Веригата

43

Кална хипарска комуна в Крит, Ню Йорк, в началото на 80-те. Сутрин е, ранна есен, сиво небе. Прехвърча дъжд. Комуната заема няколко занемарени селскостопански сгради. Съществува от лятото на 1974, но никой, присъединил се към нея оттогава насам, не е проявил особени умения в отглеждането на животни, земеделието или дори основната поддръжка на сградите.

Името на комуната се е променяло няколко пъти през последните петнайсет години. Наричала се е "Децата на Астерион" "Децата на Европа", "Децата на Любовта" и така нататък. Но не името е важно. Когато за случилото се тази есенна сутрин се появява репортаж в "Ню Йорк Дейли Нюз", крещящото заглавие е "Клане в наркоманска секс секта".

Засега обаче всичко е мирно и тихо.

Дете на около две години, момченце на име Лунен лъч, е навън със своята сестра близначка Гъбка и групичка други деца на същата възраст, по-големи деца, пилета и кучета. Играят си в калната нива зад двора без надзор. Децата изглеждат весели, въпреки че са мокри и мръсни.

В плевнята около дузина младежи седят в кръг и халюцинират под влиянието на ЛСД. В края на седемдесетте са се събирали по трийсет-четирийсет души, но онова време е било разцветът на този тип експерименти в алтернативните начини на живот и е отминало отдавна. Осемдесетте носят съвсем различен дух и комуната бавно умира.

Събитията от този ден ще сложат отблъскващ край на историята.

Едно комби спира пред двора на фермата. От него слизат един стар и един млад мъж. Двамата се споглеждат и си слагат ски маски на лицата. Въоръжени са с грозни, евтини късоцевни револвери 38-и калибър. Мъжете влизат в плевнята и започват да питат надрусаните младежи къде е Алиша. Никой като че ли не знае къде е Алиша и дори коя е Алиша.

— Да пробваме в къщата — казва възрастният мъж.

Излизат от плевнята, подминават един ръждясал трактор и влизат в просторната стара фермерска къща. Сградата е истински лабиринт, изпълнен с препятствия. Навсякъде са разхвърляни матраци, мебели, дрехи, играчки и настолни игри. Мъжете изваждат оръжията си и проверяват стаите на първия и втория етаж. После поглеждат към стълбите за третия етаж. Някъде там свири музика.

Младият мъж разпознава песента като една от албума "Sticky Fingers" на "Ролинг Стоунс", един от любимите на Алиша. Докато се качват по стълбите, музиката се засилва. Влизат в голямата спалня в момента, когато свършва "Sister Morphine" и започва "Dead Flowers".

Откриват Алиша, руса млада жена, легнала до друга жена и червенокос мъж с рижава брада. Лежат в огромно старомодно легло. Алиша и рижавобрадият са надрусани. Другата жена изглежда дълбоко заспала. Възрастният мъж коленичи до Алиша, удря й шамар и се опитва да я върне в реалността.

— Къде са децата, Алиша? — пита той, но тя не отговаря.

Младият мъж я разтърсва и й задава същия въпрос, но тя и на него не отговаря. Накрая се отказват да питат. Старият грабва една възглавница и я подава на младия. Младият поглежда възглавницата и поклаща глава.

— Само така ще сме в безопасност — казва старият. — Иначе адвокатите ще ги върнат на нея.

Младият мъж обмисля думите му известно време, кимва и след това, отначало колебливо, но после все по-гневно, започва да души Алиша с възглавницата. Алиша се бори, дращи ръцете на младия мъж, рита във въздуха. Брадатият се свестява и вижда какво се случва.

— Ей, човече! — възкликва той.

Старият изважда револвера си и застрелва брадатия в главата. Младият пуска възглавницата и вади своя пистолет.

— Том? — диша на пресекулки Алиша.

Старият застрелва и нея в главата. Въпреки шумотевицата другата млада жена още не се е събудила или пък се преструва на заспала. Старият я застрелва. Из въздуха лети перушина, чаршафите са пропити с кръв. Вратата на банята се отваря и оттам излиза гол млад мъж с руло тоалетна хартия в ръка.

— Какво става тук? — сепва се той.

Старият мъж се прицелва внимателно и застрелва смаяния млад мъж в гърдите. Вероятно го е убил, но за всеки случай прекосява спалнята и му вкарва още два куршума в главата.

— Господи, каква бъркотия! — казва младият мъж.

— Аз ще се оправя тук, а ти иди да намериш децата — казва му старият.

Десет минути по-късно младият мъж открива Лунен лъч и Гъбка да си играят в калта зад плевнята. Завежда ги в колата. Старият мъж вади ловджийски нож и отрязва четири пръста от лявата ръка на Алиша — пръстите, с които издра младия мъж и по които има следи от неговата ДНК.

Открива туба с бензин и обикаля цялата къща, разливайки горивото. Избърсва тубата с платнена кърпа, отива при мивката в кухнята и си налива чаша вода. Изпива я и избърсва чашата от отпечатъците си.

Излиза през мрежестата врата, задържа я отворена с крак, запалва цялата редица клечки на един картонен кибрит и го хвърля на пода в кухнята. Ивица ален пламък се стрелва през линолеума. Старият мъж се връща при Том и комбито. Тръгват си от комуната, старият кара, а Том е отзад с децата.

Не срещат други коли по тесния път, който отвежда от фермата — което е добре за всички. Том гледа през задното стъкло и вижда как къщата избухва в пламъци. Карат четирийсет минути, докато не стигат до някакво езеро. Старият мъж спира колата, излиза и почиства двата пистолета и ловджийския нож с кърпа. Пъхва ножа в хартиената торба с пръстите на Алиша. Скъсва дупка в торбата и я хвърля заедно с двата пистолета в спокойната вода.

Потъват на мига. Три кръга от вълнички се пресичат за миг във формата на тройна спирала, чието изображение се среща на входовете на гробници от неолитната епоха в Европа. После спиралите се изглаждат и тъмната вода отново е гладка.

— Хайде — казва старият мъж. — да вървим.

44

Снежна буря. Студ. Купчините в краката й са птици, замръзнали птици, паднали от дърветата. Снегът жили лицето й, но тя почти не го усеща. Тук е и не е тук. Гледа себе си в киносалона на признанията. Единственото, което иска да направи, е да стигне от пощенската кутия до къщата. Но не вижда през веещата се снежна пелена над Олд Пойнт Роуд. Не иска да свие в погрешната посока и да навлезе в мочурището. Върви сковано, само по халат и пантофи. Защо е толкова неподходящо облечена? Толкова неподготвена? Толкова изненадана?

Мочурището я чака, за да запълни празното място. Дължиш на нищото един живот, защото върна дъщеря си оттам.

В езерото патиците започват да крякат тревожно. Нещо се спотайва в края на залива. Вятърът завихря снега пред лицето й. Какво я е прихванало да излиза в такова време? Белотата потъмнява и оформя очертанията на някакво създание. Мъж. Извивката на качулката на якето му прилича на чифт рога. Може би наистина има рога. Може би е с тяло на мъж и глава на бик. Той приближава. Не, мъж е. Облечен е в дълго черно палто и има червена коса и тъмни очи. Носи пистолет. Насочен е към гърдите й.

— Търся Кайли О'Нийл — казва мъжът.

— Не си е вкъщи… Тя, тя замина за Ню Йорк — заеква Рейчъл.

— Вие ли сте Рейчъл О'Нийл? — пита мъжът.

— Да.

Мъжът вдига пистолета… Тя се сепва и се събужда.

Леглото е празно. Пийт го няма. Къщата тъне в тишина. И преди е сънувала този сън. Вариации на тема. Смисълът му е очевиден. Не е нужно човек да е гений, за да разбере кошмара: длъжница си. Винаги ще бъдеш длъжница. Дължиш. Щом станеш част от Веригата, оставаш част от нея завинаги. Дори ако ти хрумне да се отделиш, ответният удар ще те настигне.

Като рака. Той винаги ще бъде там, ще се спотайва в сянката до края на живота й. До края на живота на всички им.

Рак.

Да.

Тя поглежда възглавницата и, разбира се, на нея са паднали няколко кестеняви и черни косъма и — о, колко очарователно! — доста посивели косми. Когато отиде да се срещне с онколожката си в онзи съдбовен вторник сутринта, доктор Рийд веднага я прати на ядрено-магнитен резонанс. Резултатите явно бяха достатъчно тревожни, че да накарат доктор Рийд да назначи хирургическа операция още същия следобед. Същата операционна със светлобежови стени в Масачузетската болница. Същият мил анестезиолог от Тексас. Същия хирург унгарец, който не си губи времето с празни приказки. Дори от уредбата звучи същата симфония на Шостакович.

— Всичко ще бъде тип-топ, мило. Брой обратно от десет — каза анестезиологът.

Я стига! Кой ползва "тип-топ" в днешно време? — помисли си Рейчъл.

— Десет, девет, осем…

Операцията бе обявена за успешна. Ще има нужда "само от профилактичен курс химиотерапия" — на доктор Рийд й е лесно да го каже, защото няма тя да се подлага на него. Не на нея ще вливат отрова във вените. И все пак веднъж на две седмици за четири месеца е нещо, с което Рейчъл може да се справи. Вече нищо не е толкова кошмарно, след като дъщеря й е при нея.

Изтръсква космите от възглавницата и кошмара от съзнанието си. Чува как на горния етаж Кайли влиза в банята. Някога Кайли пееше под душа. Вече не пее.

Рейчъл вдига щорите и взима чашата с кафе, която Пийт е оставил за нея до леглото. Сутринта изглежда приятна. Тя се изненадва, че няма сняг. Сънят беше много реалистичен. Спалнята гледа на изток, към залива. Тя отпива глътка кафе, дръпва стъклената врата към верандата и излиза. Времето е ясно и мразовито, а калищата близо до водата са пълни с птици.

Вижда доктор Хейвъркамп да върви през дюните пред къщата. Помахва й и тя му помахва в отговор. Той се скрива зад един храст пясъчна слива — растението, от което е взел името си и този остров, и онзи в Ню Йорк. Сливите са узрели. Предишната есен направиха конфитюр и го продаваха на фермерския пазар. Двете с Кайли си разделиха приходите. Кайли нарече начинанието им "Вайнланд Джам Корпорейшън" и го изписа на домашно направените етикети на бурканите. Тя се развълнува, когато научи, че опасните грабителски настроени викинги може би някога са стигнали чак до острова. В онези дни са могли да копнеят за малко опасност от безопасно разстояние.

Рейчъл пристяга колана на халата си и влиза в хола.

— Мило, искаш ли да ти направя закуска? — провиква се към дъщеря си.

— Препечена филийка, моля — отвръща Кайли от горния етаж.

Рейчъл продължава към кухнята и слага две филии хляб в тостера.

— Честит Ден на благодарността — казва някой зад нея.

— Мамка му! — възкликва тя и се завърта, вдигнала ножа за хляб.

Стюарт на шега вдига ръце.

— Стюарт, много съжалявам, не знаех, че си тук — казва Рейчъл.

— Можете да свалите ножа, госпожо О'Нийл — отвръща Стюарт с престорено ужасено изражение.

— Извинявай и за мръсната дума. Не казвай на майка си.

— Няма проблем. Не е изключено да съм чувал тази дума веднъж-дваж в различни, хм, контексти.

— Искаш ли препечена филийка?

— Не, благодаря. Дойдох само да кажа здрасти на Кайли, преди да тръгнете.

Рейчъл кимва и все пак слага филийка и за Стюарт. Тримата с Кайли и Пийт ще празнуват Деня на благодарността в Бостън. Празникът се пада само два дни след поредната химиотерапия, но Марти прояви готовност да го организира и ги покани у тях.

Всичко е наред. Абсолютно всичко.

Рейчъл изпича още две филийки и ги слага в стойката за препечени филии.

Пийт се връща от джогинга си. Изглежда задъхан, но щастлив. През последните две седмици тича доста и е заякнал. От Клиниката за ветерани в Устър го вкараха в метадонова програма, която позволява да намалява постепенно дозата опиати, които употребява. Дотук работи. И ще трябва да продължи да работи. Семейството е най-важното. Пийт го знае.

Целува я по устните.

— Добре ли потича? — пита тя.

Той я поглежда. Веднага познава.

— Кошмар? — прошепва той.

Тя кимва.

— Същият — казва.

— Трябва да поговориш с някого.

— Знаеш, че не мога.

На никого не могат да кажат, че са влезли в огледалото и са се озовали в свят, където кошмарите са истински.

Пийт си налива кафе и сяда до Рейчъл на холната маса. Така и не я попита официално дали може да се нанесе в къщата. Отиде в Устър и си донесе вещите, които сметна за нужни — а те не са много — и после просто остана. От тримата Пийт като че ли се справя най-добре. Ако сънува кошмари, не ги споменава, а метадонът го пази от най-страшните пристъпи на абстиненция.

Онази нощ у Апънзелър Кайли слязла при малката Амилия. Момичето се било събудило и Кайли я успокоила и й казала, че всичко ще се оправи. Но не там е работата. Работата е, че е слязла долу. Превърна се в съучастник на хората, затворили момичето в мазето. Тоест тя беше и жертва, и насилник. Като всички тях. Жертви и съучастници. В това превръща хората Веригата. Изтезава ги и после ги превръща в съучастници в изтезанията на други.

Кайли не се е напишквала в леглото от четиригодишна. Сега чаршафите й са мокри почти всяка сутрин. Когато сънува, сънищата са винаги едни и същи — как я хвърлят в подземие и я оставят да умре в самота.

На остров Плъм всичко се промени. Кайли не ходи нито на училище, нито до магазина, нито където и да било сама.

Преди рядко заключваха вратите. Сега винаги ги заключват. Пийт подмени и подсили всички ключалки. Изчисти електронните устройства на Рейчъл от шпионски програми, а приятелят му Стан дойде и прочисти цялата къща от микрофони, а после сложи джипиес проследяващи устройства с размера на монети в обувките на Кайли. Те непрекъснато следят Кайли, когато излезе, особено когато е при баща си в града.

Кайли знае, че не може да разкаже на баща си за случилото се. Нито на баща си, нито на Стюарт, нито на училищния психолог, нито на баба си. На никого. Но Марти не е глупак и вижда, че нещо не е наред. Може би е свързано с момче? Няма да я насилва да му каже. И той си има проблеми. Тами внезапно реши да се върне в Калифорния, за да се грижи за майка си, която неотдавна претърпя катастрофа, и не иска да поддържа дистанционна връзка. Няколко кратки имейли и просто така стигнаха до сбогом.

Пийт не е особено изненадан. Марти бе спасил Тами от фалит, възстанови правото й да тегли кредит, оправи всичките й юридически проблеми и след всичко това тя каза: Мерси много, сега се връщам на Западния бряг. Приложила му е похвати от социалното инженерство — мисли си Пийт. Той е виждал жени като Тами и преди. Всъщност дори се е женил за момиче от този тип. Познава и много мъжки версии на Тами.

Кайли най-сетне слиза по долнище от анцуг и тениска. Рейчъл знае какво значи това. Пижамата й е в коша за пране.

— А, здрасти, Стюарт — казва дъщеря й.

Изглежда толкова тъжна. Дано Денят на благодарността да я разсее малко от мислите й. Рейчъл я наблюдава, докато се преструва, че преглежда учебниците си по философия. Стюарт говори, а Кайли му отговаря разсеяно. Накрая Стюарт се сбогува. Закусват и се обличат за пътуването.

В един часа Пийт ги откарва в новия дом на Марти в Лонгуд, което буквално е на един хвърлей от стадиона на Ред Сокс, Фенуей Парк. Хубав квартал. Адвокати, лекари, счетоводители. Бели дървени огради, поддържани морави.

— Колкото и да ти плаща Марти за издръжка на Кайли, поискай повече — казва Пийт, когато паркира доджа.

Марти дори не се е опитал да готви: Поръчал е всичко през приложение за доставка на готова храна, което е съвсем подходящо. Къщата е почти празна и в момента няма гадже, което малко изненадва Рейчъл. Марти винаги е бил човек с План А и План Б.

Разказва им всичко за внезапното заминаване на Тами и последните новини в работата си. Разстроен е от факта, че Тами е скъсала с него със съобщения и толкова неочаквано е заминала за Калифорния, но Марти не е от хората, които допускат нещо подобно да ги срине. Говори за клиенти, разказва една особено смешна история за четенето на някакво завещание и след това ги развлича с няколко от по-читавите си вицове за адвокати.

Не пита как върви училището на Кайли. Вече знае за спада в успеха й и смята, че е по-разумно да не повдига въпроса.

Кайли е някак далечна, а Рейчъл е твърде изтощена, за да говори, но Пийт като никога поддържа разговора. Казва, че обмисля да се спусне с каяк по крайбрежния канал от Бостън до Флорида и описва особеностите на каналите при Кейп Код и залива Чесапийк.

Майката на Рейчъл се обажда от Флорида и Марти настоява да говори с нея. Следва миг паника, когато я пита за "Хамилтън" но Джудит се сеща да излъже.

Джудит казва на Рейчъл, че трябва веднъж завинаги да скъса всички връзки със семейство О'Нийл, а Рейчъл я изслушва, изразява съгласие, честити й Деня на благодарността и затваря.

— Ти как прекара Деня на благодарността миналата година, чичо Пийт? — пита Кайли.

— Бях в Сингапур, на път за някъде. Нищо не правих. Дори пуйка не намерих.

— Кога за последно си празнувал в домашна обстановка? Със семейството? — пита Рейчъл.

Пийт се замисля.

— Преди няколко години. Последния Ден на благодарността, който си спомням, прекарах в Окинава, в лагера "Бътлър". Сготвиха ни пуйка и картофено пюре. Никак не беше зле.

Рейчъл го слуша и се усмихва. С едната си ръка държи тази на Кайли под масата, а с другата разхожда храната из чинията си и се преструва, че яде. Поглежда Кайли, която се смее на вицовете на баща си, но е на косъм да се разплаче. Поглежда Пийт, замислен и мълчалив, но полагащ усилия да поддържа някакъв разговор. Поглежда Марти, красив, сладкодумен и забавен. Тами е идиотка. Марти е добра партия.

Става от масата, за да отиде до тоалетната. В коридора зърва отражението си в огледалото. Отново е започнала да чезне. Да се слива с фона. Влиза в банята и дърпа дразнещия конец, увиснал от любимия й червен пуловер.

Сяда на тоалетната чиния, подпира глава с ръце и се замисля.

Телефонът й иззвънява. Получава съобщение в криптираното приложение уикр. Досега е получавала такива съобщения само от един човек: от Непознатия номер. От Веригата.

Отваря съобщението.

"За доста неща трябва да си благодарна тази година, Рейчъл. Ние ти върнахме дъщерята. Върнахме ти живота. Бъди благодарна за милостта ни и помни, че щом веднъж станеш част от Веригата, оставаш част от нея за вечни времена. Не си първата и няма да бъдеш последната. Ние наблюдаваме, слушаме и можем да се появим на прага ти във всеки момент." Рейчъл изпуска телефона и сподавя вика си. После избухва в сълзи. Историята няма да свърши. Никога. Тя се свлича бавно на пода и след няколко секунди се сеща, че трябва да диша. После изплаква лицето си и пуска водата в тоалетната, след което поема дълбоко дъх и се връща при семейството си.

Всички я поглеждат. Всички виждат, че е плакала. Двама от тях се досещат за причината.

45

Номер 55, улица "Фрут" Бостън, Масачузетс.

Тя им казва да не идват. Иска да дойдат, но винаги им казва да не го правят. Пийт трябва да я докара, разбира се, но няма причина Кайли и Марти да присъстват.

В категорията на бившите съпрузи Марти е от най-добрите.

Чакат пред семейната стая.

Семейната стая е приятна. Има телевизор, по който върви Си Ен Ен, и цял куп броеве на "Нешънъл Джиографик" някои — чак от 60-те. През прозореца се вижда бостънското пристанище. Ако се загледа, човек може да зърне фрегатата "Конститюшън"[9].

Тя се радва, че не са тук с нея, за да гледат как дъхът й спира от болка, когато сестрата включва системата, и как, след като потече отровата, тялото й започва да трепери, а стаята се завърта от пристъпите на гадене.

Химиотерапията е една малка смърт, която човек трябва да покани в дома си, за да не допусне голямата смърт, която чака на верандата да се намърда вътре. Когато унижението и агонията свършват, я отвеждат с количка до стаята за възстановяване и й се усмихват. Прегръдки от Кайли и Пийт. Марти, дърдорещ със сто километра в час.

Това му трябва на човек. Семейство. Приятели. Подкрепа. Доктор Рийд е доволна от лечението. Прогнозата й е оптимистична. Графиката сочи нагоре.

Но ужасяващата тайна е, че Рейчъл съвсем не е добре.

Тялото й започва да се предава.

Тя отслабва.

И знае, че не ракът я изяжда отвътре. Не е той Врагът.

Тя е Врагът.

Веригата.

46

Едно семейство току-що завърши настаняването си в къща в Бетесда, Мериленд. Денят беше дълъг, но хамалите най-сетне си тръгнаха и всички кашони са в къщата.

Семейството се подрежда за снимка пред новия си дом. Едно щастливо семейство в слънчевото предградие. Представете си картината на Робърт Бектъл "Понтиак ‘61", само че в по-модерна версия от началото на 90-те и с деца на еднаква възраст. Близнаци са. Том Фицпатрик, съпругът, е дребен, слаб тъмнокос мъж с бяла риза и черна вратовръзка. Доста прилича на главния герой от стария сериал "Омагьосан" в първите му сезони. Изглежда безобиден. Новата му съпруга Черил е бременна. Има дълга, права, златиста коса и бретон над хубавите й кафяви очи. Без да се насилва аналогията със сериала, би могло да се каже, че има излъчване, подобно на това на главната героиня, добрата вещица Саманта Стивънс.

Момченцето, Лунен лъч, сега се казва Оливър. Пухкаво, безобидно наглед дете, макар и с леко зловещо вторачено изражение. Момичето, Гъбка, се казва Маргарет. Тя също гледа вторачено, но при нея не се забелязва толкова покрай къдравата червена коса и факта, че тялото и крайниците й рядко са в покой. Ако Том бе склонен да води децата си по психиатри, Маргарет сигурно вече щеше да е на риталин, но Том не си пада по докторите. Старомоден е в това отношение. "Не ти трябва таблетка за всяка болежка" — казва баща му.

Два дни след нанасянето си семейството организира новодомско парти за всички съседи. На тази улица живеят служители от Конгреса и Държавния департамент, и от Финансовото министерство.

— Ами, хм, аз тъкмо започвам. Съвсем отскоро съм в Бюрото. В Отдела по граждански права — разказва Том на партито. Това са му казали да казва на хората. Наистина е отскоро във ФБР, но не е в Отдела за граждански права, а в екипа за борба с организираната престъпност. Опасна област.

Същата вечер в къщата се провеждат три отделни партита. Едното е партито, на което мъжете се опознават. Том се представя добре. Оставя впечатление за семпъл, скучен тип, мъж, който открай време носи една и съща войнишка прическа, слага си калъфи срещу протекли химикалки в джоба на ризата и пие само бира "Коорс Лайт".

Другото е женското парти. Черил е красива и скучна, а може би малко глупава. Тя е типичната майка от предградията, която някога е имала свои мечти, но се е отказала от тях в името на семейството си. Искала е да стане пекар, като дядо си. Най-щастливите й спомени са от летата на авеню "Джаксън", когато е ставала по-рано от целия свят, качвала се е на колелото и е отивала при деди в пекарната, за да му помогне да сложи първата партида хляб. Черил казва, че са се преместили тук от Ню Йорк, но дрехите й определено не изглеждат купувани на Пето Авеню. Тя никога не е пушила трева. Не е остроумна. Не е заплаха.

Накрая идва детското парти, което се провежда в стаята с телевизора. Детското парти е най-интересното. Момчетата подлагат на обстоен оглед музикалната колекция на семейството и я обявяват за скапана: Джон Денвър, Линда Ронщад, Джус Нютън, Карпентърс. Момичетата си разказват семейните тайни. Баща на Тед е пияница, който спи със секретарката си. Майката на Мери преди две години е блъснала с колата си жена на велосипед и я е убила на място. Майката на Джанин си мисли, че кварталът е отишъл по дяволите, след като на улицата се е нанесло индийско семейство.

Партито продължава доста след часа за лягане на децата. Оливър научава, че и Джетс, и Джайънтс са скапани отбори, но Джайънтс са по-скапани, защото играят в същата дивизия като Редскинс. Той казва, че всъщност не се интересува особено от американски футбол. Едно десетгодишно момче на име Закари казва на Оливър, че е малък смрадлив педераст. Закари също така го информира, че майка му е курва.

Оливър спокойно казва на момчето, че майка му е мъртва. Майка му е била убита, а тялото й е било изтезавано и след това изгорено.

Зак пребледнява. След минута пребледнява още повече, след като Маргарет го предизвиква да изпие половин кутийка бира, която тя е намерила. Закари изпива бирата и казва, че и преди е пил бира. Това може и да е вярно, но не и бира, обогатена с чаена лъжичка силно очистително.

Зак започва да повръща на фонтан, което слага край на партито.

47

Взира се в екрана на компютъра. Празна страница, мигащ курсор.

Мразовита декемврийска сутрин е, до прилива има още час. Заливът е пълен със зимуващи по тези места гъски и патици.

Тя си поема дълбоко дъх и започва да пише: Лекция 2: Въведение в екзистенциализма. Екзистенциалистите вярват, че човешкият живот е опит да се наложи смисъл на съществуване, лишено от такъв. За тях светът е уроборос — змия, която се самоизяжда. Свят на повтарящи се закономерности. Прогрес не съществува. Цивилизацията е въжен мост, увиснал над бездна.

Тя поклаща глава. Погрешен тон. Изтрива текста и гледа как трудът й изчезва за секунда.

Кайли слиза, облякла новото си червено палто. Днес изглежда щастлива. И тя като майка си става все по-добра в имитирането на щастие. Достатъчни са лека извивка нагоре в ъгълчетата на устата в подобие на усмивка и малко по-звънлив глас. Но очите разказват друга история.

Напоследък често я боли корем. Лекарите не откриха нищо.

Казаха, че вероятно е от стрес. Стрес, който я кара да се превива от болка, предизвиква кошмари и я кара да се напикава в леглото. Тя се старае да изглежда смела, но Рейчъл знае истината.

— Може ли да тръгваме? — пита Кайли.

— Разбира се. Бездруго лекцията не ми се получава — казва Рейчъл и затваря лаптопа.

— Дайте ми пет минути да си взема душ и тръгваме — казва Пийт.

— По-добре да не закъсняваме — отвръща му Кайли.

— Ако е казал пет минути, значи ще му отнеме пет минути — намесва се Рейчъл.

На тази планета, пълна с мъже, на които не може да се разчита — бащи, които зарязват семействата си, съпрузи, които те напускат заради по-млади жени — Пийт е от онези, на които винаги може да се разчита. Въпреки това тя няма да допусне един наркоман да живее в една къща с дъщеря й, затова се грижи да следва метадоновата си програма стриктно. Той го прави и освен това затвърждава впечатлението за човек, на когото може да се разчита, като започва работа като охранител, за да изплати внезапно скочилите си до небесата задължения по кредитните карти.

Точно пет минути по-късно тримата са във волвото и пътуват към града. Паркират до "Старбъкс" и Рейчъл сяда на маса до прозореца с чаша топъл чай, докато Пийт и Кайли отиват да купят някои неща.

Събота сутрин е и Нюбърипорт е пълен с местни и туристи. Марти ще ги вземе след час, ще е с новата си приятелка. Разбира се, че има нова приятелка. Най-сетне има План Б. Но вместо да ги запознае с нея на острова, ще се срещнат тук, в по-безопасното, по-неутрално кафене на "Старбъкс" в града.

Щом Кайли изчезва от поглед, Рейчъл вади телефона си и проверява приложението за джипиес проследяването, свързано с чиповете в обувките й. Да, ето я, върви по главната улица и завива наляво, по "Танъри". Всяко дете на всеки родител е заложник на късмета, но не на всеки родител това е било напомняно по такъв незабравим начин. Тя вижда Пийт да върви през улицата, понесъл цял куп пазарски торби. Помахва му, той влиза в кафенето и я целува по бузата.

— Какво купи? — пита тя.

— Няколко неща за Кайли.

— Дано не си похарчил много пари, защото вече си й дал повече от…

— Шшшт — прекъсва я Пийт. — Една от малкото ми проклети радости в този живот е да купувам подаръци за племенницата си.

Седят, говорят си и чакат Марти. Той, както обикновено, закъснява.

— Най-сетне — казва Пийт и почуква часовника си, докато се изправя. — Естествено, новата приятелка е красавица. И, о, боже, още по-млада е и от предишната, като гледам.

Марти влиза разцъфнал в усмивка. Облечен е с протрити джинси, сива тениска с шпиц деколте и кожено яке "Армани". Косата му е подстригана късо и отнякъде се е сдобил с тен.

Момичето е дребничко, с къса руса коса, щръкнала във всички посоки. По-ниска е от Марти, за разлика от Тами, но въпреки това е поразително красива. Сладък чип нос, тъмносини очи, трапчинки. Изглежда сякаш току-що е завършила гимназия.

Следват представяния. Стискат се ръце. Рейчъл съзнателно не се заслушва, за да чуе името на момичето, защото знае, че и тази ще бъде последвана от друга, същата като нея, вероятно само след няколко седмици.

Кайли също идва, прегръща баща си и се здрависва с новата му приятелка.

Новата приятелка казва, че Кайли изглежда много елегантно и шик в новото си червено вълнено палто, от което на Кайли й става приятно.

Говорят си известно време, а Рейчъл се усмихва и бавно се слива с фона. Колко е лесно човек да се слее с фона, когато е толкова лек. Когато единственото, което ти дава съдържание, е отровата във вените ти.

— Време е да тръгваме — казва Марти и отново следват прегръдки и целувки, след което те тръгват с Кайли към белия мерцедес на Марти.

— Тя ми харесва — казва Пийт на вечеря същия ден. — Добре ще се отрази на Марти.

— Не бих се привързвала към нея. Сигурно другата седмица ще е с друга, може би още по-млада — отвръща Рейчъл с нотка на горчивина, която я изненадва.

След вечеря проверяват през джипиес приложението къде се намира Кайли (в къщата на Марти) и правят видеоразговор.

По-късно Пийт отива в банята, за да си вземе метадона. Започнал е да го смесва с малко мексиканска хероинова смола, просто за да изкара нощта.

Рейчъл не знае за това, но самата тя успява да заспи само след две таблетки амбиен и два пръста уиски.

Сяда пред компютъра и се опитва да продължи с лекцията, която пише, но не се получава. Гледа ютюб, но дори песен на Коул Портър в изпълнение на Ела Фицджералд не успява да й повдигне духа.

Празна страница на екрана. Мигащ курсор.

Рейчъл нахранва котката и решава да изчисти къщата. Кой би могъл да свърши някаква работа в мръсна къща?

Качва се в стаята на Кайли и вдига юргана от леглото. Чаршафът е подгизнал, а матракът е влажен. Тази сутрин ще трябва да го смени. Вече се случва всяка нощ. Никой не спи. Всички сънуват кошмари. При баща си Кайли спи върху две плажни кърпи, за да не разбере той за напикаването.

Рейчъл сяда на ръба на леглото и подпира глава на дланите си. На пода до краката си вижда дневника на Кайли. Вдига го и се бори с подтика да го разлисти. Това е свещеното лично пространство на дъщеря й.

Не го отваряй, не го отваряй, него…

Отваря дневника и започва да прелиства страниците. Има рисунки, записки, списъци с любими песни и филми, имена на кучета и така нататък. Кайли е започнала да пише в дневника в началото на годината. До деня на отвличането си. След тази дата в дневника има все по-брутални драсканици, страници, оцветени изцяло в черно, рисунка на мазето, в което са я държали затворена, и записки за похитителите й: Мъжът като че ли беше учител. Жената се казваше Хедър. Момчето Джаред. Бележка за комплекта за фокуси, който беше получила като подранил коледен подарък, и трикове за сваляне на белезници. Още черни страници и спирали, нарисувани с толкова силно натискане на химикалката, че хартията се е прокъсала. Една от последните страници със записки, отпреди два дни, разкрива адреса на сайт, в който се обсъждат най-безболезнените начини за самоубийство. Хапчета? Удавяне? — е написала Кайли отстрани.

Дъхът на Рейчъл спира.

— Това никога няма да свърши — казва си тя.

Слиза долу, сяда пред компютъра и праща съобщение на Кайли, в което я пита как е. След половин час Кайли отговаря, че е добре. Гледат "Лабиринтът". Рейчъл затваря лаптопа и се заглежда към мрака през прозореца.

— Ще го направя — прошепва тя на нощта.

Макар собственият й компютър да е напълно прочистен от червеи и други програми за шпиониране, тя решава да ползва компютъра на Пийт. Проверява дали антивирусната и антишпионската програма работят нормално. Работят. Пуска програма, която скрива IP адреса й. Влиза в търсачката Тор. От Тор отива в Гугъл и си създава фалшива самоличност — TheGirlCalledAriadne(o) gmail.com[10], защото всички други версии на името Ариадна са заети.

Открива блог-платформата на Гугъл и влиза в нея с новия си фалшив имейл адрес. Създава блог с минималистичен изглед. Кръщава го "Информация за Веригата".

Уеб адресът е прост:

TheChainInformation.blogspot.com.

В описанието на блога пише: Това е блог за всеки, който може да сподели анонимно каквато и да е информация за организацията, известна като Веригата. Полето за коментари е отворено. Моля ви, внимавайте. Само анонимни коментари.

Има ли някакъв начин, по който Веригата може да я проследи? Едва ли. Ще открият единствено фалшивата самоличност, която си е създала. Дори Гугъл не знае коя е. Създай блог? — пита я Гугъл.

Тя натиска Да.

48

Отново е ден за местене. Годината е 1997. Близнаците са се сдобили с братче, Антъни. Този път се местят в град на име Анахайм. Том е получил повишение. Ръководи нещо. Нещо, свързано с наркотици. Работата ще е много напрегната — казва той, но не изглежда това да го притеснява.

Оливър и Маргарет са пораснали и изглеждат като нормални деца. Маргарет има лунички и стряскащо рижавочервена коса като на дядо си, но и като на мъжа, с който майка й е спяла в комуната. Оливър е пълен, с много бледа кожа и по-тъмночервена коса. Все още има склонност да гледа втренчено, което изнервя хората около него от ранна детска възраст.

— Блещи се като Джони Ротън — казва веднъж някой за него, което според Оливър не е никак хубаво.

Улицата, на която ще живеят в Анахайм, е почти като фотокопие на улицата в Бетесда.

Малкият Антъни си играе на тротоара с цял куп нови приятели. Някой е изнесъл огромен касетофон на батерии и от него гърми "Man in the Mirror" на Майкъл Джексън.

Оливър и Маргарет наблюдават от прозореца на горния етаж. Те не прекарват много време с връстниците си. Маргарет е по-дружелюбна от брат си, но не иска да го оставя сам. Черил ги открива в стаята им.

— Разбира се, че сте тук — казва и запалва цигара.

Близнаците не отговарят.

— Хайде, бягайте да играете с брат си — казва тя.

Близнаците не помръдват. Черил иска да остане сама в къщата, за да глътне два диазепама и да изпие една водка с тоник.

— Не искам навън — казва Оливър.

— А искаш ли да отидеш в Дисниленд или не? — пита Черил.

— Искам — отвръща Оливър.

— Тогава веднага се махайте оттук и идете да си играете като нормални деца! — вика тя.

Докато слизат по стълбите, те чуват как Черил измърморва "Проклети откачалки".

Първият им ден игра на улицата не минава добре.

Едно момиченце, което живее от другата страна, водачката на местните хлапета, Дженифър Грант, се държи грубо с Маргарет и я разплаква. Нарича я грозна и й се смее в лицето, защото не знае броенки за скачане на ластик.

Оливър знае, че не бива да удря момичета, но въпреки това я удря. Дженифър бяга вкъщи и оттам излиза по-големият й брат. Той хваща Оливър за гърлото и го вдига от земята, като го разтърсва и души едновременно. Оливър не може да диша, не може да извика. По-голямото момче го тръшва на асфалта и Дженифър излиза от дома си, скръства ръце и се смее, както се смеят и няколко от другите деца. Дори малкият Антъни, но човек не може да го обвинява, че се е присъединил към мнозинството.

Сценката е от онези, които често могат да се видят в ученически сериали. Не изглежда реална. Но е реална. И трае само миг. След това децата се отегчават и се пръскат в търсене на други занимания.

Близнаците се прибират у дома, скриват се в гаража и чакат баща им да се прибере. Той се прибира късно. Работи в офис на ФБР на булевард "Уилтшър" в Лос Анджелис. Пътят дотам е дълъг.

На вечеря този ден близнаците не споменават случката, а Антъни напълно е забравил за нея. Том не спира да говори. Говори за новата си работа и новите възможности. Черил му напомня, че е искал да каже нещо на децата. Том се усмихва широко и пита децата дали искат да отидат в Дисниуърлд в събота. Всички казват "да".

В събота обаче на Том му се налага да работи, но той им обещава, че ще отидат следващата събота.

— На бас се хващам, че никога няма да отидем — казва Маргарет на Оливър с ясновидска прозорливост същата вечер, след като си лягат.

— Няма да отидем — съгласява се Оливър.

— Вратът още ли те боли? — пита Маргарет.

— Не — отвръща Оливър, но тя знае, че лъже.

Маргарет седи в леглото и чете книга от поредицата "Клуб "Бавачка". В книгата Мери Ан получава едно от онези верижни писма и много се разстройва. Приятелките й й казват да го скъса и че нищо лошо няма да се случи. Мери Ан скъсва писмото. Нищо лошо не се случва. Това е проблемът с верижните писма.

На Маргарет й хрумва идея. Лошото нещо трябва да се случи първо.

Следващия вторник заекът на Дженифър Грант се измъква от клетката си и избягва. На следващия ден в училище Дженифър получава бележка в кутията си с обяд. Разлей гроздов сок по себе си на обяд или заекът ти ще умре.

В столовата, пред очите на всички, Дженифър разлива гроздов сок по себе си.

Бележките продължават да идват.

Исканията става все по-брутални.

Дженифър става в час и казва "Лайно". Моли да я пуснат до тоалетната пет пъти в рамките на един учебен час.

Най-притеснителното искане е Дженифър да излезе навън чисто гола в шест сутринта и да стои пред къщата си десет секунди. Ако го направи, заекът ще й бъде върнат.

Дженифър стои гола пред дома си десет секунди и по-късно същия ден получава бележка в шкафчето си, в която се казва откъде може да прибере мъртвия си заек.

Маргарет и Оливър скриват полароидните снимки, които са направили на голата Дженифър, под скрина в стаята си. Без съмнение, в някакъв момент ще се окажат полезни.

Животът продължава да тече по обичайния си начин. Малкият Антъни се приспособява към новото си училище и приятели. Близнаците като че ли най-сетне се успокояват.

Черил е самотна и отегчена. Обажда се на майка си, а майка й й казва да се стегне. Много хора имат по-лош живот от нея. Черил продължава да се самолекува с диазепам, водка с тоник и куба либре.

Два месеца след началото на лосанджелиския си период Том се прибира пиян. Ударил _е колата и е бесен. С Черил заформят скандал. Том я удря и тя се строполява като убита.

Малкият Антъни се разплаква, но Оливър и Маргарет гледат случващото се с хладно безразличие.

49

Кабинетът на терапевтката се намира в Бруклайн, в нова офис сграда над магазин за бутикови чадъри. Твърде хипстърско.

Рейчъл чака в луксозната чакалня и нервно прелиства броеве на британския "Вог". Дъждът тропа по прозорците, а минутната стрелка на реставрирания старинен часовник се движи прекалено бавно. Взира се в репродукция на "Пред огледалото" на Мане. Жена се гледа в огледало, но лицето й не се вижда, което Рейчъл приема за правилно предвид собствената й фобия към огледала. Музиката, звучаща от уредбата, е от един от късните албуми на Майлс Дейвис. "Арестуван си" — мисли си Рейчъл, което подхожда за ироничен коментар на ситуацията, в която се намира.

Чуди се какво говори Кайли с терапевтката. Каза й, че не бива да споменава Веригата или случилото се с нея, и се надява, че терапевтката ще й предложи някакви стратегии, с чиято помощ да се справи с мислите за самоубийство, напикаването и тревожността. И двете с Кайли знаят, че това няма да свърши работа, но трябва да опитат. Какво друго могат да направят?

Петдесет минути по-късно терапевтката излиза от кабинета си и кимва на Рейчъл окуражително. Изглежда на не повече от двайсет и пет. Какво знае едно двайсет и пет годишно момиче за човешкото сърце или за каквото и да било? — мисли си Рейчъл и отвръща на усмивката й.

В колата на връщане към къщи Кайли не продумва.

Минават моста към острова, свиват в отбивката и оттам към уличката, която води до къщата им. Рейчъл не иска да притиска дъщеря си, но Кайли не проронва и дума.

— Е? — най-сетне казва Рейчъл.

— Попита дали някой ме е насилвал сексуално. Казах "не". Попита дали ме тормозят в училище. Казах "не". Попита дали имам проблеми с гадже. Казах "не". Тя каза, че проявявам признаци, характерни за човек, преживял физическа травма.

— Е, това е вярно. Те те удариха.

— Да. Но не мога да й го кажа, нали? На никого не мога да разкажа за това. Просто трябваше да седя и да лъжа за някакви тийн проблеми, стрес и напрежения покрай началото на гимназията. Не мога да й кажа, че убиха полицай пред очите ми или че ми насочиха пистолет в лицето и заплашиха да ме убият заедно с майка ми. Не мога да й кажа, че трябваше да лежа на пода с момиченце, отвлечено от майка ми. И не мога да й кажа, че онези могат да се върнат, ако кажем и една дума на някого…

Кайли се разплаква. Рейчъл протяга ръце към нея, а дъждът тропа по покрива на колата и се стича на потоци по предното стъкло.

— В капан сме, нали, мамо? Ако отидем в полицията, вие с Пийт ще влезете в затвора за отвличане. А те пак ще се опитат да ни убият, нали?

Рейчъл няма какво да каже. Когато влизат в къщата, вътре е студено, а Пийт се опитва да оправи печката на дърва.

— Как мина? — пита той.

Тя поклаща глава. Не питай — оформя само с устни. Вечерят в мълчание. Кайли мести храната из чинията. Рейчъл не е в състояние да яде. Пийт се притеснява страшно много и за двете. Когато Пийт и Кайли си лягат, Рейчъл влиза в блога си. Има съобщение за нов коментар. От Анонимен. Тя превърта страницата надолу и прочита коментара.

Там пише: Изтрий блога веднага, преди да го видят. Дръж под око колонката за лични обяви в "Бостън Глоуб".

Няма нужда да й се повтаря. Тя влиза в Блогър и натиска Изтрий блог.

Сигурни ли сте, че искате да изтриете съдържанието на този блог? — пита я Блогър.

Тя натиска Да и излиза от платформата.

50

Сряда 5:00 ч.

Рейчъл не може да спи. Става от леглото, облича мекия червен пуловер и халата и прави кафе. Седи известно време в тъмния хол и гледа светлините на къщите от другата страна на залива.

После излиза навън и зачаква. Подръпва онзи досаден конец на пуловера. Котаракът Илай идва да провери какво прави и след като приема няколко погалвания, поема през пясъка и папура към бойното поле, където воюва с опосумите.

Проблясък на напрежение подпалва нервните окончания на тила й. Реакцията й датира отпреди десетки хиляди години. Човешките същества са и хищници, и плячка.

Сърцето й бие настойчиво. Крайниците й потрепват нетърпеливо.

Днес ще бъде важен ден.

Завесата се вдига за трето действие.

Изгряващото слънце е ниско и замъглено, а въздухът е студен, но не и хапещ.

Миризмата на мочурището.

Чуруликането на птиците.

Жълтото на велосипеден фар по Олд Пойнт Роуд.

Малкият Пол Къркпатрик се насочва директно към нейната къща. Все по-малко хора получават "Бостън Глоуб" в дома си. Пол върти педалите по алеята. Тя му помахва от верандата, за да не го стресне, но той въпреки това се стряска.

— Боже, госпожо О'Нийл! Изкарахте ми ангелите — казва момчето.

— Извинявай, Пол. Не можах да спя. Реших да изляза да изчакам вестника.

Вместо да хвърли вестника по посока на къщата, той продължава с колелото до верандата и й го подава в ръката.

— Приятен ден! — казва и си тръгва.

Тя не обръща внимание на заглавията и отваря направо на колонката за лични обяви. Въпреки наличието на Крейгслист и Ибей в "Бостън Глоуб" все още излизат десетки малки обяви всеки ден. Очите й пробягват по некролозите, обявите за запознанства и продажби на коли, докато най-сетне намира каквото търси в раздел "Разни":

Купувам/продавам вериги: 617-555-0055.

Тя събужда Пийт и му показва обявата.

Той поклаща глава.

— Не знам.

— Ще го направим — настоява Рейчъл.

— Защо?

— Защото историята никога няма да свърши, ако не направим нещо. Това убива Кайли, фактът, че ни дебнат, че ни помнят и че въвличат в играта си нови семейства, нови майки и нови деца.

— Говориш все едно Веригата е жива.

— Точно такава е. Тя е чудовище, което изисква човешко жертвоприношение през няколко дни.

— Не знам, Рейчъл. Гнездо на оси е.

— На зли оси. Там е работата. Ще се обадя на номера от еднодневка.

— Може би по-добре аз да се обадя. Не мисля, че някой от Веригата познава гласа ми. В случай че се окаже капан.

— Ще си променя гласа. Ще ползвам акцента на баба ми.

Пийт вади торбата с телефони еднодневки от килера, избират един и излизат на верандата, за да не събудят Кайли. Пийт поглежда часовника. Едва шест и половина сутринта е.

— Не е ли прекалено рано за обаждания?

— Искам да се обадя, преди Кайли да стане.

Пийт кимва. Цялата тази работа не му харесва, но Рейчъл командва шоуто и на него просто ще му се наложи да си изиграе ролята. Тя набира номера. Веднага отговаря мъжки глас.

— Ало?

— Обаждам се по обявата във вестника — казва Рейчъл с най-добрата си имитация на полския акцент на баба си.

— Какво за нея? — пита мъжът.

— Имам проблем с една верига и се чудех дали и вие имате същия проблем и дали бихме могли да си помогнем взаимно — казва Рейчъл.

Отсреща следва многозначителна пауза.

— Вие ли направихте блога? — пита той с дълбок баритон, в който се долавят следи от чуждестранен акцент.

— Да.

Пауза.

— Не знам дали мога да ви вярвам. А и вие трябва да внимавате с доверието си към мен. Не ми давайте никаква лична информация, става ли?

— Добре.

— Може да ни подслушват. Всъщност може вие да сте те. Или аз. Разбирате ли ме?

— Да.

— Наистина ли разбирате? Опасността е реална.

— Знам. Виждала съм я отблизо — казва Рейчъл, зарязала акцента.

Минават няколко секунди.

— Щом се наричате Ариадна, мен можете да наричате Тезей. Може би ще трябва да влезем в лабиринта заедно.

— Да.

— Надявам се, че не сте глупачка, Ариадна. Блогът ви беше глупава идея. Това обаждане е глупаво.

— Не мисля, че съм глупачка. Просто човек, който иска да прекрати всичко това.

— Амбициозно. Какво ви кара да мислите, че можете да го спрете?

Тя поглежда Пийт.

— Разбрах някои неща.

— Нима? Добре, Ариадна, ето какво искам да направите. Идете на летище Лоугън днес на обяд. Купете си билет за вътрешен полет, който и да е, стига да заминава от терминал А. Минете проверката за сигурност и идете в чакалнята за заминаващи. Имам номера на този телефон. Вземете го със себе си. Може да ви се обадя, може и да не го направя. Не се доверявайте на никого, най-малко на мен. Спомнете си, че лабиринт се строи не за да се скриеш, а за да се спотаиш в него и да дебнеш.

Разговорът прекъсва.

— Е? — пита Пийт.

— Ще отида.

— Не вярвай на никого. Дори на него.

— Това трябва да се прекрати. Ще отида — настоява тя.

— Не. Няма да отидеш. Това е лудост.

Пийт е наистина разтревожен, но тревогите му са свързани и със собствените му проблеми. Рейчъл не знае, че метадонът не му помага така, както би трябвало. Когато човек се опитва да се откачи от чист, златистокафяв, високопланински мексикански хероин, метадонът, произвеждан от Байер, не е решението, за което го смятат терапевтите от Клиниката за ветерани.

Нервен е, замаян, не мисли ясно. Да се заеме ли с този нов проект в това си състояние? Докато Рейчъл ходи на химиотерапия? Това е лудост. И двамата са откачили. По-добре да се откажат.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Пийт. Писна ми от хора, които ми казват какво да правя! — сопва се Рейчъл.

— Говорим за смъртна заплаха. И за теб, и за Кайли.

— Знам! Мислиш ли, че не знам? Опитвам се да спася живота ни. — Рейчъл го хваща за ръцете и прошепва: — Трябва да го направим, Пийт.

Пийт се взира в очите й. Рейчъл буквално се трови през две седмици на номер петдесет и пет, улица "Фрут". Оцелява. Справя се. Още е жива.

— Добре — отстъпва той. — Но и аз ще дойда.

51

Рейчъл никога не е харесвала Лоугън. Тук хората са винаги напрегнати: 11 септември е започнал тук. Опашките. Отрицателната енергия. Сувенирите на Ред Сокс. Двамата с Пийт отиват при гишето на Делта и си купуват билети за Кливланд.

Минават проверката на сигурността и зачакват. Тя е със слънчеви очила и с ниско нахлупена шапка на Янкис, сякаш това би могло да й помогне. Дванайсет часът идва и отминава.

— И сега какво? — пита Пийт.

— Не знам — отвръща Рейчъл.

— Защо не се обадиш на телефона от обявата?

Тя изчаква пет минути и се обажда.

— Съжалявам, но този номер е прекъснат — уведомява я автоматичният запис.

Става дванайсет и половина и телефонът й еднодневка най-сетне иззвънява.

— Иди в Лигълс Тест Кичън до изхода за полета на Делта и си поръчай тъмно "Ктхулу" и две мидени супи. Маса, хммм, седемдесет и три изглежда свободна. Сепаре от лявата страна.

— И после какво?

— После ще видим, нали така?

Те отиват в Лигълс, сядат на маса 73 и поръчват бирите и две порции мидена супа. Имат чувството, че някой ги наблюдава, което, разбира се, си е точно така.

— Кой мислиш, че е? — пита Рейчъл и оглежда клиентите и персонала. Заведението е пълно с народ. Много хора гледат в тяхната посока. Невъзможно е да се каже кой от тях е човекът. Тя дръпва шапката още по-ниско над очите си.

— Това беше лоша идея. Сега той знае кои сме, но ние не знаем кой е той — мърмори Пийт.

Рейчъл кимва. Инстинктивно е повярвала на непознатия, макар че защо да го прави? Параноята на Пийт би била много по-подходяща за случая.

Но тя е до полуда разтревожена за Кайли. Всяко решение, което вземе, ще бъде грешно. Да действа е грешно. Да не прави нищо е грешно. Класическа ситуация на цугцванг. Приземил си се насред минно поле и няма как да излезеш от него, без да рискуваш да настъпиш мина. Може би Веригата проверява хората точно така, като праща свой човек за примамка на тези, които мислят да пробват да се откачат от нея? Всеки в заведението може да е агент на Веригата. А сега двамата с Пийт ще трябва да…

Едър мъж с очила приближава сепарето и сяда при тях.

— Поехте голям риск с идването си тук — казва той с доловим източноевропейски акцент. Протяга огромна космата лапа. — Предполагам, че аз съм храбрият Тезей. Ти трябва да си великолепната Ариадна.

— Да — казва Рейчъл и разтърсва ръката му.

Той е много висок, над два метра, и е едър, със сигурност над сто килограма, може би дори сто и тридесет. Изглежда на петдесет и няколко години. Има дълга рошава коса. Проскубаната му брада е започнала да се прошарва. Облечен е в избелели кафяви джинси, кецове "Конвърс" и шлифер над кадифено сако и тениска с корицата на "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Не прилича на злия гений зад Веригата. Но човек никога не може да е сигурен, нали така? Държи в ръка чаша, в която има двойно уиски или бърбън. Пийт му подава ръка.

— Вие с нея ли сте? — пита мъжът и се здрависва с него.

Пийт кимва. Мъжът им отправя уязвима, немощна, тъжна, някак изплашена усмивка и излива остатъка от питието в гърлото си.

— Е, няма как да сте минали проверката с пистолети, ножове или нервнопаралитични газове, но това само ще забави неизбежното, нали? Ако сте от Веригата, вече знаете кой съм, а аз съм мъртъв — казва той. — Обаче ако аз съм от Веригата, знам кои сте вие и вие сте тези, които са мъртви.

— Наистина ли ще ни познаеш? Колко хора са минали през Веригата? Сигурно стотици — казва Пийт.

— Прав си. Стотици. Може би хиляди, кой знае? Мисълта ми е, че досега трябва да сте намерили моя снимка и да я сравните с базата данни, след което да ме убиете в мига, в който си тръгна от летището. Просто ще ме добавите в списъка с неща за вършене на онзи, който в момента е във Веригата, и те ще убият мен и дъщеря ми. До всеки може да се стигне. Човек може да убива президенти, крале и престолонаследници, общо взето всеки, когото пожелае, стига да е достатъчно мотивиран.

Той сваля очилата си и ги оставя на масата. Лешниковите му очи са нащрек, умни и тъжни — мисли си Рейчъл. В погледа им има нещо професорско, нещо духовно. Това са очи, на които евентуално може да се вярва.

— Ще се наложи да си вярваме — казва тя.

— Защо? — пита мъжът.

— Защото изглеждате като човек, който е минал през това, през което минах и аз.

Мъжът я поглежда изпитателно и кимва.

— А ти? — обръща се той към Пийт.

— Аз помагах. Накрая. Брат съм на бившия й мъж.

— Военен, доколкото виждам. Изненадан съм, че са го допуснали. Или си го вкарала в играта тайно?

— Пенсиониран е и те казаха, че няма проблем. Нямаше на кого да разчитам — казва Рейчъл.

— Веригата е клетка, която винаги търси най-уязвимата птичка — казва мъжът, спира един минаващ сервитьор и си поръчва двоен бърбън. — Някой от вас да има някакъв опит с кригинг, матрично програмиране или регресионен анализ?

— Кригинг ли? — пита Рейчъл, която се чуди за какво, по дяволите, говори той.

— Гаусов процес. Инструмент в статистическия анализ. Не?

Пийт и Рейчъл клатят глави. Той почуква номера на масата.

— Какво значи за вас числото седемдесет и три?

— Джон Хана, нападател на Пейтриътс — отговаря Пийт веднага.

— Гари Санчес известно време игра с номер седемдесет и три, когато започна да играе за Янкис — казва Рейчъл.

Мъжът клати глава.

— Какво значи за теб? — пита Рейчъл.

— Това е двайсет и първото просто число. Числото двайсет и едно се дели на седем и на три. Приятно съвпадение. Маса номер седемдесет и седем ей там също е свободна. Това не е просто число, разбира се, но е сума от първите осем прости числа и атомното число на иридия. С помощта на иридия най-сетне успяха да открият какво се е случило с динозаврите, а това беше голямата мистерия, когато бях дете. Иридиевият слой на границата между креда и терциер. Атомното число седемдесет и седем е било предвестник на унищожението за динозаврите. Число за край.

Всички книги трябва да свършват след седемдесет и седма глава. Но никога не става така. Тук обаче слагаме начало на нещо, нали така? Затова избрах маса седемдесет и три, което е малко по-подходящо число от седемдесет и седем, да?

Рейчъл и Пийт го гледат напълно объркани. Той въздъхва.

— Добре. Математиката не ви е силната страна. Разбирам. Е, това не е важно. Историята е по-важна от техниката. Колко време? — пита той.

— Колко време какво?

— Колко време сте извън Веригата?

— От около месец.

По лицето му се появява гладно изражение. Зловеща усмивка.

— Това е хубаво — казва той. — Точно на това се надявах. Аз излязох преди три години и половина. Следата ми е изстинала. Но ми трябва някой, който още носи тяхната миризма.

— За какво? — пита Рейчъл.

Бърбънът му идва и той го изпива на една глътка. Става и слага банкнота от петдесет долара на масата.

— Май ще се окажеш права и ще се наложи да си вярваме — казва на Рейчъл. — Него не го харесвам. Непроницаем е. Но ти, ти не си лъжкиня. Да вървим.

Пийт поклаща глава.

— Не мисля. Мисля, че тук сме си добре.

Мъжът прокарва ръка през рехавата си коса и я завързва на опашка.

— Ето какво: след около четирийсет и пет минути ще бъда в пъба "Фор Провинсез" на авеню "Масачузетс" в Кеймбридж. Ще наема една от стаите за частни сбирки отзад. Ще ми я дадат. Редовен клиент съм. Може би ще се видим там. Може би. От вас зависи.

— Какво не е наред с това заведение? — пита Рейчъл.

— Иска ми се да разкажа историята си в малко по-интимна обстановка. И да започнем да обмисляме плана си.

— План за какво?

— Причината, поради която дойдохте тук — отвръща той.

— И каква е тя? — пита Пийт.

— Да скъсаме Веригата, разбира се.

52

Отново се местят. Този път обратно на изток. Този път по-близо до дома: Бостън. Опаковат кашони. Решават какво да запазят, какво да дарят и какво да изхвърлят. На малкия Антъни и на Том Лос Анджелис ще им липсва, но близнаците и Черил така и не успяха да свикнат с града.

Може би в Бостън ще бъде по-лесно. Бащата на Том живее наблизо и е много привързан към внуците си. Както и да е, поредният уикенд за преместване. Черил премества скрина в стаята на близнаците.

Открива снимките, които е направил Оливър на голата Дженифър. Момичето стои пред дома си, а кадрите са заснети най-вероятно от леглото на Оливър.

Тя му показва една снимка и настоява за обяснение. Оливър не може да измисли такова. Но не отрича, че е направил снимката. Черил го нарича малък перверзник и му удря шамар.

— Чакай само баща ти да се прибере — казва тя.

Том се връща с кашони от супермаркета. Доста закъснява. По пътя се е отбил в някакъв бар. Оливър и Маргарет чакат на горния етаж. Чуват Черил да разговаря с Том. Чуват как Том казва: "Боже господи!" Том се качва горе. Хваща Оливър за яката и го сваля от горното ниво на двуетажното легло, след което го блъсва към стената.

— Ти, малък изрод! Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че са ви слагали ЛСД в бебешката храна. Кой знае? Господи, може дори да не сте от мен! — крещи той.

Антъни се е качил на горния етаж, за да гледа представлението. Маргарет го вижда да стои до вратата широко усмихнат. Тази усмивка ще струва на Антъни живота му.

— Беше просто шега — казва Оливър.

— Ще ти дам аз на теб една шега — отвръща Том.

Вдига Оливър от пода, завлича го в банята, хвърля го под душа и пуска студената вода. Оливър изпищява, когато водата потича.

— Забавно е, а? — пита Том.

Той оставя душа да тече две минути и най-сетне го спира. Оливър реве с глас. Том поклаща глава, прегръща Антъни и го води на долния етаж. Оливър се свива в единия ъгъл на душкабината и хълца. Маргарет влиза при него и го хваща за ръката. Оливър се срамува от сълзите си и всичко случило се преди тях.

— Махай се — пъди я той.

Но не го казва сериозно и Маргарет знае, че не го казва сериозно. Хълцанията му преминават в тихи стонове. Денят върви към края си. Слънцето залязва над авеню "Ориндж" и очертава силуетите на самолетите, кацащи на летището в Лонг Бийч.

— Всичко е наред — казва Маргарет, стиснала треперещата ръка на брат си. — Ще им го върнем.

53

Тримата седят в салон за частни сбирки в задната част на пъба "Фор Провинсез" в Кеймбридж, Масачузетс.

Рейчъл и Пийт седят срещу едрия мъж. В пъба цари празнична атмосфера, но не и тук. Пред тях стоят три чаши бира "Гинес" и три двойни уискита, които би трябвало да задържат сервитьорите настрана за известно време. Рейчъл си сваля бейзболната шапка и я слага до чашата с бира. Поглежда Пийт, но той само свива рамене. И той не е сигурен как точно трябва да започне срещата.

Рейчъл проверява часовника си. Часът е 2:15. След училище Кайли ще отиде у Стюарт, а от училище ще ги вземе неговата майка. Майката на Стюарт е вряла и кипяла адвокатка, на която напълно може да се разчита. Бащата на Стюарт е служил в армията, работи от къщи и все още е член на националната гвардия в Масачузетс. С изключение на Марти, майката и бащата на Стюарт са единствените хора, на които Рейчъл може да се довери, че ще опазят дъщеря й. И все пак времето напредва. Иска да се прибере, преди да мръкне.

— Някой от нас ще трябва да започне — казва тя.

Едрият непохватен мъж с тъжните очи кимва.

— Права си. Аз се свързах теб — казва. — Да караме поред. Безопасност. Никакви блогове, никакви имейли, никакво записване на каквото и да е на хартия и когато се срещаме, ще трябва да се постараете да се уверите, че никой не ви следи. Слизайте на произволни спирки, като във филма "Френската връзка". Правете го отново и отново, и отново, и отново, докато не сте сигурни, че никой не ви следи.

— Окей — разсеяно казва Рейчъл.

Изражението на мъжа помръква.

— Не, не ми казвай окей. Окей не е достатъчно. Трябва да сте напълно сигурни. Животът ви зависи от това. Поехте огромен риск, идвайки на срещата на летището. А тук? Откъде знаете, че не съм ви подмамил тук, за да ви убия и двамата и да се измъкна през задния вход?

— На летището не бях въоръжен, но сега съм — казва Пийт и потупва джоба на якето си.

Мъжът поклаща глава.

— Не, не, не! Не схващате най-важното!

— И какво е то? — внимателно пита Рейчъл.

— Най-важното е да сте нащрек. Последните няколко седмици… Е, знам ли? Някой влезе с взлом във Факултета по математика. Претършуваха няколко кабинета, не само моя. Но това може да е било само за заблуда. Макар да се старая да съм дискретен, разклатих лодката и направих вълни. Разбуних кошера. Може да съм предизвикал тревога. Може да ме проучват, да имат планове за мен. Не знам. Но по-важното е, че и вие не знаете. Вие изобщо не ме познавате.

Рейчъл кимва. Преди няколко седмици би си помислила, че такива неща говорят само параноиците. Сега не. Мъжът въздъхва дълбоко и изважда оръфан бележник от шлифера си.

— Това е третият ми бележник със записки за Веригата — казва той. — Истинското ми име е Ерик Лонрот. Работя тук — и посочва с палец през рамо.

— В кухнята ли? — пита Пийт.

— В Масачузетския технологичен институт. Математик съм. Идването ми в Кеймбридж бе най-лошото нещо, което би могло да се случи на мен и семейството ми.

— Какво се случи? — пита Рейчъл.

Ерик отпива голяма глътка от гинеса си.

— Ще започна от началото. Роден съм в Москва, но дойдох с родителите си в Америка, когато бях на тринайсет. Отраснах най-вече в Тексас. Завърших А& М[11]. Там защитих доктората си по математика и се запознах с жена си Каролин. Тя беше художничка. Рисуваше прекрасни огромни платна на религиозни теми. Дъщеря ни Ана се роди, докато работех по постдокторантурата си в Станфорд. Хубави времена бяха.

— И след това сте дошли тук — предполага Рейчъл.

— Преместихме се в Кеймбридж през 2004. Предложиха ми асистентска длъжност на щат. Кой би отказал подобно предложение за МТИ? Всичко вървеше добре до 2010, когато… — Той се задавя и гласът му заглъхва. Отпива отново от чашата си и се взима в ръце. — Един ден жена ми се връщала с колелото от студиото си в Нютън. Ударил я джип. Загинала на място.

— Съжалявам — казва Рейчъл.

Той се усмихва немощно и кимва.

— Беше ужасно. Исках да умра, но имах дъщеря. Заедно преминахме през изпитанието. И то какво изпитание! Отначало си мислиш, че няма да успееш, но оцеляваш. Отне ни пет години. Пет дълги години. Нещата тъкмо бяха започнали да се оправят и тогава…

— Веригата — довършва Пийт.

— Четвърти март 2015. Хванаха Ана, докато се връщала един ден от училище. В Кеймбридж, посред бял ден. Училището беше само на четири пресечки от нас.

— Моята дъщеря отвлякоха от автобусната спирка.

Ерик изважда портфейла си и им показва снимка на момиче с къдрава коса и интелигентно изражение по джинси и тениска.

— Ана беше на тринайсет години, но много свита, много невинна за възрастта си. Уязвима. Когато ми казаха какво трябва да направя, за да я освободят, не можах да повярвам. Как би могло на някого да му хрумне да направи подобно нещо? И все пак направих каквото се искаше от мен. Ана беше държана под земята в мрак четири дни, преди да я освободят.

— О, боже мой!

Ерик поклаща глава.

— Така и не се възстанови от преживяното. Започна да получава гърчове, да чува гласове. След година опита да се самоубие — сряза си вените в банята. Сега е в психиатрична болница във Върмонт. Когато отивам да я видя, понякога дори не ме познава. Собствената ми дъщеря. Има добри и лоши дни. Много лоши дни. Моята красива умна Ана седи с лигавник на гърдите и я хранят с бебешки пюрета с пластмасова лъжица. Веригата разби живота ми и живота на дъщеря ми и оттогава търся начин да я унищожа.

— Има ли как да бъде унищожена? — пита Рейчъл.

— Може би — отвръща Ерик. — Сега е ваш ред да говорите. Каква е вашата история?

Пийт поклаща глава.

— Не, това не е покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Както казваш, изобщо не те познаваме…

— Отвлякоха дъщеря ми — прекъсва го Рейчъл. — А аз трябваше да отвлека нечия чужда дъщеря. Оттогава сънувам кошмари. Дъщеря ми е в много тежко състояние психически — казва Рейчъл.

— А ти имаш рак — казва Ерик.

Рейчъл се усмихва и несъзнателно докосва изтънялата си коса.

— Малко неща ти убягват май.

— Освен това си от Ню Йорк — продължава Ерик.

— Може просто да съм фенка на Янкис — отвръща Рейчъл.

— И двете. Освен това си смела фенка на Янкис. Фенка, която не възразява да отнесе омразните погледи на всичко живо в този град.

— Нямам нищо против, стига да са само погледи — казва Рейчъл и успява да се усмихне отново.

— Проучвам образуванието на име Веригата от повече от година — казва той и бутва бележника към Рейчъл и Пийт.

Тя сваля ластика, който го държи затворен, и двамата започват да го прелистват. Бележникът е пълен с дати, имена, графики, наблюдения, препратки, изчисления, записки като за дневник и есета. Всичко е написано с черна химикалка, с миниатюрен паяжинен почерк. Написано е, отбелязват те, с шифър.

— Отначало нищо не можех да намеря. Страхът караше хората да си мълчат. Но когато се разрових по-дълбоко, открих препратки към Веригата в анонимни малки обяви. Открих един-два далечни намека за схемата. Намерих и полицейски доклад за престъпление, в който нещата не се връзваха. Направих ситов анализ, статистическа регресия, верижно моделиране на Марков и анализ на времеви редове. Събрах резултатите и ги регресирах, след което стигнах до няколко извода. Не много, но няколко.

— Какви са те? — пита Рейчъл.

— Мисля, че Веригата е създадена между 2012 и 2014 година. Регресионният анализ сочи като най-вероятна година 2013. Онези, които управляват Веригата, разбира се, искат да вярваме, че тя е древна система, просъществувала не десетки, а стотици години, но според мен това е лъжа.

— Приказките за древен произход я карат да изглежда още по-непобедима — съгласява се Рейчъл.

— Точно така. Но според мен не е древна — казва Ерик и отпива нова глътка от бирата си.

— И аз не мисля, че е древна — казва Рейчъл.

— Какви други изводи си направил? — пита Пийт.

— Ясно е, че създателят на Веригата е високоинтелигентен. Завършил е университет. Има коефициент на интелигентност от ранга на гениите. Ерудит. Вероятно на моята възраст. Вероятно бял мъж.

Рейчъл бавно поклаща глава.

— Не мисля така — казва.

— Проучил съм го. Хищници от този тип най-често действат в рамките на собствената си етническа група. Дори ако приемем, че подбира жертвите си привидно случайно. Той е на моя възраст, а може би и малко по-възрастен.

Рейчъл отново поклаща глава, но не продумва.

— Веригата е самоподдържащ се механизъм, чиято цел е да се опазва цяла и да генерира приходи за създателя си — продължава Ерик. — Според мен Веригата е създадена от бял мъж в края на четиридесетте в началото на настоящото десетилетие, вероятно като реакция към рецесията и банковата криза. Идеята вероятно е взета от традицията в латиноамериканските държави членове на семейството на похитени хора доброволно да заемат мястото им.

Рейчъл отпива от бирата си.

— Може да си прав за идеята, но грешиш за възрастта и пола.

Ерик и Пийт я поглеждат изненадано.

— Тя не е толкова стара, на колкото се преструва, и не е толкова умна, колкото си мисли. С мен блъфира, когато стана дума за философия — обяснява Рейчъл. — Няма много познания в тази област.

— Защо мислиш, че е жена?

— Не мога да го обясня. Но знам, че съм права. Говорех с жена, която променяше гласа си с устройство.

Ерик поклаща глава и записва нещо в бележника.

— По телефони еднодневки и в уикр ли говорехте?

— Да.

Той се усмихва.

— Системата за безопасност на Веригата е много хитра. Анонимни телефонни обаждания по непроследими телефони, анонимни биткойн портфейли, които изчезват след няколко седмици, анонимен криптиран уикр профил, чието име се сменя редовно. Използването на външни хора за мръсната работа. Много хитро. Почти непробиваемо.

— Почти?

— Части от системата са непробиваеми. По мое мнение е невъзможно да проследим всички брънки назад във времето и да стигнем до началото. Това, разбира се, е заради привидно случайния елемент при подбора на жертви. Вие сте имали свободата сами да изберете мишената си, аз също и така нататък чак до началото. Дори да пробваме да проследим всички брънки, ще се провалим. Знам го. Пробвах.

— Тогава как ще открием тези, които управляват Веригата? — пита Пийт.

Ерик взима бележника и го разлиства.

— Въпреки всичките ми проучвания не успях да постигна много в областта на решенията. Аз…

— Казваш ми, че тази среща е загуба на време? — прекъсва го Пийт.

— Не. Методите им са добри, но когато работиш с хора, стават грешки. Никой не е съвършен в работата си. Поне така подозирам.

— И каква грешка е допуснала Веригата?

— Не е изключено тези, които я управляват, да са станали малко самодоволни, малко лениви. Ще видим. Разкажете ми за последния си разговор с тях.

Рейчъл отваря уста да заговори, но Пийт поклаща глава.

— Не му казвай нищо повече.

— Налага се да си вярваме — казва Рейчъл.

— Не, Рейч, не се налага — възразява Пийт.

Той не забелязва собствената си грешка, но Рейчъл и Ерик я забелязват. Ерик отваря бележника и вероятно записва в него Рейчъл.

Не можем да се върнем назад — мисли си тя и разказва:

— Беше преди по-малко от месец. През първата седмица на ноември.

— Те ли се обадиха?

— Да.

— През уикр?

— Да. Защо това е толкова важно?

— Профилът в уикр и портфейлът за биткойн са защитени от най-добрите системи за криптиране, налични на пазара. За да ги разбием, ще са нужни десетки хиляди часове работа със суперкомпютър. Освен това съм сигурен, че поне в началото са променяли името на уикр профила редовно за допълнителна сигурност. И, разбира се, може да има всякакви фалшиви профили за заблуда на противника. Но дори и с тях, мисля, че открих дефект в метода им на комуникация.

— Какъв дефект?

Една сервитьорка отваря вратата и надниква в помещението.

— Ще поръчате ли обяд? — пита тя с шотландски акцент.

— Не — студено отговаря Ерик.

Когато сервитьорката затваря вратата, той започва да си облича шлифера.

— Нова е — казва той. — Не обичам новите хора. Хайде.

54

Пейка в парка в Бостън. От пристанището духа леден вятър. Седнали са срещу мемориала на Робърт Гулд Шоу[12] и войниците от Петдесет и втора дивизия. Наоколо няма кой знае колко хора. Няколко любители на джогинга, студенти, родители, бутащи колички. Рейчъл го гледа и чака. Когато най-сетне се уверява, че са в безопасност, Ерик започва да говори.

— Стандартната конструкция на псевдослучайни функции се смята като цяло за устойчива на течове, но според мен не е. А когато човек допусне грешки в работата си, той улеснява работата на такива като мен.

— Не разбирам — казва Рейчъл.

Поглежда Пийт. Той също не разбира въпреки знанията си в програмирането.

— Те се свързват с нас по един от два начина и според мен, и двата начина могат да бъдат декриптирани — обяснява Ерик.

— Телефоните еднодневки не са толкова сигурни, за колкото ги смятат всички, дори ако всяко обаждане се прави от чисто нова еднодневка от вътрешността на Фарадеев кафез[13]. Общоприетото мнение е, че такива разговори са непроследими — казва Ерик с широка усмивка.

— Но ти си намерил начин да ги проследиш, нали? — пита Пийт.

Усмивката на Ерик се разширява.

— Точно с това се занимавах през последната година.

— И какъв е номерът?

— Теоретически е възможно да се измерят силата на сигнала и особеностите на телекомуникационните антени с помощта на софтуер, който може да се инсталира на смартфон. После телефонът анализира входящото обаждане в реално време.

— И ти си го направил? — впечатлява се Пийт.

— Поиграх си с идеята.

— И можеш да проследиш обаждане от телефон еднодневка?

— Не, но бих могъл евентуално да локализирам базовата станция на еднодневката, тоест най-близката антена — предпазливо казва Ерик.

— И си успял! Нали? — настоява Пийт.

— Кажи ни — моли Рейчъл.

Ерик изчаква покрай тях да мине един от бягащите за здраве и продължава:

— В момента довършвам разработката на приложение тип "ловец унищожител", което може да открие най-близката базова станция до даден телефон, от който е било направено обаждане, дори от телефон еднодневка, поставен във Фарадеев кафез. Щом се локализира базовата станция, е възможно да се определи с известна точност честотата на телефонния сигнал, което ви дава вектор от антената до телефона в рамките на двеста-триста метра.

Рейчъл не е сигурна, че разбира всичко.

— И какво значи това? — пита тя.

— Че може да има начин да проследим нишката до сърцето на лабиринта — отговаря Ерик.

— А уикр? — пита Рейчъл. — Това е основният им канал за комуникация.

— Техниката не е кой знае колко различна. Моят алгоритъм унищожител не може да разбие кодировката на съобщенията или да открие изпращача, но може да открие базовата станция най-близо до местоположението на телефона, когато е изпратено съобщението. Разбира се, ако пращат съобщения и се обаждат от площад "Таймс" в Ню Йорк, сме прецакани, но ако се обаждат от частна собственост, бихме могли да ги проследим.

— И защо не си го направил? — пита Пийт.

— Защото за последен път разговарях с тях преди две години и половина, телефонът еднодневка, по който ми се обаждаха, е унищожен, а профилът в уикр, от който ми пишеха, е променен. Моята следа е изстинала. Твоята обаче… — казва той и поглежда Рейчъл.

— Какво моята?

— Ако съм прав за подхода им, не е изключено още да ползват същия профил, за да ти се обаждат.

— Да. Писаха ми в Деня на благодарността.

— Идеално! — възкликва Ерик.

— Как ще стане? — пита Рейчъл.

— Ще се наложи да ги провокираш, да ги заплашиш или просто да ги разтревожиш достатъчно, че да поискат да се свържат с теб. Може да ти пратят съобщение или още по-добре — да ти се обадят от еднодневка. Ако говорят достатъчно дълго, ще пуснем програмата и може би ще успеем да триангулираме базовата станция най-близо до техния телефон.

— А пък ако са на площад "Таймс" или шофират, или се движат? Ще сме ги ядосали без всякаква надежда да ги открием. Но пък ще сме си нарисували огромна мишена на гърбовете! — възразява Пийт.

— Планът не е лишен от известен риск — признава Ерик.

— За нас. Целият риск е за нас. За теб рискът е нулев — казва Пийт.

— А аз какво точно ще трябва да направя? — пита Рейчъл.

— Не! Рейчъл, не се съгласявай да… — започва Пийт.

— Какво ще трябва да направя? — повтаря тя.

— Ще трябва да завържеш разговор с Непознатия номер в уикр или още по-добре по телефона и ще ми позволиш да проследя обаждането в реално време, докато говорите.

— За какво ще говорим?

— За каквото и да е, стига да е дълго. Следата на уикр не е особено точна, още работя по софтуера, но телефонен разговор… Телефонен разговор от две или три минути би било чудесно.

— Какво ще стане?

— Ще проследя източника на обаждането с приложението "ловец унищожител" и с малко късмет ще открия базовата станция, от която идва обаждането.

— Действа ли със стационарни телефони? — пита Пийт.

— Ако са толкова тъпи, че да се обадят от стационарен телефон, ще ги намеря за две секунди.

— Струва ми се, че едно такова обаждане може да ги накара да мислят, че създавам проблеми — казва Рейчъл. — Такъв дълъг разговор. Ще привлека вниманието им към себе си и семейството си.

— Да — съгласява се Ерик. — А и трябва да призная, че приложението не е напълно функциониращо. В момента съм на етап бетатестване. Проследяването на обаждане, което може да е направено от всяка точка в Съединените щати, изисква много компютърна мощ.

— А ако можеш да изключиш по-голямата част от страната и да се съсредоточиш върху само един район? — пита Рейчъл.

— Това много ще улесни нещата — казва Ерик. — Но не мога да го направя. Може да се обадят от къде ли не. Дори от чужбина. Аз…

— Тя е от Бостън. А и Веригата изглежда действа основно в Нова Англия. Близо до дома. Гледат да са наблизо. Това бих направила и аз, ако имах проблеми.

— Как разбра, че "тя" е от Бостън? — пита Ерик. — Аз не чух бостънски акцент.

— Отървала се е от него. Говори много внимателно, когато използва устройството за промяна на гласа. Но човек не може напълно да промени интонацията си, нали? Заподозрях, че е от Бостън, и пробвах нещо по време на един разговор. Говорехме за бостънската полиция и аз казах, че могат да арестуват човек и за обратка. Тя се засмя, защото ме разбра. Аз никога не бях чувала тази дума за обратен завой, преди да се преместя тук. Сигурно извън Бостън е пълно с хора, които биха разбрали думата, но интуицията ми подсказва, че тя е местна.

Ерик кимва.

— Това помага. Ако не се налага приложението да търси извън Нова Англия, ще свърши много по-добра работа. В пъти по-добра. В Северна Америка има петстотин милиона души и милиарди телефонни линии. В Нова Англия има може би десетина милиона души.

— Приложението ти ще може да работи петдесет пъти по-бързо — казва Рейчъл.

Ерик кимва.

— Вероятно.

— Но трябва да има и друг начин да се направи това, начин, който не изисква да привличаме внимание към себе си — настоява Пийт.

— Аз не съм измислил такъв. Вие все още имате връзка с тях. Ще бъде рисковано, но не и безразсъдно. Ще пуснем приложението и когато открием къде са, ще се обадим анонимно в полицията. Може дори да изчакаме един месец, за да не могат да направят връзка между нашето обаждане и ареста си.

— Никак не ми харесва как звучи всичко това — казва Пийт.

— Времето е от критично значение. Скоро ще променят името на профила в уикр и няма да имаме начин да се свържем директно с тях. А и скорошният взлом ме разтревожи — казва Ерик. Записва нещо на лист хартия. — Това е новият ми телефон еднодневка. Ще се наложи да вземете решението си скоро.

Рейчъл взима листчето с номера и го поглежда, след което обръща глава към военния мемориал. В главата й изплува стих[14], стихът за полковник Шоу, яхнал балона си, "в очакване на пукването".

Всички сме яхнали балоните си — мисли си тя, — и всички чакаме те да се пукнат най-сетне. Подава ръка на Ерик. Той я стиска.

Тя става от пейката и казва:

— Ще трябва да го обмислим.

55

Ерик се връща в кабинета си в МТИ в добро настроение.

Най-сетне има някаква надежда след дългата информационна суша, която е опустошила душата му. Сега има възможност. Играта започва не на шега и онези копелета ще си получат заслуженото.

Преди си мислеше, че ще трябва да пусне обява в "Ню Йорк Таймс", с която да предизвика Веригата да му се обади, в противен случай ще разкрие истината за съществуването й. Но те не биха отговорили на обява, а и още по-зле — рано или късно биха открили кой я е пуснал, което би поставило в непосредствена опасност живота му и живота на дъщеря му.

Рейчъл е права да се безпокои от провокирането на Веригата, но по-добре да го направи тя, а не той, мисли си Ерик, след което веднага го залива вина заради тази мисъл.

Ние се изправяме срещу тях. Всички ние. Рейчъл. Срещата ни беше дар от Бога. И е умна. Страхотно проницателна. Разбира се, той и сам трябваше да се сети за Бостън. Повечето от информационните препратки в данните, които събра, са към места в Нова Англия. Потенциалните мишени, които откри в Колорадо и Ню Мексико, са изключение.

Да. Постигна истински напредък.

С почти бодра крачка той си тръгва, качва се в очукания си шевролет и потегля от паркинга за служители на МТИ. Не вижда жената с изплашено лице, която го наблюдава през предното стъкло на колата си. Не забелязва, че го проследява до дома му в Нютън. Може би няма нужда да се притеснява излишно. Не е единственият, когото следят. Все още не е излязъл начело на списъка с неща за вършене. Ако си вземе няколко дни почивка и замине някъде или нещо такова, може да се опази.

За нещастие на Ерик обаче огънят се е разгорял в душата му и той няма никаква представа, че движенията му и по-важното — резултатите от търсенето му в Гугъл се следят, записват и се пращат за обработка във Веригата.

56

Том, Черил, Оливър, Маргарет и малкият Антъни са на круиз в Карибско море, за да отпразнуват повишението на Том в старши специален агент.

Том, заедно с целия отдел за борба с организираната престъпност в бостънския полеви офис на ФБР, напоследък получават доста медийно внимание и то е ласкателно. Престъпният клан Патриарка от Провидънс, някога толкова могъщ в Бостън, сега е осакатен от доносници, подслушани разговори и организирани удари на Бюрото. Бандата от Уинтър Хил е разбита и самият Уайти Бълджър е хукнал да се спасява. Том е истински отличник. Е, да, има проблеми с избухливостта, но кой ги няма? Той работи здраво и напълно е заслужил ваканцията си.

Запази каюта за семейството близо до откритата палуба. По някаква причина малкият Антъни бе настанен в собствено легло, докато по-големите деца, Маргарет и Оливър, делят едно. Двамата всъщност не възразяват и опитите на Антъни да се прави на шеф биват пренебрегвани без много шум.

Корабът се отбива в Насау и по здрач потегля сред фойерверки. Круизът върви към края си, корабът се насочва към Маями. Пътуването наистина е великолепно.

Посред нощ Антъни усеща нечия ръка на рамото си. Това е Маргарет.

— Шшшт — прошепва тя. — Отвън на палубата има нещо много готино, което искам да ти покажа.

— Какво? — пита сънено Антъни.

— Изненада. Тайна. Обаче е много хубаво.

— Какво е?

— Май е по-добре да си останеш в леглото. Изненадата е само за големи момчета. Оливър е там.

— Кит ли е?

— Ела с мен и ще ти покажа.

Маргарет води Антъни на кърмата. Оливър наистина ги чака.

— Какво е?

— Ей там — казва Оливър и посочва към мрака. — Ела да те повдигна и да ти покажа.

— Не, аз… — започва Антъни, но е твърде късно.

Маргарет и Оливър планираха хода си месеци наред. Погрижиха се да се запишат за круиз на по-стар кораб без камери за наблюдение. Подготвиха почвата с няколко разказа за забавните сомнамбулски приключения на Антъни.

Двамата качват Антъни върху парапета и го блъскат в пенестата диря на кораба.

57

Поредно предаване на Кайли от родител на родител в Нюбърипорт. Приятелката на Марти е същата. Дребната блондинка. Рейчъл решава този път да внимава и поне да запомни името й, докато Кайли донесе подробната й поръчка от бара в "Старбъкс".

— Рейчъл преподава в университета — казва Марти на момичето.

— О, това е супер — казва дребната блондинка.

— Много ме е срам, наистина много, но как се казваше? Сигурна съм, че си ми казвала повече от веднъж, но ми е малко трудно да се концентрирам, сигурно ме разбираш — казва Рейчъл извинително.

Марти изглежда сериозно разтревожен от думите й. Не ядосан, а разтревожен за психическото й здраве. Химиотерапията може да ти размести чарковете по много различни начини.

— Джинджър — нежно казва Марти.

— А с какво се занимаваш? — пита Рейчъл.

— Не е за вярване, но Джинджър работи за федералните — казва Марти, отново отговаряйки вместо приятелката си.

Пийт и Рейчъл се споглеждат ококорени. Фактът очевидно не е бил споменаван досега, защото Рейчъл вижда, че Пийт е не по-малко изумен от нея. Кайли пък не го е споменавала, което не е чак толкова изненадващо. Втълпено й е, че не бива да имат нищо общо с хора, работещи в органите на реда.

— ФБР? — пита Рейчъл.

— ФБР — казва Джинджър с дълбок и мелодичен глас като от филмов трейлър.

— Обаче не е просто агент, а и учи за докторат по криминална психология в Бостънския университет. Заето момиче — казва Марти.

— Идеята не беше моя. От Бюрото донякъде ме принудиха да го направя — казва скромно Джинджър с очарователен бостънски акцент.

— Докторантура? Не може да си достатъчно голяма… — започва Рейчъл, която се чуди дали момичето не е някакъв зловещ вундеркинд.

— На трийсет е — казва Марти.

Рейчъл не разбира дали го казва извинително, или се хвали. Жена почти на нейните години? Зряла жена със сериозна професия? Хвали се.

— Изглеждаш на не повече от осемнайсет — изтърсва тя. — Трябва да си…

Замлъква, защото не знае как да завърши изречението си.

— Взима вана с кръв на девственици всяка вечер? — довършва вместо нея Марти.

— Нямаше да кажа това — възразява Рейчъл, но възражението й се изгубва в звънливия смях на Джинджър. Според нея Марти е много забавен.

— Просто се грижа за кожата си — казва Джинджър.

— И как се запознахте вие двамата? — пита Пийт, който също започва да проявява интерес към Джинджър.

— Почти буквално се сблъскахме, докато тичахме в парка — казва Марти.

— И преди го е правил — съобщава й Пийт. — Това се нарича нападение, братко. Някой ден няма да ти мине номерът и ще те затворят където ти е мястото.

Джинджър се смее отново. Според нея и двамата братя са страхотно забавни. Красива е, млада е, има чудесно чувство за хумор и е умна. Освен това има наследствени пари, това е направо всичко, което би могъл да иска Марти от една жена.

— Значи си тукашна, Джинджър, така ли? — пита Рейчъл.

— О, боже, толкова ли ми е ужасен акцентът?

— Не, нямах това предвид. Просто се чудех коя гимназия си завършила. Може да сте учили в едно училище с Марти. Аз не съм оттук.

Марти поклаща глава.

— Не, завършила е гимназия "Инсмут" — казва той. Рейчъл не е чувала за това училище. — В Селскиград — добавя Марти шеговито.

— Бях си направо селянче — казва Джинджър. — Имах късмет да се махна.

Да, да — мисли си Рейчъл. Истинските селянчета не правят докторантура в Бостънския университет. Макар че, ей богу, точно тя не бива да говори така. Харвард. Така, де. Вярно, с частичка стипендия, но все пак.

— И с какво се занимаваш във ФБР? — пита Рейчъл след един бърз поглед към Пийт.

— Профилиране на престъпници? — предполага Пийт.

Джинджър се смее.

— Логично би било, нали? От години се стремя да вляза в Отдела за поведенчески анализ, но Бюрото в безкрайната си мъдрост ме държи в Отдела за борба с икономически престъпления.

— Забавно ли е? — пита Рейчъл.

Известно време си говорят за зли банкери и в момент на затишие Марти пита как върви училището на Кайли. Рейчъл поклаща глава.

— Много стрес й се насъбра.

— Прочете ли онези имейли, които пращат учителите й?

— Да — отвръща Рейчъл. — Не мисля, че трябва да обсъждаме това точно тук.

— Не, разбира се, съгласен съм — съгласява се Марти. — Но ако, ами… Кайли има някакви проблеми, Джинджър работи с психолози и психиатри.

— Вече пробвахме да ходи на психотерапевт — съобщава Рейчъл.

— Познавам няколко много добри професионалисти — казва Джинджър с очевидно желание да помогне. — И в Бюрото, и извън него.

— Стига. Тя се връща — предупреждава ги Пийт.

Въпреки загрижеността на семейството си Кайли е грейнала в усмивка. Поръчала си е някаква откачена смеска с много сметана и шоколад отгоре.

— Трябва да тръгваме — казва Марти.

— Наистина ли? Не може ли просто да поседим малко всички заедно? — моли Кайли.

И те седят на масата до прозореца и си говорят, докато небето навън се смрачава с обещание за сняг. Марти отбелязва, че в Нова Англия Коледата е по-красива, отколкото където и да е другаде. Джинджър се съгласява и обяснява как в ранното си детство е била принудена да живее в Южна Калифорния, което опропастявало Коледата. После добавя:

— Сега ми е жал за всички нещастни хора, които живеят в други части на Щатите през декември. За това време ти трябва голяма елха, студено време, Снупи, пързалящ се по замръзналото езеро…

Рейчъл се усмихва и се опитва да се включи в разговора, но Пийт вижда, че започва да се уморява. Сбогуват се и той ги прибира, двете с Кайли, у дома. Тази вечер Рейчъл не е в състояние да задържи каквато и да е храна в стомаха си. Не може да спи.

Седи в леглото с чаша студен чай в ръка. Отново й хрумва мисълта да се нарани: Егоистично е от моя страна да искам Кайли да живее при мен. Кайли ще е в по-голяма безопасност при Марти и Джинджър, които са направо съвършената двойка.

Ако се беше поддала на рака предишната година, нищо от това нямаше да се случи. За всички щеше да бъде по-добре, ако беше умряла.

58

Те не спират. Сънищата. Мъжът в снега. Страхът. Напикаването. Болките в стомаха. Кайли отслабва все повече с всеки изминал ден. Опитва се да си придава смел вид, но Рейчъл вижда. Рейчъл знае. И тя също отслабва. Топи се. Колкото повече продължава лечението на рака, толкова по-дълъг е възстановителният период.

Трябва да ударят сега.

Пийт е против този план. Той се бори със собствените си демони. Болката се завръща. Той също не успява.

Кошмарите на Кайли. Кошмарите на Рейчъл. Кайли, плачеща зад затворената врата на банята. Пийт, седнал в доджа, за да остане сам. Косата на Рейчъл, падаща с шепи. Кайли, отказваща да спи у приятелки, защото не иска никой да разбере тайната й. Всички са пили от вълшебната бутилка на Алиса с надпис "Изпий ме". Всички са развили червения конец. Всички са паднали през огледалото.

Рейчъл и Пийт седят на студената веранда зад къщата. Атлантически вълни. Сърпът на Луната. Мразовити равнодушни зимни съзвездия. Пийт чака да чуе решението й. Тя допива уискито си и обвива ръце около тялото си.

— Трябва да го направим — казва.

Пийт поклаща глава.

— Не трябва да правим каквото и да било.

— Ерик е…

— Той може да го направи. Той може да поеме риска.

— Не може да го направи без нас, без мен и ти го знаеш.

— Ние излязохме от играта. Отървахме се на косъм. Извадихме късмет. Едва ни се размина и на тримата — казва Пийт.

Тя го поглежда. Не звучи като офицер от морската пехота с пет задгранични назначения в биографията. Съмненията го изяждат. Или пък сега, когато има нещо за губене — семейство — е станал по-предпазлив. Не осъзнава, че това семейство ще бъде загубено, ако не направят нищо.

— Това не е игра, Пийт. Веригата не е мит. Не е самоподдържаща се система. Човешко творение е. Изградена е от хора. Има недостатъци, уязвима е, точно като нас. Трябва просто да намерим човешкото сърце в центъра и да го разбием.

Пийт мисли известно време и кимва.

— Добре — тихо казва той.

— Хубаво. — Рейчъл се обажда на телефонния номер от листчето. — Съгласни сме — казва.

— Кога?

— Искам дъщеря ми да е другаде. На сигурно място.

— Е, кога? Трябва да е скоро, преди да променят протоколите.

Марти и приятелката му сигурно ще могат да вземат Кайли в петък вечер — мисли Рейчъл.

— В събота — казва.

— Ще ти се обадя в десет сутринта. Ще трябва да ги провокираш. Да ги накараш да ти върнат обаждането.

— Знам.

— Ще бъде опасно.

— Знам.

— До събота.

59

Марти се разсмива радостно.

— С удоволствие ще вземем Кайли. Всъщност е направо идеално. Джинджър предложи да ме запознае с дядо си този уикенд. Ще вземем и Кайлстър.

Сърцето на Рейчъл пропуска удар-два.

— Охо, вече сте стигнали до този етап? Запознаване с роднините? — казва тя в опит да се пошегува безгрижно, макар да не се чувства чак толкова безгрижна.

Марти никога не би се оженил за жена като Тами. ФБР агент с ум като бръснач обаче, при това достатъчно млада да му роди двете момчета, за които винаги е мечтал?

— Не е това. Нямам намерение да й искам ръката. А и става дума за дядо й, не за баща й. Нищо сериозно. Просто среща, за да се запознаем. Близнакът й също ще бъде там. Но ми се иска и Кайли да дойде. Ти също си добре дошла. И Пийт. Имат голяма стара порутена къща до река, доколкото разбирам, с купища люлки и гори, в които може да се играе, стига времето да остане.

— Звучи прекрасно, но този уикенд ще трябва да си почивам.

— Защо не си организираш нещо забавно, ако имаш сили? Един ден на спа. Прати ми сметката.

— Може и така да направя. Знаеш ли, като за бивш съпруг не си много зле.

— Критика, обвита в похвала.

Рейчъл се сбогува с него и се качва на горния етаж да съобщи плана на Кайли.

— Мамо, пак си забравила. Стюарт ще прекара уикенда тук. Родителите му трябва да отидат на завършването на доведената му сестра в Аризона — казва Кайли.

— О, по дяволите, вярно!

Тя отново се обажда на Марти.

— Няма да стане. Аз съм пълна идиотка. Съжалявам. Стюарт ще прекара уикенда у нас. Майка му трябва да пътува до Финикс.

— Стюарт ли? Онова странното луничаво хлапе? Да дойде и той. Джинджър няма да има нищо против.

— Ще трябва да питаш майка му. Съмнявам се, че ще се съгласи. Тя и на мен няма пълно доверие, така че най-вероятно и на теб няма да ти се довери.

— Не, точно обратното. Ще разбере, че на мен, за разлика от теб, може да се разчита. Прати ми телефона й и, ще й се обадя.

Рейчъл му праща съобщение с номера и, разбира се, Марти успява да очарова майката на Стюарт. Уикендът на Рейчъл е свободен. Всеки друг пациент на химиотерапия би прекарал времето в почивка и възстановяване. Рейчъл ще търси леговището на звяра. Тя слиза при Пийт.

— Според мен е разумно, нали? Ако ги открием с приложението на Ерик, няма да успеят да ни проследят, нали? — пита тя в търсене на подкрепа.

— Предполагам, че ако не ги ядосаш прекалено много, ще ни се размине. В крайна сметка това е просто едно проследяване на разговор. Дори няма да разберат, че ги търсим. Съмнявам се, че ще ги открием, но ако успеем, ще оставим властите да си свършат работата. Едно анонимно обаждане във ФБР ще бъде достатъчно.

— Значи нищо няма да ни се случи? — пита отново Рейчъл, която мисли по-скоро за Кайли, отколкото за себе си.

Пийт кимва.

— Добре — казва Рейчъл и почуква по дървената маса за късмет и за да не се обърка нещо.

60

Къща в Уотъртаун, Масачузетс, краят на 90-те. Поредното предградие сякаш излязло от филм на Спилбърг, пълно с деца, които въртят обръч, карат колела и играят уличен хокей. Чуват се псувни, броенки за ластик, смях…

Но къщата на номер 17 на улица "Съмър" е дом на скръбта, не на радостта. Минали са шест месеца от края на карибския круиз. Черил още не се е възстановила. Как да се възстановиш от подобно нещо? Ходи на терапевт и взима няколко различни лекарства против тревожност. Никое не помага. Онова, което помага, е притъпяването на усещанията.

Всяка сутрин, след като Том и близнаците излязат, тя си забърква водка с тоник, в която има най-вече водка. После включва телевизора, глътва един клонопин и един ксанакс и се изключва. Сутринта пълзи към обяд.

В единайсет и половина ще дойде пощата. Когато беше малка, доставяха пощата по два пъти на ден. Сега я доставят само веднъж, в единайсет и половина. Тя знае какво ще донесе пощальонът. Няколко сметки, малко рекламни листовки и поредното писмо. Затваря очи и когато ги отваря, слънцето се е преместило и е станало време да прибере пощата.

Преглежда набързо рекламните листовки и сметките и отваря писмото, адресирано до нея. Скъпа курво — така започва то. По-нататък подателят на писмото я нарича уличница и ужасна майка, отговорна за смъртта на сина си. Това е тринайсетото поредно писмо от този тип. Всички са написани с печатни букви, с черна химикалка. Тя го слага при останалите в кутия от обувки, а нея прибира в скрина със спалното бельо.

Налива си още една водка с тоник. Намира коктейлно чадърче и го пуска в чашата. Гледа малко "Дните на нашия живот" и после се качва на горния етаж.

Сяда на пода в банята и отваря шишенце с нембутал. Слага една капсула от успокоителното в устата си и отпива от питието. Слага втора и отново отпива. Изпива цялото шише и ляга на пода. В четири следобед се прибират Маргарет и Оливър. Свикнали са да се прибират от училище пеша и сами.

Оливър включва телевизора. Маргарет се качва горе да чете. Тя обича да чете. Две години пред съучениците си е. В момента чете "Гробниците на Атуан" от Урсула Ле Гуин. Книгата е много интересна, но в един момент й се налага да отиде в тоалетната. Там открива Черил.

Около устата й е избила пяна, зениците й са разширени и застинали, но тя още диша. Маргарет повиква Оливър в банята и двете деца се втренчват в Черил.

— Писмата — казва Маргарет.

— Писмата — съгласява се Оливър.

Гледат я известно време. Лицето й има цвета на тапета в кабинета на Том, бледожълтеникаво. Том се прибира чак в седем и половина. Децата седят пред телевизора и ядат пица, стоплена в микровълновата фурна.

— Къде е майка ви? — пита той.

— Сигурно е излязла някъде — отвръща Маргарет. — Нямаше я, когато се прибрахме.

— Но колата й е отвън — възразява той.

— О, така ли? — изненадва се Маргарет и продължава да гледа телевизия.

— Черил! — крещи Том към горния етаж, но не получава отговор.

Той нахлува в кухнята, взима си бира от хладилника и хапва малко пица. Когато най-сетне се качва горе, е твърде късно. Нембуталът е предизвикал дихателна недостатъчност, която е довела до спиране на сърцето. Той се свлича на колене до жена си и хваща студената й ръка. Започва да плаче.

— С какво съм заслужил това? — пита се на глас.

И тогава се сеща.

61

Ерик не е мигнал цяла нощ. Пие петата си чаша кафе. Навлязъл е на шест нива в матрьошката от анонимни и фалшиви самоличности, криещи Веригата. Заличил е следите си, освен това работи на чисто нов таблет с фалшив IP адрес, който съобщава, че Ерик се намира в Мелбърн, Австралия. Навлязъл е дълбоко в лабиринта, но е в безопасност. Поне така си мисли. Доволен е от проучванията си. Всички градивни елементи са на мястото си. Винаги са били там.

Условията Каруш-Кун-Тъкър са оптимални. Информацията е налична, стига да знаеш къде да я търсиш и как. Всички намеци, всички лични обяви, всички признания. Всяка личност, добавена към Веригата, прибавя ново геометрично ниво нестабилност. Образуванието отдавна се олюлява на ръба на бездната. Достатъчно е да събереш всички данни и да създадеш от тях фигура.

Той пие кафе и чете интересна научна статия от Мария Шулд, Иля Синайски и Франческо Петручионе за прогнозиране чрез линейна регресия на квантов компютър. Алгоритъмът им е много вълнуващ. Само че той знае, че статията е само за разтуха, нещо, което подлежи на анализиране в бъдеще.

От уредбата за трети път тази вечер зазвучава албумът "Physical Graffiti" на Лед Зепелин. Той спира да чете и се заслушва в началните акорди на "Trampled Under Foot".

Поглежда снимката, на която е с жена си и дъщеря си пред Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Любимото място на жена му. Двете с дъщеря им са широко усмихнати, а той е присвил очи, сякаш нещо го боли. Поклаща глава и се бори със сълзите. После поглежда записките на екрана, които ще трябва да резюмира за бележника си. Всичко е наред. Макар да не е тествал приложението пълноценно, смята, че ще проработи. И ще проработи само за Рейчъл. Пренарежда списъка с подточки на екрана. Вече има няколко неща, в които е почти убеден:

1. Поне двама са. Два различни стила и два подхода. Роднини.

Братя/сестри?

2. Живеят в Бостън

3. Не са част от организираната престъпност

4. Имат нещо общо с органите на реда

"Trampled Under Foot" свършва и започва "Kashmir". Жената го наблюдава вече деветдесет секунди. Сърцето й препуска бясно.

Инструкциите й са ясни: Убий Ерик, вземи бележника.

Тя знае защо Веригата е избрала нея: заради двете й присъди за взлом. Мислят си, че е някакъв експерт. Не е. Това бяха тийнейджърски игри. Сега е уважавана учителка в прогимназията. Извади късмет, че задната врата в къщата на Ерик е със стара ключалка. Не й костваше почти никакви усилия да я отвори. Тя извади късмет. Същият късмет напусна Ерик.

Всъщност тя е убивала и преди. Едно куче на пътя към Кейп Код. Беше го ударила и се наложи да съкрати мъките му с лопата за ринене на сняг. Може би същото се готви да направи и с Ерик. Жена му е мъртва. Дъщеря му е в психиатрична болница. Да — казва си тя и насочва пистолета към тила му.

62

Алармата на Пийт звънва в пет сутринта. Той я изключва, преди да събуди Рейчъл, и става от леглото.

Кожата, очите, вътрешните му органи копнеят за наркотик. Изминало е цяло денонощие. Една от най-дългите му суши. В момента опитва техника, която наричат разтегляне — препоръчали са му я няколко души от програмата. Разтегляш времето между дозите колкото можеш повече — първо един ден, после ден и половина, после два дни. Той поглежда часовника. Минали са двайсет и пет часа и пет минути. Напредва. Приближава личния си рекорд. Чувства се приемливо. Засега.

Сварява кафе, прави няколко лицеви опори, след което влиза в банята и заключва вратата. Какво ще стане, ако си стопи половината от обичайното количество? Ще успее ли да се откачи по този начин? Дали ще стане? Не, половин доза е безумно. По-добре две трети. Той отмерва две трети от обичайната си доза, загрява я в лъжичката, всмуква я в спринцовката и се инжектира с течната магия. Излиза от банята, ляга на дивана и прекарва следващия час в красиви сънища. После отново се събужда. Можеше да издържи още. Чувства се добре.

Прави още кафе, взима си душ и забърква тесто за палачинки. Мисли за пистолетите и за трети път отива да провери дали са заключени в пикапа. Заключени са. Проверява ловджийската пушка, 45-калибровия колт, пушката на Рейчъл и деветмилиметровия пистолет. Предишния ден занесе и четирите оръжия на стрелбището и постреля с всичките. В морската пехота беше инженер, но независимо от длъжността всеки морски пехотинец е преди всичко пехотинец.

Рейчъл се събужда.

Не спа много.

Посред нощ повърна.

Минаха единадесет дни от последното вливане, но понякога се случват такива неща. А може и да е от страх. Момчето на име Тезей ще се обади на Момичето на име Ариадна точно в десет часа. Тя излиза от банята и сяда до голямата маса в хола. Пийт я целува по главата.

— Не спа ли?

— Спах. Малко. Пак сънувах кошмар.

Не е нужно Пийт да я пита какъв. Поредният кошмар. Поредният поглед в бъдещето. Кайли се събужда в осем, а Стюарт идва точно в осем и половина,

— Някой иска ли палачинки? — пита Пийт.

Тъкмо е изсипал доза тесто в тигана, когато пристигат Марти и Джинджър с огромния бял, подобен на кораб, мерцедес. Пийт намалява огъня под тигана и тримата с Рейчъл и Кайли излизат да ги посрещнат.

— Виж ти, цялото кралско войнство — казва Марти, тупва Пийт по гърба и целува Рейчъл и Кайли.

— А вие сте… — започва Пийт, но не успява да измисли остроумен отговор.

Марти определено е по-остроумният от двамата.

Привлекателна двойка са — мисли си Рейчъл. Косата на Джинджър е пораснала, а русата боя се е измила, така че в момента косата й е с красиви медни отблясъци, които й стоят много по-добре. Очите на Марти някак си са станали по-наситенозелени.

— Пийт прави палачинки, а аз ще изпържа бекон — казва Рейчъл.

Всички сядат около масата и закусват заедно.

— Много са хубави, братко, с готова смес ли ги направи? — пита Марти.

Пийт поклаща глава.

— Споделям мнението на Марк Битман[15]. Готовите смески за палачинки са знак за загиваща цивилизация.

— Цялото ми детство мина така — съобщава Марти на Джинджър и Кайли. — Задаваш невинен въпрос и получаваш лекция за всички проблеми на света.

— Лъже. Всички в семейството го глезеха — възразява Пийт.

— А твоето детство какво беше, Джинджър? — пита Рейчъл.

— Охо! Откачено. Не питай. Не помня времето в комуната. Преди да се върнем в Бостън, живяхме къде ли не — казва Джинджър.

— Затова ли те е привлякло ФБР? Заради стабилността? — пита Рейчъл.

— Не съвсем. Баща ми беше агент, дядо ми — полицай в Бостън, така че, предполагам, това е просто семейният бизнес — отвръща Джинджър.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да ти стоваря две хлапета на главата? — пита Рейчъл Марти насаме, когато закуската приключва.

— Обсъдих го с Джинджър. С удоволствие прие да домакинства на Кайли и приятеля й в дядовата си къща. Тя е огромна, пълна с интересни неща, на брега на Ин. Хлапетата ще бъдат във възторг. Абсолютно.

— Доста от старите къщи в онази част на щата в речната долина са опасни. Внимавайте, става ли?

— Не се притеснявай, къщата е разкошна, доста време са прекарали да я ремонтират.

— Значи Джинджър е от богато семейство? Какъв си късметлия — казва Рейчъл.

— Да, трябва да има наследствени пари, защото няма как да печели толкова като агент от ФБР — отвръща Марти.

— Освен ако не е от корумпираните агенти — шегува се Рейчъл.

— Стига, де, Рейч, погледни я, полицейската работа й е в кръвта.

Стюарт и Кайли най-сетне са готови и Пийт и Рейчъл изпращат всички до колата.

— Пазете децата — казва на сбогуване Рейчъл.

Джинджър я прегръща.

— Не се притеснявай, нищо няма да им се случи — обещава тя.

Да, наследствени пари, решава Рейчъл, зърнала чантичката на Джинджър — малка, но великолепна "Бъркин" на Ермес. Следват прегръдки и целувки, след което четиримата потеглят. В къщата Пийт разтваря карта на Нова Англия на масата.

— Някъде тук трябва да са — казва той.

— Сега остава само Ерик да се обади. Ще проверя дали джипиес чиповете, които сложихме в обувките й, работят.

Тя включва телефона си и да, ето я Кайли, движи се на юг. Проверяват прогнозата за времето. Лек дъжд, вероятност от превалявания от сняг.

Можеше да е и по-зле.

Чакат обаждането на Ерик.

Десет часът идва и отминава.

Десет и петнайсет.

Десет и половина.

Единайсет часът.

Нещо не е наред.

— Какво ще правим? — пита Пийт.

— Просто ще продължим да чакаме — отвръща Рейчъл.

Но знае, че се е случило нещо ужасно.

Пийт също го знае. Изпитва онова чувство, което войникът усеща, секунди преди да писнат алармите и да започнат да валят куршуми.

Единайсет и петнайсет.

Единайсет и половина.

От брега на Атлантика пълзи гъста морска мъгла. Зловеща мъгла, като по поръчка за ситуацията. В единайсет и четирийсет и пет Рейчъл получава съобщение по телефона еднодневка.

"Ако си получила това съобщение, значи нещо или някой ми е попречил. Най-вероятно съм мъртъв. Пращам ти линк към място, откъдето ще можеш анонимно да свалиш приложението за телефонни разговори и съобщения. Напомням: колкото по-дълго останеш във връзка с тях, толкова по-голям шанс ще имаш да откриеш с кого говориш, така че, ако решиш да използваш ловеца унищожител, дръж ги на телефона възможно най-дълго. Не успях да накарам приложението да проработи както трябва с уикр или кик и други криптирани приложения. Ако се свържат с теб по такъв канал, приложението няма да свърши работа. Може би версия 2.0 ще успее, ако съм още жив. Успех."

Следващото съобщение се състои от линк към сайт, от който могат да свалят приложението на Ерик. Тя показва съобщението на Пийт и включва телевизора. Минават още четирийсет и пет минути, преди новината да стигне до канал WBZ Бостън.

"Преподавател от Масачузетския технологичен институт е бил убит тази сутрин. Ерик Лонрот е бил прострелян три пъти в дома си…"

По-нататък репортерът казва, че не е имало свидетели на убийството. Полицията смята, че става дума за престъпление, започнало като кражба, тъй като къщата е претърсена.

— Той написа името ми в бележника си — тихо казва Рейчъл.

63

Няколко седмици след смъртта на Черил Том обещава на децата ново начало. Той се е променил, станал е по-добър човек, казва им. Ще купи билети за Дисниленд. Ще работи по-малко. Ще ги превърне в център на вниманието си. Лъжата за променения човек издържа десетина дни. После нещо на работа го ядосва и той се отбива в някакъв бар по пътя към къщи. Барът се превръща в място за редовни посещения на връщане от работа. Една вечер той се запознава с някаква жена и изобщо не се прибира. Оливър и Маргарет нямат нищо против.

Те могат да се грижат сами за себе си. Оливър прекарва голяма част от времето си пред семейния компютър. Джинджър все така чете много. Любимите й книги са детективски и романтични истории. Освен да чете, тя и пише. Анонимни писма. Едно момче, което харесва, покани друго момиче на училищната дискотека. Момичето получи писмо, което я убеди да не ходи.

Учител, който й написа двойка, получи писмо, заплашващо да разкрие тайната му. Това е стар номер, за който прочете в книга от Марк Твен, но на следващия ден учителят дойде на работа пребледнял като платно. Маргарет работи и по друг проект: прекарва много време в копиране и усъвършенстване на бащиния си почерк. В деня на първата годишнина от смъртта на Черил Том се прибира мъртвопиян малко преди полунощ.

Децата го чуват как беснее за нещо на долния етаж.

Чакат треперещи в стаята си да се качи горе.

Не се налага да чакат дълго.

Туп, туп туп.

Вратата на детската стая се отваря с ритник.

— Къде е месното руло? — пита той и въпросът му прозвучава толкова смешно, че Маргарет едва удържа смеха си.

Той включва лампата и всякакво желание за смях изчезва. Том е свалил колана си. Беше помолил Маргарет да му остави малко от рулото, но те с Оливър го изядоха. В хладилника няма нищо друго.

— Ти изобщо някога чуваш ли какво ти се говори, лайно такова? — казва Том и я дръпва от леглото така рязко, че й изкълчва рамото.

Удря я два пъти със сгънатия на две колан, след което й нарежда да спре да реве, защото едва я е докоснал. После слиза тежко на долния етаж.

Маргарет се гърчи от болка цяла нощ и чак на другия ден училищната сестра я праща в болницата. Том е гузен и разкаян. Спира да пие. Започва да ходи на църква и на сбирки на евангелистката мъжка организация "Спазващите обещания".

Маргарет и Оливър чакат.

Ходенето на църква не продължава дълго.

След два месеца пиенето отново започва.

Една нощ, когато Том лежи мъртвопиян на дивана, Маргарет изважда револвера от раменния му кобур. Двамата с Оливър внимателно отварят устата на Том и пъхват дулото между зъбите му, след което заедно дърпат спусъка. Избърсват отпечатъците си от оръжието и го слагат в дясната ръка на Том.

Слагат на масата до него прощална бележка, която са написали предварително.

Постарават се да се разплачат и се обаждат на 911.

След като формалностите приключват, децата са дадени на дядо им Даниъл, който живее в порутена, мърлява къща до река Ин в блатистата част на Масачузетс. Дядо Даниъл е пенсиониран полицай от бостънската полиция. Не са го виждали често, но той със сигурност ги помни. Помни ги откакто са били ей толкова високи и са живели в комуна в Северен Ню Йорк.

Даниъл вече не ходи често в града. Храни се от риболов, лов и капаните, които залага, и къщата му е украсена с множество животински черепи. Той посреща социалната работничка, която идва с децата, със счупена пушка на рамо. Маргарет и Оливър прегръщат дядо си.

Служителката с облекчение вижда, че децата като че ли познават и харесват стареца.

— Втората им майка не ме харесваше особено, нито пък дома ми, но са ми водили децата веднъж-дваж — обяснява Даниъл.

След като социалната работничка си тръгва, Даниъл ги води в кухнята и дава на всеки по кутийка "Будвайзер" — децата приемат бирата неспокойно. Над кухненската мивка е закачен заклан глиган. Бялата му кожа е почерняла от мухи.

Даниъл показва на децата как да отворят бирата. Също като кока-кола. Казва им, че могат да го наричат Ред или дядо. Пита ги какво искат от живота си. Оливър казва, че иска да спечели много пари, може би от компютри, а Маргарет казва, че иска да стане агент във ФБР като баща си. Даниъл обмисля думите им.

— Ще видим — казва той. — Първо да ви оправим имената. — Той поглежда момчето. — На теб ще ти викаме Оли. Харесва ли ти?

— Да, господине — казва Оли.

Той оглежда момичето.

— При теб е ясно. С тази оранжева коса. Теб ще те наречем Джинджър[16].

64

Звярът е някъде там, съвсем наблизо, от другата страна на огледалото, в мъглата. Звярът е убил Ерик и когато открие името Рейчъл в бележника му, ще убие и нея. И нея, и Кайли, и Пийт, и Марти, и Джинджър, заедно с всички останали, свързани с нея.

Вече няма избор. Изборът винаги е бил илюзия.

Може да се направи само едно нещо.

Ръката й трепери.

Знае какво трябва да направи. Първо се обажда на Марти, за да провери дали Кайли е жива и здрава. Кайли, както обикновено, не си вдига телефона, но джипиес чиповете показват, че се намира в търговския център в Копли Плейс. Марти вдига веднага.

— Да, добре е, тъкмо приключваме с пазаруването.

— Виждаш ли я?

— Разбира се. Със Стюарт са в магазина на Адидас.

— И после тръгвате към къщата на бащата на Джинджър?

— На дядо й. Какво има, Рейч? Усещам, че нещо не е наред.

— Просто искам да знам дали Кайли е добре.

— Добре е. Близнакът на Джинджър ще бъде там, Джинджър е истински агент от ФБР, а дядо й е бивш полицай от Бостън. Не се сещам да има нещо по-безопасно от това.

— Това е добре, Марти. Пази я, става ли?

— Разбира се, мило. И ти се пази. Почивай си днес и утре, за бога. Трябва да си върнеш силите, нали така?

— Ще почивам.

Сбогуват се и затварят.

— И сега какво? — пита Пийт. — При ченгетата ли отиваме?

Рейчъл си връзва косата на опашка.

— Кайли е на сигурно място, но те ще тръгнат след нас. Трябва да се махнем от тази къща.

— Какъв е планът? — пита Пийт.

— Ще свалим приложението и ще видим дали работи. Ако успеем да ги открием, ще запишем къде се намират и ще се обадим в полицията.

— А ако не успеем?

— Ще се обадим на Джинджър и ще й разкажем всичко, след което ще я помолим да вземе Кайли в Програмата за защита на свидетели. После, предполагам, ще се предадем.

Пийт я поглежда.

— Колко време имаме според теб?

— Не знам. Няколко часа? Да започваме — казва Рейчъл.

Тя включва приложението на Ерик. Свалено е успешно, но когато се опитва да го отвори, на екрана на телефона й изскача съобщение: "За да тръгне приложението, трябва да вкараш следващото число от следната последователност: 8, 9, 10,15,16, 20… Ако вкараш грешното число, телефонът ти ще се заключи и всички устройства, свързани с профила ти, ще бъдат блокирани за двайсет и четири часа".

Рейчъл показва съобщението на Пийт.

— Това е сложна технология. Ако не вкараме вярното число, ще прецакаме всичко — казва той.

— Виждаш ли закономерност в последователността? Позната ли ти е?

Пийт поклаща глава.

— Не са прости числа. Не са суми от числата преди тях. Не е от последователностите, които са ми познати.

— Имаме право само на един опит. Ако не успеем, няма да можем да направим нищо до утре.

— А утре ще бъде прекалено късно, по дяволите.

— Осем, девет, десет, петнайсет, шестнайсет, двайсет — изрежда Рейчъл.

— Ще потърся в Гугъл — решава Пийт, но единствените резултати, които излизат, са линкове към образователни клипчета за деца, които се учат да броят.

Рейчъл затваря очи и се опитва да помисли. На какво се основава последователността? Прилича на нещо, което е виждала и преди.

— Допълнителен протокол за сигурността на този етап е безсмислен, нали, Пийт? — пита тя. Мисли на глас: — Тоест, Ерик знае, че аз съм единственият човек, който ще свали приложението, нали?

— Така е — съгласява се Пийт.

— А може би и Веригата, ако оттам са успели да се сдобият с бележника и са започнали да го дешифрират. В такъв случай що за код би могъл да използва, за да улесни мен, но да затрудни тях?

— Не знам — отвръща Пийт.

Рейчъл оставя телефона на масата и започва да крачи из хола. По прозореца на покрива барабани дъжд. Отвън долита звукът на сигнала за мъгла на бреговата охрана.

— Нещо, свързано с философия, може би? — предлага Пийт.

— Единственото, което той знае за мен, е, че имам рак, че имам дъщеря, и че любимият ми отбор е… по дяволите, сетих се!

Ти взима телефона и вписва числото 23.

На екрана грейва съобщение: "Това е вярното число. Задействай приложението, след като вкараш потребителското си име".

— Двайсет и три? — казва Пийт. — Не разбирам. Просто число е, но двайсет не е просто.

— Извадени от обращение номера от отбора на Янкис. Никой от Бостън не би се сетил, но фен на Янкис ще се сети — обяснява тя.

Приложението отваря карта на източното крайбрежие на Щатите. Простичко е и лесно за употреба. Има зелено копче с текст "Започни проследяване" и червено с текст "Завърши проследяване". Простотата обаче скрива доста хитроумни математически изчисления и статистически анализи.

— Какво е потребителското име? — пита Пийт.

Рейчъл написва "Рейчъл".

"Потребителското име не е разпознато. Имате още: два опита" — пише на екрана.

Тя написва "Ерик".

"Потребителското име не е разпознато. Имате още един опит."

Написва "Ариадна".

Екранът се изпълва с думи.

"Добре дошла, Ариадна. Приложението би трябвало да работи с телефонни съобщения и разговори. Бетаверсията ще свърши работа донякъде и с някои криптирани приложения за обмен на съобщения. Просто натисни червеното копче, докато говориш по телефона, и приложението ще опита да установи местоположението на антената, намираща се най-близо до телефона, от който са ти звъннали. Колкото по-дълго разговаряш със събеседника си, толкова по-точни ще бъдат резултатите."

Тя показва съобщението на Пийт. Той го прочита и кимва.

— Значи, ако им пратиш съобщение през уикр и те ти отговорят там, може и да не стане.

— Май така излиза.

— Ако не ни притискаше времето, щях да предложа да изчакаме до утре. Неделя сутрин, рано е, хората са си вкъщи. Но в събота следобед…

— Сега или никога. Трябва да рискуваме.

— Добре тогава.

— Да започваме — казва Рейчъл.

Тя натиска иконката за уикр на телефона си и започва да пише.

"Мислех си какво ми каза в Деня на благодарността. Искам да разбера дали има начин да изляза от Веригата завинаги. Сънувам кошмари. Дъщеря ми има ужасни болки в корема. Може ли по някакъв начин да се откупим от Веригата за постоянно? Благодаря."

Тя показва съобщението на Пийт и го праща на уикр потребител 2348383hudykdy2.

След десет минути получава известие, че събеседникът й пише отговор. Натиска "Започни проследяване" и приложението "ловец унищожител" на Ерик се включва веднага.

"Каква приятна изненада! Малко е рано за коледни подаръци, не мислиш ли? Със съжаление се налага да те уведомя, че не предлагаме услугата, за която питаш" — пише в съобщението.

Джипиес картата на телефона на Рейчъл светва, но после не се случва нищо. Картата замръзва и приложението гръмва. Тя удря по екрана, но нищо не става.

— Не се получи — казва тя.

— Той не очакваше, че ще се получи с криптирани приложения. Каза, че по-лесно проследява телефонен разговор.

— Ако кажа "Обадете ми се, моля" със сигурност ще заподозрат нещо — разсъждава Рейчъл.

Хрумва й нещо.

— Знаеш ли, Ерик може да е бил луд? Да не е очаквал изобщо, че приложението ще проработи.

— В МТИ не вземат на работа глупаци.

— Това не пречи да е бил луд. Може скръбта да го е подлудила.

— Мислиш ли, че би могла да рискуваш още един опит, без да ги ядосаш?

— Какво значение има? Щом видят името ми в бележника, ще тръгнат насам.

— Не сме сигурни, че бележникът е у тях. Може да го е скрил в сейф или нещо подобно.

Рейчъл поглежда през прозореца.

— У тях е — казва. — В момента го четат. Рано или късно ще съберат две и две.

— Аз съм виновен. Много съжалявам — казва Пийт.

— Без теб нямаше да си върна Кайли, Пийт.

Рейчъл отново отваря уикр.

"Трябва да има някакъв начин да изляза от Веригата завинаги. Нещо, което мога да направя за вас, или сума, която мога да ви платя. Някакъв начин да приключим всичко окончателно, за да знам, че с дъщеря ми сме в безопасност. Моля ви, в името на дъщеричката ми, кажете какъв е той" — написва тя и праща съобщението.

Този път отговорът идва само след две минути. Отново идва през уикр, а не през телефона. Тя включва приложението на Ерик.

"Май си доста глупава. Кое беше първото нещо, което ти казахме? Че не става дума за пари. Става дума за Веригата. Тя трябва да продължи вечно. Ако се изгуби и една брънка, Веригата се къса. Схвана ли, глупачке?" — отговаря 2348383hudykdy2.

Алгоритъмът търси и рекалибрира, джипиес локаторът на Ерик светва, но накрая приложението за втори път гръмва без резултат. Телефонът на Рейчъл замръзва и се налага да го изключи и пак да го включи.

— Нищо — казва тя.

— Мамка му!

— Ще пробвам още веднъж.

"Моля ви, умолявам ви. В името на семейството ми, има ли нещо което мога да направя, за да изляза от Веригата?" — пише тя.

Показва съобщението на Пийт.

— Прати го — казва той.

Тя изпраща съобщението. Този път отговорът се забавя. Минават пет минути. Десет.

— Е, значи това беше — казва Рейчъл.

Айфонът й иззвънява. Тя започва да тършува, за да го стигне, и го изпуска на пода. Той пада на ръб и екранът му се напуква.

— Мамка му! — изкрещява Рейчъл, сграбчва телефона и включва приложението на Ерик. — Ало?

Непознатият номер е. Гласът, както обикновено, е изкривен.

— Има едно нещо, което можеш да направиш за нас, Рейчъл. Защо не вземеш да се гръмнеш, тъпа кучко!

Ловецът унищожител светва и започва да увеличава район в Масачузетс на север от Бостън.

— Моля ви, аз…

— Сбогом, Рейчъл! — казва непознатият глас.

Дръж я на телефона — казва Пийт само с устни.

— Чакай. Не затваряй. Знам някои неща за теб. Открих някои неща — казва Рейчъл.

Следва пауза, преди гласът да попита:

— Какви неща?

Рейчъл мисли трескаво. Не иска да я свържат с Ерик, в случай че не са намерили бележника. Какво би могла да открие за Веригата без негова помощ?

— Жената, която отвлече дъщеря ми, се казва Хедър. Съпругът й неволно споменал пред Кайли, че синът й се казва Джаред.

Няма да е трудно да открия жена на име Хедър със син на име Джаред.

— И какво ще направиш с тази информация? — пита гласът.

— Ще започнем да проследяваме пътя по Веригата назад.

— Това би означавало да подпишеш собствената си смъртна присъда, Рейчъл. Ти си много глупава жена, която залага на карта и собствения си живот, и живота на дъщеря си.

Докато говорят, приложението се фокусира върху все по-малка и по-малка част от Масачузетс. Един намаляващ кръг, чийто център е на юг от Ипсуич и на север от Бостън.

— Не искам да създавам проблеми. Аз… аз просто искам отново да се почувствам в безопасност — признава тя.

— Ако някога отново се свържеш с нас, ще бъдеш мъртва до края на деня — казва гласът.

Разговорът прекъсва.

Но приложението си е свършило работата. Обаждането е направено в района на остров Коут, насред мочурищата на община Есекс. Най-близката антена е на самия остров. Рейчъл снима картата и я показва на Пийт.

— Това е! — провиква се той.

— Да тръгваме! — подканва го Рейчъл.

Профучават по шосе А1 през Роули и Ипсуич. В Ипсуич се качват на шосе 133, тесен път през мочурищата.

Движат се възможно най-близо до остров Коут, но към самия остров няма пътища, затова, ако решат да стигнат до антената, ще трябва да вървят. Тук, в ниското, мъглата не е толкова гъста, но дъждът е леден и ги бие в лицата, носен от океанския вятър.

Паркират пикапа и излизат. Обличат си палтата и ботушите за прехода в мочурищата. Пийт е въоръжен с ловджийската пушка, глока, 45-калибровия колт и две светлинношумови гранати, които според него могат да му влязат в работа. Рейчъл взима пушката. Цялата трепери. Толкова я е страх, че й е трудно да диша.

— Не се притеснявай, Рейч. Днес няма да си създаваме проблеми. Отиваме само да проучим мястото. Както казваш, ще огледаме и ще се обадим на федералните.

Тръгват по някаква пътека към мочурливата местност в близост до острова. Въпреки дъжда и студа тук изненадващо е пълно с насекоми. Земята встрани от пътеката е обрасла гъсто с храсти и дървета и това създава неприятно клаустрофобично усещане. Тук-там се мярка река Ин, гъста и ленива, скрита под слой кафяви водорасли. Ин е приток на по-голямата Мискатоник, която се вие из мочурищата някъде на север. Цялата местност е сякаш вдлъбната, свличаща се към някакъв невидим център на тежестта. Нещо подобно на испански мъх виси от дърветата. По клоните крякат птици, а зимата не е успяла да заличи облаците от хапещи насекоми.

Рейчъл се страхува. Приближават се. Тя го усеща. Сънищата, стиховете от песни и кошмарите до един водят насам. Предупредили са ги да не си пъхат носа във Веригата, но ето я, следва Веригата, следва нишката на Ариадна. Лабиринтът обаче няма толкова лесно да разкрие тайните си.

Обхождат блатата и мочурищата по Коут цели три мразовити часа, но не откриват нищо.

Няма антена.

Няма базова станция.

Няма почти никакви признаци на цивилизация.

Спират на някаква поляна, пият вода от бутилките си и продължават. Минават още няколко влудяващи часа. Когато пада мрак, вече са мокри до кости, изтощени до смърт и изпохапани от насекомите. Рейчъл дори не е сигурна дали са все още на Коут, на континента или на друг остров в съвсем друга речна система. Прекосили са стотици ручеи и пътеки. Тя е смазана от умора. Пациентите на химиотерапия не ходят на многочасови разходки из мочурища през декември.

Диша с мъка.

Умира точно тук и сега, насред блатото. Пийт не бива да го разбере.

Вдига поглед към заплашителното небе. Отрупано е със сиво-черни зловещи облаци, простиращи се чак до хоризонта на запад.

— В прогнозата не казаха ли, че ще вали сняг? — пита тя.

— Може би, да. Най-добре да не сме тук, когато завали.

— Ако искаш да построиш антена за мобилни телефони, къде ще я сложиш? — пита го Рейчъл. — Ти си инженер.

— На високо — отвръща Пийт.

— Тук има ли някаква височина?

— Може би онзи хълм там? — сочи Пийт.

Хълмчето е ниско, може би на десетина метра надморска височина. И на петстотин метра през гъсталака.

— Защо не?

На две трети от пътя са, когато започват да виждат очертанията на антената. Паднала е или може би е потънала частично и се е килнала към земята.

Стигат на върха на хълма задъхани.

Оттук се вижда цялата речна система на Ин, простряла се на запад. Болнаво зелената наносна долина е огромна, вони ужасно и изглежда зловещо, сякаш крие под себе си изгубен пиратски град, който само чака някой да го извади от собствените му миазми.

Сърцето на Рейчъл замира.

Какъв точно е бил планът на Ерик? Какво е очаквал да направят, след като открият най-близката антена до мястото, откъдето са й се обадили от Веригата?

— И сега какво? — пита тя Пийт.

Той поглежда облаците и свежда поглед към часовника си. Пет часът е. Цял ден са прекарали в обикаляне на острова. Студено им е, мокри са и той не иска Рейчъл да прекара цяла нощ в блатата. Не и без съответната екипировка, щом се задава снежна буря.

Има и други проблеми. Тази сутрин сгреши с идеята да си бие само две трети от обичайната доза. По кожата му плъзват мравки. Очите му са сухи. Поти се обилно. Още не е станало съвсем зле, но ще стане. Трябва да си бие дозата. Скоро.

— Как мислиш, да приключим за днес, а? — предлага той.

Рейчъл поклаща глава. Толкова са близо. Тя трябва да ги открие, преди те да дойдат. Няма да имат друга възможност. Трябва да го направят сега.

— Да приключим за днес? — повтаря Пийт.

— И после какво?

— Ще отидем във ФБР. Ще им разкажем всичко. Ще ги оставим те да търсят къщата.

— Ще ни вкарат в затвора.

— Семейство Дънлийви може да решат да не съдействат на полицията — казва Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Те ще ни помогнат само ако разберат, че с Веригата е свършено.

Пийт кимва.

— Какво е онова до реката, на север? — пита Рейчъл и взима бинокъла на Пийт. — Хижа?

Оглежда постройката.

Тя е на около километър и половина от тях. Голяма стара къща с веранда, която я заобикаля цялата. Между нея и антената няма никакви препятствия.

— Определено си струва да я огледаме — казва Пийт. — Но ще трябва да минем през още един-два потока.

Преминават през леден поток, в който водата им е до бедрата, и продължават през рехава горичка, докато стигат на неколкостотин метра от къщата. Тя е голяма и някои части от нея в близост до реката са качени на колове. До нея има няколко запуснати селскостопански постройки по-навътре в мочурището, на изток. Под верандата, в северната част на къщата са паркирани няколко коли.

Косъмчетата по врата на Рейчъл настръхват. Нещо в това място крещи финал.

— Какво искаш да направим, Рейч? — пита Пийт.

— Хайде да пробваме да се приближим още малко. Ако успеем да видим номерата на колите…

— Ще трябва да пълзим. Да се придържаме ниско над земята. Тук няма толкова много растителност, може да ни видят — казва Пийт.

Рейчъл мята пушката си на рамо, допива си водата и запълзява след Пийт към къщата. Теренът е влажен, обраснал с къпини, трънаци и храсти пясъчни сливи. След трийсет секунди и двамата са изподрани до кръв. Започва да вали сняг. На сто метра са.

Постройката е грозна, ъгловата, с разностилни пристройки от различни епохи с различни видове дървесина. Неотдавна е била разширена, за да смести още две стаи, както изглежда, на втория етаж.

Пийт изважда бинокъла и се опитва да разчете номерата на колите под къщата, но не успява да различи символите.

— Рейчъл, ти виждаш по-добре, можеш ли да ги разчетеш?

Тя оглежда колите. Има мерцедес, два пикапа и тойота.

После вижда някой да излиза на верандата.

— Кайли! О, боже мой! — изпищява тя.

Трескаво се изправя на крака и се затичва към къщата.

— Какво става, по дяволите? — вика Пийт изумен.

Тя има двайсет метра преднина, но Пийт я настига за секунди. Събаря я и тя пада зад един стар пън.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — пита Пийт и я обръща с лице към себе си.

Тя се бори яростно, за да се освободи.

— Хванали са Кайли! Хванали са я! Видях я на верандата — казва Рейчъл, останала без дъх.

Пийт поглежда над пъна към верандата. Там няма никого.

— Объркала си се.

— Тя беше! Видях я!

Пийт поклаща глава. Няма начин хората от къщата да са хванали Кайли. Тя е с Марти и той ще я опази. Рейчъл диша тежко.

— Не е Кайли — прошепва Пийт. — И мога да го докажа. Нали сложихме джипиес чипове в обувките й? Ще ти покажа точно къде се намира Кайли и ти обещавам, че няма да е тук.

— Покажи ми — сопва се Рейчъл. — Знам какво видях.

Пийт отваря джипиес приложението и показва на Рейчъл, че Кайли не е дори наблизо.

— В Бостън е.

Рейчъл поглежда телефона. Няма съмнение, джипиесът мига в центъра на Бостън, не тук.

— Сигурна бях, че е тя.

— Хайде, да се върнем под храстите, преди да ни видят — подканва я Пийт.

65

Гимназия "Инсмут". Джинджър участва в Деня на кариерата.

— Е, каква мислиш да станеш, Маргарет?

— Искам да стана агент във ФБР, като баща си.

— Това е похвално, милинка, но ще трябва да се постараеш повече по някои предмети.

— Кои?

— По английски си отличничка, но по математика и точните науки ще трябва да поработиш повечко. Брат ти ще ти помогне, не се съмнявам.

— Да, той много си пада по тези неща.

Оливър помага на Джинджър с домашното в голямата порутена къща на дядо им до брега на Ин. Отворени врати, капани за мравки и буболечки през лятото. Печки на дърва, студ и керосинови печки през зимата.

Даниъл учи близнаците да ловуват из тъмните кътчета на долината Мискатоник. После учи близнаците как да дерат, опушват и съхраняват месото. Разказва на децата стари полицейски истории. Стари военни истории.

Джинджър и Оливър работят усърдно и двамата ги приемат в Бостънския университет. Даниъл се гордее с тях. Оли учи софтуерно инженерство. Джинджър учи психология.

И двамата се справят много добре. Единствената лъжичка катран в кацата с меда са парите, които се е наложило да вземат назаем за висшето си образование. Даниъл не е богат и те са израснали в бедност.

След завършването обаче на Оливър му предлагат работа в половин дузина чисто нови фирми от Силициевата долина, а на Джинджър й предлагат работа във ФБР, ЦРУ и Агенцията за контрол на тютюневите изделия, огнестрелните оръжия и експлозивите. Джинджър започва работа в Бюрото. Там я посрещат много топло — още помнят баща й с добро. Такава загуба, да си отиде толкова млад…

Джинджър работи здраво и се издига бързо. Създава си връзки. Познавах баща ти. Беше страхотен агент. Двамата с него някога…

Джинджър работи денонощно. Бавно се издига по йерархията. Понякога се чуди дали прави всичко това за себе си, или за да зарадва дядо си, или пък може би като реакция на отношенията с баща си.

Ходи на курсове в Отдела за поведенчески анализ в Куонтико, където им преподават всякакви психолози и детективи, които могат да й помогнат да стигне до отговорите на въпросите, които я вълнуват, стига да поиска. Един от преподавателите им цитира немския поет Новалис: "Навътре сочи пътят, изпълнен с тайни". Цитатът й харесва и й се приисква някой ден да тръгне по този път навътре и да открие причината защо е такава, каквато е, но това пътуване ще направи сама. Никога няма да довери миналото или мислите си на някакъв психолог.

Оливър се мести в Калифорния, където работи първо в "Епъл" после в "Юбер", и накрая за няколко по-високорискови фирми, в които е и частичен собственик. "Стига и една да направи удар и ще станем милионери."

Стига и една да направи удар… Две от фирмите, в които работи, фалират една след друга.

Това няма значение.

Джинджър е измислила друг начин за печелене на пари.

Големи пари. Голяма власт.

Джинджър чува за братята Халиско някъде около 2010.

Братята Халиско са внесли на север от границата с Мексико напълно нов метод за дистрибуция на хероин. Картелите и бандите са прекалено страховити за средната класа на Америка. Братята Халиско са разбрали това и са осъзнали, че съществува огромен нов пазар за продукта им, стига да подходят към клиентите по правилния начин.

Раздават безплатен хероин пред клиниките за ветерани, метадоновите клиники и аптеките, за да си изградят клиентела. Хиляди лекари предписват оксиконтин без реална причина, което е създало огромна потребителска база от хора, пристрастени към опиати и обезболяващи, които в момента са на ръба на паниката, след като Агенцията по контрол на наркотиците най-сетне е започнала да ограничава употребата на наркотични вещества.

Хероиновата смола запълва нововъзникналата празнина. Хероинът действа по-добре от оксиконтина и метадона и е безплатен, поне в началото. Освен това момчетата, които го раздават, не са страшни. Дилърите не носят оръжия и щедро раздават усмивки.

В рамките на две години картелът на Халиско вече обслужва над един милион клиенти. Бизнесът се разраства в други престъпни области.

Джинджър се озовава в екип за разследване на картела. Проучва връзките на Халиско с бостънската мафия. Благодарение на информация, споделена от доносници, и на работата на ФБР кланът Патриарка залязва, но картелът на Халиско изгрява.

Джинджър попада на схема за отвличания, разработена от картела, при която те отвличат длъжниците си и ги държат, докато семейството им не плати дълга. В схемата съществува и хуманен елемент: друг член на семейството може да заеме мястото на длъжника. Този модел на Халиско работи с минимална употреба на насилие, но видяла в него неизползван потенциал, Джинджър се замисля дали не може да модифицира модела за собствените си цели.

Спомня си колко ефективни са били верижните писма от детството й. Обсъжда въпроса с Оли. С помощта на гениалния му мозък на програмист Веригата се ражда в Бостън през 2013. Успехът не идва мигновено. В началото има известни проблеми. Веригата е малко прекалено кървава.

Тъй като трябва да се дистанцират от мокрите поръчки, те използват биячи от картела на Халиско и от Тихуана, които отчаяно се нуждаят от пари. Не знаят кой е работодателят им. Тайнствената жена, която дърпа конците, е известна сред тях като Mujer Roja или Muerte Roja[17]. Говори се, че е жена на шеф на картел. Говори се, че е янки, но последователка на Nuestra Senora de la Santa Muerte[18].

Биячите на Халиско и онези от Тихуана малко прекалено си падат по насилието. Не разбират, че операциите в Съединените щати изискват финес. В ранните дни на схемата убийствата са прекалено много. Цялото нещо е на ръба на провала.

Джинджър разкарва мексиканските убийци и използва контактите си в умиращия клан Патриарка. Те разбират американския начин на убиване. Занимавали са се именно с него десетилетия наред. Накрая Веригата започва да работи като добре смазана машина.

Нещата започват да улягат. Убийците на Патриарка са елиминирани и Веригата започва да се саморегулира. Джинджър праща писмата.

Джинджър се обажда по телефона.

Джинджър поръчва отвличанията.

Веригата се разраства до схема за милиони долари, включваща изнудване, отвличания и тероризъм, но се управлява като семеен бизнес от Оливър и Джинджър.

— Това — казва Оли — е шибаният "Юбер" на отвличанията. Клиентите вършат по-голямата част от работата.

Ако можеха да излязат с фирмата си на борсата, казва той, сигурно ще струва десетки милиони. Но и така им харесва. Изплащат си студентските заеми. Забогатяват. Отварят си банкови сметки в Швейцария и на Каймановите острови. Веригата работи без грешка и е подсигурена отвсякъде.

Оливър е провел няколко задълбочени анализа на риска от срив във Веригата и е открил само три области, в които хипотетично биха могли да се появят проблеми.

На първо място е често ленивият подход на Джинджър към работата. Оли й е казал да използва различен уикр профил, нов телефон еднодневка и нов биткойн акаунт за всеки нов етап от Веригата. Но сестра му невинаги следва съвета му. Това отнема много време и усилия, затова тя обикновено сменя профилите и акаунтите веднъж месечно. Освен това й е казал никога да не се обажда на мишените на Веригата от работното си място или от къщата си в Бак Бей, или от къщата на Даниъл на брега на Ин.

Тя обещава да се постарае повече, макар да й е трудно да си върши работата в Бюрото, да учи за доктората си и да управлява сложно престъпно предприятие едновременно. И все пак между тях и Веригата има няколко нива на криптиране. Криптиране, Фарадееви кафези, фалшиви профили…

Втората област, която предизвиква тревога, е склонността на Джинджър да използва Веригата за лични цели. Правила го е вече три пъти (доколкото знае Оли). В идеалния случай личното и бизнесът никога не бива да се смесват, но при наличието на човешки същества в схемата границата между тях неизбежно се размива. Установяването на правила за избягването на това размиване от своя страна неизменно би се приело като условно и само препоръчително от създателя на схемата.

Някои от личните цели, за които Джинджър използва Веригата, се преплитат с третата област, която притеснява брат й: сексуалния живот на Джинджър.

Оли разбира, че по отношение на интимните връзки е малко особен. Никога не е имал сериозна приятелка и никога не се е влюбвал. Интроверт е и не обича сбирките и физическия контакт с други хора. Може би хипитата наистина са объркали химическите процеси в мозъка му в ранното детство?

Джинджър, от друга страна, е много отворена към света. Двамата биха били много подходяща двойка във всяко изследване на близнаци. Имала е гаджета в гимназията и в университета, а откакто започна работа в Бюрото, е излизала с дузина различни мъже, двама от които женени.

Сексът е важен. Оли разбира това с разума си. Сексът е жокерът, който поддържа ДНК на бозайниците в състояние на постоянна промяна, за да е винаги на крачка пред всички вируси и патогени, опитващи се да заличат животинския вид от лицето на Земята. Оли разбира това на научно и математическо ниво. Но сексът си остава явление с твърде много непредвидими последици, а любовта — да пази господ — има още повече непредвидими последици.

Властта води до развала, а абсолютната власт води до абсолютна развала. А когато смесиш властта със секса, е, тогава се получава това, което Джинджър няколко пъти е правила с Веригата. Няколко пъти я е хващал да използва информация от базите данни на ФБР за цели, несвързани с Веригата. Подозира, че има и други случаи, за които така и не е разбрал.

Това не е добре.

Той трябва да я накара да прекрати всичко това.

Оливър седи в кабинета на дядо си с бележника на Ерик Лонрот в ръце. В камината гори огън. През прозореца се вихрят снежинки.

Внимателно разглежда бележника. Изглежда като копие на предишен бележник. Дори може би няколко бележника. Ерик е работил доста време по тази задача. Оли знаеше, че някой проучва Веригата и подозираше, че този някой може да е именно Ерик. Този човек успя да се изплъзне на твърде много "опашки", пратени от Веригата, за да е невинен, а и много резултати от търсенето в интернет и анализите водят право към компютри в МТИ.

Не успяха да намерят лаптопа или телефона на Ерик, но бележникът беше у него.

Ерик си е направил труда да запише повечето си наблюдения с шифър. Оли не се притеснява от това кой знае колко. Няма шифър, създаден от човек, който да не може да бъде дешифриран. Освен това горкият стар Ерик явно се е размекнал в последните седмици на живота си, защото вместо да шифрова внимателно всичките си записки, той просто ги е записвал на руски или иврит. Сякаш това ще попречи на някого да ги прочете. Клетият заблуден глупак!

Оли разглежда тези последни записки и не се впечатлява. Ерик не е стигнал далече в работата си. Не е набелязал заподозрени, не е открил връзката с братята Халиско, размислите му се лутат във всякакви посоки.

Няколко от последните записки са просто случайни думи и имена. Споменава се някакво приложение, разработено от него, но не се казва какво е предназначението на въпросното приложение. Последната записка очевидно е направена съвсем скоро може би само преди няколко дни.

Тя гласи следното:

Дума, която означава "овца" на иврит.

Дума, която на английски е "Рейчъл".

Оли въздъхва и поглежда през прозореца.

Марти, новото гадже на Джинджър, има бивша жена на име Рейчъл, нали така?

Тази малка семейна сбирка ще се окаже доста по-интересна, отколкото е очаквал. Оли взима телефона си и пише на сестра си: "Джинджър, ще ми направиш ли услугата да дойдеш да поговорим, когато ти се отвори възможност?"

66

Рейчъл се опитва да се обади на Кайли, но не успява.

— Няма сигнал — казва тя. — Слава богу, че е в безопасност.

Пийт обаче изглежда разтревожен.

— Мамка му! Може и да не е — казва той.

— Какво има?

— Виж датата на джипиеса в маратонките й.

— О, боже! Девет часа в магазина на "Адидас" в Бостън! — възкликва Рейчъл. — Знам какво е станало. Купила си е нови маратонки, изхвърлила е старите и е забравила за джипиеса.

— Но как са могли да я отвлекат от търговския център посред бял ден? Не звучи логично — отбелязва Пийт.

Рейчъл се срива.

Целият й свят се изплъзва изпод краката й.

Отново.

И този път вината е стопроцентово нейна. Те я предупредиха. Казаха й да престане да си пъха носа където не трябва, а тя продължи с идиотския си план.

Призлява й.

Завива й се свят.

Лошо й е.

Разтърсват я сухи позиви за повръщане.

Старите мисли: Глупава крава! Тъпа кучка! Защо просто не умря, когато имаше възможност? Всички щяха да са по-добре без теб.

Отвлекли са красивата й невинна прекрасна дъщеря.

Тя е виновна.

Тъпа, тъпа, тъпа, тъпа!

Но край с това.

Сваля пушката от рамото си. Ще влезе през задния вход под верандата. Ако трябва, ще стреля по ключалката, ще избие всички в къщата и ще спаси дъщеря си.

Избърсва снежинките от лицето си и тръгва към къщата.

— Къде отиваш? — пита Пийт.

— Да взема Кайли.

— Не знаеш кой е вътре — отбелязва той.

— Не ме интересува. Ти, ако искаш, стой тук, но аз отивам — казва Рейчъл.

Пийт я хваща за ръката.

— Не. Ще отидем и двамата. Изчакай тук две минути, а аз ще разуча терена.

— Идвам с теб.

Пийт поклаща глава.

— Аз съм експертът, Рейчъл. Минах курс по рекогносцировка в морската пехота. Правил съм го много пъти.

— Идвам с теб.

— Задръж за две минути, става ли? Само ще огледам.

— Две минути?

— Две минути. Ще ти сигнализирам, когато стигна под верандата. Чакай тук.

Пийт знае, че би трябвало да свърши цялата тази работа сам. Какви ги мислеше, да вземе със себе си човек с раково заболяване?

Промъква се през откритото пространство към навеса за коли под къщата. Там са паркирани пет коли: бял мерцедес, червен мустанг, два пикапа и една тойота. Това може да означава, че къщата е пълна с хора. Снишава се и минава покрай колите. Включва се сигнална лампа и Пийт замръзва, но никой не идва да провери защо се е включила и той бавно продължава напред. До навеса има гараж, а до гаража са входната врата и големите прозорци на хол на долния етаж. Пийт не може да рискува да мине покрай тях, затова се връща по пътя, по който е дошъл. Пробва вратата до гаража. Заключена е. Вратата на самия гараж обаче не е затворена докрай. Има около сантиметър между земята и долната й част. Той ляга по корем и пъхва пръсти в пролуката. Ако просто вратата е заяла, това няма да им свърши работа, но ако е повреден механизмът за затваряне…

Той пъха и двете си ръце в пролуката и опитва да повдигне вратата. Тя плавно започва да се вдига.

Ето откъде ще влязат, в стила на морската пехота, смесен с градска война. Влизаш, проверяваш помещението, минаваш, на следващото, прочистваш ниво след ниво, докато не провериш цялата сграда. Числеността на потенциалните врагове е неясна, но двамата с Рейчъл могат да разчитат на елемента на изненадата. Той се изправя на крака и залита.

О, не!

Вие му се свят.

Кожата му гори.

Гладът е.

Сутринта се прецака. Не може изведнъж да започнеш да си сменяш дозата, Пийт, би трябвало да го знаеш.

Скоро по краката и ръцете му ще плъзнат милиони мравки, ще влязат в устата му, ще се спуснат по гърлото…

Спри! — казва си той. — Спри веднага!

Що за наглост е да се прави на герой! Рейчъл щеше да се справи по-добре с разузнаването при тези обстоятелства. Трябва да се върна — мисли си той, обръща се и се блъсва в мъж с пушка в ръката.

— Аха, помислих си, че чух нещо — казва мъжът.

Пийт обмисля следващия си ход, но вместо да го обмисля, трябваше да го предприеме. Да го удари по главата с фенерчето. Да го ритне в коляното. Да го шибне в лицето с приклада на пистолета си. Да извади този страж от строя. Но не прави нищо подобно. Твърде бавен е. Твърде бавен не защото е стар или му липсва мускулна памет. Твърде бавен е, защото се е увредил с оксикодон и хероин и с всеки друг опиат, до който е можал да се докопа.

Сега на Пийт му минава същата мисъл като на Рейчъл: Ти си тъп, тъп, тъп, тъп. Тъп и слаб. Мъжът отстъпва крачка назад и насочва пушката си към лицето на Пийт.

— Пусни фенерчето и пистолета — нарежда.

Пийт пуска фенерчето и деветмилиметровия пистолет.

— А сега с два пръста извади онзи от колана си и го пусни при другите.

Пийт изважда скъпоценния си 45-калибров колт и го пуска на пода върху снежинките. Сега се чувства гол. Колтът е принадлежал на дядо му, който е служил във флота. Старецът е стрелял с него в пристъп на гняв само веднъж — по камикадзе, врязал се в кораба му по време на битката за Окинава. Пистолетът беше талисман на Пийт в Ирак и Афганистан.

— Мамка му! — казва той.

— Така си, е приятелю, затънал си с двата крака. Даниъл хич не обича някой да влиза в частната му собственост. И като казвам "хич не обича", нямам предвид, че ще те предаде на местните ченгета. Сложи си ръцете на главата.

Пийт слага ръце на главата си.

— Станало е недоразумение. Изгубих се — започва той, но мъжът му прави знак да млъкне.

— Ще видим какво мисли Даниъл по въпроса. Днес има гости, внуците му. Не ми се вярва, че ще се зарадва да те види. Застани на колене и дръж ръцете си на главата.

Пазачът го ритва по гърба и Пийт пада на земята.

Земя. Чакъл. Сняг.

Пийт мисли трескаво. Опитва се да мисли. Не му хрумва нищо.

— А сега си лежи, момче, докато звънна в къщата и всички дойдат тук.

67

Когато влиза в просторната ремонтирана спалня, Джинджър се чувства доста доволна от себе си. Веригата е неутрализирала заплахата Ерик Лонрот, а новото й гадже се разбира прекрасно с Даниъл. И двамата са запалени фенове на Ред Сокс и Марти може да говори за Тед Уилямс, Карл Ястржемски и Роджър Клемънс като познавач. Даниъл каза на Марти, че може да го нарича Ред, което е рядка чест.

Гостуването му тук е плод на доста сериозно решение. Тя не води всеки свой партньор да се запознае с дядо й и брат й. Но Марти О'Нийл е специален. Забавен е. Умен също — Харвард, и то право в Харвард. Много е привлекателен за онези, които харесват тъмнокоси зеленооки мъже от ирландски произход. Тя е от тях.

Вярно, че има дъщеря, тринайсетгодишна дъщеря, леко дразнеща тринайсетгодишна дъщеря, но скорошните изпитания очевидно са оставили своя отпечатък върху нея и тринайсетгодишната дъщеря видимо се радва на баща си и на новата му приятелка със страхотната работа и готино отношение към нея.

Оливър, без съмнение, ще побеснее, ако разбере, че е открила Марти, като го е проследила през Веригата, но пък Марти не е точно жертва или нещо подобно. Бившата му жена не го е замесвала. Освен това попадна на фейсбук страницата му, общо взето, случайно, докато проучваше жена му.

Вярно, използва Веригата, за да се отърве от предишната приятелка на Марти, Тами, но нищо повече.

Засега.

Ако Оли знаеше колко пъти е използвала информацията от Веригата за собствените си малки приключения, без съмнение, би изпаднал в криза, но какъв е смисълът да имаш достъп до такава власт и да не я използваш? Не е лошо да топваш пръст в нея от време на време. Обратното би било странно.

В края на краищата, Веригата е нейно творение. Нейна идея. Всичките приказки на Оли за излизане на борсата и милиони са само приказки и нищо повече. Но точно Веригата купи на Оли къщата в Сан Франциско, нейната къща в Бостън и апартамента на Пето Авеню. Веригата. Нейната идея.

Така че, ако иска да си поиграе с Марти О'Нийл, ще го направи. Марти е хубав, остроумен и забавен. Оли няма за какво да се притеснява. Тя контролира нещата. Тя е паякът. Досадната муха, разбира се, е бившата жена. Каква наглост прояви днес в уикр! Хората никога не й пишат в уикр, щом се откачат от Веригата. Обикновено са преизпълнени с благодарност. С благодарност и страх. Може би ще е по-добре, ако бившата жена изчезне. Ще е достатъчно едно телефонно обаждане или съобщение: Добавихме ново условие за безопасното връщане на детето ви. На остров Плъм, Масачузетс, живее жена на име Рейчъл Клайн О' Нийл — отървете се от нея до края на седмицата. Тялото не бива да бъде открито.

Рейчъл може да бъде заличена от картината по всяко време.

— Децата изглеждат доволни. Ей сега видях Кайли на верандата — казва Марти, приближава се към нея отзад и я целува по тила.

Джинджър се обръща към него и той я прегръща.

— Тук е идеално за Кайли. Не съм най-големият специалист по тийнейджъри на света, но ми се струва, че през последните седмици не й е лесно — продължава Марти.

— Да, дадох на Рейчъл телефона на един от терапевтите ни.

— Рейчъл също е в доста труден период, както можеш да си представиш.

Телефонът на Джинджър изпиуква, за да я уведоми, че е получила съобщение.

— Какво става? — пита Марти, докато тя чете съобщението от брат си.

— О, от Оли е. Нещо за вечерята, не се съмнявам. Сигурно дядо ще се опита да подпали къщата с барбекюто си. Задръж си мисълта, ей сега се връщам.

Джинджър върви по коридора на втория етаж към кабинета на дядо си, влиза вътре, затваря вратата и сяда. Оли я гледа с онова снизходително изражение, което понякога си придава и е в състояние да опъне нервите и на светец.

— Да? — казва тя. — Какво има?

— Пак си ползвала Веригата за личните си цели, нали?

— Не.

— Напротив.

— Всичко е за нашите общи цели.

— Знаеш какво имам предвид. Пъхала си си носа. Както направи с Ноа Липман.

— Не.

— Или онова момиче, по което си беше паднала, Лора как й беше името, преди няколко години. Горката Лора допусна най-голямата грешка в живота си, като ти отказа и после изчезна безследно след три месеца. Изчака цели три месеца, преди да пуснеш Веригата след нея. Много тактично.

— Ноа е още жив.

— Едва-едва. Не използваме Веригата за личните си отмъщения, Джинджър, обсъждали сме го.

— Не съм го направила.

— Или за да се запознаваме с хубави мъже.

Джинджър простенва. Хванал я е.

— Имаш ли представа колко е трудно човек да срещне мъж в този град? — оплаква се тя.

— Не е чак толкова трудно. Има милиони приложения за срещи.

— Значи трябва да избягвам всеки мъж с дори най-бегла връзка с Веригата?

— Да! Знаеш какви са протоколите.

— И кой ги създаде? Кой измисли Веригата?

— Говорим за сигурност, сладурче.

— Всичко това е моя работа. Не го измисли ти. Аз го измислих. Мога да правя каквото си поискам с Веригата.

Оли затваря очи и поклаща глава. Всички хубави неща свършват рано или късно — мисли си той. Дори е изненадан, че точно това е продължило толкова дълго. Всички прогнозни модели показаха, че Веригата ще издържи не повече от три години, преди да се срине. Все пак човек може да плаши определен брой хора само за ограничен период от време. Броят на хората, присъединени към Веригата, расте експоненциално, а на света не съществува схема, която да оцелее след експоненциален растеж. Типична стохастична бързо-бавна система и когато се стигне до точката на пречупване, сривът ще бъде зрелищен.

Оли въздиша тъжно и поглажда козята брадичка, която си пуска без особен успех от няколко месеца.

— Трябваше да пенсионираме Веригата преди няколко години — измърморва той. — Сериозно, за какво да я поддържаме, след като имаме достатъчно пари?

— А защо да спираме? Просто те е яд, защото аз я измислих.

— Не беше ли целта на Веригата да ни осигури за цял живот? Това е свършено.

— Това ли беше единствената й цел? — пита тя с иронична усмивка.

Той се намръщва и поклаща глава.

— Ти просто май не схващаш — казва Джинджър. Оли не може да разбере чувството да си сокол, кръжащ над нива. Оли не е истински хищник като нея. Истинският хищник понякога убива дори, ако не е гладен. — Не беше ли идеята да се изправим сами срещу целия свят? Помниш ли? — казва.

Оли още повече се навъсва.

— Добре, какво е станало? — пита Джинджър.

— Става дума за бележника — отвръща Оли.

— Нали го дешифрира?

— Не, още не съм.

— Какво тогава?

— Към края лудият Ерик не е пишел с шифър.

— И?

— Как каза, че се казва бившата жена на новото ти гадже?

— О, по дяволите!

— По някое време миналата седмица Ерик, изглежда, се е срещнал с жена на име Рейчъл.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Хайде, разказвай.

Сега е ред на Джинджър да въздъхне.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Нямаш никакви емоции. Като Спок си. Сигурно трябва да се прегледаш. Не е нормално.

— Имаме сериозен проблем, Джинджър. Толкова сериозен, че е редно да се замислим за напускане на страната.

— Колко имаме в Швейцария?

— Достатъчно. — Оли става и отива до оръжейния шкаф, отключва и го отваря. — Винаги съм знаел, че ако системата се срине, то ще е заради теб и смесването на емоциите с бизнеса.

Тя се усмихва.

— За бога, Оли, всичко се срива по тази причина. Не знаеше ли? С биологията не можеш да се бориш.

— Можеш да се опиташ — казва той.

68

В спалнята Марти гледа през панорамния прозорец към изсъхналия дъб между къщата и хилавата растителност в блатистата земя зад имота. От небето се сипе сняг на парцали и пада върху реката, живите дървета и мъртвия дъб. Пейзажът е като излязъл от проклета поема на Робърт Фрост.

Обаче е прелестно. Джинджър го е описала твърде скромно. Това не е някаква си хижа, забутана в блатото. Това е голям имот. Красива къща. Картини по стените. Скъпи неща. Старецът, Даниъл, сигурно е скътал доста пари. И, точно както каза Джинджър, е голям образ.

На децата страшно им харесва, а на Джинджър й харесва да се хвали с къщата. Тя е от свестните жени — мисли си той. Рейчъл беше грешка. И двамата бяха твърде млади. На всички разказваше, че се е влюбил в Рейчъл, след като е прочел остроумните й ревюта за книги, но това са глупости. Привличането беше чисто физическо. Всъщност никога не са имали кой знае колко общи неща.

Но когато човек мине трийсетте, може по-добре да преценява нещата. Тами беше просто флирт, но Джинджър е различна. Специална. С нея може да се установи. Да живеят в града. Да си родят още едно-две…

— Точно за теб си мислех — казва той, когато Джинджър влиза в стаята с чантичка в ръка.

Между гърдите й се вие къдрав кичур червена коса. Внезапно го обхваща желание да я събори на леглото и да я обладае.

— Джинджър, тези врати заключват ли се? Знаем, че тук обикалят деца, така че… — започва той, но нещо в периферното му зрение привлича вниманието му.

Обръща се, за да го види по-добре.

— Какво е това? — пита той Джинджър.

— Кое?

— Някой като че ли идва към къщата, ей сега се показа иззад онова дърво.

— Къде?

— Стори ми се, че видях някой да върви през снега. Да, виж… о, боже! Няма да повярваш, но, хм, мисля, че е бившата ми жена — казва Марти.

Джинджър изважда 38-калибровия "Смит и Уесън" от чантичката си и го насочва към главата на Марти.

— Вярвам ти — казва тя.

69

Рейчъл подпира пушката в рамото си се прицелва към пазача.

— Не мърдай — нарежда му.

Пазачът се завърта към нея.

— Уха! Спокойно, госпожо. Не мисля, че знаете какво да правите с това нещо — казва той.

— Друго ще мислиш, когато те пръсна на парчета с него — отвръща Рейчъл.

Пийт си взима 45-калибровия колт.

— Пусни оръжието, приятел — казва.

Пазачът слага пушката на земята и вдига ръце.

— Легни по очи на земята — заповядва му Пийт и мъжът изпълнява, а Пийт ритва пушката встрани.

— Няма нужда да ме наранявате. В гаража има тиксо и въже. Дистанционното за вратата е в джоба на палтото ми — бързо казва пазачът.

— Колко въоръжени има в къщата? — пита Пийт.

— Аз съм единственият…

— Никой да не мърда! — казва някой и се чува звук като от изстрел.

Включва се прожектор. Пред вратата стоят Джинджър и мъж на нейната възраст. Братът близнак — решава Рейчъл. И двамата държат пистолети.

— Рейчъл, ти ли си? Какво става тук? — пита невинно Джинджър.

Джинджър? Какво, по дяволите, става? Съмнение обхваща Рейчъл. Да не би програмата на Ерик да се е преплела с джипиеса от обувките на Кайли? Да не би Кайли да е преместила чиповете от старите в новите маратонки? Да не би цялото безумно обикаляне из блатата да е било огромна грешка?

О, боже, точно така! Ако е грешка, значи Кайли е в безопасност. Да! Рейчъл трябва да обясни ситуацията, преди някой да пострада.

— Много съжалявам, Джинджър. Всичко това сигурно изглежда откачено. Тъкмо казвах на този господин тук…

Вратата на гаража се отваря и разкрива кльощавата фигура на белокос старец, стиснал нещо, което прилича на картечница.

— Какво правите в частната ми собственост? — пита старецът.

— Дядо, ние ще се оправим — казва братът на Джинджър.

— Оли е прав, Ред, всичко е под контрол — приглася Джинджър. — Рейчъл, двамата с приятеля ти най-добре хвърлете оръжията.

— Слушайте всички, моля ви, мисля, че допуснахме огромна грешка. Съжалявам. Сложих джипиес в маратонките на Кайли. Помислих, че са я отвлекли.

— Моля те, пусни оръжието, Рейчъл. Защо, за бога, си помислила, че е отвлечена? — пита Джинджър.

— Сложно е — отвръща Рейчъл.

Джинджър е застанала точно под прожектора над вратата и Рейчъл вижда лицето й.

Вижда го ясно за пръв път.

Медночервената коса. Сините очи. Прекрасните сини очи. Студено синьо. Леденосиньо от дълбините на бездната. Сини очи, които наблюдават цялата сцена с хладно презрение.

Джинджър сякаш дори се забавлява. И тогава очите на Джинджър срещат тези на Рейчъл и двете жени се гледат сякаш цяла вечност, макар всичко да продължава може би секунда.

Но тази секунда е достатъчна.

Сега и двете се познават.

Ти.

Ти.

Рейчъл знае и Джинджър знае. Джинджър знае, че Рейчъл знае.

Приложението на Ерик не е сбъркало.

Веригата води дотук и Джинджър няма да допусне нито един от тях да си тръгне жив. Разкрили са тайната и за да я опази, Джинджър ще трябва да ги избие до крак. Рейчъл, Пийт, Марти, Стюарт и Кайли.

Рейчъл тъкмо се канеше да каже на Пийт, че е по-добре да хвърлят оръжията и да вдигнат ръце. Но, ако го направят, Джинджър ще ги застреля на място.

Рейчъл се обръща към Пийт. Вдига поглед към прожектора над вратата на гаража. Пийт проследява погледа й.

— Тя е Веригата и ще ни убие — казва Рейчъл.

Пийт кимва. Близнаците са скрити зад ниска стена. Трудно ще е да ги уцели, затова той вдига 45-калибровия колт и гръмва лампата.

70

Внезапно настъпват мрак и объркване. Викове и дъга от жълти пламъци от гаража, когато Даниъл започва да стреля с картечницата.

— Залегни! — изкрещява Пийт.

Рейчъл се хвърля на земята. Трасиращите куршуми излитат от дулото на оръжието и летят към мястото, където стоеше Рейчъл преди няколко секунди. Пропускат целта и продължават да летят, въртейки се на удължените си оси.

После всички оръжия започват да гърмят. Един 38-калибров, деветмилиметровият и отново картечницата. Огън от няколко посоки се среща на два метра над главата на Рейчъл. Тя заравя лице в снега и започва да пищи.

Нищо от случващото се няма значение. Оръжията, картечният огън, тежкият сладникав мирис на барут. Единственото, което има значение, е Кайли. Тя е някъде в къщата и Рейчъл ще я изкара оттам. Пийт брои до десет наум. Десет секунди картечна стрелба ще изпразнят пълнителя на картечницата в гаража.

След десет секунди той вдига глава. Стрелците на верандата са се вмъкнали обратно в къщата. Старецът е свършил пълнителя и презарежда.

Пийт изстрелва три куршума към гаража, за да спре за малко мъжа, и после заема друга позиция за стрелба. Стреляй и се движи. Стреляй и се движи. Само така можеш да оцелееш в престрелка с ограничени възможности за прикритие, а при това разстояние едрокалибрените патрони на колта могат да извадят някого от строя дори ако го уцелят по рамото. Могат окончателно да го извадят от строя.

Претъркулва се през снега надясно, пропълзява зад някакъв храст и отново стреля. Цялото тяло го боли от нуждата да си вземе дозата, но той ще се бие и с тях, и с нея.

— Рейчъл? Добре ли си? — пита Пийт.

Отговор няма.

Налага се да измисли план. Какъвто и да е. По време на обучението си в пехотата му казваха, че недомисленият план, приложен на мига, е по-добър от великолепния план, приложен с час закъснение. И са прави. Ако остане отвън, ще умре. Трябва да влезе вътре. Минали са може би петнайсет секунди от началото на стрелбата. Време е — казва си той.

— Не бързай толкова, хитрецо — казва някой и го натиска надолу.

Успява да избегне удар с юмрук, насочен към лицето му, и блокира ръката, хванала нож и замахнала към гръдния му кош.

Това е пазачът, който го намери пръв. Напълно беше забравил за този задник. Сега мъжът хваща ръката му с пистолета и се опитва да го убие с голям ловджийски нож. Ножът профучава покрай лицето му. Пийт се дръпва и ножът одрасква лявата му буза. После ритва силно в мрака и уцелва нещо меко. Освобождава ръката си с оръжието и стреля веднъж. Чува се кухо противно тупване и после тишина.

— Пийт? — казва глас някъде до него.

— Рейчъл?

— Отивам в къщата — прошепва тя. — През гаража. Това е единственият път.

— Какъв е планът?

— Влизаме в къщата, спасяваме децата и избиваме всички, които не са Кайли, Марти или Стюарт — отвръща Рейчъл.

— Звучи добре.

71

Влизат в гаража. Стрелеца го няма, но няколко кутии, пълни с леснозапалими неща, са се подпалили и пламтят ярко до дузина кутии с боя. Не могат да останат тук.

— Има врата, която води към главната сграда — казва Рейчъл.

Тя ще се справи. За този момент несъзнателно се е готвила цял живот. Лъчетерапията, химиотерапията, трудните дни в Гватемала, дългите смени сервитьорстване в ресторанта, среднощните рейсове до Лоугън с "Юбер". Всичко това е било подготовка за този момент. Тя е готова. За семейството си правим всичко, нали? Всичко. Дори идиот знае, че не бива да застава между майка гризли и малкото й. Пийт изважда една от светлинношумовите гранати от джоба на якето си.

— Ще отворя вратата и ще хвърля гранатата. Затвори си очите и си запуши ушите — прошепва той на Рейчъл и после подхвърля гранатата през отворената врата. Миг по-късно гранатата избухва с оглушителен гръм и ослепителна бяла светлина. Оръжието е като цяло безвредно и цели единствено да зашемети врага в ограничено пространство. Няма да нарани децата, но ще изкара акъла на хората, които не го очакват.

— Чакай тук — казва Пийт и влиза в къщата.

Десетина димни детектора започват да вият. Къщата е стара, но е ремонтирана основно и при някой от тези ремонти е сложена система от пръскачки пожарогасители, за да опазят произведенията на изкуството, които внуците са събрали. Рейчъл никога не е влизала в къща със собствена система от пръскачки против пожар и се стряска, когато върху й започва да пръска вода. Не разбира какво се случва. Пийт надниква през вратата.

— В момента няма никой. Да вървим. Кутиите с боя ще започнат да гърмят всеки момент.

— Накъде? — пита Рейчъл и кашля.

Пийт няма представа.

— Ще проверяваме стая по стая, няма друг начин. Стой зад мен. Покривай ми слепите петна — казва Пийт.

Тръгва напред, но се чуди още колко ще издържи. Трудно му е да диша. Адреналинът отлага срива, но няма да действа завинаги. Дръж се, Пийт — казва си той, — докато спасиш Кайли.

Къщата е разширявана безразборно и в момента представлява лабиринт от стаи, ниши и коридори.

Коридор.

Стая.

Пийт ритва вратата, открива ключа за осветлението, чака изстрел.

Голям телевизор, диван, ловни трофеи.

Друга врата.

Трапезна маса, столове, картини.

Далечен писък.

— Кайли! — изкрещява Рейчъл.

Няма отговор.

Обратно в коридора.

Пийт ритва поредната врата и завърта оръжието си към ъглите в кухнята.

— Кайли! Стюарт! — вика той.

Нищо.

Лампите премигват, а долният етаж се изпълва с дим от гаража. От пръскачките още капе вода и се събира на локви в краката им. Миризмата е противна, остра. В една спалня на първия етаж Рейчъл зърва палтото на Кайли, но самата Кайли я няма. Лампите угасват и пак светват с мъжделив, жълтеникав, гоблински оттенък. Спалнята е свързана с друга стая. Пийт отваря вратата внимателно и поглежда вътре. Празна е, но от коридора пред нея се чуват стъпки. Рейчъл посочва вратата към коридора и слага пръст на устните си. Пийт изважда втората си граната от джоба, отваря вратата със замах и хвърля, гранатата.

Следва втора оглушителна експлозия и взрив от бяла светлина, последвани от картечен огън. Пийт изчаква стрелбата да спре и с едно бързо движение излиза с Рейчъл и се хвърля надясно в мига, в който Рейчъл се хвърля наляво.

Там, пред нея, в дъното на коридора, мъж презарежда картечницата си. Старецът. Не някой от близнаците. Косата му е бяла. Стойката — стабилна, твърда, враждебна.

Рейчъл вдига пушката си. Спомня си какво й казаха на стрелбището: изчакай, докато мишената се приближи или хукне да бяга. Но този мъж не тича нито към нея, нито бяга от нея. Просто стои в дъното на дългия коридор.

Приключва с презареждането. Поглежда Рейчъл и вдига дългата черна цев.

Рейчъл дърпа спусъка. Не улучва. Стената вдясно избухва в пламъци. Откатът я блъсва в рамото. Мъжът надава вик, изпуска картечницата и залита настрани, към стаята, до чиято врата е застанал. Пийт се обръща, проверява дали Рейчъл е добре и тръгва по коридора към мъжа, само че мъжът е изчезнал. Пийт вдига изпуснатата МР5. Съвършеното оръжие за близък двубой. Почиства механизма и мята картечницата на рамо.

— Май ми свършиха мунициите — казва Рейчъл.

Пийт й подава деветмилиметровия и тя оставя пушката, която е изпълнила чеховската си цел. Лампите в къщата най-сетне угасват окончателно. Мракът е почти непроницаем. Мрак. Дим. Локви вода. Какво да правят, освен да продължат, светейки си с фенерчетата на телефоните?

Стигат до просторна дневна. Стените са отрупани с десетки ловни трофеи и не само от местни животни — има антилопи, гепарди, лъвове, един леопард. Хищници и плячка на едно място. Страхът вилнее из тялото й, но страхът е и освободител. Страхът освобождава силата и я подтиква към действие. Пийт е плувнал в пот.

— Добре ли си? — пита го тя.

— Добре съм.

Чувства се точно обратното на добре, но картечницата лежи на рамото му и това го успокоява. В пълнителя й има още девет куршума, а и верният му колт е още у него. Всичко е наред.

— Мамо! — извиква глас някъде отдалеч, отвън.

Те отварят чифт остъклени врати и се озовават на снега. Снегът вали силно под напора на северния вятър и се завихря около тях.

— Натам, мисля — казва Рейчъл и посочва редица запуснати селскостопански постройки.

В снега има следи, които водят към най-близката от тях. Вървят по следите към входа на стара кланица. Някога вероятно е била действаща, но сега в стените и покрива зеят дупки и цялата постройка е обвита в бръшлян. Изключват фенерчетата на телефоните и влизат вътре. Веднага ги удря вонята на кръв, разложение и гнилоч. Подът е обсипан с натрошени стъкла, които хрущят под краката им. Вижда се трудно — единствената светлина идва от трептящите пламъци, които обгръщат къщата. Вятърът свири през стените и покрива.

Рейчъл подскача стресната миг преди да се блъсне в тяло на прасе, провесено от една покривна греда. Безжизнените очи на животното са на едно ниво с нейните. Когато зрението й привиква към мрака, тя различава и други животни, окачени от тавана на куки — фазани, гарвани, язовец, сърна. Кланицата е на две нива с тясна стълба помежду им.

— Сигурно са на втория етаж — прошепва Пийт. — Стълбите са класическо място за засада. Внимавай.

Рейчъл кимва и се опитва да не вдига много шум с ботушите си. Движат се бавно напред.

Натрошени стъкла, мокър сняг, застоял въздух. Ръжда, засъхнала кръв, смърт. Изкачват бетонните стълби до половината, преди някой да започне да стреля.

— Пистолет вдясно! — крещи Пийт и отвръща на огъня с картечницата, без да спира да тича нагоре по стълбите.

Стреля още три пъти, но мишената му се скрива зад някаква машина и изчезва. Той се усмихва горчиво на себе си. Копелетата са пропилели шанса си. Поглежда пълнителя. Картечницата е празна. Пуска я на пода и вади верния си колт.

— Уцели ли някого? — прошепва Рейчъл.

— Не.

— Внимавай за децата — казва тя.

Ръцете й треперят и тя стиска пистолета по-здраво. Не може да го изпусне сега, когато са толкова… Над нея светва лампа, Рейчъл се завърта на триста и шейсет градуса, насочила деветмилиметровия пред себе си. Кланицата е мърлява бетонна руина, пълна със стари селскостопански машини и боклуци. До нея още две прасета висят на куки от тавана. Едното е прясно заклано и кръвта му капе в кофа. Само че нищо от това няма значение. Това, което има значение, е на десет метра от нея, на втория етаж: там стоят Джинджър и брат й Оли и двамата са насочили пистолети към Кайли и Стюарт.

Децата плачат ужасени. Китките им са вързани пред гърдите. Марти е проснат на земята до тях, може би е в безсъзнание. Главата му кърви, а дишането му е тежко, от време на време простенва от болка. Джинджър държи Кайли за яката на блузата и притиска дулото на оръжието си към черепа й. Оли е стиснал Стюарт с ръка през шията, а дулото на пистолета му е забито в ухото на момчето. Пийт и Рейчъл замръзват.

— Мамо! — проплаква Кайли.

— Пусни я! — кресва Рейчъл на Джинджър.

— Това не изглежда вероятно, не мислиш ли? — отвръща Джинджър.

Рейчъл насочва деветмилиметровия пистолет към лицето й.

— Ще те убия на място — казва тя.

— Наистина ли си толкова сигурна, че ще ме уцелиш от това разстояние? Колко пъти си стреляла с пистолет, Рейчъл? — пита Джинджър.

— Няма да пропусна, кучко.

— Хвърли оръжието или ще хвърля децата.

— Няма да хвърлим оръжията — казва Пийт. — Няма да стане така. Вие ще пуснете децата, ние ще си тръгнем и ще ви оставим достатъчно време да си съберете багажа и фалшивите паспорти. Така всички печелим.

Той се олюлява леко, преди да се усети и да се закрепи на крака.

— Охо, задръж малко, моряко. Защо не седнеш, преди да си паднал? — казва Джинджър и хвърля многозначителен поглед на Оли.

— Чуйте ме — казва Пийт, прокрадвайки се напред.

Двамата близнаци са самоуверени. Прекалено самоуверени.

Още няколко метра и ще може да стреля към Оли. Стюарт му стига едва до гърдите, така че ако се прицели в главата на Оли, големият мощен колт ще го убие на място. Трябва да стане скоро. Адреналинът в организма му е достигнал точката си на насищане и нивата му скоро ще започнат да спадат.

— Щракането с предпазителя е толкова банално — отбелязва Джинджър. — Наистина ли ще ме накараш да го направя? Толкова ли си тъп, че се налага да ти нарисувам картинката? Ако не хвърлиш оръжието, ще убия момичето.

— И ще умреш — казва Пийт.

Намира се на около шест метра от тях. Един бърз изстрел може и да свърши работа.

— Хвърли оръжието, задник такъв! — казва Оли, вдигнал глава надменно.

Пийт се прицелва в челото на Оли. Трябва да действа. Трябва да действа веднага. Но всичко го боли. Цялото тяло. Ръката му трепери.

— Веднага хвърли пистолета или… — кресва Оли.

Чува се силен гръм, куршумът от 38-калибровия пистолет на Джинджър удря Пийт в гърдите и той пада. Рейчъл се хвърля зад едно бетонно корито за събиране на кръвта на животни и следващият куршум я пропуска на сантиметри.

— Ти го застреля — обръща се Оли към Джинджър.

— Театърът започна да ми идва в повече — отвръща тя. — Рейчъл, твой ред е. Хвърли пистолета и вдигни ръце или ще убием Кайли. Оли, не пускай момчето и опри пистолет в бузата на малката Кайли.

Оли притиска дулото на пистолета си към дясната буза на Кайли.

— Мамо! — изпищява Кайли.

На Рейчъл й се обръща стомахът. От очите й текат сълзи. Пийт е прострелян. Марти е ранен. А тя е толкова изтощена. Седмици наред. Години. Всичко тръгна наопаки, откакто я прегледа онзи първи онколог в масачузетската болница. Осъдена е и част от нея иска просто да легне на мръсния под, да затвори очи и да заспи. Но тя вижда лицето на Кайли, а Кайли е целият й свят. Свива се зад коритото и насочва деветмилиметровия над ръба му към Джинджър.

— Хвърли оръжието и вдигни ръце! — крещи Джинджър, а снегът се вихри около нея.

— Не! Ти хвърли оръжието — отвръща Рейчъл, а по бузите й се стичат сълзи.

— Вдигни ръце и ще те пуснем. И теб, и децата. Както каза приятелят ти. Ясно ни е, че играта свърши — казва Оли. — Джинджър прецака нещата. И не за пръв път. Ние ще пуснем вас, а вие ще пуснете нас. Ще сключим сделка. Дай ни двайсет и четири часа и ще избягаме в Южна Америка.

Сърцето на Рейчъл подскача. Тук има нова възможност. Тънка нишка на надежда.

— Обещай! Обещай ми, че ще ни пуснеш да си отидем — казва Рейчъл. — Ако напускате страната, няма нужда от повече убийства.

— Вдигни ръце, хвърли оръжието и ти давам думата си, че и ти, и децата ти ще си тръгнете невредими — казва Оли.

— Ще ме оставите да взема децата и да си тръгна? — пита Рейчъл.

Щом заведе децата на сигурно място, ще може да се обади в полицията и да се върне за Марти и Пийт. Оли кимва.

— Аз не съм чудовище. Можеш да си тръгнеш със семейството си. В замяна ще ни дадеш един ден преднина, преди да се обадиш на ченгетата. Достатъчно е само да хвърлиш оръжието си и да вдигнеш ръце във въздуха. Хайде, госпожо О'Нийл, да си съдействаме. Ще бъде от полза за всички!

Съзнанието й е претоварено. В главата й се ниже колаж от образи и инстинкти. Не им вярвай, вземи децата, не им вярвай, вземи децата… Налага се да избира, затова тя избира да му повярва.

Първо вземи децата, после се притеснявай за намеренията му — казва си тя. Изправя се, вдига ръце и пуска деветмилиметровия пистолет на земята.

— Излез иззад коритото, сложи ръце на главата си и падни на колене — нарежда Джинджър.

Рейчъл изпълнява и Джинджър блъска Кайли към нея. Кайли пада в обятията на майка си и Рейчъл я прегръща.

— Този път няма да те пусна — прошепва Рейчъл.

Оли блъсва Стюарт към малката писта. После се обръща към сестра си.

— Ето така, Джинджър, се правят тези неща. Така нещата се получават. Не с това — добавя той и размахва пистолета пред лицето й. — А с това — казва и допира пръсти до главата си. — Видя ли какво постигнах? Просто поговорих с нея. Без оръжие, без заплахи — саморегулиращ се механизъм. Достатъчни са един телефон и един глас. И малко мозък.

— Значи наистина ще ги пуснеш, така ли? — пита Джинджър.

— Естествено, че не! Как така ще ги пускаме? Господи, Джинджър, понякога се притеснявам за теб.

— Ще ги убием ли?

— Да! — отчаян от липсата й на схватливост казва Оли.

— Ами тогава да действаме — казва Джинджър. — Имам чувството, че висим тук цяла нощ да си играем на криеница в снега. Затворете очи, уважаеми. За вас войната свърши.

72

Когато става дума за подранили коледни подаръци, комплектът за магии едва ли е най-подходящият за тринайсетгодишно момиче — Кайли е на възраст, в която приятелките й няма да пропуснат да се присмеят на подобен подарък. Магии ли? Стига, наистина ли?

Затова тя не каза на никого. Освен на Стюарт, разбира се. На Стюарт каза.

Откакто получи комплекта, научи няколко трика. Както си бе обещала в онова мазе, вързана с верига за печката, научи как да си изважда ръцете от белезници. Изгледа и клиповете в ютюб и се поупражнява. Много. Вече е добра. Толкова добра, колкото може да стане след няколко седмици тренировки. Може да си извади ръцете от стандартен чифт белезници за по-малко от трийсет секунди. Вярно, свинските опашки са друго нещо, но всички метални белезници могат да се отворят с универсален ключ, ако човек знае какво прави. А Кайли винаги носи със себе си универсален ключ за белезници на ключодържателя си. Винаги.

Без никой да я види, тя отваря ключалката на белезниците, хванали ръцете й.

И сега какво? През дупките в покрива вали сняг. Майка й я държи в прегръдките си, Стюарт плаче, а на пода точно пред краката й е пистолетът, който майка й хвърли.

Тя посяга надолу и го вдига. Тежък е. Невероятно тежък. Близнаците си говорят.

— Ами тогава да действаме — казва Джинджър. — Имам чувството, че висим тук цяла нощ да си играем на криеница в снега. Затворете очи, уважаеми. За вас войната свърши.

Кайли вдига деветмилиметровия пистолет, прицелва се и дръпва спусъка.

73

Лицето на Оли се огъва навътре, плисва през черепа му и се пръсва по тухлената стена зад него. Кайли никога не е виждала нещо подобно. Гледката е повече от кошмарна. Само че има по-малко от секунда да се стряска. Джинджър завърта пистолета си и го насочва към нея.

— Ах, ти, малка кучко! — крещи тя и стреля по Кайли, без да гледа.

Кайли отново дръпва спусъка, но този път се разминава с целта на метри и куршумът се забива в тавана.

Ръждясало парче от ламаринения покрив пада на пода между Джинджър и трупа на брат й. Тя се стряска и се извръща да види какво е. Кайли скрива майка си и Стюарт зад бетонното корито за кръв. Джинджър се овладява и стреля четири пъти един след друг.

Четири куршума се забиват в коритото. Джинджър пристъпва настрани, затваря едното си око и внимателно се прицелва в рамото на Кайли, което се показва през пукнатина в бетона, само че друг изстрел няма да има. Револверът е празен.

— Мамка му! — възкликва Джинджър.

Свършили са й патроните — мисли Рейчъл, взима деветмилиметровия пистолет от Кайли, става, прицелва се и внимателно дърпа спусъка. Той не произвежда изстрел. Също е празен или е заял, а Рейчъл не знае как се оправя заял пистолет.

Двете жени се взират с омраза една в друга. Поредният поглед, познал другата.

Огледална Рейчъл, огледална Джинджър, аз можех да съм ти, ти можеше да си аз.

Рейчъл тръсва глава. Изобщо не вярва в глупостите от типа "не сме чак толкова различни едни от други". Всички можем да избираме. Джинджър се усмихва и пуска пистолета.

— Ще те хвана — изръмжава Рейчъл и се затичва към нея.

Джинджър бързо заема защитна поза, но инерцията на Рейчъл ги изхвърля и двете на земята. Джинджър скача на крака, а Рейчъл напипва нещо метално и го хвърля по нея. Нещото пропуска целта и удря стената от огнеупорни блокчета.

Рейчъл също се изправя и замахва с юмрук към Джинджър, само че е прекалено бавна и Джинджър с лекота избягва удара, отстъпвайки встрани. Сините й очи блясват от радост, когато удря с глава зашеметената Рейчъл в лицето. Рейчъл никога досега не си е чупила носа и болката е толкова силна, че за миг я заслепява. Джинджър я удря в ребрата, в стомаха и в лявата гърда. Лицето на Рейчъл се сгърчва от болка, тя пада на едно коляно и в следващия момент по някакъв начин успява отново да се изправи.

— Хареса ли ти, кучко? Значи и това ще ти хареса — казва Джинджър и я удря в гърлото, отново в лявата гърда и после право по разкървавения нос.

Силни, добре прицелени, премерени удари, които причиняват адска болка. Рейчъл се строполява на земята. Джинджър скача върху нея и я обръща по гръб. Движи се толкова бързо и ловко, че Рейчъл няма никакъв шанс.

— Не, ъгх… — изхриптява Рейчъл, когато ръцете на Джинджър се увиват около шията й и стисват.

— Знаех си, че ще създаваш проблеми. Знаех си го от самото начало — казва Джинджър, а подивялото й, екзалтирано лице лудешки се хили над главата на Рейчъл. От устата й хвърчат слюнки. Ухилена е широко. Наслаждава се на момента. — Знаех си! — и Джинджър затяга хватката.

В курса по самозащита във ФБР се научи как да удушава човек за няколко секунди. На Рейчъл й притъмнява. После всичко побелява.

— Ще умреш, кучко! — крясва Джинджър.

Тунел.

Белота.

Рейчъл знае, че сега ще изчезне завинаги.

Усеща как животът й изтича на мръсния бетонен под.

Как да каже на Кайли, че я обича и че няма да успее да оживее?

Не може да каже. Не може да говори. Не може да диша.

Никой не може да направи нищо.

Сега Рейчъл разбира всичко.

Веригата е средство за жестока експлоатация на най-човешкото чувство — способността да обичаме — с цел печелене на пари. Тя не би работила в свят, където не съществува братска, сестринска или романтична любов, и единствено социопат, който не обича и не разбира любовта, би могъл да я използва за целите си. Любовта е станала причина за трагедията на Ариадна и Тезей. И за тази на Минотавъра в книгата на Борхес. Любовта, или поне жалкият опит за любов, почти е успяла да предизвика срива на Джинджър. Рейчъл вижда всичко това. И разбира.

Веригата е метафора за нишките, които ни свързват с приятелите и семейството. Тя е пъпната връв между майка и дете, пътят, по който трябва да поеме героят от приказката, и кълбото алена прежда, с която Ариадна решава проблема с лабиринта.

Рейчъл разбира всичко. Знанието е скръб. Тя затваря очи и усеща как мракът около нея започва да се сгъстява. Светът се смалява, отдалечава се, отлита от нея… И тогава усеща нещо друго. Нещо остро. Нещо, което реже. Нещо, което причинява болка. Дълго тънко парче стъкло. С палец го издърпва по-близо и го хваща в ръка. Ръцете й са окървавени, но хватката й е здрава. Рейчъл Клайн, враг на огледалата, е паднала през огледалото и е взела със себе си къс стъкло.

Сега ще го подари на Джинджър.

Да.

С последното си издихание тя замахва и забива стъклото в гърлото на Джинджър.

Джинджър изпищява, пуска Рейчъл и се вкопчва в гърлото си.

Опипва стъклото и се опитва да се спаси, но стъклото е прерязало сънната артерия и от раната блика фонтан алена кръв.

Рейчъл се претъркулва настрани и жадно гълта въздух. Очите на Джинджър се разширяват.

— Знаех си, че ще… — казва тя и се строполява на пода.

Рейчъл диша, затваря очи и пак ги отваря. Кайли я прегръща.

После става и притиска някакъв парцал към раната на Пийт. Куршумът някак е пропуснал основните кръвоносни съдове, но той се нуждае от лекар. Бързо.

Кайли открива телефона на майка си и набира 911. Казва на диспечерката, че й трябва полиция и линейка. После подава телефона на Стюарт и отива да помогне на баща си. Стюарт обяснява подробно на диспечерката как колите да стигнат до къщата от шосе 1А. Когато вижда, че къщата зад тях гори, той добавя да пратят и пожарна.

— Не затваряй, моето момче, помощта скоро ще пристигне — казва му диспечерката.

Кайли открива няколко парчета брезент и завива Пийт и баща си с едно от тях, а другото намята върху майка си и Стюарт, за да ги предпази от вятъра и снега, който се вихри из кланицата.

— Елате насам — казва Рейчъл на Кайли и Стюарт и ги прегръща силно.

Казва им, че всичко ще се оправи, с онзи глас, който майките използват от десетки хилядолетия, за да успокояват малките си.

— С какво мога да помогна? — пита Марти, който пълзи към тях.

— Помогни на чичо Пийт. Натискай раната — казва Кайли на баща си.

Марти кимва и притиска силно парцала върху корема на Пийт.

— Дръж се, братко, сигурен съм, че си се оправял с по-страшни неща — казва той.

Раната на Пийт изглежда ужасно, но в тъмните му очи все още гори огън. Смъртта ще трябва да се пребори с тайнствена сила, могъща, враждебна. По остатъците от покрива на кланицата падат горящи въглени.

— Май няма да е зле да се махнем оттук — казва Марти.

Рейчъл поглежда към пламъците, които вече изцяло са обхванали западното крило на къщата.

— Можем ли да преместим Пийт? — пита тя.

— Мисля, че ще се наложи — отвръща Марти.

Огънят поглъща горния етаж на къщата и дървената веранда се срутва с трясък. В кланицата въглените се смесват със снежинките, падащи от тъмното небе.

— Мисля, че ги чувам — казва Рейчъл и от мрака долитат звуците на сирени.

Кайли се усмихва, Стюарт кимва, а Рейчъл ги загръща по-плътно с брезента. Трудно ще й бъде да пусне дъщеря си от прегръдките си. Невъзможно, Тя целува Кайли по главата.

Пийт се радва да види това.

Той премигва бавно.

Опитва се да каже нещо, но думите не идват.

Знае, че е на път да изпадне в шок. Виждал го е милиони пъти. Скоро ще се наложи да дойде лекар, иначе няма да оцелее.

Марти му говори нещо, но на него му трябва… къде е?

Пръстите му опипват земята, докато не докосват 45-калибровия колт на дядо му, за който се говори, че е бил използван в пристъп на гняв, когато един японски боен самолет атакувал кораба "Мисури".

Пийт някак успява да го вдигне.

Колтът на дядо му… талисманът, опазил стареца по пътя през Тихия океан и самия Пийт по време на пет бойни мисии.

Пийт се надява, че в пистолета е останал още мъничко късмет.

74

Откак се помни, хората го наричат Ред, Червения. Кръстили са го Даниъл, на баща му, но старецът раздава юмруци малко прекалено щедро и синът му не го обича особено. В армията го наричат Ред. Или Сержант. Или Сержант Фицпатрик. На него Ред му харесва. Армията му се отразява добре. В армията се научи да чете и пише гладко. Ето Ред в часа по четене за възрастни. Ред чете хумористичната страница във вестника. Ред си пада по комикси. Подуто червено слънце над планетата Криптон. Супермен, вървящ по червен път.

Червено в джунглата.

Червено в делтата.

Червено в бордея в На Танг.

Червено в бордея в Сайгон.

Той знае, че курвите се страхуват от него. Курвите не харесват очите му и родилното петно с форма на рибя люспа на шията. Курвите не го наричат Ред, Даниъл или Сержант. Зад гърба му го наричат Ông та quy, което значи морски демон.

Ред в хеликоптера.

Ред гаси пожар в долината Я Дранг. Ред запазва самообладание, когато започват да валят снарядите. Ред получава препоръка за награждаване със "Сребърна звезда".

Ред се връща в Америка и приятелката му, родена и израснала в бедняшките квартали в Южен Бостън, му представя наскоро родения му син.

Ред започва работа в бостънската полиция.

Средата на 60-те е и за един млад и обещаващ мъж има много възможности. Понякога се налага да понабие този или онзи.

Понякога се налага да се правят и по-лоши неща.

Червени петна по пода на бар в Дорчестър.

Червено по стените на апартамента на таен информатор.

Червено по ръцете. Червено в очите. Стаи, пълни с червено.

Жената на Ред бяга с друг мъж в Мичиган. Червени отпечатъци от крака в снега пред къща в Ан Арбър.

Момчето на Ред пораства и следва примера на баща си: започва да работи за органите на реда.

Славни дни.

Дни, записани с червени букви в историята.

Преди падението. Преди онази хипи кучка да влезе в живота на момчето му.

Сега той е старец. Косата му е бяла. Но старият Ред е още жив.

Мислят си, че могат да ме убият? Трудно може да ме убие някой.

Ред се изправя на крака — досега е лежал на пода в килера за спално бельо, за да си възвърне силите. С накуцване влиза в стаята до библиотеката. Навсякъде е пълно с дим. Къщата гори. Той намира комплекта за първа помощ. Поглежда раната от пушка отстрани на ребрата си. И по-лошо е бил раняван. Например в престрелката с гангстерите през седемдесет и седма. Или пък по време на една акция за събиране на дългове в Ривиър, която тръгна накриво през осемдесет и пета.

Тогава обаче беше по-млад. Много по-млад.

Кърви обилно. Червено по бинтовете. Червено по марлята. Куцука до стойката за оръжия. От кланицата отвън се чуват викове и изстрели.

Той си избира автомат М16 с приставка за снаряди М203.

Най-доброто оръжие, когато се налага да бъдеш убедителен.

Със залитане се отправя към кухнята. Кашля от гъстия черен дим.

Болката е неописуема. Има поне четири счупени ребра и може би пробит бял дроб. Но ще оцелее. Ред ще оцелее и ще продължи да бъде Ред, нищо, че косата му е побеляла.

С препъване излиза навън във виелицата и се повлича към старата кланица.

Стъпка по стъпка, всяка придружена с пронизваща болка.

Мига през снежинките.

До кланицата има петнайсет метра, но може и да са петдесет.

Налага се да пълзи. Когато издишва, от устата му пръска кървава пяна. Определено е пробит бял дроб.

Стига до задната врата на кланицата. Входът на смъртта.

Червено по пода. Червено по парапета и снега.

Дишането е трудно. Има само един действащ бял дроб, а и той се пълни с кръв.

Изпълзява върху последното бетонно стъпало и поглежда надолу.

Лампата свети и той вижда всичко.

Обичните му внуци лежат мъртви на земята. Същите деца, които спаси преди толкова много години. Единствените същества, които наистина са го обичали и разбирали. Оли и Джинджър в червения свят.

Онази жена е там, сгушена до двете деца под парче брезент. Марти и някакъв друг мъж лежат на пода до тях — и двамата май са все още живи. Не за дълго.

Ред вдига автомата и слага пръст на спусъка за приставката за гранати. Заредена е с бронебойна високоексплозивна граната, която ще избие всички в помещението. Вероятно и него самия. Това е добре — мисли си той и дърпа спусъка.

75

Отдалече долитат човешки гласове. Нещо студено и мокро капе по лицето му. Къде е? А, да. Припаднал е за момент. Марти му говори нещо. Опитва се да го повдигне. Рейчъл прегръща Кайли и Стюарт. Пийт държи 45-калибровия колт. Поглежда напред и вижда Даниъл до задния вход на кланицата в мига, в който Даниъл вижда него. Старецът държи М16 с гранатомет. Рейчъл е сбъркала. Нещата са дълбоки. Митични. Старост срещу младост, пехота срещу флот, катарзис срещу хаос. Очевидно богът на войната е оставил жив един от тях за развлечение. И двамата дърпат спусъците. Старецът дърпа своя пръв и за част от секундата се обърква, когато парчето метал не помръдва. След объркването идва осъзнаването: забравил е да освободи ръчния предпазител на приставката с гранатомета. Гранатометът М203 е опасно оръжие. Не може да рискуваш да гръмне само. Налага се да го заредиш и после ръчно да освободиш предпазителя. Мамка му!

Той започва да опипва автомата в търсене на големия тромав предпазител, но това продължава по-малко от секунда, преди от дулото на пистолета в ръката на Пийт да лумне ослепително бяло. В гърдите на Даниъл избухва болка и душата му напуска тялото, отрязана от 45-калибров колт от Втората световна война.

76

Силуети. Сирени. Сняг. Одеяло.

— Съжалявам, Пийт, но това тук ще изгори. Трябва да те изкараме навън.

Рейчъл, Кайли и Стюарт помагат на Марти и Пийт да стигнат до изхода на кланицата. С усилия се отдалечават от горящата сграда и падат на снега. Зад тях започват да гърмят газовите бутилки под кухнята.

— Хайде! — казва Рейчъл и ги влачи напред, по-далече от къщата.

Сини пламъци. Снежинки. Мигащи светлини. По пътя приближава кола на Пожарната служба на долината Мискатоник. Отпред на колата с огледални букви под жълта стрелка е написано Пожарна.

Рейчъл кимва. Три мъртви лисици и жълта стрела. Избавлението най-сетне идва. Пийт махва на Рейчъл да се приближи.

— Ако умра, не им позволявай да изберат някой тъпанар за ролята ми в екранизацията — изхъхря той.

Тя се усмихва широко и го целува.

— Още нещо — прошепва той, но гласът му замира в гърлото.

— И аз теб — казва тя и отново го целува.

77

Никой няма да играе ролята на Пийт в никаква екранизация. Пийт е прекалено противоречива личност за филм. След като правят пълни самопризнания, двамата с Рейчъл са обвинени в отвличане, държане в плен и застрашаване живота на дете. Само за последното могат да получат присъда от петдесет години затвор.

Отворен стои и въпросът за пътуването им до Инсмут. Дали е бил аматьорски опит за спасяване, или незаконно влизане в частна собственост?

Минава дълго време, преди всичко да се изясни. Минават седмици, преди екипът федерални агенти да анализира всички документи, свързани с Веригата, които са открили в компютъра на Джинджър.

Семейство Дънлийви геройски дават показания, в които казват на полицията, че Рейчъл е отвлякла Амилия с тяхно съгласие, защото им е казала, че ще разбие Веригата. Това обяснява и парите. Ченгетата не вярват и на дума от показанията, но е очевидно, че от Дънлийви няма да излязат добри свидетели за обвинението.

До този момент общественото мнение е минало изцяло на страната на Рейчъл и Пийт и на всички други жертви на Веригата. Всички им съчувстват. Рейчъл и Пийт предизвикват симпатия и вероятността съдебните заседатели да анулират процеса е голяма. Всички в масачузетската прокуратура усещат накъде духа вятърът. Освобождават Рейчъл и Пийт с обяснението, че разследването продължава. След като семейство Дънлийви няма да свидетелства срещу тях, след като общественото мнение е на тяхна страна и след като престъпната кариера на Джинджър започва да става все по-очевидна, адвокатите на Рейчъл й казват, че един скъп процес, който обществото не приема, става все по-малко вероятен. Рейчъл е убила чудовището. Веригата е спряна завинаги и всеки, който е бил брънка в тази верига, е освободен.

Историята на самата Верига е обект на разследване от десетки репортери. Един журналист от "Бостън Глоуб" открива корените й в схемата за отвличания с право на заместване, започнала в Мексико.

Веригата има стотици жертви, но страхът от наказание и кървавите наказателни акции за назидание от време на време са били достатъчни, за да спрат всякакви опити за правене на разкрития през годините.

Поне това научава Рейчъл от вестниците. Това е резюмето на "Глоуб". В таблоидите и в интернет има много по-сензационни материали. Тя не чете таблоиди и не е влизала в интернет, откакто са я освободили от ареста.

Не дава интервюта, избягва светлината на прожекторите. Не прави нищо, общо взето, освен да взима дъщеря си от училище и да пише лекциите си за общинския университет. След известно време, благодарение на тези практични мерки от двайсет и първи век, тя се превръща в стара новина.

Постепенно изпада от най-обсъжданите теми в туитър и инстаграм. Появил се е някой друг клетник, който да заеме мястото й. По-късно ще се появи някой друг. И друг. Всичко това й е доста познато…

В Нюбърипорт все още я разпознават на улицата — и как няма да я разпознават — но когато ходи в търговския център в Ню Хампшър или в предградията на Бостън, отново е анонимна и точно такава й харесва да бъде.

Слънчева сутрин в края на март. Рейчъл е в леглото с лаптопа в скута си. Изтрива двайсетте нови молби за интервюта от пощенската си кутия и затваря компютъра. Пийт е в банята, под душа. Пее. Фалшиво.

Тя се усмихва. Пийт се справя чудесно с новата си метадонова програма и още по-новата си работа като консултант по сигурността в една високотехнологична фирма в Кеймбридж. Отива боса в кухнята, включва газовия котлон и слага чайника върху него.

От горния етаж от време на време долита пиукането от нови съобщения на таблета на Кайли. Тя е будна, сгушена под завивките и си приказва с приятели. Кайли също се справя изумително добре. Открай време се говори, че децата са издръжливи и могат да се възстановят от всякакви травми, но въпреки всичко е невероятно колко бързо и напълно се възстанови тя.

В осем часа идва Стюарт, тя го прегръща за добре дошъл, той сяда да гали котката и търпеливо чака Кайли да се приготви. Стюарт също се справя чудесно и от всички тях на него славата сякаш най-много му харесва. Марти също като че ли се наслаждава на вниманието. Появи се по телевизията няколко пъти, за да говори за преживяното. С всяка поява собствената му роля в спасяването на всички става все по-екстравагантна. Марти е добре и новата му много млада приятелка Джули, изглежда, вярва, че всички са участници в някаква романтична комедия, в която Рейчъл, мрачната бивша съпруга, рано или късно ще се поддаде на нейния искрящ чар.

Рейчъл сяда до масата в хола и отново отваря лаптопа. Мислите й се отнасят. Тя прелиства "В Кафенето на екзистенциалистите" от Сара Бейкуел и за миг се стряска, когато попада на снимка на Симон дьо Бовоар с брошка във формата на лабиринт.

Затваря книгата и помахва на доктор Хейвъркамп, който крачи из папура, за да изпомпа наносите от лодката си.

— Опитвам се да измисля виц за началото на лекцията, Стюарт. Как ти звучи това: Един приятел мисли да отваря книжарница за книги от немски философи. Казах му, че няма да стане — този пазар е много ницшеански? — казва Рейчъл с блеснал от гордост поглед.

Стюарт прави гримаса.

— Не става ли? — пита Рейчъл.

— Ами не съм в позиция да изказвам мнение за… ъъъ…

— Той се опитва да каже, мамо, че стилът ти в хумора е насочен най-вече към по-възрастна демографска група — казва Кайли, облегната на парапета на горния етаж.

Пийт излиза от банята и разтърсва глава.

— Надявам се, че резервният ти план за работа не включва комедийни представления — казва той.

— Я вървете по дяволите! — възкликва Рейчъл и затваря лаптопа.

Когато всички са готови, излизат и се качват в колата и понеже са подранили за училище, решават да се отбият в "Дънкин Донътс" на шосе 1.

Рейчъл поглежда дъщеря си, докато отхапва парче от кроасана си. Кайли и Стюарт спорят за някакви спойлери от трети сезон на "Stranger things". Дъщеря й е почти същата безгрижна бъбрива Кайли. Белегът ще си остане, разбира се. Мракът. Никога няма да успеят да го заличат изцяло. Сега този мрак е част от нея, от всички тях. Но напикаването спря и кошмарите се разредиха. А това си е нещо сериозно.

— Добре, ето виц, който ще ви хареса. Колко хипстъра са необходими, за да сменят една крушка? — пита тя.

— Мамо, моля те, недей! — умолява я Кайли.

— Колко? — пита Стюарт.

— Никой не знае, но подозират, че е между нула и безкрайност — казва Рейчъл и поне Пийт се усмихва.

Оставя децата в училище и после Пийт на гарата в Нюбърипорт. На новата си работа се налага да носи вратовръзка, което го влудява. Непрекъснато я намества.

— Остави я! Изглеждаш чудесно — казва Рейчъл и не лъже.

Когато влакът пристига, тя се качва във волвото, отива в града и паркира пред аптеката. Проверява дали Мери Ан, касиерката, която познава, е на работа и се шмугва между редовете към секцията с тестове за бременност.

Изборът е направо поразителен. Грабва един тест, без да му мисли много, и го носи на касата. Касиерката е гимназистка, чието име според табелка на гърдите е Рипли. Момичето чете "Моби Дик".

— На коя глава си? — пита Рейчъл.

— Седемдесет и шеста.

— Един човек веднъж ми каза, че всички книги трябва да свършват след седемдесет и седмата си глава.

— Боже, де и тази да свършваше там. Имам страшно много работа. Ей, знаете ли, по-добре си вземете "Клиър Блу" — казва момичето.

— "Клиър Блу"?

— Взели сте "ФастРиспонс" и мислите, че си спестявате парите, само че с "ФастРиспонс" по-често се получават грешни положителни резултати. — Тя понижава глас. — Говоря от опит.

— Ще взема "Клиър Блу" — решава Рейчъл.

Плаща за теста, купува си кафе от "Старбъкс" на "Стейт" и поема обратно към острова. Влиза в банята, вади теста от кутийката, прочита инструкциите, уринира върху пръчицата над тоалетната чиния и връща теста в кутийката. Навън е необичайно топло за март, затова тя взима кутийката, излиза на верандата и сяда на ръба с крака, увиснали над пясъка.

Океанът приижда, време е за прилива. Миризмата на море е силна. Над големите къщи от страната към Атлантика трепти топлина. Из плитчините гази бяла чапла, а в небето лети ястреб — насочил се е на запад, към континента. Рибарски лодки. Ловци на раци. Ленив лай на куче някъде край супермаркета. Тя усеща силата на метафорите — покой, стабилност, сигурност. Торо е нарекъл остров Плъм "мрачната Сахара на Нова Англия", но днес не е така. Рейчъл поглежда кутийката в ръцете си. Кутийката, която съдържа два възможни варианта на бъдещето. Два варианта, които летят към нея с шейсет секунди в минута и шейсет минути в час.

Тупване след тупване на сърцето.

Тя се усмихва.

Който и вариант да се падне, всичко ще бъде наред.

Всякакво бъдеще ще бъде наред.

Тя спаси дъщеря си от мрака.

Уби чудовището.

И в бъдещето лежат предизвикателства.

Милиони предизвикателства.

Но тя си върна Кайли.

Има Пийт.

Оцеля.

Животът е крехък, мимолетен и скъпоценен.

Да живееш е достатъчно чудо.