посланието. Назначените отци отправиха питане до Гней Помпей Страбон, дали ще има нещо против — сега, след като наследникът му бе загинал при тъй трагични обстоятелства — да поеме отново командването на северната армия.

Единствено Сула получи писмо от проконсула, което прочете у дома си.

Сула се засмя от удоволствие и бързо изгори писмото. Това бе една от малкото успокоителни новини, които го настигаха през последните дни. Вече нямаше съмнение, че цял Рим е настръхнал срещу промените, които бе внесъл в конституцията. Плебейското събрание се бе събрало и избрало десетте нови народни трибуни. Сред тях нямаше и един, който да не е отявлен противник на неговите реформи и поддръжник на Сулпициевите. Особено личаха имената на Гай Милоний, Гай Папирий Карбон Арвина, Публий Магий, Марк Вергилий, Марк Марий Гратидиан (осиновеният син на Гай-Мариевия брат) и не на последно място — Квинт Серторий. Когато Сула научи, че Серторий смята да се кандидатира, веднага му прати предупреждение, че това няма да се отрази добре на по-нататъшната му кариера. Но той се направи, че не е чул и дори демонстративно заяви, че тъй и тъй според новите закони плебсът е лишен от всякакви права, какво значение имало кой ще бъде трибун.

Пълният провал на Сула пред плебейското събрание беше много тревожен сигнал. За да въдвори известен баланс, той трябваше да уреди куриатните магистратури за консервативно мислещи хора. Ако легес Корнелие искаха да имат бъдеще, и двамата консули, и шестимата претори трябваше да бъдат техни поддръжници. Въпросът с квестора, бе решен лесно. Местата бяха заети или от завърнали се в Курията сенатори, или от младежи, издънки на сенаторски фамилии, на които можеше да се разчита в бъдещите борби с народа. За квестор бе избран и любимецът на Сула Луций Лициний Лукул, който веднага се върна на служба при него.

Разбира се, сред кандидатите за консулския пост трябваше да бъде и племенникът на Сула Луций Ноний, добрал се до преторство две години по-рано. Ако случайно станеше и консул, едва ли би посмял да разваля отношенията си с могъщия си вуйчо. Проблемът обаче се състоеше в липсата, на каквито и да е държавнически качества у Ноний, който досега не бе сторил нищо, за да се отличи над останалите, и съответно трудно би спечелил гласоподавателите. Единственият смисъл от поставянето му в кандидатските списъци бе да се зарадва сестрата на Сула, за чието съществуване консулът почти бе забравил — до такава степен бе изгубил чувството си за семейна принадлежност. Колкото пъти идваше сестра му в Рим — а това тя правеше сравнително често, — брат й нито веднъж не благоволи да й се обади. Тази грешка обаче щеше да бъде поправена! За щастие Далматика се оказа достатъчно отзивчива и направи всичко по силите си да стопли сърцата на зълвата и ужасния Луций Ноний, който ако не станеше консул, едва ли би бил, от каквато и да е полза за рода.

Сред кандидатите на изборите имаше още две предпочитани от Сула имена. Най-напред някогашният легат на Помпей Страбон Гней Октавий Рузон, който твърдо го подкрепяше и се обявяваше в полза на традицията; нищо чудно да се подчиняваше и на нареждания от страна на някогашния си началник Помпей. Вторият многообещаващ кандидат беше Публий Сервилий Вация — вярно не от патрицианската фамилия на Сервилиите, но все пак знатен сенатор, с голямо име сред първата класа. Допълнително предимство за него беше успешната му военна кариера; за римляните това винаги е било от значение.

И все пак имаше един четвърти кандидат, който силно тревожеше Сула, най-вече защото имаше големи шансове да се хареса на събратята си от богатите обществени слоеве. Въпросният човек имаше всички качества за консул, а освен това никой не можеше да го подозира в заговорничене срещу сенаторите или в пренебрежително отношение спрямо конниците. В крайна сметка Луций Корнелий Цина беше патриций, принадлежеше не по-малко от Сула на славната фамилия на Корнелиите, беше женен за една от богатите дъщери на Аниите, радваше се на голям авторитет и като пълководец, и като адвокат и оратор. Сула обаче знаеше, че по някакъв начин Цина е влязъл в близки отношения с Гай Марий — най-вероятно, защото Марий го е купил. Подобно на много други сенатори и той бе познал финансови затруднения, свързани с войната, но когато дойде бреме да се броят длъжниците в Сената, се оказа същински богаташ. „Да, купен — разсъждаваше мрачно Сула. — Какъв хитрец е този Гай Марий! Естествено, че го е подкупил. Та нали Цина трябваше да съди младия Марий за убийството на Катон Консул.“ При нормални обстоятелства Цина едва ли можеше да се подкупи — още една причина гражданите от първата класа да гласуват за него. Но времената бяха лоши, а един разоряващ се сенатор мисли най-вече да осигури бъдещето на синовете си, както и собствената си кариера. Дори да се е гордеел с принципите си, такъв човек лесно би се продал. Още повече, че сделката не го задължава да промени политическото си мислене.

Сякаш наближаващите избори не бяха достатъчна грижа за Сула, той все повече се убеждаваше, че армията не желае да стои в Рим. Войниците изгаряха от нетърпение да се отправят на изток, за да победят Митридат. Малцина можеха да проумеят истинските мотиви на пълководеца си да ги държи толкова време в града, където не ставаше нищо интересно за тях. А и на римляните започваше да им идва до гуша от легионите; не че войниците не бяха повече канени на безплатни вечери, безплатни квартири и безплатен разврат. По-скоро се засилваше съпротивата на онези, които от самото начало бяха против нахлуването им в града. Нелюбезните римляни ставаха все по-дръзки и често се случваше минаващите патрули да отнесат съдържанието на нечие нощно гърне.

Ако Сула бе подкупил, когото трябва, той би си осигурил категоричен успех в изборите за консули и претори. Едва ли в историята на Рим бе имало друга такава година, в която всички да искат да бъдат подкупвани. Но той беше човек, който за нищо на света не би се разделил със златото си. Нека Помпей Страбон издържа сам легионите си, ако иска; нека и Марий твърди, че би сторил същото със своите. Луций Корнелий Сула винаги е гледал на армията като на задължение на държавата. Ако Помпей Руф бе сред живите, Сула като нищо би оскубал богатия си сват, но за свое голямо съжаление не се беше сетил навреме. Със смъртта си пиценският земевладелец отнасяше и състоянието си.

„Плановете ми са добри, успехите ми — нетрайни — мислеше с горчивина Сула. — Тоя проклет град е пълен с хора, които имат собствено мнение и държат всичко да е така, както те го искат. Защо никой не ще да види колко много смисъл има в законите ми? Защо никой не ще да види ползата от тях? Как изобщо би могъл човек да събере достатъчно власт в ръцете си, за да осигури просъществуването на делото си? Уви, светът и занапред ще остане жертва на идеалистите и хората с принципи!“

И така, към края на декември той изпрати войската си обратно в Капуа под командването на предания и послушен Лукул, назначен официално за квестор в армията му. След като се освободи от това бреме, Сула се хвърли с жар в предизборната кампания, разчитайки и този път най-вече на късмета си.

Той винаги се беше убеждавал, че има ясна представа за настроенията на народа и че е запознат със силата на политическата опозиция. Колкото и да се обявяваше сам за черната овца обаче, той можеше и да подозира до каква степен всички слоеве на обществото са настроени против него. Никой не казваше дума, никой дори не го поглеждаше накриво; но колкото и да мълчаха, римляните никога нямаше да му простят, че доведе войска в Рим, никога нямаше да забравят, че пет римски легиона се бяха клели във вярност първо на пълководеца си, а чак след това — на родината.

Опозицията се опираше еднакво на всички класи и прослойки. Дори хора като братята Цезари или братята Назика, които бяха и лично обвързани със Сула и докрай предани на Сената, продължаваха да твърдят как консулът е могъл да разреши конфликта и без помощта на армията. И ако хората от първата класа се замисляха най-вече над методите на Сула, то хората от средните класи се плашеха от две други събития, не по-малко страшни от похода срещу Рим. Първо, Сула си беше позволил да осъди на смърт един действащ народен трибун; второ, беше прогонил от дома му стария и болен Гай Марий, беше го разделил и със семейство, и с обществено положение, най-накрая го беше осъдил на смърт.

Още при провеждането на изборите стана ясно, че опозицията в Рим надига глава. Вярно, Гней Октавий Рузон се добра без проблеми пръв до консулството, но за негов колега бе посочен Луций Корнелий Цина. Преторите бяха все независими личности, сред които нямаше човек, задължен с каквото и да било на Сула.

Най-тревожни се оказаха обаче изборите за военни трибуни, проведени в трибутните комиции. Гласоподавателите се спряха все на хора, които консулът не можеше да понася и на които за нищо на света не би се доверил. Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний, Гай Марций Цензорин, все младоци, които не биха дали пукната пара за началника си, още по-малко ако той има навика да превзема Рим с войска! Всеки от тях би му отрязал гърлото със същото хладнокръвие, с което младият Марий бе заклал консула Катон. „Мога само да се радвам, че мандатът ми свърши и че не съм длъжен да ги вземам в моите легиони. Та всеки от тях си е един потенциален Сатурнин.“

Въпреки разочароващите изборни резултати Сула нямаше причина да се смята за нещастен. През последните дни на годината се случиха и някои приятни събития. След като беше изгубил толкова време в чакане, поне можеше да се запознае по-подробно с положението в Римска Азия, Витиния и Гърция. Шпионите му не си бяха губили времето и го бяха осведомили за всичко по-важно. Така той вече разполагаше с известен стратегически план. Щеше да е далеч по-мъдро, ако прехвърли легионите си най-напред в Гърция, оставяйки Мала Азия за по-нататък. Армията му беше твърде малобройна, за да напада понтийците в гръб; първо трябваше да очисти Гърция и Македония от вражите войски, чак след това да настъпва на свой ред. Освен това понтийското нападение срещу Македония не бе протекло съвсем, както смяташе Митридат. Гай Сенций и Квинт Брутий Сура бяха доказали за сетен път, че численото превъзходство невинаги е от решаващо значение, щом насреща стоят римските легиони. Само с по няколко хиляди войници двамата бяха извършили големи подвизи, но едва ли щяха да издържат още дълго.

Първата задача, която трябваше да разреши, бе как най-бързо да напусне полуострова с войските си. За да спечели веднъж завинаги репутацията на Гай Марий, неговият най-голям враг, трябваше на всяка цена да спечели войната срещу Митридат… И да оплячкоса Изтока. Ако войниците му се завърнеха с пълни кесии с жълтици, Сула щеше да напълни държавната хазна и да възвърне забравеното благополучие. Така може би щеше да си спечели най-сетне доверието на гражданите, които да му простят старите грехове. Само пълните стомаси и изплатените дългове щяха да убедят плебса, че дори Форумът да е бил превърнат в място за игра на зарове и ашици, това не е чак от такова значение.

В последния си ден като консул той свика Сената на извънредно заседание и се обърна към назначените отци със забравена прямота и откровеност. Искаше да убеди всички присъстващи, че вярва в правотата на своите закони.

— Ако не бях аз, назначени отци, вас просто нямаше да ви има. Мога да кажа това с ръка на сърцето. Ако законите на Публий Сулпиций Руф бяха останали върху таблиците, плебсът — дори не народът като сбор от патриции и плебеи, а само плебсът — щеше да властва в Рим, без да съществува нито една институция, която да внася известен баланс в управлението. Сенатът щеше да си остане в ролята на историческа реликва, където няколко десетки мъже ще си припомнят добрите стари времена. Никой от нас не би могъл да се обърне към народа нито със съвет, нито дори с пожелание. Всички важни решения в държавата, дори онези, които заслужено се смятаха за прерогативи на Сената, щяха да бъдат вземани другаде. Затова преди да заплачете за тъжната участ на плебса и народа, преди очите ви да се залеят от сълзи, които нито плебсът, нито народът заслужават, предлагам ви първо да се замислите на какво щеше да прилича нашата свята институция, ако не бях аз.

— Така, така! — подкрепи го от място Катул Цезар, особено щастлив, защото синът му — един от младите сенатори, които бяха включени в списъците, без да са навършили необходимата възраст — най-сетне бе освободен от офицерските си задължения в провинцията и за пръв път присъстваше на заседание. Баща му изрично бе настоявал младият Катул да види как управлява консулът Сула.

— Спомнете си също — продължаваше Сула, — че ако искате и занапред да си запазите правото да направлявате римските дела, ще трябва най-вече да бдите над законите ми. Може би ще ви се иска да ги промените с нещо, но всеки път, когато някой посегне върху тях, нека първо се замисли за Рим! А за да бъде Рим, трябва да има мир в Италия. За да бъде Рим, вие трябва да напрегнете всички сили, за да измъкнете себе си и съгражданите си от блатото на дълговете и беднотията. Трябва да върнете на Рим предишното благополучие. Не можем да позволим народните трибуни отново да вдигнат плебса на бунт. Статуквото, такова каквото го оставям след себе си, трябва да бъде съхранено. Не можем да позволим и занапред идиоти като Сулпиций да управляват!

И за да подсили смисъла на думите си, се вгледа право в очите на двамата новоизбрани консули.

— Утре вие двамата, Гней Октавий и Луций Цина, ще наследите мен и покойния ми колега Квинт Помпей. Аз ще стана просто един консуларен сенатор. Гней Октавий, ще ми дадеш ли тържествената си дума, че ще запазиш законите ми?

Октавий дори не се поколеба.

— Давам ти най-тържествено своята дума, Луций Сула, ще запазя законите ти.

— Луций Корнелий Цина, ще ми дадеш ли и ти дума, че ще запазиш законите ми.

Цина го изгледа без капчица страх или стеснение.

— Зависи, Луций Корнелий Сула, от много неща зависи. Ще запазя законите ти, но само ако те наистина позволят едно по-леко управление на страната. В момента обаче никак не съм убеден в това. Цялата държавна уредба се върна толкова назад във вековете, стана толкова тромава и неестествена… А пък гражданските права на голяма част от римското общество бяха — не се сещам друга дума — премахнати. Много ми е неприятно, че те разочаровам в такъв тържествен ден, но по-добре да не ти обещавам нищо.

Изведнъж лицето на Сула стана неузнаваемо; за пръв път целият Сенат имаше честта да се запознае с другото аз на своя консул — с онази хищна и злобна твар, която живееше в душата на Луций Корнелий Сула и от време на време протягаше смъртоносните си нокти към набелязаните жертви. Както близките съратници на Сула, така и беглите му познати сред назначените отци никога нямаше да забравят изражението му в онзи паметен момент. Всеки от тях щеше да трепери и да чака кога звярът ще бъде пуснат окончателно на свобода.

Преди Сула дори да понечи да отговори, думата му беше отнета от Сцевола Понтифекс Максимус, който се обърна към Цина:

— Луций Цина, не предизвиквай съдбата! — извика и едва не се просна в краката на колегата си. Веднага си беше спомнил, че когато предния път бе видял Сула в подобно настроение, веднага последва походът срещу Рим. — Умолявам те, дай дума на консула!

Последва го гласът на Антоний Оратор:

— Ако наистина смяташ от самото начало да се държиш така предизвикателно, Луций Цина, то не се учудвай, като ти се случи нещо лошо! Нашият консул Луций Катон също се правеше на много важен, но го издебнаха, когато най-малко очакваше.

Целият Сенат се бе разшумял, млади и стари сенатори обсъждаха в един глас случилото се. Някои бяха просто раздразнени, други искрено се плашеха от бъдещето. Защо тези проклети консули не се откажат веднъж завинаги от личните си амбиции и жажда за власт? Не можеха ли да разберат, че това, от което се нуждае най-много Рим в момента, е мир и спокойствие?

— Тишина! — обърна се към сенаторите Сула. Без да повтаря, без дори да повишава тон, той обиколи залата с поглед и всички застинаха по местата си.

— Консуле, мога ли да говоря? — попита Катул Цезар, който се сети, че преди много години в Тридент, малко преди да отстъпят пред ордите на кимврите, Сула го бе изгледал по същия зловещ начин.

— Имаш думата, Квинт Лутаций.

— Най-напред бих искал да кажа нещо за Луций Цина — започна с леден глас Катул. — Мисля, че той заслужава да бъде държан под око. Според мен можем само да съжаляваме, че той бе избран на пост, който не заслужава. Луций Цина може да се хвали, че е добър военен, но политическите му разбирания и представата му как точно трябва да бъде управляван Рим са жалки. Когато беше градски претор, той не предприе нито една от мерките, които беше длъжен да предприеме. Когато двамата консули бяха далеч от града и воюваха, той, Луций Цина, превърнат по силата на обстоятелствата в управител на цял Рим, не направи и най-малък опит да облекчи икономическото положение на населението. Ако навремето той се бе постарал да стори нещо за своите съграждани, сега общото положение в държавата щеше да е къде-къде по-розово. Ала вместо да си вземе бележка от собствените си пропуски, Луций Цина, възгордял се до небето, че са го избрали за консул, се смята в правото си да критикува човек, не само по-умен и способен от него, но и много по-добре запознат с вътрешното положение в страната. Луций Цина се смята за толкова по-високостоящ от всички нас, че не благоволява да даде едно обещание, напълно в духа на нашата сенаторска общност.

— Нека те уведомя, Квинт Лутаций Сервилий, че нищо в думите ти не ме кара да променя решението си — отвърна му грубо Цина, наблягайки на това, че Катул сервилничи на други хора.

— Не съм изненадан да го чуя — рече с присъщото си високомерие Катул. — Нещо повече, убеден съм, че никой от нас, дори да ти заговорим в един глас всички, не е способен да те убеди в каквото и да било. Твърдата ти глава омеква само при звъна на жълтиците, Луций Цина. Както преди години, когато Гай Марий трябваше да измие позора на сина си, убиеца!

При тези думи Цина изведнъж се изчерви; това беше една от слабостите, които не можеше да понася у себе си. Винаги се издаваше, когато не трябва.

— Има обаче един начин, по който ние, назначените отци, ще принудим Луций Цина да запази законите, с които нашият консул има доблестта да ни дари — продължи Катул Цезар. — Предлагам двамата новоизбрани консули Гней Октавий и Луций Цина да произнесат тържествена клетва. Нека в клетвата се казва, че и двамата се задължават да запазят сегашната държавна уредба, записана в законите на Луций Сула.

— Съгласен съм — подкрепи го Сцевола.

— И аз — рече Флак Принцепс Сенатус.

— И аз — рече Антоний Оратор.

— И аз — рече Луций Цезар Цензор.

— И аз — рече Крас Цензор.

— И аз — рече Квинт Анхарий.

— И аз — рече Публий Сервилий Вация.

— И аз — заключи Луций Корнелий Сула и се обърна към Сцевола: — Понтифекс Максимус, дали ще бъдеш така добър да приемеш клетвата от страна на двамата консули?

— Да.

— Тогава и аз ще я положа — обяви на висок глас Цина, — но само след като видя, че мнозинството от Сената подкрепя предложението.

— Нека Сенатът се раздели — съгласи се веднага Сула. — Тези, които са в подкрепа на клетвата, да застанат от дясната ми страна. Тези, които са против — от лявата.

Само няколко сенатори дръзнаха да застанат вляво от Сула, но от тях най-бърз бе Квинт Серторий, който сякаш се опитваше с мощната си физика да сплаши самозабравилия се консул.

— Сенатът даде своя глас в полза на клетвата — обяви Сула и след като си върна обичайното изражение, отново се обърна към Сцевола: — Квинт Муций, ти, който си наш върховен понтифекс, би трябвало най-добре да знаеш как се произнася подобна клетва.

— Има установен церемониал — обясни той. — Най-напред целият Сенат отива в храма на Юпитер Оптимус Максимус, където фламен Диалис и аз извършваме жертвоприношение. За жертва трябва да бъде подбрана двегодишна овца, а помощници ще ни бъдат жреците на Двата зъба.

— Колко лесно! — не се сдържа и подвикна Квинт Серторий. — Обзалагам се, че докато се качим на Капитолия, жреците и животното вече ще ни чакат!

Сцевола обаче продължи, все едно никой нищо не беше казал:

— След като извършим жертвоприношението, ще помоля Луций Домиций, сина на покойния върховен понтифекс — неговото участие няма задължителен характер — да гадае по черния дроб на жертвата. Ако ауспициите са благоприятни, ще заведа целия Сенат в храма на Семон Санк Дий Фидий, бога на верността. Там под открито небе, както се изисква при полагането на всяка клетва, новоизбраните консули ще обещаят да пазят легес Корнелие.

Сула стана от стола си на подиума.

— Ами тогава да не губим време, Понтифекс Максимус.

Знаменията бяха благоприятни и сякаш за да потвърди, че това е наистина волята на боговете, а не просто сенаторски заговор, по пътя от едното светилище до другото над главите на назначените отци, точно при Порта Санквалис, в посока отляво надясно прелетя орел.

Но Цина нямаше намерение да се обвързва с никакви клетви по въпроса за законите на Сула. Той беше хитър човек и знаеше как може хем да се престори, че се кълне, хем след време спокойно да се отметне от думите си, без да го обвинят, че е клетвопрестъпник. Докато сенаторите се изкачваха нагоре по Капитолия, за да излязат пред храма на Юпитер, той умишлено изостана, за да го настигне Квинт Серторий. Като издебна момент, в който никой не ги наблюдаваше, Цина се доближи до младия сенатор и го помоли да му намери отнякъде камък. И докато назначените отци се придвижваха от единия храм до другия, Серторий подбра някакво камъче и го пусна в гънките на тогата на Цина. Бъдещият консул сграбчи камъчето в скритата си лява ръка и го премести на място, където винаги можеше да го хване. Камъкът беше малък, гладък и объл, криеше се идеално в дланта му.

Още като малко дете, подобно на всеки римлянин, Цина бе учен, че за да положиш клетва, трябва да застанеш под открито небе. Така малкото момче си бе играло да се заклева в какво ли не като малък — във вечно приятелство или вечна омраза, в помощ или отмъщение, в неща, смели или просто невъзможни. Защото за да бъде една клетва истинска, тя трябваше да има за свидетели небесните богове; ако те не можеха да чуят с ушите си клетвата ти, то тя можеше и да не се спази, никой в нищо не можеше да те упрекне. Навремето и малкият Цина се бе клел с вяра и желание… И бе изпълнявал най-съвестно ритуала. Един ден обаче се бе запознал със сина на конника Секст Перквициен, който като член на тази ужасна фамилия от крадци и мошеници навярно не бе удържал и на едно обещание през живота си. Двамата бяха на една възраст, но Секст Перквициен отбягваше компанията на сенаторски синчета. Срещата му с Цина бе съвсем случайна, нищо че двамата веднага намериха в какво да се закълнат.

— Това, което трябва да сториш в такива случаи — напътстваше новия си познайник Секст Перквициен, — е да не се откъсваш от Майката Земя. За да си сигурен, че няма да ти избяга, дръж в едната си ръка камък. По този начин се предаваш под закрилата на боговете от Подземния свят. Подземният свят се намира дълбоко в недрата на Майката Земя и боговете му закрилят всички, които не се откъсват от нея. Камък, Луций Корнелий, вземаш един камък и боговете не могат да сторят нищо срещу теб!

Затова, когато Луций Корнелий Цина трябваше да положи своята тържествена клетва, че ще съхрани законите на Сула, той нито за миг не пусна камъка, скрит под гънките на тогата си. Когато произнесе и последната дума от клетвата, той се наведе към земята, разрови се из клонките и листата, покрили пода — нали храмът нямаше покрив, вътре човек можеше да си намери какво ли не — и едва сега показа камъка на околните, все едно го беше подбрал изпод боклука.

— Ако наруша някога тази клетва — каза той отчетливо, за да го чуят ясно всички, — нека бъда захвърлен от Тарпейската скала така, както хвърлям този камък!

Камъкът излетя във въздуха и шумно се удари о мръсната, олющена стена на храма. След което се свлече сред шумата и Майката Земя го прие обратно в пазвата си. Като че ли никой не разбра смисъла на този жест, нищо че Цина едва сдържаше вълнението си. Изглежда, Секст Перквициен е бил запознат с тайна, за която никой римски сенатор дори не подозира. Когато някой от тях го обвинеше, че е пренебрегнал дадената дума, просто щеше да му обясни къде е грешката. Целият Сенат го бе видял как хвърля камъка, неколкостотин свидетели не можеха да забравят току-така една любопитна подробност. Уви, лошото на тази хитрина бе, че не може да се използва два пъти. Ако обаче Прасчо Метел Нумидик я бе знаел, това щеше да му спести много време и пари!

Сула присъства на новогодишната церемония на Капитолия, за да уважи двамата си наследници, но така и не се задържа за пиршеството. Извини се с това, че още на другия ден заминава за Капуа и трябва да си пази силите. Присъстваше обаче на първото годишно заседание на Сената, където двамата консули държаха своите първи речи. Цина говори кратко, но каза достатъчно, за да разгневи предшественика си.

— Аз ще се покажа достоен за службата си, с нищо няма да накърня авторитета на римския консул — говореше той пред назначените отци. — Ако нещо не ми се нрави, то е, че армията ни на Изток ще бъде водена от миналогодишния консул, когато по право тя принадлежеше на Гай Марий. Дори ако оставим настрана противозаконния процес срещу Гай Марий и смъртната присъда, произнесена над него, аз съм дълбоко убеден, че миналогодишният сенатор би трябвало да остане в Рим, за да отговаря пред съда.

Пред съда ли? Но в какво го обвиняваха? Никой не можеше да каже със сигурност, макар че не бе трудно да се досетят сенаторите, че Сула е извършил държавна измяна и че за да се докаже тя, е достатъчно да се припомни походът му срещу Рим. Сула въздъхна и се примири с неизбежното. Самият той нямаше никакви скрупули и знаеше, че ако него го бяха принудили насила да положи клетва, със сигурност би се отметнал от нея веднага щом сметне за необходимо. Но не беше предполагал, че и Цина може да се окаже неверник като него. Противникът му обаче беше твърд и безкомпромисен. Толкова по-зле…

Когато напусна Капитолия, се запъти право към Субура, където го чакаха вечната Аврелия и нейната инсула. По пътя се чудеше как най-лесно би могъл да се разправи с Цина. Рим се оказа достатъчно голям град и когато Сула потропа на вратата на приятелката си, вече бе измислил решение за проблема. Икономът Евтих посрещна на прага един доволен и оптимистично настроен човек.

Усмивката му обаче се изпари веднага щом насреща му застана навъсената Аврелия. Изглежда, тя не се радваше особено на посетителя си.

— Не и ти! — погледна я, сякаш не вярваше на очите си Сула, и се отпусна на близката кушетка.

— Да, и аз — седна тя на стола срещу него. — Не трябваше да идваш, Луций Корнелий.

— О, не се безпокой — отвърна й безгрижно, — когато тръгвах, Гай Юлий тъкмо се настаняваше удобно за започващото пиршество.

— Предполагам, че дори ей сега да се появи на вратата, това теб дори не би те притеснило — сряза го тя. — Добре, че има кой да ме пази при подобни ситуации. В крайна сметка аз съм жена и не мога да си позволявам всичко. — Повиши глас и се обърна към коридора: — Луций Декумий, би ли дошъл при нас?

Дребният човечец се показа от кабинета на домакинята и изгледа Сула с безразличие.

— О, точно ти ли! — възкликна с несдържана погнуса Сула. — Ако не бяха тия като теб, Луций Декумий, никога нямаше да тръгна с войска срещу Рим! Как можа ти, трезвомислещият мошеник да застанеш на страната на един инвалид? Та Гай Марий вече не би могъл да превземе дори Вейи, какво ли остава за Мала Азия?

— Гай Марий е един напълно здрав мъж в разцвета на силите си — възрази му Декумий, на когото се искаше хем да жегне довчерашния консул, хем да не си слага главата в торбата. Сула далеч не беше единственият приятел на Аврелия, когото ненавиждаше, но със сигурност бе единственият, от когото се страхуваше. Той знаеше твърде много подробности от живота на Сула, за които Аврелия дори не подозираше; уви, колкото повече научаваше, толкова по-малко му се искаше да ги сподели пред когото и да било. „Друго си е да си осведомен — повтаряше си често, — и ако в едно нещо мога да се закълна, то е, че Луций Корнелий е поне толкова голям разбойник, колкото и аз. Лошото е, че му се предоставя възможност да засегне всички със злините си, докато аз действам само на домашно ниво. Жалко, че няма кой да му попречи.“

— Бих казала, че за цялата тази бъркотия е виновен не Луций Декумий, а ти! — тросна се Аврелия.

— Глупости! Аз ли започнах? Гледах си мирно и тихо работата в Капуа и чаках кога ще замина за Гърция. В това време глупаци като Луций Декумий решават, че са длъжни да си наврат носовете, където не трябва, и изваждат на бял свят една развалина, чието единствено достойнство е, че е била всенароден герой! Ти какво мислиш? Точно твоето приятелче Декумий е събрало бандата на Сулпиций, за да блъска народа по Форума и в крайна сметка да направи дъщеря ми вдовица. И когато войниците ми стъпиха в Есквилина, за да донесат мир и спокойствие, кой ако не той, поведе тази въоръжена сган да се бие! Аз не съм виновен с нищо за безредиците! Просто трябваше да им сложа край!

Видимо ядосан, Луций Декумий се изправи, сякаш искаше да се нахвърли върху врага си.

— Аз вярвам в народа! — изрече, сякаш се кълнеше пред невидимите богове. Личеше си, че говори напълно искрено, може би просто защото ненавиждаше да го третират като по-долен.

— Ето, виждаш ли го? Напълнили са му главата с глупости, както и на всичките му останали събратя от долните класи! — съскаше Сула. — „Аз вярвам в народа“! Не се и съмнявам… Но не е ли крайно време да повярваш в тези, които струват повече от народа!

— Луций Корнелий, моля те! — намеси се разтреперана Аврелия. — Ако наистина се смяташ за нещо повече от Луций Декумий, можеш да се държиш по-достойно.

— Да! — възкликна като опиянен Луций Декумий, събрал достатъчно смелост заради факта, че и любимата Аврелия застава на негова страна. Той винаги бе държал да се показва храбър пред нея. Сула не беше Марий. Той беше като направен от камък, по чиято повърхност хора като Луций Декумий можеха само да си строшат ноктите. Но си струваше поне да опитат. Заради Аврелия. — Малко време ти остава, консуле Сула, дето си много важен! Гледай някой да не ти забие нож в гърба, когато най-малко очакваш!

Очите на Сула засвяткаха заплашително, устните му се разтегнаха и се показаха зловещите кучешки зъби; той полека се надигна от кушетката и се приближи до Луций Декумий, сякаш искаше да го убие на място.

Декумий отстъпи назад — не толкова от страх, колкото от нежелание да се докосне до човек, който видимо е излязъл извън границите на нормалното и може да донесе само нещастие.

— Мога да те смачкам както слон куче — изрече консулът. — Това, което ме възпира, е благородната дама, у която сме на гости. Тя твърде много те цени и уважава, за да посегна на живота ти. Ти може на много хора да си забил нож в гърба, Луций Декумий, но не се надявай, че ще ти позволя да го сториш с мен! Дори в съня си не посягай. Стой далеч от моята арена, така както аз стоя далеч от твоята. А сега се махай!

— Върви си, Луций Декумий — намеси се Аврелия. — Моля те!

— Не мога да те оставя сама с него. Не виждаш ли какви го прихващат!?

— Ще се оправя, не се безпокой.

И Луций Декумий си тръгна.

— Нямаше причина да се държиш толкова грубо с него — рече Аврелия, недоволна от поведението на Сула. — Той не знае как да се държи с човек в твоето положение, а пък, от друга страна, трябва да е лоялен към приятелите си. Твърде е предан на сина ми, за да не бъде предан и на Гай Марий.

Гостът седна отново на кушетката, но видимо се колебаеше дали не е по-добре и той да си тръгне.

— Не ми се сърди, Аврелия. Или аз ще ти се разсърдя. Съгласен съм, че това не е човек, с когото си струва да споря. Но все пак и той помогна на Гай Марий да ме постави в положението, в което съм сега. Никога не съм искал да бъда покорителят на Рим, тиранинът, който лишава народа от права!

Тя си пое нервно дъх.

— Да, разбирам какво чувстваш. Може да се каже, че имаш донякъде право. Знам, знам. Знам, че се опитваше да следваш буквата на закона, знам, че искаше всичко да се свърши без кръв и без насилие. Но това не е причина да се нахвърляш върху Гай Марий. Ако някой е виновен за нещо, това е само Публий Сулпиций.

— Тъкмо в това иска да ни убеди и самият той — възрази й Сула, но все пак видимо се чувстваше по-облекчен. — Ти си дъщеря на консул, Аврелия, мъжът ти е бил претор. Надявам се, имаш поне донякъде поглед върху нещата. Очевидно е, че Сулпиций не би започнал тази налудничава кампания, ако не беше подкрепен от човек с влияние, по-голямо от това, с което сам разполагаше. Този човек не може да бъде друг, освен Гай Марий.

— Защо казваш „разполагаше“? Той още не е изгубил влиянието си.

— Сулпиций е мъртъв. Заловили са го преди два дни.

Аврелия вдигна уплашено ръце пред устата си.

— А Гай Марий?

— Ех този Гай Марий. Гай Марий, Гай Марий, все Гай Марий! Помисли, Аврелия, помисли! Аз бих ли пожелал главата на Гай Марий? Защо ми е да убивам всенародния любимец? Не съм такъв глупак! Това, на което се надявам, е да съм го сплашил достатъчно. Така ще стои далеч от Италия поне докато аз самият не замина. Надявам се никога повече да не се върне. Не само заради себе си се надявам, но и заради цял Рим. Не можем да му позволим той да воюва срещу Митридат! — Протегна ръце, подобно на адвокат, който се опитва да вразуми оглушалите съдебни заседатели. — Аврелия, не може да не си забелязала, че откакто Марий се завърна в политическия живот преди година, той се е обвързал с хора, които в миналото не би благоволил дори да поздрави на улицата. Всички ние сме принудени да ползваме услугите на хора, които не обичаме, да търпим типове, на които ни се ще да се изплюем в лицето. Но откакто го покоси вторият удар, Гай Марий започна да прибягва до интриги и методи, за които би го било страх дори да помисли навремето! Аз познавам себе си. Знам на какво съм способен, за да постигна целта си. И няма да излъжа, ако кажа, че съм един много по-непочтен и безскрупулен човек от Гай Марий. И за това не мога да виня единствено съдбата си, живота, който бях принуден да водя като млад. Властта не ме направи по-добър. Но той, той не беше такъв човек! Да използва хора като Луций Декумий, за да се отърве от един младеж само защото ще обвинят сина му в убийство? Да използва хора като Луций Декумий, за да се обгради с престъпници и побойници? Помисли, Аврелия, само помисли! Вторият удар се оказа наистина фатален за морала на Гай Марий.

— Така или иначе, походът ти срещу Рим не трябваше да се случва.

— Какъв друг избор имах, можеш ли да ми кажеш? Ако имаше друга възможност, със сигурност бих я предпочел! Или искаш от мен да бях останал в Капуа и да чакам избухването на втора гражданска война — Сула срещу Марий!

Аврелия пребледня от вълнение.

— Нямаше да се стигне чак дотам!

— Е, да, имаше и трета възможност! Да се предам без бой на един полудял трибун и на един изкуфял старец! Да позволя на Гай Марий да се отърве от мен, както навремето се отърва от Метел Нумидик! Да използва плебейското събрание, за да го сложат начело на армия, която по закон не заслужава. Но когато изгони Метел от Африка, той вече не беше консул! Докато аз бях, Аврелия! Никой няма право да отнема командването от ръцете на действащ консул. Никой!

— Да, разбирам те — кимна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Но те никога няма да ти простят, Луций Корнелий. Ти дръзна да поведеш армията срещу Рим.

Сула изръмжа недоволно.

— О, да не вземеш да се разплачеш! Никога не съм те виждал да плачеш! Дори на погребението на сина ми! Ако тогава не заплака заради него, сега нямаш право да плачеш заради Рим!

Тя сведе глава и сълзите й, вместо да се изтърколят по лицето й, закапаха в скута й. На светлината от прозореца черните й мигли заблестяха като стъкло.

— Тогава, когато душата ми наистина се задушава от мъка, не мога да заплача — оправда се Аврелия и избърса носа си с ръка.

— Това всеки може да го каже — едва се сдържаше на свой ред да не заплаче Сула.

Тя надигна глава. Сълзите продължаваха да се стичат от очите й.

— Аз не плача заради Рим — промърмори Аврелия и отново избърса носа си. — Плача заради теб.

Сула стана от кушетката и й подаде кърпата си. Застана зад нея и положи ръка върху рамото й. Не му стигаше смелост да я погледне в лице.

— Цял живот ще съм ти признателен за това — каза той и протегна другата си ръка пред лицето на Аврелия. Погали с пръст миглите й и поднесе две-три сълзи до устата си. — Това е тя, Фортуна — рече той, докато ги ближеше с език. — Даде ми на мен да управлявам през най-тежката година в историята на Рим. Също както ми даде най-тежкия живот, който човек би могъл да води. Но аз не се предавам, нито ме е грижа как точно ще победя. Има още много обиколки до края на състезанието. Докато не умра, то няма да свърши. — Стисна рамото на Аврелия. — Взех сълзите ти, за да ги пазя вечно в мен. Веднъж изхвърлих едно изумрудено огледало в канализацията, защото не ми трябваше. Твоите сълзи обаче ще запазя.

След което я пусна и си тръгна от дома й. Крачеше горд по улицата, все едно изведнъж бе забогатял с милион жълтици. Много жени бяха плакали заради него, но все заради собствената си мъка, заради собствените си разбити сърца. Никоя не би плакала заради неговата болка. Аврелия обаче го стори.

Навярно друг човек на негово място би омекнал, би се замислил няма ли и друг път към целта. Но не и Сула. Докато стигне до дома си — а той се намираше в другия край на града, — бе скрил всякакви чувства под маската си на римски управник и любезен съпруг. Вечерята премина приятно в компанията на Далматика, която бе заведена в леглото, за да се любят. След това Сула заспа и прекара десет часа в сън. Дори да му се бе присънило нещо, на сутринта не си го спомняше. Цял час преди зазоряване той се надигна от леглото и без да събужда жена си, отиде до кухнята, отряза си от топлия хляб и парче сирене и се затвори в кабинета си. Започна да се храни, като през цялото време не сваляше замисления си поглед от металната кутия пред себе си. Тя беше голяма колкото дървените имитации на храмове, където се пазеха семейните восъчни маски, беше положена в отсрещния край на писалището и съдържаше главата на Публий Сулпиций Руф.

Останалите осъдени бяха успели да избягат; всъщност само Сула и неколцина близки до него хора знаеха, че те никога не са и били преследвани усърдно. Сулпиций обаче трябваше да изчезне завинаги. Затова и не можеха да си позволят да го изпуснат.

Лодката, с която пресече Тибър, бе само заблуда. Малко по-надолу по течението Сулпиций отново прехвърли реката, но вместо да се спре в Остия, я подмина и се озова на малкото пристанище Лаврентум, на няколко километра от устието на реката. Там се бе опитал да наеме кораб, но с помощта на един от собствените му прислужници бе заловен. Хората на Сула го убиха на място, но знаеха, че без доказателство няма да получат никакво възнаграждение за труда си. Затова отрязаха главата, сложиха я в здрава кутия и я занесоха в дома на консула в Рим. Там си получиха и парите. Сула остана да се наслаждава на главата, напуснала раменете на притежателя си само преди два дни.

Преди да напусне Рим на втория ден от януари, Сула изпрати специално да повикат Цина на Форума. На рострата стоеше забито копие, а на копието стърчеше главата на Сулпиций. Стисна доста нелюбезно Цина за ръката и му посочи главата:

— Погледни я добре. И не забравяй как изглежда. Запомни добре изражението. Казват, че когато отсичат главата на човек, очите му не изгубват веднага способността да виждат. Ако досега не си вярвал на тези приказки, имаш случай да се убедиш в правотата им. Това е човек, който е гледал смъртта си отстрани. Запомни добре, Луций Цина. Аз нямам намерение да си оставя костите на Изток. Рано или късно ще се върна в Рим. Ако наистина прекъснеш лечението, което съм предписал на Рим, и ти ще гледаш как тялото ти бърше праха.

Вместо отговор Цина го изгледа с погнуса и презрение. Щом изрече и последната си дума, Сула яхна мулето си, и без да се обръща назад, напусна Форума. Може би не въплъщаваше идеала за велик пълководец, но цял живот Цина щеше да знае, че така изглежда Немезида.

Отново се обърна към главата и се взря внимателно в нея. Очите й стояха широко отворени, също както устата, която сякаш искаше да каже нещо. Зората едва пропукваше и по Форума нямаше хора. Ако сега бяха свалили главата, никой нямаше да я види.

— Не — каза на висок глас Цина. — Нека остане. Искам цял Рим да види на какво е способен човекът, превзел Рим със сила.

В Капуа Сула се затвори сам с Лукул, за да обсъдят някои въпроси. Време беше войниците да бъдат прехвърлени в Брундизиум. Първоначално Сула възнамеряваше да отплава от Тарент, но го уведомиха, че пристанището не разполага с достатъчно кораби за цялата му армия. Затова до Брундизиум трябваше де се ходи по суша.

— Ти ще отидеш пръв — заръча на Лукул. — Поверявам ти конницата и два от легионите. — Аз ще доведа другите три. Когато прекосите морето, не ме чакай. Ще акостирате в Елатрия или Бухециум и веднага тръгвате към Додона. Ще плячкосате всички храмове в Епир и Акарнания — това няма да ви направи особено богати, но пък ще има с какво да залъжеш войниците. Жалко, че скордизите успяха да превземат Додона толкова скоро. Да не забравяме все пак, че гръцките и епирските жреци са изпечени мошеници. Сигурно са успели да скрият доста неща от алчните лапи на скордизите. Каквото е останало от варварите, Луций Лициний, вие ще го вземете за себе си.

— От мен няма как да скрият нещо — усмихна се той.

— Чудесно! Отивате по суша до Делфи и там знаеш каква ти е първата работа. Докато не те настигна, цялата област ти принадлежи.

— Ами ти какво ще правиш в това време, Луций Корнелий?

— Ще чакам в Брундизиум да се върнат вашите кораби. Но преди това трябва да изчакам в Капуа дали няма да стане нещо лошо в Рим. Нямам доверие нито на Цина, нито на Серторий.

И понеже Капуа нямаше с какво да изхрани трите хиляди коня и хилядата мулета на римската конница, Лукул трябваше да потегли към Брундизиум още по средата на януари, нищо че зимата ставаше все по-студена и по-студена. И двамата си даваха сметка, че първите легионите ще отплават за Гърция най-рано в края на март, началото на април. Но колкото и да изнемогваше с провизиите Капуа, Сула продължаваше да се колебае; това, което му донасяха куриерите от Рим, започваше да изглежда обезпокоително. Най-напред се разбра, че народният трибун Марк Вергилий бил произнесъл забележителна реч пред тълпата на Форума, но за да не се окаже, че е прекрачил закона, изрично държал това да не се смята за заседание на плебейското събрание. Той публично поискал от Сената да лиши Сула, който така и така не беше консул, от проконсулския империум и да го доведе обратно в Рим — ако трябва и със сила. Сула трябвало да отговаря по обвинения в държавна измяна. Заради убийството на Сулпиций и противозаконните присъди над Гай Марий и още осемнайсет римски граждани.

Речта не довела до нищо, но скоро Сула научи и за дейността на Цина. Вторият консул започнал активна кампания сред педариите в Сената, за да осигури подкрепа за Вергилий и още един народен трибун — Публий Магий. Двамата щели да излязат с предложение Сенатът да препоръча на центуриатните комиции да лишат Сула от империум и да го извикат пред съда по обвинения в държавна измяна. Сенатът твърдо отказал да участва в подобни заговори, но той предчувстваше, че вятърът е задухал срещу него. Противниците му добре знаеха за трите легиона, разположени все тъй на лагер край Капуа, и си казваха, че проконсулът няма да събере смелост да нападне за втори път Рим. Можеха спокойно да го хулят и ругаят, нямаше кой да им държи сметка за това.

В края на януари получи писмо от дъщеря си Корнелия Сула.

Ако се приемеше, че Корнелия не му е никаква — а и той не се беше загрижил кой знае колко за нея, — подобна жалба не представляваше нищо съществено. Но тя му беше някаква, а това се оказа решаващо, за да се раздели Сула с последните си колебания. Той вече знаеше в каква посока да продължи. Не че държавната политика имаше нещо общо със страданията на Корнелия Сула. Но пък и тя имаше своето скромно участие в голямата игра, която се разиграваше около баща й. Как смееше някакво си жалко пиценско парвеню да застрашава здравето на неговата дъщеря! И на нейния син!

Сула веднага написа и прати две писма — едното до Метел Пий, в което му нареждаше незабавно да напусне лагера под стените на Езерния и да доведе със себе си Мамерк; другото — до Помпей Страбон. Прасчо щеше да се задоволи с две лаконични изречения. Помпей имаше да чете по-дълго.

Помпей Страбон не се забави с отговора и той пристигна в Капуа дори по-бързо от двамата легати, нищо че Езерния се намираше много по-близо. По ужасния почерк се разбираше, че го е написал собственоръчно, заради което и текстът беше съвсем лаконичен:

Когато Прасчо Младши и Мамерк най-сетне се явиха в къщата, наета от Сула за престоя му в Капуа, завариха го видимо спокоен, дори весел, нищо че според това, което знаеха за събитията в Рим, трябваше да е тъкмо обратното.

— Не се тревожете, всичко ще се нареди — посрещна ги още на вратата той.

— И как ще стане тая работа? — чудеше се Метел Пий. — Чувам, че щели да те дават под съд за убийство, държавна измяна, знам ли и аз какво още…

— Писах на моя много добър приятел Гней Помпей Страбон, който бе така добър да разбере тревогите ми. Пише ми, че щял да нареди всичко.

— Не се и съмнявам — рече Мамерк и на устните му се появи тънка усмивка.

— О, Луций Корнелий, толкова се радвам да го чуя! — извика Прасчо. — Сякаш всички са се наговорили да те клеветят! Дори за Сатурнин не си позволяваха да говорят така! Ако човек ги слуша какви ги приказват през последните няколко седмици, ще си помисли, че Сулпиций е бил не демагог, а полубог! — Тук той се спря, за да осмисли случайно получилата се рима. — Добре го казах, нали?

— Най-добре го запази за речите си на Форума, когато се кандидатираш за консул — посъветва го Сула. — Аз тия неща не ги разбирам. Мен са ме учили на елементарни работи.

Подобни забележки определено смущаваха Мамерк и той за сетен път се зарече, щом останат насаме с Прасчо, да го разпита какво знае или си мисли, че знае, за миналото на Луций Корнелий Сула. Открай време из Форума се разправяха какви ли не истории за хората, които се покажеха с нещо необикновени — твърде надарени или твърде амбициозни. Мамерк обаче не обичаше да се занимава с клюки и смяташе всичко чуто на улицата за преувеличено или разкрасено до неузнаваемост.

— В мига, в който напуснеш Италия, те ще премахнат всичките ти закони, в това можем да сме сигурни. Но ти какво ще правиш, щом се завърнеш?

— О, не ме питай такива неща. Винаги съм смятал, че за да се разреши даден проблем, той трябва най-напред да възникне.

— Но ти дали ще успееш да го разрешиш, Луций Корнелий? Мисля, че положението ти ще стане неудържимо.

— Винаги има начин да се справиш с нещо, Мамерк. Вярвай ми обаче, като ти казвам, че по време на войната няма да прекарам свободното си време с вино и жени! — Сула се засмя и като че ли най-сетне убеди приятелите си, че всичко е наред и причини за тревога няма. — Колко пъти трябва да повтарям, че съм любимец на Фортуна? Тя винаги ще се грижи за мен.

И така, тримата се впуснаха в дълъг разговор за края на Италийската война, както и за упоритостта, с която самнитите отказваха да се предадат. Излизаше, че по-голямата територия между Езерния и Корфиниум е все още под техен контрол, включително градовете Езерния и Нола.

— В продължение на векове са живели с ненавистта си към Рим, а в омразата си нямат равни на света — въздъхна Сула уморено. — Надявах се, че докато отплавам за Гърция, Езерния и Нола ще са капитулирали. Сега се замислям дали няма да ги заваря в същото положение, когато се завърна.

— Не и ако зависи от нас — възрази Прасчо.

На вратата тихичко почука един от робите, за да съобщи на Луций Корнелий, че вечерята е готова.

Той беше силно огладнял. Веднага скочи от стола си и поведе двамата си гости към трапезарията. Докато по масите беше останала храна, а прислугата продължаваше да щъка напред-назад, Сула гледаше да говори само за несериозни неща, по възможност смешки и закачки. Тримата се бяха разположили всеки на отделна кушетка — удоволствие, което римляните споделяха само с близки приятели.

— Ти никога ли не си водиш жени, Луций Корнелий? — попита Мамерк, щом робите най-накрая бяха отпратени.

Сула вдигна рамене и се намръщи.

— Искаш да кажеш, когато съм на поход и жена ми е далеч от мен?

— Да.

— Жените са само една излишна грижа, Мамерк, затова мога откровено да ти заявя, че не си водя в квартирата. — Сула се засмя. — А може би не ме питаш току-така. Все пак ти си попечителят на Далматика, нали така?

— Да си призная, дори не би ми минала подобна мисъл — оправда се Мамерк. — Просто човек се научава на просташки въпроси, когато прекарва години в армията.

Сула остави чашата си и се вгледа по-внимателно в Мамерк. Приятелят му бе заел кушетката срещу него; за пръв път Сула се взираше с такъв интерес в чертите му. Със сигурност не можеше да се сравнява с Парис, Адонис или Мемий. Косите му бяха черни, подстригани късо, лицето му беше едро, носът — крив и същевременно плосък; тъмните му очи се губеха в дълбоките орбити. Това, с което можеше да се похвали, беше гладката, мургава кожа. Няма що, здрав човек беше Мамерк Емилий Лепид. Достатъчно силен, за да убие Силон в единичен двубой — за това го бяха наградили с корона цивика. А това означаваше, че е и смел. Липсваше му острият ум на брат му, затова не можеше да представлява опасност за държавата, но пък и човек не можеше да го нарече глупак. Прасчо разправяше, че бил сериозен човек, можело да му се разчита в трудни ситуации, а и знаел да пази тайни. През последните няколко години от живота си Скавър го бе обикнал като свой син и накрая го бе направил изпълнител на завещанието си.

Разбира се, Мамерк усети изпитателния поглед на домакина върху себе си и дори започна да се чуди дали в любопитството му не се крие някоя несподелена любов…

— Мамерк, ти си женен, нали? — попита изведнъж Сула.

Приятелят му примигна от смущение.

— Да, Луций Корнелий.

— Деца имаш ли?

— Дъщеря, на четири години.

— Привързан ли си към жена си?

— Не, тя е ужасна жена.

— Замислял ли си се да се разведеш?

— Докато съм в Рим, само за това мисля. Когато съм на поход обаче, гледам изобщо да не се сещам за нея.

— Как се казва жена ти? Кой е баща й?

— Клавдия. Една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер, дето обсажда Нола.

— О, Мамерк, изборът ти не е бил много мъдър! В тяхното семейство всички са тъй да се каже… различни.

— Различни? Кажи го направо чалнати.

От вълнение и любопитство Метел Пий бе забравил за какво се използва кушетката и стоеше изправен с вперени в устата на Сула очи.

— Дъщеря ми вече е вдовица. А няма и двайсет години. Има две деца, момче и момиче. Виждал ли си я някога?

— Не — отвърна спокойно Мамерк. — Не мисля, че съм имал честта.

— Като баща не мога да я преценявам, но ако се вярва на околните, е хубава — обясни и отново пое чашата си.

— О, да, Луций Корнелий, хубава е! — подкрепи го Прасчо. — Бих казал — възхитителна!

— Ето виждаш ли? Той поне говори от свое име. — Сула погледна в чашата си, където бе останала само утайка. Ловко плисна съдържанието й върху празната чиния пред себе си. — Петица! — зарадва се той, видимо доволен от себе си. — Пет е мое щастливо число. — Очите му отново се впиха в Мамерк. — Търся подходящ съпруг за бедното момиче. Доколкото разбирам, семейството на съпруга й се е наговорило срещу нея. Зестрата й възлиза на четиридесет таланта — повечето жени в Рим не могат да се похвалят със същото, — вече е доказала плодовитостта си, родила е момче, все още е много млада, а и по двете линии е патрицианка — майка й беше Юлия. Най-накрая, притежава според мен истински мил характер. Не казвам, че е от онези безволеви същества, но със сигурност знае как да общува с хората. Покойният й съпруг Квинт Помпей Руф-син беше луд по нея. И така, какво ще кажеш? Интересува ли те?

— Зависи — отвърна му Мамерк с известно колебание. — Какъв цвят са й очите?

— Не знам — призна си бащата.

— Наситено синьо — отговори вместо него Прасчо.

— А косите й?

— Червени, не, кестеняви… Забравих.

— Цветът им е като на небе след залез-слънце — осведоми го Прасчо.

— Висока ли е?

— Не знам — вдигна рамене Сула.

— Ще ти стигне до носа? — рече Прасчо.

— А кожата й каква е?

— Нямам представа — отговори бащата.

— Като бяло цветче, с шест златисти ивици — възнесе се Прасчо.

Сула и Мамерк се обърнаха като един към обитателя на последната кушетка и той се изчерви чак до ушите.

— Дали така ми се счува или ти искаш да се ожениш за дъщеря ми, Квинт Цецилий? — попита бащата.

— О, не, не съм казал такова нещо! Но мъжете нали сме за това, Луций Корнелий, да гледаме. Дъщеря ти е едно прекрасно създание.

— Ами тогава да я взема, преди да е станало късно — предаде се Мамерк и се спогледа усмихнат с Прасчо. — Винаги съм уважавал вкуса ти към жените, Квинт Цецилий. Така че нека ти благодаря, Луций Корнелий. Дъщеря ти вече е сгодена за мен.

— Трябва да изчакаме още седем месеца, защото е в траур — напомни му Сула. — Междувременно ще живее с Далматика. Иди да я видиш, Мамерк. Още утре ще й пиша.

Четири дни по-късно потегли за Брундизиум начело на три легиона, доволни, че напускат Капуа. Завариха Лукул на лагер пред града да чака края на зимата и да праща конете и мулетата да пасат тревата на италийците. Времето беше влажно и ветровито, а и занапред щеше да си остане такова, което не подтикваше човек да пътува по море. Войниците отдавна бяха започнали да скучаят и прекарваха повечето време в комар. С идването на Сула обаче се стреснаха и минаха към по-здравословен режим. Общо взето, не можеха да понасят Лукул, но със Сула беше различно. Лукул трудно се разбираше с простия легионер, а и не проявяваше желание да се разбере. За него човек, който не може да се нарече аристократ, просто не представляваше интерес.

През март Лукул отплава за Керкира. Двата легиона и конницата едва се побраха на корабите, отседнали в пристанището на Брундизиум, което означаваше, че Сула ще трябва да чака флотилията да се върне, за да пренесе и неговите три легиона. Едва в началото на май, когато в армейската хазна не бе останало почти нищо от двестате таланта злато, той успя да се прехвърли на свой ред през Адриатическо море, за да стъпи на гръцка земя заедно с осемнайсет хиляди войници и хиляда мулета.

Той спокойно се облегна на корабната кърма, за да се радва на белите дири, които корабът оставяше зад себе си, и на губещата се зад хоризонта Италия. Скоро и последният хълм се скри зад морето. Той беше свободен. На петдесет и три години Сула най-сетне отиваше на война, за каквато цял живот беше мечтал — война срещу чуждоземен владетел, от която може да се спечелят и слава, и почести, и много пари.

„Да си гледаш работата, Гай Марий! — мислеше си той победоносно. — Никога нямаше да позволя да ми откраднеш и тази война. Тя си е моя!“