Веригата

1

Четвъртък, 7:55 ч.

Тя седи на автобусната спирка, проверява си лайковете в инстаграм и изобщо не забелязва мъжа с пистолета, докато той почти опира дулото в нея.

Може да хвърли раницата си и да хукне към мочурището. На тринайсет е, тялото й е гъвкаво, а и познава всички блата и подвижни пясъци на остров Плъм. Във въздуха трепти сутрешна морска мъгла, а мъжът е едър и тромав, няма да му хареса да я гони.

Училищният автобус ще дойде точно в осем.

Всичко това минава през главата й за секунда.

Мъжът стои точно пред нея. Лицето му е скрито зад черна ски маска, а пистолетът е насочен към гърдите й. Дъхът й секва и тя изпуска телефона си. Очевидно не е шега за Хелоуин. Вече е ноември. Хелоуин мина преди една седмица.

— Знаеш ли какво е това? — пита мъжът.

— Пистолет — отговаря Кайли.

— Пистолет, насочен към сърцето ти. Ако се развикаш или опиташ да се бориш, или да избягаш, ще те застрелям. Разбираш ли?

Тя кимва.

— Добре. Хубаво. Не се стряскай. Сложи тази превръзка на очите си. Действията на майка ти през следващите двайсет и четири часа ще определят дали ще живееш, или ще умреш. И когато… ако те пуснем, не искаме да можеш да ни разпознаеш.

Кайли връзва с треперещи ръце плътната, подплатена и еластична лента на очите си.

До нея спира кола. Отваря се врата.

— Влизай. Пази си главата — казва мъжът.

Тя с опипване влиза в колата. Вратата се затръшва зад нея. Мозъкът й работи на високи обороти. Знае, че не е трябвало да влиза в колата. Точно така изчезват момичета. Точно така изчезват момичета всеки ден. Ако се качиш в колата, край. Ако се качиш в колата, си изгубена завинаги. Затова не се качваш в колата, а се обръщаш и бягаш, бягаш, бягаш. Но вече е твърде късно.

— Сложи й колана — казва жена от предната седалка.

Кайли започва да плаче под превръзката.

Мъжът се намества на задната седалка до нея и закопчава колана й.

— Моля те, опитай да се успокоиш, Кайли. Наистина не искаме да те нараняваме — казва той.

— Трябва да има грешка — казва тя. — Майка ми няма никакви пари. Новата й работа започва чак…

— Кажи й да не говори! — сопва се жената от предната седалка.

— Не става дума за пари, Кайли — казва мъжът. — Виж, просто не говори, става ли?

Колата потегля рязко, пръскайки пясък и чакъл. Ускорява бързо, шофьорът непрекъснато сменя скоростите.

Кайли слуша как колата минава по моста и прави гримаса, когато чува как училищният автобус минава покрай тях с астматично хриптене.

— Намали — казва мъжът.

Вратите се заключват автоматично и Кайли се ругае, задето е пропуснала такъв шанс. Можеше да откопчае колана, да отвори вратата и да се изтърколи навън. Обхваща я сляпа паника.

— Защо го правите? — проплаква.

— Какво да й кажа? — пита мъжът.

— Нищо не й казвай. Кажи й да млъкне — отвръща жената.

— Трябва да мълчиш, Кайли — казва мъжът.

Колата се движи бързо — вероятно по улица "Уотър" близо до Нюбърипорт. Кайли се насилва да диша дълбоко. Вдишване, издишване, вдишване, издишване, така както показват инструкторите по отпускане и съсредоточаване в училище. Знае, че за да остане жива, трябва да бъде наблюдателна и търпелива. Осмокласничка е, в програмата за напреднали. Всички казват, че е умна. Трябва да се успокои, да започне да забелязва нещата и да се възползва от възможностите, които й се отворят.

Онова момиче в Австрия беше оцеляло, момичетата от Кливланд също. Освен това Кайли беше гледала интервю по "Добро утро, Америка" с момичето мормон, отвлечено на четиринайсет години. Всички те бяха оцелели. Бяха извадили късмет, но може би имаше и нещо друго, освен късмет.

Тя преглъща още една порция ужас, който почти я задавя.

После чува как колата се качва на моста към шосе № 1 в Нюбърипорт. Ще прекосят река Меримак към Ню Хампшър.

— Намали — измърморва мъжът и шофьорът намалява за няколко минути, но после отново ускорява.

Кайли мисли за майка си. Тази сутрин тя пътува към Бостън, за да се види с онколога си. Горката й майка, това ще…

— О, боже! — казва жената зад волана, внезапно обзета от ужас.

— Какво има? — пита мъжът.

— Току-що минахме покрай полицейска кола на междущатската граница.

— Няма нищо, мисля, че всичко е… не, о, боже, включил е светлините — казва мъжът. — Ще те спре. Караше прекалено бързо! Трябва да спреш.

— Знам — отвръща жената.

— Всичко ще бъде наред. Надали някой е съобщил, че колата е открадната. От седмици стоеше на улицата в Бостън.

— Не колата е проблемът, тя е проблемът. Подай ми пистолета.

— Какво ще правиш?

— А какво можем да направим?

— Да поговорим с него и да си тръгнем — настоява мъжът.

— С отвлечено момиче със завързани очи на задната седалка?

— Тя няма да каже нищо. Нали, Кайли?

— Не, обещавам — изхленчва Кайли.

— Кажи й да мълчи. Махни това от лицето й и й кажи да наведе глава и да гледа надолу — инструктира го жената.

— Затвори си очите. Нито дума — казва мъжът, сваля превръзката и навежда главата на Кайли.

Жената спира колата на банкета и полицейската кола най-вероятно също спира зад нея. Жената явно наблюдава полицая в огледалото за обратно виждане.

— Записва номера в бележника си. Сигурно го е проверил и по радиостанцията — казва тя.

— Няма страшно. Поговори с него. Всичко ще се оправи.

— Всички тези щатски полицаи, които дебнат по пътищата, имат камери на таблото, нали?

— Не знам.

— Сигурно търсят колата. И трима души в нея. Ще трябва да я скрием в плевнята. Може би за няколко години.

— Не бързай да се стряскаш. Сигурно просто ще те глоби за превишена скорост.

Кайли чува хрущенето на ботушите на полицая по чакъла, когато той излиза от колата си и тръгва към тях. Чува как жената сваля прозореца.

— О, боже! — прошепва жената, докато чака.

Ботушите на полицая спират да хрущят пред отворения прозорец.

— Проблем ли има, полицай? — пита жената.

— Госпожо, наясно ли сте с каква скорост се движехте? — пита полицаят.

— Не — отвръща тя.

— Радарът ми отчете 84 километра в час. Тук има ограничение от 40 километра заради училището. Вероятно не сте видели знаците.

— Не. Не знаех, че наблизо има училище.

— Има много знаци, госпожо.

— Съжалявам, просто не ги видях.

— Ще трябва да погледна… — започва полицаят и спира.

Кайли знае, че гледа към нея. Цялата трепери.

— Господине, това дъщеря ви ли е до вас? — пита полицаят.

— Да — отговаря мъжът.

— Госпожице, бихте ли си вдигнали главата, моля?

Кайли вдига глава, но продължава да стиска очи. Още трепери. Полицаят е видял, че нещо не е наред. Минава половин секунда, докато полицаят, Кайли, жената и мъжът обмислят следващия си ход.

Жената простенва и в следващия миг се чува пистолетен изстрел.

2

Четвъртък 8:35 ч.

Предполага се, че става дума за рутинен преглед. Шестмесечният рутинен преглед, за да се уверят, че всичко е наред и че ракът на гърдата е все още в ремисия. Рейчъл каза на Кайли да не се притеснява, защото се чувства чудесно и всичко почти със сигурност е наред.

Тайно, разбира се, тя знае, че може би не всичко е наред. Срещата й с лекаря е първоначално насрочена за вторника преди Деня на благодарността, но предишната седмица тя си пусна кръвни изследвания в лабораторията и когато доктор Рийд видя резултатите, каза на Рейчъл да дойде в четвъртък сутринта. Възможно най-рано. Доктор Рийд е сурова, спокойна и овладяна жена, по произход от Нова Скотия, и не е склонна да реагира пресилено на каквото и да е.

Рейчъл се опитва да не мисли за това, докато кара на юг по И-95.

Защо да се тревожи? Още нищо не знае. Може би доктор Рийд ще пътува за родното си място за Деня на благодарността и си е насрочила всички прегледи за по-ранен ден.

Рейчъл не се чувства болна. Всъщност от поне две години не се е чувствала толкова добре. Известно време си мислеше, че е любимка на лошия късмет, но всичко това се промени. Разводът е зад гърба й. Започна да си пише лекциите за курса по философия, който ще води от януари. Косата й, опадала от химиотерапията, порасна, силите й се върнаха и качва килограми. Психическата цена за всичко, случило се през последната година, е платена. Тя отново е организираната, спокойна жена, която работеше на две места, за да издържа Марти, докато завърши право, и да купи къщата на остров Плъм.

Само на трийсет и пет години е. Целият й живот е пред нея.

Да чукнем на дърво — мисли си тя и почуква по зелената част на таблото, за която се надява, че е дървена, но подозира, че всъщност е от пластмаса. В тайнствения мрачен хаос на багажника на волвото, модел 240, има стар бастун от дъб, но е безсмислено да си рискува живота, за да се разтършува за него.

Телефонът й казва, че часът е 8:36. Кайли сигурно е слязла от автобуса и сега върви през детската площадка със Стюарт. Тя взима телефона и праща на Кайли съобщение с глупавата шега, която пази за този момент цяла сутрин: "Как мислиш за немислимото?"

Когато след една минута все още няма отговор, Рейчъл й го праща: "С глава".

Отново никакъв отговор.

"Разбрали го? От абсурдната серия е" — пише Рейчъл.

Кайли я избягва нарочно. Но — казва си Рейчъл с широка усмивка — на бас че Стюарт се смее с глас. Той винаги се смее на глупавите й вицове.

Вече е 8:38 и движението по пътя става по-оживено.

Не иска да закъснява. Никога не закъснява. Може би е по-добре да слезе от междущатската магистрала и да поеме по шосе № 1?

Канадците празнуват Деня на благодарността в друг ден, не в третия четвъртък на ноември, спомня си тя. Доктор Рийд сигурно я е извикала, защото резултатите от кръвните изследвания не са добри. "Не" — казва на глас и поклаща глава. Движи се напред. И дори ако все още има паспорт за царството на болните, няма да допусне това да я определя. Това е зад гърба й, заедно със сервитьорската работа, карането за "Юбер" и някога неустоимия чар на Марти.

Най-сетне използва пълния си потенциал. Сега е преподавател. Мисли за встъпителната си лекция. Може би Шопенхауер ще дойде в повече на студентите. Може би е по-добре да започне лекцията с вица за Сартр и сервитьорката в Дьо…

Телефонът й звънва и я стряска.

Непознат номер, пише на екрана.

Тя вдига и включва високоговорителя.

— Ало?

— Две неща трябва да запомниш — казва глас, променен от модулатор. — Първо, не си първата и със сигурност няма да си последната. Второ, запомни, че не става дума за пари. Става дума за Веригата.

Това трябва да е някаква шега — казва една част от мозъка й. Но други, по-дълбоко разположени, по-древни части от централния й мозък започват да реагират по начин, който би могъл най-точно да се опише като животински ужас.

— Струва ми се, че сте сбъркали номера — казва тя.

Гласът продължава все така равно:

— След пет минути, Рейчъл, ще получиш най-важното телефонно обаждане в живота си. Ще трябва да отбиеш и да спреш. Ще трябва да си събереш ума. Ще получиш подробни инструкции. Няма да се преструвам, че ще ти бъде лесно. Следващите няколко дни ще бъдат много трудни, но Веригата ще ти помогне да ги преодолееш.

На Рейчъл й е много студено. В устата си има вкус на стари монети. Главата й е олекнала.

— Ще трябва да се обадя на полицията или…

— Без полиция. Никакви органи на реда. Ще се справиш, Рейчъл. Нямаше да бъдеш избрана, ако не вярвахме, че си типът човек, който няма да изгуби самообладание. Онова, което ще бъде поискано от теб, ще ти се стори невъзможно за момент, но всъщност ти си напълно способна да се справиш.

По гърба й се плъзва невидимо късче лед. Бъдещето се процежда в настоящето. Едно ужасяващо бъдеще, което, изглежда, ще се разкрие напълно само след няколко минути.

— Кой сте вие? — пита тя.

— Моли се никога да не разбереш кои сме ние и на какво сме способни.

Разговорът прекъсва. Тя отново проверява номера, но той си остава скрит. Гласът обаче… Механично променен и равен. Уверен, вледеняващ, арогантен. Какво иска да каже собственикът му с думите, че ще получи най-важното обаждане в живота си? Тя поглежда в огледалото за обратно виждане, изкарва волвото от скоростната лента и минава в средната, в случай че някой наистина й се обади след малко.

Започва да чопли нервно един конец, измъкнал се от червения й пуловер, когато айфонът отново иззвънява.

Непознат номер.

Тя натиска зеления бутон на дисплея за приемане на разговора.

— Ало?

— Рейчъл О'Нийл? — пита глас.

Друг глас. На жена. Жена, която явно е много разстроена.

На Рейчъл й идва да каже Не. Иска да избегне надвисналата катастрофа, като каже, че е започнала отново да използва моминското си име Рейчъл Клайн, но знае, че е безсмислено. Нищо от това, което каже или направи, няма да попречи на тази жена да й съобщи, че се е случило най-лошото.

— Да — казва.

— Много съжалявам, Рейчъл, но имам ужасна новина. Имаш ли лист хартия и химикалка за инструкциите?

— Какво се е случило? — пита тя, вече наистина уплашена.

— Отвлякохме дъщеря ти.

3

Четвъртък, 8:42 ч.

Небето пада върху нея. Небето пада. Не може да диша. Не иска да диша. Момиченцето й. Не! Не е вярно! Никой не е отвлякъл Кайли! Тази жена не звучи като похитител. Това е лъжа!

— Кайли е на училище — казва Рейчъл.

— Не е. При мен е. Отвлякох я.

— Ти не може… Това е шега.

— Говоря напълно сериозно. Хванахме я на автобусната спирка. Пращам снимка.

На телефона пристига снимка на момиче с превръзка на очите, седнало на задната седалка на кола. Облечено е в черния пуловер и бежовото палто, с които Кайли излезе от къщи сутринта. Момичето има чипия, обсипан с лунички нос на Кайли и кафявата коса с червени кичури. Тя е, няма съмнение.

На Рейчъл й призлява. Всичко пред очите й започва да плува. Тя пуска волана. Шофьорите наоколо започват да натискат клаксоните си, когато волвото излиза от лентата.

Жената още говори.

— Трябва да се успокоиш и да слушаш внимателно какво ще ти кажа. Трябва да направиш всичко точно така, както го направих аз. Трябва да запишеш всички правила и да се придържаш стриктно към тях. Ако нарушиш правилата или се обадиш на полицията, ще те обвинят и ще обвинят мен. Дъщеря ти ще бъде убита и синът ми също ще бъде убит. Затова записвай всичко, което ще ти кажа.

Рейчъл разтърква очи. В главата си чува бучене, като от огромна вълна, която всеки момент ще се разбие върху нея. Ще я пръсне на парченца. Най-страшното нещо на света се случва наистина. Вече се е случило наистина.

— Искам да говоря с Кайли, кучко! — крясва тя, след което стисва волана, свива към най-дясната лента и после влиза в аварийната.

Натиска спирачката и изключва двигателя, докато другите шофьори наоколо натискат клаксони и я ругаят на висок глас.

— Кайли е добре засега.

— Ще се обадя в полицията! — вика Рейчъл.

— Не, няма. Трябва да се успокоиш, Рейчъл. Не бих те избрала, ако мислех, че си от онези, които лесно изпадат в паника. Проучих те. Знам за Харвард и за лечението на рака. Знам за новата ти работа. Ти си организиран човек и знам, че няма да прецакаш нещата. Защото, ако ги прецакаш, нещата са съвсем прости: Кайли ще умре и моето момче ще умре. А сега вземи лист хартия и записвай.

Рейчъл си поема дълбоко дъх и вади бележник от чантата си.

— Добре — казва.

— Сега си част от Веригата, Рейчъл. И двете сме част от нея. Веригата се защитава. Така че, първо, никаква полиция. Ако се срещнеш с полицай, хората, които управляват Веригата, ще разберат и ще ми кажат да убия Кайли и да намеря друга мишена и аз ще го направя. Те не се интересуват от теб или семейството ти. Интересува ги единствено сигурността на Веригата. Ясно ли е?

— Без полиция — казва Рейчъл замаяна.

— Второто нещо са телефоните с предплатен пакет. Ще се наложи да купиш няколко такива еднодневки, които ще използваш само по веднъж за всичките си обаждания, както правя аз в момента. Ясно?

— Да.

— Трето, ще трябва да си свалиш търсачката Тор, която ще те вкара в Тъмната мрежа. Малко е сложно, но ще се справиш. В Тор вкарай името ИнфинитиПроджектс. Записваш ли?

— Да.

— ИнфинитиПроджектс е просто име на сайт. Не означава нищо, но на този сайт ще намериш акаунт за биткойни. Можеш да купиш биткойни от пет-шест места през Тор и да платиш с кредитна карта или банков превод. Трансферният номер за ИнфинитиПроджектс е две, две, осем, девет, седем, четири, четири. Веригата иска от теб двайсет и пет хиляди долара.

— Двайсет и пет хиляди? Но как…?

— Не ме интересува, Рейчъл. Лихвари, втора ипотека, ако трябва стани наемен убиец. Няма значение. Просто намери парите. Плащаш парите и първата част от задачата ти приключва. Втората е по-трудна.

— Каква е втората част? — тревожно пита Рейчъл.

— Наредиха ми да ти кажа, че не си нито първата, нито последната. Сега си част от Веригата, а това е процес, съществуващ от много години. Аз отвлякох дъщеря ти, за да освободят моя син. Той беше отвлечен от мъж и жена, които не познавам. Ти ще трябва да си избереш мишена и да отвлечеш някой от близките на този човек, за да замени дъщеря ти във Веригата.

— Какво! Ти, луда…

— Слушай ме. Важно е. Трябва да отвлечеш някого, който да замени дъщеря ти във Веригата.

— Какви ги говориш?

— Трябва да си избереш мишена, да отвлечеш негов близък и да го държиш заложник, докато мишената плати откупа и на свой ред отвлече някого. Ще трябва да предадеш същото съобщение, което ти предавам сега аз, на онзи, когото си избереш за мишена. Това, което ти причинявам, ти ще трябва да причиниш на следващия. Веднага, щом платиш и извършиш отвличането, те ще освободят сина ми. Веднага, щом твоята мишена плати и отвлече някого, ще освободим дъщеря ти. Това е всичко. Така работи Веригата и ще работи вечно.

— Какво? Кого да избера? — пита Рейчъл, обзета от ужас.

— Някого, който няма да наруши правилата. Без полицаи, без политици, без журналисти — тези не стават. Някой, който ще отвлече човек, ще плати откупа и ще си държи езика зад зъбите, а Веригата ще продължи.

— Откъде знаещ, че ще направя всичко това?

— Ако не го направиш, ще убия Кайли и ще започна отново с някой друг. Ако аз прецакам нещо, ще убият сина ми и след това мен. За нас нещата са стигнали твърде далеч. Ще ти го кажа съвсем ясно, Рейчъл: ще убия Кайли. Вече знам на какво съм способна.

— Моля те, не го прави. Пусни я, моля те, умолявам те. Като майка на майка ти се моля. Тя е чудесно дете. Само нея имам на този свят. Толкова я обичам.

— Точно на това разчитам. Разбра ли всичко, което ти казах дотук?

— Да.

— Дочуване, Рейчъл.

— Не! Чакай! — вика Рейчъл, но жената вече е затворила.

4

Четвъртък, 8:56 ч.

Рейчъл започва да трепери. Лошо й е, гади й се, вие й се свят. Чувства се така, както се чувстваше в дните на химиотерапията, когато позволи на лекарите да вкарват отрова в тялото й и да я изгарят с надеждата, че това ще я излекува.

Шумната върволица от коли вляво от волвото не спира, а тя седи, без да помръдне, като някой отдавна умрял изследовател на космоса, разбил се на чужда планета. Минават четирийсет и пет секунди, откакто жената затвори. Рейчъл има чувството, че са четирийсет и пет години. Телефонът иззвънява и я стряска.

— Ало?

— Рейчъл?

— Да.

— Доктор Рийд е. Очаквахме те в девет, но още не си се записала на рецепцията долу.

— Закъснявам. Има задръстване — казва тя.

— Няма нищо. По това време на деня винаги е пълен ужас. Кога да те очакваме?

— Какво? О… Днес няма да дойда. Не мога.

— Наистина ли? Лоша работа… Утре ще успееш ли?

— Не. Тази седмица няма да мога.

— Рейчъл, искам да се видим, за да поговорим за резултатите от кръвните ти изследвания.

— Трябва да тръгвам — казва Рейчъл.

— Виж, не обичам да обсъждам тези неща по телефона, но в последните ти изследвания видяхме много високи нива на маркер СА 15-3. Наистина трябва да поговорим…

— Не мога да дойда. Дочуване, доктор Рийд — казва Рейчъл и затваря в мига, в който вижда мигащите светлини на полицейска кола в огледалото за обратно виждане.

Едър тъмнокос масачузетски щатски полицай излиза от колата си и тръгва към волвото. Тя седи напълно зашеметена, а сълзите засъхват по бузите й. Полицаят почуква по стъклото и след миг колебание тя го сваля.

— Госпожо — започва той и вижда, че е плакала. — Госпожо, да нямате проблем с колата?

— Не. Съжалявам.

— Ами, госпожо, тази лента е само за аварийно спиране.

Кажи му — мисли си тя. — Разкажи му всичко. Не, не мога, ще я убият, наистина ще я убият. Онази жена ще я убие.

— Знам, че не бива да спирам тук. Говорех с онколога си по телефона. Тя… Изглежда, ракът се е върнал.

Полицаят разбира. Кима бавно.

— Госпожо, мислите ли, че сте в състояние да продължите по пътя си?

— Да.

— Няма да ви пиша фиш, но ще ви помоля да продължите по пътя си, госпожо, ако обичате. Ще задържа колите, докато се влеете в лентата.

— Благодаря, полицай.

Тя завърта ключа в стартера и старото волво с грохот се събужда за живот. Полицаят спира колите в дясната лента и тя излиза от аварийната без проблеми. Кара два километра и половина до първия изход от магистралата и поема по отбивката. На юг е болницата, където може би могат да я излекуват, но това няма никакво значение. Да си върне Кайли е по-важно от слънцето, звездите и цялата вселена. Тя поема по И-95 на север, насилвайки волвото така, както не е било насилвано никога. Първо в дясната лента, после в средната, най-накрая в лявата, скоростната. Деветдесет километра в час, сто, сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет. Двигателят пищи, но единствената мисъл в главата на Рейчъл е: Давай, давай, давай. Единствената й работа сега е на север. Да вземе заем от банката. Да купи телефоните. Да купи пистолет и всичко останало, което ще й трябва, за да си върне Кайли.

5

Четвъртък, 9:01 ч.

Всичко се случва толкова бързо. Чу се изстрел и потеглиха. Колко дълго се движиха? Кайли губи представа за времето. Може би седем или осем минути, преди да свият по по-тесен път, по който караха доста дълго и накрая спряха. Жената я снима и излиза от колата, за да се обади по телефона. Може би на майка й или баща й. Кайли седи на задната седалка с мъжа. Той диша тежко, ругае под носа си и издава странни животински звуци, като скимтене. Застрелването на полицая очевидно не е било част от плана и мъжът не успява да запази самообладание. Кайли чува, че жената се връща.

— Добре, готово. Майка й разбра всичко и знае какво трябва да направи — казва тя. — Свали я в мазето, а аз ще скрия колата.

— Добре — покорно отвръща мъжът. — Трябва да излезеш от колата, Кайли. Ще ти отворя вратата.

— Къде отиваме? — пита Кайли.

— Подготвихме ти стая. Не се притеснявай — казва мъжът. — Много добре се справяш.

Тя усеща как мъжът се пресяга през нея и откопчава колана й. Дъхът му е кисел и противен. Вратата до нея се отваря.

— Не сваляй превръзката. Насочила съм пистолет към теб — казва жената.

Кайли кимва.

— Е, какво чакаш? Мърдай! — добавя жената с пронизителен истеричен глас.

Кайли стъпва на земята и започва да се изправя.

— Пази си главата, моля те — казва мъжът.

Изправя се бавно и внимателно. Ослушва се за шума на коли от магистрала или други звуци, но не чува нищо. Нито коли, нито птици, нито вълните на Атлантика, разбиващи се в брега. Навлезли са доста навътре в сушата.

— Насам — казва мъжът. — Ще те хвана за ръката и ще те заведа в мазето. Не се опитвай да правиш нищо. Няма къде да избягаш, а и двамата сме готови да те застреляме. Ясно?

Тя кимва.

— Отговори му — нарежда жената.

— Няма да се опитам да правя нищо.

Чува дърпането на резе и отварянето на врата.

— Внимавай, стълбите са стари и малко стръмни — предупреждава я мъжът.

Кайли слиза бавно по дървените стълби, а мъжът я държи за лакътя. Когато стълбите свършват, тя усеща, че е стъпила върху бетон. Сърцето й замира. Ако се намираха в пространството между пода и земята, като в нейната къща, под краката си щеше да усеща само пръст и пясък. През пръст и пясък човек може да си прокопае път. През бетон обаче не може да се копае.

Мъжът я превежда през помещението. Очевидно е мазе. Мазе на къща във вътрешността на щата, далече от всички.

Кайли мисли за майка си и усеща как в гърлото й се надига стон. Горката й майка! Трябваше скоро да започне нова работа. Животът й тъкмо започна да се оправя след рака и развода. Не е честно.

— Седни тук — казва мъжът. — Седни хубаво. Сложили сме матрак на пода.

Кайли сяда на матрака, който, изглежда, е застлан с чаршаф, върху който има спален чувал. Чува щракване, когато жената прави нова снимка.

— Добре, отивам в къщата, за да й пратя това и да проверя Уикр. Моля се на Господ да не сме ги ядосали — казва тя.

— Не им казвай, че нещо се е случило. Кажи им, че всичко е минало по плана — съветва я мъжът.

— Знам! — сопва се жената.

— Всичко ще се нареди — казва мъжът неубедително.

Кайли чува как жената тича нагоре по дървените стълби и затваря вратата към мазето. Сега тя остава сама с мъжа и това я плаши. Може да й направи какво ли не.

— Всичко е наред — казва той. — Вече можеш да си свалиш превръзката.

— Не искам да ти видя лицето — казва Кайли.

— Няма нищо, сложил съм си ски-маската.

Тя сваля превръзката. Мъжът стои наблизо с пистолета в ръка. Свалил си е палтото. Носи джинси, черен пуловер и мокасини, зацапани с кал и глина. Едър мъж на четирийсет или петдесет и няколко години.

Мазето е правоъгълно, приблизително шест на девет метра. На едната стена се виждат два малки квадратни прозореца, затрупани от листа. Бетонен под, матрак и електрическа лампа до него. Обзавели са я със спален чувал, кофа, тоалетна хартия, картонена кутия и две големи бутилки вода. С изключение на тези неща мазето е празно. До едната стена има стара чугунена печка, а в далечния ъгъл се вижда бойлер.

— Ще останеш тук следващите няколко дни. Докато майка ти плати откупа и свърши другото нещо. Ще се опитаме да ти създадем каквито удобства можем. Сигурно си много изплашена. Не мога да си представя… — казва той и се задавя. — Не сме свикнали на това, Кайли. Не сме такива хора. Правим всичко това насила. Налага се да го разбереш.

— Защо ме отвлякохте?

— Майка ти ще ти обясни всичко, когато те върнем. Жена ми не иска да говоря за това.

— Ти се държиш по-мило от нея. Има ли някакъв начин да ме…?

— Не. Ние, боже, ще те убием, ако се опиташ да избягаш. Сериозно говоря. Знаеш на какво сме с… способни. Беше там. Чу какво стана. Горкият човек… О, боже! Сложи си това на лявата китка — казва той и й подава чифт белезници. — Затегни я достатъчно, че да не можеш да я изхлузиш, но не чак толкова, че да ти претрие кожата… А така. Малко по-стегнато. Чакай да видя.

Той взима китката й, проверява гривната на белезниците и я затяга още. После взима другата гривна, закопчава я към тежка метална верига и заключва веригата за чугунената печка с катинар.

— Имаш почти три метра верига, така че ще можеш да се движиш наоколо. Виждаш ли онова там, до стълбите? Това е камера. Ще те държим под око дори когато сме горе. Флуоресцентната лампа ще остане включена, за да виждаме какво правиш. Затова не прави опити да избягаш, става ли?

— Да.

— Имаш спален чувал и възглавница. В кашона има тоалетни принадлежности, още тоалетна хартия, бисквити и книги. Харесваш ли книгите за Хари Потър?

— Да.

— Там са всичките. Има и няколко по-стари неща. Хубави книги за момичета на твоята възраст. Знам със сигурност. Аз съм у… Хубави книги — довършва той.

Аз съм учител по английски? Това ли щеше да каже? — чуди се Кайли.

— Благодаря — казва.

Дръж се учтиво, Кайли — казва на себе си. — Дръж се като добро, изплашено, стреснато момиче, което няма да им създава проблеми.

Мъжът прикляква до матрака, без да сваля пистолета, насочен към нея.

— Тук сме насред гората. В края на частния ни път. Ако започнеш да крещиш, никой няма да те чуе. Имотът е голям и е заобиколен от гори. Но ако се разкрещиш, аз ще те видя и чуя през камерата и няма да рискувам. Ще се наложи да сляза тук и да ти запуша устата. А за да не можеш да я отпушиш, ще трябва да ти вържем ръцете зад гърба. Разбираш ли?

Кайли кимва.

— А сега си обърни джобовете и ми дай обувките си.

Тя обръща джобовете си. В тях и без това има само пари. Няма нито джобно ножче, нито телефон. Телефонът остана на черния път на острова. Мъжът се изправя и се олюлява за момент.

— Боже мили! — казва на себе си и преглъща мъчително.

Качва се по стълбите, клатейки глава, видимо изумен и невярващ на какво е способен. Когато вратата към мазето се затваря, Кайли ляга на матрака. Отново започва да плаче. Плаче дълго, после сяда и поглежда двете бутилки вода. Дали ще я отровят? Бутилките са запечатани, марка "Поланд Спринг". Тя пие жадно и после се насилва да спре.

Ами ако мъжът не се върне? Ами ако се наложи водата да й стигне за няколко дни или седмици? Тя поглежда в кашона. Вътре има две опаковки солени бисквити, един сникърс и кутия чипс "Прингълс". Четка за зъби, паста, тоалетна хартия и петнайсетина книги. Има и скицник, два молива, мокри кърпички и карти за игра. С гръб към камерата, тя се опитва да отключи белезниците с единия молив, но след десет секунди се отказва. Трябва й кламер или нещо подобно. Разглежда книгите. "Хари Потър", Дж. Д. Селинджър, Харпър Лий, Херман Мелвил, Джейн Остин. Да, мъжът сигурно е учител по английски. Отпива още една глътка вода, развива малко тоалетна хартия и избърсва сълзите от лицето си. Ляга на матрака. Студено е. Влиза в спалния чувал и се сгушва в него така, че камерата да не може да я вижда. Тук се чувства по-сигурно. Ако не могат да я виждат, все е нещо. Трик, който знае от Дафи Дък. Ако не те виждам, значи не съществуваш.

Истината ли говореха, когато казаха, че не искат да я наранят? Хората вярват на други хора до момента, в който тези други хора не демонстрират точно колко зли могат да бъдат. Но това вече го бяха направили, нали? Онзи полицай. Сигурно беше умрял или умираше. О, боже! При спомена за изстрела й идва да изкрещи. Да крещи, докато някой не дойде да й помогне.

Помогнете, помогнете, помогнете! — устните й оформят думите, но глас не излиза. — 0, боже, Кайли, как можа да се случи това? Това, за което си предупредена: не влизай в колата на непознати. Никога не влизай в кола с непознати. Момичета изчезват непрекъснато и когато изчезнат, почти никога не се появяват отново. Но понякога се връщат. Има много, изчезнали завинаги, но не всички изгубени момичета остават изгубени. Понякога се връщат у дома. Елизабет Смарт, така се казваше момичето мормон. В онова интервю изглеждаше толкова достойно, толкова спокойно. Беше казала, че в такива ситуации винаги има надежда. Нейната вяра й давала надежда. Но Кайли няма вяра, което очевидно е по вина на глупавите й родители. Толкова е тясно тук. Бута спалния чувал надолу, поема си дъх няколко пъти на пресекулки и отново оглежда помещението. Наистина ли я наблюдават?

Отначало със сигурност ще я наблюдават. Но в три през нощта? Може би ще успее да помести печката. Може би някъде има стар пирон, който може да използва, за да отключи белезниците. Ще чака. Ще се успокои и ще чака. Тя надниква в кашона и изважда скицника.

Помогнете ми, държат ме в плен в мазето — написва, но няма на кого да даде бележката.

Откъсва листа и го смачква. Започва да рисува. Рисува тавана на гробницата на Сененмут от книгата за Египет. Това започва да я успокоява. Рисува луната и звездите. Древните египтяни са вярвали, че отвъдното е сред звездите. Но живот в отвъдното няма, нали? Баба й вярва в живота след смъртта, но е единствена. Няма логика, нали? Ако някой те убие, умираш и толкова. И може би след стотина години ще открият тялото ти в гората и никой няма да си спомня коя си била и кога си изчезнала. Заличена си от историята като рисунка на онази детска играчка с екрана, от който всичко нарисувано изчезва с едно движение на ръката.

— Мамо — прошепва тя, — помогни ми. Моля те, мамо, помогни ми!

Но знае, че помощ няма да дойде.

6

Четвъртък, 9:16 ч.

Рейчъл се прибира в къщата си на остров Плъм, влиза в кухнята и се строполява на пода. Не е припадък. Не губи съзнание. Просто не е в състояние да се задържи във вертикално положение. Лежи на линолеума като размъкнат въпросителен знак. Сърцето й препуска, гърлото й е свито. Има чувството, че получава инфаркт. Но тя не може да получи инфаркт. Трябва да спаси дъщеря си. Сяда и се опитва да диша и да мисли. Казали са й да не се обажда в полицията. Сигурно се страхуват от полицията. Полицията ще знае какво да прави. Нали? Тя посяга към телефона, но се спира. Не. Не смее да рискува.

Не се обаждай в полицията. Никога не се обаждай в полицията. Ако открият, че го е направила, веднага ще убият Кайли. В гласа на онази жена имаше нещо. Отчаяние. Решимост. Ще го направи и ще се прехвърли на друга жертва. Цялата история за Веригата звучи невероятно, откачено, но… гласът на онази жена… прозвуча искрено. Жената очевидно изпитва ужас от Веригата и силата й и вярва, че тази сила съществува. И аз го вярвам — мисли си Рейчъл. Но не е задължително да се справи сама. Нуждае се от помощ. Марти. Той ще знае какво да направи.

Тя натиска копчето за бързо избиране на Марти, но обаждането отива директно в гласовата поща. Опитва отново и отново отива директно в гласовата поща. Поглежда списъка с номера и се обажда на номера в новата му къща в Бруклайн.

— Алооо — проточва Тами с мелодичния си глас.

— Тами? — пита Рейчъл.

— Да, кой е?

— Рейчъл се обажда. Опитвам се да се свържа с Марти.

— Извън града е.

— О? Къде?

— Ами, ъъъ… как се казваше…

— На работа?

— Не. Нали се сещаш… онова място, където ходят всички да играят голф?

— Шотландия?

— Не! Където ходят всички. Той много се развълнува.

— Голф, кога пък е започнал…? Няма значение. Виж, Тами, опитвам се да се свържа с него по спешен въпрос, а телефонът му не отговаря.

— Замина с колегите от фирмата. Фирмена сбирка е и са им взели телефоните.

— Къде е тази сбирка, Тами? Моля те, помисли.

— Огъста! В Огъста е. Мисля, че имам номера на хотела, ако ти трябва.

— Трябва ми.

— Добре, чакай малко, да видя, да, ето го. — Тя диктува телефонен номер.

— Благодаря, Тами. Ще му звънна.

— Чакай, какво е толкова спешно?

— А, нищо особено, имам проблем с покрива, теч, това е. Нищо страшно. Благодаря — казва и затваря.

После набира номера, който й е дала Тами.

— Хотел "Гленийгъл Огъста" — казва рецепционистката.

— Търся Марти О'Нийл. Аз съм, хм… съпругата му, а забравих в коя стая е.

— Момент да видя… седемдесет и четвърта. Сега ще ви свържа.

Тя свързва Рейчъл със стаята, но него го няма. Отново се обажда на рецепцията и моли жената да предаде на Марти да й се обади при първа възможност.

После затваря и отново сяда на пода. Замаяна е, онемяла, ужасена.

При наличието на толкова много зли хора със сериозен дефицит на добрите дела по света защо това се случва на нея, особено след всичко друго, през което е минала последните две години? А бедната Кайли е просто момиченце, просто… Телефонът иззвънява до нея. Тя го вдига и поглежда номера. Отново е "Непознат номер". О, не!

— Звъниш на бившия си съпруг? — казва изкривеният глас. — Това ли е наистина нещото, което искаш да направиш точно сега? Можеш ли да му се довериш? Можеш ли да му повериш живота си и живота на детето си? Ще се наложи, защото ако той каже нещо на някого, Кайли е мъртва, а мисля, че ще се наложи да убием и теб. Веригата винаги ще се защити. Може би няма да е зле да помислиш за това, преди отново да се обадиш на някого.

— Съжалявам. Аз… не успях да се свържа с него. Оставих му съобщение. Просто… Не знам дали ще успея да се справя сама, аз…

— Може по-късно да ти разрешим да потърсиш помощ. Ще ти пратим начин, по който да се свържеш с нас и да помолиш за разрешение. Но засега, ако ти е мил животът, не говори с никого. Намери парите и започни да избираш мишена. Ще се справиш, Рейчъл. С полицая на магистралата се справи добре. Да, точно така, видяхме те. И ще продължим да те наблюдаваме отблизо, докато всичко свърши. А сега се захващай с работа — завършва гласът.

— Не мога — възразява тя безпомощно.

Гласът въздъхва.

— Не избираме хора, които се нуждаят от продължителна подготовка. Това би било твърде изтощително за нас. Избираме силни хора. Хора, които могат да се оправят в живота. Ти си такава, Рейчъл. А сега ставай от проклетия под и се захващай за работа!

Разговорът прекъсва. Рейчъл гледа телефона с ужас. Те наистина я наблюдават. Знаят на кого се е обадила и какво прави. Блъсва телефона надалеч от себе си, става на крака и с препъване отива в банята, сякаш току-що е излязла от катастрофирала кола.

Надвесва се над мивката и наплисква лицето си с вода. Нито тук, нито другаде из къщата има огледало, освен в стаята на Кайли. Махнала е всички огледала заради визуалния ужас, съпътстващ окапването на косата й. Разбира се, никой от семейството не допусна тя дори да си помисли, че може да умре. Майка й, дългогодишна медицинска сестра, й обясни в самото начало, че ракът й е тип А2 втори стадий, който е лечим и се поддава на агресивна интервенция, включваща хирургическа намеса, последвана от лъчетерапия и химиотерапия. Но през първите няколко седмици, когато се поглеждаше в огледалото, Рейчъл виждаше как се смалява, изтънява и се топи.

Свалянето на всички огледала беше важен етап от процеса й на възстановяване. Без тях не й се налагаше да се вглежда в ужасяващия, блед, костелив паяк, в който се превърна в мрачните дни на химиотерапията. Възстановяването й едва ли би могло да се нарече чудо — шансовете за оцеляване при нейния тип рак на гърдата през първите пет години са 90 процента, — но въпреки това човек винаги може да се окаже един от останалите 10 процента, нали?

Тя спира водата.

Добре, че няма скапано огледало, защото Рейчъл от огледалото щеше да я погледне с мъртви, обвиняващи очи. Да оставиш тринайсетгодишно момиче да чака само автобуса на спирката? Мислиш ли, че това щеше да се случи, ако Кайли живееше с Марти?

Не, нямаше. Не и при него. Но се случи при теб, Рейчъл. Защото, хайде да си го кажем, ти си неудачница. Онези са сбъркали. Направили са трагична грешка. На трийсет и пет си и едва сега започваш първата си сериозна работа? Какво прави толкова години? Толкова пропилян потенциал. Корпусът на мира? Никой не ходи да работи за Корпуса на мира. Три години размотаване с Марти след Гватемала. Започна работа, когато той реши да кандидатства право.

Преструваш се. Обаче си просто една неудачница, а сега и горката ти дъщеря е вплетена в мрежата ти от провали.

Рейчъл насочва пръст към мястото, където стоеше огледалото. Ти, проклета кучко. Да беше умряла ти. Да беше от десетте процента, които умират!

Затваря очи, диша, брои обратно от десет и отваря очи. Тича в спалнята и се преоблича в черната пола и бялата блуза, които си е купила за началото на учебната година, когато започне работа. Отгоре облича скъпо изглеждащото кожено яке, открива чифт обувки с токчета с приличен вид, прокарва пръсти през косата си и грабва чантата си. Събира всички финансови документи, лаптопа си и договора си за назначение от общинския колеж в Нюбърипорт. Прибира и запаса на Марти от цигари, купени покрай ученето за държавния изпит, и запечатаната в случай на наводнение торбичка с пари за аварийни ситуации. На бегом отива в кухнята, подхлъзва се на токчетата и едва не си разбива носа в аспиратора. Запазва равновесие, грабва телефона си и хуква към колата.

7

Четвъртък, 9:26 ч.

Клонът на Първа национална банка на улица "Стейт" в центъра на Нюбърипорт отваря в девет и половина. Рейчъл крачи напред-назад по улицата пред входа и дърпа от марлборото.

Улицата е пуста, с изключение на много блед, нервен, възрастен мъж в дебело палто и шапка на Ред Сокс, който крачи към нея. Очите им се срещат, когато мъжът спира пред нея.

— Вие ли сте Рейчъл О'Нийл? — пита мъжът.

— Да — отвръща тя.

Мъжът преглъща мъчително и дръпва надолу козирката на шапката.

— Наредиха ми да ви кажа, че излязох от Веригата преди година. Наредиха ми да ви кажа, че направих каквото ми се каза и затова сега семейството ми е в безопасност. Наредиха ми да ви кажа, че има стотици други като мен, които могат да бъдат натоварени със задачата да ви предадат съобщение, ако Веригата сметне, че вие или друг член на семейството ви имате нужда от съобщение.

— Разбирам.

— Вие… Не сте бременна, нали? — пита колебливо мъжът, сякаш е решил да излезе от сценария за момент.

— Не — отвръща Рейчъл.

— Тогава ето съобщението — казва той и без предупреждение я удря с юмрук в стомаха.

Ударът й изкарва въздуха и Рейчъл се строполява на земята. Мъжът е изненадващо силен, болката е ужасна. Минават десет секунди, преди тя да успее да си поеме дъх. Вдига поглед към мъжа, объркана и изплашена.

— Наредиха ми да ви кажа, че ако ви трябват още доказателства докъде се простира властта ни, най-добре да потърсите в Гугъл историята на семейство Уилямс от Доувър, Ню Хампшър. Няма да ме видите отново, но има много други като мен. Не се опитвайте да ме проследите — казва мъжът и със сълзи на срам, стичащи се по бузите му, се обръща и бързо се отдалечава надолу по улицата.

В същия миг вратата на банката се отваря и охранителят я вижда да лежи на земята. Той поглежда към мъжа, който се отдалечава с бърза крачка. Юмруците му се свиват и става ясно, че усеща нещо нередно.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — пита охраната.

Рейчъл кашля и се опитва да се стегне.

— Мисля, че съм добре. Просто се препънах.

Човекът й подава ръка и й помага да се изправи.

— Благодаря — казва тя и изкривява лице от болка.

— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожо? — пита той.

— Да, добре съм!

Охранителят я поглежда странно за миг и после отново прехвърля поглед към отдалечаващия се мъж. Тя вижда, че човекът се чуди дали не играе ролята на примамка в план за обир на банката. Ръката му доближава пистолета.

— Много ви благодаря — казва Рейчъл. Понижава глас до шепот. — Не съм свикнала да ходя на токчета. Толкова за намерението да направя добро впечатление в банката!

Охраната се отпуска.

— Никой не ви видя, освен мен — казва той. — Направо не знам как ходите с тези обувки.

— Има един виц, който често казвам на дъщеря си. Как се казва динозавър на високи токчета?

— Как?

— Кракоболкозавър. Но тя никога не се смее. Не се смее на нито един от глупавите ми вицове.

Охранителят се усмихва.

— Е, според мен е смешен.

— Благодаря отново — казва Рейчъл.

Оправя си косата, влиза в банката и моли за среща с мениджъра Колин Темпъл. Темпъл е по-възрастен от нея и е живял на острова, преди да се премести на континента. Двамата с Рейчъл си гостуваха взаимно на градински сбирки с барбекю, а с Марти ходиха заедно за риба с лодката на Колин. Колин не й създаде проблеми двата пъти, когато пропусна плащане по ипотеката след развода.

— Рейчъл О'Нийл, не вярвам на очите си — казва той с широка усмивка. — О, Рейчъл, защо когато те видя, около теб се появяват птички?

Защото птичките всъщност са гарвани, а аз съм ходещ труп — мисли си тя, но не го казва.

— Добро утро, Колин, как си?

— Добре съм. С какво мога да ти бъда полезен, Рейчъл?

Тя преглъща болката от удара в стомаха и се насилва да се усмихне с частичен успех.

— Имам малък проблем и се чудех дали можем да поговорим за него.

Влизат в кабинета на мениджъра, който е декориран с картини на яхти и миниатюрни, но изпипани в детайлите кораби, сглобени от самия Колин. Има и няколко снимки на чипонос кинг чарлс шпаньол, чието име тя не е в състояние да си спомни за нищо на света. Колин оставя вратата открехната и се настанява зад бюрото си. Рейчъл сяда срещу него и се опитва да си докара приятно изражение.

— С какво мога да помогна? — пита Колин, все още ведро, макар че в погледа му пропълзява подозрение.

— Ами имам проблем с къщата, Колин. Покривът над кухнята тече, вчера извиках майстор и той каза, че трябва да се подмени изцяло, преди да започне да вали сняг, иначе може да се срути.

— Сериозно? Последния път, когато идвах, ми се стори наред.

— Знам. Но това е оригиналният покрив. От трийсетте години. Всяка зима тече. Вече е станал опасен. За нас, имам предвид. За мен и Кайли. Пък и за къщата, нали разбираш? Вашата банка държи ипотеката и ако къщата се срути, активът няма да струва нищо — обяснява тя и дори успява да се позасмее.

— Колко ще струва ремонтът според майстора?

Рейчъл си мислеше да му поиска всичките двайсет и пет хиляди, но тази сума звучи абсурдно за ремонт на покрив. В спестовната си сметка няма нито цент, но може да изтегли десет хиляди от кредитната си карта. За плащането на сметката ще се притеснява, когато Кайли се върне вкъщи.

— Петнайсет хиляди. Но няма проблем, Колин, мога да ги върна. През януари започвам нова работа — казва тя.

— Така ли?

— Назначиха ме да преподавам в общинския колеж на Нюбърипорт. Въведение в съвременната философия. Екзистенциализъм, Шопенхауер, Витгенщайн, всичките звезди.

— Най-сетне да си използваш дипломата, а?

— Да. Виж, донесох ти договора за назначение и всички подробности за заплатата. Не е много, но е редовен доход и е повече, отколкото печелех като шофьор на "Юбер". Нещата вървят много добре в момента, Колин, освен, нали разбираш, с покрива — казва тя и му подава документите.

Колин внимателно преглежда документите, след което вдига поглед и оглежда Рейчъл също толкова внимателно. Тя усеща, че той надушва нещо нередно. Знае, че нещо не е както трябва. Тя сигурно изглежда ужасно. Сбръчкана, изпосталяла, притеснена. Като някой, чийто рак на гърдата се е върнал или който е в последния стадий на доживотната си пристрастеност към метамфетамините.

Очите му се присвиват. Настроението му се променя. Той поклаща глава.

— Боя се, че не можем да отлагаме повече плащания и не можем да добавим нищо към първоначалния заем. Няма да ми го позволят. Имам много малко влияние върху тези решения.

— Тогава ще направя втора ипотека — предлага тя.

Той отново поклаща глава.

— Съжалявам, Рейчъл, но къщата ти не е достатъчно сигурен актив за втора ипотека. Ако трябва да съм брутално честен, тя не е нищо повече от плажна вила с напомпано самочувствие, не е ли така? Дори не е на плажа.

— На първа линия сме. Имотът е скъп, Колин.

— Много съжалявам. Знам, че с Марти от години обсъждахте ремонт, но така и не го направихте, нали? Къщата не е пригодена за целогодишно обитаване и няма централна климатична система.

— Тогава земята. Цените на имотите вървят нагоре.

— Но твоята земя е от западната страна на острова, която не е толкова модерна, колкото страната откъм Атлантика. Пред теб са блата, а и си в зоната, заплашена от наводнения. Съжалявам, Рейчъл, нищо не мога да направя за теб.

— Но, но аз… започвам работа.

— Договорът ти с общинския колеж е само за един семестър.

Рискът за банката е твърде голям, нали и сама го виждаш?

— Знаеш, че ще върна парите — настоява тя. — Познаваш ме, Колин. Почти винаги плащам вноските навреме. Плащам си дълговете. Старая се.

— Така е. Но не това е проблемът.

— Ами Марти? Той вече е младши партньор. Оставям го да пропуска плащания на детските заради фалита на Тами, но…

— Тами?

— Новата му приятелка.

— Фалит?

Мамка му — мисли Рейчъл. Знае, че тази информация няма да й помогне да го убеди да й заеме парите, затова бърза да приключи темата.

— А, нищо страшно. Имала магазин за шоколад на площад "Харвард" но не успяла да се задържи. Не разбира много от бизнес. Мисля, че е само на двайсет и пет или…

— Как е възможно да излезеш на загуба с магазин за шоколад в столицата на любителите на сладкото в Нова Англия?

— Не зная. Виж, Колин. Стари приятели сме. И на мен… на мен тези пари наистина ми трябват. Възможно най-бързо. Спешно е.

Колин се обляга назад в стола си. Рейчъл го вижда как премисля всичко. Сигурно е обучен да разкрива лъжите…

— Съжалявам, Рейчъл. Наистина. Ако търсиш майстор, мога да ти препоръчам Ейб Фоли. Почтен е и работи добре и бързо. Нищо повече не мога да направя.

Рейчъл кимва.

— Благодаря ти — казва тя смирено и излиза от кабинета му с празни ръце.

8

Четвъртък, 9:38 ч.

Хммм, този случай е някак различен.

Няма доказателства, разбира се, че наистина е различен. Не бива да е различен. Те винаги казват същите неща, държат се по един и същ начин и после влизат в пътя. Човешките същества са досадно предсказуеми. Точно затова статистическите таблици за смъртността на населението са толкова точни.

А и това е само чувство, нищо повече. Тя може да се отърси от това чувство и да го замени с друго. Но точно днес не иска да го прави. Иска да си седи с лошото чувство, да продължи да го изпитва и да го накара да й обясни какво прави у нея. Ако чувството означава нещо, каквото и да е, то почти със сигурност е свързано с последния човек, присъединен към Веригата.

Може би няма да е зле да провери как върви играта в момента. Тя отваря криптирания файл на компютъра си и разглежда настоящите герои. Всичко изглежда наред. Брънка минус две е Ханк Калахан, зъболекар и учител в неделното училище от Ню Хампшър, който е свършил всичко, искано от него. Брънка минус едно е Хедър Портър, администратор в колеж, също от Ню Хампшър, която е свършила всичко, искано от нея. Нулевата брънка е Рейчъл О'Нийл, или както предпочита да се нарича сега — Рейчъл Клайн. Бивша сервитьорка и шофьор на "Юбер" която скоро започва работа като преподавател в общинския колеж. Рейчъл ли е слабата брънка?

Няма особено значение, дори да е така. Както все повтаря Оли, Веригата е до голяма степен саморегулиращ се механизъм, който поправя увредената си ДНК със съвсем малко външна помощ.

— Не се притеснявай. Всичко ще се оправи — казваше мащехата й.

И беше права. Обикновено нещата се оправят сами. Тя също беше оправена накрая, разбира се. Не, Рейчъл няма да създава проблеми. Никой от тях няма да го направи, никой не би могъл. И Рейчъл ще влезе в пътя като всички останали. Или това, или и двете с дъщеря й ще умрат. При това ще умрат в ужасни мъки, за назидание на останалите.

9

Четвъртък, 9:42 ч.

На улицата пред банката Рейчъл се бори със сълзите и пристъпите на паника. Какво ще прави? Нищо не може да направи. Провали се на старта. О, боже, горката ми Кайли! Поглежда часовника на телефона си. 9:43. Подсмърква, избърсва си лицето, поема си дъх и се връща обратно.

— Госпожице, не можете… — казва някой, когато тя влиза в кабинета на Колин.

Той вдига поглед от компютъра си със стреснато, гузно изражение, сякаш е търсил в Гугъл някакво особено извратено порно.

— Рейчъл, казах…

Тя сяда и устоява на импулса да прескочи бюрото, да опре нож в гърлото на Колин и да се разкрещи на касиерите да й дадат проклетите пари в банкноти с непоредни номера.

— Ще взема всеки заем, който предлага банката, независимо от лихвата, без значение колко е раздута. Парите ми трябват, Колин, и аз няма да изляза от този проклет кабинет, преди да ги получа.

Очите й, тя знае, имат пиратски, опасен блясък, като очите на крадец. Погледни ме — сякаш казват те. — В момента съм способна на всичко. Наистина ли искаш денят ти да започне с охраната, която ме извлича от кабинета ти с писъци и борба? Колин си поема дълбоко дъх.

— Ами, хм, имаме един деветдесетдневен заем за домашно финан…

— Колко мога да получа? — прекъсва го Рейчъл.

— Петнайсет хиляди долара ще покрият ли разходите по, хм, покрива?

— Да.

— Лихвата ще е доста над…

Спира да го слуша и го оставя да си каже стандартните неща. Не я интересува каква е лихвата или таксата за превода. Иска само парите. Когато той свършва, тя се усмихва и казва, че всичко звучи чудесно.

— Ще трябва да подготвя документацията — казва Колин.

— Може ли да ми преведете парите направо по сметката?

— Не искаш ли чек?

— Не.

— Ще ги преведем.

— Ще се върна след час да подпиша документите — казва тя, благодари му и излиза.

Поглежда надраскания набързо извънредно уличаващ списък.

1. Откуп

2. Еднократни телефони

3. Проучване мишена/жертва

4. Пистолет, въже, тиксо и т. н.

5. Проучване за места за скриване на жертвата

Близо е до нюбърипортската библиотека. Може би там ще може да направи някакви проучвания за потенциални мишени/ жертви в следващия един час? Да, окей, мърдай, Рейчъл, мърдай.

Тя хуква по "Огейт" към библиотеката, изкачва стълбите, без да забави ход, и открива празна кабинка в крилото "Лъвкрафт". Първото, което прави, е да потърси в Гугъл семейство Уилямс от Доувър, Ню Хампшър. Историята е за кървав обир, при който жертвите са попречили на престъпниците, според полицията. Майка и двете й деца, както и новият й приятел, били завързани и всички до един застреляни в главата. Децата били убити часове преди майката, поради което тя е имала предостатъчно време да страда и да мисли за смъртта им. Смразена до мозъка на костите си, Рейчъл започва да си търси мишени. Как са я намерили? Заболи са карфица в картата? Разровили са архива в училището на Кайли? Видели са профила й в "Юбер"? Фейсбук. Проклетият фейсбук!

Тя включва лаптопа си "Макбук Еър", влиза във фейсбук и прекарва следващите четирийсет и пет минути в тършуване из профилите на приятели.

Има потресаващо много хора с публични профили, които могат да бъдат видени от всекиго. Джордж Оруел е сбъркал — мисли си тя. — В бъдещето не държавата ще следи всеки чрез сложни системи за наблюдение. Хората ще се следят взаимно. Те ще вършат работата на държавата, като непрекъснато споделят къде се намират, от какво се интересуват, какво обичат да ядат, в които ресторанти ходят, какви са политическите им убеждения и хобита във фейсбук, туитър, инстаграм и всякакви други социални мрежи. Ние сме собствената си тайна полиция.

Някои хора, открива тя, несъзнателно й помагат, тъй като пишат в профилите си във фейсбук и инстаграм през няколко минути, което предоставя на потенциалните похитители и крадци безценната възможност да следят къде се намира мишената им във времето и пространството.

Всичко това е много полезно и Рейчъл решава да си потърси мишени в района на Бостън и околностите му и крайбрежието.

Търси успели семейства мъже и жени, без връзки в органите на реда, с големи къщи, но малки семейства, хора, които изглеждат така, сякаш могат да платят откупа и да продължат Веригата. Изважда бележника си и си прави предварителен списък с кандидати. После затваря лаптопа, взима си коженото яке, прибира списъка в страничния джоб на чантата си, дръпва ципа и се връща в банката. Колин я чака. Тя подписва формулярите и когато всичко това приключва, казва, че ще почака, докато той преведе парите в сметката й. Това става за секунди.

Благодари му и влиза в кафенето "Панера Бред" на Стори Авеню. Поръчва си кафе и сяда в едно сепаре в ъгъла, след което се включва към безплатния интернет в заведението, включва лаптопа и сваля търсачката Тор, която изглежда като всичко друго, но не и надеждна програма. Въпреки това тя кликва на иконката и просто ей така се озовава в тъмния нет. Чувала е за тъмния интернет и знае, че в него могат да се купят оръжия, лекарства, продавани само с рецепта, и наркотици.

Открива място, от което може да купи биткойни, изчита процедурата, прави си профил и купува биткойни за десет хиляди долара с картата си Виза. После купува още за петнайсет хиляди с току-що получените пари в сметката в банката.

Открива биткойн профила на ИнфинитиПроджектс и превежда парите. Процедурата отнема по-малко от секунда. И просто така откупът е платен. Господи!

Сега какво? Ще й се обадят ли? Тя поглежда телефона и чака. Отпива от кафето и се взира в другите клиенти на "Панера" Те нямат представа, че изживяват мечтите си. Нямат представа колко сериозно могат да се влошат нещата от другата страна на огледалото. Подръпва един изваден конец от блузата си.

Телефонът звънва — пращат й нова снимка на Кайли, седнала е на матрак в мазе, и съобщение от непознатия номер: "Предстоят нови инструкции. Помни: не става въпрос за парите, а за Веригата. Продължи с част 2".

Да продължи с част 2? Това значи ли, че са получили парите? Тя се надява, че не е сбъркала никъде. Само че, разбира се, това е била лесната част. Затваря лаптопа, излиза и тръгва към колата си.

А сега какво? Да се върне вкъщи? Не, няма да се връща вкъщи. Сега трябва да си купи телефони еднодневки и пистолет, а най-подходящото място за това е далеч от съседи и любопитни погледи, както и от законите за притежание на оръжие на Масачузетс, най-добре през границата — в Ню Хампшър.

Тя стига тичешком до волвото, сяда вътре, включва двигателя и със скърцане на съединителя и свистене на спирачките поема на север.

10

Четвъртък, 10:57 ч.

По всички станции на радиото говорят за убийство на щатски полицай близо до Плейстоу. В Ню Хампшър стават само по три-четири убийства всяка година, така че стрелбата е голяма новина за всички медии.

Репортажите я изнервят, затова тя изключва радиото. Малко след границата, в Хамптън, Ню Хампшър, открива точното място, което й трябва — "Оръжия и стрелбище на Фред". Минавала е покрай магазина на Фред хиляди пъти и никога не й е хрумвало да си купи нещо оттам.

До днес. Паркира волвото и влиза в магазина. Стомахът още я боли от удара в корема и докато ходи, изкривява лице в гримаса от болка. Фред е висок, едър, дружелюбен на вид и около шейсетгодишен, с фирмена шапка на "Джон Диър", джинсова риза и джинси. Лицето му е обсипано с белези от пъпки, но иначе е приятен старец. Най-забележимото нещо в него като че ли е коланът за оръжия, увиснал ниско на кръста му. На колана в открити кобури са втъкнати два полуавтоматични пистолета, чиято цел, предполага Рейчъл, е да обезкуражават потенциални крадци.

— Добр'утро, госпожо — казва той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошла съм за пистолет. Нещо, което мога да държа в стаята си за самозащита, нали разбирате? В квартала се носят слухове за крадци.

— От Бостън ли сте? — пита той с изражение, което сякаш добавя: градът на Ноам Чомски, обществото за дебати в Харвард и Тед Кенеди.

— Нюбърипорт — казва тя и после се запитва дали не е било по-добре да каже друг град.

— И ви трябва пистолет? Трийсет и осми калибър, нещо такова ли?

— Да, точно така. Нося си шофьорската книжка.

— Ще вкарам името ви в системата. Чака се два дни, докато ви проверим.

— Какво? Не, трябва ми по-скоро — казва тя, като се опитва да не звучи подозрително.

— Ами, госпожо, днес мога да ви продам винтовка или пушка помпа, която си изберете — казва Фред и посочва редица дългоцевни оръжия.

Рейчъл е висока почти метър и осемдесет, но всички оръжия й изглеждат прекалено големи за нея и прекалено трудни за скриване под палтото, докато се присламчва към някое нещастно дете.

— Нямате ли нещо по-компактно?

Мъжът потърква брадичката си и я поглежда странно, преценяващо. Ще й се да изглежда по-хубава. Привлекателните жени никой не ги гледа по този начин… поне не толкова често. Между двайсетте и трийсетте си години Рейчъл изглеждаше като Дженифър Конъли в "Хълк" на Анг Лий, според Марти, но от този вид вече няма и следа, разбира се. Очите й са хлътнали, под тях тъмнеят сенки, а руменината трайно е напуснала бузите й.

— В закона има изискване за минимална дължина на цевта, но какво ще кажете за ето това? — казва мъжът и изважда изпод тезгяха нещо, за което казва, че е помпа Ремингтон модел 870 Експрес Синтетик Тактикъл.

— Това може да ми свърши работа — отвръща тя.

— Производство 2015 е, използвана. Ще ви я дам за триста и петдесет.

— Ще я взема.

Мъжът прави гримаса. Очевидно е очаквал тя да се пазари, но Рейчъл е толкова отчаяна, че е готова да плати колкото поиска. Тя го вижда как поглежда навън към паркинга и забелязва, че колата й е грохнало оранжево волво 240.

— Слушайте сега — казва той. — Ще добавя към пушката кутия с патрони и един урок по стрелба. Искате ли да ви покажа как се използва?

— Да, моля.

Фред я води на стрелбището зад магазина.

— Стреляли ли сте някога? — пита я.

— Не. Но съм държала пушка. Винтовка, в Гватемала. Но никога не съм стреляла.

— Гватемала?

— Корпусът на мира. Копаехме кладенци. Двамата с Марти, бившия ми съпруг, бяхме с хуманитарни дисциплини, затова, естествено, ни пратиха в джунглата да работим по проект за напоителна система. Нямахме представа с какво се захващаме. Взехме и дъщеря ни Кайли, тя още беше бебе. Откачена работа, като се замисли човек. Веднъж Марти каза, че е видял ягуар до лагера. Никой не му повярва. А веднъж стреля с пушката и си нарани ръката.

— Е, аз ще ви покажа как да стреляте правилно — казва Фред и й подава чифт шумозаглушители за ушите, след което й показва как се зарежда оръжието. — Притиснете я към рамото. Ще даде откат, патронникът е за двайсет патрона. Не, не, по-силно. Подпрете я с тяло. Ако остане пространство, пушката ще ви удари в ключицата. Не забравяйте третия закон на Нютън. Всяка сила предизвиква равна по големина, но противоположна сила[1].

Фред натиска някакво копче и макарата спуска хартиена мишена, която спира на седем метра от тях. В клаустрофобичното стрелбище мирише на смазка и барут. Мишената представлява страховит мъж с оръжие в ръка. Не е ужасено дете.

— Дръпнете спусъка, точно така, леко и без да бързате.

Тя дърпа спусъка, чува се оглушителен гръм и Фред се оказва прав за третия закон на Нютън. Прикладът я блъсва в рамото. Когато отваря очи и поглежда към хартиената мишена, открива, че тя е унищожена.

— На седем метра или по-малко няма да имате проблеми. Ако крадецът е по-далече и тича, го оставете да тича. Схващате ли?

— Да го оставя да тича към мен, за да мога да го убия, или да го оставя да избяга и да се обадя на полицията.

Той й намига.

— Схватлива сте.

Тя взима патроните и плаща с парите за спешни случаи. Благодари на Фред, излиза от магазина, влиза в колата и слага пушката на мястото до шофьора. Ако я наблюдават през телефона й по някакъв начин, дано да видят, че се отнася сериозно към задачата си и работи по въпроса с отвличането.

11

Четвъртък, 11:18 ч.

Търговският център в Хамптън е идеалното място, откъдето да си купи телефони еднодневки. Тя вкарва колата в едно свободно място на паркинга, отваря багажника и започва да рови из него в търсене на шапката на Ред Сокс на Кайли. Собствената й шапка на Янкис понякога привлича вниманието, докато шапка на Сокс или Пейтриътс е нещо нормално. Тя открива шапката, слага си я и придърпва козирката ниско над очите.

Телефонът й иззвънява и стомахът й се обръща.

— Ало? — казва тя веднага, без да погледне кой се обажда.

— Здрасти, Рейчъл, обажда се Джени Монкрийф, класната на Кайли.

— О, Джени, да, здравей.

— Чудехме се къде е Кайли.

— О, да, тя е болна. Щях да се обадя да предупредя.

— Трябва да се обадиш преди девет.

— Следващия път непременно. Съжалявам. Днес няма да дойде, не се чувства добре.

— Какво й е? Нещо сериозно?

— Просто настинка. Надявам се. И, ъъъ… повръщане.

— О, божичко! Съжалявам да го чуя. Надявам се, че до утре ще се оправи. Говори се, че е подготвила страхотна презентация за Тутанкамон.

— Не съм, ъъъ… сигурна за утре. Ще видим. Тези настинки са непредсказуеми. Виж, трябва да вървя, тъкмо й купувам лекарства.

— Докога ще отсъства?

— Не зная. Трябва да тръгвам. — Рейчъл има изчакващо обаждане от Непознат номер. — Доскоро, Джени, имам болна дъщеря, трябва да бягам — казва Рейчъл и отговаря на второто обаждане.

— Дано се стараеш, Рейчъл. Разчитам на теб. Няма да освободят момчето ми, докато не намериш някого, който да заеме мястото му — казва жената, отвлякла Кайли.

— Правя всичко по силите си — отвръща Рейчъл.

— Казаха, че са ти пратили съобщение и са ти казали за семейство Уилямс.

— Да.

— Ако се измъкнеш от всичко това, ще трябва да си мълчиш, иначе ще те накажат, както са наказали тях.

— Ще си мълча. Старая се, правя всичко по силите си.

— Продължавай, Рейчъл. Не забравяй, ако ми кажат, че си създала проблеми, няма да се поколебая да убия Кайли!

— Моля те, не говори така. Аз…

Но жената затваря. Рейчъл се вторачва в телефона. Ръцете й треперят. Жената очевидно е пред истерия. Кайли е заложник на жена, която звучи така, сякаш е на ръба на нервен срив. Един младеж излиза от колата си в отсрещната редица. Поглежда я особено за миг и после мрачно й кимва. И той ли е агент на Веригата? Навсякъде ли са? Тя преглъща ужасен стон, прибира телефона в чантата си и тръгва бързо към двойните врати на търговския център.

Супермаркетът "Сейфуей" е отворен и вече е пълно с хора. Тя грабва една кошница, минава бързо покрай изложените стоки за Деня на благодарността и открива рафтовете с евтини мобилни телефони. Избира си един, който изглежда прилично, евтин модел от AT&T, който може да прави снимки и клипове. Струва 14.95 долара. Тя слага дванайсет телефона в кошницата, после добавя още два. Четиринайсет. Ще стигнат ли? На рафта са останали само още шест. Майната му! Взима и тях.

Обръща се и вижда Вероника Харт, ексцентричната си съседка, която живее през пет къщи на остров Плъм. О, боже! Единствената причина да дойде тук е да избегне срещи с познати. Ако Вероника види телефоните, ще я попита дали се готви за края на света и после ще отбележи, че ако апокалипсисът дойде, клетките от мобилната мрежа ще бъдат унищожени от зомбита. Ще й изнесе цяла лекция, Рейчъл се спотайва зад непродадените стоки от Хелоуин и изчаква, докато Вероника плаща и си тръгва.

Прекарва телефоните през касата за самообслужване. След това отива в железарията "Ейс Хардуеър" и купува въже, вериги, катинар и две ролки широко тиксо.

Касиерът е хипстър с дълги бакенбарди тип Елвис и слънчеви очила.

— Трийсет и седем и петдесет — казва той.

Рейчъл му подава две по двайсет.

— Сега трябва да кажете "Не е това, което си мислите" — казва касиерът.

Рейчъл няма представа за какво говори.

— Какво?

— Всичко това — казва той и прибира покупките й в две найлонови торби. — Прилича на комплект за начинаещи, които ще си играят на "Петдесет нюанса сиво", обаче аз съм сигурен, че има по-невинно обяснение.

Истинското обяснение е много по-ужасяващо.

— Не, точно за това са — казва Рейчъл и бързо излиза от магазина.

12

Четвъртък, 11:59 ч.

, затова няма представа колко е часът, но мисли, че може би още не е станало оКайли няма телефонбяд. Не чува нищо, но вижда светлина през прозорчето на мазето.

Сяда в спалния чувал. Тук, долу, е толкова студено, че по краищата на прозореца се е образувал скреж. Може би, ако тича на място, ще се стопли?

Измъква се от спалния чувал и застава по чорапи на ледения бетонен под. Прави няколко крачки, докато веригата се опъне, и тези крачки не са много. Може да направи малък кръг около леглото и после обратно до старата чугунена печка. Дали е толкова тежка, колкото изглежда? Отива до нея и с гръб към камерата я бутва. Печката не помръдва. Нито сантиметър. Бързо се връща обратно в спалния чувал и чака, завита в него, напрягайки слух, за да чуе, ако вратата към мазето се отвори, но никой не идва.

Заети са. Не я наблюдават през камерата. Поне не непрекъснато. Сигурно са я свързали с лаптоп и поглеждат екрана само от време на време. Ако успее да помръдне печката, какво следва? Все още ще е закопчана за проклетото нещо и ще стои пред стълбите, без да може да избяга.

В спалния чувал оглежда гривната на белезниците около китката си. Между метала и кожата няма почти никакво пространство. Може би един-два милиметра, не повече. Ще може ли да изхлузи гривната от китката си при толкова малко разстояние? Изглежда малко вероятно. Как го е правил Худини? Приятелят й Стюарт беше гледал сериала за Худини и я убеди и тя да го гледа. Определено не помни Худини да е изхлузвал белезници от ръцете си в който и да е от номерата си. Винаги ги отключва със скрит ключ. Ако някога се измъкне оттук, ще трябва да придобие някакви умения за оцеляване. Самозащита, отключване на белезници. Тя разглежда гривната отблизо. В метала, точно под миниатюрната ключалка, са отпечатани думите PEERLESS HANDCUFF COMPANY. Ако искаш да ги отвориш, пъхаш ключето в ключалката и завърташ наляво или надясно, след което гривната се отваря. Трябва й нещо, което ще свърши работата на ключа и ще отвори механизма. Ципът на спалния чувал не става. Моливът, който й дадоха за рисуване, също не става. Нито едно от нещата в кашона не става, освен може би…

Тя поглежда тубичката паста за зъби. От какво е направена? Метал? Пластмаса? Знае, че маслените бои се държат в метални тубички, но пастата за зъби? Оглежда тубичката внимателно, но не успява да разбере от какво е. Марката е "Колгейт", "Колгейт Кавити Протекшън". Прилича на старата тубичка с паста за зъби, която държат от години в банята за гости. Възможно ли е да използваш острия край в долната част, за да отключиш белезници?

Пъха ъгъла на тубичката в ключалката и отключването започва да й се струва възможно. Ще трябва внимателно да откъсне края на тубичката и да се опита да я оформи като ключ. Жената ще я убие, ако разбере, че се опитва да избяга. Опитът за бягство е опасно и крайно несигурно начинание, но е по-добре, отколкото да седи и да не прави нищо.

13

Четвъртък, 12:15 ч.

Пред къщата й стои нисък мъж. Пушката е на седалката до шофьорското място. Рейчъл спира и посяга към пушката. Сваля прозореца и слага пушката в скута си.

— Здравейте? — казва въпросително.

Мъжът се обръща. Оказва се старият доктор Хейвъркамп, който живее през две къщи от нейната.

— Здравей, Рейчъл — отвръща той весело с мекия си мейнски акцент.

Рейчъл връща пушката на съседната седалка и излиза от колата. Доктор Хейвъркамп държи нещо в ръка.

— Мисля, че е на Кайли — казва той. — Пише й името на калъфа.

Сърцето на Рейчъл подскача. Да, това е айфонът на Кайли и може би ще й подскаже къде се намира дъщеря й. Грабва телефона от ръцете му и го включва, но единственото, което се появява на екрана, е полето за паролата от четири символа на фона на Ед Шийрън, свирещ на китара. Рейчъл не знае паролата и е сигурна, че няма да успее да я отгатне. Ако сбърка три пъти, телефонът ще се заключи за двайсет и четири часа.

— Наистина е на Кайли. Къде го намерихте? — пита Рейчъл, като полага усилия да говори безгрижно.

— На спирката на автобуса. Разхождах Честър и си помислих: "Я, телефон" вдигнах го и видях името на Кайли на гърба. Сигурно го е изпуснала, докато е чакала училищния автобус.

— Ще се зарадва, че се е намерил. Благодаря.

Рейчъл не го кани вътре и не му предлага кафе. В този край на Масачузетс това е почти криминално деяние, но тя няма време.

— Ами аз по-добре да тръгвам тогава. Имам да изпомпвам тиня. Доскоро — казва той.

Тя го наблюдава как върви през папура към лодката си. Когато той изчезва от поглед, внася пушката и останалите си покупки в къщата, пийва малко вода и включва лаптопа. Екранът му светва и за миг тя го поглежда подозрително. Дали я наблюдават през камерите на лаптопа и телефона? Някъде е чела, че Марк Зукърбърг е залепил парченце непрозрачно тиксо върху окото на камерата на всичките си електронни устройства от съображения за сигурност. Тя вади тиксо от едно кухненско чекмедже и прави точно това, покрива камерите на телефона си, на лаптопа и на айпада. Сяда до масата в хола. Време е да се върне към задачата си. Трябва да отвлече дете? Тя се изсмива мрачно. Как изобщо е възможно подобно нещо? Това е лудост. Пълна и неподправена лудост. Как би могла да извърши нещо подобно?

Отново се пита защо са избрали нея. Какво са видели в нея, което да ги накара да помислят, че ще е способна да извърши нещо толкова откровено злонамерено като отвличане на дете? Тя винаги е била доброто момиче. Пълна отличничка в гимназията "Хънтър Колидж". Шестици на всички матури и блестящо представяне на интервюто за Харвард. Никога не кара с превишена скорост. Плаща си данъците. Никога не закъснява. Всеки фиш за неправилно паркиране предизвиква агония. А сега трябва да извърши едно от най-ужасните неща, които някой някога може да причини на едно семейство.

Поглежда през прозореца. Навън е прелестен ясен есенен ден. Заливът е пълен с птици и неколцина рибари, които копаят за стръв в калта до водата. Тази част от остров Плъм е микрокосмос за този район от Масачузетс. От тази страна на залива са по-малките къщи, до мочурището. От източната страна, отвъд залива, са големите празни летни къщи, които гледат към брега на Атлантическия океан. От западната страна на залива живеят нископлатени пожарникари, учители и ловци на раци, които са тук през цялата година. В източната страна къщите започват да се пълнят със заможни летовници през май или юни. Двамата с Марти си мислеха, че тук ще бъдат в безопасност. В по-голяма безопасност, отколкото в Бостън. Безопасност, какъв майтап! Никой не е в безопасност. Как са могли да бъдат толкова наивни да си помислят, че могат да живеят където и да е в Америка и да са в безопасност?

Марти. Защо още не й се е обадил? Какво, по дяволите, прави в Огъста? Вади списъка с имена, който направи след проучването във фейсбук, и започва отново да разглежда профилите. Колко много щастливи усмихнати лица! Някое от тези усмихнати момченца и момиченца Рейчъл ще трябва да заплаши с оръжие и да го вкара в колата си. И къде, в името божие, ще скрие клетото дете? В никакъв случай не в собствената си къща. Стените са дървени и няма звукоизолация. Ако някой се разкрещи, ще го чуят половин дузина съседи. А и в къщата няма нито мазе, нито таван. Както каза Колин Темпъл, тази къща не е нищо повече от плажна вила с напомпано самочувствие. Може би трябва да се крие в мотел? Не. Това е откачено. Ще трябва да отговаря на твърде много въпроси.

Поглежда през прозореца към големите къщи от другата страна на залива и изведнъж й хрумва много по-добър план.

14

Четвъртък, 12:41 ч.

Тя тича в спалнята, сваля си полата и нахлузва чифт джинси и маратонки. Облича червения си пуловер, слага шапката на Ред Сокс на Кайли и блуза с цип и качулка. Отваря френския прозорец и излиза на верандата. Върви към тясната пясъчна пътека, която следва брега на залива между папурите. Студен вятър, гниещи водорасли. Звуци от радио и телевизия долитат от къщите, които гледат към водата.

Тя се движи близо до брега, докато не преполовява пътя до източната страна на залива. После свива към Северния булевард и започва да оглежда просторните къщи с изглед към океана, като се старае да остане незабелязана.

Всички летовници са си тръгнали, но кои от тези къщи принадлежат на летовници и кои са на постоянни местни жители? Откакто островът се сдоби със собствена канализация и водоснабдяване, има повече постоянни жители, но богаташите с наследствени пари имат непоклатими навици: пристигат в края на май в Деня в памет на загиналите във войните и си тръгват в Деня на труда през септември, като прелетни птици.

Въпрос на секунди е да определи дали някоя къща има обитатели или не: светнати лампи, кола на алеята отпред, гласове. Също толкова лесно е и да определи кои къщи са празни само временно: лампите не светят, няма кола на алеята, но в пощенската кутия има писма и газта не е изключена.

Да определи дали къщата е празна и вероятно ли е да остане така по-дълго време, е малко по-трудно, но не чак толкова, колкото си мислят хората. Лампите не светят, токът е спрян, както и интернетът, няма поща в кутията и газта е изключена. Но и тези къщи може би са на жители на Бостън или Ню Йорк, които работят в града от понеделник до петък и после се появяват тук в събота сутрин в ботите и палтата си от Ел Ел Бийн — и които малко ще се изненадат, ако намерят непозната в кухнята си, застанала до вързано на стол дете.

Това, което й трябва, е къща, подготвена за зимата. Североизточните ветрове по това време на годината са особено свирепи и макар повечето къщи с изглед към океана да са построени на дюните над брега, ако се развихри буря по време на прилив, вълните понякога стигат до верандите и могат да счупят скъпите им прозорци. Затова, ако собствениците на някоя къща няма да се връщат до Коледа или до пролетта, те ще заковат дъски върху прозорците, гледащи на изток.

Прозорците на няколко от по-големите къщи са заковани и недалеч има една, която особено се харесва на Рейчъл. Тухлена е, което е рядкост по тези места. Почти всички останали къщи около залива са дървени. Още по-хубав от тухлените стени е фактът, че къщата има истинско подземно мазе. Това й казва, че е строена преди 1990, когато е приета поправка към закона за строителството, задължаваща собствениците на къщи да ги подсигурят срещу наводнение, което значи да ги качат на стълбове над земята.

Рейчъл обикаля обещаващата къща и я разглежда. Прозорците към океана са заковани, както и страничните. Тя прескача оградата и проверява електрическото табло и газовите тръби. И газта, и токът са спрени, а пощенската кутия е празна. Очевидно е, че цялата поща е пренасочена или се пази в местния пощенски клон. Табела на пощенската кутия известява света, че къщата е собственост на семейство Апънзелър. Тя ги познава бегло. Възрастна двойка. Той е почти на седемдесет, по произход от Бостън, и е пенсиониран професор по химия от университета "Емъри". Жена му Илейн е с десетина години по-млада от него. И за двамата е втори брак. Ако Рейчъл не се лъже, те прекарват зимата в Тампа, Флорида.

Качва се на източната веранда. Тя е снабдена с дъсчени стени, което значи, че човек може да седи на верандата, без да го види никой, освен хората, минаващи точно пред верандата по плажа. По това време на годината по плажа не се разхождат много хора. Задният вход води директно в кухнята. Състои се от заключена мрежеста врата, която се отваря, когато Рейчъл я дръпва достатъчно силно. Кухненската врата зад нея е с обикновена брава с топка.

Оглежда я внимателно и я снима с телефона си. Прекарва десет минути в Гугъл, търсейки информация за изображението, и установява, че бравата е псевдоджорджиански модел F40 на Шлейг, който, според няколко ключарски сайта, може да се отвори с помощта на чук и длето.

Притеснително обаче е, че на кухненския прозорец има лепенка, която предупреждава, че къщата се охранява от "Атомик Алармс". Ако отвори задната врата, може да се окаже, че разполага с трийсет секунди да открие кутията с кода на алармата, а ако не успее да набере кода достатъчно бързо, целият ад ще се стовари на главата й, нали така? Лепенката на "Атомик Алармс" обаче изглежда стара. Някога е била яркосиня, но сега е избеляла до бледосиво. Дали алармата работи, ако е спрян токът?

Има и още един огромен проблем с къщата. Семейство Апънзелър живеят точно до една от много пътеки през дюните към плажа на острова. По това време на деня никой не ползва пътеките, но сутрин, предполага Рейчъл, тук сигурно гъмжи от кучкари и любители на сутрешните разходки. Ако от къщата се разнасят детски писъци, всички ще чуят, освен ако тя не успее да звукоизолира мазето. Една дебела дъска, закована за прозореца на мазето, може да свърши работа, но няма да е най-доброто решение. Тя си спомня предупреждението на Волтер, че съвършенството е враг на доброто. Може да прекара една седмица в търсене на най-подходящата празна къща, и това ще е седмица, през която Кайли страда в друго мазе. Освен лепенката за алармената система и пътеката през дюните, къщата на Апънзелър е доста близо до съвършенството. Малко е отдалечена от останалите къщи в този район и отчасти изолирана от околния свят от дюните. Най-близкият път е на около петнайсет метра, а и семейството е засадило кипариси, за да се опази от лъчите на залязващото слънце.

Рейчъл сяда на един от дъсчените столове на задната веранда на семейство Апънзелър и набира номера на една охранителна фирма, "НюбъриХоум Секюрити".

— НХС, тук Джаксън, с какво мога да бъда полезен? — казва мъжки глас с толкова силен източен акцент, че действа като шкурка на ушите.

— Да, здравейте. Можете ли да ми помогнете с един въпрос, свързан с алармени системи?

— Ще пробвам.

— Казвам се Пеги Монро. Живея на острова. Дъщеря ми трябваше да разходи неаполитанския мастиф на Елси Танър, докато тя е извън града, и Елси й даде ключа, но на прозореца има стара лепенка на "Атомик Алармс" и дъщеря ми се притеснява, че ако отвори вратата, алармата ще писне. Имате ли идея какво да направим?

Рейчъл е нова в играта на лъжите. Не е сигурна дали е по-добре да говори възможно най-малко или да бъбри неспирно и да бълва имена и подробности, за да приспи подозренията. Избрала е втория вариант и сега се притеснява, че се е оплела. Джаксън се прозява.

— Ами, госпожо, мога да дойда и да погледна, ако искате, но минималната такса е петдесет долара.

— Петдесет долара? Че това е повече, отколкото й плащат, за да разхожда кучето.

— Да, и аз така си помислих. Вижте, мисля, че дъщеря ви няма да има проблеми. "Атомик Алармс" фалираха през деветдесетте. Повечето им обекти минаха към "Брийз Секюрити", но те свалиха всички стари лепенки на Атомик от прозорците на клиентите, така че ако на онзи прозорец има лепенка на "Атомик Алармс", алармената система не е включена към мрежата. Видяхте ли по-нови лепенки?

— Не.

— Значи няма да има проблеми. Ако все пак алармата звънне, обадете ми се и ще дойда да видя дали мога да помогна.

— Много ви благодаря.

Връща се в къщата си от другата страна на острова и открива длето и чук в старата кутия с инструменти на Марти. Кутия с инструменти, която той така и не е ползвал никога. Брат му Пийт, а не Марти, е инженерът, специалистът по коли, човекът, способен да поправи всичко. Когато се преместиха тук, Пийт направи къщата годна за живеене по време на една от отпуските си.

Сърцето й замира. Ако с Кайли се случи нещо, това ще разбие сърцето на Пийт. Чичото и племенницата са много привързани един към друг. Рейчъл усеща как сълзите отново пълнят очите й и ги преглъща. Хленченето няма да върне Кайли.

Тя слага чука и длетото в един спортен сак и добавя фенерче. За всеки случай взима и пушката. Сакът се напълва. Докато върви надолу по пътеката, започва да ръми. Сега небето е сиво и на запад се виждат зловещи тъмни облаци. Дъждът е добре дошъл. Той ще принуди кучкарите и любопитковците да си останат вкъщи.

Рейчъл се чуди дали похитителите на Кайли я държат на топло и дали са й създали удобства. Тя е чувствително момиче. Има нужда от грижи. Рейчъл свива ръка в юмрук и се удря по бедрото. Идвам, Кайли, идвам, идвам. Вдига качулката си и продължава по Северния булевард към дома на Апънзелър.

Да, кипарисите пред къщата ще свършат доста добра работа в скриването на всякакви злонамерени действия в нея. Пресича пясъчната пътека и отново прескача ниската ограда. Оглежда правоъгълното прозорче на мазето, което се показва на около петнайсет сантиметра над земята. Дълго е около метър, високо около трийсет сантиметра. Тя почуква стъклото — не изглежда особено дебело, но ако се покрие с акрилна плоскост или дебела дървена дъска, може би, евентуално, звуците, идващи от мазето, ще бъдат заглушени.

Тя се връща на задната веранда и отваря мрежестата врата. Сърцето й препуска. Струва й се безумие да прави това посред бял ден, но се налага да побърза. Изважда длетото от сака и го поставя в средата на бравата, върху ключалката. После вдига чука и удря силно длетото. Чува се метален звън, но когато пробва бравата, тя не се завърта. Отново наглася длетото и удря още по-силно. Този път пропуска целта и чукът се забива в дървената врата.

Господи, Рейчъл!

Отново вдига чука и го стоварва върху длетото за трети път. Целият механизъм на бравата се строшава, разхвърчават се парчета. Оставя длетото и чука и колебливо пробва бравата. Топката се завърта и когато Рейчъл бутва, вратата се отваря със скърцане. Изважда пушката и фенерчето и сега, цялата разтреперана, влиза в къщата.

15

Стои в къщата, в която току-що е влязла с взлом. Трийсет секунди страх. Не се появява куче. Не звъни аларма. Никой не пищи. Не е просто късмет. Проучила е обекта добре. Къщата е празна и мирише на влага. Всички плоски повърхности в кухнята са покрити с тънък слой прах. Никой не е влизал тук от началото на септември.

Затваря кухненската врата след себе си и тръгва да проучи къщата. Тя се състои от три безинтересни етажа и едно много интересно мазе с тухлени стени, бетонен под и нищо друго, освен пералня, сушилня и бойлер. Къщата се държи на редици от бетонни колони и тя би могла, мисли си Рейчъл с отвращение, да завърже човек за една от тези колони с веригата. Поглежда през прозорчето над сушилнята. Ще го закове с дъска, която ще купи от железарията в града.

Потръпва със смесица от вълнение и отвращение. Как може да обмисля подобно нещо толкова хладнокръвно? Това ли причиняват на човек травмите? Да. Спомня си за дните на химиотерапията. Безчувствеността. Усещането как скача в пропаст и пада, пада, пада до безкрайност. Качва се на горния етаж, излиза през задната врата, затваря я, затваря и мрежестата врата и проверява дали брегът е напълно чист, преди да слезе по стълбите към плажа.

Прибира се вкъщи сред пръски от вълни и лек дъждец. Отваря лаптопа на масата в хола и започва да проверява фейсбук профилите на всички, включени в списъка й с потенциални мишени.

Важно е да избере правилната мишена. Трябва да избере точния вид жертва с точния вид семейство, хора, които няма да изпаднат в паника и да отидат в полицията и които ще имат пари да платят откупа, но и емоционалната издръжливост да извършат отвличане, за да си получат детето обратно.

Отново се запитва защо са избрали нея. Тя не би се избрала. В никакъв случай. Би избрала някой много по-стабилен. Семейна двойка, може би, с достатъчно пари.

Вади бележника си и написва няколко критерия, с чиято помощ ще съкрати твърде дългия списък. Никой познат, който би могъл да я познае по гласа. Никой от Нюбърипорт, Нюбъри или остров Плъм. Но и никой, който живее прекалено далече. Никой от Върмонт или Мейн, или на юг от Бостън. Хора с пари. Хора, които изглеждат стабилни. Никакви полицаи, журналисти или политици.

Разглежда имена и лица и за пореден път се удивява колко склонни са хората да споделят най-съкровените си тайни в мрежата, където може да ги види всеки. Адреси, телефонни номера, професии, брой деца, училища на децата, всички хобита и занимания.

С дете ще е най-сигурно. Децата са податливи. Най-малко вероятно е да се опитат да се борят или да избягат, а в същото време най-успешно ще дръпнат правилните емоционални струни на семейството си и ще го накарат да действа. Но децата са под постоянно наблюдение. Може да се окаже трудно да отвлече дете, без никой да я види.

— Освен ако е моето дете. Моето дете всеки може да го отвлече — казва на глас и подсмърча.

Минава през фейсбук, инстаграм и туитър и прилага критериите си. Орязва дългия списък до пет деца. Подрежда ги според това, колко са подходящи за целта й.

1. Дени Патърсън от Роули, Масачузетс

2. Тоби Дънлийви от Бевърли, Масачузетс

3. Белинда Уотсън от Кеймбридж, Масачузетс

4. Чандра Синг от Кеймбридж, Масачузетс

5. Джак Фентън от Глостър, Масачузетс

— Не мога да повярвам, че върша това — казва Рейчъл на себе си.

Макар че, разбира, не е длъжна да върши каквото и да е. Може просто да се обади в полицията или на ФБР.

Отделя известно време да обмисли този вариант. Наистина да го обмисли. ФБР са професионалисти, но жената, отвлякла дъщеря й, не се страхува от наказателната система. Тя се страхува от Веригата. Човекът преди нея във Веригата държи сина й. Ако Рейчъл създаде впечатление, че е ненадеждна, похитителката е инструктирана да убие Кайли и да си избере нова мишена. Жената звучи все по-истерично. Рейчъл не се съмнява, че е готова на всичко, за да си върне сина… Не, без ФБР. Освен това, когато направи обаждането, което самата тя е получила от онази жена, гласът й ще трябва да звучи точно толкова решително и опасно, колкото беше този на жената.

Прочита бележките за всяка от мишените. Първоначалният й избор изглежда наистина добре: Дени Патърсън. На дванайсет. Живее с майка си, Уенди, в Роули. Самотна майка, на сцената няма баща. Не е безпарична. Всъщност, изглежда, е доста добре финансово.

Рейчъл го обмисля. Какво искат онези, които управляват Веригата? Най-важното е самата Верига да продължи. Някои от хората по нея са по-богати от други, но по-важно от богатството е изискването да могат да мислят бързо, да бъдат дискретни, когато добавят нова брънка във Веригата, и да се погрижат тя да продължи. Всяка отделна брънка по Веригата е безценна. Мишените трябва да имат пари, но трябва и да са способни хора, податливи на манипулация и обзети от страх. Каквато е тя в момента. Една силна брънка с неколкостотин долара в банката е по-добра от слаба брънка милионер.

Киркегор казва, че скуката и страхът са корените на всяко зло. Злите хора, които стоят зад Веригата, искат парите, които им се плащат, а онова, от което се страхуват, е брънката, която може да разкъса цялата Верига. Тази брънка няма да е Рейчъл.

Обратно към Дени. Майката на Дени е собственик на компания, купена от телекомуникационния гигант АОЛ преди известно време. Обича сина си, хвали се с него непрекъснато. Изглежда корава и е малко вероятно да се срине психически. На четирийсет и пет е. Два пъти е участвала в Бостънския маратон, веднъж през 2013 и втори път миналата година. Миналата година е била по-бърза. Четири часа и две минути.

Дени обича видеоигри, Селена Гомес и да ходи на кино, а най-хубавото от гледната точка на Рейчъл е, че е луд по футбола. Ходи на тренировки три пъти седмично след училище и често се прибира вкъщи пеша.

Прибира се вкъщи пеша.

Къдраво, приятно, нормално дете. Няма алергии, няма здравословни проблеми, не е едър за възрастта си. Всъщност изглежда малко по-дребен от обичайното. Със сигурност не е вратар.

Майката има една сестра, която живее в Аризона. Бащата липсва. Живее в Южна Каролина. Женен повторно. В семейството няма полицаи или политически връзки.

Уенди е прегърнала електронната епоха и пуска статуси с местонахождението си в инстаграм и туитър почти непрекъснато. Благодарение на това, ако Рейчъл реши да проследи детето до тренировката по футбол, Уенди ще я информира своевременно къде, по дяволите, се намира самата тя.

Дете 1 звучи много обещаващо. Сега тя се прехвърля на дете 2: Тоби Дънлийви, също на дванайсет, от Бевърли. Има по-малка сестра. Майката непрекъснато пуска статуси във фейсбук за всичко, с което се занимава семейството.

Рейчъл отваря фейсбук профила на Хелън Дънлийви. Усмихната, приятна блондинка на около трийсет и пет. "Не съм невротична, прекалено съм заета, за да съм невротична" — пише под снимката й. Хелън живее в Бевърли с мъжа си Майк и сина и дъщеря си Тоби и Амилия. Майк е консултант по мениджмънт в банка "Стандард Чартърд" в Бостън. Хелън работи на половин ден като учителка в предучилищните групи в начално училище Норт Сейлъм.

Амилия е осемгодишна, четири години по-малка от Тоби. Рейчъл преглежда фийда на Хелън. Тя има занимания два дни в седмицата, сутрин, а останалото си време, изглежда, прекарва в постоянно информиране на приятелите си във фейсбук с какво се занимава семейството. Майк Дънлийви явно работи много в Бостън и най-често се прибира късно вечерта. Рейчъл научава това от статусите на Хелън, съобщаващи с кой влак се прибира Майк и дали тя ще остави децата да го изчакат, или ще ги приспи без него.

После Рейчъл открива профила на Майк в линкдин. На трийсет и девет е, отраснал е в Лондон и преди време е живял в Ню Йорк. Няма политици или полицаи сред роднините и изглежда достатъчно стабилен. Списва кулинарен блог, обича футбола и някога е работил в аукционна къща, преди да се насочи към консултантството. Най-бляскавото му постижение е продажбата на буркан Merda d' Artista[2] на Пиеро Мандзони.

Хелън има две сестри. Тя е средната. И двете сестри са домакини. Едната е омъжена за адвокат, другата е разведена, а бившият й съпруг е диетолог. Семейството прибира децата от училище всеки ден, но Тоби е привлекателна мишена, защото тъкмо е започнал да ходи на уроци по стрелба с лък. Два пъти седмично посещава сейлъмския клуб по стрелба с лък.

Стрелбата е новата страст на Тоби. Във фейсбук профила му има линк към очарователно видео в ютюб, което го показва как стреля по разнообразни мишени под звуците на Here Comes the Hotstepper на Ини Камоуз. А най-хубавото е, че от клуба той се прибира у дома пеша. Сам-самичък.

Тоби е добро момче. Повече деца трябва да са такива — мисли си Рейчъл и в следващия момент се сеща, че именно хора като нея показват съществуването на толкова много обсебващи, невротични родители.

Дете 1 и дете 2 изглеждат еднакво обещаващи, а освен тях Рейчъл разполага и с три солидни резерви. Отива в града за още покупки от железарията. В колата телефонът й започва да звъни.

— Здравейте, търся Рейчъл О'Нийл.

— Аз съм.

— Здравей, Рейчъл, обажда се Мелани от Отдела за измами в Чейс. Исках да те уведомя за необичайна активност по твоята Виза от тази сутрин.

— Добре.

Мелани задава няколко въпроса, за да потвърди самоличността й, след което минава по същество.

— Изглежда, че някой е употребил картата ти за купуването на биткойни за десет хиляди долара. Знаеш ли нещо за това?

— Не сте спрели превода, нали?

— Не, не сме. Но, хм, се чудехме…

— Аз бях. Аз ги купих. Всичко е наред. Просто инвестиция, която искахме да направим със съпруга ми. Виж, малко съм заета в момента и трябва да тръгвам.

— Значи няма необичайна активност?

— Не. Нищо необичайно. Всичко е наред. Но благодаря, че се обади. Сега наистина трябва да тръгвам. Дочуване — казва Рейчъл и затваря телефона.

В железарията взима поръчаната дъска за прозореца на мазето на Апънзелър, а по пътя обратно й се обажда Марти. Най-сетне! Тя се опитва да овладее сълзите, които бликват в мига, в който чува неизменно бодрото му, дружелюбно "Здрасти, мило, какво става?"

По някаква причина тя просто не може да намрази Марти, независимо колко й се иска. Има нещо в зелените му очи и тъмната чуплива коса. Майка й я предупреди, че е негодник, но този тип предупреждения винаги имат обратен ефект.

— Тами спомена нещо за протекъл покрив — казва Марти.

— Какво?

— Покривът. Тами каза, че течал.

— Къде си, Марти? — пита тя и за малко не добавя "Имам нужда от теб".

— В Огъста съм. На фирмена сбирка.

— Кога се връщаш?

— В петък вечер ще съм на линия, за да взема Кайли за уикенда, не се притеснявай.

Рейчъл преглъща стон.

— О, Марти! — прошепва тя.

— Това е утре, мило. Дръж се.

— Добре.

— Не е проблемът в покрива, нали? Какво става, миличко? Нещо не е наред. Кажи ми.

Имаш предвид, освен факта, че най-вероятно умирам, а дъщеря ни е отвлечена? — идва й да каже, но се въздържа. Въздържа се, защото Марти ще отиде право в полицията и няма да я разбере.

— Парите ли те притесняват? Знам, не плащам много редовно. Но ще оправя нещата, обещавам. Намери ли майстор?

— Не — равно казва Рейчъл. — Никой не ми помага.

— Колко зле тече?

— Не знам.

— Виж, мило, проверих прогнозата. Никой майстор няма дойде в дъжда тази вечер. Може би Пийт ще може да ти помогне?

— Пийт ли? Къде е Пийт?

— В Устър, мисля.

— Ще му пратя съобщение. Мисля, че това ми е позволено.

— Какви ги говориш? От кого да ти е позволено?

— Нищо. От никого. Да, може би ще питам Пийт. Ще го обмисля.

— Добре, миличко. Трябва да тръгвам. Ще се оправиш ли?

— Да, Марти — тъжно казва тя.

— Чао — казва той и затваря.

Без успокоителния му баритон в колата отново се възцаряват студ и тишина.

16

Четвъртък, 14:44 ч.

Ако не сте стрелец с лък, трайно парализиран от шията надолу, почитател на древните огнестрелни оръжия или нямате навършени осемнайсет години, то сезонът за елени в Масачузетс започва на 27 ноември.

Пийт обаче никога не е приемал логиката на ловните сезони в Масачузетс, както и тази на повечето закони, правила и предписания. Той знае, че ако някой шериф, или рейнджър, го хване, може да го глобят или да му направят нещо по-лошо. Но рейнджърите няма да го хванат. Пийт познава горите на запад от Устър така, както други хора познават баровете около стадион "Фенуей" или смените на стриптийзьорките в "Хърикейн Бети". Той ловува в тези гори от детството си. Наистина, сетивата му са малко притъпени от настоящите му проблеми, но дори и в това състояние никой тромав заместник-шериф, или рейнджър, с виждаща се отдалеч сигнална жилетка не би могъл да го изненада.

Той често мисли да се премести в Аляска, където има още по-малко рейнджъри и заместник-шерифи, но Кайли ще го задържи в щата поне докато влезе в университета. Кайли е единствената му племенница и Пийт е луд по нея. Разменят си есемеси почти всеки ден и той винаги я води на онези филми, които майка й не може да търпи.

Пийт върви по петите на едрия мъжкар и навлиза по-дълбоко в брезовата гора. Еленът няма представа, че го следят. Вятърът духа от елена към Пийт, а и той се движи напълно безшумно. Много го бива в това. В морската пехота беше военен инженер, но след няколко години, прекарани в строене на мостове под ракетен обстрел, си взе безсрочен отпуск, за да се запише в курса по рекогносцировка в Кемп Пендълтън. Завърши сред първите в класа. Началството искаше да го премести в батальон за рекогносцировка, но Пийт завърши курса, само за да види дали ще може.

Поставя стария мъжкар на мушката си и се прицелва под сърцето, но точно преди да натисне спусъка, телефонът му започва да вибрира в джоба. Трябваше да го изключа — мисли си той, — не очаквах, че тук ще има сигнал.

Поглежда телефона. Две нови съобщения, едно от Рейчъл и едно от Марти. И двамата му задават един и същ въпрос: "Къде си?" Опитва се да отговори на Рейчъл, но съобщението не се изпраща. Есемесът от Марти игнорира. Пийт не мрази Марти, но ги свързват много малко общи неща. Разликата им е шест години и докато Марти порасне достатъчно, че да проходи и проговори, и да стане интересен, Пийт вече нямаше търпение да се махне от къщи. И се махна. На дванайсетгодишна възраст "зае" шевролета импала на един съсед и го откара чак в Ист Франклин, Върмонт. Тръгна за Монреал по някаква причина, но на канадската граница го спряха и го арестуваха.

И нищо не се случи. Съвсем нищо. Съдията му дръпна поучителна реч и му каза да не прави повече така. След това той продължи да краде коли, но по-внимателно. Не е правил опит да минава границата, не се състезаваше по пътищата. В гимназията се събра с лоша компания, но никой не се интересуваше от това, стига успехът му да си оставаше стабилна петица, за което той се погрижи. Училището го отегчаваше, но по някакъв начин успя да се класира за прием в Бостънския университет и записа строително инженерство. В университета поддържаше среден успех около четворка. През повечето време си играеше с новия софтуер за дизайн, с който сътворяваше нереални висящи мостове, невъзможни за построяване, и древни конзолни мостове, които никой не би поискал. Дипломира се през май 2000 без никакви планове или идеи за бъдещето.

Премести се в Ню Йорк и се опита да си изкарва хляба като експерт по киберсигурността в процъфтяващата световна мрежа. Всички казваха, че интернет е новата златна треска, но Пийт, изглежда, бе попаднал на погрешната руда. С парите, които изкарваше, едва успяваше да покрие вноските по студентския си заем.

Година по-късно обаче дойде 11 септември.

На сутринта след атентата той отиде на площад "Таймс". Никой от хората в града в онзи момент няма да забрави следващия ден. Това беше напълно нов свят. Пред павилиона за набиране на войници на площада се бе извила опашка стигаща до Трийсет и четвърта улица. Дядото на Пийт е служил във флота.

Заради инженерната му диплома и професионалната му история офицерите му препоръчаха флота или морската пехота. Пийт избра морската пехота. И това беше всичко за следващите тринайсет години. Офицерската школа, полевите инженери, седем мисии в чужбина, пет от тях в активни военни зони. След морската пехота той попътува известно време и накрая се върна и се установи в Устър.

Сега този период от живота му е приключил. Сега той е поредният безработен четирийсетгодишен мъж, който се нуждае от малко безплатно еленско, за да изкара зимата.

Еленът навежда глава, за да пие вода от един ручей наблизо. По левия му хълбок се проточва дълъг белег. И двамата са воювали. Оттук Пийт може да го уцели безпроблемно, но нещо му подсказва, че еленът ще трябва да почака. Обхваща го някакво предчувствие, напрегнато усещане отзад на врата: нещо не е наред, нещо се е объркало. Той отново чете съобщенията: Къде си? Да не би Рейч да има проблеми? Мята пушката на рамо и се оглежда за възвишение, за място, където ще има покритие, но телефонът казва, че от батерията му остава само един процент.

Качва се на хълмчето над водопада и опитва да й прати съобщение оттам, но за двете минути, които отнема изпращането, батерията му се изтощава окончателно, разбира се. Едрият елен се обръща и го поглежда. Двамата се взират един в друг три секунди.

Подплашено, животното се скрива между дърветата. Пийт със съжаление го гледа как изчезва. Купоните за безплатна храна не стигат. Той запъва спусъка на пушката и поема обратно към пикала си.

Сега по кожата му плъзват невидими мравки. Кога мина толкова време? Вдига поглед към небето. Не може да е станало три часът. Но очевидно е точно толкова. Върви из есенната гора и намира пикапа си непокътнат на поляната, където го остави. За съжаление, не си е взел зарядното, затова ще трябва да почака, докато се прибере в апартамента си в Устър, преди да разбере какво иска Рейчъл.

17

Четвъртък, 15:27 ч.

Кайли седи в спалния чувал. Държи тубата с паста за зъби в едната си ръка, китките я болят от напрежението при опитите да отключи белезниците. Спомня си видео от ютюб, което Стюарт й препоръча, за три начини за измъкване от белезници. Стюарт обожава такива неща — Худини, магии, трикове с измъкване от това или онова. Тя не гледа видеото. Потърси друго видео — за току-що открита тайна погребална камера във Великата пирамида.

Следващия път ще гледа. Ако има следващ път — мисли си, внезапно обхваната от ужас. Вдишва дълбоко и затваря очи.

Тя също харесва магията. Египтяните са живели в свят, гъмжащ от богове и демони. И тук има демони, но те са човешки същества. Тя се чуди дали майка й прави онова, което похитителите поискаха от нея. Чуди се дали похитителите са сбъркали майка й с друг човек. С човек, който има достъп до трезора на някоя банка или до държавни тайни… Поема си дълбоко дъх, изпуска го бавно, повтаря. Вече е по-спокойна. Не напълно спокойна, но по-спокойна отпреди. Слуша и не чува нищо.

Не, не е нищо. Винаги има звуци. Щурци. Прелитащ самолет.

Далечна река. Секундите минават, минутите. Тя иска реката да я вземе и да я отнесе от това място, от тези хора, да я отнесе от всичко това. Без значение накъде. Иска да легне по гръб и да остави течението да я носи през мочурищата към Атлантическия океан.

Не. То е измама. Сън. Това е реалността. Това мазе. Белезниците. Живей в настоящето — беше казала инструкторката в онзи час по отпускане и съсредоточаване, на който всички се бяха подигравали. — Присъствай в настоящия момент и виж всичко, което може да се види в този момент.

Тя отваря очи. Оглежда се, наистина се оглежда. Вижда всичко, което може да се види.

18

Четвъртък 15:31 ч.

Уенди Патърсън взима Дени от началото училище в Роули, води го на тренировка по футбол и отива с колата в Ипсуич, където си поръчва чай с ароматни подправки и соево мляко от "Старбъкс". Снима чая и бисквитата, украсена с мотиви за Деня на благодарността, която е купила за Дени, и качва снимката в инстаграм.

Дени се е преоблякъл в екипа си за тренировка и упражнява дриблиране със съотборниците си. Рейчъл го наблюдава от волвото си, което е паркирала през улицата, и в същото време държи под око туитър, фейсбук и инстаграм профилите на Уенди през телефона си. Гледа момчето и й призлява от съмнения. Как би могла да извърши подобно нещо? Това е най-големият кошмар, който човек може да причини на една майка, на едно семейство. Но после се замисля за Кайли, заключена в мазето на една луда жена. Отвличането е най-кошмарното нещо, което можеш да причиниш някому, но се налага да се направи.

Тя гледа как Дени играе и когато тренировката свършва, вижда, че, да, Уенди е все още в кафенето "Старбъкс" в Ипсуич. Дъждецът е спрял и изглежда, че Дени ще се прибере вкъщи пеша.

Уенди не споменава на стената си във фейсбук, че се готви да отиде да го вземе.

Може ли Рейчъл да го отвлече сега?

Преди си мислеше, че този път само ще наблюдава, а не че ще й се отвори възможност да отвлече детето. Още не е подготвила къщата на Апънзелър. Дъската за прозорчето не е закована. Не е сложила матрак. Но какво да прави, ако й се отвори възможност? Тя проследява момчето с колата, докато то върви към дома си заедно с някакъв приятел. Очевидно е, че няма как да похити две деца, затова ще трябва да изчака, докато се разделят. Рейчъл осъзнава, че изглежда крайно подозрително, карайки с десет километра в час по петите на две момченца.

Не е обмислила нещата както трябва. Няма представа къде се намира къщата на Дени. На главната улица ли е? В края на някоя сляпа улица? Проклина се, задето не провери маршрута от училище до дома му в картите на Гугъл.

Приятелят върви с Дени няколко пресечки, но след това му махва и двамата се разделят. Дени остава сам.

Малкият Дени е сам-самичък.

Пулсът на Рейчъл се ускорява. Тя поглежда седалката до мястото на шофьора. Оръжие, ски-маска, белезници, превръзка за очите.

Сваля прозореца и проверява всички огледала за обратно виждане.

Има свидетели. Старец с куче. Гимназистка, излязла да потича. Роули е заспало малко градче, но недостатъчно заспало точно днес. И после, просто ей така, Дени свива по една алея, вади ключ от джоба си и си влиза у дома.

Рейчъл паркира волвото от другата страна на улицата и проверява стената на фейсбук на Уенди. Сега вече се прибира, научава оттам.

Рейчъл разполага с осем или девет минути, докато Дени е сам вкъщи. Но дали е сам вкъщи? Дали няма куче или прислужница, или нещо подобно?

Може ли просто да си сложи ски маската, да прекоси улицата и да звънне на вратата? Как ще го вкара в колата, ако се наложи бързо да се махне оттам? Във филмите самотните похитители използват напоени с хлороформ парцали, за да хванат жетвите си. В аптеките дали се продава хлороформ? Ами ако сложи прекалено много и сърцето на горкото хлапе спре?

Тя скрива лице в ръцете си. Как е възможно това да й се случва? Кога ще се събуди от този кошмар? Превърта тези мисли отново и отново, докато не става твърде късно. Белият джип фолксваген на Уенди спира пред къщата и Уенди излиза от него.

Рейчъл се наругава. Прахоса възможността. Почти нарочно. Почти нарочно от чист страх. Но в мига, в който се появява майка му, Дени излиза навън и заедно с едно съседско дете започват да играят баскетбол под коша на съседското дете. Тя ги гледа и двамата алчно. Така, както хищник гледа плячката си. Всеки от двамата ще й свърши работа в този момент. Само да успее да ги раздели…

Поглежда часовника си. Още няма пет часът. Тази сутрин, когато се събуди, беше напълно различен човек. Както е отбелязал Дж. Г. Балард[3], цивилизацията е просто тънко було, спуснато върху закона на джунглата: по-добре ти, отколкото аз. По-добре твоето дете, отколкото моето.

Когато баскетболният двубой свършва, Дени се връща у дома. След няколко секунди пред къщата на Патърсън спира патрулка от лоуълския участък и от нея излиза двуметров полицай.

Рейчъл потъва в седалката си, но полицаят не е дошъл за нея. Той носи огромна кутия с конструктор "Лего". Натиска звънеца на Патърсън и Уенди отваря. Целува го и Рейчъл гледа как полицаят влиза вътре. После гледа през прозореца на хола как разрошва косата на малкия Дени и му дава легото.

Май Уенди не всичко споделя във фейсбук и инстаграм — мисли си Рейчъл. Което елиминира дете 1. Никакви връзки с органите на реда. Правилата са ясни. Тя вади бележника и телефона си. Сега дете 2 става дете 1.

Тоби Дънлийви.

Рейчъл преглежда фейсбук стената на Хелън Дънлийви. Избра Хелън, защото е от хората, които смятат за нужно през половин час да споделят със света какво правят. Но пък изглежда приятна жена и добра майка. Точно такъв тип мишена й трябва: добра майка, която ще направи всичко, за да си върне детето.

Рейчъл се заема да проучи отблизо съпруга на Хелън, Майк. Стандард Чартърд е безопасно, скучно място. Сигурно е свикнал на стрес и има пари да плати откупа. Майк е англичанин, но е живял дълги години в Манхатън. Има кулинарен блог и е написал забавен пост, озаглавен "Кое се е появило първо — магазинът "Забар" или Горен Уест Сайд?". Поредният симпатяга. Човек, когото не би искала да захвърли в ада.

Но пък никой не би трябвало да преживява онова, което тя преживява в момента.

Спира и отново се замисля дали няма друг начин да излезе от тази ситуация, но нищо не й хрумва. Следвай Веригата. Това е всичко. Ако следваш Веригата, ще си получиш детето обратно. Ако не я следваш… Айфонът й започва да звъни, докато чете фийда на Тоби в тъмблър. Непознат номер.

— Ало? — колебливо казва Рейчъл.

— Как вървят нещата, Рейчъл? — пита глас.

Човекът говори през модулатор. Същият човек, който й се обади сутринта на шосе И-95.

— Кой си ти? — рязко пита Рейчъл.

— Аз съм ти приятел, Рейчъл. Приятел, който ще ти каже истината независимо колко е горчива тя. Ти си философ, нали така?

— Ами предполагам…

— Знаеш какво казват — че живите са просто разновидност на мъртвите, не е ли така? При това много рядка разновидност. Люлката се люшка над пропаст. Дъщеря ти се казва Кайли, нали?

— Да. Тя е чудесно дете. Само нея си имам.

— Ако искаш да остане в земята на живите, ако искаш да се върне невредима, ще трябва да си изцапаш ръцете.

— Знам. В момента проучвам мишени.

— Хубаво. Точно това искаме. Намира ли ти се лист хартия?

— Да.

— Запиши това: две, три, четири, осем, три, осем, три, х, у, д, и, к, д, и, две. Повтори ми го.

Рейчъл повтаря поредицата.

— Това е името на профил в месинджъра на уикр за този сектор от Веригата. Ще трябва да си свалиш приложението на телефона. Прати информацията за мишените, които проучваш, на този профил. Някой от нас може да одобри списъка. Може и да изключим някои кандидати. Понякога изключваме всички кандидати и предлагаме наши. Ясно ли е?

— Така мисля.

— Ясно ли е или не?

— Ясно е. Виж, може да ми се наложи да използвам помощ за тази част, но не знам дали мога да се обърна към Марти, бившия ми съпруг. Той може да поиска да отиде в полицията.

— Значи е най-добре да не се обръщаш към него за помощ — бързо казва промененият глас.

— Брат му Пийт е бил морски пехотинец, но определено не е почитател на полицията. Имал е проблеми с тях, когато е бил малък, и мисля, че миналата година го арестуваха в Бостън.

— Това не значи кой знае какво. Чувам, че бостънската полиция арестува хора за какво ли не.

Тук Рейчъл вижда възможност. Семенце на нещо, което може никога да не поникне, но въпреки това семенце.

— Така си е — съгласява се Рейчъл и после с престорено безгрижие добавя: — Там ще те арестуват и за неправилно пресичане, и за обратка.

Изкривеният глас изсумтява весело и измърморва "Много вярно", преди отново да стане делови.

— Може и да позволим този твой девер да участва. Прати ни данните му чрез уикр.

— Добре.

— Много добре. Напредваме. Нещата работят точно така от много, много години. Веригата ще те изведе до края, Рейчъл — казва гласът и линията прекъсва.

Полицаят от Лоуъл излиза от къщата на Патърсън и се връща при колата си. Уенди застава на вратата и му маха. За Рейчъл е време да се махне от тази улица и този град. Пъхва ключа в стартера на волвото. Двигателят се задавя и полицаят се обръща да погледне. Тя няма избор, затова му махва през прозореца. Още един човек, който я е видял да върши нещо подозрително този ден.

Поема по шосе 1А към Ролфс Лейн, качва се на магистралата и продължава по моста към остров Плъм. На половин пресечка от къщата вижда недодялания приятел на Кайли, Стюарт, да върви в същата посока. Мамка му! Сваля прозореца и спира колата.

— Здрасти, Стю — казва тя безгрижно.

— Госпожо О'Нийл, ъъъ… тоест, госпожице Клайн, чудех се… Чудех се къде беше Кайли днес? Не ми е писала. Госпожа М каза, че била болна.

— Така е, Кайли не е добре — казва Рейчъл.

— О, така ли? Какво й е?

— Ами някакъв стомашен вирус, мисля, нещо такова.

— Леле! Сериозно? Вчера изглеждаше добре.

— Събори я внезапно.

— Сигурно. Сутринта ми прати съобщение и не спомена нищо. Мислех, че е искала да се измъкне от презентацията за Египет, което е безумно, защото, нали знаете…

— Тя е експерт по древен Египет, да. Както казах, беше много, хм, внезапно.

Стюарт изглежда объркан и не съвсем убеден.

— Е, както и да е, всички й писахме, но тя не отговори на никого.

Рейчъл се опитва да измисли правдоподобно обяснение.

— Ами да, рутерът вкъщи се развали, и затова не е писала на никого. Не може нито да пише съобщения, нито да влезе в инстаграм.

— Мислех, че са й останали няколко минути предплатен интернет на телефона.

— Не.

— Знаете ли какво, да дойда ли да погледна рутера? Може да е нещо дребно.

— Не, по-добре недей. Аз също се разболявам. Много е заразно. Не искам и теб да заразим. Непременно ще кажа на Кайли, че си питал за нея.

— Ами добре, чао — казва момчето и тя го гледа, докато най-сетне той се обръща, махва и тръгва обратно по улицата.

Тя изминава оставащите петдесетина метра до къщата. Не се е замислила за това. Приятелите на Кайли от училище си пишат непрекъснато. Ако Кайли спре да пише за повече от час, липсата й създава огромен вакуум в живота им. А на нея скоро ще й свършат правдоподобните обяснения. Още една тревога насред всички останали.

19

Четвъртък, 17:11 ч.

Пийт още не е стигнал вкъщи, но не може да издържа повече. Цял ден прекара в гората. Под кожата му пълзят мравки, целият гори. Както се е изразил добрият стар Де Куинси[4], обзел го е сърбежът, който няма начесване. Спира доджа си до шосе 2 и влиза в щатския резерват "Уачузет Маунтън". Недалеч има езерце, където никой не ходи. Протяга се към задната седалка и си взима раницата.

Поглежда наляво и надясно, но други коли няма. От раницата вади малко найлоново пликче, пълно с висококачествен мексикански хероин. Стратегията на Агенцията за борба с наркотиците срещу законните опиати затруднява живота на ветераните, които получават лекарствата си от Отдела за обслужване на ветераните. Пийт успяваше да попълва липсите през тъмния нет, но федералните агенти стигнаха й дотам. Вече е по-лесно човек да си купи хероин, отколкото оксиконтин[5]. Хероинът бездруго е по-ефективен, особено най-чистият, който идва от Златния триъгълник, пък и новите видове, които идват от Гереро.

Пийт вади лъжичка, запалката си "Зипо", спринцовка и гумен маркуч. Загрява хероина, стяга вената, всмуква наркотика в спринцовката и я почуква, за да излязат въздушните мехурчета.

Инжектира се и бързо прибира инструментариума в жабката, в случай че изгуби съзнание и някой нещастник от Службата по националните паркове прояви любопитство.

Заглежда се през предното стъкло към есенните листа на дърветата и яркосинята повърхност на езерото. Дърветата още не са стигнали върха на красотата си, но въпреки това са приятни за гледане. Свирепо оранжево, червено, шантаво жълто, сякаш листата са загорели от слънцето. Той се отпуска и оставя хероина да се разтвори в кръвта му.

Никога не е гледал статистики, затова няма представа какъв процент от ветераните са пристрастени към наркотици от един или друг вид, но предполага, че процентът е висок. Особено за хора, минали през две бойни мисии. През 2008, когато президентът нареди войските в Ирак отново да се увеличат, никой от ротата му не изкара мисията без раняване. След известно време хората просто спряха да ходят при лекарите. Какъв беше смисълът? Няма какво да направиш, ако си получил мозъчно сътресение, имаш счупено ребро или си разтегнал мускулите на гърба. Само ще заемаш легло, докато другарите ти са навън и разчистват пътища или отстраняват взривни устройства от мостовете.

Онова, което правят опиатите, което прави хероинът, е временно да отстрани болката от тялото. Цялата болка, насъбрана през десетилетията на живота. Болката от триенето на кост в кост, болката от падания, болката от некомпетентно опериране с машини, болката от десетметрово падане в канавка, болката от взривната вълна на самоделно устройство, избухнало на десет метра от задника ти.

И това е само физическата болка.

Той отпуска седалката назад и оставя хероина да облекчи тегобите му така, както дори сънят не успява, μ-опиоидните рецептори в мозъка задействат каскада от реакции, която води до отделянето на допамин и прилив на усещане за покой.

Очите му се стрелкат навсякъде, вижда като в калейдоскоп странните хилави дървета от другата страна на езерото, падащите листа и тънкокраките газещи птици, които се разхождат по оловносивата повърхност на водата. В главата му нахлуват мисли и спомени като всеки път, когато си бие хероин. Обикновено са лоши спомени. Обикновено — за войната. Понякога — за 11 септември. Мисли си за Кара и Блеър. Скоро навърши четирийсет години, но вече се е женил и развеждал два пъти. Почти всичките му познати са в същото положение, разбира се, като при военните е най-зле. Сержант Макграт, в момента служещ на последната си мисия, се е развеждал четири пъти.

Кара беше просто грешка на младостта — бракът им продължи само тринайсет месеца. Но Блеър… Ей богу, Блеър беше истинска балада. Отнесе със себе си къс от сърцето му, живота му и парите му.

Пари. Още една причина за тревоги. Ако беше изкарал още седем години в морската пехота, щеше да може да се пенсионира с половин заплата. Истината обаче е, че едва избегна военен съд заради случилото се в лагера "Бастион" през септември 2012.

Жени, пари, проклетата война… да върви по дяволите всичко — мисли той, затваря си очите и оставя хероина да го излекува. И той го излекува. Прави го като нов.

Спи около двайсет минути, събужда се и кара до най-близкия крайпътен магазин, откъдето си купува кутия марлборо и ред бул. Тревогата за Рейчъл временно е забравена.

Връща се в колата и включва радиото. Звучи Спрингстийн. Песента е нова, а той не познава новия Спрингстийн, но всичко е наред. Пали цигара, отпива от кенчето и потегля към Холдън, а оттам свива по 122А към центъра на града. Вече от два месеца живее в Устър. Няма сантиментални чувства към градчето. Няма останали живи роднини и съвсем малко приятели от доброто старо време.

Апартаментът му се намира в стара фабрика, превърната в жилищен блок. Просто място за спане и адрес за получаване на поща. Паркира доджа и влиза вътре. Вади бира от хладилника и включва айфона в зарядното. Когато телефонът светва, вижда второ съобщение от Рейчъл.

Казаха, че може да те включа. Обади ми се, моля те! — гласи съобщението.

Той набира номера й и тя вдигна мигновено.

— Пийт?

— Да, какво става?

— Вкъщи ли си?

— Да. Какво има?

— Ей сега ще ти се обадя — отвръща тя.

Телефонът звъни. На екрана пише Непознат номер.

— Рейчъл?

— Обаждам ти се от предплатен телефон. О, Пийт, трябва да говоря с някого. Опитах се да говоря с Марти, но той е в Джорджия. О, боже! — започва тя, но гласът й пресеква от хълцания.

— Катастрофа ли е станала? Какво се е случило? — пита той.

— Кайли е. Взеха ми Кайли. Отвлякоха я.

— Какво? Сигурна ли си, че не е просто…?

— Отвлякоха я, Пийт!

— Обади ли се в полицията?

— Не мога да се обадя в полицията, Пийт. На никого не мога да се обадя.

— Обади се в полицията, Рейчъл. Обади им се веднага!

— Не мога, Пийт, сложно е. Много по-зле е, отколкото си мислиш.

20

Четвъртък, 17:11 ч.

В главата на Пийт пулсира същата натрапчива мисъл като при Рейчъл: ако дори един косъм падне от главата на Кайли, той ще изпепели света им и ще стъпче димящите останки. Ще прекара остатъка от живота си да ги преследва, докато не ги избие до крак.

Никой няма да нарани Кайли, ще си я приберат у дома.

Пийт натиска газта на доджа по целия път до склада на шосе 9. Паркира пред клетка номер 33. Това е най-просторното помещение, колкото два гаража един до друг. Пийт бе започнал с най-малката клетка, после мина на средна и накрая стигна до тази — "двойно складово пространство". Отваря катинара, вдига ролетната врата, напипва ключа за лампата и спуска вратата след себе си.

Когато майка му продаде къщата и се премести близо до Скотсдейл, Пийт просто си събра нещата и ги захвърли тук, а през годините носеше още вещи. Докато не си купи апартамента, в който живее сега, не е имал истинско цивилно жилище. Изкара известно време в жилищния комплекс на лагер "Лежюн" и обитаваше поредица военни квартири в Ирак, Катар, Окинава и Афганистан. Този анонимен склад между шосето и старата запустяла железопътна линия е най-близкото до собствен дом, с което някога е разполагал.

Може да прекара часове в склада, да разглежда старите си вещи, но днес пренебрегва кашоните, пълни с носталгия, и отива директно при шкафа за оръжия до задната стена. Рейчъл говореше объркано и неясно по телефона. Кайли е отвлечена и на този етап Рейчъл не иска да отиде в полицията. Иска да съдейства на похитителите и да прави каквото й кажат. Ако той не успее да я убеди да се обади на ФБР, двамата ще трябва да се въоръжат тежко. Отключва шкафа и вади двата си пистолета, 45-калибровия автоматичен колт на дядо си, издаден от флота, собствения си глок 19, и накрая уинчестъра с пълнител за 12 патрона. Ловната му пушка е вече в колата.

Взима допълнителни муниции за всичките оръжия и в последния момент грабва и две светлиннозвукови гранати, които присвои и вкара в страната незаконно. Ако се окаже, че се налага да тръгнат на спасителна мисия, какво друго ще му трябва? Взима инструментите за влизане с взлом — комплект шперцове, безоткатен чук, електромагнитно устройство за заглушаване на алармени сигнали, латексови ръкавици и фенерче, както и инструментите за слагане и махане на подслушвателни устройства, които купи за следвоенния си корпоративен период. Натоварва всичко в доджа и се чуди: Какво друго?

Вади пликчето с хероина от жабката. Моментът е идеален отведнъж да спре да взима. Да приключи с цялата работа. Да остави дрогата тук и да тръгне без нея. В момента приоритетите му са други. Никога повече няма да му се отвори такава възможност, да го изгори. Да надвие болката. Да си върне Кайли. Два пътя. Единият е правият и разни такива. Той стои. Колебае се.

Мисли. Поклаща глава, прибира пликчето в джоба на якето си, затваря складовата клетка, изкарва колата от двора и поема към магистралата.

21

Четвъртък, 18:30 ч.

Рейчъл търси информация за семейство Дънлийви, докато очите й се насълзяват и й се завива свят. Вече ги познава по-добре, отколкото се познават те.

Прочете всички блог постове, фейсбук статуси и постове в инстаграм. Всеки туит и ретуит. Знае, че Тоби е започнал да се занимава със стрелба с лък, вдъхновен от някакъв датски скоростен стрелец, когото е гледал в ютюб, а не от ловните занимания на баща си с лък и стрела. Знае, че Амилия Дънлийви е алергична към фъстъци и че затова началното училище, което посещава, е забранило фъстъците.

Прочете всички постове от новия блог за лов с лък и стрела на Майк и всички постове от кулинарния му блог, чак до първия от 2012 година, който е просто рецепта за какаов кейк.

Знае, че Хелън иска да се върне на работа целодневно, но се притеснява, че няма да има енергията да се справи с петокласниците. Купища информация. Някои неща са полезни за Рейчъл, но повечето е плява.

Тя затваря файловете на компютъра си и се заема с бележките, които си е водила. Принтира карта на Бевърли и очерта възможните маршрути от стрелковия клуб до къщата на семейство Дънлийви. Ще трябва да ги изпробва и в реални условия. Приготви си мишена Б и мишена В, но знае, че малкият Тоби Дънлийви е нейният човек.

Мракът навън е пълен. Лодките са прибрани за през нощта.

Навсякъде са разхвърляни дрехи, котешката тоалетна не е почистена, чиниите от закуска стоят на масата неприбрани, цялата къща е заприличала на арт инсталация на Трейси Емин, изобразяваща едно невинно минало, което никога повече няма да се върне.

Рейчъл опипва лявата си гърда. Не я усеща различно, но докторката вероятно е права да се притеснява — може вътре отново да расте нещо злокачествено. Ако не направи нищо, злокачественото образувание ще я убие, ще я заличи от живота.

Взира се през прозореца. Яснотата на слънчевата светлина си е отишла и раздразненото небе е станало тъмносиньо и черно. Дъждът се е усилил. Тя чува нещо, което звучи като пикап, който идва към къщата. Тичешком излиза навън.

Пийт излиза от колата си, тя се затичва към него, той я прегръща и двамата остават така в пороя, без да продумат, петнайсет секунди. Пийт я подпира на връщане към къщата, където двамата сядат край холната маса.

— Разкажи ми всичко от самото начало — казва Пийт.

Рейчъл му разказва всичко, случило се след първото обаждане, включително онова, което тя направи: как плати откупа, как купи телефоните, пистолета, как влезе с взлом в дома на Апънзелър и как се постара да реши точно кого да отвлече. Не му казва за новото притеснение на онколога си — това е само между нея и смъртта.

Пийт слуша, без да проговори. Оставя я да каже всичко.

Опитва се да го осмисли.

Невероятно е.

Той е виждал злото отблизо в Афганистан и Ирак, но не е очаквал нещо толкова клинично дистанцирано и злонамерено в Америка. Никога не си е представял, че може да съществува зла сила от подобен мащаб, която да посегне на семейството му. Това е или някаква престъпна група, или някой от шибаните картели.

— Какво мислиш? — пита Рейчъл, когато свършва с разказа си.

— Мисля, че трябва да отидем в полицията, Рейчъл — казва той разумно.

Тя очаква този отговор. Показва му статията за семейство Уилямс на лаптопа си и докато той чете, му разказва за мъжа пред банката. Хваща го за ръката.

— Ти не си говорил с тях, Пийт. Аз говорих с тях. Онази жена, която държи Кайли, е в паника заради сина си. Ако й кажат да убие Кайли, тя ще го направи. Знам, че ще го направи. Ще убие Кайли и ще избере друга мишена, за да не ги разгневи. Да продължим Веригата е единственият ни избор.

Тя знае, че звучи като сектантка, но това до голяма степен се покрива с реалността. Заложила е всичко на Веригата, вярва им и иска Пийт също да им повярва.

— Значи, за да си върнем Кайли, ще трябва да отвлечем някого — казва той, клатейки глава ужасен.

— Налага се, Пийт. Ако не го направим, ще я убият. Ако отидем в полицията, ще я убият. Дори ако кажем на някого за това, ще я убият.

Пийт се връща към един курс по етика, който беше принуден да изкара в Куонтико. Гост-лекторът от израелската армия им изнесе презентация на тема защо е етично да откажеш да се подчиниш на незаконна заповед от вишестоящ. Моралът присъства дори в армията. А онова, което обмисля Рейчъл в момента, е не само незаконно, а и напълно неморално. Неморално от всяка възможна гледна точка. Етичното в този случай би било на мига да отидат във ФБР. Да открият най-близкото полево подразделение на Бюрото и да им разкажат всичко. Но това ще доведе до смъртта на Кайли. Рейчъл го вярва, а той вярва на нея. Връщането на Кайли е единственото, което вълнува Пийт.

Решението е взето. Щом се налага да отвлекат някого, за да си я върнат, той ще го направи. Ако се наложи да убие някого, за да си я върнат, ще го направи. Ако си я върнат и го затворят в килия за петдесет години, времето ще мине като миг, защото Кайли ще бъде в безопасност.

— Тази сутрин ми пратиха снимка на Кайли, за да ми покажат, че е добре — казва Рейчъл и с треперещи ръце подава на Пийт телефона си.

Пийт вижда снимката на Кайли, със завързани очи, седнала на матрак в мазе. Не забелязва кой знае колко неща, които биха могли да му подскажат къде се намира. Дали са й вода "Поланд Спринг" и солени бисквити, но те се продават навсякъде. По Кайли няма следи от физическо насилие, но тя, разбира се, сигурно е уплашена до крайна степен. Той отива в кухнята и си налива кафе. Отделя секунда да прецени ситуацията.

— Значи изключваме полицията? Категорично? — пита.

— Гласът от Веригата и жената, която държи Кайли, бяха съвсем ясни. Казаха, че ако наруша някое от правилата, ще се наложи да убият Кайли и да минат на друга мишена.

— Как ще разберат, че си нарушила някое правило?

— Не знам.

— Сложили ли са подслушватели в къщата? Някой да е влизал с взлом скоро или да са идвали непознати?

— Не, нищо такова не е имало, но мисля, че са хакнали телефона ми по-рано днес. Знаеха, че зад мен на магистралата имаше полицейска кола. И знаят на кого се обаждам и какво казвам. Изглежда, знаят къде съм във всеки момент. Мисля, че ме наблюдават през камерата на телефона. Могат ли да го направят?

Пийт кимва, изключва айфона на Рейчъл и го прибира в едно чекмедже. Затваря лаптопа й и го слага при телефона.

— Със сигурност. Казваш, че си купила телефони еднодневки?

— Да.

— Използвай само тях за всички изходящи обаждания. И не си отваряй компютъра. Донесох моя. Сигурно са хакнали камерата на телефона ти и на компютъра, и са изключили светлинния индикатор, за да те виждат, без да знаеш, че камерата е включена. В тайните служби стават неща, от които ще ти се завие свят.

— Покрих камерата с парче тиксо.

— Това е добра идея, но имай предвид, че може и да подслушват. Ще претърся къщата за микрофони. Казваш, че никой не е влизал с взлом, така ли? А да е идвал телевизионен техник или водопроводчик, нещо такова?

— Не, никой.

— Добре. Може да са само подслушватели. А какво каза на Марти?

— Засега нищо. Той е в Огъста, играе голф.

— Той е по-малкият ми брат и аз го обичам, но Марти не може да си затваря устата и ако се притесняваш, че някой ще отиде при ФБР…

— Няма да направя нищо, което би застрашило Кайли — отвръща тя.

Пийт взима ледената й, трепереща ръка в своята.

— Всичко ще се оправи — казва.

Тя кимва и го поглежда в тъмните спокойни очи.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Ще си я върнем.

— Защо избраха мен, как мислиш? Защо моето семейство? — пита тя.

— Не зная.

— Жената каза, че ме е проучила онлайн. Видяла, че с Марти сме участвали в онзи проект на Корпуса на мира в Гватемала. Видяла е Харвард, разбрала е за рака, видяла е какво съм работила и е решила, че съм човек, който се справя с трудностите. Но аз не съм такъв човек. Аз съм неудачница, Пийт. Слаба съм.

— Не си, ти си…

— Цял живот се провалям. Вложих всичко в Марти. Дори не мога да опазя дъщеря си!

— Спри, Рейч.

— Не притежавам оръжие. Наложи се да си купя. Днес.

— Друг разумен ход.

— Днес за първи път стрелях.

Сега Пийт взима и двете й ръце в своите.

— Повярвай ми, Рейчъл. Справяш се. А сега и аз съм тук, за да ти помогна.

— Знам, че докато беше в морската пехота, си работил като инженер, но някога, по някакъв повод случвало ли се е…?

— Да — казва той.

— Повече от веднъж?

— Да.

Тя кимва и си поема дълбоко дъх.

— Отидох в Ню Хампшър за пушката и другите неща. Една съседка от острова едва не ме видя, но мисля, че успях да се скрия.

— Това също е добре.

— Как може някой изобщо да извърши престъпление в Нова Англия, където всички се познават?

Пийт се усмихва.

— Ще го измислим, Рейч. Какво друго свърши досега?

— Ето ги мишените — казва тя и подава на Пийт списъка с малки уязвими деца, които се вписват в критериите й.

— Трябват ти стабилни родители, да не изглеждат като хора, които ще хукнат към полицията и които са способни да отвлекат дете — казва Пийт.

— Трябва да имат пари и не трябва да имат връзки с полицаи, журналисти или политици. И трябва да имат деца на точната възраст. Без деца с проблеми. Никакви диабетици или подобни.

— Ами ако отвлечем мъжа или жената вместо детето? — пита Пийт.

— Не можем да бъдем сигурни какви са отношенията между съпрузите. Виж ни нас. Имаме общо три развода. Но всички обичат децата си, нали?

— Така е. Е, звучи ми добре. Тоби Дънлийви, той ли е първата ти мишена?

— Да. Преди него бях избрала друго дете, но се оказа, че майка му излиза с полицай.

— Ходила ли си до къщата на семейство Дънлийви?

— Не. Ще отида по-късно тази вечер. Но първо трябва да ми помогнеш с матрака и дъската в къщата на Апънзелър.

— Къде е тя?

— От другата страна на залива. Хайде, ще ти покажа.

Те излизат в дъжда и вървят по пътеката покрай брега.

— Много от големите къщи са празни през зимата — обяснява Рейчъл.

— И си влязла в една от тях сама? — пита Пийт.

— Да. Знаех, че Апънзелър са заминали. Малко се притеснявах заради алармата, но тя не работи.

— Добре си се справила. Няколко пъти съм влизал с взлом и винаги ме е било страх.

— Може да влезем отзад — казва Рейчъл, когато стигат на пътеката до къщата.

— Добър избор, Рейчъл, Харесва ми, че е тухлена — казва Пийт. — Как отключи?

— Не съм отключвала. Разбих механизма с длето.

— Къде се научи да го правиш?

— В Гугъл.

Те влизат в къщата, качват се на първия етаж и взимат един матрак и спално бельо от стаята за гости. Свалят ги в мазето. Рейчъл носи със себе си дъската за прозорчето.

— Ще я закрепим със стария електрически винтоверт на Марти. Мисля, че той ще вдигне по-малко шум от чука — казва Пийт.

Слагат дъската и се опитват да направят мазето колкото може по-уютно с чаршафите и завивките, а и с няколко играчки и настолни игри, които Рейчъл е донесла по-рано. Мисълта, че ако всичко мине по план и не ги убият или арестуват, скоро тук ще има едно уплашено момченце, е смазваща. Рейчъл е вързала тежка верига към една от бетонните колони близо до матрака и от гледката Пийт го побиват тръпки.

Затварят задната врата на къщата и се връщат в дома на Рейчъл.

— А сега какво? — пита Пийт.

— Ще претърсим къщата за микрофони. Противна ми е мисълта, че ме наблюдават през цялото време.

Пийт кимва.

— Аз ще се оправя.

Той вади безжичния детектор от чантата си. В миналото, в аналоговите дни, за откриването на скрити микрофони е бил необходим радиоприемник и купища оборудване, а сега всичко се прави с детектор за петдесет долара. Той обикаля къщата и после се заема с телефона и компютъра.

— Като цяло е чисто — казва най-сетне. — Огледах подробно цялата къща от тавана до земята. Проверих в мазето и дори в таванското помещение над кухнята.

— Като цяло ли каза?

— Да. В къщата няма подслушватели. Но както се опасявах, лаптопът ти е напълно компрометиран.

— Как?

— Вкарали са бот, който, след като се свърже с безжичната мрежа, поема контрол над камерата и излъчва в реално време каквото се вижда на екрана на компютъра ти. Оттам нататък е било лесно да ти научат паролите. Името на бота е от случайно генерирани символи, но не значи нищо. Локацията, където праща данните, също е криптирана.

— Откъде знаеш как се прави всичко това? — пита Рейчъл впечатлена.

— Е, нали ме познаваш, играя си с компютри от каменната интернет ера. Сега се опитвам да се върна в играта сериозно. Частният сектор в киберсигурността е доста популярен пазар сред бившите военни.

— Можеш ли да махнеш този бот?

— Няма да е трудно. Само че ако го махна, те веднага ще забележат липсата му.

— Тоест, ще разберат, че съм ги разкрила?

— Точно така. И ако разберат, че си ги разкрила, без съмнение, ще предприемат още ответни мерки. Просто не ползвай лаптопа или телефона си, докато не си приберем Кайли. После ще изтрия бота и ще ти изчистя устройствата.

— Те ще ми звънят по айфона. Трябва ми.

— Тогава просто не забравяй, че те подслушват и че телефонът ти, разбира се, е и джипиес предавател.

— Възможно ли е лично да наблюдават къщата? — пита Рейчъл.

— Възможно е — отвръща Пийт. — Може да ни наблюдават и в момента. Според мен не са тук, но не можем да сме сигурни.

Рейчъл потръпва.

— Все си представям Кайли в онова мазе. Сигурно е изплашена до смърт.

— Тя е силна. Кораво малко човече е.

Може би твърде кораво — мисли си Пийт. — Дано не се опита да направи някоя глупост.

22

Петък, 1:11 ч.

Кайли чака, докато решава, че е много късно, но, естествено, няма как да провери колко е часът. Няма айфон, айпад или лаптоп. Няма и часовник, разбира се, но кой изобщо носи часовници в днешно време?

Докато лежи, чува шум от коли на далечен път и от време на време долавя звука от някой самолет, който сменя скоростта, за да се снижи към летище Лоугън в Бостън. Много далече самолети летят към много далечното летище.

Тя сяда на матрака с гръб към окото на камерата и хапва една солена бисквита. Първият й план се провали. Тубата с паста за зъби не може да отваря белезници. Опитва часове наред, но нищо не постигна. Вторият й план обаче може и да свърши работа.

Малко след падането на нощта мъжът донесе хотдог и чаша мляко. Сложи таблата на пода до нея. Пистолетът беше затъкнат в пуловера му. После жената слезе да вземе таблата с пистолет в дясната ръка. Винаги са въоръжени. Тя е тринайсетгодишно момиче, вързано с верига за стокилограмова печка, но те не поемат никакви рискове. Винаги идват тук с пистолети. И точно това, осъзнава Кайли, ще й помогне.

Зърна го по-рано през деня. Докато слънцето се движеше бавно по небето, тя видя отблясък в единия ъгъл на помещението. Доближи се колкото може и откри, че отблясъкът идва от гаечен ключ, полускрит под бойлера. Гаечен ключ, изпуснат от някого и забравен, може би преди години. Очевидно са подготвили мазето за нея, но за да види ключа, човек трябва да легне на пода и да гледа право към бойлера, докато следобедните слънчеви лъчи нахлуват в мазето.

Ключът ще я спаси.

Тя чака. И чака.

Някъде около малките часове шумът от трафика като че ли намалява и самолетите прелитат по-нарядко. Не спира да мисли за щатския полицай. Дали са го убили? Сигурно са го убили. Това значи, че я държат в плен двама убийци. Не приличат на убийци, но са такива. Опитва се да пребори ужаса, който предизвиква тази мисъл, но щом се замисли, тя изплува от скривалището си…

Мисли за майка си. Майка й ще се притесни до смърт. Ще се срине. Тя не е толкова силна, на каквато се преструва. Дори година не е минала от края на химиотерапията. А и баща й… баща й е страхотен, но май не е най-надеждният човек на света.

Отново поглежда камерата до стълбите. Колко ли е часът? Дали ще успеят да заспят тази нощ? Сигурно ще се наложи да поспят.

Чака още.

Става може би два часът през нощта. Добре, хайде — казва си тя. Изправя се, опъва веригата и с всички сили започва да дърпа печката. Тя е невероятно тежка, разбира се, но подът е от гладък бетон и няма почти никакво триене. По-рано изля малко вода под чугунените крака на печката и я разнесе наоколо с надеждата, че и това може да помогне.

Дърпа веригата с всички сили, изопнала тяло назад като в игра на дърпане на въже. Поти се, мускулите я болят и изглежда невъзможно, че едно момиче може…

Печката подскача. Краката на Кайли поддават и тя пада на пода. Приземява се на опашката си с тъп удар.

Прехапва си устните, за да не изкрещи.

Претъркулва се на земята. Мамка му, мамка му, мамка му!

Болката започва да отслабва и тя проверява нараняванията си, доколкото й е възможно. Като че ли няма счупено. Никога не си е чупила кост, но предполага, че болката би била доста по-силна от това, което усеща. Когато Стюарт си счупи китката, карайки кънки на заледеното езеро в парка в Нюбъри, крещя дълго. Но пък Стюарт си е Стюарт.

Тя става на крака и сякаш изтърсва болката от крайниците си. Болката е слабост, която излиза от тялото, каза й веднъж откаченият й чичо Пийт. Значи сега съм много по-силна — мисли си тя, но не го вярва наистина.

Сграбчва веригата и дърпа силно, и печката отново подскача, и този път се плъзва напред съвсем бавно, докато Кайли продължава да дърпа. Всичко, сеща се тя от часовете по физика, е триене и инерция. Печката е огромна, но пък мокрият под е гладък.

Тежка е, много е тежка, но се движи. Милиметър по милиметър, но се движи. Шумът е противен, пронизително скърцане и дращене, и Кайли се надява да не е достатъчно силно, че да се чуе извън мазето, да не говорим за горните етажи на къщата.

Тя се поти и дърпа две минути, след което спира, напълно изтощена. Сяда на края на матрака и диша тежко. Изведнъж се сеща, че може да я гледат, и се обръща към камерата, но тя няма да й подскаже нищо. Няма светлинка, която да подсказва кога камерата работи. Налага се да приеме, че работи постоянно.

Пропълзява към гаечния ключ под бойлера. Веригата, свързана с лявата й китка, се изопва и когато Кайли се протяга като човек каучук, й остава около метър до него. Пъхва се отново в спалния чувал и започва да пресмята. Може би ще успее да премести печката с още трийсетина сантиметра тази нощ. Може да й потрябва още една цяла нощ, за да стигне до ключа, но тя ще стигне до него.

Обхваща я дива радост. Има план и вече има и начин да го вкара в действие. Този план може да я убие. Но ако не прави нищо, пак може да умре.

23

Петък, 4:20 ч.

Улица "Посейдон" е малко встрани от центъра на Бевърли, близо до брега. Типична улица от предградията из цяла Нова Англия, с дървета по края на тротоара, в квартал от тесни двуетажни къщи от колониалния период, с малки прозорци и стръмни покриви, които малко се бият с по-новите постройки с по-голяма разгърната площ и по-големи прозорци. Номер 14 на "Посейдон", където живее семейство Дънлийви, е от по-новите къщи, триетажна псевдоджорджианска постройка с дъбови греди и фасада в ретро цвят на горчица. В предния двор има прекрасно кленово дърво, пламнало в червено, на което е вързана люлка. В оскъдната светлина на уличната лампа се виждат играчки, футболна топка и ръкавица за бейзбол, разхвърляни по земята.

Рейчъл и Пийт спират по-нагоре по улицата, под сянката на голяма плачеща върба, на която са й останали няколко листа. Не могат да се отърсят от усещането, че каквото и да правят, ще изглеждат подозрителни. За щастие, този е от кварталите, в които хората се преструват, че не виждат други хора, полузаспали в колата си в четири сутринта. Пийт следи активността на семейство Дънлийви в социалните мрежи на лаптопа си.

— Още спят — казва той.

— Майк ще стане след около половин час, после Хелън и накрая децата. Майк понякога хваща влака в шест, който тръгва от гара Юг, друг път взима този от шест и половина — казва Рейчъл.

— Би трябвало да пътува с кола, по това време няма почти никакъв трафик — отбелязва Пийт. — Ей, знаеш ли за какво трябва да внимаваме?

— За какво?

— За джипиес чипове в обувките. Много свръхзагрижени родители слагат джипиес чипове в раниците и обувките на децата си. Така, ако детето изчезне, родителите могат да го намерят за няколко секунди през приложението.

— Това наистина ли го има? — пита ужасена Рейчъл.

— О, да, ако отвлечеш дете с едно от тези нещица, ФБР ще ни цъфне на вратата, преди да се усетим.

— И как ще се оправим?

— Ще сканирам детето, за да проверя дали излъчва джипиес сигнал. После ще изхвърлим айфона и обувките с чиповете и всичко би трябвало да е наред.

— Хелън изглежда като човек, който би се похвалил с подобна система за откриване на деца, но нея е споменала — казва Рейчъл и се изненадва от горчивината, която изпитва от заключението си. Спомня си една мисъл на Тацит — човек винаги мрази онези, на които е причинил злина. Или онези, на които се готви да причини злина — в нейния случай.

— Може да си права — казва Пийт. — Но все пак ще проверим обувките.

Наблюдават къщата, пият кафе и чакат. На улицата няма никакви признаци на живот. Дните на млекарите, разнасящи поръчки, отдавна са отминали. Най-ранобудният кучкар се появява в пет и половина.

Най-ранният знак, че някой в къщата на Дънлийви се е събудил, идва в 6:01, когато Майк ретуитва туит на Том Брейди. После се събужда Хелън и започва да пуска статуси във фейсбук. Харесва няколко статуса на приятели и споделя видеоклип за жените воини, биещи се срещу Ислямска държава в Сирия. Хелън е умерен демократ. Съпругът й като че ли е умерен републиканец. Вълнуват се от световните събития, от екологичните проблеми и от децата си. Безобидни са и при други обстоятелства Рейчъл би могла да си представи, че могат да се сприятелят. Децата също са чудесни. Не са разглезени, не са лигави, направо са чудесни.

— Виж тук — казва Пийт. — Хелън току-що пусна снимка в инстаграм от ресторант "Сийферър" на улица "Уеб" в Сейлъм.

— И във фейсбука пусна току-що — казва Рейчъл.

— Казва, че ще закусва там с приятелката си Деби. Колко е далеч Сейлъм?

— Не много. На пет минути, евентуално десет, ако има задръстване.

— Не е много добре. Но пък закуската със стара приятелка би трябвало да трае поне четирийсет и пет минути, нали така?

Рейчъл поклаща глава.

— Не знам. Ако е само кафе и мъфини, може да свършат и по-бързо. Но пък, ако искаха само кафе и мъфини, щяха да отидат в "Старбъкс". Защо, какво мислиш?

— Мисля, че щом Майк излезе и децата отидат на училище, а Хелън е на закуска, къщата ще остане празна.

— И какво?

— Ще вляза през задния вход. Ще огледам. Може да сложа един малък бот на семейния лаптоп.

— Може ли?

— О, да.

— Как?

— Близането с взлом е проста работа, както сама си разбрала вече с Апънзелър. Техниката за подслушване научих от един приятел, Стан, когато работих за него след армията.

Рейчъл клати глава.

— Не знам.

— Ще ни бъде от полза. Ще знаем какво си мислят. Когато хванем Тоби, нещата ще станат сериозни много бързо.

— Безопасно ли е?

— Безопасно ли е това, което правим в момента?

Майк Дънлийви най-сетне тръгва на работа в седем и петнайсет. Кара до гарата в Бевърли и оставя беемвето си на паркинга. Хелън извежда децата в 8:01. Не е достатъчно студено за зимни палта, но въпреки това тя ги е навлякла. Рейчъл си мисли колко са сладки в прекалено широките зимни дрехи, шапките и шаловете си.

— Искаш ли да ги проследим? — пита Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Няма смисъл. Хелън ще ни съобщи, когато ги остави в училище и стигне в ресторанта.

Те седят във волвото, чакат и става точно така — в осем и петнайсет Хелън пуска селфи, снимано в "Сийферър".

Пийт оглежда улицата. В края й момче на видима възраст в горните класове от гимназията цели с топка баскетболен кош. От другата страна едно момиченце излиза от къщата си и започва да скача по трамплина в двора.

— Погледни натам — входната врата е затворена, детето е само на трамплина. Идеална е — казва Пийт.

— Да — съгласна е Рейчъл. — Но планът не е такъв.

— Така ли? Добре, влизам.

Рейчъл го стисва за ръката.

— Сигурен ли си, че трябва, Пийт?

— Нужна ни е цялата информация, която можем да съберем за тези хора. Преди акция се събира всичко, до което можеш да се добереш, дни наред, понякога седмици, преди да влезеш в битка. Но сега не разполагаме с дни или седмици, затова трябва да научим всичко възможно най-бързо.

Рейчъл разбира логиката.

— И точно затова ще отида сега, докато къщата, както предполагаме, е празна. Ако се окаже, че имат някой стар откачен чичо, спотаил се вътре с пушка в ръка, предполагам, че ще се прецакам. Ако не се върна след петнайсет минути, тръгвай.

— Какво ще правиш вътре всъщност?

— Каквото успея да направя за петнайсет минути.

— Добре, това значи до осем и половина.

— Да.

— И какво ще значи, ако не се върнеш до осем и половина?

— Ще значи, че нещо ми е попречило. Няма да кажа нищо, разбира се, но ти трябва да минеш на мишена 2 или по-добре направо да си направиш изцяло нов списък, за който не знам нищо.

— Ще ти звънна, ако тук стане нещо.

— Добре, но ако нещата се закучат, просто се махай оттук.

Пийт прехвърля раницата си през рамо, проверява дали някой не го гледа и изтичва до оградата между къщата на Дънлийви и една горичка, сбутана между плажа и улицата. Рейчъл го гледа как прескача оградата и влиза в задния двор на Дънлийви. Ослушва се за крясъци или изстрели от пушката на стария откачен чичо, но не се чува нищо подобно. В огледалото за обратно виждане гледа момиченцето отсреща, което продължава да скача на трамплина. Не се вижда някой да я наглежда. Входната врата на къщата й е затворена. Всъщност би било съвсем лесно да отиде в двора и да вземе детето.

Господи боже, що за мисли? В какво, по дяволите, си се превърнала, Рейчъл?

Тя си включва телефона и поглежда часа: 8:22. Затваря очи и мисли за Кайли. Успяла ли е да поспи? Доколкото познава дъщеря си, сигурно през цялата нощ е мислила за майка си и баща си и се е притеснявала за тях.

О, боже, Кайли, идвам да те прибера! Ще те върна. Никога повече няма да те изпусна от поглед. Ще бъда по-добра майка. Ще те опазя. Ще изключа всички социални мрежи. Няма да вярвам на никого. Тотална изолация.

Отново поглежда телефона: 8:23.

Бял микробус се движи бавно по улицата, от онзи вид грохнали бели микробуси, които неизменно се ползват за нещо подозрително. Само че шофьорът изобщо не я поглежда, а продължава напред. Тя тършува из джобовете на палтото си за цигарите на Марти, но не успява да ги намери. Някъде наблизо някакво куче лае като полудяло. Къде лае? Семейство Дънлийви нямат куче. Може би съседското куче е видяло Пийт да влиза в къщата и е разбрало, че е непознат?

Телефонът казва, че е 8:28.

Включва радиото. Попада на едно от безкрайните повторения на "Говорим за коли". Единият от двамата братя водещи нарежда нещо за микробусите фолксваген.

Вече е 8:31.

Къде е Пийт? Кучето лае по-силно. Момиченцето слиза от трамплина, взима нещо, което прилича на кутийка безалкохолно, и се връща на трамплина.

Това не е много умно, миличка. Не и с тази хубава рокля — мисли си Рейчъл.

Вече е 8:34.

Една черно-бяла патрулка от участъка в Бевърли се появява в огледалото й за обратно виждане.

— О, не! — промълвява Рейчъл.

Завърта ключа в стартера и стабилният стар двигател се събужда с ръмжене.

Патрулката подкарва бавно нагоре по улицата. В нея има двама полицаи. Идват право към нея.

Часът е 8:37.

Кучето лае все по-силно. Полицейската кола идва все по-близо. Тя включва на първа скорост, левият й крак е на съединителя, десният чака да натисне газта. Момиченцето на трамплина прави неизбежното и успява да разлее кутийката с безалкохолно върху роклята си. Започва да пищи. Двамата полицаи се обръщат да я погледнат. Пийт се появява на оградата на Дънлийви. Скача в горичката, тича към волвото и сяда на задната седалка задъхан.

— Тръгвай! — казва.

— Всичко наред ли е?

— Да. Наред е. Тръгвай!

Рейчъл отпуска съединителя и потегля. Тръгва на изток, към Манчестър, и оттам на север, към Ипсуич и шосе 1А. Полицаите не я следват. Пийт седи отзад и си гледа телефона.

— Всичко наред ли е? — пита тя отново.

— Да, наред е.

— Какво стана?

— Нищо. Всичко мина гладко. Задният прозорец беше отворен, така че влязох за две секунди. Намерих включен настолен компютър в един кабинет на първия етаж. Вкарах му червей. Не успях да намеря домашния им телефон, така че на него не успях да сложа микрофон, за жалост. Доста хора вече не ползват стационарни телефони. Но щом включат компютъра, ще мога да им прочета имейлите, скайп разговорите, фейстайм разговорите и паролите за съобщения по аймесинджър.

— Боже мили! — казва Рейчъл впечатлена.

— Аха — отвръща Пийт.

— Приятелят ти Стан ли те научи на всичко това?

— На повечето. Винаги съм имал мислене на престъпник.

— Да, Марти ми е разказвал как си откраднал кола и си карал до Канада, когато си бил на единайсет.

— А, не, не стигнах до Канада. И бях на дванайсет — казва Пийт с фалшива скромност.

— Забави се повече от петнайсет минути.

— Знам. Намерих стаята на Тоби. Проучих малко. Нормално хлапе. Няма видими здравословни проблеми. Пада си по Red Sox, Х-Men и някакъв сериал на име "Stranger things". Абсолютно нормално дете.

— Значи ще свърши работа? — пита Рейчъл тъжно.

— Да, ще свърши работа — отвръща Пийт.

Минават по моста към остров Плъм. Когато стигат до къщата, Рейчъл се прозява.

— Кога спа за последен път? — загрижено пита Пийт.

Тя не обръща внимание на въпроса.

— Ще направя още кафе. Имам работа за вършене.

Рейчъл се качва на горния етаж, за да вземе бялата дъска за записки от стаята на Кайли. Отваря вратата и почти очаква Кайли да се е скрила вътре и всичко това да се окаже някаква жестока, извратена шега.

Стаята е празна, но мирише на малкото й момиченце. На онзи евтин парфюм "Форевър 21" който Кайли толкова обича. Колекцията от миди, дрехите, преливащи от коша за пране, книгите за астрономия и древен Египет. Кутия с всички картички за рожден ден, които е получила в живота си. Постерите на момчешката група Брокхамптън и "Гордост и предразсъдъци" с Кийра Найтли. Прилежно подредените папки за домашни. Колажът от снимки на приятели и роднини.

Рейчъл усеща, че започва да се олюлява. Взема бялата дъска, излиза в коридора и внимателно затваря вратата.

На долния етаж двамата планират отвличането на Тоби и чертаят схеми. Тази вечер има урок по стрелба, следващият е в неделя вечерта. Урокът свършва в седем часът и Тоби се прибира пеша. Това е моментът, в който трябва да действат.

— Клубът по стрелба се събира в сграда, която наричат Старата митница близо до брега в Бевърли. Оттам до къщата на Дънлийви е един хвърлей — казва Пийт, който гледа картата на града в Гугъл.

— И колко е един хвърлей?

— Около километър. Няколко пъти разгледах маршрута. Той върви от Старата митница нагоре по улица "Ревеню" после свива вляво по "Стандор" надясно по "Посейдон" и стига вкъщи. Няма да му отнеме повече от седем-осем минути. Може би най-много десет.

Времето е доста малко и двамата го знаят.

— Ще трябва да го хванем между седем и седем и девет. Всъщност, за да успеем, трябва да го хванем на "Стандор", защото по "Ревеню" ще има много хора, а няма как да го хванем пред къщата му на "Посейдон" защото майка му ще го чака — казва Рейчъл.

Пийт потърква брадичката си. Времето наистина е малко, пространството за действие — също, но той не го изрича на глас. Това е детето, за което са си направили плана. Рейчъл сподавя нова прозявка.

— Защо не легнеш да дремнеш, а аз ще мина оттам отново и ще проверя целия маршрут — предлага Пийт.

— Няма нужда да дремвам. Да вървим.

— Сега?

— Да.

Те излизат, качват се във волвото и стигат в Бевърли само след петнайсет минути. Градчето е може би малко прекалено близо до дома на Рейчъл, но няма какво да се направи.

По улиците има повече хора. Броят на тъпаците, разхождащи кучетата си, според Рейчъл, е притеснително висок. А са тъпаци, защото си позволяват да изглеждат толкова безгрижни и щастливи, докато небето пада. Вече е паднало. Старата митница е близо до брега и е поредното популярно сред кучкарите място за разходки.

— Обновили са прогнозата за времето — казва Пийт, който си гледа лаптопа. — Ще преръми, няма да вали силно. Да се надяваме, че ще ръми достатъчно силно, че хората да си останат вкъщи, но не чак толкова силно, че майка му да дойде да го прибере.

— Когато си върна Кайли, няма да я оставя да ходи никъде сама, докато не навърши петдесет — мърмори Рейчъл с ясното съзнание, че думите й са класически пример за "след дъжд качулка".

Потеглят по "Ревеню", после по "Стаидор" и нагоре по "Посейдон" което им отнема около три минути из скучноватото предградие, типично за Нова Англия. От двете страни на "Стандор" има редици от стари кестени, по които още са останали листа.

— Чудесно прикритие — отбелязва Пийт.

Обръщат и тръгват обратно към центъра.

— Добре, ето какъв е планът — обявява Рейчъл. — Първо, отиваме до Старата митница. Второ, чакаме децата да излязат. Трето, следваме Тоби по "Ревеню" и "Стандор". Моля те, боже, дано Тоби да е сам! Четвърто, спираме до него. Пето, хващаме го и го вкарваме вътре. Шесто, махаме се.

— Искаш ли аз да го хвана?

Рейчъл кимва.

— Аз ще карам.

— Добре.

Тя го поглежда.

— Има толкова много неща, които могат да се объркат, Пийт. Радвам се, че си с мен.

Пийт се сеща за онази нощ в "Бастион" през септември 2012, когато всичко се беше объркало. Прехапва устни.

— Всичко ще мине гладко, Рейч — казва той.

— Дори да е така — отвръща тя нещастно, — пак е ужасно.

24

Петък, 11:39 ч.

Кайли се събужда в спален чувал. Къде…? Тя се сепва от страх, когато се сеща къде е и какво се е случило. Намира се в мазе някъде на север от Нюбърипорт с двама души, мъж и жена, които я държат в плен, докато майка й плати откупа. Гърлото на Кайли се свива. Тя сяда в спалния чувал и си поема въздух на пресекулки. Въздухът тук, долу, е влажен и гъст.

Въпреки това го поема в дробовете си и се насилва да се успокои, дявол да го вземе. Ще ме убият, ще ме убият, ще ме… Не. Няма. Не са психопати. Няма да ме наранят, ако мама направи каквото искат. Онова, което се случи с щатския полицай, беше злополука.

Освен това още не е мъртва.

Замисляше план. Ключът… да!

Ако се съди по слънцето, спала е доста до късно. Невероятно е, че изобщо е спала. Сега се налага да се изпишка. Тя обръща гръб на камерата, грабва кофата, която й служи за тоалетна, и използва смачкания спален чувал като параван.

След няколко минути вратата се отваря и тя вижда мъжа да стои горе на стълбите. Зад него се виждат двор и дърво. Той оставя вратата отворена и слиза при нея с поднос в ръце. По пижама е, а лицето му е скрито под ски маската. Тя го чува как тежко диша, сякаш слизането по стълбите го е затруднило.

— Добро утро — казва той. — Ако е още сутрин. Мисля, че е. Донесох ти, хм, късна закуска. Зърнени кръгчета. Чириос. Нали обичаш Чириос?

— Да.

Той прекосява мазето и слага подноса на пода до нея. Купа със зърнена закуска и мляко, чаша портокалов сок, още една бутилка вода. Прикладът на пистолета се подава от джоба на долнището на пижамата му.

— Извинявай, че чак сега идвам. Снощи си легнахме много късно. Не очаквахме, хм, събитията вчера да се развият… Сигурно си гладна. Успя ли да поспиш? — пита я.

Тя тръсва глава неопределено.

— Нищо чудно — казва той. — Обстоятелствата са ненормални. Дори в най-страшните си кошмари…

— Защо го правите? — пита Кайли.

Той си поема дълбоко дъх.

— Защото са хванали сина ни — казва мъжът меко и поклаща глава. — Успя ли да поразгледаш книгите?

Кайли съзира възможност.

— Да. Не бях чела "Моби Дик". Винаги съм мислила, че е скучна.

— Но ти е харесала? — пита мъжът обнадеждено.

— Да. Колкото прочетох.

— О, това е чудесно. Тя е класика. Отначало е може би малко скучна за човек от твоето поколение. Но щом навлезеш в начина на мислене от онова време, повествованието потича гладко.

— Да, прав си. Харесва ми татуираният.

— Кийкуег? Не е ли чудесен! Мелвил живял на един тихоокеански остров почти година и описанията му на местните жители са пропити с чувство на привързаност, не мислиш ли?

Кайли отчаяно търси какво да каже, нещо, което би впечатлило собствения й учител по литература, ако я вдигне в час и я пита за книга, която не е чела.

— Да, пък и цялата книга е една метафора, нали? — казва тя.

— Разбира се. Да! Много добре. Ти си…

— Остави подноса и се връщай! — казва глас от върха на стълбите.

— По-добре да тръгвам — прошепва мъжът. — Хапни, отпусни се и не се опитвай да бягаш. Никога не съм я виждал такава.

— Хайде! — изкрещява жената и мъжът се качва по стълбите и заключва вратата след себе си, оставяйки Кайли отново сама.

И този път дойде с пистолета. Пистолетът е ключът за всичко.

25

Петък, 15:13 ч.

Телефонът й звънва мелодично. Сложила си е аларма, за да разбере веднага, когато последната пратка пари мине през биткойн системата и стигне до сметката им в швейцарската банка. Понякога Виза, Мастъркард и най-често Америкън Експрес блокират транзакцията, но този път, изглежда, всичко е наред.

Брат й я подиграва за тази склонност да контролира всичко. Когато го остави да управлява Веригата, той заяви, че не върши почти нищо. Казва, че оставя цялото предприятие да се саморегулира. Тя обаче предпочита да участва. Веригата е нейна рожба.

Поглежда телефона. Да, двайсет и пет хиляди непроследими долара са излезли от биткойн пералнята.

Това е хубаво, от една страна, но щом мишената е намерила парите толкова бързо, значи е могла да плати много повече. Това е нейна грешка. Тя определя размера на откупите. Тя провери банковата сметка на Рейчъл и приходите й и реши, че двайсет и пет хиляди може да се окажат почти непосилни. Ами така де, допреди няколко месеца е работила като шофьор на "Юбер" и няма наследствени пари.

Идеята не е да измъкнат всички пари на хората, а да им поискат суми, които те могат да намерят. Не е въпросът в парите, дрън-дрън-дрън.

И все пак…

Опитва се да влезе в компютъра на Рейчъл през телефона си, но Рейчъл не е включвала лаптопа си от миналата вечер. Очевидно е, че използва друг компютър. Това подсказва, че Рейчъл не е пълна идиотка. Поглежда през прозореца към дъжда, който вали в бостънското пристанище. Да не би Рейчъл да се опитва да я надхитри? Това би било ужасно груба грешка от нейна страна. Отваря приложението за уикр и праща съобщение на Рейчъл. "Готова ли си да се заемеш с мишената си, Тоби Дънлийви?"

Следва петминутна пауза, преди Рейчъл да отговори: "Да, ще го направим тази вечер, ако успеем, или в неделя, ако днес не стане."

"Защо не утре вечер? Или сутринта?"

"Момчето ходи на уроци по стрелба и се прибира пеша. Уроците са днес и в неделя вечер" — отговаря Рейчъл.

Тонът на Рейчъл не й харесва. Не е достатъчно уплашена. Не е достатъчно покорна. Рейчъл не си дава сметка, че е незначително колелце в машината, което разговаря с двигателя.

Мога да те залича от лицето на Земята, Рейчъл — мисли си тя. — Мога просто да щракна с пръсти и ще бъдеш мъртва като долнопробна курва, предозирала с крек.

"Пиши ми в уикр веднага, щом хванеш момчето — пише тя. — Аз ще се обадя на семейството. Ти ще им се обадиш пет минути по-късно. Първото, което ще кажеш, ще бъде "Трябва да запомните, че не сте нито първите, нито последните. Не става дума за пари. Става дума за Веригата". Разбра ли?"

"Да" — пише Рейчъл.

Отговорът отново звучи рязко и самоуверено. Това не й харесва. Затваря прозореца с разговора и обмисля нещата няколко минути. Оли все й повтаря да не допуска нещата да навлязат в личната сфера. Все едно е по-стар и по-мъдър от нея. Да, по-стар е с петнайсет минути. Но е вярно, че няма нужда да прибързва. Въпросът не е в бързината, с която се случват нещата. Единственото, което има значение, е тези неща да продължават да се случват. Според модела на Оли, колкото повече хора се прибавят към Веригата, толкова повече нараства вероятността от сериозен проблем. Ето защо страхът е толкова важен. Психическият аспект е важен. Човешките същества са създания, чийто живот се управлява от дълбоко вкоренени инстинкти. Те са като мишки, мишки на житна нива, а тя е ястребът, летящ над тях, който вижда абсолютно всичко, което правят.

Сеща се за Ноа Липман. Имаше сериозни намерения за Ноа, но той скъса с нея и се премести в Ню Мексико с новото си гадже. Веригата обаче по някакъв начин протегна пипалата си чак дотам, до пустинята. В Таос животът му поднесе няколко катастрофални събития. Приятелката му бе блъсната и убита на място, а шофьорът избяга, после Ноа бе уволнен от болницата, обраха го и го пребиха и сега Ноа работи на изтощителни смени за твърде малко пари като медицински брат в някакъв хоспис в Санта Фе. Косата му започна да побелява и от обира насам куца.

Веригата не е непременно лошо нещо — предполага тя. Понякога помага на хората. Помага им да се съсредоточат върху истински важните неща. В някакъв смисъл тя върши услуга на тези мишки в нивата. Така де, сега вече знаеш каква е целта ти в живота, нали така, Рейчъл? Сега знаеш какво трябва да направиш, за да видиш малката сладка Кайли отново. Заслепяващата паника? Приливът на адреналин? Подтикът да действаш? Веригата ти даде всичко това. Веригата те освободи.

Затваря лаптопа.

"Не се намесвай — повтаря й Оли, — остави нещата да си вървят сами."

Но понякога човек има право да се позабавлява. Тя отваря уикр приложението отново и праща съобщение на Хедър Портър. "Откупът за Рейчъл се удвои на петдесет хиляди долара. Остатъкът трябва да се плати днес. Информирай я незабавно. Освен това, тя трябва да свърши втората част от задачата си днес. Ако не плати втората половина от откупа и не извърши отвличането до полунощ, трябва да убиеш Кайли О'Нийл и да си потърсиш друга мишена."

Да, това ще оправи нещата — мисли си тя с известно задоволство.

26

Петък, 15:57 ч.

Рейчъл стои под душа. Попарва се и после се подлага на ледени струи, но водата не помага — все още има чувството, че се намира в лош сън. Другите хора изгубват децата си, хора, които не внимават. Хора, които оставят тринайсетгодишните си деца да се прибират пеша от отдалечени, изолирани автобусни спирки в Мисисипи или Алабама. Такива работи не се случват в гъсто населения цивилизован северен Масачузетс.

Тя излиза от душкабината и стъпва на ледения под на банята. Поклаща глава. Точно заради този снобизъм, това фалшиво спокойствие допусна някой да отвлече дъщеря й. Главата й е олекнала. Лявата гърда я боли. Чувства се като отвързана лодка в морето. Представя си как изглежда лицето й в несъществуващото огледало над мивката. Изпосталялото, хлътнало, грозно, тъпо лице, което вече няма нищо общо с Дженифър Конъли. Да махне огледалата, какъв майтап! Така просто скри истината. Всички онези огледала, разбити на градското сметище. Толкова много лош късмет, върнал се при нея.

Камю е казал: "В дълбините на зимата осъзнах, че у мен се крие непобедимо лято".

Какви глупости!

Единственото, което чувства сега, е страх и мъка. Най-вече страх. И, да, това са определено дълбините на зимата. Направо си е средата на ледникова епоха на лишения от слънчева светлина Северен полюс. Дъщеря ми е отвлечена и за да си я върна, трябва да хвана едно невинно момче от улицата, да го заплаша и да заплаша семейството му, и да говоря сериозно. Да говоря сериозно, когато му кажа, че ще го убия, защото, ако не го направя, никога повече няма да видя Кайли.

Тя облича тениска, червения си пуловер и джинси и влиза в хола. Пийт вдига глава от лаптопа си. Той не бива да разбира за мъката й. Не бива да разбира за страха и съмненията. Той не иска да прави това, което трябва да направят. Добър човек е. Ветеран от армията. Тя ще трябва да се превъплъти в лейди Макбет.

— Е, значи всичко е готово — казва студено.

Пийт кимва. Тъкмо се е върнал от къщата на Апънзелър.

— Как изглежда? — пита Рейчъл.

— Идеално. Долу в мазето е съвсем тихо. Има кофа за тоалетна. Сложих няколко книжки с комикси, за да не му е скучно. Има и няколко плюшени животни и игри. Някакви сладки неща.

— Как е времето?

— Ръми. Не е силен дъжд.

— Какво прави семейството в момента? — пита тя.

— Майк е още на работа. Останалите са си у дома. Хелън Дънлийви пише дълъг фейсбук пост за смокинята в задния им двор. А Тоби със сигурност не е алергичен към фъстъци.

— Хубаво. Веднъж, когато пътувах със самолет, имаше една жена с алергия към фъстъци и изпадна в криза само от миризмата на нечий сандвич с фъстъчено масло. Направо кошмар — казва тя и въздъхва тежко. — Благодаря ти, че дойде, Пийт. Ти си истинска опора. Нямаше да се справя с всичко това без теб.

Пийт я поглежда и преглъща. Устата му се отваря и затваря.

Има две неща, които трябва да й каже. Трябва да й каже за хероина и за инцидента в лагера "Бастион". Той не е опора. На него не може да се разчита. Той е неудачник. Щяха да го изправят пред военен съд, но той ги изпревари и си подаде оставката.

— Трябва да ти кажа нещо…

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя пуска разговора на високоговорител, за да може и Пийт да слуша.

— Да?

— Има промяна в плана — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Какво имаш предвид?

— Искат да платиш още двайсет и пет хиляди долара в сметката на ИнфинитиПроджектс.

— Но ние вече платихме откупа. Ние…

— Има промяна. Понякога променят нещата. Трябва да платиш още двайсет и пет хиляди. Освен това трябва да свършиш втората част от задачата днес. Разбираш ли? Ако не свършиш всичко това днес, ще трябва да убия Кайли.

— Не, моля те! Направих всичко, което поиска. Съдействам ви!

— Знам. Току-що ми писаха. Трябва да правим каквото кажат, Рейчъл. Още двайсет и пет хиляди до полунощ и част втора от задачата. Ако не го направиш, ще убия Кайли. Ако не го направя, ще убият сина ми, затова трябва да го направя.

— Не, това е лудост. Нали работим заедно, нали…?

— Разбра ли какво ти казах, Рейчъл?

— Да, аз…

Линията прекъсва. Още двайсет и пет хиляди днес? Как?

— Идва кола! — казва Пийт, който гледа през прозореца на хола.

— Тук ли идва?

— Тук идва — отвръща Пийт. — Двама души. Мъж и жена. Паркират до пикала ми. Какво кара Марти в момента?

Рейчъл хуква към кухненския прозорец. Колата е бял мерцедес. Мъжът зад волана е Марти и Рейчъл е сигурна, че жената до него е Тами. Рейчъл се срещна с Тами само веднъж, когато Марти дойде да вземе Кайли за уикенда, но помни, че е дългокрака блондинка, подстригана на елегантно каре, а жената до Марти определено е със същата прическа.

— Марти е!

Пийт дотичва пред кухненския прозорец.

— Господи, вярно! Какво прави тук? Мислех, че каза, че е в Джорджия.

Рейчъл простенва.

— Петък вечер е. Дошъл е да вземе Кайли за уикенда.

— Нямаме време за губене. Трябва да се отървем от тях.

— Знам!

Марти й помахва през прозореца. Рейчъл не помръдва, подпряна на плота до мивката, скована от ужас, и гледа как Марти и Тами се качват по стълбите към вратата. Марти отваря кухненската врата, усмихва й се, навежда се и я целува по бузата. Изглежда добре. Много е хубав. Като кинозвезда. Отслабнал е малко, бузите му са поруменели и най-сетне е намерил фризьор, който знае как да подстригва гъстата му чуплива коса. Зелените му очи блещукат, но гъстите вежди се смръщват от тревога, когато я поглежда.

Тя се бори с първичния подтик да се хвърли в прегръдките му, да го прегърне и да заплаче. Подсмърча, взима се в ръце и се усмихва.

— Изглеждаш страхотно — лъже Марти като изпечен измамник.

Зад него се чува леко прокашляне и той отстъпва, за да направи място на Тами.

— Нали помниш Там? — казва.

Тами е висока и руса, със скучни сини очи.

— Рейчъл! — обявява Тами и я прегръща. — Как си?

— Добре съм — отвръща Рейчъл и си поема дълбоко дъх.

Сега, след като шокът от идването им е преминал, тя има само две цели: да ги изкара от къщата си възможно най-бързо и да го направи, без да заподозрат нещо за отсъствието на Кайли.

— Пийт, какво правиш тук? — пита Марти.

Пийт прекосява стаята и прегръща брат си.

— Здрасти, Марти.

— Боже, Пийт, много се радвам да те видя! Леле, какъв си загорял, като маслина. Виж се само. Тами, това е големият ми брат Пийт — представя го Марти.

— Радвам се най-сетне да се видим на живо — казва тя и го целува по бузата.

— Мисля, че за всички е ясно, че аз съм взел и хубостта, и ума в семейството — заявява Марти. — Какви ги вършиш тук, братко?

Рейчъл си представя как в главата на Пийт се въртят зъбни колелца, докато се опитва да измисли нещо.

— Обадих се на Пийт да ми помогне с покрива — казва тя.

— Да, покривът — потвърждава Пийт. — Оправих го.

— Извинявай за това, мило — казва Марти, покрусен. — По телефона прозвуча много разстроена.

— Вече всичко е наред — отвръща Рейчъл и поглежда часовника.

— Е, къде е златното момиче? Да не сме подранили? — пита Марти, видимо облекчен от мисълта, че е успял да избегне грандиозен скандал за течащия покрив. Оглежда се за Кайли.

— Ще я водиш ли някъде? — пита Пийт, който прекалява с опита си да прозвучи безгрижно.

— Ще я водим да прекара малко време с татко си и с лудата си леля, която съм аз — казва Тами.

— Кайли! — провиква се Марти към горния етаж.

— О, за малко да забравя, това е за теб — казва Тами. — Пъхва ръка в торбата, която носи, и подава на Рейчъл бутилка шампанско. — Скоро имаш годишнина.

— Годишнина? — изказва на глас объркването си Рейчъл. — Разведени сме от февруари.

— Не за това. От химиотерапията ти е минала една година. Така каза Марти. Минала е година и ракът не се е върнал.

— А, да, това. Наистина ли мина цяла година? Боже, как лети времето, а? — казва Рейчъл, обхваната от гняв към себе си, задето забрави, че Марти ще идва.

— Една година пълна ремисия. Това е голяма работа — казва Марти. — Трябва да го отпразнуваш. Можеш да си вземеш почивка до края на уикенда. Поглези се. Иди на някой концерт на Макс Рихтер, на който така и не успя да ме завлечеш!

Рейчъл слага бутилката шампанско, натежала от иронията на ситуацията, върху кухненския плот. Учтивостта изисква да им предложи по чаша, но това ще отнеме скъпоценно време. Мислите й се носят вихрено. Как ще обясни отсъствието на Кайли? Не може да каже, че е болна, защото Марти ще поиска да я види.

— Та, хм, Огъста, а? — пита колебливо Пийт, който не иска да започва разговор, а само да спечели малко време за размисъл.

— Защо ти трябваше да го споменаваш? — пита Тами и прави жест сякаш се обесва.

— О, човече, да, в Огъста Нешънъл е направо страхотно и… — започва Марти.

— Къде е Кайли? Багажа ли си приготвя? — чуди се Тами.

Тя стисва ръката на Рейчъл, усмихва й се широко и свежда поглед към пиукащия си телефон.

Днешните младежи са голяма работа — мисли си Рейчъл и си дръпва ръката. — Толкова неща могат да се скрият зад една усмивка.

Наистина всичко…

Хрумва й нещо.

Нещо ужасно.

Нещо демонично.

— Много хубава огърлица имаш — казва тя на Тами. — Аз пък мислех да си купя верижка. Какво мислиш?

Тами вдига поглед от телефона си.

— Какво?

— Мислех си да си купя верижка. Като твоята. Парите нямат значение, нали? Само верижката.

— Ако искаш, ще ти подаря тази, миличка. Купих си я от "Файлин". На разпродажба.

Никакъв проблясък. Веригата нямаше абсолютно нищо общо с нея. Нямаше начин. Подборът се прави почти изцяло на случаен принцип. Това е гениалното. Рейчъл се обръща към бившия си съпруг.

— Виж, Марти, много ме е срам. Обърках нещата. Трябваше да ти се обадя. Кайли я няма.

— Няма ли я?

— Аз съм виновна, задето сте се разкарали чак дотук. Съвсем забравих, че ще идваш. Толкова съм напрегната, че започвам да преподавам след толкова години, с покрива, с лекциите, които трябва да подготвя, че съвсем забравих — казва Рейчъл.

— Къде е Кайли?

— Замина за Ню Йорк.

— Ню Йорк? — пита Марти объркан.

— Да, работи по един училищен проект за Тутанкамон, а в музея "Метрополитън" има някаква смесена изложба и понеже този срок има само добри оценки, я пуснах да отиде.

— В Ню Йорк?

— Да. Качих я на автобуса, а баба й я посрещна в Порт Оторити и я заведе у тях в Бруклин. Ще остане там два дни и ще се натъпче с Египет до пръсване — обяснява Рейчъл.

Марти свъсва вежди.

— Сега е ноември. Майка ти не е ли във Флорида?

— Не, не и тази година. Остана в Ню Йорк по-дълго, защото времето се задържа хубаво.

— И кога се връща Кайли?

— След два дни. Може да отидат да гледат някой мюзикъл. Майка ми май каза, че има билети за "Хамилтън".

— О, трябва да я разпитам после. В кой ден ще ходят? Сега ще й пиша — казва Тами.

— Имаш ли й телефона? — пита Рейчъл, обзета от ужас.

— Разбира се. И се следваме взаимно в инстаграм. Не помня да е споменавала нещо за Ню Йорк там.

— Не, ъъъ…

— Странна работа — казва Тами, втренчена в телефона си. — Кайли не е пускала нищо в инстаграм от четвъртък насам. Обикновено поства два или три пъти на ден.

— Сигурна ли си, че е добре? — пита загрижен Марти.

— Да, съвсем добре е — убеждава го Рейчъл. — Баба й сигурно й е конфискувала айфона. Не спира да говори колко е важно да гледаме реалния свят, вместо да стоим със забит в някакъв екран нос.

Марти кимва.

— Звучи типично за Джудит — казва той. — Ами… дявол го взел, Рейчъл, защо просто не ни се обади? Или да ми пратиш съобщение? Щеше да ни спестиш разкарването.

Рейчъл настръхва. Как смее? Той е мъжът, който играе голф в Огъста, докато някой отвлича дъщеря му. Той е мъжът, изоставил жена си, докато се възстановява от рака, заради по-млада жена. Той е мъжът…

Не. Сега не е време за война. Трябва просто да се разкае и да приключи цялата работа.

— Много съжалявам, Марти. Всичко обърках. Пълен идиот съм. Просто съм много стресирана, разбираш ли? Нова работа. Лекции. Покрива. Извинявай.

Марти е стъписан от разкаянието на Рейчъл.

— Да, да, разбирам. Виж, няма страшно, мило. Случва се.

Разкарай ги веднага! — гърми глас в главата й.

— Ще останете ли за вечеря? — пита тя, залагайки всичко на отговора им. — Неудобно ми е, че сте се разкарвали чак дотук, за да ви оставя направо да тръгнете обратно. Мога да спретна… — Тя се замисля за най-омразните неща на Марти. Миди? Да, открай време мрази миди в чеснов сос. — … голяма салата и към нея да направя от страхотните миди, които продават на рибния пазар.

Марти поклаща глава.

— Не, не, ще си тръгваме, за да избегнем задръстването.

— Задръстване ли? — пита Тами объркана. — То ще е в обратната посока.

— И в нашата ще има — настоява Марти.

— Много съжалявам, че така развалих работата — повтаря Рейчъл.

Марти й кимва съчувствено.

— Няма нищо. Другия уикенд?

— Да, и ще ви я докарам в Бостън, за да не се разкарвате отново. Това е най-малкото, което мога да направя — казва Рейчъл и се чуди дали Кайли ще се е прибрала до следващия уикенд. Ако се прибере и е добре, нищо друго няма да има значение. Марти може да я води в проклетия аквариум всеки уикенд до края на света.

— Няма нужда — казва той и я прегръща за довиждане.

Тами я целува по бузата. След пет минути са навън и се качват в колата. Пийт и Рейчъл им махат от вратата, после се прибират вътре и я затварят. Вече е пет и двайсет. Толкова пропиляно време! Урокът по стрелба започва в шест, а Тоби тръгва за къщи в седем.

— Искат още двайсет и пет хиляди долара до полунощ или ще убият Кайли — казва Рейчъл, докато се мъчи да овладее паниката.

— Действам по въпроса — отвръща Пийт и тя гледа как се регистрира в сайта за търговия с биткойни в тъмния нет.

— Какво ще правиш? — пита Рейчъл.

— Имам лимит от петнайсет хиляди на едната карта и десет хиляди на другата, никакъв проблем — казва Пийт.

— А имаш ли пари в банката, за да покриеш лимита?

— Това няма никакво значение. Важното е да си върнем Кайли.

Рейчъл го целува по врата и му помага да си направи профил и да преведе парите.

— Гледаш ли часовника? — пита го тя.

— Почти съм готов — казва той. — Иди запали пикапа, за да се стопли. Занеси там маските и ръкавиците.

Тя изтичва навън, прибира маските и ръкавиците в колата, пъха ключа в стартера и включва двигателя. Часът е шест без пет.

— Готово — казва Пийт, когато тя се връща в къщата.

В момента чете фейсбук фийда на Хелън Дънлийви.

— Тръгнала е към клуба по стрелба. По-добре и ние да тръгваме. Ще взема пистолета.

— Не искам да нараняваме момчето — казва Рейчъл.

— Не мисля, че ще се наложи да нараняваме някого, но може да се наложи да стреляме във въздуха, за да изплашим евентуални добри самаряни. Имам доста шумен 45-калибров колт, който ще свърши тази работа — уверява я Пийт.

Рейчъл Кимва. Мисли за последните си думи. Не искам да нараняваме момчето. Момчето. Момчето си има име — Тоби. Казва се Тоби Дънлийви. Но за нея ще е по-лесно да мисли за него като за момчето. Нещо абстрактно. Не човешко същество. Не дете. Може да се наложи да заплашат момчето. Може дори да се наложи да изпълнят заплахата. Тя потръпва. Пийт я гледа втренчено.

— Добре. Да тръгваме — казва тя.

Качват се в доджа и карат по шосе 1 към Бевърли. По пътя има повече коли от обикновено, но това не ги притеснява. Дори така ще стигнат за двайсет минути, а до края на урока по стрелба има цял час.

Пийт взима ръката й в своята и я стисва леко.

— Няма да е зле да се обадиш на майка си и да я предупредиш, в случай че Марти й се обади и поиска да говори с Кайли.

— Добра идея — казва тя и набира майка си във Флорида.

— Тъкмо започваме игра на бридж, какво има? — казва Джудит.

— Мамо, слушай, ей сега казах на Марти, че Кайли е при теб в Ню Йорк.

— Какво? Защо?

— Дойде днес, за да я вземе за уикенда, но Кайли мрази новата му приятелка и не искаше да ходи, а аз малко се паникьосах и казах, че ти е дошла на гости в Ню Йорк за няколко дни.

— Но аз съм във Флорида!

— Мамо, знам, че си във Флорида, но ако се обади Марти, ще трябва да му кажеш, че си в Бруклин и Кайли е при теб.

— И какво правим в Ню Йорк?

— Кайли иска да разгледа изложбата на египетска тема в Мет.

— Сигурно би поискала.

— Освен това имате билети за "Хамилтън".

— И как сме успели да се сдобием с тях? — пита Джудит.

— Не знам, имаш приятелка, която не може да отиде на представлението.

Следва дълго мълчание, докато Джудит обмисля нещата.

— В доста сериозна мрежа от лъжи си ме замесила, Рейчъл. Сега трябва да се преструвам, че съм гледала "Хамилтън", ако бившият ми зет ме попита. Какво да му кажа?

— По дяволите, мамо, не можеш ли да измислиш нещо в движение? О, освен това си конфискувала телефона на Кайли — сопва се Рейчъл, докато подминават знака СЛЕДВАЩ ИЗХОД:

БЕВЪРЛИ.

— Защо бих взела телефона на тринайсетгодишната си внучка?

— Защото ти е писнало да идва чак в Ню Йорк и да си прекарва цялото време забила нос в някакъв екран.

— Да, предполагам, че звучи смислено — признава Джудит.

— Добре, мамо, много ти благодаря, спасяваш ми живота. Трябва да затварям — казва Рейчъл тъкмо когато влизат в Бевърли.

— Пази се, мила, притеснявам се за теб.

— Добре съм, мамо. Всичко е наред.

Навън ръми, а откъм океана духа смразяващ вятър.

— Не ми харесва това време — казва Пийт. — Хелън може да си промени решението и да дойде да вземе Тоби, вместо да го оставя да върви до къщи. По-добре да проверя.

Във фейсбук няма нищо ново, но благодарение на червея в домашния компютър откриват, че Хелън пише есемес на сестра си, за да каже, че по нейна препоръка с Майк гледат "Атомна блондинка". Шансът им е дошъл. Паркират на "Ревеню" в шест и половина, но по някаква причина от Старата митница се точи върволица от деца и възрастни.

— Какво става, по дяволите? Какви са тези деца? Боже, мисля, че са от клуба по стрелба! — възкликва Пийт.

— Виж им лъковете и стрелите. Те са! Провалихме се, преди да започнем! — вика Рейчъл.

— Тръгвай! Тръгвай по маршрута! — казва Пийт и Рейчъл включва на скорост.

— Тръгвам.

— Не разбирам. Би трябвало да започнат да излизат в седем. Защо си тръгват по-рано? И то половин час по-рано! Не виждам логика — казва Пийт.

— О, боже, о, боже! — повтаря Рейчъл отново и отново.

— Всичко е наред — със спокоен глас казва Пийт. — Тъкмо започнаха да излизат. Ще се справим.

Рейчъл кара бързо нагоре по "Ревеню". Свива по "Стандор" и там, на стотина метра пред тях, изниква дете с дебело яке и сак в ръка, от който като че ли се подава единият край на спортен лък. Детето е с вдигната качулка и върви към къщата на Дънлийви.

— Той ли е? — пита Рейчъл.

— Нямам представа, но онова там определено прилича на лък. А и няма никого на улицата. Засега.

— Ски маски — казва Рейчъл.

Полага усилия да прогони заслепяващата паника от гласа си.

— Чисто е — докладва Пийт.

В края на краищата не се наложи да ползват дърветата за прикритие, защото дъждът е разчистил улицата от потенциални свидетели. Рейчъл включва чистачките, угася фаровете, подкарва колата напред и спира пред детето.

— Няма никой — казва Пийт, който оглежда улицата.

— Давай тогава! — казва Рейчъл.

Пийт изскача от предната врата с 45-калибровия колт. Рейчъл го гледа как говори с детето. После се обръща и поклаща глава към нея.

Нещо не е наред. Пийт се връща до колата без момчето.

Какво, по дяволите, става?

— Какъв е проблемът? — сопва се тя.

— Момиче е — отвръща Пийт.

Рейчъл дръпва ски маската върху лицето си и излиза от колата. Съмнение няма, детето е дребно, кльощаво момиченце с кестенява коса на около осем или девет години. Носи сак, който е прекалено голям за нея.

— От клуба по стрелба ли излезе? — пита я Рейчъл.

— Да — отвръща момичето.

— Защо ви пуснаха по-рано? — включва се Пийт.

— Парното се развали, така че ни пуснаха да си ходим. Вие защо носите маски?

— Как се казваш? — пита я Рейчъл.

— Амилия Дънлийви.

— А къде е брат ти Тоби?

— Отиде у Диъм. Каза ми да му занеса сака вкъщи.

— Какво ще правим сега? — пита Пийт Рейчъл.

— Ще вземем нея — мрачно отвръща Рейчъл.

— Планът не беше такъв.

— Сега е такъв — казва му Рейчъл.

Знае, че не би могла втори път да мине през всичко това. А ако не го направи, Кайли ще умре.

— Ела, Амилия — казва Пийт. — Ще те закараме вкъщи.

Той я вкарва в колата, закопчава колана, сяда до нея и заключва вратата. Рейчъл прави обратен завой и потегля към изхода за шосе 1А.

— Наистина ли ще го направим? Ами здравословните проблеми? — пита Пийт.

— Ще се справим. Никакви фъстъци или фъстъчени продукти. Ще купим инжекция с епинефрин за всеки случай… Мамка му! — възкликва Рейчъл и удря с юмрук по таблото.

— Не бива да казваш това — обажда се Амилия.

— Права си — отвръща Рейчъл. — Извинявай, миличко. На колко си години?

— На осем — отговаря Амилия. — През декември ще стана на девет.

— Кой би оставил осемгодишно дете да се прибира само вкъщи по тъмно в наше време? В дъжда? Кой би го направил? — мърмори Рейчъл.

— Тоби също трябваше да дойде. Днес ми беше първият урок по стрелба. Вече мога да стрелям с малкия лък. Трябваше да ме изпрати до къщи, но отиде у Лиъм, защото ни пуснаха по-рано.

— И Тоби те остави да се прибираш сама?

— Каза, че съм голямо момиче. Даде ми да му нося сака — казва Амилия.

— Е, сега ще трябва да дойдеш с нас. Майка ти каза, че няма проблем. Отиваме на приключение — казва Рейчъл.

В огледалото за обратно виждане гледа как Амилия клати глава.

— Не искам да идвам с вас. Искам да се прибера вкъщи — казва тя.

— Не може да се прибереш. Трябва да дойдеш с нас — настоява Рейчъл.

— Искам вкъщи! — вика Амилия и започва да плаче.

Рейчъл се задавя, когато Амилия започва да се мята и да дърпа колана.

— Искам вкъщи! — крещи Амилия и Пийт я прегръща с големите си ръце.

Когато излизат от града, Рейчъл отбива в един запустял участък от шосе 1А насред мочурливите гори между Бевърли и Уенъм. Излиза с препъване от колата, сваля ски маската и повръща. Плюе и отново повръща. В устата й има кисел вкус, а гърлото й гори. По бузите й се стичат сълзи. Повръща, докато остават само сухи спазми. Пийт отваря вратата на колата и изхвърля обувките на Амилия и сака.

— Най-добре да ги пуснем в блатото — казва той. — За всеки случай. Може да имат джипиес чип.

Рейчъл слага обувките в сака, затваря ципа колкото може и го хвърля в блатото наблизо, където сакът остава да плава на повърхността. Тя няма време за измисляне на планове за потапянето на сак в блато, затова нагазва в тинята и потапя проклетото нещо с крак. После отново си слага ски маската.

— Искаш ли аз да карам? — пита я Пийт, когато Рейчъл се качва в пикапа.

Тя поклаща глава и се обръща към Амилия, по чието личице се стичат сълзи. Очите й са разширени, тя е видимо ужасена.

— Всичко ще бъде наред, миличко — казва Рейчъл. — Взимаме те само за два дни. Това е една игра. Мама и татко я знаят.

— И те ли играят? — пита изненадано Амилия.

— О, да. Всичко ще бъде наред, обещавам ти — казва Рейчъл, включва на скорост и потегля.

— Ще трябва да си сложиш превръзката, детенце — казва Пийт. — Тя е част от играта.

— Като на сляпа баба? — пита Амилия.

— Съвсем същото — потвърждава Пийт.

— На тази съм играла.

Тя си слага превръзката, а Пийт и Рейчъл си свалят маските. Малко преди да влязат в Нюбъри Рейчъл зърва кола на щатската полиция в огледалото за обратно виждане.

— Полицаи — спокойно казва тя.

Пийт поглежда назад.

— Нищо лошо не сме направили. Просто си карай, не превишавай скоростта, но не се и влачи — напътства я той.

— Знам — изръмжава тя. — Но ми дай пистолета. Ако ни спрат, няма да успеем да се разминем с приказки.

— Рейчъл…

— Дай ми го!

Пийт й подава 45-калибровия и тя го слага в скута си.

— Знаеш ли как се използва?

— Да. На едно мнение ли сме какво трябва да направим, ако ни спрат?

— Да — казва той и затаява дъх.

27

Петък, 18:57 ч.

Полицаите карат след тях около трийсет секунди, плавно се изравняват с пикала и после чисто и просто го задминават. Естествено. Рейчъл не е направила нищо нередно. Тя кара право към къщата на Апънзелър. Амилия или е замаяна, или е в шок. Няма значение кое от двете е, важното е, че е спряла да се мята, а сега само това има значение.

— Ти я прибери долу, а аз ще се обадя — казва Рейчъл на Пийт. Когато улицата се опразва, Пийт извежда Амилия от доджа и я води долу в мазето. Рейчъл остава в колата и отваря уикр приложението на телефона си.

"Готово" — пише тя.

"Какво е готово?" — отговарят й.

"Отвлякох Амилия Дънлийви. При мен е."

Телефонът иззвънява.

— Добре. Много добре — казва изкривеният глас. — Сега ще се обадя на семейството. После ще им се обадиш ти и ще им поискаш сто хиляди долара, платими в биткойни на същата сметка както преди.

— Сто хиляди! Това е малко…

— Това е само половината от сумата в спестовната им сметка. Спокойно могат да си го позволят. Въпросът не е в парите, Рейчъл.

— Знам. Въпросът е във Веригата.

— Точно така. Ще им се обадя и ще им кажа да намерят лист и химикалка. Ти ще говориш с тях след точно пет минути от предплатен телефон. Ще чакат обаждането ти.

Линията прекъсва. Рейчъл се обажда на Пийт по една от еднодневките.

— Ало? — казва той.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Стресната е, разбира се. Изплашена. Казвам й, че сме приятели на семейството. Тя хем ми вярва, хем не съвсем.

— Пази я, Пийт. Дръж я далече от ядки. Не знам колко е тежка алергията й, но е по-добре да се презастраховаме. Да не ставаме тъпи детегледачи като в разни филми.

— Няма.

— Трябва да четем етикетите на всичко, което й даваме, и ще трябва да купим епинефрин.

— Ще купим. Ей сега ще потърся. Мисля, че се продава в готови спринцовки в ибей. Обади ли се на семейството?

— Сега ще се обадя.

— Използвай друг телефон, не този. Отдалечи се с колата от къщата и тогава се обади.

— Добра идея. Така ще направя.

Тя бързо откарва доджа до паркинга пред океана. Набира номера на семейство Дънлийви.

— Ало? — казва разтревожен женски глас.

— Дъщеря ви Амилия е при мен. Отвлякох я. Не се обаждайте в полицията. Ако се обадите в полицията или друга служба, ще я убия. Разбирате ли?

Хелън започва да пищи. Рейчъл я успокоява с думите, че ако не се успокои, ще вкара един куршум в мозъка на дъщеря й. Разговорът отнема десет минути. Когато свършва, Рейчъл излиза от колата и отново започва да повръща, докато накрая не остава нищо за повръщане. Взира се в черния океан, чиито вълни се разбиват на брега. Седи на пясъка, а наоколо вали силен леден дъжд. Главата я боли. Има чувството, че черепът й ще избухне.

Седи още пет минути, после става, стъпква предплатения телефон и хвърля останките му в океана. После вдига лице към дъжда и моли водата да я пречисти. Не става. Обажда се на Пийт от друг телефон.

— Готово. Всичко наред ли е при теб?

— Не особено. Сложих й белезници и я закопчах за колоната. На това не възрази особено. Не крещи и не се бори, но плаче и иска майка си, и казва, че не може да остане тук без Господин Бу. Господин Бу е мечка. Пълно е с плюшени животни, но тя иска само Господин Бу.

— Разбирам — казва Рейчъл.

Тя се качва в колата и отива в собствения си дом. Качва се в спалнята на Кайли. Открива Маршмелоу, розовия плюшен заек на дъщеря й. Как ли спи Кайли без Маршмелоу и котката си? Тя взима Маршмелоу, вдига си качулката и тича през дъжда към Апънзелър.

Почуква по задната врата и Пийт отваря. Говори по телефона и изглежда разтревожен.

— Какво има? — шепнешком пита тя.

— От Америкън Експрес искат да потвърдя превода — казва той, закрил с ръка микрофона.

— И на мен ми се обадиха от Виза. Ако парите не стигнат където трябва тази нощ, ще убият Кайли.

— Знам. Ще оправя нещата — отвръща той.

Пийт не изглежда добре. Нервен е, очите му са изцъклени и се поти.

— Добре ли си?

— Да. Ще оправя всичко.

Рейчъл си слага ски маската и слиза в мазето. Амилия е изтощена. Плакала е, борила се е, пак е плакала и сигурно единственото, което иска в момента, е да заспи, но не може да заспи без Господин Бу. Седнала е на матрака върху спалния чувал, заобиколена от лего, настолни игри и погрешните плюшени животни.

Рейчъл сяда до нея.

— Знам, че си изплашена, миличко, но няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност, обещавам. Няма да позволя да ти се случи нищо.

— Искам мама — казва Амилия.

— Знам. Скоро ще те върнем при нея. Виж, чух за Господин Бу и макар да не е при нас, ти донесох най-добрия приятел на моето момиченце, Маршмелоу. Има го откак се е родила. Той е много, наистина много специален. В него са събрани тринайсет години обич.

Амилия гледа Маршмелоу подозрително.

— Искам Господин Бу.

— Господин Бу не е при нас, само Маршмелоу е тук — казва Рейчъл. — Маршмелоу е приятел на Господин Бу.

— Така ли?

— О, да, те са много добри приятели. — Рейчъл й подава заека и Амилия неохотно го взима.

— Искаш ли да ти разкажа приказка? — пита Рейчъл.

— Ами добре.

— Обичаш ли мляко с бисквити?

— Да.

— Чакай тук, а аз ще видя дали ще намеря малко.

Тя се качва горе. Пийт е на верандата и се опитва да убеди Америкън Експрес да одобрят превода, който е направил. Ако не успее, една луда жена ще убие дъщеря й след два часа. Тя почуква по кухненската врата и Пийт се обръща и я поглежда.

— Какво казват? — пита тя.

— Още говорим.

Рейчъл прочита етикета на бисквитите "Лорна Дан" и проверява в Гугъл съставките за по-сигурно. Не съдържат ядки. Тя се връща в мазето с мляко и бисквити.

Разказва на Амилия приказката за Златокоска и трите мечки и Амилия се радва, защото я знае. После й разказва за Хензел и Гретел. Амилия знае и нея. Приказки за деца, оцелели след изпитания в гората. Горката малка Амилия, изчезнала като онази другата, известната Амилия[6] преди толкова много години. Тя е добро дете. Умно дете. Рейчъл я харесва. Как би могла да не я харесва? И как би могла да нарани това дете? След половин час Пийт се появява на върха на стълбите и вдига палци.

— Одобриха ли превода?

— Да.

— Слава на бога!

— Как е Амилия?

— Ела и виж.

— Спи. Как го постигна? — прошепва Пийт, когато слиза в мазето.

— Мляко, бисквити и Маршмелоу, оказва се.

— Какви бисквити?

— "Лорна Дан". Безопасни са, проверих.

— Епинефринът пътува насам. Поръчах спринцовка от ибей.

— Няма да го доставят тук, нали?

— Не, ще отиде в център за доставки на ибей в Нюбъри.

— Добре.

— Ще остана тук за през нощта — казва Пийт. — Ти се прибери, изглеждаш смазана.

— Трябва да остана.

— Не, прибери се, моля те.

Тя не иска да спори с него. Смазана е. Напълно сразена. С един от телефоните еднодневки снима Амилия.

— Ще им я пратя.

— Иди поспи, Рейчъл.

— Не съм уморена — настоява тя.

Пийт се чеше по ръката и се поти. Изглежда разсеян, болен.

— А ти сигурен ли си, че си добре? — пита го тя.

— Аз ли? Съвсем добре съм. Иди си вкъщи, аз ще се оправя тук.

Тя кимва и изкачва стълбите. Излиза на верандата. Върви по пътеката покрай плажа. Вкъщи. Благодарна е за ледения дъжд. Заслужава дискомфорт, страдания и болка. Застава пред къщата си и се обажда на семейство Дънлийви от поредния телефон.

— Да? — казва Хелън между две резки паникьосани вдишвания.

— Дано работите по въпроса с парите и отвличането. Пращам ви снимка на Амилия. В момента спи, добре е.

— Искам да говоря с нея!

— Тя спи. Пращам снимка.

Когато снимката се изпраща, Рейчъл унищожава телефона и влиза в къщата си.

Прави си чаша кафе и започва да наблюдава семейство Дънлийви през клонирания им компютър. Не вижда имейли или съобщение за полицията. В полунощ иззвънява айфонът й.

— Ало?

— Рейчъл? — прошепва някакъв глас.

— Да.

— Не биваше да ти се обаждам, но искам да знаеш, че преди час освободиха момчето ми. При нас е!

— Върнала си си сина?

— Да. Не мога да повярвам! Толкова съм щастлива! Добре е и е с нас у дома. Страхувах се да се надявам, но… той се прибра.

— Но… тогава… има ли някакъв начин да освободиш Кайли още сега?

— Не мога. Знаеш, че не мога. Веригата трябва да продължи. Трябва да се довериш на процеса. Ако прекъсна Веригата, ще започне ответен удар. Аз ще съм в опасност, синът ми също, както и ти, и Кайли.

— Освен ако не блъфират.

— Не са от онези, които блъфират. Мисля, че ще им достави удоволствие, ако всичко се обърка и започнем да се избиваме взаимно. Нали видя какво се е случило с онова семейство?

— Да.

— Разказаха ми за случка отпреди няколко години, когато някой се опитал да излезе от Веригата и последвалите наказания стигнали седем брънки назад, преди нещата да се уталожат.

— Не може да бъде!

— Но искам да знаеш, че си една крачка по-близо до връщането на Кайли. Скоро всичко ще свърши, Рейчъл, наистина.

— О, боже, надявам се!

— Ще свърши.

— Как го направи? Как успя да го преживееш? Как намери силите?

— Не зная, Рейчъл. Предполагам, просто трябва да си представиш момента, в който с Кайли отново ще бъдете заедно. Всичко, което правиш, всяко решение, което взимаш, е средство за постигане на тази цел, нали разбираш?

— Да.

— Когато хванахме Кайли, се случи нещо, нещо ужасно. Не на нея, тя е добре. Но се наложи да извърша нещо ужасно, от което старото ми аз би се сгърчило в агония. Но знаеш ли какво чувствам сега? Нищо. Нищо, освен облекчение. Направих каквото трябваше и си върнах сина. Това е единственото, което има значение.

— Мисля, че разбирам.

— Просто трябва да издържиш още малко.

— Ще издържа.

28

Събота, 12:07 ч.

Майк Дънлийви гледа жена си, свита на пода в банята, разтърсвана от хлипове. Той ляга до нея и също започва да плаче. Оставя пистолета на пода. Няма причина да ходи из къщата със зареден пистолет. Пистолетът е безполезен. Няма кого да убие.

— Как е Тоби? — пита го Хелън. Лицето й е обляно в сълзи.

— Спи. Казах му, че Амилия е отишла на гости на приятелка за няколко дни.

— Той повярва ли ти?

— Не ми обърна внимание. Искаше да знае само къде са лъкът и стрелите му. Казах му, че са прибрани на сигурно място.

— Дали е уместно да се помолим на Бог за помощ? — пита се Хелън.

— Ще го направим ли?

— Налага се.

— Не се налага. Можем да отидем в полицията.

— Ако отидем в полицията, ще я убият. Жената, която я е хванала, е чудовище. По гласа й познах. Ние сме най-лошите родители в Америка. Нали знаеш онези, които умират от свръхдоза в колите си? Ние сме по-тъпи и от тях.

Хелън отново заплаква. От гърлото й излизат тежки, разтърсващи хлипове, сякаш умира. Майк се вглежда в лицето й на оскъдната светлина, проникваща през прозореца на банята. Изглежда крехка и смазана, напълно объркана. Той няма думи.

— Как може Амилия да спи без Господин Бу? — пита тя.

— Не зная.

— Ще си я върнем, нали? Кажи ми, че ще си я върнем — казва Хелън.

— Ще си я върнем. Ще направим всичко по силите си. Дори да се наложи да избия всички онези мръсници до крак, ще си я върнем.

29

Събота 5:38 ч.

Навън е още тъмно, но на изток като че ли започва да просветлява. Кайли не може да заспи. Не е мигвала, откакто взе гаечния ключ. Организмът й помпа адреналин цяла нощ и сънят е невъзможен. Ще има само една възможност и ще трябва да се възползва от нея. Планът е прост. Всички добри планове са прости. Нали? Качваш се на кораба, намираш кита и го убиваш. Качваш се на лодката, намираш акулата и я убиваш. Мъжът или жената ще слязат по стълбите с поднос с купа зърнена закуска и чаша портокалов сок. Той, или тя, ще се наведе да остави подноса. После той, или тя, ще вземе купата и чашата от него. Точно в този момент Кайли ще го или я удари с ключа. Ще удари с всички сили по главата. Ще удари с две ръце и ще нокаутира него или нея.

Той, или тя, ще се просне на земята в безсъзнание. Ако Кайли извади късмет, той, или тя, ще носи ключа от белезниците със себе си. Кайли ще ги отключи, ще изтича нагоре по стълбите и ще тръгне към най-близкия път. Ако обаче той, или тя, не носи ключа за белезниците, ще се намеси пистолетът. Пистолетът е основна част от плана. И той, и тя всеки път, когато са слизали тук, без изключение, са били въоръжени.

Ако не носят ключа, Кайли ще вземе пистолета и ще изчака, докато той, или тя, се свести, ще насочи пистолета към него или нея, ще извика другия и ще им каже да й дадат ключа от белезниците, иначе ще стреля.

Ако не й повярват, че ще стреля, тя ще простреля този, който е при нея, в коляното. Ходила е да стреля в гората с чичо си Пийт няколко пъти. Знае как да стреля с револвер. Сваляш предпазителя, проверяваш барабана, дърпаш спусъка. Затова вторият човек ще й даде ключовете, но ако единият или другият откажат да съдействат, тя ще им предложи сделка: след като се прибере у дома при майка си, ще твърди, че не помни къде е била затворена. Няма да си спомни цяло денонощие. Това ще им даде време да напуснат страната.

Кайли е доволна от плана. Той е логичен и разумен и тя не вижда причина, поради която да не свърши работа. Най-трудна ще е първата част, но тя ще приключи за секунди. Ще се справиш, Кайлс, наистина ще се справиш — казва си наум. Само че трепери от страх в спалния чувал.

Треперене не е точната дума. Конвулсии е по-точно. Само че смелостта е семейна черта. Тя мисли за майка си и химиотерапията. Мисли за баба си, която толкова години се бори с управата на нюйоркския университет да я остави да живее в служебното жилище, след като дядо й забягнал с една от студентките си. Мисли и за прабаба си Ирина, решителното момиче, което с викове и крясъци принудило семейството си да се натовари на една магарешка каруца и ги повела на изток след оттеглящата се Червена армия, докато стигнали до влак, който ги отнесъл в необичаен град с кубета на име Ташкент. Там прекарали четири години като безпарични просяци и когато се върнали в щетъла в Беларус през есента на 1945, открили, разбира се, че всички, които били останали, били избити от германците. Ако не е била смелостта на прабаба й, Кайли е нямало да се роди.

Това й трябва сега, смелостта и решимостта на малката Ирина, на майка й и на баба й. Всички жени, три поколения. Отново разглежда ключа. Тежък е. Петнайсет сантиметра дълъг. Някой сигурно го е оставил на пода, след като го е ползвал да оправи бойлера. По-скоро някой майстор, отколкото собствениците на къщата. Те не приличат на хора, които знаят как да поправят бойлер. С този ключ не може да се среже верига, но може би е достатъчно голям да счупи нечия глава. Скоро ще разбере.

30

Събота, 6:11 ч.

Рейчъл проверява за сигнали за изчезнали деца, полицейски рапорти и новини, докато държи под око клонинга на компютъра на Дънлийви. Малките часове на нощта. Часът на скункса по Робърт Лоуъл. Толкова е късно! Толкова е уморена!

Не заспивай, не заспивай, не заспивай…

Затваря очи за една секунда.

Празнота.

Слънчева светлина.

Птичи песни.

Мамка му!

Кой ден е?

Часовете са като дни, а дните са десетилетия. От колко хилядолетия живее в този проклет кошмар?

Още едно утро. Онова чувство в стомаха, пеперудите на ужаса, страх, който сплита червата. Човек не знае какво е страх, докато някой или нещо не заплаши детето му. Умирането не е най-страшното, което може да ти се случи. Най-страшното е нещо да се случи с детето ти. Раждането на дете мигновено те прави възрастен. Абсурдът е онтологичното несъответствие между желанието да откриеш смисъл и невъзможността да откриеш такъв смисъл на този свят. Абсурдът е непостижим лукс за родителите на изчезнали деца.

Сяда пред холната маса. Котаракът Илай мяука до нея. Не е хранен от почти два дни. Рейчъл напълва купичката му, изпива чаша студено кафе и излиза на верандата. Облича палтото си и тръгва по пътеката край плажа към къщата на Апънзелър.

Слънцето се издига над Атлантическия океан и големите къщи от източната страна на острова. Айфонът й иззвънява. Непознат номер. Стомахът й се обръща. Сега пък какво?

— Ало?

— Трябваш ми! Ела веднага! — крещи Пийт.

— След две минути съм при теб.

— Тичай! Имам нужда от помощ.

Тя хуква по пътеката и излиза на Северния булевард. С бясно биещо сърце продължава по пътеката към плажа и стълбите към задния вход на Апънзелър.

Вратата е отворена, което е притеснително.

Тя влиза.

На кухненската маса лежи 45-калибровият пистолет на Пийт и торбичка с нещо, което прилича на наркотик. Какво, по дяволите, значи това? Пийт взима дрога? Мозъкът й превключва на по-високи обороти.

Може ли да му се вярва? Господи, да не би да е част от всичко това?

Рейчъл мисли, че познава Пийт, но нима някой може наистина да познава друг? Луд е по Кайли, но има досие, а и с какво се е занимавал през всичките тези години, откакто се уволни от морската пехота?

Тя поклаща глава. Не, това е Пийт, за бога. Тези мисли са параноя. Веригата няма нищо общо с Тами, нито пък с Пийт.

Но дрога? Сериозно е. Ще трябва…

— Рейчъл! Насам! Сложи си маската.

Тя си слага ски маската и се затичва надолу към мазето. Пийт държи в ръце Амилия, увита в хавлия, гърчеща се, трепереща. По пода е пръсната зърнена закуска.

— Какво е станало?

— Дадох й от оризовите хрупки. Мислех, че няма да има проблем! Не прочетох написаното с дребен шрифт. Пише, че може да съдържат следи от ядки.

— Господи!

— Епиинефринът ще пристигне след няколко часа — казва Пийт, напълно паникьосан.

Устните на Амилия са подути и е бледа като платно. В ъгълчетата на устата й има следи от пяна, а дишането й е накъсано и плитко. Рейчъл допира опакото на дланта си до челото на детето.

Температура.

Повдига блузката й.

Обрив.

Разтваря устата на Амилия и поглежда вътре. Гърлото й е свободно. Езикът й не е подут. Засега.

— Трудно ли ти е да дишаш, Амилия? — пита Рейчъл. — Можеш ли да дишаш? Отговори ми.

Амилия кимва.

— Какво прави майка ти, когато ти стане така?

— Доктор.

Обляна е в пот и диша все по-трудно.

— Трябва да я заведем в болница — казва Пийт.

Рейчъл се обръща към него. Какви ги мисли? Болница? Няма начин да я заведат в болница. Ако я заведат в болница, играта свършва и Кайли ще умре.

— Не — казва тя.

— Но това е алергична реакция!

— Виждам.

— Трябва да я види лекар. Нямаме епинефрин.

— Никакви лекари — настоява Рейчъл. — Аз ще я държа.

Тя поема детето и Пийт най-сетне разбира.

— Сигурна ли си?

— Да. Решила съм.

Ужасяващо решение, което Веригата я е принудила да вземе. Момиченцето или ще умре тук, в прегръдките й, или по някакъв начин ще се оправи.

— Ще остана с нея. Ти иди да намериш епинефрин, каквото и да ти струва!

— Как?

— Обери някоя проклета аптека!

Пийт хуква нагоре по стълбите.

— Ще ти оставя пистолета — казва от кухнята.

— Добре. Тръгвай!

Рейчъл чува как задната врата се затръшва. Държи Амилия.

— Доктор — казва детето.

— Да, миличко — отвръща Рейчъл.

Няма да има никакви доктори и болници. Ако Амилия умре, двамата с Пийт ще напуснат тази къща и ще пробват отново. Полицаите ще открият мъртво момиченце, вързано с верига за бетонна колона, покрито със слюнка и повръщано, заобиколено от кукли и настолни игри. Ще си помислят, че това е едно от най-зловещите местопрестъпления, които са виждали.

Лицето на Амилия е бледо. Очите й са изцъклени. Започва да кашля. В болницата ще могат да я спасят. Линейка с парамедици от пожарната в Нюбърипорт ще може да я спаси. Но Рейчъл няма да се обади за линейка, за лекар или в болницата. Това ще доведе до смъртта на Кайли. Ако се налага да избира между Амилия и Кайли, тя ще избере Кайли. Неусетно започва да плаче.

— Опитай се да дишаш по-бавно — казва на Амилия. — Бавно и спокойно, и дълбоко.

Проверява пулса на детето. Той отслабва. Амилия изглежда позеленяла. Кожата й е влажна от пот, сякаш току-що се е къпала.

— Искам тати — простенва детето.

— След малко ще пристигне помощ, обещавам.

Рейчъл люлее момиченцето в ръце. То умира. Амилия умира и Рейчъл не може да направи нищо. Може би една антихистаминова таблетка ще помогне? Може да има горе в шкафчето с лекарства? Тя взима телефона си и пише в Гугъл алергия към фъстъци и антихистамин. Първият резултат от търсенето й казва да не дава антихистамин на дете, проявило тежка алергична реакция, защото антихистамините не помагат при анафилаксия[7] и могат да влошат нещата.

— Хайде, Пийт! — шепне Рейчъл. — Хайде!

Амилия е скована и гореща, а по устата й избиват мехурчета пяна.

— Мамо — промълвява тя и отново простенва.

— Всичко е наред — лъже Рейчъл. — Всичко е наред.

Притиска момиченцето към себе си. Минутите се нижат бавно. Амилия не се оправя, но не се и влошава. Къщата е притихнала. Тя чува чайките, морето, трак-трак-трак… А?

Сяда на матрака и се заслушва. Отново чува трак-трак-трак. Какво е това?

— Илейн? — казва нечий глас.

Някой чука на предната врата. Някой е горе пред къщата. Жена.

Рейчъл полага Амилия върху матрака, тихо изтичва нагоре по стълбите и се промъква в коридора.

Трак-трак-трак — отново и още веднъж:

— Илейн? Вкъщи ли си?

Рейчъл ляга на пода в коридора.

— Илейн? Има ли някой?

Гласчето на Амилия долита от мазето.

— Мамо…

— Илейн? Тук ли сте?

Рейчъл пропълзява по коридора и стига до кухнята.

Торбата с наркотици е изчезнала, но 45-калибровият колт е там.

Взима го от кухненската маса и се промъква обратно в коридора. Пред вратата очевидно е застанала особено глупава жена. Дори ако Илейн си беше вкъщи, нямаше да иска някой да й чука на вратата в шест и половина сутринта.

— Ъхх — стене Амилия.

Сърцето на Рейчъл се качва в гърлото. Тя се плъзва надолу по стълбите към мазето, спъва се и за малко не си счупва проклетия врат. Тичешком отива при Амилия и слага пръст на устните й.

— Шшшшт — изсъсква.

— Илейн, вкъщи ли си или не? — настоява да знае гласът пред вратата. — Мисля, че те видях да ходиш из къщата!

Амилия простенва по-силно и Рейчъл няма избор, освен да запуши устата на момичето с ръка. Амилия не може да диша добре през носа. Тя започва да се мята в хватката на Рейчъл, но е прекалено слаба, за да постигне каквото и да било.

— Шшшшт — шепне Рейчъл. — Успокой се. Всичко е наред, всичко е наред.

Държи я здраво. Отгоре вече не долита никакъв шум.

Минават десет секунди.

Петнайсет.

Двайсет.

Трийсет.

— Е, явно няма никой — заключава гласът пред вратата.

Рейчъл чува жената да слиза по стълбите и след миг чува и тежката порта пред двора да се затваря. Сваля ръка от устата на Амилия и момиченцето започва жадно да гълта въздух.

Рейчъл тичешком се качва в къщата и застава пред прозореца на първия етаж. Досадницата е възрастна дама с галоши и лилав дъждобран.

— Олеле! — изпъшква Рейчъл.

Напълно изтощена, тя сяда на пода и зачаква полицията да дойде.

Но никой не идва и тя се връща долу при Амилия.

Детето изглежда малко по-добре. Или на Рейчъл просто така й се иска?

Обажда се на Пийт, но той не вдига.

Изчаква две минути и се обажда отново. Няма отговор.

Къде е? Какво, по дяволите, прави?

Онова наркотик ли беше? Надрусан ли е? Тя знае, че той редовно ходи в Клиниката за ветерани в Устър през последната година, но не го попита какъв е проблемът. Пийт не е особено разговорлив на лични теми и тя не искаше да го притиска.

Къде е?

Да не е избягал?

Амилия лежи на една страна и кашля. Рейчъл я завива в спалния чувал я прегръща като майка. Милва я по челото и я люлее.

— Всичко ще се оправи, мило мое — нежно казва тя. — Обещавам ти, миличко, след час-два ще си добре.

Рейчъл я прегръща, говори й и се чувства като най-противната измамница на света. Пет минути изминават сякаш на забавен кадър. Беше готова да остави детето да умре. Щеше да я остави да умре. Все още е готова да я остави да умре ако…

ЧУК.

ЧУК.

ЧУК.

Рейчъл отново пропълзява нагоре по стълбите.

ЧУК.

ЧУК.

ЧУК.

Тя се качва на пръсти на втория етаж, влиза в спалнята и поглежда през прозореца.

Пред вратата стои полицай от участъка в Нюбърипорт.

Старицата, която е дошла да търси Апънзелър, наистина е извикала проклетата полиция.

— Ехо? — казва полицаят и отново почуква.

Рейчъл затаява дъх. Ако Амилия някак успее да изпищи, полицаят със сигурност ще я чуе.

— Има ли някой вкъщи? — пита полицаят.

Поглежда през процепа за писма и оглежда прозорците. Рейчъл се скрива зад завесата. Ако заподозре нещо, ще разбие вратата. И тогава какво ще стане?

Ако Рейчъл го застреля, това няма да разреши проблема. Ще дойдат още полицаи, за да разследват случая. И после още. Отвличането ще се провали и Кайли ще бъде убита. Но ако полицаят открие Амилия, Рейчъл ще бъде арестувана и така или иначе Кайли пак ще умре.

Полицаят отстъпва няколко крачки назад и оглежда къщата отстрани. Ако види дъската върху прозореца на мазето…

Рейчъл хуква надолу по стълбите.

Амилия гъргори в мазето. Издава ужасяващи задавени звуци.

Не е изключено точно в момента сърцето й да спира. Рейчъл профучава през кухнята и пъха 45-калибровия колт в колана на джинсите си. Налага се да спре полицая. Ако играта свърши, Кайли умира. Толкова е просто. Изтичва на задната веранда, спуска се по песъчливата пътека и излиза пред къщата.

— Ехо! — провиква се от улицата.

Полицаят се обръща и я поглежда. Виждала го е в сладкарницата в Ипсуич един или два пъти, а веднъж написа фиш на Марти, задето бе паркирал твърде близо до пожарния кран край сергията със зеленчуци на една ферма наблизо. Изглежда на около двайсет и пет. Казва се Кени или нещо подобно.

— Здравейте — казва той.

— Заради моето обаждане ли сте тук? — пита тя.

— Вие ли се обадихте в полицията?

— Илейн Апънзелър ме помоли да хвърлям по едно око на къщата, докато са във Флорида. Видях някакви деца да играят наоколо. Казах им да си ходят, иначе ще извикам полицията. И, ами…

— Не си ли тръгнаха?

— Не. Сега ги няма, очевидно, след като дойдохте. Съжалявам, нещо нередно ли направих? Ами те играеха в чужд двор. Това е нарушение на закона, нали?

— Как изглеждаха тези деца?

— О, не, няма нужда да го превръщаме в случай от национална значимост. Бяха около десетгодишни. Вижте, съжалявам. Блъфирах, като им казах, че ще се обадя в полицията, а те ме погледнаха така, както гледат момчетата на тази възраст, и аз казах "Ей сега ще набера номера". И после някак го набрах.

Кени се усмихва.

— Правилно сте постъпила, госпожо. Не знам дали можем да докажем, че група десетгодишни момчета са навлезли злонамерено в частна собственост, но ако не ги спрете, докато са малки, ще стигнат до влизане с взлом. Ще се изненадате колко много от тези големи стари празни летни къщи се разбиват извън сезона.

— Наистина ли?

— О, да. Обикновено са деца, разбира се, истинските взломове с цел кражба са малко, но често разбиват къщи, за да взимат вътре наркотици или за да използват пространството за неморални цели.

— Неморални цели?

Бузите на Кени поруменяват.

— Секс — казва той.

— О…

Гледат се втренчено.

— Е, ще проверя дали са заключени предната и задната врата и ще си тръгвам — казва Кени.

Рейчъл не може да допусне това. Задната врата ще разкрие всичко. Тя се чуди дали Амилия е още жива в мазето. Чуди се как на днешната Рейчъл изобщо може да й хрумне подобна мисъл по този спокоен, дистанциран начин. Вчерашната Рейчъл би се сринала психически. Но вчерашната Рейчъл е мъртва и погребана.

Тя подръпва разнищения конец на пуловера си и усеща очертанията на 45-калибровия колт на кръста си. Пистолетът й е подръка. Може да го насочи към полицая и да го вкара в къщата, а там да го екзекутира, да изнесе Амилия от мазето и да я премести на друго място.

— Не съм ли ви виждала на будката за сладолед на Уайт Фармс в Ипсуич? — пита тя.

— Да, ходил съм там.

— Падам си по карамеловия. Вие кой сладолед предпочитате?

— Малинов.

— Не съм го пробвала.

— Хубав е.

— Знаете ли кой никога не съм пробвала, но много ми се иска? Скандалният. Онзи, в който има по малко от всичко.

— Да, така е. Звучи странно.

— Може би ако нямате друга работа, знам ли, може би… — усмихва се тя.

Кени схваща малко бавно и Рейчъл предполага, че не му се случва всеки ден някоя привлекателна по-възрастна жена да се опита да го свали, но най-сетне започва да проумява, че тя флиртува с него. Всъщност май си мисли, че тя си е съчинила цялата история с децата в двора, за да го докара тук.

— Ако ми дадете телефона си, бих могъл…

— Да — казва Рейчъл. — Тази седмица няма да мога, но другата, ако си свободен… А може да излезем на по питие. Нали разбираш, ако е твърде студено за сладолед — пояснява тя и му отправя най-лъчезарната си усмивка.

Кени отвръща също с усмивка.

— Имаш ли лист и химикалка? — пита тя, виждайки чудесно, че не носи. — В колата?

Придружава го до патрулката и няколко пъти докосва ръката му уж съвсем случайно. Диктува му телефонния си номер и му благодари, че е дошъл.

— Ще проверя вратите. Бездруго трябва да вляза да нахраня рибките — казва тя.

— Може и аз да дойда — предлага той.

Тя поклаща глава.

— Не, няма проблем. Имам лъвско сърце… и доживотна забрана да влизам в Бостънския зоопарк.

Кени не е чувал вица досега и се смее. Влиза в патрулката, Рейчъл му се усмихва отново и му маха, докато потегля. Когато колата изчезва от поглед, тя хуква към задната врата, влиза през кухнята и на бегом слиза в мазето, слагайки ски маската в движение.

— Дръж се, миличко! Дръж се!

Амилия е цялата изрината, но колкото и да е невероятно, още е жива. На косъм от смъртта.

— О, боже мой, миличко, дръж се, само се дръж!

От устата на Амилия се проточват лиги, дишането й става все по-плитко.

Рейчъл я издърпва от спалния чувал.

Цялата гори. Клепачите й потрепват.

Дишането й се забавя, става все по-рядко и накрая спира.

— Амилия?

Тя не диша. О, боже мой! Сърдечен масаж! Как се…?

Рейчъл си спомня какво трябва да направи и започва да прави дишане уста в уста. Вдишва дълбоко и после вдишва живот в Амилия. Веднъж, два пъти. Сменя позата и започва да натиска гръдния кош на Амилия силно и бързо, трийсет пъти.

— Хайде! — казва Рейчъл.

Набира 911 на телефона си, но не натиска копчето за позвъняване.

Един разговор и парамедиците ще дойдат и ще спасят живота на Амилия.

Ще спасят Амилия и ще осъдят собствената й дъщеря на смърт.

Тя стиска айфона толкова силно, че й се струва, че стъклото ще се счупи.

Лицето на Амилия.

Лицето на Кайли.

Не. Няма да го направи. Спокойно, хладнокръвно оставя телефона на земята.

31

Събота, 7:21 ч.

Вратата в горния край на стълбите се отваря.

— Тази сутрин закуската идва навреме — казва мъжът, докато слиза с кана портокалов сок, препечена филийка и купа със зърнена закуска. Кайли търси с поглед пистолета и го открива, втъкнат отпред в колана на панталоните му, което според чичо й Пийт никога не бива да се прави с огнестрелни оръжия.

— Будна ли си? — пита той.

— Да — казва Кайли и сяда в спалния чувал.

— Това е хубаво. Обичаш ли мармалад? Аз го обожавам. Никога не бях пробвал, докато не отидохме в Лондон преди няколко години. Ядях го на препечена филийка за закуска.

— Да, обичам мармалад. Майка ми понякога купува.

— Ето, филийката е нарязана на триъгълници, намазана с мейнско масло — от крави, хранени само с трева, разбира се — какаови топчета и портокалов сок. Това трябва да ти стигне за известно време.

Той слага подноса на земята. Тя нарочно остави "Моби Дик" на пода разтворена, с кориците нагоре. Знае, че той ще вдигне книгата и ще се впечатли.

— Я виж ти, бързо напредваш. Вече си минала средата…

Когато се навежда, Кайли го удря по главата с гаечния ключ. Фактът, че носи ски маска, я улеснява, защото така може да се престори, че изобщо не удря човек. Мъжът простенва и тя го удря отново. Той пада напред и се приземява в жалка купчина на ръба на матрака. Тя няма представа къде точно го е ударила, но ударът е свършил работа. Мъжът е в несвяст.

Оттук нататък следва надпревара с времето и тя го знае. Трябва да го преобърне, да извади ключа за белезниците от джоба му, да ги отключи и да избяга оттук. Да излезе на двора, където може да има куче или да я чака жената. Пистолетът ще бъде в нея. Ще се наложи да стреля. Ако няма никого, ще тича право към оградата с всички сили. Ако е в онази част на Ню Хампшър, където подозира, че е, земята ще е влажна и мочурлива, но ако продължи на изток, ще излезе на шосе И-95.1А или на брега. Ще продължи да върви дори ако някой й кресне да спре.

Мъжът е едър, но тя успява да го преобърне по гръб, като бута потните му гърди и през подмишниците, които вонят на лук. Вади пистолета от колана на панталона и претърсва всички джобове за ключа за белезниците. Няма портфейл, няма документи, но няма и ключ.

Претърсва отново, за всеки случай. Панталоните са старомодни и кафяви, и джобовете им са напълно празни. Задни джобове няма, но на ризата има джобче горе на гърдите. Идеално място за криене на ключове за белезници.

Но и там няма ключ. По дяволите!

Минава на план Б. Разглежда пистолета. В барабана има шест патрона. Добре — казва си тя, — сега трябва само да се събуди.

Минава една минута.

Две.

О, боже, да не го е убила? Само го удари с гаечен ключ. От това хората по филмите не умират. Не е искала да го убие… Мъжът се размърдва.

— Ох, главата ми — казва той с немощна усмивка. — Право в кратуната. Хубаво ме подреди.

Той простенва и след няколко секунди сяда на пода и я поглежда. Тя държи пистолета в ръка. Заредения пистолет.

— С какво ме удари? — пита той.

Пъха ръце под ски маската и си търка очите, охкайки.

— Намерих гаечен ключ на пода — отвръща Кайли.

— Какъв ключ?

Кайли вдига ключа с лявата си ръка.

— Олеле! Как сме го пропуснали?

— Беше под бойлера.

— Невъзможно! Лично проверих мазето.

— Вижда се само от определено място в определен момент. Спомних си какво е казал Хауърд Картър, когато открил гробницата на Тутанкамон. Трябва да виждаш, не само да гледаш.

Мъжът кимва.

— Харесва ми. Много си умна, Кайли. Е, добре, какво трябваше да стане после според плана ти?

— Претърсих те. Ключът от белезниците не е в теб, значи трябва да е в нея. Искам да я извикаш тук да донесе ключа.

— Или какво?

— Или ще те застрелям.

— Мислиш ли, че си способна да го извършиш?

— Да, мисля. Чичо ми Пийт ме е водил да стрелям по мишени няколко пъти. Знам какво да правя.

— Само че е различно, не мислиш ли, да стреляш по мишена, по къс хартия, или по жив човек?

— Ще те прострелям първо в крака, за да ти докажа, че говоря сериозно.

— И после какво?

— Тя ще ми даде ключа и ще избягам.

— И тя защо ще те пусне?

— Защото иначе ще те убия — казва Кайли. — Но знам, че не сте искали да направите всичко това, затова ще ви обещая нещо и на двамата. След като избягам, ще кажа на майка ми, че не помня нищо. Ще изчакам двайсет и четири часа, преди да кажа на полицаите къде съм била. Това ще ви даде цял ден да заминете за където искате. Някъде, където няма от онези…

— Договор за екстрадиция?

— Да.

Мъжът тъжно поклаща глава.

— Съжалявам, Кайли. Добър опит беше, но не си преценила нещата правилно. Хедър не е особено привързана към мен. Ще те остави да ме застреляш. Ще те остави да ми вкараш колкото куршуми поискаш.

— Как да не е привързана! Извикай я. Кажи й да донесе ключа.

— Не. — Той въздъхва. — От години вече не я интересувам, ако изобщо някога съм я интересувал. Джаред е от първия й брак. Аз бях нещо като временно решение. Временно решение, което просто се застоя, предполагам. Аз я обичам, но мисля, че чувството никога не е било взаимно.

Кайли си отбелязва да запомни двете имена, за които мъжът се изпусна в объркването си, Хедър и Джаред. Информацията може да й послужи по-късно, но сега трябва да се махне оттук.

— Тези работи не ме интересуват, господине. Искам да се махна оттук! Не блъфирам.

— И аз не мисля, че блъфираш. Изглеждаш като много решителна млада дама. Дръпни спусъка.

— Ще го направя.

— Давай.

Тя става на крака, прицелва се с револвера към коляното на мъжа и дърпа спусъка така, както я е учил чичо Пийт.

Ударникът пада и удря възпламенителя. Следва щракване и после тишина. Тя отново дърпа спусъка. Барабанът се завърта. Парникът се връща обратно нагоре и отново пада върху възпламенителя. Още едно изщракване и после тишина. Тя дърпа спусъка още четири пъти, докато барабанът не прави пълно завъртане.

— Не разбирам — казва тя.

Мъжът посяга и взима пистолета от ръцете й. Отваря барабана и й показва шест лъскави празни месингови патрона, които е сложил в оръжието.

32

Събота, 7:35 ч.

От кухнята се чува шум. Да не се е върнал полицаят? Рейчъл вдига пистолета и го насочва към вратата на мазето.

— Кой е? — пита.

Прицелва се. Задържа дъха си. Пийт се втурва надолу по стълбите.

— Взех епинефрина. Пристигна! — казва той.

— Слава богу!

Рейчъл се отдръпва и Пийт инжектира Амилия. Инжекцията действа почти мигновено. Като някакво проклето чудо е. Амилия си поема въздух накъсано и започва да кашля.

Кашля и вдишва въздух, и пак кашля. Пийт й дава вода, тя пие, а гърдите й свирят. Пийт взема китката й в ръка.

— Пулсът се успокоява. И диша по-добре.

Рейчъл кимва, качва се горе, открива барчето на Апънзелър и си налива един пръст скоч. Изпива го и отново си налива. След двайсет минути Пийт се качва при нея.

— Как е тя? — пита Рейчъл.

— Доста по-добре — отвръща Пийт. — Температурата й спадна.

— Беше много зле. Спря да диша.

— Аз съм виновен. Не проверих закуската.

— Аз щях да я оставя да умре…

Пийт поклаща глава, но знае, че е така и че той също би я оставил да умре.

— Превърнала съм се в тях — прошепва Рейчъл.

Двамата се взират един в друг секунда-две. Очите им разказват една и съща история на срам, изтощение и страх.

— Докато ти беше навън, дойде някаква жена, която търсеше Илейн Апънзелър. Отиде си, но се е обадила на полицията.

— И те дойдоха ли?

— Да.

— Провалена ли е мисията?

— Не мисля. Пофлиртувах с полицая и май сега си мисли, че съм разгонена старица, която звъни на полицията само за да си уреди срещи с този или онзи полицай.

— Не си старица — казва Пийт с усмивка в опит да разведри настроението.

Може би умирам, Пийт — мисли си Рейчъл. — Колко по-стар от това може да стане човек?

— Значи Амилия е добре?

— Оправя се, да.

— Ще сляза да я видя.

Дишането и цветът на лицето на Амилия се възвръщат напълно чак след половин час. Щом следите от ядки са й причинили подобна реакция, то прекият досег с фъстъци със сигурност би я убил.

— Защо непрекъснато носите тези маски на лицата? — пита я Амилия.

— Защото, когато те върнем на майка ти, не искаме тя да знае как изглеждаме — отвръща Рейчъл.

— Мама не знае ли как изглеждаш?

— Не.

— Трябва да се сприятелиш с нея във фейсбук. Тогава ще разбере — казва детето без следа от съмнение.

— Може и така да направя. Искаш ли сок?

— Ябълков ли е?

— Да — казва Рейчъл и й подава кутийката.

— Мразя ябълков сок. Всички знаят, че мразя ябълков сок. — Амилия простенва и захвърля кутийката, след което хвърля и коня от лего, с който се е заиграла. Той се пръсва на десетки парченца. — Мразя да стоя тук и теб мразя! — крещи тя.

— Не викай, миличко — казва Рейчъл.

Постараха се със звукоизолацията, но все пак…

— Защо?

— Защото ако викаш, предполагам, че ще се наложи да ти залепим устата с тиксо, за да пазиш тишина.

Амилия я поглежда изумено.

— И как ще дишам?

— Ще дишаш през носа.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Ти си гадна.

Рейчъл кимва. Момиченцето е право. Тя е гадна. Толкова е гадна, че е била готова да я остави да умре тук, долу. Вади телефон еднодневка от чантата си.

— Искаш ли да говориш с майка си? — пита тя.

— Да! — отвръща Амилия.

Рейчъл набира номера на Хелън Дънлийви.

— Ало? — казва Хелън.

Тя е объркана, изтощена и изплашена.

— Искаш ли да говориш с Амилия?

— Да, моля.

Рейчъл включва телефона на високоговорител и го подава на момиченцето.

— Миличка, там ли си? — пита Хелън.

— Мамо, кога мога да си дойда вкъщи?

— Скоро, мило, съвсем скоро.

— Тук не ми харесва. Тъмно е и страшно. Кога ще дойде татко да ме вземе? Не ми е добре. Много ми е скучно.

— Скоро, миличко. Скоро ще дойде.

— Ще пропусна ли много от училище?

— Мисля, че да. Не знам.

— Мразя тази верига на ръката ми. Мразя я!

— Знам.

— Кажи чао на майка си — казва Рейчъл и посяга да вземе телефона.

— Трябва да затварям — казва Амилия.

— Чао, миличка! Обичам те!

Рейчъл взима телефона и тръгва нагоре по стълбите.

— Както виждаш, тя е жива и здрава. Засега. Трябва да започвате да действате по първата и втората част на задачата си.

Затваря вратата на мазето след себе си и влиза в кухнята.

— Мисля, че ще успеем да преведем парите тази вечер — казва Хелън.

— Направете го веднага! И после започвайте да търсите мишена. Ако се наложи, ще убием Амилия. Искам да си върна дъщеря си, а вие сте застанали на пътя ми — казва Рейчъл и счупва телефона на две. Сваля задния панел, изважда сим картата и я тъпче, докато и тя не се счупва на две. Останките хвърля в торбата за боклук, която Пийт е сложил в кухнята. Стои и трепери от гняв и безсилие.

По слънчевите лъчи, нахлуващи през щорите на прозорците, танцуват прашинки. Тя чува вълните на океана, които се разбиват на плажа на стотина метра пред нея, а долу, от мазето, долита тананикането на момиченцето.

Вдишва и издишва, вдишва и издишва. Животът е каскада от сегашни моменти, които падат един върху друг без мисъл и цел. От всички философи само Шопенхауер е познал за това.

— Връщам се вкъщи — провиква се тя към Пийт и когато плажът се изпразва от разхождащи се, тя се измъква през задния вход и тръгва през дюните. Плаче й се, но не са й останали сълзи. Превърнала се е в камък. Гибралтарската скала. Хрумва й същата мисъл — вчерашната Рейчъл вече я няма. Изплакала е всичките си сълзи преди хилядолетия, за да се вкамени сърцето й, и днес е друг човек.

33

Събота, 7:41 ч.

Мъжът постепенно се съвзема. Кайли го гледа невярващо. План А се провали. План Б се провали. План В няма.

— Не разбирам… защо не си заредил пистолета? — пита тя най-сетне.

— Мислиш ли, че бих насочил заредено оръжие към дете? Аз? При положение че целият ми професионален живот… Ооох, главата ми. А и след инцидента с… след онова, което се случи, когато те взехме. Ух… Черепът ми още пулсира. Два пъти ли ме удари? Голяма работа си. Сега бъди добро момиче и ми дай гаечния ключ.

Кайли му подава ключа и той го слага на подноса.

— Ще ти призная, Кайли, истински ти се възхищавам. Изобретателна си, решителна и смела също. Ако ситуацията беше друга, щях да викам за теб.

— Тогава ме остави, моля те…

— Но не искам да ме помислиш за податлив или несериозен. Напълно съм сериозен. Съвсем близо сме до финала. И минахме през толкова много. Затова се боя, че се налага да те накажа, за да не пробваш отново.

— Няма. Не мога.

— Малко късно е да ми обещаваш каквото и да е.

Той се навежда напред и я зашлевява толкова силно, че веригата се изопва, а Кайли се олюлява и пада на бетонния под. Звънтене в главата.

Бели петна пред очите.

Мрак.

Пропадане на времето.

Отново бели петна.

Болка.

От ноздрите и устата й тече кръв.

Къде е?

На някакво влажно място.

Таван?

Мазе?

Може би…

О, да.

Колко време е била в безсъзнание? Минута? Две? Цял ден? Когато отваря очи, мъжът си е отишъл. Взел е ключа и пистолета със себе си. Подносът със закуската още е на пода.

Лицето й щипе. Главата й е олекнала.

Сяда. Ако се опита да се изправи, знае, че ще падне отново. Не може да се фокусира много добре. Далечната стена на мазето трепти пред очите й като огромно цветно петно.

Кръвта от носа й капе върху спалния чувал.

Кап. Кап. Кап.

Алена кръв се събира върху лъскавата найлонова повърхност в локвичка с формата на Южна Америка.

Тя потапя пръст в млякото в купата със зърнена закуска. Студено е. Значи е била в безсъзнание само няколко минути.

Разплаква се. Толкова е самотна и е толкова уплашена. Изоставена от целия свят, без никаква представа какво да прави, никаква надежда и никакъв план.

34

Събота, 16:00 ч.

Рейчъл отива в търговския център в Ню Хампшър и се връща с аптечка за първа помощ, кукли, дивидита, палатка за игра на принцеси и настолни игри. Чиста проба вина. Чиста проба вина след извършеното. Амилия е по-добре. Играла е на змии и стълби с Пийт и е изяла един сандвич с шунка.

Монтират палатката и зареждат "Леденото кралство" в портативния плейър. Наблюдават как Амилия гледа филма в продължение на цял час, докато телефонът на Рейчъл не изпиуква със съобщение от уикр. Тя се качва горе да го прочете.

Съобщението е от 2348383hudykdy2.

"Откупът на Дънлийви е платен" — гласи съобщението.

Рейчъл взима поредния телефон еднодневка и набира номера на семейство Дънлийви.

— Ало? — Хелън е.

— Откупът е платен. Знаеш какво трябва да направите сега.

— Как бихме могли да го направим? Това е лудост. Невъзможно е — казва Хелън.

Следва кратка схватка и някой казва "Не". Майк Дънлийви взима телефона.

— Я ме слушай сега… — започва той, но Рейчъл го прекъсва на мига.

— Дай ми жена ти или дъщеря ви е мъртва — заявява тя.

— Искам да знам кой…

— Дай ми жена ти веднага, задник такъв! Насочила съм пистолет към главата на Амилия! — крясва тя.

Миг по-късно Хелън е на телефона.

— Съжалявам…

— Тепърва ще съжаляваш, кучко тъпа. Направете каквото ви се казва, иначе няма да видите Амилия отново. Щом направите списък с мишени, пратете го на свръзката в уикр за последно одобрение — изръмжава Рейчъл и затваря.

Изважда сим картата и строшава и нея, и телефона на кухненския под. После хвърля счупения телефон в торбата за боклук.

След няколко минути тя седи и наблюдава домашния компютър на Дънлийви от лаптопа на Пийт и вижда, че вече ровят из фейсбук и инстаграм. Да, точно така се прави в днешно време. Пийт се качва при нея.

— Някакви новини?

— Платили са откупа.

— Могат да си го позволят. Но втората част…

— Да. Как е нашето момиче?

— Добре е. Гледа филмчета на Дисни. Обещах по-късно да играем на лекари в операционна.

Рейчъл кимва разсеяно.

— Виж, ако искаш, се прибери вкъщи. Аз ще се оправя тук — предлага той.

— Не. Ще остана с Амилия през нощта — настоява Рейчъл.

— Тя помоли мен да остана вместо теб — внимателно казва той.

— И защо?

— Страхува се от теб.

— О!

— По-добре аз да остана. Свикнал съм на походни условия. Не ми е проблем да прекарам нощта в спален чувал на пода.

Рейчъл кимва.

— Е, значи така ще направим.

Взират се един в друг, без да продумат. Рейчъл го наблюдава. Знае, че нещо не е както трябва, но не може да го напипа. Вероятно нещо, свързано с онази торбичка, в която може би е имало наркотик?

— Ти си добре, нали, Пийт? — пита Рейчъл.

— Добре съм — отвръща той.

— Наистина разчитам на теб.

— Добре съм. Повярвай ми.

Пийт знае, че тя знае. Време е отново да си забърка доза. Нужна му е. Тялото му я жадува. Мислеше, че ще успее да се възползва от възможността да се насили да спре, но не е толкова просто. Има си причина да се нарича пристрастяване. Накрая Рейчъл се изправя.

— Обади ми се по някое време — казва тя.

— Ще се обадя.

Махва му веднъж тъжно за довиждане и излиза.

Океанът се разбива в дюните, срещу Рейчъл духа остър вятър. Вали и капките падат почти хоризонтално, а върху скалите Драй Салвиджис край нос Ан пада светкавица.

Рейчъл се прибира вкъщи и си взима бира от хладилника. Само че бирата няма да й стигне. Налива си половин чаша водка и я допълва с тоник. Мисли за първото обаждане от непознат номер. Онзи глас по телефона. Онова, което беше казал за хората — че живите са просто разновидност на мъртвите. Казаното е в стила на нещата, които самата тя говореше на приятелите си в първи курс в университета. Представата на млад човек за дълбочина на мисълта. Сякаш онзи, който стои зад Веригата, се преструва на петдесетгодишен мъдрец, но всъщност е на нейна възраст или дори по-млад.

Рейчъл би предположила, че за да стане човек толкова зъл, е нужен цял живот, но явно не е така. Ами ти самата, Рейчъл? Похитител, мъчител на деца, некомпетентна майка. И трите. И дълбоко в себе си знаеш, че щеше да оставиш Амилия да умре. Намерението е било налице, а точно намерението има значение в моралната философия, в закона и в живота.

Падението ти беше главозамайващо и бързо. Сега си в клетка и се носиш към дълбините на ада. И ще стане по-зле. Винаги става по-зле. Първо идва ракът, после разводът, после отвличат дъщеря ти и накрая се превръщаш в чудовище.

35

Неделя, 2:17 ч.

Майк и Хелън Дънлийви напълно оправдават надеждите на Рейчъл. Въпреки забавянето и паниката в събота сутринта до следобеда успяват да се вземат в ръце.

Избрали са дете от Източен Провидънс на име Хенри Хог, момче, приковано към инвалидна количка, чийто баща е младши вицепрезидент на нефтена компания, затова ще може да плати сто и петдесет хиляди долара, без да му мигне окото. В събота вечерта бащата на Хенри присъства на вечеря в Ротарианския клуб в Бостън и в девет вечерта втората майка на Хенри го взима от дома на приятел на три пресечки от тяхната къща. Тръгва с количката по улиците на Провидънс.

Двамата Дънлийви се погрижват момчето така и да не се прибере. Кайли не знае нищо за това, но няколко часа след полунощ в неделя вратата към мазето се отваря и жената, Хедър, казва на Кайли да стане. Рейчъл не знае нищо за това, докато телефонът й не иззвънява в 2:17 през нощта срещу неделя. Тя си е вкъщи, свита на дивана, и спи на пресекулки. Превърнала се е в развалина. Не се храни, не се къпе. Не е в състояние да заспи за повече от няколко минути. Главата й тупти непрекъснато. Лявата гърда я боли.

До нея на масата китайският оракул И Дзин е отворен на хексаграма 40 — избавление. Пръстите й докосват редовете Ще убиеш три лисици в полето и ще получиш жълта стрела. Дали жълтата стрела е знак, че дъщеря й е свободна?

Звъненето на телефона я изкарва рязко от унеса и тя го грабва сякаш е спасителна жилетка.

Непознат номер.

— Ало? — казва Рейчъл.

— Рейчъл, имам много добри новини — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Да?

— Ще освободим Кайли до час. Ще й дадем телефон за еднократна употреба и тя ще ти се обади.

Рейчъл избухва в сълзи.

— О, боже! Сериозно ли?

— Да. Тя е добре. Напълно невредима е. Но трябва да запомниш, че и ти, и тя сте все още в сериозна опасност. Трябва да задържите жертвата си в плен, докато от Веригата не ви кажат, че можете да я освободите. Ако се опитате да избягате, ще ви убият. Не забравяй за семейство Уилямс. Може да ми наредят аз да ви убия и двете и аз ще го направя, за да защитя сина си. Ако не го направя, ще накарат хората преди мен по Веригата да убият и мен, и теб, и децата ни. Не се шегуват. Наистина са зли.

— Знам — казва Рейчъл.

— Много се изкуших да пусна Кайли, когато ми върнаха момчето невредимо. Исках просто да се свърши с цялата тази работа, но знаех, че ако го направя, и тя, и ти, и аз, и синът ми ще бъдем в опасност.

— Обещавам ти, няма да рискувам живота ни. Къде е Кайли?

— Ще й завържем очите и ще пообикаляме с колата четирийсет и пет минути, след което ще я оставим на някой паркинг на магистралата. Ще й дадем телефон и тя ще ти каже къде е.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря, Рейчъл, че не провали нещата. Извадихме много лош късмет, но вече всичко свърши. Моля те, погрижи се да е свършило, моля те, погрижи се хората, които си избрала, да не се провалят. Сбогом, Рейчъл.

И затваря. Рейчъл се обажда на Пийт в къщата на Апънзелър и му предава новините. Пийт е във възторг.

— Не мога да повярвам! Дано да е истина.

— И аз се надявам — казва Рейчъл. — Моля се.

— Аз също.

— Как е Амилия?

— Спи в палатката за принцеси.

— По-добре да затварям.

— Обади ми се, щом научиш нещо ново.

Минава час.

Час и петнайсет минути.

Час и двайсет минути.

Час и двайсет и пет минути.

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер.

— Ало?

— Мамо! — казва Кайли.

— Кайли, къде си?

— Не знам. Казаха ми да изчакам една минута и след това да си сваля превръзката. Тръгнали са си, а аз съм на някакво шосе насред нищото. Тъмно е.

— Виждаш ли нещо?

— Май има по-широк път надолу.

— Тръгни натам. О, Кайли, наистина ли те освободиха?

— Да, мамо. Ела и ме вземи!

— Къде си, миличко? Щом разбера къде си, идвам.

— Май виждам табела на "Дънкин Донътс". Да, на пътя има "Дънкин Донътс". На някаква бензиностанция. Виждам я!

— Отворено ли е?

— Мисля, че да.

— Влез и ги попитай къде се намираш. Не затваряй, внимавай, като пресичаш и не сваляй телефона от ухото си.

— Не, ще трябва да затворя, защото не са заредили телефона и от батерията остава само едно деление. Ще ти се обадя от бензиностанцията.

— Не! Кайли! Не затваряй! Моля те!

Разговорът прекъсва.

— Не!

Минават пет минути напрегната тишина, преди телефонът да звънне отново.

— Мамо, намирам се на шосе 101 в "Дънкин Донътс" на бензиностанция на Съноко.

— До кой град?

— Не знам, мамо и не искам да питам отново. Изглежда странно да се появя изневиделица по това време на нощта и да не знам къде съм.

— Господи, Кайли, просто ги попитай.

— Мамо, чуй ме, виж в Гугъл. В Ню Хампшър съм, на шосе 101, точно след отбивката за И-95.

Рейчъл проверява в Гугъл.

— Бензиностанцията близо до Екситър ли е?

— Да. Има табела, на която пише Екситър.

— Идвам след двайсет минути! Ще почакаш ли двайсет минути?

— Добре, мамо.

— Иди пийни вода, ако нямаш пари за храна.

— Не, те ми дадоха пари. Ще си взема поничка и кола. Попитах ги за телефона ми, но те казаха, че не е у тях.

— Намерихме ти телефона — казва Рейчъл, докато тича към колата.

— Ще ми го донесеш ли?

— По-късно. Вече съм в колата.

— Какво каза на Стюарт? — пита Кайли.

— Казах на Стюарт, че си болна, а на баща ти казах, че си в Ню Йорк. О, боже, Кайли, наистина ли си ти? Наистина ли си идваш при мен?

— Наистина съм аз, мамо. Гладна съм. Ще си купя поничка. Може би дори две. Затварям, за да си взема поничка, мамо.

— Не затваряй! Идвам след минутка — казва Рейчъл, но Кайли отново е затворила.

И-95 е само на няколко минути и Рейчъл вдига 130 километра в час, което е максималната скорост, постижима за волвото. Картата на Гугъл я извежда до отбивката към шосе 101 и точно пред нея се появява бензиностанцията на Съноко.

Кайли седи на стол до витрината в "Дънкин Донътс" сама. Кестенявата й коса, луничавото лице, тънката сребриста диадема. Наистина е тя! Изглежда толкова мъничка и крехка под силните светлини.

— Кайли! — крещи Рейчъл.

Вкарва волвото в паркинга, отваря вратата и тича към заведението.

Прегръщат се и избухват в сълзи.

Кайли плаче. Рейчъл плаче.

Истина е.

Наистина е истина.

Малкото й момиченце се върна.

Благодаря ти, боже. Благодаря ти, боже. Благодаря ти.

— О, мамо, мислех, че никога няма да те видя отново — казва Кайли.

Рейчъл не може да повярва. Не е сигурна, че светът е достатъчно голям да поеме облекчението и радостта, които я изпълват.

— Знаех, че ще те видя отново! Знаех, че ще си те върна — отвръща Рейчъл и я притиска към себе си.

Толкова близо! Момиченцето й мирише на себе си. Трепери, студено й е. Сигурно е и гладна и толкова ужасно изплашена. Сълзите текат. Реки от облекчение и щастие. Странна, неуравновесена, изкривена радост.

— Гладна ли си? — пита Рейчъл.

— Не, изядох една поничка, а и хората ме хранеха.

— С какво те хранеха?

— Нормални неща. Зърнени закуски. Солени бисквити.

— Хайде, да си тръгваме. Ще те заведа вкъщи. Чичо ти Пийт е при нас.

— Чичо Пийт?

— Да, помагаше ми.

— Не си казала на татко?

— Не.

— Заради Тами ли?

Рейчъл кимва.

— Предупредиха ме, че ако кажа на някого, всички ще бъдем в опасност — казва Кайли.

— И на мен казаха същото. Хайде да те заведа вкъщи.

— Трябва да мина през тоалетната — казва Кайли.

— Ще дойда с теб.

— Не, мамо, няма. Ще се оправя.

— Няма да те изпускам от поглед.

— Мамо, няма да те пусна с мен в тоалетната. Връщам се след минутка.

Рейчъл отива с нея до тоалетната и застава пред вратата. Тоалетната е тип унисекс, само една, и няма начин вътре да влезе някой, който да хване Кайли и да я издърпа през прозореца или нещо подобно, но въпреки това Рейчъл не желае да я губи от поглед дори за няколко секунди.

Касиерката на средна възраст среща погледа й.

— Дъщеря ли ви е? — пита жената.

— Да.

— Тъкмо щях да се обадя в полицията. Мислех, че е избягала от къщи.

Рейчъл се усмихва и праща на Пийт съобщение, че Кайли е невредима.

— Трябва да ги държиш под око, когато навлязат в пубертета — казва касиерката. — Трудна възраст е. От опит знам. Четири дъщери имам.

— Тази е целият ми свят — отвръща Рейчъл.

Жената кимва.

— Не бива да ги изпускаш от поглед.

— Много вярно.

Кайли излиза от тоалетната и Рейчъл я прегръща. Тръгват си от бензиностанцията хванати за ръце.

— Искам да си взема дълъг горещ душ, като се приберем — казва Кайли, докато влизат в колата.

— Разбира се. Каквото поискаш.

— Чувствам се мръсна.

— Добре ли си? Докосваха ли те? Нараниха ли те?

— Не… да. Мъжът, вчера. Днес кой ден е?

— Неделя сутрин, мисля.

— Опитах се да избягам и той ми удари шамар — казва Кайли безстрастно.

— О, боже! Ударил те е? — пита Рейчъл.

— Да. Но странното е, че не той беше лошият. Тя беше лошата. Толкова беше страшна — казва Кайли и отново се разплаква.

Рейчъл я притиска силно към себе си.

— Хайде, да тръгваме. Искам да се прибера вкъщи, да видя котката си и чичо Пийт — казва Кайли.

Рейчъл запалва колата, включва фаровете и потегля на юг.

— Има още нещо, мамо — казва Кайли.

— Какво? — пита Рейчъл, очаквайки най-лошото.

— Не съм сигурна, но мисля, че застреляха един полицай. Спря ни на пътя и мисля, че те го застреляха.

Рейчъл кимва.

— Мисля, че чух репортажи за някакъв щатски полицай, който бил прострелян в Ню Хампшър в четвъртък сутринта.

Кайли се сепва.

— Умрял ли е?

— Не съм сигурна — лъже Рейчъл.

— Ще трябва да отидем в полицията — казва Кайли.

— Не! Прекалено е опасно. Ще ни избият всичките. Ще ни проследят и ще ни хванат. И теб, и мен, и Пийт, и баща ти, всички ни. Не можем да кажем и да направим нищо, Кайли.

— Тогава какво следва сега?

— Няма да правим нищо. Ще си мълчим и ще се опитаме да загърбим цялата тази работа.

— Не!

— Налага се, Кайли. Съжалявам, но друг начин няма.

Когато пристигат на остров Плъм десет минути по-късно, Пийт ги чака. Той прегръща Кайли, вдига я и я завърта.

— Миличка, ти се върна! — казва той и я води до къщата.

Илай скача на дивана до Кайли, тя го взима и го целува.

— Как е…? — прошепва Рейчъл на Пийт.

— Спи. Връщам се след пет минути. Исках само да ви видя — отвръща Пийт.

— Чичо Пийт — казва Кайли и протяга ръце към него за още една прегръдка.

Рейчъл сяда от едната й страна, а Пийт от другата. Илай се намества в скута й. Истинско чудо е това, мисли си Рейчъл. Понякога изчезналите деца се завръщат, но най-често това не става, особено ако са момичета.

— Знаеш ли за всичко случило се? — пита Кайли чичо си.

— Да, помагах на майка ти.

— Групова прегръдка — казва Кайли.

Отново се разплаква. Пийт обгръща и двете.

— Не мога да повярвам — казва Кайли. — Мислех, че ще остана в онова мазе милион години.

Седят няколко минути, преди Кайли да вдигне глава и да им се усмихне широко.

— Гладна съм — заявява тя.

— Ще ти направя каквото поискаш.

— Искам пица.

— Ей сега ще затопля една.

Рейчъл се опитва да стане, за да отиде в кухнята, но Кайли не я пуска.

— Добре ли си, Кайли? — пита Пийт. — Нараниха ли те?

— Мъжът ме удари, след като аз го ударих и се опитах да избягам. Много ме боля — казва Кайли.

— Мамка му! — избухва Пийт и свива ръце в юмруци.

— Сигурно си била ужасена — казва Рейчъл.

Кайли започва да говори, а Пийт и Рейчъл слушат. Разказва им всичко.

Те оставят думите да се леят. Ако иска да говори, ще я оставят да говори. Кайли не е от хората, които се затварят в себе си, и Рейчъл е благодарна за това. Тя гали дъщеря си по косата и се усмихва на смелостта й.

Затопля пицата, а Пийт се връща у Апънзелър, за да види как е Амилия.

Кайли тръгва да се качва в стаята си.

— Мамо, може ли да пратя съобщения на Стюарт и на другите ми приятели? Безопасно ли е вече? — пита Кайли.

— Да, но трябва да му кажеш, че си имала стомашен вирус, става ли?

— Добре, става. А на татко какво да кажа?

— О, по дяволите, това е цяла история. На баща си трябва да кажеш, че си ходила в Ню Йорк — казва Рейчъл и обяснява ситуацията с баща й, Тами и баба й.

— Искам си телефона!

Рейчъл иго дава.

— Не можех да пиша съобщения от твое име, защото не ти знам паролата.

— Толкова е лесна: две, едно, девет, четири.

— Какво е това?

— Рожденият ден на Хари Стайлс от "Уан Дайрекшън"! Господи, имам един милион съобщения!

— Ще трябва да кажеш на всички, че си била болна.

— Ще им кажа. Но в понеделник искам да отида на училище. Утре кой ден е?

— Понеделник.

— Искам да съм на училище.

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Искам да те прегледа лекар.

— Добре съм. Искам да ходя на училище! Искам да се видя с всички.

— Сигурна ли си?

— Не искам пак да стоя затворена в къща.

— Е, няма да ходиш с училищния автобус, никога повече. Не знам какво съм си мислела.

— Ей, къде ми е плюшеният заек? Къде е Маршмелоу? — пита Кайли.

— Ще ти го донеса довечера.

— Не се е изгубил?

— Не.

Кайли праща съобщения на приятелите си, които сигурно до един спят. После двете с Рейчъл лягат в леглото и гледат любимите на Кайли клипове в ютюб: "Take on Ме" на А-Ха, танца с риби на Монти Пайтън, половин дузина клипове на рап групата "Брокхамптън" и онзи момент от "Патешка супа" където Граучо Маркс подозира отражението си.

Кайли си взима душ и моли да остане сама за малко. Рейчъл се връща да я провери след половин час и я открива дълбоко заспала. Рейчъл се срутва на дивана и плаче. Пийт се връща в шест сутринта и слага няколко цепеници в огъня.

— Всичко наред ли е там? — пита Рейчъл.

— Амилия още спи.

Пийт прави кана кафе и двамата сядат пред огъня.

Всичко изглежда постарому. Рибарските лодки навлизат в река Меримак. По радиото звучи Ленард Бърнстийн. "Бостън Глоуб" пристига опакован в найлон пред вратата.

— Не мога да повярвам, че си е вкъщи — казва Рейчъл. — На моменти си мислех, че съм я изгубила завинаги.

Гледат как дървата побеляват и бавно се превръщат в пепел. Телефонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя включва високоговорителя.

Промененият глас е. Гласът на Веригата.

— Знам какво си мислиш. Това си мисли всеки, след като си върне любимото същество. Мислиш си, че можеш да освободиш заложницата си и да приключиш с всичко. Работата е там, че с традицията не можеш да се бориш. Знаеш ли какво е традиция, Рейчъл?

— Какво имаш предвид?

— Традицията е жив аргумент. Жив аргумент в полза на практика, започнала много отдавна. Това определение е напълно валидно за нашата традиция. Ако тръгнеш срещу Веригата, тя ще се обърне срещу теб и срещу семейството ти. Можеш да напуснеш страната, да отидеш в Саудитска Арабия, Япония или където и да е. Да си смениш името и самоличността. Ние ще те открием.

— Разбирам.

— Наистина ли? Надявам се. Защото нищо не е свършило. Няма да свърши, докато хората, които си избрала, не свършат каквото трябва, без да допускат грешки, и докато хората, които те са избрали, не си свършат работата без грешки. Вече от няколко години не сме имали опити за откачване от Веригата, но се случват. Хората си мислят, че могат да победят системата. Не могат. Никой не може, и ти също няма да успееш.

— Семейство Уилямс.

— Има и други, които са опитвали. Никой никога не е успявал.

— Ще удържа на думата си.

— Постарай се. Преведохме десет хиляди долара в банковата ти сметка тази сутрин. Това са десет процента от парите, платени от Дънлийви. Взехме ги от същата биткойн сметка, в която те преведоха парите. Не знам как ще обясниш това на федералните власти. Дори ако успееш да избегнеш убийците ни, което досега на никого не се е удало, ще направим цялата информация за теб обществено достояние и ще влезеш в затвора. Има достатъчно доказателства, че ти си геният зад сложна схема за отвличания. Ти си умна. Разбираш за какво говоря, нали?

— Да.

— Хубаво — казва гласът. — Вероятно няма да се чуем повече. Сбогом, Рейчъл, беше ми приятно да работя с теб.

— Не бих могла да кажа същото.

— Можеше да е и по-зле. Можеше да е много по-зле.

Когато разговорът свършва, Рейчъл потръпва и Пийт я прегръща. Толкова е бледа, слаба и крехка, а сърцето й бие така бързо. Като ранена птица, която слагаш в кутия от обувки и лекуваш с надеждата, че някой ден отново ще може да лети.

36

Неделя, 16:00 ч.

Кайли най-сетне слиза на долния етаж. В едната си ръка държи айпада, в другата — телефона, а Илай е на рамото й.

— Имах повече от сто и петдесет съобщения във фейсбук, инстаграм и туитър — казва Кайли, като се старае да прозвучи бодро.

Рейчъл се усмихва. Толкова за идеята й да спре всякакви социални медии и да излезе от мрежата. Кайли отвръща на усмивката й. И двете се преструваме една за друга — мисли си Рейчъл.

— Имаш много приятели — казва тя.

— Говорих със Стюарт. Всички, изглежда, са повярвали на историята с вируса. Писах и на баба. Добре е. Дори пратих мейл на татко.

— Съжалявам, че те накарах да вършиш това.

Кайли кимва и не казва "Няма нищо", защото има нещо и то е нередно. Нередно е да караш дъщеря си да лъже приятелите и семейството си.

— Нали внимаваше какво казваш?

— Да.

— Ако кажеш нещо в социална мрежа, целият свят го вижда.

— Знам, мамо. Никога няма да мога да кажа на никого, нали?

— Не… Добре ли си, мила моя? — пита Рейчъл и погалва дъщеря си по лицето.

— Не особено — казва Кайли. — Толкова ме беше страх в онова мазе. Имаше моменти, в които си мислех, че ще… де да знам, ще изчезна. Сещаш ли се за онези хора, които си мислят, че когато всички други хора излязат от стаята, спират да съществуват?

— Солипсизъм[8]?

— Точно това си помислих, че ми се случва в онова мазе. Помислих си, че започвам да изчезвам, защото никой не мисли за мен.

Рейчъл я прегръща силно.

— Нищо друго не правех, освен да мисля за теб! Всяка секунда от всяка минута всеки ден.

— После пък имаше моменти, когато си мислех, че онези двамата просто ще ме оставят там. Може би ако решат, че са разкрити, ще избягат, храната ще свърши, водата ще свърши и аз просто ще умра.

— Никога не бих го допуснала — казва Рейчъл. — Никога. Щях да те намеря каквото и да стане. Кайли кимва, но Рейчъл вижда, че не й вярва. Как би могла да я намери? Нямаше да успее. Дъщеря й щеше да остане в капана на онова мазе завинаги. Кайли отива до мрежестата врата и се заглежда към залива.

— Джапанките ти джапкат — казва Рейчъл в опит да разведри настроението.

Кайли се обръща към нея.

— Мамо?

— Да?

— Обясниха ми, че не могат да ме освободят, докато ти не продължиш Веригата.

Рейчъл свежда очи към пода.

— Мамо?

Рейчъл преглъща мъчително. Не може да лъже за това, така всичко ще стане още по-лошо.

— Така е — казва тя.

— Чакай малко, значи… значи ти… — пита Кайли ужасена.

— Съжалявам. Аз… аз… аз трябваше да го направя.

— Отвлякла си дете?

— Наложи се.

— Още ли е тук?

— Да. Не мога да го пусна, докато Веригата не продължи.

— О, боже! — възкликва Кайли с разширени от ужас очи. — Къде е?

— Открихме… Аз открих една празна къща от другата страна на залива. Къща с мазе.

— И детето е там? Само?

— Пийт е там.

— Момче ли е или момиче?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Искам да знам!

— Момиче е — казва Рейчъл и усеща как я заливат огромните вълни на срама.

Една огромна река от срам, кафява като лайно.

— Не може ли просто да я пуснеш?

Рейчъл се бори с позивите за повръщане, с импулса да избяга и се насилва да се изправи срещу настоящата реалност. Поглежда Кайли право в очите и поклаща глава.

— Н-не може ли да отидем във ФБР и да им кажем да ни скрият и да ни дадат нови самоличности или нещо подобно? — пита Кайли.

— Не е толкова лесно. Ние, тоест аз, извърших отвличане. Ще ме вкарат в затвора. А ти няма да бъдеш в безопасност. Казаха ми, че Веригата никога не е била прекъсвана и аз им вярвам. Мисля, че ще ни открият където и да отидем. Не мога да поема такъв риск.

— Може ли да видя момичето? Да говоря с нея?

Рейчъл потръпва при мисълта да въвлече Кайли още по-дълбоко в цялата история.

— Не, ти се връщаш на училище. Ние ще се справим. Аз и Пийт.

— Как се казва?

— По-добре да не знаеш.

— При нея ли е Маршмелоу?

— Да. — Рейчъл се опитва да я прегърне, но Кайли я отблъсква.

— Не ме докосвай! — казва тя.

— Ще ти донеса Маршмелоу. Аз…

— Не е там работата! Не е заради Маршмелоу. Заради това, което си направила е. Как можа да отвлечеш някого, мамо? Как можа да го направиш?

— Налагаше се.

— Нарани ли я?

— Не. Не точно — казва Рейчъл, отново озовала се насред реката от лъжи и срам.

— Как можа да го направиш, мамо?

— Не знам.

Кайли отстъпва крачка назад, после още една, докато не се блъсва в мрежестата врата. Рейчъл поглежда мръсните си нокти и мярка отражението си в прозореца. Прилича на кльощав умопомрачен пророк, който се опитва да върне внезапно осъзнал се последовател обратно в сектата. Не, не е пророк. Нещо по-страшно е. Тя е демон, който се опитва да завлече дъщеря си обратно в Хадес. Тя е обратното на добрата, блага Деметра. Накара Кайли да лъже. Направи я съучастник в престъпление.

Процепът, отворил се помежду им, ще се разшири до яма. Нищо никога няма да бъде същото.

Тя поглежда Кайли в насълзените очи. Рейчъл си представя, че във въздуха мирише на сяра. Не, още не са избягали от ада. Бягството ще отнеме месеци, дори години може би. Кайли започва да хлипа.

— Наложило се е да го направиш, за да ме върнеш?

— Да.

— Ти и чичо Пийт?

— Да.

Кайли дръпва вратата и откъм морето лъхва студен вятър.

— Може ли да излезем? — пита тя.

— Навън е ледено.

— Ще се увием с юргана. Не искам да стоя вътре. Искам навън.

Излизат на верандата.

— Може ли да те прегърна? — колебливо пита Кайли.

— Да — меко отвръща Рейчъл.

Кайли сяда в скута на майка си в дървения стол, увита в юргана, а коланът на халата на Рейчъл се увива около тях като пъпна връв. Не говорят. Просто седят.

Денят приближава края си в ивици червено и жълто над долината на Меримак. Притъмнява и когато се показват звездите, нощта поглъща майката и дъщерята. Нощ, която ще бъде много дълга и много страшна.

37

Неделя, 22:45 ч.

Инстинктът не я е подвел. Във Веригата се е появила пукнатина. Добре де, инстинктът й не я е подвел отчасти. Проблемът не е Рейчъл Клайн. Проблемът не е и Хелън Дънлийви. Проблемът е Шеймъс Хог. С помощта на стандартно шпионско оборудване тя клонира телефоните на семейство Хог и може да чете имейлите на Шеймъс. Той изпрати имейл на чичо си, мъж на име Томас Андерсън Хог, който живее в Стамфорд, Кънектикът, и го помоли да се срещнат в кафене "Старбъкс" в Стамфорд на следващия ден в десет сутринта. Това е голям проблем, защото Томас Андерсън Хог е пенсиониран щатски шериф. Шеймъс ще се разприказва. Дори няма да се разприказва пред местните ченгета, а пред шибан щатски шериф.

Отново проверява данните за Рейчъл. Безинтересна, но изненадващо компетентна брънка до момента. Свърши всичко както трябва. Плати откупа бързо, също толкова бързо плати допълнителния откуп и извърши отвличането успешно.

Изпълнителна е и оправна. Бившият й девер й помага. Още една интересна личност. Уволнил се е с почести от морската пехота, но е порицан за случката в лагера "Бастион" през септември 2012. Получава минимална пенсия. Арестуван е в Устър, Масачузетс, през 2017 за притежание на един грам хероинова "смола". Впоследствие обвиненията са свалени. Полицейската му снимка е на преждевременно остарял, мрачен човек с изражение на преследван.

Дали и бившият съпруг помага?

Тя проверява Марти О'Нийл, бившия на Рейчъл, в Гугъл.

Ето това вече е хубав мъж. Много хубав мъж дори. Тя се изненадва, че не й е попадал пред погледа и преди. Броят на добрите партии сред неженените мъже в Бостън е забележително ограничен. Завършил Харвард, адвокат, излиза с някаква постна блондинка. Роден в Устър, живее в Бостън, партньор в старата и престижна фирма на Банър и Уиткоф. Да, определено той е умът в семейството.

Да видим сега как всички те ще се справят с една малка извънредна ситуация.

Тя влиза в уикр и праща на Рейчъл съобщение:

"Шеймъс Хог се опитва да се измъкне. Ще се разприказва. Писал е на чичо си, пенсиониран щатски шериф, и ще се срещне с него утре в десет сутринта в Стамфорд, Кънектикът. Естествено, тази среща не бива да се допусне. Дънлийви се провалиха. Избрали са ненадеждна мишена. Техният провал е твой провал, Рейчъл. Убий заложницата си и избери друга мишена или спри срещата и напомни на Дънлийви и на Хог, че са част от Веригата. Ако не направиш едно от двете, ответният удар ще застигне теб и семейството ти. Знаем къде живееш. Няма къде да избягаш. Ще те намерим."

38

Неделя 22:59 ч.

Черен Атлантик. Черно небе. Поръсено е с мъждиви звезди. Рейчъл седи на верандата и пуши, когато телефонът й изпиуква със сигнала за получено съобщение в уикр. Съобщение за нея.

Тя го прочита, осмисля го, изпада в паника, успокоява се, взима един от телефоните еднодневки, обажда се на Пийт у Апънзелър и му прочита съобщението.

— Не е ли това работа на Дънлийви? — пита той.

— Копелетата от Веригата се обадиха на мен. Това е ответният удар, за който говореха, Пийт. Ако Хог прецакат всичко, това значи, че Дънлийви са се провалили и аз ще трябва да убия Амилия и да избера нова мишена, иначе ще дойдат при мен.

— Чакай. Ей сега идвам — казва Пийт. — Амилия спи.

Рейчъл набира телефона на Хелън Дънлийви, но телефонът звъни и звъни, и накрая се включва гласова поща. Набира отново, но никой не вдига. Изчаква една минута и го набира за трети път, но пак никой не вдига. Тъпата кучка или е умряла, или си е изключила телефона.

Компютърът им също е изключен. Няма и следа от кое да е от електронните им устройства. Какво е станало? Какво, по дяволите, са направили?

Тя влиза в уикр и праща съобщение на 2348383hudykdy2: "Дънлийви не си вдигат телефона". Отговорът идва светкавично: "Това не е наш проблем, Рейчъл. Твой проблем е". Пийт пристига след минута.

— Какво казаха Дънлийви? — пита той.

— Не отговарят. Тъпите копелета са си изключили телефона.

— И какво ще правим сега?

— Няма да убивам Амилия и да започвам отначало.

— Разбира се, че няма.

Пийт се надява, че Рейчъл не забелязва изцъклените му очи. Инжектира се преди петнайсет минути. Мислеше, че за тази вечер работата е свършила, а тялото му жадуваше опиата. Наложи се да се предаде и да си бие дрогата в кухнята на Апънзелър.

— Пийт? — пита Рейчъл.

— Нямам никакви идеи — казва той равно.

— Ще отидем у Дънлийви сега, тази вечер, и ще им кажем, че трябва да си вкарат мишената в правия път.

— Обади им се.

— Обаждах им се! Не вдигат. Не ме ли слушаш?

— Кой ще си изключи телефона, когато дъщеря му е отвлечена? — чуди се Пийт.

— Може да са мъртви. Може би ответният удар ги е убил и сега наред сме ние — казва Рейчъл.

— Може би в момента идват насам.

— Ще заведем Кайли в къщата на Апънзелър. Никой не знае за тази къща, освен нас — казва Рейчъл.

Той въздъхва сякаш изпитва болка.

— Ще подготвя нещата.

Рейчъл се качва в стаята на Кайли. Тя е още будна и си играе на айпада.

— Извинявай, мило, но тази вечер тук не е безопасно за теб. С Веригата е станало нещо.

Кайли изпада в ужас.

— Какво? Тук ли идват?

— Не. Още не. Първо трябва да разреша един проблем. Ще те заведа у Апънзелър. Там ще си на сигурно място.

— Идват за мен, нали?

— Не. Не е това. Теб не те заплашва нищо. Всичко е наред. Просто за всеки случай. Чичо ти Пийт и аз ще се погрижим за всичко. Хайде, събери си малко багаж.

Рейчъл и Кайли отиват с колата до Апънзелър и се промъкват в къщата през задния вход. Пийт ги чака в кухнята с 45-калибровия си пистолет и пушката на Рейчъл. Кайли поглежда оръжията, преглъща и прегръща Пийт.

— Момиченцето тук ли е? — пита тя.

Рейчъл кимва.

— Къде е?

— В мазето. Спи — отвръща Пийт.

— С Пийт трябва да излезем. Амилия сигурно няма да се събуди, но ако се наложи да слезеш при нея, сложи си това — казва Рейчъл и й подава черна ски маска.

— За да не може да ме разпознае — казва Кайли, едновременно развълнувана и отвратена.

— Молех се да не се наложи да се замесиш още повече, но ако Амилия се разплаче, предполагам, че ще трябва да слезеш да я успокоиш — признава Рейчъл. — Не можем да допуснем да вдига прекалено много шум.

— Според мен няма да се събуди до сутринта. Цял час скача на въже — казва Пийт.

— Къде ще ходите? — пита Кайли майка си.

— С Пийт имаме спешна ситуация.

— Каква точно?

— Всичко е наред, миличко, нищо страшно не се е случило, но и двамата трябва да излезем, а ти ще трябва да останеш с Амилия.

— Кажете ми какво става!

Рейчъл кимва. Заслужава го.

— Едно от семействата надолу по Веригата обмисля да отиде в полицията. Трябва да ги спрем. Ако го направят, всички ще бъдем в опасност.

— И къде отивате?

— В Провидънс.

— Отивате, за да им кажете да си платят откупа и да направят всичко, което вие направихте?

— Да.

— Ами ако…? Ами ако не се върнете?

— Ако не се върнем до сутринта, се обади на баща си да дойде и да те вземе. Стой в тази къща. Не се прибирай у дома. Когато той стигне тук, му разкажи всичко. Дотогава си дръж телефона изключен.

Кайли кимва сериозно.

— По кое време сутринта?

— Ако някой от нас не ти се обади до… да кажем, единайсет, това ще значи, че нещо ни е попречило — казва Пийт.

— И сте умрели? — пита Кайли с треперещи устни.

— Не непременно. Просто нещо е станало — казва Рейчъл, макар да мисли, че умирането е най-вероятният изход.

Кайли прегръща майка си и Пийт.

— Ще се оправя — казва тя. — И ще я наглеждам.

Дъщеря й вече е замесена в схема за отвличане. Рейчъл е потресена до дъното на душата си, но и разгневена. Не може обаче да си позволи да изпитва тези чувства за дълго. Времето лети. Тя избърсва сълзите от бузите си.

— Хайде да тръгваме — обръща се към Пийт. — Аз ще карам.

39

Неделя, 22:27 ч.

Отляво — блато, отдясно — мочурище. Фаровете са включени на дълги. Мирише на смазка, пот и страх. Никой не говори. Рейчъл кара. Пийт седи до нея с пушка в ръка.

Бевърли, Масачузетс.

Стари дървени къщи. Кестени по тротоара. Тук-там — жилищен блок. Тишина. Синьо сияние от телевизионни екрани и алармени системи.

Скучна вечер в предградията. Което е добре. Любопитковците по улиците са по-малко.

"Посейдон"

В къщата на Дънлийви не свети.

— Направи един кръг около къщата. Не спирай.

Рейчъл прави кръг и паркира на съседната улица.

Тихо градче. Няма никого. И само един въпрос: защо Хелън Дънлийви не си вдига проклетия телефон? Рейчъл си представя цялото семейство, вързани за столове в кухнята, до един с прерязани гърла.

— Можем да минем през онази хилава горичка в съседния имот — предлага Пийт. — И после да влезем през задния вход.

— Как? — пита Рейчъл.

Пийт й показва гаечен ключ и комплект шперцове.

— В случай че решим наистина да го направим — пояснява той.

— Да. Вече сме вътре с двата крака — отвръща тя.

Вътре с двата крака е меко казано. Сега ще й се наложи да пресъздаде лейди Макбет на сто процента. Да се превъплъти в нея. Да повярва, че е тя. Да бъде лейди Макбет. Заради Пийт, заради себе си, заради Кайли — на карта е заложен животът на цялото й семейство.

— Имам машинка за електромагнитен импулс, който ще изкара от строя алармата, ако има такава. Щом влезем, ще използваме пистолетите — инструктира я Пийт и й подава 38-калибровия револвер, който държи в жабката на пикапа.

Пистолетите. Хилавата горичка.

Пийт се прехвърля с труд през северната ограда на Дънлийви. Рейчъл го гледа втренчено. Какво му става? Тя отново се запитва дали взима наркотици, или е претърпял нараняване, за което не й е казал. Нужен й в стопроцентова форма.

— Добре ли си, Пийт? — пита го тя настойчиво.

— Да! Добре съм. Ти?

Тя го гледа гневно в мрака.

— По-добре да тръгваме, а? — казва той.

— Добре.

Задният двор на Дънлийви. Играчки, градински мебели, люлка. Задната врата, която води в кухнята.

— Хайде — подканя го Рейчъл.

Включват фенерчетата. Пийт включва устройството за електромагнитен импулс.

Пийт човърка ключалката. Дясната му ръка леко трепери.

— Ще успееш ли?

— Да. Правил съм го и преди. Няма да ми устои още дълго, повярвай ми — казва той.

Три минути. Четири минути.

— Сигурен ли си?

Вратата най-сетне се отключва. Пийт завърта дръжката. Няма верига. Няма аларма.

— Всичко наред ли е? — пита Рейчъл.

— Да.

Слагат си ски маските и влизат в кухнята. Рейчъл включва фенерчето си и обхожда кухнята с лъча му. Няма трупове. Няма убийци.

— Знаем ли къде отиваме? — прошепва тя.

— Да — отвръща Пийт. — Върви след мен.

Тя го следва към горния етаж.

Килим на пода. Картини по стените. Голям часовник в края на стълбите. Огледало, което я стряска за секунда, когато в него вижда човек с пистолет в ръка.

— Първата спалня отляво — изсъсква Пийт.

Влизат в стаята. Мирише на човешки тела. На алкохол. На леглото хърка жена. Осветяват ъглите с фенерчетата. Няма друг. Пийт пристъпва на пръсти към леглото, коленичи до жената и запушва устата й с ръка. Тя изскимтява, но Пийт я задържа.

Рейчъл проверява банята до спалнята, докато Пийт заглушава писъците на жената с тежката си лапа.

— Чисто е — докладва Рейчъл.

— Ти ли си Хелън Дънлийви? — пита Пийт. — Кимни за "да".

Тя кимва.

— Къде е мъжът ти? — продължава Пийт. — Отговори с една дума. В коя стая? Прошепни. Ако повишиш глас, си мъртва.

— Мазето — прошепва Хелън.

— Опитах се да ти се обадя. Познаваш ли гласа ми? — пита Рейчъл.

— Вие отвлякохте Амилия — казва Хелън и започва да плаче.

— Къде е детето? Хенри Хог? — пита Рейчъл.

— В мазето.

— С мъжа ти?

— Редуваме се да…

Рейчъл поглежда Пийт.

— Доведи мъжа й тук. Аз ще остана с нея.

Тя включва нощната лампа и насочва 38-калибровия към Хелън, докато Пийт слиза в мазето.

— Какво се е случило с телефона ти? — пита Рейчъл, кипнала от ярост. — Защо не е включен? Защо не спиш с телефон под възглавницата, както би направил всеки нормален човек в такава ситуация?

— Аз… аз… аз не знам. Не е ли на тоалетката? — пита Хелън.

Лицето й е изпито, изплашено. Очите й са зачервени и хлътнали. Рейчъл проверява на тоалетката. Телефонът не се включва.

— Забравила си да го заредиш — съобщава на Хелън.

— Аз… Не знаех.

— Спиш, докато дъщеря ти е в плен? Какъв ти е проклетият проблем?

— Аз… аз просто малко… — започва тя, когато вратата се отваря.

Майк Дънлийви влиза с вдигнати ръце. Не прилича на снимките си от блога или фейсбук. Изглежда много по-стар, посивял, по-дебел и по-глупав. Не се ли предполага да е някакъв умник с пари? А изглежда като всички останали тъпи бащи, които взимат децата си от училище със закъснение, защото са забравили, че днес е техен ред. Нищо чудно, че тези двамата идиоти са оплескали нещата. Как изобщо са успели да отвлекат някого? Може да са излъгали, че са отвлекли момчето.

— Детето в мазето ли е? — пита Рейчъл.

— О, да — отвръща Пийт и подсвирва тихо, сякаш за да каже, че картинката долу не е приятна.

— Вие ли отвлякохте Амилия? — пита Майк с бегла следа от британски акцент.

— При нас е.

— Добре ли е? — отчаяно пита Хелън.

— Добре е. Грижим се за нея.

— Какво правите тук? — пита Майк. — Направихме всичко, което поискахте.

— Не. Провалихте се. Опитахме се да ви се обадим, но телефонът беше изключен, компютърът също — казва Рейчъл.

Хелън я гледа особено. Ако каже нещо като "Май се сещам коя си", ей богу, ще се наложи да я застрелям на място — мисли си Рейчъл.

— Заради семейство Хог е, нали? — пита Хелън. — Те са направили нещо.

— По-точно готвят се да направят нещо — казва Пийт.

— О, боже! Какво се готвят да направят? — пита Хелън.

— Шеймъс има чичо щатски шериф. Ще се срещне с него утре в Стамфорд — съобщава им Рейчъл.

— Как… какво значи това? — пита Хелън ужасена.

— На теория това значи, че трябва да убиете малкия Хенри и да започнете отначало, иначе ще се наложи ние да убием Амилия и да започнем отначало. Това е. Няма да допусна Веригата да доближи мен или семейството ми? Ясно ли е? — изръмжава Рейчъл.

— Трябва да има и друг… — започва Майк.

— Има. Тримата ще отидем в Провидънс и ще обясним лично на господин Хог как стоят нещата — казва Рейчъл.

— Тримата ли? — пита Пийт.

— Тримата — повтаря Рейчъл твърдо. — На тези двамата не може да им се вярва.

Тя се обръща към госпожа Дънлийви.

— Ти ще останеш тук да наглеждаш детето. Мъжът ти ще дойде с нас. Ще вземем вашата кола. Беемве ли беше?

— Да — потвърждава Майк.

— Значи би трябвало да е достатъчно бърза. Обуй си някакви обувки, за бога. О, и намери Господин Бу. Господин Бу ни трябва — нарежда Рейчъл.

— Господин Бу? — обърква се Майк.

— Мечето на Амилия. Иска си го.

Хелън донася Господин Бу.

— Ако се обадиш на ченгетата или предупредиш Хог, или направиш каквато и да е друга глупост, докато ни няма, Амилия умира. Първо ще убият нея, после ще дойдат за теб и Тоби. Разбираш ли ме? — казва Рейчъл.

Хелън кимва. Излизат навън, при колата на Майк, която е голямо, черно, лъскаво беемве. От колите, който дават на най-успешните служители в Стандард Чартърд. Луксозна. Удобна. Бърза.

Майк подава ключовете на Рейчъл. Тя сяда на шофьорското място. Пийт се настанява на задната седалка до Майк. Тя завърта ключа в стартера и колата с ръмжене се събужда.

Поглежда в огледалото за обратно виждане. Пийт все още изглежда леко неориентиран. Майк умира от страх. Тя може да се справи и с двамата. Ще се справи и с двамата.

— Сложете си коланите — нарежда им.

40

Неделя, 23:59 ч.

Включва се в движението.

Магистралата жужи. Магистралата пее. Магистралата сияе.

Змия, която се движи на юг.

Дизел и бензин.

Вода и светлина.

Натриеви лампи и неон.

Междущатска магистрала 95 в полунощ. Гръбначният стълб на Америка, съединяващ животи, съдби и несвързани повествования.

Магистралата се носи напред. Магистралата мечтае. Магистралата се анализира.

Всички тези нишки на съдбата, смесени ведно в тази студена нощ.

Градове и отбивки, плъзгащи се на юг, изключващи други възможности, други пътища. Пийбоди. Нютън. Норуд.

Картата на Гугъл създава собствен зодиак.

Потъкег.

Провидънс.

Изходът за университета "Браун". Родното място на Лъвкрафт. Стар черен път към Източен Провидънс. Големи къщи. Още по-големи къщи.

Авеню "Мейпъл". Улица "Блъф". Авеню "Нарангансет".

— Тук е — казва Майк.

— Това ли е?

— Да.

Къщата е голяма и грозна, в псевдотюдорски стил, строена в началото на новото хилядолетие по същия шаблон като повечето къщи на улицата. Те я подминават и паркират малко по-нагоре.

— Предния или задния вход? — пита Рейчъл Пийт.

— Труден избор — мърмори Пийт. — Не знаем дали има кучета, аларми и прочие.

— Задният значи — решава Рейчъл.

Тримата излизат от беемвето, заобикалят към задния двор на семейство Хог и се прехвърлят през металната ограда в задната част на парцела. Към тях не се втурва куче. Не се включват прожектори. Тишината на нощта не се процепва от изстрел.

Задната врата изглежда солидна, но до нея има още една врата, водеща към нещо като преддверие отстрани на къщата. Тя е със стъкло, през което се вижда резе. Пийт включва устройството за електромагнитен импулс и строшава стъклото.

Чакат реакция. Вик. Светната лампа.

Реакция няма.

Пийт пъхва ръка през дупката в стъклото и дръпва резето на страничната врата.

Влизат в преддверието, което е малко, тясно и облицовано с дърво, пълно с палта и ботуши.

Включват фенерчетата.

Преддверие, кухня, трапезария.

Трапезария с картини по стените.

Фенерчето на Рейчъл осветява семеен портрет. Две момчета, мъж и жена му. Висок мъж с черна коса. Малка пухкава привлекателна жена, чийто вид подсказва, че е мил човек. Децата са на приблизително еднаква възраст, в началото на пубертета. Едното от момчетата е в инвалидна количка. Защо Дънлийви са отвлекли детето в количката? Защо са си създали допълнителни трудности?

Що за човек отвлича дете в инвалидна количка? Но пък, от друга страна, що за човек отвлича дете, което може да умре от алергична реакция към ядки? Що за човек изобщо отвлича дете?

Влизат в стая за игри. Има маса за билярд стандартен размер, мишена за даргс и конзола за нинтендо. Семейство Хог явно разполагат с пари.

— Май ще е по-добре да вземеш това — разсеяно казва Пийт и подава на Майк деветмилиметров пистолет.

Рейчъл го поглежда изумена. Защо би дал…?

Майк се завърта и насочва деветмилиметровия към главата на Рейчъл.

— Сега ще си получиш заслуженото, проклета кучко. Или ще освободиш Амилия още тази нощ, или ще те…

— Какво ще направиш? — изсъсква Рейчъл. — Да не ни мислиш за толкова тъпи, че да ти дадем зареден пистолет?

Майк се втренчва в оръжието.

— Аз…

Рейчъл го дръпва от ръцете му и го връща на Пийт, който най-сетне е осъзнал грешката си.

Рейчъл опира дулото на собствения си 38-калибров в гърдите на Майк.

— Ти май още не разбираш как стават нещата, а? Дори ако ти върнем Амилия, това няма да е краят. Веригата трябва да продължи. Така е организирана. Ще те убият заедно с Амилия, жена ти и Тоби. Ще убият всички ви и ще започнат отначало. Ще убият и мен, и семейството ми.

Майк клати глава.

— Но аз… — започва той.

Рейчъл го удря с пистолета през лицето. Той се сгърчва от болка и залита назад към аквариум с рибки. Тя го хваща за ревера на сакото и го задържа на място. Дръпва го към себе си.

— Сега схващаш ли?

— Така мисля — изхленчва Майк.

Тя подпира брадичката му с дулото на пистолета.

— Схващаш ли? — повтаря.

— Схващам — измрънква той и се разплаква.

Тя сваля ски маската от лицето му и оставя ръката си с пистолета да падне до тялото. Гледа го, без да помръдне, една, две, три секунди.

— Затвори си очите — нарежда.

Той ги затваря и тя си сваля ски маската, дръпва главата му и опира чело в неговото.

— Не разбираш ли? Аз те спасявам, Майкъл — казва съвсем тихо. — Спасявам теб и семейството ти.

Той кимва. Сега разбира. Чело в чело. Жертва и съучастник. Съучастник и жертва.

— Всичко ще се оправи — прошепва тя.

— Сигурна ли си?

— Да. Обещавам.

Слага си маската и подава друга на Майк. После гневно поглежда Пийт.

— Какво, по дяволите, ти става? Я се вземи в ръце — изсъсква му.

От някаква странична врата се появява куче, едра чернозлатиста немска овчарка. Животното замръзва, щом ги зърва.

— Здрасти, момче — казва Пийт.

Кучето се приближава, подушва ръката на Пийт и подушеното явно му харесва.

Той го потупва по главата. Кучето подушва Рейчъл и Майк и, задоволило любопитството си, продължава към кухнята. От стая в предната част на къщата гърми телевизор. Те тръгват към звука по коридор, осеян с още семейни портрети.

В хола откриват едър мъж, задрямал в кресло. Голям и силен, сразен от събитията, като Гъливер. Чел е Библията. Паднала е на пода до креслото. В скута му има пистолет. Рейчъл кимва на Пийт. Той внимателно взима пистолета и го прибира в джоба на якето си.

— Това Шеймъс Хог ли е? — прошепва Рейчъл.

Майк кимва. Рейчъл вдига Библията. Книга "Второзаконие".

А сега — мисли си тя, — е време да го научим на нова религия.

41

Понеделник 4:17 ч.

Пуст плаж. Безразлично небе. Вълни, носещи се по студения черен океан.

Рейчъл се качва по задните стълби към къщата на Апънзелър. Отвън къщата изглежда празна.

Кухнята.

Напред към стълбите към мазето.

— Кайли?

Гласове отдолу.

Господи! Сега пък какво?

Тя изважда деветмилиметровия, насочва го пред себе си и слиза по стълбите.

Кайли и Амилия са в палатката за принцеси.

Играят на лекари в операционна. Кайли си е свалила маската. Ядат чипс, а Амилия се смее до сълзи.

За първи път Рейчъл я чува да се смее.

Тя сяда на стълбите и прибира пистолета.

Иска да се ядоса на Кайли, задето не е спазила инструкциите. Но не може. Кайли се грижи за момиченцето така, както едно човешко същество трябва да се грижи за друго.

У Кайли има повече съпричастие, отколкото у нея. Кайли е по-добра от нея.

Рейчъл се връща горе.

Слага пистолета на кухненската маса и сяда.

Изпълнена е със самоомраза и отвращение. Всичко това нямаше да се случи, ако беше по-добра майка.

За миг се запитва какво ли би било усещането да пъхне дулото на деветмилиметровия пистолет в устата си. Хладната въглеродна стомана да легне върху езика й, сякаш най-сетне е на мястото си. Мисълта я плаши, затова бута оръжието по-далече.

— Кога ще свърши всичко това? — прошепва тя в мрака.

Мракът не разкрива тайните си.

42

Понеделник, 18:00 ч.

Шеймъс Хог е надлежно обучен. Вече разбира как стоят нещата. Прави план и го изпълнява светкавично. Изглежда се учи бързо, когато става дума за отвличания. Качва се в колата си и отива в Енфийлд, Кънектикът, където причаква пред футболния терен четиринайсетгодишно момче на име Гари Бишъп, което играе като централен защитник.

Рейчъл не разбира много от футбол, но знае, че централните защитници са едри. Това я притеснява, но мишената е била одобрена от свръзката в уикр. Колко внимателно проверяват мишените? Интересува ли ги изобщо, ако нещо тръгне наопаки? Иска ли им се понякога нещата да тръгнат наопаки? Каква е психологията на едно чудовище?

Тя поглежда към часовника над индикатора за нивото на морското равнище.

18:01.

Излиза да чака на верандата.

Кайли е в хола и си пише домашните. Преструва се, че всичко е наред, седи и решава задачи по математика, но от време на време изхлипва. Рейчъл иска да седи при нея, но Кайли отказва.

Рейчъл я наблюдава през прозореца. В училище минало добре, й каза Кайли. Изглежда ужасно и не е имала проблем да убеди всички, че е била болна.

Пийт е у Апънзелър с Амилия. Тя е в палатката за принцеси и играе на доктори в операционна. Амилия мрази Рейчъл. Така е казала на Пийт. "Не искам жената. Мразя я."

Рейчъл изобщо не я обвинява. Поглежда телефона си и телефона еднодневка, оставени до нея на пода на верандата. 19:15. Ако всичко отново се провали, ще може ли да разчита на семейство Дънлийви да убият Хенри Хог и да започнат отначало?

Ако не успеят, тя ще трябва ли да убие малката Амилия? Да убие това ужасено и тъжно, прекрасно момиченце в палатката? Пистолетът е в джоба на халата й. Ще трябва да го направи. Ако остави Пийт да я убие, това ще значи, че отказва да поеме отговорност за действията си. Пийт наистина е застрелвал хора. Вероятно е убивал хора. В Афганистан е участвал в няколко сражения, а в Ирак е участвал в твърде много. Но в това го въвлече тя. Значи тя ще трябва да го направи. Няма избор.

Ще помоли Пийт да чака в кухнята и ще слезе в мазето по чорапи. Амилия няма да я чуе да приближава по бетонния под. Ще я застреля отзад в главата, докато си играе. Детето няма да разбере какво става. Край за секунди.

Да убиеш дете — най-страшното нещо, което някой би могъл да извърши. Но по-добре това, отколкото да допусне Кайли да бъде отново засмукана в празнотата. Рейчъл започва да плаче. Заливат я огромни вълни на мъка и гняв. Дали всичко това ги развеселява? Да принуждават добродетелни хора да вършат кошмарни неща? Всяко човешко същество на тази земя може да бъде принудено да наруши най-дълбоките си вярвания и принципи. Не е ли адски забавно? Тя чака да стане 19:25, преди да се обади на Дънлийви.

— Е?

— Тъкмо се обадихме на Шеймъс Хог. Отвличането е било успешно. Момчето почти не е създало проблеми. Хванал го е.

— Чудесно.

— Как е Амилия?

— Амилия е добре. Пак играе на доктори в операционна. Невредима е.

Рейчъл прекъсва разговора. Влиза в спалнята си и сяда на ръба на леглото. Поставя 38-калибровия на тоалетката, спуска ударника внимателно, вдига предпазителя, отваря барабана, изважда патроните, прибира ги в чекмеджето и диша.

Час по-късно уикр изпиуква от телефона й. Свръзката й съобщава, че може да освободи Амилия Дънлийви. Само с едно леко зацикляне Веригата продължава напред. Рейчъл се обажда на Хелън Дънлийви от телефон еднодневка.

— Ало?

— Ще освободим Амилия в следващите трийсет минути. Ще се обадя с инструкции — казва Рейчъл и затваря.

Отива в къщата на Апънзелър и си слага ски маската, след което двамата с Пийт отключват белезниците на малката Амилия и я извеждат от мазето. Слагат си ръкавици, а Рейчъл облича детето в чисто нови, лишени от пръстови отпечатъци джинси и пуловер. Когато брегът се разчиства, те увиват около главата й кърпа и я вкарват на задната седалка в пикапа на Пийт.

Отвеждат я на детската площадка в парка в Роули и я извеждат от колата. Казват й да остави кърпата на главата си, докато преброи до шейсет и после да отиде да си играе на люлките, докато майка й дойде да я прибере. Оставят я със старателно избърсания Господин Бу и играчка октопод, към която се е привързала.

Паркират доджа през улицата и Пийт наблюдава Амилия с бинокъл, докато Рейчъл се обажда на Дънлийви. Напомня им за Веригата, за ответния удар и за ужасяващите последствия, в случай че решат да освободят жертвата си преждевременно или ако някой се разприказва. Те вече са чули същата лекция от шефа на Веригата и сега я уверяват, че ще спазят всичко. Рейчъл им казва къде е дъщеря им и затваря.

Двамата с Пийт чакат в доджа. Малко момиченце, сам-самичко на люлките в припадащия мрак в началото на 21-ви век в Америка. Що за страховита гледка?

Минават пет минути.

На Амилия й доскучава.

Слиза от люлката и тръгва към шосе 1А. Колите по него фучат с 80 километра в час.

— По дяволите! — възкликва Пийт.

В парка вече се появяват и други хора, две момчета тийнейджъри със суичъри.

— Ще си докара белята — казва Пийт.

— Ще се оправя — отвръща Рейчъл.

Слага си ски маската на лицето. Излиза от колата и претичва през шосето при Амилия.

— Амилия, този път е опасен. Казах ти да чакаш до люлките! Мама и татко ще дойдат след пет минути.

— Не искам да си играя на люлките — заявява Амилия.

— Ако не отидеш на люлките, Амилия, ще кажа на майка ти и татко ти, че не искаш да дойдат да те вземат и те няма да дойдат!

— Наистина ли ще го направиш? — пита Амилия, внезапно уплашена.

— Да, ще го направя — отвръща Рейчъл. — А сега отивай на люлките.

— Гадна си! Мразя те!

Амилия се обръща и тръгва обратно към детската площадка.

Рейчъл отново претичва през шосето, преди тийнейджърите да забележат ски маската и евентуално да се зачудят дали тук няма нещо нередно. Когато се уверява, че не гледат към нея, тя се качва в доджа.

Амилия седи мрачно на люлките сам-сама, а тийнейджърите влизат в къщичката за игра, вероятно за да изпушат по един джойнт.

Времето пълзи.

Най-сетне колата на Дънлийви се появява и двамата хукват към дъщеря си, прегръщат я и плачат.

И всичко свършва.

Вече са извън светлините на прожекторите и могат само да се надяват, че хората по-надолу по Веригата няма да прецакат нещата и да запратят ответния удар към тях.

Прибират се вкъщи, за да видят как е Кайли, и после отиват у Апънзелър, за да заличат всички следи от пребиваването си в къщата. Разчистват мазето и махат дъската от прозорчето, връщат матрака в спалнята на горния етаж и почистват отпечатъците. Връщат механизма на задната врата на мястото му и я заключват доколкото могат. Апънзелър със сигурност ще забележат, че на вратата й има нещо, когато се върнат напролет, но пролетта е далече. Закарват боклука на сметището в Лоуъл. Когато се връщат, е късно, но Кайли още е будна.

— Край — казва Рейчъл. — Момиченцето се върна при родителите си.

— Наистина ли е край? — пита Кайли.

Рейчъл отстранява всяка следа от несигурност от гласа си и поглежда Кайли право в големите кафяви очи.

— Да — казва тя.

Кайли избухва в сълзи и Рейчъл я прегръща. Поръчват си пица и Рейчъл лежи до Кайли, докато заспи. Когато най-сетне това става, Рейчъл праща съобщение на онколожката си, че ще й се обади сутринта. Надява се, че не умира. Това би било направо черешката на тортата.

Слиза на долния етаж. Пийт е отвън по анцуг и цепи дърва за огъня. Вече са се насъбрали дузина спретнато наредени колони от нацепени дърва, високи почти по два метра. Определено има достатъчно дърва за зимата, както и за един-два зомби апокалипсиса, решава Рейчъл. Пийт влиза с куп дърва в ръце и запалва огъня.

Рейчъл му подава бутилка бира, той я отваря и сяда до нея на дивана. Нещо се е пробудило в нея, когато видя Пийт да цепи дървата. Нещо абсурдно глупаво и първично.

Никога не е познавала Пийт достатъчно добре, че да си падне по него. Той вечно беше някъде. Ирак, лагера "Лежюн", Окинава, Афганистан или просто на път. Съвсем различен е от Марти. По-висок, по-слаб, по-тъмен, по-мрачен и по-мълчалив. Марти е очебийно красив, откъдето и да го погледнеш. Пийт е по-скоро от типа, който се научаваш да харесваш с времето. Двамата братя не си приличат нито по външен вид, нито по поведение. Пийт е самовглъбен тип. Марти е екстроверт. Марти е душата на всеки купон. Пийт е онзи в ъгъла, който разглежда книгите в семейната библиотека и си проверява часовника, за да види дали не може вече да се измъкне незабелязано.

Пийт допива бирата на една глътка и взима втора. Рейчъл му запалва едно марлборо от запасния стек на Марти, останал от времето на държавните му изпити.

— Имаме и това — казва тя и му показва бутилка дванайсетгодишно шотландско уиски "Баумор". Налива по един пръст на всеки.

— Хубаво е — казва Пийт.

Това усещане му харесва. Лекото замайване от алкохола. Забравил го е. Напълно различно замайване от онова, което предизвикват опиатите. Хероинът е защитно одеяло, с което се замяташ целия. Най-красивото одеяло на света, което облекчава болката и те оставя да потънеш в една есенна вселена от блаженство.

Алкохолът те изкарва от самия теб. Поне него изкарва от самия себе си. Въпреки това той не смее да се довери на тези емоции.

— Ще отида да проверя вратите — казва и се прокашля.

Става рязко, взима деветмилиметровия пистолет, обикаля къщата и заключва вратите. После отново идва и сяда на дивана. И тогава взима решение. Време е да каже на Рейчъл истината за себе си. Да й сподели двете си тайни.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започва той колебливо.

— Да?

— Става дума за армията. Бях… уволних се с почести, но бях на косъм. Едва се спасих от военен съд за случката в "Бастион".

— За какво говориш?

— Четиринайсети септември 2012 — казва той с безжизнен глас.

— В Ирак?

— Афганистан. Лагера "Бастион". Талибани, облечени в американски униформи, навлязоха в периметъра, стигнаха до базата и започнаха да стрелят по самолетите и оборудването. Аз бях дежурен инженер в хангар двайсет и две. Само че, ами… не дежурях. Бях се надрусал и лежах в палатката си. Пуших трева, нищо повече. И все пак. Бях оставил един старши сержант на пост.

Рейчъл кимва.

— Когато отидох да видя какво става, беше настанал ад. Стреляха с трасиращи патрони и гранатомети, цареше пълен хаос. Британските пилоти стреляха по нашите морски пехотинци, а те стреляха по сухопътните. По някаква случайност при нас се бяха озовали и някакви частни охранители и точно те предотвратиха поголовната сеч. И милион години да живея, не би ми хрумнало, че е възможно талибани да се промъкнат толкова навътре в базата. Принц Хари беше дошъл от Англия и точно тази нощ беше в лагера. Зоната за ВИП посетители беше на двеста метра от битката. Пълен ужас, както можеш да си представиш, и аз отговарях за голяма част от случилото се.

— Стига, Пийт, това е било преди шест години — възразява Рейчъл.

— Ти не разбираш, Рейч. Онази нощ загинаха морски пехотинци и аз нося отговорност за това. Наказаха ме по член 15, но можеха да ме накажат и с позорно уволнение, ако не се притесняваха, че ще се вдигне медиен шум. Аз бездруго сам напуснах след две години. Шест години, преди да направя двайсет и да се пенсионирам. Без пенсия, без осигуровки. Пълен идиот!

Тя се навежда към него и нежно го целува по устните.

— Всичко е наред — казва.

Целувката му спира дъха.

Много си красива — иска да й каже, но не може. Тя е изтощена, отслабнала и крехка, но въпреки това е прекрасна. Не това е проблемът. Проблемът е да успее да изрази чувството. Той усеща как бузите му се зачервяват и извръща поглед. Тя отмята кичур тъмна коса от смръщеното му чело. Целува го отново, този път по-сериозно. Прииска й се да го направи. Сега се притеснява, че ще има обратен ефект.

Но не е така.

Устните му са меки, но целувката е силна, дълбока. Той има вкус на кафе, цигари, уиски и други хубави неща. Пийт отвръща на целувката жадно, но след минута се поколебава.

— Какво?

— Не знам дали ще мога — тихо казва той.

— Какво искащ да кажеш? Не те ли…?

— Не е това. Изобщо не е това. Ти си страшно секси.

— Кожа и кости съм…

— Не, изглеждаш великолепно. Не е това.

— Какво е тогава?

— Не съм… от много време… — казва той.

Не е съвсем лъжа. Мисли си за втората голяма тайна — хероина — и се чуди дали ще бъде в състояние да отговори на очакванията й.

— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко съвсем бързо — казва Рейчъл и го повежда към спалнята.

Съблича се и ляга на леглото. Тя не го осъзнава, но е страхотно привлекателна — мисли си Пийт. Кестенява коса, дълги, дълги крака.

— Хайде — казва тя игриво. — Пистолет ли носиш в джоба си или…? О, пистолет било!

Пийт слага деветмилиметровия на нощното шкафче и съблича тениската си. Когато сваля панталоните, с известна изненада открива, че всички части на тялото му работят както трябва.

— Виж ти, виж ти — казва Рейчъл.

Пийт се усмихва широко. Е, една грижа по-малко — казва си той и ляга на леглото при нея. Сексът е от онзи, който правят хора, оцелели след самолетна катастрофа. Трескав, напрегнат, отчаян, гладен. Двайсет минути по-късно тя свършва и той свършва. Пищен оазис след месеци суша.

— Това беше… — започва Пийт.

— Да — съгласява се Рейчъл.

Става, за да донесе цигарите и уискито.

— Беше и малко странно — казва тя. — Дори перверзно. Имам предвид, двама братя… Господи, кой върши такова нещо?

— Само стой настрана от баща ми. Не знам дали сърцето му ще издържи.

— Това е отвратително.

Пийт става и рови из музикалната й колекция, която се състои основно от соул музика и джаз. Дисковете й са само на Макс Рихтер, Йохан Йохансон и Филип Глас.

— Боже, Рейчъл, да си чувала за нещо, наречено рокендрол?

Зарежда "Night Beat" на Сам Кук. Когато се връща в леглото, тя вижда съвсем ясно дупките по ръцете му. Не се изненадва. Подозираше го. Докосва дупките и после съвсем нежно го целува.

— Ако ще оставаш тук, ще се наложи да се изчистиш — казва тя.

— Да — съгласен е той.

— Не, Пийт. Сериозно говоря. Даде на Амилия опасна храна. Даде пистолет на Майк Дънлийви. Трябва да се откачиш от тази гадост.

Пийт усеща силата на погледа й. Срамува се от себе си.

— Извинявай. Ужасно съжалявам. Права си. И ти, и Кайли го заслужавате. Вече не става дума само за мен. Ще се откача.

— Трябва да ми обещаеш, Пийт.

— Обещавам.

— Химиотерапията не е същото нещо, но и аз минах през трудни времена. Ще бъда до теб и ще ти помагам.

— Благодаря ти, Рейч.

— Какво стана онази нощ в Провидънс? В къщата на Шеймъс Хог? Друсан ли беше?

— Не. Не друсан, но…

— Какво?

— Тъкмо ми минаваше. Изобщо не мислех, когато дадох на Майк Дънлийви пистолета. Съжалявам. Можеше да ни убие.

— Но не го направи.

— Не.

Тя го възсяда и го поглежда в очите.

— Не бих се справила без теб, Пийт. Сериозно говоря. — Целува го по устните.

— Ти беше, мила, ти спаси семейството си — възразява Пийт. — Ти го постигна. Можеш да постигнеш всичко.

— Ха! А се чувствам такава неудачница от няколко години. Работих като сервитьорка и какво ли не, за да може Марти да си вземе изпитите и да получи разрешително за адвокат. Дори и преди това. Знаеш ли, че когато помагах на Марти да учи за приемния изпит, изкарах 170 точки на практическата част? Той изкара 159. Имах такъв потенциал, Пийт. А го пропилях.

— Но напълно промени живота си, Рейч. Невероятно е какво направи, за да си върнеш Кайли.

Тя поклаща глава. Цяло чудо е, че Кайли е при тях, а човек не може да се поздравява за чудеса. Слага ръка на гърдите му и усеща туптенето на сърцето му. Спокойно, бавно, отмерено. Има три татуировки, змията уроборос, захапала опашката си, емблемата на морската пехота и римско V.

— Какво значи петицата? — пита тя.

— Броят на мисиите.

— А уроборосът?

— Да ми напомня, че няма нищо ново под слънцето. Хората са оцелявали и след по-страшни неща.

Тя въздъхва и го целува отново. Усеща, че се раздвижва под нея.

— Чудесно ще е, ако този момент може да продължи вечно — казва Рейчъл.

— Ще продължи — щастливо отвръща Пийт.

Не — мисли си Рейчъл. — Няма да продължи.